14
JOHN DI
ОТ ЕМАНУЕЛ
IGWEED
ЛА ИВАНОВА
С
игурно много от феновете на хаус музиката ще ми се изсмеят задето ще се опитам с няколко думи да представя Джон Дигуийд, защото той е един от световните DJ-и, които наистина нямат нужда от встъпителни обяснения. Няма фен на електронната музика, който да не знае кой е той, независимо дали го харесва или не. Но все пак... ако за първи път попадате на името му, Джон Дигуийд е величие в прогресив хауса. Британец е и е движеща сила в Bedrock Records. Притежава всички видове хаус "Грами”та и вече 2 десетилетия не помръдва от топ позициите на класациите на DJ Mag и Resident Advisor. Здрасти, как си? Добре съм, благодаря! Разбрах, че си в Лондон в момента. Как е там? Тук е мноооого топло, трябва да си подготвен. Колко топло е топлото там? Много топло. Като в Ада... (смее се) Не съм бил в Ада, но ще приема, че е така. Идваш за пореден път в България,
но този път събитието е безплатно, което според мен означава, че е много вероятно не всички, които присъстват, да са най-големите ти фенове. Някои от хората може просто да са дошли да видят какво става или да минават през Паметника на Съветската армия. Очакваш ли това да промени шоуто. Какви са очакванията ти от публиката? Да, най-вероятно ще има различни хора. Надявам се, че това ще бъде възможност за мен да покажа какво правя на хора, които може би нямат представа кой съм. Може да си създам нови фенове. Правил ли си го друг път – да пускаш на безплатно събитие? Да, само преди два уикенда в Мексико. Направих стрийт парти в Гуадалахара пред около 5000 човека. Беше готино. Предполагам, че вече познаваш българските си фенове, знаеш как реагират на различните парчета, знаеш какво им харесва повече. Взимаш ли това предвид, когато пускаш пред дадена публика? Съобразяваш ли сета си с хората, пред които пускаш или си караш с твоето шоу? Мисля, че като DJ трябва да намеря баланса. Опитвам се да намеря начин да развия сета си след началото така, че да отговори и на реакциите на хората. Естествено, има парчета, които задължително ми се иска да пусна, но няма смисъл да пускаш музика, с която партито не се получава. Така че се стремя към баланса – пускам музиката, която ме определя мен лично, като DJ и в същото време се старая хората да си тръгнат от шоуто щастливи. Все пак не очаквайте да пусна “Levels” на Avicci (смее се). Tа, истината е, че сетът ми никога не е планиран изцяло. Тази
седмица имам участия на фестивали в Холандия, в Торино и в Прага – това са различни събития. Не можеш да очакваш, че един с един сет ще се получи навсякъде. Всяко участие е различно. Пък и ако пусках едно и също нещо всяка вечер, щях да съм се побъркал от скука. Знаем със сигурност обаче, че няма да пускаш комерсиални парчета. Видях цитата от "Гардиън", който беше пуснал във Facebook, в който се казваше, че си показал на хората как можеш да бъдеш талантлив и професионалист без да пуснеш нито едно комерсиално парче. Приемам, че "некомерсиален" е комплимент за теб? Ами, да. Нямам нищо против диджеите, които правят комерсиалните партита. Те правят, каквото правят и се опитват да забавляват феновете си. Това, което аз правя забавлява други фенове. Живеем в свят, в който можеш да чуеш всички комерсиални парчета навсякъде – по телевизията, във филмите, по радиото. Когато аз ходех по клубове, в началото на кариерата ми, най-готиното нещо беше да отида някъде и да не знам какво ще чуя. За мен това е найвълнуващото нещо – когато си тръгваш от парти да не знаеш парчетата, но да искаш да разбереш кои са. Другият вариант е да отидеш на парти, защото си убеден, че ще чуеш точно определени парчета. Но ти можеш да слушаш тази музика на всяко комерсиално парти по света. За какво ти е да плащаш 50 евро, за да слушаш същото. Има ли нещо, което би те накарало да се промениш? Да преминеш откъм "тъмната страна"? Занимавам се с това от доста време и не мисля, че има нещо, което може да
ме промени. Щастлив съм, когато пускам музиката, която харесвам. Хората ме уважават, заради това, което правя. Може би било по-лесно да пускам покомерсиални неща, може би хората ще ги приемат по-лесно, но няма смисъл, ако не харесваш това, което правиш. Искам да правя музика, която обичам и която ме вълнува, а не нещо друго, само защото ме чака тлъст чек накрая. Това не е нещо, което ме мотивира. За мен мотивиращо е, когато шоуто ми е минало добре, аз съм се представил добре и съм дал на хората музика, която никога не са чували преди и те са реагирали все едно познават парчетата... Ето това е постижение за мен. Като си говорим за комерсиална музика, която може да ти донесе много пари... Какво е мнението ти за дъбстепа? Навлиза мощно напоследък... Не знам много за него. Не бих могъл да го коментирам. Не е нещо, което бих правил. Не мога да кажа и че не ми харесва. Просто от ставането до лягането всеки ден аз слушам музиката, която харесвам. Не се задълбочавам в друг жанр. Ако започна да правя дъбстеп парчета, хората ще са доста изненадани. Слушам музиката, която харесвам. А какво точно харесваш? Имаш ли нещо любимо в момента? Преди време, когато имахме плочи и CDта беше лесно да запомня парчетата, които харесвах. А сега е много трудно за запомня някой mp3 файл (смее се). Мисля, че са много добри времена за музиката. Има толкова много добри артисти, които правят страхотни клубни парчета.
Ти промотираш някои от тези артисти в Bedrock Records. Има ли някой нов продуцент или артист, който предстои да представиш на света скоро? Electric Rescue прави много готина музика напоследък. Guy J е с лейбъла от доста време, но става все по-добър и по-добър. Той тъкмо стартира собствен лейбъл "Lost&Found", което е нов шанс за него. Получаваш ли много музика от артисти и продуценти, които искат да подпишат с Bedrock? Да, около 30-40 на ден. Сам ли ги преслушваш? Да, всъщност точно това правех, когато звънна. Така ли? И добри ли са нещата днес? Преслушах една част и съм отделил 45 силни, към които ще се върна отново, за да ги слушам по-задълбочено. По какво определяш дали нещо става или не става? Ако чуя нещо, което звучи ужасно и не ми харесва още от първия път, едва ли ще ми хареса след това. Търся интересни елементи, музикални откъси и дали всичко има някаква структура. Обикновено мога да преценя за няколко секунди дали ми харесва или не. Получавал ли си някога музика от български продуценти и диджеи? Трябва да помисля... (замисля се) Оказва се невъзможно да си спомня откъде идват всички тези тракове. Трудно ми е да запомня самите парчета, какво остава за произхода им. Ясно. Сега за най-натоварения сезон – лятото. Предполагам, че вече е
запълнено с участие. Накъде поемаш след София и има ли парти, което очакваш с нетърпение? Идната седмица съм в Дубай, Израел, след това в Ибиза. Другата седмица съм в Полша, Испания и Русия. След това са Хонг Конг, Корея... И това е само през юли. Това са много партита. Чудя се когато партитата са нещото, с което си изкарваш хляба, твоята работа, какво правиш за забавление? Когато имаш време, де... Опитвам се да почивам (смее се). Пътувам много и е хубаво, когато мога да съм вкъщи и да почивам. Мисля, че много хора ще се съгласят, че имаш една от най-готините професии на света, така че пожелавам ти да й се наслаждаваш още много години Ами, занимавам се с това, за което мечтаех, когато бях малко момче. Единственото, което някога съм искал, е да бъда DJ, така че изживявам мечтата си. И точно затова няма да започна да пускам нещо, което не ми харесва. Ще продължавам да пускам музиката, която ме запали по диджейството. Да правя музика, само за да печеля пари не ми отива. Не така виждам живота си.
ДЕЙВИД П
ОТ ДИАНА Г
ПРОКТЪР
ГЕОРГИЕВА
П
оводът да те потърся за интервю е тази много забавна реклама на Diesel, която неотдавна снима. Измъчва ме един въпрос - как успяхте да намерите толкова фотогенични кучета? С доста продължителен кастинг, на който се явиха около 2000 кандидат-модела. Бяха избрани от рекламната агенция, които всъщност измислиха рекламата. Интересно е, че някои от собствениците се притесниха седмица преди да заснемем клипчето и се наложи да намерим две нови кучета именно тогава. Разбира се, нямаше причина за тревога – за всеки от косматите ни главни герои си имаше ветеринар, треньори, да не говорим, че и собствениците им бяха с тях на снимачната площадка…
осветление. Ако се замислиш – една крушка у вас е около 60 вата, а в случая говорим за повече от 1000, при това концентрирани на много малка площ... Значи сте си имали няколко много потни кучета? Да (смее се). Но за да ограничим престоя им под прожекторите, първо им направихме „манекени” - за пробите за снимките. Кучетата бяха на снимачната площадка само и единствено, когато дойде време за реалните снимки. После беше въпрос на чакане – за момента, в който режисьорът не прецени, че това, което е на екрана, ще зарадва криейтива (усмихва се).
Кое беше сложното в снимането на тази реклама? Идеята да снимаме на забавен каданс. Изискваше се много осветление – прожекторите бяха наистина огромни…
Ти си фрилансър – при това зает, което вероятно означава, че можеш да избираш проектите, по които да работиш. Какво те грабна в тази реклама? Че е толкова уникална. Никога не съм виждал нищо подобно – имам предвид, естествено в комедии и други от този тип, съм попадал на кучета със слънчеви очила, облечени в дрехи… Но не и снимани по толкова сериозен начин. Комедията в клипа идва от абсолютния абсурд на съдържанието. Направено е много елегантно и зряло, а аз харесвам този тип хумор - когато не се натрапва на публиката. Не е някакво глупаво и смешно видео, не е по детски – "ето, кучета с очила, хаха", а е направено супер сериозно, което според мен прави рекламата значително по-забавна.
Предполагам е било топличко на сета? Невероятно горещо беше. Толкова топло, колкото въобще може да бъде на която и да било снимачна площадка. За всяка сцена се използваха над 100 000 вата
Знам, че напоследък работиш наистина много - кога ти стана по-лесно да намираш ангажименти, при това в толкова конкурентна среда, каквато е тази в Лондон?
Конкуренцията винаги е сериозна. Найтрудният етап беше икономическата криза, която удари много лошо бранша през 2009г.. По онова време имах много работа, при това постоянна и чисто финансово се справях чудесно. Мисля, че тогава оцелях благодарение на филмовите фестивали, от където познавам наистина много хора. Ходя по такива от 6 години и съм бил в 15 страни по този повод. Фестивалите са невероятен шанс да се запознаеш с креативни хора, с които е много възможно да работиш на някакъв етап. Другото, което ми помага да не оставам без ангажименти е, че не работя само с един режисьор. В самото начало на кариерата ми започнах по този начин, но бързо разбрах, че не е добре. Сега се опитвам да поемам колкото е възможно повече работа и с колкото може повече режисьори. Например фестивала в Балчик - „В двореца”, на който си бил няколко пъти, помогнал ли ти за работата? Да, разбира се. Едно от нещата, които бързо разбрах, когато започнах да ходя по фестивали, е че не се случва много често да отидеш някъде, там да срещнеш режисьор, да се харесате и след седмица той да ти се обади с предложение за работа. Нещата не стават по този начин. Това са взаимоотношения, които се изграждат във времето. Всъщност това, което се случва най-често, е да срещнеш някого, с когото да се запознаете, да се харесате като хора, той да види работата ти в програмата на фестивала и после… да се прибере вкъщи – от където е – в Австралия, Словения, Канада… Но той вече знае кой си ти и какво правиш. Може да ти се обади след години за работа или да не го направи никога, но вместо това
да покаже работата ти на друг, с когото в действителност да работиш. Важно е да създаваш контакти. Значи е важно да си комуникативен и търпелив? Да, много. Разкажи ми за видеото на Esben and The Witch – с Пийт Кинг (близки приятели са, работят заедно и са родени на една и съща дата) ли го измислихте? Не. Беше съвместна работа между нас и бандата. Те дойдоха с песента и с предложението за физическата им деградация във видеото. Нашата задача обаче беше да превърнем тази идея в гледаем видеоклип. Искахме да не е скучно, а хипнотично и много наситено откъм емоция, затова проектирахме движението на светлината по лицата им – в това видео има много елементи, които влияят на подсъзнанието. Говорихме много – групата искаше в кадър да се виждат ръце, които ги удрят. Но според нас това не беше добра идея и ги убедихме да се откажат от тази част. Сега е по-сюрреалистично – изглежда все едно самата светлина ги напада. Ти си снимал също и последното видео на Delilah – която изгря тази година и вече започва да става много популярна. Разкажи ми повече за него? Беше невероятно трудно. Направихме го за два дни… много натоварени два дни. Имаше ужасно много за снимане. Видеото е с много амбициозен сюжет, доста локации за снимки и ако това беше реклама, щяхме да разполагахме с поголям бюджет и със сигурност щяхме да го снимаме поне за 3 дена. Но в случая имахме работно време от по 18-19 часа, в
които снимахме постоянно. Беше голямо предизвикателство. В крайна сметка ти доволен ли си резултата? Да, много. То всъщност е по-скоро късометражен филм и напоследък видеоклиповете все повече започват да разчитат на по-филмови сюжети, което намирам за страхотно. Хората започват да се отегчават да гледат как някой си свири на китара или барабани, вее коси или пее, гледайки в камерата, рапира или танцува пред нея… Музикантите стават все по-отворени към идеята да правят по-креативни видеоклипове, които да пресъздават по интересен начин тяхната идентичност. Наистина е вълнуващо. Например видеото на Esben and the Witch е много добър пример. Това всъщност беше дебютният им видеоклип и те се осмелиха да изскочат на пазара с много мрачен проект. Страхотно е, защото винаги е имало групи, които са поемали рискове, но много често издателите им не им разрешаваха – особено за първи клип. Мисля, че преди 10 години продуцентите на Esben and the Witch не биха се навили на този риск. Сега обаче е различно и ето резултата. Правиш и музикални видеоклипове, и реклами – кое предпочиташ? В рекламите винаги има пари – за оборудване, за продукцията – можеш чисто технически да направиш всичко, което искаш. Но са намесени много хора, по-сложно е и за мен е по-малко креативна работа, но пък е с по-„скъп” резултат. Докато при музикалните видеоклипове обикновено разполагаш с по-малко време, но пък има много повече творчество в тях. Обикновено хората, които са зад камера (а и пред
нея) са пълни с енергия, страст и много ентусиазъм. Може да се каже, че си плащам сметките с рекламите, а видеоклиповете правя с истински ентусиазъм. Знам, че обичаш България – защо – освен, разбира се, заради Мария (приятелката му)? Баница, боза, такова… (смее се) Бил съм в България 5 пъти, първите няколко заради фестивала в Балчик. Няма друг фестивал в света, на който да съм се връщал толкова пъти. Много е необичайно за мен. Мисля, че е защото наистина обичам българите и страната. На третото ми идване пък срещнах Мария и… да… Учиш български – как върви? Трудно. Особено за човек, чийто майчин език е английският. Едно от най-големите ми предизвикателства беше кирилицата. Но се научих много бързо. Мисля, че се дължи на факта, че работата ми е много визуално ориентирана и имам фотографска памет. След като се научих да чета и пиша, стана малко по-лесно, но... да, върви доста бавно. Предстои ти да снимаш първия ти пълнометражен филм? Да, през февруари. Ще снимам новия филм на Дуейн Хопкинс, който се нарича “Bypass”. Той е копродукция между Великобритания–Швеция–Дания. Продуцент на проекта е “Third Films”. Какво да очакваме от теб? Ще правя една телевизионна драма за „Channel 4”. Ще правя и видеоклип с една френска банда. И един късометражен филм. Изобщо – очаквайте още доста неща от мен.
САЙМЪН
ОT ДИАНА Г
Н ЛЮИС
ГЕОРГИЕВА
С
аймън Люис е австралиец, но живее в Ню Йорк. Фотограф е и много обича да снима. Не смята заниманието си за работа и вярва, че е късметлия. Работи за големи козметични и модни марки - в областта на рекламната фотография, но не се ограничава само до там. Тук е, за да представи изложбата си „Memoria on Beauty”. Идеята й е да покаже традиционните форми на танците, музиката, облеклото и идентичността на различните култури от цял свят с помощта на фотографските похвати и доста добре му се е получило. Поговорихме си първо с куратора на изложбата – Десислава Монова, а след това и със самия него. Вижте какво ни разказаха те: Вместо встъпление - Десислава Монова: Проектът „Memoria on Beauty” е продължение на работата ми със Саймън, което датира от преди пет години – запознахме се в период, когато се опитвах да показвам съвременно българско изкуство в Америка. Първата ни съвместна изложба беше „Един свят” в галерия „Райко Алексиев”, това беше и дебютът му като артист въобще. Сега го поканихме като акцент в „Месеца
на фотографията” - съвместно с НХА и нашите партньори, успяхме да го доведем отново в България. За разлика от първата изложба, в която Саймън показа работи, събрани от цял свят, идеята на “Memoria on Beauty” е да се види не само физическото измерение на красотата, но и да се навлезе в подълбоки пластове, в симбиозата между духовно и физическо, и сливането между двете. Според нас Саймън е интересен за българската публика именно защото е успешен и известен фотограф, смятаме че има какво да даде на нашите артисти. Това е и част от мисията на галерия „Юзина” – да създава среда–мост между изкуството на региона и света, и да се получава обмен – наши имена да показват своите творби навън, а от друга страна успели автори от чужбина да идват тук. Имаш специално отношение към България – кое ти харесва и колко всъщност си успял да видиш от нея? Това е петият ми път тук. За първи път стъпих в България преди 4 години - за изложбата, която направихме съвместно с Деси. Миналото лято например работих по кампании на "Германос", но съм бил на ски в Банско, посещавал съм Мелник, ходил съм до морето, а също и в Стара Загора. Имам специално отношение, защото мисля, че България е много красива страна – прирорадата е толкова разнообразна. Освен това е страна с много дълга и богата история и мисля, че сега е настъпило времето, когато се пише новата история на страната. Хората са наистина очаровани и изпитват все по-голям интерес към изкуството, това е моето наблюдение и мисля, че е фантастично. А и всеки път, когато дойда,
всички ме карат да се чувствам като у дома си. Наистина се наслаждавам на всяка своя визита в България. Как избра България да бъде мястото, където да направиш първата си самостоятелна изложба? Запознах се с Деси в Ню Йорк. Всъщност имам доста българи приятели там. Когато се срещнахме с нея, веднага станахме много добри приятели. Тя ме впечатлява изключително силно с любовта и страстта си към изкуството, наистина влага много в това, с което се занимава. В галерията си в Ню Йорк тя активно подкрепя българските артисти. Беше много запалена от идеята да направим нещо заедно в България. По онова време "изследвах" света и подбрахме 32 снимки, направени по време на пътуванията ми – пейзажи, архитектура, хора… Беше като изложба- пътешествие около света. Късметлия съм, че съм пътувал доста и съм бил на много места. Затова винаги се опитвам да споделям това усещане за приключение с другите хора, да им предам емоциите, дори и те самите да не могат да обиколят всички тези места. Колко време ти отне "Memoria on Beauty" и как намери моделите си? Може би 2 години… имаше много „разследване” и много търсене, защото хората които снимах, не са професионални модели. Те танцуват и това е целият им живот. Прекарах много време в разговори с посолства, танцови организации, направих много сериозни проучвания, за да мога да изпълня замисъла на проекта както трябва. За мен беше много важно да имам диалог с танцьорите и да не ги режисирам. Така че всичко, което виждате, е абсолютно автентично и без намеса от моя страна.
Тези хора са толкова отдадени на това, което правят и целта им е да образоват хората, да им покажат кое прави тяхната култура уникална и различна. Работата с тях беше нещо, на което наистина се наслаждавах. Казваш, че се надяваш с тази изложба да вдъхновиш хората да научат повече за себе си. Ти какво научи за себе си, докато я подготвяше? Трудно е да се обясни с думи, защото за мен беше много лично преживяване. Защото от идеята до изпълнението й имаше развитие – първоначално си представях снимките по-документални. Но после, когато насочих камерата към танцьорите и докато ги наблюдавах, търсех емоциите им, за да ги заснема осъзнах колко невероятно специални са, всеки един от тях и по свой си начин. Всеки си има своята история, личното си вдъхновение, любов и страст. А има толкова много хора по света! Това ме прибра, накара ме да бъда много скромен. Да видиш толкова отдадени на танца хора и то не на какъв да е, ами именно на онзи, който е тяхното наследство... Почувствах се благодарен, че и аз самият правя нещо, което обичам и че работата ми ми позволява да изследвам, дори по-точно - да изразявам любопитството си и то именно по този начин. А и че ми предоставя шанса да покажа на други хора онова, което чувствам. Снима ли български танцьори? Не още. В България съм снимал пейзажи, архитектура, ходих на фестивала „Нестинари”... Планът ми е да се върна пак, за да мога да снимам българи в традиционни фолклорни носии, които да включа към останалите в “Memoria on
Beauty”. Значи проектът не е приключен? Не, все още е в процес. Мисля, че може още да се развива. Не знам как ще изглежда накрая, защото толкова се промени от първоначалната си идея до сега… Но е приключение, защото си позволявам да бъда воден от самите снимки. Започнах с нещо много конкретно наум и то се превърна в нещо съвсем различно. В началото исках традиционни портрети, даже някои от тях са част и от Memoria. Исках да покажа различията в облеклото, какво означават детайлите им, какво изразяват… Но тогава се превърна в нещо далеч по-сложно. Как стана това – един от танцьорите започна да танцува и ти си каза, е, това е супер за снимка? Нещо подобно (смее се). Една от танцьорките имаше толкова прекрасна рокля, че я помолих да се раздвижи, за да покажем как изглежда тази дреха в движение. Тя започна и аз я снимах… тогава, в този момент, всичко се промени. Започнах да експериментирам с различни техники на снимане, за да хвана нейните движения. Интересното за всички тези снимки е, че всичко е заснето в един кадър. Няма дигитална манипулация. Как си общуваше с танцьорите? На английски. Те всички идваха от страни, в които съм бил. И това беше общо помежду ни. Освен това майка ми е балерина и танците винаги са имали голямо влияние върху живота ми. Казваш, че е много важно за хората да запазят паметта за традициите си, защото глобализацията, падането на границите и прекалено многото
информация, размиват всичко. Мислиш ли, че е необходимо за човек да е запознат с миналото на своята култура, за да бъде този, който е днес? Добър въпрос... Изглежда, че вече всички са много отдадени на напредъка, на движението напред. Но предвид скоростта, с която се развива светът в настоящия момент, за да напреднеш, трябва да познаваш миналото си. Специално за културата и изкуството - дори преди 100 години светът беше непознат, хората едва започваха да изследват различните от тях неща, всичко беше мистерия. Сега има толкова много информация, че не ти остава време да спреш и да разбереш. Но мисля, че ако загубим онова, което ни прави уникални, губим индивидуалността, разнообразието и най-вече вдъхновението, което те изпълва, когато се сблъскаш с нещо толкова различно от онова, с което си израснал. Виждаш някого, който да кажем, танцува, и то с тези прекрасни дрехи. Това те докосва и виждаш света по нов начин, разбираш че него не го има само заради теб и не е само това, което ти познаваш, има още толкова много! И че начинът по който ти възприемаш света и живота, е тотално различен от подхода на друг човек към него. Всичко това създава богатата текстура на света, ако един гоблен е само в сиво, би бил доста скучен. Важни са материите и нюансите и е добре да имаме всички цветове в живота си. От кога се занимаваш с фотография? От много отдавна, цял живот. И какво, ако ти бяха задали тогава въпроса „Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?” – би отговорил „Фотограф”? (Смее се) Не, дори и това не е. Когато
бях малък, имах много приятели, които мечтаеха да станат лекари, адвокати, банкери… А аз просто исках да пътувам и да снимам. В началото дори не ми идваше наум, че мога да правя това цял живот. Защото снимането ме прави щастлив. Пробвах да се занимавам и с други неща, но все се връщах към фотографията. Сега се чувствам благословен, че мога да се занимавам с нея… дори не бих я нарекъл работа. За мен тя е начин на живот. Как реагират хората в различните държави на творбите ти? Мисля, че това, което е общо между всички ни, независимо от държавата, в която сме родени, е любопитството и способността да бъдем удивявани. Когато показах част от снимките от този проект в Ню Йорк, хората бяха въодушевени, защото видяха неща, които ги докоснаха. Накара ги да мислят. Изпълнението на снимките е много конкретно. Фотографиите са тъмни и изведнъж от тъмнината се появява флаш от цветове и движение, който сякаш отново изчезва в мрака. Целта ми беше танцьорите да приличат на спомен. Когато пътувам си спомням за нещата, които съм видял точно по този начин. Споменът може да се появи изневиделица в мрака – ярък цвят, случка, и да изчезне след това. Освен това в тъмнината, в черното, има толкова красота. Мисля, че в нея винаги са скрити въпроси, които се молят да бъдат зададени. Какво има тук, каква е формата, какво се случва? Надявам се хората да видят, не само да гледат и да успеят да си отговорят на всички въпроси. И да усетят. Идеята е това да е емоционално, духовно преживяване, в което хората да почувстват нещо различно.
Кой е любимият ти фотографски жанр има ли такъв, в който предпочиташ да се изявяваш? Това, което много харесвам във фотографията е, че няма никакви ограничения и можеш да снимаш във всякакви жанрове. Понякога правя пътешественически снимки, друг път снимам мода, портретна фотография или... танцьори… Това, което наистина е интересно за "Memoria on Beauty", е че по някакъв начин събира няколко жанра в себе си. Танц е, но е и портрет – малко е абстрактно, но винаги има лице, почти винаги се виждат очите. Също е и мода, защото ги има и тези прекрасни традиционни облекла, но може да е и за трайбъл татуировките… Очарователно е как можеш да размиваш границите на жанровете. Звучиш много одухотворен, от търсещите хора, и се чудя – как човек като теб работи в рекламата? (Смеем се) За мен е много важно да се занимавам с различни неща. Тази седмица мога да снимам мода в Ню Йорк, а в следващата – да снимам за изложба. Всичко е в баланса, а това да правя толкова различни неща, поддържа интереса ми жив.