1
Глава Лондон, 2006 година В средата на април заминах да отдъхна в Англия. Един ден се разхождах безгрижно по уличките на Лондон, загледан в ярко украсените витрини на магазините. Неусетно се оказах в центъра на града пред голям петзвезден хотел. На фасадата му бе окачен огромен плакат на английски и руски език. Спрях се и вдигнах глава. Плакатът съобщаваше, че в хотела се провежда Руски икономически форум. В този момент пред сградата бавно спря голям червен автобус с туристи, които след няколко минути започнаха да слизат от отворените врати. Повечето от тях разговаряха оживено помежду си. Веднага разбрах, че това са мои земляци – делегати на руския форум. С интерес заразглеждах групата, като разпознавах много популярни физиономии на родни знаменитости. Съставът на руската делегация условно можеше да бъде разделен на две групи: делегати, предимно представители на бизнес елита и журналисти, и други личности от московските светски сборища. Изведнъж някой ме повика по име. Обърнах се и видях, че пред мен стои Павел, мой колега адвокат, с когото се познавахме отдавна. – Здрасти, колега. Какво правиш тук? – попита ме той. – Как какво? Разхождам се из града. Наслаждавам се на кратката си отпуска. А ти, както разбирам, май участваш в това бизнес сборище? – Точно така. Мои клиенти ми платиха пътуването. – Не е зле да имаш такива клиенти, Павлик. – Отдавна ти го казвам. Зарежи това твое наказателно право и стани адвокат по обслужване на фирми. 5
беше изчезнал някъде, навярно веднага бе схванал, че не трябва да се мотае до чекист в немилост. Мълчаливо взех папката и бързо я мушнах под якето си. Поговорихме още няколко минути, после се прибрах направо в хотела. Вечерта се заключих в стаята си и започнах да чета ръкописа на Владимир Ледогоров. Пред очите ми мислено изникваха епизоди от още близкото бурно минало от деветдесетте години – безразсъдните.
– Виждам, че в делегацията ви има много знаменитости. – Така е. Ей го там биреният магнат, дето се прочу с еротичните рекламни клипове. Този пък е журналист и телевизионен водещ от Първи канал, онзи там е политик и лидер на една от партиите. Но в този момент от другата страна на хотела към входа се приближи по-различна група. – Я виж, идва и руската емиграция – каза Павел. – Кои са тези? – Руснаци, напуснали страната, за да избегнат съдебно преследване. Това са топмениджърите на ЮКОС и хора от обкръжението на олигарха-беглец Березовски. В този момент някой ме потупа по рамото. Обърнах се рязко – пред мен стоеше клиентът ми Владимир Ледогоров, бивш подполковник от Федералната служба за сигурност, успял да се укрие от следствието преди няколко години. – Щастлив съм да срещна господин адвоката в мъгливия град на Албиона – рече Ледогоров. – Владимир, какво правиш тук? – попитах. – Тук живея. Англичаните ми дадоха политическо убежище. А вие на форума ли сте? – Не. Попаднах тук съвсем случайно. На екскурзия съм. Взех си малко отпуска. – Добре, че се срещнахме. Имам нещо за вас. Написах книга за спецслужбите. Мога да ви я дам да я прочетете. – Не, Володя. Ясно ми е какво може да пише в книгата ти. Знаеш, че не се занимавам с политика. Как успя да се измъкнеш от страната? – Там, в тази книга, съм разказал всичко, става дума и за вас, докато бяхте мой адвокат. Вземете я, прочетете я. Можете просто да я оставите тук и да не я носите в Русия – каза Ледогоров и измъкна от чантата си малка папка с текста на книгата. Загриза ме любопитство, озърнах се. Павлик, моят колега,
Майорът от ФСБ Владимир Ледогоров стоеше пред кабинета на прекия си началник. Като открехна предпазливо вратата, той каза: – Разрешете, другарю полковник! Обръщаше се към среден на ръст побелял мъж около петдесетте, седнал зад бюрото. – Влизай, майоре – кимна в отговор полковникът. Ледогоров влезе в кабинета и спря до малката маса, поставена перпендикулярно на бюрото. Зад него бе полковникът, който с кимване покани Ледогоров да седне. Владимир приседна на ръба на стола. – Изчакай ме, майоре, само да допиша нещо и след това ще поговорим – каза полковникът. Владимир огледа кабинета. Той се намираше в новата сграда на ФСБ на Лубянка, не беше голям. Скромно обзаведен. До прозореца стоеше масивното бюро на полковника, до него бе долепена дълга маса, около която се провеждаха съвещания. Вдясно – малка библиотека, запълнена с книги.
6
7
2
Глава Москва. Началото на 90-те години
На стената, както подобава на всеки кабинет на Лубянка, бе окачен портрет на Дзерджински. В ъгъла имаше малък кожен диван с две кресла, пред тях – маса за списания. До бюрото на полковника бе поставено шкафче с няколко телефона. Някои от тях бяха без шайба. Майорът знаеше, че тези телефони са за пряка връзка с ръководството на ФСБ. Прекият началник на Владимир Ледогоров беше полковник Сергей Цветков. Той бе изкачил всички стъпала на ведомството КГБ, а след това и на ФСБ. Отначало, след като завърши Висшата школа на КГБ, Цветков бе работил, както казват чекистите, „на терен“ – беше обикновен оперативен работник в едно от районните управления на голям град с развита промишленост. След известно време го преместиха в Москва. Цветков постъпи в Московското управление на КГБ и обслужваше един от столичните райони. След това постепенно започна „да набира скорост“, крачейки уверено нагоре по служебната стълбица. Скоро го прехвърлиха на ръководна длъжност в Седмо управление, където се занимаваше най-вече с външно наблюдение. Владимир се сети за приказките, че още по времето на Ю. Андропов в базата на Седмо били създадени специални подразделения за борба с престъпните елементи и физическото им унищожаване. Носеха се слухове, че Сергей Цветков е работил в едно от тези подразделения. Но след това дойде деветдесет и първа година, пучът и разпадането на КГБ. За Комитета настъпи период на неопределеност. Известно време Цветков беше извънщатен. Многобройните атестационни комисии, сформирани от новото началство на КГБ, се опитваха да групират сътрудниците според лоялността им към властта в Русия. Но от това не излезе нищо и скоро новият шеф сам си подаде оставката. Дойде ново ръководство. След това се появиха и новите имена на ведомството – МГБ, ФСК и ФСС. Сергей Цветков преживя всичко благополучно. По-късно, когато страната бе залята
от вълна на престъпност, ФСС бе принудена да реагира и на това. Беше създадено специално управление по разработката и прекратяването на дейността на престъпните организации, в което влязоха и Сергей Цветков с Владимир Ледогоров. Щатът не беше голям, но всички сътрудници имаха конкретни задачи. Размислите на Ледогоров бяха прекъснати. Вратата се отвори, без да се почука, и в кабинета влезе началникът на управлението генерал Алексей Берьозкин. Владимир стана. Но генералът махна с ръка, приближи се до бюрото и се ръкува с Цветков. А той веднага остави химикалката. Изглежда, предстоеше някакъв важен разговор и полковникът бе очаквал идването на генерала. Генералът седна на стола срещу Ледогоров и го заразпитва: – Е, как е, майоре, от кога работиш при нас? Станаха ли два месеца? Но си прехвърлен в Москва преди година, нали? – Тъй вярно, другарю генерал. – Ледогоров кимна. – Колегите те характеризират положително. Макар че, както и сам си знаеш, имаш и някои недостатъци... Имаш ги и в бита. – Генералът намекваше, че Владимир заедно с колегите си понякога прекалява с алкохола. – Разбрах, другарю генерал. – Владимир сведе очи. – С една дума те поканихме за сериозен разговор. – Генералът погледна Цветков. Полковникът продължи: – Както знаеш, сега в Москва положението с престъпността е тревожно. Поради служебните си задължения вече си наясно, че в града действат трийсетина престъпни групировки, по-точно банди. Някои от тях наброяват до хиляда души. И тази хидра се разраства все повече и повече. Разбира се, МУР и РУОП, нашите колеги, водят активна борба с тях. Но или корумпираните съдии пускат задържаните от тях, или това става с усилията на адвокатите. Затова нашето ведом-
8
9
ство разработи нов експериментален план, в който ще ти се наложи да се включиш. Цветков погледна въпросително генерала, сякаш още веднъж преценяваше дали са подбрали правилно кандидатурата му. Генералът кимна. Цветков продължи: – Както знаеш, нашето управление се занимава с разработка по пресичане дейността на престъпните организации. Ние, естествено, не действаме като РУБОП, не ги задържаме, не изпращаме делата им в съда. Нашата функция е малко по-различна. И ти ще трябва да се заемеш с разработката на една от криминалните „бригади“. И по-точно, ще трябва да навестиш градчето, от което си дошъл. Впрочем, май че отдавна не си бил там, а? Владимир помисли и отвърна: – Около девет месеца. – Никой ли не ти е останал там? – Имам познати... – Но сега не поддържаш връзка с тях, нали? – попита полковникът, с което намекна, че знае всичко за живота на Владимир. – Не, не поддържам. – Това е много добре. Ще трябва да заминеш за своя Уралск, а там да се свържеш с другарите от местното управление и да подбереш две неголеми групи, които по възможност досега да не са били подвеждани под наказателна отговорност. На криминален език такива групировки се наричат „комсомолски“. Разбираш за какво говоря. – Тъй вярно, другарю полковник, разбирам. От онези, които не живеят по бандитските закони, тоест бивши спортисти и кооператори, военни. – Правилно си схванал, майоре – усмихна се Цветков. – Ще поработиш с лидерите им, ако е възможно ще ги вербуваш и ще ги доведеш в Москва. А оттам нататък те ще действат под твоето пряко ръководство, или по-точно под постоянния ни контрол.
– С една дума – прекъсна го генералът, – това е нещо от рода на контролирани агенти – хора, които действат под непосредственото ни ръководство и контрол. Естествено ние сме държавна организация и не можем да се занимаваме с незаконна дейност, тоест не можем да убиваме онези, които ръководят престъпни групировки или влизат в тях. Но виж, с ръцете на самите престъпници можем сериозно да прочистим московския престъпен свят. Схващаш ли идеята? Майорът мълчеше. – Твоята групировка – продължи генералът – ще започне да действа в Москва и да се бори за място под слънцето. Тя ще унищожава, отново по наша препоръка, онези лидери на групировки, които набират скорост и пречат на държавните интереси. Разбира се, по-нататък, щом тази задача бъде изпълнена, ще действаме спрямо групировките в рамките на закона. Не бива да забравяш това. И, освен това, ти познаваш спецификата на нашата работа. Ще бъдеш единственият куратор на групировката, но ще получаваме от първа ръка информация за цялата дейност на курираната от теб групировка. Майорът премълча. Той прекрасно разбираше, че освен него с тази работа ще се занимава още един куратор, засекретен, а може би и завербуван агент от същата групировка, и той ще докладва на началството за всяка негова стъпка. – Ами това е – завърши генералът, – след два дни заминаваш. Вече сме ти взели билет, ще си получиш командировъчните от счетоводството. И още нещо. Никой не знае за мисията ти. Не казвай нищо на колегите си, с изключение на оперативния работник от местното управление на ФСБ, който ще те посрещне на гарата. Той е в течение. Също така си вземи от спецчастите удостоверение за сътрудник на ГУБОП. Според легендата ще действаш от името на Главното управление за борба с организираната престъпност на МВД, нашите колеги. Имаш ли въпроси?
10
11
Като излезе от сградата, Владимир се запъти към метростанция „Киевска“, прекоси гаровия площад и стигна до хотел „Украйна“. В него ФСБ бе наела няколко стаи за свои сътрудници. Владимир си взе ключа, качи се на своя етаж
и се опита да отключи вратата на стаята. Но ключалката бе блокирана отвътре. Тогава почука на вратата. От стаята се дочу шум. „Сигурно колегата е довел момиче“ – помисли си той. И позна. След малко вратата се открехна и от стаята бързо излезе момиче на двайсетина години, като си оправяше роклята в движение. – Какво, пак ли идвам ненавреме? – попита Владимир, докато влизаше в стаята, съквартиранта си капитан Игор Носков. – Няма значение, най-интересното вече мина – подсмихна се Игор. – Да пийнем ли по чашка? – И посочи към масата. – Между другото, като става дума за чашките – отвърна Владимир, – бях при ръководството, твърдят, че съм уличен в пиянство... – Ами, братле, такава ни е работата, нервна, отговорна! – намери оправдание Носков. – Добре де, ако е само по едно, може – съгласи се Владимир. Пийнаха мълчаливо. – Заминавам в командировка – съобщи Владимир. – И къде? – В едно градче. – Владимир нарочно не уточни името му. – За дълго ли? – Както се случи. Може би за две седмици. Ти тук без мене не прекалявай, говоря за секса! – подкачи го Ледогоров. – Я стига! – махна с ръка Носков. – Да не мислиш, че всеки ден си правя сексмаратон? С влак ли ще пътуваш, или със самолет? – С влак. Утре в десет тръгвам. Днес искам да си легна по-рано, да се наспя. – Добре, няма да ти преча – усмихна се Игор. – Ще изляза да се проветря из нощна Москва. – Само че като се върнеш, не ме буди.
12
13
– Нямам, другарю генерал – кратко отвърна Владимир. – Разрешете да напусна. – Давай! Успех, майоре! Между другото, по прослужени години май че скоро ти се полага да станеш подполковник, нали така? Ледогоров предпочете да премълчи, очакваше, че генералът ще си отговори сам. Така и стана. – Като изпълниш операцията успешно – усмихна се генералът, – ще получиш званието предсрочно. Владимир излезе от кабинета. – Какво мислиш? – обърна се генералът към Цветков. – И все пак, другарю генерал – отвърна полковникът, – аз не бих му възложил такава задача. Не ми вдъхва доверие... – Да не би да имаш много кадри, че да избираш? Цветков поклати отрицателно глава. – И защо смяташ, че не внушава доверие? Нали го избрахме от МВД. – Навремето е служил в конвойните части, често е бил по колониите, имаме информация, че е правил безвъзмездно услуги на някои затворници. Нещо не ми вдъхва доверие. Страхувам се, че ще се изметне. – Виж, това вече е твоя работа. Провеждай вътрешно контраразузнаване, следи да не премине в лагера на врага. Такава ни е работата! Генералът стана и излезе от кабинета. Ледогоров посвети деня на подготовка за командировката – взе си парите от счетоводството, в спецчастите му издадоха ново удостоверение на сътрудник на ГУБОП. Приключи с формалностите чак в края на работния ден.
След два дни влакът, с който пътуваше Ледогоров, спря на гарата на Уралск, където той бе живял и работил само допреди няколко години. Ледогоров скочи от вагона. Освен него на перона нямаше други пътници. Майорът веднага забеляза куратора на ФСБ, дошъл да го посрещне. Мъжът, на вид към трийсет и пет годишен, се приближи до него и приветливо му махна с ръка. – Майор Ледогоров? – уточни той. – Точно така – отвърна Владимир. – А вие сте? Мъжът му подаде разтворената червена карта. – Капитан Вениамин Коробков, местният оперативен работник на ФСБ – представи се той. – Много ми е приятно, колега – усмихна се Владимир и стисна протегнатата му ръка. – Да тръгваме, запазил съм хотел – каза Вениамин. – Дали да не отидем направо в управлението? – Може и в управлението. Мъжете излязоха на площада пред гарата и се качиха в сива „Волга“. – Отдавна не съм идвал в града – обади се Владимир, докато гледаше през прозореца. – Преди време работех тук... – В течение съм, другарю майор. „Да – помисли си Владимир, – това е нашата система: още не съм пристигнал, а хората вече знаят всичко за мен.“
– Фактически тук нищо не се е променило – продължи разговора Коробков, – промените са само при вас в столицата. А при нас животът си върви, както си е вървял и преди. Макар че все пак предстоят известни промени, особено по вашата част... Скоро колата стигна до централния площад на града. – Да, всичко си е същото – рече Ледогоров, докато слизаше от колата, и посочи една голяма сграда. – Бившата сграда на областния комитет на КПСС, сега там е администрацията на губернатора, и нашата служба е там. – Капитанът махна с ръка към четириетажната сива сграда. Скоро майорът бе представен на началника на местното управление на ФСБ, в което работеше капитан Коробков. Но, следвайки получените в Москва инструкции, Ледогоров не го информира за задачата си. След представянето Ледогоров се оказа в скромния кабинет на самия Коробков. – Сам ли си тук? – попита той Вениамин. – Да, сам съм. Не ни достигат хора. – Защо така, не можете ли да си намерите? – Няма подходящи. Всички достойни се изнесоха към центъра, към Москва и Санкт Петербург... – Нищо – усмихна се Владимир, – и вашето време ще дойде! С какво можеш да ми помогнеш, капитане? – Инструктираха ме за вашата задача. Накратко мога да доложа следното. В града ни действат четири групировки. Две от тях са на обикновени апаши, едната се управлява от признат бос, другият е също авторитет сред бандитите, с дълъг стаж по затворите. По принцип се спогаждат, поделили са си всичко. Но има още две „комсомолски групировки“, тоест от хора, които преди не са попадали зад решетките... – Известно ми е какво значи – каза Владимир. – Та едната от тях се оглавява от бившия офицер от руската
14
15
– Всичко ще е наред, другарю майор! Разрешете да се оттегля! – Игор шеговито отдаде чест. – Я стига си се лигавил – сряза го Владимир и се отпусна на леглото.
Глава
3
– По колко души има в бандите им? – Голиков, по наша информация, има всичко на всичко седем човека. А Нестеров има повече, шестнайсет–осемнайсет, предимно младежи. – Добре, капитане – кимна Ледогоров. – Ще ми се да ги видя. – Това е най-лесното – веднага откликна Вениамин. – Имаме си тука едно сладко местенце, по-точно културен клуб с билярдна зала. Всички се събират там – и апашите, и местните авторитети – гонят топките, пият бира, слушат музика. С една дума, прекарват културно свободното си време. – Вие какво, освен в билярдната зала няма ли къде другаде да си прекарвате времето? – Има и ресторанти... Но ресторантите не ги привличат. – Ще ми организираш ли довечера посещение на тази билярдна зала? – попита Владимир. – Защо не? – Добре, хайде сега да отидем в хотела, трябва да се настаня.
армия Андрей Голиков, а другата – от криминалния авторитет Нестеров по прякор Нестор, бивш спортист. – Я ми разкажи за Голиков и Нестеров по-подробно! – Голиков е бил в армията, след това се е демобилизирал... – Не знаеш ли причините за демобилизацията му? – Как да не ги знам? Плащали му малко, не давали навреме заплати, с една дума, тежката орисия на офицера. И освен това, както се казва, по морални съображения. Направил опит да се занимава с търговия, нищо не излязло. Навестил го рекетьор по прякор Крушата. Голиков не му се дал и за самоотбрана сформирал малка група от свои хора. После към него почнали да се обръщат и други търговци, които сметнали, че е по-добре да работят с бивш офицер, отколкото да „клекнат“ пред отявлен бандит. Накратко, почнал да получава известни отчисления. Вече е приключил с бизнеса, занимава се само с охранителни услуги. – Неформално ли? – Естествено, че неформално. Опита се да създаде частна охранителна фирма, но не му позволихме. – А за Нестеров какво имаш? – А, на тоя биографията му е по-елементарна. Спортист, бивш боксьор. Мисля, че дори е бил на четвърто или пето място в първенството на Съюза. После обичайното – травма, поема по кривия път. Събрал е такива като себе си, спортисти, и бомбардира всички. – В какви отношения е с Голиков и с апашите? – С Голиков – в никакви, двамата не се обичат. А с апашите гледа да не влиза в конфликти. Тихомълком са му заделили едно парченце от бизнеса – две-три бензиностанции, малко пазарче в периферията, няколко търговски пункта. Много обича жените. – А Голиков? – И той.
– Много ли време ще останете, другарю майор? – попита Коробков. – Както се случи. Имаш ли ключове от сейфа или отдавна си ги загубил? – усмихна се Ледогоров. – Обиждате ме! – Капитанът извади от джоба си връзка ключове. – Дай да сложим там документите. Владимир измъкна от вътрешния си джоб служебната си карта. Капитанът го погледна учудено. Той обясни: – За тук има друга легитимация, от МВД. Ще работя с нея. – Ясно – кимна капитанът. Владимир разбра, че Коробков е информиран само доня-
16
17
Андрей Голиков, навремето лейтенант от руската армия, а днес лидер на престъпна групировка, стоеше до билярдната маса и се готвеше за следващия удар. До него беше неговият приятел и дясна ръка Олег Погодин. На бара седяха няколко проститутки, които от време на време им хвърляха подканящи погледи. – Дали да не вземем Анка, ще я прекараме и двамата? – попита Олег. – Нека първо поиграем – лениво отвърна Андрей. – Вечерта едва започва, няма закъде да бързаме. – Решавай, че иначе ще ни я отмъкнат... – Кой ще ни я отмъкне? – Ще се намери кой... Нестор ще цъфне, ония бандити ще се довлекат. – Ами ще я викнем тогава, да не намажат те! – подсмихна се Андрей. – Хайде да си доиграем играта. Или се предаваш? – Не, ще се поборя още! Внезапно откъм улицата се разнесе шум. Пред билярдната зала спряха няколко коли, чуха се гръмогласни разговори и смях. Андрей мълчаливо стрелна с поглед двамата младежи, които кротко си пиеха бирата, седнали на най-близката маса. Те веднага станаха и тръгнаха към изхода. След минута единият се приближи до Андрей и тихо каза:
– Бандюгите дойдоха. Нестор, Груша, с тях е и още някакъв пич. С две думи, там са осем човека. Влязоха в банкетната зала. – И Груша, и Нестор ли са с тях? – попита Андрей, за да уточни. – Да, заедно са. Да ги наблюдаваме ли? – Какво ще им гледате? – усмихна се Андрей. – Ще разпускат. И ние също. След десетина минути към Андрей се приближи барманът Женя и, навел глава, му прошепна: – Андрей Иванович, искат да говорят с вас... – Кой? – В банкетната зала. Нали разбирате... – За какво? – Аз съм никой, трябваше само да ви кажа, нищо друго не знам. Елате, ще ви заведа. Андрей остави щеката настрана. – Олег, ела с мен! Младежите се надигнаха, сякаш чакаха следващите команди. – Дали да не вземем момчетата? – попита Олег. – Че кой ще прави тук сбивания или „мокри“ изпълнения? Правилото е желязно, нали се разбрахме с всички – никакви ексцесии и конфликти. Така че друго няма да има, само ще си поприказваме – спокойно отвърна Андрей. Андрей и Олег слязоха по дървеното стълбище на първия етаж и се насочиха към масивната дъбова врата, зад които бе банкетната зала. Андрей видя двама здравеняци, застанали на входа. Това бяха телохранителите на лидера Груша. Един от охранителите веднага отвори вратата. Андрей и Олег влязоха вътре. В просторното помещение седяха петима. Андрей веднага позна двама от тях. В средата бе седнал Груша, вдясно от него – непознат мъж на петдесетина години, прошарен, с голяма татуировка на дясната ръка,
18
19
къде и задачата му е била да разкаже за местните групировки. Но защо се прави това, Вениамин не знаеше. Скоро колата им спря пред малък хотел, в който беше запазена самостоятелна стая за Ледогоров.
Глава
4