сърцето ми е мебел by

сърцето ми е мебел draft

брой -1 година -1

това обръщане към себе си си се представям катоотпечатъка на ангелче в снега, докато всички спят, заключени в десните си половини. В това обръщане към себе си си бих казал, че ми стана по-скоро смешно за другите, макар че и малко за мен. В това обръщане към себе си попитах Били дали събудили са някой друг? Той, като че ли помълча. В капана на мълчанието всичко ми стана ясно. Снегът е мокър, когато е под тебе, и сякаш е студено, когато се опитваш да се скриеш в него. Ама после се стапя и пак оставаш себе си. Били буди само други хора. Чука късно на вратите им, целият глухоням. Шт. Тихо. По дяволите! Хихи. Хей, хей. Хора. Чува ли. Някой. Моя глас. А може би това е истина. Това си го помислих само.

вадрат кисел

хлебарките ти имат суицидни мисли, хлебарките се самоубиват, когато от човека се страхуват и вече не звучи танго. и ушите им с маските запушени пушат от нечуване, дочули са съседското слухтуване, че разпродало се е всичкото брашно. когато чуя твойте мисли, заключвам всичките врати. -

хлебарките ти има хлебарките се само когато от човека се и вече не звучи тан и ушите им с маски пушат от нечуване дочули са съседскот че разпродало се е когато чуя твойте заключвам всичките

ат суицидни мисли, оубиват, е страхуват нго, ите запушени е, то слухтуване, всичкото брашно. мисли, е врати.

не харесвам тази няма да я пея не харесвам тази няма да съм в нея не харесвам тази богът е злодеят не харесвам тази дори като идея не харесвам тази майка ти ше еба. -

песен песен песен песен песен

с мойто примирение на тебе ще простя, за да си помислиш, че сме заедно, да си мислиш, че го можеш, да си убедена в правотата, суетата, самотата и страхът. да можеш да мислиш, да ме махнеш. аз съм мракът. аз съм мракът. да продължим нататък. -

тръгвам, тичам. долу във гората при бунара на месо ми замирисва, на дървото пее птиче, сякаш буря с дъжд на пара върху всичко се изсипва. тичам, сричам: колко точен изстрел?! как ли е замахнала ръката, в процепа се вижда сиво, вижда се яка с позлата и едно око на шило, два клепача, леле, колко криво си застанал до вратата. сричам, сричам... колко точен изстрел, право във бунара. -

да стигна съм опитвал стъпките ти в пясъка, мислил съм, че мога да чуя белия ти шум, въобразявал съм си сигурно, че си моя и наистина съм вярвал, че ще опитам да поискам нашето съществуване. -

а сега се шибай, затова, че ме посочваш с думите си криви и така си тръгваш. ходиш при онези лудите. заедно ли скитате? винаги ще си приличате по това, че сте самотни, по усмивките си стъклени и ушите си, презиращи всеки кикот на сирена, с всичката заблуда... на човека в телевизора и усмивката му счупена надве. -

тъжно ми е, че сме само двамата и не се излиза, късно е да си призная в огледалото, че не съм такъв в действителност и още мога да обичам другаде. -

долу има пеперуди, виждам, че са сиви. тичай да ги видиш и ще ги прокудим да летят далеч от тука, при скалите на моряците, вятърът замахва със мотика, стърже по стените. сива пеперуда каца на таблото, пее ли или не чувам, някой не почука, влезе с тропот и извика: как звездите снощи са сивели, вятърът е стържел, като че мотика и прозорците се чупят – всичко се разлита, скита. как по заповед на първите лъчи този някой е излязъл, за да види: под балкона дървен прът стърчи – сиви пеперуди. оттогава всеки, щом ги види, тича по-отблизо, по-отблизо, пробва се да ги прокуди.

винаги напразно. ако сляза може би е редно първо да се убедя в цвета им и с боята купена на черно да разпръскам синкав дим. а когато се обърна към стената под балкона, ще погледна във очите на мотиката, как стърчат от тялото на слона, който нарисува миналата пролет. -

лъчите на звука когато ти си тръгваш от свещ да си паля пушенето без да умира моряк ще отварям очи ще затварям по стената няма сенки свещта ще духна свещта ще духна чуваш ли ме, кукло, свещта ще духна. -

Съжалението, с което не се гордеем 1.

Че ги карам да мислят, че могат да ме обичат, колкото те самите преценят.

Съжалението, че стафидата замина твърде късно и рано ще пристигне на уреченото място.

Совите няма да сме това, дето сме били.

Съжалението за това, че с много малко хора се сбогувах.

Съжалението, че никога не пожелах да те поискам, а още можех скришом да те будя, докато се люлееше във времето на нечии мечти, мечтите ми едва не те събудиха, звучеше тихо слънцето на перваза с двете влюбени стоножки, които тихо се влюбваха в твоята молитва, дълбока, колкото пясък в стъклена бутилка, едвам запечатана от нечии нищожни пръсти, които не посочиха виновника в лицето, а казаха „вървете“, и вървяха всички почти до финала на златната ябълка, но не повече, отколкото ти се прииска, и така до първото начало на рохкото яйце и моята последна приказка, дето наум сега рецитирам, без да съм научил най-простата молитва, опитала се да спаси две влюбени стоножки, тъкмо срещнали се на перваза.

добър вечер хей да шибам твоята чувствителност да ми разкажеш за баща си. проблемчето искам да ти чуя. после влюбено ако може да си помълчим. после да те видя истински. ще ми видиш истинската усмивка. ще си бръкна в джоба. често си бъркам в джоба. ще извадя пистолета да те щракна. ще се развеселим в симпатичния ни шум. ще умрем наум ще се събудим от сладък сън. -

много ми се иска някъде в гората да те видя, да приличаш повече на слънце и да ме прегърнеш. казваш ми, че съжаляваш и кълнеш се в бога, в кръста на пирона до вратата, него хвърлих в гроба – в гроба хвърлих две монети, „казваш, ми че съжаляваш“ пише на едната, а на другата – „простих ти“. заглъхване и ето на слънце повече прилича, че те разпръснах във гората и те помирисах. -

знаеш ли каква е магнолията на третата година? преди три години засадих една тука във двора. първата година знаеш ли колко цветове имаше? един . на края на втората година имаше цели два. днеска има девет бели цвята. и сега, като завали сняг, ще си ебе майката. -

колко бързо времето ни промени, вече не играем табла, почти не се поглеждаме в очите и дори не си говорим. и нима ще ни отнемат всичко нашите мечти, нашата самоличност... можеш ли да си простиш за това. че не побърза да ме сполетиш. и можеш ли да отговориш на коронните въпроси за моето главоболие и белите ми гащи долу на простора?! даааа. -

към Хемингуей дивите сърни на нашата любов скоро ще подгоня стрелям сляп в нощта, без да бързам във агония, без да потопя снега в черната си шепа и да го разбивам нежно на парчета на Хемингуей аз днес ще подаря три чувала със писма и два памфлета а битието си ще принеса в жертва на човека -

писмо до глухонемио здравей, глухоням човече, аз съм тук до теб, макар и далече, и реших да ти попиша, как си, по дяволите, млъкни, тихо, пссст. хей. и питам се понякога, например като ти пописвам – заключваш ли вратата, ще чуеш ли, ако почукам, майка ти да еба глуха. кажи сега, искам твойта истина, искам да извикаш мокрите ти сънища, за моряци и пристанища, напомняш ми за смело сърце, не знам защо. хей. спомняш ли си как бяхме допреди малко. изглеждаше хубаво, макар че рядко чувах птиците, знаех, че винаги са близо. ей, ги там. спомняш ли си момчетата с белите маски, които пикаеха на твоята музика, на моята музика, под съпровода на сивите съчки. веднъж аз и ти се изгубихме в болерото на нашите сънища. и през бяла пелерина, тип копринена, виждахме нещо като истина. то е като малкото пони, в което се блъсна една заран, на юг от собствената ти автобиография. впрочем и преди съм виждал такива като теб. познаваш ли ги, играли ли сте заедно, какъв език говорите и много ли е странно? хей. по дяволитеее, чуваш ли какво ти говоря, усещаш ли моя превод, допада ли ти изживяването, а.? утре ще се държиш ли по-възпитано и още колко трябва да се случи, за да измислите ваксината за моето нещастие. как ще ме изкарате от безумието на високите ми тавани, тежките пердета, зелено канапе тази вечер ще прибере поетът от тюркоазените полета. КОЙ? Кой почуква на вратата нощем, когато в седефената си кутийка скривам късчета сребро от своя срам, че пак съм беззащитен. искаше ли от моя ритъм някой да опита, искаш да е невъзпитан, да разкаже басня без поука и въобще да не попита – искаш ли дулото на моето ежедневие да те посочи в скута и да те пореже. беззащитен.

апокалипсис ей сега завръщането към стария свят засега е отменено, оставаме да видим къде ни е довело лисичето със дървения крак, което мина през тунела. твърде кратко ми се стори това застояване. твърде други работи представях си. например къпане под слънцето и два оранжеви легена – в единия си легнала смирена, а в другия ми се натресе зрънцето на нашата любов. да не би да сме педали? в колата на живота! и дали не сме си тръгнали пеша да се прибираме?

тихо, шт, по дяволите! дълъг път ни чака. шепне ми гората и не мога още твърде дълго да протаквам. и във такта на стоманените вилици, по-дълъг от антракта на сътворението, аз за малко ще изляза да потърся спасението в брезите на гората. ще се попитам мимоходом простено ли ми е, че се напих до сбогом, простено ли ми е, че съм пиян, бе, и грешно ли е, че не съм такъв и даже не приличам на онзи, когото запознах със куцото лисиче. извини ме, трябва да тръгвам, в тунела е тъмно. -

ат суицидни мисли, оубиват, е страхуват нго, ите запушени е, то слухтуване, всичкото брашно. мисли, е врати.

честно казано извънредната ситуация на нашето положение се появи съвсем ненадейно. докато аз аках. остави това. излизам от тоалетната дето преди малко сам изчистих заклевам се и после осрах излязох и страхът у хората почти не ме учуди. хората ходеха и говореха по телефоните си. любо ми е свидетел. в началото не беше страшно. после съвсем ненадейно при мен дойде българската православна църква. сещаш се.

дойде и беше невъзпитано пияна. това го забелязах. оттук нататък това и ти го живееш. а сега извини ме. а сега се шибай. това горе не беше за тук. това е. просто пост. -

будна си от твърде дълго време, смени саундтрака на деня ми, смени ми лагерите и маслото, налей във огъня ми смърт. какво се случи със доброто, че забравих? къде отиде моето фамилно име, може би отново прекалих, напих се с избори на две строшени, с аромата на бадеми черни по хартията на моя трезвен стих.

да чуя твоя акордеон бих желал тъкмо сега и да засвири нашият касетофон, докато оттича се водата на фалшивото ни време, на тъпите ни сънища. и кой ли ще отнеме клавишите на акордеона, лагерите му, маслото, мечтата за доброто в саундтрака на деня ми, че пак забравих? -

стига толкова за тая вечер катерицата отсече мисля че оттук нататък само атомна бомба може да ни убие катерицата отсече -

хей чао хей чао