индия и малкия тибет: от хималаите до пустинята
Будистки храм в древната столица Канди - 12 -
ШРИ ЛАНКА, страната на Свещения зъб
Т
ози малък остров във формата на сълза – 66 000 км2 площ, 430 км дължина и 225 км ширина – представлява едно от онези вълшебни местенца по нашата планета, в които историята и легендата се сливат в едно. Най-високата точка на острова се нарича Върхът на Адам и местните жители вярват, че именно на това място първият човек е погледнал за последен път Рая, откъдето е бил изгонен. Тук дошъл и Буда, преди да се слее с Нирвана. А веригата миниатюрни островчета между Шри Ланка и Индия се смятат за следи от пътечката, по която е минал Рама, за да спаси съпругата си Сита от похитителя º Равана, митичен цар на Ланка. Коренните жители на острова били племето веда. През IV-V век пр. Хр. сред тях пристигнал прогоненият от родината си северноиндийски принц Виджая Синха начело на разнебитена флота с екипаж от 700 души. Така било основано първото синхалско царство със столица Анурадхапура. Построените от пришълците канали и водни резервоари се считат за истински техСинха означава „лъв“ – тази дума слага началото на синхалите, потомците на тези северноиндийски заселници
нологически постижения. През III в. пр.н.е. индийският император Ашока пратил на острова сина си и дъщеря си с цел да разпространяват будизма. Двамата покръстили синхалския цар Деванампия Тиса в нощта на юнското пълнолуние. И до днес потомците му всеки месец честват пойя – пълната луна, а юнското пълнолуние е особено голям празник. През IХ в. вътрешни размирици принуждават тогавашния владетел Виджаябаху да изостави Анурадхапура и да основе нова столица, Полонарува. Тя е център на синхалската властта в продължение на два века, преди на свой ред да бъде изоставена. По това време в Джафна, в северната част на острова, южноиндийски преселници основават първото тамилско царство. Така постепенно северен Цейлон остава в ръцете на тамилите, синхалите се изтеглят на юг, а помежду им джунглата завоюва територии и създава широка буферна зона, наречена Вани. При пристигането си през 1505 г., португалците заварват три големи царства –тамилското Джафна и двете синхалски Коте и Канди. Те успяват да сключат съюз със синхалите от Коте, но опитите им да покръстят тамилите води до открита вражда с Джафна. Присъединявайки едните и покорявайки другите, португалците постепенно завземат цялото крайбрежие. Само планинското царство Канди в продължение на три века устоява на всички атаки – не само на португалските, но по-късно и на холандските и британските домогвания. Затова Канди заема привилегировано място както в историята на Шри Ланка, така и в сърцата на жителите ù, които го наричат „Свещения град“. - 13 -
индия и малкия тибет: от хималаите до пустинята
Царският дворец в Канди, превърнат днес в музей
С
амолетът каца на летището в Коломбо в четири сутринта. Преди месец и половина родината ми е станала член на Европейската общност, което много навреме ме отървава от визовите формалности. Служителка в синя униформа ме пита къде смятам да отида. – Да се поразходя – отговарям простичко. Навън е още тъмно, а въздухът е толкова топъл и влажен, че изведнъж се задъхвам. На изхода се е събрала шумна тълпа посрещачи. Ако имам късмет, и мен ще ме чакат! Преди отхътуването си намерих на един туристически форум координатите на местен екскурзовод, говорещ френски и английски, и се свързах с него. Разбрахме се - 14 -
да ме вземе от летището с кола и да ме разходи из околностите на Коломбо срещу 30 евро. Повтарям си името му – Иван де Силва. Дано да е спазил виртуалната уговорка и наистина да е дошъл в този ранен час... И ето, той е тук! Виждам сред тълпата дребен, пълен и мургав чичко на средна възраст, с черни мустаци и бяла риза, да размахва табела с името ми. Поздравяваме се и аз започвам: – Знам, че се разбрахме да ми покажете Коломбо. Но столицата ви е модерен град с небостъргачи и луксозни магазини, а това е първото ми идване в Шри Ланка и ще остана тук само 14 часа. Бих се радвала да видя нещо по-типично за страната ви. Всъщност най ми се иска да посетя Канди, мисля си. Древната синхалска столица се намира само на стотина километра от летището. Бях споделила този план с някои от спътниците ми в самолета, които познаваха страната, но всички те ме посъветваха да забравя за него. Сто километра в Шри Ланка не са като сто километра в Европа, казаха ми. Канди е в планините, пътищата са лоши и навсякъде изобилства от бариери и военни. За изминеш дори трийсетина километра в тази страна отнема цели часове, а какво остава за сто. – Оставям ви избора на маршрут – казвам на Иван де Силва. – Можем да разгледаме например някой древен будистки храм. Нека да е наблизо, защото съм студентка и нямам възможност да ви
платя повече от уговорената Когато приключвам с просума. тивокомарните си занимания, Зная, че „уговорената Иван де Силва още го няма. сума“ от 30 евро за деня е Започвам да се питам дали не повече от щедра в тая страна. съм казала нещо невъзпитано Но понеже пазаренето, препо цейлонските еталони и той смятането и икономиката като не ме е оставил да си посещацяло никога не са били сред вам околностите на Коломбо силните ми страни, предпочисама. Изведнъж го съглеждам там да изясним финансовите зад волана на хубаво бяло мивъпроси още в началото. кробусче на няколко метра от мен – маха ми да се кача. Иван де Силва изсумтява, казва ми да изчакам, врътва се Деветместен микробус и изчезва в нощта. само за мен! Ето какво значи Докато чакам, щателно да си жител на богат контисе напръсквам с препарат нент! Иван де Силва прекъсва против комари. Нали тръгнах тези философски размишленабързо, не започнах никакво ния: Екскурзоводът ми Иван де Силва на превантивно лечение срещу – Вие ме оставихте да фона на гигантско дърво малария. Честно казано, няизбера маршрута и аз реших мах и голямо желание за това. да ви заведа в Канди. Превантивните мерки са скъпи, ограничаващи – В Канди! – възкликвам аз. – Но... не е ли и дълги. Лекарствата трябва да се започнат една много далече? седмица преди пътуването, да се взимат през – Ще се справим – отвръща гордо той. – Аз цялото му времетраене и още цял месец след самият съм от Канди. И без това остават цели напускането на опасната зона... А аз съм с ед- няколко часа до изгрев слънце. Вместо да чакаме нопосочен билет и не знам за колко време съм някъде, ще употребим това време в път. тръгнала. Затова в крайна сметка решавам да си Внезапно дребният пълничък екскурзовод ми купя обикновен флакон с течност, отблъскваща става безкрайно симпатичен и аз му отправям насекомите, и да разчитам на късмета си. лъчезарна усмивка. - 15 -
– Вие не сте французойка – отбелязва той. – Не, от България съм – отвръщам. Сега е негов ред да се зарадва: – От България? Страхотно! Не познавам никого от България. Иван де Силва пали микробуса и се понасяме напред в нощта. Изведнъж виждам на пътя пред нас огромна барикада, приближават се няколко военни. – Не казвайте нищо – прошепва екскурзоводът. – Аз ще говоря с тях. Не е трудно да изпълня заръката му – освен че не говоря синхалски, и през ум не ми е минавало да си бъбря с военните. Спътникът ми обяснява, че идвам от Европа и съм тук на екскурзия. Позволяват ни да продължим. Вижда се, че Иван де Силва много обича страната си. С гордост разказва как арабските търговци я наричали Серендиб, „островътбижу“. За синхалите тя открай време е Ланка, „земя“, а за тамилите – Иланкай (Илан). Покъсно португалските заселници º дават името Синхала-двипа (Синхалски остров) или Сейлао, превърнато от холандци и британци в Цейлон. През 1972 г. островът официално се връща към първоначалното си име, а в добавка към „Ланка“ се прикачва „Шри“ в знак на почит. Утрото е още далеч. През прозореца на микробуса погледът ми жадно дебне всяка форма,
която изплува от тъмнината на тази непозната Азия... и която най-често се оказва барикада. Тези конструкции са разположени на отчайващо кратки разстояния една от друга. Започвам да разбирам защо колите тук не могат да се движат с повече от 50 км в час. Спират ни поредните униформени въоръжени. Иван де Силва разменя няколко думи с караула, после повдига безпомощно рамене към мен: – Ще трябва да качим една от тях. Това няма да ни забави много, тя отива горе-долу в нашата посока. Пък и няма как да им откажа... Но това не е зле – няма да ни навреди да имаме в екипажа си военна, нали разбирате? За всеки случай. Сещам се за картата на острова, изобразена на сайта на френското правителство за съвети към туристите – половината Шри Ланка в частична тревога, а другата – в пълна, и кимвам с разбиране. Военната е съвсем млада. Оказва се, че има бебе, което е била принудена да остави вкъщи, докато е на пост. Отива да го нахрани, а после отново ще се върне на барикадата. Селото º се намира на около 40 км на изток. Тя е очарована, че съм чужденка, и ми задава купища въпроси за страната ми, начина ни на живот, обичаите, празниците. А аз гледам тази любознателна, усмихната млада майка и се питам каква човешка лудост е довела до това тя да трябва да зареже бебенцето си само вкъщи и да стопира посред нощ
колите, облечена с униформа, с пушка в ръка. Стигаме до селото º и тя слиза, но преди това взима адреса ми и обещава да ми пише. Питам се на какъв ли език ще го стори, като говори само родния си – който аз не владея. Запомням със смесица от радост и тъга сърдечната º усмивка и огромната º жажда за знания. Дано животът º предостави друго поле за изява, освен боевете, и различно изразно средство от пушката.
П
рез 1815 г., след три века отстояване на независимостта си, синхалското феодално царство Канди попада под британска власт. За пръв път от векове островът има единна администрация. Постепенно той се превръща в държава – модел в Азия, поне според западните стандарти. Инфраструктурата бързо се развива, грамотността на населението е сред най-високите на континента, а жените получават правото да гласуват още през 1931 г. 17 години по-късно е обявена независимостта на Цейлон, като управлението му остава съсредоточено в ръцете на шепа англоезични християни. През 1956 г., изборите печели будистът Соломон Бандаранайке, наследник на стара синхалска фамилия от Канди. В стремежа си да ограничи властта на англоезичния елит, той провъзгласява синхалския език за официален. Това обаче предизвиква гнева на тамилите, които повдигат искане за независимост на северните и източните райони на острова – области с тамилско мнозинство. Бандаранайке
започва преговори с тях с цел евентуално да основе федерация, но това довежда до убийството му от ръцете на будистки монах. Тогава властта се поема от съпругата му Сиримаво, която става първата в света жена – министър-председател. В края на седемдесетте години излиза закон, ограничаващ броя на тамилските студенти в университетите, а будизмът е обявен за защитена от държавата религия. Това засилва решителността на тамилите да се борят с оръжие в ръка за своя независима държава – Илам, „скъпоценна земя“. През 1977 г., в страната е избран нов премиер, който реформира конституцията и обявява тамилския език за официален наред със синхалския, макар и само в областите с тамилско мнозинство. Но този жест вече не е достатъчен да спре кръвопролитията. Сериозна вълна от насилие избухва през 1983 г. В района на Джафна, тамилски бунтовници убиват синхалски патрул. Синхалците отговарят със серия убийства и грабителство, в която загиват между 400 и 2000 тамили. Икономиката на страната е зле засегната, чуждите инвеститори напускат Шри Ланка, а туризмът замира напълно. Само през деветдесетте години на острова са заложени над един милион мини, несигурността и атентатите се превръщат в ежедневие. Природата също дамгосва острова – през декември 2004 г., докато жителите празнуват пойя, гигантски цунами удрят крайбрежието и отнемат живота на 30 000 души. Ранените, осиротелите и и бездомните са още повече. Вместо да обедини населението на Шри Ланка, трагедията задълбо- 17 -
индия и малкия тибет: от хималаите до пустинята
чава още повече враждите и конфликтите между синхали и тамили. Април 2006 г. бележи нова ескалация на насилието. Взаимните обвинения и атентатите се множат, вземайки все повече цивилни жертви. Международното летище в Коломбо е сред най-честите мишени. Едно е сигурно – не е време за туризъм на Райския остров.
З
апочва да се развиделява. През прозореца ставам свидетел на прекрасно видение – слънцето величествено изплува над оризовите полета. От влажната земя се издига лека мъгла, палмовите листа потрепват под ласките на вятъра, а растенията се обагрят в толкова чудно яркозелено сияние, че дъхът ми спира. Сякаш прочел мислите ми, Иван де Силва заковава микробуса пред едно миниатюрно селско ресторантче и обявява, че е време за чай. Пресичам тичешком улицата, за да снимам оризовите полета. Това нищо и никакво действие изисква истинска храброст. Превозни средства от всякакъв вид и калибър се носят в неспирен поток. Никой от шофьорите не намалява скоростта в населените места и не се оглежда. Така пешеходците, които не са усвоили летенето като начин на придвижване, поемат немалък риск за живота си. Шосето прилича повече на площадка за блъскащи колички в луна-парк, отколкото на главен път в населена с човеци страна. Но аз - 18 -
изваждам късмет – не само благополучно правя няколко снимки, но и успявам да пресека отново и да се присъединя към екскурзовода си в ресторантчето. За награда там ме очаква чаша ароматен сладък чай. След почерпката аз, загрижена за имиджа си на турист от богат континент, вадя шепа рупии, за да платя. Но Иван де Силва размахва ръка: – И дума да не става! Аз ви поканих тук, аз черпя! Поглеждам го учудено. – Вие сте студентка, а аз работя – продължава той. Смайването ми не намалява от този неочакван довод. – Знам как е, когато човек е студент – обяснява екскурзоводът. – Имам двама сина на ваша възраст. Толкова исках да учат в университет, но никой от тях не прояви интерес. А толкова щях да се радвам да наследят моята професия. До Канди остават петдесетина километра. С настъпването на деня пътят се изпълва с ученичета в синя униформа, чакащи училищния автобус по спирките на миниатюрни селца. Хората тръгват на работа с колелета или рикши. Магазинчета и екзотични храмове дефилират през прозореца на микробуса. В селищата, които пресичаме, има множество започнати строежи, а върху всеки от тях се мъдри нещо като кукла вуду – за да пази сградата, обяс-
нява екскурзоводът ми. Куклите са направени с много въображение – всяка от тях изглежда по различен начин и наблюдава минувачите със свое уникално смръщено лице, смешно в стремежа си да предизвика страх. Пристигаме в Канди към девет часа. Иван де Силва ме отвежда най-напред в Шри Далада Малигава или Храмът на Зъба, първият ми будистки храм. В него се намира най-скъпоценната реликва на острова – зъб от Буда. Този зъб е истинска легенда, белязала цялата история на острова. Счита се, че е спасен от смъртната клада на Буда през 543 г. пр.н.е. и нелегално е внесен в Шри Ланка през IV в., от Индия, където по това време будизмът губи все повече позиции за сметка на индуизма. Реликвата притежава не само религиозна, а и политическа мощ – легендата разказва, че само пазителят на зъба може да претендира за трона на Ланка. Синхалските владетели издигат в негова чест величествени храмове в столиците си. Индийци и китайци неведнъж нападат острова в желанието си да отмъкнат ценния зъб. За утеха на населението, когато британците подчиняват Канди, един монах се промъква в храма и скрива реликвата, запазвайки по този начин символичната свобода на острова. И до днес правителството на Шри Ланка смята съхранението на свещения зъб за държавно дело от първостепенна важност. Той е
Религиозна церемония в храма Шри Далада Малигава, където се съхранява най-ценната реликва на острова – зъб от Буда.
скрит под специална дагоба в храма на Канди. Самият храм е част от древния царски дворец, превърнат в национален музей. През 1998 г. комплексът бива силно увреден от бомбен атентат, който унищожава десетки ценни колекции и ръкописи. Впоследствие сградите са реставрирани, а храмът оттогава се охранява още по-строго. В най-вътрешната му част имат право да влизат само монаси, високопоставени държавни служители и щедри дарители. ОсКамбанообразен купол, под който се съхраняват реликви, дагобата в Шри Ланка изпълнява същите функции като ступата в Тибет
- 19 -
индия и малкия тибет: от хималаите до пустинята
„Не е възпитано екскурзовод да доведе турист и да не го убеди да си направи снимка със слона...“
таналите посетители зърват златната дагоба само по време на церемонии, когато вратите се отварят да пропуснат религиозните лица. Дагобата е скрита зад тежка сребърна врата, украсена с огромни бивници от слонова кост и множество знамена. На втория етаж на храма група мълчаливи жени вият цветни гирлянди, предназначени за церемониите. През 1807 г., Шри Викрама Раджасинха, последния монарх на Канди, разнообразява пейзажа пред храма и царския дворец, като добавя голямо изкуствено езеро. Тази конструкция предизвиква не малко недоволство, тъй като всички поданици, които отказват да работят по нея, биват побити - 20 -
на кол. Когато езерото е завършено, владетелят разполага насред водите му личния си харем. Днес пред езерото се издига барикада, укрепена със зелени найлонови чували, пълни с пясък. Пред нея се разхожда въоръжен войник. На няколко метра от него, кротък слон с верига около врата послушно чака минувачи, желаещи да се снимат с него. Мениджърът му, беззъб мустакат старец с вид на просяк, шумно ме приканва да се снимам с животинката срещу няколко рупии. Иван де Силва ми кимва да отида: – Иначе ще ме сметнат за високомерен – обяснява той. – Не е възпитано екскурзовод да доведе турист и да не го убеди да си направи снимка със слона. Аз обичам както снимките, така и слоновете, пък и нямам желание симпатичният ми екскурзовод да мине за високомерен по моя вина. Затова лесно се оставям да ме убедят. След храма Иван де Силва ме отвежда на пазара, където се разхожда многолюдна тълпа. Оставам поразена от многообразието на стоките – особено на бананите и пиперките, с чиито разновидности са изпълнени десетки чували. Продавачите ме съзират веднага и тутакси ме наобикалят като хиени – хей, я вижте, на хоризонта има турист! – но екскурзоводът ми ги отдалечава с решителен жест: – Оставете я на мира, тя е студентка! Така успявам да се разходя на спокойствие,
без да ми бъде прилаган постоянен търговски тормоз. Срещу пазара се извисява голяма бяла кула. – Хубава постройка – отбелязвам вежливо. – Всъщност – отвръща дипломатично екскурзоводът – това е държавният затвор. Като поглеждам по-добре, наистина забелязвам, че огромната бяла стена е опасана от бодлива тел. И в мирно време затворите не представляват нищо добро, но в период на гражданска война – още по-малко. Спираме в едно крайпътно ресторантче да хапнем пържени пилешки бутчета. – Аха-а, вие в Европа не ядете толкова лютиво, нали? – отбелязва развеселено Иван де Силва, докато аз, опулила очи, се мъча да преглътна поредната хапка без по бузите ми да потекат сълзи. В устата ми бушува истински пожар. Вече е обяд, жегата става непоносима. Укриваме се в огромната Ботаническа градина, където изобилства от непознати за мен растения и дървета. Истински пир за окото! В оранжерията има десетки видове кактуси и орхидеи. Излизаме на широка поляна, обградена от прави дървета, всяко наклонено в различна посока. Приличат на гигантски зелени комини, рисувани от Пикасо. По най-високите от тях, подобно на едри гроздове, висят едри пухкави прилепи. В алеята с палмите писукат цяла групичка невръстни ученици с новички униформи – бели ризи, кас-
кетчета, обувки и чорапки за всички, сини къси панталонки за момченцата, сини полички и вратовръзки за момиченцата. Ескортират ги две учителки, облечени в сари. Изведнъж осъзнавам колко искам да си купя сари! Още в самолета бях впечатлена от хубавите традиционни облекла на стюардесите, а откакто съм тук, изяществото и грацията на тази дреха не престават да ме очароват. Споделям желанието си с Иван де Силва. Той заявява, че знае точно къде да ме заведе. Половин час по-късно спираме в магазин за облекла в малко селце по пътя за Коломбо, далеч от тълпата. Изведнъж се виждам заобиколена от пет-шест невръстни продавачки на по 13 и 15 години, които се надпреварват да ми предложат десетки цветове и модели. Избирам си красиво копринено сари в прасковен цвят. Да го облече човек е цяло изкуство, трябват поне шест безопасни игли! Всички момичета в магазина се вмъкват с мен в пробната кабина и със задружни усилия ме опаковат в сарито, дълго няколко метра. Макар че не говорим един език, на края на упражнението всички дружно се заливаме от смях. Купувам сарито и всички аксесоари към него – чифт сандали, две копринени бюстиета с различен цвят и дори червена точка за челото. Когато излизам, Иван де Силва толкова харесва резултата, че ме убеждава да остана облечена така. - 21 -
индия и малкия тибет: от хималаите до пустинята
„Да го облече човек е цяло изкуство, трябват поне шест безопасни игли...“
В
реме е да тръгваме обратно за летището. По пътя научавам още редица интересни факти. Шри Ланка е една от държавите с най-многобройни празници в света. Освен всички недели и пълнолуния, има също така и 15 или 20 официални празници. Май се радва на особена почит – през този месец Буда се е родил, получил е просветлението и е достигнал до нирвана. Над 70 % от обитателите на острова са негови последователи. Но и религиозните чествания на останалите три основни религии в страната – индуизъм, християнство и ислям – се празнуват от всички, без значение кой коя религия изповядва. Минималната работна възраст е 14 години или - 22 -
по-рано, ако детето работи при член на семейството; но Тамилските тигри вербуват в армията си момчетата, още щом навършат тринайсет. Сватбите обикновено се сключват по усмотрение на родителите на младоженците, като кастите и астрологията продължават да играят важна роля в тях. Хомосексуалността е забранена със закон и може да бъде наказана с 12 години лишаване от свобода. Екскурзоводът ми не е нито синхал, нито тамил, а бургер. Под това име се обединяват всички евроазиатци, потомци на португалците, холанците или британците. Много от тях са емигрирали в Австралия или Канада след началото на гражданската война, но в Шри Ланка все още остават около 34 000 бургери и имена като де Силва, Фернандо и Перейра са често срещани. Екскурзоводът използа обратният път към летището, за да ме разпита подробно за България. Задава множество въпроси за страната ми и казва, че ще се радва да види снимки. Обещавам му да му изпратя по електронна поща. Малко преди летището Иван де Силва ме оставя да изчакам в микробуса и хлътва в един магазин. Връща се с бутилка фанта и ми я връчва за подарък за из път. – Е, вие нарушихте всички правила! – възкликвам. – Нали аз съм турист и съм ви наела за деня, аз трябва да черпя вас, а не обратно! – Веднага забелязах, че не сте французойка – отвръща той – по радостта, която показахте, като
разбрахте, че ще ходим в Канди. По възторга ви, че се намирате тук. По интереса ви към всичко, което разказвах, към всичко, което виждахте. Не съм свикнал туристите така, по детски, да изразяват толкова ентусиазъм. Мисля, че това е славянска черта. – И аз не очаквах в напълно непозната страна да срещна човек, който толкова бързо да почувствам като отдавнашен приятел – искрено му връщам комплимента аз. – Шри Ланка е много красива страна – казва той. – Разкажете в родината си за всички хубави неща, които видяхте. Сигурен съм, че много български туристи ще поискат да дойдат тук някой ден. А вие ми дадохте желание да открия България. С тези мили думи се разделяме и аз отнасям в сърцето си топлотата и сърдечността на всички хора, с които общувах в този ден. На летището цяла тълпа служители и служителки ме посрещат с възторжени викове, като ме виждат да се появявам издокарана с копринено сари местно производство. Те ме наобикалят, помагат ми с багажа и завързват приятелски разговор с мен. Най-вече ги нтересува откъде идвам, дали съм харесала страната им и смятам ли да дойда пак някой ден. Това е едно от найвпечатяващите неща в Шри Ланка – всеки се отнася с вас като със стар познат и има да ви казва хиляди неща.
Канди – пулсът на града
Самолетът се издига във въздуха и международното летище на Коломбо остава под нас като едва забележима точица. Дори не предполагам, че още през следващите месеци то многократно ще стане прицел на въздушни атаки от страна на сепаратистите и че на няколко пъти ще бъде затворено и изолирано от света. За доброто на красивия остров и сърдечните му жители искрено се надявам на този дълъг и кървав конфликт да се сложи край – макар че и до днес мирът изглежда повече като мираж, отколкото като достижима цел.
- 23 -