Адвокат на мафията
Сведенията в книгата – според автора – не могат да бъдат използвани от следствието и съда.
ЗАПИСКИ НА АДВОКАТА ПРЕДИСЛОВИЕ Никога не съм замислял да пиша подобно художествено произведение. Но по волята на съдбата станах защитник на Александър Солоник, един от най-известните и загадъчни руски килъри, обвинен за множество поръчкови убийства на криминални авторитети, както и на служители на милицията. След ареста Солоник попадна в специалната сграда на следствения арест „Матроска тишина“. Не се чувстваше в пълна безопасност. Над главата му „висяха“ три смъртни присъди: една съдебна, втора – от служители на милицията заради смъртта на техни колеги, а третата – от криминалните босове заради убийствата на авторитети от подземния свят. След като трезво прецени положението, Солоник разработи собствена система за безопасност, елемент от която беше всекидневното посещение на адвоката му. Някои го наричат престъпник и убиец (макар че не беше съден), други – Робин Худ, изпепеляващ „криминалните циреи“ на обществото. Но така или иначе Солоник е личност, която твори събития. Три негови
Адвокат на мафията
ВАЛЕРИ КАРИШЕВ
бягства от затвори, включително и последното от „Матроска тишина“, го превърнаха в легенда от криминалния свят. На него са посветени немалко статии във вестници и списания, части от документални книги, филми. Но кой може да го познава по-добре от неговия адвокат, единствения човек отвън, на когото той повери съдбата си и завеща – в случай на смърт – своите спомени, записани на аудиокасети. Предадоха ми ги в Гърция, където Солоник загина при твърде загадъчни обстоятелства. Идеята за подобна книга за пръв път споходи Солоник по време на следствието. Една вечер, малко преди поредното ми посещение, по телевизията показваха остросюжетно криминале. Той пренебрежително се изказа за филма и подхвърли, че ако някой ей тъй вземе да напише за него, би се получил суперостър сюжет. Шеговито му отговорих – че кой ти пречи, сядай и пиши. След като помълча, поклати глава – не, това може да стане само след смъртта му, и уточни: иначе ще се пролее море от кръв, а и на него самия няма да му се размине. Мина време, събитията придобиха неочакван обрат. Разбрал, че може и да не доживее до съда, Солоник избяга от „Матроска тишина“ и почти година и половина се кри в чужбина. Моят партньор в това дело, адвокатът Алексей Завгородни, бе жестоко пребит във входа си скоро след бягството на Солоник. А мен започнаха тотално да ме „бройкат“. „Уредиха“ ми два официални разпита. Правозащитните органи претърсиха жилището ми. Оперативните ме съветваха „да пазя здравето си“.
Адвокат на мафията
Александър Солоник - ликвидаторът
Затова пък в криминалния свят „авторитетът“ ми порасна, кръгът на моите „строги клиенти“ рязко се разшири. Поредица публикации в периодичния печат едва не ми прикачиха етикета „адвокат на килърите“, „адвокат на мафията“. Но животът продължи. И всеки от нас, свързан с това дело, живее своя си живот. После се случиха нови непредвидими събития: в края на януари 1997 г. Солоник неочаквано ми позвъни и помоли, ако умре, да се публикува всичко, записано от него на касета. Скоро след като дойде съобщението за неговата гибел заминах за Гърция и чух тези записи. До най-малки подробности запомних деня, когато се затворих в стаята на гръцкия хотел. Няколко дни шокиран слушах изповедта на килъра. Да, той беше 100 процента прав – ще се пролее море от кръв, отново ще започне мафиотско „сортиране“... От друга страна аз, довереното лице на Солоник, трябваше да изпълня последното му желание. Затова се реших да напиша роман, променяйки имена и събития (за да няма повече кръв). Вероятно мнозина ще познаят променените персонажи в тази книга, различни епизоди и събития. Има и фрагменти от моята биография, те дават и подзаглавието „Записки на адвоката“. Въпреки това моля книгата да се приема като художествено произведение. Нейното съдържание не може да се използва от следствието или съда. Благодарен съм на експертите, които ми помогнаха да напиша тази книга, на правозащитните органи, точно изпълняващи служебните си задължения, на братлетата, които всичко „оцениха с разбиране“, и на тези, които
Адвокат на мафията
ВАЛЕРИ КАРИШЕВ
помогнаха, „без да стигат до край“, тъй като попаднах в СИЗО* и изправително заведение. Отделно благодаря на снимачния екип на Централната телевизия начело с Олег Вакуловски, автор на документалния филм „Красавицата и чудовището“, заснет в Гърция с мое участие.
Адвокат на мафията ПРОЛОГ Всеки човек, за пръв път попаднал на московската улица със странното име „Матроска тишина“ в района „Соколники“, няма как да не забележи комплекса мрачни сгради, струпани вляво по крайбрежната улица до река Яуза. Това е столичният следствен арест номер едно, познат с името на улицата. Всеизвестният СИЗО „Матроска тишина“... Дебели тухлени стени, геометрично разпределени отвори на прозорците, захлупени с масивни решетки, висока ограда с плътни метални врати. Зад тези стени може да попаднеш само ако си роднина, следовател или адвокат на тези, които се намират в изолатора. Е, разбира се, и като арестант. Тях ги докарват с милиционерски „гарван“*, кой знае защо наречен от обитателите на затвора „блондинката“. СИЗО има няколко сгради, но за най-респектираща се счита вътрешната, деветата. До началото на 90-те е била владение на КГБ и затова редът там си остава много по-суров, отколкото в останалите. Дълъг, потъващ в далечината коридор, метални перила по стените, таван с метална мрежа, телевизионни монитори и десетки врати на килии, или както често ги
* СИЗО – следствен изолатор, следствен арест. – Б.пр.
* Гарван (жаргон) – кола за превоз на арестанти. – Б.пр.
Адвокат на мафията
Адвокат на мафията
* Хата (укр.) – селска къща. – Б.пр.
* РУОП – Регионално управление по организираната престъпност. – Б.ред. ** МУР (Московский криминальный розыск) – Московска криминална милиция. – Б.пр.
ВАЛЕРИ КАРИШЕВ
наричат тук – хати*. Тази картина вижда всеки, който минава по етажите – коридорен надзирател, началникът на сградата или извиканият на разпит следствен. Именно тази картина виждаше на 2 юни 1995 г. и невисок жилав мъж около 30-те с акуратно подстригана шкиперска брадичка. Двама сержанти от вътрешната служба го водеха през галерията. Първият вървеше отпред, вторият – редом до него, а китките им бяха свързани с белезници. Дълги галерии, безброй прегради, решетки, метални врати на килии, блещукащи с измамна синева екрани на монитори – там се виждаха всички главни артерии на следствения изолатор. Галерия, стълби, още едни стълби, пак галерия, коридор и... стигнаха. Сержантът, който вървеше отпред, открехна вратата на кабинета, надникна вътре и поглеждайки партньора си, привично изкомандва: – Води! Отворът на вратата беше тесен и трябваше да пропуснат следствения напред. След него тръгна и съпровождащият го. Звън на белезници – няколко секунди след свалянето им от ръката на сержанта половинката е заключена към масата, да не може следственият да се измъкне. Още минута и „рексовете“ (така обикновено тук наричат конвоиращите) напуснаха кабинета. Следственият остана насаме с посетителя. Невисок, интелигентен на вид, с грижливо подстригани мустачки, той го гледаше точно както лекуващ лекар гледа безна-
10
Александър Солоник - ликвидаторът
дежден пациент, на когото вече нито лекарства, нито операция могат да помогнат. Толкова печално и разбиращо не може да гледа нито близък роднина, нито „рекс“, още по-малко следовател. Такъв поглед има само опитен адвокат, който е наясно с цялата безизходност на ситуацията. Така си и беше: посетителят наистина беше защитник – единственият човек, способен поне с нещичко да помогне на попадналия в този затвор. А прикованият с белезници с шкиперската брадичка съответно беше следствен, но далеч не обикновен следствен... Вестниците в надпревара повтаряха името му, то почти всеки ден звучеше от екраните на телевизорите, на заседания в различни РУОП* и МУР**, в килиите на СИЗО, в модните апартаменти на „новите руснаци“. Броят на убийствата, приписвани на този човек, се умножаваше всеки ден. Александър Солоник. Името му внушаваше ужас у мнозина – от побелели, състарили се на служба следователи от прокуратурата до закоравели в затворите и етапните пунктове „законни“ престъпници; от неимоверно бързо изкласилите апаши от новото поколение до респектиращите, уверени в себе си и в своята охрана банкери и бизнесмени. “Килър номер едно“, „безмилостен наемен убиец на мафията“, „най-загадъчната фигура в съвременната криминална история на Русия“, и за капак – „Александър Македонски“ – така наричаха седящия пред Адвоката
11
Адвокат на мафията
ВАЛЕРИ КАРИШЕВ
човек, закопчан към масата с белезници... Пръв започна Адвоката. Прокашля се, прошумоля с пакета цигари и след като запали, рече: – Виж, Саша, експертизата установи, че при престрелката на Петровско-Разумовския пазар всички изстреляни патрони са от твоя пистолет. Само милиционерските трупове са три. Сам разбираш, че срещу очевидното не може да се върви. Е, може да се обърнем към прокурора, да искаме повторна експертиза, но това вероятно ще се оцени като протакане. Следственият се намръщи – той пазеше здравето си, не пушеше и цигареният дим винаги го дразнеше. Учудващо, но думите за експертизата като че ли не развълнуваха Солоник. Погледна Адвоката и отговори: – Разстреляните у нас са не повече от десет процента. А до разстрела... нека доживеем дотогава. Странно беше да се чуят тези думи от следствен, на когото прикачиха повече от десетина убийства; от забележката „нека доживеем до разстрела“ Адвоката потръпна. – Разбери – той изтръска пепелта от цигарата, – все пак нали те защитавам... Необходимо е да изработим тактика, стратегия, трябва да знам кое ще се признава и кое ще поставяме под съмнение. Солоник въздъхна: – Добре де... Сега това има ли значение?! Те разговаряха около час и половина, както винаги. Колкото и да е чудно, следственият, заплашен от найтежката присъда, изглеждаше много по-спокоен и уверен от защитника. Той се усмихваше и прехвърляше 12
Адвокат на мафията
Александър Солоник - ликвидаторът
разговора към разни дреболии – да бе, добре би било да се направи филм или да се напише книга за живота му. Като го гледаше, Адвоката неволно си мислеше: така може да се държи човек само ако е твърдо убеден в своето бъдеще, или с всичко се е примирил, или просто е луд. Вторият и третият вариант при неговия клиент отпадаха... А последните думи на Александър Македонски прозвучаха съвсем странно, докато влизаха конвойните: – Е, до нова среща... Впрочем дали ще се видим пак?! Без да бърза, Адвоката тътреше беемвето си по заприщените с автомобили улици на вечерна Москва. По съседните платна на Ленински проспект препускаха автомобили, свиреха, трупаха се на кръстовищата, суетливо се преустройваха от една редица в друга, а по мръсните мокри тротоари бързаха угрижени пешеходци. Настроението му беше мрачно и печално: събуждаха се спомените от изминалите месеци и нищо радостно за себе си не намираше в тях. Сигурно има нещо вярно в думите, че всяка – дори мимолетна – среща на двама души оставя неуловим отпечатък и върху двамата... До колко човешки съдби му се бе налагало да се докосне? Не ги броеше. Той просто си вършеше работата – мотаеше се по затворите, изучаваше дела, дебнеше следствието за пропуски и ментета, пледираше в съда... Но клиенти като този досега не бе имал. Кой всъщност е този Александър Македонски? Убиец, наеман от организираната престъпност? Ри13
Адвокат на мафията
ВАЛЕРИ КАРИШЕВ
цар на плаща и кинжала? Таен агент на някаква законспирирана структура? Двигателят мъркаше едва-едва и този звук навяваше усещане за спокойствие и безопасност. Беемвето внимателно се плъзваше от една редица в друга, плавно спираше пред светофарите, даваше път на другите – шофьорът му нямаше нито желание, нито настроение да увеличи скоростта. А мислите му отново обикаляха по обичайния си отъпкан път. Преди по-малко от половин година се бяха срещнали за първи път. И сега той, защитникът на най-загадъчната в руската криминална история фигура, разполага с точна информация – не с цялата, разбира се, но все пак... Рано или късно тази информация ще избие навън – всяка тайна все някога става известна. Адвоката знаеше това прекалено добре. Незабелязано се изниза още един ден в „Матроска тишина“ – 5 юни 1995 г. В затвора дните почти неразличимо си приличат: ставане, боклучава закуска, разпити, разговори със защитника; е, и разходки, телевизор и вестници – единственият отдушник... Много, твърде много такива дни натрупа за половин година Александър Солоник. Но този, който идваше, щеше да е последен... Нека вестниците пишат безсмислици за него, нека телевизионните журналисти си противоречат с нелепи предположения, нека следователите от прокуратурата му прикачват всички килърски пукотевици в Москва 14
Адвокат на мафията
Александър Солоник - ликвидаторът
през последните години! Само той си знае кой е и какво върши; знае това точно и сигурно – така, както че последният му ден между тези стени е дошъл. И сякаш в потвърждение на тези мисли вратата на „хатата“ му се отвори и на прага застана коридорният надзирател, неговият човек... – Готов ли си за разходка? – по-тихо от обикновено го попита той. Обитателят на килията скочи от нара – лежеше с кецове и спортен екип. Солоник знаеше: това, за което мечтаеше, към което се стремеше, трябваше да стане след няколко минути... Каква ти разходка малко след полунощ? Внимателно се приближи към вратата, „рексът“ леко се мръдна и го пропусна напред. – Почакай... Надзирателят мушна ръка в джоба си и подаде на затворника някакъв тъмен предмет – в ръката му познато полегна тежката ръкохватка на пистолет. Въпросително го погледна. – „Броунинг“ – поясни оня. – Само в краен случай... Солоник пъхна пистолета в колана си и най-после надникна навън. Коридорът беше пуст. Невероятно – даже мониторите не излъчваха познатото мъждукане. Първи пост, вторият, третият... Нямаше никого. Минутите, откакто излезе от килията, му се струваха часове. Коридори, които сякаш никога няма да свършат, постове, бързи преходи, стълби, зловещите звуци на стъпките... Скоро двамата спряха пред огромна бронирана вра15
Адвокат на мафията
ВАЛЕРИ КАРИШЕВ
та. Като се порови из джоба, коридорният измъкна колекция шперцове. Тежката брава се предаде без скърцане, както и самата врата – тя плавно и безшумно се отмести. Зад нея имаше площадка, гореща и прашна, и стълба нагоре. Захлупеното като купол над столицата юнско небе, поукрасено по краищата с неравно жълтеникаво зарево, изглеждаше някак посърнало. Дребни звезди се сливаха с електрическите светлини и от тази гледка на душата є ставаше тъжно и тревожно. – По-бързо, по-бързо, хайде... – нервно припираше надзирателят. Неочаквано той потъна в тъмнината и след миг остави на покрива голяма спортна чанта. Дръпна ципа, извади парче брезент и го хвърли върху бодливата тел. – Хайде – в гласа му откровено звучеше страх. Пръв пропълзя Солоник, след него спътникът му – най-напред прехвърли чантата през телта, после също се промъкна. Александър Македонски погледна надолу: ярко осветената улица изглеждаше пуста. В ръката на „рекса“ се появи сгънато алпинистко въже. Нетърпеливо го размота, щракна карабинката, закрепи я към някакво желязо до себе си. Дръпна два пъти въжето да се увери в здравината му. Като се убеди, че всичко е наред, хвърли края му надолу. – Бог да ни помага! Като се хвана за въжето, беглецът застана в края на покрива и започна бавно и внимателно да се спуска. Не се сети да си изпъне краката и само след секунди силно удари колене в стената, но не усети болка. Спускането продължи дълго, така поне му се стори. 16
Адвокат на мафията
Александър Солоник - ликвидаторът
Тънкото въже режеше дланите като бръснач, краката му нелепо се клатеха и увиснаха в зеещата пропаст, тялото се люлееше като махало. Петият етаж, четвъртият, третият... Вдясно се мярнаха зарешетените очища на неосветените прозорци, над главата небето процеждаше жълта мътилка, отдолу някакви строежи бавно изплуваха от тъмнината. Вторият етаж... остават няколко метра. Сега, сега, още съвсем малко и ще бъде долу. Скок и металният покрив на будката запя и завибрира под тялото му. Солоник се търколи, но успя да се задържи на крака. Нима всичко свърши? Вдигна глава и видя как „рексът“ се прехвърля през парапета на покрива. Хвана въжето, опъна го, за да се спусне по-леко. Като че ли изтече цяла вечност – Солоник така и не разбра колко време бе минало, откакто напусна килията. Долу вече ги очакваха: тъмният силует на паркирания наблизо фургон внезапно оживя, за секунда присвет на с фарове и беглецът разбра – за него е. След миг доскорошният затворник от спецкорпуса в ареста и неговият помощник вече седяха в топлото тъмно купе, а колата с тихо бръмчене потегли по ярко осветената улица. Пътуваха двайсетина минути, после свърнаха в някакво дворче. – Излизай и бързо в линейката – по интонацията и безстрастните думи на шофьора Солоник разбра, че нареждането е за него. Вляво наистина имаше реанимобил, корпусът му бе17
Адвокат на мафията
ВАЛЕРИ КАРИШЕВ
лееше върху размития фон на сивата стена, а на матовите стъкла имаше кръстове с цвета на сурово месо. Приближи се до задната врата, която веднага се отвори и от тъмното към него се протегнаха ръце, вмъквайки го в търбуха на реанимобила. – Бързо се събличай и лягай на носилката! Беглецът се бавеше, но невидимите спасители го пришпориха. По гласовете им личеше, че нервничат не по-малко от него. Шум на разкъсвана дреха, допир на голото тяло до чаршафа, сладникавата воня на кислородната маска, нахлузена на лицето... Над главите им изрева сирена и реанимобилът, хвърляйки по асфалта и стените тревожни сини отблясъци, се стопи в нощта. Линейката с пронизителен писък се носеше по московските улици. На покрива є виеше сирената, а в главата на беглеца като ръждив пирон заседнаха познатите мисли. Само той, тайнственият суперкилър, знае кой всъщност беше през цялото това време и какво бе вършил; само той знае кой стои зад него, само той знае защо са му уредили това бягство... В края на краищата, той е от малцината, които разбират целта на своето съществуване, но с нов облик – Александър Македонски. Дълга върволица от объркани дни и събития преминаха в спомените му; те бяха невъзвратимото минало. Това Солоник знаеше със сигурност. За нещо се досещаше, а за друго можеше само да предполага. Впрочем за достоверността на предположенията никой не може да гарантира, дори той самият. 18
Адвокат на мафията ПЪРВА ГЛАВА На 15 май 1988 г., в 17 часа и 34 минути московско време, пред офиса на влиятелна търговска банка в самия център на Москва спря разкошен тъмносин „Мерцедес“ с тонирани антрацитеночерни стъкла. Без съмнение собственикът на колата бе сериозен, влиятелен и съвсем не беден – тоест в тези неспокойни времена имаше всички основания да се опасява за живота си. Точно затова мерцедесът бе солиден като всеки брониран автомобил. Зад предизвикателно шикозната машина се търкаляше скромна, незабележима в московската автомобилна тълпа млечнобяла „деветка“* на въоръжената охрана. Вратата на скъпата кола бавно се отвори и от нея излезе грижливо сресан господин: клубно сако със златни копчета, скъп „Ролекс“ на китката, преливаща в матово злато игла на стодоларовата вратовръзка, самодоволно лице, подчертана увереност на движенията – всичко това говореше, че посетителят на банката явно е преуспяващ човек. Той направи обичайния знак към шофьора и охраната: чакайте тук, аз само за малко... Спря се, гнусливо се намръщи, докато вдишваше миришещия на бензин * Популярен модел на “Лада“. – Б.пр. 19