Най-СКЪПОЦЕННИЯТ ПЛОД Българска народна приказка
E
дин баща имал трима синове. Един ден ги повикал и им казал: – Ще дам на трима ви по една кесия жълтици*. Вървете по света и търсете най-скъпоценния плод. Който от вас ми го донесе, ще му дам половината от богатството си. Взели тримата синове кесиите и тръгнали на три страни по света да търсят най-скъпия плод. След три години тримата се върнали при баща си. – Е – рекъл той, като се обърнал към най-големия си син, – донесе ли ми най-скъпоценния плод? А той му казал: – Най-скъпоценният плод, тате, трябва да е този, който е найсладък. И аз ти купих едно свесло** грозде. От всичките плодове, които ражда нашата земя, гроздето е най-сладкият плод. – Хубаво си направил, синко – отговорил бащата, – хубав плод си ми донесъл. Ами ти какъв плод си ми донесъл? – обърнал се той към средния си син. – Татко, аз мисля, че най-скъпоценният плод е този, който найрядко се намира. Затова отидох в южните страни и ти купих редките плодове, които не растат у нас. Купих ти кокосови орехи, портокали, фурми, банани, по малко от всички други редки плодове. Ето ги, избери си, който ти хареса. – Добре си направил, синко, хубави плодове си ми донесъл. Ще си избера един от тях. После се обърнал към най-малкия си син:
8
Ф ол к лорен ка ле й до скоп
– А ти, синко, какво ми донесе? Защо се връщаш с празни ръце? – Вярно е, тате, че аз се връщам с празни ръце. Но парите, които ми даде, не похарчих за скъпи плодове. Аз постъпих, тате, в едно училище. И там учителите и книгите ме учиха цели три години. Плодовете, които набрах, не се виждат, защото те са в сърцето и ума ми. Мисля, татко, че те са също скъпоценни плодове… Като чул тези думи, бащата се зарадвал и казал: – Ти си ми донесъл най-скъпите плодове, синко! Ти заслужаваш наградата. Защото няма по–скъпи плодове от тия, които знанието дава на човека. – – – * жълтица – златна монета ** свесло – гроздове, окачени на прът
Т у к съм в ч ас н а втори к лас
ПОД ГОРИЦА, ПОД ЗЕЛЕНА Под горица, под зелена ред орачи, ред копачи оран орат, жито сеят, те го сеят, Бог го расте, да го жънат девойките,
да го връзват ергените, да го вършат* бащи, майки, да го мелят бели старци, да го ядат християни, всички Бога да възхвалят.
– – – * да го вършат – да го вършеят, да отделят зърното от класовете
У НЕДИНИ СЛЪНЦЕ ГРЕЕ У Недини слънце грее, върбо ле, върбо, върбице! То не било ясно слънце, най ми била сама Неда:
с черни очи еленови, с дълги клепки босилкови, с бели зъби бисерови, с тънка снага самодивска.
МОМИЧЕ МЪНИЧКО – Мари момиче мъничко, що си ми толкоз хубаво, от небе ли си паднало, или от земя никнало? – Не съм от небе паднало, ни съм от земя никнало –
и мен е майка родила, с прясно ме мляко поила, с бистра ме вода къпала, под звезди люлка вързала, силни са ветри духали, та ме във люлка люлели.
9
10
Ф ол к лорен ка ле й до скоп
БОГАТСТВО И СИРОМАШИЯ Турска народна приказка
Е
дин млад човек, дето седнел и станел, все се оплаквал от сиромашията. – Защо хленчиш? – го попитал веднъж един старец. – Та ти имаш голямо богатство. – Я ми го покажи! – казал момъкът. – Защото аз наистина съм много беден и нямам никакво богатство. Тогава старецът се обърнал към него и показал очите му. – Ей го! – рекъл старецът. – Твоите очи са цяло съкровище. Какво искаш да ти дам за едното око? Младежът се стъписал: – За нищо на света не си давам окото! – извикал той – Хубаво! – рекъл старецът. – Тогава дай ми двете си ръце. Готов съм да те обсипя с жълтици. – Не! – извикал момъкът. – не си давам ръцете, дори да ми донесеш цяла златна планина. – Виждаш ли, сине, колко си богат! – рекъл старецът. – Вече не трябва да се оплакваш, защото най-голямото богатство са младостта и здравето.
Т у к съм в ч ас н а втори к лас
11
СТРАХЛИВ ДРУГАР
Българска народна приказка
Х
итър Петър отишъл с един приятел в гората на лов. Както вървели и приказвали, ненадейно пред тях излязла мечка. Петровият приятел много се изплашил. Хвърлил пушката и едва успял да се качи на най-близкото дърво. Хитър Петър хукнал да бяга, но се препънал и паднал на земята. Мечката отишла при Петър. Подушила го, позавъртяла се и си отишла. Ловците дошли на себе си. Приятелят се смъкнал от дървото, а Петър станал от земята. Двамата взели пушките и тръгнали наново. – Петре, какво ти каза мечката? – попитал изплашеният ловец. – Хм – усмихнал се Петър, – каза друг път да не отивам на лов със страхлив другар.
12
Ф ол к лорен ка ле й до скоп
ЧАВДАР ПРЕЗ ГОРА ВЪРВЕШЕ
Чавдар през гора вървеше и на гората думаше: – Горо ле, горо зелена, имаш ли, горо юнаци из тебе, горо, да ходят и аз при тях да отида? Гората мълчи, не казва, водата бучи, не чува, най се обади славейче, то на Чавдара думаше: – Чавдаре, младо юначе, вчера оттука замина баща ти с вярна дружина, замина, за теб питаше: „Къде е Чавдар да дойде, дружина да ми поведе, байрака да ми развее!“
Т у к съм в ч ас н а втори к лас
13
УПОРИТОТО СЛОНЧЕ
Африканска народна приказка
Ж
ивяло в Африка едно слонче. То било толкова упорито, че никой не можел да се разбере с него. Веднъж цялото семейство слонове се приготвило да се поразходи. – Да тръгваме – казал бащата на слончето. – Аз няма да дойда – отговорило слончето. – Да вървим – казала майката слоница. – Няма да дойда – отговорило º слончето. – Да вървим – казали по-старите братя на слончето. – Няма да дойда – отговорило слончето. – Е, тогава ние ще се разходим без тебе – казали слоновете и тръгнали. Слончето останало самичко. И щом останало само, ужасно му се дощяло да се разхожда заедно с всички. Затова много се обидило, че по-възрастните тръгнали без него. „Щом е така – казало си слончето, – аз няма да бъда повече слон.“ Замислило се какво може да стане и решило да бъде лъвче. Слончето се хвърлило на земята, вирнало и четирите си крака и започнало да ги размахва из въздуха. Също като малките лъвчета. Покрай него минала плашлива газела. Тя се спряла за миг, погледнала слончето, уплашила се и хукнала. Като тичала, тя подмятала тънките си крака и разтърсвала рогата си. – Ето какъв ще стана – закрещяло слончето и затичало като газела.
14
Ф ол к лорен ка ле й до скоп
Ушите му се тресели като бананови листа на вятър, а дебелите му крака се преплели един в друг. Скоро цялото тяло го заболяло от скачане. „Съвсем не било толкова приятно да си газела“ – помислило си слончето. И продължило да върви. Вървяло слончето, вървяло и срещнало папагала, който летял от клон на клон. Папагалът бил толкова пъстър, че очите на слончето се замъглили. – Най-сетне вече знам с какво да се заема – зарадвало се слончето. – Аз ще летя. – Ти започвай, а аз ще те гледам – обадил се папагалът. Слончето направило голям скок, но кой знае защо, не литнало. То се пльоснало на земята и си натъртило крака. Старият папагал навел главата си встрани и с насмешка го изгледал с едното си око. – Тук просто няма къде да се засиля – казало смутено слончето. – Аз ще ти покажа къде може да се засилиш – утешил го папагалът и повел слончето към стръмния бряг на реката. – Гледай – продължил старият шегобиец, отишъл до ръба на стръмнината, подскочил и литнал. Слончето също отишло до ръба, също така подскочило и... бухнало във водата. Измъкнало се на брега мокро, мръсно, цяло покрито с кал и тиня. А като излязло на сухо, видяло, че до него стоят баща му, майка му и братята му. И всички мълчали и го гледали. Засрамило се слончето. – Вземете ме със себе си на разходка – казало то. – Аз вече винаги ще си бъда слон.
Т у к съм в ч ас н а втори к лас
15
НАЙ-ХУБАВОТО
Българска народна приказка
И
мало едно време прочут мъдрец. Той си имал едничко момиченце. Хубава била къщата на мъдреца – висока, светла, с много стаи, с цветна градина. Играело си малкото момиченце в градината, тичало из хубавата къща, обикаляло всички стаи. Само в една стая не влизало. Тя била винаги заключена. Един път момиченцето се помолило на мъдреца: – Пусни ме, татко, да вляза в заключената стая! Тя ще е найхубавата. – Наистина – отвърнал бащата – там е заключено най-хубавото. Но ти си мъничка още за него. Като пораснеш, ще го получиш и ще му се радваш, докато си жива. Расло девойчето, порасло Дал му мъдрецът златния ключ от заключената стая. Припнало то, отключило вратата. Но що да види – хурка, вретено и разтворена книга. Нищо друго! Отишло девойчето при татка си и му рекло през сълзи: – Ти ми казваше, татко, че в заключената стая било най-хубавото, пък аз намерих там само хурка, вретено и книга. – Но това, дъще, е най-хубавото – рекъл мъдрецът. – Хурката и вретеното са трудът, а книгата – учението. От тях няма нищо по-хубаво на тоя свят. Всичко добро е постигнато с труд и знания.