ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ТАЙНИЯ БАПТИСТ
1. Любезен баритон плахо каза по телефона: – Андрей Петрович?... Най-сетне ви открих. Здравейте, Андрей Петрович. – Непознат глас, приятен. – Идвам от селото, където сте работили навремето, и ви нося поздрави от бившите ви колеги... – Много се радвам – каза Андрей Шамин, – много се радвам. Благодаря ви. Допреди три години беше учител в затънтено селце. А ето че още го помнеха. Нищо чудно впрочем, защото в областния вестник, в който сега работеше, понякога се споменаваше селото, а на страниците му редовно се появяваше името на Андрей Шамин. – Бих искал да се видим, Андрей Петрович – настойчиво измърка баритонът. – Имам нещо за вас... – Сега или някой ден? – попита Шамин. – Ако имате пред5
Булат Окуджава
вид сега, изключено: много съм зает. – И се засмя възможно най-учтиво. – Андрей Петрович, миличък, само за пет минутки – помоли баритонът и сякаш също много дружелюбно се засмя. – На две крачки съм от вас, тук, в хотела, много ви моля... – Добре, елате – склони Шамин. – Андрей Петрович – каза баритонът смутено, – вижте какво... малко... съм настинал... По-добре да не излизам. Моля ви от все сърце... В уговорения час Шамин влезе в хотела. Фоайето беше празно. По стълбите бавно слизаше мъж на около 40 години с елегантен костюм, немного висок, здравеняк, със снежнобяла риза и черна вратовръзка, розовобузест; той леко потриваше ръце и се усмихваше, но с бдителен поглед. Нищо селско нямаше у него, нищо селско... – Андрей Петрович? – и подаде силна гореща длан. – Сергей Яковлевич Лобанов. Да идем в моята стая. – И без да чака потвърждение, се заизкачва нагоре по стълбите. На Шамин му се стори неудобно да вървят така мълчешком, затова попита: – Как сте там? Какво ново?... Сергей Яковлевич кимна с усмивка, но нищо не отговори. При тяхната поява дежурната на етажа незнайно защо стана и още преди да бяха стигнали до нея, вече им подаваше ключа. Шамин имаше чувството, че редакцията, от която току-що беше излязъл, сега е някъде далече, в друг живот. Стаята беше малка, чиста, безжизнена. Не личеше в нея да има някакви лични вещи, ако не се брои невзрачното палто на Сергей Яковлевич. 6
Превратностите на съдбата
– Заповядайте – каза Сергей Яковлевич, – влезте. Дрехата ви ще я закачим тук... – Няма нужда, бързам – рече Андрей и се стовари на фотьойла. – Та какво за бившите колеги? Как са?... – А, не, Андрей Петрович – с мека упоритост настоя домакинът, – съблечете си палтото, моля ви – и се усмихна приятелски, – че като излезете после, ще настинете... Дайте го, ето така... Той бавно нагласи дрехата му на закачалката, после се върна до вратата и завъртя ключа. – Да не влезе някой – обясни, настани се, без да бърза, на другия фотьойл и показа на Шамин червена книжка... – Досетих се вече – каза Андрей с пресъхнала уста. – Не разбирам защо е тази тайнственост? Не може ли някак понормално... – Може, Андрей Петрович, може, естествено, че може – меко отвърна Лобанов, – после всичко ще разберете... Простете малката ми лъжа, но е във ваш интерес... Всичко по реда си, дето се вика – и внезапно заприлича на вуйчо му Михаил. Без да откъсва от Шамин внимателен поглед, каза: – Просто искам да поговоря с вас... Андрей изпитваше страх и любопитство: беше виждал доста служители от държавна сигурност, но всичките му срещи бяха официални и строги, даже зловещи, а сега не чувстваше заплаха, любезността на Сергей Яковлевич му действаше успокоително и Андрей си помисли дори, че с нетърпение чака разговора. – Вижте какво, Андрей Петрович – каза чекистът тихо, по домашному, – вие сте интелигентен човек и знаете какви времена са сега, какви процеси протичат в страната... Не сме трийсетте години, а сме петдесет и пета... Тези процеси, 7
Булат Окуджава
както разбирате, засягат и нашите органи. Направи се голямо преустройство, пречистихме се от хора, които бяха компрометирали и себе си, и нашето ведомство. Да, много злини са изпитвали съветските хора от злоупотребите на всякакви мерзавци, които се бяха внедрили в органите. Сега задачата ни е по възможност, доколкото е възможно, нали разбирате, доколкото е възможно, да изцерим раните на невинните и честни хора, нали разбирате? Да изцерим и да върнем на нашето ведомство доброто му име... – Да, естествено – едва промълви Андрей. – Сега – продължи Сергей Яковлевич – трябва да провеждаме не толкова наказателна дейност, колкото профилактична, нали разбирате? Андрей кимна и усети буца в гърлото. – Значи сега задачата ни, Андрей Петрович, е по възможност да изцерим от травмите, от страшните морални травми голям брой съветски хора, които с години са били подлагани на гонения, натиск, подозрения и тем подобни, нали, такива като вас например, нали разбирате? Искаме не на думи, а чрез дела да се убедите, че времената са други и че вашата родина отново ви гласува доверие... Доверява ви дори своите тайни, нали разбирате? Иска да ви има доверие, нали разбирате? – Разбирам – каза Андрей Шамин и очите му неволно се насълзиха.
2. В детските си години Андрей Шамин беше мечтал да загине на барикада или в краен случай поне да стане безстрашен разузнавач. Но по онова време нямаше барикади, а за 8
Превратностите на съдбата
разузнавач никой не го потърси. Приятели на баща му като Зяма Рабинович например пътуваха из европейските страни и до Америка с фалшиви имена и там обучаваха френски, немски, бразилски и прочее пролетарии на висшия пилотаж в разрушаването на несправедливия свят, в който едни хора експлоатират други – за да прекроят света и обърнат нещата наопаки. Баща му Пьотър Шамин живееше строгия живот на партиен аскет и трескаво преустройваше Русия. Почти не ядеше, изобщо не спеше, кръстосваше поверения участък и си повтаряше на глас: „Давай! Давай!“ Когато по високоговорителя екнеше словото на Сталин, забравяше за всичко друго и на лицето му се изписваше безподобно щастие и влюбеност. Семейството им живееше по същите закони. Андрей ходеше на училище, знаеше наизуст имената на всички видни комунисти на планетата, презираше капиталистите, мразеше вражеските шпиони и троцкистките двуличници, мечтаеше да загине на барикада. Докато по едно време, в средата на трийсет и седма година, изведнъж се разкри, че и баща му бил не какъв да е, ами увълчен германски шпионин и отявлен троцкистки двуличник. Беше много болезнено и срамно, разбира се, още повече че в училището, където беше тогава в пети клас, веднага всички разбраха и го сочеха с пръст. След седмица обаче му поолекна, защото на повече от половината съученици родителите също се оказаха германски, английски и даже японски шпиони и диверсанти. Да, поолекна му, както винаги става, когато си в колектив. Майка му, която бе изключена от партията още в деня на ареста на баща му, се втурна в Централния комитет да дава обяснения за случилото се недоразумение с бащата на 9
Булат Окуджава
Андрей. Ходи цял месец. И славните чекисти, които Андрей беше обожествявал още от пеленаче и които работеха прецизно и безпогрешно, една прекрасна нощ откараха майка му. „Значи и тя е виновна“, каза си той, без да сдържа сълзите си. Тук е уместно да се спомене един малък епизод. Андрей се събуди през нощта от звук на нещо метално по ребрата на радиатора. В стаята беше запалена лампата, навън беше тъмно. До радиатора беше клекнал техникът на сградата Паша и нещо проверяваше. – Паша – попита Андрей, – защо си тук през нощта? Паша се обърна и Андрей видя непознат човек. В стаята влезе разплакана майката на Андрей и той разбра, че това е обиск. После тя го целуна и тръгна с приведени рамене. В този епизод, иначе доста нищожен, явно имаше някакъв мистичен смисъл, защото го запомни за цял живот. И ето, партията прочисти редиците си от порока, комунистите на Запад честитиха на руските братя поредната навременна победа и построяването на социализма продължи. Животът на Андрей стана много труден. Да си син на враг на народа поначало не е никак лесно, а за такъв като него – особено. Защото беше невъобразимо да се случи тъкмо на него, дето знаеше наизуст имената на всички видни комунисти на планетата и мечтаеше да загине на барикада. Но той не се отчайваше и мъжки понасяше тегобите, които му се стовариха. Живееше с баба си с парите от малката º пенсия. Ходеше дрипав, гладуваше, но на олющената стена над леглото му висеше портрет на великия унгарски комунист Матиаш Ракоши. 10
Превратностите на съдбата
Комуналният съквартирант Тяпкин надничаше в стаята и плахо питаше: „Кой беше този?“ – и като чуеше кой е, казваше: „Какъв човек! Каква личност. Прекрасно!... Приятел на Сталин, казваш? Слава богу...“ После Андрей напомняше на съквартиранта, който все забравяше и никак не беше на „ти“ с политиката, че Ракоши е в героична нелегалност и се бори срещу фашистите. „Така ли? – питаше изумен Тяпкин. – Виж го ти! Това се казва човек!...“ Да, криво му беше да се чувства син на враг на народа. Особено криво му беше да си представя как баща му пълзи през нощта с динамит, за да взриви водната помпа или трафопоста, а майка му междувременно отравя градския водопровод. Но още по-страшно и непоносимо му беше да се чувства самотен без мама. Баба му кротко поплакваше, той º се сърдеше и казваше: „Ако не бяха ги разобличили своевременно, нашата страна нямаше да живее така щастливо... Да не мислиш, че социализмът ей така, раз-два, и ще се построи? А?... А врагът да не мислиш, че спи? Ами през гражданската война, да речем, ако научеше Ворошилов, че заместникът му е враг, щеше ли да го пожали?... Та този враг е можел да изтреби всички някоя нощ... Разбра ли, ааа.“ А когато баба му плахо споменеше мама, той мрачно отговаряше: „Какво „мама“... Значи все нещо е имало.“ Но тайно си мислеше, обиден кой знае на кого, че е несправедливо, че майка му беше истинска комунистка, а сега изведнъж диверсантка... а пък Тяпкин, театралният администратор, нито е шпионин, нито е диверсант. И нощем понякога се будеше и го задушаваше плач. Понякога си представяше, че го викат в Кремъл и там лично другарят Сталин, добродушно присвил очи, внезапно му разкрива невероятна тайна: всъщност бащата на Андрей 11
Булат Окуджава
изобщо не е троцкистки двуличник и това е измислено с цел Пьотър Шамин тайно да бъде прехвърлен в една фашистка страна със специално поръчение за неопределено време. „А мама?“ – пита Андрей. „И тя“, казва Сталин и го гали по главата. А наоколо са съратниците на вожда: Ворошилов, Молотов, Каганович – и също се усмихват. Така си фантазираше и постепенно започна смътно да си вярва, това му помагаше. Веднъж срещна на улицата близък приятел на баща си и на цялото семейство, когото обожаваше, а отдавна не беше го виждал. Приятелят стоеше на автобусната спирка и четеше вестник. Андрей си спомни как играеше с него този висок красавец комунист, веселяк с интересни хрумвания, какви подаръци му беше носил, как го водеше в зоологическата градина и на кино, колко близък беше с баща му и майка му – и тази нишчица от детството изведнъж трепна у него, прозвънна, прониза го: „Чичо Саша, чичо Саша!... Ела у нас, при баба!...“ Приятелят много се учуди, като видя Андрей, потупа го по бузата и се метна в пристигналия автобус. Баба му изслуша пламенния разказ, както винаги пусна сълза, а после му обясни, че чичо Саша живее далече от Москва и че е телефонирал, а щом му се отвори малко свободно време, веднага ще дойде да се видят. И наистина дошъл, но за съжаление точно когато Андрей бил на училище. Оставил му бонбони и бързо си тръгнал, защото закъснявал за самолета. „Къде живее?“ – попита натъжен Андрей. „Ами в това – каза баба му, – кажи го де... как беше...“ – и пак заплака. След няколко дни Андрей отново видя чичо Саша на същата спирка. Чичо Саша го погледна, извърна се и се качи на автобуса. Андрей беше образцов пионер и всичко разбираше. Разбра и чичо Саша. 12
Превратностите на съдбата
А вкъщи все същият Матиаш Ракоши гледаше от олющената стена и неутихналите бури отново вилнееха в Андреевата душа. Изведнъж започна войната с японците. Които, естествено, бяха разбити. После продължи с освобождаването на Западна Белорусия и Украйна, Молдавия, и то съвсем своевременно, защото немските и румънските фашисти щяха да завземат тези територии и да ги превърнат в концлагери. Обаче навлязоха нашите червеноармейци, пуснаха от затворите комунистите и се заловиха да помогнат на народа да строи своя нов щастлив живот. После им скочиха финландците. С тях нещата малко се протакаха, защото излезе, че тамошните всички са снайперисти, дори децата. Вместо да ходят на училище, финландските деца били принудени да се обучават на стрелба. Тоест какви деца? Не и децата на работническата класа, разбира се, а децата на търгашите и буржоазията. Та сега те се маскираха в горите и избиваха нашите червеноармейци, командири и политкомисари, които искаха да им донесат социализма и се жертваха, замръзваха във финландските блата, а ония, заслепени от буржоазната пропаганда, гърмяха ли, гърмяха по тях. Къде са финландските работници? Защо мълчат? Нима всички гният във фашистките затвори? Всички тези въпроси много тормозеха Андрей, докато чакаше на дълги опашки за хляб на минус четирийсет градуса с прокъсана винтяга и пробити брезентови ботуши. Тези въпроси го мъчеха и когато, неиздържал на студа, тичаше да се постопли в сградата на близката поща, и когато се прибираше с хляба, и когато гледаше портрета на непреклонния унгарски борец за народна свобода. Той беше пионер и всичко разбираше. Ако за нещо не го 13
Булат Окуджава
изберяха в училище, не се обиждаше на дружинната, която се изчервяваше и смотоляваше някакви неясни утешения, казваше гордо и тежко: „Разбирам, че не може да ми се има доверие. Не че бих си позволил каквото и да било, но сред нас може да има и такива, които поддържат връзка с родителите си... А как да се разбере кой е честен и кой не е, нали?“ Дружинната гледаше тринайсетгодишния патриот с благодарност и страх. В часовете учеха сталинската конституция. Учителят по конституция беше комунист. И непрестанно го споменаваше. „Ние, комунистите, знаем...“, казваше при всеки удобен случай. Или: „Ние, комунистите, виждаме...“ Андрей учеше конституцията с голям интерес, така че можеше на всеки да обясни, че животът в Съветския съюз е прекрасен именно защото се развива по сталинската конституция, а в капиталистическите страни нямат такава конституция или имат някаква буржоазна, затова в тези страни стават толкова лоши неща. „А къде са финландските работници? – попита той веднъж учителя. – Защо не се вдигнат на въстание?“ Учителят се навъси и каза, че знае откъде са тези провокационни мисли в главата на Шамин и че би трябвало да се проучат социалните нагласи на баба му... Андрей разбра и виновно се изчерви. Най-сетне дойде пролетта на 1940 година. Финландците бяха разгромени и им се отне голяма територия, за да не могат да заплашват Ленинград. Всичко си отиде по местата. След училище той излизаше в двора да поиграе. Децата бяха най-различни и съдбите им също бяха различни, сред тях имаше мнозина като Андрей, деца на врагове на народа. Както става при децата, едно от тях им беше главатар. Казваше се Витя Петров. Той беше почти на шестнайсет и възнамеряваше да зареже училището и да работи в завод. 14
Превратностите на съдбата
„Ние сме работническа класа“ – заявяваше той и псуваше ужасно. На всекиго от подчинените си измисляше прякор: Юрка Хромов например наричаше шпионска мутра, защото баща му беше английски шпионин; евреина Моня – чифут; Андрей – троцкист; Маша Томилина – курволяк, защото майка º често си сменяше кавалерите. Да му се обидиш за прякора беше недопустимо, а на всичкото отгоре можеше да си изкараш и фрасване „по гагата“. Дълго време „погагата“ остана за Андрей тайнствена, неразбираема заплаха, докато накрая Витка веднъж го перна заради заяждане и тогава всичко му се проясни: оказа се, че „по“ е предлог, „гагата“ е носът и това се пише отделно. Игрите им бяха различни, но най-често си играеха на Чапаев. Разбира се, винаги Витка беше Чапаев, а останалите – белогвардейска паплач. Те трябваше да му го нападнат, а той крещеше: „Не си познал, Чапаев е непобедим!“ И ги удряше ребром с длан където му падне: „Бий троцкистите! Бий чифутите!“... Тряс-тряс... „На ти и на теб, шпионска мутро!... И на теб... И на теб!...“ Тряс-тряс... След играта, уморени, но щастливи, обикновено си почиваха на пейката, обсъждаха битките и се хвалеха с раните си. Понякога Андрей казваше: „Ех, да можеше всички да сме на барикадите!...“ Тогава Витка добродушно, дружески го перваше по бузата: „Ти ли бе, троцкист...“ Всички се смееха. „Ами знам – виновно се усмихваше Андрей, – но ми се щеше...“ Понякога си играеха на разузнавачи. Играта протичаше така: ако разузнавач беше Витка, всички други ставаха германски или френски полицаи. В дъното на двора на видно място оставяха някакъв предмет, най-често отломка от тухла или парче вестник. Полицаите го охраняваха, а Витка трябваше да го открадне. Играта започваше. Витя нямаше кой 15
Булат Окуджава
знае колко богато въображение, той веднага се хвърляше към предмета, полицаите се опитваха да му попречат, но... Тряс-тряс... „На ти, шпионска мутро!... Бий чифутите! Бий троцкистите!...“ Тряс-тряс ребром с длан където му падне и целта е постигната. Ако пък Витка пожелаеше да е контраразузнавач, всички останали се превръщаха в опитни шпиони и сега те трябваше да откраднат условната вещ; тогава Витка заставаше до нея, другите искаха да я докопат, но... Тряс-тряс... „На ти, чифутче!... На ти, троцкистка зурло!... Къде се тикаш, шпионска мутро!... Не си познал, работникът е непобедим!... А ти къде, курволяк!...“ Тряс-тряс... Никой не му се сърдеше. Витя беше свой. И когато веднъж в двора нахълтаха чужди деца и налетяха на Моня, дори го удариха, Витка им се нахвърли, взе да ги млати и само повтаряше: „Нашето чифутче ли ще биете?! На ви сега, мамка ви!...“ После хвана един от пришълците за врата и каза на Моня: „Я, чифутче, му забий един.“ Моня първо се поколеба, но Витка му подвикна и Моня удари пленника по лицето. В този момент Андрей се възхити от Витка, защото бранеше послабия, а освен това даде урок на хулигана, който обиждаше на националност като фашист. Нали и Зяма Рабинович беше евреин, а безстрашно заминаваше за капиталистическите страни и там живееше нелегално, в Аржентина го бяха тикнали в затвор, а в Германии го преследваше гестапо, но този висок синеок комунист не се боеше от нищо и изпълняваше възложеното от Коминтерна. Мина година, втора. Андрей вече беше на петнайсет. Примираше за комсомола, но не го приеха по очевидни причини и той не се обиди. Игрите в двора приключиха. Витка работеше в завод, а 16
Превратностите на съдбата
вечер пиеше с по-големия си брат. Останалите учеха, после започнаха влюбванията. Първо Юрка Хромов се влюби в Маша, но още докато ходеха, в двора се появиха чужди момчета и му отмъкнаха Маша. Тя заряза училището, започна да пуши. Майка º, миячка на чинии в ресторанта, който се помещаваше в тяхната сграда, я подгони с тояга, но после се отказа и я остави. Чуждите момчета водеха Маша на тавана и там всички заедно пиеха крадена водка. После момчетата изчезнаха, а Маша разказваше на своите как там, на тавана, пускала на всички и сега като нищо скоро ще е бременна. Нямаше на какво да играят, а и вече им беше неудобно. Всички се влюбваха в Маша и тя не се дърпаше. После ги запозна със свои приятелки и се заформиха двойки. Сега всички заедно се качваха на тавана и там се развличаха кой както знае. Андрей тъкмо беше свикнал напълно с мисълта, че родителите му са на специална работа в чужбина, тайно се надяваше, че ще се появят всеки момент и с тях животът му ще се улесни и облекчи, но внезапно пристигна някой отнякъде, посетил баба му, докато Андрей го нямало, и тайно º споделил, че баща му и майка му са живи, но са в лагер с пълна изолация и затова не могат нищо да им съобщят за себе си. Това беше ужасен удар. Легендата се изпари. Надеждата за чудо се разлюля и рухна. Вместо възвишена служба в името на родината – пак лагери, троцкисти, германски шпиони, плачът на баба му и прокъсаните ботуши. Но Андрей и този път не падна духом. Той успя да си внуши, че именно неговите родители са там по грешка, а останалите – съвсем правилно. Защото, ако наистина са се занимавали с диверсии и шпионажи, щяха да ги разстрелят, а щом са живи, значи въпросът им се проучва и скоро ще се изясни. Тази мисъл поне малко от малко го утешаваше. 17
Булат Окуджава
Лятото на четирийсета година беше топло и многообещаващо. През лятото поначало беше доста по-добре: имаше повече за ядене, нямаше нужда от много дрехи, само фланелки, гуменки. През лятото той можеше да излиза навън, а не да седи в олющената стая с разплаканата баба. Можеше да си мечтае да влезе в техникум, да стане полярен радист като Кренкел, да се пребори героично с ледената стихия и като се върне в Москва, да е прочут полярник, а не син на врагове на народа. Някой му даде тази идея и Андрей веднага се засили към техникума. Но там не го приеха като син на врагове на народа, понеже свързочната дейност не може да се повери на врага. При Тяпкин пристигна леля му от село, старица със сбръчкано спечено лице и груби чепати ръце, скоро стана ясно, че изобщо не е старица, ами просто „... от селски труд кой няма да се спаружи...“. Тя се боеше от всичко в града и никъде не излизаше, седеше в общата кухня, гледаше през прозореца или пиеше чай. „Как е на село? – ще я попита Андрей. – Сега е добре без господарите, нали?“ И се взира във воднистосините очи на старицата. „Сега е добре, слава богу – отвръща вместо нея Тяпкин, – по-рано нали господарите са ги експлоатирали, а сега без тях им е добре.“ – „В капиталистическите страни например – казва Андрей – селяните гинат от глад.“ – „Да, казва Тяпкин, – във Франция, да кажем.“ – „Или в Германия – допълва Андрей, – там селяните се трудят за господаря, а те самите гладуват.“ – „Не като при нас – съгласява се Тяпкин, – там е пълно безобразие.“ – „И не само че гладуват – продължава Андрей, – в Германия а си казал нещо накриво, веднага те пращат в концлагер...“ – „Те там са напълнили 18
Превратностите на съдбата
страната с лагери – обяснява на леля си Тяпкин. – Навсякъде концлагери.“ Леля му пиеше чай и слушаше мълчаливо. „Ние се борим срещу враговете на народа – възкликва Андрей, – а те – срещу народа! При нас колхозникът стопанисва земята, сам си решава... А при тях?“ – „Пълно безобразие – възмущава се Тяпкин. – Но нищо, Андрюша, другарят Сталин ще се добере и до тях.“ – „Червената армия е най-силната на света!“ – провъзгласява Андрей. „Най-силната!“ – потвърждава Тяпкин. „Нима бихме живели щастливо, ако тя не бдеше на стража? – се обръща към лелята Андрей. – Веднага щяха да ни нападнат капиталистите и да разрушат всичките ни колхози!“ – „Ужас! Ужас! – казва Тяпкин и поглежда скъсаните гуменки на Андрей. – Не само ще разрушат колхозите, а и ще разстрелят всички комунисти!“ – „Баба ми взима пенсия, а при тях не дават пенсии на старите хора! – крещи Андрей. – Остарееш ли, мри от глад!“ – „Там децата гинат – обяснява на леля си Тяпкин, – а у нас ето Андрюша например може да учи безплатно в училище, той може да стане полярен радист...“ Така се надвикваха един през друг, а лелята пиеше чай и мълчеше. Междувременно Витка Петров замина за казармата. Предния ден той се напи с брат си и излезе в двора да се сбогува. Всички се бяха събрали там. Обаче сбогуването мина доста особено. Витка беше много пиян, почти не можеше да говори, само хвана Андрей, стисна го за гърлото и попита: „Ииии... кво да кажа на баща ти?“ Андрей едва се измъкна. Всички се разбягаха. Витка бе отведен.
19