Секрет 2

„Споделената тайна“ е очакваното продължение на еротичната сензация С.Е.К.Р.Е.Т. Това е роман за разкрепостения дух и за щастието от секса. След поредното изпитание на съдбата, когато разбира, че любимият и Уил очаква дете от друга жена, Каси Робишо решава да се включи в дейността на тайнствения дамски клуб С.Е.К.Р.Е.Т. и да помага на жените да се освобождават от задръжките си, да възвръщат своята самоувереност, да реализират най-

смелите си сексуални фантазии, да опознаят себе си и така да променят изцяло живота си. Случайността я среща с трийсет и една годишната Дофин, собственичка на малко магазинче в Ню Орлиънс, влюбена в рок звездата Марк, когото обаче никога не би се осмелила да заговори. Предателството на дългогодишния й приятел е смазало самочувствието й, превърнало я е в затворена, закопчана до уши жена, загубила представа за своята привлекателност. За да възроди сексуалния си плам и да събуди задрямалото си сърце, Дофин трябва да се освободи от миналите си рани. В продължение на една година, стъпка по стъпка, Каси е изминала пътя към собственото си Аз и ще помогне на Дофин. Но дали с наученото ще успее да задържи мъжа на сърцето си? ДЕСЕТ СТЪПКИ Първа стъпка:Признаване Втора стъпка:Кураж Трета стъпка:Доверие Четвърта стъпка:Щедрост Пета стъпка:Безстрашие Шеста стъпка:Увереност Седма стъпка:Любопитство Осма стъпка:Смелост Девета стъпка:Щастие Десета стъпка:Изборът ПРОЛОГ ДОФИН

Разсмях се. И как не? Всичко това беше реалност. Той наистина стоеше пред мен и нямаше нищо по-естествено за този красив мъж, нагазил до колене в хладните води на река Абита, да ме прикани да се съблека. Навитите крачоли на джинсите му тъмнееха, намокрени от вълничките, които се плискаха около прасците му. Стоеше гол до кръста на топлото априлско слънце. Протегна загарялата си ръка към мен.

— Дофин, приемаш ли Стъпката? Вместо да изстрелям едно „да“ и да се втурна към него, както ми се искаше, аз замръзнах на затревения бряг в новата си зелена лятна рокля. Бях я скъсила малко над коляното, за което вече съжалявах. Беше секси, различна от обичайните ми дрехи. „Дали не изглеждам ужасно така? — мислех си. — Ами ако не го привличам? Ами ако някой ни види? Ами ако не съм на ниво? Ами ако се удавя? Не плувам добре. Всъщност, винаги малко съм се страхувала от водата.“ Розовите храсти и моравият слез, отрупващи речния бряг, ни прикриваха, въпреки това не можех да се отърся от притеснението си. Контрол и доверие, доверие и контрол. Моите два неуморни демона. Защо сега? Нямаше ли да се науча най-сетне? Та аз бях започнала успешен бизнес с облекла уникати още преди завършване на колежа. Бях оцеляла през рецесии и урагани, с всички сили бях измъквала магазинчето си, бях полагала героични усилия да го влача на гърба си като ранен другар на бойното поле. Бях правила тези и още много други неща, и всичките изискваха дисциплина, контрол и здрава ръка. Да приема примамливото предложение на този странник да нагазя с Него в дълбокото бе все едно да тръгна срещу течението на живота си. Означаваше да навляза в нов свят на импулсивност и риск, страст и вероятно разочарование. Означаваше да се откажа от контрола, да се науча да се доверявам. И все пак, въпреки перченето си в

Имението онзи ден, бях се заклела, че най-сетне ще го направя. Обаче, дявол да го вземе, този мъж беше страхотен — толкова висок. Макар че, при моя ръст от метър и шейсет, това не беше голяма изненада. Имаше ведър поглед, силно тяло и разчорлена кестенява коса със златисти оттенъци от слънцето. Не можех да определя дали очите му бяха зелени или сини, по-важното бе, че не ги отделяше от мен. Слънцето прежуряше и чувствах как косата ми натежава като плътна завеса. Бавно изхлузих сандалите си. Усетих хладината на тревата под краката си. Все пак можех да направя усилие и да нагазя във водата. Тръгнах бавно.

— Приемаш ли Стъпката? Мога да те попитам само още веднъж — каза той без никаква следа от нетърпение. „Хайде. Върви при него. Трябва да го направиш.“ Усетих, че вдигнах ръце нагоре, към връзката на роклята на врата си. Пръстите ми напипаха възела, разплетоха го несъзнателно и презрамките изведнъж увиснаха. Смъкнах горната част на роклята и гърдите ми се разголиха. Извърнах поглед. Трябваше да действам бързо, за да не позволя на ужаса да ме завладее. „Ами ако тялото ми го разочарова? Ами ако не съм негов тип? Спри да мислиш. Действай.“ Свалих ципа на гърба си и роклята ми се свлече на тревата. После събух бикините си, изхлузих ги през краката си и отново се изправих, съвсем гола. Останах единствено със златната верижка на китката си.

— Ще приема това за „да“ — каза той. — Ела, красавице. Водата е топла. Сърцето ми заби лудешки. Помъчих се да се овладея и тръгнах към него, към водата. Опитвах се да се прикривам, докато пристъпвах. Пробвах водата с пръстите на крака си. Оказа се по-топла, отколкото очаквах. Нагазих в нежното течение и запристъпех между плоските, покрити с мъх камъни, за да стигна до него. Виждах дъното. Всичко щеше да е наред.

Когато се приближих достатъчно, забелязах, че разликата в ръста ни е нищожна, изведнъж еротичното ми настроение се изпари и ме досмеша. Едва ли бе по-висок от метър шейсет и три! Но точно преди да се разсмея, и преди да посегне към мен, той взе да разкопчава джинсите си и това ме накара да онемея. Да гледам ли? Да не гледам ли? Южняшкото ми възпитание ме подтикваше да се обърна, за да скрия изчервяването си. Вперих поглед в далечината към един дъб, който хвърляше сянка върху близкото имение.

— Не е нужно да се обръщаш.

— Притеснявам се.

— Дофин, всичко е наред. Тук сме само двамата. Зад гърба си дочух как пристъпва във водата и как изхлузва джинсите си. Метна ги над главата ми и те се приземиха на брега до изтърканите му ботуши, моите сандали и зелената ми рокля.

— Ето. Сега и аз съм гол — каза той. Чух го да се приближава към мен и след миг топлата му кожа се притисна към гърба ми. Опря брадичката си на върха на главата ми, после зарови лице в косата ми, продължи надолу отстрани по шията ми. Господи! Притворих очи, поех си дълбоко въздух и наклоних глава, за да го допусна по-близо. Усещах колко силно ме желае. Сетивата ми се наелектризираха. Топлината на водата, полъхът на въздуха и нежният му дъх ме караха да настръхвам. Вятърът носеше ароматите на Юга — на окосена трева, на река, на магнолии. „Искам това. Искам го. Искам го! Какво има да му мисля? Защо просто не се обърна към него? Този мъж е тук само за да ми достави удоволствие. Единствената пречка е моята неспособност да откликна“. И точно когато той пусна ръце по бедрата ми, отново дочух в главата си онзи

вътрешен глас — силен, настоятелен, с типичния за Тенеси тембър на майка ми. „Намира те отпусната. Прекадено заоблена. Твърде ниска. Сигурно не харесва червенокоси.“ Стиснах очи, за да прогоня гласа. Тогава го чух как изстена приглушено, дълбоко, страстно, по мъжки. Е, значи все пак харесва онова, което докосва. Долепи устни до ухото ми и ловко ме задърпа назад към по-дълбокото.

— Имаш невероятна кожа — промълви той, когато водата вече стигаше до кръста ми. — Като алабастър. „Лъже. Поръчали са му да ми говори така.“ Молех се досадният ми вътрешен глас да млъкне.

— Обърни се, Дофин. Искам да те гледам. Бавно отпуснах ръце и пръстите ми докоснаха водата. Отворих очи и се обърнах. Насреща си видях мощните му гърди и неприкритата му страст. Ето, случва се! Така да бъде! Вдигнах глава и погледнах спокойното му красиво лице. И тогава — хоп! Той ме грабна на ръце така бързо и с такава невероятна лекота, че неволно извиках от приятната изненада и усетих гъдел в стомаха си. Обгърнах с ръце силния му врат, докато той ме носеше навътре в проблясващите води на реката, като лекичко ме потапяше.

— Студено е! — промърморих и се вкопчих още по-здраво в него.

— Скоро ще се сгрееш — прошепна той и ме потопи изцяло, без да ме пуска, а аз оставих тялото си на неговата воля и на реката. Отпуснах назад глава и косата ми се разстла във водата. Ето, започва се…

— Точно така, просто се отпусни. Държа те. Чувствах се удивително лека. Водата вече не ме плашеше. Притворих очи. Усещах как косата ми лъкатуши по течението и за пръв път от дълго време осъзнах, че на лицето ми грейва искрена усмивка.

— Погледни се, Офелия — каза той. Премести едната си ръка по средата на гърба ми, а другата извади от водата и я пусна по крака ми, нагоре по бедрото, задържа я на хълбока, после продължи по корема и се наведе, за да целуне водата, събрала се във вдлъбнатината на пъпа ми.

— Гъделичкаш ме. — Продължавах да държа очите си затворени. „Ти си безплътна, божествена. Тялото ти е красиво, Дофин.“ — Така ли? — прошепна той и ръката, с която ме придържаше, се плъзна надолу, присви длан и пръстите му взеха да проучват гънките ми. О, боже!

— Малко — отвърнах аз. Тялото ми се разтвори като морска звезда. Движех ръце, за да се държа на повърхността. Докосването на водата по тялото ми ме опияняваше. Хладината стягаше кожата ми. Зърната на гърдите ми набъбнаха и се втвърдиха. Отворих очи и видях страст по лицето му. Гледах го как се навежда, за да целуне гърдите ми, докато ръката му разтваряше бедрата ми.

— А сега как е? — попита той и внимателно плъзна един, после два пръста в мен.

— Не — поех си въздух аз, — сега няма гъдел. — Пронизаха ме тръпки на неистово удоволствие. Колко лесно се получава, помислих си, докато усещах топлината на пръстите му в себе си. Стегнах мускули около ръката му, когато силните му пръсти нежно докоснаха отвърстието ми, отначало лениво, после все по-настоятелно и подълбоко. Вълничките на водата галеха кожата ми и тази комбинация ускоряваше пулса ми. Идваше ми да свърша на мига и бих могла… но потисках напиращата страст, за да се насладя на своята безтегловност. Леко извих гръб, за да поема още по-дълбоко пръстите му. Вече цялата ми коса беше под водата и се оплиташе около главата ми. Представих си я като огнена корона.

— Невероятна си, Дофин — промърмори той, пръстите на едната му ръка нежно

се движеха навътре и навън, а с другата ме придържаше на повърхността. Ловко обърна олекналото от водата ми тяло и се намести между бедрата ми. Но преди да го обгърна и да го привлека към себе си, той се наведе, за да опита водата, стичаща се по вътрешността на бедрата ми, които проблясваха от слънчевите лъчи. Топлината на устните му и настоятелните движения на пръстите му предизвикаха толкова силна възбуда у мен, че размахах ръце срещу течението, за да запазя равновесие. Тогава той вдигна един по един краката ми на рамената си и пъхна силните си ръце под гърба ми, за да ме надигне над водата. Езикът му докосна меката цепнатина между бедрата ми, под покрития с къси червени косъмчета венерин хълм. За кратко не можех да различа докосването на водата и на страстната му уста и тогава езикът му, топъл и настоятелен, попадна в съвършената точка. Аааах… Надигнах хълбоци, бедрата ми се разтвориха още по-широко, инстинктивно, жадно, главата ми потъна и само лицето ми остана над повърхността. Течението на реката увеличаваше възбудата ми, а той рисуваше кръгчета, отново и отново, пръстът му се движеше навътре и навън и… о, боже. После се насочи към зърната на гърдите ми. Топлата му влажна уста и немирният му език цяла ме изпиваха. Мисля, че той усети преди мен как тялото ми се напрегна, как коленете ми се свиха, ръцете ми се разпериха с обърнати към слънцето длани. Да… Първата вълна беше топла и позната. А, да, помислих, сещам се. После вълната взе да набира сила и да преминава в нещо по-мощно, нещо силно напиращо, което ме накара да надам гърлен вик към ведрото небе. Пръстите му навлизаха все по-дълбоко, а езикът му се въртеше все по-бързо и по-бързо и накрая, когато се получи, когато свършвах веднъж, втори път, когато ме заливаха вълна след вълна блаженство, се разсмях. За момент телата ни се сляха в едно. След като този върховен момент отмина, с надигнати към слънцето гърди и с пръсти, впити в собствената ми кожа, аз дойдох на

себе си.

— Толкова, толкова прекрасно — прошепна той и ме понесе леко по водата като хартиено корабче, докато се успокоя.

— Но… нали това не е всичко? — попитах, треперещите ми крака вече бяха сключени около кръста му. Когато приближихме брега, се пуснах и запристъпвах по дъното, за да намеря плосък камък в плиткото. Стоях до кръста във вода, вадички се стичаха по гърдите ми и все още твърдите ми зърна. Отметнах косата от лицето си, замаяна, изтощена, удовлетворена.

— Само това ми е позволено на тази Стъпка, Дофин. Колкото и да не ми се иска, трябва да те върна. Той тръгна към каменистия бряг, откъдето бяхме влезли в реката. До дрехите ни се виждаше купчина снежнобели кърпи. Той пусна ръката ми и се изкачи на сушата, а мокрият му гръб заблестя на слънцето. После се обърна и ме издърпа на тревата. Цялата треперех и той грабна една кърпа от купчината, зави ме и ме притисна към себе си, за да ме стопли, като разтриваше силно ръцете ми.

— Чувствам се толкова… не знам какво да кажа.

— Не трябва да казваш нищо. Удоволствието беше изцяло мое — каза и се обърна да се избърше. Омотах се още по-плътно с кърпата, докато го гледах как нахлузва джинсите върху мускулестите си бедра и облича искрящо бяла тениска, която прилепна по влажното му тяло. Отново пристъпи към мен, взе лицето ми в дланите си и ме целуна дълго. Когато се отдръпна, каза:

— Удоволствието беше изцяло мое, Дофин. Повярвай. След като ме целуна по челото, направи няколко крачки заднешком. После се обърна и тръгна към плантацията и след миг изчезна зад обраслия с бръшлян ъгъл. Прииска ми се да извикам след него, да му благодаря за красивото корабокрушение. Но думите потънаха някъде под водата с моето старо аз, с онази част от мен, която се страхуваше да се отдаде, да пожелае, просто да се остави на удоволствието, която не можеше да повярва, че това е възможно. Вместо да повикам мъжа, се разсмях на глас и си помислих: „Направих го. Нещо се случи и го допуснах!“. Намерих роклята си и взех да я нахлузвам нагоре по влажните си, треперещи крака. Като я приглаждах, напипах нещо в джоба и го извадих. Беше малка лилава кутийка. Вътре върху пухен облак се бе сгушила златна висулка — бледожълта, с незагладени ръбчета. Вдигнах я. От едната страна бе гравирана римската цифра едно, а от другата — думата Признаване. Сърцето ми подскочи от вълнение, когато я стиснах в дланта си. Имах чувството, че държа нагорещено речно камъче. Беше си мое. Закачих амулета на гривната, която носех вече трета седмица. Бавно поех нагоре по хълма към колата, която ме чакаше. Когато минавах покрай един каменен зид, отрупан с бугенвиля, прокарах пръсти по нежните розови цветчета. „Направи го. Освободи се от желанието си за контрол. Време е да преминеш към другите Стъпки, макар и плахо, да поемеш към новия си живот — да забравиш онези гласове, болката в сърцето си и тъжното си минало.“ КАСИ Три неща ми хрумнаха, докато се изтягах в леглото си в Мариней. Първо, бяха изминали шест седмици от онази невероятна нощ с Уил. Второ, отново бях забравила да сваля гривната с амулетите преди да заспя, което

не беше проблем, когато имаше само една-две висулки, но вече бяха станали десет и златните фигурки се притискаха в нежната кожа на китката ми и се отпечатваха на нея. И трето, днес имах рожден ден. Котката ми Дикси примижа от другия край на леглото. Пресегнах се и я гушнах в обятията си, тя замърка и отново задряма. Прииска ми се и аз да можех така.

— Днес ставам на трийсет и шест години, Дикси — съобщих й, докато я почесвах зад ушите. Още една година от живота ми се бе изнизала неусетно. Чак след случилото се с Уил започнах да се замислям как лети животът. Бяха изминали шест седмици от нощта, която прекарах с него, и оттогава времето започна да забавя ход. Някои от дните се точеха болезнено бавно. Работата в „Кафе Розе“ ми носеше голяма утеха, но и сипваше сол в раните, които исках да излекувам. Как да преглътна чувствата си към Уил, след като го виждах всеки ден? Как да се преструвам, че нищо не се случи помежду ни онази нощ след танците на Ревю ле Фий де Френчмен, когато се целувахме на път към кафенето, нагоре по стълбите към прашната стаичка, където той разкъса костюма ми и ме хвърли на матрака, осветен от лунната светлина? Той така и не разбра, че го бях избрала за последната си фантазия. Но със сигурност разбра, че неистово го желаех. В съзнанието ми границата между реалност и фантазия се разми и всичко се случи като едно откровение. Докосването до кожата му бе като сливане. Целувахме се сякаш го бяхме правили години наред. Телата ни танцуваха в съвършена хармония, създадени едно задруга. Невероятно. И само като си помисля, че толкова дълго време е бил под носа ми, а не бях го видяла, не бях успяла да го видя. Но след година в С.Е.К.Р.Е.Т., година, в която си налагах да прекрачвам ограниченията, поставени от самата мен, дадох воля на истинското си аз. И когато Уил ми каза, че е скъсал с Трачина, почувствах, че

Вселената най-сетне ми подава ръка. Сутринта след онази вълшебна нощ си мислех, че Уил бе моята награда за смелостта да се върна към живота. Но сгреших. Най-яркият ми спомен от нощта си оставаше лицето на Грачина, което не ми даваше покой — бледо, изпълнено с надежда, спокойният й глас, с който съобщи неоспорими факти и разби всичките ми фантазии. Каза ми, че носи детето на Уил и че той бил невероятно щастлив, когато научил. Как се приема такава новина, когато тъкмо си открила любовта на живота си? Просто разбираш, че мечтата ти е смазана, и си тръгваш. Точно това направих и аз. Отидох до Имението, където Матилда се втурна да бърше сълзите ми. Напомни ми, че във всяка фантазия има и мъничко реалност.

— Хората обичат да си фантазират — каза тя — и предпочитат да не обръщат внимание на фактите. А това си има цена. Винаги. Факт номер едно: Уил и аз най-после сме заедно. Факт номер две: Напълно естествено е да съм влюбена в него. Факт номер три: Бившата му приятелката се оказва бременна. Факт номер четири: Казва му и двамата отново се събират. Факт номер пет: Уил и аз не можем да бъдем заедно. Тъй като Уил ми беше работодател, бях решила веднага да напусна работа, но Матилда ме убеди никога да не допускам сърдечните дела да се намесват в чисто практическите аспекти на живота ми, като работа, квартира и отговорното изпълняване на ангажиментите ми.

— Не давай толкова много власт на мъжете, Каси. Дръж здраво живота си. Постигна толкова много през изминалата година.

Онази сутрин се чувствах истинска сълзлива развалина. Не бях сигурна дали присъединяването ми към С.Е.К.Р.Е.Т. бе правилното решение. За мен беше някаква крачка напред, нещо ново. Преди това винаги бях оставяла живота ми да бъде направляван от най-мощната сила наоколо, която обикновено беше покойният ми съпруг Скот. Бяхме се преселили в Ню Орлиънс по негово желание, но алкохолът бе изтрил от съзнанието му идеята, че искаме ново начало. Когато загина в автомобилна катастрофа, бяхме разделени. Беше престанал да пие, но нямаше пукната пара. Аз също бях на нулата. В продължение на пет години след това работих като вол, спях непробудно и неусетно потънах в изолация и самосъжаление, и така до деня, в който намерих дневника, описващ тайнствените стъпки на една жена към сексуалното й пробуждане. После се запознах с Матилда Грийн, жената, която се превърна в мой ментор. Каза, че е дошла в „Кафе Розе“ заради изгубения дневник на приятелката си, но всъщност бе дошла заради мен, за да ми разкаже за С.Е.К.Р.Е.Т., тайнствената група, посветила усилията си на жените, които искат да се разкрепостят сексуално, като реализира фантазиите им. Присъединяването ми към тази група щеше да ми помогне да намеря сили да премина през собствените си фантазии и да се освободя от вечните си комплекси. Матилда ме увери, че ще ме напътства и подкрепя. Цяла седмица обмислях идеята, накрая се обадих и казах „да“. Неуверено „да“, но все пак „да“. От този момент животът ми се преобърна. В продължение на година преживях фантастични моменти с невероятно привлекателни мъже — нещо, което никога не съм си представяла, че е възможно. Оставих се в ръцете на страхотен масажист, който ми достави удоволствие, без да иска нищичко в замяна. В един тъмен бар се запознах със сексапилен британец, който ме докара до оргазъм по време на многолюдно джаз шоу, без никой да ни види. Татуирано

лошо момче, всъщност готвач, ме изненада, и то как ли не, в кухнята на заведението и открадна част от сърцето ми, докато ме обладаваше на плота. Научих се как да докарам разтръсващ оргазъм на известен хип-хоп изпълнител, който на драго сърце ми върна жеста. И досега настръхвам, като чуя гласа му по радиото. Един хеликоптер ме откара на яхта. По време на буря паднах зад борда и бях спасена от най-красивия мъж, когото съм виждала през живота си. И не само това, но с невероятната си физика ми върна самочувствието за моето тяло. После самият Пиер Кас тил, милиардерът от лагуната, ме покани в лимузината си, след като ме накара да се почувствам най-красивото момиче на бала. Спуснах се по страховитите професионални ски писти с Тео, възхитителния французин, който ме освободи от сексуалните ми задръжки както никой дотогава. После се потопих в чувствено преживяване с мъж, когото само усещах, но не виждах в онази зашеметяващо страстна нощ. После дойде ред и на последната ми фантазия, за която избрах любимия си Уил. Предпочетох Уил пред С.Е.К.Р.Е.Т. и мога да кажа, че не съм имала по-щастлива нощ и по-прекрасно утро оттогава. Шест седмици по-късно обаче Уил не беше до мен да ме събуди с хиляди целувки като поздрав за рождения ми ден. Вероятно сега спеше непробудно до Трачина, може би я гушкаше и милваше наедрелия й корем. Беше бременна едва в третия месец, но вчера следобед изведнъж започна да се движи тромаво из кафенето сякаш щеше да роди всеки момент. С една ръка на кръста си обикаляше да долива напитки, пъшкаше и се разкършваше в кратките промеждутъци. Все още не бе намалила броя на смените си; засега не се предаваше. Но аз не бях единствената, която нетърпеливо завърташе очи заради преструвките й. Дел забърсваше масите, а аз пълнех солниците, когато Трачина взе да преиграва, докато се навеждаше да вдигне една кърпа от пода. Дел подсвирна

красноречиво.

— Това момиче с малкото си коремче изнася представления, достойни за „Оскар“. Аз преносих близнаци, пък не ми е било чак толкова тежко. Наблюдавахме как Трачина се влачи между кухнята, клиентите и касата, и на фона на нейната скорост всички наоколо се чувствахме като изтребители. Дори шейсетгодишната Дел изглеждаше истинска пъргавелка. Веднъж, когато в заведението нямаше много клиенти, Трачина се дотътри до масата, която двете с Дел почиствахме. Коремчето едва надигаше тясната й тениска.

— Дай да помогна, Дел — предложи тя и грабна от ръцете й табла с пълни до половина шишета кетчуп. — Краката ме заболяха. Ти се заеми с другата маса. Отказвам се от бакшишите. Ще работя колкото мога, че скоро ще ми остане само да гледам телевизия на дивана, нали така?

— Е, много ти благодаря, Трачина — каза Дел и стана от стола. — Няма що — бременната да товари с работа старицата.

— Просто казвам, че… — започна Трачина, но Дел махна нетърпеливо с ръка и дочула звънеца, тръгна към кухнята, за да поеме готовите блюда. Веднага след като премина обедният наплив, започна чукането. Уил имаше нужда от повече средства и единственият начин да си ги набави от кафенето бе да отвори поизискан салон за вечеря на горния етаж. Успя да си осигури необходимите разрешения и инвестиционен кредит и започна реконструкцията. Но сега вече, с бебето на път, времето го притискаше. Кредитът покриваше разходите за материали, но не стигаше за наемане на работници, затова Уил сам се зае с ремонта — първо една стена, после прозорец, после греда и така стъпка по стъпка. През шестте седмици след случката между Уил и мен направих всичко по силите

си да избягвам разговори с Трачина, защото имаше опасност да се издам. Избягвах да говоря за Уил и за работата, насочвах вниманието към Дел или бебето, или клюките. Все още не можех да разбера какво знае за случилото се между нас онази нощ. Всички в „Синият Нил“ видяха, че си тръгнахме заедно, а половината Френчмен Стрийт ни видя да се целуваме, така че сигурно се досещаше. И макар да не бе участвала в бурлеската заради бременността си, бе прекарала част от времето с Анжела и Кит — и двете членове на С.Е.К.Р.Е.Т., и двете танцуващи в Ревюто. Сега, седнали една до друга на голямата кръгла маса, двете се споглеждахме с еднакво повдигнати вежди и престорени усмивки.

— Значи, ъъъ, положението е наред? С бебето и всичко останало? Изглеждаш добре — казах, кимайки като неврастеничка.

— Да, така е, мнооого съм добре. Направо сууупер. Докторът казва, че бебето е сууупер здраво, макар че и двамата сме на едно мнение — не искаме да знаем пола му. Но мога да се закълна, че е момче. Някое футболистче — лайнбекър. А Уил иска момиченце — изгука тя и обгърна корема си с ръка. Внезапният вой от циркуляра на Уил я накара да подскочи и тя едва не падна от стола. Хванах я за ръката, за да я задържа.

— О, боже мой! Цяла сутрин ли е горе? — попита тя, опитвайки се да прикрие истинския въпрос: „Сами ли бяхте тук цял ден?“. След новината за бебето Трачина отново се бе преместила при Уил, така че би трябвало да знае къде е бил цял ден.

— Нямам представа — излъгах аз. Видях го още сутринта. Казахме си неловко добро утро, когато мина покрай мен и пое нагоре по стълбите, запасал твърдия си кожен строителен колан, окичен с нови лъскави инструменти.

— Вчера качи горе някакви големи макари жица. Поне изчаква посетителите да приключат със закуската и обяда, преди да започне да вдига шум.

Трачина решително сложи ръце на масата за опора, изправи се и без да каже нито дума повече, пое нагоре по стълбите. Избягването на разговорите с нея ми бе станало хоби, но в избягването да оставам насаме с Уил бях станала истински виртуоз. За изминалите шест седмици бе успял да ми каже, или по-точно бях му позволила да ми каже, само няколко думи: — Трябва да поговорим, Каси — прошепна той в коридора между кабинета му и пералното помещение.

— Няма за какво — отвърнах аз. И двамата се озърнахме, за да се уверим, че Дел и Трачина не са наблизо.

— Сигурно разбираш, че точно сега не мога да…

— Разбирам повече, отколкото си представяш, Уил — отвърнах и до ушите ми долетя звънливият глас на Трачина, която уреждаше сметката на някакъв клиент.

— Съжалявам. — Дори не можа да ме погледне в очите, докато изричаше тези думи, и явната му агония ми подсказа, че не бива да оставам.

— Може би не трябва да работим заедно, Уил. Всъщност, най-добре ще е да напусна.

— НЕ! — почти извика той, после продължи по-тихо. — Не. Не напускай. Моля те. Имам нужда от теб. Искам да кажа, като служителка. Дел е… на години, а скоро от Трачина няма да има голяма полза. Ако и ти напуснеш, загивам. Моля те. Той сключи ръце под брадичката си, за да подсили думите. Как бих могла да откажа помощ на този мъж, след като някога той ми бе подал ръка в много тежък момент?

— Добре, но ще държим дистанция. Никакво причакване по коридорите, за да си шепнем — заявих аз.

С ръце на хълбоците и забит в обувките поглед, той обмисли условието ми и кимна. Кръвта ми още бушуваше от секса, който правихме. Трябваха ни правила, докато всичко се уталожи. Може би първоначално Уил не е бил особено щастлив заради бебето, може и за него да е било пълна изненада и да е останал разочарован колкото мен заради провалените ни отношения, но през изминалите шест седмици нямаше как да знам това със сигурност. Наблюдавах го как се променя — ту беше фалшиво мил към Трачина, ту се държеше като партньор по учебник, който не пропуска пито един преглед при лекаря и чете книги, които вълнуват само бременни жени; гледах го как й помага да слиза и да се качва на пикапа му, макар още да нямаше нужда от това. Всичко това сякаш предизвикваше особено умиление у Трачина, макар че главният резултат бе, че нейният живот се облекчаваше за сметка на другите. Точно преди края на смяната си отидох да помогна на Дел да сервира на компания от шестима души. Вече се бях отчела, затова пълнех комплекта за подправки и забърсвах плотовете. Тъкмо си представях как ще ида да потичам и ще си легна рано, когато Трачина тежко се свлече по стълбата, разтривайки врата си. Изглеждаше бледа, така че, когато ни съобщи, че си тръгва по-рано, Дел никак не се изненада.

— Толкова ми е лошо. Имам чувството, че ще повърна. Уил каза да си вървя. Съжалявам, момичета. Явно известно време ще бъде все така. Казват, че през второто тримесечие е по-леко. Дел нямаше да се справи сама с тази вечеря. Престорих се, че едва сдържам раздразнението си, но всъщност ми се искаше да остана. Нуждаех се от парите, а и нямах по-добра алтернатива. А така можех да се сдобия с ужасната, болезнено сладка възможност да остана случайно насаме с Уил — нещо, за което копнеех въпреки

искрените си опити да го избягвам. Така и стана. След около час работата намаля и той отново захвана да тряска и отгоре долетя умолителният му вик: — Може ли някой да се качи горе за малко? Имам нужда от помощ. Каси? Там ли си? Вместо да се втурна, изчаках Дел да сложи гарнитурата на последните порции за клиентите.

— Моля ви! Само за малко!

— Чуваш ли този мъж? Или само аз го чувам? — изръмжа Дел и ми подаде горещата пуйка с подправки.

— Чувам го.

— Хубаво, защото не говори на мен.

— Изчакай да свърша! — провикнах се през рамо и си помислих: „Работата имам предвид“. Бях запазила чувството си за хумор въпреки душевните си рани. Поднесох ястията и се отправих нагоре по стълбите. Изведнъж се сетих за фалшивото падане на Кит Демарко, онова, което ми осигури място в шоуто до Анжела Режан преди шест седмици. Нямах никаква представа, че двете принадлежаха също към С.Е.К.Р.Е.Т. Сега стоях и гледах стъпалата пред себе си и в съзнанието ми изскочи спомена за надвесеното над мен лице на Уил, осветено от уличните лампи, с изписания по него екстаз. „Копнеех за това от първия ден, в който те срещнах“ — шепнеше той. „И аз те исках, Уил. Само че не знаех колко.“ Кога ще спре всичко това? Кога спомените престават да те нараняват толкова силно? Ако се готвеше пак да ми каже: „Трябва да поговорим, Каси“, щях да му отвърна: „Не, не трябва, Уил“. И щях да добавя: „Казах ти, че не бива да оставаме насаме“. Ще

пристъпя към него и ще положа ръце на голите му гърди, ще го оставя да се пресегне зад мен и да разкопчае сутиена ми. „Това е много лоша идея“, ще кажа и ще притисна кожата си в неговата, ще го целуна по устните, ще го избутам назад, докато не се опрем в рамката на прозореца. И когато ме притисне между бедрата си и пусне нетърпеливите си ръце по тялото ми и накрая пръстите му се заровят в косата на тила ми и опъне главата ми назад, за да разкрие шията ми за жадната си уста, ще кажа: „Виждаш ли? Не ни трябват приказки. Трябва ни това. Имаме нужда да стенем, да се потим. Трябва да се чукаме отново, да го правим страхотно и често. И после ще трябва да реша какво да правя, защото не мога да оставам сама с теб, защото виж какво си причиняваме, защото всичко сочеше към мен и теб, а сега няма нито мен, нито теб“. И тогава думите ще заглъхнат и ще бъдем само ръце и устни, и дъх, и кожа… и ужасни последствия. Докато изкачвах стъпалата към втория етаж, отново ме прониза онази сладка болка, която караше някои точки в тялото ми да пулсират, точки, за чието съществуване отдавна бях забравила и които ми напомняха за себе си всеки път, когато се доближавах до него. Когато стигнах най-горе, заобиколих строителното магаре и прескочих една празна макара от кабел. Коридорът беше осеян с материали от ремонта — празни кутии от гипс, пирони, парчета от разкроени греди. Уил стоеше на върха на една стълба зад иззиданата стена на новата баня, между голата тухлена стена и два прозореца. Беше гол до кръста и покрит с бял прах. В стаята нямаше никакви мебели, нито следа от вечерта, когато десетина хихикащи жени се бяха приготвяли за аматьорското шоу, нямаше стол, нито разхвърляно след страстна нощ легло. Уил държеше в една ръка края на метален корниз, в другата — винтоверт, а тениската му висеше пъхната в колана.

— Благодаря, че се качи. Би ли погледнала дали е равно, Кае?

Кае. Кога пък реши да ме нарича така? Като че ли сме стари дружки.

— Как е сега? — попита той, след като нагласи корниза.

— Вдигни малко. Той го отмести няколко сантиметра по-нагоре.

— Не, свали… свали. Тъкмо го нагласи съвършено и изведнъж нарочно го пусна под рамката на прозореца и го наклони.

— А сега как е? Добре ли е? — попита той и се усмихна престорено.

— Нямам време за шегички. Чакат ме клиенти. Той изправи корниза. Под мое наблюдение набързо го завинти към стената и скочи от стълбата.

— Добре. Докога ще си ми бясна? — попита и пристъпи към мен. — Опитвам се да постъпвам правилно, Каси. Но без теб съм загубен.

— Ти си загубен? — изсъсках. — А аз какво да кажа? Ти не си загубил нищо. Аз загубих всичко. Матилда би ме зашлевила през устата да млъкна. „На нищо ли не се научи? — би казала тя. — Защо обичаш да се правиш на жертва?“ — Нищо не си загубила — прошепна Уил. Погледите ни се срещнаха и сърцето ми замря за цели три секунди. Аз избрах теб и ти избра мен. — Още съм тук. Ние сме си същите.

— Няма такова нещо като ние, Уил.

— Каси, приятели сме от години. Толкова ми липсва това.

— На мен също, но… вече съм ти просто служителка. Така трябва да бъде. Ще идвам на работа, ще си изпълнявам задълженията и ще се прибирам у дома — заявих,

избягвайки погледа му. — Не мога да ти бъда приятелка, Уил. Нито момичето, което… което ще чака, ще кръжи наоколо като граблива птица и ще дебне отношенията ви с Трачина да се разпаднат.

— Боже. Мислиш, че ще те карам да правиш това? Вдигна ръка и с опакото избърса челото си. На лицето му бе изписана тъга, умора и може би примирение. Помежду ни се настани тежка тишина и ме накара да се запитам дали бих могла да продължа да работя в кафенето с тази болка в душата. Но ясно разбирах, че проблемът си е само мой, не и негов.

— Каси. Съжалявам за всичко. Погледите ни се срещнаха, може би за пръв път от седмици.

— За всичко ли? — попитах.

— Не. Не за всичко — отвърна той и внимателно остави чука върху магарето, измъкна тениската от колана си, за да избърше цялото си лице. Слънцето се спускаше ниско над Френчмен Стрийт и ме подсещаше, че е време да сляза долу, за да затворя кафенето.

— Добре. Виждам, че имаш работа. Аз също. Корнизът изглежда добре. Тръгвам — обявих аз. — Ако имаш нужда от мен, ще бъда долу — трябва да приключа сметките.

— Въпросът не е дали имам нужда от теб. Знаеш, че имам. Така и няма да разбера как е изглеждало лицето ми точно в този миг, но едва ли бях успяла да скрия искрицата надежда. Прибрах се вкъщи и се захванах със списъка с обещания. Повече никакви любовни терзания. Никакви мрачни настроения. Обръщам страницата. Днес бе рожденият ми ден. Имах среща с Матилда, за да обсъдим новата ми роля в С.Е.К.Р.Е.Т. След като събереш всичките си амулети, навлизаш в една не по-лека

година. Не членуваш в Комисията. Още не. Трябва да си извоюваш мястото. Но можеш да избираш между три други функции и аз изгарях от нетърпение да се впусна в нещо ново, да има друго място, където да отивам, друг човек, който да ме откъсва от мислите ми за Уил и самата мен. Едната възможност бе да съм сътрудник по фантазиите — член на С.Е.К.Р.Е.Т., който помага фантазиите да се реализират. Организира пътувания, събития или участва в сценария, както Кит и Анжела в нощта на шоуто. Ако Кит не бе разиграла онова падане, не бих танцувала на сцената. А ако Анжела не бе измислила сексапилната хореография, щях да приличам на пълна глупачка. Тази година двете ставаха пълноправни членове на Комисията, така че техните места се освобождаваха. Или пък бих могла да стана агент като Полин — жената, чийто изгубен дневник ме бе свързал със С.Е.К.РЕ.Т. Беше омъжена, но съпругът й не се притесняваше от ролята й, нито от мъжете, които участваха във фантазиите, просто защото някога и той е бил един от тях. Привличането на мъже в С.Е.К.РЕ.Т. бе съвсем различно от тяхното обучение. Задачата на Полин бе само да ги спечели за каузата. Цялостното обучение или усъвършенстване на сексуалните способности на мъжа беше запазено за пълноправните членове на Комисията, както и личното участие в сексуалните фантазии — аз така или иначе не бях готова за това. Третата роля беше на гид — човек, който дава кураж и подкрепа на новите кандидати в С.Е.К.РЕ.Т. Едва ли бих преодоляла препятствията на изминалата лудешка секси година без моя гид Матилда. Затова си избрах ролята на гид — най-дискретната от трите възможности, макар че Матилда ме посъветва да стоя нащрек. „Могат да те изненадат най-невероятни ситуации“ — предупреди ме тя. И накрая ми остана да подпиша клетвената си декларация пред С.Е.К.РЕ.Т. и да я занеса на обяда.

Аз, Каси Робишд, приемам да служа в С.Е.К.Р.Е.Т. като гид в продължение на един цикъл и да направя всичко по силите си, за да гарантирам, че сексуалните фантазии ще бъдат: Сигурни и безопасни Еротични Категорични Романтични Емоционални Трансформиращи Заклевам се да запазя анонимността на всички членове и участници в С.Е.К.Р.Е.Т. и да отстоявам принципите: „Без колебание. Без ограничения. Без страх“ за срока на договора ми и за вечни времена. Каси Робишд Подписах я с трепереща ръка, а Дикси се втурна да гони отраженията от амулетите на гривната ми по покривката на леглото. Време беше. Време да предприема нови стъпки — далеч от Уил и миналото си, и напред към бъдещето с всичките му неизвестни. ДОФИН Онази сутрин стоях на отсрещния тротоар на улица „Магазин“ и наблюдавах как служителката ми Елизабет аранжира поредната провокативна витрина. Бях я отмъкнала от най-големия си конкурент малко по-надолу по улицата заради уникалния й дизайнерски усет, какъвто не се учи. Но с манията си да контролирам всичко сега не бях съвсем сигурна дали този път харесвах търсения от Елизабет ефект. Виждах сутиени, кошници и прекадено много жълти лентички разтегателна хартия. Никак не й беше

приятно, когато правех така — наблюдавах, коригирах и додявах, — все неща, които самата аз не търпях у другите. Но така управлявах бизнеса си и засега се справях успешно. Когато преди повече от десет години с най-близката ми приятелка Шарлът купихме „Фънки Мънки“, аз настоях да запазим оригиналното му име и по-голямата част от инвентара, като направим каталог на онова, което не можехме да продадем. Не обичах промените. Като типична южнячка бях недоверчива към всичко ново и модерно. Тя предложи да продаваме грамофонни плочи и известните диджей чантички, за да привличаме и мъже, освен жените, и аз неохотно се съгласих. А когато на Шарлът й хрумна да разнообразим асортимента: костюми за Марди Гра, перуки и официални тоалети за хора, които искат да бъдат забелязани, истински се притесних. Но трябва да призная, че всички идеи бяха добри и тъкмо те ни спасиха в най-трудните ни периоди. Затова оставих на нея търговията, а аз поех логистиката — сфера от живота, към която винаги съм била пристрастна. За щастие, притежавах дарба да давам възможност на хората около мен да блеснат, и сега това магазинче се оказа истинско съкровище. Бившият ми приятел Люк беше от Ню Орлиънс, роден и израснал в Гардън Дистрикт. Той ми е разказвал, че сградата, в която се помещава „Фънки Мънки“, е била първо магазин за обувки, после за бои, сетне сервиз за колелета и накрая химическо чистене. Докато наблюдавах как Елизабет се движи по празната витрина с кошница, пълна със сутиени в пастелни тонове (Добре че, разбирам какво замисляш), ми мина през ум, че тази сграда постоянно се възражда, а аз си оставам все същата. Промяна — ето в това бе силата на Шарлът. Това я бе направило незаменим бизнес партньор. Докато само за ден и с една егоистична постъпка не бе разрушила и бизнеса, и приятелството ни. По-тежко обаче преживявах предателството на Люк.

Запознахме се в класа по музика в колежа и той ме покани на среща в края на първата година. Специализирах изящни изкуства и вземах допълнителни курсове по теория на джаза. Никога не бях свирила на музикален инструмент, нито бях пяла някъде. Не съм и искала да го правя. Но обичах да слушам и да уча за музиката, за всичките й стилове — джаз, класическа, алтернативна, каквато и да е. Люк нямаше отношение към музиката. Беше се записал само заради бързия кредит, който му осигуряваше. Неговата страст беше литературата. Когато, още във втори курс, издадоха първия му роман — банална история за детство в Ню Орлиънс, — бях изключително горда с него. Започна да се движи в литературни кръгове и тъй като хората, с които се срещаше, изглеждаха сериозни и вдъхваха респект, никога не съм се чувствала застрашена. Сега, като се връщам назад, разбирам колко съм била наивна. Отчуждението ни започна с първите покани за литературни събития и панаири. Придружавах го, ако се провеждаха на местна почва, но не можех да пътувам със самолет. Когато бях осемгодишна, единият ми чичо загина в самолетна катастрофа в океана. Не бяхме много близки, но тогава бях малка и всичко се отпечатваше в съзнанието ми. На осем години си съчиняваш заплетени теории, за да потушаваш кошмарите си. Вследствие на това драматично сътресение в детството ми, ужасът ми от летене се прехвърли върху всичко, което не разбирах и над което нямах контрол. Опитвах се да не оставям страха да обсеби целия ми живот, но невинаги успявах. Предпочитах да спя с пижама в случай на извънредна ситуация и да правя секс на тъмно, за да не ме види някой, ако влезе случайно. Последното нямаше нищо общо със срама от килограмите, които натрупах в колежа, или с обидата, когато майка ми ме нарече „зафтиг“, дума, чието значение тайничко проверих.

— Наричаш ме дебела? — изкрещях насреща й. Тя яростно запротестира:

— Не, миличка! Това означава, че имаш пищни форми. Всъщност много си си добре. Не ме разбирайте погрешно. Люк постоянно ми повтаряше колко съм красива, привлекателна и аз му вярвах. Не се притеснявах от заоблените си форми. Не бях консервативна. Бях авантюристка. Обичах секса. Просто го предпочитах по моите правила, по моя си начин — в удобни пози, на тъмно и да се изкъпя веднага след това. След като се дипломирахме, Люк, Шарлът и аз наехме апартамент с две спални на втория етаж на улица „Филип“ близо до Колизеум, където живея и досега, в една от онези стари дървени къщи във викториански стил, боядисани в жълто и с бели орнаменти. Къщата беше още със старите си прозорци и гледаше към ъгъла на улицата. Люк нагласи бюрото си и се захвана да пише творбата, която наричаше „Южняшки опус“. Спалнята ни беше студена през зимата, но нямах нищо против, защото Люк ме топлеше през повечето нощи и си плащаше дела от наема, когато си намираше временна работа. За известно време дори го наех в магазина, но се дразнех, когато се опитваше да ме съветва как да подобря бизнеса или когато тътреше стоките насам-натам по пода, за да се продават по-бързо.

— Внимавай — предупреждаваше ме майка ми. — Мъжете не обичат критичните и самонадеяни жени. Те искат да се чувстват необходими. Баща ми не беше съгласен.

— Мъжете просто искат да бъдат желани — изтъкваше той. Винаги бях възприемала начина, по който Шарлът се шегуваше с Люк или го прегръщаше през рамо, като сестрински, добронамерен жест. Люк беше новак в писателското поприще, консервативен също като мен. Шарлът беше различна. Веднъж той я нарече чалната, докато аз бях стабилната, задълбочена личност. Шарлът беше

„каменист път“, а аз „ванилия“, но, както поясни той, не като обида, а като любимия му вкус. Но вкусовете се променят. И след като се занимавам с мода, трябваше да съм наясно с това. Имах свободен ден и никой не очакваше, че бих могла да се появя в офиса и да ги заваря — Шарлът, подпряна върху купчина стари куфари, които щяхме да възстановяваме, сключила белите си голи бедра около Люк, тъпите му черни джинси бяха свлечени на проклетите му глезени, а задникът му напрегнат за тласък.

— Мили боже, много съжалявам — запелтечих аз, обърнах се и затворих вратата зад гърба си. Когато проявяваш такава деликатност, след като си заварил гаджето си да чука най-добрата ти приятелка, разбираш, че има нещо сбъркано в южняшкото ти възпитание. Опрях гръб на рамката на вратата на една пробна и затиснала устата си с ръка, ги изчаках да се облекат и да се явят пред мен неглиже и притеснени. Люк като писател взе да усуква думите: — Толкова съжалявам…

— Не сме искали да…

— Някак си се случи…

— Не сме го планирали…

— Опитахме да го прекратим, но… Всички тези думи осветлиха единствените отговори, които имаха значение. Първо: това не се случваше за пръв път. Второ: бяха влюбени. Същата вечер двамата се изнесоха от квартирата. Изплатих на Шарлът дела й от бизнеса. Дадох й достатъчно пари, за да се засели в

Ню Йорк, където пък Люк искаше да се премести още преди публикуването на втория си роман. Шест месеца по-късно „Голямото червено“ излезе на пазара и вдигна голям шум. „Болезнено откровение за разрушителното влияние на Юга върху една тежичка, чувствена млада жена, която се опитва да се откъсне от миналото си.“ Описанието на главната му героиня Сандрин — „напрегната, контролираща всичко червенокоска“ със сестра „горска фея“ и най-добър приятел „мъжкар“, ме хвърли в шок в продължение на дни, седмици, месеци… години. Когато оглави класацията на бестселърите, в магазинчето (в книгата наречено „Фенси Пентси“) взеха да се нижат млади момичета и да ме питат дали е вярно — наистина ли бях прототипът на известната злощастна Сандрин от „Голямото червено“? Елизабет страшно им се гневеше. „Да виждате дебела червенокоска в този магазин?“ — надигаше глас тя. Но най-гадното от всичко бе, че никога до публикуването на книгата не съм се мислела за дебела. Дори си харесвах формите. Носех само добре ушити елегантни рокли, от онези, създавани преди „ерата на супермоделите“, когато дрехите изведнъж превърнаха всички, освен най-кльощавите, в смехотворни ходещи наденици. Никога преди не бях се съмнявала в чувствата на Люк, докато не прочетох описанието на бедрата на Сандрин и на „мощните й бели ръце“, което ме запрати в почти десетгодишната бездна на собствените ми комплекси и несигурност. Мнозина ме съветваха да се махна от града, да замина където и да е. Но не можех. Бях обсебена от натрапчивия образ на Сандрин, чийто живот бил „замръзнал някъде в миналото“. Спрях да ходя на плажа, защото се страхувах да се показвам по бански. По съвет на сестра ми Бри се захванах с йога, а по съвет на майка ми — с онлайн запознанства. И двете се оказаха много лоши идеи. Остана ми единствено работата, затова се вкопчих в нея и магазинчето се превърна в център на живота ми и

единственото, което ме държеше да не рухна. Тогава, ей така между другото, Бри започна да пуска новини: че Шарлът отново е бременна или че Люк е продал „страхотен сценарий“ за милиони, или че мезонетът им в Уилямсбърг е сниман в списание „Ел“, където Шарлът работела като стилист на свободна практика. Подобна информация ме връщаше в изходно положение и разбиваше мъничкия ми напредък, постигнат след блудкави срещи с няколко мъже, с които бях стигала до секс от немай-къде. А фактът, че собствената ми сестра си остана приятелка с Шарлът, бе най-малко изненадващото предателство от всички.

— Само щото всички се изпокарахте, не означава, че ще се откажа от нея, Дофин. Бяхме си приятелки, знаеш. Несправедливо е.

— Изпокарали сме се? Тя беше най-добрата ми приятелка. Той ми беше гадже. Те сринаха целия ми свят.

— Преди осем години! Сигурно си хванала паяжини на някои места! Докога ще я караш така? Трябва ти мъж! Не че толкова ми трябваше, но все пак ми се искаше. Исках мъж, но не и съпровождащата го бъркотия — онова блато от чувства, в което понякога те зарязват. Темата за мъжете беше единствената, която избягвах пред майка ми. Тя произхождаше от земеделските райони на Тенеси и беше убедена, че много разбира от мъже и техните намерения. Освен това вярваше, че добре познава и мен. Не одобряваше стила ми на обличане. Ясно го разбрах в деня, когато двамата с татко дойдоха от Батън Руж за брънч по случай трийсетия ми рожден ден, за който се бях издокарала със страхотна рокля за чай от четиресетте години на двайсети век и малка шапка токче с черна воалетка.

— Разбирам, че тази шапчица сигурно има много вълнуваща история, но с нея си

лепваш етикет, който гласи: „Стой далеч от мен, защото съм специална, принадлежа на миналото“ — каза тя. „Специална“ беше най-неприятното определение за една южнячка, независимо от възрастта. Отърсих се от този кратък пристъп на носталгия и отново загледах Елизабет, която диплеше жълто гнездо от лентички разтегателна хартия. Марди Гра бе отминал и вече стягахме Великден. Предишния ден се поразрових за идеи за някоя тема, а днес виждах, че Елизабет си бе избрала една много интересна. След като приключи с пристягането на един светлосин корсет, почуках на стъклото и направих найизразителната си физиономия „това пък какво е?“…

— Какво правиш тук толкова рано, Дофин? Нали идваш следобед! — извика тя през стъклото.

— Обещах да те издокарам. За срещата ти довечера. Тя облещи очи: — О, вярно!

— Какво си намислила с тези? — попитах и насочих пръст към камарата ръце и крака от манекени.

— Корсети! — Елизабет вдигна ръката си, в която стискаше дантели и панделки.

— Правилно. Като чуя Великден, първото, за което се сещам, е бельо. Минувачите спираха, зазяпани в почти голите манекени и двете жени, които спореха на висок глас през витрината и сутиените. Елизабет измъкна стари заешки уши в стил „Плейбой“ и ги сложи до едно бледорозово плюшено мече.

— Не е ли сладко? Както баща ми обичаше да казва, ако искаш да запазиш отношенията си със свестните хора, трябва понякога да им даваш глътка въздух. Затова реших да се доверя

на Елизабет, че ще спретне поредната провокативна витрина. „Остави я да го направи, дай възможност на някого да вземе нещата в свои ръце“ — казах си. Вдигнах колебливо палци за одобрение и влязох вътре. Стомахът ми къркореше. Бях пропуснала закуската заради голямата доставка от една разпродажба, спечелена след тежка битка, и исках лично да прегледам съдържанието на кутиите, преди да отворим. Оставих Елизабет да твори чудеса по витрината и отключих магазина, след което се огледах в голямото огледало до касата. Носех тъмносиня разкроена рокля с копчета отпред от края на шейсетте, с пришити банели, подходящ колан и подплата, с три четвърти ръкави и обувки с ниски тънки токчета. Бях опънала червената си коса на малко кокче на тила, което вече се бе разхлабило и косъмчета, изпръхнали от влагата, стърчаха във всички посоки. Носех големи тъмни слънчеви очила а ла „Джаки О“. Трябва да призная, че беше малко топличко за такава рокля, но такива вече не се правеха за радост на майка ми и за мое съжаление, естествено. Кога ли яките ми станаха толкова затворени, полите — толкова дълги, а очилата — толкова големи? Кой тъгува по мъж цели осем години? Елизабет продължаваше да работи по витрината и тъй като още беше рано за клиенти, бръкнах в чантата за обяда си, но осъзнах, че съм го забравила на кухненския плот. Не позволявах в моя магазина да се влиза с храна и напитки, но самата аз си похапвах, кацнала на стълбата зад касата. Майната му, ще пропусна и обяда, но пък ще си направя голяма вечеря. Затътрих най-малките кашони от разпродажбата до плота. Първият беше пълен с разни дрънкулки. Те бяха специалитетът на Елизабет, затова го отделих за по-късно. Във втория имаше само закачливи плажни рокли, сламени шапки (отвратителни) и пантофки. Още не беше време за летни дрехи, но една тъмнозелена рокля с връзки през врата

особено ми допадна. Материята беше великолепна — креп, дрехата имаше изящна линия, бе дълга до земята. Забелязах, че подгъвът се е разнищил. Можех да я скъся до коляно и да й взема добри пари. Или пък да я запазя за себе си. И да разголя ръце? В никакъв случай. И все пак беше толкова красива — това зелено, съчетано с червената ми коса… Оставих я на купчината „за мен“, която ставаше все по-голяма от другата „за продан“. Защо правя това? Пазя разни вещи за някакво въображаемо бъдеще или за въображаем клиент, който действително би ги оценил, ако ги види.

— Май офисът ни се превърна в истинския магазин — каза веднъж Елизабет. — И то много по-добър от онзи, който е отпред. Третата кутия беше пълна с мъжки дрехи: сака от туид, няколко тениски, смокинг — панталони със сатенен кант и сако със стилни, елегантни ревери. Допрях нос до плътната материя и я подуших. Миришеше на чисто и на мъжки одеколон. Опияняващо ухание на мъж. Представих си вечеря в изискано заведение, пури и афтършейв, задната седалка на такси, страст. Стомахът ми се сви. Представих си как се прибирам с този изтупан в смокинг мъж, как дърпам ципа на дългата си кадифена рокля и тя се свлича на пода. Оставам само по копринена подплата. Той се изтяга на пъстрата кувертюра на леглото ми, усмихва ми се и оставя чашата със скоча. Усещам ръцете му на раменете си, привлича ме надолу към себе си; вплита пръсти в дългата ми червена коса и опъва главата ми назад, за да открие нежната ми шия. Ще го викам по име толкова силно, че ще разкъсам паяжините в запустялата обител, в която се бе превърнало тялото ми, и…

— Дофин! Едва не се сгромолясах от стълбата.

— Какво, по дяволите, има, Елизабет? — сопнах се и оставих сакото, което

стисках.

— Извиках те поне сто пъти! Стомахът ми се бунтуваше толкова шумно, че и двете го чухме. Тогава ми причерня пред очите и се хванах за стъклената витрина, за да не падна.

— Добре ли си?

— Да, просто ми прималя за секунда.

— Стомахът ти къркори така сякаш вътре се борят два вълка. Я иди хапни нещо. Поседни на слънце. Работното ти време започва чак в два — мило, типично по младежки ме укори тя. Грабна чантата ми, хвана ме за ръка и ме повлече към вратата. — Върни се, след като добре се подкрепиш, госпожице. И го давай по-леко.

— Добре — съгласих се аз. Все още виждах звезди пред очите си. В „Игнейшъс“, заведението в съседната сграда, успях да се добера до последната свободна маса на открито и си поръчах купа топло гъмбо. Хората, излезли за неделен пазар, изглеждаха като обезумели, а може би така ми се струваше заради рано настъпващата пролет или защото излизах навън за пръв път от дълго време, вместо да стоя затворена в магазина си и да общувам единствено със стоката си. Напоследък все пропусках сутрешната си закуска и изобщо сутрините. Може би заради това бях започнала да топя килограми. В този момент го забелязах — самия НЕГО — Марк Дрюри, фронтмена на „Небрежните“. Никога преди не бях го виждала с брада. Хареса ми. Неговата група редовно загряваше публиката в събота привечер в „Трите музи“. Гласът на Марк беше хриплив, алт-кънтри, направо мечта. Понякога пееше кавър версия на една стара песен на Ханк Уилямс, която ме разтопяваше. Не можех да откъсна поглед от елегантните му ръце и крака, черната коса и бледосините очи. Раменете му бяха леко приведени като на човек,

който не пуска китарата от ръцете си. И ето го сега минава покрай масата ми и влиза в заведението. Той и групата му се отбиваха във „Фънки Мънки“ за тениски, джинси и странни перуки, когато свиреха на Марди Гра. Но винаги избутвах Елизабет напред да контактува с тях, защото прекалено се притеснявах да ги обслужвам лично. „Небрежните“ бяха местна група, която отивах да гледам сама, наслаждавах се на музиката и това бяха единствените моменти, когато наистина се отпусках и не се притеснявах от тялото си. Нямах нищо общо с музиката. Точно заради това ме омагьосваха изпълнители като Марк, които стояха пред погледите на толкова много хора и успяваха да дадат воля на чувствата си. „Кажи му нещо — помислих си. — Просто иди при него след шоуто, потупай го по рамото и му кажи: „Хей, Марк, обичам да те гледам, когато съм самотна“. Целувка. Направо ще ме вземе за откачена. „Обичам да те гледам на тъмно, сама.“ Гадост. „Обичам да те гледам как се движиш.“ Тъпо. Супертъпо. Май наистина ставам доста странна. Опитах да не зяпам дълго през стъклото как Марк Дрюри се настанява на бара. Проклинах Елизабет, че ме накара да изляза от магазина. Проклинах себе си, че носех тъмносиня рокля в такъв горещ пролетен ден. Но моето гъмбо пристигна и нямаше къде да мърдам. А пък и той сигурно си има приятелка. „Ама ти просто си говориш с него. Искаш само да му кажеш: Хей, падам си по работата ти.“ След няколко минути барманът му подаде кафе и сандвич за вкъщи. Захапал плика, пъхнал вестник под мишница, той дръпна няколко салфетки от металния автомат до вратата и тръгна право към мен. Мислено закрещях: „Насам! Седни при мен!“. Но

очите ми бяха скрити зад огромните ми слънчеви очила. Бях като риба — безмълвно отварях и затварях уста, притисната към стъклото на аквариума. И тогава, преди да се опомня, той се настани на свободното място на съседната маса, където седеше тъмнокоса жена. Запознаха се и се впуснаха в непринуден разговор, докато похапваха. Като го гледах как й се усмихва и я разсмива, ме заболя стомахът. Огледах въображаемата си съперница възможно най-дискретно. Беше хубава, със стройна фигура, но можех да се обзаложа, че не знае, че тъкмо Марк бе избрал името на бандата „Небрежните“ от „Великият Гетсби“, книга, която вероятно никога не бе чела, защото в училище е преписвала от такива като мен. Обзалагам се, че дори не харесва музиката на Марк. След малко забелязах, че си взеха довиждане, след като той набра номера си на нейния телефон, и си представих, че съм на нейно място. Какво стана с мен? Къде се дянах аз?

— Добре ли сте? Дали не бях разсъждавала на глас? Сигурно съм го казала… направо на тъмнокосата жена, която сега седеше сама. Тя стана, взе чаша с вода от масата си и бавно тръгна към мен. Постави я пред мен със загрижено изражение.

— Добре ли сте? — повтори. До ден-днешен нямам представа защо й казах „да“, когато ме попита дали може да седне при мен. Толкова рядко разговарям с непознати. Но, както казва майка ми, „някои неща са фатално божествени, а други са божествено фатални“. КАСИ Спучи се неизбежното. Двамата с Уил се стараехме да не оставаме насаме, но „Кафе Розе“ беше малко, с тесни коридори и тъмни ъгълчета.

— Благодаря, че остана, Каси — каза Уил вечерта, когато чакахме доставката на

гипсокартона. Беше ме помолил да посрещна камиона отвън.

— Исках да го направя.

— Чудя се дали не би ми направила още една услуга.

— Разбира се — отвърнах. — Каква?

— Знаеш каква — продължи той едва чуто. Кръстоса ръце и се облегна на вратата на хладилната витрина.

— Това ли? — попитах, отвързах престилката си и я оставих да се свлече на земята.

— Да. Това. А ще може ли още една услуга?

— Може — отвърнах с толкова сподавен от желание глас, че сякаш говорех под вода. Бавно вдигнах ризата си, изхлузих я през глава и косата ми се разпиля върху раменете. Метнах я на плочките. Не носех сутиен.

— Това ли?

— Да… толкова… си красива — промълви той. Кожата ми му въздействаше по специален начин и го знаех.

— Ти си сега — прошепнах. Без никакво колебание той смъкна ризата си и я хвърли близо до моята, косата му се разчорли. После свали джинсите си и остана само по бели боксерки. Това беше нашата си игра.

— Няма да те докосна, обещавам — уверих го. — Просто искам да те погледам. Няма нищо лошо в това. Разкопчах джинсите си и ги свалих, после пъхнах палци във връзките на бикините си. Той ми кимна бавно, тръпнещ от желание да сваля и тях. Поколебах се и се загледах в мрака отвън. Колко ли е часът? Откога ли стоим тук сами? Бутнах надолу бикините и ги

пуснах да паднат в краката ми. Останах съвършено гола.

— Приближи се, Каси. Искам да помириша кожата ти.

— Никакво докосване.

— Знам. Пристъпих към него. Спрях на педя от голите му гърди. От това разстояние топлината на телата ни вече се сливаше, чувствах горещия му дъх по кожата си. Плъзнах ръка към едната си гърда и я взех в шепа, както би направил той, после завъртях палец около зърното. От гърлото му се разнесе стон и той се протегна към мен. Отстъпих назад.

— Обеща — прошепнах.

— Няма да го направя. Но ти можеш да се докосваш, Каси. Това не е против правилата. Точно така. Плъзнах ръка надолу по корема си. Мускулите ми трепнаха, когато внимателно се докоснах. Вече бях влажна и си представих колко безумно го възбужда това.

— Не, това е прекалено, не мога — изохка той. Докарах го до лудост. Само така мога да си обясня защо с едно ловко движение на ръката помете от съседната маса съдове, прибори, солници, стъклените купи с пакетчета захар, поставките за салфетки — всичко полетя и се разби на пода. При друг случай бих се притеснила. Но не и тази вечер, защо трескавата му възбуда ми харесваше. Завъртя ме и ме просна на масата. Вкопчих ръце в краищата на плота.

— Обеща, че няма да ме докосваш, Уил.

— Няма да те докосвам. Ще те чукам — изстена той, разтвори коленете ми и настани голото си тяло между бедрата ми. Хвана мъжката си твърд в ръка и впил стръвен поглед в мен, взе да прониква. Внимателно преодоля един сантиметър, после втори,

отдръпваше се и пак напред, докато ме накара да го искам неистово, да го поощрявам, да го умолявам да ме чука, да ме чука бясно. О, Уил… Обгърнах тесния му кръст с треперещите си бедра, забих нокти в бицепсите му и той…

— Извинете. Мястото свободно ли е? О, мамка му, фантазията ми се спука като балон. Някакъв мъж — и то съвсем истински — стоеше до металната масичка в „Игнейшъс“. Яркото слънце грееше точно зад гърба му и лицето му оставаше скрито в сянка.

— Съжалявам. Не исках да ви стресна — добави той. — Заведението е претъпкано, а забелязах, че вие се разполагате на цяла маса за четирима. Доста егоистично.

— О. Много съжалявам. Да, разбира се — отвърнах и махнах чантата си от единия стол. Сигурно съм изглеждала като упоена маймуна, която гризе кубче лед и зяпа в празното пространство, унесена във фантазиите си за Уил. Отново. Трябваше да прекратя този вреден навик, иначе щях да полудея.

— Само ще си изям сандвича, ще си изпия кафето и ще си прочета вестника — обясни той. — И можем да се преструваме, че не сме на една маса.

— Добра идея. Имаше дяволити сини очи и макар че обикновено не харесвах бради, дори къси и добре поддържани, неговата изглеждаше секси.

— Няма да си говорим, нито крадешком да си хвърляме погледи, докато дъвчем. Ще бъде доста странно.

— И неловко — допълних аз. — Да не кажа невъзпитано.

— Дори отвратително.

— Само как хората се хранят заедно и разговарят. И то на масата! — продължих

аз и потръпнах. След миг затишие двамата избухнахме в смях.

— Аз съм Каси — протегнах ръка. Тогава си помислих, че само преди няколко месеца, преди да се включа в С.Е.К.Р.Е.Т., изобщо не бих се осмелила да направя това. Бях се променила.

— Марк. Марк Дрюри. Смахнатите гъзари никога не са били мой тип. Но този имаше чаровна усмивка и сексапилен каджунски акцент. А като добавим и сините очи, и тези силни, елегантни ръце…

— Обедна почивка? — попита той и кръстоса дългите си крака под масата.

— Нещо такова. А ти?

— Сега закусвам.

— Тежка нощ?

— Рисковете на професията. Музикант съм.

— Стига бе! В Ню Орлиънс?

— Странно е, знам. А ти?

— Сервитьорка.

— Айде бе. И пак тази усмивка. Неусетно се увлякохме в разговор за инструментите, на които свиреше (беше певец, свиреше на бас-китара и малко на пиано), за кафенето, където работех. Когато разговаряш с човек, който се изхранва от туризма в града, неизбежно подхващаш темата за ужасната необходимост от ужасните туристи и така стигнахме до местата, които ужасните туристи така и не откриват. Всичко това продължи не повече от двайсет

минути, достатъчно за Марк да си изяде сандвича, да преполови кафето си, да избърше ръце със салфетка и да стане да си върви. Изглеждаше малко по-млад от мен, може би трийсетинагодишен, съдейки по чорлавата му кестенява коса, бежовите кожени гуменки „Ванс“, тесните джинси и избелялата червена тениска с името и адреса на автосервиз. Музикантите имат най-красивите ръце. Чувала съм, че ръката е продължението на музикалния инструмент…

— Чакай — подвикнах аз. — Да пробваме ли пак да обядваме заедно някой път? Може да е като днес — никакви разговори, никакви погледи, просто двама непознати, които не се хранят заедно. — Да му се не види. Аз ли изричам тези думи?

— Хм. Става — засмя се той. — Изглеждаш ми съвсем безобидна. Да бе, като изключим факта, че преди два месеца танцувах полугола пред тълпа непознати, правих секс с шефа си, на сутринта бях изненадана от бременната му приятелка, после се присъединих към тайна организация, която помага на жени да осъществяват сексуалните си фантазии с напълно непознати мъже. Ами да. Безобидна съм.

— Добре… дай ми телефонния си номер — казах и зарових в чантата си за телефона.

— Дадено. Не ми беше приятно да се запознаем, Каси, и да не обядваме заедно, и да не си говорим, за да не науча нищо за теб — отвърна той и протегна ръка. Разсмях се, а той се обърна да тръгва и ми хвърли поглед през рамо. Леле. Оказа се толкова… лесно. Нима това беше вербуване на нови членове? За миг се отдадох на опиянението от куража си. Направих го. За пръв път в живота си предлагах среща на мъж, и то какъв. Но какво пък толкова ме смущаваше след всичко, което извърших предишната година, гола пред мъже, които не бях зървала преди? Годината, която

посветих на сексуалните си фантазии, ме научи на това. Макар че този път може би бях подтикната от последното си преживяване. Изтягах се на стола си, горда от себе си, когато дочух някакво мърморене на съседната маса. Огледах се и видях червенокоса млада жена, която ме гледаше втренчено през огромните си слънчеви очила.

— Какво стана с мен? Къде се дянах аз? — мълвеше тя като хипнотизирана.

— Добре ли сте? — попитах. Дали не е получила удар? Грабнах чаша с вода и се приближих към нея. Тя кимна и разтърка врата си отзад. Едва ли беше на повече от трийсет, но независимо от горещината носеше плътна тъмносиня рокля, която определено я състаряваше.

— Вземете — оставих чашата пред нея. Тя изгълта водата, избърса устни и сякаш дойде на себе си.

— Съжалявам — извини се. — Досега не ми се беше случвало. Може би е от топлината.

— Доста е топло за началото на април — съгласих се аз.

— Може би. — Тя отпи още една глътка вода. — Извинете, неволно дочух и онова, което направихте с този мъж — как го поканихте на среща. Много се впечатлих.

— Видяхте това?

— Заклевам се, че не съм от любопитните. Но ми беше трудно да не обърна внимание. Странен комплимент от странна… непозната, но го приех.

— Впечатляващо, нали? — казах аз, изненадващо доволна от себе си.

— Ами… благодаря за водата и за загрижеността. Чувствам се по-добре. Трябва

да се връщам на работа. Тя вдигна очилата на главата си, грабна чантата си и в мига, в който стана да си върви, пристигна Матилда. Двете неловко взеха да се въртят около масата в нещо като танц, първо вие, не, първо вие“. Жената се блъсна в лявото рамо на Матилда, а после и в дясното. Накрая най-сетне успяха да се разминат и тя изхвърча, като че нямаше търпение да се отърве от нас. Матилда я проследи с поглед и забеляза, че влезе във „Фънки Мънки“. После се настани на стола и пооправи косата си оттук-оттам сякаш току-що бе преживяла сблъсък с малко торнадо.

— Коя беше тази? Или по-точно, какво беше това? Без да откъсвам поглед от вратата на магазина, отвърнах: — Не знам. Просто една жена… помислих, че й е зле, затова отидох до нея. И познай! — побързах с усмивка да сменя темата. — Преди малко поканих един тип на среща. И най-хубавото от всичко е, че той каза „да“!

— Е, честит рожден ден!

— Да, а тази жена ме гледаше като че съм някаква знаменитост само защото поисках телефонния номер на непознат мъж. Беше странно. Никак не си приличаме, но в същото време донякъде ми напомня за мен самата преди година. Малко стеснителна. Малко тъжна. Но пък сега усещам как увереността ми постоянно нараства. Мисля, че съм готова да стана гид. Ето — заявих и бръкнах в чантата си, за да извадя декларацията. — Подписана, подпечатана и доставена. Храната пристигна и побързах да пъхна една бухтичка в устата си.

— Благодаря ти за това — каза Матилда и остави декларацията ми настрана. Изведнъж се замисли. — Чудя се дали пък не попаднахме на бъдеща кандидатка за

С.Е.К.Р.Е.Т.

— Имаш предвид онази жена? Матилда кимна.

— Дори нямам представа дали е обвързана.

— Лесно ще разберем. Почувствах, че адреналинът ми скочи.

— Мислиш, че трябва да й предложа? Ами ако ме помисли за луда?

— Всеки има право на собствено мнение. Между другото, изглеждаш великолепно. Огледах се. Нищо особено — тесни джинси, прилепнали по бедрата ми, и сиво бюстие под кадифено сако в цвят слонова кост. Никога нямаше да стана една от онези наконтени женички, които дефилираха по Френчмен в четвъртък вечер и възкачени на високите си тънки токчета вървяха на зигзаг по неравната настилка. А и за нищо на света не можех да проумея защо трябва да се гримирам, когато отивам до бакалията. Но след като в продължение на година бях слушала колко съм красива и желана от едни от найкрасивите мъже, които бях виждала, имах желание да се покажа в най-прекрасната си светлина.

— Хайде да платим и да се отбием в съседната врата, за да поговорим с тази жена.

— Чакай… — случваше се толкова бързо. Защо ли бях толкова напрегната?

— Не се безпокой, Каси, аз водя, ти само ме следвай. — И Матилда повика сервитьора за сметката. ДОФИН Излетях като стрела от „Игнейшъс“. Когато влязох в магазина, профучах покрай Елизабет, пъхнах се в офиса и затръшнах вратата след себе си. Свалих очилата, за да се

погледна в малкото огледало на бюрото си. Страните ми още пламтяха от срещата с тъмнокосата жена. За първи път забелязах малки бръчици около очите и бръчките на майка ми по лицето си. Нима вече повяхвах? Нима моята привлекателност изчезваше завинаги? Марк бе седнал при нея, а не при мен. Беше флиртувал с нея, бе дал номера си на нея, не на мен.

— Просто пак си в „дупка“, скъпа. Наследила си го от баща си — сякаш чух провлечения тон на майка си. Това си беше чисто южняшкото схващане за депресията — повече проблем на наследственост, отколкото ниво на серотонин. Тръшнах се на стола и се огледах наоколо. Бях затрупана от прекалено много вещи, осъзнавах това. Но си мислех, че не съм от вехтошарите, защото бях свръхподредена и свръхорганизирана. Всичко си имаше място, всичко беше надписано, дори перфораторът. Не бих се отказала от нищо. Току-виж съм отслабнала и най-сетне успея да се напъхам в онзи изключителен лилав костюм? Ами ако се случи да предложа съвършения тоалет на някой клиент, а нямам подръка онзи медальон с бухала, който би бил черешката на тортата? Ами ако ми притрябва нещо, а то вече не е тук? Ето заради това тези шест шкафа и вграденият гардероб са пълни с „невероятни находки“, които нито можех да нося, нито смеех да продам. „Ела на себе си, Дофин. Ела на себе си.“ Елизабет надникна през вратата.

— Виж сега. Няма никого в магазина. Намъкнах се в това. Бъди откровена — започна тя и изскочи иззад вратата. Стройното й тяло беше натъкмено в черен гащеризон и бели тесни ботуши. Бях й ги избрала за годишнината. — Е? Бях я наела още като тийнейджърка за по няколко часа през уикендите. Вече беше

на двайсет и четири, следваше задочно психология в Тюлейн и прилагаше някои от теориите върху мен. Каза ми, че съм страхлива и консервативна. Отвърнах й, докато обирах с върха на показалеца си няколко песъчинки захар от стъкления плот, че говори досущ като майка ми. Сега стоеше пред огледалото и се оглеждаше в цялото си великолепие.

— Изключителна — отсъдих.

— Мислиш ли?

— Мисля. Трябва ти шал на „Пучи“ и бледо червило — казах и веднага й ги предоставих. И се оказах права. Преместихме се пред голямото огледало зад вратата. Стоях зад нея, облегнала брадичка на рамото й. — Да. Право в десетката.

— Сигурна ли си, че не приличам на момиче от пиацата?

— Не! Зашеметяваща си.

— Ти трябва да носиш това, Дофин — отвърна с неудобство тя. — Толкова дълго го пазиш, а толкова би отивал на твоите форми. Все обещаваш, че ще поработиш по въпроса. Кога най-после ще стане това?

— Добре съм си така. А ти си почти готова — отбелязах и измъкнах една от многото четки за дрехи.

— Ще остана с него до вечерта, ако може — съобщи тя, докато почиствах крачолите й с четката.

— Хубаво. А сега върви. Идвам след минутка. Докато я изпращах с поглед, ме завладя истинска майчинска гордост. През изминалите години й бях помогнала да изгради поне десетина онлайн профила в сайтове за запознанства, бях неин стилист за снимките и за някои от срещите. Сегашният й приятел Едуард не беше мъжът мечта, но имаха страстна връзка. Елизабет излъчваше

особено сияние, което сигурно се дължеше на невероятния секс. Тази вечер двамата с Едуард щяха да празнуват първата си годишнина заедно в „Куупс“, а после щяха да продължат с танци с оркестър на живо на терасата на „Командъре Палас“. С прекалено късата си руса коса, с близко разположените си очи и дългурести крайници, Елизабет не беше красива в общоприетия смисъл, но никога не оставаше сама за дълго. Осемгодишни паузи за нея биха били немислими. Животът беше твърде кратък за подобни глупости. Погледнах се в огледалото и разкопчах колана на синята си рокля. Може би аз също трябваше да се променя. Защо да не пробвам лятната зелена, която висеше на една закачалка и чакаше ред да бъде надписана и прибрана в гардероба. Мога да помоля Елизабет да отбележи подгъва. Не, прекалено много разправии. И без това няма да я нося. Тогава защо да я пазя? С неохота тръгнах към магазина, подминавайки претъпканите стойки с дрехи. Беше спокоен неделен следобед, но Елизабет разговаряше с две клиентки до витрината. Когато се приближих, забелязах, че това са двете жени от „Игней шъс“ — едната, която ми отмъкна Марк Дрюри, а другата бе приятната възрастна дама с червената коса, в която се блъснах. Беше облечена стилно и изискано като майка ми и никак не приличаше на жена, която носи употребявани дрехи. Тъмнокосата пък носеше прекалено семпли за стила на „Фънки Мънки“ дрехи, да не говорим за бъдеща приятелка на музикален гений.

— А, ето те и теб! — възкликна Елизабет, преди да успея да се мушна в мъжкия сектор на магазина. — Тези две дами са възхитени от тоалета ми и тъкмо им обяснявах, че ти ме издокара така за годишната ми. Много са впечатлени.

— Здравейте — протегна ръка към мен червенокосата. — Страхотен вкус. Обожавам ботушките. Аз съм Матилда.

— Здравейте. Дофин — сковано се усмихнах аз.

— А аз съм Каси — представи се тъмнокосата и ми се стори много по-свенлива от жената, която ми отмъкна Марк Дрюри преди час. Дори не смееше да ме погледне в очите.

— Очарователен магазин — каза Матилда, докато се оглеждаше наоколо. Определено беше бърборица. — Аранжиран е много добре. Магазините за дрехи втора употреба обикновено са пълен миш-маш.

— Благодаря. Обичам да съм наясно с това, което правя — отвърнах аз.

— А името ви? Същото е като на улица в града.

— Родителите ми дошли в Ню Орлиънс за медения си месец и ме кръстили на тази улица.

— О? А откъде са вашите? — попита тя с тон, който недвусмислено подчертаваше не само че е южнячка, но и че местните са обсебени от география и произход, особено за всичко по-долна ръка от рода Мейсън Диксън.

— Батън Руж. Главно от Луизиана, но имаме и нещо от Тенеси.

— А! Нещо като „памук в запръжката“, както се казва. Каси е севернячка — добави тя. — Няма представа за какво говорим. Матилда дръпна една искрящо синя, дълга рокля без презрамки и друга — жълта, по-ефирна, от закачалката за официални тоалети.

— Ще пробвам тези — съобщи тя и погледна Каси в очите. — Каси, ти също си търсеше нещо по-специално. Може би Дофин ще ти помогне?

— Елате с мен — каза Елизабет, взе роклите и я поведе. След като излязоха, двете с Каси останахме за няколко секунди неловко смълчани като две ученички, които някой се опитва да сприятели.

— Значи сте от Севера — попитах.

— Мичиган. Да. Но живея тук от почти осем години и вече се чувствам съвсем като местна. Погледът й се спря на стойката с лъскави обици с фалшиви камъни на витрината.

— Ето това ми трябва! — зарадва се тя. — Например тези! Откачи чифт пищни клипсове и за малко да събори цялата стойка.

— О, съжалявам. Толкова съм непохватна. Не можех да си представя, че такава жена ще отиде някъде с подобни обици. Беше прекалено семпла, дори малко невзрачна.

— Магазинът ви наистина е прекрасен — добави тя, докато се бореше да закачи обиците на ушите си. — Ваш ли е?

— Да. Вече почти десет години. Позволете да ви помогна.

— Охо. Десет години! — Тя дръпна косата си, за да мога да ги наглася на точното място. После се отдръпнах.

— Имате ли бизнес партньор, или си е само ваш?

— Само мой е — отвърнах и я завъртях, за да се огледа в огледалото. Побързах да сменя темата. — Какво друго сте си приготвили за събитието?

— Аз… още не съм решила… Сигурно е доста трудно сама да въртите бизнес.

— Елизабет ми помага, както и още няколко души при нужда. Насочваше въпросите си към теми, които не споделях с други хора.

— Всъщност тръгвате отзад напред — измъкнах се аз. — Не трябва да започвате с обиците. Първо си изберете рокля. Донесете я и ще ви помогна да си намерите подходящо бижу.

— Не исках да ви обидя, като попитах дали сама управлявате бизнеса си. Сигурна

съм, че съвсем добре се справяте на тази земя и без партньор. И аз съм така.

— Да, но това би могло да се промени — подхвърлих. — С онзи мъж от заведението например? Изглеждаше сладък. Би могло да излезе нещо. Дали да й кажа кой е? Дали ще усети ревността ми? Закачката ми трябваше да е комплимент, но изглежда, я притесних. О, боже, наистина се държах странно!

— Да си призная, разговорите с готини мъже не са ми вродена дарба. Трябваше доста да се уча. И откровено казано, още ми е трудно. Когато си била сама толкова дълго време, като мен, направо забравяш как се общува с мъже. Но всъщност е като паметта на мускулите. Просто е нужен… добър стимул. Усетих как думите й попадат право в десетката. Ами да. Точно така. Именно от това имах нужда. От стимул. Тя сниши глас.

— Наложи се да потърся малко помощ по „мъжката част“. Беше страхотно. Така се запознах с Матилда. Точно тогава дочух как Матилда и Елизабет се кикотеха и весело си бъбреха в задната част на магазина.

— Тя да не би да е консултант по запознанствата или нещо подобно? — попитах.

— Може и така да се каже — отвърна Каси и завъртя стойката с обиците, за да огледа чифт златни халки, които биха й отивали много повече. — Много е уверена и знае много за тези работи.

— Е, тогава запишете и мен за следващия курс — подхвърлих през смях.

— Непременно! — възкликна тя сякаш тези уроци и подобно обучение съществуваха в действителност. Матилда и Елизабет излязоха грейнали от пробната.

— Досега не съм знаела, че изглеждам толкова добре в жълто — каза Матилда, метнала рокля през ръката си. — Можеш да разбереш доста неща за себе си на такова място. Нещо ми подсказваше, че Каси и Матилда не бяха дошли в магазина само за да си купят рокли и обици, факт, потвърден от повторното посещение на Каси след два дни, точно когато затварях.

— Реших да се възползвам от предложението ти за аксесоарите — обясни тя и измъкна малка черна рокля от плика.

— О, супер. Ами заповядай. Изненадах се, че толкова се радвам да я видя. Тя ме последва до пробните, а от притеснение бях нетипично бъбрива.

— Имам чифт златни халки и широка гривна, които много биха отивали на роклята. Кой номер обувки носиш? Трябва да пробваш всичко с обувки.

— Трийсет и седем — отвърна тя и се вмъкна между щандовете. На път към офиса хвърлих поглед в огледалото: очила котешки очи, кремав комплект жилетка с блузка и разкроена пола от трико. Приличах на статист в телевизионен сериал. Дори не се нуждаех от очила. Ха! Защо ли изведнъж взех да се интересувам с какво съм облечена? Започнах да прехвърлям каталога с бижутата и открих търсените във второто чекмедже на третия шкаф, където обикновено държах златните халки. В долното пък съхранявах плоските гривни. Пазех големите златни халки за дрехи в стила на Шер, но на черната рокля на Каси щяха да стоят поразително. Вратата на офиса се отвори и Каси подаде глава, като се опита да прикрие смайването си от моя натъпкан като кошер инвентар.

— Майчице! Тук има още един магазин. Нещо ми подсказва, че е по-добрият.

— Сигурно си мислиш, че всичко изглежда претъпкано, но знам точното място на всяка вещ. Дръпнах я пред най-близкото огледало.

— Горнището малко ми е отесняло. Не съм я носила от джаз феста — оплака се тя и взе да подръпва презрамката около врата си. Понечих да сложа гривната на китката й и тогава забелязах нейната с амулетите. За пръв път виждах нещо подобно.

— Невероятна е — възкликнах и задържах китката й, за да огледам гривната подобре. Обикновено този модел не ми допадаше, изглеждаше ми претрупан, но тази беше специална, от любимото ми бледожълто злато с кован ефект. Верижката беше дебела, поскоро мъжка, а всеки амулет имаше гравирана римска цифра от едната страна, а от другата — някаква дума.

— Любопитство… Щедрост… Кураж… Откъде имаш това? — попитах. Каси внимателно дръпна ръката си.

— Подарък ми е.

— Не съм виждала по-прекрасен накит. Който ти я е подарил, има специално отношение към теб.

— Тук вече имаш право — съгласи се тя. — Но дали ще върви с тази рокля?

— Ммм… не съвсем. Малко се натрапва. Защо не пробваш тази…? Замених нейната гривна с плоската. Когато пусна верижката върху дланта ми, ми се стори тежка, но приятна на пипане. Едва се удържах да не си я сложа.

— А колие? — попита тя, докато надяваше плоската гривна на голата си китка.

— Не и с връзките през врата — обясних аз професионално, без да откъсвам поглед от гривната в ръката си. — Халките ще внесат малко блясък. Но на твое място бих си вдигнала косата.

Тя грабна обиците от другата ми ръка и ги допря до ушите си.

— Виждаш ли? Съвършени са — подчертах аз.

— Да, права си. Тези са съвършени. Опаковай ми ги. Върна ми обиците и протегна ръка. Най-невероятното бе, че никак не ми се искаше да върна гривната й.

— Ще ти разкажа как се сдобих с нея — подхвана тя, забелязала колебанието ми.

— Всъщност, ако трябва да бъда откровена… тъкмо заради това съм тук. Мога ли да поседна за секунда? Пое си дълбоко въздух. Изглеждаше напрегната почти колкото мен. Какво ставаше?

— Онова, което ще ти разкажа, е доста странно, така че трябва да имаш търпение. Става дума за едно приключение. Кожата ми настръхна.

— Иска ми се да можех да пътувам повече, но имам страх от летене — изтъкнах аз. — Освен това съм единственият собственик и ще ми е малко трудно да замина…

— Нямам предвид пътешествие, макар че може да се наложи и да пътуваш. Гласът и поведението й ставаха все по-сериозни.

— Може би ще ти бъде от полза — продължи тя, — ако ти разкажа за собствените си приключения. И тя започна да ми разказва за живота си, за смъртта на съпруга си преди почти седем години и как животът й напълно се преобърнал. Не защото обичала съпруга си, а защото осъзнала, че отдавна го е разлюбила, което силно я натъжило. Години наред била напълно безчувствена — от глава до пети. Това усещане ми беше познато и й го казах.

— Да. Матилда говори за някаква „аура от тъга“, която се настанява около хората.

Твърди, че можела да я вижда. И всъщност видя твоята. Аз нямам такава способност, но вярвам, че всеки знае какво означава да буксуваш на едно място. Не знам защо, но изведнъж усетих, че мога да излея сърцето си пред Каси. Може би защото излъчваше спокойствие или заради състрадателния й поглед. Започнах да й разказвам за предателството на Люк, за книгата му, как той и Шарлът разбиха сърцето ми, заради което изпитвах недоверие не само към мъжете, но и към жените. Слушаше ме търпеливо и знаех, че ме разбира.

— Я ми кажи защо всъщност си тук? — попитах накрая.

— Тук съм, за да ти направя едно предложение. Но за да го приемеш, ще трябва да се довериш не само на мъже, но и на цяла група жени. И тогава ми разказа за С.Е.К.Р.Е.Т. и описа невероятната му мисия: да дирижира сексуалните фантазии, които карат жените да си върнат самочувствието, а в някои случаи — да открият, че изобщо го имат.

— С.Е.К.Р.Е.Т. — продължи тя — ми разкри една част от самата мен, за чието съществуване не съм и подозирала. А в твоя случай мисля, че по-скоро става дума за пробуждане на нещо отдавна задрямало в теб. Права ли съм?

— Да. И то цели осем години — отвърнах.

— Ооо, това е прекалено. Аз не бях правила секс пет години и си мислех, че съм зле.

— Какво? Не! Не, не, не. През този период съм имала секс, просто не беше на ниво, а и мъжете не ставаха. Имах предвид, че от осем години не съм изпитвала истинска страст, вълнуваща връзка с мъж. Каси примижа и кимна. После ми описа как точно тази група жени успява да възпламени отново страстта.

— Ние дирижираме сексуалните фантазии. Твоите. Девет от тях в продължение на една година и за всяка получаваш по един амулет — и посочи гривната си. — Десетият е за едно решение — дали да останеш в С.Е.К.Р.Е.Т. като мен, или да продължиш сама, може би да започнеш нова връзка, ако се чувстваш готова. Виждаш ли това? Тя прехвърли амулетите около китката си и стигна до последната. От едната му страна пишеше „Стъпка десета“, а от другата „Изборът“.

— Аз преминах през всичките стъпки и се освободих от много неща, главно от страховете и колебанията си. А оставането ми в С.Е.К.Р.Е.Т. си беше лично мой избор.

— Тайни сексуални фантазии? В Ню Орлиънс? — Едва сдържах смеха си. — Прощавай, Каси, но това е най-абсурдното нещо, което съм чувала през живота си. Част от мен искаше да скоча и да повикам полиция, за да я изведе от магазина ми. Но друга част седеше като закована на мястото си с широко отворени очи, уши и сърце.

— Знам, че звучи абсурдно. Но, повярвай, това е най-прекрасното нещо, което съм преживяла. От теб се иска само да приемеш или да отхвърлиш предложението.

— И ти си преминала през това? Тя кимна.

— Миналата година? Отново кимна, но този път ъгълчетата на устата й се извиха в усмивка.

— Преживяла си девет различни сексуални фантазии с девет различни мъже?

— Да — отвърна тя с удивление почти колкото моето.

— И си решила да останеш в тази… група и да помагаш на други жени? Лицето и погледът й леко помръкнаха.

— Всъщност, не. Реших да напусна С.Е.К.Р.Е.Т., защото мислех, че съм… че съм влюбена. В един стар приятел. Но, както се казва, изборът на момент е решаващ, а при

нас се оказа катастрофален, повярвай. Всичко се провали. Работата ми за С.Е.К.Р.Е.Т. наистина е единственото нещо, което ми помага да го преживея.

— Много съжалявам. В стаята се възцари тежка тишина, докато и двете се замислихме върху странната й изповед.

— Да му се не види — най-сетне се съвзех аз, — но защо точно аз?

— Избор на момент. Видяхме те, запознахме се. И мисля, че може би сме прави — нуждаеш се точно от това. Огледах моя претъпкан, съвършено подреден офис.

— Като че ли е така — признах. — Но защо си мислите, че фантазиите за разкрепостен секс биха оправили всичко?

— Не всичко. Номерът е в едно-единствено нещо, което предизвиква ефекта на доминото в живота ти. Поне така беше при мен. Не мога да ти разкрия повече. Останалото ще научиш на заседанието на Комисията, ако те интересува. Преди година не смеех да погледна човек в очите, да не говорим за разговор с някой готин тип. А ето ме тук сега — стоя и разказвам една от най-интимните си тайни на напълно непозната. Тя погледна часовника си.

— Трябва да се връщам на работа. Изведнъж ме обзе паника, сякаш ако си тръгнеше, нямаше никога повече да я видя.

— А сега какво? Какво да правя?

— Интересува ли те това?

— Да! Не! Малко. Ох… трябва да помисля.

— Не бързай. Ако решиш да приемеш, обади ми се. Ще уредя всичко. И после…

всичко ще се нарежда от само себе си. Какво щеше да нарежда и как и с кого, и къде? Колко често? По кое време на деня? Манията ми да контролирам всичко ме човъркаше да премисля всички варианти, да обсъдя недостатъците, да премеря, да претегля и балансирам и най-дребните детайли. Като дете обичах да стоя на ръба на кея и до всяка локва по-дълго от останалите и със сключени вежди да проучвам. Вижда ли се дъното? Мога ли да го пипна? Ако не мога — не скачам. А ето ти сега това предложение от една самоуверена жена със самочувствие, която твърди, че някога е била объркана колкото мен. Тръгнахме към касата и минахме покрай разгорещилата се Елизабет, която енергично се бореше сама с пода. С поглед й казах „съжалявам“ и красноречиво посочих към Каси, която вървеше пред мен.

— Радвам се, че гривната и обиците ти харесаха, Каси — добавих малко повисоко от нужното, докато натисках бутоните на клавиатурата. Какво се опитвах да прикрия?

— Помисли за всичко, което ти казах — прошепна тя и заедно с кредитната си карта ми подаде визитката с името си и телефона на С.Е.К.Р.Е.Т. На излизане ми помаха от вратата и изчезна надолу по улицата към Френския квартал. Загърнах се по-плътно с жилетката си. Исках ли да продължавам да работя по седем дни седмично, да отварям и затварям празния си магазин, да се прибирам в празния си апартамент с празния хладилник? Исках ли да живея, без да очаквам нищо? Погледнах визитката. Поне веднъж трябваше да се откажа от навика си да усложнявам нещата. Още утре ще й се обадя. Веднага след като приключа със сортирането на новата стока. Но преди обедния наплив. А може и покъсно, когато в магазина е по-спокойно. Или пък, след като Елизабет дойде на работа. А

може и преди да отворя магазина. Да. Точно така. Тогава ще й звънна. КАСИ Обикновено следобедните часове бяха спокойни, нямахме много клиенти и оставах само аз в очакване Трачина да ме смени. Определено в този промеждутък в „Кафе Розе“ нямаше навалица от двуметрови тъмнокожи прокурори в костюми за по три хиляди долара. Ка ръдърс Джонстън водеше предизборна кампания за втория си мандат, лицето му надничаше от билбордовете из целия град, затова помислих, че вероятно се е отбил да остави бюлетини. Но когато ме попита дали „едно готино младо тъмничко момиче, дългокрако, ей толкоз високо“ — и той посочи с ръка до гърдите си — работи в заведението, мозъкът ми защрака. Знаех много добре кой е — онзи тип, с когото видях Трачина да се натиска след шоуто вечерта, когато Пиер Кастил ме плени с чара си. Полугола на задната седалка на лимузината на Пиер, забелязах Трачина, обвила ръце и крака около този мъж и двамата се целуваха страстно, притиснати до стената. Оттогава се опитвах да забравя тази сцена, защото я бях сложила в категорията, не е моя работа“. Но сега тази „работа“ стоеше точно пред мен, бършеше потно чело и се озърташе притеснено.

— Трачина не е тук. За кого да й предам, че я е търсил? — правех се на разсеяна аз, страхувайки се, че ставам съучастник в някаква драма, която бе започнала от мига, в който той прекрачи прага.

— Да… ъъ, предайте й, че Кар се е отбил. Дайте й това — и ми връчи визитката си. „Кар? Нарича го Кар?“ „О, непременно“, идеше ми да кажа, но вместо това смотолевих: — Разбира се — после пъхнах картичката в портмонето си. Колкото и да ми се

искаше да отскубна още информация, реших, че животът ми ще е много по-приятен без да се ровя в проблемите на Трачина. Картичката на „Кар“ отлежаваше до телефонния номер на Марк Дрюри, който пареше в джоба на престилката ми вече четвърти ден. Бях го записала на малко листче, защото Уил не обичаше да разнасяме мобилните си телефони, когато сме на смяна. Забелязах, че от сгъване и разгъване цифрите се бяха поизтъркали. Толкова ме беше яд, че не му дадох и своя номер. Но ми се искаше за пръв път през живота си аз да направя първата крачка. Нали аз му го бях поискала? Цяла седмица мина от срещата ни на терасата в „Игнейшъс“. Това беше и денят, в който се запознах с Дофин. На нея й отне един ден, за да ми звънне и да приеме съдбовното предложение да се присъедини към С.Е.К.Р.Е.Т. Един ден. А аз какво чаках? Просто някакво си тъпо обаждане. След около час камионът на Уил спря пред кафето, за да остави Трачина за следобедната смяна. Бях я помолила да дойде малко по-рано, за да мога да присъствам на приемането на Дофин в С.Е.К.Р.Е.Т., насрочено за този ден. Трачина влезе през вратата. Беше бременна едва в четвърти месец, но отсега личеше, че ще е една от онези жени, които растат само на корем. Мушнах се в кухнята. По дяволите. Обаждай се. Веднага. Вдигнах слушалката на телефона и набрах номера. Вдигна на петото позвъняване. „О, не. Я по-добре му се обади, като се прибереш“, помислих си и затворих веднага след като дочух сънливото му „Ало“. Бутнах вратата на съблекалнята за персонала. Трачина стоеше с кутия прясно мляко в ръка пред огледалото и се възхищаваше на корема си.

— Това тук е ново — съобщи тя, вторачена в тялото си. — Тази линия си има име.

Не мога да се сетя как беше. Ще питам Уил. Той знае всичко за бременността.

— Как се чувстваш? Напоследък това бе единственото, което ми идваше наум да я питам.

— Първите три месеца бяха гадни, но вече влизам във второто тримесечие и се чувствам страхотно.

— Днес те търсиха. Някакъв си Карсън Джонстън или нещо подобно — казах, като нарочно сбърках името, без да я поглеждам. Подадох й картичката. — Един едър тип. В скъпарски костюм. Трачина направи видимо усилие да запази спокойствие. Смъкнах мръсната си тениска и си взех чиста от гардеробчето. Стояхме една срещу друга по сутиени.

— Ти какво му каза?

— Нищо. Казах, че не си тук.

— А той какво каза? Каза ли, че ще се върне? — говореше бавно, но гласът й бе на горна октава. Явно беше или много щастлива, или много притеснена. Не можех да определя.

— Само това: „Предайте й, че Кар се е отбил“. Тя запремигва в продължение на няколко секунди, поклати глава и набързо смени темата с отново нормален глас.

— Е, Каси, как си напоследък? Все не остава време да си поговорим. Разминаваме се като пътни знаци. Опитваше се да скъси дистанцията, което изглеждаше доста странно.

— Добре. Добре съм. И ти си добре. А и Уил изглежда добре, което е страхотно. Всички сме добре, както виждам — бръщолевех аз и отново се напръсках с дезодорант.

— Да, така е. И си много права. Уил е невероятно щастлив. Със сигурност. Но и

много се притеснява за бебето. За моето здраве. Толкова, че… — Тя се приближи до мен, сложи ръка около устата си и ми прошепна: — Притеснява се да прави секс с мен. Е, не че не правим изобщо. Правим. Но не толкова, колкото на мен би ми се искало, а и…

— Моля те! — вдигнах ръка, за да попреча на тази информация да стигне до мозъка ми.

— Той си мисли, че може да нарани бебето…

— Стига. Няма нужда да ми казваш такива подробности. Все пак… той ми е шеф.

— Ама нали си ми приятелка, Каси. Приятелките си казват всичко — отвърна тя и грабна служебното си портмоне от горния рафт на гардеробчето си. Приятелки? Не можех да повярвам на ушите си. Двете бяхме всичко останало — колеги, сътрудници, съперници, — но последното, което съм очаквала да чуя от Трачина, е, че сме приятелки.

— Нали приятелките си пазят тайните? — продължаваше тя, докато си нагласяваше портмонето под корема. — Понякога приятелките ми разказват тайни на други хора. Съвсем случайно, разбира се. На теб случвало ли ти се е? Тонът й ме смрази. И кои бяха тези нейни приятелки? Анжела Режан и Кит Демарко като начало. Няколко години поред бяха танцували заедно в шоуто „Ле Фий де Френчмен“. Знаех, че Кит понякога гледаше Трей, братчето на Трачина, а Анжела щеше да организира тържеството по случай предстоящото й раждане. Трите споделяха обща история. И то каква. С Кит и Анжела ме свързваше тайната на С.Е.К.Р.Е.Т. и кой можеше да реши дали тайната, която споделяха с Трачина, е по-малко съкровена? Трачина наклони глава.

— Изглеждаш сякаш си видяла призрак, Каси. За какво си мислиш? „Искаш ли да знаеш за какво си мисля? — прииска ми се да изкрещя. —

Представям си как гаджето ти ме чука.“ — Нищо. И се обърнах към огледалото, за да си сложа блясък за устни.

— Срещичка? — любопитстваше тя.

— Всъщност… да — излъгах. А може би не беше лъжа. Наистина щях да се обадя на Марк. Щях да се срещна с него.

— Охо, с кого?

— С един тип, с когото се запознах наскоро.

— Нещо специално? Замислих се за секунда.

— Не точно. Но знаеш ли, въпреки това ще го изчукам. И я зарязах сама в съблекалнята да си вдигне ченето от пода. Защо ли изръсих това? Защото знаех, че ще го каже на Уил. Леле, точно това ми се искаше. А и защото понякога трябва да изречеш нещо на глас, за да се решиш да го направиш. Вратата на Имението беше отворена. Тихо, на пръсти, минах през фоайето до рецепцията, където Даника разговаряше по телефона. Като ме видя, тя закри слушалката с ръка.

— Подранила си. Матилда е в къщата, но ще дойде всеки момент. Влизай — прошепна ми тя.

— Дофин още ли я няма?

— Ще се оглеждам за нея. Ново момиче! Колко вълнуващо! Вратата на заседателната зала беше леко открехната, затова се мушнах вътре и за пръв път видях прословутото Табло на фантазиите, до което достъп имаше само

Комисията. Обикновено го криеха зад една плъзгаща се врата. Но сега стоеше пред мен в пълния си блясък. Някои от имената на мъжете бяха зачеркнати. Други ми бяха познати. Сърцето ми се разтуптя, когато забелязах червеното картонче с надпис „Тео“ — това беше французинът, моят сексапилен ски инструктор, но името му беше зачеркнато с черно. Тук беше и „капитан Арчър“, пилотът на хеликоптера, който ме закара до „Джейк“, капитана на влекача. До него видях картичката на „капитан Нейтън“ с питанка. Не бях чувала това име. Отместих с пръст дъската със сантиметър-два и прочетох още непознати имена, а после две, които направо ми бръкнаха в душичката. Едното беше на Пиер Кастил с X отгоре. Фантазията ми с милионера от лагуната беше изключителна. Балът, лимузината, вълнуващото пътуване обратно. Беше толкова страстен и така самоуверен. Но вниманието му след шоуто стана направо токсично, беше си въобразил, че ще предпочета него пред Уил за финала. Предполагам, хиксът означаваше, че Комисията го е отхвърлила от списъка, нещо, което и сама бих предложила, ако ме бяха попитали. Другото познато име беше на Джеси, моята трета фантазия. На картичката му беше написана цифрата две. Джеси! Моят убийствено сексапилен татуиран сладкар. Нима бе изминала почти година, откакто ми скочи в кухнята на „Кафе Розе“? Всеки един от мъжете, с които правих секс, беше удивителен посвоему, но между мен и Джеси имаше специална връзка — толкова силна, че за малко да ме накара да се откажа от фантазиите си, за да го опозная по-добре. Матилда ме убеди да остана в С.Е.К.Р.Е.Т. и да продължа. И макар накрая да бях благодарна, че с Уил се хвърлихме в кревата, вече не бях толкова сигурна, че поех добре премерен риск с подходящия човек.

— Каси! Гласът на Матилда направо ми изкара акъла.

— Уплаши ме! Тя стоеше на вратата с кръстосани ръце.

— Каси, много добре знаеш, че нямаш право да влизаш тук без придружител. Не бива да гледаш дъската, ако не си пълноправен член на Комисията.

— Ще се справя. Искам да кажа, знаех, че някои от тези момчета ще имат и други мисии. Какво е правилото? До три пъти в С.Е.К.Р.Е.Т.? — попитах и гласът ми се прекърши. Защо така се разстроих изведнъж?

— Да, точно така.

— И още колко фантазии му остават на Джеси?

— Изпълнил е две. Значи… има още една — мило отвърна Матилда.

— Името на Пиер е зачеркнато, както виждам.

— След начина, по който се отнесе с теб на шоуто, Комисията реши, че вече не е благонадежден материал за С.Е.К.Р.Е.Т.

— Съгласна съм, макар че е много жалко. Той е толкова… ами, нали знаеш. Казахте ли му вече?

— Не.

— Бих искала да прослушам обаждането, когато му съобщите, че вече не се нуждаете от услугите му.

— Властните мъже не са свикнали да ги отхвърлят. Вероятно и Пиер Кастил няма да е изключение.

— Значи… Джеси. Напълно забранена територия ли е, докато е на Таблото на фантазиите? Защо ли попитах? Знаех отговора! О, боже, държах се като влюбена до уши тийнейджърка.

— Да, забранена територия е. Освен ако не участваш в тройка с него или ако не го обучаваш. Можем да го запазим за Дофин, ако тя посочи подобни интереси в досието си.

— Правилно. Разбирам — измънках с едва прикрито разочарование.

— Каси, ако искаш да ви съберем отново с Джеси, за да провериш дали все още пламти искрата между вас, може да се уреди. Но съгласно правилника, ще трябва да му намериш подходящ заместник. Можеш ли да го уредиш? Да наемеш друг мъж на негово място?

Сега вече ме спипа и добре го знаеше.

— Мислех, че си избрала тази година да бъдеш гид.

— Така е. И се радвам за това.

— Значи всичко е както трябва. — Тя хвърли поглед на часовника си. — Защо не направиш по едно кафе? Тръгнах към кухничката през фоайето. Мислех за начина, по който ме бе целувал Джеси. Онази целувка. Онази настървена, жадна целувка! Как само ме бе притиснал към хладните плочки. Как ме бе вдигнал на плота, как ме бе докарал до оргазъм само с уста, само с нея, защото всичко приключи дотам… О, боже, направо се подмокрям само като си представя как Джеси прониква в мен, как се движи отгоре ми, как се напрягат мускулите му на светлината… Внезапно изпитах нужда да се втурна в заседателната стая и да отмъкна картичката му. Даника подаде глава в кухнята.

— Пристигна Дофин. На портала е. Готова ли си?

— Да, разбира се. Готова съм — отвърнах и пъхнах ръце в джобовете си. — Да вървим! ДОФИН Колко пъти съм минавала покрай това имение, без да имам ни най-малка представа какво става вътре? Живея на няколко пресечки оттук. Възможността за поинтересен живот винаги е била точно под носа ми, а аз не съм могла да я видя. Интересно е, че човек не осъзнава как е назрял за промяна, докато самата тя не му цъфне на вратата. Стоях пред внушителната, обгърната от зеленина порта на Трета улица и обмислях дали да вляза. „Винаги можеш да си тръгнеш — казвах си. — Не е нужно да оставаш. Не си длъжна да правиш каквото и да било, ако не искаш.“

Подсъзнателно винаги съм се придържала към мотото: ако не можеш да контролираш нещо, не му се доверявай. Беше ми помогнало в бизнеса — не се доверявах почти на никого, след като откупих дела на Шарлът (единственото изключение беше Елизабет) и грабнах в свои ръце контрола над магазина. И тъкмо тази моя вътрешна нужда да контролирам всичко ми бе попречила да вървя напред, да се променям и развивам. Бях спряла да поемам рискове. Боже, та аз дори сама си постригвах косата, защото не се доверявах на фризьорките. Премятах я напред над лицето си и подрязвах краищата. Люк твърдеше, че не Шарлът ни е разделила, а фактът, че животът ми е заседнал в една точка. Видях Каси да излиза, но отначало тя не ме позна. Бях си пуснала косата и не носех рокля. Бях с бермуди в стила на шейсетте години от миналия век, с цип отстрани, блуза без ръкави на цветя и еспадрили. Искаше ми се изглеждам неглиже, без да стигам до крайности; спретната, но не консервативна. В своите джинси и бяла тениска Каси беше далеч от моя невротичен вид. „Е, хайде, стига си мислила, Дофин!“ — Закъснях ли?

— Тъкмо навреме пристигаш. Готова ли си?

— Като майски дъжд. Последвах я през покритата с бръшлян порта. Отвъд оградата пред мен се разкри гледка точно каквато си бях представяла — съвършено окосена трева, бухнали розови хортензии и пълзящи бели рози, които танцуваха като малки балеринки около колоните пред къщата. Имението омагьосваше от пръв поглед и ти се искаше да си стоиш там, Каси ме бе прегърнала приятелски през рамо и ме водеше към червената врата на сградата отляво.

Матилда отвори още преди да почукаме.

— Дофин, жената с красиво име. Добре дошла в нашия тренировъчен център. Комисията те очаква с нетърпение. Всичко се случи толкова бързо, че нямах възможност да огледам декорациите, макар че две от големите абстрактни картини на стената ми се сториха познати — тези цветове, техниката.

— О, мили боже! Това да не са… картини на Мендоса? — попитах аз за видимо удоволствие на Матилда.

— Ами да! Тези са най-новите от колекцията ни. Ние управляваме имението на Каролина Мендоса. Познаваш ли творчеството й?

— Предимно дизайнерската й работа. Завършила съм курс по съвременното изкуство на Луизиана — отвърнах, без да откъсна поглед от по-голямата картина, която представляваше два огненочервени квадрата, избледняващи по краищата в жълто и оранжево. Набързо изрових от тайниците на мозъка си нещичко за художничката: млада революционерка от Южна Америка, отявлена феминистка…

— Беше близка приятелка и една от основателките на С.Е.К.Р.Е.Т. — добави Матилда. — Продажбите на нейни картини през няколко години финансират нашите усилия. Всъщност тази година продаваме тази, „Червена ярост“. С мъка ще се разделим с нея.

— Предполагам. Красива е. Минахме покрай ексцентрична на вид млада жена с черна коса и яркочервени устни на рецепцията.

— Даника, това е Дофин.

— Здрасти! — поздрави сърдечно тя. — Голям фен съм на вашия магазин.

— О, така ли? Благодаря. Смътно си я спомнях, макар че такива млади ексцентрички понякога изглеждат еднакви. Повечето като нея рядко запазваха дрехите във вида, в който ги купуваха. Все пощипваха оттук-оттам и ги преправяха по свой вкус.

— Не се притеснявай, в С.Е.К.Р.Е.Т. тайните ти са гарантирани — увери ме Даника. Матилда се покашля.

— Даника, моля те заведи Дофин в кабинета ми, за да попълни въпросника — подкани тя и погледна часовника си.

— И тест ли ще има? — попитах с разтуптяно сърце.

— Не, не — успокои ме Каси. — Просто списък с неща, които си правила или би искала да правиш. В секса. Така ще помогнеш на Комисията да подготви твоите фантазии. Отнема около половин час. Даника пъхна ръка под бюрото и измъкна от малко чекмедже едно тефтерче с меки корици в бургундско червено, с размерите на паспорт. Подаде ми го. Приличаше на един от скицниците ми „Молескин“ от курса по изобразително изкуство. На корицата имаше графика на три голи жени с дълги вълнисти коси. Под нея се виждаше надпис на латински: Nullum judicium. Non limitat. Nulla verecundia.

— Означава: „Без колебание. Без ограничения. Без страх“ — преведе Каси. Разтворих тефтерчето. Имаше кратко въведение, което гласеше следното: Това, което държите в ръцете си, е поверително. Отговорите Ви ще остават само за Вас и Комисията. Никой друг няма да има достъп до тях. За да може С.Е.К.Р.Е.Т. да Ви помогне, трябва да знаем повече за Вас. Бъдете изчерпателна, откровена, бъдете безстрашна. Моля, започнете:

— Значи… трябва да го попълня?

— Да. Просто се опитваме да разберем сексуалната ти история, предпочитания, вкусове — обясняваше Матилда. Когато Даника ме поведе към уютния кабинет, надзърнах през рамо към Каси, която вдигна двата си палеца.

— Чай? Вода? — попита Даника и ми посочи стол от черна кожа и диван.

— Така съм добре — отвърнах и огледах красиво обзаведената стая с бели стени, етажерките от естествен орех и съвременните детайли от средата на века. Тези са мои хора, помислих си. Тогава Матилда ме остави сама с притесненията ми. Трябваше да бъда максимално откровена с Комисията. Щях да им обясня какво бих и какво не бих искала да правя. Внимателно щях да изредя своите изисквания: никакво летене, никакви светнати лампи, нищо общо с плажове и вода. И ако не могат да ги уважат — хубаво. Тогава си вдигам шапката. Не съм дошла тук, за да променям начина си на живот, а само да го активирам, да го подобря. Някак си. Поне що се отнася до секса. Започваха с обща информация. Отново се съсредоточих върху тефтерчето си и взех да проучвам въпросите, сред които: колко любовници съм имала, еднократни авантюри, тройки, анални, орални сношения — и до всеки от тях имаше квадратчета, цифри и кръгчета. Първите няколко въпроса бяха лесни. Бях спряла да броя мъжете след петнайсетия, затова ги закръглих на двайсет. И като прибавим петте години с Люк, това правеше средно по двама годишно. Винаги съм се мислела за авантюристка, но сега осъзнах, че по двама на година не беше чак толкова много. След няколко минути Каси пъхна глава през вратата.

— Как върви? Готова ли си?

— Като че ли да — отвърнах и й подадох тефтерчето с отговорите.

Тръгнах с нея през главното фоайе, минахме през две високи бели врати. Озовахме се в заседателна зала, пълна с жени, които замлъкнаха в мига, в който влязохме. Общуването с непознати не беше от най-силните ми страни, а пред тези хора трябваше да разголя душата си. Тази идея никак не ми допадна. Точно когато се канех да се обърна и да изчезна, Каси ми предложи стол, за да седна. Настаних се в него и внимателно заоглеждах боядисаната в бяло конферентна зала — съвършен декор за десетте жени на различна възраст, с различен цвят на кожата и височина, натъкмени в елегантни дрехи, заприличаха ми на Комисия по съвършените аксесоари и прически към ООН. Умирах от желание да запечатам лицата им и същевременно се притеснявах да ги гледам право в очите.

— Дами — започна Каси. — Благодаря ви, че се отзовахте на днешната ни покана. Бих искала да ви представя Дофин. Тя е нашият нов кандидат за С.Е.К.Р.Е.Т., надявам се. Ако ни одобри. Това предизвика възторжени аплодисменти в залата. Последва пауза, в която всички се вторачиха в мен. Тогава осъзнах, че очакват да кажа нещо. Но какво? О, не, изобщо не бях подготвена за това! Всичко отиде на кино. И доверието и контролът.

— Здравейте. Благодаря ви. Аз все още… ами, имам толкова въпроси. Още не съм напълно… Изобщо всичко е толкова… ново. Въпреки нечленоразделното ми начало всички присъстващи жени изглеждаха толкова търпеливи и мили, че започнах да се отпускам на мястото си. Каси посочваше и назоваваше по име всеки член на Комисията: Бернис, Кит, Мишел, Бренда, Анжела, Полин, Марая, Марта, Амани и Матилда.

— Не се безпокой, единственото име, което трябва да помниш, е моето — увери ме Каси. — Аз ще бъда твой гид, а те, Комисията — и тя посочи към цялата зала, — ще

ръководят мен.

— И двете ще имате нужда от помощ — подхвърли Анжела и ми смигна, но шегата се отнасяше и до Каси. Може би защото някои от лицата ми бяха познати — все пак всички те се хранеха, работеха и пазаруваха на улица „Магазин“. Може би защото познах картината на Каролина Мендоса на стената отсреща и реших да я назнача за мой личен ангел хранител. Или може би защото знаех, че всички те бяха жени, които, подобно на мен, бяха загубили самоувереността си и си помагаха взаимно да си я възвърнат. Независимо защо, но изведнъж ми се стори нормално да приема онова, което ми предлагаха: сексуално възраждане. Даника постави папка пред мен. Беше в цвят бургундско червено, с мека корица и надпис „Моят С.Е.К.Р.Е.Т.“.

— Това е досието с твоите фантазии. За всяка фантазия е отделена по една страница. Може да го попълниш вкъщи — обясни Каси. — Когато си готова, Даника ще ни го препрати. Отдясно имаше няколко листа кремав на цвят пергамент. Отляво бяха изброени критериите на С.Е.К.Р.Е.Т., с които всяка фантазия трябваше да е съобразена: Сигурност и безопасност — участничката не бива да се чувства застрашена или в опасност. Еротика — фантазията има сексуален характер и не е само имагинерна. Категоричност — участничката категорично желае да реализира фантазията си. Романтика — участничката се чувства желана. Екстаз — участничката изживява истинска радост и удоволствие от акта. Трансформация — води до фундаментални положителни промени в нагласата на

участничката. Във всеки джоб на папката имаше пъхнат лист с фантазии. Прегледах го и лицето ми пламна: таен секс на обществено място… секс с висшестояща личност… професор… полицай… завързана (Преглъщане! Доверие и контрол!)… обслужвана, напляскана… обслужвана… секс с известна личност… вода… природа… спасяване… асансьор… самолет (Господи, може да се стигне и до летене?)… със завързани очи… храна… изненада… тройка… четворка… пред зрители…??? Всичко това беше смайващо, вълнуващо и ужасяващо едновременно.

— Запомни — каза Матилда, — ти избираш своите фантазии, ти определяш границите и имаш пълен контрол върху процеса. Можеш да прекратиш участието си във всеки един момент, ако поискаш. Огледах присъстващите в Комисията. Този път погледът ми се спря за миг на всяко едно приветливо, пълно с очакване лице. Тези жени ме накараха да се почувствам на прага на най-голямото приключение в живота си. И въпреки това усетих колебание и притеснение за всеки отделен сценарий, неусетно притъпявах пикантната тръпка и я свеждах до банална, внимателно обмислена прелюдия. Бих направила това, но не онова. Или бих искала до пробвам това, но само ако онова си е на мястото. Връщах се по два-три пъти към всяко решение. Тогава си припомних думите на баща си в деня, когато най-накрая ме отскубна от ръба на басейна. Бях малка и предпочитах да се държа за стената и само да подритвам с крака във водата. Но той ми каза: „Милинка, ако не искаш да се удавиш, ще трябва да се хвърлиш в дълбокото“. Затова постъпих по единствения възможен начин. Метнах досието с фантазиите насред масата.

— Благодаря на всички, но няма да попълвам този лист. И не защото не искам да участвам. Тъкмо обратното. Не само че искам да го направя, но и се налага. Аз обаче цял живот правя списъци, слагам етикети, поставям ограничения, живея в точно определени граници и според стриктни правила. Днес вие ми казахте, че моята безопасност е ваша грижа. Казахте ми, че мога да се откажа по всяко време. Ето това са най-разумните правила. Останалото оставям във ваши ръце, с едно-единствено изискване: Изненадайте ме. Всички бяха приковали погледи в мен, повечето — зяпнали. Каси бе прикрила устата си с ръка, красивата гривна подрънкваше на китката й. Скоро и аз щях да имам такава.

— Значи приемаш? — попита тя.

— Да — отвърнах аз бойко, тържествуващо. — Приемам. КАСИ Колкото и да бях впечатлена от смелостта на Дофин и развълнувана да бъда неин гид, трябва да призная, че изпитах известна ревност. Бях надзърнала в нейната дъска на фантазиите с великолепните мъже, които щеше да опита. Ето защо в мига, в който изскочих на Трета улица, извадих телефона си. Край на смотаните ми задръжки и на тъпите ми страхове. Дофин каза на Комисията: „Изненадайте ме“. Щом щях да бъда нечий гид, най-добре бе самата аз да се взема в ръце. В прилив на смелост набрах номера на Марк Дрюри.

— Ало? — обади се той с глас, който сякаш идваше от дъбова бъчва във влажна изба.

— Да не те събудих? — Ох, мамка му.

— Да, събуди ме.

— Но вече е четири следобед.

— Мамо, ти ли си? Не се ли спомина преди единайсет години? Каква приятна изненада — отвърна той и се прозина.

— Не, не е ма… Обажда се момичето, с което се запозна в градината на заведението преди няколко дни. Каси. Все пак съжалявам за майка ти.

— Занасям те. Знам коя си, а и за протокола, майка ми си е жива и здрава. Добрее, раздава го шегаджия. Тъкмо като за мен.

— Тогава ще те обадя.

— Много самонадеяно от твоя страна — да си мислиш, че ще се запознаеш с майка ми, без дори да си имала и една среща с мен. Къде си?

— В Гардън Дистрикт, тъкмо си тръгвам от… една приятелка — хвърлих поглед през рамо към Имението. — Е? — продължих.

— Е, какво?

— Е… какво ще кажеш да се погушкаме?

— Сега ли? — попита той, задавен от изненада.

— Да. Точно сега.

— Ами супер! — отвърна вече съвършено буден. Предложи да се срещнем в „При Шайро“ след половин час. Това означаваше, че нямам време за преобличане, помислих си и огледах тениската и джинсите си. Нито да променя решението си. Щях да се „гушкам“ с тип, с когото едва се бях запознала. Изведнъж ми прималя. Можех ли да го направя? Не беше ли точно заради това цялата година в С.Е.К.Р.Е.Т.? За да ми служи като помощни колела в секса. Крайно време беше да се откажа от тях. Знаех какви са нуждите ми. Беше време да се изправя лице в лице срещу тях.

Естествено, Марк Дрюри закъсня. Естествено, познаваше готината сервитьорка, сексапилното момиче, което седеше само на маса, помощник-готвачката хермафродит, с която удариха длани за поздрав, и къдравата барманка, на която поръча кана бира, преди да се настани срещу мен на единствената празна маса. „При Шайро“ беше известно заведение сред местните жители, музикантите и всички кръчмарски души, които се хранеха в странни часове. Беше почти пет следобед — време за обяд за преждеизброените. Мястото приличаше на изложба на откачалките и пиърсингите, а хотелската част на горните етажи осигуряваше и чуждоземни образци. Приличаше на чакалня за нестандартни личности. Изведнъж се почувствах остаряла.

— Здрасти — ухили се той и напълни чашата си с наливна бира, а после и моята. Отначало едва го познах. Беше се избръснал и показваше красивото си лице в пълния му блясък.

— Здрасти.

— Предполагам, обичаш бира.

— Не мога да живея без нея. Изглеждаше още сънен, косата му беше сплескана, а зелената му тениска, която подчертаваше светлосините му очи, бе облечена наопаки. Преди да се появи, усещах пърхане на пеперуди в стомаха си, но интересно, че започнаха да притихват, щом го зърнах. „Той е просто човек. Със своите нужди. Също като теб.“ Марк грабна едното меню от Стойката на масата и зачете, като през няколко секунди ме поглеждаше крадешком.

— Хайде да си вземем бургери. Тук ги правят страхотно.

— Не съм идвала цяла вечност — казах аз. — С бившия ми често прескачахме на брънч, като се заселихме в Ню Орлиънс.

Защо ли споменавам Скот?

— Бившият значи? — той шумно затвори менюто. — Съпруг или гадже?

— Съпруг. Почина преди известно време.

— Да не ме занасяш? Защото аз наистина само се пошегувах за майка ми.

— Не, не те занасям — отвърнах. Той не попита нищо повече.

— И докъде докара работата в нашия Град на полумесеца?

— Имаш предвид с мъжете? — попитах и отпих голяма глътка бира.

— Да.

— Ами, проба и грешка. А ти? — отпих пак и избърсах устата си.

— Трудно е да срещнеш човек, който приема работното време на музиканта, нали знаеш?

— Ами това сега какво е? Среща?

— Наричай го както щеш, стига накрая да останеш без дрехи. Колко дръзко! Опитах се да не покажа смайването си. Беше по-директен и от партньорите ми от фантазиите. Но това си е животът в действие, както казва Матилда. А той е много по-рискован, по-объркан и по-лъжовен от фантазиите. В С.Е.К.Р.Е.Т. не можех да бъда отхвърлена, не можех да се проваля. В живота тези негативи бяха възможни, дори напълно вероятни. Но, докато проучвах тази нова почва, все още имах подкрепата на С.Е.К.Р.Е.Т. и напътствията на Матилда. И ето че сега имаше някой. Беше готин, забавен немирник. И това, което се въртеше в главата ми, се въртеше и в неговата. „Можеш да го направиш, Каси“ — окуражих се. Долях бира в чашата си.

— На колко си години?

— Двайсет и осем — отвърна той. Едва не се задавих с бирата.

— Та ти си почти десет години по-млад от мен! Това е отвратително.

— За теб може би. Дойде сервитьорката и той поръча по един хамбургер.

— Ами ако бях вегетарианка?

— Не очаквам да си перфектна. Използвах момента, за да сменя темата. Трябваше ми време да се овладея.

— Значи си музикант… Той сви рамене, раздаваше го скромен отначало. После се впусна да разказва за състава си, „Небрежните“. Бяха четирима. Отраснали заедно в Метъри. Започнали като Диксиленд пънк състав, каквото и да означаваше това, после се ориентирали към блус и кънтри.

— Но половината искаме да вървим в една посока — продължи той, — другата половина — в обратната. А аз съм фронтменът и понякога имам чувството, че съм на дело за попечителство за душата на бандата… Държеше чашата си за ръба вместо за столчето. Косата му бе влажна и целият ухаеше на чисто, на ябълки или океан. А ръцете му… Споменах ли вече ръцете му? Имаше дълги пръсти, а от китките нагоре бяха мускулести — сигурно от държането на китари или микрофони, или от автографите, които даваше. После продължи да говори — за себе си, за музиката си, за състава си, за мечтите си, за вдъхновенията си, за мотивацията си. А аз го слушах слисана. И не заради историята му, а заради неговата самовглъбеност. Вместо да ме притесни, младежката му самовлюбеност напълно ме

успокои. Може би очакваше моето одобрение, но пък аз не очаквах неговото. Исках само едно — устните му върху своите. Ръцете му върху тялото си. Исках онова, което бях получила от мъжете в моите фантазии: секс без обвързване. Хамбургерите ни пристигнаха и той пъхна едно картофче в прекрасната си уста. Аз отхапах от моя. После отново. Помислих си, че мълчанието ще бъде последвано от въпроси към мен, но той заговори отново.

— Искам да кажа, че аз всъщност не изучавам музика. За мен всичко е в ефекта върху аудиторията. Това е единственият начин, по който можеш да измерваш музиката, чрез…

— Спри.

— … начина, по който я усещаш, когато се лее над…

— Спри.

— … тълпата. Този път ме чу. Сега беше мой ред да приказвам.

— Много е приятно да те слушам как разпалено ми разказваш за музика, Марк. Но ако искаш да се кача горе с теб, трябва да ми обещаеш, че ще използваш тази твоя красива уста за нещо друго, освен за приказки. Наблюдавах как адамовата му ябълка се вдигна и се спусна. Той топна едно картофче в кетчупа и отхапа. После поиска сметката. И ето ме горе, на ламинирания плот между малък хладилник и още по-малка печка, а неговото стройно тяло — заклещено между краката ми. Свали тениската ми. После сграбчи кецовете ми за петите, смъкна ги един по един и ги метна през рамо. После свали и джинсите ми и останах по черно дантелено бельо. Не беше планирано.

Просто късмет.

— Мамка му, колко си готина — прошепна той и извади едното ми зърно, което моментално се втвърди между хладните му устни.

— Казах, никакви приказки — напомних и се облегнах назад на горните метални шкафове. Ето така щях да го постигна, така щях да забравя Уил, така щях да избия образа му, както и този на Трачина от главата си. Щях да си създам нови спомени, с нови мъже, за които да се сещам, когато имам нужда от успокоение и разтоварване. Започвам с този. Над рамената му оглеждах мрачната мъжка стая — британски флаг за пердета, малък телевизор с кинескоп, кацнал на ракла, срещу него висока спалня с чекмеджета отдолу. Беше спретната, но овехтяла и набързо стъкмена. Никой не би се задържал тук за дълго, особено момиче. Докато поемаше с устни другото ми зърно и бавно се движеше напред-назад, аз зарових пръсти в косата му, после хванах тениската му и я вдигнах нагоре. Свалих я и се изненадах, че по голото му тяло нямаше татуировки. С две ръце той хвана бедрата ми и ги разтвори. Горещите му длани се пуснаха по триъгълника ми, прокара кокалчетата на ръката си по вече влажните ми гънки.

— Охх, мокра си — изгука той и захапа долната ми устна, докато пъхаше единия си пръст под еластичната материя на бельото ми. Възбудата му се възпламени, зацелува ме страстно и ме притисна още по-силно към шкафовете. От трескавите движения на пръстите му станах още по-мокра. Ръцете ми нетърпеливо се бореха с копчетата на джинсите му — първото, второто, третото, и накрая ги пъхнах отдолу.

— О, мили боже — промърморих и здраво обвих пръсти около ерекцията му, която запулсира в ръката ми. — Това е за мен? — не можех да повярвам, че го изричам,

но ми беше толкова хубаво. Той беше толкова хубав. Галех го и усещах как става още потвърд.

— Господи — изстена той, вдигна ме от плота, с лекота ме понесе през стаята и лекичко ме метна на леглото. Ерекцията надигаше разкопчаните му джинси. Ръцете ми правилно го бяха премерили — определено беше надарен, като клише на рок звезда, и самодоволното му изражение подсказваше, че е наясно с това. Докато смъкваше джинсите си, аз лежах все още по бельо и се чувствах толкова секси, толкова мръснишки, толкова гот. Наблюдавах го как изхлузва и прескача боксерките си.

— Охо — възкликна той като детектив от британски сериал. — Какво имаме тук? Май попаднахме по следите на едно много непослушно момиче в моето легло. Я да видим какво се крие под този сутиен и под тези бикини. Той пъхна ръка под гърба ми, за да разкопчае сутиена, махна го и го хвърли през рамо. Дантелата се приземи върху една китара в ъгъла. Приличаше на натюрморт, озаглавен „Секс с музикант“. Когато плъзна ръка към предната част на бикините ми, аз извих гръб и стиснах бедра, за да спра напора на пръстите му, да го накарам да ме открие, да се наслади на играта. Той нетърпеливо ги сграбчи за ластика и ги дръпна до долу, като ги остави да висят на единия ми глезен.

— Така е по-добре. Смъкна се до края на леглото и вдигна единия ми гол крак към устата си. Тази уста — тази пееща уста, тази задъхана, стенеща уста. Устните му нежно докосваха малките пръсти, накрая налапа целия ми палец и сладка агония се разля нагоре по крака ми. Тогава се пресегна към близкото нощно шкафче, отвори горното чекмедже и измъкна оттам презерватив, който си сложи.

— Разтвори крака, Каси — каза.

— Кажи „моля“ — подразних го аз. Опънах ръце над главата си и присвих колена. Запечатах сцената в съзнанието си. Щрак. Само преди година това би било немислимо. Би било нещо, което се случва на другите жени. Но сега, ето ме тук — търся удоволствие, давам удоволствие, получавам удоволствие. Той пъхна ръце под бедрата ми и внимателно ги разтвори. Лежах там разпъната, разтворена, възбудена от решителното изражение на лицето му. Или от трите месеца въздържание се бях стеснила, или размерът му беше невероятен, защото въпреки обилната влага между краката ми с първия му тласък ме прониза най-съвършената болка, която можех да си представя. Притиснах бедра в стройните му хълбоци. Впих пръсти в ръцете му. О, боже. Рязко си поех въздух при следващия тласък, този път по-силен.

— Наранявам ли те? — попита ме нежно.

— Да, но е хубаво, толкова хубаво.

— Наистина е хубаво — прошепна той, наслаждавайки се на бавното, дълбоко проникване. Като усети как прилепнах около него, ускори ритъм и най-после го поех целия.

— О, да. Толкова невероятно стегната си. Наблюдавах го как потъва в мен — все по-бързо и по-яростно, „Да. Така ще свърша!“, помислих си аз, свих още по-високо колене и почувствах как влезе до краен предел. Тогава той забави и изведнъж спря. Не! Отдръпна се и ме остави тръпнеща, бездиханна. Едва не изкрещях: „Не спирай!“ — когато осъзнах, че той няма никакво намерение да спира. Почувствах езика му на пъпа си, което предизвика нов прилив на влага отдолу. Разтвори ме още повече, повдигна и притисна нагоре коленете ми, усещах дъха му по бедрата си, започна да ги целува, после мина по дълбоките гънки, стръвно ги

опитваше и накрая стигна до малкия, стегнат клитор — сега толкова набъбнал, — потърка го с нос, облиза го. Покри го целия, засмука устните и завъртя език около нежния ми пулсиращ клитор, с което ме докара до истински делириум.

— Ооо, да — възкликнах аз. Това е за теб. Остави го. Ръката ми сграбчи кичур коса, той обгърна с шепи задника ми и вкара палеца си, езикът му енергично се въртеше.

— Харесва ли ти така? — промърмори той между две завъртания. — Да? Не можех повече. Не можех. Оставих се на оргазма, толкова мощен, че започнах да вия към тавана, а пръстите му продължаваха да проникват в мен, езикът му се въртеше и вибрираше. О, боже, о, боже, о, боже, свършвам, да! С едната си ръка стисках таблата на леглото, другата бях вкопчила в косата му, и се мятах, и едва си поемах дъх, и разтърсващата наслада ме пронизваше през центъра на тялото и ме напускаше през всичките ми крайници. Стисках очи, за да задържа миг по-дълго вълната, преди безмилостно да се отдръпне. Сантиметър по сантиметър той тръгна нагоре по прималялото ми тяло, целуваше корема ми, търкаше влажните си устни в зърната ми и тогава отново проникна в мен. Беше толкова твърд, толкова невероятно твърд. Едва си бях поела дъх, когато телата ни се връхлетяха едно друго, ръцете ми сграбчиха хълбоците му, коленете ми го обгърнаха здраво, търкането на кожите ни ме опияняваше. Насладата се надигна отново. Какво, по дяволите? И тогава с отметната назад глава като гръм от ясно небе свърших отново.

— О, мили боже… Уил! Да! О, Уил, о… — закрещях точно когато и той стигна до кулминацията и застена моето име, в моята коса, заровен в моето тяло… Мамка му. Закрих уста с ръка и затворих очи заради върховното удоволствие и заради този

тъп, толкова тъп гаф. Той нежно се отдръпна и се отпусна до мен. Така се надявах, молех се да не е чул точно какво казах. И двамата бяхме толкова шумни, и всичко беше толкова разтърсващо и толкова, толкова хубаво… Защо трябваше да го прецаквам?

— Значи… да, Уил. Това бившият ли е? — попита той, без да ме поглежда, докато сваляше кондома. По дяволите. Погледна ме и аз кимнах.

— Защо не си с него?

— Сложно е.

— Винаги е сложно.

— Съжалявам. Беше… неволно. И не си струва да го обсъждаме.

— Щом така казваш. — Прозвуча искрено. Уф.

— Но знаеш ли какво си струва да обсъдим? — попитах аз, обърнах се към него и се подпрях на лакът. Опитвах се да го подкупя с усмивка, да му покажа, че има промяна не само в темата, но и в настроението. — Капитанското ти легло. Клъвна.

— Само защото има чекмеджета отдолу, не означава, че е капитанско легло. Апартаментът е малък. Няма място за багаж. Прокарах пръсти нагоре-надолу по стегнатия му корем, следвайки меката нишка тъмни косми, които отвеждаха до туфичката около пениса му, който сега лежеше изтощен и тежко отпуснат на бедрото му. Този мъж беше особено сексапилен, когато си мълчеше.

— Ти си… невероятен — признах аз.

С пръст очертах кръгче около едното зърно, после около другото.

— А ти си странна — все още задъхан отвърна той. — И забавна. Допрях пръст до красиво оформените му, толкова талантливи устни.

— Точно така — потвърдих. — Странна. И забавна. Мисля, че това са важните думи в този случай.

— Сигурен съм, че можем да вмъкнем и други важни думи — продължи той, пое пръста ми с устни и го засмука. Притворих очи. Добре. Бяхме супер. Истинско освобождаване. ДОФИН След първата ми фантазия на река Абита преди повече от месец имах чувството, че в тялото ми сякаш е инсталиран нов захранващ кабел. Как иначе да си обясня прилива на енергия в този ден? Не само че освободих Елизабет, подредих и поставих етикети с цени на всички кутии със закупени стоки от разпродажби, но и лъснах магазина до блясък, та дори ми се прииска да го затворя завинаги, освен ако усърдната ми работа не бъде раздвижена от някой истински купувач. Направих и снимки. И вместо да се чувствам изтощена от усилието, бях възторжена и бодра. Точно тогава ги забелязах през предната витрина — масичките! Бях забравила сгъваемите масички на тротоара.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — изругах и побързах да отключа вратата. Бяха минали часове и улица „Магазин“ пустееше. Подредих изподрасканите пластмасови контейнери, в които имаше какво ли не — ръкавици за опера от различни чифтове, перуки, пребоядисани сатенени чантички с малки петна по тях, мрежести чорапи в странни размери, прилични на вид фалшиви камъни. Бях поставила надпис „Контейнери за благотворителност: 2 долара за брой или 20 долара за всичко“. Няколко

пъти бях предупреждавана от Асоциацията на търговците на улица „Магазин“, че не е позволено да изнасям стока на тротоара, освен през пролетната разпродажба, когато всички магазини на улицата продаваха само навън. Предишната година ме шамаросаха с глоба от осемстотин долара, защото не спазих разпоредбата на Великден. Но бях толкова горда от себе си, че направих пробив, макар и съвсем незначителен, в раздвижването на част от застоялата стока, така че наказанието си струваше. Забелязах висока, внушителна сянка от другата страна на масата срещу себе си.

— Госпожица Дофин Мейсън? Бавно се обърнах, стиснала розова перука в стил „паж“ и чифт ръкавици от лико под мишница. Погледът ми се закова в изпъната синя риза и лъскава метална значка.

— Е, дума няма да кажа — заявих с интонацията на майка си. Полицаите винаги предизвикват такава реакция у мен с техните късо подстригани коси и широки рамена. А този беше особено… привлекателен със сивите си очи и трапчинката на едната буза, която изчезваше, когато дъвчеше дъвката си. Стоеше с наклонен на една страна хълбок — явно осъзнаващ правомощията си, — а от колана му висяха чифт белезници.

— Влезте в магазина, госпожице Мейсън — каза той и се огледа наоколо със стиснати челюсти.

— Кой ме изпя този път?

— Просто влезте вътре, моля. Не се безпокойте. Няма проблем. Имаше бедра на спринтьор — може би от гонитбите на лоши момчета?

— Май съм абонирана за законите на Мърфи — отбелязах, вече с ръце на кръста.

— Това е просто една скапана масичка, господин полицай.

— Мерете си приказките, госпожице Мейсън.

— Ако ме накарате да платя още една глоба от осемстотин долара, че съм сложила

тези масички на тротоара, хич няма да ми е драго. Без да отговори, той ме последва в магазина, където не успях да сдържа гнева си. Светнах лампите.

— Да ви кажа, това е абсурдно — заявих и метнах ключовете си на стъкления плот. — Трябва да преследвате престъпниците, а не жени, които се борят за хляба си. Докато фучах, той спокойно обиколи магазина, надникна в мъжкия сектор, после надзърна на най-високите рафтове.

— Госпожице Мейсън, паркирал съм патрулката зад магазина.

— Защо?

— За да ви спестя неудобството да ви арестувам на улицата. Но ако не млъкнете…

— Искате да млъкна? Е, няма да го направя. Мисля, че е несправедливо да…

— Госпожице Мейсън, исках само да кажа, че ако не затворите вратата и не я заключите, и не приемете Стъпката, няма да мога да ви… арестувам. След което се приближи към мен, подрънквайки белезниците, които бе свалил от колана си. Усмихна ми се закачливо.

— Не ме карайте да използвам тези. Освен ако специално не го поискате.

— Аз… аз… вие сте от… Те ли ви изпращат? Гневът ми се укроти, а на негово място дойде притеснението, после любопитството, после възбудата.

— Какво да бъде, госпожице Мейсън?

— Вие истинско ченге ли сте? — попитах с присвити очи. Ставаше интересно.

— Не съм длъжен да отговарям. Стоеше толкова близо до мен, че усещах аромата на ментовата му дъвка. Вдигнах ръце пред себе си и оголих китки.

— Е, тогава, предполагам, е време — отвърнах. — Приемем Стъпката. Ако не беше странно един полицай да бъде сравняван с танцьор, бих използвала точно това сравнение, за да опиша начина, по който сръчно ме завъртя, хвана ръцете ми отзад и ги заключи с белезниците. Допря устни до ухото ми.

— Къде са ключовете от магазина? — прошепна. Гореща вълна се плъзна по гърба ми. Значи така се чувстват арестуваните. Откровено казано, това не е само моя фобия, но и една от най-тайните ми фантазии. Започвах да долавям модела. Първо преодолях водата, а сега предстоеше това.

— Няма ли да останем тук?

— Опасявам се, че не, мадам. Ще ви отведа в участъка. Погледнах простичката си памучна престилка, перфектна за работа и чистене, но не и за съблазняване. Не изглеждам подходящо за секс? Поредният страх. По дяволите страховете.

— Дали съм… подходящо облечена за участъка?

— Ще бъдете най-добре облечената, или по-скоро съблечената жена там.

— Какво ще ми правите?

— Всичко, което пожелаете, и нищо, което не искате. Правилно. Хубаво, че ми го напомни. Така вече се чувствах по-спокойна. Когато стигнахме до пробната, изведнъж се заковах на място върху боядисания циментов под.

— Чакайте!

— Кураж, Дофин — напомни ми той и внимателно ме бутна напред.

— Не. Трябва ми чантата. Той въздъхна.

— Къде е?

— Под щанда — посочих с брадичка. — Благодаря. Изведнъж ме порази абсурдността на гледката — този висок, мъжествен представител на властта с моята кораловочервена кожена чантичка. Въздухът навън беше свеж, нощта — тиха. Той заключи двете врата на магазина, после ме вкара на задната седалка на тъмната си кола с ръка на главата ми и остави чантичката до мен.

— Много благодаря. Истински джентълмен сте.

— Не. Аз съм гаден полицай.

— А, да — отвърнах. — Разбирам. Той си има роля — нека я изиграе, Дофин. Доверие и контрол. Когато седна зад волана и потеглихме, ме завладя лека паника. Знаех, че този мъж няма да ме нарани, нито ще ме затвори, нито ще ме отведе на място, на което не бих искала да бъда, но хич не ми харесваше да стоя в тази клетка. Но пък да не би да не се страхувах от онзи красавец, който ме понесе по водите на река Абита? Бях толкова уплашена, когато отби от магистрала Кавингтън, и толкова щастлива след това. Постоянно се връщах към този ден в мислите си, като към любима мелодия. Опитах да се успокоя на седалката, но не можех да спра да се лутам между страха и вълнението, които само усилваха възбудата ми. Започвах да разбирам защо на някои им харесваше садизмът. След няколко завоя по тъмните улици на Гардън Дистрикт се озовахме до крайната си точка — Имението. Портата се отвори и погълна колата. Сърцето ми ускори ритъм. Досега бях ходила само в тренировъчния център. Но ентусиазмът ми повяхна, след като бавно подминахме страничния вход и се отправихме към малката височина, отвеждаща към нещо като голям гараж до бъбрековидния басейн, чиято вода

проблясваше в мрака.

— Няма ли да сме в Имението?

— Без повече въпроси. Гаражната врата бавно се отвори и моят полицай внимателно паркира между две други хубави, скъпи коли, чиито марки не бих могла да назова, дори и с пистолет, опрян на слепоочието. Той изключи двигателя, слезе и отвори моята врата.

— Излезте от колата, госпожице Майсън. Избутах се с крака, тъй като ръцете ми все още бяха с белезници. Той се отдръпна, за да затвори вратата след мен, и после ме притисна към себе си. Усетих на бедрото си ерекцията му.

— Карате ме да ставам лошо ченге, госпожице Мейсън — каза той и се наведе, за да ме целуне дълбоко, страстно. Тъкмо разтворих устни да му отвърна и той се отдръпна.

— Готова ли сте за разпита? Кимнах. Добре. Ще се получи. Той ме хвана за ръката и ме отведе през една врата на гаража в малък, топъл офис. Имаше два метални стола един срещу друг върху дебел килим и маса отстрани. На прозорците бяха спуснати плътни завеси. Единствената светлина в стаята беше слаба крушка от тавана. Той дръпна единия стол и ме подкани да седна. Настани се на отсрещния, така че колената ни се докосваха.

— Готова ли сте? — попита. Огледах голата стая. Не беше точното място за романтични преживявания, но беше заредено с енергия по свой начин.

— Готова, когато и вие сте готов — отвърнах и се облегнах на стола с вързани зад гърба ръце.

— Бяхте непослушна.

— Властта така ми въздейства. — И беше вярно. Реших, че ако искаше да му се подчинявам, ще трябва да намери начин да ме накара.

— Станете, моля. Искам да проверя дали носите подслушващо устройство.

— Какво? — разсмях се аз.

— Станете, за да разкопчая роклята ви. Метна фуражката си на масата и нави ръкави. Стоях пред него с вдигната глава. Големите му ръце се насочиха към най-горното копче. Разкопча всичките едно по едно и роклята ми цялата се разтвори. О, боже, сутиенът ми не подхождаше на бикините. Какво пък толкова трагично имаше в това? Едва ли щеше да го спре, но все пак не ми беше много приятно. Ако знаех, бих се облякла по-добре, по-различно. Доверие и контрол. Той смъкна роклята от раменете ми и тя се събра на гърба ми, върху белезниците.

— Видяхте ли? Няма никакви жици, полицай. — Трепереше ли гласът ми? Къде остана перченето ми сега?

— Още не съм приключил претърсването — отвърна той. Явно онова, което видя, му хареса, но никога дотогава не се бях чувствала толкова уязвима и разголена.

— Приближете се — нареди ми той. Разкрачи крака и се озовах между тях — външната част на бедрата ми докосваше неговите отвътре. Облегна се назад и подпря глава с ръце, после ме погледна право в очите.

— За толкова лоша жена изглеждате много, много добре — каза провлачено. Очите му се плъзнаха по гърдите ми, по кожата ми, по бедрата ми. Не можеше да свали сутиена ми, затова бръкна и извади гърдите ми отгоре, подпрени на чашките.

— Съвършени — констатира той.

Сърцето ми заби лудо. Заради белезниците не можех да го докосна, нито да го отблъсна и това малко взе да ме плаши. Но лицето му бе толкова открито и приветливо, а и тези очи…

— Ще ви сваля бикините, госпожице Мейсън — каза. — Трябва да ви претърся цялата. Той внимателно пъхна пръсти под ластика и без да трепне ги смъкна. Измъкнах краката си. Чувствах дъха му по кожата си, по корема си. После ме завъртя обратно на стола и хвана хълбоците ми отзад.

— Какво правите? — попитах, завладяна от страх, защото не го виждах. Погледът ми се стрелкаше в различни посоки из стаята.

— Претърсвам ви. Отмести роклята ми, все още събрана около китките ми. Прокара едната си ръка по задните ми части, сякаш се възхищаваше на скулптура, и взе да целува кожата ми там, където бе минала ръката му. Затворих очи. Почувствах как пръстите му се плъзнаха агонизиращо бавно между краката ми, където знаех, че вече бях мокра.

— Трябва да съм сигурен, че не криете нещо тук — промълви той и пръстът му проникна в мен. Ооох. Гласът му трептеше от онова безсилие, което само страстта можеше да предизвика. Наистина ли се случваше всичко това? Дръпна ме на скута си. О, Господи, почувствах ерекцията му на бедрото си, ръцете ми почти го докосваха и изведнъж усетих болезнена възбуда. Застанал зад мен, той разтвори краката ми, зарови лице между лопатките на гърба ми. Издърпа ластика на опашката ми и разпиля косата по гърба ми. Наблюдавах ръката му, която се спускаше отпред — пръстите му отново намериха своя път към влагата между бедрата ми, която

беше толкова много, че почти бях готова да се извиня.

— Много лошо момиче си, Дофин.

— Да… — Притворих очи и се отпуснах назад върху него. Страстта напираше в мен, докато пръстите му шареха по влажните ми гънки.

— Ще направя някои много лоши неща с теб. Искаш ли?

— Да — отвърнах. Усещах как ерекцията му нараства и леко, неволно отърквах хълбоците си в него.

— Време е да приключим този разпит — прошепна той, стана от стола и ме поведе със себе си към масата. Просна ме по лице върху хладния й плот.

— Ако ти сваля белезниците, обещаваш ли да се държиш възпитано? — попита ме той. Аз кимнах и той ги свали, постави едната, а после и другата ми ръка върху масата. Взех да разтърквам китки, докато той разкопчаваше колана си. Надзърнах през рамо и го видях да сваля униформата. Съблече бялата си тениска и най-сетне видях в какво се бях притискала — силни, широки гърди, по които изпъкваше всяко мускулче, осветено от крушката отгоре. Ивица тъмни косми се спускаше от пъпа надолу, набъбналият връх на ерекцията му се подаваше от ръба на масата. Започваше да става горещо.

— Харесва ми да те гледам така разтворена — каза той и прокара пръст надолу по целия гръбнак чак до задника ми, който се беше вирнал нагоре. О, мили боже. Стиснах очи, когато пое по гънката между задните ми части и безсрамно взе да върти кръгчета около тъмното, чувствително отвърстие.

— Божичко — промълвих и се вкопчих с две ръце за масата. Всяко негово проникване и дразнене предизвикваше вълна от наслада през цялото ми тяло. Никога до

този момент не съм била докосвана на това място, не и по този начин, така целенасочено.

— Какво ми правиш?

— Лоши неща за лошото момиче — отвърна той и сграбчи задните ми части с две ръце, за да разтвори още зоната на удоволствието. Наведе се, за да ме докосне вече с език — бавно и продължително. Невероятното усещане пулсираше през цялото ми тяло. Цялата аз пулсирах, издигах се до върха на оргазма, без той изобщо да се бе доближавал до традиционните точки на удоволствие. О, Господи!

— Харесва ли ти така? Почти изпаднала в транс, едва успях да издам звук в отговор. После чух, че отвори чекмедже на масата под мен и разкъса опаковка на презерватив.

— Обърни се, Дофин. Искам да гледам красивото ти лице, докато те чукам до полуда. Направих го. Вече изпаднала в транс се обърнах с лице към съвършеното му тяло. Дотогава не бях виждала мъж с такава фигура, мускулест, но с гладка кожа, създадена за любов. Надигнах се на лакти и дръзко загледах как си слага презерватива. Той издърпа хълбоците ми до ръба на масата и започна да ме докосва с пениса си, проникна в мен на сантиметър, после се отдръпна, без да откъсва поглед от лицето ми. Спираше през няколко секунди, за да мога да се нагодя към размера му, като ми помагаше с навлажнените си пръсти, докосвайки клитора. Когато влезе докрай, се отпуснах назад върху масата, а неговите ръце галеха разголените ми гърди. Зърната ми се втвърдиха под дланите му. Като забеляза колко съм възбудена, започна да се движи по-енергично. Протегнах ръце назад, зад главата си и се хванах за ръба на масата за по-добра опора и двамата се превърнахме в бясно пулсиращо кълбо. О, да. Невероятно.

Когато тласъците му достигнаха онази специална точка на наслада, ме връхлетя първата вълна, която заличи и последната следа от страха, който таях. В кулминацията на моя оргазъм погледите ни се приковаха и тогава дойде и неговият, и сред силните, бързи тласъци го чух да мълви: — Всичко това е за теб, Дофин. Само за теб. Накрая се изви, потръпна, но остана в мен и над мен, с красивата си влажна кожа, а спазмите на моето тяло около него не спираха. Постепенно възвърнахме равномерното си дишане. После той се усмихна. Разсмя се.

— Леле — възкликна.

— Получихте ли… цялата нужна… информация, полицай?

— Да, и то каква. Имам още нещо за теб. Отдръпна се, после се наведе и бръкна в джоба на панталоните си, които лежаха на пода до краката му. Когато се изправи, между палеца и показалеца му се поклащаше блестящ амулет.

— Какво пише на него? — попитах, все още просната на масата.

— Кураж. И съвсем точно, госпожице Мейсън. Той го изстреля с палец като монета и го остави да падне на влажния ми корем. После го захлупи с длан.

— Ези или тура?

— Какво ще получа, ако отгатна? — попитах.

— Всичко, каквото поискате, госпожице Мейсън.

— Тура. Той бавно отмести длан от корема ми и надзърна.

— Печелите — възкликна. Опипа с поглед тялото ми, после се наведе, за да целуне амулета на корема ми. Продължи надолу и аз притворих очи. Устните му отново ме възпламениха, докараха ме до ръба на бездната на екстаза и ме хвърлиха оттам. След това останах да лежа на масата — пръстите на едната ми ръка бяха заровени в гъстата му златиста коса, усещах дъха му по корема си, а с другата си ръка стисках амулета и се подпирах на ръба на масата. КАСИ Няколко дни след фантазията на Дофин с полицая поисках бърза среща с Матилда. Като неин гид нямаше да разполагам с много време за себе си, но еднократната ми авантюра с Марк малко ме бе извадила от релси. Докато се приближаваше към мястото, където я чаках в Одъбън парк, тя ми заприлича на портрет на благородничка от Юга. Носеше сламена шапка, тъмни очила и рокля в кораловочервено с разголени рамена, която подчертаваше червената й коса и покритото с лунички гладко деколте. Наближаваше шейсетте, но изглеждаше свежа и сексапилна като на трийсет. А по походката й личеше, че добре осъзнаваше въздействието си. Нейна беше идеята да се срещнем близо до футболното игрище на входа „Сейнт Чарлс“. Докато приближаваше към пейката, дори играчите на полето поспряха да я огледат. Седнахме и й разказах за Дофин и как напредваше в превъзмогването на манията си да контролира всичко.

— Това с контрола е трудна работа — каза Матилда, докато наблюдаваше играта на футболистите. — Предозираш ли го, никога няма да опознаеш другите. Спестиш ли си го — няма истински да опознаеш себе си. Ами ти, Каси, как се справяш в джунглата?

— Прилично. Добре. Аз… направих го. Правих секс — изломотих.

— О? Прекрасно. С кого?

— С един тип, с когото едва се бях запознала — отвърнах някак тържествуващо.

— Онзи от „Игнейшъс“. Не е точно мой тип. Но сексът беше на ниво.

— Значи няма да го видиш пак?

— Не знам. Почти десет години по-млад е от мен. Младок. Егоцентричен. Макар и сексапилен. Може и да се срещнем пак. Най-хубавото от всичко е, че ми е все едно дали ще го видя или не. Но сексът беше невероятен.

— Значи не искаш да го видиш пак? — попита Матилда.

— Не съвсем… не знам. Това прави ли ме мръсница? Матилда се обърна рязко към мен и забрави за футбола. Изглеждаше потресена, все едно я бях зашлевила.

— Думата „мръсница“ няма място в устата на една жена, освен ако не става дума за заклети феминистки или експерти по иронията, ясно ли е? Не бива да я изрича, когато разказва собствените си сексуални приключения, нито когато говори за друга жена. Тази дума оставя белези, Каси. Бях поразена. Никога не я бях чувала да държи такъв остър тон.

— Тази дума е била използвана като оръжие срещу жените, откакто свят светува, за да ни кара да се чувстваме нищожни и да ни разделя. Тя има особено трагични последици за младите жени. Някои се затварят, други загубват увереността си, трети се отказват от желанието си да проучват своята сексуалност, а има и такива, които слагат край на живота си от срам. Никога не съм обръщала особено внимание на този въпрос, но в живота ми се е случвало да се срамувам, да чувствам, че има нещо нередно в това да искаш секс и да му

се наслаждаваш. След присъединяването ми към С.Е.К.Р.Е.Т. този срам започна да изчезва. Всъщност, струва ми се направо абсурдно да се занимавам с подобни остарели представи. Тогава ми хрумна нещо друго.

— Ако срамът е отрова, тогава защо С.Е.К.Р.Е.Т. няма по-гол яма публичност? Това би бил начин да се борим с догмата, с двойните стандарти. Защо „мръсница“ може да е обидна дума за жените, но не и за мъжете?

— Нека те попитам нещо. Ако излезем на светло, ти би ли признала, че си ентусиазиран член на група жени, които реализират сексуалните фантазии на други жени? Би ли искала да споделиш със света за всички прекрасни мъже, които си срещнала, и за всички прекрасни неща, които си правила с тях в С.Е.К.Р.Е.Т.? Тя повдигна слънчевите си очила и ме погледна втренчено. Закова ме. Нямаше какво да отвърна.

— Не можем да променим света, Каси, но можем да освобождаваме жените една по една. Да облекчим срама им. Само това можем да направим. А сега ми разкажи за този млад мъж, с когото си спала.

— Ами, да видим. Харесва ми. Харесва ми да съм с него. Но когато не сме заедно, не мисля за него. После се чувствам виновна, защото би трябвало да изпитвам повече чувства. Не е ли така?

— Така е. И не е така. Кой се интересува — отвърна тя и махна пренебрежително с ръка. — Мисля, че е съвършено здравословно, абсолютно необходимо една трийсет и шест годишна жена като теб да има страхотен секс с по-млад мъж, от когото не иска нищо друго. Позволи ми да те попитам нещо: каза ли му откровено какво искаш от него?

— Да.

— Беше ли взаимно?

— Разбира се.

— Използвахте ли предпазни средства?

— Да.

— Е, тогава браво на теб! Сигурно е голямо удоволствие да си отново в тялото си и просто да вкусиш някой мъж. Така че, повече да не съм чула думата „мръсница“, става ли? Без колебание. Без ограничения. Без страх. Това се отнася и за оценката ти към себе си. Моментът ми се стори подходящ да повдигна въпроса за човека, когото исках да видя отново, към когото все още таях чувства.

— Как е Джеси? — подхвърлих предпазливо аз. — Той ли ще е следващият в списъка на Дофин?

— Така мисля — каза тя и обърна поглед към игрището. — При теб беше номер три. Решихме, че така трябва да е и при Дофин. Виж ти. Не исках да я поглеждам, а тя така или иначе наблюдаваше един потен играч, подпрял ръце на коленете си, който се опитваше да си поеме дъх. Изглеждаше на около четиресет, романски тип — може би латинос или италианец. Не много висок, набит, стегнат, с разчорлена черна коса и бели зъби, които проблясваха като диаманти от пет метра.

— Виждаш ли го този? — попита ме тя.

— Не може да не го забележи човек — отвърнах. — Познаваш ли го?

— В процес на вербуване сме. Днес Анжела трябваше да ми съдейства. Но сега тази задача се пада на теб.

— Сега?

— Дръж топката! — изкрещя Матилда. — Скъпа, знам, че мислиш за Джеси. Не

можеш да имаш Уил, а не искаш онзи младок, така че ти трябва нещо между другото. Това е подходящо. Но не съм сигурна, че изваждането на Джеси от играта е добра идея. А и искам да те изпратя на едно специално място. Нали знаеш, че трябва да организираме търг за продажбата на „Червена ярост“?

— Картината на Мендоса?

— Точно така. Решихме да организираме търга в Буенос Айрес, родния град на Каролина. Мислим, че там ще получим най-добра цена, тъй като са ни останали само две нейни картини. Трябва да придружиш картината и да представляваш нашия… консорциум. Няма да се налага да се снимаш, нито да отговаряш на въпроси. Трябва само да си облечеш някоя хубава рокля и да подпишеш сертификата за продажба. Леле, Буенос Айрес. Последното ми пътуване беше до Канада за фантазията със ски инструктора. Полагаше ми се отпуск… но заради бременността на Трачина и възрастта на Дел направо беше невъзможно.

— Бих искала да го направя, но да напусна Уил точно сега… ще е катастрофално за кафенето.

— Ама ти наистина си падаш по него. Преди да успея да отговоря, един непремерен удар изпрати топката до нашата пейка, а след нея дотича и футболистът, когото Матилда бройкаше. Тя му се усмихна.

— Хей. Да не би ти да си ни треньор вече? Или съдия? — попита я той, задъхан от тичането.

— Което предпочиташ — пошегува се Матилда и килна глава, за да го огледа подобре изпод периферията на шапката си. — Как се казваш?

— Доминик. А ти?

— Матилда Грийн. А това е приятелката ми Каси.

— Вие почитателки на футбола ли сте?

— Не — отвърна Матилда. Доминик се разсмя, а един от противниковия отбор го подкани да върне топката в игра.

— Не мърдай оттук, Матилда Грийн — подвикна той, затича се обратно и се спусна отново на терена. През няколко секунди току поглеждаше към нас, за да се увери, че тя е още там. Бях поразена.

— Как го правиш?

— Кое?

— Как накара най-готиния тип в парка да дойде и да те заговори. Жени, два пъти по-млади от теб, не могат да го постигнат. Тя сви рамене, без да откъсва поглед от него.

— Просто си го избрах. Отделих го от глутницата. Всеки си има подход при вербуването. Моят е такъв. Доминик отново се откъсна напред с топката, насочвайки си към далечния край на терена.

— Давай! Давай! Давай!

— Сега вербуваме ли го?

— Всъщност, да. Липсва ни една бройка, откакто освободихме Пиер. Затова и не ми се иска да се лиша от Джеси. Забеляза ли брачна халка на пръста на нашия Доминик?

— Не погледнах.

— Това е първото нещо, което трябва да следиш. Взех си бележка, докато наблюдавах как състезателите се отправят към средата на

полето. В един момент Доминик вдигна фланелката си, за да избърше потта от лицето си, и разголи стегнатия си корем.

— Иха — възкликнах.

— Да, наистина е голям красавец. Не е задължително да привличаме само модели. Мъжете трябва да осъзнават, че са секси. Трябва да умеят да водят разговор, да изглеждат заинтригувани, дори да не са. Привлекателността е относителна, но ние обичаме да се придържаме към „класическото“ трио: сексапилен, самоуверен, мъжествен. И естествено, трябва да са в съвършено здраве. Този има всичко. И освен това няма брачна халка. Тя погледна часовника си.

— Каси, моля те приключи тази сделка вместо мен. Аз трябва да намеря човек да замине за Аржентина.

— Да приключа сделката?

— Вземи номера на Доминик. Може да заеме мястото на Джеси — намигна ми тя. Паниката ми тръгна от краката, запълзя нагоре чак до тила ми и сякаш мозъкът ми замръзна.

— Но той иска да се срещне с теб. Мен дори не ме погледна. Ами ако не ми даде номера си? Матилда се изправи и огледа игрището като лъвица, която лениво наблюдава газела.

— От теб се иска само да го попиташ. Междувременно, погрижи се за себе си. Тази еднократна авантюра ти е объркала главата. Не допускай да разруши целия ти напредък досега. Получаваш си дължимото. Усещам го. Матилда се отправи спокойно към изхода „Сейнт Чарлс“ и пропусна гола, който

Доминик отбеляза. Той направи една обиколка от мрежата до средата на терена, където разчорли рижавата коса на един от противниците, направи още една обиколка, за да удари ръце със седналите играчи и накрая се озова на моята пейка.

— Хей — задъхано поде. — Къде отиде приятелката ти?

— Наложи се да си тръгне — бързо отвърнах. — Но ме помоли да взема телефонния ви номер.

— Какво? Супер — засия той. „От теб се иска само да го попиташ.“ Тъкмо запаметявах номера на телефона си, когато към нас се присъедини рижавият му приятел.

— Общуваш си с феновете, а, Дом? Този има ли си име? Мен ли гледаше? Като че ли да.

— Каси — представих се и засенчих очи с ръка, примижах срещу него и като се загледах, установих, че е много приятен. А освен това имаше и плътен шотландски акцент, и покрити с лунички, мускулести ръце.

— Аз съм Юън. Слушай, зарежи номера на този загубеняк и запиши моя.

— Предлагам друг вариант — казах, опитвайки се да овладея пеперудите в стомаха си, които потрепваха и в гласа ми. — Ще дам номера на Доминик на приятелката си, а твоя може би ще запазя за себе си.

— Ех, че хубаво го измисли — съгласи се той. Запаметих номерата им и станах да си вървя.

— Е, момчета, беше ми приятно. На път към улица „Магазин“ се опиянявах от факта, че току-що се бях запознала с двама невероятно сексапилни мъже, чиито фантазии С.Е.К.Р.Е.Т. можеше да осъществи. А ако бяха добронамерени и дискретни, щяха да бъдат обучени от член на Комисията.

После щяха да ги изпратят при някоя кандидатка с късмет, може би Дофин. Огледах парка наоколо, вече жужащ от тичащи хора, симпатични татковци и разгорещени велосипедисти. Дали тези винаги са си били тук, а аз едва сега ги забелязвам? Или пък те забелязват нещо у мен за пръв път? В ушите ми зазвучаха думите на Матилда: „Получаваш си дължимото. Виждам го“. ДОФИН Елизабет първа надуши странната миризма на газ, носеща се някъде иззад магазина. Нямаше как да се вини Катрина или някой друг от известните урагани. Инфраструктурата на Ню Орлиънс беше разбита много преди тези епични бури да насочат вниманието върху тежките проблеми. Но в случай на теч от газовата система щеше да се наложи евакуация на целия квартал, а това означаваше затварянето на единайсет магазина и ресторанта в един от най-оживените райони на града. „Фънки Мънки“ беше застрашен от прекъсване на работата за подмяна на старата газопреносна мрежа, която се намираше под тротоара отпред.

— Сигурно си наясно. Каси, че когато в Ню Орлиънс ти кажат един месец, брой шест. Не съм стояла без работа от тийнейджърска възраст. Бях избрала да се вайкам над коктейл „Маргарита“ в „При Трейси“. Явно съм била много притеснена, защото вече водех пред Каси с две питиета. Двете се бяхме сприятелили. Тя дори сподели с мен за драмата си с шефа й Уил и как почти се е отказала от него. Може би това ми даде смелост да я попитам за Марк Дрюри. Говорехме за мъже, секс и срещи, затова реших, че няма да прилича на сондаж за тайната ми тръпка.

— Да, срещнахме се. Казва се Марк. Музикант, който говори за музика. Нон-стоп — обясни тя и завъртя очи. — Излязохме веднъж, но…

— Но?

— Ами просто… не е за мен — отвърна тя. — Не знам защо, нито какво бих могла да направя, за да изтръгна Уил от мислите и сърцето си завинаги. Но Марк не е средството. Неприятно ми е да призная, че изпитах огромно облекчение. Не че имах някакъв шанс с Марк. А и със сигурност нямаше да тръгна да преследвам някого, когато ме очакваха още много фантазии. И все пак. Изведнъж лицето й доби странно изражение, сякаш някаква нова, блестяща идея бе изникнала в главата й и бе изместила всички други мисли.

— Я, чакай малко. Трябва да се обадя по телефона. Веднага се връщам. Дойде след около минута и все още разговаряше по мобилния.

— Ъ-хъ… да… ето я тук. Един момент. — Тя закри слушалката с ръка. Лицето й сияеше. — Матилда иска да говори с теб. Объркана поех телефона от ръката й.

— Здравей, Матилда. Какво става?

— Дофин, милинка, разбирам, че разполагаш с доста свободно време. Мога да ти предложа една интересна мисия, с която би направила голяма услуга на С.Е.К.Р.Е.Т. Тогава ми обясни нещо, което за всеки нормален човек би било като ваканция мечта: безплатно пътуване до Буенос Айрес, където щях да отседна в петзвезден хотел и да присъствам на търг за една ценна картина. Щях да разполагам с много време за разходки и пазар. Звучеше невероятно и вълнуващо. С изключение на частта за самолетите.

— Ние поемаме всички разходи и ти осигуряваме предостатъчно джобни пари, Дофин. Търгът вече е уреден — ти само трябва да се явиш там и да подпишеш някои

документи от името на С.Е.К.Р.Е.Т. Благодарих и казах, че всичко звучи изумително, дори неописуемо, добавих колко съм поласкана и изненадана, че изобщо ми предлагат това. Всъщност Буенос Айрес беше град, който винаги съм искала да видя. Но имаше един малък проблем.

— Проблемът, Матилда, е в това, че не пътувам със самолет. Никога. Каси следеше разговора ни и когато чу последните ми думи, ентусиазираната й усмивка угасна.

— О, миличка — разсмя се Матилда. — Само това ли те спира? Споделен страх вече не е страх, а възможност за решение — да си останеш на това положение завинаги или да продължиш напред. Аз запротестирах и се опитах да обясня.

— Мразя да съм пасажер. Доверявам се само когато аз съм зад волана. Просто… не мога да изпусна контрола.

— Но не позволи ли на разни хора да те возят в кола? Да, но само толкова. Знаех, че като съм в кола, мога да накарам шофьора да спре и да сляза.

— Полет със самолет за мен е истинско обвързване. Означава, че гласувам доверие на самолета, че може да се държи във въздуха, и на пилота, че може да го управлява. А колкото и тъпо да ти звучи, аз нямам вяра в нито едно от двете. Матилда — добавих накрая, — дори нямам паспорт.

— Хм. Подробности. Ще ти го осигурим за двайсет и четири часа. Дофин, повярвай ми, като ти казвам — можеш и ще се освободиш от страха си. Довери се на нас. Довери се на процеса. И докато Матилда ми обясняваше надълго и нашироко принципа на летенето,

изброяваше предимствата му и красотите на Буенос Айрес, Каси старателно направи самолетче от салфетката си и започна да го размахва над главата ми, като съпровождаше полета му със звукови ефекти. Какво можех да кажа? Накрая ме убедиха, като ми напомниха, че бях поръчала на Комисията да ме изненада. След като се съгласих и затворих телефона, Каси се изправи и заръкопляска насред заведението. По-късно, когато разказах на Елизабет, че ще пътувам със самолет, тя се почувства толкова горда с мен, че домъкна един старинен куфар, от онези без колелца, в апартамента ми, за да ми помогне да си приготвя багажа. В паниката си й обясних къде се намират всички важни документи и й дадох стриктни инструкции, че ако самолетът се разбие, магазинът и всичките му активи получава тя, а не сестра ми Бри.

— Може да й дадеш една кожа — наредих аз. — Но не от норка.

— Добре — съгласи се Елизабет. — Сигурна съм обаче, че няма да се стигне до делба на имуществото ти.

— Не се знае. Животът е непредсказуем. Поднася ти какво ли не — отбелязах и метнах чифт обувки с ниски тънки токчета в куфара. И си беше точно така. Кога се включих в С.Е.К.Р.Е.Т., кога тръгнах на презокеанско пътешествие. Моето „да“ пред Матилда дойде от същото място, където открих и предишните „да“ за мъжете от моите фантазии — на рафта под колебанията ми, под носа на страховете ми. За радост, бяха ми останали още няколко такива „да“ до качването ми на самолета. Никога не бях летяла със самолет, но до този момент не откривах нищо приятно. Летището ми се видя едновременно хаотично и мудно. Провокираше синдрома на „давай и чакай“, от който ме обливаше пот и ме побиваха тръпки.

— За Буенос Айрес ли сте? — Един плътен глас с акцент проби пелената на моя

транс и ме стресна. Обърнах се и срещу себе си видях искрящо бяла риза, опъната на мощните гърди на изключително висок, изключително привлекателен чернокож мъж. Стоеше зад мен на опашката и слагаше в пластмасовото легенче тежкия си платинен часовник, портфейла си от черна кожа на змиорка и грижливо сгъната чанта за костюм. Беше облечен като бизнесмен, но с омайващата си усмивка приличаше на кинозвезда.

— Откъде знаете къде отивам? — попитах. Шумно пуснах гривната си от С.Е.К.Р.Е.Т. в моето легенче. Мислех да я оставя вкъщи, но на нея вече се поклащаха два амулета и ми харесваше да я нося.

— Предположих. — Имаше британски акцент, може би кокни. — Всъщност, пише го на билета ви. А пък е и първият полет тази сутрин. Ако всевишните сили ме закриляха, щяха да ми дадат този мъж да ме утешава по време на турбуленциите.

— И вие ли сте за там? — попитах аз и, леле, запърхах с мигли. Преди да успее да ми отговори, един чевръст служител по сигурността ме накара да мина през рентгена. Влязох в камерата, разперих ръце и се завъртях, след което си взех вещите. Като се обърнах да продължа разговора си, видях, че мъжът мина пред опашката, съпроводен от двама униформени. Трябва да е някоя важна личност. Определено беше изтупан. С набитото си око забелязах скъпите копчета и стилните ръкавели, и как елегантната риза стоеше като излята на атлетичното му тяло. Докато се отдалечаваше от мен, се обърна и ми хвърли поглед през рамо. От мига, в който се настаних на мястото си в първа класа, ми се стори, че любезната руса стюардеса беше назначена специално, за да обслужва мен.

— Аз съм Айлийн. Информираха ни, че ви е за пръв път — каза тя. — Подскажете

ми с какво мога да облекча стреса ви. Донесе ми гореща кърпа, възглавница за краката и куп списания, като всеки път ме докосваше успокояващо по ръката. Докато самолетът се пристройваше на пистата за излитане, тя насочи демонстрацията по безопасност специално към мен. А когато се залепих за облегалката на седалката по време на излитането и изпитах невероятната комбинация от стрес и възбуда, Айлийн се обърна от служебното си място и ми намигна. Едва не се просълзих от милото й отношение, да не говорим за съобразителността на Матилда да ги предупреди. Чак когато самолетът се издигна и се изправи, пуснах дръжките на седалката, от чието стискане пръстите ми бяха изтръпнали. Лампата за коланите изгасна, но нямах никакво намерение да го откопчавам. Дори реших да отказвам всички напитки, които ми предлагат, за да не се налага да ходя до тоалетната, докато летим на десет хиляди метра височина над Перу. Реших, че ако седя много, много притихнала, щях да преживея това изпитание, без да ставам от мястото си, без да поглеждам през прозореца, въпреки че мястото до мен беше празно. След час и половина все още бяхме живи, така че започнах леко да си раздвижвам краката, пуснах седалката си назад, за да се настаня по-удобно за нощта. Хората взеха да спускат щорите на илюминаторите, а Айлийн намали осветлението и раздаде допълнителни одеяла. Когато приклекна до мен, ми се стори, че дори ще ме завие. Вместо това тя сложи одеялото в скута ми и прошепна: — Госпожице Мейсън, капитанът с удоволствие ще уважи молбата ви да посетите кабината, докато самолетът е на автопилот. Не можах да сдържа смеха си. Досега не ми се беше случвало да ме объркат с някого.

— О, не съм искала нищо подобно. Никога не бих…

Преди да успея да довърша изречението, Айлийн внимателно измъкна един плик за писмо от сгънатото одеяло и го остави в скута ми.

— Сигурна съм, че няма грешка — увери ме тя и ме загледа настойчиво. — Ще се върна след няколко минути, за да ви заведа. Пликът не беше надписан, но веднага разпознах кремавия цвят на хартията. Сърцето ми заби лудешки. Да не би да са ми подготвили Стъпка трета на единайсет хиляди метра височина? С треперещи ръце отворих плика. Точно така. От едната страна пишеше „Стъпка трета“, а от другата — една-единствена дума: „Доверие“. Доверие от кого — от мен или от пътниците на този самолет, които хич не трябваше да се интересуват как щях да разсейвам пилота? Пъхнах картичката в чантата си и изсипах шест-седем бонбончета „Тик-так“, които още прехвърлях в устата си, когато стюардесата се върна.

— Готова ли сте, госпожице Мейсън? Преглътнах стопените парченца бонбони.

— Хм. Да. Така мисля — смотолевих и се опитах да прикрия ужаса в гласа си.

— Една стара приятелка веднъж ми каза, че споделеният страх вече не е страх, а възможност за решение. Щом научите как се управлява един самолет, след като разгледате отблизо как действат всички бутони и ръчки, сигурно ще преодолеете страха си от летене. Капитан Нейтън с голямо удоволствие ще ви помогне. Цитираше Матилда! Айлийн беше една от нас. Подаде ми ръка и буквално ме издърпа от мястото ми, защото краката ми се бяха сковали от ужас.

— Ето така. Виждате ли? Не беше толкова зле. Изминахме късата пътека. Спряхме пред вратата на пилотската кабина и тя почука три пъти. След секунда млад мъж с пясъчноруса коса, очила с големи диоптри и редки

предни зъби подаде глава. Олеле. Неприятно ми е да призная, но страхливото ми южняшко сърце примря, макар че се усмихнах достатъчно учтиво, след като си припомних какво означаваше буквата К в С.Е.К.Р.Е.Т. Ако някой от мъжете във фантазиите ми не беше категорично по мой вкус, можех да отхвърля стъпката.

— Това ли е нафата прекрафна пофетителка? — изфъфли той. Леле, боже!

— Да — отвърна стюардесата. — Госпожица Дофин Мейсън, нашият всестранно развит помощник-капитан Фрайър. Госпожица Мейсън много би искала да види какво се случва тук. Може би това ще й помогне да преодолее страха си от летенето.

— А, да. Разбулената тайна рафейва фтраховете. Това е фпециалитетът на капитан Нейтън. Той ще ви покаже това-онова, докато аф фе поифтегна. Станахме много! Успех! След тази тирада помощник-капитан Фрайър тръгна на зигзаг към опашката на самолета. През прозореца отпред се виждаше само черно небе, а надолу черна вода. Воят на моторите заглушаваше истеричните ми мисли, а краката ми се вдървиха. Айлийн леко ме побутна напред през тясната врата.

— Ще се върна след малко — съобщи тя и погледна часовника си. — Приятен урок по летене. И затвори вратата след себе си. На прозореца се очертаваше силуетът на пилота. Над седалката се виждаше само тилът му. Беше по бяла риза, под чиито ръкави изпъкнаха мускулите на ръцете му, когато щракна няколко ключа от ляво надясно на пулта пред себе си. Слава богу, че жуженето в кабината заглушаваше бясното думтене на сърцето ми.

— Ей сега ще ви обърна внимание, Дофин. Само искам да се уверя, че автопилотът работи както трябва. От този момент на полета роботът ще ни замества.

Много е интелигентен. Това е същият онзи акцент! Мъжът от проверката за безопасност! Мъжът със сексапилния кокни акцент. Дъх не ми остана в гърдите, а и налягането притискаше дробовете ми. Почувствах се замаяна и ужасена едновременно и това веднага ме удари в стомаха. Залепих двете си ръце за извитата изолация по стените на пилотската кабина, за да запазя равновесие, когато самолетът пое нагоре и отново се изправи. Пилотът стоеше с лице към стена от светлинки и ключове, които премигваха и се въртяха сами. Накрая обърна стола си към мен. Беше свалил тъмните си авиаторски очила и ме прониза с черните си очи. Зяпнах.

— Не се притеснявайте, на автоматичен режим сме. Но тъй като няма да останем насаме за дълго, бързам да се извиня за тайнствената ни среща — започна той и разкопча най-горното копче на ризата си. — Все пак трябва да съм наясно, преди да пристъпим към нашия урок по летене: приемате ли Стъпката, госпожице Мейсън? Не можех да повярвам, че всичко това се случва.

— Тук? Сега?

— Да. Тук и сега. Доверете ми се. Ще ви помогна да преодолеете страха си от летене. И от още някои други неща, предполагам — добави той и се облегна назад в удобната си кожена седалка, като ме огледа от глава до пети.

— За пръв път се качвам на самолет — промълвих аз.

— Разбрах това — кимна той и събра пръстите на ръцете си в колибка. — Като за първи път се справяте добре. Стоях на една крачка от сложния пулт за управление и през тесните, високи прозорци виждах как тъмни облаци се трупат около носа на самолета.

— Тук… дали е безопасно?

— Напълно — успокои ме той. — Много по-безопасно, отколкото в кола. Много по-добре от всяко друго движение със стотици километри в час.

— Ами ако се появи турбуленция? — попитах в мига, в който самолетът леко подскочи. Хлъцнах. Светкавично вдигнах ръце, за да се подпра на тавана. Това го накара да ме подкани да се приближа. Почва се! Бавно, предпазливо преодолях разстоянието помежду ни и над рамото му зърнах света пред себе си. Движехме се в мрак, но през облаците прозираха светлините на малки градчета и селца, сгушени в подножието на планинска верига. Приличаха на огърлица, хвърлена от високо. Гледката беше красива, но не ми помогна да се освободя от притеснението си. Ръчките и бутоните продължаваха призрачно да се движат сами навсякъде около нас.

— Турболенциите са просто въздушни ями. Самолетът ги преодолява. А аз съм тук, за да се справя, ако нещо се обърка. Както стоях права пред него, главата му идваше на нивото на гърдите ми.

— Приемаш ли Стъпката? Красиво лице, мил поглед, изискан парфюм, силни ръце, но гвоздеят в програмата беше елегантната линия на ризата му. Колко първично от моя страна, наистина.

— Да, приемам.

— Тогава ще ми разрешиш ли да ти сваля кюлотите? Едва не се изсмях на тази старомодна дума. Бях облякла тясна пола, обувки на висок ток и блуза от розова ангорска вълна с копчета. Косата ми бе вързана на опашка на тила, което допълваше вида ми на домакиня от петдесетте години. Това е положението. Изборът на дрехи винаги ме успокояваше, а точно в този ден имах нужда от подобен облик.

— Кажи ми пак, че съм в безопасност — помолих го, докато ръцете му внимателно разкопчаха полата ми и тя се свлече на пода.

— Е, Дофин — поде той, без да престава бавно да смъква бикините или „кюлотите“ ми, — излитането е най-трудната част. Много неща могат да се объркат. Но това вече е зад гърба ни. Продължавах да стоя пред него и затворих очи. Усещах как пръстите му разкопчаха копчетата на пуловера ми и разголиха раменете. Ооох.

— Средната част на полета — продължи той, като се наведе напред, допря лице до косъмчетата на триъгълника ми и ги целуна. — Това е най-лесната… най-сладката част от пътуването. И все пак никой не иска усложнения. Понякога е измамно лесно, но човек трябва да внимава, да следи за сигналите. Извисявах се над него, а краката ми трепереха. Той се пресегна и разкопча розовия сутиен зад гърба ми, смъкна го напред и го пусна долу. Изправена там чисто гола, за момент забравих, че самолетът лети на автопилот! През прозореца се виждаше само тъмнина. Не знаех дали летим над планини или морета. Затворих очи. Щом не гледам, няма никакво значение. Отново се подпрях с ръце на тавана и поднесох напред тялото си към него. С едно опитно, внимателно движение той разтвори краката ми, плъзна ръце върху гърдите ми и започна да дразни и върти зърната ми, сякаш бях пулт, на който той уверено работеше.

— А как така автопилотът знае какво да прави? — попитах, вече неистово възбудена от палците му, които разтваряха устните ми, и помислих, че краката ми няма да ме задържат.

— Слуша мен. Казвам му какво да прави и той изпълнява инструкциите ми — отвърна той и се наведе, за да целуне клитора ми, притиснат между палците му.

— Ммм, толкова си вкусна, скъпа — промълви той, след като облиза пръстите си, после ги вкара в мен и започна да ги плъзга нагоре-надолу, което ми докара сладка агония. Усещах всяко кокалче на пръстите му на онова деликатно място, а устата му покриваше набъбналия ми клитор. Хванах главата му, която се движеше между краката ми. И тогава почувствах как се надига гореща, бърза вълна от настоятелните, енергични движения на езика му, от пръстите му, които влизаха и излизаха от мокрото ми отвърстие. Отново затворих очи и се огънах назад, потъвах, тресях се цяла, взривена от непозната наслада, стенех към тавана, а езикът му безмилостно лудуваше, затиснах устата си с ръка, за да заглуша крясъците си.

— О, мили боже! О, да… да! — хълцах и се опитвах да се задържа на крака, а той смъкна панталоните си, сложи си презерватив и ме дръпна върху себе си. Като в мъгла го възседнах, пръстите на краката ми едва докосваха пода, и почувствах всяка вена, всяка негова гънчица по най-чувственото си място. Той подпря гърба ми със силната си ръка, надигна се и проникна в мен, очите му проблясваха, докато обладаваше тялото ми, а аз седях с лице към прозорците на самолета и, свети Боже, само каква гледка! Не, няма да гледам! Затвори очи, Дофин. Не гледай!

— Колко високо може да се издигне самолетът? — попитах, докато той ускоряваше ритъма. Ох! Само как ме изпълваше!

— Много високо — прошепна той и започна да се движи още по-енергично, въртеше хълбоци, а ръцете му ме дърпаха надолу. — Само трябва да знаеш как да го управляваш. Просто трябва да усещаш самолета и да познаваш възможностите му. След тези думи тласъците му се ускориха и телата ни запулсираха бясно на седалката. Сграбчих облегалката, за да запазя равновесие.

— О, боже!

— Усещаш ли колко е твърд, Дофин, колко твърд го правиш? — промълви той, докато се движеше в мен и ме натискаше надолу, за да усили триенето между слабините си и клитора ми.

— Да! О, да! Сега — промълвих аз, но той вече знаеше. Нямаше нужда от моите напътствия. Гореща вълна се надигна в корема ми отново и отново свърших, наведох се напред, всичко пред погледа ми беше размазано, а той здраво стискаше хълбоците ми и с бясна решителност достигна кулминацията на насладата точно след мен. Потръпна и спря блажен, запъхтян под тялото ми.

— Беше невероятно — задъхано каза той, докато дланите му нежно шареха по гърба ми. Отворих очи и отново насреща ми бяха прозорците, купчинките светлини отдолу напомняха за спящи градчета, пълни с хора, които нямаха никаква представа какво се разиграваше в тъмните облаци над главите им. Аз бях добре, самолетът си беше добре и всички все още бяхме живи.

— По-добре се облечи, мила моя. Страхувам се, че се поувлякохме. Внимателно ми помогна да стана, после се наведе, за да ми подаде пуловера. Изправи се, вдигна панталоните от униформата си, закопча и пъхна вътре ризата си, а аз побързах да нахлузя бикините и полата си и с пръсти събрах косата си на опашка. Усмихнахме се един на друг съучастнически, удовлетворени. Когато след няколко минути Айлийн почука на вратата, единственото нещо, което за малко да ни издаде, бе забравеният на пода кондом, който капитан Нейтън ловко скри под една стиропорена чашка от кафе. После се пресегна покрай мен, за да отключи вратата на кабината и да я отвори. Посрещнах Айлийн с широка, хитра усмивка и с ръце зад гърба си, а гривната почукваше по пластмасовата облицовка.

— Как върви лекцията? Надявам се, че вече нямате такъв страх от летенето?

— Може да се каже — отвърнах. — Капитан Нейтън ме освободи от страха ми.

— Той умее това — добави тя без ни най-малка следа от похотливост. — А сега да ви върнем на мястото ви, До фин. Тук е доста задушно. Ето ви „Гаторейд“, капитане. Не бива да се дехидратирате. Тя ме хвана за ръката.

— Благодаря ви, капитане — усмихнах се аз. — Летенето вече е нещо ново за мен.

— Радвам се, че успях да ви помогна. О! Преди да си тръгнете, Дофин — каза той и бръкна в джоба на ризата си, — имаме обичай да подаряваме по нещичко на гостите си. Заради това, че ни се доверихте. Заслужихте си го. Подаде ми малка синя кутийка.

— Крилца за Дофин! — възкликна Айлийн и лекичко заръкопляска.

— Благодаря — отвърнах, а капитан Нейтън се изправи и ми се поклони дълбоко. В това време помощник-капитан Фрайър се завърна.

— Много мило от ваша страна, че правихте компания на капитана — каза ми той и се промуши покрай нас. — Понякога тук е доста самотно. Айлийн ме отведе до мястото ми. Правилно ли забелязах, че пътниците от първа класа ме загледаха и като че обърнаха внимание на разчорлената коса и пламналото ми лице, или само така ми се струваше? Като се настаних на мястото си и се закопчах, дискретно отворих малката синя кутийка. Вътре имаше значка във формата на крилца с логото на авиокомпанията в средата. А под меката подложка се подаваше златна фигурка — моят амулет за Стъпка трета, — на гърба й беше гравирано „Доверие“. Закачих значката на пуловера си. Възрастната жена, която седеше от другата страна на пътеката, ме поздрави с вдигнати

палци. А какво си е помислила за амулета, който закачих на гривната си, никога нямаше да разбера. След като се уверих, че висулката е здраво закрепена, пуснах облегалката назад, сложих си слушалките, затворих очи и потънах в сън до края на безаварийния полет. КАСИ Не мина много време и Марк Дрюри се появи в „Кафе Розе“ за неделен брънч, с вестник под мишница и глуповато ухилено лице. Нямаше номера ми, а аз не му се бях обаждала от онази вечер преди две седмици.

— Здравей, Каси — каза той. — Каква изненада, че те виждам тук.

— Голяма изненада — отвърнах. — Подранил си. Един следобед е. Да не си си навил часовника?

— Много смешно. Занесох му менюто, поставих чашата пред него и я налях до ръба.

— Ей сега се връщам за поръчката.

— Не бързам. За разлика от теб — натърти той и шумно разтвори вестника си. Намекваше за онази сутрин, когато побързах да се изнеса от квартирата му, докато той похъркваше тихичко в разхвърляните чаршафи. Завъртях очи и тръгнах към кухнята. Като се върнах, той си поръча бъркани яйца, наденица и препечен хляб, които омете за няколко минути. Вдигнах празната чиния и тогава поиска голяма комбинирана салата.

— За добро храносмилане. Като италианците — обясни той. След салатата попита каква супа предлагаме.

— Имаше супа от карфиол с къри, но свърши — отсякох аз, точно когато покрай

нас минаваше Дел с порция яйца „Бенедикт“.

— Мога да ви размразя от бульона. Няма да отнеме повече от минутка — предложи тя.

— Чудесно — съгласи се той.

— Голям глад ви гони днес, господин Дрюри.

— Довечера имам изпълнение. Това винаги изостря апетита ми. Защо не дойдеш да ни гледаш? Ще свирим в „Шарената котка“. Измъкна една брошура от джоба си и ми я подаде точно когато Уил, побелял от прах от глава до пети, зави край ъгъла и тръгна нагоре по стълбите. Не бях сигурна дали е дочул края на разговора ни, затова повиших глас и отговорих: — Ще направя всичко възможно да бъда там довечера, Марк. Благодаря за поканата!

— Страхотно! — зарадва се Марк, объркан от внезапния ми ентусиазъм. — Май ще трябва да вървя вече.

— А супата?

— Само сметката. Ще ида да почистя бърлогата, в случай че някой реши да се отбие след участието ни.

— Едва ли — добавих малко по-тихо този път.

— Ще видим. Погледите ни се срещнаха и не забелязах и следа от младежката му арогантност. За секунда беше просто един млад мъж, който искаше да прекара повече време с мен. И все пак… все пак… единственото, за което аз копнеех, бе да потичам на воля и да се сгуша на дивана си с котката и дистанционното. Направих сметката на Марк и получих щедър бакшиш. После се качих горе, за да

информирам Уил, че вечерта няма да съм на линия. Не бях се качвала горе почти цяла седмица и останах смаяна от трансформацията. Уил бе превърнал мрачния, схлупен склад с избелели тапети и прашен под в просторен, модерен салон с голяма витрина към улицата, декоративни тухлички по две от стените, дюшемето бе изциклено и съвършено лъснато. Самият той се беше качил най-горе на стълбата и боядисваше капандурата на тавана на мъжката тоалетна. Подадох глава и услужливо светнах лампата, от чиято светлина и двамата примижахме.

— Охо, не съм забелязал кога се е стъмнило. Колко е часът?

— Толкова, че трябва да си тръгвам. Само исках да ти кажа, че Дел остава сама, докато дойде Трачина.

— Има ли хора? Притеснявах се, че гласът му все още ме гипсира. Бяха изминали почти пет месеца, откакто…

— Прилично. Не можех да не забележа как тялото му се бе изваяло от толкова физическа работа, особено ръцете му. По косата му имаше боя и гипс, които така ми се искаше да изчистя.

— Планове за вечерта? — продължи той, докато аз се измъквах заднешком от тоалетната, за да огледам и другите промени.

— Всъщност, да, имам планове.

— С хилавото момченце, което беше тук?

— Може би — отвърнах. — Всичко е станало невероятно красиво. Нямам думи.

— Да не би да сте гаджета?

— Хм… просто приятели, Уил — измъкнах се и тайничко позлорадствах заради

любопитството му. Главният салон направо спря дъха ми с аплиците от опушено стъкло и металните абажури над бара. Представих си колко красиво щеше да изглежда обзаведен, пълен с издокарани секси посетители, които се гледат влюбено над пламъците на свещите. И точно тогава забелязах, че нещо странно се подава иззад новия бар от орехово дърво — чисто нов двоен матрак, сместен между вратата и хладилника, а отгоре му бе метнат юрган без чаршаф. Уил влезе в салона, препъвайки си и изтривайки ръце в джинсите си. Обърнах се към него.

— О — каза той и премести погледа си от мен към матрака. — От няколко нощи спя тук. Трачина и нейната бременност… искам да кажа, ту аз й преча, ту тя на мен. И двамата имаме нужда от почивка. Когато бебето се роди, всичко ще е по-лесно.

— Аз пък съм чувала тъкмо обратното — възразих. Отчаяно исках да сменя темата. — Толкова е красиво, Уил, искам да кажа… Работата ти… Трябва да си много горд. Това ще бъде един от най-хубавите ресторанти на Френчмен.

— Знаеш ли, иска ми се да имам листа с интересни вина. Да предлагам от нетрадиционни места като Уругвай и Тексас. Имат чудесни масиви в Хил Кънтри.

— Не знаех това.

— Ще го узнаеш. Съвсем скоро.

— За какво говориш?

— Е, ще трябва да се ошлайфаш по вината, защото ти ще въртиш това място. Искам ти да го управляваш — каза Уил. — Работното ти време ще е различно. Ще бъдеш тук следобед и вечер в натоварени часове. Ще трябва да се обличаш хубаво. Нямам предвид с черни сатенени рокли, но не и с тениски. Ще ти плащам повече. Добре ще

плащам. През цялото време стоях и наблюдавах движението на устните му. Да бъда край него, да работя с него, да го виждам всеки ден — точно това исках. Да го виждам с Трачина и с бебето, да изпитвам постоянна болка от това, че надничам през прозореца в семейния му живот — това не исках.

— Не се сещам за друг освен теб — добави той и пристъпи към мен.

— Трачина знае ли?

— Не съм го споменавал още, не. Каси, с нея не сме… не сме партньори. Не и както беше с… теб. И двамата почувствахме как думите му изпълниха недовършения салон. Протегнах се и погалих с пръсти ръката му, което накара и двама ни да настръхнем. Първо беше просто мил жест на благодарност за страхотния шанс, който ми предоставяше и който трябваше да обмисля. Но после ръката ми тръгна нагоре, почти неволно, плъзна се в ръкава на тениската му по релефните му мускули. После бавно пое към гърдите му и се поспря над сърцето, което ускори ритъм под дланта ми. Той ме сграбчи за лакътя и ме дръпна към себе си, хвана брадичката ми и вдигна лицето ми към своето, и погледите ни се приковаха.

— Осъзнаваш ли колко много те искам? — промълви той с напрегнат, дрезгав глас. Разтворих устни, за да кажа нещо, каквото и да е, но думите заседнаха в гърлото ми. И тогава усетих целувката му долу на шията си, после продължи нагоре. Устните ни се сляха така сякаш с години бяхме копнели един за друг.

— Каси… — повтаряше името ми той между целувките и нежното захапване. С една ръка зад гърба ми, ме притисна към себе си, другата плъзна под тениската ми, хвана

в шепа гърдата ми любвеобилно, стръвно. Усетих го как замръзна, когато зарових глава в рамото му и притворих очи. Исках да запечатам този миг с единствения мъж, за когото копнеех да ме прегръща, да ме желае…

— Няма да спра, докато не ми кажеш — прошепна той и плъзна ръка отзад по джинсите ми и ме стисна. Не исках да спира и ако не бях зърнала пламналото си лице с виновно изражение в огледалото над бара, нямаше да кажа и дума.

— Не можем — промълвих аз и взех да се измъквам от обятията му стъпка по стъпка. Той също се дръпна, но не заради мен, а смутен от собствените си действия.

— Приятели сме от години, Уил — обясних аз. — Добри приятели.

— Не искам приятелство. Искам теб.

— Повярвай ми. След няколко месеца ще имаш нужда от приятели — отвърнах и напъхах обратно тениската в джинсите, след което взех да оправям престилката си.

— Съжалявам, Каси. Беше наистина тъпо от моя страна да ти предлагам повишение и после да ти се нахвърлям така.

— Няма да повдигам обвинение… ако обещаеш да не се повтаря.

— Не давам обещания, които не мога да спазя. Но мога ли да те попитам нещо?

— Давай.

— Ще помислиш ли по предложението ми?

— Да.

— Ще бъдеш ли тук утре?

— И още как.

— А на следващия ден?

— И на още по-следващия.

— Предполагам, че това засега е достатъчно. Засега. Усмихнах се. И как не? Обърнах се и излязох от стаята, тръгнах надолу по стълбите.

— Каси, искам само да знаеш… Обърнах се да го погледна.

— Ти си човекът… винаги си била само ти. Сграбчих парапета.

— Чу ли ме?

— Да. Трябва да вървя, Уил. Когато слязох долу, извиках едно „до утре“ на Дел в кухнята, която ми хвърли странен поглед. После си грабнах чантичката от шкафчето и излязох, а горещи сълзи напираха в очите ми. Чак когато стигнах до Чартърс, забелязах, че тениската ми отпред бе изцапана с бял цимент и боя.

ДОФИН Вече нямаше да гледам красивите места по света само на картичка. С тази мисъл се събудих от кадифения глас на капитан Нейтън, който съобщаваше, че кацаме. Очаквах да видя зелени ливади през прозореца, но като надзърнах, насреща ми се издигаше слънцето над безкрайния килим от сградите на Буенос Айрес. Гледката спря дъха ми. Бях слушала за живописната му пъстрота, но сега я виждах като на длан. Никога преди не бях наблюдавала град от такава височина и ми се стори толкова странно — сякаш идвах от друга планета, сякаш притежавах някаква свръхсила. Съвсем скоро щях да бъда нещо повече от наблюдател. Щях да се гмурна в този град — Париж на Южна Америка. Мислено благодарих на С.Е.К.Р.Е.Т., а на излизане от самолета съвсем открито благодарих на моя пилот и го целунах по бузата.

— Благодаря за помощта — казах аз.

— Удоволствието беше изцяло мое — отвърна капитан Нейтън и докосна шапката си. Отвън ме чакаха двама шофьори с табели с моето име. Единият щеше да ме откара в хотела, а другият щеше да отнесе картината на Каролина на сигурно място до началото на търга. На задната седалка на лимузината намерих купа с охладени плодове, сладкиши и горещо кафе, на които не можах да устоя. Бях изгладняла за храна, за хора, за живот. Очите ми, разширени като обективи на камери, сканираха всеки детайл през прозореца. Само между две пресечки забелязах френски неокласически фасади, италиански куполи, порти в стил ар нуво и остъклени правоъгълници от епохата на модернизма, притиснати между стари шестетажни сгради, от чиито балкони се вееха прострени дрехи. Не смогвах да се наситя на морето от форми и орнаменти. Никой не обръщаше внимание на светофарите, което беше изключително опасно, когато слизаш от осемлентов булевард

и се озоваваш в тясна еднопосочна уличка без тротоари. Значи това било да си на непознато прочуто място, мислех си аз. Сетивата ми се бяха събудили, цялото ми тяло тръпнеше от очакване. Шофьорът ми Ернесто беше словоохотлив и подробно ми обясняваше всички забележителности, като започна още от магистрала „Авенида 9 де Хулио“, по която поехме от летището — една от най-широките улици в света.

— Това е… комеморативо — обясни той с подчертан акцент, — тази отбелязва индепенденцията на Аржентина. Повечето улици в Буенос Айрес са кръстени в чест на нещо или някого. Като наближихме хотела, прекосихме центъра на гъстонаселения, кипящ от живот квартал Реколета — лъскавата част на града, както обясни Ернесто, където хора продължаваха да се редят на опашка, за да отдадат почит на Ева Перон в прословутото гробище. Хотел „Алвеар Палас“, пред който спряхме, изглеждаше като дворец. Укорих се, че си позволявам да се чувствам като принцеса, нещо, срещу което си мислех, че съм имунизирана заради работохолизма си. Но щом излязох от дългата тузарска кола с помощта на Ернесто, се почувствах толкова специална. Цяла редица пилони с разни национални флагове, които се вееха на вятъра, подчертаваха размерите на сградата, която заемеше едно цяло каре от района.

— Ето това ще е домът ви за кратко — извести ме той, свали шапка и леко се поклони. Загледах се по-внимателно в лицето му. Матовата кожа и леко дръпнатите азиатски очи бяха пленително съчетание. Изглеждаше изненадващо сериозен за толкова млад човек.

— Красиво е, благодаря. Багажът ми изчезна през златистата врата и аз побързах да го последвам. Царственото чувство се засили, когато се качих с асансьора до апартамента на осмия етаж, където изхлузих обувки с подритване. Холът гледаше към улицата, вече задръстена от сутрешния трафик, но тройните стъкла на прозорците осигуряваха тишина като в храм. Боже мой, та това бе истински апартамент — от онези, в които си имаш стая за хранене и стая за спане. Дръпнах тежките златисти завеси, а босите ми крака усещаха милувката на мекия ориенталски килим. Пиколото излезе със стиснат в ръка бакшиш, а аз за миг останах насред стаята със свити юмруци. После запищях пронизително от радост, затичах се към леглото и се метнах отгоре му. До търга оставаха още няколко дни и изведнъж почувствах тежестта на отговорността. Бях като тайнствена авантюристка на мисия. Ако се страхувах от нещо, щях да си представям, че съм точно такава жена — безстрашна, която може да изпита истинска страст на десет хиляди километра височина и която е възнаградена за страховете си с царствено преживяване. Взех си горещ душ и се пъхнах между пухените завивки. Ще подремна за малко, помислих си. Не бях спала добре в самолета. Затворих очи и се събудих след три часа от леко почукване на вратата. Беше пиколо с количка. Между каната с кафе и поднос с меки сандвичи бе подпрян дебел квадратен плик, на който пишеше „До фин“ с вече познатия ми от С.Е.К.Р.Е.Т. почерк. Беше странно, да не кажа объркващо, че виждах нещо толкова познато на такова отдалечено от дома място. Грабнах плика и светкавично го отворих с ножа за масло. „Стъпка четвърта“ пишеше от едната страна на плътния картон, от другата — „Щедрост“, а отдолу: „Ние сме с теб на всяка стъпка, Дофин“.

Ето случваше се! За пореден път. На закачалка до количката висеше обемист калъф за дрехи, който занесох до леглото не без усилие. Разтворих ципа и открих красива червена рокля, чийто корсет бе обсипан с пайети, а надолу се разстилаше каскада от пера. Приличаше на огромен лебед. Допрях я до тялото си и се огледах в огледалото. Някъде измежду перата изпадна покана за нощно танго шоу. Танци? Не. Не и танци. Винаги съм бягала от тях почти колкото и от летенето. Колкото и да обичах музиката, единствено можех да тактувам с глава по тъмните ъгли на клубовете. Понякога си танцувах сама в апартамента. Веднъж танцувах на Люк, но така и не успях да го съблазня, защото преиграх със самонадеяния си опит за стриптийз. Но стомахът ми се свиваше само при мисълта да танцувам пред непознати. Нямах нито стройната фигура, нито грацията на сестра си.

— Ако Бри имаше дисциплината на Дофин или пък Дофин бедрата на Бри, можехме да имаме и балерина в семейството — обичаше да казва майка ми. Навярно го бе замислила като комплимент, но всъщност ме съкруши. За момент отхвърлих притесненията си, за да се полюбувам на роклята. Корсетът бе майсторски изваян, с пришити на ръка пайети и подплатен, за да прикрие ръбовете на твърдите чашки на сутиена. Несиметричната форма на полата със сигурност означаваше танго и въпреки че червеното ми допадаше, не бих я определила като моя стил рокля. Не. Изобщо не. По челото ми избиха капчици пот. Не можех, отказвах да танцувам пред хора. Не и с моето тяло, не и с тази рокля. A С.Е.К.Р.Е.Т., както Каси и Матилда постоянно ми напомняха, означаваше да правиш само онова, което искаш. Имаше много часове преди началото на танго шоуто. Излязох да се поразходя, облечена с шлифера си и удобни обувки. Буенос Айрес бе хладен, шумен и забързан,

старото и новото се сблъскваха на всеки ъгъл. А жителите на крайбрежния град, също като тези от Ню Орлиънс, обичаха да са навън. Дори в такъв хладен есенен ден площад „Сан Мартин“ беше пълен с хора, които се разхождаха, с велосипедисти, кучета от всевъзможни размери влачеха на каишките силните си стопани. Почувствах как ме залива топлина. Ако не беше С.Е.К.Р.Е.Т., никога нямаше да имам случай да седя насред площада срещу Каса Росанда, да наблюдавам възрастните мъже с елегантни сака от туид, които играеха шах, а наоколо влюбени двойки разменяха нежности под топлите лъчи на слънцето. Обиколих целия район — от Реколета до Палермо, от Сан Телмо до Бока, овършах всички магазини за употребявани стоки, открих кои са доставчиците им и на какви цени продават. Първото нещо, което забелязах в град, пълен с високи, стройни брюнетки с гръцки носове (някои наследени, други — направени), бе, че моите „американски“ заоблени форми привличаха внимание. В магазините не ми стана нито една дреха, което причиняваше по-голямо разочарование на продавачките, отколкото на мен.

— Lo siento, senora* — каза дребният, нервен собственик на красив магазин до гробището Реколета. На друго място не успях да се натъпча в една права пола.

— Миличка — взе да ме успокоява възрастен продавач на перфектен английски. Бе усетил притеснението ми, докато маркираше комплект домакински кърпи и ленена покривка. — Не допускай тялото ти да те натъжава. Имаш хубаво тяло. Благодарих му и излязох. Поех по тесните лъкатушещи улички заедно с другите пешеходци, като неуспешно се опитвах да се държа като местна и прескачах дупките, докато зяпах живописните капчуци и куполите на изумителните сгради. В „Ла Бока“, докато похапвах бисквитки алфахорес и пийвах чай мате,

наблюдавах как една възрастна двойка танцуваше бавно танго пред погледите на минувачите. Мъжът бе с няколко сантиметра по-нисък от дамата и почти два пъти послаб, а тя бе прекалено гримирана за този час на деня. Но точно това ги правеше още попривлекателни, по-симпатични. Танцът им беше дълбоко интимен с движенията, изпълнявани пред тълпа непознати, събрани на обгърнатия в сумрак площад. Музиката, болката и любовта, изписани по лицата им, ме развълнуваха до сълзи. Щом тази жена можеше да разголи душата си пред толкова много хора посред бял ден, от какво, по дяволите, се страхувах аз? Може би точно това бе искрена щедрост. Да дадеш от себе си, такава, каквато си, заради самия танц. Същата вечер се наложи да се облегна на здравата ръка на Ернесто, за да сляза от лимузината и да измъкна камарата червени пера по роклята си. Изобщо не се изненадах, че дрехата лепна съвършено на тялото ми, но останах поразена колко безупречно е ушита. Корсетът удобно ме обгърна и повдигна гърдите ми, които надничаха от деколтето. Под ниската талия бухваше пола от пера, стелеща се до прасците ми. Чувствах се като богиня, излизаща от червен океан.

— Gracias.

— Рог nada1 — отвърна той и отново се поклони. — Изглеждате… lindisima** в тази рокля, сеньорита Дофин. Притеснено се усмихнах на Ернесто и хвърлих поглед към тясната алея, която водеше към осветения вход на танго клуба. Беше посред нощ и не се виждаха много хора по тази изолирана уличка.

— Ще ви чакам тук… после? С ръце в бели ръкавици той ме подкани да тръгвам напред. „Ще бъда добре, ще бъда добре“, заповтарях си. Колебливо се приближих към тъжната, сладострастна

музика, която се носеше от затъмнения клуб, и портиерът с мило изражение повдигна кадифените завеси на входа.

— Очаквахме ви, Дофин. О, боже. Мушнах се вътре прималяла. Десетки двойки се обърнаха, за да ме погледнат, сякаш ме бяха очаквали. Отведоха ме до малките масички пред канапетата до по-далечната стена. Като се настаних, една пъргава сервитьорка с бяла поличка и чорапи на черно-бели райета ми поднесе розово питие.

— Вече ще започваме, Дофин — обясни ми тя с френски акцент. — Мога ли да ви донеса нещо? Преди да успея да отворя уста, един малък, слабо осветен бенд вдясно на сцената засвири балада. Музикантите бяха със завързани очи и кимаха и поклащаха глави, докато свиреха. Защо ли се бяха докарали така? Публиката насочи вниманието си към бенда, осветен от единствения прожектор. Облегнах се назад в кадифеното канапе с надеждата, че ще бъда само зрител. Сърцето ми биеше така лудо под корсета, та имах чувството, че всички наоколо го чуват. Тогава музиката спря и се разнесе дълбок, дрезгав глас. Една изключителна жена в рокля точно като моята, но черна, бавно тръгна от края на сцената и се спря в центъра й в светлината на прожектора. Ръцете й обгърнаха микрофона, рубиненочервените й устни проблеснаха. Пееше на испански, но долавях, че текстът е тъжен. Стисна очи, когато запя за някакво момиче, за сърцето й и разбитите й мечти. Поне доколкото разбирах. Една от двойките на първия ред стана, партньорите се прегърнаха и се впуснаха в познатите движения на тангото — придърпваха се, току протягаха крак, подритваха насам-натам, плътно долепени един за друг. Още една жена в тясна синя рокля, рязана в талията, дръпна партньора си в смокинг на дансинга. Техният танц привлече ще четири други двойки и скоро певицата бе заобиколена от дванайсет

тела, които се движеха чувствено в кръг под такта на музиката. Тогава тя ме погледна и насочи цялата емоция на песента си към… към мен? Пееше за хода на времето, за жена, която страда по един неизживян живот. Или по-скоро за живот, през който минава в полусън. Певицата ме хипнотизираше с поглед. Размърдах се на мястото си. Не знаех как да реагирам. Съвсем явно ме съблазняваше. Или може би това бе част от атмосферата на тангото. Чувствах се ту поласкана, ту притеснена от вниманието й, затова с облекчение забелязах как една загоряла ръка ме приканва да стана.

— iWa a aceptar este paso?* Ръката беше на висок мъж с къса черна къдрава коса и красиви черни очи. Усмихна се и разкри ред бели, съвършено подредени зъби, които блеснаха на фона на гладката му смугла кожа. Имах чувството, че ако се изправя, краката ми ще се огънат като гумени.

— Страхувам се, че не мога да танцувам — обясних аз високо и учтиво, без да надвиквам певицата.

— No importa* — отвърна той и усмихнато добави: — Просто се остави на мен и останалото ще се получи. Ние ще се погрижим за теб. Ние? Дръпна ме и се изправих на крака пред широките му съвършени гърди, на които бе опъната тясна черна риза, пъхната в черните му тесни панталони. „Остави се в ръцете му, Дофин. Това е Щедрост.“ — Приемам — потвърдих и стомахът ми се сви. Хвана ме за ръка и ме поведе към дансинга. Обгърна ме и опря ръце на гърба ми, притегли ме към себе си, докато не се притиснах плътно към него, а краката ми останаха между неговите. Грабната едната ми

ръка и я вдигна нагоре. Изведнъж усетих, че някой се долепи към гърба ми. Обърнах се и поразена видях красивата певица, притворила очи, ръката й се присъедини към нашите нагоре и тя вплете пръсти в моите. Другата й ръка се плъзна през кръста ми, малко под гърдите, и ме притисна към себе си, а парфюмът й с аромат на роза се сля с този на партньора ми.

— Остави я да ти помогне. Почувствай как тялото й се движи зад теб — прошепна ми той. — Движи се заедно с нея. Тя сгъна лявото си коляно и така огъна и моето, лявата й ръка взе да гали бедрото ми. Както стоях с лице към партньора си, почувствах, че жената зад мен надигна полата ми и разкри черните ми жартиери. Преди да осъзная какво се случва, тя плъзна топлата си ръка надолу по бедрото ми и отново ме дръпна назад към тялото си. Бендът ускори темпо. Усещах гърдите й на гърба си, а гърдите на партньора ми леко докосваха моите. Движехме се в пълен синхрон по дансинга. Сякаш ме понесоха и станах част от техния танц. Правех го! Скоро останалите двойки започнаха да се отдръпват от сцената в тъмнината и останахме само тримата. После урокът свърши точно когато започна солото на китарата. Певицата се отдалечи от мен с въртеливо движение и се хвърли в обятията на красива руса жена, която изплува от сенките. Косата й бе опъната назад, носеше маска и черен смокинг панталон. Беше по-висока от певицата, бялата риза без ръкави подчертаваше изящните й загорели ръце. Партньорът ми ме притисна плътно към тялото си, ръката му шареше надолу по гърба ми, по дупето ми, докато притискаше слабините си към мен. Усещах пулсиращата му ерекция. Повдигна ме от пода, краката ми леко се разтвориха във въздуха, завъртя ме на четвърт оборот и ме пусна пред двете танцьорки. Русата се движеше като пантера, притиснала разголения гръб на певицата, а ръцете им бяха

вплетени като лозови клонки.

— Гледай ги — прошепна партньорът ми. — Каквото прави певицата, ще правиш и ти, а аз ще се погрижа да изпиташ същото като нея. Започнах да имитирам движението на ханша на певицата — завъртане, едно, две, три, коляно горе, а партньорът ми ме грабна, повдигна ме до себе си, после ме спусна надолу, ръцете ми опряха гърдите му. Загледах се в двете жени, притиснати една в друга — стъпка, стъпка, стоп и завъртане, русата плъзна ръка по тялото на певицата от гърдите надолу и това я накара да се извие назад със затворени очи. Толкова гореща гледка. Тези две жени се разпалиха, притискаха се и се въртяха. Всичко това ме възбуждаше не помалко от ръцете на партньора ми. Тогава блондинката бавно разтвори ципа на роклята на певицата и я остави да се свлече в краката й. Тя носеше копринени чорапи с жартиери, без бельо, бледорозовите зърна на гърдите й се подаваха от плиткия сутиен, тъмната й коса се разстилаше по раменете. Имаше красиво тяло, а тъмните косми на добре оформения й триъгълник изпъкваха до ръката на блондинката, която танцуваше по него с тръпнещи пръсти. И точно тогава чух звука от разтварянето на ципа на моята рокля, която се събра около глезените ми. Двете с певицата стояхме една срещу друга, полуголи, на крачка разстояние, по чорапи и сутиени. Дотогава не бях имала интимност с жена, но страстта й към мен беше очевидна… и опияняваща. Пожелах и нея, и него, и всичко. Докато партньорите ни се движеха зад нас, певицата ме дръпна за страстна целувка и аз я допуснах! Целувах красива жена, меките й устни покриха моите и езикът й се стрелна навътре. После стръвно пое надолу по шията ми, докато пръстите на блондинката я възбуждаха, въртяха енергични кръгчета по клитора й, от които червените й нокти се сливаха в цветно петно. Като наблюдавах как блондинката доставяше

удоволствие на певицата, като усетих по кожата си забързания й дъх, когато оргазмът я разтърси, тялото ми се разпали, запулсира и възбуди партньора зад мен. Дори след като свърши, тя не спря да смуче набъбналите ми зърна с хладните си устни, а топлите, силни ръце на партньора ми се плъзнаха надолу по корема ми към слабините, пръстите му разтвориха влажните ми гънки със същите въртеливи движения, с които певицата движеше езика си по мен. Стоях притисната помежду им и усещах напиращата у тях наслада. След няколко секунди завладя и мен и цялото ми тяло се разтресе. Приеха онова, което така щедро ми даваха. С ръка, заровена в гъстата коса на певицата, наблюдавах как розовият й език се върти по зърната ми, а пръстите на партньора ми стръвно масажираха набъбналия ми клитор със съвършени кръгове и ме докараха до лудост, до пълно освобождаване, до върховно удоволствие и вълните на оргазма се стовариха една след друга върху тялото ми.

— О… да.

— Hermosa* — промълви певицата. Партньорът ми ме стискаше здраво в обятията си, докато се разтърсвах и постепенно притихнах. Едва се държах на краката си. Той ме целуна по рамото и нежно ме отпусна на пода в изнемощяла купчина до красивата ми рокля. Бендът засвири в ново темпо, блондинката дръпна певицата в страстния ритъм на тангото и двете затанцуваха към тъмните краища на сцената. Партньорът ми излезе след тях и ми изпрати въздушна целувка, спря се за миг, за да погали сцената в знак на благодарност. После и той изчезна. Мили боже, какво се случи току-що?

Запремигвах, бездиханна, заслушана в музиката на бенда с вързани очи, който продължаваше да свири сякаш залата бе пълна. Почувствах се окъпана в блаженство под топлия лъч светлина на прожектора. Червената ми лебедова рокля лежеше до купчината абаносови пера на певицата. И тогава го забелязах — малък, кръгличък, блестящ на пода на сцената, където партньорът ми я бе докоснал с ръка: моя амулет за Стъпка четири.

Hermosa. КАСИ Марк Дрюри изглеждаше като цапнат с мокър парцал.

— Не искаш ли да ме виждаш повече? След като ми се обади два пъти за три дни, най-сетне се съгласих да се срещнем в Уошингтън Скуеър Парк след работа. Въпреки табелата, че е забранено за кучета и колела, паркът си оставаше съвършеното място за тях в такъв горещ летен ден.

— Не че не искам да те виждам… — подех колебливо.

— Мислех, че си прекарахме добре.

— Така е.

— Тогава какво ти е? Загледах с присвити очи един малък кокер шпаньол недалеч от нас, който гризеше обувката на собственика си, и си помислих, че ако Марк беше куче, щеше да е такава порода. Уил би бил енергичният шоколадов лабрадор до пясъчника, Трачина би била кресливия алфа бийгъл, който привличаше погледите на хората наоколо. А аз бих била ретрийвърът с копринена козина, който гонеше собствената си опашка под палмите.

— Марк — започнах аз. — Мисля… че си страхотен.

— Онзи Уил ли е причината? Раменете ми увиснаха. Точно Уил беше причината. Всеки път, когато се опитвах

да се откъсна от него, един поглед, едно докосване, една целувка и отново пламвах.

— Донякъде. — Другата причина бе, а не можех да му го обясня, че извън леглото го възприемах като непослушното си братче. Марк нежно ме прегърна през рамо.

— Любовта е трудна работа, Каси, знам го. Нали съм музикант. Изсумтя пренебрежително, но все пак беше мило. Приех жеста му и се облегнах на рамото му за миг. Бяха изминали три дни от случката с Уил в новия му ресторант, от онази негова целувка. През тези три дни полагахме усилия да се избягваме, извинявахме се при всяко неловко разминаване в коридора, благодаряхме си по-ентусиазирано от нужното за всяко налято кафе или подаден чук. Веднъж, когато издавах смяната, за кратко останахме насаме в офиса и Уил шепнешком ми заяви, че искал да изясни две неща и след това никога повече нямало да повдига въпроса за случилото се.

— Първо, не съжалявам за нищо, което направих и казах. И второ, все още искам да поемеш работата горе.

— Хубаво — отвърнах. — Приемам. Ще се заема с тази работа. Колкото до другото… Не може да се повтаря повече. Не е честно спрямо мен, нито спрямо Трачина и бебето. След като и двамата се ослушахме дали не идва някой, с приглушен глас той обеща да няма повече никакви драми, никакви откраднати целувки, никакво дебнене по кюшетата. Дори си стиснахме ръцете и допирът до кожата му отново ми подейства като токов удар. И в този ден, като гледах привлекателния профил на Марк, седнал до мен на пейката в парка, осъзнах, че след като съм неспособна да стоя далеч от човека, когото толкова исках, нито можех да приема връзка с друг, когото не исках, трябваше да намеря

утешителен вариант, който да запълни празнотите между мен и Уил, между мен и Марк. Единственият, който привличаше тялото ми и ме вълнуваше емоционално, беше Джеси, а той беше ангажиран с последната стъпка на Дофин, освен ако не намерех заместник. И точно тогава ме озари блестяща идея.

— … между другото, виж, и аз си падам по авантюри, Каси, и може би ти си поредната. Но ако не искаш да участваш, хубаво. Не ме засяга. Замислих се за друго. И двамата бяха млади, нахакани и стройни. И двамата имаха секси усмивки. И двамата изглеждаха добре в белите си тениски, рядкост за мъже освен за младия Марлон Брандо. Но докато Джеси беше сърдечен и мил човек, може би защото беше самотен баща, Марк си оставаше немирник. Джеси имаше татуировки, а Марк нямаше, което не преставаше да ме изненадва. Опитах се да пресметна за кога бе насрочена фантазията на Дофин с Джеси. След няколко дни щеше да се върне от Буенос Айрес, значи най-вероятно след около месец. Изведнъж ме завладя нервно напрежение. Наемниците в С.Е.К.Р.Е.Т. преминаваха множество тестове, които отнемаха седмици. Трябваше да действам бързо… Марк щракна с пръсти пред лицето ми.

— Къде си, Каси?

— Извинявай. Тук съм. Кучетата… толкова са сладки. Загледах се в тях. — Обърнах се към него. — Знаеш ли, впечатли ме изказването ти, че си търсиш приключения. Млад си. Точно това трябва да правиш. Не бива да се обвързваш само с една жена точно сега, нали така?

— Предполагам — съгласи се той. — Но аз съм музикант. Обичаме да си имаме гаджета. Удобно е, докато творим.

— Точно така.

Кучетата се обикаляха и се душеха. Обърнах се и го погледнах право в очите, стиснала решително устни.

— Ако наистина си падаш по авантюрите, мисля, че имам нещо за теб. Нещо голямо. Невероятно. Каквото не би намерил другаде.

— Или с друга? — попита той и се наведе да ме целуне. Спрях го.

— Това е авантюра с… други жени. Много по-интересни жени от мен. Авантюристки. Ако си отворен за такива преживявания. И тогава, просто ей така, лицето на Марк се озари от усмивка. Все пак мъжете го възприемат много по-лесно, помислих си аз. Той не се нуждаеше от предисловие, нито от убеждаване, за да приеме предложението ми, нямаше и следа от шока, който Матилда бе предизвикала у мен, а аз у Дофин. Нямаше нужда от уверения, нито от деликатен подход. Не го възпираха нито дълбоки психологически бариери, нито социалното му положение. Предложението не противостоеше на всичко, което му е било набивано в главата за ролята му на този свят и за секса. Когато взех да увъртам около възможността за повече секс, специален секс, много секс, точно по негов вкус и по взаимно съгласие с жените, той скръсти ръце на тила си и каза: — Слушам те, Каси Робишо. Слушам те с цялото си внимание. Не беше лесно да убедя Матилда.

— Първо трябва да премине цялостното проучване, Каси — медицинско, психологическо, физическо…

— Ще го одобрите — уверих я аз, докато белех етикета от бирената си бутилка.

— Това е знак за сексуални притеснения — компетентно заяви тя, посочвайки ръцете ми.

— Както и тази молба, повярвай. „При Трейси“ — обичайното ни място за срещи, беше нетипично спокойно за петък следобед. Като се замисля, така мина и смяната ми в кафенето. Трачина беше доволна от това, защото вече беше толкова бременна, че хората явно се притесняваха да не изтърси бебето на масата им, докато ги обслужва. Оставаха й още няколко седмици до излизане в отпуск. Уил бе пуснал обява да търси заместничка, но брат му Джаксън от Слайдел го помоли да вземе по-голямата му дъщеря Клер, седемнайсетгодишна чудачка с прическа раста, която искаше да учи в Центъра по приложни изкуства в Ню Орлиънс, чието общежитие беше недалеч от кафенето. Беше заявила, че между пиърсингите и поезията ще може да поема по две вечерни смени, а също уикендите и допълнителни часове през лятото. Първоначално Уил не беше въодушевен да се занимава с необузданата си племенница и да я приеме да живее мри тях, но Трачина веднага съзря удобна възможност да я използва и за гледачка на бебето. Затова Клер бе назначена незабавно и със същата скорост завладя ресторанта и натика Дел в миша дупка. Матилда все още не бе приключила с процедурата по наемане на Марк.

— Ако Марк премине всички тестове, му предстои обучение, Каси. И то със съдействието на другите жени. Трябва да стане анонимно.

— Ще го одобрите. А и Дофин си пада по музиканти.

— Все пак остава висящ въпросът за теб и Джеси. Може да те отхвърли, знаеш това. Искам да кажа, че му остава последно участие в С.Е.К.Р.Е.Т. и може би ще поиска да си го изживее. Готова ли си да бъдеш отхвърлена?

— Естествено. Да. Разбира се — повдигнах рамене и отпих глътка бира. Всъщност послъгвах. С.Е.К.Р.Е.Т. ме беше научил на много неща, но да приемам

хладнокръвно отхвърлянето си не беше едно от тях. В крайна сметка, в С.Е.К.Р.Е.Т. нямаше такава опасност. Само аз можех да отхвърлям. Но наистина, Джеси можеше да ми откаже и защо не? Какво ли можех да му предложа аз? Стара познайница, с която бе преживял еднократна авантюра по сценарий преди повече от година и която му бе отказала продължение. Не бях нито нова фантазия, нито непозната плът. Нима повечето мъже не биха избрали новото? Ами аз? О, не. Бях преживяла нещо ново с Марк и нещо много повече с Уил. Марк не го исках. Уил не можех да имам. Така че ми оставаше Джеси.

— Утре ще се срещна с Джеси — обясни Матилда. — Ако каже „да“, ще ти се обади. Ако каже „не“, няма да се чувате. При всички случаи ще го свалим от програмата на Дофин, за да предотвратим напрежение между вас двете. Тези отношения са много интимни. Каквото и да се случва, тя няма нужда да знае за този разговор. Матилда замълча, за да придаде тежест на думите си.

— О — добави тя след няколко секунди, — между другото, оказа се, че Доминик е в играта. Той е новият ни наемник.

— Футболистът?

— Точно така. Премина тестовете и обучението му вече почти приключва. Ако Марк не стане, можем да включим Доминик.

— А Юън, рижавият му приятел?

— Не получи одобрение. Странно, нали. Рядко постигаме единодушие за червенокоси, което аз, като такава, намирам за предразсъдък. Марта не можа да го възприеме.

— Но той ми се видя толкова сладък.

— Е, ако догодина станеш член на Комисията, ще можеш да го предложиш

отново, ако и той все още се интересува. Поделихме си сметката, сбогувахме се и реших да се прибера у дома. Вечерта беше приятно топла, но призрачно тъмна, без луна. В далечината се чуваха сирени, оттук-оттам през вратите долитаха джаз ритми, които зазвучаха още по-силно и постранно по улица „Дека тур“, продължението на „Магазин“ във Френския квартал. Потръпнах. Есента наближаваше. Усещах я с костите си. Всъщност целият град изведнъж ми се стори мрачен и неспокоен като мен. Забързах към дома. На следващата сутрин, тъкмо излязох мокра от банята и телефонът звънна.

— Ало?

— Здравейте, госпожице — долетя мъжки глас с приятния, познат южняшки акцент. Наистина не би ми хрумнало, че би могъл да е Джеси. Не и толкова скоро. Особено в десет сутринта. Вероятно Матилда току-що му се бе обадила и му бе предложила вариантите. Очаквах, че ще има нужда да помисли. Но все пак беше той. Изведнъж тялото ми се взриви от приятната изненада и ръката ми, която стискаше слушалката, плувна в пот. А сега какво?

— Кой се обажда? — попитах. Когато се страхувам, удържам събитията надалеч. Държа ги на ръка разстояние, за да печеля предимство с надеждата да ги привлека към себе си още по-силно. Постигнах го с Уил. Сега го прилагах на Джеси.

— Много добре знаеш кой е, Каси Робишо. С.Е.К.Р.Е.Т. Набързо прехвърлих стъпките в главата си. Да! Разполагах с целия този арсенал, чувствах ги, бях ги преживяла. Можех да го направя. Признаване.

— Шегувам се. Знам, че си ти.

— Да. Ааа… Матилда каза, че си искала да ме видиш? Кураж.

— Така е.

— Къде си? Доверие.

— Вкъщи. Щедрост.

— Чудех се… дали си свободен да вечеряме следващата събота? Мога да ти сготвя нещо.

— Да чакам цяла седмица? Къде живееш? Безстрашие.

— В Мариней, недалеч от работата си. Увереност.

— Имам предвид, че ако не си свободен следващата събота, можем да го оставим за по-следващата — добавих аз.

— Обикновено в съботите се грижа за сина си — отвърна той. — Но мога да измисля нещо. Любопитство.

— Вярно. Имаш син. На колко години е сега?

— Вече на шест. Вземам го всяка сряда, а също в петък и събота, но през седмица, при мен е до шест следобед. През другото време е при майка си. Преди четири дни празнувахме рождения му ден. Смелост.

— О, колко хубаво. Е, защо не наминеш, след като го оставиш в събота? Ще

приготвя нещо да хапнем. От теб виното или каквото обичаш да пиеш.

— Става, госпожице Робишо. Щастие.

— Страхотно! Ще те очаквам с нетърпение. Живея в зелената къща на ъгъла на Чартърс и Мандевил. На втория етаж. Доскоро. Трябва да съм подскочила до тавана, след като затворих. Предстоеше ми среща всъщност с непознат — с мъж, чиято фамилия не знаех, с татуирания самотен баща, когото срещнах на вълнуваща среща за секс, защото и двамата членувахме в тайна група, която дирижираше сексуалните фантазии на жени, закопнели за нежност. Това ме развълнува неистово.

— Успях — заявих на Дикси, която, легнала по гръб, си играеше с амулетите на гривната ми. ДОФИН Трябваше да се досетя, че нещо не е наред, още щом видях, че шофьорът не е Ернесто и при това пристигна с двайсет минути закъснение. Седях във фоайето на хотел „Алвеар Палас“ в новата си черна брокатена рокля с копчета отстрани и три четвърти ръкави, които подчертаваха гривната ми. Бях попаднала на тази рокля в магазин в Сан Телмо. Изключителна рокля за коктейли, плътно по тялото, която се спускаше малко под коляното — консервативна дължина, компенсираща подчертаните ми форми. Като забелязах как новият ми шофьор ме оглежда, докато се приближава уверено към мен в лобито на хотела, разбрах, че роклята си струва всяка стотинка. От друга страна, неговата униформа беше възтясна, шапката — прекадено голяма, а ръкавите му — къси. С една дума, нямаше физиката на мъж, който седи по цял ден зад волана на лимузина, което всъщност беше престижна позиция.

— Lo siento, сеньора Дофин — извини се той за закъснението си и мернах изпъкналите вени по китките му, подаващи се от маншетите, когато протегна ръка без ръкавица. Когато се ръкувахме, почувствах как дланта ми пламна. Докато Ернесто излъчваше момчешко очарование, новият шофьор беше впечатляващо мъжествен. Но след като ме настани на задната седалка, ми светна втора сигнална лампа.

— 1A donde vamos? — попита той. — Накъде да карам? Ако беше изпратен от С.Е.К.Р.Е.Т., би трябвало да знае адреса? Матилда ми бе казала, че търгът е пълна тайна и само няколкото посветени и поканени участници знаеха мястото на провеждането му. Информацията бе предоставена по телефона, а не чрез покана, за да не се привлича вниманието на пресата. Срещнах зеления му поглед в огледалото за обратно виждане. Явно беше мъж, който добре осъзнаваше въздействието си върху жените.

— Vamos al Teatro Colon, рог supesto — упътих го аз към стария театър в центъра на града. Чувствах, че трудно устоявам на погледа му. Колко си плиткоумна, Дофин, укорих се аз и се отпуснах на седалката. Червената лампичка светна за пореден път, докато се движехме бавно към театъра и през няколко метра шофьорът се консултираше с джипиеса си и току побутваше огледалото за обратно виждане. Въпреки всичко, когато спряхме пред театър „Колон“ — дълга сграда, която приличаше на покрита с бял фондан сватбена торта, подозренията ми за този мъж отстъпиха място на притесненията ми за търга. На тротоара ме посрещна пиколо в смокинг. Дори не удостои с поглед шофьора ми, когато отвори врата от моята страна и ми помогна да изляза от колата.

— О, боже — възхитих се аз като истинска емоционална американка.

— Госпожице Мейсън, имам удоволствието да ви приветствам с добре дошли. И съжалявам, ако сте имали… трудности да стигнете до театър „Колон“ — и той хвърли поглед към шофьора. — Quien es usted?

— Данте — отвърна шофьорът ми и ме хвана над лакътя. Пиколото въздъхна артистично и се завъртя на токчета, а ние двамата с Данте го последвахме през тълпата туристи, които щракаха с фотоапарати пред театъра. Забързахме през фоайето покрай мраморните статуи със златисти орнаменти, където други шофьори на лимузини се бяха събрали да чакат, после подминахме пъстрите витражи и табела с надпис „Evento Privado“. През резбована позлатена врата влязохме в затъмнена театрална зала. Театър „Колон“ представляваше възхитителна гледка от пищно декорирани балкони, надвиснали от двете страни над тапицирани в червено кадифе столове, подредени в изящни дъги. На първите дванайсет реда нетърпеливо ни очакваха участниците в търга. Слава богу, че не бяхме последните пристигнали. Точно когато се настанявах на мястото си, по стълбите слезе стройна блондинка в елегантен тъмносин делови костюм и зае последния свободен стол на отрупаната с телефони маса на дилърите в отдалечения край на залата. Матилда ме бе предупредила, че някои от купувачите ще се обаждат от различни краища на света с посредничеството на местните си банкери. Спокойно, Дофин. Тук си само за да подпишеш няколко документа. Нервно опипах малкото кокче на тила си и се поздравих за избора на обувки с ниски токчета. Определеното ми място до пътеката на последния ред беше най-удобната точка, от която можех да наблюдавам наддаванията. Облегнах се назад, за да огледам розетката в цвят сепия на тавана, ограждаща полилей, голям като слънце.

Наблюдавах купувачите, повечето бяха жени. Парите от продажбата на картината щяха послужат за финансиране на нетрадиционните дейности на С.Е.К.Р.Е.Т., както ми бе обяснила Матилда. Затова тя не искаше да участват хора и организации, които биха могли да се заинтересуват по-подробно от същността на С.Е.К.Р.Е.Т., или още по-зле, които не споделяха нашите ценности. Данте стоеше нащрек отдясно до мен като красиво куче пазач.

— Всичко е… lindisima — казах аз, имайки предвид интериора.

— Да. Великолепна е — прошепна той, приведен към мен. — През последните няколко години претърпя пълна реконструкция. И роклята ви е великолепна, впрочем. Значи говореше английски! И то с американски акцент — не, с южняшки! Това вече беше прекалено подозрително.

— Кой сте вие? Откъде сте? На устните му грейна чаровна усмивка точно когато удари дървеното чукче и завесата, закриваща „Червена ярост1', се вдигна и разкри осветената картина върху покрит с плат постамент. Модернистичният й стил, ярко контрастиращ с пищната концертна зала, предизвика вълна възгласи, последвани от ентусиазирани аплодисменти, което даде знак на Данте да се настани на едно от празните места зад мен. Организаторът се качи на сцената и поздрави гостите. След кратко предисловие за историята на картината той призова присъстващите да поздравят представителя, изпратен да завери прехвърлянето на собствеността.

— Моля ви, приветствайте сеньорита Мейсън, която придружава „Червена ярост“ чак от Ню Орлиънс от името на анонимния й собственик. Почувствах как кръвта от лицето ми се отдръпва. Без да ставам, помахах от мястото си и после се свих надолу.

— Пожелаваме ви късмет днес, сеньорита Мейсън. Търгът ще се води на английски език. Предоставили сме слушалки за превода. Да започваме. Тряс. Търгът се отваря на два милиона и триста хиляди американски долара. Матилда очакваше сумата да се удвои. Водещият заоглежда гората от ръце от двете страни на пътеката и съобщаваше предложенията. Правеше го със скоростта на добър плувец. Заваляха и анонимни телефонни обаждания. Блондинката, която пристигна след мен, седеше в края на масата с телефоните и нервно поклащаше крак.

— Два милиона и четиристотин хиляди ли дочух? Два и четиристотин? Вече два и шестстотин. Два и шестстотин в дъното. Три милиона там. Чувам три милиона от предния ред… Главата ми се поклащаше нагоре-надолу в такт с бързото покачване на цената.

— Имаме четири милиона, четири и двеста, имаме четири и двеста. Четири и осемстотин, вече пет, дами и господа… При тази сума няколко от пълномощниците на участниците затвориха телефоните си. Когато се стигна до шест милиона, половината от залата беше замлъкнала, а аз стоях с изправен гръб, буквално на ръба на стола. При седем милиона почти всички се бяха отказали да наддават. Останаха само двама: набита жена с очила с голям диоптър, която разпалено наддаваше срещу участник по телефона, представляван от блондинката, чиято ръка си стоеше вдигната във въздуха, пръстът й неизменно показваше „да“ при всяко следващо качване на цената.

— Вече имаме осем и петстотин… осем и петстотин… Вече сме на девет. Девет милиона по телефона! Девет милиона и двеста… Мили боже! Ще стигне десет милиона. С тях ще се финансират доста фантазии. Проточих шия, за да погледна към шофьора си, но не го видях зад гърба си. Може би се

бе присъединил към останалите шофьори във фоайето.

— Десет милиона долара, вече сме на десет. Десет и четиристотин, десет милиона и четиристотин хиляди… Ляво, дясно, дясно, ляво, двете останали участнички се поглеждаха презрително. Блондинката на телефона не губеше самообладание нито за миг, а жената с очилата реагираше все по-възбудено. Сърцето ми биеше лудешки и току подскачаше при всяко вдигане на ръка. Това беше много по-вълнуващо от спорт!

— Дами и господа, стигнахме единайсет милиона и сто хиляди долара. Чувам единайсет и двеста? Имаме… единайсет и двеста — обяви водещият, като посочи с чукчето жената с очилата, чиято ръка се вдигаше все по-тромаво. Блондинката обаче не губеше темпо.

— Единайсет и триста? Да, имаме единайсет и триста по телефона. Ще стигнем ли единайсет и четиристотин? В залата настъпи тишина. Всички глави се обърнаха към жената с дебелите тъмни очила. Може би защото не беше безплътен глас по телефона, изведнъж ми се прииска тя да спечели. Но уви, блондинката спокойно вдигна ръка при последната цена.

— Имаме единайсет и четиристотин от анонимен участник с номер осем отпред… единайсет и четиристотин… дочувам ли единайсет и петстотин? Жената с очилата вдигна колебливо ръка.

— Имаме единайсет и петстотин…

— Петнайсет милиона! — изгърмя един познат глас от задните редове на залата. Трябваше ми секунда, за да осъзная кой беше човекът, защото вече не носеше униформа. Шофьорът ми Данте стоеше там в тъмен, безупречно изгладен костюм, с бяла риза. Шапката, слънчевите очила и тясното сако бяха изчезнали. Изглеждаше

поразително сексапилен с ръката в джоба си.

— Регистриран участник ли сте? Той посочи към късно явилата се, притеснена блондинка на масата с телефоните.

— Изабела е пълномощникът на фирмата ми — Централна банка на Аржентина. Тя може да гарантира за средствата. Вече можеш да затвориш, Изабела. Съжалявам, че закъснях. Данте — или както беше истинското му име — взриви театралната зала. Водещият търга притеснено се обърна към жената с очилата, която, сразена, бе отпуснала глава на ръката си.

— Значи обявявам… петнайсет милиона… първи път… втори път… и продадено на господина с тъмния костюм. „Червена ярост“ на Каролина Мендоса, продадена за петнайсет милиона. Рекорд, дами и господа. Невероятен рекорд! Залата избухна в бурни аплодисменти, а аз продължих да стискам подлакътниците на стола си и наблюдавах Данте, който отиде да стисне ръката на загубилата търга. Присъстващите продължиха да ръкопляскат, когато Данте застана пред картината за снимки. След като размени поверително няколко думи с Изабела, водещият ме отведе надолу по стълбите до масата с телефоните, върху която вече имаше само един красив сертификат върху кожена подложка.

— Изабела ми съобщи, че петнайсетте милиона долара вече са преведени. Ако нямате възражения картината да бъде купена от нерегистриран участник, може да подпишете прехвърлянето на собствеността — каза водещият и ми подаде красива писалка с перо, после добави: — Това е огромна сума. Внушителна. Той също изглеждаше смутен от красивия мъж, който бе проникнал в строгата, поверителна организация по толкова странен, драматичен начин. Но какво можеше да се

каже против човек, който хвърля петнайсет милиона долара и удвоява цената на проекта? Казваш благодаря и подписваш, както направих и аз, силно развълнувана. Нямах търпение да съобщя на Матилда за неочаквания късмет. Подадох документите на водещия. Данте, или който беше, се приближи до масата и на свой ред парафира прехвърлянето на собствеността с неразгадаемия си подпис. Тогава все още смаяният ми поглед срещна неговия.

— Беше ми приятно да се запознаем, госпожице Мейсън. Уверявам ви, че картината на госпожица Мендоса попада в много добър дом. Аз съм голям почитател на всичките й усилия. Можете да си представите колко бях огорчен, че не съм включен в списъка с участниците, и колко съм ви благодарен, че не предявихте претенции за това.

— Кой сте вие? — попитах аз, като предпазливо го хванах под ръката, която ми предложи. — И какъв беше този театър с лимузината? С английския ви? Изниквате без да сте регистриран? Защо беше всичко това? Със сигурност бихте могли…

— Дофин, скъпа, ще ви обясня всичко в удобен момент. Но сега трябва да тръгваме, преди любопитството да превземе залата и да ни погълне. Хората ще започнат да задават прекалено много въпроси. За мен, за вас и за… групата, която представлявате.

— Какво знаете за нея?

— Знам достатъчно, за да ви попитам… приемате ли Стъпката. Естествено! Значи и той е един от тях. Един от нас! Събраха се много хора да направят снимки на „Червена ярост“, преди да бъде опакована и изпратена, и той ме поведе нагоре по стълбите към изхода на театъра. Сега всичко добиваше смисъл, макар че сърцето ми продължаваше да препуска. Във фоайето чакаха само неколцина отегчени шофьори, които нетърпеливо

поглеждаха часовниците си. Данте рязко ме дръпна в обратната посока, преведе ме през високи стъклени врати, покрити с дантелени завеси. Изведнъж се озовахме сами в красива тясна стая, боядисана в слонова кост, с ламперия в златисти тонове като гривната ми. Той пусна ръката ми и се обърна към мен.

— И?

— И… — подхванах и аз, като заотстъпвах назад, докато не се стоварих върху едно твърдо канапе под бюста на известен композитор. — Наистина ли току-що похарчи петнайсет милиона долара за картината?

— Да.

— Защо?

— За да те впечатля. Успях ли? Отместих се, за да му направя място да седне до мен.

— Може би. Явно това беше мъж, който бе свикнал да получава каквото пожелае. Но не бях сигурна дали искам да съм една от неговите придобивки. Той се наклони към мен, на милиметри от лицето ми. Ноздрите му потръпваха като на животно, надушило страх… и това му харесваше.

— Ще те попитам отново: приемаш ли Стъпката? Той взе ръката ми и започна да разглежда амулетите по гривната ми, но аз я дръпнах и я скрих зад гърба си. Безспорно беше сексапилен, знаеше за С.Е.К.Р.Е.Т., но у него имаше някаква мрачна тайнственост, която ме тревожеше.

— Как е истинското ти име? — попитах. — И защо не знаеше къде ще се проведе търгът, щом като пълномощникът ти от банката беше там — блондинката?

— Тя ни следваше, защото също не беше получила покана. С удоволствие ще отговоря на останалите ти въпроси, Дофин. Но само един от тях има значение. Приемаш ли Стъпката? Той допря устни до ухото ми и нежно засмука меката му част. Мощна тръпка ме прониза и взе да топи тялото ми. Всяко негово докосване изгаряше кожата ми. Настъпваше бързо, толкова бързо, че скоро нямаше да мога да го спра, дори и да исках.

— Желая това от мига, в който те зърнах в хотела — прошепна той и разтвори леко колената ми, после плъзна бавно ръка нагоре по бедрото ми. От фоайето дочух разговор, който се приближаваше към нас, и замръзнах.

— Заключих вратата. Никой няма да ни намери тук — успокои ме той и вдигна полата ми почти догоре. Опрях ръка на рамото му и нежно го избутах.

— Откъде си? Той отново се спусна към мен и устните му се долепиха до шията ми. Не отговаряше на нито един от въпросите ми. Страстта ме замайваше, инстинктите ми започнаха да се притъпяват от докосването на опитните му устни.

— Дофин, приеми и ще ти кажа всичко.

— Ще приема — промълвих и притворих очи, — ако ми кажеш… на коя Стъпка съм. Погледът му потърси отново гривната ми, която предвидливо бях пъхнала зад гърба си. Той се изправи и дръпна маншетите на ризата си.

— Въпросът не е труден — добавих аз. — Защо не провериш какъв е амулетът — онзи, който ще ми дадеш след това? Той ще ти покаже отговора.

Той замълча за миг, после каза: — Знаеш правилата, Дофин. Ако не приемеш, не мога да ти покажа амулета. Прехвърлих наум акронима на С.Е.К.Р.Е.Т. Безспорно беше категоричен. И прелюдията беше Романтична и Еротична. Може би това би ме накарало да изживея Екстаз и Трансформация. Само че имаше един проблем: не изпитвах сигурност и безопасност. Всичко се свеждаше до това. Ако Стъпка пета имаше за цел да ми помогне да преодолея страховете си, отказът му да отговаря на въпросите ми никак не ми помагаше.

— Ти също знаеш правилата, Данте, или както ти е името. Ако не приема Стъпката, спираме дотук. Край. Казвам ти „не“. Кой си ти все пак? Звучиш като южняк и по-точно, от Луизиана.

— Е — изсумтя той и стана, — за човек, който ми отказва, искаш прекалено много да научиш.

— Така изглежда — отвърнах и дръпнах роклята си над коленете. Кокчето ми се бе раздърпало от краткото ни боричкане, затова го отвързах и разпуснах косата си.

— Истинска „Червена ярост“ — възхити се той на косата ми и се протегна да погали една къдрица. Дръпнах се. — Ще ми е приятно, ако приемеш шофьорът ми да те откара до хотела.

— Няма да е необходимо — отклоних поканата. — Мога да се прибера и сама.

— Тогава… тръгвам. Изправи се и тръгна към вратата, отключи я, излезе и тихичко я затвори след себе си. Сърцето ми щеше да изскочи. Кой, по дяволите, беше този мъж и какво се бе опитал да постигне? Изчаках още няколко секунди, преди да се върна в театъра, където няколко души все още стояха пред картината. Дали беше прекалено късно да оттегля

прехвърлянето на собствеността? Трябваше да опитам. Водещият търга водеше поверителен разговор с банкерката Изабела.

— Извинете — прекъснах ги аз. — Преди да си тръгна, бих искала да ми кажете възможно ли е спра трансфера? Просто… мисля, че може би сгреших, като продадох картината на нерегестриран купувач. Двамата се спогледаха сякаш тъкмо това бяха обсъждали в момента.

— Проблемът е, че ще ви трябва и неговият подпис — обясни водещият. — Той притежава картината официално.

— А и беше много обигран участник — добави Изабела на рязък, но безупречен английски. — Нямах представа, че не е регистриран, иначе не бих приела да участвам от името на сеньор Кастил.

— Сеньор кой?

— Кастил — повтори тя. — Пиер Кастил. Предполагам, че е добре познат в града ви, тъй като семейството му притежава половината от него.

— И малка част от нашия — изкиска се водещият. Пиер Кастил? Бях чувала това име, разбира се. Но не познавах лицето му. Нямаше много негови снимки. За толкова богат човек беше особено дискретен, но за всеки, който живееше в Ню Орлиънс, името беше равнозначно на кралска особа. Защо, по дяволите, Пиер Кастил, наследникът Пиер, милиардерът от лагуната ще се промъква на таен търг, ще хвърля петнайсет милиона долара за картина и после ще се опитва да ме съблазни на канапето на театър в Буенос Айрес? В какво се бях забъркала? Почувствах как лицето ми пламва. Каси и Матилда щяха да разберат за случая. Как бих могла да продължа в С.Е.К.Р.Е.Т. след такава загуба на доверие — моето и тяхното? Може би това беше знак. Вероятно трябваше да спра на Стъпка пета. Попитах

за стоянката на такситата и разгромена, тръгнах натам. Бях превъзмогнала достатъчно страхове. Поне така си мислех, докато оглеждах амулетите на гривната си. Изглеждаше красива дори само с половината от тях, проблясващи на светлината на фаровете на минаващите край мен коли. На път към хотела на задната седалка на таксито сърцето ми продължаваше да бие бясно, кожата ми продължаваше да пари там, където Пиер Кастил ме бе докоснал. КАСИ Последния път, когато ме поканиха в Имението, бях чисто гола под дълго палто, с вързани очи. Бяха ме отвели нагоре по стълбите, където ме очакваше чувствено преживяване. Този път бе малко по-различно. Една гореща събота, по обед, Матилда ме очакваше навъсена на верандата. Вече знаех какво я мъчи. След разговора ми с гневната Дофин предната вечер не можах да мигна, затова се обадих на Матилда и й разказах за търга и за номера на Пиер.

— Нямам доверие на Пиер — казах вместо поздрав на Матилда. — Дофин е стресирана.

— Не я виня. За почти четиресет години, откакто се занимаваме с това, сме имали проблем само с един мъж: с Пиер. Трябваше да се доверя на инстинктите си, когато за пръв път се присъедини към нас, но всички бяхме омаяни от чара му.

— Е, поне има нещо положително в цялата тази работа: неговите петнайсет милиона ще поддържат С.Е.К.Р.Е.Т. още дълго време — подчертах аз.

— Ако ги задържим. Никога не бях поставяла това под въпрос. Но думите на Матилда изведнъж ми подсказаха, че и това е възможност.

— Всъщност — продължи тя, — дали ще задържим парите зависи от решението

на цялата Комисия, не само от мен. Сега отивам у Дофин.

— Аз да дойда ли? Не можем ли да… отложим сеанса?

— Не. Това е работа на председателя на Комисията и времето е от съществено значение. Може и да успея да убедя Дофин да остане в С.Е.К.Р.Е.Т., ако ли не, надявам се, че поне ще успея да я уговоря да приеме извиненията ни. Междувременно, ти, мила моя, трябва да се заемеш с една вълнуваща задача, която не търпи отлагане. Сигурна ли си, че си готова?

— Напълно.

— Напрегната ли си?

— Да.

— Джеси свърза ли се с теб?

— Ще се виждаме довечера — не успях да скрия възторга си. Матилда не споделяше моя ентусиазъм. Вместо това се върна отново на една от главните си грижи.

— След всичко случило се, след грешката ми с Пиер, силно се надявам да не съм сбъркала и по отношение на Джеси.

— Мисля, че не си — отвърнах аз, учудена защо ли продължава да изпитва съмнение по отношение на него. Последвах я в Имението нагоре по стълбите, после надолу по дълъг хладен коридор и спряхме пред тясна врата. Отключи я. В малката стаичка имаше единединствен сив фотьойл, обърнат към остъклена стена. Матилда ме покани да седна. Стаята от другата страна на стъклото беше слабо осветена, но изглеждаше внушителна, с два прозореца от тавана до пода отдясно, покрити с плътни завеси в бургундско червено, с купидони по дървените резбовани корнизи. По боядисаните в цвят слонова кост стени

висяха стари маслени портрети на красиви жени с пищни рокли и разголени рамена. Леглото беше истинско произведение на изкуството — всяка колона бе гравирана като върба, а по дъбовата рамка бяха резбовани палмови клонки. В центъра на стаята стоеше мек фотьойл без подлакътници, с позлатени крачета, а седалката и облегалката бяха бродирани на рози в бургундско червено. Почувствах се по-напрегната, отколкото при моите фантазии.

— Това е Императорската стая — обясни Матилда.

— Значи тук става обучението?

— Част от него, да. Готова ли си? Кимнах, поех си дълбоко въздух и й се усмихнах възможно най-уверено. Щях да наблюдавам първия урок на Марк Дрюри, воден от Анжела Режан. Той бе преминал всички тестове, два други урока и всичките си интервюта. Сега, преди да го пуснат да участва във фантазията на До фин, трябваше да получи последни инструкции от Анжела.

— Може да се окаже прекалено емоционално да наблюдаваш бивш любовник, Каси. Иска се сила.

— Добре съм — отвърнах, по-скоро заради себе си, отколкото заради нея. — Той е за С.Е.К.Р.Е.Т., за Дофин, не за мен.

— Добре.

— Знае ли, че ще го наблюдавам?

— Не. Знае, че някой от С.Е.К.Р.Е.Т. ще го наблюдава, но никога не казваме кой. Беше много въодушевен.

— А Анжела знае ли, че ще я наблюдават? Тя се усмихна накриво.

— Каси, миличка, това е нейният специалитет. Хайде, забавлявай се. Но и

внимавай, за да се учиш. Трябва да го оценим — виж какво не му достига, за да изпълни фантазиите на някоя жена. Доставянето на удоволствие трябва да е удоволствие и за самия него. Трябва да се научи как да накара една жена да се чувства желана, което, несъмнено, е най-силният афродизиак. Не бих му спестила нито един съвет. Според мен има проблем с търпението. Късмет — пожела ми тя с усмивка и добави: — Измина дълъг път, Каси. Обади ми се след това. Ще ти кажа какво става с Дофин.

— Благодаря. Наистина. За всичко — казах аз. — И се надявам Дофин да остане. Предстоят й още толкова много неща.

— Точно това ще й кажа. Тя изгаси осветлението и затвори вратата след себе си. Останах сама в малката тъмна стая, несигурна какво да правя. Кръстосвах крака ту на една, ту на друга страна, в очакване сеансът от другата страна на огледалото да започне. След няколко минути Анжела се появи от една врата в цвят слонова кост. Обикновено правата й коса сега бе накъдрена в африкански стил, носеше бяла рокля с прехлупване и с дълбоко деколте от тънка, почти прозрачна материя, под която изпъкваха набъбналите й зърна. Обувките на високи тънки токчета подчертаваха съвършените й прасци. Дори не погледна към стъклото, което от нейната страна изглеждаше като огледало. Отиде до мраморната рамка на камината и се облегна предизвикателно. За много неща можеше да се завижда на Анжела, но спокойното й, хладнокръвно поведение беше на първо място в списъка ми. От една врата отляво, от същия коридор, по който бяхме дошли с Матилда, се появи Марк с усмивка на уста, която стана още по-широка, когато съзря „треньорката си“. Изглеждаше толкова готин и чист в ризата си от шамбре, напъхана в широките памучни панталони, и с влажната си коса. Почти усетих аромата на зелена ябълка от

шампоана му.

— Света Богородице — промълви той, при което разбрах, че не само ще виждам, но и ще чувам всичко.

— Сега, първо, не се усмихвай така ентусиазирано — му каза Анжела. — Добре е нашето момиче да чувства, че се радваш да я видиш, но го давай по-леко.

— Разбирам — кимна той и буквално изтри усмивката от лицето си с едно движение на ръката. Разсмях се. Искам да кажа, че беше смешно — той беше смешен. Но на Анжела не й беше до смях.

— Седни. Марк се тръшна на тапицирания фотьойл като послушно момче, което накара Анжела да сложи ръце на кръста си. „О, моля те, не проваляй всичко — помислих си. — Ако го направиш, край на Джеси.“ — Да, госпожо — отвърна той.

— И не ми викай „госпожо“ — укори го Анжела. — С това няма да омаеш никоя жена.

— Съжалявам. Той огледа стаята и погледът му се спря за секунда на огледалото. Анжела го проследи. И двамата гледаха право към мен. Не! Потънах в стола си, залепила ръка на шията си, и се свих в нещо като анафилактичен шок от ужас. Анжела щракна с пръсти, за да привлече вниманието му. Уф. Не могат да те видят! Не могат да те видят, Каси! Не спирах да си го напомням. Изпуснах въздуха. Тя се приближи до него и застана толкова близо, че колената й почти докосваха неговите.

— Запомни, ще те събираме само с жени, които искат онова, което искаш и ти, които копнеят за това, за което копнееш и ти, които искат да правят каквото искаш и ти, или които искат да опитат същото като теб. Той сложи ръка отзад на врата си и започна да го разтрива. Охо, и той беше напрегнат.

— Е, Марк… на какво ще си поиграем днес? На какво ще си поиграем днес? Колко секси. Запомних фразата. Той замислено се загледа в белите й обувки. Проследих погледа му, който предизвикателно, бавно тръгна нагоре по краката й.

— На каквото пожелаеш. „Браво, момчето ми! — прииска ми се да изкрещя. — Ще се справиш, Марк.“ Анжела прокара ръка по предната част на роклята си.

— Защо не се съблечеш, Марк?

— Става. Изправи се, за да се съблече — цели петнайсетина сантиметра бе по-нисък от нея.

— Ти си богиня — каза той и изрита обувките си, вдигнал поглед към лицето й, надвесено над него, гърдите й бяха на нивото на очите му. — Не ми пука дали имам право да казвам това. Но си точно такава. Тя повдигна брадичката му, но вместо да го целуне, го пусна, обърна се и тръгна към богато резбованото писалище. Отвори едно чекмедже и извади оттам нещо, което приличаше на навито въже. Движеше се като хищник. Беше от жените, които се чувстваха добре в тялото си, бе свикнала да я гледат. Той не можеше да откъсне очи от нея. Аз също. Тя остана зад бюрото и оттам го наблюдаваше как се съблича. Той първо смъкна панталоните си.

— Марк, Марк, Марк. Не така недодялано. Облечи се и започни отново, сладурче. Той направи, каквото му поръча. Започна отново и този път разкопча колана си бавно.

— Опитваш се да ми се правиш на еротичен танцьор? Не се получава.

— Мамка му — изруга Марк, явно ядосан на себе си.

— Започни с ризата. Разкопчавай копчетата само с една ръка. Опитай така. Не спирай да ме гледаш. Направи го и стана много по-добре. Тя продължаваше да държи въжето в ръце.

— Сега колана — подкани го тя и той небрежно го разкопча и остави панталоните и боксерките да се свлекат на земята. Лекичко ги подритна настрани. Личеше, че е готов, но тя не обърна внимание на този факт. Бутна го обратно на стола и взе да поклаща двойното въже пред лицето му.

— Ти също трябва да си гола — нервно се засмя той.

— Не ми харесва тази дума — отвърна тя.

— Гола?

— Не. Трябва. Тук не я използваме. Заобиколи го и здраво върза китките му зад облегалката. После мина отпред и с колене разтвори бедрата му. Без да откъсва поглед от него, развърза връзките на роклята си и я разтвори пред лицето му. Отдолу нямаше нищо.

— Тогава ще го кажа по друг начин — продължи той, докато жадно съзерцаваше тялото й. — Ще бъде страхотно, ако стоиш гола постоянно. За доброто на човечеството. Тя махна роклята си и остана пред лицето му само по белите си високи обувки. Наблюдавах го как я изпива с поглед. Тогава с едната си ръка тя стисна едната си гръд, а с другата взе да опипва тялото си. Бях зашеметена, почувствах възбудата й, когато я

видях как енергично взе да върти средния си пръст.

— Стана ти, нали? Сега какво ще правиш?

— Да му се не види! — промълви той и отметна глава назад с приковани в ръката и пръста й очи. Искаше му се да я докосне, да я сграбчи, но не можеше. Дори аз усетих терзанието му, а възбудата му се предаде и на мен. Никога преди не бях се чувствала така. Не бях гледала много порнографски филми и не си падах воайор. Но това… това беше силно. И страстно. Смъкнах се малко надолу във фотьойла си, размекната от възбуда. Все още на високите си токчета, тя го обкрачи, наведе се напред и облегна ръце на раменете му, гърдите й докоснаха неговите, когато се наведе, за да го целуне. Бавно, лениво взе да извива стегнатото си тяло и да вири дупето си нагоре. Прокара устни надолу по врата му, спираше за миг, за да го погледне в очите, да прецени реакцията му. Той беше възбуден до полуда.

— Какво ще кажеш да ме отвържеш? — предложи той. — Мамка му, така ми се иска да те докосвам. Анжела за миг обмисли думите му. После изрита обувките си, вдигна крак и внимателно го подпря на бедрото му. В тази поза стоеше цялата разтворена пред него и го държеше на едно бедро разстояние от онова, което той диво желаеше.

— Искаш да ме докосваш? — попита го тя. Той кимна и се опита да задържи погледа си върху очите й, но не можеше да устои и пак ги насочваше надолу по съвършеното й тяло, за да наблюдава какво правеше ръката й.

— Обичам мъж да ми прави това — обясни тя и мускулите на ръката й потрепваха при всяко завъртане. — Но обичам и аз да си го правя. Той нададе звук, нещо средно между ръмжене и стенание.

— Мислиш ли, че ще справиш по-добре от мен?

— Да… — отвърна той и изпъна въжетата. Това го убиваше. Усетих, че се разгорещявам, и останах изненадана, когато ръката ми се вдигна към гърдите ми, пъхна се в сутиена и напипа дясното зърно, после лекичко го стисна. Това беше нещо ново за мен. Наблюдавах как Анжела сгъва коляно и подлага устните си пред лицето му. Тя зарови ръце в косата му и насочи главата му към триъгълника си почти влюбено. Устните му я достигнаха и той започна да я лиже, като вдигаше поглед над бедрото й през няколко секунди, за да провери реакциите й. Ръцете му все още бяха вързани отзад. Целият беше само уста, с която да й доставя удоволствие и да я обслужва. Анжела отметна глава назад.

— Така е добре… много добре, сладурче — изгука тя, като леко поклащаше хълбоци в ритъма на езика му. И тогава си спомних устните му върху тялото си толкова отдавна, ръцете му…

— Мили боже, да — прошепна Анжела и натика слабините си в лицето му, в езика му. — Ох… ммм… ще ме накараш да свърша и тогава… ще те чукам. Той кимна, прималял. Главата му ритмично се движеше нагоре-надолу между бедрата й като че се молеше, докато в един момент тя отметна назад своята, настъпи спазъмът, вкопчи се в косата му в оргазма, който той страстно й достави. Удовлетворена, тя пусна крака си, пресегна се зад гърба му и с едно дръпване на въжето освободи ръцете му. Той незабавно се зае с твърдия си пенис, защото не можеше да овладее напиращата си страст. Анжела тръгна към нощното шкафче, залитайки, и извади презерватив. Като се върна, му го сложи с ловко движение и го възседна.

— Ще те чукам, Марк — повтори тя. — Искаш ли?

Той закима енергично, хвана бедрата й и я постави върху пулсиращия си член. Тя го пое постепенно, като леко се надигаше и спускаше, подлудяваше го, но така и не се пусна до долу.

— Съвършено ми пасваш — загъгна той, докато наблюдаваше как го поглъща.

— Шшш… послушно момче — измърка тя и погали косата му. Продължи да се спуска милиметър по милиметър, после се хвана за рамене му и се надяна докрай, а той отпусна глава назад и впи пръсти в бедрата й. И се започна — с бесни движения на великолепните си бедра тя изцеждаше всичко от него. Цялата беше глад, а той беше храната, която й предлагаше на драго сърце, може би защото му доставяше удоволствие да го прави за такава жена. Тя беше тази, която го чукаше, и усетих как се разгорещявам, като виждах как пръстите му се впиват в стегнатата й плът, как пулсират здравите мускули на врата му. В един миг я сграбчи за главата и страстно я целуна по устните. После тя се загледа втренчено в него над хълмовете на подскачащите си гърди и стигна кулминацията. Виковете й още не бяха заглъхнали, когато той се изправи вдигна я на ръце, без да отделят телата си, завъртя се и я хвърли на леглото, което я накара високо да се изсмее.

— Хубав номер! — констатира тя. Странно, че в този момент се почувствах горда от него, наистина. Давай, Марк, дай й да разбере! Надвеси се над нея и с рязък замах разтвори коленете й. Облада я бързо, настървено. „О, боже“, извика тя в мига, в който го промълвих и аз, докосвах се с пръсти, правех на себе си онова, което той на нея. И тогава, само като ги наблюдавах, почувствах как блаженството се надига в тялото ми. Заровил едната си ръка в косата й, той се движеше безмилостно, тя стенеше под тялото му с увити около тънката му талия крака,

изпънала ръце над главата си, и няколко минути го остави в този яростен ритъм, в който повлякоха и мен. После с едно обиграно движение го претърколи по гръб и се настани отгоре му, и отново пое контрола. Притисна ръцете му и това го разсмя. Той напрегна всичките си сили, за да я премести нагоре към все още жадната си уста, пръстите му разтвориха гънките й и главата му взе да описва кръгове. Тя надзърна през рамо към неукротимата му ерекция, завъртя се и свали презерватива. Настани се отгоре му така, че поднесе клитора си точно на езика на Марк. Пое пениса му в устата си и само след няколко секунди той се изви под тялото й и шумно достигна до екстаз.

— Анжела… о, боже — нареждаше той и повдигаше хълбоците си нагоре. Останах поразена от удоволствието и усърдието, с което тя облиза и последната капчица сперма. И когато Анжела отново свърши, свърших и аз, и то така мощно, както никога дотогава. Всичките ми сетива експлодираха и стенанията ми се сляха с нейните. Отпуснах се назад на облегалката прималяла и дишах задъхано заедно с тях. След няколко секунди Анжела се отмести от Марк и се търколи на леглото до него. Телата им потънаха между облаци пухени завивки и възглавници. Нежността, с която той я прегърна, нейните милувки по корема му — тази интимност не можех да понеса. Все още разпалена и удовлетворена, тихичко се измъкнах от стаята и внимателно затворих вратата след себе си. Пъхнах се в малката тоалетна в съседство, за да се наплискам със студена вода. Телефонът ми показваше три часа. Имах достатъчно време да се отбия в магазина да купя това-онова и бутилка вино, а дори и малко да си почина преди идването на Джеси. Това момче си нямаше представа как обучението на Марк работеше в негова полза.

Загубих почти час в магазина, докато реша какво да сготвя, разсеяна от дилемата на Дофин и от невероятните сцени, на които бях станала свидетел. Когато таксито ми спря пред Хотела на старите моми, ми оставаше по-малко от час да приготвя супата от риба, да сложа масата и да си взема душ. Но изглежда, липсата на време не е лошо нещо, защото не ти дава възможност много да задълбаваш. Избрах да облека чифт избелели джинси, синя копринена риза и сребърни гривни на китките. По някаква причина не ми се искаше Джеси да вижда гривната ми от С.Е.К.Р.Е.Т. С нея се чувствах странно, суеверието ме притесняваше. Тъкмо когато подсушавах косата си с кърпа с една ръка, а с другата бърках супата, на вратата се позвъни. Беше подранил. И то доста. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Отворих. Ето ти го — с онази негова усмивка, с наболата брада, с бръчиците около очите, с каджунския акцент. Стоях онемяла… без следа от грим. Леле! А косата ми…

— Е, здрасти — поздрави ме той и се шмугна през вратата.

— Подранил си.

— Тъкмо навреме съм — отвърна той и ме целуна отстрани по влажната коса. Долових свежото му ухание на окосена трева и лято. — Правило номер едно за свестните самотни бащи. Никога не карай децата да те чакат, защото ще растат с чувството, че не са достатъчно важни.

— Добро правило. Но на мен ще ми трябват няколко минутки.

— За какво? Така ми изглеждаш добре. Подаде ми цветя и бутилка вино.

— Полски цветя и студено розе.

— Благодаря. Прекрасни са.

Жилището ми беше малко — кухнята, трапезарията и хола бяха свързани в дълго тясно помещение, а в единия му край с френска врата бе отделена спалнята. Високият ръст на Джеси правеше пространството да изглежда точно като схлупена мансарда, каквато всъщност си беше. И двамата се усмихвахме хитро, сякаш току-що си бяхме откраднали нещо страхотно.

— Наистина се радвам, че те виждам. Той сложи ръка на гърдите си и захапа долната си устна, като ме оглеждаше от горе до долу и лекичко се поклащаше в каубойските си ботуши. Лицето ми пламна.

— Аз също. Чувствай се като у дома си. Само ще… се пооправя. Той не сваляше очи от мен, докато посочвах към банята и запристъпвах натам.

— Веднага се връщам! — обясних аз и затворих вратата зад себе си. Не можех да дишам. Мамка му. Той е тук. Успокой се. Държах се като тийнейджърка. Включих сешоара и взех да суша косата си, когато внезапно реших: майната му, аз съм такава, каквато съм. Просто това съм аз. Погледнах се още веднъж в огледалото и си спомних думите на Матилда: „Той е просто човек. И двамата сте преди всичко хора“. Заварих го да подрежда масата, метнал домакинска кърпа през рамо, а изпод ръкавите на тениската му се подаваха татуировки. Внимателно поставяше лъжици до различните купички. Топлина се разля по цялото ми тяло.

— Супата е почти готова. Надявам се, не възразяваш, че добавих малко смлян дафинов лист. Но можеш да използваш и цели листа и после да ги извадиш. Бях забравила, че е готвач, по-точно сладкар, но въпреки това се оправяше идеално в кухнята.

— Благодаря. Аз поемам оттук. Нали си ми на гости. А и сигурно си изморен след

деня със сина ти. Двамата добре ли прекарахте? Дишай.

— Не особено. Има си няколко приятелчета, които живеят наблизо. Дойдоха ни на гости. Играха си в задния двор, докато аз оправях косачката. Това са нашите забавления.

— Всъщност звучи приятно — казах аз, докато разрязвах френската франзела и я сложих на масата заедно с морската сол и маслото. — Ще ми покажеш ли негови снимки?

— Разбира се. Но първо, седни за малко. Явно усещаше колко съм напрегната. Хвърчах из кухнята, тряснах солниците, чашите, измъкнах излинелите ленени салфетки, сватбен подарък от прастара епоха. Вече почти не помнех каква бях тогава. Седнах на стола до него и колената ни се докоснаха за миг.

— Кажи сега. Защо ме извади от играта?

— Не съм… те извадила. Подадох молба да те видя отново. Извън системата на С.Е.К.Р.Е.Т. И ето те тук. Можеше да откажеш.

— Шегувам се — и той отхапа голям залък от хляба си. — Мислех за теб понякога.

— И аз мислех за теб понякога — признах и също си отчупих парченце хляб.

— Радвам се, че си подала молбата. Имах нужда от нещо… нещо по-истинско.

— Аз също — отвърнах. Накъде ли биеше? — Но… искам да кажа… че нямам никакви очаквания. Давам си сметка как се запознахме. Просто си мислех, че от всички хора, които… Ами, чувствах се някак свързана с теб. Затова… да. Той измъкна останалото парченце хляб от ръката ми и го метна през стаята. После ми подаде ръцете си.

— Мисля, че се налага моментално да те заведа в леглото ти. Каси, защото имам чувството, че взе прекалено да се затормозяваш с мисли. Ще вземем да затънем в твоя компютър — и той нежно почука главата ми отстрани.

— Хубавото е, че поне рибената супа не може да се превари — запелтечих аз и несигурно се изправих.

— О, може, и още как. Но на кого му пука? — Той приклекна и ме метна през рамо. Запищях от вълнение и изненада. Сигурно сестрите Делмонте на долния етаж подслушваха с чаши на тавана. Да вървят по дяволите, помислих си, когато той ме отнесе до спалнята и ме метна на кревата, така че възглавниците се разлетяха и единият крак на леглото трясна на пода, който се падаше над хола на сестрите. Измъкна кондом от портфейла си и го подхвърли до мен. Така да бъде.

— Съседите — прошепнах, когато той бавно пропълзя и застана, подпрян на лакти над мен. Лицето му, толкова открито, докато бяхме в кухнята, сега изглеждаше притъмняло. Надвесен над мен, той намери китките ми, едната, после другата, вдигна ги над главата ми и ги притисна с ръце.

— Е?

— Е, какво? Джеси е тук, върху мен! Притиснал китките ми към леглото.

— На какво искаш да си поиграем, Каси Робишо? Получих дежа вю от следобеда, когато Анжела бе задала същия въпрос на Марк.

— А ти на какво искаш да си поиграем? — Изведнъж разбрах, че нещата не се получаваха, както си ги бях представяла. Сърцето ми биеше лудо. Усетих, че ми

прималява. Той отпусна слабините си и ме прикова напълно към леглото. Почувствах ерекцията му от вътрешната страна на бедрото си. Беше очевидно какво очакваше той.

— С удоволствие бих правила всичко с теб, Джеси. Но… не подготвих сценарий за поредната си фантазия с теб.

— Знам — каза той и се отпусна на лакът до мен, загледа ме с питащ, мек поглед, докато приглаждаше назад косата ми. — Не е нужно да правим нищо странно… Ще ми е приятно просто да… се погушкаме. Начинът, по който каза „погушкаме“, ме накара да се закискам. Той също се разсмя.

— Искаш само да се погушкаме значи? — имитирах аз каджунския му акцент. — Добре, давай да се гушкаме. О, точно тези устни помнех — тези жадни, търсещи устни. Наведе се, за да ме целуне, да ме накара да замълча. Придържаше главата ми с длан, заровил пръсти в косата ми. Другата му ръка бавно разкопча копчетата на блузата ми и се настани между гърдите ми, после пое агонизиращо надолу, разкопча и копчетата на джинсите ми и ги смъкна заедно с бикините.

— Всичко пада — заяви той и пъхна ръка под мен, за да разкопчае сутиена ми, след което го метна надалеч. Стана от леглото, за да свали своите джинси, после боксерките и разбрах колко силно го възбуждам. Взе ръката ми и ме дръпна към себе си.

— Хвани го, Каси — прошепна той. — Кажи го. Пенисът му беше толкова твърд и гладък.

— Какво да кажа? — попитах и прокарах ръка нагоре-надолу.

— Кажи, че го искаш в красивото си тяло — промълви той с блеснали очи.

Преди не го бях виждала напълно гол, но сега се извисяваше над мен с релефните си мускули, татуировки и страст, и знаеше, че съм негова, че съм в ръцете на този безсрамен, страстен мъж.

— Какво искаш, сладурче? — попита ме той.

— Искам те в себе си, сега — изстенах аз.

— Искаш ли да те чукам, Каси?

— Да, Джеси.

— Кажи го.

— Чукай ме — промълвих аз.

— Кажи: „Искам да ме чукаш силно, Джеси“. Затворих очи. Цялото ми тяло потръпна от неистов копнеж, когато той разтвори краката ми на матрака.

— Ммм, виж се само колко си красива — провлечено каза той. — Какво трябва да направи човек, за да спечели това?

— Добре знаеш — отвърнах и сладострастните думи започнаха да ми идват полесно. Това беше нещо, което можех да правя с Джеси, можех да се науча да правя повече, да се освободя…

— Кажи го, Каси.

— Чукай ме, Джеси. Искам да ме чукаш силно… — продължих почти в транс. Той се отдръпна и се наведе над ръба на леглото, устните му се движеха нагоре по крака ми към извивката на бедрото, езикът му докосна гладките гънки, където нежната кожа граничеше с меките косъмчета. Боже, как ме възбуждаше. Направо ме подлудяваше.

— Джеси, чукай ме — умолявах го аз, докато едната му ръка галеше

вътрешността на другото ми бедро, палецът му се зарови между гънките ми и само преминаваше по клитора ми. Усещането стана толкова силно, направо непоносимо и това ме накара да започна да се поклащам в такт, за да насочвам докосването му, където го исках, и да улесня проникването му. Но той просто остави пръста си лениво да се плъзга, а аз, толкова влажна, във възбудата си огънах нагоре кръста си към него. Никога не се бях чувствала така изгаряща от желание. Надигнах се, за да му подам едната си гърда, която той обгърна в шепа, а зърното й набъбна във влажната му уста. Направи същото и с другата и ме накара да изстена в отговор, вече прималяла. И, о, тази болка. Колената ми се забиваха в тялото му, за да го насоча между бедрата си.

— Още?

— Дааа. Изправи се между краката ми, за да си сложи презерватива. Мускулите на силните му ръце потръпваха, изпиваше ме с поглед. И тогава осъзнах защо исках този мъж, защо бях копняла за него — защото знаех, че може да ми предложи лек за тази болка. С Уил всичко беше само глад, страст, която никога нямаше да можем да удовлетворим. Имах нужда от Джеси, защото исках Уил, а Джеси беше единственият мъж, който можеше да ми достави онова, което ми трябваше. Всъщност, реших да го оставя да изчука тези мисли от главата ми. Така и направи. Проникна в мен рязко, настървено, взе да потъва сантиметър по агонизиращ сантиметър; тласъците му ставаха все по-настоятелни и енергични с всяко мое надигане към него. Той отново ме хвана за китките и ги притисна над главата ми.

— Харесва ли ти? — попита приглушено, докато ме изпълваше докрай. Кимнах онемяла от удоволствието, което проникваше във всяка моя клетка.

Колкото повече тласкаше, толкова повече се стягаше коремът му и тялото му се превърна в добре смазана машина. Свитите ми нагоре колена притискаха лъсналото му от пот тяло. И тогава се случи: мускулите ми се напрегнаха около него, той също го почувства, по лицето му се изписа изненада и го прие като знак да увеличи темпото, да се движи още по-мощно. Притискаше и масажираше клитора ми със слабините си и с красивите си, енергични движения го превърна в най-горещата ми точка. Тялото ми се разпадаше. Искаше ми се да закрещя. При кулминацията извиках „О, боже“ и той не се сдържа. Красивите му устни се извиха и с едно мощно движение свърши в мен, докато мълвеше: „О, Каси… да“, и никой от нас не мислеше за съседите или за шума, и най-сетне рухнахме, задъхани на една камара от ръце и крака.

— Мисля, че сърцето ми… спря. Шшш… трябва да го чуя — промълви той в косата ми. — Мъртъв… ли съм? Чуваш ли нещо?

— Мисля, че ще се справиш — отвърнах, докато той се отдръпваше от мен. Обърнах се с лице към потното му тяло и уморено прокарах пръсти по очертанията на татуировките по раменете му. Стигнах до един белег и той сграбчи пръстите ми.

— Как го получи?

— От колело. Бях четиринайсетгодишен — обясни той и целуна връхчетата им. Седна в леглото, за да ми покаже цялата татуировка, после се обърна с гръб към мен, за да ми даде възможност да огледам и гърба му.

— Това дъб ли е? Почти като младежи на викторина превключихме от горещия секс към интересните истории на всяка от татуировките му — дървото, чиито клони се простираха по рамото и се преплитаха във формата на череп. На другото му рамо беше изрисувано ято птички.

— Да, това е дъбът от двора на баба ми в Кенър. Израснах там след смъртта на родителите си. Тази е много болезнен спомен — той посочи красиво лице на млад мъж отляво на гръдния си кош. — По-големият ми брат. Той ме научи да чета, когато бях десетгодишен. Скрит талант. Загина в първата война в Залива. Толкова много трагедии по тялото му — мъртво семейство, стари спомени.

— А това е „Печатът на уличницата“ — продължи той и се обърна, за да ми покаже татуировка ниско на кръста, където наистина прочетох „уличница“.

— Ха!

— Да не би да очакваше пеперуда? — попита той.

— Очакванията могат да се окажат лоша идея — казах. Да не би да се опитвах да изкопча уверение, че мога да си позволя очаквания към този мъж? Не бях сигурна. Той се пресегна, за да ме прегърне.

— Мъдро, Каси — откровено и сериозно заяви той и прехвърли крака си върху мен. — Предполагах, че точно това си мислиш. Аз? За малко да постъпя типично по женски и да взема да го уверявам: „О, не, не, не, тук съм. Можеш да разчиташ на мен. Твоя съм“. Но се осъзнах навреме. Само защото един мъж е илюстрирал целия си живот по тялото си, не означаваше, че е отворена книга. И само защото съм правила секс с него, не ставах завинаги негова. И двамата все още носехме сенките на миналото си. Но за пръв път през живота си приемах това спокойно. Очарователно, болезнено, съвършено спокойно. ДОФИН Никога не съм пътувала много, затова се изненадах от радостния трепет, който ме завладя при завръщането ми от Буенос Айрес, когато зърнах верандата си, саксиите с

невен и хризантемите, клюмнали главици под палещото лятно слънце. Качих багажа си и с въздишка на благодарност огледах прашния, залят от светлина апартамент. Вместо да ме преобрази и освежи, както беше замислено, пътуването се оказа опасно и стресиращо заради срещата ми с Пиер Кастил. Затова и завръщането ми у дома ми се стори като достигане до спасителен бряг. И сега разбирах онова, което казваха за носталгията на южняците: че далеч от дома стават най-нещастните хора. Полях цветята, напълних ваната и се опитах да се освободя от целия стрес на обратния полет (турбуленцията беше доста по-силна, капитан Нейтън го нямаше, за да ме „утешава“), а и митничарите бяха по-активни този път — разровиха целия ми багаж с помощта на един бийгъл, който не ми позволиха да погаля. Търсеха салами и слонова кост, може би единствените две неща, които не носех от Аржентина. Наложи ми се да купя още два допълнителни куфара, за да побера накитите, ленените дрехи, халатите и четирите великолепни рокли за танго, които щях да продавам във „Фънки Мънки“. Такава е съдбата на „куфарния търговец“. И докато бийгълът душеше из вещите ми, с радост осъзнах, че бях купила всичко това наистина за продажба. Вече нямаше да пазя нищо за себе си, което подсказваше, че излизах от изолацията си. Отсега нататък всички онези въображаеми бъдещи животи превръщах в настояща реалност. Когато звънецът иззвъня, цялата подскочих, все още напрегната от случилото се. Както и очаквах, беше Матилда, изражението й беше извинително. Беше небрежно облечена, без грим.

— Дофин, миличка. Може ли да вляза? Смущението й ме накара да забравя за гнева си заради случая с Пиер. Въпреки това не посрещнах Матилда с отворени обятия.

— Разбира се. Заповядай. Ще направя чай.

Типично по южняшки разменихме любезности и кратка информация за пътуването. Не пропуснах да спомена дискретно и за посещението си в пилотската кабина, както и тангото вечерта, което ме накара отново да пламна и да изпитам благодарност.

— Толкова се радвам, че си се наслаждавала на тези стъпки. Но, Дофин, не те виня, че искаш да скъсаш с нас. Дойдох само да ти кажа какво облекчение изпитах, когато научих как си осуетила най-подлата част от плановете на Пиер.

— Каси винаги е подчертавала, че имам право да отхвърля всяка ситуация, която не ми се вижда сто процента сигурна… Както беше с него.

— Имаш добър инстинкт. Познаваш себе си. Може да ти се завижда. И тъкмо заради това бих искала да ти дам нещо. — Тя извади от чантата си лилава кутийка и внимателно я постави пред мен.

— Това да не би да е амулетът ми за Стъпка шеста? Наистина ли?

— Отвори я — подкани ме тя. Откровено казано, бях си мислила, че скъсам ли със С.Е.К.Р.Е.Т., ще се лиша от останалите амулети. Какво да кажа? Вярвам на вътрешния си глас. Затова и не можах да сдържа възторга си, когато отворих кутийката. В нея намерих не само шестия амулет за Увереност, но и всички останали.

— О, мили боже — възкликнах и измъкнах гривната си от кадифената й торбичка.

— Спечели си Увереност, защото се вслуша в инстинкта си за Пиер. Толкова се радвам, че не успя да ти я отнеме. Седмият е за Любопитство — напомни ми Матилда, като ги нареждаше на масичката. — Защото съобрази да зададеш всички точни въпроси на Пиер. Осмият е за Смелостта, разбира се, и за това, че не отстъпи пред него. А деветият е Щастието — и искрено се надявам, че го изпитваш, Дофин, след всичко, което

преживя с нас. Закачих ги един по един на гривната си и я разклатих. Красота.

— Толкова мило, толкова щедро — признах аз. — Ще пазя този скъп спомен, както и времето си в С.Е.К.Р.Е.Т. Завинаги.

— Имам още едно предложение за теб — продължи тя и се приведе напред. — Разбира се, можеш да откажеш, но те моля да не прибързваш. Бихме искали да преминеш през още една последна фантазия, която, напълно сигурни сме, си струва доверието ти. Всички сме много разстроени от инцидента в Буенос Айрес. Затова използвахме случая да направим някои промени. Уверявам те, че правим това не само за да ти възвърнем чувството за безопасност, но и докажем всичко, зад което стои С.Е.К.Р.Е.Т. Имам основания да вярвам, че тази фантазия ще надмине всички предишни. Дори очакваме точно тази да те взриви. Дали се съгласих заради изражението й — умоляващо и искрено? Или защото изведнъж осъзнах колко бе глупаво да наказвам и себе си, и С.Е.К.Р.Е.Т. заради действията на един непочтен мъж? Погледнах гривната си и амулетите, които се поклащаха на нея. Исках ли да преживея още една фантазия и да попълня бройката? Как отвръщаш на подобно предложение? Хвърляш се да прегърнеш човека, който ти го прави, и казваш: — Да, може. Още веднъж. Бях изненадващо спокойна в деня, когато пристигна поканата за последната ми фантазия. Елизабет бе тази, която не можеше да се овладее, след като я помолих да ми избере „неофициален, но сексапилен“ тоалет за среща в „Типитина“.

— Сериозно? Среща? Ще ходиш на среща? С истински, жив мъж? На концерт? Малкото ми сърчице не може да понесе тази огромна промяна.

Тя все още не можеше да проумее новото ми аз, онова, което си бях донесла от Аржентина заедно с двата нови куфара, пълни с красиви находки. Когато ме попита, както винаги, кое е за продажба и кое ще запазя за себе си, й отвърнах: — Продаваме всичко. И натрупаните вещи в склада, които пазя неясно защо. Пиринчените обици, копринените пижами, кожените ръкавици и шапчици — и добавих, — а каквото не успеем да продадем, ще подарим. Имаме нужда от повече площ, за да се разширим. Елизабет изглеждаше смаяна, просълзена, стиснала между пръстите си едно синьо пенсне.

— Дофин, знаеш ли откога чакам да чуя това от теб? — попита тя. А днес отново исках помощта й, този път, за да ме види през своя поглед, и да изградя новото виждане за себе си. Тя едва си поемаше дъх.

— Добре. Отдавна имам няколко идеи за теб. Ще ми позволиш ли да ти ги предложа? Елизабет се разфуча из магазина, грабеше шалове, блузи, гривни, тениски, рокли и джинси. Накрая отиде в хранилището за ценности, откъдето измъкна още гривни — тънки, плоски, обувки на високи токчета и чисто нов корсаж в цвят лавандула. Нито една от вещите не беше в старинен стил. Всички дрехи прилягаха плътно по тялото, екстравагантни, повечето в сини и лилави тонове, каквито рядко носех. А когато извади и пресата за коса, разбрах, че целта беше пълна промяна. Обикновено носех непокорната си червена коса събрана отгоре на кок или вързана назад — нямах идея какво друго бих могла да я правя.

След час и половина обличане и събличане, като междувременно похапвахме пържени картофки, пийвахме нектари и обслужвахме клиенти, най-сетне се спрях на черни кожени панталони, корсаж под бяла прозрачна блуза и черно като въглен сако, всичко това украсено с тънка златна верижка, плоска широка гривна и черни кадифени боти с тринайсетсантиметрови танк подметки. Изглеждах дръзка. И, не можех да не призная, секси.

— Забелязваш ли каква женствена мекота ти придава този лавандулов корсаж? — Елизабет внимателно ме наблюдаваше в огледалото, сякаш бях нейно творение.

— Защо ли не те оставих по-рано да го направиш?

— Нямам представа. Изглеждаш като рок богиня — заключи тя. Изглеждах себе си — само че в по-модерна версия. Чувствах се силна, привлекателна и свободна.

— А какво ще кажеш за това вместо плоската гривна? — попитах и измъкнах гривната с амулетите.

— О, супер. Боже, тази е невероятна! Имаш око за тези работи, Дофин. И то много специално.

— А ти си повишена — възкликнах аз, грабнах лицето й с две ръце и я целунах по начервените устни. Точно в десет лимузината ме взе от нас. Хладният полъх на нощта подсказваше, че есента е току зад ъгъла. Последното ми ходене в „Типитина“ беше с киселия Люк на джаз фест — едно от последните ни излизания като двойка. Музиката никога не го бе привличала. Обикновено споделях тази своя страст само с жени. Затова си мислех, че бих се зарадвала на фантазия, в която можех просто да послушам страхотна музика с някой мъж, който споделя същия интерес.

— Пристигнахме, госпожице Мейсън — съобщи шофьорът. Сърцето ми подскочи, като зърнах осветения надпис „Небрежните“. Да! Това щеше да е съвършеният саундтрак за всяка фантазия. Дотук добре! Дишай дълбоко, напомних си аз. Любезният шофьор, усетил притеснението ми, ме придружи през тълпата от фенове и ме въведе в сградата, сякаш притежавахме мястото или бях много важна персона. Като приближихме сцената, където вече течеше откриването, забелязах две познати жени, които ми пазеха място.

— Дофин! Ето те и теб! Помниш ли ни? Аз съм Кит, а това е Полин — Кит се опита да надвика музиката. — Имаш среща с нас, докато не се появи твоят човек. Споменавала ли съм ти колко много обичам работата си?

— Изглеждаш поразително! — поласка ме Полин, самата тя невероятно сексапилна с изящната си кожа и късо подстриганата си коса. Носеше черна къса рокля, закачливо раздвижена от дънково яке, и черни боти с маншети на глезените. Кит се беше издокарала в къси панталонки и широка, дълга бяла шемизета, а един сив кичур драматично подчертаваше смолисточерната й коса.

— Благодаря ви, че сте тук — казах аз. — Това означава много за мен. И беше точно така. Не бях свикнала да ходя сама на такива места, всъщност да се появявам сама където и да е.

— А… той тук ли е? — попитах и крадешком се заозъртах из залата.

— Пътува насам — отвърна Полин и двете с Кит се спогледаха.

— Ще ми кажете ли, когато пристигне? — промълвих и нервно пригладих косата си. Беше като копринена.

— Сама ще разбереш — увери ме Кит. — Не се притеснявай.

Чаша охладено „Шабли“ изникна пред мен — любимото ми, — след което подгряващият състав слезе от сцената и претъпканата зала потъна в мрак. След няколко минути „Небрежните“ се втурнаха и взривиха публиката с познатите първоначални акорди, и кожата ми настръхна. Беше самият Марк Дрюри, осветен от прожекторите зад гърба си в центъра на сцената. Когато Марк се пресегна към микрофона и го приближи към устата си, море от светлина заля лицето му. За няколко секунди в притихналата зала се чуваше единствено дишането му в мрежата на микрофона. Имаше тяло на музикант — елегантно, силно, създадено да прави музика. Дрехите му стояха съвършено, но някак не се забелязваха на фона на гласа му. Бледнееха като всичко останало. Защо не бе започнал връзка с Каси, никога нямаше да узная, но един поглед наоколо, към претъпканата с момичета с блеснали очи зала, ми подсказа, че едва ли би останал сам за дълго. Той остана смълчан за няколко секунди. Просто стоеше със затворени очи. И после щрак светлините изригнаха заедно с най-популярния сингъл на групата и изключителният му тембър вдигна залата на крака. През следващите четиресет и пет минути забравих за фантазията, спрях да се оглеждам за мъжа, с когото скоро щях да се срещна, и просто се възхищавах на таланта на Марк да изцежда емоциите от тялото си до последна капка и да ги предава на публиката. Това прави най-хубавата музика на живо — кара хората в залата да съпреживяват едно и също вълнение. Там бях и аз, най-отпред, станала на крака, плясках и се усмихвах заедно с жените от С.Е.К.Р.Е.Т., тялото ми бе наелектризирано от щастие. Който и да беше мъжът в предстоящата фантазия, щеше да получи най-доброто от мен.

— Сега малко ще сменим темпото. Настанете се удобно — посъветва Марк, дръпна високата табуретка и подпря акустичната си китара на коляно.

— Тази песен е за моето момиче. Тя тук тази вечер — обясни той и кимна към

една маса близо до нас. „Ето на. Естествено, че си има „момиче“.“ Вместо да се натъжа за „момичето“, изведнъж ме завладя… благородство, сякаш всички наоколо плувахме в море от любов, нежност и щастие. Марк засенчи с ръка очите си и се взря в тъмната тълпа зад гърба ми. Обърнах се, за да видя щастливката. Не можах да разбера коя е и отново се завъртях към сцената.

— Ето я — подвикна той и закова поглед в нашата маса. — Страхотната червенокоска отпред. Ето го моето момиче. Добре ли си? Тогава ярката светлина на прожектора се насочи към мен и освети смаяното ми лице. Аз ли? Усетих, че Полин ме сграбчва за ръката, сякаш се страхуваше да не побягна или да не полетя към тавана.

— Казва се Дофин — съобщи Марк на публиката. — И се надявам всички вие да ми помогнете да я накараме да направи нещо за мен — и той прокара пръсти по струните на китарата си и ми се усмихна. — Надявам се да… приеме Стъпката. Подхвана интродукцията на една песен и от очите ми захвърчаха искри! Наистина ли се случваше всичко това? На мен? Членовете на групата изглеждаха леко объркани, но щом познаха първите акорди, подхванаха ритъма.

— Знам, че се чудите какво, по дяволите, означават думите ми — обърна се той усмихнат към публиката, — но тя знае. Нали, скъпа? Тази усмивка. Публиката започна да ме подканя. Дочух: „Приеми Стъпката! Приеми Стъпката!“. Дори Кит и Полин вече викаха, смееха се насреща ми и ръкопляскаха.

— Е, какво ще кажеш? След тази песен може да отидем някъде — продължи той и аз вече се смеех, прикрила уста с ръце. След миг ги свалих и изкрещях: — Да! — и тогава тълпата изригна, а Марк засвири най-чувственото изпълнение

на песента на Маргарет Люис „Върни се при мен“. През следващите три минути си наложих да овладея бесния ритъм на сърцето си, за да не изхвръкне от гърдите ми. Цялата пламтях, чувствах се развълнувана, че така дръзко бе обявил връзката ни на присъстващите в залата, но никой, освен Кит и По лин, не знаеше нищичко за нас. След песента, докато аудиторията го аплодираше на крака, той остави китарата си и тръгна право към мен, публиката замря, сякаш времето спря и той ме дръпна да стана и страстно ме целуна.

— Да се махаме оттук — прошепна в ухото ми.

— Хайде — отвърнах, като едва се държах на омекналите си крака. Помахах на Кит и Полин, докато Марк ме влачеше след себе си през нестихващата тълпа към гримьорната си зад кулисите. Профучахме покрай плувналите в пот, бъбрещи членове на състава — един си сменяше ризата, друг говореше със съпруга или приятелка, трети се мотаеше и пушеше на задната врата. Заобиколихме залата и излязохме в тесен, тъмен коридор, оттам надясно, после наляво и стигнахме малък кабинет с метално бюро и една гола крушка над него.

— Уха, отведе ме на най-специалното място — пошегувах се, леко замаяна от вниманието и виното. Той трясна вратата зад нас и един пожълтял календар падна шумно на пода. И тогава Марк се приближи към мен бавно, стръвно. Заотстъпвах, докато не се блъснах в бетоновата стена зад себе си. Той протегна ръце към мен и ме хвана през кръста първо с едната, после с другата си ръка.

— Значи това си ти? — взря се той в лицето ми.

— Какво искаш да кажеш?

— Дадоха ми име и снимка. Мислех, че съм те познал. Но не можех да повярвам,

докато не те видях сред тълпата. Виждал съм те на мои концерти — продължаваше той, а устните му бяха на сантиметри от моите.

— Наистина ли?

— Да. И винаги съм правил опит да те открия след това, но ти все изчезваше. После те видях в „Игнейшъс“ преди няколко месеца, но се заговорих с друга жена.

— Имаш предвид Каси? Тя… тя ми е приятелка.

— На мен също — отвърна той. — Колко е странен животът, как нещата се подреждат от само себе си, не мислиш ли? Беше прав. Съвършено прав. И кимнах. Дочувахме следващата по ред банда, която чакаше от другата страна на стената. Началните им акорди пулсираха по тялото ми и по ръцете му.

— Трябва да те отведа в Имението — каза той, допрял устни до ухото ми, вдишващ уханието на косата ми. О, боже! — Отвън ни чака кола. Но цяла вечер те търсих. Знаех, че си сред хората… знаех, че си ти. Не мога да чакам повече. Ухаеше на мъж, на свежи ябълки, а топлият му дъх — на мента.

— Може ли? — Той полека взе да смъква сакото от раменете ми. — И това? Кимнах и той започна да разкопчава блузата ми. Останах по лавандуловия корсаж и той плъзна дланта си по ключицата на рамото ми, после подхвана едната ми гърда и с възглавничката на палеца си очерта кръгче по зърното през коприната. Нежно свали корсажа през главата ми и после освободи гърдите от сутиена.

— Чукай ме — промълви той, взе ги в ръцете си и целувките му оставиха мокра диря между двете набъбнали зърна. Плъзна ръка надолу в кожените ми панталони и остана изненадан колко съм влажна. Мили боже!

Не ми оставаше нищо друго, освен да му отвърна със страстна целувка, която ни разгорещи още повече. Топях се в ръцете му, притисната между тялото му и стената.

— Ще те накарам да стенеш — обеща ми той, когато чу накъсания ми дъх при докосването на устните му, които слизаха все по-надолу. Застана на колене пред мен, смъкна бикините ми и започна нежно, старателно да ме облизва — по хълбоците, по пъпа, а с красивото си лице и с пъргавия си език ме накара да разтворя бедра. Повдигна единия ми крак и зарови лице в гънките ми, и едва не ме събори, преди да успея да се подпра на близкия стол. Бях прикована към хладната циментова стена на „Типитина“ от самият Марк Дрюри! Погледнах надолу. Немирните му движения се задържаха на клитора ми и той го засмука с уста сякаш бе попаднал на истинско съкровище. Избутвах хълбоци напред, докато езикът му се въртеше в кръг и трепкаше, пръстите му се плъзгаха навътре и навън и ме докарваха до лудост, караха ме да се разтварям още и още, докато ме покри с цялата си уста. Тогава почувствах как ме залива гореща вълна, потапя ме надолу и свърших — бързо, шумно, разтърсващо, — после друга вълна и още една, пръстите ми се заровиха в косата му. „О, боже, о, боже, о, боже, Марк!“ беше единственото, което повтарях, докато накрая се отпуснах върху него. Той се изправи бавно, с целувки стигна до лицето ми, хвана го между дланите си. Краката ми бяха като подкосени и аз се стоварих в близкото кресло с разтворени колена, а бикините ми около единия ми глезен изглеждаха като черни белезници.

— Да му се не види — задъхано промълвих.

— Цял ден си представях това — каза той, докато бършеше тържествуващо сексапилните си устни.

— Какво друго си представяше? — полюбопитствах, вече исках още от него.

— Фантазията си е твоя, Дофин. Трябва ти да си пожелаеш нещо. Не ме разбирай погрешно, но това устройва и мен. Наведох се напред и го дръпнах за едната гайка на колана пред лицето си. Вдигнах очи нагоре към него с навлажнена уста, мълчаливо очакваща позволение.

— И това също — кимна той и се докосна през джинсите. Разкопчах го с леко разтреперани ръце и освободих съвършената му ерекция. О, боже, покрих гладкия му връх с устни, неистово жадни, както никога досега. Отново вдигнах очи към него, завъртях език и той за мъничко замря, а при вида на ентусиазма ми по лицето му се изписа екстаз. Тогава го поех в устата си докрай, стенейки, хванах го в едната си ръка и започнах да я движа нагоре-надолу, а с другата взех в шепа тестисите му и почувствах как се отдръпнаха нагоре от напиращата възбуда. Поех го дълбоко в устата си и той изстена. Засмуках го с плътно прилепнали устни. Дълбоките ми гърлени стонове трептяха по слабините му. Той извиси глас. Биваше ме в това, винаги ме е бивало, но никога не се бях раздавала докрай както сега. Устата и ръцете ми създаваха магия, но вдигнатият ми към него поглед го докара до кулминацията. Плъзгах и въртях мокрите си пръсти, притисках ги към плътта му точно във върховния момент, когато той свърши експлозивно и шумно, дълбоко в гърлото ми, с едната си ръка милваше косата ми, а с другата се подпираше на стената и не спираше да повтаря високо Божието име и моето. След още няколко нежни движения с ръка го пуснах и се облегнах назад на стола, истински удовлетворена. Погледът ми попадна на падналия на земята календар, който показваше дата отпреди пет години. Коя ли бях тогава?

— Мамка му. Това беше… умопомрачително, Дофин — изстена той, подпрял ръце на коленете си, джинсите му стояха свлечени около глезените му. — Никога не…

беше толкова… какво, по дяволите.

— Изключителна?

— Ъъ… да.

— Е, това пък беше моята фантазия — казах аз. — Цялата.

— О, още не е настъпил краят. Да се разкараме оттук. Апартамент „Домино“ ни очаква.

— Това пък какво е? — попитах и се пресегнах за сутиена си.

— Нямам представа, но ще разберем.

— Значи има още?

— Още много — увери ме той, вдигна дрехите ни и ме дръпна да стана. — Повече, отколкото си представяш. Облякохме се, като се поглеждахме крадешком. После се измъкнахме през задната врата на клуба, където ни очакваше дългата черна кола, която ме докара, и се качихме в нея. Докато седяхме на задната седалка, той не пусна ръката ми и това ми се стори много по-интимно от онова, което устните ни бяха правили в „Типитина“.

— Песента на Маргарет Люис беше… много хубава — казах аз.

— Чувала ли си я?

— Дали съм я чувала? Имам всичките й плочи. Винилови.

— Кой би си помислил, че така ще срещна момичето на мечтите си — промълви той замечтано и вдигна ръката ми към устните си, за да я целуне. Момичето на мечтите му? За пръв път забеляза гривната ми.

— Виждам, че си спечелила всичките? Кимнах.

— Явно тази вечер е нещо извънредно — отбеляза той и зацелува пръстите ми. Матилда се оказа права. Тази вечер беше решаваща по начин, по който не бях си

представяла. Целувахме се през целия път, като спряхме да си поемем въздух чак когато лимузината премина обраслата с бръшлян порта. Имението тънеше в мрак. Светеше само един прозорец на втория етаж.

— Това място е много странно, не мислиш ли? — сподели той и излезе от лимузината до малък фонтан със статуи на ангелчета.

— Бил ли си тук и преди? Марк ме погледна.

— Ясно — отвърнах аз.

— Имам чувството, че и ти си била тук преди.

— Веднъж, само че ей там отзад — отвърнах и посочих над върха на хълмчето към гаража в края на алеята.

— И какво си правила там отзад? Изражението ми му подсказа, че е по-добре да не пита.

— Разбирам. Всичко е толкова безумно — широко се ухили той. — Супер готино е. Страничната врата беше отворена, но вместо да ме поведе надясно, където предполагах, че фоайето ще ни отведе нагоре по стълбите, той ме дръпна наляво, по един дълъг коридор с черно-бели плочки и летяща дъбова врата в дъното. Движехме се тихо като мишки, на пръсти и хванати за ръце, и влязохме в огромна кухня. Една-единствена крушка над печката хвърляше отблясъци по уреди с размерите на добичета. От тавана висяха големи съдове, достойни за викингите. Марк отвори хладилник с индустриални размери, натъпкан с храна, достатъчна за цяла армия. Дръпна един поднос от горния шкаф и кутия солети, наведе се и взе да трупа от хладилника шепи шоколадови трюфели, грозде и сирена.

— Заредили са само храни за романтични вечери — заяви той и ми връчи подноса, докато продължаваше да трупа отгоре му. — Време е да започнат да купуват колбаси и хляб.

— Хм. Ехо — дочу се глас откъм вратата на кухнята. Изпищях от уплаха, и то доста високо, а Марк едва не изпусна кутията със солети, когато една дребна жена с колосана униформа на домашна помощница светна всички лампи.

— Толкова се извинявам, че ви изплаших. Аз съм Кло дет. Очаквахме ви по-рано, но шофьорът ни обясни, че е имало малко закъснение. Намерихте ли всичко необходимо?

— Да. Благодаря — отвърнах, докато се опитвах да укротя бесния ритъм на сърцето си.

— Ще ви придружа до апартамента ви — обяви тя и пое подноса от ръцете ми. — Аз ще се заема с това, скъпа. Ще ви изпратим и някои питиета. Бяхме като двама ученици, хванати да разбиват лавка, но вместо да ни накажат, ни предложиха ключове за цялото училище. До апартамент „Домино“ се стигаше нагоре по страничните стълби, а после просторен коридор отвеждаше към западното крило. Както подсказваше името му, целият беше декориран в черно-бяло, като централно място заемаше мраморна вана с крака във формата на лапи до огромно легло в бяло, покрито с кръгли черни възглавнички. Клодет постави таблата върху маса със стъклен плот до една витрина, скрита от черни кадифени завеси. След секунда друга жена, също в униформа, донесе кофа с охладено шампанско и няколко бутилки газирана вода.

— Повикайте ни, ако имате нужда от още нещо — посъветва ни Клодет, преди да затвори двойната врата зад себе си. Изчакахме няколко секунди, за да се уверим, че наистина сме сами. После ухилени до уши, скочихме в леглото един върху друг. Не помня откога не се бях чувствала толкова щастлива.

— Всичко това е страхотно — възкликна той. — Ти си страхотна. Забелязах айпода и слушалките на рафта над камината.

— Някакви желания? — попитах, станах и тръгнах през стаята.

— Изненадай ме — отвърна Марк, повтаряйки като ехо моите инструкции към С.Е.К.Р.Е.Т. Тогава ми дойде наум колко добре бе организирано всичко. Не спираха да ме изненадват. Но това бе най-голямата изненада — любимият ми музикант ме избра сред тълпата в залата, достави ми огромно удоволствие на тайно място в клуба, после ме доведе на това прекрасно място, накара ме да се чувствам желана, специална, ценена, макар и само за една нощ. Разглеждах менюто на айпода, зареден с някои от найизвестните блусове и джаз изпълнения в Луизиана, и избрах Професор Лонгхеър, което накара Марк да потръпне от удоволствие на леглото.

— Да! Той е кралят!

— Любимата ми е „Уили Мей“ — казах, върнах се да легна до него и пъхнах ръка под тениската му. — Не ти ли се иска да го гледаш в „Типитина“?

— В „Типитина“. Да. Отсега нататък ще се сещам за „Типитина“ само като за мястото на нашата среща — заяви той и ме дръпна върху себе си. Впуснахме се в страстни ласки, каквито не бях преживявала от гимназията. После ме обърна по гръб, целувките му бяха горещи и дълбоки, пъхнал ръце под тялото ми,

докато аз извивах гръб нагоре към него.

— Не съм срещал друга такава жена — прошепна той. — Мога да си говоря с теб цяла нощ.

— Аз също — признах аз. — Но бих могла да правя и още много други неща с теб. Пръстите ми неволно взеха да усукват кичури от косата му, просто ей така, както си лежахме в продължение на няколко песни. Притихнали похапвахме грозде, шоколад и сирене и поклащахме глави в такт с музиката. Пропуснахме шампанското и когато слънцето изгря, си поръчахме кафе и яйца, после се потопихме във ваната и в екстаза от музиката и един от друг. КАСИ Трябва да призная, че ми се стори малко странно, като видях Анжела Режан да прави глазура на сладкиш, натъкмена в лятна рокля, препасала домакинска престилка, с опъната коса, хваната на опашка ниско на тила. Само няколко дни преди това я бях гледала през огледалната витрина как схрусква Марк Дрюри. Миналата нощ Дофин би трябвало да е преживяла своята фантазия с него и предположих, че след като не се бе обадила досега, всичко е минало добре. Поне се надявах да е така. Не ми харесваше идеята да напусне С.Е.К.Р.Е.Т. с гняв и обида. А и ми се искаше да мисля, че бях направила добър избор с Марк. Анжела ми поръча да се поразходя и да огледам наоколо, докато довърши сладкиша за празненството по случай предстоящото раждане на Трачина. Междувременно Кит връзваше панделки на малките пликове с подаръци за гостите. Тесният хол на къщата в креолски стил в цвят мента на Норт Роман беше украсен с розови и сини хартиени цветя, тъй като полът на бебето все още беше неизвестен. Но

сладникавата декорация не можеше да заличи стилната подредба. Дървеният под бе застлан с червени ориенталски килими, а върху тях едно срещу друго стояха две изненадващо удобни старинни канапета, претапицирани с дамаска в наситено лилаво. Стените бяха боядисани в коралово, не розово, почти като цвета на обичайното й червило. Снимки в рамки на Нина Симон и Били Холидей украсяваха коридора към спалнята, където се виждаше внушително легло с четири колони, покрито с ефирен бял балдахин, а в средата му като закотвена лодка се бе разположил още по-внушителният черно-бял котарак Буутс. На стара тоалетка беше подредена колекция от хаитянски кукли, а отгоре черно-бяла въздушна снимка на Порто Пренс от шейсетте години на миналия век висеше редом с телевизор с плосък екран. Стаята бе обзаведена типично по женски, не момичешки, изглеждаше удобна, без да е претъпкана.

— Каси, подай ми кърпата — помоли ме Анжела, когато се върнах. Тъкмо обираше с пръст излишната глазура от подноса. — Би ли сложила малките чинийки? Има само сини, но това не означава, че непременно ще е момче. Надявам се да не си помислят това хората. Искам да кажа, че още не знаем какво ще бъде. Щях да кажа нещо. Ти какво мислиш? Или да го зарежа. Най-добре да го зарежа. Беше приятно да я гледам така развълнувана. Обикновено демонстрираше пълен контрол. Беше близка с Трачина и явно й се искаше да й направи съвършено тържество. В този момент наистина се чувствах много щастлива, че Трачина има такава приятелка, защото аз не бях като нея. С нежеланието ми да я замествам и глупавите ми забежки с Уил, които все още бяха тайна, слава богу, присъствието ми в живота на Трачина носеше само усложнения. Докато връзвах бухнала жълта панделка на пакет пелени за новородени, си обещах, че ще бъда по-добра приятелка за нея и за бебето, независимо от чувствата ми към Уил. Сега, с присъствието на Джеси Търнбъл в живота ми, можех да го

постигна. Така се казваше — Търнбъл, — един малък факт, който го правеше много поистински. След първата ни среща, която приключи в спалнята ми, се виждахме още два пъти — веднъж на матине, когато, седнали на най-задния ред, той ме изненада, като пъхна език в ухото ми и ръка между бедрата ми и така ми докара един тих, ама невероятно тих оргазъм. След това отвън на тротоара ме целуна по челото и отиде да вземе сина си. Следващия път направихме малко пътешествие до Метъри, за да огледаме мотор, който възнамеряваше да купи. Там ме дръпна в една алея и ме награби, притиснал ме до тухлената стена на някакъв гараж. Всичките ни срещи бяха бурни, кратки и трепетни и всеки път си мислех, че не бих се изненадала, ако не го видя повече. Приличаше на уличен котарак, който винаги се радва да те срещне, приема да го храниш, да го галиш, но би се справил добре и сам. Докато режех салата, Кит разположи няколко сгъваеми масички по ъглите на хола и подреди върху тях ордьоври и бонбони. За кратко останахме само трите и естествено, подхванахме разговор за С.Е.К.Р.Е.Т.

— Да откажем толкова много пари — започна Кит. — Но Комисията прие решението тази сутрин. И то единодушно.

— Петнайсет милиона на боклука — подсвирна Анжела. Кит я перна през ръката.

— Ти също гласува с „да“.

— Е, как не, след прочувствения призив на Матилда да не приемаме пари от заклет женомразец.

— Не знам — обадих се аз. — Може би е време да правим нещо повече за жените, вместо просто да подобряваме сексуалния им живот.

— Да не би да се оплакваш? — учуди се Анжела и размаха пред лицето ми моркова, който белеше. Успях да си гризна и с усмивка й отвърнах: — Изобщо не.

— Като стана дума за секс — включи се Кит, Матилда ми каза, че мога да поканя когото си искам за тройката на Доминик. — Тя щеше да е една от треньорките на футболиста. — Какво ще кажеш, Каси? Искаш ли да участваш? Знаеше отговора, преди да отворя уста.

— Шегувам се. Между другото, как е Джеси? Как върви любовта? Знаех, че бяха информирани, че съм изтеглила Джеси, но още не бяхме го обсъждали.

— Засега опипваме почвата — отвърнах и свих рамене сякаш не беше кой знае какво. — Не очаквам нищо. Кит и Анжела се спогледаха.

— Ще останеш ли в С.Е.К.Р.Е.Т., докато опипваш почвата? — попита Кит.

— Не съм решила — казах.

— Още съжалявам, че не участвах в „автомобилната фантазия“ с Джеси, след като го наехме — поде Анжела и пъхна топнатия в глазура пръст в устата си. — Маниак е на помпането. Ама не помпане в смисъл на наркотици, а на педала. Не бяхме ли организирали да вози Дофин в кабриолет някъде из пустинята? Май беше в Седона? Кратко пътуване за уикенда? Тя се справи много добре с пилота, така че сигурно щеше да е гот, но, уви… Каси го поиска изцяло за себе си.

— Кой обучи Джеси? — вметнах между другото.

— Полин му опресни знанията за оралната любов. Помня, защото бях наблюдател.

Леле каква страст, какво чудо — и смаяна замаха с ръка. — Но пък мисля… Матилда не приложи ли сексуално подчинение на това момче? Изведнъж пламнах. Виж ти! Какво беше това? Ревност? Не, нещо по-различно, подълбоко. Каквото и да беше, заболя ме и побързах да прикрия реакцията си на новината.

— Джеси е от любимците на Матилда. Дори търсеше начин да промени правилата, за да го задържи за по-дълго от три сеанса. Докато ти не го извади от играта. За жалост. Матилда и Джеси. Защо ли не ми го спомена? Може би заради това все се колебаеше да обсъжда изваждането му от С.Е.К.Р.Е.Т., дори още когато той беше определен за моята трета стъпка и когато ми мина през ум да прекратя участието си. Тогава ме разубеди. Накара ме да остана. И все пак, защо ли бях толкова изненадана за сексуалното подчинение? Естествено, че тя също обучаваше наемниците. И защо не? Защо не? Все още е толкова невероятна, секси. Боже, кога най-сетне щях да се науча на благородство, да бъда самоуверена като Анжела и Кит? Чувствах се като неопитна ученичка, която има още много да учи.

— Матилда планира сега да се заеме с обучението на Доминик. Явно е като алпинистите. Обича да се подсигурява.

— Охо, харесвам как го каза — обади се Анжела.

— Бърнис също се кандидатира за Доминик — добави Кит. — Той си падал по тъмнокожи със заоблени форми.

— Не е честно. Аз съм чернокожа!

— Но не си със заоблени форми.

— Ама дори не са ме предложили…

— Хей, момичета!

Трачина подаде глава през страничната врата, придружена от петнайсетгодишния си брат Трей. Изглеждаше приятно момче, но страдаше от аутизъм и трудно общуваше с връстниците си. Трачина бе започнала да прави по-големи усилия да му осигурява контакти с възрастни хора и дори понякога Уил му позволяваше да се качва на втория етаж и му възлагаше задачи, когато оцветяването на книжки вече не вършеше работа.

— Кой харесва тъмнокожи момичета с форми? — попита тя. — Защото съм точно такава — една голяма симпатична форма!

— Новият барман в Имението, на когото съм хвърлила око — каза Анжела. — Оттам ли идвате двамата?

— Да, Трей ми беше голям помощник. Миличък, иди си поиграй с Буутс. Момичета, трябва да поговорим. Анжела потупа плота на хладилника.

— Ето ти дистанционното за телевизора — обърна се тя към Трей и му го подхвърли. — Помниш как да го използваш, нали? Той кимна и тръгна към спалнята, а Анжела влезе в ролята на по-голямата сестра.

— Момиче, ще раждаш след по-малко от три седмици, а си дошла дотук пеша? Все едно си сритала Уил в кльощавия бял задник.

— Казах му, че искам да се поразходя. А и Трей има нужда от малко раздвижване. Уил ще дойде да ни вземе, заедно с всички подаръци — обясни тя и се поклати от радост. Наблюдавах ги трите — Кит, Анжела и Трачина, — колко бяха близки. Дали Трачина знаеше за С.Е.К.Р.Е.Т., или криеха от нея? Не можех да преценя. Трачина подметна едно вяло „Здрасти, Каси“ през рамо и добави: — Клер, племенницата на Уил, май се скъсва от работа, какво ще кажеш?

— Да, Уил извади късмет с нея — отвърнах, докато нареждах малки морковчета

на подноса със зеленчуци.

— Не, ние извадихме късмет. Аз и ти — изтъкна тя. — Ще ми гледа бебето и ще поеме твоите нощни смени. Да влезе младата смяна, казвам аз. Дел просто ще си седи на стола на касата и ще си почива. И проклета да съм, ако си мръдна пръста на новото място. Никога вече не искам да сервирам по масите. Единствено ми се иска да правя програмата, да съставям менюто и да опитвам виното. Дали Уил бе казал на Трачина, че ми е предложил да стана управител? Имаше ли значение? Рано или късно щеше да научи и с малко късмет това щеше да се случи, след като стане щастлива майка. Гостите започнаха да пристигат, сред тях и Дел, натъкмена с бледожълтата си шапка за църква и подходящи ръкавици. Трачина внимателно сновеше из малката стая, предлагаше пунш, с огромния си корем често минаваше опасно близо до вазите и картините на Анжела и едва не ги събаряше. Анжела се бе постарала да спази единствената молба на Трачина — „никакви тъпи изпълнения“, — но все пак й се наложи да носи панделките от подаръците, забучени на хартиената си шапка. Може би защото всички в стаята избухнаха в бурен смях при последния подарък — комплект вагинални топчета от Кит за „фитнес след бременност“, — никой не чу почукването на вратата. Дори аз, която седях точно до нея, чух чак когато тропането стана много настоятелно, и отидох да отворя. На прага стоеше Уил с каменна физиономия, при това не сам. До него беше самият Каръдърс Джонстън, който току-що бе спечелил повторно изборите за областен прокурор на окръг Орлиънс. Нещо ми подсказваше, че не бе дошъл, за да благодари на избирателите си. Отстъпих назад, защото забелязах, че бяс бе завладял двамата мъже. Лицето на Трачина помръкна, после пребледня като платно. Седеше на тъпото

„почетно място“ с абсурдната шапка на главата си, отрупана с пъстри панделчици, и с вагинални топчета в ръка.

— Трачина и всички останали, съжалявам, че се натрапвам по този начин — заяви Каръдърс, но не като политик, а като съкрушен мъж. — Видях те, че минаваш надолу по улицата, и обикалям вече половин час…

— Кой е този тип? — попита Уил Трачина, застанал насред горещата, претъпкана с хора стая. Трачина гледаше ту единия, ту другия мъж с пресъхнала уста. Трябваха й няколко секунди, за да събере сили да заговори, и когато го направи, емоциите й се развихриха до небесата.

— Защо си тук? — извряска тя на Каръдърс, като се опита да се изправи без помощ и едва не се катурна. — Казах ти, че не искам нищо от теб!

— Тук съм, защото те обичам, Трачина — избоботи Каръдърс. — Обясних ти, че няма да е толкова лесно да се отървеш от мен. А ако бебето е мое, ще бъде направо невъзможно. Всички присъстващи в стаята жени рязко поеха и издишаха въздух едновременно. Може би тъкмо заради това — заради липсата на кислород — Уил пребледня сякаш щеше да припадне всеки момент и се подпря с ръка на стената зад себе си. Едва не се втурнах към него, но помежду ни стояха твърде много хора — истински препятствия, не метафорични.

— Ами жена ти? — изкрещя Трачина и сложи малките си свити юмруци на хълбоците. Каръдърс оброни глава.

— Казах й. Всичко приключи.

Присъстващите последваха примера му и взеха да проучват пода. Когато вдигнах поглед, прочетох истинско смайване в очите на Трачина. А Уил изглеждаше напълно потресен. През цялото това време Дел седеше с вилица в ръка, замръзнала от възхищение над парчето сладкиш пред себе си, сякаш всичко това изобщо не се случваше.

— Да ме вземат мътните — промълви Трачина.

— Някой би ли ми обяснил какво, по дяволите, става тук? — обади се Уил. Каръдърс се обърна към него.

— Извинявам се, че трябва да говорим пред хората. Но съм убеден, че аз съм баща на бебето — заяви той. А после продължи към Трачина: — И съжалявам, че провалих прекрасното ти тържество, но не искаше да ме виждаш, нито да отговаряш на обажданията ми, затова не ми остави никакъв избор.

— Вярно ли това? — попита Уил с равен глас. Погледът на Трачина омекна, когато погледна Уил, и изражението й беше достатъчно красноречиво, въпреки че смотолеви едно „Не знам“. И за да бъде драмата пълна, вадички се застичаха надолу по краката й към дървения под. Тя се опита да надникне над големия си корем.

— Мили боже, напишках се.

— Не, мила — обади се Дел, най-сетне лапна парчето от вилицата си и добави с пълна уста: — Изтичат ти водите.

— Кое? Първа изпищя Анжела. Каръдърс се спусна към Трачина и я сложи да седне на стола. Уил стоеше вцепенен и наблюдаваше всичко това, а аз се втурнах за кърпи. Когато се върнах, водите продължаваха да се леят по краката на Трачина, а областен прокурор Каръдърс се суетеше разгорещен.

— Няма да чакаме линейка да я откара до Триме — каза той и посочи към телефона на Уил. — Моят „Ескалейд“ е отвън. Аз ще те откарам, милинка — а на мен, точно на мен, изкрещя: — Хващай другата й ръка. Ето как попаднах сред придружителите на Трачина в родилния дом, а тя самата крещеше разпореждания на висок глас през рамо към Кит и Анжела: „Наглеждайте Трей, грижете се за Трей, кажете на Трей да не се тревожи“. След като се покатерихме на задната седалка, хвърлих последен поглед към пребледнялото лице на Уил, цялото му тяло се тресеше, докато се опитваше да отвори вратата на камиона си, после се втурна към другата и прескочи през пасажерското място. „Трябваше да съм до него, помислих, да му помогна да преживее това.“ За мен този ден приключи с още по-невероятна изненада, когато се озовах в родилната зала и стисках ръката на Трачина вместо Уил. При поредната контракция тя впи пръсти в бедрото ми.

— Ще бъде ли всичко наред?

— Разбира се. Разбира се, ще бъде! Просто дишай — нареждах аз възможно найспокойно и отмятах назад косата от потното й лице.

— Дръж се, сладурче. Ще те откарам по най-бързия начин — успокои я Каръдърс и настъпи газта. Трачина се обърна към мен: — Ужасен човек съм — прошепна тя и сълзи се затъркаляха по лицето й. — Чувствам се толкова ужасно.

— Не се тревожи за нищо сега, мисли само за бебето, ясно? — Усетих как ръката й стисна моята и тя присви очи. Обърнах се и забелязах камиона на Уил след нас, шареше опасно насам-натам в

опита си да ни следва неотлъчно. Горкият Уил. Ако това се окажеше вярно, ако действително той не е баща на детето, това щеше да го смаже. При цялата драма и несигурност около тази бременност, единственото истинско нещо беше привързаността на Уил към бебето. Каръдърс караше бясно, но през няколко секунди поглеждаше към Трачина в огледалото за обратно виждане.

— Всичко ще бъде наред, миличка. Ще се справиш. Тя не му отговори нито веднъж. Потната й ръка стискаше моята и по лицето й личеше само болка. Стигнахме до родилен дом „Тоуро“ за отрицателно време. Каръдърс се бе обадил по мобилния си и отпред ни очакваше сестра с количка. Щом настаниха Трачина на нея, тя ме потърси с поглед, пресегна се и ме сграбчи за ръката.

— Каси, остани с Уил. Ще има нужда от приятел — поръча ми тя. Какво? Добре ли чух? Тя пусна ръката ми и хвана тази на Каръдърс, докато я откарваха към сградата. Намерих чакалнята пред родилната зала. След няколко минути се появи Уил, запъхтян, с подивял поглед, ивица пот се простираше през средата на тениската му.

— Къде отидоха?

— Ето там — отвърнах аз, — но не мисля, че… Не ме изчака да довърша. Профуча през вратата и изчезна по коридора. Вече така се тресях, че първоначално не забелязах вибрирането на телефона си. Тъкмо вдигнах, наоколо се разнесе висок глас по интеркома, затова притиснах телефона плътно до ухото си, за да чуя по-добре.

— Хей, госпожо. Къде си? Да не би да си на надбягвания. Не залагай цялата си

заплата. Беше Джеси с мекия си, успокояващ глас. Разказах му за тържеството, за преждевременното раждане, за бясното препускане по улиците, за празната чакалня в родилното отделение, където вече се бях разположила на няколко места. Не му разказах обаче как тръпнех в очакване да разбера изхода от един деликатен спор за бащинство. Една сестра посочи към телефона ми и после към табела зад себе си: „Забранено използването на мобилни телефони в спешното отделение. Моля, разговаряйте отвън“. Вдигнах на свой ред показалец, за да покажа „Само минутка“.

— Значи не може и дума да става за кино или вечеря — заключи той.

— Трябва да остана тук.

— Вярна приятелка си — добави той. — Хей, мислех си нещо.

— Да? За какво?

— За теб и… О, боже. Защо ли сърцето ми замря?

— И…?

— И мен. И колко се радвам, че ми се обади. Не го осъзнавах досега. Но мисля, че може би съм чакал момиче като теб. Онемях.

— Прекалено сладникаво, а? — попита той.

— Малко. Но… аз си падам по сладкото. А къде отиде планът „никакви очаквания“?

— Нима си мислела, че ще следвам такъв план? Разсмях се. Сега не беше моментът за подобни разговори. Обещах да му звънна по-късно, затворих и изключих телефона си.

Точно когато си мислиш, че всичко се нарежда, някакъв непознат тип цъфва на тъпо бебешко тържество и скапва всичките ти планове. Това си мислех аз. А представям си какво ставаше в главите на Уил и Трачина. Ка ръдърс обаче явно бе решил какво да прави още преди да почука. Загледах се в летящата врата. Единственото сигурно нещо сега бе, че който и да излети пръв оттам, щеше да ми съобщи нещо, което би могло да промени… ами, всичко. Но точно в този момент единственото, което знаех, бе, че Търнбъл беше лапнал въдицата. И то здраво. Не беше ли това желанието ми? ДОФИН Вероятно трябваше да си тръгнем веднага щом с Марк осъзнахме, че аз напускам С.Е.К.Р.Е.Т. и че го вземам със себе си. Имаше телефони във всяка стая. Можехме да се обадим на някого, независимо на кого. Можехме да повикаме такси или Клодет… или да звъннем на Матилда. Или можехме просто да напуснем Имението. Вместо това, като се повъргаляхме в апартамент „Домино“, и двамата ни обзе някакво странно, замаяно настроение. Когато ми предложи да ме разведе тайничко из Имението, включително и до някои от стаите, в които е бил обучаван, аз се загърнах в един халат, готова за приключения.

— Ти водиш, Ромео — пошегувах се. Видях пищно декорираната Императорска стая с едностранното стъкло, както и нещо, наречено Бърлогата, с оборудване за садо-мазо.

— Падаш ли си по тези работи? — напрегнато попитах и посочих към маса с кожени каиши, несигурна кой отговор бих искала да чуя. Той повдигна рамене.

— Имам чувството, че с теб мога да направя всичко — отвърна, грабна ме и ме

поведе обратно.

— Май си прав — отбелязах, приближих се и го целунах по устата, тази невероятна уста! Вече не ме интересуваха сексуалните му подвизи, нито пък той се интересуваше от моите. Единствено ни вълнуваше как да съчетаем наученото и от двама ни. Моята любима стая в цялата къща се оказа Харемът в мазето, с месинговия пилон, огромните възглавници по пода и мраморната вана.

— Какво научи тук? Как да бъдеш шейх? — пошегувах се и се завъртях на пилона веднъж, втори път, докато той не ме убеди да разтворя халата и да му потанцувам, а сам полегна на възглавниците и започна да се докосва.

— Никакво докосване — подвикнах, завъртях се и се наведох към него, за да го помъча. Всичко беше толкова забавно с Марк, толкова разкрепостено и весело! Наистина трябваше да се обадим на някого. Ала вместо това киснахме половин час в горещата вана, после се увихме в халатите си, нападнахме хладилника на бара, награбихме вода и плодове за коктейли — портокали, парчета ананас и захаросани череши — и се отправихме по други стълби, отвеждащи към стаите на обслужващия персонал на третия етаж. В края на този коридор се натъкнахме на уютна, красива спалня със стени от декоративни тухлички, дървен под, боядисан в бяло, и с ратанови мебели. Напомняше ми на стая за гости в красива морска къща. Легнахме на високото легло, завихме с юргана изтерзаните си от секс тела и се увлякохме в приказки. Разказах му за миналото си, за страховете си и как Люк и тъпата му книга бяха смачкали моята самоувереност. Вместо да поиска да фрасне един на Люк, той предложи да напише песен.

— Не е нужно да го правиш — казах. — Вече го преодолях.

— Тогава песента ще бъде за това. След това заспахме дълбоко сред пухени възглавници, портокалови кори и наймалко четири празни бутилки от вода. На сутринта се любихме още веднъж — нежно, бавно и краката ми останаха целите покрити в синини от ръцете му. Прехвърляше ги насам-натам, тласкаше хълбоците си, но внимателно, с красиви движения, сякаш телата ни бяха създадени едно за друго. Преплете пръсти с моите, обърна се и ме положи върху себе си. Отпуснах глава назад и го възседнах много внимателно. Той прокара ръце по гърдите ми, надолу по корема и на лицето му се изписа възхищение от слънчевите лъчи, които танцуваха в косата ми и я обагряха в пламтящо златисточервено. Така и свърших — като на шега. Съвършенството на допира му беше истинска магия, защото познаваше тялото ми едва от една нощ. След това нямаше нито колебание, нито ограничения, нито съмнения, нито страх. Най-напред се обадих на Елизабет. Казах й, че съм болна и не мога да отида на работа — лъжа, която много я развълнува, защото прозря истината. Това означаваше, че срещата ми е била успешна.

— Как мина?

— Сега не мога да ти кажа.

— Защото той е още при теб! Разбирам! Това е толкова хубаво! Второто обаждане беше до Каси, но попаднах на гласова поща, и третото — до Матилда. Тя вече седеше зад бюрото си в тренировъчния център, където ни поръча да отидем, след като се облечем. Марк седна до мен, хванал ръката ми.

Още не можех да повярвам, че всичко това се случва.

— И двамата изглеждате като виновни кутрета — отбеляза тя. — Защо? И Марк? Сигурно и ти ни напускаш. Погледнах профила му. Моята рок звезда, толкова дързък на сцената, изглеждаше толкова притеснен пред Матилда.

— Чувствам се като нея, госпожо. Рядко се случва човек да бъде поразен от такава светкавица. Просто искам да съм с нея — заяви той, толкова изненадан от себе си, макар че Матилда не беше.

— И защо да не се чувстваш по този начин, скъпи? Не си пълен идиот. Може би дори малко ви завиждам. Всъщност си прав — рядко се случват такива неща. Но когато се получи, наистина е специално. — Тя замълча. Не просто специално, прииска ми се да кажа, а неповторимо, съдбовно, взривяващо. Бях притеснена, че ще започне да ме разубеждава, че ще ме предупреждава да не бъркам страхотния секс с истинската любов. Но явно получавахме гръмко одобрение.

— Това означава да ти търсим заместник, Марк, и да намерим друга кандидатка за С.Е.К.Р.Е.Т., Дофин, но това ни е работата. А сега, Марк, бих искала да поговоря насаме с Дофин. Защо не я почакаш на двора? Няма да й отнема повече от минутка. И благодаря за участието ти, макар и кратко. Наистина беше… голяма изненада.

— Удоволствието беше мое, госпожо. Той се изправи, погледна ме в очите и ме хвана за брадичката.

— И, Марк — добави Матилда мило, — никога повече не ме наричай госпожо. Той кимна притеснен и двете го проследихме с поглед до вратата. Когато излезе, се обърнах към нея.

— Опитах се да се свържа с Каси, но телефонът й е изключен — обясних.

— Тя е в болницата. Колежката й е отишла да ражда снощи. Аз ще й кажа. — Тя положи ръка върху моята. — Виж, трябва да знаеш, че Комисията гласува вчера да дари парите, които получихме от „Кастил Индъстрис“, до последната стотинка, на различни организации, подпомагащи жени. Пиер няма да ни върне картината, но решихме, че не можем да развиваме нашата дейност, посветена на разкрепостяването на жени, като приемаме пари от мъж, отдаден на тяхното манипулиране.

— Ами всички онези жени, на които бихте могли да помогнете с тези пари?

— С.Е.К.Р.Е.Т. е свършил великолепна работа досега. Вече почти четиресет години. Мисля, че ни остава някоя и друга година. Ще се постараем да ги оползотворим. А ако се наложи — имаме още една картина, макар че се надявам да не се разделим с нея. Тя махна с ръка, сякаш да прогони неприятното стечение на обстоятелствата, после ми се усмихна искрено.

— От теб би станал страхотен гид, Дофин. Но ще държим връзка. Ще ми се иска да знам как си, как върви всичко, до най-дребната подробност. Сигурна съм, че и Каси ще поиска същото.

— Нямате представа какво направихте всички вие за мен, Матилда. Върнахте ми духа, радостта от живота. Не мога да изразя колко съм благодарна за съществуването на вашата организация. Надявам се да ви има винаги. Заобиколих бюрото и силно я прегърнах. Колкото и да обичах това място и цялото му вълшебство, нямах търпение да се върна в прашната си бърлога и малкото си магазинче, при прекрасните си клиенти и незаменимата Елизабет. И при Марк. Мъжът на мечтите ми ме очакваше отвън под слънчевите лъчи с разчорлената си

коса, с чаровната си усмивка, с топлите си обятия и бясно къркорещ корем.

— Миличка, имам нужда от голям мазен омлет, домашни пържени картофки, бекон, препечени филийки — каза той и ме целуна по шията. — Имам нужда от теб. Това не беше фантазия. А реалност. Виж какво се получава, когато се откажеш да контролираш и малко му отпуснеш края, помислих си аз. Целият свят застава в краката ти.

— Четеш мислите ми. Да се махаме оттук. КАСИ Трачина кръсти бебето Розе Нико в чест на кафенето, което всъщност беше наречено на първата жена предприемачка от афроамерикански произход в Ню Орлиънс.

— Ще я наричаме Нейко — изгука тя над бебешкото челце, голямо колкото един сребърен долар. Бебето беше дребно и изящно — с почти прозрачна кожа, мрежа от микроскопични розови вени покриваше цялото му личице и това му придаваше бледорозово сияние. Когато не я държеше, Трачина я поставяше в преносим инкубатор до леглото си, пелена с размер на чаша за кафе покриваше почти цялото му телце, а юмручетата му бяха като пъпки на роза. Двете бяха настанени в отделна стая — привилегия, която дължеше на богатия баща на бебето.

— Лекарят каза, че ще се оправи — прошепна ми Трачина, не защото искаше да пази тишина, а защото бе напълно прегракнала от крясъците по време на раждането към Каръдърс и Уил, които покани да присъстват в родилната зала за всеки случай. Каръдърс вече демонстрираше надмощие и облякъл зелена болнична престилка и шапка, удобно се бе разположил в гигантския фотьойл, а костюмът, жилетката и вратовръзката му бяха разхвърляни навсякъде из стаята. Беше задрямал с ръка на

стъкления капак на инкубатора.

— Може да се наложи да остана тук още няколко дни, но не би трябвало да има усложнения — добави Трачина. Поне не медицински. Всичко останало щях да науча по-късно, когато двете с Трачина стъпка по стъпка, през седмиците и месеците след драматичното раждане, щяхме да изградим приятелство, когато щях да открия, че ни свързват много повече неща, отколкото бях подозирала. Обясни ми, че отлагала цезаровото сечение колкото било възможно, защото знаела, че ще се наложат кръвни проби, и искала да отложи във времето разочарованието на Уил. Никой не се съмняваше в чувствата й към Уил, но по време на раждането и след това стана ясно, че Каръдърс бе мъжът на сърцето й. Все пак беше убедена, че от Уил би излязъл по-добър баща — по-надежден, по-сръчен, по-наясно с обичта си към бебето. Каръдърс беше политик с голямо влияние; имаше съпруга (която скоро щеше да стане бивша) и две големи деца в колеж. И все пак беше трогателно, че остана цяла нощ до леглото на Трачина, излизаше само да говори по телефона, дори се опитваше да се отнася мило с Уил, макар че Уил изпитваше трудности да му върне жеста. Ето защо бе изрекла всички тези лъжи. Също като мен, Трачина не искаше да разваля нечии отношения. И макар че Каръдърс бил така разпален от самото начало, просто още не бил готов да направи решителната стъпка. Трачина осъзнавала колко лесно би било да приеме ролята на любовница, но я отхвърлила, защото не искала да се крие и да лъже, особено заради Трей, а и защото в лицето на Уил имала подръка един свестен мъж. Затова беше сложила точка окончателно. И тогава открила, че е бременна. Самата тя отраснала без баща, решила да направи всичко по силите си, за да осигури

баща на бебето си. И вярвала, че докато си държи устата затворена, само някой незапознат с нейната фамилна история и с тази на Уил, би могъл да постави под въпрос бащинството, тъй като кожата на бебето можела да е с малко по-различен цвят. Двете баби на Уил бяха от афроамерикански произход, а Трачина имаше бели роднини и по двете линии. Цветът на кожата на бебето винаги щеше да бъде възприеман като игра на гените, на безкрайното многообразие от комбинации. Въпреки всичко бяха назначени кръвни тестове и резултатите излязоха моментално. Трачина се бе опитала да задържи Уил, за да поговорят. Дори Каръдърс му бе предложил да се поразходят наоколо, но той бе изхвърчал, без да се обърне. За малко да го изпусна, докато проверявах съобщенията в гласовата си поща от платен телефон, защото батерията на моя отдавна бе изтощена.

— Уил! Чакай! — извиках след него, зарязах слушалката да виси на кабела и хукнах. Не знаех какво точно се е случило, но резултатът от тестовете бе изписан на лицето му. Виках го три–четири пъти, докато тичах след него по паркинга, и чак когато спря до камиона и пъхна ключа в ключалката, той се обърна.

— Искаш ли аз да карам? Позволи ми да те откарам до вас, Уил — увещавах го, подпряла ръце на коленете си, за да си поема дъх. Според календара есента беше настъпила, но по обед слънцето прежуряше като че бе лято. Двамата бяхме прекарали последните двайсет и четири часа в болницата и бяхме подремвали на смени в кабината на камиона му. Уил се обърна бавно и остави ключовете да се поклащат на вратата.

— Знаеш ли кое е най-гадното в цялата работа? — попита той, без да ме поглежда в очите, сякаш търсеше отговора във въздуха около мен. — Че никога не съм искал деца.

Мисля, че не съм ти го казвал. Всичките ми приятели имат, брат ми, братовчедите ми, всички, но аз си мислех: „А, не, прекалено много ги има на тоя свят“. Пък и работата ми е тежка, а не печеля достатъчно, за да се оправям, както трябва. Това кафене беше на баща ми. Все нямаше време за нас. И все си беше беден. Но знаеш ли какво — продължи той и посочи към болницата, — исках това бебе. Ах… по дяволите. Емоциите го завладяха. Всичко, което бе трупал в себе си през последните девет месеца — всичките си съмнения, страхове дали ще бъде достатъчно добър баща на детето, как се беше борил със себе си да обича майка му, или поне да я харесва, и отгоре на всичко се трепеше да разширява бизнеса си с тежки кредити и кървав труд. Всичко това го сломи и той се разплака. За кратко. Всъщност точно за петнайсет секунди. Обвих ръце около врата му и усетих миризмата на болница в косата му. Той не отвърна на прегръдката ми. Притискаше оцапаните си с боя ръце към лицето си. Когато неохотно го пуснах, той се отдръпна от мен и разтърси глава, за да прогони болката. Ако в този момент някой ни зърнеше насред празния паркинг (както направи всъщност Джеси Търнбъл), би си помислил, че е случайна среща между познати, които се сбогуват. Тъкмо заради това Джеси се надвеси от прозореца камиона си — по-нов и похубав от този на Уил, естествено — и подвикна: — Хей, сладурче. Реших да ти донеса кафе на път за работа — и ми подаде през прозореца пластмасова чаша кафе със соево мляко. Едва ли щеше да ме нарече сладурче, ако знаеше кого прегръщах и какво бе преживял Уил току-що — какво бяхме преживели и двамата. Не беше такъв човек — нито арогантен, нито себичен, нито гадняр. А и Уил рядко се държеше нелюбезно. Но в този момент беше свръхчувствителен, съсипан, и без да обръща внимание на Джеси, погледна ме като ранено животно, изтръгна ключовете от ключалката на тъпия си

разнебитен камион, метна се през пасажерското място и трясна вратата. Почувствах се толкова ужасно и неловко, докато го гледах как потегля едвам-едвам и след секунда натиска газта до дупка като откачените тийнейджъри, които обичат да се правят на големи шофьори по паркингите на Кеймарт.

— Това ли е шефът ти? — попита Джеси и ми подаде кафето. Кимнах.

— Май нещо не е добре?

— Не знам… Не.

— Съжалявам. Искаш ли да те хвърля донякъде?

— Не. Не съм в твоята посока. А и имам нужда да повървя. И добре да се наспя. Имах тежка нощ и сутрин.

— Всичко наред ли е?

— Бебето е добре, майката е добре… и бащата също. Тревожа се за Уил.

— Мислех, че… Значи той не е бащата? Примижах вместо отговор.

— Леле. Ами ти? Ти как си? Отвърнах, че съм добре, просто уморена, но всъщност още не бях мислила за себе си. В болниците не ти обръщат внимание, освен ако не си на носилка или на легло. Но какво можех да кажа на Джеси точно в този момент? Не можех да му обясня, че вместо да съм щастлива, че го виждам, дълбоко в себе си тайничко злорадствах за внезапния обрат на събитията, които връщаха свободата на Уил. Въпреки всичко се радвах, че виждам Джеси с тъмните му слънчеви очила, със загарялата кожа на ръцете му и с гладките му длани, толкова нежни от постоянното бъркане в кокосово масло и марципан — същите тези ръце, които бяха започнали вълнуващото опознаване на всеки милиметър

от тялото ми. Пожелах го дори и в този момент и неволно се приближих към врата на камиона му, привлечена като с магнит, и надигнах лице към неговото. Той подпря главата ми отзад с ръка и ме дръпна за дълга целувка с вкус на ароматно кафе.

— Добре, сладурче. Ще ти се обадя по-късно — подхвърли той и потегли, като ме остави на неспокойните ми мисли. Искам Джеси. Искам и Уил. Всъщност искам ли Уил? А и кой би могъл да ми каже дали Уил ме иска след цялата тази драма, или просто би искал жена? Вероятно си мислеше, че съм заобиколена от мъже. Първо някакъв си разгащен музикант идва да ме търси в ресторанта, а сега друг пънкар ми носи кафе. Тази мисъл ме развесели. Представих си, че Уил ме мисли за „леконравна“, или още по-лошо — за „мръсница“, дума, която Матилда бе забранила… и все пак. Нещо в погледа му ме бе накарало да потръпна. Затова направих онова, към което прибягвам винаги, когато не мога да мисля спокойно. Тръгнах пеша. Изминах десетте пресечки до Имението и до единствения човек, който някога ми бе помагал да проясня мислите си. Беше неделя, но заварих Матилда там. При това сама.

— Знаеш ли нещо за данъчните облекчения за благотворителна дейност? — попита ме тя вместо добър ден. Последвах я в кабинета й, където цялото й бюро бе покрито с разтворени счетоводни книги.

— Страхувам се, че не. С какво си се заела?

— О, просто се боря със сметките. Опитвам се да изчисля оперативните разходи. Колко още бихме могли да се задържим на повърхността? Как е бебето? Сигурно е прекрасна?

— Да, мъничка и сладка.

— Дофин успя ли да те намери?

— Телефонът ми е изключен, падна ми батерията. О, мили боже! Снощи трябваше да се състои фантазията й с Марк! Напълно забравих! Как мина? Говори ли с нея?

— Тръгна си оттук преди около час. Погледнах часовника си. Беше почти два следобед.

— Осемнайсетчасова фантазия? Значи… минала е добре?

— Може би повече от добре. Разказа ми всички пикантни подробности и трябва да призная, че мъничко завидях. И макар да знаех, че Марк беше нейният тип, нямах представа, че двамата са толкова узрели за нещо по-дълбоко, и то толкова скоро.

— Същото се случи преди две години с Полин и един от наемниците — каза Матилда. — Абсолютно същото. Но Полин остана. А Дофин си тръгва, за мое съжаление. Марк също. И двамата изглеждаха много щастливи… А сега имам чувството, че ще загубим и теб. Права ли съм?

— Имаш предвид Джеси? Още не сме на този етап. Още не. Или може би говориш за Уил? Това е обречено.

— Сигурна ли си? Разказах й за драмата с бащинството и моята главоблъсканица. Уил или Джеси? Не можех да имам и двамата.

— Уил предложи ли ти да останеш с него?

— Не.

— А Джеси?

— Имаше нещо такова. Искам да кажа, той е, ние сме… беше хубаво. Наистина

харесвам Джеси, сексът е невероятен. Но си мисля… мисля, че обичам Уил.

— Казала ли му го вече?

— Не. Тя събра пръстите си на колибка и се замисли.

— А какво чакаш? Не можеш да продължаваш да го дебнеш между жените му. Каси.

— Ами Джеси?

— Нещо ми подсказва, че Джеси ще оцелее. А пък и тук винаги ще намери дом. Стомахът ми се сви, като си го представих с друга. Матилда имаше слабост към него, знаех го. Какво бях направила? Какво трябваше да направя?

— Когато решиш какво да правиш, информирай ни. Надявах се, че ще се включиш в Комисията. Твоят глас поне може най-сетне да помогне на един червенокос мъж да премине първия тур. Междувременно, тези току-що бяха изпратени до медиите и до други важни гости — смени темата тя и отвори едно чекмедже. Подаде ми покана. — Надявам се да успееш да дойдеш. И гледай да си намериш придружител. Независимо кой от двамата. С.Е.К.Р.Е.Т. има удоволствието да ви покани на нашата нова благотворителна инициатива за подпомагане на жени и деца в неравностойно положение в Ню Орлиънс, Луизиана. Място на събитието: „Латроубс“ на Роял Облекло: строго официално. Бях поразена, че виждах името на С.Е.К.Р.Е.Т. изписано с познатия романтичен шрифт на покана за обществено събитие.

— Матилда! Това е името на групата. Искам да кажа, че е много смело от твоя

страна! Не мога да доведа Уил. Ще започне да задава въпроси. Всичко ще се сведе до „Какво става тук, Каси?“.

— О, това ли било? Не се тревожи. Средствата събираме от официалното си име С.Е.К.Р.Е.Т., както е по документи: Сдружение за Етично прилагане на Конвенцията за Равнопоставеност между половете, Еманципация, Трансформация. Виждаш ли? Няма проблем да принадлежиш към подобна група, нали? Тя обърна една от счетоводните книги, за да ми покаже името, изписано на фактурите и квитанциите.

— Плащаме си данъците. Плащаме си ипотеката. Съвестни граждани сме. А когато хората ни питат с какво се занимаваме, обясняваме, че подобряваме живота на жени в нужда. Няма никакъв проблем да доведеш външен човек като Уил на тази обществена проява. Отнасяме се много сериозно към анонимността си. Но, естествено, още по-лесно ще ти бъде, ако избереш да дойдеш с Джеси.

— Това донякъде разрешава двоуменето ми.

— Така е. Но пък не е ли прекрасно двоумение. Бих го нарекла напредък — заяви тя. — А ти? И то какъв. КАСИ След срещата с Матилда се чувствах капнала от умора, но знаех, че сигурно Дел е вече жив труп, след като е останала да затвори кафенето предишната вечер и е отворила тази сутрин. Затова вместо да се сгуша в леглото си, се изкъпах, преоблякох и поех по дългия към заведението, за да проверя какво става с Уил. Камионът му не бе на обичайното си място в Бейуотър, нито беше паркиран пред или зад кафенето, не отговаряше на телефона, затова реших, че е тръгнал нанякъде да

разведри главата си — или да си поплаче на воля. Заведението беше празно. Клер изхвърча от кухнята с артистично надяната на главата си мрежа за коса, която не удържаше русите й къдрици, а ръцете й бяха омазани с олио и парченца зеле. Допадаше ми откритото й чистосърдечно изражение. Животът в дома на Уил бе превърнал киселата тийнейджърка в жизнерадостно момиче. Бе успяла да спечели и симпатията на Дел и тя за съвсем кратко я научи да приготвя ястия, което с мен й бе отнело месеци.

— Къде е дезинфектантът за ръце? Онзи, розовият, който Дел използва.

— Ще ти покажа — отвърнах. — Сама ли си?

— Да. След обедната навалица нямаше работа за Дел и тя си тръгна. Клер беше прекалено зряла за своите седемнайсет години, което невинаги е добре, реших аз. Естествено, не можех да бъда мерило с моята сексуална закостенялост (някъде около трийсетата ми година), но Клер и приятелите й изглеждаха смущаващо надраснали възрастта си. Поуплашиха ме, когато се появиха в кафенето с цигарите и пиърсингите си, прелъстително еротични и натрапчиво сексуални. Преди седмица попитах Клер как може да е едновременно веган и пушач.

— По същата причина, по която ти си едновременно кавгаджийка и мила — пошегува се тя. Опипах рафта над мивката и напипах бутилката с розовия сапун, беше съборена. Взех я и пръснах в шепите й.

— Уил идвал ли е?

— Не съм го виждала — отвърна тя и позабърса ръце в краката си, за да вдигне вибриращия телефон. Уил й позволяваше да го носи в престилката си. Обяснението му бе, че тя не

говори, а само проверява съобщенията и не изглеждало грубо. По мое мнение, ако искаше да работи горе, това нямаше да й е позволено.

— Нито пиърсингите — допълних аз.

— Както кажеш, ти ще си шефът, ти определяш правилата — бе се съгласил той. Но пък Клер беше усърден служител, затова не се оплаквах. А и сякаш беше създадена за кухнята.

— Започнах приготовленията на салатите — обясни тя. — Зелето е готово. Сега ще се заема с морковите.

— Благодаря. Сигурно ще се справя с пода и сама тази вечер — заявих аз.

— О, супер. Иска ми се да ида да видя бебето. За малко да изтърся всичко, което се бе случило в болницата между чичо й и почти леля й, но това си беше семеен проблем, нещо, което трябваше да обсъди с Уил. Докато помагах на Клер да бланшира морковите, се сетих за Дофин и Марк и си ги представих изпаднали някъде в несвяст, вплели ръце и крака. Завиждах им за категоричността, за решителността на Дофин да си избере мъж и да си го отмъкне. Има и такива хора, те просто знаят какво искат. Когато на мен ми хрумна възможността да опитам почвата с Джеси извън С.Е.К.Р.Е.Т., бях едва на трета стъпка. Тогава бях наясно какво да очаквам от него, но все още не бях наясно със самата себе си. А сега вече бях ли наясно? До каква степен познавах себе си — тялото си, ума си, сърцето си? Може би по-правилно би било да попитам къде се пресичат трите и къде остават разединени? С.Е.К.Р.Е.Т. се занимаваше с наслада за тялото, нещо, което винаги бях пренебрегвала в живота си. Досега бях живяла само с мислите си и бях допуснала сърцето ми да атрофира. С Марк определено бяхме постигнали физическа хармония. С Джеси също. Освен това той тайничко се целеше и в сърцето ми. А Уил отдавна

владееше и трите. Обожавах тялото му, мислите му, сърцето му, а в този ден дори още повече, защото изчезването му не ми даваше покой; самата представа, че е някъде сам и тъжен, ми причиняваше физическа болка. Така че без изобщо да съм сигурна в чувствата му към мен, грабнах телефона и изскочих навън, докато Клер почистваше пода — последното, за което я помолих, преди да я освободя да си върви. Джеси вдигна още на първото позвъняване.

— Ей, сладурче, още ли си в болницата?

— Не, на работа съм. А ти? Каза ми, че отива на среща с клиенти, които искали да му поръчат пететажна торта.

— Сигурно си изтощена — продължи той. — Предполагам, че и тази вечер плановете ни пропадат.

— Да… трябва да остана тук, Джеси. Последва красноречива тишина. Направо усетих как отекна в ухото ми. Може би беше заради начина, по който изрекох името му — като точка, като деликатен намек за край.

— Хубаво… имам усещането, че и утре няма да ти е удобно. Въздишка.

— Джеси, мисля… не, сигурна съм… че обичам друг. Още мълчание, този път по-леко, вече допълнено с доза истина.

— Разбирам. Хм. И кой е щастливецът? — попита той с известна горчивина. Или може би си въобразявах, за да се самонаказвам. Признах му, че е Уил, шефът ми, с когото сме приятели от години. Не навлязох в

подробности. Джеси нямаше нужда от обясненията ми за нашата почти осемгодишна одисея, за копнежите, страховете, съмненията, ревността, измяната, за цялата драма, скалъпена, за да ни раздели.

— А той обича ли те?

— Не знам, Джеси, това трябва да разбера. Но не искам да те обвързвам, нито да те използвам като спасителен пояс, в случай че ме отхвърли. Което е много вероятно. Но искам да съм готова. След всичко, което му мина през главата, искам да съм откровена, ако ме попита за теб. Ти също го заслужаваш. Ти си добър човек, Джеси. Много, много добър.

— Леле. Звучиш толкова… Не ми се иска да кажа „секси“, защото ми се къса сърцето, но наистина точно този път бих искал да съм на мястото на другия. Какво друго можехме да си кажем? Разменихме си приятелски пожелания, които прозвучаха искрено и бяха нужни.

— Мразя израза „Надявам се, че ще си останем приятели“, Джеси. Звучи толкова фалшиво. Но всъщност наистина се надявам, че можем да бъдем… нещо един за друг.

— Каси, не ме разбирай погрешно, но не умея да поддържам приятелство с жени, с които искам да спя. Последва нова доза мълчание. Не остана много за казване.

— Разбирам. Сбогувахме се мило и затворихме. Целунах екрана на телефона си. В С.Е.К.Р.Е.Т. бях имала късмета да срещна такива невероятни мъже, мъже, които не само ме пробудиха сексуално, но и ми помогнаха да забравя другите не толкова сполучливи връзки. А имах и Уил. Надявах се, че съм сложила край на нещо хубаво, за да получа нещо изключително, но засега изглеждаше, че Уил бе скъсал с мен.

Въпреки това изчезването му беше необичайно. Погледнах часовника си, после улицата в двете посоки и искрено се притесних. Новината за бебето беше опустошителен удар, но ако все пак е бил влюбен в Трачина? Ами ако сега е проумял, че вече не е негова и че всъщност никога не е била? С периферното си зрение забелязах, че пердето на един отворен прозорец на втория етаж на заведението помръдна. Уил все още не бе получил комарните мрежи. И тогава разбрах. Втурнах се през вратата, през кухнята и оттам в кафенето, където двама клиенти се бяха настанили на маса до прозореца, а на съседната Клер и двама съученици гледаха нещо в телефона й.

— Клер! — Те подскочиха. — Можеш ли да останеш още малко? Моля те, дай на онези хора менюта. Ще ти платя двойно за извънредния труд. Трябва да проверя нещо горе. Няма да се бавя. Дори не дочаках отговора й. Сигурно от мен би излязла досадна, властна майка, помислих си, докато тихо се качвах нагоре по стълбите. Бравата на новата дъбова врата още не беше монтирана, затова внимателно я бутнах с рамо. Тя щеше да отделя старото заведение от новия салон, когато направеха външните стълби, но засега Уил я държеше затворена, за да не отива прах към „Кафе Розе“. Помещението изглеждаше необичайно мрачно за този час на деня. Тогава забелязах, че всички пердета са спуснати. Вестниците по пода, които го предпазваха от боята, си стояха. Най-после бяха доставили и масите — дванайсет на брой, с мраморни плотове и дървени крака. Погалих с ръка хладната, гладка повърхност на едната. И тогава ги забелязах — босите крака на Уил, опънати на пода, да се подават иззад бара, а отгоре стърчеше трилитрова бутилка уиски, една трета от която липсваше. Уил не беше голям пияч и никога не пиеше денем.

— Вие ли сте, полицай? — изфъфли той едва-едва.

— Защо? Да не би да те преследва полиция? — влязох в сценария му аз, заобиколих бара и застанах пред краката му. Беше по джинси, гол до кръста, подпрял глава на навития юрган върху матрака, сгънат като тортила в тясното пространство, а по лицето му все още личаха следи от неспокоен сън.

— Ще ме погнат, като намерят камиона ми на „Норт Питърс“ — обясни той и сгъна ръце зад главата си, после се поизтегна, за да се разсъни. Не можех да разгадая тона му. Не можех да позная дали все още беше тъжен, бесен, или в някакво трето емоционално състояние, в което изпадаше за пръв път. О, Уил. Прииска ми се да пропълзя до него, да прегърна болката му. Вместо това казах: — Какво прави там камионът ти?

— Взех завоя на „Сейнт Фердинанд“ малко ей така — и описа с ръка траекторията на камиона. — И насред пътя се озова един огромен опосум, и бам… Той удари юмруците си.

— Горкият опосум.

— Опосумът е добре. Камионът ми поднесе в канавката и се заби между коловете на оградата на горското. Трябваше да счупя задното стъкло, за да се измъкна. Дано все още да е там. Всъщност може би ще е по-изгодно, ако го обявя за откраднат. И той леко се изкиска, но на мен хич не ми беше смешно. Дали да го питам? Къде беше и какво мислиш да правиш, и сега ще бъдеш ли мой? Ще си принадлежим ли?

— Но на теб нищо ти няма, нали?

— Няма ли? Направо съм супер. Аз съм като проклета кънтри песен, Каси. Като

оня, който за един ден губи всичко, което е мислел, че има. Така че загубеният камион просто допълва картинката, не е ли така? Ето ти го сарказма, с който прикрива тъгата. Ето това е мъжът, когото познавах толкова добре. Мъжът, когото обичах толкова силно. Това е твоят шанс, Каси. Говори.

— Не си загубил всичко, Уил.

— А, вярно. Има още време до края на деня. Или бъркам? Не мога да позная с тези пердета на прозорците. Как ги намираш? Не са ли хубави?

— Красиви са. Виждаш ли? Имаш си пердета… и…? Очите му се преместиха от пердетата върху мен.

— Та какво още имам? Изправи се на лакът с натежал поглед. Кажи го, Каси.

— Ами имаш… тези мраморни маси. С-страхотни са запелтечих аз.

— Така е. Страхотни са — съгласи се той. Нервно чоплех ръба на бара.

— И… какво още? За бога, кажи го. Кажи го сега.

— Имаш всичко, Уил, което е в тази стая…

— А имам ли теб? Достатъчно, Каси. Тук е, всичко е тук, в ръцете ти.

— Да, Уил.

— Сигурна ли си, Каси? Защото наистина искам да те имам, и когато днес по-рано онзи тип дойде на паркинга пред болницата, не ми се стори, че мога да те имам, и тогава си помислих, че…

— Уил. Имаш ме. Не знам аз ли се хвърлих отгоре му, или той се пресегна и ме дръпна на матрака, но след секунда стоях коленичила пред него, докато той сваляше тениската ми, тъпия ми сутиен, скапания ми колан, изритах ужасните си джинси, и двамата ненавиждахме всяко нещичко, което все още стоеше помежду ни, па макар и просто дрехи. И сега, както го бях възседнала, вплела пръсти в неговите, се чувствах безумно щастлива и страшно, неимоверно благодарна.

— Трябва да видиш как изглежда лицето ти в този миг — прошепна той. — Толкова си красива. Канех се да кажа „Ти ме правиш красива“, но не беше вярно. Чувствах се красива още преди да го каже, и тъкмо в това беше вълшебството.

— Благодаря, Уил — прошепнах и прокарах пръсти надолу по гърдите му. Той беше всичко, което някога съм искала. Той обгърна с длан врата ми отзад, дръпна ме върху себе си, докато гърдите ми не се притиснаха в топлото му тяло. Погледът му беше мек, косата рошава от неспокойния му сън. Пригладих я.

— Целуни ме, Каси. Целуни ме и ми покажи, че наистина мислиш това, което току-що каза. Че те имам. Че си моя. Устните му стояха леко разтворени и аз положих моите върху тях. Не бързахме, не бяхме настървени. Още не. Действахме бавно. Целунах го дълбоко, после засмуках долната му устна, вкусих го, отново го целунах и езикът му се пусна между зъбите ми и също взе да ме опитва.

— Уил — успях да кажа между две целувки, — толкова ми липсваше. Той се надигна, за да седне, дръпна и мен, краката ми се увиха около кръста му, а

възбудата му напираше помежду ни.

— И ти ми липсваше… нали усещаш — засмя се той и отметна косата от очите ми. Ръката ми несъзнателно посегна към него, обгърнах с пръсти гладкия, кръгъл връх на пениса му и почувствах как стана още по-твърд. С поглед той изпиваше всяка частица от тялото ми, която понечваше да вкуси — шията, раменете, гърдите. Топлият му език рисуваше кръгчета около зърната им, устните му нежно ги засмукваха, докато набъбнаха, влажни от целувките му. Доволен от резултата, той ме бутна назад, отдалечи ме от себе си и аз се подпрях на длани зад гърба си. Никак не ми се искаше да съм толкова далеч от него. Той пъхна ръка отдолу и напипа влагата ми с няколко трескави движения на пръстите си.

— Толкова дълго, те исках, Каси — прошепна и два от пръстите му се плъзнаха навътре, още по-нагоре, леко се сгънаха и достигнаха една толкова чувствена, толкова съвършена точка, че очите ми едва се удържаха в орбитите си. — Искам да гледам лицето ти, когато свършваш. Когато те накарам да свършиш — продължи той, бързо облиза пръсти и ги положи на клитора ми, вече болезнено набъбнал под палеца му.

— Толкова отдавна исках да правя това с теб, Каси. Увеличи темпото, без да натиска, и с енергичните си възбуждащи движения ме докара до екстаз.

— Хайде, Каси. Покажи ми как свършваш. Това и направих, на мига. Отметнах назад глава, напрегнах колена и цялото ми тяло се надигна към него. Достигнах кулминацията, освободих напрежението, болката, копнежа насред тази прашна, прекрасна стая на горния етаж, стаята, която ставаше все по-красива и по-красива всеки път, когато се озовавахме там сами и голи. Пръстите му

продължаваха да се движат навътре и навън, аз стенех в ръцете му, започнах да го умолявам да спре, отчаяно се борех да си поема дъх, да се долепя до тялото му, да се върна в обятията на моя Уил. Дишах дълбоко и се пресегнах да погаля това сънливо лице с набола брада, като в себе си се заклех да се грижа по-добре за този невероятен мъж и никога повече да не го пускам да си тръгне. Устните му намериха палеца ми и той го засмука страстно, леко се надигна, когато пуснах другата си ръка между краката му, за да го хвана.

— И ти ми липсваше — прошепнах аз и го обгърнах в дланта си. Наблюдаваше как пръстите ми се движат нагоре-надолу, с лекота, пъргаво, стисках го все по-силно; забелязах удоволствието му и пръстите ми станаха още побързи, докато всичко това не му дойде прекадено много и той завъртя очи към тавана. Ускорих още темпото, леко приведена напред, допряла устни до ухото му, а гърдите ми докосваха рамото му.

— Ти, Уил, винаги си бил само ти. Винаги — шепнех аз, а той стенеше името ми. Потърси с ръка портфейла в джинсите си, хвана ръката ми, за да ме спре и да си сложи презерватива. После отново Настани краката ми около себе си, прегърна ме силно през кръста.

— Невероятна си — промълви той и ме положи върху себе си, влезе докрай, изпълни ме така, както никой досега не бе го правил и никога нямаше да го прави. За миг останахме неподвижни, така слети един с друг, ръцете ми обхванаха лицето му, нежно плъзгах влажните си устни по неговите, вдишвах дъха му, бавно завъртях хълбоци, чувствах го толкова дълбоко в себе си. Той се подпираше назад с една ръка, а с другата ме придържаше през кръста и ме притискаше надолу. Започна да се движи под мен, отначало сладострастно, впил благоговеещ поглед в лицето ми. После засили тласъците

си и аз вкопчих ръце в раменете му.

— О, божичко, Уил.

— Каси… обичам те, обичам те точно такава — нареждаше той и сладка агония се изписа по лицето му. Цялото ми тяло се напрегна, хълбоците ми се движеха енергично и така го докарах до екстаз. Свърши. Аз го накарах да свърши, после той се отпусна назад и в продължение на две секунди едва си поемаше дъх. Наслаждавах се на прекрасната си победа, когато тялото му отново закопня за моето и той ме дръпна с гръб към себе си, грабна ме в обятията си. Дупето ми се притисна до лепкавите му слабини, стегнатото му бедро се преметна върху моето, той все още потръпваше от онова, което ми беше правил, и от това, което аз му бях правила, от всичко, което бяхме правили един на друг.

— Обещай ми нещо — каза той.

— Каквото поискаш.

— Обещай ми, че никога няма да допуснем нещо или някой отново да застане помежду ни.

— Обещавам — отвърнах и притворих очи. — Обещавам. КАСИ Въпреки че с Уил се познавахме вече почти десет години и се бяхме виждали голи (най-малко три пъти от онзи вълшебен следобед — веднъж у тях, веднъж у нас и отново на матрака в ресторанта, преди да го изхвърли след пристигането на новите столове), вечерта, когато дойде да ме вземе за събитието на С.Е.К.Р.Е.Т., всъщност беше първата ни истинска среща. Седмиците до тази съдбоносна вечер бяха най-щастливите в живота ми. Нямаше вече криене, нямаше дебнене. Трачина вече я нямаше, градеше новия си живот, и ние се

чувствахме свободни да се заемем с нашия. Ресторантът се превърна в нашата обетована територия — целувка тук, прегръдка там, страстен поглед зад всеки ъгъл. И хич не ме интересуваше, че Дел въртеше очи или че Клер изглеждаше малко смутена — бе прекалено млада, за да споделям с нея, но достатъчно голяма, за да разбира, че някакви „големи лайна се забъркват тук“, както я дочух да казва на приятелите си, докато пушеха на задния вход. След като Уил прие поканата ми, го заведох във „Фънки Мънки“, за да му купим първия смокинг и да видя Дофин, която сияеше заради новата си любов. Имах чувството, че се оглеждам в огледало. Пред Уил успяхме да овладеем прекомерната си радост от срещата ни, като обяснихме, че се познаваме от членството си в онова женско сдружение, на чието събитие щяхме да присъстваме. Той стоеше пред огледалото в пробната, красив в смокинга си, докато Дофин забождаше подгъва на панталоните.

— Радвам се, че запазих този — обясни тя. — Прекалено голям е за Марк. Макар че изобщо ще е трудно го вкарам в смокинг. Седмица по-късно, вечерта преди събитието, след непохватен опит да завърже папийонката си Уил ме попита защо никога не съм споменавала, че съм свързана с благотворителна организация, особено толкова голяма, че да се отказва от петнайсет милиона долара.

— Защото е тайна. Чарът й е в дискретността, в анонимността, в тихата служба на хората, такива ми ти работи. Но ти си ме виждал хиляди пъти с Матилда. Не съм крила нищо. О, боже, в лъжкиня ли се превръщах? Или просто нагаждах истината? Ставаше все по-трудно да направя разлика.

— Да, но защо сега тази група иска целият град да узнае, че дарява милиони? И аз бях задала този въпрос на Матилда, но тя обясни, че според нейния опит откритата дейност е най-доброто прикритие. Толкова голямо дарение към многобройни организации едва ли би останало анонимно, тогава защо да не го направим с тържествено събитие? A С.Е.К.Р.Е.Т., като официална организация, отчаяно се нуждаеше от това данъчно облекчение, за да оцелее още известно време.

— Ако не искаш никой да научи за нелегалната ти група, посветена на сексуалните проблеми на жените — каза тя, — настани я в голяма къща насред града. Защо ли? Защото никой не би ти повярвал, дори да казваш истината. Унесена в тези мисли, закопчавах гривната с амулетите на китката си и отказах помощта му. Изведнъж се притесних да заведа Уил на такова странно събитие. Имах доверие на жените, особено на Матилда, че няма да издадат тайната ми. Пък и това беше последният жест на солидарност, който бих могла да направя, преди да напусна С.Е.К.Р.Е.Т., жест към жените, които ми бяха помогнали толкова много, а бяха поискали толкова малко в замяна. Дори си купих красива черна рокля за случая, дълга, без гръб, с тънки презрамки от най-фин сатен. Излязох от спалнята заднешком, за да помоля Уил да вдигне ципа — лоша идея. Пръстите му едва го докоснаха и цялата рокля се озова на пода около глезените ми, а аз бях понесена на ръце, гола, ритаща и пищяща, обратно към леглото.

— Вдигни роклята, не я оставяй на пода, Уил! Ще се смачка. Платила съм цяло състояние за нея! Продължавах да се смея, когато той се хвърли отгоре ми и промърмори: — Майната й на роклята. — Изрита от краката си елегантния панталон на смокинга, сложи си презерватива и проникна в мен рязко, така че заглуши кикотенето

ми. Боже, само с какъв поглед ме гледаше онази нощ — пламтящ, свиреп, влизаше пак и пак, обгърнал главата ми с ръце. Исках да запазя този поглед завинаги. Освен това се надявах, че ще дойде време, когато няма да понечвам да разкъсвам дрехите си всеки път, когато останехме насаме. Дори копнеех по някакъв странен начин малко да се отегча от всичко това, да настъпи момент, когато случайното докосване до кожата му в кафенето не би ме карало веднага да се подмокрям от желание. Беше любов, да, но и нещо много повече. Той беше най-верният, най-близкият ми приятел. Чувствах, че е единственият човек на планетата (освен Матилда), който истински ме познава. И сега, докато се движеше отгоре ми с ловкостта на мъж, който чувства тялото ми като свое, който изпива с поглед лицето ми, който гали косата ми и тласка, тласка, и аз забивам нокти в кожата му, а той притваря очи, не можех да си представя, че бих могла да съм с друг. Нито помнех предишните. Той вдигна нагоре колената ми и влезе до краен предел, който за мен бе сладка болка, за него — блаженство, мускулите му се свиваха и обтягаха и така го докарах до ръба на поредния оргазъм, а аз се надигах и намествах под него, търсейки най-чувствената си точка, докато вълни наслада ни заляха, повлякоха и накрая едновременно достигнахме кулминацията, стенейки имената си, и телата ни се сляха в кълбо неутолима страст, и после се стоварихме един върху друг, задъхани през смях, защото така става, когато си пометен от любов.

— Мили боже, Каси — промълви той, легнал до мен, стиснал ръката ми, мъчейки се да овладее дишането си. Понечих да стана, за да отида до банята, но той ме дръпна обратно на леглото и се подпря на лакът с лице към мен.

— Знаеш ли какво? Всичко си струваше.

— Какво си струваше?

— Цялата тази помия от предишната година — лъжите, които ни разделяха. Струваше си. Само преди няколко седмици бях изпълнен с гняв. Казах си: „Приключих с жените“. Не исках да имам нищо общо с любовта. Щях да си направя една хубава, дълга почивка. А днес, сега… сега сякаш съм излязъл от някакъв дълъг тунел. Чувствам се лек като перце. Чисто нов. Върнах си вярата.

— И с мен е така — отвърнах и приближих лицето му, за да го целуна. Той се заигра с гривната ми.

— Отдавна не съм те виждал да я носиш.

— Слагам я само за специални случаи — казах и го оставих да я разглежда, спокойна, че няма вече какво да крия.

— Чакай да позная — за всяко добро дело или предизвикателство, или каквото е там, си получила по един от тези амулети? — попита той и зачете под носа си някои от стъпките Щедрост, Смелост, Доверие. — Напомня ми за скаутската организация.

— Ха. Нещо подобно е — измъкнах се и станах от леглото. Само дето единственото общо бе, че е организация.

— А какъв амулет получаваш, когато някое заведение бъде кръстено на твое име?

— Какво искаш да кажеш? — учудих се.

— Реших да нарека новото заведение „При Каси“. Утре ще докарат табелата — ето — каза той и извади листче хартия от сакото си, което вдигна от камарата на пода. Показа ми проекта за новото меню, а отгоре с красив шрифт бе изписано „При Каси“. Зяпнах, онемях, едри сълзи се затъркаляха по лицето ми.

— Ама ти сериозно ли?

— Никога не съм бил по-сериозен — каза той и ме целуна.

— Аз не… не мога… никой никога не е…

— Каси, просто кажи благодаря. И давай да се обличаме и да приключваме с това събитие.

— Няма да ти благодаря сега. Ще го направя по-късно, когато се върнем и останем сами тук.

— Значи да разбирам, че няма да се бавим?

— Не, по дяволите. Изкъпахме се един по един, защото ваната ми беше малка за двама, и после той внимателно вдигна ципа на роклята ми и аз се почувствах благословена и, смея да кажа… много обичана. Само ако знаех, че това ще е последният ни път заедно, не бих мръднала от леглото, не бих си подала носа навън и със сигурност не бих измила толкова бързо аромата от тялото му и не бих облякла тази красива, прокълната черна рокля. „Латроуб“ беше уютна ъглова сграда, боядисана в цвят слонова кост, сгушена в сърцето на Френския квартал. Със сводестите си, покрити с орнаменти тавани и сумрачни помещения, тя беше съвършеното място за частно парти или малка, елегантна сватба, за нещо дискретно и стилно. Затова шумната тълпа репортери, струпани пред входа, изглеждаха не на място. Но петнайсет милиона долара щяха да бъдат дарени на най-малко осем различни местни благотворителни организации, подпомагащи жени и деца, претърпели насилие, глад, лишения и какви ли не други проблеми. Тези пари щяха да променят живота на много хора. Затова събитието беше толкова важно и заслужаваше да бъде отразено по достойнство. Матилда се бе заела да контактува с медиите, да отговаря на всички въпроси и да следи за отразяването. На нас поръча да се забавляваме, да общуваме с гостите и да похапваме. Срещата на Комисията беше назначена за следващия ден. Тогава щяхме да

изчислим колко пари са останали в сметките на С.Е.К.Р.Е.Т. За тогава бях планирала и подаването на оставката си, но чак след като сърдечно благодаря на всички за късмета да съм сред тях и за прекрасния си живот. Промушихме се през морето от щракащи фотоапарати и попаднахме във фоайето, което отвеждаше към залата за коктейли. Там заварихме много представители на висшето общество на Ню Орлиънс, включително, за наш ужас, съвсем сам, току-що преизбрания областен прокурор Каръдърс Джонстън, който попиваше потното си чело и поздравяваше гостите, опънал смокинга си, а около него кръжеше неговият пиар и поемаше въпросите.

— Ще преглътнеш ли присъствието му тук? — попитах Уил, като го дръпнах настрани, за да избегне ръкуването с Каръдърс. Вече беше минал почти месец и въпреки че бях ходила вече няколко пъти да видя сладкото бебе и невероятно смирената Трачина, Уил все още се чувстваше пълен глупак. Не спираха до го мъчат лоши чувства, които се надявах скоро да отшумят, за да може Трачина спокойно да доведе бебето в заведението, чието име носеше. Като съгледа Каръдърс, Уил каза: — Всъщност съжалявам горкия негодник. Той трябва да отнесе скандалите… а и да отглежда новородено отгоре на всичко. Новината за любовната авантюра на Каръдърс се бе разчула прекалено късно, за да се отрази на преизбирането му, но последствията не го пощадиха. Валяха въпроси, естествено, повечето от които той избягваше, а междувременно съпругата му се изнесе от имението им в Гардън Дистрикт и се настани в прекрасна къща на булевард „Експозишън“, срещу Объдън. Той и Трачина останаха там, за да отгледат бебето далеч от хорските погледи, докато утихне скандалът.

Там беше и общински съветник Кей Ладусер, която предишната година бе председателствала бала, затова тази вечер се държеше като пчелата майка, поздравяваше гостите и позираше за снимки, въпреки че Матилда бе домакин на събитието. Уил отиде специално да я поздрави, тъй като му предстоеше последна инспекция на обекта, след която, в случай че минеше успешно, оставаше само да извади лиценз за продажба на алкохол и да реже лентата на „При Каси“ (При Каси!). В миналото Кей бе блокирала всеки негов опит да разшири заведението под предлог, че били прекалено много на Френчмен Стрийт. Затова той се възползва от случая и дори й направи комплимент за прическата и роклята, но когато насочи вниманието си към обувките й, усети лакътя ми в ребрата си. Спряхме се за малко при Дофин и Марк. Тя в поразителна петроленосиня вечерна рокля без презрамки, с прическа от Вероника Вейк, той в смокинг и джинси, естествено, двамата ухилени до уши, съвършената двойка в съвършена хармония.

— Каси! Да му се не види, колко се радвам да те видя. — Марк ме прегърна и ме повдигна от земята. На ухото ми прошепна „Много съм ти задължен“. Дълго трябваше да убеждавам Уил, че сме „просто приятели“ с „хърбавото момче“, което се бе отбило в кафенето да ме покани на концерт. И мисля, че ми повярва. Но ентусиазмът на Марк накара Уил покровителствено да сложи топлата си ръка на гърба ми.

— Изглеждаш великолепно, Каси — каза Дофин, наведе се към мен и за да не чуе Уил, ми прошепна, — и ми обещай, че ще се отбиваш по-често в магазина. Не се сбогувам. Просто ти преобърна живота ми.

— А аз очаквам вие двамата да станете редовни клиенти на моя ресторант — заявих и им съобщих новото име.

— Поздравления — възкликнаха те, Марк обеща да свири на откриването и двамата тръгнаха към мнозинството около бара. Обърнах се, плъзнах ръце под мишниците на Уил, прегърнах го и се притиснах към него.

— Не се притеснявай за нищо — заявих и вдигнах поглед към очите му, подпряла брадичка на гърдите му.

— Какво? Знам това — отвърна той и преметна кичур коса зад ухото ми.

— Не знаех, че си ревнив, Уил.

— Не съм. Просто… просто съм малко чувствителен напоследък. Ще ми мине. А и без това скоро ще започна да те възприемам като нещо, което ми се полага.

— С нетърпение очаквам това време — казах, и си беше точно така. Вечерта вървеше много приятно. Дори след появяването на Анжела Режан в скандално късата й сребриста рокля, която привлече вниманието на всички присъстващи, включително и на Уил. Дългите й крака така ме хипнотизираха, че не усетих лекото докосване по рамото си. Предположих, че пак е Уил, на чийто допир не можех да се наситя и дори се притеснявах, когато не го усещах.

— Каси Робишо, толкова ми е приятно да те видя отново. Изглеждаш превъзходно в черен сатен. Обърнах се и срещу себе си видях Пиер Кастил с чаша червено вино в ръка, а поразително красивото му лице грейна, когато погледите ни се срещнаха. Със свободната си ръка ме хвана над лакътя и ме целуна по двете бузи, от което ме побиха тръпки. Беше пийнал. И то доста. О, боже, какво ли търсеше тук?

— Здравей, Пиер — отвърнах колебливо. Огледах се за Дофин, притеснена за нея.

— Леле, каква рокля само. Охо, и това ако не е старият ми приятел от детството Уил Форе. Ти и смокинг — е, това си струваше входната такса!

— Пиер, виждам, че все още се радваш на отварянето на всеки проклет плик — отвърна Уил и ми хвърли оня „какво-по-дяволите-прави-тук-този“ поглед. Вдигнах учудено рамене и трескаво взех да се озъртам за Матилда.

— Не мога да пропусна такава вечер, Уил, човече. В крайна сметка това са — или по-скоро бяха, моите петнайсет милиона, които тази организация ще раздава. Уил се обърна към мен с въпросително вдигнати вежди: — Неговите пари?

— Но какво да се прави? — продължи Пиер, който упорито се стремеше да овладее фъфленето си. — Човек се старае да поддържа някоя кауза, която му е на сърце, но понякога просто отхвърлят помощта ти. Жени! Не съм ли прав? Какво ли не докарват до главата на мъжете… А, тъкмо в тази връзка, ето ти я и прекрасната Матилда Грийн. Слава богу, помислих си, когато Матилда се приближи напрегната.

— Господин Кастил, много съм изненадана, че ви виждам тук — започна тя. Гласът й беше стабилен, но добре я познавах. От начина, по който опипваше висулките по гривната си, разбирах, че присъствието му я изважда от равновесие. По челото ми избиха капчици пот.

— Обзалагам се, че е така. Предполагам, че от пощата са загубили моята покана. Не смея да си помисля, предвид ревностната ми подкрепа за С.Е.К.Р.Е.Т., че умишлено сте пропуснали името ми в списъка на гостите.

— Колко мило, че ни прощавате това недоглеждане — смънка тя и примижа от алкохолния му дъх, когато се наведе да я целуне по бузата. После се обърна към Уил.

— Много ми е приятно да ви видя отново, Уил. А, Каси… надявам се, няма да се засегнеш, но не ми изглеждаш добре. С извинение, сигурно е същото като при Дофин.

Горкичката току-що си тръгна. Надявам се да не е от скаридите. Лицето на Матилда бе добило умолително изражение, изричаше думите сякаш ги притискаше в твърда глина. Докосна челото ми с ръка.

— Всъщност направо гориш. Изобщо няма да ти се разсърдя, ако и ти напуснеш веселбата малко по-рано и пропуснеш отегчителните речи. Добре знам колко мразиш тези работи. Всичко това тя каза вместо „Пиер е дошъл да създава неприятности, големи неприятности, и не само на С.Е.К.Р.Е.Т., а и на теб. Изчезвай веднага. Отведи Уил“.

— Лошо ли ти е? — попита Уил, притеснен от думите на Матилда. — Ако не се чувстваш добре, можем да…

— Да, хайде да тръгваме. Малко съм…

— Жадна? — намеси се Пиер, грабна чаша ледена вода от подноса на минаващия наблизо сервитьор и ми я подаде. — Ако сега си тръгнеш, ще пропуснеш най-веселата част, Каси. А теб те познавам — продължи той и мушна с пръст Уил в гърдите, — много ще ти е интересно онова, което ще се случи. Никакви тайни. Никакви лъжи. Те са направо отровни, не е ли така, Уил?

— За какво, по дяволите, говориш, Пиер? Но преди да успея да кажа: „Уил, моля те, заведи ме у дома, веднага, преди да си чул нещо, което може да ни убие“, Пиер пресуши виното и тупна чашата си на подноса на друг минаващ сервитьор.

— За какво говоря ли? Говоря за малката секси групичка, към която принадлежат тези дами. Каси казвала ли ти е как се финансира? Продават картини. Ценни картини. Скоро купих една от тях за петнайсет милиона долара. Но, оказва се, не щат парите ми. Аз пък не ща да им върна картината. И затова даряват кинтите, до стотинка. Колко

щедро. Колко благородно. Колко лицемерно.

— Пиер, достатъчно — прекъсна го Матилда и се опита да повика охраната. Разговорът се водеше в нашата малка група — Матилда, Уил, Пиер и аз, но всички наоколо бяха наострили уши, и то не тези, които принадлежаха към С.Е.К.Р.Е.Т.

— А имат нужда от тези пари. Секс фантазиите са скъпо нещо, Уил. Особено, когато за тях се подаряват малки награди в красиви кутийки — заяви той, грабна ръката ми и навря гривната в лицето на Уил. — Каси казвала ли ти е някога как е спечелила тези висулки? Или къде? Тази не получи ли от мен на задната седалка на лимузината ми? Пръстите му грубо ровеха из амулетите, за да намерят точно този, за който говореше. Изскубнах ръката си от хватката му.

— Махни си скапаните ръце от нея — процеди през зъби Уил.

— Уил, да се махаме оттук — помолих и взех да го избутвам с цялото си тяло от малкия кръг, от това ужасно място. Трябва да ме е усетил как цялата се треса от гняв и страх. Матилда се опита да укроти Пиер, да го накара да млъкне, като че още имаше шанс да спаси вечерта, като че всичко още не беше загубено. Но в погледа на Уил се четеше диво объркване. Анжела и Кит се присламчиха, за да ни прикрият с телата си от погледите, които околните хвърляха към разигралата се драма, в опит да предотвратят изтичането на още подробности.

— Понякога на подобни събития, Пиер — започна Матилда и го сграбчи за лакътя, — когато питиетата се леят на воля, а храната остава недокосната, казваме неща, които не искаме, и ужасно нараняваме хора, които не заслужават това.

— А понякога, Матилда, казваме истината — озъби се той и освободи ръката си. После се обърна към Уил и продължи: — Дочух, че напоследък истината е дефицитна в

живота ти, приятел. Научих за стария Каръдърс и малката ти любима, или по-скоро бивша любима. Явно и този път съм хвърлил пари за неподходящия кандидат. Семейни ценности, друг път. Не че ти дълго страда. Трябва да е бил най-щастливият ден в живота ти, Каси, когато си научила, че бившата му е по-голяма мръсница и от теб. Фрас, един юмрук прелетя над рамото ми и се стовари с всичка сила във физиономията на Пиер, последван от здрав ритник в ребрата, преди той да се строполи на земята. Когато се опомних от шока, осъзнах, че не Уил стоеше надвесен над гърчещия се Пиер, а пред мен беше бялата униформа на Джеси Търнбъл. В този миг ми се стори, че времето спря. Почувствах се като страничен наблюдател, който следи отдалеч събитията; виждах как Анжела и Кит удържат Уил, за да не довърши започнатото от Джеси, виждах как двама яки охранители повличат Пиер, който продължавала крещи въпреки окървавената си уста и липсващите два предни зъба: — Питай я, Уил! Питай я откъде има тези дрънкулки, всяка една от тях! „Питай“ се чуваше като „фифай“, което би било смешно и щеше да бъде някой ден, някога далеч в бъдещето, но за други хора, които нямаха нищо общо с тази мръсна тирада. Дори след като успя да освободи ръцете си от охранителите, Пиер не млъкваше.

— Те само използват мъжете, Уил, използват ги за собствено удоволствие и после ги захвърлят. Така ще направи и с теб, приятелю! Сбогом, курви — вяло махна той, преди да го повлекат навън и да го натикат в собствената му лимузина. Всички чуха това, чуха натряскалия се Пиер Кастил да говори повече като ревнив бивш, отколкото като огорчен мъж, отхвърлен от група жени, които вече сериозно ненавиждаше. И така с шушукания и смаяни погледи присъстващите удостоиха с внимание сцената, а след като лимузината потегли, се заеха отново с питиетата и ордьоврите си. Безмълвно, през сълзи хвърлих благодарен поглед към Джеси, после

хванах Уил за реверите и внимателно го избутах далеч от тълпата, по сумрачен коридор и го отведох в тоалетната. Притиснах го към стената, опрях чело в средата на гърдите му за секунда, примолих се да ме изслуша внимателно, докато отчаяно се опитвах да му обясня положението. Той едва се побираше в кожата си.

— Много съм объркан, Каси — започна той с леко повишен тон. — Объркан от някои неща, които току-що научих от оня задник. Би ли… обяснила?

— Не знам. Мисля, предполагам… Пиер иска да ни съсипе.

— Да съсипе кого?

— С.Е.К.Р.Е.Т., организацията ни, мен, нас.

— Защо? Какво му пука на него?

— Защото… защото го отхвърлих. Ние го отхвърлихме. Уил се разсмя, съвсем искрено.

— Извинявай. Чакай малко. Ти отхвърляш най-богатия мъж в града, а той купува картина за петнайсет милиона долара от твоята… група. Но не искате парите, защото е лош човек. Значи той е луд и ви нарича мръсници и курви…

— Знам, че звучи абсурдно.

— Не абсурдно, а непълно — поясни той. — Знаеш ли, веднъж Трачина спомена, че Анжела и Кит правели гуши-муши в някаква къща в Гардън Дистрикт. Точно така се изрази — гуши-муши. Не я разпитвах повече, защото бяхме навън и тя беше пийнала. А и не мислех, че ми влиза в работата. Но тази вечер разбирам, че Кит, Анжела и ти принадлежите към една и съща малка групичка, към тази С.Е.К.Р.Е.Т. За това ли е говорела Трачина? По лицето ми се затъркаляха сълзи от срам. И защо? Не бях направила нищо

лошо. Беше заради онова, което прочетох в погледа на Уил — отвращение.

— Уил, не ме гледай така.

— Кажи, Каси? Защото аз пък ще ти кажа, че още една шибана лъжа, още една тайничка и направо ще се пръсна. Да или не. Принадлежиш ли към някаква си… секс група? Замръзнах от ужас — започна от краката ми и постепенно сантиметър по сантиметър цялото ми тяло се вцепени. Не бях го лъгала. Просто бях замазала част от истината, която не му трябваше да знае или която не можех да му обясня. В този момент реших. Ако Уил не може да приеме смисъла на С.Е.К.Р.Е.Т., онова, което направиха за мен, как ми помогнаха да намеря отново себе си, по-добре да го науча още сега. Грабнах ръката му и го погледнах право в яркосините очи, сега помръкнали от разочарование.

— Обещаваш ли да ме изслушаш?

— Целият съм в слух, сладурче. Целият съм в слух.

— Ами… казах ти истината. С.Е.К.Р.Е.Т. наистина е група, която помага на жени. Това е вярно. Но им помага… сексуално… като им организира серия от сексуални фантазии, за да им помогне да се научат на смелост, доверие и… самоувереност. Тези неща винаги са ми липсвали — обясних аз. Лицето му не трепваше, но усещах, че не успяваше да осмисли информацията достатъчно бързо.

— В продължение на година участвах в няколко… сценария. Бях ужасена, възхитена. Бях се загубила и се намерих. И накрая излязох различна и все пак същата, но по-силна, повече себе си. Дори ти го забеляза миналата година, когато спахме заедно — че изглеждам някак по-различна. Точно така беше. Точно това ми даде С.Е.К.РЕ.Т. Замълчах в очакване да каже нещо, каквото и да е, но лицето му остана

непроницаемо като статуите от Великденските острови.

— И след като преминах през тези фантазии, ми предложиха да остана в групата и да помагам на други жени или да си тръгна, ако имах други намерения, нещо реално. След като бях с теб, реших да напусна С.Е.К.Р.Е.Т. После научих за бебето и ти се върна при Трачина. Бях съкрушена. Работата в С.Е.К.Р.Е.Т. ми предлагаше утеха, отклоняваше вниманието ми, даваше ми смисъл. А когато излезе наяве истината за бебето, реших, че е време да приключа със С.Е.К.Р.Е.Т. Защото най-сетне можех да бъда с теб. Надявах се, че думите ми ще го накарат да разбере, ала вместо това той загуби всякакъв разум.

— Значи… — замига объркано. — Чакай малко. Присъединила си се към някаква секс група. Имала си сексуални фантазии с… колко мъже през миналата година? Поех дълбоко въздух: — Девет, включително теб.

— Включително мен. А колко са през тази година? Успя ли да удвоиш бройката? Така ли работи системата?

— Не, всъщност е нещо много повече. Не става дума за бройки. Казваш го така, сякаш…

— Е, колко мъже? От всеки ли получаваш по една висулка? Така ли става? Събери десетте? Скрих гривната, моята красива гривна, зад гърба си, закачих с нея черната си сатенена рокля, която само допреди минути изглеждаше толкова секси на кожата ми, а сега ми се струваше неугледна и срамна. Откъм коридора дочух глас, загрижен глас.

— Добре ли си, Каси? В дъното на сумрачния коридор забелязах силуета на Джеси. Приближи се към

нас и излезе на светло.

— Охо! — възкликна Уил. — Ето го и момчето с кафето и с отличния прав ляв! Той кой по ред ти беше, Каси? От тазгодишните или от миналогодишните? Правихте ли полилей? Нещо ми подсказва, че не сте. Бих заложил на въжета и вериги.

— Уил, престани.

— Или може би си го карала да те напляска.

— Уил!

— Хей, виж, човече — започна Джеси, разперил ръка в знак на помирение. — Съжалявам, че прекъсвам личния ви разговор. Просто съм приятел и исках да се уверя, че всичко е наред.

— Не се съмнявам. Каси, с кого искаш да се прибереш — с твоя приятел от фантазиите или с мен, непросветения? — Гласът му се прекърши. — Онзи, който все не може да разбере кога го правят на глупак. Той ядно разтърси глава и отметна с ръце косата си назад, както всеки път, когато не му достигаха думи.

— Уил, толкова съжалявам, че трябваше да научиш по този начин. Знам, че е нужно време, за да осмислиш всичко, но най-важното е, че те обичам. И съжалявам, че не ти казах по-рано, но се страхувах, че ще реагираш точно така — изрекох тези думи със съзнанието, че наранявам Джеси, докато се опитвам да успокоя Уил.

— Знаеш ли какво? Преди да кажа нещо, за което ще съжалявам или което не мисля, ще си тръгна. Защото това… това гуши-муши наистина ми дойде малко в повече. Аз съм само един обикновен мъж, който харесва секса с обикновени жени, нищо прекалено странно или необичайно. Не си падам по големите групи. Съжалявам, че ще те разочаровам, Каси, но най-добре да ти кажа още сега, че ще те отегча до смърт. Затова

бих предпочел отсега нататък да запазим само строго професионални отношенията помежду си, става ли? Какво ще правиш в извънработно време си е само твоя шибана работа. Защото на мен — на мен тези креватни драми ще ми държат влага за цял живот. А вие се забавлявайте. Радвайте се един на друг, хич не ми дреме.

— Уил! — закрещях след него аз, но Джеси внимателно ме задържа да не хукна подире му.

— Сега не е най-подходящият момент да говориш с него, Каси. Утрото е по-мъдро от вечерта. Опрях гръб в стената, без да поглеждам Джеси в очите.

— След няколко дни ще му мине, Каси. Просто му дай време — посъветва ме той.

— А ти какво изобщо правиш тук? — попитах.

— Събитието беше организирано набързо. Матилда имаше нужда от готвач.

— Нямах предвид… естествено, че теб ще извика. Слава богу, че беше тук. Хубаво подреди Пиер — казах. И тогава потече водопадът от сълзи. — Толкова съжалявам, Джеси. Толкова съжалявам.

— Ей, ей, ей. Няма за какво да ми се извиняваш, Кае. Мен не си лъгала. — Той силно ме притисна в обятията си, а аз си поплаках тихичко на бялата му престилка. След като спрях да треперя, той ми предложи една платнена салфетка, която се подаваше от джоба му.

— Вземи. Давай да се махаме веднага оттук. Това и направихме. Изведе ме през главния коридор. Тържеството беше шумно, във вихъра си. Сякаш нямаше разбит живот, нямаше съсипана любов, нямаше разбунени тайни. Матилда разговаряше с някакъв журналист и когато минах покрай тях, погледите ни се срещнаха. Тя протегна ръка към мен, извини се и се приближи.

— Каси — започна тя, дръпна ме за ръката и ми каза на ухото: — всичко ще се оправи. Обещавам ти.

— Не, няма, Матилда. Утре ще ти се обадя — отвърнах с равен тон и безизразно лице. Тя премести поглед към Джеси.

— Грижи се добре за нея. Той кимна, сложил ръка на гърба ми, а самата аз се бях обгърнала с ръце сякаш бях една голяма рана. Джеси отвори вратата и отвън ни лъхна първият есенен мраз за годината. Смълчани, поехме надолу по Роял към Сейнт Луис, където бе паркирал камиона си. След толкова емоции се чувствах като смазана под роклята, която нямах търпение да разкъсам и изгоря. Уил знаеше тайната ми и вече не ме искаше. Едва ли бих могла да приема новата работа в новия ресторант, кръстен на мое име. Как щяхме да я караме — той с онова, което знаеше, аз — с всички тези чувства. С Джеси не си казахме нито дума, докато караше из тесните улички на Френския квартал, а пияни туристи току минаваха пред бавно движещия се камион. Прекосихме Еспланейд и Елисейските полета и спряхме до Хотела на старите моми на ъгъла на Мандевил и Чартърс, където сестрите Делмонте без съмнение стояха будни и наблюдаваха кога ще се прибера. Дали щяха да забележат, че мъжът, който ме изпращаше, не е същият, с когото излязох? И какво ли говореше това за мен всъщност? Абсолютно нищо, реших аз. Може би само, че бях приела помощ, когато най-много имах нужда от нея, и това бе променило живота ми. Бях изградила истински връзки, включително с мъже, и определено с този, който сега седеше до мен и загрижено ме наблюдаваше.

— Пристигнахме. Искаш ли да се кача? Да ти направя чай? Да те завия?

Обещавам, че ще е само това. Знам къде си сега. Прииска ми се да кажа: „Да, другаде е сърцето ми, при един наранен мъж, който ме напусна, защото се почувства измамен и омърсен“. Мъжът, когото обичах и за когото си мислех, че ме обича безусловно. Но сгреших. Оказа се, че има условия. Винаги има условия, когато става дума за мъже и жени, за любов и секс. За да ме обича Уил както някога, трябваше да се върна към старото си аз. Тогава Уил би ме обичал. Но аз никога вече не бих могла да бъда онази малка, целомъдрена, хрисима женичка. Никога. Погледнах Джеси — в тъмнината на кабината очите му изглеждаха толкова топли.

— Е? Какво ще кажете, госпожице Робишо? Тогава го почувствах. Надигна се точно зад пъпа ми и пропълзя нагоре, накрая се настани в сърцето ми: непокорството. Точно каквото ми трябваше, онова, което отхвърляше обвинението, което видях в погледа на Уил — поглед, който ме бе накарал да се почувствам нежелана, недостойна за любов. Това не идваше от него — това чувство беше вече в мен и беше крайно време да се освободя от него: без колебание, без ограничения и без страх, Каси. Направи го още сега. Обърнах се към Джеси, към мъжа, който познаваше най-тъмните ми страсти, страхове и желания, но не ми обръщаше гръб.

— Всъщност, бих искала да се качиш, Джеси. Имах ужасна вечер… и мисля, че наистина сега бих могла да се възползвам от приятел. Той облиза с език палеца си и изтри едно петно грим на бузата ми.

— Тогава го направи, скъпа — каза. — Възползвай се от Мен. Л. МАРИ АДЕЛИН С.Е.К.Р.Е.Т.: СПОДЕЛЕНАТА ТАЙНА Канадска, първо издание

Превод Анета Макариева–Лесева Редактор Марш Василева Художествено оформление на корица „Megachrom“ Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД Десислава Петкова Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково L. MARIE ADELINE SECRET SHARED: A S.E.C.R.E.T. Copyright © 2013 L. Marie Adeline Published by arrangement with C. Fletcher & Company, LLC All Rights Reserved © Анета Макариева–Лесева, превод, 2014 © „Megachrom“ — оформление на корица, 2014 © ИК „БАРД“ ООД, 2014 ISBN 978–954–655–513–7 Л. МАРИ АДЕЛИН БАРД ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА 1 Благодаря. За нищо (исп.) — Б. пр.