baba_yaga by Borislava Borisova

Слабачко

мало едно време един мъж и една жена. Тъжен бил животът им, защото нямали деца. Каквото и да правeли, колкото и да молeли Бога, все не се сдобивали с наследник. Веднъж мъжът тръгнал в гората за гъби и срещнал по пътя си старец. – Знам за какво си се замислил – казал странникът, – мечтаеш си за деца. Ще ти дам един съвет: тръгни из селото и вземи от всеки двор по едно яйце. Сложи яйцата под една квачка и ще видиш какво ще стане. Мъжът се върнал в селото, в което имало четирийсет и една къщи. Взел от всяка къща по едно яйце и сложил квачката върху тях. Минали две седмици, гледат мъжът и жената – от яйцата се излюпили момчета, четирийсет яки и здрави и едно хилаво и слабо. Започнал старецът да ги

кръщава. На всички дал имена, а за последното не останало име. – Е – казал старецът, – ти ще си Слабачко! Децата растели не с дни, а с часове. Израснали и започнали да помагат на баща си и на майка си. Четирийсетте юнаци се трудели на полето, а Слабачко шетал в къщата. Дошло време за сенокос. Братята отишли да косят тревата на ливада край морето. Работили цяла седмица и след като свършили всичко, се прибрали в селото. Бащата ги гледал, гледал и промърморил: – Младо – зелено! Ядат много, спят много, а работа май не са свършили много. – А ти, тате, иди и виж – отвърнал Слабачко. Старецът се стегнал и тръгнал към ливадата. Гледа – работата била свършена. Юнаци момчета! За една седмица всичко окосили и сеното на копи направили. На следващия ден пак отишъл бащата на ливадата. Искало му се да се полюбува на имота си. Гледа – една копа липсва. Върнал се вкъщи и казал на синовете си: – Момчета, една копа липсва.

– Нищо, тате – отговорил Слабачко, – ние ще хванем крадеца. Дай ми сто жълтици и аз ще я свърша тая работа. Дал му бащата сто жълтици и Слабачко отишъл при ковача. – Можеш ли да ми изковеш такава верига, с която да окова човек от главата до петите? – Може, защо не – отвърнал ковачът. – Гледай да я направиш по-здрава. Ако издържи – давам сто жълтици, но ако се пропука, трудът ти пропада. Ковачът изковал желязна верига. Слабачко я омотал около тялото си, напънал се и веригата се спукала. Заел се отново ковачът и този път я направил два пъти по-здрава. Слабачко харесал новата верига, дал сто жълтици и отишъл да пази сеното. Седнал до копите и зачакал. В полунощ морето изведнъж се разбушувало и от дълбините излязла чудна кобила, дотичала до първия куп и започнала да яде сеното. Слабачко скочил, метнал желязната верига и яхнал кобилата. Хукнала тя, влачила го по долини и планини, но той не паднал. По едно време се спряла и му казала:

– Е, добри юначе, щом успя да се задържиш на гърба ми, вземи и моите жребчета и им бъди господар. Притичала кобилата до синьото море и силно зацвилила. А морето се развълнувало и на брега излезли четирийсет и едно жребчета – едно от друго по-хубави, по цялата земя та-

кива нямало. на сутринта старецът чул на двора цвилене и тропот. „какво ли става?“ – рекъл си той. А Слабачко цяло хергеле докарал у дома. – Здравейте, братлета! – рекъл. – Сега всички имаме по един кон. Хайде да си потърсим невести. – Добре, да си потърсим – отговорили братята.

Благословили ги баща им и майка им и момците тръгнали на далечен път. Дълго яздили по белия свят, но къде можеш да намериш толкова невести на едно място? Не им се искало да се женят поотделно, за да не бъде обидно за никого. Но коя майка може да се похвали, че има четирийсет и една дъщери? Озовали се юнаците зад девет земи в десета. На една стръмна планина, зад висока ограда видели белокаменен палат, а до вратата – железни стълбове. Преброили ги – били точно четирийсет и един. Завързали момчетата своите юнашки коне за стълбовете и влезли в двора. Посрещнала ги Баба Яга: – Как смеете без разрешение да връзвате конете си за стълбовете? – Ей, дърто, какво си се развикала? Я веднага ни нахрани, дай ни вода, пусни ни да се изкъпем и чак тогава питай! – Работа ли търсите, добри юнаци, или от работа бягате? – Работа имаме, бабо! – Какво искате тогава? – Търсим невести. – Аз имам много дъщери – казала Баба Яга.

Изтичала в палата си и извела оттам точно четирийсет и една моми. Сватосали се младите и седнали да празнуват. Всички се готвели за сватбите. Вечерта Слабачко отишъл да види коня си. Като го видял, добрият кон му проговорил с човешки глас: – Слушай сега, стопанино. Когато легнете да спите с младите си жени, облечете ги с вашите дрехи, а себе си облечете в техните рокли, иначе всички ще загинем. Слабачко казал това на братята си и те облекли роклите на жените си. Всички заспали, само Слабачко не затворил очи. В полунощ Баба Яга извикала с висок глас: – Ей, слуги мои верни! Отсечете главите на тези неканени гости. Явили се помощниците на Баба Яга и отсекли главите – ама на нейните дъщери, нали били с дрехите на момците. Слабачко събудил братята си и им разказал какво е станало. Те яхнали конете си и тръгнали към дома. На сутринта Баба Яга станала, погледнала през прозорчето, разбрала какво се е случило и страш-

но се ядосала. Заповядала да є дадат огнивото, хукнала да преследва братята и палела всичко по пътя си. Къде да се скрият юнаците? Пред тях синьото море, а зад тях Баба Яга сее пожари. Виждало се, че всички ще загинат. Но Слабачко бил досетлив – на тръгване от къщата на Баба Яга грабнал една кърпичка. Сега махнал с кърпичката наляво – през морето се появил мост и юнаците преминали на другия бряг. Слабачко махнал с кърпичката в другата посока и мостът изчезнал. Баба Яга се върнала нещастна вкъщи, а братята се прибрали у дома живи и здрави. Така умният Слабачко победил злата баба, която искала да ги погуби.

Приказка за жабешката кожа

едно царство, в едно господарство живели цар и царица. Имали те трима сина, всичките юнаци, неженени, стройни, красиви – нито в приказка да разкажеш, нито с перо да ги опишеш. Най-малкият се казвал Иван. Веднъж бащата повикал тримата си синове и им казал: – Мили мои чеда, вземете по една стрела, опънете лъковете и стреляйте в различни посоки. Където паднат стрелите – там идете да си дирите невести. Пуснал стрелата си първият брат – паднала тя в болярски двор, точно срещу моминската стая на болярската дъщеря.

Пуснал стрелата средният брат – полетяла тя към двора на богат търговец и се спряла в красиво прозорче, а до това прозорче седяла девица, дъщерята на търговеца. Пуснал стрелата си най-малкият брат – паднала стрелата в тинесто блато и я хванала жаба кекерица.

По-големите братя тръгнали да търсят стрелите си и веднага ги намерили: единият – в болярската къща, другият – в двора на търговеца. А най-малкият Иван дълго не могъл да открие своята стрела. Два дни ходил той из гори и планини и чак на третия ден стигнал до тинестото блато. И що да види – върху един камък стои жаба кекерица и държи неговата стрела! Понечил Иван да избяга, да се откаже от късмета си, но жабата проговорила с човешки глас: – Ква-ква, Иване царски сине! Ела, вземи стрелата си и се ожени за мен! Натъжил се Иван и казал: – Как да си взема кекерица! Та тя не ми е равна и хората ще ми се смеят. – Ожени се за мен и няма да съжаляваш! Оженили се царските синове. Най-големият – за болярка, средният – за дъщеря на търговец, а Иван – за жаба кeкерица. На другият ден след сватбата царят повикал синовете си и им заповядал: – Искам да разбера могат ли жените ви да

пекат хляб. Нека за утре ми омесят по един мек бял хляб! Поклонили се синовете на баща си и си отишли. Върнал се Иван в своите палати тъжен, увесил буйната си глава по-ниско от раменете. – Ква-ква, Иване царски сине, защо си толкова печален? – запитала го жабата. – Да не би да си чул от своя баща нещо неприятно? – Как да не съм печален? Господарят, моят баща, заповяда за утре да му изпечеш мек бял хляб! – Не тъжи, ами легни да се наспиш. Утрото е по-мъдро от вечерта! Сложила жабата царския син да спи. Хвърлила жабешката кожа и се превърнала в прекрасна девица, Василиса Премъдра. Излязла на балкона и извикала силно: – Майки бавачки, съберете се, стягайте се, пригответе мек бял хляб, какъвто аз съм яла при моя роден баща. Събудил се на сутринта Иван, а жабата отдавна била приготвила хляба – ама такъв прекрасен,

че нито да си го помислиш, нито да го измислиш, само в приказка да го разкажеш! Омесила била кръгъл хляб, а отгоре му изваяла цял град с дворци, с градини и кули; над него птици пърхат, а край него пъргави зверове тичат. – Време е, Иване царски сине, ставай да носиш хляба! И жабата сложила хляба върху златен поднос и изпратила своя съпруг при царя. Дошли по-големите братя и донесли своите хлябове, а те били такива, че да не ги погледне човек: хлябът на болярката бил препечен, а на търговската дъщеря бил недопечен и крив. Царят взел най-напред хляба на големия си син и казал: – Такъв хляб могат да ядат само кучетата! После взел хляба на средния си син и казал: – Такъв хляб може да се яде само ако си много гладен! Дошъл ред и на Иван. Царят взел неговия хляб и рекъл: – А такъв хляб трябва да се яде само на големи празници!

Благодарил царят за този хляб на Иван и веднага заповядал на тримата си сина. – Нека вашите жени да ми изтъкат за една нощ копринен килим. Върнал се Иван тъжен, увесил буйната си глава по-ниско от раменете. – Ква-ква, Иван царски сине, защо си толкова печален? – запитала го жабата. – Да не би да чул от своя баща дума остра, неприятна? – Как да не съм печален? Господарят, моят баща, заповяда за една нощ да му изтъчеш копринен килим! – Не тъжи, ами легни да се наспиш. Утрото е по-мъдро от вечерта! Сложила го да спи, а тя хвърлила жабешката кожа и се превърнала в прекрасна девица, Василиса Премъдра. Излязла на балкона и извикала силно: – Майки бавачки, съберете се, пригответе се копринен килим да тъчете – но да бъде такъв, на какъвто съм живяла при моя роден баща! Както казала, така и направили. Събудил се на сутринта Иван, а жабата от-

давна била приготвила килима – и такъв чуден, нито да го помислиш, нито да го измислиш, само в приказка да го разкажеш. Украсен бил килимът със злато и сребро, с прекрасни шевици, с разцъфнали цветя, шарки и птици. Отишли тримата братя при царя – всеки с килим, изтъкан от жена му. Царят разгледал килима на големия син и казал: – Този килим става за конско покривало. Разгледал килима на средния син и казал: – Този килим става за изтривалка. Разгледал килима на Иван и казал: – А тоя килим ще постилам в стаята си само на големи празници! Благодарил царят за килима на Иван и тозчаз заповядал отново: – Искам да разбера могат ли жените ви да танцуват. Доведете ги утре при мен. Аз ще ви нагостя, а те ще ми поиграят. Отново се прибрал Иван тъжен, увесил буйната си глава по-ниско от раменете. – Ква-ква, Иван царски сине, защо си толкова

печален? Да не би да си чул от баща си дума неприятна? – Как да не съм тъжен! Баща ми заповяда да те заведа при него, за да види как танцуваш. Как ще те покажа пред хората? – Не тъжи, ами легни да си поспиш. Утрото е по-мъдро от вечерта! На другия ден, когато станало време да вървят при царя, жабата казала: – Иди сам на тържеството при царя, а аз ще дойда по-късно. Като чуеш тропот и гръм – не се плаши, а кажи: „Това е моята жабка, в бъчонка пристига.“ Тръгнал Иван за гощавката. Пристигнали и по-големите братя с жените си – нагиздени, натъкмени, седят и на Иван се присмиват: – Защо и ти, братко, не доведе жена си? Да беше я донесъл в кърпичка! И къде такава красавица намери? Сигурно всички блата си обходил! Изведнъж се чул страшен шум и трясък – целият дворец се разтресъл. Гостите се изплашили, наскачали от местата си и не знаят къде да се дянат. А Иван ги успокоил:

– Не се страхувайте, скъпи гости! Това е моята жабка, в бъчонка пристига! Хукнали всички към прозорците и що да видят: приближава към царския дворец златна каляска, запрегната с шест коня, а от нея слязла Василиса Премъдра – невиждана красавица, като ясно слънце свети! Всички се чудели, любували се на красотата є и от изненада дума не можели да продумат... Хванала Василиса Иван за ръката и го повела към дъбовите маси, застлани с дантелени покривки. Започнали гостите да ядат и да пият, да се веселят. Василиса Премъдра пийнала от стакана си, а последните капки изляла в левия си ръкав, хапнала от печеното, а костичките в десния си ръкав скрила. Жените на по-големите царски синове видели тези хитрости и решили и те да правят така. Отишла Василиса да танцува с Иван и махнала с лявата си ръка – образувало се езеро, махнала с дясната ръка – и заплували по водата бели лебеди. Царят и гостите се дивели. А щом се спряла

Василиса – всичко изчезнало: и езеро, и белите лебеди... Отишли да танцуват и жените на големите братя. Като махнали с левите си ръкави – изпръскали гостите с вино, махнали с десните си ръкави – костица попаднала право в окото на царя. Той се ядосал и ги прогонил далеч от очите си. В това време Иван се измъкнал от гощавката, хукнал към къщи, намерил жабешката кожа и я изгорил в огъня. Върнала се Василиса Премъдра, затърсила – няма я нейната жабешка кожа. Натъжила се тя, закахърила се и казала на царския син: – Ох, Иване, какво си направил? Ако беше изчакал мъничко, аз щях да бъда вечно твоя! А сега прощавай, търси ме зад девет морета, зад девет земи в десета, в царството на Кашчей Безсмъртни. И като изрекла тези думи, Василиса Премъдра се превърнала в бял лебед и излетяла през прозореца. Заплакал горчиво Иван. Помолил се на Бог на

всичките четири страни и тръгнал където му видят очите. Вървял той, колкото вървял, дълго ли, кратко ли – насреща му иде един старец. – Добър ден – казва, – добри младежо! Какво търсиш, накъде си тръгнал? Царският син му разказал мъката си. – Ех, Иване царски сине! Защо ти беше жабешката кожа да гориш? Не ти си я носил, не на теб се пада да я сваляш! Василиса Премъдра е по-мъдра, по-разумна от баща си, Кашчей Безсмъртни, той затова я прокле и заповяда три години жаба да бъде. Но какво да се прави, с думи бедата не може да се поправи. Ето ти това кълбо: накъдето се търкулне – смело тръгвай след него. Благодарил Иван на стареца и тръгнал след кълбото. Затъркаляло се то по високи планини, през тъмни гори, по зелени ливади, из мочурливи блата, сред затънтени пущинаци, а Иван царският син все върви и върви подир кълбото – не изостава, не сяда. Вървял, вървял и навлязъл в една вековна гора. А насреща му – мечка!

– Хайде – рекъл си той, – ще убия звяра! А мечката му проговорила: – Не ме убивай, Иване царски сине! Все някога ще ти потрябвам. Пожалил Иван животното и продължил по пътя си. Върви той през равно поле и гледа – над него лети голяма патица. Прицелил се царският син, искал да застреля патицата и изведнъж тя му заговорила с човешки глас: – Не ме убивай, Иване царски сине! Все някога ще ти потрябвам. Пожалил и патицата и продължил по пътя си гладен. Изведнъж, що да види – тича по пътя заек. Царският син отново се прицелил, а заекът му казал с човешки глас: – Не ме убивай, Иване царски сине! Все ще имам случай да ти помогна. Смилил се Иван и над заека и продължил по пътя си. Стигнал до синьото море. Гледа – на пясъка лежи, умира риба щука. – Е, тая щука вече ще изям! Сили нямам, тол-

кова съм гладен! – казал си той. – Ах, Иване царски сине – проговорила щуката, – съжали се над мене, пусни ме в синьото море! Добрият Иван пожалил и щуката. Хвърлил я в морето и тръгнал по брега след кълбото. Дълго ли, кратко ли – дотъркаляло се кълбото до една къщичка в гората – стои на кокоши крака и в кръг се върти. Иван є говори: – Къщичке, къщичке! Застани с лице към мен, с гръб към гората! Къщичката се обърнала с гръб към гората, с лице към него. Царският син влязъл вътре и гледа: горе на печката, на деветия кирпич, лежи Баба Яга, зъбите си точи, носът є в тавана опира. – Защо си дошъл при мен? По своя воля ли си тръгнал, юначе, или по неволя? – попитала тя. – Ах, Бабо Яго – отвърнал Иван, – ти първо ме нахрани, вода ми дай и в банята ме пусни, пък тогава питай. Баба Яга го нахранила, напоила го, в банята

го напарила, а царският син є разказал, че търси своята съпруга – Василиса Премъдра. – Знам, знам! – казала Баба Яга. – Сега тя е при Кашчей Безсмъртни. Трудно ще я намериш, не е лесно с Кашчей да се справиш. Нито със стрела, нито с меч можеш да го убиеш. Затова той от никого не се бои. – А къде е скрита неговата смърт? – Неговата смърт се крепи на върха на игла, тази игла е в яйце, това яйце е в патица, тази патица е в заек, този заек е в сандък, а сандъкът е на върха на висок дъб. Дъбът расте в една прастара гора и Кашчей го пази като зеницата на очите си. И Баба Яга разказала как да стигне до мястото. Благодарил є Иван и тръгнал към прастарата гора. Когато най-сетне пристигнал, зачудил се какво да прави, как сандъка да достигне? Дъбът висооок-висок – върховете му в облаците опират, корените му се впили дълбоко в земята, клоните му закриват ясното слънце. И на самия му връх се вижда сандъчето.

„Е – помислил си той, – къде ли е сега мечката? Тя ще може да ми помогне!“ Изведнъж, незнайно откъде, се появила мечката и изтръгнала от корените дървото, сандъкът паднал и се разбил на трески. Изскочил от сандъка заек и хукнал с всичка сила. Гледа Иван – след него неговият заек тича – настигнал го, хванал го и го разкъсал. Тогава от заека излетяла патица и се издигнала високо, високо, но след нея друга патица се втурнала. Ударила я и яйцето тозчас паднало в морето. Видял Иван голямата беда, облял се в сълзи. Изведнъж глед – плува към брега щуката и държи в зъбите си яйцето. Взел Иван яйцето, строшил го, извадил иглата и отчупил върха є. И щом го отчупил, Кашчей Безсмъртни умрял, разпаднал се на ситен прах. Влязъл Иван в палатите на магьосника, а Василиса Премъдра го посрещнала при портите и му казала: – Иване царски сине, ти ме намери и сега аз ще бъда вечно твоя!

Иван избрал най-добрия жребец от конюшните на Кашчей, метнал се на седлото, качил при себе си Василиса и двамата се върнали в неговото царство. Двамата живели дълго и щастливо в мир, любов и съгласие.