DRAFT 1

draft

не. бързам брой I. година I

съ дъ р ж а н и е

определяне

траектория на една медуза едно завъртане около граматиката

константин николов

44 58

4 b 3 7 1 c може би не е зле

годините на нашите животи импровизация 2. александър митрев

огнян цветков

това е торбалан човекът

едно виолетово палто аз и ти. фази на полудяване

георги александров

импровизация 1. божана кацарова панкер-анархист

. . . . .

мария янкова арсения иванова о’чарли

интро

кочихме в дълбокото и изплувахме, но тепърва предстои да разберем колко ще се задържим на повърхността. Единодушно решихме чакането да приключи, от което не останахме разочаровани. Този път няма да бъдем пасивни, напротив, дори ще подемем инициатива. Стараем се да улавяме мига без значение скоростта, с която той е решил да профучи покрай нас. Усещаме, че нямаме много време за пилеене, затова ще се забързаме леко с надежда като на стопаджии, желаещи да се качат в някоя от прелитащите покрай тях коли преди да замръкне. Багажът е стегнат, остана само да заредим лентата в апарата и потегляме. Накъде? Накъдето ни отведе инстинктът. Тоест към хоризонта на неизвестността...

ние

ОПРЕДЕЛЯНЕ

Поглеждам наляво. Нищо. Поглеждам надясно. Светло. Това не ми стига. Тичам нагоре, после надолу... Задъхана съм. Опитвам се да спра. Не мога или не искам. Все още не знам. Не мога да определя. Нещо ме повлича към Центъра. Оставям се. Търся Светлото. Копнея за него. Центърът ми го дава. Аз протягам ръка, разтварям дланта си и преди мига на докосването, Нищото ме изстрелва нагоре и после надолу. Не ми позволява да се слея със Светлото. Тичам... Пак тичам... Боли ме... Задъхана съм... Пак тичам... Вече не мога да определя и посоките. Не искам да ме боли. Не искам да тичам. Усмихвам се въпреки всичко и... в този миг Времето спира. Безвремието ме взема. Аз продължавам да тичам, а стоя на едно място... и съм там, на ръба на бездната. Събирам смелост и поглеждам право Напред – и виждам Него. Ръката му е върху светлината на моята длан. Все още съм задъхана. Затварям очи. И вече не бързам. Оставям душата ми да бърза. Толкова много да бърза. Да бързааа... А

траектория на една медуза

ардеробите са сандъци на скритите спомени. В тях молците разпиляват сгънати дрехи и им вдъхват живот. Ето защо, докато разчиствах гардероба на майка ми, ме връхлетя странно прозрение. То предизвика няколко спомена, които бяха подредени така: Първо. Петият ми рожден ден – продължавах да сънувам кошмари, но не се бях напикавал шейсет и шест дни, или от 30 май, четвъртък. Беше в началото на най-дъждовния август в живота ми, когато майка ми ме събуди посред нощ, за да ме отведе на кея да видя медузите. Навярно е чакала дълго баща ми да заспи, а после бавно е отмествала мазолестата му ръка надолу по нервните си хълбоци, за да може да се измъкне на пръсти от запарената стая. Стъпвала е внимателно по дървената стълба, забита в жълтата мазилка на една стара вила някъде на юг от устието на Камчия, в която бяхме отседнали за няколко седмици безплатно, защото собственикът дължеше пари на баща ми. Скочила е заднешком от предпоследното стъпало и е завила на ъгъла през градина от закъснели червени божури, за да влезе в моята стая и да се блъсне в многоцветен капан за сънища, и така да ме събуди. Помня колко загадъчна изглеждаше в басмената си рокля с широка яка, която почти изцяло покриваше ситните сини венички по свивките на коленете и която в мрака ми се стори едно бежово петно от акварел – без ясна форма или смисъл. Над него маслинените очи на

майка ми се издаваха само от дребни искри на дивост, които се свързваха със светлинките на прозореца и заедно образуваха чудни съзвездия. Облече ми широка ленена риза, чиито копчета бях изял скришом, ядосан от начина, по който се потях в нея, и воден от предчувствието, че всъщност никога няма да ми бъде по мярка. И после ме отведе за ръка до кея, за да ми подари най-красивата гледка в живота ми. Когато босите ни крака вече докосваха съвсем леко хладката вода, нощният бриз отнесе със себе си миризмата на старата къща. Усети се горското ухание на телата ни, които къпехме в лавандулови води всяка вечер преди лягане. И това сякаш ги повика. Стотици медузи изплуваха изведнъж на повърхността, с бавни тласъци се помръдваха и сякаш се търкаха една в друга. Припарваха към нас плахо, струва ми се, че ни виждаха в тъмното и искаха да се докоснат до връхчетата на мокрите ни палци, а после да потънат отново. Това продължи може би минута или две, но сега, когато се връщам назад, осъзнавам, че този кратък спомен е объркал представите ми за време и пространство. С годините свикнах да търся място в съзнанието си, където тези две минути продължават с дни и така да заспивам. Там имам смелостта да ги докосна, да ги опитам, надигам се леко с ръце и се спускам във водата при тях, където се отърквам в прозрачната им слуз, и те спират да ме различават. Всеки път,

когато вече съм празен и главата ми спре да помпа в ритъм, за да мога да потъна с тях, чувам гласа на майка ми. Той идва с увереност на предсказание, което нито искаш да чуеш, нито можеш да отречеш, и звучи също както го чух на кея за първи път през онази нощ. Тя трябва да е усетила по трептенето на водата как медузите се оттеглят, защото изведнъж спря да рисува въображаеми кръгове с краката си и започна да говори. Думи, които дълги години нямаше да си спомням. Второ. Десетият ми рожден ден или нечий рожден ден на дата десети – вече ставах насън и бях започнал да забравям разни неща, които считах за важни. Ето например по залез слънце, когато се озовах в старата детска градина с Нева, ми се прииска да ѝ разкажа за медузите. Обаче не знаех как да го сторя, защото не помнех добре какво точно знам за тях. Нева беше с около две години по-голяма от мене и лятото това започна да личи по набъбналите ѝ зърна. Тя беше единственото момиче в махалата, което искаше да играе с момчетата, а това я правеше специална. И макар всичките ми приятели да говореха, че е циганка, която лъже за името си, никой не смееше да ѝ го каже в очите, защото се носеха слухове, че прабаба ѝ Невена – най-старата баячка в града, е магьосница. Повечето от тях онази вечер се криеха под стълбите на старата детска градина, докато с Нева бяхме заключени вътре. В края на

прашен коридор със странно висок таван с нея се гледахме мълчаливо твърде дълго. После тя седна върху счупен портрет на Брежнев, без да отмества поглед от мен, а аз я целунах за първи път. Когато се отдалечих малко от лицето ѝ, осъзнах колко неестествено съм я прегърнал зад врата, но преди да се поправя, черната ѝ уста проговори: – Езикът ти е като медуза? – каза тя. Тогава за пръв път допуснах, че баба ѝ я учи на магия. Може би умееше да разчита човешките мисли по трептенията на устните и така беше разбрала, че имам нещо тайно да ѝ казвам. Искаше да ми даде следа, която да ме стресне и после да ме поведе – също както правеше на криеница, когато ме замеряше с бялата мозайка от тъмното в градината на баба си. Аз обаче се стреснах дотам, че врабешките ми ръце изтръпнаха, и единственото, което ми дойде наум, навярно беше единственото, което знаех със сигурност: – Медузите обичат лавандула – отвърнах, а после избягах. Трето. Има дни, в които нямам рожден ден, но ми се случват интересни неща. В такъв ден преди няколко месеца за пръв път чух обяснение в любов. На стар кей в някой южен залив срещнах едно влюбено момче и едно объркано момиче, които ловяха раци през нощта. Аз не можех

да спя – продължавах да забравям, но вече умеех и да лъжа за това, което не помнех. Когато ги видях, седнах на десетина метра разстояние, за да не ги притеснявам. Малко по-късно легнах на влажните дъски. А след като момчето каза нещо от рода на: „Вярваш ли в любовта?“, си спомних как с Нева спряхме да се виждаме около месец след случката в детската градина, защото учехме в различни смени. През онзи месец обаче всеки път, когато се виждахме, тя носеше от лавандуловия мед на баба си. Него изяждахме, а после се целуваме. Когато се ослушах за двете деца, осъзнах, че са спрели да говорят от минута и само се гледат. А момичето още не беше отговорило на въпроса. – Не вярвам, но ме е страх от нея – отвърна тихо тя, а после добави – Сега трябва да си вървим. Минаха до мен сякаш не ме виждат, но и аз не гледах в тях. Затворих очи, за да се огледам в себе си, както вярващите правят преди молитва. Аз обаче не съм вярващ и рядко се моля, но в онзи момент бях готов даже да коленича в намаз или да изпея мантра. Защото си спомних. Видях майка си отново до себе си и четири мокри палеца в солената вода и чух равно изреченото: „Трябва да вървим“.

И след това си благодарих, че така и не разказах тази история на приятелите си, на Нева или на двамата влюбени, защото щях да излъжа за нейния край. Щях да избера някоя чудата история, която да се помни дълго, да променя хората, да промени и мен. Всъщност такава, каквато е тази история, ми каза онова, което исках да знам отдавна. Животът ми е двайсет години бътърфлай между два прогнили кея. Но не е това прозрението, което получих, докато разчиствах гардероба на майка ми. Осъзнах, че когато се събудих на петия ми рожден ден, се бях напикал. Не го бях правил от шейсет и шест дни, или от 30 май, рождения ден на майка ми. Останалото си спомних, докато изхвърлях десетина чувала с дрехи на бунището. Сега в гардероба няма молци – там плува една медуза.

папа

раматиката

Граматика, или изкуството на буквите (от гр. γραμματικὴ τέχνη). Буквеница – българският неологизъм през Възраждането. Текст за граматиката на времето или за граматиката, която ще остане във времето. Ще трае по-малко от едно завъртане около Слънцето, а при все че няма нищо ново под него, добре е да Все по-често се съмнявам в думите – си напомним, че думата „време“ колко ли много са се изменили, колко ли чертае кръговете си, развивайки се предрешени значения ще се появят… от корена на „въртя“. Дали ще са ни нужни накрая?! Човек е думите си, но тогава няма да се познаем. Ако всеки си има речник, Имало време, когато сама сиреч свят, то тогава ще се разминем буквата можела да брои. в думите си, ще настане бунт в Числената стойност световете… Представям си как започва идвала на помощ в всичко отново: „В начало бе Словото; и отброяването на дните. Словото бе Бог“… Ден, който по произход трябвало да означава продължителност. Оглеждайки се в света на думите, всичко това ми напомня за часовника на Шапкаря, който показваше не колко е часът, а кой ден от месеца сме! Освен това Алиса ще бъде подсетена, че времето изобщо не е „то“, ами „той“! Ние ли объркахме времето? Или то само си заслужи нонсенса? Луис Карол отдавна го надигра…

Чакай, не бързай, не бързай, има време… SCC

Малко науки вероятно са така интересни, както етимологията; това се дължи на изненадващите промени, които претърпява първоначалното значение на думите с течение на времето. Х. Л. Борхес

едно около

завъртане

Казва ли ти някой къде живее?! Потърсих го при абстрактните същини и изглежда живее охолно в безкрайността: ВРEМЕ, мн. времена, ср. 1. Основна форма на съществуване на материята, която се изразява в закономерната координация на сменящите се едно с друго явления. Времето е необратимо и еднопосочно. То тече само от миналото към бъдещето. То няма начало, няма да има и край, Разхождам се в търсене на значения, но дори не знам колко защото материята скоро е скоро, колко трае един миг?! На литовски език съществува вечно и би припознал потуления си корен в „сън“, а граматиката е неунищожима. бълнува, че единствено то има отношение към предходност, едновременност и следходност в битието. Някога брадатите класици на Русия са казали, че единствено то е „отношението на битието към небитието“… Минавам покрай часовниковото махало, което брои ритмично, но и безпощадно подвежда всичко от миналото към спомена… Това беше зимата на раздялата – не обичам безкрайните зимни вечери на късите дни… Когато бях малка, не пропусках да излезна с нея до Баба ми беше шивач. Имаше пазара. Имаше си любими дюкянчета за платове – няколко шевни машини. Тя подбираше нова тъкан за претворяване и съшиване почина, но тези машини на смисъл. След това отивахме до някоя от останаха. Сега те за мен кинкалериите, където имаше необозримо (в погледа на се превърнаха в машини на едно малко дете) количество копчета, илици, макари, времето. калерчета, карфици – своеобразните двигатели на машината… Аз никога не успявах да се наситя на шареното изобилие, а тя винаги се справяше толкова бързо с избора си…

***

„Три пъти мери, един път режи“ – Толкова ясно си спомням кога научих и осмислих тази поговорка… Трябва да съм била около 7-годишна. Водех ѝ се чирак, макар че не успях да открадна занаята. Нямаше ателие. Изпълняваше поръчките си вкъщи. Огромните топове плат се стелеха по пода, където единствено можеха да бъдат разгърнати в пълнота, а тя си проправяше път с един кафяв сантиметър, чиито цифри често се случваше да недовижда, но нали аз бях там сред всичките кройки и игли с острите си познания на човек в първи клас. Трябваше ѝ помощ с рязането. Опитвах се да следвам спомена от жълтата креда по плата, но винаги излизаше нащърбено. Сега си давам сметката, че вероятно съм окепазявала някое от ненужните парчета, които оставаха в историята (миналото) на бъдещата одежда, но когато тя режеше (от евентуалното минало, бъдеще и настояще), изглеждаше толкова плавно. Ножицата не засичаше никъде. Докато го правеше, ми повтаряше: „Три пъти мери, един път режи“… Учех се бавно… Също така не пропускаше да изтъкне, че за всичко си има чалъм. И какво от това?! Недоумявах как ти помага тая дума… От приказките, които ми беше чела за неволята, знаех, че По всяка вероятност ще дописвам още трябва да очаквам нещо подобно. После дълго време дефиницията ѝ по спомени за разбрах… Не трябваше да я търся из очертанията… В раклата останаха и много инструментите на един терзия, а само заплетени кълбенца с прежда, които биха да вярвам на думите от приказките, стигнали за един мит… Съдбоносните защото те са вълшебни. Все още се мойри винаги довършват кроежите си опитвам да събера целия опит на тази докрай, а и неслучайно етимологията дума… обединява тези две думи. Животът е наистина кратък и бързо изтича! Колелото на онзи изящен Singer застина, но това на времето продължава да се търкаля, а и сигурно отвисоко несъвършенството е с(ъ)вършено.

Festina lente!

шва 17

да е по-к а ра к у

е о

в си

а т ч

а н

е м

импровизация 1. божана кацарова | папа

На вратата виждам стикер Sick Juice, значи съм на правилното място. „Етаж?“ – питам. Четвърти. И се качвам. Божана ме посреща на входната врата в оранжев пуловер и един панталон със странна щампа на животни, които може би виреят някъде в Индонезия. „Може да си събуеш обувките, може и да не го правиш“, казва. Разбира се, когато си поканен в нечий дом, е учтиво да се събуеш, въпреки притеснението дали са ти скъсани чорапите. Е, моите са само различни и все пак в една цветова гама. „Кафе, чай, алкохол?“, пита ме, но аз отказвам. Достатъчно ми е това, че се пуши. Запознавам се с Николай и най-добрата ѝ приятелка Радо, които, изглежда, работят върху нещо, и разменяме само няколко думи. На масата – два броя от draft. Първа цигара. И започваме. Това не е интервю, това е разговор от първа среща. Нямам подготвени журналистически въпроси, не съм чел нищо за нея в интернет. Срещу мене седи едно усмихнато момиче, а аз съм любопитен непознат в една стая с нейния любим и най-добрата ѝ приятелка. Но се чувствам едновременно като у дома, като в някакво арт пространство, като в някой софийски бар, който не познавам. Затова питам: Къде съм аз в момента? Ами ти си в дома ми, в който никой не бърза. Днеска особено. Аз всъщност досега спах. Тази година за мен е по-различна. Миналата година, ако някой ми беше казал, че за нещо няма да бързам, просто щях да му се изсмея, защото аз ставах и тръгвах. Даже имаше дни, в които не се прибирах. И постоянно за някъде се бързаше, постоянно за нещо се тичаше. Накрая това малко те изпива, ставаш един невротик, който от най-малкото нещо...

...се изнервя. Точно като мене. Аз съм същият невротик. Да. Аз обаче вече не съм така. Хубавото на това да си напънеш малко гъза е, че накрая може да не бързаш за никъде. В България живеем в такова общество, че по принцип трябва да се работи, за да може да оцелееш. Няма как да се случи иначе... Реално работата вече идва при мене една идея по-лесно, тъй като не спирам да работя целенасочено, а това е доста приятно усещане – да знаеш, че няма нужда да бързаш и всичко ще е ок. Бързо ли живеем, или просто нямаме време за губене? По принцип нямаме време за губене, ама е много хубаво, ако си кажеш: „Нищо няма да загубя, ако малко забавя“. Защото да живееш малко по-мързеливичко е доста приятно. Но не мисля, че аз съм правилният човек, който да разсъждава толкова задълбочено на тая тема... Да, върша доста неща обаче не съм натрупала чак такъв житейски опит, за да мога да кажа. Аз тепърва започвам.. Опитвам да не изпускам възможности. Захващам се с абсолютно различното, в което виждам поне малко смисъл. В същото време не съм върнала никого, нищо не съм отказала на никого. В повечето случаи в България ти казват, че трябва да можеш да казваш „не“. Само че аз се занимавам с толкова нестандартна дейност, че единственият начин, колкото се може повече хора да разберат за нея и да се наложа като име, е хората отвсякъде да бъдат бомбардирани с информация. Само по този начин може да се получи пренасищане. На мен ми харесва да смятам, че мога да правя, каквото искам по всяко време. Без значение на колко години съм и къде се намирам. Това е така. И все пак, ако не бързам, след десет години няма да съм на 30 – след десет години ще съм на 40. Ситуацията малко се променя.

Щом не бързаш, какво правиш в момента? В момента чакам трескаво кухнята ми да е готова – кухнята ми за снимки. И всъщност с нея започвам... Тя ще е зад теб – през тази врата, но няма да те пусна там още. Не е и нужно, ще дойда сам, когато е готова. Какво ще мога да видя в нея? В нея ще почнем да снимаме един малко по-различен кулинарен блог, защото се нагледах на лели, които правят мусака. Мисля, че и всички вие. Прекалено скучно е да се показват само някакви тъпотии особено в тая насока. Смятам, че в България идеята някой да се занимават с кулинария, не е толкова да се показва само нещо, което е бързосмилаемо, лесничко, евтинко и т. н., а по-скоро тези, които наистина имат отношение към готвенето, да могат да се занимават с него. Хората трябва да се разчупят малко, да чуят различни концепции, да се зароди някакво любопитство в тях, някакъв интерес. Не говоря в частност за хората в София, ами за цялата страна. Само така бизнесът в България ще се раздвижи и ще започнат да се появяват нови

неща. Храната е до голяма степен свързана с културата и навиците на един народ. Твоят проект Sick Juice е свързан и с реклама, така ли? Да. С реклама и с един show kitchen. Как се съчетават тия две неща? Готвенето и рекламата? Ето това е моят приятел – казва и посочва Николай, който не реагира. – Той е креативен директор на проекта и се занимава с рекламата. Аз пък се занимавам с кулинария. Така се съчетават. Това ми прилича на перфектната комбинация. Не знам дали е перфектната комбинация. Ще видим. Ако следващата година се окаже тотален провал, значи трябва да се захвана с водопровод. Кажи ми повече за идеята. Като на човек, когото виждаш за първи път. Правим видеоблог, който ще си има специален канал. В него ще се случват едни такива интересни неща... Хах. На тая маса, на която седим, ще има supper club. Тука ще каним напълно непознати хора, които да ядат това, което сме заснели. За да не става просто ей така... „Изглежда страхотно, пък изобщо не става за ядене“.

Това, което правиш, не е никак популярно в България. Именно. Аз не мисля, че досега съм започвала да се занимавам с нещо, което е популярно. Но много бих се радвала, ако съм допринесла за създаването на нещо ново тука. Същевременно в световен мащаб има ужасно много такъв тип медии – VICE, Delish, Eater и какво ли още не. И това са основни медии, както вече има триста модни списания, триста лайфстайл списания, триста списания за проститутки... Ти кога започна да готвиш? Готвя от много време. Номерът е, че аз не съм го правила професионално, правила съм го на нивото на абсолютно всеки човек, който готви вкъщи. Както аз си пържа яйцата у дома?! Само че с малко повече засиленост и усет. И просто е било като някаква мечта в главата ми. Това значи ли, че си изпълнила мечтата си? Въпросът е, че аз нямам мечтата да стана главен шеф в ресторант или да си имам ресторант. Моята мечта е просто тука да има интересни неща. Бизнесът с кулинари-

ята в държавата, който е свързан с индустрията, като цяло куца. В нашата държава няма толкова силно развита хранителна индустрия. Хората са свикнали да ядат боклуци. Ако аз успея да осъществя моста между индустрията и хората, които се занимават с кулинария, за мен това би било повече от добре дошло. Просто мусака и гювеч идва прекалено много по пет пъти в седмицата. Искам хората да станат по-любопитни. Как може да стане това? Не знам дали си ходил във Франция. Там, като влезеш в един най-обикновен супермаркет, на секцията с подправките ще видиш една цяла стена с най-различни предложения. Тук, като влезеш в супермаркет, на стената с подправките ще видиш черен пипер, сол, чубрица и аре още две-три. Такива... класически. Няма любопитство какво може да се направи с нещо друго. Ей тука мога да ти извадя десет различни пликчета, които просто ще ги гледаш и ще кажеш: „А бе, к‘во е т‘ва. О, не, аз такива неща въобще никога не съм ял“. Или пък: „Не знам това как се прави“. Ами ето това е моментът. Защото, когато хората са любопитни, те търсят. Когато има търсене, започва някаква

нужда това нещо да се достави и съответно така се развива пазарът, развива се индустрията, и хората си отварят съзнанието малко. Според тебе за българина лукс ли е да си позволява добра храна вкъщи? Мисля, че в момента е. Просто защото има много малък ресурс от готини неща, които обикновено струват много пари. Съответно, ако бизнесът се разработи и спрат да се предлагат само боклуци, няма да е лукс, а ще стане необходимост. Дадох ти пример с Франция. Там има голям избор от всякакви неща. А когато хората имат избор, им доскучава да правят постоянно само едно и също. Можем ли да си позволим да се сравняваме с Франция? Аз не искам да прозвуча като някакъв тотален сноб. Пределно ми е ясно какво е положението на повечето хора в България. И знам, че първо, трябва да успееш да свържеш двата края, а после да мислиш какво ще си купуваш да ядеш. Но де да знам. Това по някакъв начин може да надъха хората да искат повече от живота. Всичко идва от вътрешния ти заряд. Дали вътрешният ти заряд е: „Оф, пука ми – една вафла“, или: „Не, днеска няма да е вафла, ще е шоколадов кайзер със сушено манго“. Аз се питам следното: „Искам ли да го направя? Да, искам! Значи – правя го“. Ти готвиш. Това ли е твоето изкуство? Надявам се да е. Мисля си, че моята основа за медия не е толкова готвенето, то по-скоро е моят носител. Както за теб е списанието. Моята основна дарба... не ‘дарба’, а призвание примерно е до голяма степен дар словото. На повечето хора в България, които се занимават с кулинария, това не им идва отръки – да стоиш

срещу хората и те да те чуват какво казваш. И в същото време да говориш на техния език, за да го направиш достъпно. На мен това добре ми се получава. Много е важно как достигаш до хората. Как презентираш себе си. Да. Готвенето е просто носителят на моите идеи. Оттам нататък в повечето случаи това, което готвя, не е свързано само и единствено със самата рецепта. Винаги опитвам да разкажа определена история, нещо, което се е случило около нея. Не някакво механично изброяване на грамажи: 100 гр. лук, 200 гр. моркови, бъркаш, запържваш...

Това е направо журналистика – храна, разказваща история – казвам, а тя се разсмива за първи път, откакто съм тук. Казват, че всяко изкуство например тая ваза от някое скъпо ателие в Париж, да речем, трябва да носи някакво послание. Какво е посланието на храната, която готвиш, освен вкуса. За мен мусаката на баба ми завинаги ще е най-хубавата мусака, която съм ял. И това е един мой детски спомен, но ако дойда тук при тебе, за да хапнем заедно, какво послание да търся?

Свобода. Свобода на избора. До голяма степен храната е един вид, ние казваме, обединяващо звено между всички хора. Аз вярвам, че тя носи свобода. Изразява теб лично като човек, който е запазил любопитното и е отворен за нови неща. Твърде хубаво звучи. Моментът е да израснеш до такова ниво. Много ми се иска един ден храната да се постави редом до забавления като ходенето на бар, на концерт, на театър, на парти дори... По същия начин може да се получи и с отиването на вечеря, и готвенето вкъщи, организирането на вечери вкъщи. В момента се занимавам с много голямо нещо. Искаме да бием световния рекорд за пикник в света, което ще се случи в Пловдив това лято, като част от програмата на Пловдив 2019. В момента сме в процес на подготовка и когато всичко е готово, цялата страна ще разбере. Радвам се да правя такъв тип неща. Защо да не възродим тая идея?! Колко хора в България ходят на пикник? Като отидеш в Лондон, Париж или някоя друга европейска столица и се разходиш в един парк, ще видиш много хора. Уикендите, когато времето е хубаво, всички паркове са пълни. Не пейките в парковете, а полянките. Това е евтино забавление, достъпно за абсолютно всички, защото не е свързано с това да ходиш в скъпи ресторанти. Просто е готина концепция за прекарване на свободните дни. В България обаче не е разпространено. В парковете тук ходят да пият бира и да чоплят семки.

Това и аз съм го правил. Да, и аз съм го правила. Даже още по-лоши неща съм правила, ама да не губим аудиторията точно в момента. Казваш, че твое призвание е да говориш и да печелиш хората, и в същото време говориш много като мене. Кое е последното нещо, човек, ситуация, място дори, което те накара да млъкнеш, да си глътнеш езика? Една баба в Банкок, която седеше на ъгъла на една улица. Тя няма ресторант, има две будки и едно ратайче до себе си. Ей тая маса си представи. И ние си вървим, и изведнъж виждаме, че там има опашка, но не опашка, на която просто са се наредили някакви хора и чакат, ами такава, че като един си тръгне, други двама идват отзад. И опашката постоянно си седи. Бабата стои от другата страна и просто я виждаш как като механизиран робот на ебати жегата прави нещо там, бърка... Викам си: „К‘во става тука? Сто процента трябва да се наредим на тая опашка“. Оказа се, че тая жена бъркаше храна. Правеше нещо като супички – нудълчета с разни работи вътре. Това беше най-вкусното нещо, което ядох за цялото ми пътуване. Супер simple, ама уникално. Това, което ме накара наистина да си глътна граматиката, беше фактът, че тя през цялото време беше супер позитивна, готина и с механиката точно на робот. И между другото, там на опашката се залафихме с един човек, който чакаше след нас. И викам: „Извинявай, често ли ядеш тука?“. Той отговори: „О, да, тя е много известна. Тука всички след работа минават, за да се нахранят“. Ето това ме изкефи. Защото това е една баба, която прави нещо, заради което всички се редят на опашка, обаче е запазила супер традиционен и прост вид. На една количка, която се бута

на две колелца. За два лева сигурно става цялата работа. Но тя го правеше с много любов. Това ме накара да млъкна. Малки неща. Пак свързано с храна. Ами ако искаш мога да ти разкажа и за проститутките, които си завират пинг-понг топчета в ония работи. Бях доста шокирана. И там се поспрях за малко. Pussy change water, pussy-draw, pussy write letter... Това също ме накара да спра дъха си за малко. Какво представлява това? Обратното на историята, която ти разказах. Защото, доколкото осъзнавам, има два вида неща, които могат да те накарат да си глътнеш езика. Или много готини, или ужасно отвратителни. Всъщност това е другото нещо, което се случва, като отидеш на такива места, където броят на населението на един град започва с броя на населението на цялата ни държава. Там осъзнаваш с пълна сила, че има ужасно много хора, които живеят без никаква цел в живота, без никаква посока. Млади хора, които са докарали ситуацията дотам, че реално тяхната работа е да излязат на сцена вечер и да правят тотално отвратителни неща. От рода да си завират пинг-понг топчета по ония работи, за да забавляват чуждестранните туристи, които съответно си плащат. Ако мога да съм малко по-критична, това ме отврати. И си викам: „Бахти, в какъв свят живеем. Отивам си в София да си готвя“. Ти пътува много напоследък. Не искам да ти слагам такова клеймо „пътешественик“, но кажи какво е за тебе пътуването? То и предстои много. Нямам намерение да се спирам. В момента се опитвам всичките ми пътувания да са

свързани до някаква степен с моята работа. Първо, защото, когато отиваш сам да си вееш дупарката, ти писва бързо. Съответно аз имам и друга гледна точка. Готиното при мен е, че когато пътувам, веднага се сблъсквам с начина, по който се развива обществото на новото място – какво мога да си открадна, какво ново мога да видя, да опитам и т.н. Не мога да си представя да се занимавам с кулинария и да не съм била никъде. То просто няма как да стане. Интернет не може да ти го предостави това нещо. И ето един хубав съвет към хората. Пътуването е най-ценният... Опит, да кажем… Ами, да. Не знам, ти си по-начетен от мене – казва със смях. Много е важно да се пътува. Просто ти се променя кръгозорът. Хората, които пътуват, искат тука да е по-красиво. Дразнят ги разни неща. Пътувайки, получаваш едно такова усещане за стил, ако щеш. Усещане за това, което те заобикаля. Това е основното нещо за мен – искам нещата да са красиви. Тук не много често нещата са красиви, но малко по малко ще станат. В същото време не искам да съм от тия хора, които си бият шута. Защото и това е кофти. Ако всички се махнат, кой ще остане накрая. Никой. Пък и това не е някаква такава кауза, дето се бориш с вятърна мелница. С Николай пътувате заедно. А заедно ли готвите? Не. Той мие чинии. Ходи до магазина... Виж сега! Поканила съм те в един модерен тип съжителство. Ние не живеем „аз сама с гаджето ми“, ние живеем тримата заедно. Винаги. И даже с това се шегуваме често. Като станем възрастни... Хах, ние сме си възрастни… Като станем по-възрастни, пак ще продължаваме да си живеем тримата. Ние не сме някакъв тип сексуална тройка. Не сме и някакви тийнейджъри, които са още в универ-

ситета. Такива скуотъри по апартаментите. Просто имаме много готина хармония. Виж, тя се занимава с букинг на международни диджеи – казва, посочвайки Радо. – Организира партита и менажира артисти. Той се занимава... С какво се занимаваш? – пита Николай, а той казва: „Лога“. Ето, той прави някакви лога. Аз спах досега. После трябва да ходя да се снимам, защото сега е започнала една кампания на Absolut, в която участвам. Сигурно ще сготвиш нещо по-късно? Да, после ще сготвя и ще гледаме филм. Спокойствие. Какво те кара да се чувстваш комфортно с хората? Честно казано, в последно време доста си стесних кръга от хора. Свела съм го до такъв генерален минимум, в който наистина да съм обградена от хората, които ме карат да се чувствам комфортно. А това са хората, с които няма нужда да се правя на абсолютно никаква. Може да съм себе си 24/7. В момента си в стая с голяма част от тези хора. Може би така действа пътуването? Може би след дълго пътуване, когато се прибереш у дома, по-правилно оценяваш хората. Да, случва се такова нещо. Но това се случва и когато се занимаваш с нещото, което искаш да ти изпива цялото време. Аз в идеалния случай си представям просто да си работя тихо и кротко всеки божи ден и да съм заобиколена от не на всяка цена голяма, но качествена група от хора, които да са постоянно с мене. А какво те дразни в хората? Снобарщината много ме дразни. Много ме дразни липсата на усещане за красота. Дразнят ме такива хора, които са готови да търсят известност и публичност

дори и с масовата си тъпота, простотия и нищета. Ей, такива неща ме побъркват. Понякога, като се замисля за моята идеална цел тука всички да искат да ядат глазирани патици и да имаме подправки в магазините, осъзнавам всъщност, че на хората в България до голяма степен им се е извратил стандарта за това какво търсят от живота. Все повече хора просто искат да са известни, на базата на каквото и да било, или на нищо само по себе си. И това вече е крайно важно. А какво правиш? С какво си допринесъл? Какво точно е естеството на твоята известност? Ето така хората стават тъпи... Не е само чалгата, изглежда. Не е. Много би ми се искало тука, в България, един ден аз да съм най-тъпата. Ако това може да стане, ще е супер. Може да сме двамата. Или четиримата. Неее, не може – смее се тя – те са от умните, могат да работят с компютри... Какво беше детството ти? Аз имах хубаво детство като на децата, които обичат живота си. Шампион на игра на ластик седи пред тебе. Ако това беше станало официален спорт, аз може би щях да съм много нагоре. Каква беше като малка? Откачена. Хубаво дете от блока. Аз си джитках насам-натам, бях много малка, като спрях да ходя на детска градина. Гледах си се сама. Нямах никакъв проблем с това. Първият път, когато отидох на детска, хванах въшки и ми отрязаха косата. Разсърдих се на майка ми и заявих, че повече няма да ходя на такива неща. Да забрави! И след това започнах да се гледам сама. И ми се

получи супер. Аз съм си такъв independent spirit от ранна детска възраст. Ако знаеше, че утрешният ден ще се повтаря до края на живота ти, как щеше го изживееш? Както в неделя. Цялата неделя. Така бих го прекарала! Каква беше твоята неделя? Ей сега ще ти покажа – и ми показва видео, на което се виждат мъже, облечени в рокли, които танцуват на силна музика, примесена с женски смях. Ден, в който обикалят мъже, облечени... ... в женски рокли и се чува отвсякъде George Michael. Хем се забавлявахме, хем свършихме работа. Две в едно. Да се прибереш през нощта след запой, а на сутринта да дойдат вкъщи да те снимат за някаква кампания. Да можеш да работиш с всичките си приятели и да е супер забавно. Ето това беше моята неделя. Каза ми къде съм аз. А какво си ти? Манджа с грозде. Разсмивам се. Разсмива се и тя. Добре, дай пак. Божана е щастлив човек, който живее в България и се опитва да се занимава с дейност, която на повечето хора би им се сторила безпредметна и ненужна, но на мен ми доставя удоволствие и ме прави щастлива. Аз съм си щастлива всеки ден. Аз също съм щастлив всеки ден. Айде, хубаво, стига мрънкане колко сме нещастни. Пушим по цигара заедно и е време да си тръгвам. Вече съм по стълбите, когато чувам: Чао, брато!

панкер-анархист

драсти, Сид, как си? Как е Нанси? Успяхте ли да намерите покой? Не знам къде сте, знам само, че сте заедно. Представям си ви легнали върху меки кадифени поля, погълнати изцяло от вакуума на любовта си. Ад или Рай? На кого му пука? Защо не и двете?!

Скоро станаха 40 години, откакто тегли майната на всичко и всички. 40 години, през които много неща се промениха. Повечето за лошо. Най-вече бунтът. Ако не е за продан, то той напълно отсъства. Младите вече не изпитват тази непоносимост към статуквото. Не ги интересува какво се случва, какво ще се случи навън, в истинския живот. Прекалено заети са да висят в интернет. Това не е някой прочут бар, а новият хероин. Как действа, ще ти разкажа с подробности някой друг път. Важното е, че на повечето не им пука за абсолютно нищо, дори за себе си. Твърде много ред, прекалено малко хаос.

Няма да ти мрънкам колко зле е положението. Исках да проверя как си и да споделя, че липсата ти е осезаема. Нямам представа кога и дали въобще някога пак ще седна да драсна ред по твой адрес. Просто знай, че те помним. Преслушваме старите песни, изказвания, споделяме позиции, търсим нови такива със същия заряд. Културата е жива, макар и на системи. „Пънку нема умрè“ си повтаряме често аз и моите хора с надеждата, че наистина няма да умре, поне не преди нас. Някой ден ще разискваме дълго тази тема. Засега обаче – сбогом, анархийо. Поздрави Нанси и до нови срещи.

герак

едно виолетово палто улиците

ебето беше сиво. Сградите също. Безцветен ден, чийто край мислех, никога няма да настъпи. Вървях по улиците съвсем сам. Накъдето и да погледнех виждах едно и също – черно-белия цвят, който пустите сгради и пустите хора отразяваха. В слушалките звучаха „The Cure“, а отвъд тази защитна звукова бариера дебнеше равномерното шумолене, идващо от двигателите на колите. Скитах се безцелно, внимателно и аналитично оглеждах всеки, с когото се разминавах. Колкото и да исках, не можех да отместя поглед от безформените им лица. Потъвах в хлътналите скули, давех се в мътните бездънни зеници. Абсурдно, но факт – доставяше ми удоволствие да се потопя в мръсотията, наречена улица. В тази мръсотия се крие същността на живота. Затова всеки път, когато през ноздрите ми се прокрадне някоя отвратителна, насълзяваща очите миризма, аз не спирам да дишам, а правя точно обратното. Поемам дълбоко въздух с желанието да я инхалирам цялата. Това ми напомня колко многослоен е животът. Колко е важно, въпреки сивотата, да продължиш напред с широко отворени очи. Да стоиш буден в заспалата обстановка на ежедневието.

Такъв заряд носят улицата и нейните обитатели. Изпод светлината на тротоарните лампи може да се наблюдава контрастът между щастието и тъгата. Проблемът е, че са едно цяло и е трудно да бъдат изолирани поотделно.

едно виолетово палто Замислен, продължих да крача по разбитата улица. Навсякъде около мен се случваха чудати дейности. Я нещо се рушеше, друго скърцаше с агонизиращи децибели, но никога нищо не стоеше просто ей така в покой. Реших да поема по централен булевард. Там човекопотокът свистеше яростно като бурна, пълноводна река. Обикновено количеството събития, случващи се по едно и също време на такива локации, са непосилни за понасяне от моя страна. Този път реших да изтърпя жуженето, защото усетих, че имам силата и нуждата да го направя. Хаосът ме погълна ненадейно. Хаос, в който всеки със своя собствен свят агресивно нахлува в чужди. Водят се войни, които свършват за секунди. Точно толкова секунди, колкото са нужни да се разминат две тела на улицата. Разминах се и аз. С едно виолетово палто. Насред монохромния пейзаж пред погледа ми се прокрадна жадуван пигмент, който изчезна бързо като премигване.

Впуснах се в преследване на това палто с надеждата, че то ще ме отведе при другите цветове. Хванах дирята и се понесох след него. Не виждах нищо друго. Това беше единственият сребрист звезден лъч, зад който имаше смисъл да тръгна. Накрая, задъхан, настигнах палтото. Хванах го за ръкава и се запознах с притежателката му. Попитах: „Накъде?“ – отговори ми: „Накъдето и да е! Далеч… далеч от смога на безвремието, тоест напред и нагоре… може да се бием с пръчки, но няма да се даваме!“. Не отвърнах нищо. Единствено мълчаливо кимнах. Тя също, след което тихо продължихме по тротоара.

Не знам защо постоянно мислех за това, което сънувах. За момичето и нейната дреха, които така силно се бяха запечатали в съзнанието ми. За сивотата и контраста, предизвикани от няколко цветни нишки, чифт зелени очи и усмивка. Сега си спомних още нещо. Малко преди да изчезне от погледа ми ѝ подадох ръка. Тя я хвана силно, дори ме прегърна. Дълго не можех да разбера защо постъпи така. После се сетих. Изпитваше страх, че ако не ме хване, белотата ще засмуче и нея обратно в празнотата.

герак

белота Вървяхме в тишината дълго. Никой не продума нищо повече. Нямаше и нужда. Всичко продължи цяла вечност, но си давам сметка, че са били едва няколко мига. Няколко мимолетни прескока на сърцето, които бързо бяха заслепени от белота. Сградите започнаха да изчезват. Павираната улица също. За известно време пред мен остана само тя и виолетовото палто. После щрак! Отворих очи, беше изгревът, който успя, за мое най-огромно съжаление, да ме откъсне от прегръдката на съня. Станах от леглото и отворих прозореца. Навън беше пусто. Пусто, но цветно, а това не ми доставяше удоволствие, както по принцип.

едн тър ка кар сво тъм защ иб нав се кур чер стр кра кра кам без не нам тъга ти че иск гов ощ пре ост бе очи дра със тов ниц док ств и г зем сту пре гор

на пеперуда до мен долетя от източен вяр довяна аз съм пеперудата на тази дъсзабодени с другите сме част от колекция рфиците бляскави бяха наши мечти но само ободни от тях отново ще летим изгрява на мен фон сладка луна и казва лапни ме щото съм цяла търся влача се денонощен блед всяко вдишване е квадратче към теб и всякъде тъкмо тук си била и зад ъгъла си скрила едва ти си хаоса в мен дупка от ршум ти плод развален бял космичен шум рни истини в мойто тяло пълзят всички изрели се извиват назад стоя на пръсти на ая на света градът умира бързо под моите ака политам там където е нощта и не исм вече да поглеждаш назад в мойта стая с зброй врати защо да се моля ако никого мога да спася защо да търся ако няма да меря нищо сам защо да знам ти си скрита а и плачеш в мен кажи ми че ще те има не идваш сама и носиш нощта кажи ми ще те има всичко в един единствен ден ка да разбере за мен колко още трябва да воря да рисувам себе си по памет колко ще трябва да се моля мисли за мен както еди самотен ден от безмълвната вечност тави в мен безчувствени мечти тъй искрен моментът за двама с искащи блуждаещи и това е приказка една и времето играеше ама абсурдът бе комедия една а любoff с образи бели костюмите потънали в тъга ва е приказка една цигарен дим мастилца празна и приказка за стари времена като другите крещят или говорят за изкуво самотният човек на масата лови мухите ги пуска бледа луна открива лице гола мя лежи под мен бяла змия пълзи напред удена змия път далечен към теб диви коне епускат в мен те ме носят към теб през ри от лед стени от страх те ме носят пак

АЗ И ТИ. ФАЗИ НА ПОЛУДЯВАНЕ

едя в центъра на света, моя свят. Сградите са вехти, високи тавани, тежки пердета, ниши, еркери, детайли, ръждясали парапети, мраморен вход и масивна врата. Мога да ги гледам цял ден, да опитвам да ги разбера, бих изслушал тяхното свидетелство за това какво се е случило между тях. Между тях е площадът. Хората търкат обувки по него, сядат, стават, хвърлят фасове, целуват се, показват си среден пръст, мразят се, обичат се. Или просто преминават. Отляво на тоя площад има един бар. Седнал е като наблюдател и изглежда, че е там още от началото. Знае повече от мен, съответно не мога да вляза, без да го попитам. Спирам пред него и симулирам мислене, иначе гражданите ще ме сметнат за полудял. Очите ми рисуват линии от горе до долу, от лявото до дясното, взират се, четат лицето на бармана, клиентите и чистачката, която безсмислено мокри кристалния под. Забелязват ме и тук идва ключовият момент. Ако се зачудя и хвана дръжката, вратата няма да се отвори. Ако послушам johnny, който пееше because you’re mine, I walk the line, това място е моето.

Влизам, подават ми чаша вино. Масата е с три стола и ако съм късметлия, само един от тях ще остане празен. Фаза едно – нетърсене. Не съм те търсил, не съм очаквал, може би съм искал, но не съм знаел, не съм се молил, не съм предполагал, не съм се надявал, никой не ми е казал. Особена е секундата на метаморфоза. Съвсем честно, не ме интересуваш. Мигане. Съвсем честно, ако не си ти, аз не мога да бъда. Фаза две – нетърпение. Кракът ми ритмува само дето тая песен не съм я чувал. Срещаме се, директно ти казвам, че те обичам, и млъквам. Аз наистина нямам какво повече да кажа поне сега, поне докато въобще не знам къде се намирам, коя си ти и кой те доведе. Фаза три – неискане. Не ме искаш само от куртоазия. Любовта има и винаги е имала само едно отражение – смелост. Тичам повече срещу себе си, отколкото срещу тебе. Целувам те, дърпаш се, пак те целувам, този път ти мен също. Разрушавам ти бастиона, влизам ти под кожата, ще остана, знаеш, че ще остана, и не можеш да направиш нищо по въпроса. Аз скочих пръв в дупката, но понеже съм рядко гадно копеле, те хванах за ръка и те повлякох със себе си. Фаза четири – неоставане. Искаш да останеш, но тръгваш. Налага се явно. Оставам тъпо влюбен насред града. Имам проблем с проблемите

на всички останали - те просто ми се струват несъществени. „Не мога да си намеря мацка, не мога да спя, не мога да чукам, не мога да намеря смисъл в живота, не мога да си купя обувки, не мога да запаля колата, не мога да завърша, не мога да свърша, не мога да не друсам, не мога“. Не мога да ти помогна, копеле, понеже така, като те гледам, нищо ти няма. Същевременно моята мацка замина и се чудя как ти ще помогнеш на мен. Фаза пет – немълчене. Всяка вечер, всеки миг – говорене. Ще ти разкажа цялата история, не е нужно ти да говориш, понеже аз съм мълчал достатъчно дълго. Смееш се, плачеш, разбираш, не разбираш, чудиш се, питаш, съгласна си, не си. Радвам се. Фаза шест – невъзможност. Няма как да те чакам, но нямам и избор. Няма значение, може да остават седмици. Но последните два дена преди да дойдеш са непоносими. Затишие пред буря, пред нашата буря. Фаза седем. Две ръце ме обгръщат, плъзват се по гърдите ми, вдигат се и ми хващат врата. Стискат ме, искат да ме откраднат и въобще нямат представа, че вече са го направили. Сервитьорката носи друга чаша вино. Пита ме дали може да вземе свободния стол.

джиджи

ТО ВА Е ТО Р БА ЛАН 44

ърво женско отделение на болница „Св. Наум” приемаше пациенти за настаняване и в неделя. Ето защо наоколо беше по-оживено, от който и да било делник. Дузина медицински сестри се разминаваха в коридорите по двойки на равни интервали от време, без да се поглеждат, и се сливаха с потоците от пациенти, придружители и няколко човека, които бяха подранили за свиждане. Те бяха облечени в на пръв поглед обикновени ежедневни дрехи в резеда или бежово, изсветлели още повече от прекомерното използване на белина в пералнята зад болницата. И можеха да бъдат разпознати само по златистия бадж, който по правило трябваше да слагат отляво на гърдите, но често закачаха, където им падне, или изобщо забравяха. Елза обаче не знаеше всичко това и този неделен следобед за нея по всичко приличаше на сряда. Сякаш в дългия коридор, в който беше седнала да изчака сина си, не достигаше въздух за началото на новата седмица. През двата високи прозореца се процеждаше твърде малко от светлината на майското слънце, а после потъваше в жълтото на стените, което я караше да мисли, че навън е студено и вали, както когато дойде със сина си. Седнала точно по средата на коридора на една странно дълга пейка без облегалка, Елза се опитваше да не гледа в преминаващите хора, защото се потискаше. Единственото лице, което огледа внимателно, забеляза случайно, докато поглеждаше ту към единия край на коридора, ту към другия, тъй като вече

не помнеше откъде точно беше излязъл синът ѝ да потърси лекар. Малко момиче с тънка плитка, спусната по врата, което ѝ се стори, че е виждала и преди. Навярно дъщеря на някоя нейна бивша колежка от шивашкия цех на ул. „Перуника“ 11, в който беше категорична, че е работила повече от десет години само заради името на улицата и малката градина от бели ириси между два от блоковете на цеха. От ония мили деца, които свършват училище, а после отиват на работното място на майките си да ги изчакат, помисли си Елза. Гледаха се известно време в очакване да се поздравят, което не се случи. После Елза прехвърли десния си крак върху левия и отмести бавно глава, за да срещне открехнатата врата на болничния кабинет пред себе си и да пусне плахия си поглед да влезе през малкия процеп. Когато Елза започна да оглежда кабинета, първо беше само от любопитство. Беше забелязала цвета на вратата: цвят на престояла извара – нито бял, нито жълт, и малката табела до касата на вратата, на която със ситни букви пишеше: „Д-р Георгиев – психиатър“. Но единственото нещо, което всъщност можеше да види през малкия процеп, беше една лоша имитация на Engelshut от Клее. Именно картината събуди интерес у нея. Елза обаче не разбираше нищо от изкуство, още по-малко от немски кубизъм или баухаус. Затова постъпи както всеки път, когато е объркана – започна да брои на глас. „Три двойки очи“ – каза си първо тя.

Струваше ѝ се, че гледат едновременно към нея и право напред към вътрешността на стаята, където си представяше някакъв човек. Виждаше го да седи зад масивно махагоново бюро без нищо отгоре освен един стар тефтер, подобен на учителски дневник, в който не пише, а само отбелязва: „три двойки очи и само една уста“. Може би устата на някоя пациентка, запушена от едната ръка на човека, докато другата притиска с лакът гръдта ѝ към повърхността на тъмния махагон. Или пък устата на малко момиче, което тайно е влязло да се скрие под голямото бюро, за да изненада баща си, и което после се научава да брои с еднометрови ириси само за да помни всеки път, когато някой го лъже. Тия мисли накараха Елза леко да се изчерви и да се стресне от самата себе си. С годините тя се беше убедила, че щом започне да вярва в подобни неща, те се сбъдват. Мислите ѝ придобиваха силата на предсказания, които често я караха да смята, че може да контролира бъдещето безнаказано, но това не ѝ носеше успокоение, а само чувство на вина. През годините това чувство се появяваше спорадично, а после отшумяваше и винаги ѝ напомняше за времето, през което се грижеше за болния си съпруг и работеше на две места, от което не ѝ оставаше време за майчински грижи. Такава вина изпита и първия път, когато влезе в болницата в оная сряда преди две години, когато започна голямата буря, продължила цели две седмици. Тогава

Елза дойде със сина си, който излезе през единия край на коридора да потърси лекар, и повече не се върна. Цял следобед тя се опитваше да брои минутите на очакване, докато накрая до нея се спря една бежова униформа, която я заговори с човешки глас: – Здравей, Елза, аз съм д-р Георгиев. Няколко метра встрани малката Софи продължаваше да изследва Елза предпазливо. Тя смяташе Елза повече за странна, отколкото луда и нямаше представа защо синът ѝ я беше вкарал в психиатрична болницата и дори не я посещава. За нея строгото изумление на Елза не беше нещо ново. Докато наместваше краката си по същия начин, тя се опита да си спомни всички техни разговори, за да осъзнае накрая, че всеки от тях е гатанка с поука, която не успяваше да разбере веднага. Точно такава беше и първата им среща преди около две години, когато Елза научи Софи да брои. И макар да не беше в прашния шивашки цех на ул. „Перуника” 11, Елза с радост би си спомнила, че беше в градина от еднометрови сини ириси. Стига да можеше. В онзи ден Елза беше излязла за пръв път да поседи в градината на болницата след много уговорки с главната сестра и лекаря, когото тогава харесваше, но с времето ѝ стана противен. Седнала в края на една стара дървена пейка, тя имаше усещането, че е напълно сама пред най-красивата гледка в живота си. По детски сантиментална и някак романтична. По-съкровена дори

от първата ѝ брачна нощ и момента, в който прегърна новородения си син за първи път. Ето защо, когато видя Софи насред градината как удря по цветята с пръчка по-висока от нея самата, как ги къса, а после стъпква, изпита дива ярост, която тръгна от петите, и за няколко секунди я накара да настръхне и изтръпне цялата, а когато стигна до устата, се материализира в горчива храчка. Това принуди Елза да стане със засилка, за да изплюе тая черна материя, която след себе си остави само тъга. Тя накара момичето да събере всички цветове в скута си, а после му показа как да брои. На пейката в болницата Софи си спомни, че в онзи ден – денят, в който разбра, че баща ѝ изневерява на майка ѝ, мразеше тая смугла жена на средна възраст без срам. Спомни си колко дълго я наблюдаваше от съседната пейка, без да отмества поглед, почти както сега, а Елза носеше същите отпуснати дрехи и по същия начин беше скръстила крака. Това, което нямаше никога да забрави обаче беше, че когато си тръгна, взе увяхващите цветове със себе си, а на следващата седмица, щом учителката ѝ я попита как се е научила да брои, тя отговори с думите на Елза: „С мъртви детски души”. Като дете на разведени родители Софи рядко правеше компромиси с хората, които срещаше, докато чакаше някой да я прибере. С времето обаче тя беше разбрала, че Елза е строга само в

началото, докато все още се надява, че ще дойде синът ѝ, а после винаги става разговорлива и даже забавна. Затова я беше превърнала в своя приятелка. За две години Елза я беше научила да шие дрехите си сама, да прави хербарий, а след като последния път ѝ показа как да сплита косата си на плитка, опита вкъщи сама и сега беше дошла да ѝ се покаже. И тъй като Елза не реагира, когато я видя, Софи реши, че е време да се приближи. Седна плътно до нея, закачайки я с десния си крак. – Защо седиш тука? – попита Софи почти без глас, тъй като още по средата на изречението осъзна, че Елза е твърде разсеяна, за да я чуе. Когато се канеше да повтори въпроса, но някак по-високо, че да бъде чута, Елза изведнъж отместив погледа си върху ръцете на Софи, отпуснати в празна шепа върху скута, и без да среща очите ѝ, отговори: – Чакам да дойде синът ми. – Аха. – А ти защо седиш тука? – попита Елза. – Всяка неделя съм тука. В неделя се виждам с баща ми. – Ама днеска е сряда, дете. Кажи ми къде си в сряда?

– В сряда съм при мама – отвърна объркано Софи. – Но сряда беше преди три дни и ще бъде отново след още толкова. Може да попиташ мама. Тя ще ме чака в градината точно в четири. – Ти изглежда днеска наистина не си тука – каза строго Елза, облягайки брадичката си върху скръстените си крака. – А на мене така ми трябваше някой, който да е тука. – Не, днеска, всеки път съм си тука – отвърна Софи. – И аз, само че в сряда, когато навън вали като из ведро, майка ти едва ли би те чакала в градината. После присви очи за секунда сякаш се опитва да си спомни нещо важно и продължи: – Той може би се е загубил. Вместо да зяпам там, трябваше да го потърся. – Къде там? – попита Софи. – Ами по коридорите, че отиде да потърси лекар. – Не, питам къде зяпаш. – Чакай малко сега. Една дама никога не зяпа! Тя може само да хвърля поглед от време на време, когато няма интерес, но нещо малко не разбира,

или да наблюдава за кратко, когато интересът се появи и трябва да брои, за да разбере. Моят интерес се появи ей там. В стаята. И сега се уча да броя. – Виждам картината – каза Софи, която се страхуваше от това платно от последния рожден ден на баща си. – Ама тя е една. Ти какво има да й броиш? – Една картина е добро начало. Сега преброй какво виждаш на нея. Софи постоя за миг, загледана в имитацията на Клее, и после малко засрамена отговори: – Не мога да преброя това нещо. – Можеш, но това, уви, няма да ти помогне да разбереш какво е. Но пък ти го виждаш, което положително значи, че си тука. Кажи ми защо го виждам аз? – Защото не затвори вратата на излизане, Елза – отговори Софи и после се притесни сякаш е казала нещо нередно, но тъй като Елза не даде вид да е чула последните ѝ думи, продължи. – А на мен не ми е нужно да броя, за да разбера какво е, мила Елза, защото знам. Това е Торбалан. Елза се смути. Искаше да удари детето през лицето и да го накара да погледне по-добре, за да види, че това са всъщност ангели. Да го нака-

ра да познае техния ужас, радост и гняв и да ги обикне именно заради това. В този миг обаче вратата се отвори и се чу мъжки глас, който Елза се боеше да свърже с лице, затова предпочете да се взира в изсветлелия бежов панталон. – Елза, сестрата още ли не е дошла? – попита лекарят, но когато не получи отговор, се обърна към детето. – Софи, време е да вървиш. Майка ти чака долу от няколко минути. Голяма плешива глава се наведе, за да остави отпечатък от устните си върху челото на детето, след което Софи целуна Елза по бузата и хукна навън. Лекарят хвана болната под ръка и я поведе по коридора. Седнала на леглото, в ъгъла на своята стая, Елза опита да намери лек на собственото си объркване. Преброи един прозорец, едно легло, една заключена врата. Спомни си последната среща със сина си за пръв път от месеци насам и видя две ръце да събличат бежовата униформа. Когато потърси лицето, срещна бял кръг вместо уста и три чифта очи в различни цветове, които ѝ се стори, че гледат едновременно към нея и право напред към вътрешността на стаята. – Не са ангели. Това е Торбалан.

папа

в е к

ъ т 53

овекът, който нямаше желание, се изкашля. Чакаше повече от обичайното на опашката за кренвирши, което определено го изнерви. Постоянно местеше тежестта на тялото си от коляно на коляно, което по никакъв начин не го олекоти, дори напротив, имаше чувството, че става тежък, прекалено тежък, и съвсем скоро плочките на супермаркета ще се пропукат и той ще пропадне без никой да го види, камо ли да реагира. Тази мисъл въобще не го смути. В нея нямаше нищо ново - той ежедневно мечтаеше изчезването си от лицето на този шибан, отвратителен, мизерен, нещастен и най-вече тъп свят. Този човек нямаше име и снощи не му стана пишката. Смотолеви там две-три изречения, обу си червените гащи и слезна пред блока. Беше късно и студено, пияните хора крещяха и се прегръщаха върху кишавите тротоари. Човекът без име за момент се замисли дали да пие нещо, но бързо се отказа. Той винаги се замисляше и винаги се отказваше. Пресече, без да се огледа, и отвори вратата на сградата отсреща. Тоест прибра се. Застана пред огледалото много гол и твърде сериозно се загледа в увисналия си кур. „Е такова нещо не бях очаквал, ама наистина“. Разочарован, че не получи отговор, той седна на старото канапе, което изхрющя, погълна го целия и реши да не казва нищо по въпроса. Все пак канапетата си говорят с хора само в извънредни ситуации.

Този без име опита да се разплаче. Бучеше, напъваше се, скимтеше, но не стана. Само дето му се досра. „Оф, не мога“. Много смутен, изправи се, пусна телевизора, сипа си чаша вода, изпи я и изхвърча навън, тряскайки вратата след себе си. Тръгна с бавна крачка. Всяка подмината лампа усилваше чувството, че нещо го гони. Забърза, но още не тичаше. Щеше да се затича след малко. Засега просто вървеше леко уплашен. Беше му пределно ясно, че зад него няма никого, и съответно не си направи труда да се обърне. И все пак онова горчиво чувство растеше до момента, в който напълно обзе съзнанието на човека без име. А той спря и повърна. Палачинките, крем супата и порцията китайско, която уж не му беше стигнала. Драйфаше като влюбена ученичка, а хората тихо се подхилкваха и го сочеха с кривите си пръсти, чиито нокти не бяха отрязани. Избърса си устата с ръкав и затича. Мислеше, много мислеше. След още няколко пресечки щеше да проговори, но засега мислеше. Очите на детето се пълнят, докато една случайна капка не си проправи път, бутана от недоволство и дърпана от гравитация, раната на коляното почти е заздравяла, останали са няколко корички за чоплене, колелото набира

инерция, която излиза извън контрол, скоростта има вкус на величие, юмрукът чупи носа на този, дето много се шегуваше, дланите му обхващат лицето, дишането става все по-трудно, момичето лежи върху студените чаршафи, няма представа какво ще направиш, но иска да го направиш. Димът от цигарата се просмуква в дробовете, издишаш го във формата на тънка струя, вратът на баща ти се опъва в неразбиране и неспособност да ти покаже верния път. Верен път не съществува. Капките уиски пукат в празната стъклена чаша, звучат като ранните албуми на Coltrane, пясъкът щипе и опъва усмивки, които приличат на свобода, влакът тупти като сърцето и повиква мисли за бягство. Само за да се върнеш. Куха самота в лятна нощ, безсмислена пот мокри косата, възмущение от реалността и грам никакво желание да си тук и сега, понеже там и преди изглежда доста по-уютно. Смисъл? Този без име шептеше сякаш изрича молитва. Добре, става, ще го направя. Ще остана тук нарочно, няма да изчезвам, да пропадам в плочките или тоалетната да ме засмуква от ану-

са надолу. Ще се прибера вкъщи, ще си сготвя. След като се нахраня, ще изпия чаша вино и ще изпуша една цигара. Ще измия чиниите. После ще избърша прахта от книгите, които вече съм забравил, че са прочетени. Ще извадя старото кожено яке. Бих излязъл отново само за да го понося навън. Ще подаря телевизора на съседите и ако реша нататък, ще си купя нов. Ще се обадя на хората, чиито имена съм запомнил. Ще купя цвете на майка ми и бутилка японско уиски на баща ми. Ще си помисля. Ще седна и ще си помисля, докато не започна да усещам спонтанно съжаление, едва удържим гняв заради тъпотиите, които съм правил, сърцата, които съм разбивал, и сънищата, които съм отнемал. Ще си изстискам черните точки. И ще се извиня. И ако не проработи, може да го духате. Този без име се казваше Юли. Както тичаше, изведнъж спря. Приклекна, дишаше тежко, капки слюнка падаха от устата му. Беше на средата на улицата, точно отляво се намираше домът му. Юли се изсмя, тръгна надясно, отвори входната врата. Стъпките му изкънтяха по стълбите.

джиджи

годините на нашите животи

Ако не можеш да кажеш истината за себе си, не можеш да я кажеш и за другите хора Вирджиния Улф

оментът е специален. Не защото се случва нещо необичайно. Напротив! Всичко е, както трябва да бъде. И точно затова е перфектно. Дишам, издишам. Кръвта прави поредната си обиколка из моето тяло, сърцето ми продължава да се свива и отпуска все така напористо. С две думи: жив съм! Предполагам и утре ще е така. Ще ми се, макар никога да не се знае със сигурност. Нека все пак оставя на спокойствие утрешния ден и всичко, което е решил да изсипе върху ми. В момента – тук и сега, аз съм и ще бъда. Понякога е трудно да останеш концентриран в света, в който живеем. Свят на бързите храни, бързите коли, бързата мода… и бързия секс. Да, точно така… и на бързия секс. Защото дори любовта стана експресна. А къде отива кефът тогава, питам аз?! Половинчатите ни същности пряко въздействат върху ежедневието. Без никой да ни кара, натискаме педала на газта, но не осъзнаваме, че боксуваме на едно място. Живеем така, както и ще умрем – бързо. Заслепени от лъскавата на пръв поглед действителност, която измамно ни подхлъзва да си мислим, че имаме време. Истината е, че нямаме, и затова сме си виновни ние самите. Избрахме си петата предавка от алчност. Избираме я постоянно, защото все нещо не ни стига. Впускаме се в ненужни приключения и

походи, зад които пропускаме същественото, намиращо се под носа ни. Гледаме напред и падаме, тъй като не сме отчели онзи малък детайл, онази неравност, която ни спъва. Тя ще продължи да го прави, докато не натиснем спирачката. Докато не спрем напълно, поне за миг, за да огледаме наоколо, да усетим пулса си как яростно се опитва да пробие тъпанчетата ни. Точно този пулс иска от нас малко покой и време. Най-вече време да възстанови нормалния си ритъм. В противен случай внезапно ще спре, а неговият отказ да следва темпото, би бил болезнен и нежелан от мнозина. Често си правя равносметка за свършеното дотук. Ще продължа да правя, защото не обичам да губя нишката. Не обичам да препускам през деня и нощта така сякаш утре ще мога да се поправя, ако днес сбъркам в нещо. Предпочитам да поговоря малко с изгрева, да послушам многобройните истории, които вятърът ще ми разкаже, а след това в края на този порочен цикъл, да заспя, погълнат от унеса на нощта. Предпочитам да усетя миговете, за които след време ще се сещам с усмивка. И, наистина, чудя се какво ли ще си спомняме, ако въобще стигнем до етапа от човешкия живот, наречен старост? За себе си предполагам, че ще изникнат онези дни, изпълнени с тръпката на младостта, когато без каски бръмчахме с раздрънканата Веспа на ДжиДжи по улиците на София, безсънните

нощи, прекарани пред белия лист, или взирайки се в красивите очи на мацката от другата страна на възглавницата, както и тежките утринни мигове преди първото кафе. Ще си спомням също така и моментите, когато слушахме Иги Поп, мечтаейки за нещо, а след това излизахме навън и го постигахме, защото мислехме, че всичко ни принадлежи. А то наистина ни принадлежеше, понеже имахме смелостта да мечтаем. Истински и безкористно се впускахме в преследване на това, което е наше, приемайки го за такова по презумпция. Затова, когато и финалният миг настъпи, се надявам с чиста съвест да си кажа: „Да, струваше си!“, а след това да потъна в дебрите на безкрайността с остатъка от достойнството, което старостта все още не ми е отнела.

герак

Нека да започнем.

импровизация 2. александър митрев | джиджи

Здрависваме се и тихомълком тръгваме по сивата улица като два плъха, които си търсят уютна дупка. Сашо върви в неравноделно широки стъпки, опитвам да му хвана ритъма, не мога. В задния ми джоб скърца лист хартия – индулгенция за неподготвеност, няколко въпроса тип лексикон. Мислех демонстративно да ги поставя на масата непосредствено, след като седнем. Така събеседникът ще съзнае сериозността на разговора, ще се намръщи и ще издиша съвсем тежко. Или ще се разсмее, както всъщност стана. Дупка намираме – в нея се пуши, пие, големи артисти те гледат статично през рамка и не мирише на рози. Логично е да се засечем с приятели/познати/полицаи/престъпници/политици/проститутки/ приятни хора. За съжаление, се засичаме с лицето Куц – по-скоро приятел, макар и на моменти с характерни белези от всички в графата. Той автоматично става част от събитието ни.

Вие сте много известен с това, че интервюта не давате. Какво Ви накара да не дадете и това интервю? Аз винаги съм си мечтал да давам само интервюта на живо, за да мога да се възползвам от ефира, за да казвам нецензурни думи, защото нецензурните думи са навсякъде, но всички се правят, че не ги забелязват, а в ефир никой никога не ги казва, и всички са много възпитани, и добри и мъдри. Добре тогава, коя е вашата любима – кажете я и ние ще я излъчим. Веднага се сещам за едно стихотворение, което знам от един дърт човек. То звучи така: голо трака дюшемето гологъзи се в кревата бели нянки се размятат и егати миризмата. Та аз по-скоро не обичам псувните, защото да кажеш: „да му еба майката“ е някак лесно. Поетиката не се събира в мръсни думи, не можеш просто да псуваш. Псувнята е ненужна. Аз бих се ограничил до „мама му стара“, защото имам деца. А можем ли да кажем, че обичате да говорите мръсотии с чисти думи? Да. Мога да ви прочета още една мръсотия, която написах, стига да е в джоба ми – бърка в джоба си – написах я по случай празника на влюбените и исках да изпсувам, без да употребявам вулгарни думи. И написах това:

аз твойта мантра да науча ах, бих повтарял до безспир с букет ще вляза в твойто блато, където обещаваш пир. Това за мен е примерно една псувня. На моя език, според моите разбирания, това е много обидно. Така псувам аз – поетически. Тоест Вие сте един много красив човек, щом псувате така? Красив – не. Красив не съм, астралното ми тяло е много красиво. Добре, да започнем отначало. /смях/ Кой сте Вие и къде присъствате? Ако става въпрос за разговор, който след това ще бъде публикуван, или както това се нарича – интервю, ако може човек да е искрен в отговорите си, което много рядко се случва, това би било най-доброто интервю. Та ако вие ме попитате аз кой съм, аз бих могъл да кажа така: аз съм едно копеле, което наскоро стана на 40 години, и за тези 40 години съм видял и преживял толкова, че са ми напълно достатъчни, и бих могъл да напусна вече този свят. Къде присъствам? Навсякъде, където се появя. Примерно, ако… гледай сега отговорът колко много зависи кой го дава… – Сашо заема маниера на суперзвезда – би могло да се отговори така: от известно време вече присъствам и на европейска сцена и съм единственият представител от България на европейска сцена в импровизационния театър. И там присъствам. Но аз не бих дал тоя отговор. Аз бих дал отговора такъв: “Аз присъствам като независим артист девет-

найсет години и присъствам на театраланата сцена в България, като съм избрал да бъда независим, имайки предложения от столичните театри, съм предпочел да остана независим, и да се боря сам с тая работа, която се нарича театър, защото инак аз там не виждам смисъл. Тогава какво означава да сте независим? Независим също е кофти капан, защото няма независим, винаги идват пари отнякъде. Защото каквото и да е, за да направиш нещо, винаги ти трябват пари. И да, от държавата взимаме пари, които са изключително недостатъчни за нас, но все пак държавата ни помага. Взимаме и пари от частни лица, които помагат само заради идеята. Независим значи да не си в държавното учреждение и да не си там заради удобствата, които предлага то. Или с други думи, да не си на трудов договор, а като се натъкнеш на някакъв материал, който занимава тебе и някакви твои съмишленици, да си стиснете ръцете и да го направите, независимо колко непечелившо е това и независимо в коя дупка ще го направите. Важното е да го направите и това е достатъчно постижение. За вас самите? За нас самите. А тази независимост прави ли Ви непременно свободни? Или свободен? Тука идва големият проблем с това що е то свобода. Във вашите представи и възприятия що е то свобода? Ако говорим за изкуство, примерно, ако си писател или художник, там няма кой да ти сложи рамката и границата, или цензурата. Можеш да напишеш или да нарисуваш каквото си искаш. Но ако си актьор, там има

голям проблем с това що е то свобода. Ако си някой ротвайлер, о, не, извинявайте – Рокфелер, и притежавате големи възможности, може да правите, каквото си искате, това би било свобода. Свобода е финансова свобода – да имаш много пари. Общо взето, докъдето и да опрем, дето казват хората, че парите не са всичко, това е много спорно. Може и да се окаже, че парите са всичко, за да бъде свободен човек. Макар че има и ограничения покрай тия големи пари. Но аз мисля, че можеш да направиш един филм без една стотинка. Имаме филми, дето техните създатели твърдят, че са направени без пари, и след това благодарят на спонсорите. Аз мисля, че можеш да направиш нещо, независимо дали е театрално представление или филм, без нито една стотинка, ако си свободен. Какво значи това? При всички положения ти трябва отнякъде да живееш, отнякъде да получаваш пари, ако имаш отнякъде доходи, които ти доставят тази свобода да можеш да правиш, каквото си искаш, то би трябвало да си свободен. Значи пак опираме до парите. Особено в наше време без пари нищо не става. Това означава, че все пак има кой да оцени това, което правите Вие и Вашите съмишленици? Този въпрос няма нищо общо с предишния. Ние това, което правим, има публика, защото то е много добро, и това според мен са най-трезвите и мислещи хора на нашето време. Те млади ли са тия хора? Не са само млади, има и възрастни. Има много будни възрастни хора, но и младите, и възрастните са много малък процент. Това е един много малък процент. От общото българско население.

Мда, общото българско население е тъпо и просто. Значи, ако за България говорим, ние – визира тримата на масата – тук живеем в един много луксозен балон и гледаме хоризонта от гледната точка на нашия луксозен балон, ама всъщност това въобще не е реална картина. Положението е много страшно. Наскоро един психолог каза нещо по телевизията и за мене това е най-добрият пример относно състоянието на нацията: „Идете в Студентски град и вижте как живеят бъдещите висшисти на държавата и това ще ви даде една добра картина за това какво е положението“. Ние интелектуално сме на дъното. Процентът, който чете или ходи на театър... сега е много активна сцената за класическа музика, гостуват много чуждестранни изпълнители. Обаче това е само в София, това е толкова малък процент. Това е абсолютен вакуум, това не е представителна извадка. Излезнеш ли навън, ще ти отрежат главата за една кутия цигари. Навън простотията е обезумяваща и това е политика от 50 - 60 години насам. Но ние трябва да сме тъпи и прости, за да я поддържаме. Ние сме напълно обречени? През призмата на това, с което се занимавам, аз не мога да говоря за духовност или за поддържане на някаква традиция, аз не мога да говоря за някаква магия или за това как някой благоговее да поддържа българщината – всичкото това според мен са някакви празни думи. Това според мен просто не работи. Дали този балон или вакуум ще се спука някой ден? И какво би станало, ако той се спука? Това аз не бих могъл да прогнозирам. Не знам дали ще се спука, но примерно бих могъл да кажа, че ако ми зададат въпроса: „Ти какъв си?“ – сигурно последният ми отговор ще бъде, че съм българин. Аз ще кажа преди това много други неща или ако, след като се установи, че съм българин, ми зададат въпроса: „Ти горд ли си с това, че си българин?“, аз никога няма да кажа „да“. Аз не съм горд с това, че съм

българин. И отговаряйки с „не“, аз по-скоро бих се явил един неродолюбец, но като цяло аз не съм щастлив с това какво представлява нашата нация. Тя е по скоро непоправима. Да. Идете в провинцията и вижте там за какви сурови условия става въпрос. Преди време играхме в младежки затвор надолу по Искър. Там има хора с най-тежкото престъпление, което може да се извърши, които са непълнолетни. Има деца с убийства зад гърба си. Играхме там пред тях и след това отидохме да си вземем влака, и като поседиш... трябваше да си чакаме влака два-три часа в центъра на града... като поседиш там, виждаш, че в затвора на непълнолетните е по-добре, отколкото на свобода в тоя град. Там е едно адско изтезание и брутална смърт. А ние тука в София си гъзареем, нали. Няма нищо общо с положението в държавата. Положението в държавата е изключително недобро и неприятно. Смърт с кисело зеле, дето викат старите хора. Или както казват още по-старите: „да си ебе майката“ е положението. Ние сме тръгнали да говорим за култура. Никаква култура няма, братче. Никаква култура. Говорим по новините: „Народния театър, тоя театър, оня театър…“, сега, преди малко, аз говорех колко е активна сцената тука за класическа музика. Всичкото това е една парлама. То не е илюзия, то е факт. Но вън от София и там... бих казал само София, това е много голямо изтезание. А тогава как съществуват театрите извън София? Разбира се, че те си съществуват, защото все пак държавата функционира, чак дотам не е закъсало положението, макар че финансирането на театрите също е въпрос, който може да се коментира, защото театрите се финансират въз основа на продаден билет, което

е тотално грешно. А и все пак не е толквоа закъсала държавата. Да, има театри, има успешни провинциални театри, но заради индивидуалните човешки качества на екипа. Във всеки град има театрална публика, макар че като се изиграе една театрална постановка пет пъти, спира да се играе, защото публиката се е изчерпала. Не наситила – изчерпала. Не е толкова безнадеждно, колкото аз го представям, но в крайна сметка е безнадеждно. Според мен, може и някой да ме обвини, че прокламирам конспиративност някаква, но според мен политика на държавата е да държи населението тъпо и просто и да се радва на тъпи и на прости неща, и на порно и на чалга, и на хуй и на путка, но да си стои там и да слуша, и да яде кебапчета, и като му предложиш десет лева, да си ебе майката. Всичко е сведено до елементарното и първобитното. Добре, тук не идва ли личният човешки избор и изборът, който времето, в което живеем, ни дава. Защото всеки един от нас е способен да стигне до всякакъв вид информация, до всякакъв вид изкуство посредством мрежата. „Всеки един от нас“ – като казвате – това пак не е вярно. Защото хората на село нямат този бърз достъп до тая информация, те си живеят в миналия век. Окей, там всичките селянчета разполагат с такива телефони, но те не знаят какво да търсят. Въпросът е защо те нямат мост? Защото са необразовани. Необразоваността е в основата на всичко. Хем сме, статистически казват, населението ни било образовано в сравнение с някакви други държави, ама аз смея да се съмнявам в това. Абе, по телевизията нито един човек не говори както трябва български език. За каква образованост да говорим? Всичките най-интелигентни водещи казват: „Във по-

неделник ще ви срещнем със Петър“. Елементарни закони не се спазват, елементарни правила не се спазват. Издребнявате в този случай. Знаеш ли защо не издребнявам – защото, когато така се е случило, че аз така съм се оформил и говоря по начина, по който говоря, естествено, че и аз допускам грешки в изказа си в зависимост от трезвеността си, но когато съм трезвен и разговарям с някого, много често се случва да ме попитат: „Ти защо говориш така. На какъв се правиш?“ Тогава казвам аз: „По дяволите, трябва да мълча, аз не трябва да си отварям устата“. Тоест в ежедневието си Вие мълчите, господин Митрев. Ходите и мълчите? Това е един голем проблем – много ми се дрънка. Имам една голяма мечта, имам един блян, имам един образ, за който мечтая. Той представлява това: аз съм вече много възрастен човек и си имам една къща, дето аз сам съм си я построил, която има чардак /известен също като кьошк – бел. ред./ на втория етаж, за да сме в българщината, един хубав чардак ще си направя на втория етаж на къщата, на който чардак аз съм излязъл... някой помни ли кога съм излязъл... за това се носят легенди, но аз съм излязъл на тоя чардак и съм седнал на чардака, и не съм станал оттам. И само си седя, и гледам, и една дума не съм обелил никому. Моята мечта е да спра да говоря. Вашата мечта е да не присъствате сред другите. Асоциацията, която правя с вашия въпрос, е с едно представление, в което участвах – пиесата на Радослав Чичев, „Траевремене“. В тази пиеса аз играех ролята на липсата. Моят човек се наричаше Липсата – той винаги отсъства, той не присъства никога никъде.

Но все пак го има винаги. Да, той съществува, но там, където трябва да е, дори да е, той отсъства. Нещо такова. Не ми е необходим никакъв коментар, не искам да обсъждам ситуацията. Всяка една дума е грешна. Каквото и да коментираш, би било некоректно спрямо правотата на нещата. Не мога да се съглася с вас, господин Митрев, по простата причина, че ние живеем във времето на коректността, на едно изкуствено създадено уважение, което според мен ражда единствено и само двуличие. Време на коректност или във време на двуличие? 2014 мисля, че беше годината, в която за пръв път отидох в Америка, за първи и единствен път през живота си, и там ми направи голямо впечатление как хората, познавайки се, непознавайки се, казват, каквото им е на езика, независимо колко грубо е. Същото се отнася и до немците. В Германия езика хората въобще не си го съобразяват с това, което би било грубо, казват каквото мислят. Тук това според мен не съществува. Защото не го можем. Ами, тука много сме свикнали да си навлизаме в личното пространство, там повече го уважават. Има там една такава дистанция, която на мен много ми харесва. Може би е свързана с мълчанието – кога трябва да си затвориш устата и кога не. Но ако можем да си казваме само това, което ни е на устата, ще ни е най-добре. Сигурно ще се избием за една седмица, ама.. ..ама ще си отидем искрени и чисти. Да, точно. Тази наша фамилиарност не е ли по-скоро приятелска, добронамерена.

Не, аз бих я нарекъл егоистична. Не е приятелска, ти на мен да ми доставиш удоволствието да не си тръгнеш, а да останеш с мене още малко, въпреки твоето желание да си тръгнеш. Като някакво желание да владееш другите около себе си. Това може ли да се промени? Този манталитет, този начин на мислене, тази грешна постановка… Не може да се промени. Виж, само 30 години да върнем назад. Преди 30 години какво беше положението тука? За 30 години стана някво ебаси мелето, братко, дето ние сега вече разполагаме с всичко, с всякакви технологии, няма вече комунизъм, няма ограничения, имаме пълна свобода, можеш да се изсереш на улицата, можеш всичко да направиш. И на един такъв прост, ограничен мозък, какъвто е нашият, за 30 години такава акселерация да се случи, това е пагубно. На един такъв добитък, какъвто е нашият род български, да му се случи... Преди имаше някакви избрани, дето ходят в Европа, и като се връщаха тука, и казваха: „Там всичко е толкова подредено, там е толкова чисто. Знаеш ли – там някой, като се насере, веднага някой идва и му взима лайното, и му почистват.“ Всичките така говореха за това как е било там. И сега изведнъж това там стана тук. И то стана тук не само за нас, ами и за целия свят, братко, там се изсипа целият свят. И сега Берлин не е Берлин, Париж не е Париж и Мадрид не е Мадрид, ами това е един... ...глобален кенеф. ...точно. И всичките ценности някак си ти се изплъзват от ръцете. Защото литературата е преди всичко. Защото в едно семейство преди всичко влиза литературата, а в българското общество не се чете изобщо...

...но пък много се пише. Хората не четат книги. Да, естествено, те в училище ги учат да пишат и след това сигурно можеш да напишеш нещо, но той и Недялко Йорданов пише стихотворения, макар че е чел книги. Като цяло искам да кажа, че моята гледна точка е тотално нихилистична. Аз не харесвам положението тук. Макар че в последните години имаме голямо развитие към алтернативната свободна сцена. Нещо като udnerground? Не е underground. То е равносилно на всеки държавен театър, това е една сцена на тези, които предпочитат да не влизат в държавното мероприятие, а да го правят, където си искат, и то да продължава да бъде театър, и в много от случите, ако не е толкова добро, колкото това, което предлага държавната сцена, да е по-добро. Да предлага друга гледна точка, която досега никой друг не е предлагал. Това ме води до въпроса вие защо сте тук? Защо останахте тук с вашия нихилизъм? Като предполагам, че ще извадите коза, че все пак Вие сте продължили поколението, Вие сте имали избор и преди това. Аз бих се позовал на моя мързел. Моят брат вече повече от 20 години живее на друго място. А аз знаете ли защо съм тук? Защото през цялото време имам много хубаво прекарване. Живея много добър живот. Такъв кеф си карам вече 40 години, че просто няма накъде. Като се обърна назад, това е един много голям кеф. Може би е късмет това, но аз не бих си оставил късмета. Знаете ли, миналата година участвах в един фестивал, който беше документиран. Фимлът проследява проект за импровизационен театър, събиращ от всяка европейска държава по един актьор, това прави 28 актьори и ги

събира на едно място. Април месец ще бъде премиерата на този филм. Аз съм българският представител. Та режисьорът взима интервю от всеки един от участниците и част от въпросите в това интервю са: защо ти не живееш във Франция, защо не живееш в Германия, защо живееш в България, защо не живееш в Латвия. Та има много отговори на тия въпроси защо ти си останал тук. Но вашият е само един – просто защото Ви харесва. На мен тук не ми харесва изобщо. Но това е моето място, това е моята кочина. Аз бих нарекъл себе си свиня и в тази кочина на мен ми харесва. Аз съм част от тази кочина и с всичкия си мързел на мен в тази кочина ми харесва. Тук идва времето за едно кратко стихотворение, което е по-скоро отново псувня: перушина пачина пичка майчина или с други думи ти ме като с нож прободе ти майката еба ми Сашо посяга към листа ми, аз му викам да не ми ги чете тия неща. Моля, кажете за нашите читатели какво е импро ХаХаХа. Импро ХаХаХа е първата група за импровизационен театър в България и тази година ще има юбилей 10 години. Аз съм част от тях и това е според мен най-доброто,

което може да се види на тази сцена… Свободна – нека така да я наречем. Ако говорим за страни като Швеция или Италия – която и да вземете, там опитът е над 40 години. Това тук при нас е нов жанр и ние сме патроните на този, импровизационния, жанр. Още много често, като говориш с хората по улицата, те не знаят какво е това. Понеже ти си много добър в работата си, ти можеш да успееш навсякъде, където отидеш. Но ти продължаваш да живееш в тая кочина. Ама защо това е твоята кочина? Аз съм един такъв пример, че с това, с което се занимаваш, може да е достатъчно да обиколиш кълбото. Това не ти носи нито пари, нито прехрана, нито известност, нищо не ти носи, но ти носи едно живеене, което ти доставя удоволствие. Думите на Сашо са последвани от близо десетминутни разсъждения на г-н Куц. Те отегчават Сашо, който настоятелно дърпа листа ми с въпроси – удар, на който аз отвръщам, взимайки си ги обратно. Г-н Куц, очевидно заблуден от алкохола, изпада във възрожденски екстаз, но все пак не успява да зададе въпрос. Започвам да се съмнявам въобще в намерението му да зададе въпрос. Изведнъж астралният ми знак заявява, че Сашо трябва да получи листа хартия, и аз небрежно му го подхвърлям. Той отсича: „Еми супер са ти въпросите, к‘во?“. Г-н Куц най-накрая стига до сентенцията: има ли смисъл да се опитаме да излезем от кочината? Сашо му казва, че е тъп, и, позовавайки се на хартиените въпроси, си организира едно авто-блиц-интервю. 1.Какво не искаш да те питам? Няма такъв въпрос, бих ти отговорил на всичко. 2. Какво не искаш да знаеш?

Аз бих отговорил на тоя въпрос така: чилякът знае всичко, всичко знае чилякът. Човекът знае и има всички отговори. Преди хиляда години гледам един гуру, оня вика: „Решението на всички проблеми е просто да издишаш“. Ние отказваме да знаем отговорите на някои въпроси. Но ако ти се опре юмрукът до кокала, ще разбереш, че знаеш всички отговори много отдавна. Аз имам престъпен ум, постоянно прогнозирам ужасни развития на ситуациите, аз живея в един ад, аз постоянно прогнозирам от няколко страни много лошо стечение на обстоятелствата. Което е перфектно, защото то рядко е толкова лошо. Точно, то не се случва, но аз винаги съм готов да реагирам на някакви ужасни неща. Тоест това е някакъв тип автоимунизация? По-скоро е някакъв психологически проблем. 3. Бързаш ли? Значи, баба ми ми казваше, защото аз винаги много бързах като малък за следващото, за следващото, все за нещо не ти достига. Малките хора бързат постоянно, децата имам предвид. И баба ми ми е казвала: „Който много бърза, бързо остарява“. И това по някакъв начин на мене ми се е запечатало. Така че аз сега съм на 40 години и мисля, че съм изживял един достатъчно дълъг живот, дори не само това, на 35 години аз си мислех, че ако си отида, съм си поживял много добре. Демек имам 5 години отгоре. Не бързам заникъде. Бързам обаче, за да бъда точно навреме за всеки един ангажимент, който имам. Ако закъснееш, не е добре. Когато човек бърза, той закъснява. Само мързелите не закъсняват, те правят всичко навреме. Да, обаче го правят навреме в последния момент.

Точно така. Работи ли? Работи. Още повече, че тук в нашата държава, България, има едно такова правило, поне според моя опит – колкото и да закъснееш, не е достатъчно, винаги има някой по-закъснял от тебе, колкото и да си изпотрошиш краката, и да се притесниш, че не си навреме, отиваш там, а те викат: „Спокойно бе, тоя и тоя още не са дошли“. 4. Има ли приемственост в това учреждение на улица Раковски? Каква е разликата между един 19-20 годишен студент в НАТФИЗ и един 19-20 годишен човек, с когото неведомите пътища на съдбата те срещат случайно или неслучайно? Този, дето е тръгнал да учи математика или биология, или каквото и да било, е по-ориентиран откъм това какво следва, отколкото един студент по актьорско майсторство. Приемът става все по-труден, поколенията се променят и отношението към актьорската професия се променя. Уважението към миналото се губи, чувствителността към материята е друга поради времето, в което живеем, нуждите на младите хора са други. Има ли нещо, което искаш да им кажеш и не си? Не, аз никога не бих казал нищо на когото и да било. Аз съм много вулгарен с цялата си възпитаност и заради това не бих казал нищо никому. Освен: „Майната им на всички там, оправяйте се“. Всички са много умни сега, младите са много умни. Те знаят всичко, какво да им кажеш? На всичкото отгоре е толкова бърза работата, че аз довчера бях малък, а пък сега вече ме смятат за възрастен. Стига толкова. Плащаме и излизаме. Тази вечер не разговаряха Александър и Георги. Тази вечер разговаряха две деца – едното с лакиран нокът, другото с шарени гащи. Поклониха се на никого, гръмна гръм в небето и продължиха по пътищата си.

инарката се роди. Първото нещо, което научи, беше летенето. Полетя и видя кристалната чаша. Там елегантно съществуваше чист малц – непринуден, логичен, съвършено мълчалив. Тя опита да го заговори – естествено, без успех. Започна да кръжи и с всеки сантиметър се доближаваше до ръба. Кацна, а той не продумваше, което много я обиди. Хубавото при винарките е, че животът им някак по презумпция е къс и те просто нямат време да се сърдят повече от няколко секунди. Усмихна се – беше приела неизреченото извинение, и се гмурна в дъбовото питие. Тя имаше нужда от целувка и щеше да направи всичко, за да я получи. Но умря. Човекът, дето знаеше всичко /така го наричаха и познати, и приятели/, въобще не подозираше какво се случва в чашата му. Отпред бе закачена картината, която той никога не видя, макар че се беше нанесъл преди години. Гледаше я и не я виждаше. Не искаше да я вижда, той все пак знаеше всичко. Ако беше навел глава, щеше да се разочарова. Листът продължаваше да белее – нито дума, нито буква. Името си дори не беше написал тоя човек. По принцип писачите завършват с него, но не. Той първо него пишеше. Странно. Картината продължаваше да не бъде видяна. Човекът /нека го кръстя Фак, понеже според мен кафявият цвят много би му отивал, взимам първите три букви – каф, и за да съм пò така

абстрактен, ги обръщам – фак/, който де факто се наричаше Фак, допря устни до кристала и отпи целия малц, а също цялата винарка. Нещо вътре надълбоко каза „цак“, както цака старо zippo, той взе химикалката и започна. „Фак. Здрасти. Предполагам, че си заета, тоест ще бъда кратък. Чудех се дали помниш. Днес впрочем беше хубав ден. Наистина, не мислех. Тоест не се сещах. Смисъл, че станах, не се сетих, прибрах се и сега ти пиша накратко, понеже предполагам, че си заета. Извинявай, аз малко се притеснявам. Личи си, нали? Преди малко се зачудих дали помниш. Стаята в Париж, която не ни позволи да излезем. Тоест виновно по-скоро беше леглото, което не ни позволи да станем. Или пък одеялото, което не ни позволи да се отвием. Или дали пък не бяха потните чаршафи, които не ни позволиха да се отлепим. Абе, май си бяхме ние, които не си позволихме да се пуснем. Да, май точно така беше. Хубаво си прекарахме“. Фак сгъна скромно изписания лист, прилежно го постави в пощенския плик и облиза.

Облече любимия си копринен халат – искаше му се да изглежда официален, сложи каскета и се запъти към пощата. Там никой не го забеляза, което страшно много го зарадва, дори за момент се зачуди дали да не изкрещи ей така от радост, купи марка и изпрати писмото. После се прибра. Вкъщи се усещаше аромат на канела. Фак нямаше представа защо така се е получило. Седна на креслото, износената кожа изскърца. Той вдигна крака на масата и се усмихна. Напълни кристалната чаша, обърна се към нищото и с едва доловим жест спомена: „Наздраве“. Още беше усмихнат и с усмивката си погледна картината. Отсреща се намираше една картина – автопортрет на винарка. п.п. при на писването на този текст не беше наранена нито една винарка. Бяха наранени други, но на тях ще им мине.

джиджи

може би не е зле?

ма думи, красиви думи, които не трябва да бъдат изричани. От известно време насам само те ми идват. Ходя по сините улици и мълча, защото нали не трябва да бъдат изричани. Сутринта исках да си купя вестник – там, на ъгъла, седи старата продавачка на нови вестници, седи и гледа минувачите през квадратчето на сергията. Спрях, избрах си хартия и млъкнах. Даже не казах „здравей“. Нямаше нужда. Тя не искаше да чуе това. А каквото и друго да ѝ бях казал, вътре в себе си усещах, че всъщност трябваше да го кажа на теб. SMS: „Съжалявам, че се напих като куче снощи“. Не става. А може би не е зле. Пращам. Мисля си колко хубави неща ти казах снощи пред толкова хора, които трябваше да те оставя да разбереш сама. Потокът от жалки разсъждения се изчерпа дотук. Защото снощи аз не казах нищо хубаво. Снощи дори не бях искрен. SMS-ът също не беше. Снощи аз знаех, че за теб ще е важно да дойда, че може би не е зле поне този път да се държа възпитано. Да започнем оттам, че може би трябваше да съм трезвен. Знаеш колко добре говоря, когато не съм пил, когато думите са бистри като изворна вода. Те текат, всички наоколо млъкват, дори улиците, светофарите и трамваите. Но ето, за съжаление, малко преди да дойда, аз разбрах нещо важно. Исках да си

остане за мен, но понеже аз толкова те обичам, то нямаше как да не засегне и теб. Нищо няма никакъв шибан смисъл. Извинявай, аз не го разбрах, а просто се сетих за него. За него ми напомни жълтият пуловер, който носеше. Оня евтин кашмир, който ти подарих през май на рождения ти ден, когато се запознахме. И ти знаеш, че ме подлудяваш всеки път, когато идваш у нас с него, но не знаеш, че аз откачам, защото не понасям как ти стои. Не понасям това, че не си ми любовница, даже не си ми приятелка, но някак се влюбих. И всички хубави думи, всички излишни слова започват да ме удрят като юмруци отвътре на гръдния кош, а аз не трябва да им позволявам да излизат от сухата ми бяла уста, за да те погалят по лицето. Обикалям и наблюдавам. Обожавам свистящия неон, грозните витрини и празните пейки на тъмния град. Вече съм долу, пред входа. Закъснял съм отдавна, всички толкова добре облечени хора водят толкова интересни разговори, те се чувстват добре. Бавно и твърдо натискам бутона на асансьора, той ме дърпа няколко етажа нагоре. Чукам на вратата, чува се нечий смях, чувам наздравици. Вратата се отваря. Пред гостите се открива едно мрачно лице на едно тъжно дете. Очите ми са кървясали, коженото ми яке е износено и обувките мръсни. Обувките винаги мръсни. Гостите отново

млъкнаха заради мен. Млъкнаха заради мълчанието ми. Пристъпих леко, опитах да съм небрежен, опитах да не ми личи колко всъщност съм зле. Вдигнах глава – тръгнах да търся твоето лице. Представи си, че си актриса в театър. Постановката е свършила и се покланяш. В последния момент вдигаш глава от уважение към публиката. Всички лица гледат надолу. Само едно се взира в теб с мокрите си очи. Така те видях аз. Кое е това представление, в което актрисата носи жълт пуловер втора употреба, а всички са изискани. Някой малък театър, отпред напомня повече на вестникарска будка, отколкото на културен център и хората влизат там случайно. Аз не влязох случайно. Постановката е следната: аз съм кален и пиян и всички са добре облечени, и миришат на чисто. Ти носиш гаден пуловер от „втората“ при гарата, който дори не ти отива. Толкова струват няколко красиви думи. Днеска обаче идвам направо пиян. И всичко, което ще кажа, ще трябва да слушаш внимателно, защото няма да го повторя. Скоро ще спре да ме е срам, че съм тука, а ти дори не каза „здравей“. Срамът от вчера още ме държи. Той има следният глас.

щение, че не си изхвърли телефона и всъщност, че не изхвърли мен. Никога не бих ти обещал, че ще се оправя. Няма да ти кажа, че ще съм нормален. А и ти не си с мен заради това. Но ето, аз се събличам гол пред теб, страх ме е, знаеш, че страшно ме е страх. Ама ти вярвам. Не знам защо, просто ти вярвам. Не искам съжаление, не искам помощ, искам само да го знаеш. Не да го знаеш, а да се сетиш. Седя, гледам те право в очите. Аз съм твой, ти си моя, ние сме завинаги. И коства само няколко красиви думи, за да те целуна. Но аз не искам да ги изричаш. Ще ги изрека аз. Следва целувка. И ти казвам. Ти знаеш ли, че те видях на спирката. Видях те как наблюдаваш автобуса през двеста жълти таксита и как се чудиш дали да го изчакаш. Когато дойде, отметна дългата си коса през бежовия шлифер и видях, че носиш жълтия пуловер. Така разбрах, че ще дойда на скапаното ти представление. Аз се качих, ти не. Обичаш ме. Това ли значи, че си гола?

o‘чарли

Коя си ти и колко ме обичаш? Първо, искам да ти благодаря, че ми отговори на тъпото съоб-

сички фотографи

са ебати пичовете. Без тях това, което виждат вашите очи, нямаше да е възможно. В този ред на мисли - благодарим. милен яначков. 1/16-17/38-41/44-45/82-83 васил димитров. 12-13/34-35 lubri. 6-7/52-53/84-91 михаела иванова. 8-9 георги бонев. 10-11

ИЗДАТЕЛ

константин николов ГЛАВЕН РЕДАКТОР

константин николов ОТГОВОРЕН РЕДАКТОР

огнян цветков георги александров КОРЕКТОР

4-5/никол николчова 46-47/грет костадинова

мария цветкова ПЕЧАТ

симолини - 94 оод

2-3/42-43/иво недялков 48-51/64-65/мария цветкова 30-31/36-37/54-63/76-81/92/стефан колев

ако се чудите какво определя размера на пениса?!

@draftche

@draftmagg

препечатването и разпространението на тези текстове /изцяло или отчасти/ без изричното съгласие на авторите е строго препоръчително. е н ж о й

DRAФT 2019