Вик Бягай! Бягай от мене! Спаси се! И от себе си мене спаси! Угаси тази лумнала мисъл! Мойта лудост по теб угаси! Тя е страшна! Безумна! Нелепа! И тъй както в най-сладката жар днес ни топли, тя утре на пепел ще ни стори във своя пожар. Казвам „Бягай!“, а всъщност протягам две ръце: „Остани в моя ден!“... Как от себе си сам да избягам? Ти си цялата, цялата в мен!
101
Сърце Да беше камък, щеше да се пръснеш – веднъж ли те скова вихрушка зла! Да беше феникс, щеше да възкръснеш, от пепелта направило крила! Да бе дърво, жарта на твойта обич би паднала над тебе като гръм! Мъртвец да бе, би станало от гроба и викнало би: „Не! Мъртвец не съм!“... ... Но ти търпиш, защото си сърце!...
102
Последно писмо Ти ли ми отнесе топлината, че е тъй студено днес у нас? Няма с туй да станеш по-богата, нито сиромах ще стана аз!... А пък можеше ти толкоз леко да ме стоплиш с двете си ръце! Колко обич трябва на човека? Колко сбира живото сърце? Но аз имам мъка, дето пђри, лист неписан и безсънна нощ, но аз имам вяра и другари – те ми дават и крила, и мощ! И кога ми стане много тежко, аз отново пак ще ги сбера – ще им кажа всичко най-човешки, те са свои – те ще разберат!
103
Ще повикам мъката си стара, тя ще капне мълком на листа, ще запаля със другар цигара... Не, не съм самичък на света! Имам радост, имам скърби тежки и един огризан молив стар... Да скърбиш, е винаги човешко, нечовешко – да си без другар!... Ти ли взе от мене топлината? Аз от тебе нищо не вземах... Няма ти да станеш по-богата, аз не ще остана сиромах!
104
На сбогуване Та значи тъй: реши и си отиваш!... На добър час! Аз няма да те спра! Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво, ала от скръб едва ли ще умра! И мене, ако някога ме стопли усмивката на някой друг човек, той ще изпие старите ми вопли, но пътят ми ще стане ли по-лек? Ще охладнее ли горещата жарава, която под клепачите гори? О, знам: не ще съм същият тогава – очите ще останат без искри; сърцето ми докрай ще се разнищи, във него ще пресъхне песента и то ще заприлича на огнище, в което ровят с пръчка пепелта;
105
и то ще заприлича на вратата, която подир теб мълчи и зей и през която само нощен вятър ще носи прах от твоите нозе... ... Та значи тъй: реши и тръгваш вече! Но първо поседни като пред път, за да погледам в таз последна вечер чертите ти и топлата ти гръд, за да запомня в тебе всичко свято, което си отива с вечерта, и после в песента си недопята отново да го върна на света!
106
Кратка песен през дългата нощ Отново черен мрак света затрупа. Изви вихрушка, яростна и зла. Прозорецът ми с трясък се начупи и звъннаха в сърцето ми стъкла... И свети само моята цигара... Къде си в бурята? С кого?... Не знам! ... О, нека тя и с друг да те завари – в такава нощ е страшно да си сам!...
107
Самота Пак съм сам. Във тъмното стоя. Бие във ушите ми сърцето. Няма вън звезди, затуй броя бледите си пръсти на ръцете... Десет са – броил съм ги и знам! Десет са! Аз няма да забравя! О, недейте ме оставя сам! Пръстите щом свършат, що ще правя?
108
Очакване На Снежина Челебиева
О, този миг! О, този миг на мрака, във който идат всичките мечти, във който всяка стъпка е очакване и чакан гост пред нашите врати! О, този миг! О, този миг на жаждата, във който след разбитата любов една надежда за любов се ражда и в устните трепери като зов!... Аз цял живот, аз цял живот очаквах – без чакане светът е жива смърт! Обръщам се, но нищо не оплаквам и тръгвам пак, и пак намирам път – с надеждата!
109
Гротеска Един варел на колелета върви до онзи тротоар и върху белите павета оставя капчици от вар. А върху него с поглед ласкав, с крака, увиснали напред, седи си като във каляска един красавец с вехт каскет. Момчето тихо тананика и се усмихва на света, то дирижира със камшика и кончето, и песента. Едно карирано момиче, обуто в тесен панталон, нехайно пътя му пресича и стряска дребничкия кон.
110
На нейното палто от края се лепват две петна от вар, красивите уста ругаят заплеснатия каруцар. Ала момчето тананика и се усмихва на света, и дирижира със камшика и кончето, и песента.
111
Вечерна песен Аз дълго те чаках, аз дълго те чаках и плаках! Нощта като прилеп се блъсна в стъклата отвън! И аз си откъснах две кърпички малки от мрака, избърсах очи и потънах във топлия сън. Какво съм сънувал – не помня, но беше красиво: сънувах звездите големи над родния кът, сънувах очите на своето детство горчиво и двете тополи, които край къщи растат; сънувах върбите, които за мен още плачат, когато децата направят пищялки от тях, сънувах небето, сънувах зората и здрача, и двора с чимшира... И даже насън се засмях... Там малко момиче с очи като твойте зелени вървеше по изгрев в лъките, обуто в роса, и слагаше малки венчета от китки червени първо на моята, после на свойта коса...
112
И ний се венчавахме с някаква детска невинност, лепяхме светулки по своите бледи челца – със тях за да можем по-лесно през мрака да минем, и пак да останем със своите светли сърца. Къде е момичето с вехтите кърпени дрешки, което тъжеше за моите болни крака? Аз плачех във скута му с тихите сълзи човешки и вземах светулки от слабата детска ръка. Къде е момичето? Где са звездите големи? Отдавна несретата черна избяга от нас, но нявга тя иде с нощта и с дъждовното време и хлопа в душите, и вика, и плаче на глас... Аз дълго те чаках, аз дълго те чаках и плаках. Как страшно е нявга, когато заплаче човек и е сам! Но аз се събудих и песен написах, и чаках да пукне зората и аз песента да є дам.
113
*** Когато първи път те срещнах, прости ми ти, не те познах! Но ти ми спомняше за нещо, което дълги дни копнях; което в сънищата пазих и крих от хорските очи, за да не стане на омраза и после за да не горчи... Край нас гъмжаха много хора, безброй лица и имена. Запомних само „Теодора“ и две очи със светлина. Затуй, когато стисках здраво за поздрав твоите ръце, във твоите ръце забравих две ласки и едно сърце.
114
Че този свят е много хубав и малко трябва на човек: едно сърце, за да го люби, и песен, литнала далеч. Когато първи път те срещнах, прости ми ти, не те познах, но ти ми спомняше за нещо, което цял живот копнях.
115
Песен за теб Вдигни очи! За миг вдигни очи! Защо? Не питай, просто погледни ме! Помилвай ме и кротко помълчи и ако искаш, двама ще мълчиме... Защо? Не питай! Ти ще разбереш – загледай се във погледа ми тъжен... Очите, ако можеш да четеш, ще ти разкажат всичко. Те не лъжат... Във тях сега люти една сълза, а твоят смях е птичка под небето; ръцете ти са клони на бреза, а аз живях без птици и дървета. А аз живях без сини небеса, без пролети, без цъфнали надежди – очите ти са капчици роса, в които небесата се оглеждат...
116
Лицето ти е цяло светлина, косите ти горят като житата, а в мойте нощи нямаше луна, затуй израснах блед сред тъмнината; затуй протягам смръзнали ръце и жадно през очите ти надничам – през тях се вижда твоето сърце и аз затуй тъй много ги обичам.
117
*** Надникнах в синеокия ти смях, в очите ти детински и смутени – в тях две добри човечета видях, които тъй приличаха на мене...
118