Pages from MUMIN_memoari

ТРЕ­ТА ГЛА­ВА ко­я­то съ­дър­жа ис­то­ри­я­та на пър­ва­та ми ге­ро­ич­на спа­си­тел­на ак­ция и от­чай­ва­щи­те `и пос­лед­с­тв­ ия, ня­кои раз­съж­де­ния, а съ­що та­ка и опи­са­ние на по­ве­де­ни­е­то на кле­ко­ха­пи­те.

май­на­та зе­ле­на го­ра бе­ше зад нас. Всич­ко на­о­ко­ло ста­на гра­мад­но и не­о­бят­но. По стръм­ни­те бре­го­ве на ре­ка­та оби­ка­ля­ха ня­как­ви про­тив­ни не­поз­на­ти жи­вот­ни, ка­то пръх­тя­ха и му­ча­ха. Ця­ло щас­тие бе­ше, че „Ко­ра­бът на все­ле­ни­те“ има­ше на бор­да си лич­нос­ти с чув­с­т­во за от­го­вор­ност – ка­то Фред­ рик­сон и мен. Раз­вейп­рах се от­на­ся­ше не­се­ри­оз­но към всич­ко, а ин­те­ре­си­те на Пър­хал­че­то ни­ко­га не се прос­ти­ра­ха по-да­леч от ку­ти­я­та му. Пос­та­вих­ме я на пред­на­та па­лу­ба, за да съх­не на слън­це­то. Но ни­ко­га не ус­пях­ме да по­чис­тим док­рай Пър­хал­че­то от бо­я­та – то та­ка си и ос­та­на с лек ро­зов от­те­нък.

50

мемоарите на татко мумин

Реч­но­то ко­раб­че нап­ред­ва­ше с ле­ки заг­реб­ва­ния, ук­ра­се­но с моя поз­ла­тен ку­пол. Фред­рик­сон, ес­тес­т­ве­но, от­к­ри зла­тис­та боя из за­па­си­те си – бих се из­не­на­дал, ако в то­ва­ра му лип­с­ва­ше та­ка­ва важ­на със­тав­ка. Най-чес­то се­дях в лоц­ман­с­ка­та руб­ка и наб­лю­да­вах стран­ни­ те, ек­зо­тич­ни бре­го­ве, ко­и­то се плъз­га­ха край нас, по­чук­вах по ба­ро­ме­тъ­ра или се раз­хож­дах за­мис­ле­но нап­ред-на­зад по ка­пи­ тан­с­кия мос­тик. Осо­бе­но удо­вол­с­т­вие ми дос­та­вя­ше ми­съл­та, как ще­ше да се впе­чат­ли Хемулка­та, ако мо­же­ше да ме ви­ди се­га – соб­с­т­ве­ник на ко­раб, тръг­нал на лов за прик­лю­че­ния! Чес­т­но ка­за­но, та­ка º се па­да! Ед­на ве­чер нав­ля­зох­ме в дъл­бок са­мо­тен за­лив.

– Тоя за­лив не­що не ми ха­рес­ва – за­я­ви Раз­вейп­рах. – Та­ка ка­то го гле­дам, на­вя­ва ми Пред­чув­с­тв­ ие.

– Пред­чув­с­т­вие! – ка­за Фред­рик­сон по на­чин, кой­то не се на­ е­мам да опи­ша. – Пле­мен­ни­ко, хвър­ляй кот­ва­та!

– Ту­так­си, вед­на­га! – вик­на Пър­хал­че­то и мет­на през бор­да ед­на го­ля­ма тен­дже­ра.

– То­ва ве­че­ря­та ли бе­ше? – по­пи­тах аз.

– Да, за съ­жа­ле­ние! – въз­к­лик­на Пър­хал­че­то. – Из­ви­ня­вай­те! В бър­зи­на­та ста­ват греш­ки. Тол­ко­ва бях раз­въл­ну­ва­н... Вмес­то то­ва ще ви си­пя же­ле – са­мо че къ­де ли съм го дя­на­л... Та­ки­ва случ­ки бя­ха ти­пич­ни за Пър­хал­че­то. Но Раз­вейп­рах сто­е­ше до ре­лин­га и се взи­ра­ше в су­ша­та с осо­бен бля­сък в очи­те. Мра­кът бър­зо се спус­ка­ше над пус­тин­ ни­те хъл­мо­ве, чи­и­то би­ла се сте­ле­ха ка­то без­к­рай­ни въл­ни чак до хо­ри­зон­та. По­пи­тах го: 51

ТУВЕ ЯНСОН

– Е, как­во ста­ва с тво­и­те пред­чув­с­т­вия?

– Шшт! – ка­за Раз­вейп­рах. – Чу­вам не­що... На­ос­т­рих уши, но чу­вах са­мо как вя­тъ­рът от­към су­ша­та шу­ мо­ли в плат­на­та на „Ко­ра­ба на все­ле­ни­те“.

– Ня­ма ни­що – ка­зах. – Ела вът­ре да за­па­лим пет­ро­мак­со­ва­та лам­па.

– От­к­рих же­ле­то! – из­ви­ка Пър­хал­че­то и из­с­ко­чи от ку­ти­я­та, стис­на­ло в ла­пи ня­как­ва па­ни­ца. И точ­но в тоя миг са­мо­тен звук про­ря­за нощ­на­та ти­ши­на – жа­ ло­вит и сви­реп вой, от кой­то ко­зи­на­та по вра­то­ве­те ни нас­т­ръх­на. Пър­хал­че­то из­пи­щя и из­пус­на па­ни­ца­та на па­лу­ба­та.

– То­ва е Мо­ра­та – ре­че Раз­вейп­рах. – Та­зи нощ тя пее лов­на­та си пе­сен.

– Умее ли да плу­ва? – ос­ве­до­мих се аз.

– Ни­кой не знае – от­вър­на Фред­рик­сон. Ня­къ­де го­ре из пла­ни­на­та Мо­ра­та бе­ше из­ляз­ла на лов. Пи­ съ­кът º на­вя­ва­ше чув­с­т­во на не­о­пи­су­е­ма са­мо­та. Зву­кът от­с­ лаб­на, пос­ле пак се приб­ли­жи – и зам­ря... Ти­ши­на­та бе­ше още по-страш­на. Пред­с­та­вих си как сян­ка­та º ле­ти над зе­мя­та в лун­ на­та свет­ли­на. Над па­лу­ба­та по­вя хлад.

– Гле­дай­те! – из­ви­ка Раз­вейп­рах. Ня­как­во бяс­но пре­пус­ка­що съ­щес­т­во се доб­ра до бре­га, на­га­зи в плит­ко­то и в бе­зиз­хо­ди­ца се за­мя­та на­сам-на­там.

– То­зи ще бъ­де изя­ден – пред­ре­че мрач­но Фред­рик­сон. Из­ви­ках: – Не и пред очи­те на един му­мин­т­рол! Аз ще го спа­ся!

52

мемоарите на татко мумин

– Ве­че е къс­но – ка­за Фред­рик­сон. Но аз бях взел ре­ше­ние. По­ка­те­рих се на пе­ри­ла­та и про­из­ не­сох след­ни­те ду­ми: – Не но­се­те вен­ци на гро­ба на нез­най­ния тър­сач на прик­лю­ че­ния. Дър­жа оба­че на гра­ни­тен па­мет­ник с два пла­че­щи хе­му­ ла! – след ко­е­то ско­чих в чер­ни­те во­ди и из­п­лу­вах точ­но под тен­дже­ра­та на Пър­хал­че­то, чи­е­то дъ­но из­д­рън­ча. За­паз­вай­ки за­бе­ле­жи­тел­но са­мо­об­ла­да­ние, аз съ­об­ра­зи­тел­но из­си­пах фри­ка­се­то и зап­лу­вах ка­то стре­ла към бре­га. Бу­тах с нос тен­дже­ра­та пред се­бе си и ви­ках: – Дръж се! Му­мин­т­ро­лът ид­ва! Що за мяс­то е то­ва, къ­де­то Мо­ри­те мо­гат без­на­ка­за­но да изяж­дат ко­го­то им хрум­не?! От вър­ха с гро­хот се по­си­па­ха ка­мъ­ни. Лов­на­та пе­сен на Мо­ ра­та зам­ря, чу­ва­ше се са­мо за­дъ­ха­но и все по-сил­но сум­те­не...

– Ска­чай в тен­дже­ра­та! – из­ви­ках на не­щас­т­но­то съз­да­ние. То с един скок се озо­ва в тен­дже­ра­та и тя по­тъ­на чак до дръж­ ки­те. Ня­кой в тъм­но­то трес­ка­во се мъ­че­ше да на­пи­па опаш­ка­та 53

ТУВЕ ЯНСОН

ми, но ус­пях да я из­с­куб­на от ла­пи­те му... О, сла­вен под­виг на са­мо­тен ге­рой! Пос­лед­ва ис­то­ри­чес­ко­то ми бяг­с­т­во об­рат­но към „Ко­ра­ба на все­ле­ни­те“, къ­де­то при­я­те­ли­те ми тръп­не­ха в нап­ рег­на­то очак­ва­не. Спа­се­ни­ят бе­ше мно­го-мно­го те­жък. Плу­вах с всич­ки си­ли, опаш­ка­та ми се вър­те­ше ка­то вит­ло, по­ма­гах си с рит­мич­ни тла­съ­ци на ко­ре­ма. Но­сех се по во­да­та бърз ка­то вя­тъ­ра. Из­дър­па­ха ме и рух­нах на па­лу­ба­та, при ко­ е­то спа­се­ни­ят се из­тър­ко­ли от тен­дже­ра­та. А на бре­га Мо­ра­та са­мот­но ви­е­ше от глад и от бяс (тъй ка­то не уме­е­ше да плу­ва). Фред­рик­сон за­па­ли пет­ро­мак­со­ва­та лам­па, за да раз­г­ле­да он­зи, ко­го­то бях спа­сил. То­ва със си­гур­ност бе­ше един от най-ло­ши­те ми­го­ве в бур­на­та ми мла­дост. За­що­то ха поз­най­те кой се­де­ше пред мен на мок­ра­та па­лу­ба? Хемулка­та! Как­то каз­ва­ха ед­но вре­ме: те ти, бул­ка, Спа­сов­ден! Бях спа­сил Хемулка­та. В пър­во­на­чал­ния си уп­лах из­пъ­нах опаш­ка под ъгъл че­ти­рий­ сет и пет гра­ду­са, но си спом­них, че съм сво­бо­ден му­мин­т­рол, и под­х­вър­лих без­г­риж­но: – Опа! Я гле­дай ти! Ама че из­не­на­да! Кой би очак­вал!

– Как­во да очак­ва? – по­пи­та Хемулка­та, до­ка­то из­г­реб­ва­ше фри­ка­се­то от ча­дъ­ра си.

– Че ще те спа­ся, лельо – от­го­во­рих раз­въл­ну­ван. – То­ест че ще бъ­деш спа­се­на тък­мо от мен. Ис­кам да ка­жа, лельо, да­ли си по­лу­чи­ла про­щал­но­то ми пис­мо?

– Не съм ти ни­как­ва ле­ля! – из­ре­че хлад­но Хемулка­та. – И ни­как­во пис­мо не съм по­лу­ча­ва­ла. Си­гур­но не си му за­ле­пил мар­ка. Мо­же и да си обър­кал ад­ре­са. Или си заб­ра­вил да го пус­ 54

мемоарите на татко мумин

неш. Ако изоб­що уме­еш да пи­ше­ш... – Тя наг­ла­си шап­ка­та си и до­ба­ви ве­ли­ко­душ­но: – По­не уме­еш да плу­ваш.

– Поз­на­ва­те ли се? – пред­паз­ли­во по­пи­та Раз­вейп­рах.

– Не! – от­се­че Хемулка­та. – Аз съм ле­ля на она­зи хемулка. Кой е оп­лес­кал це­лия под с же­ле? Ей, ти там, с уши­те, я ми дай ня­ка­къв пар­цал да за­бър­ша! Фред­рик­сон (за­що­то тя има­ше пред­вид не­го) по­бър­за да º по­да­де пи­жа­ма­та на Раз­вейп­рах и ле­ля­та на Хемулка­та за­поч­на да тър­ка с нея па­лу­ба­та.

– Ядо­са­на съм – за­я­ви тя. – А чис­те­не­то ви­на­ги ме ус­по­ко­я­ва. Сто­ях­ме зад нея и мъл­чах­ме. Най-сет­не Раз­вейп­рах про­мър­ мо­ри: – Каз­вах ли ви аз, че имам Пред­чув­с­т­вие. Ле­ля­та на Хемулка­та из­вър­на към нас от­б­лъс­к­ва­щия си нос и ка­з а: 55

ТУВЕ ЯНСОН

– Ей, ти там, я ти­хо! Мно­го си ма­лък, за да пу­шиш. Тряб­ва да пи­еш мля­ко. По­лез­но е и от не­го ня­ма ни­то да ти тре­пе­рят ла­пи­те и да ти пре­жъл­тя­ва му­цу­на­та, ни­то ще ти ока­пе ко­зи­на­та по опаш­ ка­та. Ця­ло щас­тие е за вас, че ме спа­сих­те. Аз ще въ­ве­да ред тук.

– Оти­вам да пог­лед­на ба­ро­ме­тъ­ра – ре­че прип­ря­но Фред­рик­ сон и се из­ни­за към лоц­ман­с­ка­та руб­ка, ка­то зат­во­ри вра­та­та след се­бе си. Ала от шо­ка ба­ро­ме­тъ­рът бе­ше спад­нал с че­ти­рий­сет де­ле­ния и не пос­мя да се по­мес­ти на­го­ре чак до ис­то­ри­я­та с кле­ко­ха­пи­те. Но за то­ва ще раз­ка­жа по-на­та­тък. А за­се­га ня­ма­ше и ис­к­ри­ца на­деж­да да из­бег­нем из­пи­та­ни­е­то, ко­е­то, убе­ден съм, ни­кой от нас не бе зас­лу­жил.

– Е, за­се­га тол­ко­ва – ка­за тат­ко­то на Му­мин­т­рол с оби­чай­на­та си ин­то­на­ция и вдиг­на гла­ва от ме­мо­а­ри­те. Му­мин­т­рол се оба­ди: – Зна­еш ли, ве­че взех да свик­вам с не­о­чак­ва­ни­те ти из­ра­зи. Оная тен­дже­ра тряб­ва да е би­ла ог­ром­на... Ще ста­нем ли бо­га­ти, ка­то за­вър­шиш кни­га­та?

– Страш­но бо­га­ти – от­го­во­ри се­ри­оз­но тат­ко Му­мин.

– То­га­ва мис­ля, че е ред­но да де­лим – пред­ло­жи Сниф. – Все пак си из­пол­з­вал ба­ща ми, Пър­хал­че­то, ка­то ге­рой в кни­га­та си!

– А на мен все ми се стру­ва, че ге­ро­ят е Раз­вейп­рах – ка­за Снус­мум­рик. – И ка­то си по­мис­ля, че чак се­га на­у­ча­вам ка­къв раз­ко­шен ба­ща съм имал! Тол­ко­ва е при­ят­но, че при­ли­ча на ме­н...

– Ба­щи­те ви учас­т­ват са­мо ка­то фон – из­бух­на Му­мин­т­рол и сри­та Сниф под ма­са­та. – Тряб­ва да се рад­ват, че изоб­що се спо­ ме­на­ва за тях!

56

мемоарите на татко мумин

– Ти ме рит­на! – из­ви­ка Сниф и мус­та­ци­те му щрък­на­ха.

– Как­во ста­ва? – Ма­ма Му­мин­ка се по­ка­за на вра­та­та на са­ ло­на. – За­що се ядос­ва­те?

– Тат­ко че­те на глас ис­то­ри­я­та на жи­во­та си – обяс­ни º Му­ мин­т­рол (ка­то на­тър­ти на „си“).

– И как ви се стру­ва?– по­пи­та май­ка­та.

– Мно­го ув­ле­ка­тел­но! – от­вър­на си­нът º.

– Да, на­ли? – при­съ­е­ди­ни се ма­ма Му­мин­ка. – Са­мо не­дей да че­теш ра­бо­ти, от ко­и­то де­ца­та ще си по­мис­лят не­що ло­шо за нас. Каз­вай са­мо „точ­ки, точ­ки, точ­ки“. Да ти до­не­са ли лу­ла­та?

– Не му да­вай да пу­ши! – из­ви­ка Сниф. – Ле­ля­та на Хемулка­ та каз­ва, че от пу­ше­не ти се раз­т­ре­пер­ват ла­пи­те, пре­жъл­тя­ва ти му­цу­на­та и ти окап­ва ко­зи­на­та по опаш­ка­та!

– Ами – ре­че ма­ма Му­мин­ка. – Той цял жи­вот е пу­шил и ни­то тре­пе­ри, ни­то е пре­жъл­тял. Всич­ко при­ят­но е по­лез­но за сто­ма­ха! И тя за­па­ли лу­ла­та на тат­ко Му­мин и от­во­ри про­зо­ре­ца, за да вле­зе ве­чер­ни­ят бриз, кой­то по­дух­ва­ше от­към мо­ре­то. Пос­ле, сви­ру­кай­ки си не­що, тръг­на към кух­ня­та да сва­ри ка­фе.

– Как мо­жах­те да заб­ра­ви­те Пър­хал­че­то, ка­то спус­ках­те ко­ ра­ба на во­да? – по­пи­та с укор Сниф. – Той ус­пя ли ня­ко­га след то­ва да си под­ре­ди ко­лек­ци­я­та от коп­че­та?

– Как не, мно­го пъ­ти – от­го­во­ри тат­ко Му­мин. – През ця­ло­то вре­ме из­мис­ля­ше все но­ви кла­си­фи­ка­ции. Под­реж­да­ше копчетата по цвят, по го­ле­ми­на, спо­ред ма­те­ри­а­ла или прос­то по кра­со­та.

– Су­пер – про­ро­ни Сниф за­меч­та­но.

– Аз пък се без­по­коя, че сте оп­лес­ка­ли пи­жа­ма­та на моя ба­ ща с же­ле – на­ме­си се Снус­мум­рик. – С как­во спе­ше той пос­ле?

57

ТУВЕ ЯНСОН

– С мо­я­та пи­жа­ма – от­вър­на тат­ко­то на Му­мин­т­рол и из­ду­ха гъс­ти об­ла­ци дим към та­ва­на. Сниф се про­зя и пред­ло­жи: – Хай­де да оти­дем на лов за при­ле­пи!

– Оти­ва­ме – ка­за Снус­мум­рик.

– Чао, тат­ко – ка­за Му­мин­т­рол. Тат­ко­то на Му­мин­т­рол ос­та­на сам на ве­ран­да­та. По­се­дя та­ка за­мис­лен, пос­ле взе Ме­мо­ар­на­та пи­сал­ка и про­дъл­жи да пи­ше ис­то­ри­я­та на сво­я­та мла­дост. На дру­га­та сут­рин ле­ля­та на Хемулка­та бе­ше в убийс­т­ве­но доб­ро нас­т­ро­е­ние. Съ­бу­ди ни в шест ча­са, тръ­бей­ки: – Доб­ро ут­ро! Доб­ро ут­ро! Доб­ро ут­ро! Хай­де, вре­ме е! Пър­во ед­но мал­ко със­те­за­ние по кър­пе­не на чо­ра­пи (за­що­то прег­ле­дах шкаф­че­та­та ви). Пос­ле за наг­ра­да – мал­ко по­у­чи­тел­ни иг­ри. Мно­ го по­лез­но. След то­ва мал­ка здра­вос­лов­на за­кус­ка. Как­ва да бъ­де?

– Ка­фе – пред­ло­жи Пър­хал­че­то.

– Ка­ша – на­тър­ти ле­ля­та. – Ка­фе пи­ят са­мо грох­на­ли­те стар­ци.

– Поз­на­вах един, кой­то ум­ря от ка­ша – про­мър­мо­ри Раз­вейпрах. – Вле­зе му в кри­во­то гър­ло и го за­ду­ши.

– Чу­дя се как­во ли щя­ха да ка­жат май­ки­те и ба­щи­те ви, ако ви ви­де­ха да пи­е­те ка­фе – ка­за ле­ля­та на Хемулка­та. – Щя­ха да се раз­п­ла­чат. Що за въз­пи­та­ние? Има­те ли изоб­що ня­как­во въз­пи­ та­ние? Или по рож­де­ние сте та­ки­ва не­поп­ра­ви­ми?

– Ро­ден съм под твър­де не­о­би­чай­на звез­да – не про­пус­нах да вмет­на аз. – На­ме­ри­ли са ме в мъ­нич­ка ра­ко­ви­на, зас­т­ла­на с ка­ди­фе.

– Не же­лая да ме въз­пи­та­ват – про­из­не­се Фред­рик­сон бав­но и от­чет­ли­во. – Аз съм изоб­ре­та­тел. Пра­вя как­во­то ми се ще.

58

мемоарите на татко мумин

– Из­ви­ня­вай­те – въз­к­лик­на Пър­хал­че­то, – ама ма­ма и тат­ко изоб­ що ня­ма да пла­чат! Те се из­гу­би­ха при ед­но про­лет­но чис­т­е­не! Раз­вейп­рах пре­диз­ви­ка­тел­но пъл­не­ше лу­ла­та си.

– Ха! Въз­пи­та­ние! – ре­че той. – Мра­зя да ми каз­ват как­во да пра­вя. То­ва ме ка­ра да се се­щам за па­за­чи. Ле­ля­та на Хемулка­та дъл­го се­де­ше и се взи­ра­ше в нас. Пос­ле из­ре­че бав­но: – От­тук на­та­тък аз по­е­мам гри­жа­та за вас.

– Ня­ма нуж­да, лельо! – из­ви­ках­ме всич­ки в един глас. Но тя пок­ла­ти гла­ва и за на­ше от­ча­я­ние въз­ра­зи: – То­ва е мой не­хе­мул­с­ки Дълг – след ко­е­то се от­п­ра­ви към но­са на ко­ра­ба, не­съм­не­но за да из­мис­ли още не­що кош­мар­но по­у­чи­тел­но. Скрих­ме се под плат­не­ния на­вес на кър­ма­та и взех­ме да оп­ лак­ва­ме съд­ба­та си.

– Къл­на се в опаш­ка­та си, че ни­ко­га по­ве­че ня­ма да спа­ся­вам ни­ко­го в тъм­но­то! – из­ви­ках аз.

59

ТУВЕ ЯНСОН

– След дъжд ка­чул­ка – трос­на ми се Раз­вейп­рах. – Тая ле­ля е спо­соб­на бук­вал­но на всич­ко. Още мал­ко и ще ми из­х­вър­ли лу­ла­та зад бор­да и ще ме впрег­не на ра­бо­та! Каз­вам ви, от нея всич­ко мо­же да се очак­ва!

– Мо­же би Мо­ра­та ще се по­я­ви пак – про­шеп­на с на­деж­да Пър­хал­че­то. – Или ня­кой друг, кой­то да бъ­де та­ка лю­бе­зен да я изя­де... Из­ви­ня­вай­те! Не­що ло­шо ли ка­зах?

– Ами! – ка­за Фред­рик­сон и след мал­ко до­ба­ви се­ри­оз­но: – Има хляб в тая ра­бо­та. По­тъ­нах­ме в уни­ло мъл­ча­ние.

– Ех, за­що ли не съм го­лям! – не се сдър­жах аз. – Го­лям и про­ чут! То­га­ва ня­ма­ше да се раз­п­ра­вям с раз­ни ле­ли!

– Как се ста­ва про­чут? – по­пи­та Пър­хал­че­то. Обяс­них му: – Лес­на ра­бо­та. Прос­то пра­виш не­що, ко­е­то ни­кой пре­ди те­бе не се е се­щал да нап­ра­ви... Или не­що поз­на­то, но по нов на­чи­н...

– Ка­то нап­ри­мер? – по­пи­та Раз­вейп­рах.

– Ле­тящ ко­раб – про­мър­мо­ри Фред­рик­сон и в очич­ки­те му за­иг­ра осо­бе­но пла­мъ­че. Раз­вейп­рах за­я­ви: – Май не ми се ще да ста­вам про­чут. Не е за­бав­но. Е, в на­ча­ ло­то мо­же би, но пос­ле свик­ваш и нак­рая поч­ва да ти се пов­ди­га от ця­ла­та ра­бо­та. Все ед­но да се во­зиш на вър­те­леж­ка.

– Как­во е то­ва? – по­пи­тах аз. Фред­рик­сон се ожи­ви: – Ме­ха­ни­зъм. Зъб­ча­ти­те ко­ле­ла в нап­ре­чен раз­рез из­г­леж­дат ето та­ка... – и из­ва­ди хар­тия и мо­лив. Ви­на­ги ме е учуд­ва­ла все­от­дай­на­та лю­бов на Фред­рик­сон към 60

мемоарите на татко мумин

ма­ши­ни­те. Те прос­то го хип­но­ти­зи­ра­ха. Аз, нап­ро­тив, ги на­ми­рам за мал­ко зло­ве­щи. Вод­но­то ко­ле­ло е по­нят­но и за­бав­но не­що, но един цип нап­ри­мер си е ве­че ме­ха­ни­зъм и ме нас­т­рой­ва по­доз­ ри­тел­но. Раз­вейп­рах поз­на­вал ня­кой си, кой­то имал пан­та­ло­ни с цип. Един ден ци­път за­ял и ни­ко­га по­ве­че не се от­во­рил. Ужас! Тък­мо се ка­нех да из­ло­жа мне­ни­е­то си за ци­по­ве­те, ко­га­то чух­ ме ня­ка­къв да­ле­чен стра­нен звук. Кън­те­ше глу­хо, ся­каш из­ли­за­ше от ме­тал­на фу­ния. Зап­ла­ши­тел­на­та нот­ка в не­го не ни убяг­на. Фред­рик­сон хвър­ли ед­но око на­вън и из­ре­че съд­бов­на­та ду­мич­ка: – Кле­ко­ха­пи! Тук мо­же би е мяс­то­то да ка­жа ня­кол­ко ду­ми за по­яс­не­ние (ос­нов­ни­те не­ща са из­вес­т­ни на всич­ки, но все па­к). До­ка­то си по­чи­вах­ме на сян­ка под на­ве­са, „Ко­ра­бът на все­ле­ни­те“ не­у­сет­но бе нав­ля­зъл в дел­та­та на ре­ка­та, на­се­ле­на с кле­ко­ха­пи. Кле­ко­ха­ пи­те са стад­ни жи­вот­ни и не­на­виж­дат уе­ди­не­ни­е­то. Те ко­па­ят ка­на­ли под ко­ри­та­та на ре­ки­те, за­сел­ват се удоб­но от­до­лу и об­ ра­зу­ват це­ли ко­ло­нии. Кле­ко­ха­път има сму­ка­ла и ос­та­вя леп­ка­ви ди­ри, по­ра­ди ко­е­то ня­кои пог­реш­но го на­ри­чат „леп­ко­лап“ или „к­ра­ко­леп“. Об­що взе­то, кле­ко­ха­път има кро­тък нрав, но прос­то не мо­же да се сдър­жи да не ха­пе и да не гри­зе всич­ко, ко­е­то му по­пад­не пред очи­те, осо­бе­но ако го виж­да за пър­ви път. Има и друг до­са­ден на­ вик – случ­ва се да от­ха­пе ня­ко­му но­са, ако смет­не, че е пре­ка­ле­но го­лям. За­то­ва (по по­нят­ни при­чи­ни) се без­по­ко­ях­ме как­во ни ча­ка.

– Скрий се в ку­ти­я­та! – из­ви­ка Фред­рик­сон на пле­мен­ни­ка си. „Ко­ра­бът на все­ле­ни­те“ сто­е­ше не­под­виж­но сред мо­ре от кле­ко­ха­пи. Те вни­ма­тел­но ни ог­леж­да­ха с кръг­ли­те си си­ни очи, 61

ТУВЕ ЯНСОН

мър­да­ха зап­ла­ши­тел­но ба­кен­бар­ди­те си и ри­та­ха, за да се за­дър­ жат над во­да­та.

– От­мес­те­те се, ако оби­ча­те – по­мо­ли ги Фред­рик­сон. Но кле­ко­ха­пи­те са­мо сгъс­ти­ха об­ръ­ча си око­ло ко­раб­че­то и ня­кои тръг­на­ха да се ка­те­рят от­с­т­ра­ни по бор­да с по­мощ­та на сму­ка­ла­та си. Ко­га­то пър­ви­те по­да­до­ха гла­ви над ре­лин­га, ле­ля­та на Хемулка­та се по­ка­за из­зад лоц­ман­с­ка­та руб­ка.

– Как­во ста­ва тук? – крес­на тя. – Как­ви са тия ти­по­ве? Ня­ма да до­пус­на да про­ва­лят по­у­чи­тел­ни­те ни иг­ри!

– Не ги стряс­кай! Ще ги ядо­саш – пре­дуп­ре­ди я Фред­рик­сон.

– Аз съм ядо­са­на! – из­к­ре­щя ле­ля­та на Хемулка­та. – Къш! Къш! Марш от­тук! – и за­уд­ря с ча­дъ­ра си най-близ­кия кле­ко­ хап по гла­ва­та. Всич­ки кле­ко­хап­с­ки пог­ле­ди ка­то по ко­ман­да се на­со­чи­ха към ле­ля­та – ли­че­ше, че се взи­рат в но­са º. Из­вес­т­но вре­ме я наб­лю­да­ва­ха, след ко­е­то на­да­до­ха глух вой. По-на­та­тък съ­би­ти­ят­ а се раз­ви­ха с гла­во­лом­на бър­зи­на. На па­лу­ба­та се из­си­па­ха хи­ля­ди кле­ко­ха­пи. Зър­нах­ме ле­ля­та на Хемулка­та, ко­я­то из­гу­би рав­но­ве­сие и за­раз­мах­ва на­по­со­ки ча­дъ­ра си, до­ка­то един жив ки­лим от кле­ко­ха­пи я мък­не­ше към ре­лин­га. Тя се пре­ка­ту­ри с пи­сък през бор­да и ця­ла­та дру­жи­на из­чез­на за­ед­но с нея в не­из­вес­т­на по­со­ка. От­но­во се въз­ца­ри мир и спо­койс­т­вие. „Ко­ра­бът на все­ле­ни­те“ про­дъл­жи да гре­бе нап­ред, ся­каш ни­що не се бе­ше слу­чи­ло. Раз­вейп­рах под­х­вър­ли: – Ами се­га? Ня­ма ли да я спа­сиш? Ри­цар­с­ка­та ми доб­лест ме под­кан­ва­ше да се при­те­ка на по­мощ на ле­ля­та, но вро­де­ни­ят ин­с­тинкт ми под­с­каз­ва­ше, че е из­лиш­ но. Из­мън­ках не­що в сми­съл, че ве­че е къс­но. Впро­чем та­ка си и бе­ше.

62

мемоарите на татко мумин

63

ТУВЕ ЯНСОН

– М-да-а... – ре­че не­у­ве­ре­но Фред­рик­сон.

– Свър­ши се с нея – обоб­щи Раз­вейп­рах.

– Пе­чал­на ис­то­рия – ка­зах аз.

– Из­ви­ня­вай­те! Си­гур­но аз съм ви­но­вен? – при­тес­ни се Пъл­ хал­че­то. – На­ли се на­дя­вах да се по­я­ви ня­кой и да я изя­де. Мно­го ли е ло­шо, че хич не ни е мъч­но за нея? Ни­кой не от­го­во­ри. Ка­жи ми, дра­ги чи­та­те­лю, как­во би сто­рил ти в та­ка­ва тя­гос­т­на си­ту­а­ция? Все пак вед­нъж ве­че бях спа­сил ле­ля­та на Хемулка­та, а Мо­ра­та е не­що къ­де-къ­де по-ло­шо от кле­ко­ха­пи­те, ко­ит­ о ина­че са крот­ки жи­во­тин­ки... Мо­же пък про­мя­на­та да º се е от­ра­зи­ла доб­ре. Мо­же мал­ки­ят нос да º оти­ва по­ве­че, не мис­лиш ли? Та­ка или ина­че, слън­це­то про­дъл­жа­ва­ше да грее. Из­тър­ках­ме па­лу­ба­та, ко­я­то бе­ше ця­ла­та леп­ка­ва от сму­ка­ла­та на кле­ко­ха­пи­те, и из­гъл­тах­ме не­ве­ро­ят­ни ко­ли­чес­т­ва сил­но, аро­мат­но чер­но ка­фе. „Ко­ра­бът на все­ле­ни­те“ лъ­ка­ту­ше­ше меж­ду сто­ти­ци ос­т­ров­че­та.

– Ня­мат ли край? – ка­зах аз. – На­къ­де пла­ва­ме всъщ­ност?

– На­ня­къ­де ... или на­ни­къ­де – от­го­во­ри Раз­вейп­рах и на­тъп­ка лу­ла­та си. – И как­во от то­ва? Нима не ни е доб­ре та­ка? Ня­ма да от­ре­ка, че ни бе­ше доб­ре, но аз коп­не­ех за още не­що! Ис­ках да се слу­чи не­що но­во. Как­во­то и да е, са­мо да се слу­чи! (Ос­вен хе­му­ли, раз­би­ра се.) Глож­де­ше ме чув­с­т­во­то, че ня­къ­де, къ­де­то ме ня­ма, ве­ли­ки­ те прик­лю­че­ния след­ват ед­но след дру­го – пищ­ни, не­о­пи­су­е­ми прик­лю­че­ния, ко­и­то ни­ко­га ня­ма да се пов­то­рят. Бър­зах, ня­мах вре­ме да ча­кам! Зас­та­нал на но­са на ко­ра­ба, аз се взи­рах не­тър­ пе­ли­во в бъ­де­ще­то и об­мис­лях из­во­ди­те от до­се­гаш­ния си опит. Ус­пях да фор­му­ли­рам след­ни­те се­дем: 64

мемоарите на татко мумин

1. Гле­дай­те ва­ше­то му­мин­че да се ро­ди при под­хо­дя­що раз­по­ ло­же­ние на звез­ди­те и му оси­гу­ре­те ро­ман­тич­но по­я­вя­ва­не на бял свят! (По­ло­жи­те­лен при­мер: мо­ят та­лант. От­ри­ца­те­лен при­мер: па­зар­с­ка­та мре­жа.)

2. Ни­кой не оби­ча да му раз­п­ра­вят за хе­му­ли, ко­га­то си има ра­бо­та. (По­ло­жи­те­лен при­мер: Фред­рик­сон. От­ри­ца­те­лен при­мер: та­ра­леж­ка­та.)

3. Ни­ко­га не се знае как­во мо­же да се хва­не в мре­жа­та! (По­ло­ жи­те­лен при­мер: на­ви­га­ци­он­но­то таб­ло на Фред­рик­сон.)

4. Ни­ко­га не бо­я­дис­вай­те не­що са­мо за­що­то е ос­та­на­ла из­лиш­на боя. (От­ри­ца­те­лен при­мер: ку­ти­я­та за ка­фе на Пър­хал­че­то.)

5. До­ри и да си го­лям, не е за­дъл­жи­тел­но да си стра­шен. (По­ ло­жи­те­лен при­мер: дрон­тът Ед­вард.)

6. Мо­же да си мно­го смел до­ри ако си ма­лък. (По­ло­жи­те­лен при­мер: аз.)

7. Из­бяг­вай­те да спа­ся­ва­те ня­ко­го в тъм­но­то! (От­ри­ца­те­лен при­мер: ле­ля­та на Хемулка­та.)

До­ка­то със­та­вях те­зи сен­тен­ции, ко­раб­че­то от­ми­на и пос­лед­ но­то ос­т­ров­че. Из­вед­нъж сър­це­то ми под­с­ко­чи чак до гър­ло­то и си ос­та­на там. Из­к­ре­щях: – Фред­рик­сон! Мо­ре на хо­ри­зон­та! Най-сет­не се бе­ше слу­чи­ло не­що. Пред мен се прос­ти­ра­ше ис­к­ря­що синьо­то, мно­го­об ­ е­ща­ва­що мо­ре.

– Пре­ка­ле­но го­ля­мо е – ка­за Пър­хал­че­то и се зав­ря в ку­ти­я­ та си. – Из­ви­ня­вай­те, но ме за­бо­ля­ват очи­те и нап­ра­во не знам как­во да мис­ля! Ала Раз­вейп­рах въз­к­лик­на: 65

ТУВЕ ЯНСОН

– О, кол­ко е синьо и неж­но! Хай­де да по­е­мем на­вът­ре и са­ мо да се лю­ле­ем по въл­ни­те, да спим и ни­ко­га ни­къ­де да не прис­ти­га­ме!

– Съ­щин­с­ки ха­тиф­нат – под­х­вър­ли Фред­рик­сон.

– Съ­щин­с­ки как­во? – по­пи­тах аз.

– Ха­тиф­нат – пов­то­ри Фред­рик­сон. – Все на път. Не ги свър­та на ед­но мяс­то.

– В то­ва е раз­ли­ка­та – ка­за са­мо­до­вол­но Раз­вейп­рах. – Ме­не пък ме свър­та! И оби­чам да спя. Ха­тиф­на­ти­те ни­ко­га не спят, те не мо­гат. И да го­во­рят не мо­гат. Са­мо се опит­ват да стиг­нат до хо­ри­зон­та.

– Ус­пял ли е ня­кой? – по­пи­тах аз и пот­ръп­нах.

– Не се знае – от­вър­на Раз­вейп­рах и пов­диг­на ра­ме­не. Хвър­лих­ме кот­ва край ска­лис­тия бряг. И се­га по гър­ба ми по­лаз­ват тръп­ки, ко­га­то про­шеп­на: „Х­вър­лих­ме кот­ва край ска­ лис­тия бряг.“ За пър­ви път в жи­во­та си ви­дях чер­ве­ни­ка­ви ска­ли и проз­рач­ни ме­ду­зи – стран­ни ди­ша­щи топ­чи­ци със сър­ца във фор­ма­та на цве­те. Сля­зох­ме на су­ша­та да съ­би­ра­ме ра­па­ни. Впро­чем Фред­рик­сон твър­де­ше, че е до­шъл с нас на бре­га, за да про­у­чи да­ли дъ­но­то е удоб­но за за­кот­вя­не, но не­що ми под­ск­ аз­ва­ше, че и той тай­нич­ко про­я­вя­ва ин­те­рес към ра­па­ни­те. Сред ска­ли­те от­к­рих­ме за­къ­та­ ни ми­ни­а­тюр­ни пя­съч­ни пла­жо­ве, а пред­с­та­ве­те си ра­дост­та на Пър­хал­че­то, ко­га­то ус­та­но­ви, че всич­ки ка­мъ­че­та са аб­со­лют­но глад­ки и кръг­ли ка­то яй­ца. Из­пад­на­ло в не­у­дър­жим има­няр­ск­ и въз­торг, то сва­ли тен­дже­ра­та от гла­ва­та си и хук­на да съ­би­ра 66

мемоарите на татко мумин

и да я пъл­ни. В бис­т­ра­та зе­ле­на во­да се виж­да­ше пе­съч­ли­во­то дъ­но, на­къд­ре­но на ле­ки браз­дич­ки, а хъл­мо­ве­те бя­ха ог­ре­ни от слън­це­то. Вя­тъ­рът утих­на и хо­ри­зон­тът ся­каш из­чез­на – всич­ко на­о­ко­ло ни бе­ше без­б­реж­но, ис­к­ря­що и проз­рач­но. В оне­зи вре­ме­на све­тът бе­ше ог­ро­мен, а мал­ки­те не­ща бя­ха ня­как при­ят­но мъ­нич­ки и ми се нра­ве­ха мно­го по­ве­че, от­кол­ко­то се­га. Да­но да раз­би­ра­те как­во ис­кам да ка­жа. То­ку-що ми хрум­на ед­на ми­съл, ко­я­то ми се стру­ва важ­на. Вле­че­ни­е­то към мо­ре­то си­гур­но е един вид му­ми­ни­зъм. За­бе­ ляз­вам със за­до­вол­с­т­во, че се про­я­вя­ва и у си­на ми. Но знай, дра­ги чи­та­те­лю, че ни из­ку­ша­ва и омагьос­ва по-ско­ро бре­гът. В от­к­ри­то мо­ре хо­ри­зон­тът е ня­как пре­ка­ле­но об­ши­рен за нор­мал­ния му­мин­с­ки вкус. Ние оби­ча­ме не­ща­та да се пре­ли­ват и смес­ват, да бъ­дат неп­ред­ви­ди­ми и не­о­би­чай­ни. Ка­то бре­га, кой­то е и во­да, и су­ша, ка­то за­ле­за, кой­то е ед­нов­ре­мен­но свет­ли­на и мрак, и ка­то про­лет­та, ко­я­то е прох­ла­да и топ­ли­на. От­но­во се све­че­ря­ва­ше. Мра­кът се спус­ка­ше мно­го бав­но и вни­ма­тел­но, за да мо­же де­нят спо­кой­но да се от­тег­ли за сън. По не­бе­то на за­пад бя­ха раз­пи­ле­ни об­ла­че­та ка­то мал­ки топ­чи­ци ро­зо­ва сме­та­на и всич­ко то­ва се от­ра­зя­ва­ше в мо­ре­то. То блес­ те­ше ка­то ог­ле­да­ло и не из­г­леж­да­ше ни­как опас­но. По­пи­тах Фред­рик­сон: – Ня­ко­га виж­дал ли си об­лак от­б­ли­зо?

– Ъхъ – от­вър­на той. – В ед­на книж­ка.

– Мис­ля, че при­ли­ча на ни­шес­те – пред­по­ло­жи Раз­вейп­рах. Се­дях­ме един до друг на ска­ла­та. Уха­е­ше при­ят­но на во­до­ рас­ли и на още не­що, мо­же би на мо­ре. Чув­с­т­вах се тол­ко­ва 67

ТУВЕ ЯНСОН

щас­т­лив, та до­ри не ме бе­ше страх, че то­зи миг ще от­ми­не. По­пи­тах: – Щас­т­лив ли си?

– Тук не е ло­шо – про­мър­мо­ри Фред­рик­сон ня­как зас­ра­ме­но (по то­ва поз­на­вах, че е без­к­рай­но щас­т­лив). И то­га­ва съз­рях ця­ла фло­ти­лия лод­чи­ци, ко­и­то нав­ли­за­ха в от­к­ри­то мо­ре. Ле­ки ка­то пе­пе­ру­ди се плъз­га­ха те над соб­ст­ ­ве­ни­ те си от­ра­же­ния. Във вся­ка лод­ка има­ше не­под­виж­на гру­пич­ка дреб­ни си­во­бе­ли съ­щес­т­ва, ко­и­то се­дя­ха плът­но ед­но до дру­го и се взи­ра­ха на­вът­ре в мо­ре­то.

– Ха­тиф­на­ти – ка­за Фред­рик­сон. – Пла­ват с елек­т­ри­чес­т­во.

– Ха­тиф­на­ти – про­шеп­нах раз­въл­ну­ван. – Все пла­ват ли, пла­ ват и ни­ко­га ни­къ­де не прис­ти­га­т...

– За­реж­дат се от гръ­мо­те­ви­ци­те – по­яс­ни Фред­рик­сон. – Боц­ кат ка­то с иг­лич­ки.

– И ос­вен то­ва во­дят без­н­рав­с­т­вен жи­вот – ос­ве­до­ми ни Раз­ вейп­рах. Ста­на ми лю­бо­пит­но: – Без­н­рав­ст­ ­вен жи­вот ли? И как го во­дят?

– Не знам точ­но – ка­за Раз­вейп­рах. – Мо­же би ид­ват и из­по­ тъп­к­ват зе­лен­чу­ко­ви­те ти ле­хи, или пък пи­ят би­ра. Дъл­го се­дях­ме, заг­ле­да­ни след ха­тиф­на­ти­те, ко­и­то от­п­ла­ва­ха към хо­ри­зон­та. Усе­тих стра­нен по­рив да ги пос­лед­вам в тайн­ с­т­ве­но­то им пъ­те­шес­т­вие и да во­дя без­н­рав­ст­ ­вен жи­вот. Но не спо­ме­нах ни­що за то­ва.

– А ут­ре на­къ­де? – оба­ди се не­о­чак­ва­но Раз­вейп­рах. – Ще из­ле­зем ли в от­кр­ и­то мо­ре?

68

мемоарите на татко мумин

Фред­рик­сон пог­лед­на „Ко­ра­ба на все­ле­ни­те“ и из­ре­че със съм­не­ние: – То­ва е реч­но ко­раб­че. Дви­жи се с вод­ни ко­ле­ла. Ня­ма плат­на...

– Ще хвър­лим ези-ту­ра – за­я­ви Раз­вейп­рах и се из­п­ра­ви. – Пър­хал­че! Ела за мал­ко и до­не­си ед­но коп­че! Пър­хал­че­то из­ск­ о­чи ка­то та­па от плит­ка­та во­да край бре­га и взе да из­п­раз­ва джо­бо­ве­те си вър­ху ска­ла­та.

– Скъ­пи пле­мен­ни­ко, ед­но коп­че е дос­та­тъч­но – ка­за Фред­ рик­сон.

– За­по­вя­дай­те! – въз­к­лик­на то за­рад­ва­но. – С две или с че­ти­ри дуп­ки? Ко­ка­ле­но, плю­ше­но, дър­ве­но, стък­ле­но, ме­тал­но или се­ де­фе­но? Ед­ноц­вет­но, ша­ре­но, на точ­ки, ра­и­ра­но или ка­ри­ра­но? Кръг­ло, вдлъб­на­то, из­пък­на­ло, плос­ко, ос­мо­ъ­гъл­но или...

– Прос­то дай ня­как­во коп­че – пре­къс­на го Раз­вейп­рах. – Вни­ ма­ние, мя­там! Ако се пад­не ези – от­п­ла­ва­ме в от­к­ри­то мо­ре. Как­во е?

– С дуп­ки­те на­го­ре – обя­ви Пър­хал­че­то и зав­ря нос в коп­че­то, за да го ви­ди в тъм­но­то.

– Уф! – ре­кох аз. – На коя стра­на е? В то­зи мо­мент Пър­хал­че­то пом­ръд­на мус­та­ци и коп­че­то се тър­кул­на в ед­на скал­на пук­на­ти­на.

– Из­ви­ня­вай­те! Ох, май­чи­це! – за­вай­ка се то. – Да ви дам ли дру­го?

– Не – ка­за Раз­вейп­рах. – Ези-ту­ра се хвър­ля са­мо вед­нъж. Ще си по­ка­же са­мо. И без то­ва ми се дос­па.

69

ТУВЕ ЯНСОН

Пре­ка­рах­ме твър­де неп­ри­ят­на нощ на ко­ра­ба. Ко­га­то се муш­ нах в кой­ка­та си, оде­я­ла­та се ока­за­ха це­ли­те леп­ка­ви и ома­за­ни с не­що ка­то за­ха­рен си­роп. Дръж­ки­те на вра­ти­те леп­не­ха, чех­ли­те и чет­ки­те за зъ­би – съ­що, а ко­раб­ни­ят днев­ник на Фред­рик­сон изоб­щ о не мо­же­ше да се от­во­ри! Той по­пи­та: – Пле­мен­ни­ко! На то­ва по­чис­т­ва­не ли му ви­каш?

– Из­ви­ня­вай – въз­к­лик­на с укор Пър­хал­че­то, – ама аз изоб­що не съм чис­тил!

– Всич­ки­ят тю­тюн е оп­лес­кан с тая маз­но­тия – из­мър­мо­ри Раз­вейп­рах, кой­то оби­ча­ше да пу­ши в лег­ло­то. Неп­ри­ят­на ис­то­рия, на­ис­ти­на. Все пак по­ле­ка-ле­ка се ус­по­ко­ их­ме и се сгу­ших­ме в по-чис­ти­те ъгъл­че­та. Но през ця­ла­та нощ ни тор­мо­зе­ше ня­ка­къв стра­нен шум, кой­то ка­то че ли ид­ва­ше от на­ви­га­ци­он­но­то таб­ло. Съ­бу­ди ме ко­раб­на­та кам­бан­ка, ко­я­то звъ­не­ше по осо­бен, съд­ бо­вен на­чин. Пър­хал­че­то кре­ще­ше пред вра­та­та: – Ста­вай­те! Ела­те да ви­ди­те! От­в­ся­къ­де во­да! Ог­ром­на и пус­ тин­на! А аз си заб­ра­вих на бре­га най-ху­ба­ва­та по­пи­ва­тел­на! И се­га тя си ле­жи там зах­вър­ле­на и са­мот­на... Втур­нах­ме се към па­лу­ба­та. „Ко­ра­бът на все­ле­ни­те“ шля­па­ше с ко­ле­ла­та си, спо­кой­но и це­ле­ус­т­ре­ме­но се плъз­га­ше по мор­с­ ка­та по­вър­х­ност и то­ва ся­каш до­ри му дос­та­вя­ше удо­вол­с­т­вие. До ден дне­шен не про­у­мя­вам как две кръс­то­са­ни зъб­ча­ти ко­ ле­ла ус­пя­ва­ха да при­веж­дат ко­ра­ба в дви­же­ние. По ре­ка­та мо­жех да си го обяс­ня с те­че­ни­е­то, но в мо­ре­то бе­ше пъл­на за­гад­ка. Ала поз­на­ни­е­то, та­ка да се ка­же, е не­що от­но­си­тел­но. Щом един ха­ 70

мемоарите на татко мумин

тиф­нат мо­же да пла­ва с по­мощ­та на соб­с­т­ве­но­то си елек­т­ри­чес­ т­во (ко­е­то ня­кои на­ри­чат без­по­койс­т­во или коп­неж), то за­що на ед­но ко­раб­че да не са му дос­та­тъч­ни две зъб­ча­ти ко­ле­ла? Спи­рам до­тук и се връ­щам при Фред­рик­сон, кой­то със свъ­се­но че­ло наб­ лю­да­ва­ше скъ­са­но­то въ­же на кот­ва­та.

– То­зи път ве­че се ядо­сах – ка­за той. – Мно­го съм ядо­сан! Ни­ ко­га не съм бил тол­ко­ва ядо­сан! Въ­же­то е прег­ри­за­но! Спог­ле­дах­ме се.

– Зна­еш, че зъб­ки­те ми са съв­сем мъ­нич­ки – обадих се аз.

– А аз съм пре­ка­ле­но мър­зе­лив, за да гри­за та­ко­ва де­бе­ло въ­ же – на­пом­ни Раз­вейп­рах.

– Не съм аз! – из­пи­су­ка Пър­хал­че­то, ко­ет­ о ня­ма­ше за­що да се оп­рав­да­ва. Имах­ме му вя­ра, за­що­то ни­кой не бе­ше го чу­вал да из­лъ­же до­ри за броя на коп­че­та­та в ко­лек­ци­я­та си (а за ис­тин­с­ки ко­лек­ ци­о­нер ка­то не­го то­ва го­во­ри мно­го). На­вяр­но на пър­хал­че­та­та прос­то не им дос­ти­га въ­об­ра­же­ние. В то­зи миг се чу ле­ко по­каш­ля­не и ка­то се обър­нах­ме, ви­дях­ ме един мно­го мъ­ни­чък кле­ко­хап, кой­то се­де­ше и при­миг­ва­ше под на­ве­са.

– Аха – ре­че Фред­рик­сон. И още вед­нъж, под­чер­та­но: – Аха?!

– Ник­нат ми зъ­би – обяс­ни кле­ко­ха­път сра­меж­ли­во. – Прос­то не мо­га да не гри­за не­що!

– Но за­що точ­но въ­же­то на кот­ва­та? – по­пи­та Фред­рик­сон.

– То из­г­леж­да­ше тол­ко­ва из­но­се­но и си по­мис­лих, че ня­ма да ви тряб­ва – от­вър­на кле­ко­ха­път.

– За­що изоб­що се скри на ко­ра­ба? – попитах го аз.

71

ТУВЕ ЯНСОН

– Не знам – приз­на си кле­ко­ха­път. – По­ня­ко­га ми хрум­ват раз­ни идеи.

– А къ­де се бе­ше скрил? – за­чу­ди се Раз­вейп­рах. Кле­ко­ха­път от­го­во­ри важ­но: – В пре­въз­ход­ния ви бу­ри­ме­тър! (Пра­вил­но, на­ви­га­ци­он­но­то таб­ло съ­що бе­ше леп­ка­во.) Ре­ших да сло­жа край на то­зи стра­нен раз­го­вор: – Виж се­га, кле­ко­хап. Как­во спо­ред те­бе ще ка­же май­ка ти, ка­то за­бе­ле­жи, че си из­бя­гал?

– Си­гур­но ще пла­че – ка­за кле­ко­ха­път.

72