Становище на БХК по конституционно дело № 10/2010 г. и конституционно дело №11/2010 г. Относно: Искане на президента на Република България и на група народни представители от 40-ото Народно събрание за обявяване от Конституционния съд на противоконституционност и за установяване на несъответствие с международни договори, по които Република България е страна, на разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (ЗИДНПК), обн. ДВ, бр. 32 от 2010.
СТАНОВИЩЕ на Български хелзинкски комитет по конституционно дело № 10/2010 г. и конституционно дело №11/2010 г. Относно: Искане на президента на Република България и на група народни представители от 40-ото Народно събрание за обявяване от Конституционния съд на противоконституционност и за установяване на несъответствие с международни договори, по които Република България е страна, на разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (ЗИДНПК), обн. ДВ, бр. 32 от 2010. 1. Предмет на исканията, обхват и подход на настоящото становище Групата народни представители искат от Конституционния съд обявяване на противоконституционност на разпоредбата на § 22, т. 1 от ЗИДНПК, с която се изменя чл. 177, ал. 1 от НПК като се въвежда възможност за постановяване на осъдителна присъда само въз основа на данни от специални разузнавателни средства и свидетел с тайна самоличност, както и на § 54 от ЗИДНПК, с който се отменя глава двадесет и шеста от НПК, която дава възможност на обвиняемия да поиска разглеждане на делото от съда след като от повдигане на обвинението са изминали две години в случай на тежко престъпление и една година в останалите случаи. Групата народни представители също така искат установяване на противоречие на отмяната на глава двадесет и шеста от НПК с конкретни норми на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). И, най-сетне, те искат обявяване на противоконституционност и установяване на противоречие с Член 6, т. 3с ЕКПЧ на § 8, т. 2 и т. 3 от ЗИДНПК, с които в НПК се въвежда фигурата на резервния защитник. Президентът на Република България иска от Конституционния съд установяване на противоконституционност и на несъответствие с международни договори, по които Република България е страна на разпоредбите на § 8, т. 2 и т. 3 и на § 22, т. 1 от ЗИДНПК. В своето искане той аргументира несъответствие на тези разпоредби както с норми на ЕКПЧ, така и с норми на Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП). Президентът не иска произнасяне от Конституционния съд по конституционосъобразността и съответствието с международни договори, по които Република България е страна, на § 54 от ЗИДНПК. С двете искания се поставя въпроса за обявяване от Конституционния съд на противоконституционност и/или несъответствие с норми на международни договори, по които Република България е страна, на три разпоредби от ЗИДНПК: на § 8, т. 2 и т. 3; на § 22, т. 1 и на §54. С настоящото становище Български хелзинкски комитет взема отношение по конституционосъобразността и съответствието с ЕКПЧ и МПГПП и на трите разпоредби въз основа на относимите норми на Конституцията и на двата международни договора, практиката на Конституционния съд и практиката на международните органи, установени с правомощия да тълкуват тези договори – Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и Комитета по правата на човека на ООН (КПЧ). Основен източник е практиката на ЕСПЧ, поради това, че е най-богата. Изложението по-долу е структурирано около всяка една от разпоредбите на ЗИДНПК, за която се иска обявяване на противоконституционност и/или несъответствие с норми на международни договори. Към становището са приложени в български превод някои от ключовите решения на ЕСПЧ и КПЧ, свързани с предмета на настоящите искания. 2. По искането за противоконституционност и/или несъответствие с норми на ЕКПЧ на отмяната на глава двадесет и шеста от НПК С § 54 от ЗИДНПК се отменя глава двадесет и шеста от НПК, съдържаща две разпоредби, даващи възможност на обвиняемите, след изтичане на определен срок да поискат от съда тяхното дело да бъде разгледано. Както справедливо се отбелязва в искането на групата народни представители, въвеждането на тази възможност в новия НПК бе с оглед осигуряване на разумен срок на наказателното производство в съответствие с Член 6, т. 1 и Член 5, т. 3 на ЕКПЧ. Тази законодателна реформа целеше да преодолее един от сериозните проблеми на българското наказателно правораздаване, прекалената продължителност на процеса в досъдебната фаза, както и да даде на засегнатите обвиняеми ефективно вътрешноправно средство за защита срещу тези нарушения в
съответствие с Член 13 на ЕКПЧ. Този проблем продължава да стои остро и понастоящем. Към 24 май 2010 Комитетът на министрите на Съвета на Европа е наблюдавал за изпълнение на индивидуални и/или общи мерки повече от 40 решения, произнесени от ЕСПЧ срещу България, които са свързани с прекомерна продължителност на наказателното производство в нарушение на Член 6.1 на ЕКПЧ и/или прекомерна продължителност на задържането под стража в нарушение на Член 5.3 на ЕКПЧ.[1] Повечето от тези дела засягат случаи отпреди реформата на НПК през 1999 г. Но през последните години ЕСПЧ произнесе и решения, свързани с прекомерна продължителност на наказателното производство и след 2000 г.[2] Броят на наблюдаваните за изпълнение решения на ЕСПЧ от Комитета на министрите, свързани с прекомерна продължителност на наказателното производство, е най-голям като група в сравнение с всички други наблюдавани от него дела. Тези решения са повече от ¼ от всички наблюдавани решения на ЕСПЧ срещу България. Комитетът на министрите засега отказва да прекрати наблюдението по тези дела докато не получи убедителни доказателства, че проблемът с прекомерната продължителност на наказателното производство и този с прекомерната продължителност на задържането под стража е преодолян в системата на българското наказателно правораздаване. В диалога си с Комитета от края на 2009 г. и началото на 2010 г. по групата решения Китов срещу България българското правителство изрично се позовава на отменените разпоредби на Член 368 и Член 369 като ефективни средства за преодоляване на проблема с прекомерната продължителност на наказателното производство. Според информация от интернет сайта на Комитета „[б]ългарските власти посочиха, че Министерството на правосъдието предвижда да предложи подобно правно средство и по отношение на наказателните производства, които са в съдебна фаза".[3] Вместо това, с процесните промени се отменят Член 368 и Член 369. На този фон може само да се съжалява, че едно очевидно ефективно средство за преодоляване на сериозния проблем с продължителността на досъдебното производство в системата на българското наказателно правораздаване е отменено с отмяната на глава двадесет и шеста от НПК. Но както разпоредбата на Член 6, т. 1, така и тази на Член 5, т. 3 от ЕКПЧ не налагат задължение на държавите да предоставят възможност на обвиняемите да поискат разглеждане на техните дела от съд след изтичане на определен период от време. В практиката на ЕСПЧ няма нито едно решение, с което да е намерено нарушение на Член 6 или Член 5 поради непредоставяне на такава възможност. Още в най-ранната си практика, по делото Кьониг срещу ФРГ от 1978 г. Съдът приема: „Разумността на продължителността на производствата, обхванати от Член 6, т. 1 от Конвенцията, следва да бъде преценена във всеки отделен случай според конкретните условия. Изследвайки разумността на продължителността на наказателни производства, Съдът отчита наред с другото сложността на делото, поведението на жалбоподателя и начинът, по който делото е водено от административните и съдебни власти.”[4] Тази позиция ЕСПЧ поддържа и в по-късната си практика[5], включително по дела срещу България.[6] Тя дава възможност за значителна гъвкавост в оценката на разумността на продължителността на производствата, която не изисква (макар и да не изключва) налагане на пределни срокове както за тяхното приключване, така и за възможното поискване от обвиняемия делото да се разгледа от съда. Подобен е подходът на ЕСПЧ и във връзка с оценката на разумността на задържането под стража като мярка за неотклонение в досъдебното производство по Член 5, т. 3 на ЕКПЧ. Още в най-ранната си практика Съдът се старае да балансира между необходимостта от специално старание и бързина при разглеждането на делата на задържаните обвиняеми и интереса на правосъдието от прилежно събиране и внимателна оценка на доказателствата по делото. В решението по делото Вемхоф срещу ФРГ от 1968 г. той подчертава: „Не трябва да се забравя, че макар обвиняемият, който е задържан, да има право на разглеждане на неговото дело с приоритет и на действия, които са особено експедитивни, това не трябва да пречи на усилията на съдиите да изяснят изцяло относимите факти, да дадат възможност както на защитата, така и на обвинението да представят своите доказателства, да обосноват своите твърдения и да произнесат присъда само след внимателно осмисляне на това, дали престъплението е неистина извършено и на присъдата.”[7] Преценката на ЕСПЧ на разумността на срока на гледане на делото на задържания обвиняем по Член 5, т. 3 изхожда от същите критерии както по Член 6, т. 1 в случай на наказателно обвинение. По редица дела Съдът приема, че това, „[д]али срокът на задържането е разумен или не, не може да се преценява абстрактно, а следва да се преценява с оглед на конкретния случай в зависимост от специфичните му съставни елементи; не може да има фиксиран срок, приложим към всеки случай”[8]. Поради това по няколко дела Съдът отказва да обяви за неразумни срокове на задържане под стража, които продължават четири-пет години[9]. В тези случаи той обосновава отказа си със сложността на тези разследвания, които са свързани с финансови измами или международен тероризъм, по които се събират много доказателства от различни източници, привличат се множество експертизи и се търси международно сътрудничество. Погледната в светлината на тази практика, отмяната на глава двадесет и шеста от НПК, макар и да отнема едно
ефективно вътрешноправно средство за защита срещу нарушения на Член 5 и Член 6 на ЕКПЧ, не изглежда сама по себе си да поражда колизия с тези разпоредби на Конвенцията. Относимите норми на Конституцията на Република България на свой ред не предлагат стандарти, от които може да се направи извод за противоконституционност. 3. По искането за обявяване на противоконституционност и/или несъответствие с норми на международни договори, по които Република България е страна, на въвеждането на фигурата на резервния защитник в НПК С § 8, т. 2 и т. 3 от ЗИДНПК фигурата на резервния защитник се въвежда независимо от упълномощаване от обвиняемия/подсъдимия на защитник. Той се назначава от прокурора или съда по реда на Закона за правната помощ. Резервният защитник продължава участието си в наказателното производство когато обвиняемият упълномощи друг защитник или се откаже от такъв. Той може да упражнява правата по Член 99, ал. 1 без съгласието на обвиняемия когато защитата е задължителна и упълномощеният защитник, редовно призован, не се явява по неуважителни причини. В искането си президентът повдига въпроса за съответствието на § 8, т. 2 и т. 3, от ЗИДНПК с разпоредби на Член 14 на МПГПП и Член 6 на ЕКПЧ. Тези разпоредби са много сходни, макар и не напълно идентични във формулировките си. В относимата си част разпоредбата на Член 14 на МПГПП гласи: Член 14, т. 1: „Всяко лице има право при разглеждане на каквото и да е наказателно обвинение срещу него или при оспорване на правата и задълженията му в граждански процес на справедливо и публично разглеждане на делото от компетентен, независим и безпристрастен съд, установен със закон. […] т. 3 Всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има право при пълно равенство на следния минимум от гаранции: d) Да бъде съдено в негово присъствие и да се защитава лично или чрез адвокат по свой избор; ако няма адвокат, да бъде уведомено за правото му да има такъв и винаги, когато интересите на правосъдието изискват това, да му бъде назначен служебно адвокат в случай, че няма средства да заплати хонорар.” Водещо в практиката на КПЧ, органът, установен с Факултативния протокол към МПГПП да разглежда индивидуални жалби, е делото Домуковски и др. срещу Грузия от 1998 г.[10] Жалбоподателите са четирима граждани на Грузия, които са обвинени и съдени за тежки престъпления – извършване на терористична дейност, опит за убийство на държавния глава, държавна измяна, незаконно притежаване на експлозиви и др. Двама от тях са осъдени първоначално на смърт, но впоследствие смъртните им присъди са заменени. В производството пред КПЧ жалбоподателите твърдят множество нарушения на Пакта, сред които и нарушение на Член 14, т. 1 и т. 3d. Трима от тях твърдят, че на съдебната фаза съдът им е отказал да бъдат представлявани от избрани от тях адвокати, а в единия случай съдията назначава служебно същия адвокат, който жалбоподателят по-рано е отказал да приеме като свой защитник. Държавата-страна твърди, че отхвърлянето на упълномощени от жалбоподателите защитници и назначаването на нежелани от тях адвокати е предизвикано от техните злоупотреби с правото им да бъдат защитавани от адвокат по техен избор с цел да протакат процеса.[11] В тази ситуация КПЧ намира нарушение на Член 14, т. 3d от Пакта: „Комитетът сочи, че в производство, което може да доведе до налагане на смъртно наказание на подсъдимите, каквото е било положението на всеки от жалбоподателите, правото на защита е неотменимо и следва да се следи за спазването му във всеки един момент без изключение. Това включва и правата на обвиняемия да присъства в производството, водено срещу него, да бъде представляван от защитник по негов избор и да не бъде принуждаван да приеме услугите на служебен защитник […] Държавата-страна също така не е осигурила на всеки от жалбоподателите възможността да бъде представляван от защитник по свой избор.” [12] По това дело КПЧ констатира и други нарушения на правото на справедлив процес, както и на други човешки права, в ситуация на една по същество политически мотивирана съдебна разправа с жалбоподателите. Съществува вероятност това да е мотивирало Комитета да приеме категорична позиция против възможността за назначаване на нежелан от подсъдимия служебен защитник, когато подсъдимият иска да бъде представляван от нает от него адвокат. Възможно е също така при намирането на нарушение на правото на жалбоподателите да бъдат защитавани от адвокат по свой избор Комитетът да придава особено значение на риска жалбоподателите да бъдат осъдени на смърт. Неговата практика по Член 14 към днешна дата не дава насоки за верифициране на тези предположения. Така или иначе, очевидно е, че по делото Домуковски КПЧ не изглежда склонен да балансира правото на подсъдимия да бъде защитаван от адвокат по свой избор с интереса от добре организирано и експедитивно правосъдие. На фона на тази практика, ситуацията с въвеждането с § 8, т. 2 и т. 3 на резервен защитник в българската система на наказателно правораздаване изглежда да противоречи на Член 14, т. 3d от Пакта. В европейската система за защита на правата на човека балансът между правото на подсъдимия да бъде
защитаван от адвокат по свой избор и интересите на правосъдието е наклонен в по-голяма степен към интересите на правосъдието. ЕКПЧ също гарантира правото на защита в наказателния процес като част от общото право на справедлив съдебен процес по Член 6 от Конвенцията. В относимата си част тази разпоредба гласи: Член 6, т. 1: „Всяко лице, при решаване на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. […] т. 3. Всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има минимум следните права: […] с) да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор; ако не разполага със средства за заплащане на адвокат, да му бъде предоставена безплатно служебна защита, когато го изискват интересите на правосъдието.” Още в най-ранната си практика ЕСПЧ подчертава, че правото на адвокатска защита в наказателния процес като част от общото право на справедлив процес следва да се гарантира не само теоретично или илюзорно, а практически и ефективно.[13] Това се отнася както за съдебната, така и за досъдебната фаза на процеса.[14]Заедно с това Съдът счита, че на държавите-страни по Конвенцията е предоставена значителна свобода на избор на средства за осигуряване на съответствието на техните системи с изискванията на Член 6.[15] Това се отнася и за правото на обвиняемия на адвокатска защита, което не е абсолютно.[16] Както Съдът утвърди за пореден път със скорошното си решение по делото Пишчалников срещу Русия, „[…] Член 6, § 3 (с) не определя начина, по който това право може да бъде упражнявано. Той оставя на държавите-страни по Конвенцията избора на средства, с които да го осигурят в своите правораздавателни системи, а задачата на Съда е само да се увери дали методът, който те са избрали, е съвместим с изискванията на справедливия процес.”[17] Във връзка с условията за назначаване на служебен адвокат, водещо в практиката на ЕСПЧ е делото Кроасан срещу ФРГ от 1992 г.[18] Жалбоподателят, Клаус Кроасан, е адвокат, който е подсъдим по дело, свързано с подпомагане на крайно лява терористична организация във ФРГ през 70-те години. Пред Окръжния съд в Щутгарт той е представляван от двама адвокати, които първоначално е наел и упълномощил, но впоследствие съдът назначава по негова молба като служебни защитници. И двамата обаче не практикуват в съдебния район, в който се води делото. Поради това, както и с цел да се осигури адекватна защита с оглед на продължителността, обема и сложността на делото, в допълнение към тях, съдът назначава и трети адвокат, г-н Хаузер, който практикува в този съдебен район. Жалбоподателят още от самото начало не се съгласява с назначаването на третия адвокат, изтъквайки както ненужността на това назначение, така и възражения срещу личността на защитника, който е член на Социалдемократическата партия, срещу политиката на която жалбоподателят има сериозни възражения. На свой ред г-н Хаузер също моли да бъде освободен от своите задължения по делото. Но Окръжният съд в Щутгарт отхвърля както неговата молба, така и тази на г-н Кроасан. Така по време на съдебното дело, което трае 73 дни, жалбоподателят е представляван от трима адвокати. Той е признат за виновен в подпомагане на престъпна организация, осъден е на две години и шест месеца лишаване от свобода и му е отнето правото да практикува професията си в продължение на четири години. Пред ЕСПЧ Кроасан оспорва назначаването на третия адвокат против волята му като твърди нарушение на Член 6 от Конвенцията. Съдът обаче не се съгласява с него. Той подчертава: „Вярно е, че съгласно чл. 6, ал. 3, т. c „всяко лице, обвинено в извършване на престъпление” следва да бъде защитавано от адвокат по негов избор (вж. Pakelli v. Germany, Решение от 25 април 1983 г., Series A no. 64, p. 15, par. 31). Въпреки това, без да се омаловажава важността на връзката на доверие между адвоката и неговия клиент, това право не може да бъде абсолютно. То бива ограничавано в случаите на безплатна правна помощ и също, както в настоящия случай, когато съдът е компетентен да реши дали е в интерес на правосъдието обвиняемият да бъде защитаван от адвокат, посочен от съда. При назначаването на защитник съдилищата трябва да вземат предвид и желанията на обвиняемия, каквито норми в германското законодателство съществуват (чл. 142 от Наказателно-процесуалния кодекс). Въпреки това, тези желания могат да бъдат пренебрегнати, когато са налице относими и достатъчни основания да се предполага, че това би било в интерес на правосъдието.” [19] Интересът на правосъдието по делото Кроасан е в по-добрата организация и бързина на производството, които се осигуряват с назначаването на адвокат от съдебния район, в който то се води. Той, според Съда, „[е] от съществено значение и може да обоснове назначаването [на защитник] въпреки липсата на съгласие от страна на подсъдимия”.[20] Съдът също така обръща внимание на факта, че участието на г-н Хаузер в производството на съдебната фаза е било ефективно, което се признава и от самия г-н Кроасан.[21]
В по-късната си практика ЕСПЧ утвърждава този свой подход по делото Витан срещу Румъния от 2008 г.[22]Жалбоподателят е бивш служител на Министерството на правосъдието, който е уличен в корупция и съден за търговия с влияние. След като делото влиза в съдебна фаза, то е неколкократно прекъсвано и отлагано. В един от случаите националният съд решава да проведе заседанието си в друг град, за да изслуша свидетели, които живеят там. За заседанието са уведомени двамата упълномощени от жалбоподателя адвокати. Въпреки това и в нарушение на националния закон, те не се явяват на уговорената дата. Съдът назначава служебен адвокат на г-н Витан, въпреки неговото и на съпругата му възражение и разпитва свидетелите. Пред ЕСПЧ жалбоподателят твърди нарушение на Член 6 от Конвенцията наред с другото и поради това, че националният съд е разпитал свидетелите въпреки отсъствието на избрания от него адвокат. ЕСПЧ отхвърля това твърдение. Той припомня своя подход от решението по делото Кроасан, според който националните власти могат да назначат служебен защитник въпреки желанието на подсъдимия ако интересите на правосъдието изискват това.[23] В конкретния случай интересите на правосъдието са в това, да не се отлага насрочено в друг град съдебно заседание, за което адвокатите са надлежно уведомени, но, въпреки това, в нарушение на националния закон те не са се явили, нито са преупълномощили други адвокати. И в този случай ЕСПЧ обръща внимание на качеството на защитата, предоставена от назначените служебни адвокати. Той изрично отбелязва, че тя не може да се приеме за неефективна.[24] Към такъв извод според Съда насочва както фактът, че упълномощените от жалбоподателя адвокати впоследствие не са поискали преразпит на свидетелите, разпитани в присъствието на служебния адвокат, така и обстоятелството, че жалбоподателят не се е оплакал пред националните власти от недобросъвестно поведение от страна на служебния адвокат. Практиката на ЕСПЧ, за разлика от тази на КПЧ, допуска значителна дискреция от страна на националните власти в назначаването на служебен защитник против желанието на подсъдимия в един доста широко разбиран интерес на правосъдието. Но тази практика е ограничена до назначаването на служебен адвокат на съдебната фаза. Както по делото Кроасан, така и по делото Витан ЕСПЧ специално обръща внимание на качеството на защитата в резултат от назначаването и търси да се убеди, че тя е била ефективна. Гаранция за тази ефективност може да бъде органа, който извършва назначението на тази фаза – съдът, който също е заинтересуван от ефективната защита на подсъдимия. Не така стои обаче въпросът на досъдебната фаза, където, според § 8, т. 2 и т. 3 от ЗИДНПК резервен защитник може да бъде назначен от прокурора, който сам преценява необходимостта и избира момента за назначаване на резервния защитник. Така прокурорът, бидейки една от състезаващите се страни в процеса, по същество определя правилата, по които се състезава неговия противник. Това неизбежно би породило ситуации, при които защитата на обвиняемия на досъдебната фаза би била сериозно компрометирана. Трудно е да се обоснове, че прокурорът, за разлика от съда на съдебната фаза, би бил заинтересуван от ефективната адвокатска защита на обвиняемия на досъдебната фаза. От друга страна, неефективната защита във вреда на обвиняемия на тази фаза би могла да има изключително сериозни негативни последствия за интересите на обвиняемия. Поради това, макар практиката на ЕСПЧ да насочва към извод за съвместимост на въвеждането на фигурата на резервния защитник в българския наказателен процес с нормите на ЕСПЧ що се отнася до съдебната фаза, като цяло тази законодателна промяна, включваща както съдебната, така и досъдебната фаза, би била по-скоро несъвместима с тези норми. В светлината на гореизложеното, преценката на конституционосъобразността на § 8, т. 2 и т. 3 от ЗИДНПК следва да се направи и от гледна точка на практиката на Конституционния съд по дела със сходен предмет. В своето решение по к. д. №6 от 1998 г. Конституционният съд приема, че след като обвиняемия се е възползвал от правото на защита и е упълномощил адвокат, „[т]ова му право не може да бъде ограничено или отнето”[25]. С други думи, за разлика от ЕСПЧ, Конституционният съд не е склонен да балансира правото на защита чрез упълномощен адвокат в наказателния процес с никакъв друг интерес. От тази гледна точка, въвеждането на фигурата на резервния защитник с § 8, т. 2 и т. 3 от ЗИДНПК противоречи на практиката на Конституционния съд по тълкуване на Член 30, ал. 4 от Конституцията. 4. По искането за обявяване на противоконституционност и/или несъответствие с норми на международни договори, по които Република България е страна, на възможността за постановяване на осъдителна присъда само въз основа на данни от специални разузнавателни средства и свидетел с тайна самоличност Разпоредбата на § 22, т. 1 от ЗИДНПК, с която се изменя Член 177, ал. 1 от НПК, въвежда възможност за постановяване на осъдителна присъда само въз основа на данни от специални разузнавателни средства и свидетел с тайна самоличност. Групата народни представители твърди несъответствие на тази уредба с Член 121, ал. 2 от Конституцията на Република България. На свой ред, президентът твърди както противоконституционност, така и противоречие с Член 6, т. 1 на ЕКПЧ и с Член 14, т. 1 на МПГПП, гарантиращи правото на справедлив процес. Практиката на КПЧ е бедна откъм дела, свързани с предмета на настоящите искания. Но ЕСПЧ е имал възможност да разгледа няколко свързани с него дела и да установи общи принципи, които държавите-страни по Конвенцията трябва да следват в своите процесуални законодателства, за да бъдат те съвместими с нормите на справедливия процес. В искането си президентът се позовава на решението на ЕСПЧ по делото Лабита срещу Италия от 2000 г.[26] По това дело се обсъжда ролята на показанията на свидетелите с тайна самоличност, които сътрудничат на полицията (т.нар. pentiti) за обосноваване на задържането под стража. Но в него не се повдига въпрос за обосноваване на присъда чрез показания на такива свидетели, така както не стои той в италианското наказателно-процесуално законодателство изобщо, тъй като то не допуска основаването
на присъдите на подобни показания. В практиката си ЕСПЧ приема, че допустимостта на доказателствата е преди всичко въпрос на регулиране от националното право и предоставя в тази насока широко усмотрение на държавите-страни по Конвенцията.[27]Още по едно от ранните си дела, Костовски срещу Холандия от 1989 г., Съдът заключава, че „Конвенцията не изключва използване по време на фазата на разследване по наказателни дела, на източници като анонимни информатори. Но последващото използване на анонимните свидетелства като достатъчни, за да се обоснове присъда, […] е друг въпрос.” [28] Ключово в практиката на Съда по проблема, свързан с предмета на настоящите искания, е решението по делото Ван Мехелен и други срещу Холандия от 1997 г.[29] Жалбоподателите са обвинени и осъдени за опит за убийство и въоръжен грабеж. Те са намерени за виновни в нападение на пощенска станция, от която са ограбили голямо количество пари и стрелба срещу преследващите ги полицейски служители, в резултат от която са ранени няколко полицаи. Преследваните успели да избягат. Впоследствие те са разпознати от свидетели с тайна самоличност-полицаи, които са свидетелствали при специални условия както на досъдебното производство, така и впоследствие на съдебната фаза. Осъдени са основно на базата на тези показания. ЕСПЧ постановява, че изискванията на Член 6, т. 1 във връзка с Член 6, т. 3d от Конвенцията налагат затрудненията на защитата при разпита на свидетели с тайна самоличност да бъдат компенсирани от специални процедури, следвани от съдебните органи.[30] В тази връзка Съдът отбелязва: „По мнение на Съда балансирането на интересите на защитата с аргументите в полза на поддържане на анонимността на свидетелите повдига специални проблеми, ако въпросните свидетели участват в полицейските сили на държавата. Въпреки че техните интереси и интересите на техните семейства също заслужават защита при действието на Конвенцията, трябва да се признае, че положението им до известна степен е различно от това на незаинтересования свидетел или пострадалото лице. Те носят общо задължение да се подчиняват на държавните изпълнителни органи и обикновено имат връзка с обвинителната власт. Дори единствено по тези причини използването им като анонимни свидетели трябва да се ограничи само при наличието на изключителни обстоятелства.” [31] Това недоверие към свидетелите с тайна самоличност, които са полицейски служители, се пренася и върху анонимните свидетели изобщо. По Ван Мехелен Съдът постановява, че „[…] осъждането не може да се основава единствено или в решаваща степен на анонимни показания”.[32] По това дело той намира нарушение на Член 6, т. 1 във връзка с Член 6, т. 3d тъкмо поради факта, че осъждането на жалбоподателите е било основано „в решаваща степен” върху анонимни показания.[33] В по-късната си практика ЕСПЧ възприема последователно принципа, че „осъждането не може да бъде основано изцяло или в решаваща степен на анонимни показания”. Той намира нарушения на Член 6, т. 1 във връзка с Член 6, т. 3d в редица случаи, подобни на тези по делото Ван Мехелен. Така по делото Висер срещу Холандия от 2002 г. Съдът намира нарушения на тези разпоредби от ЕКПЧ поради това, че присъдата на жалбоподателя „[…] в решаваща степен е основана на анонимно показание” на свидетел с тайна самоличност, който, впрочем, не е полицейски служител или сътрудник на полицията. По делото Красински срещу Чехия от 2006 г. той намира нарушения на същите разпоредби в случай на осъждане на жалбоподателя отново въз основа на показание на свидетелка с тайна самоличност, при което неговата присъда е основана „изцяло или поне в решаваща степен на анонимно показание” . По делото Таал срещу Естония от 2005 г. ЕСПЧ обсъжда осъждането на жалбоподателя за изнудване въз основа на използвано специално разузнавателно средство и показания на свидетел с тайна самоличност. В допълнение, присъдата е основана и на показанията на двама свидетели, които не са анонимни. Въпреки това ЕСПЧ приема, че решаващо в дадения случай и недопустимо от гледна точка на практиката на Съда е основаването на присъдата „в решаваща степен” на показанието на свидетеля с тайна самоличност. На фона на тази практика на ЕСПЧ измененията в Член 177, ал. 1 от НПК, с които се въвежда възможност за постановяване на осъдителна присъда само въз основа на данни от специални разузнавателни средства и свидетел с тайна самоличност са в противоречие с Член 6 на ЕКПЧ. Постановяването на подобна присъда съдържа сериозен риск от основаването ѝ „в решаваща степен” върху анонимни показания. 5. Резюме на изводите • Отмяната на глава двадесет и шеста от НПК с § 54 от ЗИДНПК не поражда колизия с Член 5 и Член 6 на ЕКПЧ. Относимите норми на Конституцията на Република България на свой ред не предлагат стандарти, от които може да се направи извод за противоконституционност. • Въвеждането с § 8, т. 2 и т. 3 от ЗИДНПК на фигурата на резервния защитник в настоящия ѝ вид противоречи на Член 14, т. 3d от МПГПП и на Член 6, т. 3с от ЕКПЧ. То също така противоречи на практиката на Конституционния съд по тълкуване на Член 30, ал. 4 от Конституцията.
• Измененията с § 22, т. 1 от ЗИДНПК в Член 177, ал. 1 от НПК, с които се въвежда възможност за постановяване на осъдителна присъда само въз основа на данни от специални разузнавателни средства и свидетел с тайна самоличност, са в противоречие с Член 6, т. 1 във връзка с Член 6, т. 3d на ЕКПЧ. Приложение 1 Приложение 2 Приложение 3 [1] Вж. групата решения Китов срещу България, групата решения Божилов срещу България и групата решения Кирилов срещу България на интернет страницата на Съвета на Европа: http://www.coe.int/t/DGHL/MONITORING/EXECUTION/Reports/Default_EN.asp?dv=1&StateCode=BGR. обратно [2] Вж. решенията на ЕСПЧ по делата: Рангелов срещу България от 23 април 2009 г., Янков и Манчев срещу България от 22 октомври 2009 г., Спас Тодоров срещу България от 5 ноември 2009 г. обратно [3] Вж. интернет сайта на Комитета на министрите за изпълнение решенията на ЕСПЧ на: http://www.coe.int/t/DGHL/MONITORING/EXECUTION/Reports/Default_EN.asp?dv=1&StateCode=BGR. обратно [4] ECHR, König v. the FRG, Appl. No. 6232/73, Judgment of 28 June 1978, § 99. обратно [5] Вж. по-специално: ECHR, Pélissier and Sassi v. France, Appl. No. 25444/94, Judgment of 25 March 1999, § 67; ECHR, Pedersen and Baadsgaard v. Denmark, Appl. No. 49017/99, Grand Chamber Judgment of 17 December 2004, § 45.обратно [6] Вж. например наскоро: ECHR, Patrikova v. Bulgaria, Appl. No. 71835/01, Judgment of 4 March 2010, § 65. обратно [7] ECHR, Wemhoff v. the FRG, Appl. No. 2122/64, Judgment of 27 June 1968, § 17. обратно [8] ECHR, McKay v. the United Kingdom, Appl. No. 543/03, Grand Chamber Judgment of 3 October 2006, § 45. обратно [9] Вж. например решенията по делата: ECHR, W. v. Switzerland, Appl. No. 14379/88, Judgment of 26 January 1993; ECHR, Chraidi v. Germany, Appl. No. 65655/01, Judgment of 26 October 2006. обратно [10] HRC, Domukovski and Others v. Georgia, Comm. Nos. 623/1995, 624/1995, 626/1995, 627/1995, Views of 29 May 1998. Вж. пълния текст на решението по това дело в превод на български език в Приложение № 1. обратно [11] Ibid., §§ 10.10, 12.5, 14.8. обратно [12] Ibid., § 18.9. обратно [13] ECHR, Artico v. Italy, Appl. No. 6694/74, Judgment of 13 May 1980, § 33. обратно [14] ECHR, Imbrioscia v. Switzerland, Appl. No. 13972/88, Judgment of 24 November 1993, § 36; ECHR, Öcalan v. Turkey, Appl. No. 46221/99, Grand Chamber Judgment of 12 May 2005, § 131. обратно [15] Вж. например: ECHR, Quaranta v. Switzerland, Appl. No. 12744/87, Judgment of 24 May 1991, § 30. обратно [16] ECHR, Poitrimol v. France, Appl. No. 14032/88, Judgment of 23 November 1993, § 34; ECHR, Demebukov v. Bulgaria, Appl. No. 68020/01, Judgment of 28 February 2008, § 50. обратно [17] ECHR, Pishchalnikov v. Russia, Appl. No. 7025/04, Judgment of 24 September 2009, § 66. обратно [18] ECHR, Croissant v. Germany, Appl. No. 13611/88, Judgment of 25 September 1992. Вж. пълния текст на решението по това дело в превод на български език в Приложение № 2. обратно [19] Ibid., § 29. обратно [20] Ibid., § 28. обратно [21] Ibid., § 31. обратно [22] CEDH, Vitan c. Roumanie, Requête no 42084/02, Arrêt du 25 mars 2008. Вж. пълния текст на решението по това дело в превод на български език в Приложение № 3. обратно [23] Ibid., § 59. обратно [24] Ibid., § 63. обратно [25] Конституционен съд, Решение № 9 от 14 април 1998 г. по к. д. №6 от 1998 г. обратно [26] ECHR, Labita v. Italy, Appl. No. 26772/95, Judgment of 6 April 2000. обратно [27] Вж. например ECHR, Doorson v. the Netherlands, Appl. No. 20524/92, Judgment of 26 March 1993, § 67. обратно [28] ECHR, Kostovski v. the Netherlands, Appl. No. 11454/85, Judgment of 20 November 1989, § 44. обратно [29] ECHR, Van Mechelen and Others v. the Netherlands, Appl. Nos. 21363/93 et al., Judgment of 23 April 1997. Вж. пълния текст на решението по това дело в превод на български език в Приложение № 4. обратно [30] Ibid., § 54. обратно [31] Ibid., § 56. обратно [32] Ibid., § 55. Вж. същия принцип в по-ранната практика на съда в: ECHR, Doorson v. the Netherlands, § 76.обратно [33] Ibid., § 63.