Михаил Белчев Ти ме повика, Живот
Издателство • Дамян Яков • София, 2011 г.
Ти ме повика, Живот
Признание
Много отдавна беше. Виното бе преляло. Себе си сам прегръщах, времето беше спряло. Исках на теб да кажа как те обичам сляпо. Бях те сънувал вече, времето беше спряло. Срещнах те, слава Богу, иначе щях да скитам сам в този свят огромен, тъжен и необичан.
4
Много отдавна беше. Времето пак е спряло. Аз те обичам още, ти си до мойто рамо. Срещнах те, слава Богу, иначе щях да скитам сам в този свят огромен, тъжен и необичан.
5
Ти ме повика, Живот
Пиратски кораб
Стара оръфана карта, кожен изтъркан калъф, счупен бинокъл и чанта, дневник, белязан със кръст. В прашен сандък на тавана детството някой е скрил. Сякаш далечен прадядо морски разбойник е бил. Пред нас пиратски кораб носи се в морето и черен флаг далечен спомен пак развя. Разливат ром пиратите и се люлеят. И този път се връщат живи у дома.
6
Само компасът го няма. Господи, кой го е взел? Сигурно призрачен кораб детството ни е отнел. Сега стоим прегърнати сами на кея. Брегът е пуст и само гларуси пищят. Дали ще мине онзи кораб да ни вземе, поне за малко да си върнем младостта.
7
Ти ме повика, Живот
***
Ако някога стана поет, ще напиша стих прост, че и лесен. На колене ще бъдеш пред мен, аз ще пея наум като есен. Много сили ще струва това, но си зная как всичко ще стане. То ще бъде с последния влак, който скитал е в мойто съзнание. А ти знаеш, че нямам какво да си взема за пътя си вечен. Само малко добро, но и зло, и изпятата с моя син песен.
8
Остани, без да махаш с ръка, щом потъне в земята вагонът. „Царя няма го“ – само кажи и сложи на детето корона.
9
Ти ме повика, Живот
Под дървото
Под дървото на стария спомен и мъждукаща кротко тъга около масата за раздори този живот ни събра. Мълчаливо насядахме всички, кой ни беше поканил, не знам. По ръцете накацаха птици, но с човешки лица. Появи се отнякъде вятър, зазвъняха внезапно листа, облак някакъв мина отнесен и се разплака светът.
10
Никой нищо не чу да се каже, върху масата времето спря. Знаех само, че ражда се песен за живота, но и за смъртта.
11
Ти ме повика, Живот
Сляпа неделя
Търся досега улица без име. Помня, че с пера цяла бе покрита. Не разбрах до днес какво ни разделя. Може би – сляпа неделя. Имаше таван с гълъби и хора. Непознат хлапак свиркаше на двора. Не разбрах до днес какво ни разделя. Може би – сляпа неделя.
12
Казват, че в града улица с пера Нямало е, няма и сега. Добър ден, тъга, дай поне ръка. Сляпата неделя е дошла. Нямаше ни с теб в никакви регистри. Бяхме на света от сълза по-чисти. Не разбрах до днес какво ни разделя. Може би – сляпа неделя.
13
Ти ме повика, Живот
Някой хвърли там камък на тавана. Хвръкнаха пера, много страшно стана. Не разбрах до днес какво ни разделя. Може би – сляпа неделя.
14
Няма да е лесно
Няма да е лесно да те взема с колелото след последен час, с ножче да издялкам на дървото: „Теб обичам аз на този свят!“ Няма да е лесно да се върна пак по пътя, който извървях. Топката да ритна ще е трудно към прозореца, на който те видях. Но ще седна пак на тротоара и забравил, че е вече нощ, ще прегърна старата китара да разкажа кой добър е, кой е лош.
15
Ти ме повика, Живот
И не се страхувам, че ще викнат: „Тоя си остана вечно луд!“ Зная, че в живота всички вярват в думи, пяти от дете и шут! Няма да е лесно да се върна пак по пътя, който извървях, но ще седна пак на тротоара, за да бъда този, който бях.
16
Очакване
В един прозорец възкръсваш нощем ти, преварил изгрев с клечка от кибрит. Отляво ли, отдясно ли някой ще се появи? Улици се впиват в твоята врата. Изтръпват от чакане ъглите сега. Отляво ли, отдясно ли някой ще се появи? А срещу теб тръгват влакове, свирки... Запалвай всички лампи и излез. Може би твоят дом ще е последна спирка за нечия болка или вест.
17
Ти ме повика, Живот
Тихо стъпвай, градът отдавна спи. Последен шум и трясък на врати. Отляво ли, отдясно ли... Никой не се появи.
18
Жалба за младост
Нямаше още никакви хора около кафенето „Кристал“. Късите рокли бяха на мода. Емил Димитров едва беше запял. Синьо елече Ирина облече в дългата, дългата тягостна нощ. Кордов намери вълшебното цвете и светът стана по-малко лош. С него тогава горяхме от обич. Лили пееше „Малка съм аз... “, а на Витоша облаци нови се прегръщаха сякаш над нас.
19
Ти ме повика, Живот
Коста Цонев тогава пред всички обяви: „Микрофонът е ваш!“. И излезе Богдана самичка и запя: „Нон се риен... “ Зеленооко момиче откри за Боян колко много неща са красиви, а пък Гуджунов така и до днес не разбра, че и розите май са бодливи. А по Йорданка делфини тъгуват. Гошо потъна сам в тишина. Бисер все още е юноша бледен в събота срещу неделя едва.
20
Още очаква Мишо Мария на булеварда под кестен висок. Вятърът свири, сякаш с фуния, песен от филма „Козият рог“. Мими възпя свойта майчица свята. Петьо мъката своя прокуди, а от малкия светъл прозорец за „Щурците“ светът беше чуден. Нямаше група „Сигнал“ и каскади, импресария и „може би“. Маргарита успя да запази своя устрем за по-късни дни.
21
Ти ме повика, Живот
Нямаше диско, нямаше реге, нямаше още „Диана-експрес“. Нито на Васко кой, кой да му каже? Тодор Колев го нямаше даже. „Отвори ми, нося тишина...“
22
По първи петли
От шума на много хора, от досада и умора към съня си тръгвам и мълча. От пера на късни птици, от заплетените жици не намирам своята врата. Откога не съм се връщал в този град и в тази къща, откога ключът ръждясва в мен? Под прозорец на мечтател, от тъга по стар приятел ще осъмна с цвете във ръка. По първи петли закъснели следи преминават през мен и потъват в очите ми сутрин. 23
Ти ме повика, Живот
Прах от звезди и подкови звънят на протрития праг и възкръсва денят ми сутрин. От вика на някой буден от смеха на някой влюбен ще усетя, че съм жив и нужен. Сред пера на ранни птици, сред безброй висящи жици ще намеря своята врата. Откога не съм се връщал в този град и в тази къща, откога ключът ръждясва в мен?
24
Под прозорец на мечтател, от тъга по стар приятел ще осъмна с цвете във ръка. По трети петли уморени мъгли се разкъсват от страх и се впиват в прозореца сутрин. Старият ключ се огъва от студ и го няма домът, и я няма вратата сутрин.
25
Ти ме повика, Живот
Спомен за козия рог
Златни пендари на гръд недокосната, рокля, по-бяла от свят. Смърт по-красива от всякаква, някаква – няма и спомен за грях. Бягат коне, по-небесни отвсякога, ритат с копитата те.
26
Лумват пожари в душите на скитащи. Питат къде сте, къде? Грейнало слънце и песен немръкнала, песен за обич и Бог. Нощем в небето луната притихнала спомня си козия рог.
27
Ти ме повика, Живот
Искам да ти кажа
Спъват ме листата, по които вървя, голи клони зъзнат над мен и чакат. Пак ли тях луната ще прегърне в нощта, пак ли птици някъде ще заплачат? Нищо че е тъмно и студено сега, искам тази нощ нещо да ти кажа. Нищо че ме пари по лицето сълза, искам тази нощ нещо да ти кажа. Мойта съдба ми дава сили да те забравя, без да ми тежи, и в самотата имам песни на самодива, те осъмват в мен.
28
Тръгвам срещу вятъра, сред гора от ръце, твоето лице тъй далеч остава. Кой ще ме прегръща отсега и къде? Никога това няма да узнаеш!
29
Ти ме повика, Живот
Безсъница
По стълбите тичат задъхани струни. В празната къща се буди от сън прашна китара. От ъглите тръгват забравени думи. В прозореца някой подсвирква и сяда отново до мен. Лица и огньове под мен се прегръщат. Земята се свива от мъка по чужда планета.
30
Пулсира небето и някой се връща, захвърлил монета зад себе си някога в стария двор. Лица и огньове под мен се прегръщат. Земята се вдига на пръсти и нежно целува небето. Кога ще се върнеш? Кога ще се върнеш? От тъмното песен възкръсва и сяда отново до мен.
31
Ти ме повика, Живот
Изсъхна лозата към тебе извита. От дългото чакане времето спря в мойто огнище. Кога ще се върнеш? Кога ще се върнеш? От тъмното песен възкръсва и сяда отново до мен.
32
Към една жена
Колко трудно ти е вече с мен да бъдеш всяка вечер. От умора ме прегръщаш, всяка дума в гняв превръщаш. И пак сто хиляди причини има, за да не бъдем с теб и тази зима и да не можем да си кажем всичко, всичко. Теб имам, с теб дишам, в теб вярвам и вървя над суетата със светулка във ръката и мълча. Всеки миг, щом си до мене, аз горя. Светлината от очите ми вземи, но ми дай ръка и бавно ме води.
33
Ти ме повика, Живот
Искам всички тук да виждат колко много те обичам. Знай, че всяка лоша дума нас със теб не ни вълнува. Но пак сто хиляди причини има, за да не бъдем с теб и тази зима и да не можем да си кажем всичко, всичко.
34
Моя любов
Заради очите ти си струва да отмина всяка лоша дума с мълчание, моя любов. Заради косите ти си струва да заспивам сам и да сънувам узряла ръж, моя любов. С теб до днес преживях и вина, и дни на радост, но чак сега казвам аз: Заради ръцете ти си струва да прегърна огън и да чувам вика ти в мен, моя любов. Заради един човек си струва и едно море да се преплува в безлунна нощ, моя любов. 35
Ти ме повика, Живот
С теб до днес надживях и вина, и съдба, но чак сега казвам аз: Заради един живот си струва да живееш, без да се преструваш, че не грешиш, моя любов. Заради една сълза си струва да простя и пак да те целувам до сетен дъх, моя любов.
36
Зачатие
Хаос, отчаяние, страх и надежда. Вяра, безсловесност и плахо усещане. Допир и намиране в къща без покрив. Време за събиране – има го още. Вечери към сутрини дращят със нокти. Скърцат стъпалата от спомени снощни. Вятърът се удря и пада на прага. Крив ли му е някой, че ключа забравя.
37
Ти ме повика, Живот
Тропот от врати и прозорци мигащи. Клюки на комшии, всеядни и виждащи. Кой ще разбере, че се любим в хаоса и едно дете очаква земята си?
38
Лодка в дъжда
Дъждът вали, вали като преди... Пълзи и дълго дращи по стъклата, а аз и този път оставам прав във тъмнината. Като светулка плахо примижа една цигара някъде далече и аз дочувам шепот на жена която тръгва, тръгва вече. Дали пътува и сега онази малка книжна лодка, която сгънах на шега над някаква дъждовна локва.
39
Ти ме повика, Живот
А после пратих я към теб с молба при мен да се завърнеш, дори в това море от много дъжд ти да побързаш, да побързаш. Сега вали, вали дъждът по прозореца. От вестник стар изрязвам стих с много, много болка и препрочитам на глас как търси бряг в море от хора и дъжд книжна лодка. Дъждът и този път вали, вали... Пълзи и дълго дращи по стъклата, а аз запалвам клечка от кибрит във тъмнината.
40
И само тази малка светлина, изгаряща до болка във ръката, дано покаже пътя към дома на лодката и на жената.
41