Никола Добрев. Срещи по пътя by Context Ltd

НИКОЛА ДОБРЕВ

ПЛОВДИВ

НИКОЛА ДОБРЕВ

СРЕЩИ

ПО ПЪТЯ

ПЛОВДИВ

СРЕЩИ ПО ПЪТЯ Българска, I издание, 2018 г. © Никола Добрев, автор, 2018 © Фотографии – архив КЦМ 2000 ГРУП, 2018 © Издателство „Контекст“ – Пловдив, 2018 Дизайн и предпечат: Издателство „Контекст“ Редактори: Стефан Пеев, Мара Русинова Коректор: Гергана Иванова Печат: Булвест Принт ISBN 978-954-8238-64-9

Съдържание ПРЕДГОВОР. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 5 ОТ КЪДЕ ЗАПОЧВА ПЪТЯТ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 8 СРЕДАТА НА XX ВЕК. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 9 ЗА МАЙКА МИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 13 ЗА МОЕТО УЧИЛИЩЕ, ЗА МОИТЕ УЧИТЕЛИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 17 КАКВО МИ ВЗЕ И КАКВО МИ ДАДЕ КАЗАРМАТА. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 24 НЕЗАБРАВИМИ СТУДЕНТСКИ ГОДИНИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 29 НАПРЕД В НАУКАТА. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40 НА ФРОНТА НА ПРОИЗВОДСТВОТО . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 65 КАК ДА ЗАПОЧНЕМ РЕКОНСТРУКЦИЯТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 73 ЗАКЪСНЯЛАТА РЕФОРМА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 82 ЕДНО СПЕЦИАЛНО ОТКЛОНЕНИЕ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 87 ПРЕГАЗЕНИ ЛАЛЕТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 88 ПЪРВАТА СТАЧКА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 96 ОТНОВО ЗА ОДИСЕЯТА С КЦМ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 100 КЦМ – НОВА ОРГАНИЗАЦИОННА СТРУКТУРА И СТАРИ ПРОБЛЕМИ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 110 В КЦМ НЕ ВСИЧКО БЕШЕ ПРОИЗВОДСТВО. ТАМ РАБОТЕХА ХОРА. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 115 ОТНОВО НА ПЪТЯ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 118

ПОЛИТИЧЕСКИ ТУРБОЛЕНЦИИ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 125 ПРИВАТИЗАЦИЯ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 134 КАК ЗАПОЧНАХМЕ И ДОКЪДЕ СТИГНАХМЕ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 147 МЕТАЛУРГИЯ И РУДОДОБИВ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 170 ПРЕЖИВЯНО ПО СВЕТА. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 184 ИСТОРИИ СЪС СРЕДСТВАТА ЗА МАСОВО ОСВЕДОМЯВАНЕ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 210 СРЕЩИ С ЕМБЛЕМИ НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 213 МОИТЕ СРЕЩИ С НИКОЛАЙ ХАЙТОВ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 218 ЗА НЕЗАБЕЛЕЖИМИТЕ, НО ВАЖНИ СПЪТНИЦИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 221 ПО-СПЕЦИАЛНИ СРЕЩИ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .226 ОЩЕ ЗА ТЕЗИ, КОИТО ДЕНОНОЩНО БЯХА С МЕН. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 231 ДАЛИ НЕ Е ВРЕМЕ ДА СПРА? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 238 ХРОНОЛОГИЯ НА ЛИЧНИ И ПРОФЕСИОНАЛНИ ИЗЯВИ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1985 – 2016 г.. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .243 НАГРАДИ И ОТЛИЧИЯ 2000–2017 г.. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .269 ФОТОАРХИВ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 279

ПРЕДГОВОР

ЗАЩО?… КАК?… КОЛКО?… Три въпроса, на които всеки ден ми се налага да отговарям пред… себе си. ЗАЩО трябва да вършиш неща, които не са ти приятни и в повечето случаи пораждат проблеми? ЗАЩО въпреки това с упоритост продължаваш да търсиш решенията? ЗАЩО светът е такъв? ЗАЩО хората постъпват не както се очаква? Отговорът на въпроса ЗАЩО на пръв поглед е лесен и елементарно очевиден, но в повечето случаи е неточен. Казваш си – просто такава е човешката ни природа, това е начинът да вървим напред – търсим отговора на въпроса ЗАЩО и развиваме себе си като личности и като общество. Но… с това не обясняваме човешката си същност, нито отговаряме на въп роса ЗАЩО – „Защо светът е такъв?“. Човек винаги се стреми да си обясни защо слънцето и тази сутрин ни облива със своята животворна светлина, защо дървото пред прозореца, вчера зелено, днес е с голи клони, защо нещата, които са даденост за нас, имат трудни отговори, на които дори науката не е открила решението. Един фактор прави въпроса ЗАЩО изненадващ и… непредсказуем. Този фактор е ЧОВЕКЪТ. Дори въпросът, чийто отговор изглежда еднозначен и безспорен, може неочаквано да получи противоположно решение, тъй като във всеки въпрос ЗАЩО се крият различни посоки на мислене, на поведение, на ново действие, на ново познание. Всъщност чрез настоятелните ни усилия да разбулим тайните, вплетени във въпроса ЗАЩО, ние ставаме по-знаещи, по-добри като личности и като общество.

КАК се случват нещата е другият въпрос, който си задаваме при всяко ново начинание. Зад отговора на въпрос КАК стои много работа за проверка, стоят много варианти, изчисления, пресмятания – не само математически, но и житейски или обществено-политически. И докато при отговора на първия въпрос водещи са светогледът ни и широтата на познанията ни за природата и обществото, то тук водещо е действието, находчивостта ни да открием движещите сили и взаимовръзките, които осигуряват точното протичане на замисленото действие и достигането до целта. И при този въпрос ЧОВЕКЪТ остава най-важният фактор. Личните му качества, неговата ерудиция, неговите възможности да търси понякога нестандартни решения, го водят успешно до целта. Ако потърсим ролята на въпроса КАК в различните сфери на живота, ще видим, че в днешната глобална икономика, където конкуренцията е основен двигател на развитието, е безспорно, че колкото по-ефективно и по навреме се намират пазарните решения, толкова по-устойчив е и бизнесът. Всички се стремят да отговорят на въпроса КАК да решат възникващите проблеми възможно най-бързо и най-добре, за да изпреварят другите. На пръв поглед отговорът на въпроса КОЛКО можем да сведем до сентенцията на Мечо Пух, но в живота това не е така просто. Всяко природно действие, а и всяко действие, породено от нашата човешка дейност, трябва да има количествени измерения. След като ни е ясно защо нещо се случва и как това нещо става решаващ фактор, който трябва да се управлява, то в какви размери трябва да става това, е другият ключов проблем. И като че ли точно тук е скрита нашата човешка драма. Ние, най-разумните същества на Земята, се оказваме най-неспособни да управляваме както в личен, така и в глобален план мащабите на собствената си дейност. Примери има много. Хищникът убива толкова, колкото да нахрани себе си. Човекът убива природата, за да създаде в излишък природни и технически блага, докато в същото време милиони загиват от глад. Това е нашата трагедия! И тук вече не просто бих отговорил на въпроса, а бих извикал на глас „Хора, опомнете се!“. Сигурно сте изненадани, че в предговора започвам с познати въпроси и истини, но за да се реша да споделя това, което съм преживял и премислил, трябваше да си отговоря на въпроса защо пиша. С историите, които разказвам, ще се постарая да дам отговор на този въпрос.

Нароиха се много книги, които бих нарекъл спомени; книги, разказващи за личните преживявания на авторите, на техните близки и приятели. Сред тези книги има и такива, които смело засягат събития от последните драматични промени в нашето общество, с ясно изразена позиция на авторите за описаните събития и за личностите, участвали в тях. Убеден съм, че авторите им заслужават уважение, защото са писали от сърце. Но винаги когато затварях последната страница от поредната подобна книга, в мен оставаше усещането за недовършеност, за още нещо, което би трябвало да бъде споделено. Може би причината е в мен – не мога да кажа какво точно липсваше в разказа или в спомените за отминалото време, но интуитивно усещах, че има какво да се добави. Разсъждавайки така, нещо заядливо вътре в мен заговоряше: „Е, като още нещо искаш да се пише – напиши го!“, „Напиши го, ала можеш да станеш за смях…“, „Ти опитай“, настояваше „нещото“ в мен, „пък… ще видим“. Доста време мина и бях позабравил този вътрешен разговор. Но наскоро имах среща с българина, който беше сред звездите в космоса. За неговия звезден полет сме разговаряли и преди. Затова този път говорихме изцяло за земните ни преживявания; за отношенията между хората, особено в бизнес средите; за изгубените ценности като честност, уважение към този, който мисли по-различно, но се е превърнал в конкурент; за съпричастността към всеки, нуждаещ се от подкрепа, независимо от различията в обществено-политическите възгледи. След разговора още веднъж се запитах какво липсва в мемоар ните книги. Не мислете, че намерих отговора на въпроса си веднага. Не, нужно беше време. Но един дразнещ факт – загубата във водовъртежа на обществено-политическите промени у нас на важни ценности, ме подтикваше отново и отново да се връщам назад по пътя на изминалото време. „Е, като разбра поне това – пиши за него“, заговори „нещото“ в мен. „За човешките ценности са писали философите от древността, та до днес“ – опитах се аз да споря. „Написали са хиляди книги, но не са успели да опазят съкровения свят на обикновените хора от алчността, завистта, злобата и като че ли нищо по-оптимистично не се задава“. При моето заключение вътрешният ми глас замълча многозначително. Аз също дълго мълчах, докато в съзнанието ми не изплува съвета на майка ми: „Когато си убеден, че нещо не е правилно, постарай се с поведение и действие да докажеш своята правота. Успехът не идва веднага, но ти бъди упорит

и честен към себе си и към другите“. Споменът за този съвет ми даде смелост да разкажа историята на един обикновен живот, в който наред с многото конкретни събития е и моята убеденост, че позабравените и пренебрегваните днес човешки ценности са в крайна сметка в основата на трайния и уважаван от хората успех. И още нещо – човек се среща с човека и заедно стават сила, която може да устои на житейските бури. Струва си да пишем за хората, с които при съвместния ни житейския път през годините (споделяйки трудностите, търсенията и успехите) сме ставали по-добри, по-силни, по-знаещи и по-можещи.

ОТ КЪДЕ ЗАПОЧВА ПЪТЯТ Въпросът е не за този момент и това място, където си роден, а за пътя, по който ти вече си разбрал, че си човешко същество и имаш шанса да опознаеш света около тебе, да имаш приятели, да имаш семейство, да се изграждаш с разбирането, че нищо не идва даром, а след много труд, с учене и отново с труд, и в същото време да разбереш, че този свят не е доброжелателен към твоите разбирания и действия и не ще те приема с отворени обятия, когато не си в унисон с него. За този път искам да разкажа. По него можеш да срещнеш множество препятствия. Ако е голяма канара, ще спреш, ще размислиш как да действаш и ако нямаш достатъчно вътрешен заряд да я разбиеш, я заоби каляш и продължаваш. Не мисля, че големите канари по пътя са най-опасните. Не! Те са сериозното предизвикателство да преодоляваш възникналите проблеми, те са мотиваторът да бъдеш иновативен, нестандартен. След успешното преодоляване на голямо препятствие удовлетворението е огромно. Успехът не всякога е гарантиран, но си заслужава да опиташ. Винаги съм вярвал, че има и други препятствия по пътя, които може да подминеш, защото са малки и незначителни, ала много скоро усещаш, че си ги подценил. Тези „малки“ препятствия са в състояние в най-неочаквания момент да покажат колко са остри, ръбати и току-виж си излетял от пътя. Не трябва да оставяме малките камъчета да спират нашето пътуване.

Не искам да пропусна обаче, че по пътя можем да срещнем макар и рядко и перли. Да внимаваме да не ги подминем, да не ги строшим, а да ги приютим при себе си, за да не бъдем сами в пътя, определен ни да извървим в този свят. И така стигнах до момента, в който трябва да дам име на моята история. Като че ли най-много ѝ приляга:

Приятелю, читателю, Ако дотук съм успял да предизвикам любопитството ти и се питаш какво ще откриеш в моите истории – продължи своя път по страниците на книгата. Ако си преценил, че срещата ни е била достатъчна – не си губи времето. И в двата случая с уважение към твоите разбирания ти благодаря за усилието.

СРЕДАТА НА XX ВЕК Връщайки се към онези години, си давам сметка, че избягвам да пиша за бурното четвърто десетилетие. Причината е проста. Трябва да преразказвам чужди оценки и преживявания, по време на които аз съм бил невръстен хлапак. Въпреки това в началото на петдесетте започнах да усещам резултатите от събитията. В моето семейство, където материалното осигуряване винаги е зависело от това, дали поне баща ми ще има работа, често се осъмваше с мисълта как ще изкараме следващите дни. Тогава се сблъсках с някои

необясними за мен неща, които по-късно започнах по-добре да разбирам, но… Баща ми, известен в града като майстор мелничар, който работеше на „Бялата воденица“, собственост на стопанството на Бачковския манастир, остана без работа, защото се извърши национализация (Какво ли пък ме очакваше при следващата приватизация?). От този момент той тръгна да търси работа по близките села, където все още работеха някои мелници на кооперативен принцип. Често си припомняхме поговорката „вода гази, жаден ходи“, защото той правеше хубаво брашно, а ние трябваше да чакаме да получим купоните и да купим макар и типов, но топъл хляб. Опитвахме се да си намерим наше обяснение за трудностите, които ни съпровождаха всеки ден, но едно няма да забравя – това бяха трудности за физическото ни съществуване, които нито веднъж не доведоха до нарушаване на душевното ни семейно единение. Търсенето на по-добра работа накара баща ми да мисли да стане миньор!? Тогава обаче се намеси друг възлов корен в мое то потекло – дядо ми Никола. Този здраво стъпващ по земята балканджия беше на твърдата позиция, че под земята се слиза само веднъж и няма възможност за обратен път (мили дядо, ти не можеше и да предположиш, че внукът ти след много години ще се грижи и за обратния път на миньорите). Сблъсквайки се с позицията на дядо ми, подкрепена с фаталното развитие на силикозата, всички приехме, че по-добре да е беднотия, но да сме заедно на белия свят. Дядо ми отново се намеси и предложи баща ми да започне работа в мелницата в село Павелско, където да обединим усилията си, за да бъде по-лесен животът ни. Така и стана. Човек бързо забравя несгодите, когато около него започва да става по-спокойно. Имах усещането, като че ли се родих в един нов свят. Годините, които прекарвах на село, срещата ми с красивата родопска природа, дългите разкази на дядо ми за неговия живот по време на войните, срещите му по фронтовете и в пленническите лагери с други хора, приключенията му, пресичайки няколко страни, за да се прибере при своето семейство, бяха като роман, който аз преживявах така, както моите внуци сега преживяват сагата „Властелинът на пръстените“. При всичките тези приятни мигове не искам да пропусна факта, че прибирайки се уморен от дългото скитане, вкъщи те чакат хубави гозби и топлината на селския уют. Работата на баща ми се стабилизира, пък и майка ми започна временно да работи на дарака към мелницата. С нас тъпването на септември се връщахме с майка ми и сестра ми в

Асеновград, за да се подготвим за училище. Брат ми, вече гимназист, не споделяше така ентусиазирано като мен идилията на селския живот и обикновено прекарваше повече време в града, но когато имаше някаква нужда, обикновено материална, бързо пристигаше. През тези години се изненадах от проблем, който нашите трябваше да решат, но последствията на който се стоварваха върху нас – децата. Оказа се, че за да ни купят нови дрехи и обувки или други промишлени стоки, трябва да сме си изпълнили наряда. Нещо необяснимо за мен, защото, за да покрият този наряд, родителите ми трябваше да предадат на държавата определени количества мляко, тютюн, зърно и други земеделски продукти. Защо е точно така – нямах представа, но имах явното желание да ми купят някои нови неща от магазина, а не да живея само с направените на ръка от майка ми (макар че тя се справяше превъзходно с тези задачи). Семейният съвет реши, че измъкване не може да има, и затова се прие, че за следващата година ще отглеждаме тютюн. Наехме нива от три декара и започнахме отрано да се приготвяме. В цялата бъркотия наивно се зарадвах, че ще имаме и магаре (не можеш да вършиш земеделска работа без подобен помощник). Пазех спомена, когато на манастирската мелница отглеждахме най-красивия кон Алчо, спомена за послушните и работни мулета на дядо ми, но още не бях се срещал с мъдростта да слезеш от кон на магаре. Всъщност имаше по-важна причина да започнем новата работа от това да ми се купят нови дрехи. Следващата година брат ми завършваше гимназия и искаше да продължи да учи в университета. За да може да се запише, му беше необходима една нищо и никаква бележка от съвета, че си изпълняваме задълженията по наряда. Брат ми беше много добър математик и искаше да продължи да учи математика. Никой още не мислеше как ще се издържа – важното беше да се получи заветната бележка. Така започна тютюневата одисея на нашето семейство. Баща ми остана да работи в Павелско и периодично се включваше да помогне за някои неща или да помоли негов приятел да извърши нещо по-тежко. Всичко друго остана в ръцете на майка ми, която разчиташе на нас да помагаме. Изучихме и усетихме от собствен опит какво означава от малкото семенце на тютюна да отгледаш разсад, да го разсееш и на всяко коренче да налееш вода, да го окопаеш, да го береш в ранни зори, да го нижеш, когато очите ти са уморени и сами се затварят. Понякога ми се струваше, че това е нечовешко, но винаги си спомнях, че имаме цел – да не допуснем брат ми да не може да учи, защото

не сме положили нужните усилия. Тъй като тази дейност се извършва през лятото, най-често тя ставаше за сметка на играта в махалата, но около мен връстниците ми също не бяха много свободни. Родителите им даваха достатъчно задачи. Въпросът за нас, децата, беше кога ще приключим със задачите. Към четири-пет часа един по един се събирахме на улицата и започвахме игрите, някои от които сегашните поколения не могат да си представят, че сме играли. Моите внуци знаят много добре за хокея на лед и трева, но не знаят, че ние имахме алтернативи на същите игри. Казвахме им „свинка“. Защо – не знам, но до късно вечерта звънът от ударите по смачканата консервена кутия кънтеше. Тези къси топли летни нощи не ми носеха голяма радост, защото знаех, че в четири сутринта ще ме будят да тръгнем към нивата да събираме тютюн. Битката с тютюна продължаваше и през есента, и през зимата, но вече в къщи. За нас – учениците, тези два сезона бяха по-спокойното време на годината, в което се отдавахме на уроците, книгите и игрите. Преминал по пътя на тютюна и до ден днешен пазя своето най-дълбоко уважение към всички отрудени хора в Родопите, които цял живот се занимават с тази земеделска работа и ако някой се опита да им я отнеме срещу нещо по-примамливо, сигурен съм, че те няма да са съгласни. В очакване на развитието на въпроса с „бележката“ измина една тежка година. Резултатът от изпълнението на наряда не беше достатъчен, тъй като за трите декара ние трябваше да произведем още тютюн. Дадоха ни някакво обещание, че ако други дадат повече и градът изпълни задълженията си, може и да получим „бележката“. Дойде септември и брат ми го прибраха в казармата. Години по-късно разбрахме, че причината била съвсем друга. Връщам се към времето, когато баща ми работеше в манастирската мелница. Последствията от национализацията ѝ бяха не само за стопанството на манас тира, но и за нейния майстор. Властите го причислили към собствениците и баща ми понесе всички последици от това за себе си и за цялото семейство. Жалко че подобна съдба са имали и други млади хора, които, жадувайки да станат по-знаещи и можещи за себе си и за обществото, са поели пътя на пролетаризирането. Още по-необяснимо за мен беше, че след като не получи мечтаното удостоверение да учи в университета, брат ми получи предложение да премине във висшето военно училище като обещаващ математик от каквито се нуждае армията?! Явно в армията не се страхуваха да привлекат

млади хора, за които от общината не издаваха бележки, че ще стават висшисти. Струва ми се, че събитията около брат ми наложиха родителите ми да вземат някои решения, които окончателно ни изведоха от досегашния начин на работа. Баща ми се прибра в града и започна работа пак като специалист по смилането, но вече не на зърно, а на сух червен пипер в бившата фабрика на Сендов, сега вече държавно предприятие за консерви. Оттогава вече и ние поехме по пътя на пролетаризирането. Те, родителите, мислеха вече за бъдещото следване на сестра ми, а по-късно и за мен. Животът ни за повече от десет години се свърза с консервния завод „Бригада“, където в определено време работихме всички. Там се пенсионира баща ми, по-късно и сестра ми, която завърши консервно дело. През ваканциите и аз работех за определено време в предприятието. Гордост за мене беше, че с изработени от мен пари си купих най-скъпия по онова време ръчен часовник „Жирард Периго“. В десети клас се появих като че ли бях граф Монте Кристо. Приятелите ми оцениха моето самочувствие и гордостта ми, че съм го купил със собствени пари. Този приключенски период в живота ми ме научи, че трябва да си готов да посрещнеш недомислиците на бюрокрацията и злобата на някои хора с вътрешна убеденост, че ти си постъпвал честно и че не си се поддал на лъжата, за да из ползваш изгодата от временна ситуация. Тя – истината – идва, но дотогава можеш да изтърпиш много несгоди. Най-важното е да не се предадеш и да останеш ЖИВ.

ЗА МАЙКА МИ Едва ли има живо същество, което да е запечатало в съзнанието си друг първи образ освен този на майка си – образ, който не може да бъде изместен цял живот. Поне за мен това е валидно с пълна сила. Ако в най-ранните ми години съм приемал света около мен като даденост, напълно несъзнавано и без да съм търсил причините за събитията, то това не важи за отношението ми към майка ми, чиято незаменима роля в живота ми винаги съм осъзнавал и ценил.

Заслужава да спомена някои интересни факти за нея от нейния момински период. Тя е балканджийка от село Павелско. Расла е в семейство, в което уважението към родителите и силната християнска вяра са били поставени на пиедестал. Майка ми много искала да се изучи, но за нейно огорчение селските нрави и трудният им живот след дългите военни години са предопределили да остане с образованието от селското училище. По-късно установих, че това равнище за онова време не е било толкова ниско. Въпреки това тя мечтаела за друг свят, може би повлияна и от разказите на своя баща, прибирайки се през Европа след войната. В 1931 г. баща ми вече е бил познат в района като добър механик на мелничарските съоръжения и бил повикан в селото да поправи някои от тях в селската мелница. Уж за кратко време, но на селския мегдан се срещнали той и тя. Баща ми останал на работа в Павелско повече от година. Но на село нещата не търпят мотаене (при строгите родителски нрави на времето). Баща ми и майка ми нямали нищо против и с малко хитрост направили така, че родителите да се съгласят на сватба. Така от лятото на следващата година и пред закона е създадено моето семейство. То живее първо в селото в отделна квартира, с което баща ми твърдо отстоява независимостта на младото семейство. За онези години отделянето на младите се е приемало като сигнал за неразбирателство с възрастните, но с годините и от разказите на всички разбрах, че решението е било одобрено като правилно и по-обещаващо за новото семейство и в двата рода. Брат ми се е родил през 1933 г. на село, малко след това в интерес на по-добрите условия за отглеждане на бебето родителите ми се връщат в Асеновград. Те отново наемат квартира и започват да устройват живота си по градски тип, без никога да прекъсват живата връзка със своите близки в село и в града. Тридесетте години са били време, в което моето семейство е укрепвало и житейски, и материално. Баща ми, вече утвърдил се майстор в мелничарството, се трудел в съвременната мелница на Никола Панайотов, която и до днес работи. През 1937 г. се е родила и сестра ми. Скоро след това семейството ми си построило и самостоятелна къща. И както знаем – тези години са били успешни за нашата държава. Успешни са били и за нашето семейство. В новата къща през 1942 г. са ме донесли и мен от родилния дом, където съм се родил на 14 октомври. Подчертавам „родилен дом“, защото аз съм първият от семейството роден в такова заведение.

През този период на утвърждаване на семейството основната грижа за реда и възпитанието на децата изцяло беше задължение майка ми. Днес като кажеш задължение, по-често го свързваш с неприятното усещане за ограничаване на личната независимост. За майка ми родителското задължение беше посвещение. Ден и нощ тя неуморно изпълняваше ролята на стожер на дома, носеща отговорността ние да сме спокойни, нахранени, облечени прилично, научили своите уроци. С годините тя все повече прехвърляше тези отговорности на нас, но никога не изпускаше контрола дали се справяме с поставените задачи. Понякога ние недоволствахме, виждайки, че другите деца са вън и играят до късно. Тя обаче спокойно и убедително ни говореше, че във всичко трябва да има мярка. Само така ще можем много повече да научим от живота, защото ще имаме много повече време за различни и полезни неща. Много важно е да отбележа откъде тя можеше да знае кои са полезните неща, които и ние, децата, трябваше да възприемем като такива. Първо това беше нейният живот на село, а по-късно и в града, където на родителите ми никога не им е било лесно самостоятелно да постигнат приемливо материално осигуряване (в което приносът на баща ми беше решаващ). Другото важно обстоятелство за нейната неоспорима позиция беше християнската ѝ вяра. Тя от малка бе приучена да спазва основните християнски правила за възприемане на живота, за поведение и за отношения с хората, за семейството и децата; правила, които бяха нейните духовни устои, правила, чрез които посрещаше ударите на живота, завистта, безчестието. Тя искаше и на нас да предаде вярата, че когато постъпваш почтено, когато уважаваш честните и нуждаещите се, колкото и да ти е трудно, ще дойде време да излезеш пред хората с открито лице и с достойнство да приемеш оценката им за себе си и своята работа. Майка ми се придържаше към десетте божи заповеди, които постепенно превръщаше в правила за възпитание на своите деца. Навлизайки в темата за вярата, трябва да призная, че винаги ме е озадачавало отношението на майка ми към ритуала да ходи на църква. Съседките често я викаха да ходят заедно, а тя намираше повод да отклони поканите им. Да, тя старателно се подготвяше в определени дни да отиде на църква, но това беше нейно самостоятелно решение. На въпроса ми защо прави така, тя ми отговори, че човек трябва да носи вярата и църквата в себе си. Не мога да ходя на църква с хора, които през цялото време говорят за последните клюки и забравят, че са

тръгнали към Христовата вяра. Затова, когато трябва да се помоля на Господа, заставам пред иконостаса и така съм насаме с моята вяра – далеч от лукавата действителност с многото молещи се и малкото истински вярващи, обясняваше ми тя. Майка ми остана такава до края на живота си. Баща ми почина твърде млад, но тя не изпусна и един ден, в който да не ни обгрижва, да не ни дава съвети, да ни се кара понякога, независимо от това, че много добре знаеше, че ние няма да сгрешим, защото беше ни създала такива, каквито сме и днес. Искам да отделя още няколко реда за отношението на майка ми към труда и хората. То е в пълен дисонанс с налагащите се днес разбирания за труда и взаимоотношенията между хората. Майка ми беше неуморна, беше човек, който не познава безделието. Във всеки един момент тя беше в движение. Плановете ѝ нямаха край. Завършвайки нещо замислено преди време, тя беше готова с новите си задачи и продължаваше с тях. На въпроса ми няма ли да спре да почине, тя отговаряше: „Спокойно и ведро ли ми е в главата и в душата, работата не ме изморява. Нощ голяма – тя ни е дадена за почивка“. Този неин работохолизъм се подхранваше и от готовността ѝ вкъщи всичко да бъде наред, да създаде уют и спокойствие за нас. Когато станеше въпрос, че някой познат, та дори и не толкова познат, е изпаднал в затруднение и търси помощ, тя не оставаше безучастна. Ако нямаше материална възможност, то с думи на съчувствие се опитваше да намали болката или притеснението на другия. Тази нейна откритост към хората я превърна в една от най-уважаваните жени на града. Майка ми почина тихо, без мъки за себе си и за околните през 1999 г., но и до днес много хора, някои от които тогава са били деца, си спомнят с добри думи за баба Величка. Няма да забравя един разговор с нея по повод на готовността ни да помогнем на нуждаещ се. Вече работех в КЦМ като директор. За нея тази моя позиция беше гордост, но тя мислеше, че аз съм призван да реша неправдите около нас. Не ѝ противоречах, но много добре знаех какво мога и какво не. Въпреки това тя ме заливаше с проблеми на различни хора с очакването, че аз ще ги реша. Веднъж троснато ѝ казах да престане да изслушва всекиго, защото ми е омръзнало да ме търсят по всякакви лични въпроси. Тя млъкна и след малко спокойно ми отвърна: „Зная, че не можем да помогнем на всекиго, но даже и да проявиш загриженост, да успокоиш човека с надежда за изход от затруднението, вече е помощ. И по-добре е да те търсят, вместо ти да търсиш“.

ЗА МОЕТО УЧИЛИЩЕ, ЗА МОИТЕ УЧИТЕЛИ През последните години, следейки обучението на моите внуци, изпадам в дълбоко недоумение от отношението им към училището. По голямо е обаче учудването ми от формалното отношение на училището към продукта, който те трябва да създадат – морално здрави и знаещи млади хора. Необяснимо остава и прехвърлянето на отговорността между семейството и училището. Не се приемам за старомоден и ретрограден, но точно в тази област, където се изгражда бъдещото поколение, което ще има задачата да създава семейство и ново поколение и да участва пълноценно в живота на обществото, считам, че трябва да погледнем назад във времето и да вземем ценното и непреходното от нашата традиция. За мен, първолака, прекрачването на училищния праг беше като свещенодействие и това чувство се запази до завършване на гимназията. В погледа на днешните деца, пристъпващи в първи клас, виждам същия блясък, същия стремеж да получат много нови познания за света, за природата. За мое съжаление обаче този блясък в детските очи много скоро пом ръква?! Основното си образование получих в училище „Отец Паисий“, Асеновград. То беше едно от новите училища, защото и махалата ни беше също нова – в сравнение с другите многовековни части на града. Чисто, подредено, с голям гимнастически салон, с голям и добре поддържан двор. Всичко това превръщаше училището в притегателен център не само по време на учението, но и в свободното време. За мен най-приятно беше да се събираме за различни спортни занимания, откъдето остана и любовта ми към спортната гимнастика за много години след това. И аз като всеки ученик започнах да говоря като Пипи, че обичам да ходя на училище заради ваканциите. Обучението беше солидно, а учителите ни наистина се бяха посветили на благородната задача да ни помогнат да усвоим знания по хуманитарните науки. Намираха време да ни обясняват нещата така, че да останат трайно в нас. Ще запазя добри спомени за класната ни Катя Ангелова, която търпеливо ни обясняваше всяко нещо, което ни вълнува. Запомнил съм от нея и един житейски съвет, който тя ежедневно доказваше. Човек трябва да обича своята работа. Тогава той ще е доволен от себе си и

уважаван от хората. И когато вършиш любимата си работа, торбата с личните си грижи я закачи далече от работното място. Така ще бъдеш по-успешен. Учителят ни по български Илия Попов беше истински Маяковски. С голямо усърдие ни учеше да говорим и пишем на красив роден език. Често ни караше да се пробваме като писатели или поети. За наше учудване обаче някои наши съученици показваха такива способности. Аз не бях от тях, но от неговите методи на преподаване остана съветът му – когато искаме да изразим чувствата си, да не се страхуваме да вземем листа и да пишем. За нас, момчетата, учителят по физ култура Димов беше един от любимите преподаватели и с нетърпение очаквахме неговите часове. Наличието на добра спортна база беше предпоставка той да разгърне способностите си да ни приобщи към разнообразни спортове. По това време в Асеновград популярни бяха спортната гимнастика, баскетболът, леката атлетика и естествено футболът. Имахме възможността да преминем през всички тези спортове не само в учебните часове, но и извън тях. Всеки от нас за по-дълго или за по-кратко време свърза младежките си години с някой спорт. Аз останах почитател на спортната гимнастика. Като разказвам за преподавателите си, не искам да подмина респектиращата фигура на директора на училището Танев, който беше вездесъщ и нищо нередно не убягваше от погледа му. Това се отнасяше както за учениците, така и за учителите. През годините, прекарани в това училище, приятните спомени бяха много, но не мога да забравя и едно събитие, което се запечата дълбоко в паметта ми, защото за пръв път се срещах с трагедията на човешката гибел. Злощастното събитие се случи пред очите на всички ни в училищния двор, когато бях деветгодишен. Известно беше, че летището в село Крумово е военно, затова се случваше хората да намират в района бомби, останали от войната. Две от по-големите момчета от нашето училище по някакъв начин се бяха добрали до няколко авиобомби. В един пролетен ден, когато учениците използваха междучасието за игра навън, тези момчета демонстративно започнаха да си подмятат бомбите, а други с любопитство ги наблюдаваха. Всички си мислеха, че бомбите са обезвредени, но истината се оказа зловеща. Изведнъж се чу страшен гръм, който разтресе прозорците и предизвика всеобща паника. Знаехме, че в Корея има война, бяха ни втълпили, че подкрепяме едната страна и че трябва да сме готови и ние за война.

Страшната сцена в двора на училището обаче ни показа ужасяващото ѝ лице. Бомбите бяха отнели три човешки живота, а още три деца останаха инвалиди за цял живот. Гледката беше потресаваща – разкъсани детски тела, потопени в кръв. И до днес ме побиват тръпки при този трагичен спомен. А от любопитство и аз можех да отида там, но съдбата явно беше решила друго. Там останаха и двама мои приятели – братя, с които нашите семейства бяха много близки. От разговорите вкъщи и от родителските съвети запомних много преди да вляза в казармата, че на хиляда пъти веднъж пушка гърми празна. Дойде време да мислим къде да продължа след седми клас. Баща ми определено искаше да се насоча към механотехниката и държеше да кандидатствам в Механотехникума в Пловдив. Още повече че и братовчед ми учеше там, та и чичо ми Добри наливаше вода във воденицата да уча в техникума. Агитацията се водеше и в посоката, че много по-лесно ще си намеря доб ра работа. По-късно животът ни показа, че добрата работа зависи от много други фактори и въпреки че чичо ми не харесваше да се работи в КЦМ, стана така, че братовчед ми трябваше да започне работа при нас в завода. Но за това по-късно. Сега за техникума. Аз твърде много уважавах родителите си, за да имам свое аргументирано мнение кое е по-полезно за мен (а и бях само на 14 години). Един факт обаче те не можеха да оценят, защото имаха за разлика от мен не емоционално, а рационално отношение към проблема. Аз имах своята среда, свобода, приятели, постоянен контакт с тях и семейството ми. Как да обясня на родителите си, че не искам да губя този свой свят, как да го обясня така, че те да ме разберат. Тогава реших проб лема по такъв начин, че никой да не се обиди. И все пак стана на моето… Предстояха конкурсни изпити и най-старателно се готвех за тях. Явих се и… не реших задачите, а те бяха толкова лесни, че за малко да проваля замисъла си и, аха, да напиша отговорите им. Е, изгубих много „имидж“ в очите на някои, но въпросът за техникума отпадна. Само на класната, която ми преподаваше по математика, показах решенията, за да не я одумват, че не ме е научила. Обясних ѝ причината. Класната се усмихна, но не ме издаде пред родителите ми. Каза им само, че сигурно съм се смутил при толкова непознати кандидати. След тези емоции се записах в гимназия в Асеновград и се отдадохме с приятелите от махалата на безумно весело лято, окрилени от мисълта, че пак ще бъдем заедно.

Гимназия! Ново училище, нови приятели, нови учители, а и ти си вече на 15 години. Не знаеш какво си – момче ли си, младеж ли си, мъж ли си. Моята гимназия беше новата. Името ѝ беше „Ленин“, съвсем в духа на времето. В осми клас бяхме десет паралелки, а в единадесети завършихме само четири. Аз естествено попаднах в десетата „К“ паралелка и то само защото изучавах немски език, а немският език по онова време не беше модерен. Настроенията от годините на войната не бяха изживени и понякога ни наричаха „германци“. Но това си имаше и своите позитивни страни. Класът беше малък, повечето бяхме момчета и най-важното – имахме млада класна, която идваше направо от университета. Казваше се Елисавета Бояджиева. Преподаваше ни по немски език. Тя така умело навлезе в нашия младежки начин на мислене и поведение, че колкото и да бяхме недисциплинирани при другите преподаватели, при нея часовете винаги бяха интересни и не ни оставаше да се занимаваме с глупости. Да се чудиш как преподаване по чужд език може да бъде интересно, когато знаеш, че трябва да запомняш думи, да знаеш граматиката и т.н. Но тя го правеше, използвайки немската литература, ангажирайки ни в разказване, дори и в разиграване на сценки. Благодарение на Елисавета Бояджиева се срещнахме с немските класици Гьоте, Хайне, Братя Грим, Шилер, Ремарк, Херман Хесе и други. По-късно се убедих, че ако вършиш една работа с отдаденост, това ще те удовлетвори, но ще удовлетвори и другите. Тя явно обичаше своята работа, но много повече желаеше у нас да остане знанието за езика. Късмет имахме и с литературата. Две години ми преподаваше Мария Френгова. И тя идваше от университета. Нейната идея при преподаването беше: „Някой може да стане писател или поет, но всички трябва да умеете да говорите и пишете правилен български език“. С тези, които показваха способности да творят нещата по-литературно, тя допълнително се занимаваше, но с другите, между които бях и аз, тя продължаваше да се занимава усърдно и да ни учи на правопис и правоговор. Мария Френгова представяше по много интересен начин писателите и техните произведения. Ще отбележа колективното четене на „Бай Ганьо“, на „Автобиография“ на Нушич. За тези нейни оригинални действия тя невинаги получаваше одобрение от колегите си и от директора, но не промени начина си на преподаване. След нея по литература ни преподаваше Иван Чокоев, който в последния клас ни беше и класен ръководител. Млад, интелигентен и спортист. Преподаването

стана малко по-напрегнато, но не защото Чокоев беше натегач. Просто идваше матура и ние трябваше да се представим добре. Почти всеки от нас искаше да продължи образованието си, макар да ни чакаха преди това две години казарма. Математиката не ми беше силата, но според мен и родителите ми се справях доста добре. Преподавател в началото ми беше известният в целия град Партениев. Много ни се караше, но никога не ни хокаше, че не разбираме, а продължаваше да обяснява макар и на по-висок тон. Култова остана неговата фраза „мечтател безумен, образ невъзможен“, когато някой от нас се потеше на дъската, а погледът му се рееше в пространството, сякаш решението всеки момент би се появило само на екран. След Партениев дойде млада математичка – Елисавета Огнянова. Нашият почти мъжки клас беше много доволен, защото имахме две учителки с прекрасното име Елисавета – млади, красиви и с младежко поведение. Математичката Елисавета придаде „по-свеж вкус“ на математиката, промени отношението ни към нея и това беше една от основните причини да се подготвим добре за матурата. Не мога да не отделя специално място на учителя по история Тодор Желязков. Колоритна личност, която говореше с нас по много теми, считани навън за „табу“. Караше ни да разсъждаваме самостоятелно и да имаме друга гледна точка. По-късно разбрах този „езоповски“ език. Днес се чудя как се интерпретира историята и се дават различни тълкования за събития, които имат точно и ясно обяснение, ако ги отнесем към съответния исторически момент. Учудва ме спорът за това, какво е било пет века по нашите земи „робство, владичество, иго или съжителство“. Ясно е, че българската държава е била завладяна от друга държава. Тя ни е владеела. Българската народност обаче е издържала на естествения стремеж на владетеля да я асимилира. Такива процеси са протичали и по други географски ширини при народи, за които днес казваме, че са връх на цивилизацията. Да не преиначаваме някогашните исторически събития от позициите на конюнктурните интереси на съвремието ни. Важното е, че народността се е запазила, за да се развие в по-късните векове в българска нация. Направих това отклонение, защото по един или друг начин учителят ни по история намираше пътя да ни покаже причините за събитията в историята, учеше ни да не забравяме миналото, но и да не създаваме върху неговите основи нови трагични събития, да не изграждаме у себе си чувството за реваншизъм. Уви! Много пъти днес си спомням за Желязков и

тъй като нямам усещането, че хората си взимат поука от историята, се питам вярвал ли е учителят ни по история в това, което ни преподаваше или просто е изричал на глас своите мечти. Спомняйки си за ученическите години, не мога да не отбележа, че спортът заемаше голяма част от нашите интереси. Почти всеки от нас тренираше някакъв спорт. Естествено спортните дисциплини съответстваха на най-значимите по това време в Асеновград. Спортната гимнастика, повлияна от европейския шампион Велик Капсъзов; вдигането на тежес ти, повлияно от Иван Веселинов – също европейски шампион; борбата, в която имахме престижни състезатели. Популярен беше и баскетболът. Съревнованието между двете гимназии се превръщаше в събитие не само за нас, учениците, но е за нашите съграждани. Споровете по турнирите понякога бяха по-живи от сегашните агитки, но винаги бяха в границите на приемливото поведение за обществото. Понякога участието на ученици в неестествени събития след мачовете беше обект за оценка на поведението им, която вървеше заедно с оценките по успех. Днес отново виждам, че българските спортисти, които са успели да достигнат европейски и световни върхове, стават мощен мотиватор на младите да спортуват и да ги догонват. Много привлекателен стана футболът, а там блестят кумири като Гунди, Камата, Бербо и други. Тенисът има все по-голяма популярност благодарение на Цвети, Гришо, а преди тях – сестрите Малееви. Леката атлетика, която и за нас беше „царицата на спортовете“, днес също привлича младите, защото в нея изпъква Стефка Костадинова с все още ненадминатия си рекорд на висок скок. Едва ли ще бъде интересно да разказвам истории и за другите преподаватели. Съвсем искрено мога само да кажа, че всички се бяха посветили на най-благородната професия – да бъдат учители, като се стремяха не само да предадат урока, но и да ни докажат защо трябва да го научим, за какво може това знание да ни послужи. За тази тяхна отдаденост им благодаря. Да, учението беше интересно, но не бих искал да подмина факта, че времето в гимназията ни научи да създаваме и да ценим приятелството. Организираните събития, целящи да осмислят свободното ни време не бяха малко, но материалната база и общото състояние на обществото не ни предлагаха голям избор да посещаваме други градове и да участваме в други събития. Тази може би е причината да се организираме

сами в по-малки групи с по-близки интереси и да разчупваме скучното, но необходимо спазване на учебния процес. Аз определено имах много разностранни интереси и участвайки в извънучилищния живот на тези приятелски групи, създадох приятелства с много съученици от други класове, приятелства, които се запазиха за дълго време. С някои от съучениците ми и до днес се събираме и споделяме днешните си проб леми. Не мога да изброя всички приятели, но трима от тях не бих искал да пропусна – Асен Табаков, днес ценен хирург в Ямбол; Илия Калоферов – работил дълги години като агроном в Бургас, Димитър Драгинов, за когото имах задачата да му помагам по някои предмети, а това доведе до нашето продължаващо и до днес приятелство. Димитър можеше и да има проблеми с някои учебни предмети, но стана много добър майстор на всички металообработващи машини и известен в страната майстор по тенис на маса. Дойде време за последния клас и естествено за подготовката за матурата. Тогава никой от нас не си помисляше, че за да се явим на матура трябва да се готвим допълнително с частни учители. Днес това като че ли е задължително, защо? Учителите по предметите за матура работеха с нас почти всеки ден, задавайки ни задачи и теми с изпитен характер, и това беше достатъчно, за да се чувстваме подготвени. Аз бях спокоен за това изпитание, защото нямах пропуски в материала. Не бях отличникът на класа, но твърдо стоях на петицата и често ми казваха: „твоята петица е вързана към теб – трудно достигаш до шестицата, но не падаш под петицата. Не трябва да подминавам и факта, че конкуренцията в класа, особено от четирите момичета (те бяха толкова през всичките години в гимназията), беше много голяма и учителите имаха високи критерии. Въпреки това всички преминахме успешно и през изпитанието на матурите. За моя изненада общият ми успех в дипломата вече клонеше към отличен, но за сметка на такива специфични предмети като чужди езици, химия, физика. Днес вече съм убеден, че случайни неща няма, защото по-късно в професията най-потребни ми бяха знанията в тези области. Тази част от моите срещи ще приключа с рефрен от поз ната песен – „есента дойде и аз влезнах в казармата“.

КАКВО МИ ВЗЕ И КАКВО МИ ДАДЕ КАЗАРМАТА Младежите от нашето поколение нямаха друга алтернатива след гимназията, освен да стегнат раницата за двегодишен престой в казармата. Да не влезеш във войнишкия живот, се считаше за ненормално – значи нещо не е наред с теб или си болен. През септември получих повиквателната и се озовах пред портала на казармата в Асеновград. Беше ни интересно да сме почти половината момчета от нашата гимназия заедно и не си давахме сметка, че след няколко часа, обличайки новите дрехи, обувки каски и паласки, ще се преобразим напълно. Разпределиха ни по различните батареи и… заешкият период започна. Още в първия ден ме чакаше голяма изненада под висилката. Един от „старата служба“ знаел, че съм тренирал спортна гимнастика, и реши да покаже, че ще ни изкара „водичката“ от бягане и упражнения. Набързо ме изкомандва да направя превъртания на лоста. Аз уверено тръгнах, без ни най-малко да се замисля, че съм в необичаен костюм. А обувките ми тежаха, като че ли са от бетон. Хванах се за лоста и за мой голям срам не можах да се набера – по-точно не можах да си повдигна краката. Последва смях и естествено подигравки от „старата служба“. Както и да е – преживях го, но си обясних, че неправилно подходих към уреда. Затраях си, а на следващия ден, когато с лека насмешка („а да те видим сега“) ми наредиха да правя упражнението, още с отскока ми разбраха, че си имат работа със спортист, който може повече от това, което искаха в момента. Но казармата си е казарма. По-късно осъзнах, че там трябва да правиш само онова, което искат от тебе, и нищо повече. Така че, след като се самодоказах, старшията, който водеше занятието, заяви, че не съм изпълнил точно това, което е искал, и че трябва да обиколя част от плаца, за да се науча да правя онова, което началството каже. Желязна военна логика. А моята войнишка логика казваше: „Пас!“ – когато трябва, ще направя колкото трябва и никакви инициативи. За 19-годишно момче като мен този урок беше найнегативният през цялото време в казармата. Ако си спомняме само несгодите, които ни създаваха изискванията на казармата, няма как да видим, че това беше и времето, в което ние се оформяхме не като по-знаещи, а като житейски по-устойчиви личности. Всеки ден трябваше да изпълняваме задачи, които с всичките си сетива усещахме, че са

безсмислени, но нямаше друг начин да устоим, освен да стиснем зъби и да си мислим за позитивни неща. В казармата се запознах с много нови връстници, с които дълго време имахме приятелство. Споделяхме своите преживявания, своите планове – кой накъде ще тръгне, когато свършим службата. Войниклъкът прекарах на много места. Още когато се събрахме пред портала и се огледахме кои сме, ни направи впечатление, че бяхме все от по-будните ученици на випуска от двете гимназии. Това малко ни озадачи, но скоро ни стана ясно, че в Асеновград ще изкараме заешкия период, а след това не се знае кой къде ще отиде. Беше ни едновременно и притеснено, и любопитно какво ни предстои. Бяхме съзрели достатъчно, за да разбираме, че в родния град няма вече нищо, което да ни изненада или да разнообрази дните ни. Излизахме в градска отпуска и, разбира се, първо отивахме вкъщи да се изкъпем (не че в казармата не се къпехме – всяка седмица под строй и с песен ходехме на баня), така се отърсвахме от казармата и се връщахме към невойнишкия си живот. После похапвахме вкусно приготвената домашна гозба и излизахме навън да се разходим. Но уви! приятелите бяха в казармата, а в другите компании се чувствахме някак неуютно. И докато се настроим към обичайния ритъм на живота – часът за връщане в казармата вече беше дошъл и трябваше да бързаме за проверката. С нетърпение чакахме кога ще ни преместят в друго поделение, където ще срещнем нови хора и ще видим нови неща. Един ден ни вдигнаха по тревога, взехме си личния багаж и оръжието и тръгнахме на учение. Забравих да споделя, че аз се обучавах за радист, но учението си беше пехотинско. Доста пот изляхме с цялото си снаряжение в това учение и когато прик лючихме, един полковник, непознат за нас, ни съобщи, че следващият етап на учението ще бъде след нашето дислоциране по други места. Качихме се в колите и потеглихме. След три часа се озовахме в Самоков в един огромен двор, заобиколен с борова гора. Все едно си на планински курорт, ама не – това беше новата ни казарма. Друга част от нашия новобрански набор беше дислоцирана в Стара Загора. Трета част остана на същото място. Другото интересно беше, че всички изместени бяхме от Асеновград, а останалите там, не бяха от града. Явно военните са имали този замисъл, когато са ни сформирали като новобранци. Преместването за мен беше приятно приключение на фона на досадните занятия по плаца или пред изцепките на някои стари войници. През този период запазих най-добри спомени за арменчето Варужан, с когото прекарвахме много вре-

ме в обсъждане на вълнуващите ни проблеми извън казармата. Приятни спомени запазих за Евстати – математика, за Наско Згалевски – художника, за Коко, по-късно станал известен софийски архитект, и други. В Самоков не бях стъпвал преди казармата. След първата среща с новите сънаборници се оказа, че по същия начин са пристигнали и останалите войници от София, Плевен и Стара Загора. Първите дни започна формирането на новото поделение, в което ние бяхме първите войници. Голяма чест за онова време! Друго, което поласка нашето самолюбие, беше, че това е първото поделение в България, което управлява ракети земя-земя. Приключенският характер на службата в Самоков беше обещаващ. Аз попаднах в батарея за управление, в която трябваше да осигуряваме връзка, но не с катушките на гърба, а с нови радио станции в големи зилове с нелошо вътрешно обзавеждане. Другото предимство тук в Самоков беше, че нямаше „стара служба“ – всички бяхме един набор. С нетърпение чакахме да видим новата техника, която пътуваше отнякъде, но никой не казваше откъде – военна тайна. Една нощ чухме боботенето на машините и всички наскачахме. В тъмнината видяхме придвижването на тежки верижни машини, над които покрити с брезент бяха монтирани странни съоръжения – навярно ракетите. Силуетът им беше страховит, подхранен още повече от неизвестното за нас и украсен с нашите фантазии. Ракетите веднага бяха прибрани в хангарите и по-нататък ги виждахме само при някои учения, и то покрити. Моята специализация беше поддържаща и аз рядко бях близо до ракетите. Заедно с техниката пристигнаха и съветски войници, които образуваха отделен дивизион. Задачата им беше да обучат нашите войници и офицери да боравят с новата техника. Съжителството с руските войници беше много приятно. Стремежът ни да контактуваме беше двустранен, но често усещахме тяхното притеснение. Почнехме ли да говорим нещо по-любопитно, те млъкваха, извиняваха се, че трябва да вършат възложена им задача, и разговорите спираха. Ние обаче бяхме по-открити и често изразявахме едно или друго мнение за живота в казармата, за живота въобще, за книги, за филми (които всъщност не бяхме гледали, но навсякъде се пишеше за тях). Руските войници и при тези теми бяха мълчаливи, въпреки че си личеше, че са образовани, с познания и висока култура. При все това почти едногодишният период на съвместна служба остави у нас приятен спомен в иначе не най-приятното време да бъдеш в казармата. В контакта със съветските войници имахме усещането за различие в поведението, породено от

военните правила, но винаги чувствахме и една близка до нас душевност. Командирите ни не позволиха да се създаде различно отношение на отделните служби към българите и към руснаците. Това личеше особено в столовата, където всички се хранехме на еднаква разкладка. Така ден след ден дните се търкаляха. Почнахме втората година и „поставихме началото“ на обратното броене. Поя ви се новият набор и в нашия екипаж дойде Методи от София. Той хем беше наперен софиянец, хем го беше страх, че „старата служба“ ще го гони много. Нашият екипаж на радиостанцията беше от пет човека. Всички бяхме от Южна България. Приятни и незаядливи момчета, приели философията да не си правят живота по-неприятен, отколкото е предвидил уставът. Затова се опитвахме да намерим по-интелигентни начини да прекарваме времето. За късмет взводният ни командир беше от военното училище във Варна и Самоков не му беше най-мечтаната дестинация, та той също гледаше да направи престоя си по-интересен и често заедно прекарвахме свободното време. Тогава аз за първи път се качих на Мусала, на Мальовица обиколихме почти всички интересни места на Рила. Започнах да говоря за новобранеца в нашия екипаж и той наистина още от първите дни почувства, че хората, с които ще служи, не са толкова страшни и че наистина в казармата не всичко е издънка. От лятото на втората година започнах да се готвя за приемни изпити във ВУЗ. Не умувах много къде да кандидатствам. Имах две желания. Едното беше да уча нещо, което ще ми даде възможност да пътувам по света и да видя много непознати места, а другото беше по-приземено – да следвам инженерство и да създавам нови неща. Мечтаех си аз и колкото и да се разминаваха тези желания, започнах подготовката си по руски, немски и химия. Давах си сметка, че по тях ще се справя най-добре. Можете да си представите какво означава да се подготвиш по тези предмети след почти две години в казармата. Трудно е, но тук ми помогнаха приятелите от моя екипаж, младежкият дух на взводния и не на последно място командирът на батареята. Всички се включваха да ми оставят повече време да чета. Ползвах годишния отпуск за провеждането на изпитите. Кандидатствах в икономическия институт в специалността „Външна търговия“. Така смятах, че ще бъда най-близо до желанието да пътувам. На приемния изпит по руски език, който беше първи от серията изпити, срещнах едно момче от нашата казарма. Знаех, че е син на някакъв висш военен. Той с учудване разбра, че и аз кандидатствам външна търговия и направо ме

попита: „Ама как така – подредено ли ти е всичко. То тук изпитът е само да се отчете“. Аз учудено, а може би и наивно отговорих: „Да, да – уредил съм нещата“. Това беше като шамар за мен и си спомних, че баща ми малко пренебрежително преди време ми каза: „Добре, начеши си крастата, но се подготвяй силно по химия“. Явно тези взаимоотношения са му били известни, но не ми прекърши желанието да кандидатствам външна търговия. След изпита по руски следваше химия в ХТИ. Нямах притеснение – въпросите бяха добри, можеше да се пише по тях. Но и там ми се случи нещо интересно, което още повече ме отрезви. Асистентката, която следеше редовността на документите за допускане до изпита, се учуди на моята комбинация от изпити. Само каза, че по-вероятно ще се видим пак в ХТИ. Аз продължих и на изпита по немски въпреки сигналите, че външната търговия е за специални хора. Взех всички изпити с петица. Явно моята съдба да съм вързан с петицата и тук се прояви. Това беше добро представяне, имайки предвид, че за изслужилите балът беше по-нисък. Във външна търговия не влезнах, но в ХТИ влезнах. Бях доволен, макар и малко огорчен. Другото момче беше се подредило, но разбрах, че той бързо се прехвърлил в Москва. Та ставали са такива неща, но аз съм доволен от моя успех да бъда студент по МЕТАЛУРГИЯ НА ЦВЕТНИТЕ РЕДКИ И БЛАГОРОДНИ МЕТАЛИ. Защо – ще разберете по-нататък. В края на лятото, след като се записах във ВХТИ, в поделението ме завари отново изненада – преместване. Този път нещата не бяха така законспирирани както преди. Обявено ни беше, че ще сформираме две нови поделения. Така самоковската служба завърши и ние отидохме в Марино поле все по-близо до родните места. Тук останах около един месец и дойде заповед та за нашето уволнение. Това си беше наистина събитие, което помнехме дълго. Казармата не ми отне нищо, освен че две години трябваше да посветя на защитата на България. Войнишката служба ме научи на важни неща в живота, които всеки волю-неволю научава, но може би на по-висока цена и с несгоди. Важното беше да уловим тези неща в отделеното за нас време и да не ги забравяме. Но може би най-важното, което трайно остана и което и до днес спазвам, е да защитавам честните отношения в най-тесния колегиален, професионален и приятелски кръг, на който можеш да разчиташ. Така изградихме нашия екипаж. Да създаваш екип, в който доверието е най-важното, и да не допуснеш това доверие да бъде откраднато от завист и злоба, които има в изобилие в обществото, това е безценен урок за живота.

НЕЗАБРАВИМИ СТУДЕНТСКИ ГОДИНИ Връщайки се в Асеновград, се събрахме почти всички приятели от гимназията и с гордост отбелязахме уволнението и приемането ни в различни ВУЗ-ове. Интересно ми беше, когато стана въпрос кой как се е ориентирал за следването, че всеки си е избрал насока, в която счита, че ще се реализира най-пълноценно. Толкова разностранни бяха вече нашите разбирания за бъдещето, че почти нямаше натрупване по специалностите само защото е модерно. Вече имахме студенти по медицина – бяха трима, по селско стопанство, по българска филология, по физика, математика, по архитектура. Аз бях в най-екзотичното направление – металургията, макар вече да беше започнал работа новият завод за цветни метали край Асеновград. След приятните срещи с приятелите се отправих за София, където трябваше да започна устройването си. Битовите въпроси уредих приемливо като за начало и с надеждата, че като поопозная новата обстановка, ще търся и по-добри решения. Първата ми среща с новите колеги и с ръководителите на катедрата бяха интересни, защото навлизах в нов свят, с нови лица, с нова терминология – въобще, друго време. Специалността ни беше от над сто студенти и това много ме учуди – къде ще работят толкова инженери. Програмите за първите две години бяха много напрегнати, включващи вис ша математика, физика, неорганична, органична и аналитична химия, механики, топлотехника и редица други предмети. За металургия през тези години не се учеше. Тук обаче искам да отбележа, че точно през първите две години ни беше направен най-същественият тест дали ще станем инженери, посветени на специалността. В програмата ни веднага след сесията на втория семестър ни беше предвидена производствена практика в металургично предприятие. Когато професор Василев обявяваше тази част от програмата, той с чувство за хумор каза: „Ще поработите, като металурзи осем месеца и ако ви хареса тази работа, върнете се отново при нас. Ако не ви хареса, защото е трудно, навреме се ориентирайте и изберете нещо друго, което ще ви е по-приятно да изучите“. Следвайки прог рамата, аз попаднах логично в завода край Асеновград, който тогава се казваше „Оловно-цинков комбинат“. Започнах работа като металург с най-ниската степен на може би най-непрестижното работна място – обработката на дроси. Работата беше на смени, доста тежка, но това не

ме разочарова, защото виждах около себе си работници, които вършеха същата работа, за да осигурят нормален живот на семействата си и за да изучат децата си. Е, като навсякъде и тук имаше мърморковци, които все намираха да са недоволни и мислеха, че все другите са им виновни, че работят такава работа, но в същото време не бяха готови да променят нищо в живота си. По-късно ги разбрах – те просто предпочитаха сигурната работа и доброто заплащане пред несигурността на друго място. Тази психика на работника не се промени и в следващите десетилетия, когато вече имах възможността да правя оценки от друга позиция. Трудовата практика ми даде шанса не само да усетя какво е металургията на цветните метали, но и наистина ме увлече с възможностите за много нови идеи, които да променят не толкова технологиите, колкото да облекчат и променят условията на труд. Това беше нормално, защото всеки ден трябваше да върша ред неефективни и тежки действия, но трябваше да спазвам предписаната технологична инструкция. За мен беше важно, че по време на практиката можах да се срещна и да работя съвместно с много ценни, житейски богати и разумни хора. Искам да спомена Иван Тягов, Ал. Минчев, Милко Попов, Иван Секулов, Иван Айгъров и много други. И не на последно място искам да спомена и името на моя съекипник Никола Георгиев, с когото делихме трудностите в работата. Осемте месеца изтекоха, но не само работата беше същественото в живота ми през това време. В Асеновград бяха останали повечето приятели от гимназията. Те всички бяха студенти в Пловдив и всеки ден пътуваха с автобусите. Най-атрактивните пътувания бяха в ремаркетата, в които се возеха само студенти. Често моите смени съвпадаха с рейса на студентите и аз предпочитах да пътувам с тях вместо със заводския транспорт. Така макар и за петнадесет минути, оставах в студентското общество. Вечер се събирахме по различни поводи и разнообразявахме провинциалния живот. Често организирахме излети до красивите родопски местности, канехме и бивши наши преподаватели. Те бяха много доволни и все повтаряха, че всички випуски си имат свой образ, но „ва шият беше най-обещаващият, че ще станете добри хора“. През този период и в нашето семейство настъпиха някои промени. Брат ми беше преместен в Кърджали и там се роди първият му син Серьожа. Естествено това беше и пър вият наследник от нашия клон – клонът на Добреви. Скоро след това събитие последва и сватбата на сестра ми. Тя се омъжи за

приятеля си Димитър, с когото създадоха добро семейство, с две дъщери. Това бяха важни събития, както за брат ми и сестра ми, така също за баща ми и майка ми. Върнах се в София за втория семестър на втората година. Вече се бях устроил на квартира при много по-добри условия в престижния тогава комплекс „Ленин“. Съквартирант бях с колега от Асеновград – Гошо Гирджев. Хазяите бяха пловдивчани, които винаги показваха, че са нещо повече от нас. Това в материално отношение беше вярно, но аз не можех вътрешно да го възприема. Гошо все ми даваше съвет да го подминавам и да си гледаме нашия живот. Въпреки това напрежението в мен си остана. Случи се обаче нещо, което ме накара да търся друго решение. Един ден на вратата се позвъни и пред мене застана жена, която се представи, че е от съвета – по-точно от данъчното. Попита ме тук ли живея. Естествено отговорих: „Да“. Попита ме дали съм адресно регистриран като квартирант. Казах „Да“ и обясних, че съм попълнил адресна карта, която съм предал на хазяйката, тъй като хазяйката водеше и домовата книга. Жената от данъчното ме запита също и какъв наем плащам, аз посочих истинската сума – 25 лева, при което непознатата ми благодари и си тръгна. Мина известно време и един ден хазяйката влезе като тъмен облак в стаята. Погледна ни навъсено и попита кой от нас е говорил с човек от съвета. Аз, без да се замислям много, ѝ предадох разговора със служителката. В отговор хазяйката се разфуча и започна да ме обижда – толкова ли съм прост, че да казвам на данъчната какъв наем плащам. Работата беше ясна – хазяйката ни не само не е декларирала минимален наем, но и въобще не е декларирала, че има студенти. Явно са ѝ наложили глоба, защото съквартирантът ми, който запази добри отношения с нея, ми обясни, че една година ще я плаща. За мен този случай беше достатъчен да се изнеса от квартирата и да се отърва от злобната, крадлива и в крайна сметка нечестна хазяйка. Успях бързо да реша въпроса, като се нанесох в студентското общежитие, което току-що беше построено и за нашия институт имаше немалко места. Студентският град в „Дървеница“ беше започнал да се изгражда и аз имах честта да бъда един от първите му жители. Тук животът течеше по друг начин. Вглеждайки се в разнообразните му форми, осъзнах, че истинският студентски живот е там, където преобладаващите хора са студентите (а не някакви алчни „присадени“ шопи). Всички имахме еднакви задължения, еднакви възможности да спортуваме, да общуваме, да посещаваме различни концерти,

спортни срещи и въобще бяхме общество с общи интереси. Трябва да си признаем, че столицата тогава беше съвсем различно место, ако я сравняваме с това, което е днес. Студентският живот, колкото и да беше динамичен спрямо общото състояние на живота, в много малка степен може да се сравнява с този на днешните студенти и съвременна София. Днес предложенията за развлечения са много повече, но като слушам за състоянието на висшето образование, за поведението на студентите, принудени да работят и да се издържат, оставяйки занятията, упражненията и изпитите на заден план, не смятам, че съвременните млади хора имат по-хубаво студентство от нашето. Е, за едно може да им се завижда – имат още много време да бъдат във възрастта на младостта. Така както съм тръгнал да разказвам за живота през онези години, читателят ще си помислим, че всичко е било само „лайф“. Не искам да пропусна обаче, че при студентския ми престой в София имах щастието да се срещна с големи имена на българското изкуство и на спорта, да изгледам много пиеси, да се любувам на опери и концерти. Имах възможност да посещавам и големи спортни събития – дори успях да видя как нашият пловдивски отбор „Ботев“ стана републикански шампион. В моите спомени и днес се появяват Константин Кисимов, Николай Гяуров, Димитър Узунов, Катя Попова, Емил Димитров, спортисти като Стефан Божков, Димитър Якимов, Кирил Ракаров, Велик Капсъзов, Иван Веселинов, Георги Аспарухов (Гунди) и много други. Тези хора ми доставяха емоционално удоволствие, чувство за борбеност и за национално достойнство. Все пак задачата ми беше друга – да взема колкото е възможно от науките, които се преподаваха за нашата специалност. Вече споменах, че в специалността металургия бяхме малко повече от 100 студенти, но в края на втората година нашият курс намаля на около 70 човека. Предварително ще кажа, че в нормалния пет и половина годишен период завършихме 38 човека. Прав беше проф. Василев, че на когото не му харесва – трябва навреме да търси друго поприще. Нашата група, известна в целия институт като 66-та група, беше славна. Тук бяхме включени студенти, изслужили войнишката служба, и минавахме сред колегите за най-тежката по авторитет група. Имаше защо – при нас нямаше току-що завършили гимназия, нямаше много жени – само две бяха, но и те скоро изостанаха, бързайки да изпълнят някои свои житейски задължения. Та тази мъжка група имаше строга йерархия в самоуправлението, като старшинството беше предоставено на най-големия от

нас – Иван Ванчев от Сливен, който пое ролята на „старость группы“. Вътрешният ред на самоуправление въведе респект към нас от страна не само на колегите, но и на преподавателите. Искам с чувство на уважение към моите състуденти от групата да кажа, че за целия период на следването запазихме отношения на сътрудничество и на взаимопомощ при всеки необходим случай. Занятията още от самото начало бяха сериозни, особено що се касаеше до присъствието на лекции и провеждането на упражнения и семинари. Понякога ми се струваше, че ангажиментите бяха много по-задължаващи в сравнение с гимназията, но си струваше усилията. Още от първите курсове в мен се изгради афинитет към физико-химичните науки, които бяха теоретичният фундамент на изучаваните по-късно технологични специалности. Приятно ми беше да участвам в различни опити по многото химии, които изучавахме. Често това излизаше извън задължителните програми, но беше увлекателно. Така в трети курс в мен се изгради мнението, че най-интересните неща се случват на границата на отделните науки. Това обаче изискваше да си по-добре подготвен не само по химия, но и по физика, по математика, по приложна топлотехника и енергетика и в крайна сметка се концентрираше в една науч на дисциплина – „Физикохимия“. Трудна, но благодатна наука, с която се опитваш да обясниш сложните процеси при промяна на веществата – особено при високи температури, типични за металургичните процеси. До края на трети курс почти не се занимавахме със специалните металургии, но изпитите бяха с повишена трудност и аз нямах засечка никъде, като отново бях верен на петицата (с едно изключение, за което искам да разкажа). Воден от интереса си към физикохимията посещавах лекциите на член-кореспондента на БАН проф. Ст. Хрис тов, световноизвестен учен, който беше от школата на проф. Странски – също световна величина в науката, особено при изучаване на процесите на образуване на кристалите. Нашият преподавател доц. Нонински беше много далече от нивото на проф. Христов, но в същото време беше много ревнив към колегата си и многократно го показваше. Като всеки студент и аз, въпреки че посещавах и другите лекции, спазвах правилото за изпита при Нонински да построя въпроса по неговите изискванията, и мисля, че го направих добре, докато не ми беше зададен въпрос, който развих, без да се съобразя, че го правя по начин, обяснен от проф. Христов. Доц. Нонински нищо не каза, погледна ме и отсече: „С този отговор си за три и по-

ловина. Стига ли ти?“ Осъзнах, че съм извършил груба тактическа грешка, но веднага отговорих с „Да“, защото, както беше тръгнало, Нонински можеше да ме върне и… отиде ми лятото. Тази оценка по най-приятния за мен предмет е най-ниската в цялото ми следване, но не се превърна в причина да изоставя дисциплината. Напротив, през цялото време на ангажираност с научна дейност винаги съм търсил опора в основите на физикохимията. Докато съм в орбитата на физикохимията, искам да отбележа, че се случи нещо, което и до днес ме съпровожда. Практическите упражнения и семинари бяха дълги и сложни. Тяхното документиране под формата на протоколи често излизаше извън общоприетата стандартна форма. Асистентът, който водеше тези занимания, беше сътрудник от БАН и имаше моето фамилно име – Добри Добрев. С него бяхме станали почти приятели, защото в нашата мъжка група той се чувстваше много свободен. Един ден той дойде на заниманията по изследване на бинерни смеси с една колежка. Каза ни „Колеги, колежката е от органичния факултет и има пропуснато едно упражнение по бинерни смеси. Нека го направи с вашата група“. Ние, десетина млади мъже, с удоволствие се втурнахме не само да ѝ помагаме, но и почти направихме всичко вместо нея. Накрая на мен се падна честта да подготвя протокола. Естествено че се показахме кавалери на висота, за което и асистентът дълго се шегуваше с нас. Но какво стана по-нататък? Както е във физикохимията, при силно изразени термодинамични потенциали настъпва процес, който може да се насочи към синтез или към разпад. Е, стана така, че потенциалът на тази колежка, чието име беше Еленка и моят потенциал заработиха в посока на синтез и създаването на трайна и стабилна връзка, за която ще стане дума по-нататък. В четвърти курс навлязохме в специалните металургични предмети, когато изучавахме всички метали като химически елементи и как се получават от техните минерали различни руди. В катедрата по цветни метали имахме много добри преподаватели, които не само бяха теоретично добре подготвени, но и голяма част от тях имаха практически опит в производството. Това правеше преподаването им интересно и увлекателно. Почти всички по-млади преподаватели разработваха дисертационни трудове. Те правеха предложения на студентите още от трети курс да започнат съвместно с тях изследвания в лабораториите по въпроси от техните дисертационни работи. Това по-късно щеше да бъде и тема за дип

ломните работи. Този начин на работа беше много полезен, за да отидем на дипломни защити подготвени за всякакви въпроси. Възползвах се от възможността и започнах работа с Румен Димитров, който беше аспирант при известния в нашите среди проф. Ванюков от Московския институт за стомана и сплави. Трябва да отбележа, че проф. Ванюков беше теоретикът на автогенните металургични процеси, които през шестдесетте и седемдесетте години бяха инженерно разработени от редица западни компании и комерсиализирани като най-съвременни енергоефективни и екологосъобразни технологии в редица страни, включително и в България. При Румен Димитров започнахме да се занимаваме с изучаване на кинетиката на окисление на металните сулфиди и влиянието на различни метални йони върху стабилността на връзката „сяра-метал“ и заместването на сярата с кислород. Въпросът на пръв поглед изглеждаше силно теоретичен, а връзката с практическото му значение твърде неясна, но само на пръв поглед. Изследванията директно даваха насока за интензифициране на процеса на окисление на полиметалните сулфиди и за управлението на процеса, който в практиката носи името „пържене“. Тази тематика подготвих за дипломна работа и защитих отлично. Доволен бях също, че при математическото обработване на данните определих и конкретни коефициенти за кадмиевите сулфиди на универсалното кинетично уравнение на Ерофеев. Това беше и повод някои от комисията да се шегуват, добавяйки към автора на уравнението и моето име. По време на следването ми се случиха и събития, които ме поставиха на кръстопът как да продължа в личен план. На 4 март 1966 г. на 59 години почина баща ми. Това беше като гръм от ясно небе, защото нищо не ми даваше повод да мисля, че така бързо и рано ще ни напусне. На 3 март си бях вкъщи – в Асеновград, а вечерта се прибрах в София. На следващия ден баща ми получил вкъщи масивен инсулт и за по-малко от час си е отишъл. Не знаех какво да направя и как да постъпя. Майка ми оставаше сама, с малка вдовишка пенсия, а брат ми и сестра ми имаха своите семейни ангажименти. Бях готов да прекъсна, да премина задочно и да започна работа в КЦМ, но майка ми и сестра ми възразиха и не ми позволиха да сторя това. Надяваха се, че бързо ще получа стипендия и с тяхна помощ все някак си ще завърша. Така продължих в пети курс и макар с много икономии, не се отдадох на униние, а с още по-голям хъс навлязох в заная та. Същото лято преминах задължителния стаж в КЦМ и два месеца работих при сестра ми в консервния комбинат, като по

този начин облекчих финансово началото на учебната годината. Настаняването ми в общежитието беше спасение, защото наемът беше символичен, а условията прекрасни. Сградите бяха нови, а социалната среда – невероятно жизнена и истински студентска. В района имаше основно спортни площадки, малък брой закусвални и никакви нощни заведения, което не ни изкушаваше за неразумни приключения. Най-трудно ми беше, когато повечето колеги си заминаваха по родните места, а аз оставах в празните читални да се готвя за поредния изпит. Не си и помислях да отложа изпит, защото това означаваше да похарча повече пари за пътни и други разходи, а аз бях свел финансовия си лимит до минимум – колкото да преживявам. През лятото, когато трябваше да се готвя за най-престижния изпит за всеки бъдещ инженер-металург по металургични пещи, пак бях останал сам в общежитието и четях упорито, защото имах идея да се върна в Асеновград и да поработя в консервния комбинат. Ще запитате защо в консервния комбинат, а не в КЦМ. Много просто – трябваше по-бързо да получа заработеното, а в металургията и до днес това не е така лесно. Явих се на изпита и бях доволен, че ми се паднаха много добри въпроси. Имаше какво да се пише и важното беше, че нещата ги знаех. Професор К. Дойчев, колкото и да всяваше респект, беше много спокоен и нямаше за цел да покаже, че не знаеш колкото него, а се стремеше да разбере твоя подход към изясняване на въпроса и разбирането ти за физическата същност на теорията, ориентирана към практическото ѝ приложение. До момента на развиване на основните теми всичко вървеше нормално, след което той ми зададе въпрос за огнеупорите. А положението с огнеупорите беше въпрос на лична преценка. Още през семестъра професорът беше подчертал, че огнеупорите е добре да се прочетат, но те не са решаващи, тъй като това е материя за силикатчици. Тези негови думи бяха достатъчни за мен въобще да прескоча тази част от учебника. На неговия въпрос реших да не шикалкавя и направо отговорих: „Вие казахте, че това са теми за силикатчици и аз ги прескочих“. Последва най-неприятната за мен реакция: „Сега иди да ги прочетеш и следващата сряда ще се видим отново“. Прибра ми книжката и започна да изпитва следващия колега. Цялата ми програма се провали. Една седмица останах сам в целия етаж на общежитието – в средата на лятото вече знаех перфектно материала по огнеупори. В сряда рано сутринта отидох в катедрата по пещи и зачаках професорът да се появи. От

един кабинет излезе асистент Димитров, който беше плов дивчанин и с когото си имахме приказката като пловдивски „майнички“. От него разбрах, че професор Дойчев е приключил сесията и отново ще изпитва през септември. Бях като попарен – най-вече че затова, че цяла седмица четох, без да мога да се явя на изпит (като в същото време провалих и другата си програма). Докато говорех с Димитров, се появи усмихнат и другият асистент – а аз изглеждах като тъмен облак. „Поръчано ми е да ти върна книжката“, ми каза асистентът и ми я подаде. Взех я, но в главата ми се въртеше единствено мисълта как да подредя следващите два месеца. Тръгнах си. Отвън, пред института, ме срещна колега от нашата група. Разказах му за случая, а той закачливо подметна: „Дай да видя една слаба оценка в книжката на най-добрия ни колега“. Нехайно му подадох книжката си, колегата я разгърна и възкликна възмутено: „Ти подиграваш ли се с мен?“. Едва в този момент надзърнах в книжката си. Оказа се, че професорът ми е писал още предната седмица отлична оценка, но въпреки това ме накара да изям с парцалите материала за огнеупорите. Оттогава не пропусках да минавам всички въпроси – независимо важни ли са, или не. От студентска гледна точка – да, минах се, но от житейска ми остана поуката, че когато трупаш знание (за каквото и да е), няма важни и неважни неща. По време на следването се появи възможност след втори курс да се прехвърля да уча в съветски институт. Аз се запалих и споделих в семейството си. За родителите ми моят интерес към съветския институт не беше много ясен, но не ме спряха. На лице бяха всички необходими условия да бъда одобрен и, естествено, да получа и стипендия. Подадох документите и зачаках. Един ден ме извикаха в канцеларията и ми обясниха, че мога да замина, но трябва да уча на собствена издръжка поне една година, а след това има шанс да получа стипендия. Останах разочарован от факта, че със стипендия заминава колега от първи курс, който се оказа син на партиен ръководител от пиринския край. Споделих у дома за положението и майка ми, като всяка майка, готова на саможертва, ме подкрепи да тръгна. Баща ми обаче отбеляза, че финансово няма да издържим, още повече че не е сигурно дали ще получа по-късно стипендия. Така раздвоен се върнах в София. Отидох в канцеларията, без да знам какво да отговоря. Вътре беше само секретарката за нашата специалност – зряла и спокойна жена, която от дълги години работеше в института. Заговорихме за едно за друго и аз ѝ споделих своите терзания. Жената търпеливо ме изслуша

и много аргументирано ми обясни, че тук, в България, ще стана много по-добър инженер, защото ще трябва и да уча, и да се доказвам. В съветските институти обучението не е по-лошо, но изискванията към чуждите студенти са занижени, подчерта тя. Преподавателите не са склонни да получават упреци, че чуждестранните студенти не усвояват добре съветската наука. Това разхайтва хората и не чакай впоследствие да се устроиш на работа, ако нямаш солидни връзки. И до днес съм благодарен за добрите съвети, които секретарката Касабова ми даде. Дългият разговор с тази житейски мъдра жена ме отрезви и желанието ми да уча в съветски институт се изпари. За себе си отбелязах, че и този път, както по време на кандидатстудентските изпити, нещата имат определена публичност, но и скрит смисъл – затова най-разумно е да продължа така, както съдбата е решила. Ако за следването в съветски институт приех нещата такива, каквито са, и повече не се вълнувах, то за огромното влияние, което имаше върху мене съветската научна литература, мога да споделям винаги само хубави думи. Тя беше в различни области, включително и в моята специалност. Преводната литература беше много богата и ни правеше добре информирани за световната наука. Научната литература беше впечатляващо добре издавана и най-важното – много евтина и достъпна за закупуване. Дойде и последният семестър, определен да разработваме дипломните работи. Това беше много приятен етап в следването, защото вече имаш самочувствието, че трябва да направиш нещо, което ще ти създаде усещането за самостоятелност като бъдещ инженер. Аз още от четвърти курс бях започнал разработването на темата при проф. Румен Димитров и нямах големи притеснения дали ще ми стигне времето. Имах повече време за културния живот в столицата, за спортни срещи и за разходки по Витоша и Пирин. Защитата мина леко и получих отлична оценка. Реално на 28 юли 1967 г. вече имах основание да кажа, че съм с титла инженер-металург. Искам да споделя с вас моя разговор с един от членовете на държавната комисия, проведен на вечерята, която си организирахме тримата колеги, защитили този ден. Иван Василев, директор в ДКНТП, ни разви идеите, които правителството има за подобряване на висшето техническо образование. Основната идея беше, че до този момент (1967 г.) са се дипломирали достатъчно на брой висши технически кадри за мащаба на развитие на индустрията. Следва етап, в който трябва да се наблегне на качеството и структу-

рата на институтите. От него за пръв път чух, че така, както са структурирани ВУЗ-те, е облагодетелствано тяхното бюрократично разрастване и се създава илюзия за неотменимата им необходимост. Това ще доведе до силно специализиране и стесняване на възможностите за пълноценно развитие на специалистите в интерес на икономиката. Иван Василев защитаваше тезата за възстановяване на единен политехнически ВУЗ, който да може да ориентира студентите след трети курс за посоката, в която трябва да се развиват в зависимост от пот ребностите на българската икономика. Много по-късно, когато се запознах със системата във ФРГ, а и виждайки какво става днес във висшето техническото образование у нас, си припомних този разговор и осъзнах, колко е бил прав Иван Василев още през далечната 1967 г. Но уви! нещата се развиха във времето движени явно от други интереси. Семестърът за изготвяне на дипломните работи беше и време, в което трябваше да се осъществи нашето разпределение за работа. Поради стеклите се обстоятелства бях в такова положение, че трябваше да се прибера в Асеновград. Там поне имах къща и при очакващото ме безпаричие това беше важно. През тази година изненадващо най-много места се обявиха за София. За някои колеги това беше мечта, защото знаеха, че разпределението в столицата идва и с големия бонус „софийско жителство“. Мен пък този вариант въобще не ме примамваше, но за Пловдив и по-специално за комбината нямаше нито едно место. Единственото пловдивско място беше за Института по цветни метали, който не се ползваше с популярност, въпреки че пловдивските кандидати бяхме немалко. Появи се и интересно предложение от военизиран институт в Казанлък, но като имах предвид, че един член на нашето семейство вече се е отдал на българската армия, това беше достатъчно да не проявявам интерес. Наистина заплащането там беше най-впечатляващо, но аз продължавах да се ослушвам, докато един ден ръководителят на катедрата не ме извика и не ми нареди нас тоятелно: „Определяй кое място ще вземаш, защото не мога да приключа с разпределението“. Проблемът беше, че студентът с най-висок успех има право пръв да посочи къде ще отиде да работи, а след това другите се включват в съревнованието. Аз не бях обърнал внимание на това и сега трябваше бързо да взема решение. Отговорих, че исках в КЦМ, но… там няма място. „Място има в ИЦМ. Отивай сега там, а по-нататък все нещо ще се открие“ – сръчка ме ръководителят на катедрата. И така аз, който имах право на избор, избрах мястото, към

което никой не се стремеше. След този момент в рамките на няколко дни станах свидетел на битки за софийските места и бях изумен от уменията на някои колеги да си подливат вода, да се представят за големи активисти в студентските организации на комсомола, за да се доберат до софийското място. Епопеята отмина и бързо се изнесох към Асеновград. Бях си определил един месец да почина и от началото на септември да започна работа. Като награда за успешното завършване сестра ми и майка ми бяха уредили карта за почивка в Костенец. Малко профсъюзно, малко пенсионерско, но… това бяха възможностите.

НАПРЕД В НАУКАТА В края на август 1967 г. отидох в Института по цветни метали. За него знаех много малко, тъй като цялото ми внимание през годините беше насочено към комбината. Все пак знаех къде са основната му сграда и част от лабораториите, които бяха на територията на комбината. Първата ми среща беше с портиерката, която ме познаваше още от стажовете в КЦМ. Жената беше се преместила в института и когато ме видя, възкликна: „Казах ѝ аз, че ще се върнеш да работиш тука“. Недоумявайки попитах какво има предвид, а портиерката ми обясни, че преди месеци майка ми е идвала в КЦМ и е искала да говори с някой началник да ми намери място за работа. Кака Славка, така се казваше портиерката, я съпроводила до личния състав. По-нататък майка ми продължила сама. Човекът от личния състав така посрещнал и изпратил майка ми, че тя си тръгнала разплакана от кабинета му. Кака Славка, за която по-късно разбрах, че е активен борец, му се сопнала, че ще отговаря за безобразното си поведение, а майка ми утешила, че рано или късно ще дойда на работа в КЦМ. Разказът ѝ ме трогна с това, че майка ми, която нямаше представа за сложните отношения в обществото, с чиста вяра е тръгнала да ми помогне. Благодарен съм ѝ за майчината загриженост и всеотдайност! Преди кака Славка да ми разкаже историята, не знаех, че майка ми е ходила в КЦМ, но никога не отворих въпрос пред нея за срещата ѝ с кадъра на личен състав – не исках споменът да я унижи

отново. Години по-късно трябваше да работя със същия този човек и се питах как да го приема в кабинета си, като мислено си представях разговора им и лицето на майка ми. За щастие терзанията ми траеха кратко, тъй като още при първата ни среща предложих на този човек да се пенсионира. Малко избързах в разказа си. В края на август 1967 г. първата ми задача беше да посетя личния състав на ИЦМ. След разговора с портиерката кака Славка се бях подготвил за не особено приятна среща. Останах обаче приятно изненадан, когато ме посрещна един достолепен човек – Димитър Попов. Попов ме изслуша внимателно, прие писмото за разпределението ми, усмихна се и… дотук приключи приятното усещане. Човекът от личен състав най-учтиво ми обясни, че нямат място и не са давали искане да бъде разпределен нов специалист в института. Ударът беше огромен – нямах план Б! На излизане кака Славка разбра какво е станало и побърза да ме окуражи: „Тая работа няма да я оставяш така. Върви в София и си уреди нещата!“, сръчка ме славната портиерка. Аз нямах и друг избор – върнах се в ХТИ и отново отидох при секретарката, която ме разубеди да остана да уча в България и ме подтикна да не страдам, че други са се уредили да учат в съветски институт. Обясних ѝ ситуацията, тя направи справка, видя, че заявката за мястото е редовна и се свърза с отдел „Кадри“ на Обединението по цветна металургия. От отдел „Кадри“ обясниха, че всичко е наред, просто чиновниците си мислели, че чак толкова бързо няма да се появи човек, и затова оставили съобщението за назначение за септември. Да, те не бързаха, но и не знаеха, че други могат да имат нужда да почнат работа колкото се може по-скоро. Наложи се да отида и в Обединението. Във въпросния отдел Калинка Христова, шефката, ме посрещна и ми подготви ново писмо, което да представя в ИЦМ. В този момент влезе неви сок мъж с прошарена къдрава коса и по поведението на Христова разбрах, че това е началникът ѝ. След като обсъдиха някакъв служебен въпрос, Христова направо запозна началника си с моя въпрос и му предложи да подпише писмото. Началникът измърмори нещо, което усетих, че е срещу хората от ИЦМ, подписа писмото и се обърна към мен: „Да кажете на Кунчев да докладва, че сте почнали работа“. В този момент не знаех нито кой е мъжът с прошарената къдрава коса, нито кой е Кунчев. Когато останахме само с Христова, тя ми обясни, че съм се срещнал с генералния директор на Обединението др. Йорданов, а Кунчев е директорът на ИЦМ. Тези две имена много години ме съпътстваха и по-нататък често ще ги споменавам. С новото писмо

от най-високата инстанция, получено по най-неочаквания и непредвидим начин, се върнах в ИЦМ. Димитър Попов отново ме прие с думите: „Момче, нямаме свободно място, не можем да те приемем на работа“. Въоръжен с документ, подписан лично от директора на Обединението по цветна металургия, вече имах смелост и дори цитирах дословно последната фраза на Йорданов, изречена на излизане от стаята. В този миг сякаш тресна гръм. „Ама ти истина ли говориш?“, гледаше ме недоумяващо Попов и не искаше да повярва на думите ми. Предложих му да се свърже с Калинка Христова и да се увери сам какво е поискал Йорданов. Това още повече го обърка, взе писмото и излезе от стаята, а аз останах да чакам. Попов се забави повече, отколкото очаквах, и тъй като не разбирах все още административните порядки, започнах да се вълнувам и да си мисля, че пак ще ме разиграват. След петнадесетина минути в стаята влезнаха двама души заедно с Попов и започнаха да ме разпитват как съм успял да взема писмото, като намекваха, че имам голяма връзка или че съм рода с генералния директор – нещо, което и през ум не ми е минавало. С въпросите си хората искаха да разберат да не би да е дошло протеже на големец. Разговорът, ако това изобщо можеше да се нарече разговор, беше унизителен, но стисках зъби – какво друго можех да направя в тази ситуация. Пък и нали сам се насадих в ИЦМ (за което вече съжалявах). В началото си мислех, че единият от двамата мъже е въпросният Кунчев, но се оказа, че е икономическият директор Попзлатев, а другият беше от профсъюза (тази личност много бързо излезе извън полезрението ми и много рядко го срещах след това). Дойде секретарката и съобщи, че директорът ни чака. Тогава си дадох сметка, че предстои още едно изпитание. Влязохме в кабинета на директора. Кунчев беше як, чернокос, с пронизващ поглед и първите ми впечатления бяха меко казано смразяващи. Попов му докладва, показа писмото, което носех, и малко подличко му съобщи за поръчката на Йорданов. Кунчев го погледна, погледна и мен и отсече: „Сега ме остави да поговоря с колегата“. За пръв път в тези тревожни часове чух дума, която ме окрили. Значи все пак не съм някой, който търси работа, а колега, който иска да постъпи в ИЦМ. Започнахме разговора за обикновени неща – откъде съм, защо толкова скоро след защитата започвам работа, за семейните ми проблеми. След около час разговаряхме по най-различни въпроси, но най-сетне Кунчев заби гвоздея и ме заразпитва защо съм избрал ИЦМ. В този момент блокирах. Предварително имах много обяснения, но директният въпрос под смразяващия поглед на този набит,

здрав мъж ме завари неподготвен и объркан. Кунчев поиска да знае какви са интересите ми в науката, и да научи повече за заниманията по подготовката на дипломната ми работа, а аз в отговорите си се стараех да покажа колко е важно да се владее физикохимията като основа за развитието на металургичните процеси. В хода на разговора разбрах, че в института има лаборатория по „Теория на металургичните процеси“, която е в секцията, ръководена от Кунчев. Кунчев ми даде да разбера, че ако това е интересно за мен, мога да започна работа в тази лаборатория. Отговорих утвърдително и почти автоматично, защото имах една цел – да започна работа и да получавам заплата. Много скоро, освободен от битовите проблеми, си дадох сметка, че може би през цялото време съм се стремял към такъв вид работа и че след толкова перипетии отново съдбата ме доведе до желания бряг. На 4 септември 1967 г. беше моят първи работен ден като инженер-металург по цветни, редки и благородни метали в лабораторията по „Теория на металургичните процеси“ към секцията „Добив на цветни метали“. Бях представен от директора в лабораторията, където новите ми колеги ме приеха радушно и аз започнах да се запознавам с особеностите на организацията на работата. Ръководител на лабораторията беше инж. Величко Братанов – много интересен човек и по своему особняк. Той беше съветски възпитаник и имаше специално отношение към съветската наука – беше убеден, че в съветската наука са дадени всички отговори и за нашата металургична наука. В убежденията му имаше доза истина, доколкото на онзи етап разполагахме предимно с информация за научните постижения от там (почти винаги украсени идеологически). Най-оригинален за мен беше със защитата си на теорията за нестационарната термодинамика на руския учен Вейник. В началото не можах да схвана философия та на тази теория, тъй като тя стъпваше на класическата термодинамика и се разкрасяваше понякога с различни нови доказателства. За мен всичко това беше очевидно и не виждах защо трябва да развиваме нов научен раздел в теорията на металургичните процеси, когато известните ни методи на изследване дават възможност да проследим промените. Отначало се опитах с устрема на млад специалист да прилагам изводите на Вейник, но не ми се отдаваше. Нещо по-интересно, други млади колеги действаха по начин, усвоен от студентството, и инж. Братанов не им правеше обструкции, а от мен очакваше да пречупвам заданията през любимата му теория. Явно като нов сътрудник в мое лице търсеше последовател, но

уви! и аз бързо приех тактиката на колегите си, а инж. Братанов така и не успя да ме спечели за теорията на Вейник. Лабораторията ни не беше с много сътрудници, а и по-голямата част от тях бяха значително по-възрастни от нас. Тук обаче работеше и един колега, завършил химическия факултет на Пловдивския университет – Костадин Кънчев – Цеко. С него се сдружихме, допаднахме си по характер и разбирания за работата и живота. Макар и да имахме задачи върху различни проблеми, те все пак бяха свързани с физикохимични процеси от металургията. Споделяхме ги, помагахме си и това ни доставяше удоволствие, имайки предвид, че в Института отношенията между сътрудниците не бяха на висотата на образованието, което колегите притежаваха. След няколко години Цеко реши да премине на преподавателска работа във Висшия институт по хранително-вкусова промишленост и в Пловдивския университет, но ние никога на прекъснахме приятелските си отношения. Животът ми вече се беше настроил на нови релси – на работа, вкъщи, на срещи с някои останали стари приятели. Създавах нови връзки с колеги от института, от комбината и като че ли взех да се успокоявам. Но за мен спокойствието означава, че вече нещо друго зрее и ще се появи скоро. Спомняте си, че на едни упражнения се срещнах с момиче. Е, това беше срещата, положила началото на много трайна връзка, която по всичко личеше, че в подходящото време ще има свой естествен финал. За мен времето беше дошло. Връщайки се в Асеновград започнах работа, а момичето остана в София да завърши дип ломната си работа. В събота се втурвах към София, за да сме заедно. Давате си сметка какви бяха възможностите за комуникация през онези години и за да използваш времето, най-често пътуваш с нощните влакове. Та опитах така известно време и решихме, че е време да направим нещата по-добре и заедно с приемането на предизвикателството да започнем работа като инженери, да се съберем и да се впуснем в приключението да създадем семейство. Така на 8 октомври 1967 г. подписахме граждански брак и в тесен приятелски студентски кръг направихме своето скромно сватбено тържество в София. Кумуваха ни Георги и Стефка Чакърови – брат и сестра, които бяха част от студентската ни компания. На събитието беше братът на жена ми, Петьо, и Иван, брат на зет ми. Върнахме се в Асеновград. Майка ми хем се изненада, но и като че ли го очакваше. Най-много я притесни това, че Лени (това е името, с което само аз се обръщам към съпругата ми) е от другия край на

България и трудно ще се среща със сватовете си, а жена ми – с родителите си. Малко се отклоних от научната тематика, но не мога да не отбележа, че тези две важни за мен събития (да започна работа и да се оженя) станаха в рамките на един месец – месеца, в който навърших 25 години. Да се върнем в ИЦМ. Почерпих колегите за моето събитие. Всички бяха учудени за това, което съм направил, и най-вече за това, че никой нищо не е разбрал. Само приятелят ми Цеко знаеше за моите намерения, но за самото събитие и той се изненада. Така или иначе всички ме поздравиха и ми пожелаха дълъг и успешен семеен живот и естествено много деца. Продължих по задачите. С Братанов работех добре, въпреки особеностите на неговия характер, но най-важното беше, че задачите ми поставяше директно Кунчев, защото те бяха елементи от неговата докторска дисертация, за която думата имаше той. Работех основно по въпросите на термодинамиката на стопилки на метални сплави на основата на оловото с цел интензифициране на процеса на селективно разделяне и формиране на нови кристални фази. Изключително интересно поле с възможности за много експериментална и теоретична работа. Насочеността на тази разработка ме ориентираше по-далече от приложните работи, свързани пряко с внедряването в практиката. Това ми създаваше известно неудобство пред колегите, за които критерият за оценка беше икономическият ефект от внедряването на технология, материал или нов продукт. Така продължих почти две години и вече търсех да се случи нещо, което да внесе нови моменти в работата ми, защото тя не ме провокираше достатъчно. Провокацията дойде съвсем неочаквано. В началото на седемдесетте години Кунчев се готвеше да замине в Западна Германия на дългосрочна специализация и затова полагаше усилия да приключим с предвидената програма по сплавите. Често помежду си говорихме на немски, за да се упражнява за бъдещото обучение. Един ден, връщайки се от София, секретарката ми каза: „Днес е бесен. По-добре не се мотайте тук“. Това беше достатъчно няколко дни да си остана в лабораторията, която е далече от директорския кабинет, и да почакам да ме извика. И Кунчев наистина ме повика. Аз взех със себе си последните данни, считайки, че ще говорим по работата. Явно по-спокоен, Кунчев направо ми заяви: „Следващия четвъртък се готви да се явиш на изпит по немски език в Министерството на външните работи“. Новината беше зашеметяваща, още повече че не ми беше ясна причината. След миг на смут той ми

обясни директно какво се е случило. Министърът на химията и металургията Георги Павлов, като разбрал за намерението на Кунчев да отсъства една година, го извикал и му дал да разбере, че тези програми не са за директори, а за млади и обещаващи специалисти. Ако няма такъв в ИЦМ, да каже своевременно, за да не изгуби страната ни тази възможност. Напълно правилно Кунчев смятал, че трябва да намери подходящ кандидат от института. Призна, че не бил склонен да ме предложи веднага, тъй като работим заедно и ще има сериозни обструкции от партийното бюро. Затова направил предложение за колега, което никога няма да се възприеме. Всички отхвърлили кандидатурата на колегата (въпреки неговата впечатляваща инициативност) и единодушно предложили мене. Тактическият ход на ръководство да излезе с антитеза, за да се приеме впоследствие истинската теза, и в моята практика е вършил добра работа. Явих се на изпита, който беше много лесен в сравнение с това, което ме очакваше в бъдеще. Така спечелих стипендия на УНИДО за Западна Германия, която днес би се сравнила с получаване на магистърска степен. За обучението ми в Германия съм благодарен на директора Кунчев, който постъпи като модерен ръководител, давайки шанс на младите да се развиват. Започнах да се стягам за пътуването, което трябваше да стане в края на октомври 1971 г. В подготовката имаше инфарктен момент, тъй като не бях член на Партията и това можеше да ми попречи за издаване на изходяща виза. Със съдействието на членове на партийното бюро, други партийни функционери и с личните гаранции на един партиен секретар от Асеновград преодолях тази опасност. На 30 октомври вече имах билет за самолет на „Луфтханза“, паспорт за чужбина с надлежната инструкция как да се държа във враждебния западен свят (от който аз пък от своя страна се стремях да науча нещо повече не само за моя занаят, но и за живота там). И така полетях… За житейските преживявания и за новите приятели ще пиша в друга част на моите срещи. Сега ще продължа за научната ми работа в Германия. След първата ми среща в централата на УНИДО във Франкфурт се отправих към Академията „Берг“ в Клаустал Целерфелд – малко селище в планината Харц, изцяло занимаващо се с обучение на минни специалисти от цял свят. Посрещнаха ме добре, но за моя изненада проф. Куксман ми каза, че за тематиката, по която искам да работя, той счита, че не е най-подходящ, и се е договорил с проф. Винтерхагер от Политехниката в Аахен да поеме моята специализация. Те двамата просто закъснели да се оба-

дят в централата. Не знаех как да реагирам, тъй като такава ситуация въобще не ми е минавала през ума. Всичко това беше толкова внимателно представено пред мен, че много скоро се окопитих. Проф. Винтерхагер се пошегува, задавайки ми въпроса какво търся там, като те ме чакат в Аахен. Разбрахме се, че ще гостувам два дни на Академията „Берг“, тъй като има какво да видя. Да, в Академията имаше какво да се види, но и планината, по която е ходил Хайне, не беше за пренебрегване. Не сгреших и с новите приятели, асистенти на професора. Ще запомня приятната вечер в „Златния елен“, където Хайне е написал прекрасни поеми и пътеписи. Потеглих отново на път. От източната граница на ФРГ трябваше да отида на западната. Естествено избрах да пътувам с влак, за да видя повече от страната, макар и в движение. Пристигнах в Аахен вечерта на 3 ноември 1971 г. На гарата ме чакаше Волфганг Краевски, който с усмивка ми рече: „Веднага те познах по куфарите“. Колкото и да беше шеговито, толкова беше и точно, защото такива мукавени куфари там от войната сигурно вече не се намират. Квартирата ми беше в гостната за специализанти, където наемът беше поносим. На следващия ден се срещнах с проф. Винтерхагер. Той се интересуваше от моето обучение във ВХТИ, за дисциплините, които съм изучавал, за работата ми в ИЦМ. Аз си бях взел доста литература, която беше на руски. Проф. Винтерхагер беше впечатлен от добрите книги по металургия и теория на металургичните процеси. Смути ме забележката, че тези книги биха били чудесно помагало на немските металурзи, но те все по-малко четат? След дълга дискусия подготвихме изследователската програма, която продължаваше работата ми по термодинамика на двойни и тройни метални системи, определяйки термодинамичната активност на отделните компоненти с цел определяне на оптимални параметри за селективно разделяне в течна фаза. Особеното в тази програма беше работата с оловни стопилки, набогатени със злато. Поради голямата взаимна разтворимост този тип сплави се изследват трудно и изискват подходяща апаратура и анализи. За мен беше изненада как свободно се боравеше със злато, докато при нас за един грам злато се изписваше много хартия, а отчетът за този грам беше изпитание. В работата ми съдействаше Волфганг, с когото бяхме в един кабинет. Част от програмата изпълних в Берлинския технически университет, където бях командирован за един месец. Там работата по мик роскопските изследвания се следеше от проф. Камел, работил с нашия учен проф. Странски.

Друга важна част от моята програма беше практическата, която имаше за цел да се запозная с практиката на немските заводи за цветни метали. Доброто в тази програма беше, че не бях приеман като посетител, а имах възможността по две седмици да бъда в няколко завода и с прякото съдействие на водещ технолог да проуча не само технологиите, но и организацията на работата. Така прекарах определеното време в Щолберг в Завода „Бинсфелдхамер“, в Браубах – в Завода за преработка на оловни отпадащи акумулатори, в Дуисбург – в Завода на „Металгезелшафт“, където функционираше модерната за онези години технология на „Империал Смелтинг“ пещта, в Хамбург – в Завода на „Норд Дойче Афинъри“, където проучих тяхната технология за рафиниране на оловото и, много по-важно, технологиите и оборудването за извличане на благородни и редки метали, съпътстващи оловото, както и създаването на стокови продукти от тях. Много срещи имах, но няма да забравя разговора ми с директора на Завода в Браубах г-н Мюлер. Разпитвайки за много неща, включително и за организацията, за работниците, той много бързо ми каза: „Питай за технология, за машини, но не си губи времето да разбереш нашата организация, тъй като нищо не можеш да промениш във вашата“. Толкова директно мнение по тези въпроси за пръв път срещах и го запитах защо така мисли. Тогава той ми разказа, че повече от 15 години е живял в СССР като военнопленник и е работил в оловодобивен завод на Урал и добре познава нашата соцфилософия за организиране на производството, на труда и неговото заплащане. Имаше неос порими аргументи и аз реших тази част от информацията в другите заводи да я минавам по-бързо, за да не изслушам някоя друга лекция. Практическите занимания ме убедиха, че у нас за онзи период създадената цветна металургия концептуално не се различаваше много от немската, въпреки че по-късно често се упреквахме, че тя е съветска и изостанала. Проблемът при нас беше, че се икономисваха много от инвестициите, свързани с по-добри условия на труд, за опазване на околната среда, за механизация и автоматизация. Важно беше да произведем повече, да изпълним плана, а другото беше оставено на системата за рационализации, на допълнителните научни разработки, което не беше в състояние да запълни този голям недостатък на металургията още в етапа на началното инвестиране. Въпреки че ограничих въпросите по организацията на производството и на труда, не ми пречеше да наблюдавам и анализирам как се работи. Най-същественото беше, че всеки знаеше своите отговорности, изпълняваше ги, без да се меси в това, как другите ги

изпълняват. Това беше задача на друг, но ако по причина на работник или ръководител в производството нещо не е така, както е предписано, много уговаряния или спорове нямаше – поемаш сурова икономическа санкция, а ако си многознайко, ти си нежелан на работа и си свободен да търсиш друго решение. Помисли си как ще процедираш. Така използването на работното време е над 80 процента ефективно. Това у нас го нямаше, а и днес в металургията не е постигнато. С течение на времето след многото контакти с колегите и професорите в Института по металургия и електрометалургия на Политехниката на Аахен успях да създам впечатление, че има какво да споделя с тях относно някои въпроси на рафинирането на цветните метали, а и по стечение на обстоятелствата в програмата на 6-ия семестър се предвиждаше студентите да изнесат лекции по пирорафинация на оловото. Проф Винтерхагер ми препоръча да подготвя 12 лекционни часа за рафиниране на оловото, но да използвам това време да представя и моите изследвания в областта на термодинамиката на сплавите в течно състояние. Предложението му малко ме изплаши, тъй като нямах никаква представа дали мога да говоря по тази тематика, и то пред студенти и колеги, които показаха жив интерес – още повече на немски език. Имах време да се подготвя, а си бях взел и руските буквари. Няколко дни преди определената първа лекция в коридорите видях плакат, разпространен по институтите на политехниката за моите лекции. Попитах Волфганг това пък защо е? Той съвсем спокойно ми отговори, че е сигурен, че ще дойдат слушатели от другите институти и че това е нормална практика. Познавах студентите по цветна металургия. За разлика от моя курс, в който имаше повече от сто човека, от които завършихме една трета, тук студентите в курса бяха 20 човека, от които половината – южноамериканци. В деня на първата лекция присъстваха около 50 човека, половината наши – другите бяха основно от металознанието. Започнах твърде теоретично и в тези часове въобще за металургия не стана въпрос. Колко съм бил ясен не знам – приятелите колеги ми казваха, че всичко е много интересно и нещата са се получили добре. Приех го като израз на учтивост, но професорът ме извика и отбеляза, че правилно започвам с теорията, защото създава интерес особено у хората от металознанието. На следващата лекция сигурно ще дойдат повече хора от тази специалност. Що се отнася до практическите въпроси, да не се притеснявам. Така и стана. В началото слушателите от Института по металознание бяха много активни и практически се получи семинар по течните сплави и

тяхната физикохимия. Когато съобщих, че следващия път ще започнем с технологиите по пирорафинация, в залата бяхме само от нашия институт. Просто германците отиваха само там, където очакваха да чуят нещо интересно, не си губеха времето да слушат теми извън тяхната специализация. Това ми направи впечатление, тъй като у нас се стремим да знаем от всичко макар и по-малко, а на тясната специализация обръщаме внимание само при крайна необходимост. Скоро след този кратък курс по пирорафинация Съюзът на учените (нещо като нашето НТС, но в политехниката) ме покани да представя доклад за българската цветна металургия. За мен това беше много важно предложение, защото, въп реки че бях при тях да се уча, все пак и аз имах какво да кажа. Събрах информация от някои немски списания, от наши книги, които бях взел, и от моите знания и подготвих добър мате риал. Аудиторията беше академична, а аз се подготвих технологично и икономически. Темата създаде интерес, имаше въпроси, които излизаха извън нея, но аз запазих самообладание. По-късно проф. Камел пожела да прочета същия доклад в Техническия университет в Западен Берлин. Приех, но само за хората от специалността по цветна металургия. На лекцията имаше и човек от списанието „Ерцметал“ и професорът ми предложи от името на института да отпечатат текста на лекцията ми. Обещах му да му го предоставя, след като нанеса някои корекции, за да е подходящ за печат. Разказвам тези подробности, защото в България имах проблеми. Наближи краят на моята специализация и аз подготвях вече окончателния вариант на реферата си. Започнах все по-често да усещам носталгията. В същото време ми беше мъчно, че ще се разделя с новите си приятели, които нямаха нищо общо с налаганата у нас представа за студените и недружелюбни германци. Макар и не директно, но от много места ми беше подсказано, че при мое желание мога добре да се устроя на работа във ФРГ. Разсеяно изслушвах подобни намеци и отговарях, че такова предложение не ме вълнува, тъй като ме чакат моето семейство и моите приятели. Върнах се след многомесечно отсъствие от дома. С моите хора имах предимно пощенска връзка и много рядко телефонна. Да се прибера вкъщи след толкова дълго отсъствие, за мен беше истинско щастие. Синът ми се радваше, жена ми трепереше от вълнение, че съм отново със семейството, приятелите чакаха с нетърпение да разказвам за другия свят, за който в онова време се разпространяваха много глупости и малко истини.

Върнах се на работа в ИЦМ. Директорът ме посрещна и веднага разпореди да се хващам за старата тематика. Много говорихме за целия ми престой, за изследванията, за заводите, за лекциите и доклада и че ще го публикувам в „Ерцметал“. Мина може би месец и един ден се появи инструкторът, който ми разясняваше как да се държа в западната държава. Тогава през мен мина като ток мисълта, че от разговора с този човек нищо не си спомням и нямам представа дали в Германия съм се държал според инструкциите. Явно сега ще трябва да говоря нещо, но какво… Добре че срещата се проведе в кабинета на директора. Започнах да разказвам общи неща, но инструкторът мина към въпроси. Отначало ми беше лесно да отговарям, но в един момент той започна да ми задава въпроси, които ме озадачиха, защото някой трябва да му е казал за случки, които за мен са били всъщност несъществени в онзи момент. Но най-тежък беше въпросът къде и кога съм говорил за нашата металургия. Бях готов веднага да обясня, но се намеси Кунчев, който подхвърли със сериозен тон – та какво може Добрев да говори за българската металургия, той не я познава. Забележката му ме изненада – Кунчев много добре разбираше какво знам, а и му бях разказал за доклада и готвената публикация. Въпреки това твърдеше пред инструктора, че не познавам българската металургия – дори по едно време в разговора ми скръцна със зъби да мълча и ме нахока. Бях в патова ситуация. Инструкторът знаеше, че в Берлин съм изнесъл доклад и твърдеше, че съм дал данни, които се считат за секретни. Започнах да осъзнавам истинската ситуация и избрах да играя ролята на наивник. Версията ми беше, че съм имал изпит и съм разработил въпроса на база на стара публикация в немско списание. Това беше вярно. Дотук добре, но инструкторът излезе с „необорим аргумент“: „Ако ти си ползвал данни, за които те не са били сигурни, че са верни, след тяхната употреба от теб те ги считат вече за достоверни“. „Толкова по-зле за тях“ – подхвърли язвително Кунчев. Продължението на разговора след забележката на Кунчев беше нравоучително и аз тягостно го изслушах. Отдъхнах си, когато на приключване инструкторът подметна: „Внимавай, ти си много млад и сигурно пак ще пътуваш, дръж се подобаващо“. След тези думи напуснах кабинета на директора, а срещата на Кунчев с инструктора продължи още известно време. Изчаках Кунчев да ме извика след това, но знаех, че когато е ядосан, не води разговор по темата, която го е изкарала извън релси. След два дни подновихме разговора. „Театрото изиг рахме добре – отбеляза Кунчев, – опасявах се, че ще се изложим,

тъй като и аз бях изненадан, но и ти се справи. Дай да видим какво правим по-нататък. Първо, намери начин да кажеш на проф. Камел, че отлагаш изпращането на статията. Ти така и така доста си закъснял. Второ, помисли кой може да е давал информация за теб. Срещал ли си се с други българи?“ С проф. Камел нямах проблем, а за това, срещал ли съм се с българи, също бях наясно. Единствено с търговския представител на България във Франкфурт се срещах няколко пъти, но с него не съм споделял почти нищо за заводите и за хората от института. След като се поуспокоих и анализирах ситуацията, стигнах до извода, че събитията, които аз не считам за важни, за други са били важни. Спомних си, че в Щолберг имаше един практикант от Македония. Нашата позиция беше много по-различна. Аз бях пряко прикрепен към главния инженер и давах понякога с негово знание разпореждания, а Боре ме гледаше с доза недоброжелателност. Той обаче постоянно говореше колко приятели има у нас. На бирените вечери с немските колеги Боре не беше канен, пък и в мене не се появи балканска съпричастност да го поканим. Така си обясних откъде инструкторът знаеше за заведението, в което се събирахме на по халба бира. Аз посещавах и една сръбска гостилница – бирария „Зубкович“, която беше любимо място на колегите да се нахранят с балкански специалитети, да пийнат бира и при това на приемливи цени. За заведението и за моите посещения там, инструкторът явно не знаеше. Сърбинът беше много колоритен, но в него не се съмнявах. Що се отнася до информираността на инструктора за Берлинския университет, повече съм склонен да приема, че някой друг роден специализант е докладвал. Постарах се да забравя за това преживяване и се отдадох на работата. Сега имах за цел да започна по приложни задачи, за да реализирам и икономически резултати. Само с наука не можех да защитя заплатата си. Съсредоточих вниманието си върху рафинирането на оловото в ОЦЗ Кърджали. Разработката ми беше свързана с нов процес на окислителното рафиниране, много интензивен и с високо извличане на основния метал. С приключването ѝ разбрах, че при онези икономически условия времето не е пари. Икономическата ефективност на разработката (процесът протича три пъти по-бързо и няма да се консумира гориво и ток както при предишния процес) беше орязана от факта, че планът в ОЦЗ Кърджали е разработен за определено количество и от производството не се иска повече. Когато в предложението за разпределение на икономическия ефект включихме хора от завода, те върнаха разчета,

за да включим потенциалния ефект от по-високата производителност. Той нарасна значително, парите се разпределиха, но въпреки това от завода не допуснаха да произведем повече метал, за да не се превърне по-ефективното производство в план за следващата година. Спомних си разговора с г-н Мюлер и се убедих, че беше прав – технология можем да направим, но системата не може да се смени. Все пак това беше първата ми съвместна разработка с Кунчев, която беше и част от неговата професорска дисертация. Всеки научен сътрудник беше насочен да се занимава с определен завод, да го познава, да предлага потенциални задачи с цел да защитим издръжката за следващите години. Аз като един от последните в секцията по добив на цветни метали, а и отсъствал дълго време, за което някои колеги не криеха завистта си, поех най-непрестижния завод – металургичното предприятие в Елисейна. Искам да отделя повече време за този завод. Елисейна беше най-старото металургично предприятие на България. Тук през 1905 г. е произведен в промишлен мащаб меден щейн, който е бил изнасян за Белгия. Суровината идвала от близката мина „Плакалница“. Предприятието работеше да края на XX век. То прилагаше класическо шахтово топене и конвертиране на щейна до черна мед. Тя се преработваше до катодна мед в медодобивния завод в Пирдоп. Като стар и немного представителен за социалистическата металургия на страната на този завод се поставяха нестандартни планове и задачи. Суровинната му база беше сбирщина от концентрати, полупродукти и вторични суровини. Очевидно по-старите колеги бягаха от този завод. Аз без особен ентусиазъм поех отговорността и започнах да си изграждам програмата. В завода се срещнах с мотивирани за работа млади инженери и директор, който беше създал подходяща работна атмосфера. Всички бяха местни, от Искърското дефиле, и много обичаха своя район. Бях приет добре от директора Митев, от главния инженер П. Станков, от началника на металургията инж. Цветан Петров и др. С всички създадох колегиални отношения, но с Цветан Петров те бяха изключителни. Негова особеност на характера беше, че всекидневно предлагаше все нови и нови идеи как да променим състоянието на завода, и след като ги поставяше на масата, заявяваше: „Сега вие сте на ред“. Много спорове сме водили, но и много от неговите идеи се реализираха. Така съвместно оптимизирахме работата на уникалната шахтова пещ, наречена гальовно „Ел Мода“ (елисейнска мода). Понякога

си казвахме, че тя опровергава всички теории за шахтовите пещи, но работи превъзходно, за да отговори на суровините, с които разполагаме. Във връзка със суровините имах много интересна ситуация. Обединението в София по непонятни за мен причини беше внесло от Филипините меден концентрат с около 10 процента арсен. От Пирдоп отказаха да го преработят, защото и без това преработваха челопешки концентрат, който имаше също високо съдържание от този елемент. Като по-силни те се наложиха и концентратът се разтовари на гара Елисейна със задачата да се преработи. Колегите бяха много притеснени, защото нямаха никакво решение, а опасността да отровят района, беше реална. Обърнаха се към нас за съвет. Аз бързо проучих практиката в света и установих, че има решение и дори има съоръжения в Пирдоп това да се осъществи. Предложих по примера на „Оуто Кумпу“ да се извърши неутрално и леко редуциращо термично третиране на концентрата, улавяне на арсена като кондензат на негово стабилно съединение, запечатването му в подходящи съдове и загробване в стари минни шахти. Всичко е доказано, а фирмата предлага и продажба на технология и оборудване, ако такова не се намери у нас. Всичко това струва пари, но можеше да се изпълни до шест месеца. Отидохме да докладваме в Обединението. Реакцията беше разочароваща. Отговорът беше да се преработи концентратът без нови инвестиции, без допълнителни разходи. Това не е планирано. Никой от нас не посмя да постави въпроса, а кой планира покупката на 12 хиляда тона концентрат с 1000 тона арсен. Пак се сетих за г-н Мюлер – той беше прав. Тази суровина се преработи за много дълъг период, за да не стане инцидент, но за икономиката, за природната среда и за хората – мълчание. Когато пирдопският завод беше купен от белгийците, едно от техните инвестиционни предложения беше да се въведе редукционно пържене на челопечкия концентрат. Това не стана, защото тази златоносна мина я продадохме на чужда фирма, която изнася концентрата в завода „Цумеб“ в Намибия. Един от проблемите на Елисейна беше преработката на голям брой полупродукти, съдържащи мед от другите заводи. Най-голям дял имаше клинкерът от КЦМ. В нас се зароди идеята да преработваме клинкера в отделна пещ при специфичен режим, а основната пещ да натоварим с по-качествени суровини и да повишим нейната производителност и ефективност. Заложих ме тази задача в плана. Прие се и заработихме. Това беше добър проект, защото разглеждахме проблема комплексно и променихме много неща в оборудването, създадохме модерна система за

газоулавяне и очистка. Всичко беше продукт на специалистите на ИЦМ – Илко Илиев, Стефан Пиронков, на колегите от секция та по добив на цветни метали под моето ръководство. Искам да подчертая, че нищо нямаше да направим, ако Цветан Петров, главен инженер на завода, не ни подкрепяше и не участваше във всеки етап на проекта с ценни практически съвети. Внедряването мина с обичайните проблеми за всяка нова технология. Пещта влезе в редовна експлоатация и годишно преработваше 20 хиляди тона клинкер. Когато Обединението започна да готви нови планове за повишаване на производството, беше взето решение новата пещ да премине изцяло на концентрати и да намали преработката на клинкер. С това решения производството на конверторна мед в завода вече достигна 13 хиляди тона годишно. Когато поех отговорностите по разработване на теми на Елисейна, производството беше 7 хиляди тона. Системата за израстване в научните институти беше такава, че се изискваше както практически резултати, така и научни. Вече бях натрупал доста материал от изследванията по термодинамика на сплавите. Тези данни ги използва Кунчев за своята научна разработка за придобиване на старши научен сътрудник първа степен, равностойно на професорско звание. Нямаше причина и аз да не ползвам част от тях, но счетох за по-правилно да продължа в същата област, но в направлението, в което работих в Аахен. Имайки предвид, че в СССР металургичната наука е развита добре, кандидатствах да стана задочен аспирант в „Горный институт“ в Ленинград. Това беше най-старото висше учебно заведение още от времето на Петър първи. Някои мои колеги бяха защитили дисертации там и дадоха много добри референции. Явих се на конкурс успешно и получих правото да се запиша за задочен аспирант в „Горный институт“ на името на Плеханов. По закон ми се полагаха две седмици командировка, за да се зачисля и да подготвя програмата. Имах привилегията да се настаня в общежитието на института. Така икономисах някоя и друга рубла, но парите трябваше да се отчитат, а ако ги похарчиш, се плащаше двойно. Е, сега можах да оценя, че общежитията в Дървеница изглеждаха като хотел поне три звезди. Невероятен вътрешен безпорядък, но що се отнасяше до режима – беше казармен, особено по отношение на прибирането вечер. Представих се на проф. Пискунов, ръководител на катед рата. Един достолепен възрастен човек. В приятен разговор му обясних моите идеи за работа. Поне на вид професорът ме слушаше внимателно, но често ми задаваше въпроси, от които

разбирах, че всъщност си мисли за нещо друго. Не смятам, че езикът беше проблем, защото говорех по-добре от асистента от Грузия. След като приключих, проф. Пискунов ми каза, че тази тематика е повече интересна за друг колега от катедрата – професор Бумажнов. Извика го и аз повторих моя репертоар. Не произведох някаква видима реакция. Оставиха ме за следващия ден и ми пожелаха да се разходя из красивия град, което беше истина. На другия ден Бумажнов ме прие и ми представи програма, която по негово виждане ще бъде много интересна за мене. Опитах се да се върна към моите изследвания, но разбрах, че името на този човек много прилича на неговия нрав (Бумажнов=Хар тиен). За себе си реших, че с тези хора няма да направя дисертация. Спомних си моя разговор със секретарката на канцеларията на нашия факултет в ВХТИ, когато взех решението да продължа следването си в България, а не в СССР след нейния житейски съвет. Явно трябва да свърша всичко у нас. След тази среща повече не се появих в института, но пък имах първия шанс за десет дни да видя почти всичко от красивия Петербург. Прибрах се в Пловдив и всички очакваха да бъда във възторг. Да, бях във възторг от това, което видях, но не и от формализма на хората, за които мислех, че могат да ме научат на нещо повече в металургичната наука. Докладвах на ръководството, че ще правя дисертация свободно в нашия институт. Помолих Кунчев да ми бъде ръководител, за да спазим закона и да мога да се явя на защита, когато му дойде времето. В същото време направих промяна в направлението за научна работа, като се насочих към изследвания с разработване на технологични решения за продукти на цинковата металургия. Кунчев се съгласи и тръгнах към София да оформя това положение в Министерството на образованието. Когато изясних за какво съм дошъл и какво предлагам, двете жени се спогледаха с изумление – как така ще се откажа от аспирантура в СССР, как ще се обясни, че едно место не е заето, това е невъзможно. Намерих оправдания в това, че ще спестя на държавата пари, но жените се разсмяха – щом парите са предвидени, то те ще се похарчат, а след като обявят местото за свободно, кандидат ще се появи, макар и да не е полагал конкурсни изпити. Това не ме вълнуваше, тъй като вече бях зачислен в България. Тематиката беше интересна и важното беше, че аз я започвах в научната сфера, а в същото време тя беше с определена практическа насоченост. Не изоставих проблемите на Елисейна, но по-рядко пътувах до този завод. Сега се бях съсредоточил в лабораторията и в анализа на практиката на КЦМ. По дисертацията

работих почти три години. В същото време трябваше да работя и по други по-приложни въпроси, за да осигурим с колегите от секцията издръжката на Института. Участвах и в някои задачи, поставени от ДКНТП. От тях искам да спомена проверката на технологията на фирмата „Рутнер“ от Австрия. На посещение в Австрия Т. Живков се срещнал със собственика на тази фирма. Като такъв, той му представил идеята по тяхна технология в България да се организира производство на магнезиев окис от наши серпентинити в кърджалийския край. Нормално е един ръководител от неговия ранг да се заинтересува, връщайки се в страната. Запитването беше отпратено към ИЦМ. Никой от нас не знаеше нищо по-специално по въпроса освен някои букварни знания. А за тази фирма също нямахме много информация. Започнахме проучване, следвайки нормалните начини. Скоро обаче дойде разпореждане да се провери технологията в полупромишлените инсталации във Виена, за да дадем по-бързо отговор. Мераклии да се закачат за задачата имаше немалко, но директорът, знаейки, че с езика няма кой да се справи, направо ме командирова в Австрия да участвам с още един представител на Министерството и един сътрудник от Института „Минералпроект“. Оказа се, че само аз владея немски, колегата проектант малко ползваше английски, а пък човекът от Министерството не владееше никакъв западен език. Очертаваше се по-скоро тежка, отколкото интересна командировка. Приеха ни подобаващо, очаквайки, че от нашата работа зависи дали ще продадат технологията. Колегите ми се изненадаха, че домакините бяха доставили български материал. Когато има интерес, капиталистът не чака да се оформя задача и да се моли за финансиране. Действа бързо, а ние се бавехме и правехме литературни справки. Цялата работа легна на мен, защото и австрийците, които провеждаха теста, се обръщаха към мен. А проследяването на теста изискваше да се види и запише всичко, независимо че за много параметри имаше автоматизиран запис. Две седмици работата беше изморителна. Другите двама участници имаха желанието да помагат, но нямаха комуникация и всичко преминаваше през мен. От Виена видях много малко, а исках да я опозная и затова и до днес съм запазил голямо желание да съм в този град и не мога да изброя колко често съм там като обикновен турист. Тестовете приключиха и още там видях, че резултатът няма да бъде положителен, но дипломатично заявихме, че ще анализираме всичко, ще подготвим доклад и ще го представим в Министерството. На летището в София двамата ми спът-

ници без много притеснение ми дадоха да разбера: „Ти така и така имаш цялата информация, подготви доклада и ни се обади да го обсъдим“. За тях като че ли това беше отчет от пет страници – отидох, видях, срещнах се и се върнах. Доста време и труд хвърлих, за да напиша доклада. Трудността идваше от това, че трябва да напиша доклад за нещо, което не трябва да стане, а някои вероятно вече са се ангажирали, и то на високо държавно ниво. Изкарах солидни аргументи от тестовете, които подкрепяха нецелесъобразността от закупуването на технологията. Тези аргументи бяха предимно технологични, но за мен най-съществен беше моментът, че като остатък от преработката оставаше червен кек, който, като изсъхне като пудра, щеше да боядиса белите скали край Кърджали, а белият магнезиев окис щеше да отиде в Австрия. Картинка, която никога не бих искал да видя. Докладът го представих, като колегата от Министерството не се подписа, защото беше в нова командировка. Мина около месец и ни извикаха на съвещание по въпроса в ДКНТП. Председател беше проф. Виденов. Впечатли ме, че беше чел доклада и малко многозначително попита кои са го писали. Чиновниците от двете ведомства се засуетиха и обясниха, че това е писано от специалистите на ИЦМ и „Минералпроект“. Виденов пак попита кой го е писал, а не кой го представя. Тогава ние с колегата се изправихме и заявихме, че ние сме авторите на доклада. Реакцията му беше много окуражаваща: „Браво, не сте спестили нищо и така грешни пари няма да даваме, а и проблем с природата няма да имаме. Там ни стига ОЦЗ“. Първата част на думите му ме окрилиха, но втората част създаде в мен притеснение, че проблемите в металургията, най-вече екологичните, са били в полезрението на държавата. Годината беше 1975 констатации имаше, но промяна в това отношение не се забелязваше. След този случай продължих нормалните си занимания, като отделях достатъчно време за дисертацията. Отначало работата не обещаваше, че ще бъде благодатна за науката, но с напредването се стигна до интересни зависимости относно кинетиката на хетерогенните пиропроцеси. Изведох температурните и концентрационни зависимости на основните реакции на термичната обработка на цинкови окиси с примеси на арсен, антимон, кадмий и желязо. Съществени бяха и резултатите за поведението на хлориди и флуориди. Потвърдиха се и някои закономерности, свързани с адхезионните процеси, приложени към гранулацията на промишлените образци. Успех беше проверката на технологията в голямомащабен тест, за което спомогна и добрата техничес

ка осигуреност в ИЦМ. По-късно разработката стана основата за проект и строителство в КЦМ. С годините набрах както стаж, така и научно-приложен актив, с което в 1980 г. вече бях кандидат на техническите науки и старши научен сътрудник ІІ степен. В ИЦМ бяха нас тъпили някои кадрови промени. Директор стана инж. Георги Коруданов – интелигентен специалист, с практика в КЦМ. Той определено предпочиташе задачи с практическа насоченост, като понякога пренебрегваше проектите с по-научна стойност. Неговото назначение значително промени и курса на Института, ориентирайки го към по-приложни задачи и по-бързо реализиране на икономически ефект. Такова беше и неговото партийно поръчение. През същия период заместник-директор по научната част стана Иван Енчев, аз поех функцията на нау чен секретар, а ръководител на секцията ДЦМ стана Никола Шопов. Това беше екип на следващото поколение – на тези, които дойдоха след създателите на Института. Новите цели и задачи пред Института се изместиха към създаване на нови материали, необходими за елементната база на електрониката – направление, което България започна активно да развива в рамките на СИВ. За целта се направиха големи инвестиции, които определено доведоха да намаляване на разходите в металургията. Единствената сериозна инвестиция беше в МДК Пирдоп, където се внедри най-модерната за онзи период технология на финландската фирма „Оуто Кумпу“. За металургията на цинка и оловото въобще не се очакваше, че държавата ще разреши сериозно инвестиране. Просто този бранш не беше приоритетен. Макар и малкото инвестиции в други области на цветната металургия бяха подчинени на обслужване на ангажиментите към електрониката. През осемдесетте при ясната перспектива, че с разработки в металургичните заводи, които да бъдат над равнището на заводска рационализация, трудно ще се развиваме, аз започнах да се оглеждам за ново поле на изследване и практическо приложение. Като научен секретар имах достъп до информация за перспективни направления за допълнителна специализация. Търсех както приложими, така и нови за България области. Спрях се на нещо, което ми беше близко като знание. То беше изследвано в непознато за мен поле и преобръщаше някои предишни представи, но в крайна сметка – с приложение в електротехниката и в микроелектрониката. Ставаше въпрос за получаване на аморфни метални структури. На първо четене това ми звучеше като дървено желязо?! Навлизайки по-подробно в материята, ми стана ясно, че всяка структура може да

се промени до пълна противоположност в зависимост от това при какви условия я третираш. Така, ако една метална стопилка я охлаждах със скорост от 1000 градуса на секунда, тя може да стане полупроводник и дори изолатор. Ако подбереш подходящи условия, можеш да я направиш и свръхпроводник. За тези процеси си спомних, че в началото на моята работа в ИЦМ ръководителят на лабораторията много често ни занимаваше с нестационарната термодинамика на Вейник, но ние приемахме нещата доста несериозно. Изучаването на процесите при аморфните метали ме наведе на мисълта, че Братанов с право се е интересувал от тези въпроси. В този момент, той работеше в лаборатория за стандартни метални образци за анализ, при които скоростта на охлаждане имаше отражение върху хомогенността, но не върху кристалната структура. В България по този въпрос имаше теоретични разработки в Софийския университет от проф. Бодуров. Напреднали в това отношение бяха в Германия и в Япония. Проучването ми показа, че ако искам да науча повече както в теоретично, така и в практическо отношение, трябва да си осигуря целева специализация и най-реално беше да потърся тази възможност в Германия. Подготвих си заявката и тъй като това съвпадаше с държавната насоченост да станем лидери в електрониката, бързо прокарах специализация в Университета в Саарбрюкен и в Института „Макс Планк“ в Щутгарт. Започнах нов етап на обучение, което ми беше много интересно. Искам да отбележа една подробност – специализацията я заявих да бъде на английски език, тъй като през последните години го изучавах упорито. Исках в една по-реална обстановка да го практикувам. Не ми се отдаде, защото бързо стана ясно, че говоря немски и за всички беше по-целесъобразно да общуваме нормално. Професорът в Саарбрюкен обаче ми докара един японски специалист – проф. Танака, който трябваше да прекара една седмица в Института по физика на твърдото тяло. Японецът говореше английски, но професор Гросман искаше преводач и ми заяви: „Вие като чужденци ще се разберете по-добре на английски език, а ако трябва да осигурим нещо – ти ни кажи“. Изненада ме това почти шеговито вкарване на японеца в стаята, но седмицата мина много забавно. В Саарбрюкен се изненадаха на темата, по която трябваше да се пообразовам, като отдадоха дължимото внимание на проф. Бодуров и ми казаха, че и той може да ми бъде много полезен. Явно имаха предвид и факта, че аз въобще не съм се занимавал с този въпрос. Програмата ми в университета в Саарбрюкен беше ориентирана повече към теоретичната част за аморфните

метали. Практическите, приложни и аналитични въпроси ги бях насочил към института „Макс Планк“ в Щутгарт. Повече очаквания имах за там. Посрещна ме проф. Бруно. Запознах го с моите очаквания и наистина при него ориентацията беше в същата посока, за която аз говорих. Подготвихме програмата, която беше за месец и половина. Включих се в екип и започнах да изследвам сплав на база на кадмия с редкоземни метали. Такава проверка се извършваше в момента и счетохме, че не се налага да се търси друга комбинация. В разгара на работата получих съобщение, че ми се прекратява специализацията и във възможно най-кратък срок трябва да се върна в България. Първата ми грижа беше да се свържа със семейството ми да разбера дали не се е случило нещо лошо. Трябва да отбележа, че през 1984 г. комуникацията беше несравнимо по-добра в сравнение с 1972 г., когато не беше така лесно. От къщи ми казаха, че всичко е наред, но и те не знаеха нищо по въпроса за връщането. Двамата ми сина бяха най-доволни, че баща им се връща, а несъмнено очакваха изненади, които у нас можеха да ги получат само от „Кореком“. Обадих се в ИЦМ. Директорът направо ми каза, че няма нищо притеснително, но трябва да се върна, защото от Корпорацията по цветна металургия ме преместват на друга работа. Това за мен беше доста шокиращо и аз го попитах каква е тази друга работа. Аз си имах работа в ИЦМ – да не би да ме уволняват? Той ми отвърна, че не става въпрос за Института и че решението е извън ИЦМ. Човек винаги има капка съмнение за нещата, особено като се има предвид, че моето заминаване на специализация отново предизвика завистливи погледи. Директорът ми препоръча да се свържа с Чавдарова – председателката на Корпорация „Цветна металургия“. Потърсих я. Тя беше на съвещание и чрез секретарката ми предаде да не се притеснявам и в понеделник да дойда при нея. Христина, секретарката, беше от години в системата и приятел на много от нас. С мен тя имаше особени отношения, тъй като беше от село Морава, Търновско, а съпругата ми беше от съседното село Овча могила и имаха спомени от Свищов. Та я попитах не знае ли нещо, имайки предвид, че тя всичко знае. Отговорът ѝ беше категоричен: „Определен си до поемеш КЦМ“. Това най-малко очаквах. Изведнъж всичките ми планове за ново научно развитие се размиха. Аз никога не съм се изграждал като стопански ръководител и нямах никакви началнически желания. Изведнъж такава отговорност – как ще я поема? Въпроси, въпроси… Имах една седмица да се прибера. В Института в Щутгарт измислих оправдание, че трябва да прекъсна поради допълни-

телна задача за доклад и скоро ще се върна да довърша програмата. Това не стана, но в духа на доброто възпитание пратих писмо с извинение за истинската причина за прекъсването на програмата. Винаги е чудесно да се върнеш в България. Прекарах неделята със семейството – за тяхна и моя голяма радост, а в понеделник се качих на влака за София. Корпорацията се намираше много далече от гарата и се пътуваше с трамвай № 8. В ранните часове на деня трамваят беше пълен с бързащи за работа. На първата спирка за моя голяма изненада се качи Деляна Чавдарова – председателката на Корпорацията. Тя – шефът на една от големите държавни икономически структури на страната, кандидат-членът на ЦК на БКП в трамвай? Озадачих се, но когато ме видя, тя също радостно възкликна, че дори и да е искала да се срещне днес първо с мен, чудесно е, че срещата започваме още тук в трамвая. Седна до мен и започна разговор, който и до днес не мога да забравя. Пътуването до Корпорацията траеше около 40 минути и тя изложи своите аргументи защо държи да поема тази работа. Първо, че трябва да охлади мераците на различни хора с богат партиен багаж, но без никакви идеи за металургията. Второ, че има пълната подкрепа на ръководството на Пловдив да предложи човек, който може да измъкне от батака КЦМ, тъй като и за мене беше ясно, че КЦМ се намира в изключително тежка техническа, организационна и кадрова катастрофа. На тази нейна констатация реагирах, че много надценява моите възможности, че в комбината и в института има много опитни хора, че моята ориентация е в друга посока. Тя се усмихна и отвърна, че тези хора с опит, за които говоря, повече мислят за поста, но не и за спасението на комбината. „Те са готови да прехвърлят вината другиму и имат самочувствие, което ме плаши, като знам каква е истинската ситуация – призна ме Деляна Чавдарова. – Що се отнася до твоята научна дейност, като се подредят нещата в комбината, ще можеш да организираш там и тази дейност“. „И все пак защо аз, какво очаквате от мен – аз нямам опит и много познания по управление, в мен не е изграден манталитет на началник“ – опитвах се да възразя. Отговорът ѝ беше еднозначен: „Ти можеш – знаем го. А какво очакваме от теб, ти сам ще ни кажеш какво ще правиш, като се запознаеш на място със ситуацията. Ние с Милко Попов ще ти помагаме да се справиш“. Пристигнахме в Корпорацията и Чавдарова се обърна към мен с думите: „Много хубаво, че си поговорихме така. Засега нямам повече какво да говорим. Върни се в Пловдив, аз ще се обадя в ГК на БКП да вземат решение, за да изготвим заповедта“.

Върнах се в ИЦМ, колегите като че ли знаеха много повече от мен за предстоящите събития, без да знаят за пътуването ми с трамвай №8, дори останали с убеждението, че Чавдарова не ме е приела, че сигурно има друг вариант. Колегите от моята лаборатория не криеха желанието си да не се разделяме. От времето на Кунчев бяхме много добър екип. Имаше някои повисши колеги, които се вълнуваха как така, защо не те е прие ла. Споделих с мои приятели за тези различни реакции. Един от тях ми каза: „Много ясно, ти си опасност за тях при едно бъдещо разместване на върха на Института“. Чак тогава в главата ми започнаха да минават мисли, че ако нямаш обективно професионални ангажименти дебненето на постовете може да те разболее. Слава богу не страдах от тази болест. В КЦМ също очакваха нещо да се случи и наистина имаше много кандидати за директор. Там работеха мнозина мои колеги и приятели. Един от тези приятели беше Георги Илиев – партийният секретар на комбината. За него сигурно по-нататък ще пиша отново, но още тук искам да кажа, че той ме потърси след софийското пътуване. Проведохме дълъг разговор и Илиев не скри, че пред всички варианти, които са обсъждали в София и в Пловдив, след като е видял моето име, застанал зад него и повече не е имало съмнение за други. В това негово изявление бях убеден, защото много време преди това знаех отношението и мнението му за другите кандидати. Тази негова позиция още повече ме ангажира и вече все по-трудно щеше да ми бъде да продължа да увъртам. На 29 октомври 1984 г. се проведе заседание на ГК на БКП Пловдив. Бях много притеснен, защото тази институция всяваше респект, че повече там наказват, отколкото да те хвалят. Под председателството на Пантелей Пачов беше изслушан доклад на секретаря по промишлеността с предложение за одобряването ми за заместник-директор по техническите въпроси на КЦМ. Това за мен беше изненада, тъй като всички разговори бяха в друга посока. За минута започнах да търся най-точната си реакция. В мен се стрелкаха две линии – ако кажа за разговора с Чавдарова, мога да ѝ създам неприятности, а така също да заприличам на онези, които се борят за постове. Другата мисъл беше дали не е ли по-добре някой друг да се грижи за това, от което аз се страхувах. И още нещо – дали ще мога да намирам повече време за старите научни идеи. Ясно ми беше и че вече в ИЦМ няма да бъда приет радушно, ако се върна. А ако се върна в „Макс Планк“? Тази мисъл ми мина през главата, но я отхвърлих на мига. Докато за момент бях само физически в залата, вътрешният ми глас ме

накара да попитам с доста самоувереност, за която след това се учудих: „А кой ще бъде директор?“. Пачов без забавяне каза: „Вие“. Още веднъж учудване. Пачов продължи, че др. Николов (старият директор) ще остане там, докато решат неговото преназначаване, но той няма да се меси в работата и няма да взима никакви решения. Картината ставаше много размазана. Аз вече се бях върнал и духом в залата. Казах моето слово за изпълнението на плана и че вече сме в края на годината, а заводът е с изпълнение наполовината на плана, и че трябва да се действа бързо и решително. Поставих въпроса, че не е желателно старият директор да е там, независимо от пасивната му позиция. В завода има много натрупани конфликти между хората и неговото присъствие ще има негативно отражение за работата и за стойността на взетите решения. Това последното го изстрелях, без да се замислям, че отправям критика към партийния орган. Почти всички членове наведоха глави, сякаш са много съсредоточени в четене, но Пачов се позамисли и каза: „Имаш право“ и спря. Разпореди се на другия ден да се свика партийният и стопанският актив на КЦМ и да бъде обявено решението. На 30 октомври 1984 г. в 15 часа в залата на управлението на петия етаж се събраха призованите хора. По-късно разбрах, че е имало и много непоканени. Интересът е бил голям, защото само преди 10 години в същата зала същите представители на партията са свалили решение за освобождаване на първия директор на КЦМ инж. Йордан Йорданов, понеже обидил секретаря на ОК на БКП (но за това по-късно). Представянето беше по партийните правила. Секретарят по промишлеността Добринка Проданова изчете решението, с което Васил Николов се освобождаваше от длъжността и че аз съм утвърден за директор по техническите въпроси. До определяне на главен директор аз ще изпълнявам и тези функции. Последваха изказвания за положението в комбината, за необходимостта бързо да се вземат мерки за измъкване от тежкото състояние. Някой се престраши да попита макар и предпазливо дали при тази ситуация аз ще се справя, имайки предвид не само производствените, но и организационните проблеми, натрупани с годините. За мен беше трудно да дам конкретни отговори. Най-малкото не можех да допусна да давам обещания. Мисля, че основното в моето изказване беше, че проблемите ни са общи и заедно трябва да намерим пътя за изход от тях. Ако се доверявам на вас, вие ми се доверете за начина, по който ще преминем по този път. Така започна един нов, пълен с неизвестности и предизвикателства етап от моя живот.

НА ФРОНТА НА ПРОИЗВОДСТВОТО Откъде да започна? Въпреки че в последните дни психологически се подготвях за това начало, когато то дойде, като че ли всички мои сценарии отпаднаха. Нещата започнаха да се подреждат така, както животът ги определи. Първата ми работа беше да събера най-специализирания екип, без който не би могло да се направи и крачка напред. Този екип беше от най-опитните в своята област специалисти, които споделяха много от моите виждания за спешните и по-далечни цели. Така още в първия работен ден се оформи ръководен екип с главен инженер Пенчо Ралчев, икономически директор Васил Начков, гл. счетоводител Димитър Паскалев. Към нас често се включваше Георги Илиев – партиен секретар, и Димитър Кунев – председател на профсъюза. В екипа нямах юрист, на който можех да се осланям за законността на нашите действия при съответните промени. Скоро тази празнина се запълни с наз начаването на млад юрисконсулт – Магдалена Царева, която спечели обявения конкурс. Направихме всеобхватен анализ на ситуацията. Нямахме много време за умуване. Навлязохме в ноември, а до края на годината имаше да се изпълнят задачи, които по обем и необходимо технологично време изискваха да имаме поне още шест месеца. Много важно по време на тези оценки беше, че стъпихме на технологичната, ресурсната и плановата фактология. Въпреки някои опити на този етап не допуснах да се отклоняваме да търсим виновника, и считам, че това подейства много мотивиращо. Производството на олово беше в неспасяемо за плана състояние. Затрудненията в агломерация и постоянното замразяване на шахтовата пещ в продължение на година показа, че планът няма да се изпълни с поне 10 хиляди тона, и то в случай, че решим затрудненията в тези основни етапи на производството. Разпределихме задачите помежду си. Пенчо Ралчев пое извънредната организация на производството на олово, макар че той беше специалиста на производството на цинк. Като главен инженер създаде организация и мотивация сред ръководителите по цехове. Оказа се, че при една по-разум на организация на хората, при ясно представяне на проблемите и вземането на решения в интерес на всички, може да се получат неочаквано добри резултати. С това ние намалихме неизпълнението, но то като цяло остана. Моя и на колегата Начков задача беше да осигурим промяна на плана, за да осигу-

рим и годишните възнаграждения на ръководителите и на работниците. На онзи етап все още не мислехме, че ще успеем да осигурим макар и неголеми премиални възнаграждения. Направихме разработките, доказахме какво можем и какви мерки сме предприели и тръгнахме към столицата. Първият ми разговор беше с Деляна Чавдарова и Милко Попов. За Милко Попов искам да споделя няколко мисли. Познавах го още като студент, защото при всяка практика първата ни среща беше при главния инженер на комбината. Характерно за него беше, че говореше много спокойно, дори когато трябваше да изрази своето неодобрение. В същото време изказът му беше твърд и много често те респектираше при ответната реакция. В следващите години много често работихме съвместно и винаги съм разчитал, че при него можеш да получиш безкористен съвет. Дори и да не си прав, той деликатно ще ти каже как според него трябва да постъпиш. Но да се върнем в Корпорацията. Чавдарова с нейната непринудена усмивка ни прие с неотменното „Как сте момчета?“. Ние започнахме своя доклад. Попов, който пряко отговаряше за производството в Корпорацията, слушаше доста намръщен, а това не вещаеше, че мисията ще е успешна. Започна дискусия, която на моменти излезе извън нашата компетентност, защото в Корпорация та започна спор, че смяната трябваше да я направят още в началото на годината, а не в края, че проблемът на КЦМ в планово отношение е бил и проблем на Корпорацията. Дискусията обаче в никакъв случай не ни даваше отговор какво да правим. След като си казаха някои реплики в нервна обстановка, атмосферата се успокои и Попов пое нещата в свои ръце. Той прие да коригира това, което беше в рамките на Корпорацията, и прехвърли част от нашето неизпълнение към преизпълнението на другия завод в Кърджали. Така напрежението с плана се намали, но ни оставиха да търсим решение за около 800 тона. В същото време ресурс за производството им не ни осигуриха. На този етап приех това все пак за успех, защото си представях как след няколко дни ще идвам отново да искам корекция на инвестиционния план, а там нямаше да участва Попов, който днес направи възможното да продължим да работим. Върнахме се от София и информирахме ръководителите, спуснахме новите задачи, които показваха, че все пак има реална възможност да посрещнем новата година с изпълнение, макар и коригирано. В организацията на работата голяма помощ ми оказа партийният секретар Георги Илиев. Предимството с него беше и фактът, че преди години той беше ръководител на оловното

производство, до детайли познаваше проблемите и организацията и с мое съдействие някои негови виждания за промяна вече можеха да се реализират. През този кратък период до края на годината не предприехме сериозни промени в технологията. Използвахме времето за обективен и професионален анализ на затрудненията, за да можем от началото на следващата година да планираме съответни действия. Другият проблем за успешното приключване на годината беше изпълнението на инвестиционната програма. Комбинатът също беше заразен от идеята да се включи в проекти, свързани със специализирането на страната ни в електрониката и микроелектрониката в рамките на СИВ. Постижение на предишното ръководство на Корпорацията и КЦМ беше, че защити проект за преработка на благородни метали, като база за изготвянето на елементите на микроелектрониката. Този проект беше просто измъкнат от големите апетити на софийските кандидати. Целта на проекта беше да се изградят мощности за производство на микрофолиа, микрожица от злато и различни златни и сребърни сплави за нуждите на електропромишлеността и медицината, в частност стоматологията. Това беше много амбициозна задача и аз я сравнявах с моята идея за аморфните метали, отчитайки възможността да я проверя в това производство. Реалността обаче беше отчайваща. През ноември, отивайки на строежа, установих, че скъпото оборудване вече е на площадката и прибрано в склада, но строежът беше на колони и покрив. Пусковият срок беше 31 декември. Спасението беше да искаме отлагане на срока, но вече не в Корпорацията, а в Министерството и в Плановата комисия. За онзи етап на управление и субординация – мисия почти невъзможна. Тук обаче в изпълнението на задачата много активно се включиха и Чавдарова, и нейните заместници. Явно въпросът беше изтърван и от тях, а и техните годишни премии, както и нашите зависеха от изпълнението на плана по инвестиции. В тази акция се убедих, че държавата беше по склонна да коригира производствените планове, но когато ставаше въпрос за инвестициите, нещата опираха и до партийни оценки. Пускът на нашия обект беше обречен и с неохота получихме отсрочка от шест месеца. Така нещата се поуспокоиха, но за кратко време. Започна се нова одисея да се преборим с местните партийни органи да осигурим строителя да дойде и да си свърши работата. Оказа се, че като нашия закъсал обект в региона бяха много и въпрос на добро желание на ресорния секретар беше да разпореди къде да отиде строи

телят, защото беше един – „Заводски строежи“. В този период, реномето на нашия комбинат беше спаднало критично поради проблемите, които той създаваше на висшестоящите ръководители. В такава обстановка, с ограничен брой строители и с включването на работници от нашия строително-ремонтен цех, съживихме проекта и за 4 – 5 месеца го доведохме до готовност за монтаж на машините. След като осигурихме приключването на годината да бъде с възможно най-малко отрицателни последици за персонала, се заехме по-сериозно с производствените технологии. И в двете производства нещата бяха в много тежко състояние. По-спешни бяха мерките за оловно производство, но и цинковото беше готово да се срине. Започнах да търся обяснение, как добри специалисти можеха да бъдат така нехайни. За прости неща се даваха хиляди оправдания как не може да станат. В дълги разговори с ръководния екип и в ежедневните ни срещи с хората картината се изясни. Целият провал се дължеше на грешната политика на управление на персонала. Беше оформена атмосфера на завист, на клюкарство, на злепоставяне, на непризнаване на правото на друго мнение. Последното беше унищожило всяка инициативност отдолу нагоре, а и обратно. Така беше създадена пълна незаинтересованост от промяната на нещата. Тогава още веднъж се убедих, че за всяка кауза първо трябва да спечелиш хората, от които зависи изпълнението, и да не допуснеш да изгубиш доверието им дори когато нещата не вървят по най-добрия начин. В такива случаи доверието е многократно по-важно. Много сериозно беше изкривяването на необходимия образователен ценз за определени позиции. С годините в комбината се беше утвърдило мнението, че инженерите не могат да управляват производството. Там всемогъщи бяха дългогодишни практици, които в най-добрия случай имаха средно техническо образование. Неприятен бе и фак тът, че ръководители на висок пост, които бяха инженери, поддържаха такова разбиране. След няколко месечна подготвителна работа по реорганизиране на структурите с помощта на партийния секретар Илиев влязохме в битка със закостенялата система на комбината. Първо дадох да се разбере, че при мен клюки и доносничества няма да минат. Вратата ми беше отворена за всеки, който може да сподели идея или наложителна намеса във връзка с подобряване на работата, но не и да злепоставя другите, че не си вършат работата или че те нищо не разбират и нищо не знаят. Имаше вече създадена система за контрол и ако трябва да се вземат мерки за проблем или опре-

делен човек, системата трябва да направи нещата обективни, а не да се доверим на „казал-рекъл“. Второто важно решение беше да издигна ролята на инженера ръководител. Тук имаше много неразбиране, което си обяснявах с дългогодишните връзки между хората, довели до загърбване на интересите на комбината за сметка на приятелства. Друга пречка и риск беше да не се допусне противопоставяне, с което старите практици да пречат на новите ръководители. За преодоляване на този риск потърсих съдействието на профсъюза и на партийните и младежки структури. Съществуваше голямо неразбиране по въпроса. Реорганизацията се възприемаше почти като чистка. Спомням си как на едно събиране в цинково производство един от тези практици, на когото кой знае защо му казваха „Чаушеско“ (може би е имал връзка с едно село, чието турско име беше Чаушево), на края на събирането извика: „Добре де, направете го, пък ние ще видим какво ще стане“. Това, че нашата промяна (да издигнем нивото на инженерите, което води в крайна сметка до издигане на интелектуалното ниво на управлението) този човек няма да възприеме веднага, беше разбираемо, но да каже, че чака да види какво ще стане, беше най-обезпокоителното. Значи тези хора въобще не са променили мисленето си. Все още се виждат като наблюдатели на процеси, в които ние искаме те да бъдат активни участници. Изказването на Чаушеско подсказваше, че години ще трябва да се борим с пасивността. Дните минаваха бързо. Нормално беше месеци наред да работим до късно вечерта. През деня сме по производствата в помощ на колегите в ИЦМ, в „Металургпоект“ – да ускорим решаването на производствените и техническите въпроси, а вечер аз, Начков, Ралчев и при необходимост ръководителите на производствения отдел инж. Г. Георгиев, на ТРЗ – М. Златанова и Горанов, често партийният секретар и председателят на профсъюза продължавахме работата. Първите месеци цялата тази работа извършвах като заместник-директор по техническите въпроси, но отговорността за цялостната дейност беше върху мен. Така бях потънал в проблемите, че нито веднъж не се замислях за своето положение. Дори един приятел ми подметна: „Какво си се засилил, нали утре ще дойде някой „парашутист“ и ти ще почнеш да му козируваш“. На шега му отговорих, че ще се върна в ИЦМ. Знаех, че това е минал етап, но се замислях наистина къде ли ще отида. Работата бързо ме погълна и забравих за тези грижи. Ала съдбата си знаеше своето.

Сега ще ви срещна с още една личност, която остави трайно отражение върху моето мнение, че в онзи период на командно-административно ръководене на стопанския живот имаше и ръководители, които, спазвайки установения ред, не губеха човешките си добродетели и създаваха усещането, че в трудни моменти можеш да ги потърсиш за съдействие – Иван Панев, областният секретар на Партията. В една студена утрин на януари секретарката влезе в моята стая и с малко разтреперан глас каза: „Другарят Панев ви вика в директорския кабинет“. За него беше известно, че ходи рано по заводите, влиза в производството и общо взето след това трие доста сол на директорите. За мен изненадата беше още по-голяма, защото, откакто бях в комбината, имах чести посещения от различни партийни нива, но не бях чувал да има интерес към нас. Влизам в кабинета и той ме посреща с „Бай Кольо, ти защо не си на работното си място, ами пращам да те търсят?“. Това ме стъписа, но отговорих, че съм на работа още от седем часа. Той продължи, че знае, че съм на работа, но защо не съм на работното си място. Разбрах накъде бие, но имах необорим аргумент – аз съм директор по техническите въпроси и съм в стаята на този директор. Той също разбра, че съм хванал уловката му. Поиска да извикам колегата му. Ами сега, кой му е колега? Хитро ми подсказа, че и Гошо се е „скатал“ – не му се обажда. Ставаше въпрос за Георги Илиев и аз с готовност казах да дойде, защото нямах идея накъде ще тръгне разговорът. В присъствието на Гошо и аз бях по-спокоен – ако се кара, ще бъдем двама. Започнахме дълъг разговор. Разказвах какво сме предприели, какви са изводите ни, какви са намеренията ни. Той често ни насочваше с въпроси към теми, които имаха отношение към нашите проблеми, но на онзи етап не бяхме обсъждали. По време на разговора се обръщаше към колегата си, за да се убеди в неговата позиция. За мен това беше добре, защото почти всичко, което правехме, беше дискутирано и всеки от нас беше възприел тази комбинатска политика. Разговорът се превърна от докладване в дискусия за бъдещето на комбината, за важността му за националната икономика. Беше станало обедно време и аз се готвих да го поканя на обяд в стола. Той обаче си погледна тефтерчето и каза: „Ти от утре да влезеш в тази стая и да ръководиш комбината, като титуляр, а ти, Гошо, продължавай в същия дух да помагаш, но накарай и твоя комитет да се включи в работата, а не само да критикува. За заповедта ще се обадя на министъра. „Бързайки“ за друга среща, накрая подхвърли: „Вярвам ви! Ще се справите“. Посещението се разчу в

комбината, а Гошо успя да представи по най-добрия начин решението за преназначаването ми. Имах чувството, че повечето хора приеха с одобрение новината. Тези, които поначало не възприемаха директор да стане външен човек, при положение че те имат висока самооценка и готовност за тази позиция, не промениха мнението си, но аз и не очаквах. Притеснителното беше, че голяма част от хората показваха незаинтересованост кой е директор, какво предлага, как ръководи. Битуваше мнението, че те си решават, нареждат се на постове, а за нас не ги е еня. Това беше тъжен факт, чиито последствия някъде бяха катастрофални, но при нас щетите бяха по-малко, защото донякъде бяхме подготвени за тях. Скоро дойде заповедта. Представи я заместник-министър Б. Бончев. Срещата с ръководството по този повод беше твърде кратка за задачите, които имахме пред нас. Така от 20 януари 1985 г. поех функциите на главен директор на КЦМ. Важна задача за мен бе веднага да намеря подходящ човек за заместник-директор по техническите въпроси. Задачата да пуснем в действие цех „330“ (това беше кодовото означение на цеха за благородни метали) изискваше ежедневно контрол и решаване на спешни въпроси. Убеден бях, че това трябва да бъде човек отвън. Голямата кадрова банка за мен беше ИЦМ. Обърнах се към инж. Антон Тонев, опитен специалист, ръководител на проектен отдел на секция по рециклинг на метали. Проведох разговор, изясних какви спешни задачи трябва да решим с „330“, какви проектно-конструкторски проблеми ще се решават. Въобще запалих го, а един професионалист се запленява първо от смисъла на своята работа, а след това от материалните облаги. Само седмица след първия ни разговор Антон Тонев дойде на работа при нас. Най-важното в случая беше, че мнението за него беше много добро и всички останаха доволни. Постепенно работата стана по-лека не от това, че проблемите намаляха, а от факта, че създадохме система на управ ление, при която всеки знаеше какво и за какво работи, имаше правомощия, но и носеше отговорност. В такава система се обучавах преди години. Нейното прилагане в онези условия беше трудно. До желания резултат не се стигаше така, както ни се искаше, но това беше подготовката за друго време. В усилията да стабилизирам работата се убедих, че за да решиш техническите и икономическите проблеми, от изключителна важност е да се опреш на хората, които имат опит и са готови да го споделят с теб. Готови са и да поемете заедно рис ковете на промените. Почти десет години „персона нон грата“

в комбината е бил предишният директор Йордан Йорданов, за когото Ви споменах, когато започвах работа. Знаех, че той беше започнал нови проекти, управлявал е вещо, в съответствие с обективната обстановка в страната. Политически е бил много силен заради неговото пряко участие в партизанското движение. Именно по тази линия и непризнаването на не толкова ръководната роля на Партията, колкото на нейните регионални ръководители, той е бил уволнен. Това по никакъв начин не омаловажаваше приноса му за изграждането и развитието на комбината. За изминалите годините в болшинството работници и специалисти беше останало чувството на уважение и одобрение за направеното за комбината. Не можех да не взема под внимание този факт и поканих Йорданов да ни посети. Той живееше в София, беше се пенсионирал и въпреки това не беше престанал да се интересува от КЦМ. Срещата беше много важен момент за началото на замислените от нас промени. Още с влизането в кабинета очите му се навлажниха. Не можа да скрие вълнението. Разбираемо беше, защото с основание считаше комбината за свое дете, на което беше отдал най-пълноценно своите знания и усилия. Започнах дълъг разговор насаме. След неговите неприятни спомени за завистливите партийни ръководители, които се ръководят само от стремежа си да се издигат по партийно-административната стълба, той премина делово към днешния ден. Започнах да описвам ситуацията, всичките перипетии за измъкване от блатото, за непосредствените задачи, за промените и за по-далечните проблеми, които също бяха важни, но нямахме реални възможности да ги започнем. Причините бяха много, но най-първата беше, че за тях нямахме проектна готовност. През цялото време, докато говорех, той се вмъкваше не толкова с въпрос, а почти винаги с ясна позиция и с предложение, което заслужаваше внимание. Това още веднъж ме убеди, че говоря с професионалист и разумен ръководител, който ясно осъзнава сложността на нещата. След разговора сложихме каските, надянахме престилките и тръгнахме по производството. Интересното беше, че за времето, прекарано в кабинета, вестта за неговото пристигане беше достигнала до цеховете и обиколката продължи много дълго. Повечето време беше за разговори с хората, които с нескрито уважение идваха до нас и го поздравяваха. Това беше за мен показен урок за спечелване и оправдаване на уважението към човека и ръководителя. Денят беше много ползотворен и за нашия екип. Йорданов познаваше голяма част от колегите и дори си позволи да ми даде някои персонални оценки. По-късно се убедих, че в голямата си част те бяха верни.

КАК ДА ЗАПОЧНЕМ РЕКОНСТРУКЦИЯТА Колкото и трудни да бяха въпросите от ежедневието, ние намирахме решения. Процесите със своята непрекъсваемост не ни оставяха дълго да умуваме. Решенията се взимаха на ход. Случваше се невинаги да намерим най-точните от тях, но никога не се отказвахме да търсим нещо ново, по-прогресивно. След година в Корпорацията забравиха за нашите проблеми, защото не им създавахме такива. Те, в София, отново бяха заети със следващата реорганизация. Корпорацията се закри, а на шият бранш беше обединен с черната металургия в ДСО „Металургия“. Това, че рядко ни се намесваха в ежедневието, беше добрата страна. Лошото беше, че за развитието на комбината никой не искаше и да чуе. Проблемите им бяха в медното производство, в „Кремиковци“ в преработващите предприятия. А при нас вече закъсняваше решаването на въпросите, свързани с опазване на природната среда, с повишаване степента на извличане на основните и съпътстващи метали, с повишаване производителността на труда, на подобряване на условията на труд и куп още проблеми. В същото време полагахме неимоверни усилия със съществуващата техника и технологии да постигнем по-добър резултат. Много усилия, а ре зул татът не задоволителен. Трябваше при тези об стоя телства и при тази централизация на средствата за инвестиции да намерим начин да обърнем внимание към нас. В търсенето на тези възможности отидох при председателя на Комитета по опазване на околната среда Георги Павлов. Още като студент при една среща с него, в качеството му на министър на химията и металургията, в мен се запечата негова култова фраза – „В една градина трудно живеят и китки и фитки (пуйки), но в селския двор трябва да има и двете“. Представих му се. Павлов с голямо внимание ме изслуша и за всяко мое предложение потвърждаваше: „Прав си“. С това обаче нищо не ставаше по-ясно. Как да го направим, като няма проекти – няма пари за нови машини. Аз знаех, че той през цялото време, когато е строил новата химическа и металургична индустрия, е вярвал и изпълнявал съветите на съветските специалисти. Предложих да поканим проектантите на комбината да подготвят доклад за проблемите ни и той, като член на правителството, да го внесе за обсъждане. Дано при такава намеса политиката към нас се промени. Павлов подскочи от радост за тази идея. На часа каза: „Аз ще ги поканя специално за КЦМ“. Не

мина и месец и при нас пристигна група от четирима специалиста от „Гипроцветмет“. Водеше ги Зиновий Абрамович Полуй. На времето той е бил главен проектант на комбината. Владислав Маленкович беше вторият от времето на проектирането на КЦМ. Другите двама бяха по-млади специалисти, но определено бяха в „час“ с проблематиката на цветната металургия. Много емоция имаше в Зиновий Абрамович, проверявайки състоянието на КЦМ. Все повтаряше: „Что натворили?“. По изражението му разбирах, че в повечето случаи не одобряваше нашето „творчество“, сравнявайки го с проекта, който те са разработили преди 25 години. На моята бележка, че за това време много неща са се променили, той ми отвръщаше: „…но не за лошо, а за по-добро. А при вас виждам, че някои неща сте ги направили по-лошо дори и от началния проект. Много често, както и при нас, рационализаторското движение проваля добрите проектантски идеи“. Групата работи у нас почти месец. Павлов беше поканил Полуй за КЦМ, но той премина през почти всички заводи на цветната металургия и мините в ГОРУБСО. Така беше направен много добър анализ на състоянието и съществуващите проблеми. Докладът за нас беше много добре аргументиран, за да се искат бързи решения за инвестиране. В същото време групата даде много препоръки за ОЦЗ и за ГОРУБСО. Ние си давахме сметка, че нашето правителство вече има други приоритети, които бяха далеч от цветната металургия, но това в никакъв случай не означаваше, че няма да търсим пътища, за да решаваме проблемите. Забележителни бяха позициите на Полуй, когато докладваше в правителството. Той говореше така, сякаш беше на производствено съвещание и „кастреше“ началниците на цеховете, че не си гледат работата. Имах чувството, че е готов да отсече: „Ако не се оправите – ще се разделяме“. Е, не каза така. Но му благодаря, че изрече неща, които ние не можехме да изречем. А и да ги изречем, едва ли щеше да има резултат. Моята цел беше да намеря начин да свърша работата, а не да се „скатая“ тихо. Усетихме, че Павлов е проявил инициатива, която не се е харесала на по-висшите началници. Малко след това той попадна в реорганизация и излезе в пенсия. Чувствахме, че „върховете“ търсят все по-малко съвети от съветската страна. Но стореното беше факт. От кумова срама се възложи на Обединението да създаде условия по планов ред да се осигурят средства за следващата година. Обединението беше потънало в проблемите на „Кремиковци“ и „Стомана“ – Перник, в проблемите по пуска на инсталацията за топене в Пирдоп и за оловото и цин-

ка въобще не ставаше въпрос. Тогава дойде на помощ приказката за братята, които викали неволята. Започнахме сами стъпка по стъпка по пътя на капиталните ремонти с помощ та на ИЦМ да отхвърляме задача след задача. Отначало реших ме, че спешните мерки, които предприехме за оловно производство, са добра предпоставка за временно ограничаване на инвестиционните средства. Трябваше да отделим по-голямо внимание на цинковото производство. Там технологичната схема беше по-разпръсната по различните процеси, които можеха да бъдат прекъснати временно, без да се спира цялото производство. Тази по-висока гъвкавост на производството невинаги беше използвана за постигане на по-добри резултати. Натягането на някои ръководители да се покажат колко добри производственици са и че другите, които решават отделни проблеми, не са специалисти в цинково производство, бяха довели технологичните параметри на някои процеси до необяснимо ниско ниво. А това в икономически смисъл правеше производството губещо. Спешно трябваше да се реши въпросът с извличането на цинка. На хартия то беше на плановата стойност, но детайлният анализ показа, че се губи много метал. Всичко това накрая лъсваше при инвентаризацията на концентратите в склада, когато се показваха големи липси. Следваха големи планови и счетоводни гимнастики, за да се намери най-добрият вариант за представяне. След такава суматоха всичко се е забравяло и е започвало отначало. Когато в Елисейна пускахме новата пещ, конструирана да преработва клинкер, сметките за шихтата отчитаха съдържание на цинк 4,5 – 5 %. Тогава не търсех защо процентът е толкова висок. Трябваше да го отчета, за да имам добър шлаков режим. В двора на Елисейна имаше 25 – 30 хиляди тона клинкер, натрупан през последните пет години. Когато проследих анализите на клинкера в КЦМ не открих съдържание на цинк по-високо от 1,5 до 2 %. Как става така, че за 200 км път цинка нараства повече от два пъти. Бях сигурен в анализа в Елисейна. Аз подготвях пробите, а методиките за анализ бяха идентични. Явно в КЦМ имаше някаква манипулация. Скоро я разкрихме. Схемата беше проста. Предварително се е подготвяла проба с добър състав и в нарушение на правилата тя се е предавала на ОТК. Така всички са доволни, защото премиалните са на база на постижение на технологичните показатели. Направих си проста сметка, че само в клинкера, който беше в Елисейна, КЦМ беше изгубил около 1000 тона цинк. Анализът на работата на велц участъка показа, че там не съществува понятие технологична дисци-

плина – нещо по-лошо, беше си спечелил званието дисцип. Всеки, който е минал през казармата, знае що е то. Единственият начин да се направи сериозна промяна беше неговото спиране и тотално ремонтиране с подходящи промени в някои съоръжения. Тук изненадващо срещнахме отпор от София – как така ще спираме едно производство, и то за два месеца. Имах чувството, че ги е страх да кажат на началниците. В този момент на наша страна застана Д. Чавдарова, която вече беше заместник-министър. Успяхме и бързо се заехме с ремонта. В участъка имаше големи водни басейни, в които се изсипва горещият материал от пещта и се гранулира. Източихме водата и това, което видяхме, ни ужаси. Дълбоко под основната плоча на сградата и между фундамента на пещта се бяха образували огромни пещери. Струваше ни се, че сградата виси във въздуха. Нямаше да мине много време и ако не бяхме спрели производството, трагедията щеше да е неописуема. Изживяхме огромен стрес и благодарихме, че бяхме взели това решение. При новата ситуация, двата месеца, които бяхме извоювали, вече бяха малко. Сега се задейства партийният секретар – докара отговорни фактори да видят каква е ситуацията. Те бяха спечелени за нашето искане да направим ремонта по всички правила на безопасността, а за времето – ние да кажем. Независимо, че тези хора бяха доказани професионалисти от строителството и индустрията, случаят за тях беше без аналог. Мобилизирахме всички ресурси. От Окръжния комитет ни дадоха възможност да включим и „Заводски строежи“. По оборудването работеше и „Цветметалургремонт“. За три месеца производството беше въведено отново в експлоатация. Наложихме нов актуализиран технологичен режим, с който подсигурявахме високо извличане на цинка и оптимизирахме разхода на гориво. Скоро след това внедрихме и термичната обработка на велц-окисите в тръбна пещ вместо в остарелите многоподови пещи. Само за една година затвърдихме новите параметри на процесите. Замерването на съдържанието на цинка вече ставаше на вагона за експедиция, а не от подготвена проба. Направихме кадрови промени и най-важното започнахме да забравяме за названието „дисцип“. Следващият проект беше промяна на системите за филтруване на кековете. Този участък беше получил името „езерото“. Сушилните барабани бълваха дим сякаш изгаряха гуми. Много пушек, а кековете излизаха или влажни, или пресушени и се стелеха на двора. В това време у нас се рекламираха едни финландски филтри, които въобще не използваха горива – с на-

лягане изцеждаха влагата и кековете бяха годни за велцуване. Доказахме целесъобразността им за нашите условия и ни беше позволено да ги закупим с валута от нашия износ. Резултатът беше поразителен. Загубите на метал и вода намаляха, а условията на работа така се промениха, че за „езерото“ никой вече не искаше да си спомни. Работното място в този участък стана най-желаното. Нашите ангажименти включваха и строителството на нови обекти. Голямо предимство за комбината беше правото ни да отделяме 10 % от резултата за износ на метал по второ направление за инвестиции. Въпреки многото условности, породени от строгия режим за валутата, това си беше чист късмет. За целта ние се ориентирахме към реконструкцията на цинково производство, започвайки от края на веригата – топенето и електролизата. През тези години сред металурзите у нас и в Европа с най-добри постижения в металургията на цинка се беше утвърдила финландската фирма „Оуту Кумпу“. Още през 1982 година аз имах възможност да посетя всички заводи на фирмата и бях впечатлен от съвременните решения, които бяха направени много рационално. Години наред те са правили промени, но винаги са имали възможност да използват действащите мощности до момента, в който новите да дадат очаквания резултат. Така фирмата не губи и ден от производство. Въпреки предимството на тази фирма, за по-икономично провеждане на инвестициите ние проучихме и други известни фирми като „Лурги“ от ФРГ, „Снампрожети“ от Италия, „Мешим“ от Белгия. Размерът на цялостната инвестиция за топилните пещи и съвременна автоматизирана електролиза, въпреки многото ограничения, се оказа непосилен за нас. От държавата не можехме да очакваме пари. Тогава се взе решение да построим ново топилно отделение с пещи от „Оуту Кумпу“. Макар и частично решение, за нас то беше успех. Подобри се качеството на блоковете, намали се специфичният разход на ток, създадоха се възможности за производство на различни цинкови сплави и се навлезе в нови пазарни ниши. Не на последно място, условията на труд бяха променени и тези работни места станаха привлекателни. Във веригата на цинковото производство етапът на пърженето (окислението) на концентратите и производството на сярна киселина будеха много притеснения. Всяка сутрин, отивайки на работа, с притеснение поглеждах към комина на сярна киселина. Тънкият бял дим беше признак, че процесът не е наред и пак ще имаме проблеми с РИОПС. Нашите специалисти работеха много, за да

намерят начин да направят това производство по-надеждно и по-безопасно. Успех за технолозите и конструкторите беше внедряването на демистрите за улавяне на последните мъгли от серен триокис. Тези устройства работиха успешно, но в много случаи ние ги сравнявахме със „златно копче на старо палто“. Много добри промени направи нашият конструктивен отдел с ръководител Любо Стоилов и особено главният конструктор инж. Димитър Димитров. Негова и на колеги от ВХТИ беше патентната разработка за нестационарен контактен апарат, работещ с ниски съдържания на серен двуокис. Такъв апарат беше построен при нас и той доказа своите възможности. Наред с всички тези усилия работата в това производство протичаше нестабилно и ако не се стигаше до критични ситуации, причината бяха добрите професионалисти в цеха. Те правеха понякога чудеса за да поддържат режима в апаратите. На първо място искам да отбележа майсторството в управлението на контактните апарати, показано от Тоньо Гюлев. За него възникналите проблеми винаги имаха практичес ко решение. Всички го слушаха. Това беше и доказателството, че не е важно да имаш диплома – важното е да имаш чувството за отговорност, за добро познаване на същността на процесите, за да ги управляваш. Неговият опит беше впечатляващ и аз исках да пратя при него млад колега инженер да го обучи. Той с готовност прие, но ми каза, че ако човек е възпитан да се учи от опита на по-старите, той бързо ще усвои тънкостите. Ако смята, че знае всичко – колкото и да го обучаваш, той все ще казва: „Знам, знам“. От такива обучаващи се няма полза. Аз наистина пратих един току-що завършил инженер, поверих го на Тоньо и му казах да го научи. Той се усмихна, но не направи коментар. Доста по-късно и аз се убедих, че ако у човек не е вродено чувството да признаваш, че другите също могат да те научат на нещо полезно, то на такива хора не можеш да имаш доверие за важните неща от работата. Необходимо беше да се възложи проект за нова сярна киселина. Апаратите бяха в критично състояние. За сградата предприехме спасителни укрепления. Предстоеше проектиране. За строителство още нямахме идея как да стане. Разказвайки за реконструкциите, като че ли забравих да опиша и нещо, което будеше приятни усещания. Построе но бе производство, което можеше да се счита за витрина на металургията – 330. След приключване на строителството през април започна монтажът на оборудването, което чакаше повече от половин година. Дойдоха специалистите от Герма-

ния и монтажът протече много бързо. Сроковете за нас бяха невероятни, а ние с нашето централно планиране не бяхме подготвили навреме изпитанията. Те си тръгнаха и казаха, че когато изпълним указанията, ще се върнат. Проблемите бяха в отпускането на значително количество злато и сребро от банката и утвърждаването и съгласуването на инструкциите за работа на охранителната система, на движението на метала в цеха и до клиентите и съгласуването на работещите в новото производство със съответните органи. След още два месеца бяхме готови и с тези типично наши особености. Почти в началото на лятото започнахме изпитанията. За мен беше интересно от професионална гледна точка да проследя всички процеси и машини, които бяха включени в технологичната схема. Такова производство и в такъв мащаб в България се въвеждаше за първи път. За най-важните процеси поканих като наблюдател и консултант проф. Йосиф Кичюков. За нас той беше специалиста по пластична обработка на металите. В изпитанията на по-грубите процеси като топене и валцуване до по-големи размери проблемите бяха преодолими. Нашите познания помагаха да ги решим. Трябва да отбележа, че както винаги се случва от икономия на средства, договорите бяха подписани само за машини и за регламенти за доказване на параметрите на машините, но не и за технологии за отделните продукти. Това ни изправяше пред проблема да разработваме технологии след приемане на машините. Най-тежкият момент настъпи, когато започнахме изпитания за производство на микрофолио от 25 микрона и микрожица с диаметър от 50 и 25 микрона. Първите опити бяха пълен провал. Имахме куриозен случай. Започнахме да валцуваме заготовка за микрофолио. След две проходки през валцовия стан заготовката се изви като манастирско клепало, а звънът при удар беше като от камбана. Проф. Кичюков посъветва да „отвърнем“ метала по-дълго, с цел да намалим вътрешните напрежения. Няколко пъти повторихме процеса, но без резултат. Тогава рискувахме с разрешение на доставчиците да повишим усилието на валците и… стана нещо невероятно. Чу се звън на счупено стъкло и цялата заготовка се разпиля на множество парченца. Забележете, става въпрос за злато, а не за стъкло. И ако не бях виждал истински аморфен метал, въпреки желанието ми само преди година, сега го видях, без да съм го искал. Това беше изненада за всички – за професора, за германците и най-много за нас. Първият проблем ни беше как да съберем стотиците парченца, защото отчетността беше до сантиграми, а липсата те

заплашваше с нарушение на закона за валутните ценности и благородните метали. В резултат на това можехме да имаме много неприятности. Пълзейки под машината, почиствайки я с четчици и много старание събрахме метала до необходимия грамаж. С това се справихме, но какво да правим по-нататък? Събрахме се на съвещание. Шеф монтажникът Зигфрид Рихтер – един много спокоен и открит за разговор професионалист, с когото имах много добри отношения, поради общуването ни на немски език без преводач, също беше обезпокоен. Той трябваше да докаже възможностите на оборудването, а сега не се получаваше. Той заяви, че предложеното злато не е златото, което се изисква от технологиите за тези продукти. Аз възразих, че сме предоставили метал съгласно договора 99,9 % и съг ласно БДС. Той отново заяви, че макар и по БДС това злато не е с необходимото качество. Умните германци, очаквайки всякакви изненади от изтока бяха предвидили, че в случай като този те ще докажат възможностите на оборудването с техен материал. Той реши да се върне в Германия да вземе 10 кг злато и да продължи изпитанията. Не можех да си представя какво щеше да се случи, ако ние трябваше да вземем такова количество злато, да го пренесем през границата и след това да си го върнем. Мисия невъзможна. Реших да му дам проба от нашето злато, да го анализира и да видя дали причината е в чистотата на метала. За една седмица Рихтер се върна със златото. Изпитанията преминаха без никакъв проблем. Получихме микрофолио и мик рожица 25 микрона. Моята голяма изненада беше, че наистина нашето стандартно злато беше с чистота 99,9 %, но само по три примеса. Рихтер беше направил анализ по 22 примеса, така както го изисква електронната индустрия в Германия. Приложен този тест показа, че чистотата на българския метал е 97,6 %. Разликата от около 2 % беше достатъчна да опорочи цялата инвестиция. По съвет на доставчика бързо доставихме малка електролизна апаратура, с която да допречистим българското злато. Оттогава до днес тази инсталация осигурява метал с чистота шест деветки, задоволяваща най-строгите изисквания на микроелектрониката. След 1989 г. българската микроелектроника изчезна, изчезна и нашият вътрешен пазар. Това наложи много бързо преориентиране на производството на изделия от благородни метали. Все по-актуални ставаха изделията за стоматологията, за монетния двор, за бижутерията. Производството спазва всички строги изисквания на българските закони за акцизните стоки. В силно разхлабения държавен контрол и високата степен на корупция при внос-

но-износния режим, ние трудно устоявахме на нелоялната конкуренция. Верни на нашия принцип от всяка ситуация да търсим изход, спазвайки законовите изисквания и правилата на честния бизнес, направихме нова стъпка към запазване на производството, продължавайки технологичната верига на оловното производство. Инвестирахме в нова афинажна линия за преработка на метала д’оре до борсови сребро и злато. Така прекратихме наложената практика металът д’оре да се праща до МДК Пирдоп, а от там да получаваме некачествен материал, който допълнително да очистваме. Тази инвестиция изведе производството на нова пазарна ниша и даде стабилен икономически резултат. Нещо повече. След драматичните събития в металургията при приватизацията днес нашето производство на благородни метали е единственото за България и създава база за следващите обработващи фирми, осигурява законово регламентиран износ. Днес и тези два метала са регистрирани на международните борси. Усвояването на това производство наред с чисто професионалните предизвикателства ни достави и много преживявания, които понякога бяха комични. По време на пуска и до началото на деветдесетте години работата с благородни метали беше приравнена почти като работа с оръжие или бойни отровни вещество. Имаше толкова наредби и законови ограничения, които не бяха в услуга на производителя. По презумпция се приемаше, че неговата задача е да краде и задължително трябва да се накаже. Инструкциите бяха така сложни, че спазването им налагаше да отнемем поне един час в началото на работния ден и един час преди края. За ефективност на труда въобще не можеше да се мисли. Спомнях си, че когато посетих афинажния цех в „Норд Дойче Афинери“ през 1972 г., влязох в производство, където всички работеха с усещането, че благородните метали са просто стока с висока стойност. При нас се беше загнездило усещането, че ако нещо се случи с метала, на теб вече се гледа като на нарушител. Веднъж трябваше да транспортираме неголямо коли чество заготовки за предприятие в друг град. Охраната на две окръжни управления на МВР беше толкова сериозна, че имах чувството за съпровождане на страшен престъпник. И след всичките приготовления на точката на прехвърляне на охраната от едното окръжно на другото така са се разбрали, че почнали да се стрелят. Колата с метала се караше от наш шофьор, а милиционерите в отделна. Нашият шофьор се беше изплашил сериозно. Милиционерите бързо се разбрали и без да

слизат от колата, са дали знак на шофьора да продължи под конвоя на другата кола. След този смешен, но и опасен инцидент схемата беше опростена и в повечето случаи оставена на наша отговорност. От формализъм беше се отишло към крайност. Ние си давахме сметка, че охраната на нашия метал е от голяма важност и също предприемахме съответни мерки, но по-умно и по-отговорно. Обстановката по време на прехода и след приватизацията беше опасна и опазването на материалните ни ценности беше приоритетна задача. В рамките на закона, ограничихме до възможния технологичен минимум движението на метали без въоръжена охрана. Излизането извън производството става с наша охрана и задължително със съответна застраховка. Така не се изключват неприятни случаи, но винаги са предприети необходимите мерки, за да няма загуби за фирмата.

ЗАКЪСНЯЛАТА РЕФОРМА През втората половина на осемдесетте години в икономиката и в обществото започна да се усеща, че нещо трябва да се случи, за да се измъкнем от тоталното изоставане и загубата на всяка конкурентоспособност на труда и стоките. И управляващите, и ние от бранша имахме достатъчна информация за постиженията на световната индустрия, за новите технологии и продукти. Давахме си сметка, че без инвестиции в тези технологии, а не в такива от преди 15 – 20 години, нашата индустрия не може да продължи. Производителността на труда във всички сфери отстъпваше на европейската от 3 до 5 пъти. Централно-плановата икономика насочваше инвестиционните ресурси в модерни направления, но с технологии и машини, които бяха излезли от конкурентния пазар преди много време. Това не даваше гаранция, че инвестициите ще се възвърнат и че ще предложим на пазара продукти с висока потребителска стойност на конкурентна цена. Що се отнася до ресурсния отрасъл, който не беше в приоритетните инвестиционни направления, интересът на управляващите беше минимален, ако не и пренебрежителен. Политическите процеси около нас и особено в СССР също под-

сказваха настъпването на вятъра на промените. Тогава и правителството предприе някои решения, които имаха за цел да се стимулира производството на стоки и услуги. Следвайки тези нови моменти, то направи нова реформа и създаде нови структури, изградени на завършен технологичен принцип и предоставяйки на пазара готов продукт. Като идея това имаше икономически смисъл стига и системите на управление да бъдат сменени в този дух. За нашия отрасъл беше определена структурата фирма „Олово и цинк“. Беше ясно, че вече въвеждаме думата фирма, която има по-пазарно звучене. При тази нова реформа се задействаха стари механизми – не да направим нещо стойностно за икономиката, а къде да бъде управ лението на фирмата и кой да я командва. Естествено решаваща дума имаха партийните ръководства в съответните области. Фирмата наистина беше голяма за мащабите на България и обхващаше мините за оловно-цинкови руди, металургичните заводи за олово и цинк, машиностроителни заводи и някои по-малки предприятия, разположени в Пловдивска, Смолянска, Хасковска и в Софийска област. Ние от КЦМ имах ме опита от подобна реформа, когато комбинатът е бил под ръководството на окрупнен минно-металургичен комплекс с управление в Мадан – период с недобри отношения между ръководствата и с незадоволителни резултати в развитието. Сега отново се появиха мераци управлението на новата фирма да бъде в Мадан. Това беше много силно отстоявано от ръководството на мините. Местата за обсъждане и вземане на такова решение включваха приятелски сбирки, ловни експедиции, настояване за взимане на партийни местни решения и други познати български и не само български похвати. Мисля обаче, че отговорните партийни ръководства застанаха на обективна и организационно правилна позиция управлението да бъде в Пловдив на територията на КЦМ. Аз бях утвърден за генерален директор. Приехме това решение с чувството на отговорност да направим нещо по-радикално и да променим вътрешната организация така, че да бъдем на „пазарни релси“ при оценка на ефективността. В същото време не можехме да си позволим пътя, по който вече вървеше КЦМ, да бъде възпрепятстван от тази реформа в новата фирма. Най-важният въпрос за мен беше как да сформирам новите екипи на фирмата и на КЦМ. Трябваха ми хора, убедени, че си струва да се опитаме да направим радикални, нови неща в този толкова статичен отрасъл. За металургията нямах притеснения. Първите ми помощници и съратници тръгнаха с мен. Васил

Начков, Димитър Паскалев, Тодор Тодоров, Георги Абрашев, Стоян Чалков, Мила Златинова, Георги Николов. На тяхно место в комбината веднага поставихме специалисти, които бяха подготвени и бяха наясно с процесите за развитие. Заслужава да отбележа, че от въпросите на развитие на комбината се интересуваха всички. Партийният секретар Георги Илиев, на когото металургията му беше в кръвта, използва тази реформа и пое позицията на заместник-директор в комбината. Заедно с Пенчо Ралчев, вече на позицията директор, продължиха нашите проекти. Дотук в КЦМ подредих нещата. Предстоеше много работа във фирма „Олово и цинк“. Важното беше да сформирам малки професионални екипи, които да започнат организационната работа, създавайки първо фирмени регламенти за реда и субординацията за/при вземане на решения и за контрола по тяхното изпълнение. Управителният орган, назначен от Министерството на икономиката и търговията, не беше в състояние да помогне в това отношение. Необходимо беше да се събере миньорски екип – тук имах твърдо противопоставяне от ръководството на ГОРУБСО. То влезе в ролята на обидено, че не са определили управлението да бъде в Мадан. За решаването на този проблем ми помогна ситуация, която веднага развих в полза на новата фирма. Директорът на мината в Маджарово, Никола Хърсев, беше много опитен минен инженер и аз отначало нямах намерение да го сменям. Местните партийни ръководства се бяха активирали, че сега е точното време да го изгонят от градчето. Озадачи ме каква е тази активност. Разбрах, че той не се включва в техните местни неформални срещи и ловни приключения. А разбрах, че един от тях има голям мерак да стане директор. Получих и някои подканвания от важни хора в Пловдив да се съобразя с партийните желания. На този натиск аз отвърнах с решението да не го освобождавам, а да го назнача за заместник главен директор по производството. Така реших моя проблем с екипа на миньорите. За металургията имах достатъчно ресурс от надеждни специалисти. Това изненада някои хора – и този, който имаше желание за директорския пост, а и тези, които го подкрепяха. Сега човека, когото искаха да изгонят, щеше да ръководи минната дейност и те трябваше да изпълняват неговите разпореждания. Икономическите екипи под ръководството на Васил Начков бързо се сформираха и влязоха в действие. Мила Златинова, която имаше опит и от мините и от металургията беше много ефективна с екипа си за развитието на човешките ресурси, а в организацията на труда

имаше огромни проблеми. Тодор Тодоров, с когото имахме общ професионален път още от ИЦМ, пое инвестициите и ги сложи много успешно под плановост и контрол. Наред с ежедневните оперативни задачи, ние се заехме с две, които до този момент бяха табу за минния бранш. Необходимо беше да се направи обективен анализ на състоянието на минералните ресурси в отделните рудници и да се определи целесъобразност та от експлоатацията им и инвестирането в тях. Другата радикална задача за нас беше да поставим начало на оценка на рентабилността на производството на концентрати на база на борсовите оценки на метали. От доста години това беше практика в металургията. За всички беше ясно, че повече субсидии от държавата, за да се поддържа производството само заради социалната му значимост, а не заради неговата печалба, няма да има. Въпреки това от страна на миньорите имаше крайно негативна реакция и обвинения, че водим отрасъла към закриване. Да, ние започнахме да закриваме губещи участъци и това беше единственият правилен път, за да развиваме перспективни участъци. В изпълнение на тези задачи не усетих как лети времето. Предизвикателството беше голямо. В същото време правителството реши, че му трябват по-модерно мислещи и действащи ръководители на фирмите, въведе и термина „мениджъри“ и организира за дванадесет от тях курс на обучение в „Лайбниц Акàдеми“. Аз попаднах в тази група. Заминах с очакването, че след 16 години ще опресня някои мои познания в областта на управлението. Курсът беше много интересен, но тогава се впечатлих колко много ни занимаваха с пазарни механизми и социални отговорности, което за нас звучеше много далечно. Много скоро след това, отчитайки събитията и процесите, които станаха, се убедих, че те са имали основание да акцентират върху тях. По време на този курс у нас станаха събитията от 10 ноември 1989 г. и аз не можах да ги следя отблизо. За германците и немските медии събитието беше обединението на двете Германии и събитията в Чехословакия, в Полша и Унгария. За България имаше много оскъдна информация и ние най-често научавахме за новостите по телефона от фирмите или от дома. За новата година се прибрахме в България. Тук всичко вреше и кипеше, но за мен беше важно, че колегите много упорито са се придържали към начертаната от нас линия за управление на производството и аз от движение се включих в работата. В минния сектор, където бяха основните ни притеснения, Хър-

сев беше подредил нещата за оценките на участъците. Начков беше подготвил разчетите за преминаване към борсова оценка на концентратите. Предстоеше Управителният съвет да ги утвърди. Там имаше доста мастити началници, минни специалисти от София и имах очаквания за отпор. Но когато нещо е направено обективно, тогава и случайността помага. Правителството прие решение за ограничаване на субсидирането. То се допускаше само при специални обстоятелства, в които нашият бранш не попадаше. Проведената предварителна подготовка ни помогна бързо да се преориентираме и да приведем тези условия в действие. Много скоро те породиха социални вълнения, но за това по-късно. Металургията в този период също се изправи пред непознати за нас събития. И в двата завода – в Пловдив и в Кърджали, производството протичаше без сътресения. Много скоро след 10 ноември „зелените революционери“ се активираха с разрушителна сила да ни представят като убийците на хората в двата града. Започнаха митинги, походи, агресия към хората, които работеха в металургията. Трудно ми е и не искам да се връщам към този брутален период на злоба и на мъст. Тези хора искаха ние да бъдем обекта на цялото им недоволство към старата система. Тук нямаше място за дискусия, за изслушване, за реалистичен поглед към нещата, срещу които въставаха. В заключение почти двегодишната обсада на нашите заводи и многократните ми привиквания в следствието като участник в „националната екологична катастрофа“ не доведоха до нищо креативно, за да се тръгне по пътя на решаване на натрупаните проблеми. Това беше мазохистично упражнение на гърба на обикновените хора. Каква трябваше да бъде нашата реакция? Трудно е да се отговори просто. Независимо от голямото напрежение, в което живеехме аз и моите колеги (и не на последно място нашите семейства), аз си казах: „Сега е буря, пороят влачи камъни и дървета, но след това трябва да дойде и слънце. Водата ще се оттече, мътилката ще отмине. Тогава устоялите здрави камъни ще застанат на своето място и ще продължим започнатото“. Така под ударите и заплахите стоически продължихме да работим и да инвестираме.

ЕДНО СПЕЦИАЛНО ОТКЛОНЕНИЕ През 1987 – 1989 г. в страната протече процес, за който и до днес нямам обяснение. Тръгна възродителният процес. Опитаха се да го представят едва ли не като нашето велико Възраждане от XIX век. Целта му поне като форма беше българските граждани с мюсюлмански имена да се прекръстят с християнски. При нас работеха около 450 човека с мюсюлмански имена. Нещо по-важно, аз от дете бях отрасъл в махала, където имах добри приятели с такива имена. Никога през годините не ми се е налагало да се замислям, че те трябва да носят други имена. Дали в игрите ще извикам „Мустафа, подай топката“ или „Гошо, дай един пас“ за мен нямаше разлика. Сега някой ни казваше, за да няма наистина разлика, те трябва да станат с други имена. Защо?! Ами ако някой иска аз да си сменя името с Карл например, за да няма разлика с европейските, как ще го приема? Естествено ще се стремя да запазя своята индивидуалност. Така се получи и с нашите работници. Искам да подчертая, че те бяха и днес са дисциплинирани и уважителни хора. Сред тях беше и моят приятел от махалата Мустафа – един от най-добрите началник-смяна в цех „Рафинация“. Процесът на преименуване протичаше много организирано от органите на милиция та и местните партийни ръководства. Усещахме го, но почти всички засегнати мълчаха и гледаха мрачно и заканително. Един ден при моите обиколки в завода край рафинационните котли срещнах Мустафа и силно извиках „Мустафа, здравей, как си?“. Той смутено се огледа и ми каза да го наричам Методи. Това било неговото ново име и е подписал декларация, че няма да реагира и да ползва старото. Сега за пръв път усетих бруталността на стореното от инициаторите на възродителния процес. Безумие, което ние скоро платихме. Настъпи „голямата екскурзия“. Работниците напускаха масово и тръгваха за Турция. В очите им се четеше тъга и в същото време решителност, че това е най-правилният им ход. Някой се опита да им отнеме индивидуалността. Те не я даваха. Аз също не бих си я дал. Надявах се Мустафа (Методи) да остане. Все пак той имаше добро положение, ценен и уважаван в завода, скоро беше получил нов апартамент от нас и го закупи. На моето настояване да не се поддава на психозата, той все отговаряше уклончиво. Една вечер по телевизията показваха как границата се затваря и голямата екскурзия приключва. Веднага си помислих, Мустафа остана, но… В последната кола, зад която бариерата се спусна, с огорчение

познах колата на Мустафа. Дълго е било колебанието му, но явно не е могъл да не се понесе с вълната. Знаех си, че той няма да остане там, но бях сигурен, че тук няма да се върне. Година след това разбрах, че Мустафа вече е в Швеция. Отклоних се от темата, но не мога да не спомена за този момент, за който нямам смислено оправдание. Днес настъпилото бежанско преселение към нас все по-често ме кара да си спомням за „голямата екскурзия“.

ПРЕГАЗЕНИ ЛАЛЕТА Въпреки нежеланието ми да се връщам към тези времена и събития, не мога да ги подмина с мълчание. Началото на 1990 г. беше белязано с много политически вълнения (което беше очаквано, като се има предвид, че настъпва радикална промяна на политическата система). Този процес се развиваше лавинообразно, без да има ясна стратегия за промените. Вероятно в умовете и плановете на някои стратези от световна величина не е било така, но у нас това беше факт. Новото идваше, а старото не искаше да си отива. Противоречие, в което със сигурност покрай сухото щеше да изгори и мокрото. Най-атрактивно се разгърна „революцията на зелените еколози“. Да се говори за екологичната катастрофа в страната беше печелившо както за защитниците на промените, така и за противниците им. И в двата случая виновниците бяха тези, които работеха; тези, които ръководеха производствата. От едната страна ни обвиняваха, че убиваме децата и природата, а от другата се спотайваха и пригласяха колко много е трябвало да се направи, за да не се стига до това състояние. Аз, като свидетел на усилието, което съм полагал да осигуря инвестиции за модернизиране на остарялата техника, и на постоянните отговори, че не сме приоритетни за държавата, сега с учудване разбрах, че не сме си свършили работата. Но такава е психологията на политиците, за които властта е приоритет. А в случай, когато тя ти се изплъзва, какво толкова притеснително, че ще прехвърлиш вината на другиго. Важното е да останеш на власт. Политиката никога не ме е привличала заради своята изменчивост и конюнктурност, но за съжаление

животът е устроен така, че трябва да следим политическите процеси, за да успеем да реализираме важните професионални бизнес цели. Отклоних се от екологичните проблеми, свързани със съществуването на КЦМ. Организацията на протести срещу комбината стана ежедневие. Най-активни бяха журналистите Николай Зайков и Димитър Заяков, лекарката Матушка Аврамова и кметът на Брестник. Подкрепяха ги много плов дивчани и асеновградчани. Постоянните им митинги и скандирания пред завода и под моя прозорец, постоянните викове „убийци“, „номенклатури“, „отивайте си“, „спрете да ни тровите“ и други лозунги за мен и моите колеги бяха голяма травма и безпокойство. Напрежението се предаваше и сред работниците, които осъзнаваха, че са жертва на политически борби в резултат, на което можеха да изгубят своята работа. През цялото време на митинги и протести, на подписки за закриване на производството никой не искаше да влезе в разговор с нас. Основната тема на събитията през този период беше „да ви няма“. Арогантността и безумието нямаха граница. Стигна се до разглобяване на жп линията ни, за да не пускат влаковете да влизат в завода. Но най-грозното беше, когато в един красив майски ден пред завода дойдоха полупияни протестиращи и с настървение започнаха да тъпчат красивата градина с лалета. Наблюдавах свирепостта им и си помислих, че тези хора са готови да премачкат не само лалетата, а и нас. Тежко ни, какво ли ни чакаше? Днес градината на КЦМ отново е изпъстрена с красиви лалета, но настървените, озлобените и търсещите незнайно каква разплата хора ги няма. От многото подобни събития искам да отбележа две, които показаха колко неадекватна беше позицията на управ ляващите и държавата. Отчитайки вълненията, министър-председателят Андрей Луканов организира среща със страните, неуточнено кои, за „проблема КЦМ“. За целта той използва посещението си на панаира. Срещата беше организирана в Областния съвет. Ние се подготвяхме за нея, въпреки че никой не беше ни поканил. Пред Съвета, както можеше да се очаква, агитка скандираше за закриване на завода. Пристигна премиерът и каза, че в срещата ще участват само представителите на протестиращите. Ние не бяхме допуснати. Това ни притесни, но нашето положение не беше такова, че да скандираме, като другата страна. След като свърши срещата очаквахме, че поне ще имаме някакъв разговор. Това просто не се случи. Представи-

телите на протестиращите излязоха, викайки: „Победихме, закриват комбината“. Ние смутени с очи търсехме някой от представителите на властта да се обърне към нас. Напразно! Премиерът ни подмина сякаш не съществувахме. Само областният управител Стоянка Кръстанова смутено подхвърли: „Спокойно, все ще се направи нещо“. Думите ѝ звучаха неубедително – сякаш за собственото ѝ оправдание. На другия ден потърсих министъра на икономиката Кръстю Станилов. Не ме прие, но на секретарката си споменал: „Нали премиерът им каза нашето решение“. Едва ли може да си представите моята реакция. Настроенията в Комбината бяха вече политизирани срещу управляващата партия и можеха да се пренесат върху сигурността на производството и на хората. Това не можех да допусна. Свързах се с Чудомир Александров. По това време той беше заместник-председател на Министерския съвет. С колегата Хърсев бяха работили заедно – той като минен специалист, а Александров като обогатител. Проведохме много полезен професионален и, смея да твърдя, социалноотговорен разговор. Той се нагърби да сложи ред в този хаос за КЦМ и ОЦК и да предложи съответните правителствени мерки. По-късно си дадох сметка с каква задача се беше заел, отчитайки явната съпротива на началника си. На финала на това действие, ние получихме постановление на МС №42 от 1990 г. Колкото и да беше половинчато, то ни даде глътка въздух и възможност да предприемем някои реални промени с цел намаляване на напрежението сред населението. Бързо въведохме в действие проектите за замяна на старите филтри с нов тип струйна продувка. Похвално за нас и колегите от ИЦМ под ръководството на Стефан Пиронков бе, че представихме работна документация за изработването и монтирането на филтрите на завод „Възход“ и на „Цветметалургремонт“. Междувременно екип на КЦМ участва на панаира в Солун. Правителствена делегация под ръководството на Луканов беше на посещение в българската палата. Нашите представители Мара Русинова и Сийка Партова с големи усилия успели да докарат делегацията пред нашия щанд – единствения, пред който Луканов се спрял. Премиерът възкликнал: „Ама вие работите ли? Нали ви закрихме“. За мен това беше върхът на… нямам думи. Когато стават събития, свързани с прекратяване на работата на завод, където работят над 2000 души, е нормално профсъюзите, по-късно наречени синдикати, да имат позиция. Така под ръководството на Кръстьо Петков, президент на

КНСБ беше свикана среща с протестиращите, с представители на Министерството, представители на местната власт, този път и с нас в заседателната зала на КЦМ. Срещата се предаваше пряко в ефир по БНТ. Ние се подготвихме за неприятности и организирахме охраната на завода за извънредна ситуация. От София бяха дошли подкрепящи – като че ли в Пловдив бяха малко. Водеше ги известният артист Петър Слабаков. Тъй като залата беше с ограничен брой места, помолих Петков да въдвори ред. Настъпи невъобразима бъркотия и само намесата на нашата охрана позволи на Петков да определи броя на присъстващите от протестиращите. Срещата започна и той обяви, че иска в спокойна и конструктивна обстановка да обсъдим положението и да намерим пътя, по който двете страни да бъдат удовлетворени. Бях изненадан от намерения та му. В продължение на почти две години се убедих, че човек, който не търси решение на проблемите, а разчита на тях за да стане значим и забележим, не е в състояние да обсъжда този въпрос. Обосновката на синдиката, че трябва да защитават работните места не впечатли никого. Напротив, с един доста артистичен маниер Петър Слабаков заяви, че по професия е леяр!? Каза на синдикалистите, че пращат работниците на КЦМ на каторга. Протестиращите не приемаха никакви доводи от нас, от Министерството, от синдикатите. За тях целта беше да покажат, че са затрили един завод като символ на съборената стара система. Някой от тях сравни ситуация та със събарянето на Бастилията. Сравняваха своите действия с Френската революция?! Те не знаеха колко далече от нея бяха. По време на най-големите разправии отвън настъпиха много опасни действия. Като атракция гледах едно чучело, което висеше обесено с надпис „убийци“ и КЦМ. По-обезпокоителното беше, че вече не можех да удържа нашите работници зад портала. Тези яки мъже, които с честен труд вадеха своя хляб, бяха грабнали лостове и метални пръти и бяха готови да се разправят много бързо с тълпата. Оставих в залата да спорят безрезултатно и слязох при работниците. Не можех да ги надвикам. Подадоха ми рупор. От това, което им казах не си спомням много. Признавам, че за пръв път се изплаших, като си представих каква катастрофа можеше да стане и как всичките ни усилия щяха да отидат на вятъра. И много хора щяха да бъдат доволни – щяха да имат оправдание защо заводът не е спасен. Спомням си последните ми думи – „Приберете се по работните места и ми имайте доверие. Няма да допусна да спрат завода и да ви лишат от хляба“. Казах го твърдо и убедително,

но вътре в себе си нямах ясна представа как ще стане. Ала друго не можех и нямах право да им кажа. Върнах се в залата. Вътре цареше пълен хаос. Всеки говореше и никой никого не слушаше. Ние подканихме Петков за експедитивност – вече пети час нищо не постигаме. Представителите на Министерството Христо Бонин и Владимир Геневски заявиха, че е безпредметно да си губят времето без резултат и си тръгнаха. Петков каза, че той е призван да открива, а не да закрива заводи и обяви, че трябва да пътува до Бургас, защото и там има проблеми. Той възложи на Желязко Христов – негов заместник, да продължи съвещанието. Д-р Ж. Христов, известен пловдивчанин бързо установи ред, като обяви заседанието за закрито. Вече беше 22 часа. Кой как си тръгна – не беше важно, но аз и колегите ми бяхме като пребити от умора. Оказа се, че почти цялото ръководство не беше напуснало фронта. В автобуса за смяната от нула часа нямаше места за редовните сменни работници и останалите ръководители. Всички бяха възбудени и често ми казваха „Защо не ни пуснахте – нямаше повече и да помислят да приближат до КЦМ“. Това ме правеше по-сигурен, че ако правилно използваме тази енергия ще успеем. Прибрах се вкъщи около полунощ. Жена ми и двамата ми сина стояха будни и по очите им се четеше притеснение. Те бяха проследили цялото представление по телевизията, в което аз и моите колеги бяхме обвиняеми, без да имаме право да се защитим. Явно е било твърде страшно, за да бъдат така притеснени. Имах възможност да видя по-късно записа, но не пожелах. На другия ден видях отново изпомачканите цветя на мястото, на което ние упорито засаждахме нови – по-красиви. Продължихме работата си. Организирахме международна среща, като поканихме представители на европейски фирми – „Юнион Миниер“ от Белгия, „Лурги“ от Германия, „Оуто кумпо“ от Финландия, „Снампрожети“ от Италия и представител на „Лед анд Цинк стади груп“/ ILZSG от Лондон. В НДК организирахме симпозиум по въпросите на производството на цветни метали и преодоляване на екологичните проблеми. От българска страна беше осигурен достъп на заинтересованите НПО, държавните органи и специалистите от различни професионални институти. Цивилизована Европа ни показа, че когато има проблем, задача на обществеността и на фирмите е в името на просперитета на обществото да се търсят възможните приемливи и целесъобразни решения. Има ли взаимно разбиране – няма нерешими проблеми. Този симпозиум беше много

стойностен не само за конкретните решения по КЦМ, но и за пътя, по който трябва да се развива новото ни общество след 10 ноември 1989 г. За съжаление симпозиумът умишлено не беше отразен в медиите. Явно такъв подход не беше подходящ за хората от властта. С цел все пак да ангажираме по-пряко правителството с нашите проблеми и да осигурим допълнително ресурс за инвестиции, секретарят на новите партийни клубове и проф председателят потърсиха среща с Андрей Луканов. Те бяха убедени, че ще постигнат нещо, и бяха изненадани от неговата реакция – „Аз трябва да мисля как да спечеля изборите, а не да спасявам някакъв завод, който може би е за затваряне“. Изборите дойдоха и го изметоха, защото трябва да мислиш за хората, а не за спечелването на избори. Новото правителство на СДС имаше много задачи, за да удържи мораториума за плащането на заемите, а така също и да проведе реформа по смяната на системата. Това беше и лайтмотивът в прог рамата им. Правителството почти не прояви интерес към проблемите на КЦМ. Това ни помогна по силата на старото Постановление да продължим реконструкцията в оловното производство. Получихме разрешение да спрем производството за два месеца, за да направим преустройството. Сега започна нова одисея – колкото странна, толкова и смешна. Екологичните движения, като разбраха, че започваме радикални промени, посетиха председателката на екологичната комисия в Народното събрание Свободка Стефанова и искаха да спрем ремонтите. Тя изпраща писмо до министъра на околната среда В. Василев да предприеме мерки и да спре ремонта, тъй като след него екологичните норми ще се спазват и няма да може да се спре производството. За това безумно писмо беше разбрал Тодор Василев – жп техник в КЦМ, но и дописник към някои от пловдивските вестници. Беше му дадена гласност. По повод на писмото нашите служители организираха протест пред Министерството на околната среда. Много активни бяха синдикатите, водени от секретаря на организацията Васил Пехливанов и един от изявените инженери-металурзи Желю Драгов. Протестът имаше силно отражение, но министърът разпореди да ни бъде направена пълна ревизия на проектите и тогава да продължим ремонта. Задачата му беше да се затрудним в рамките на срока да направим ремонта и да потърсят формална причина да не ни утвърдят проектите. Хитро направено, за да излезе, че ние не можем да се справим. Това не стана. Бяхме направили предварително всички бюрократични проце-

дури – още преди изборите. Сега те можеха да ни размотават, но ние трябваше да намерим изход. Всички бяхме минали през казармата и имахме понятие от тактика на боя. Въпреки заб раната, докато не получим ново разрешение да не извършваме ремонт, ние не спряхме. Бяхме организирали нещата така, че при поява на проверяващите по площадката се подаваше команда „газ“ и за минути всичко изчезваше. Удължихме работата, като организирахме втора смяна до „светло“. Тактиката се оказа успешна и спазихме крайния срок. Разрешението дойде след месец. Сигурно бяха помислили, че срокът за нас е непостижим. Но се убедиха, че нищо не можеше да ни спре. И в нашите редици имаше привърженици на протестиращите. Те по всяка вероятност са докладвали. Важното беше, че Маня Георгиева – екологът на КЦМ, в определеното време прати писмо до Министерството и инспекцията за готовността да пуснем производството. Имахме още малко бюрократични проблеми, но не можеха повече да ни задържат. Тези усилия и притеснения си струваха след като получихме първите резултати за съдържание на прах в отходящите газове 5 мг/м3 при допустими 10 мг/м3. Това беше успех за инженерите, монтажниците и металурзите. Това беше наша българска разработка, достигаща показатели, конкурентни на тези на световната фирма „Лурги“. Инвестицията при нас струваше 2 млн. лева, а подобно съоръжение германците предлагаха за 4 млн. марки! Увлечен по-бързо да стигна до момента на първия професионален успех в сложната политическа обстановка, не отразих една интересна среща, в която освен колеги от фирмата участници бяха известни наши политици. Първите свободни избори след 10 ноември за нас бяха интересни и с факта, че кандидатът за депутат на СДС от Плов див и в частност от „Кичюка“ беше Иван Костов. В неговата предизборна програма една от главните задачи беше да се закрие производството на КЦМ. Въобще от всички страни, без разлика на политическата ориентация, печелившият лозунг беше „Не на КЦМ“. Аз исках да се срещна с него и да изясня какви са основанията за такава позиция. Той беше икономист и би трябвало да му е ясно какви последствия има това. Мой познат от ИЦМ – Арон Амар, който в момента беше заместник-кмет като бивш състудент на Костов уреди такава среща. Предупреди ме да не ходя с кола с шофьор, защото срещата може да се отклони в друга посока?! Взех дежурната кола – една доста стара жигула и отидох пред депутатската му квартира в „Кичюка“. Слизайки от стълбището, Костов ме изгледа с тежък поглед и попита:

„С това ли ще пътуваме?“. Продължи да ме разпитва за колата, но аз отговарях технократски и стана ясно, че от коли нищо не разбира. Отидохме във фирмата, събрах екипа и се опитах да подхвана разговор по същество. Това не ни се отдаваше – той почти мълчеше и си записваше нещо. След не повече от час се надигна и каза: „Сега не мога нищо да коментирам. Следващата сряда ще дойда с председателите на екологичната комисия и представител на икономическата комисия в Народното събрание и ще продължим разговора“. Все пак имаше някакъв прогрес. В уречения ден пристигнаха той, Красен Станчев и Александър Томов. Обстановката беше малко по-обещаваща. Започнахме нашия репертоар – какво правим, как се променят нещата, какви икономически резултати имаме, какви социални проблеми биха възникнали, ако преустановим производството. Този път имаше диалог, който основно се водеше от Красен Станчев. Костов през повечето време стоеше намръщен и рядко се включваше. Решиха да обиколят завода, но тъй като беше обедно време видяха, че работници се движат към стола и Костов предложи първо да се срещне с хората в стола. През ума ми мина, че може да бъде някакъв политически ход и не бях далече от това. В стола започна да разпитва работниците как приемат политиката на СДС. Силно звучеше антикомунистическият тон. Явно това не се хареса на Томов и той направи забележка, че не сме на предизборен митинг. Станчев усети изостряне на ситуацията и хитро предложи да бързат, тъй като имат срещи в София. Така не успяха да разгледат завода и нашите по-големи проекти. В кабинета Станчев пое инициативата и заяви, че трябва да дадем възможност на завода да реализира проектите си. Много култово прозвучаха неговите думи: „Аз като съм председател на екологичната комисия, не означава, че трябва да унищожавам икономиката. Напротив, трябва да помогна тази икономика да бъде по екологосъобразна“. Костов реагира: „На вас ви е лесно, но аз, като съм обещал нещо друго, как ще кажа, че подкрепям проек тите за реконструкция“. Томов през цялото време се съгласяваше с всеки. И ние бяхме прави и другите бяха прави. Политици, иди ги разбери. Костов намери соломоновски изход – ще организира широко съвещание в пленарната зала на Народното съб рание. Датата беше 21 август – точно след месец. Тактически ход – отпускарски период. Ако решението е „Да“ на проектите – той ще бъде чист пред избирателите. На деня в пленарната зала бяха предимно представители на НПО, чието отношение към КЦМ беше ясно. Малко бяха представителите на правителството – още по-малко на депутатите. Общо взето пленарна-

та зала респектираше и нямаше познатите изцепки при такива събирания. Съвещанието се ръководеше от Костов, но до него беше и Красен Станчев. След откриването и началните думи Костов се извини, че е възникнал друг въпрос и той трябва да напусне. Възложи ръководството на Станчев. Красен Станчев умело ръководеше дискусията. След няколко часови пререкания, той изчете заключение, в което бе изразено становището ние да изпълним предприетите мерки, за да успокоим в най-кратко време населението. Това заключение не се гласува и Станчев зак ри съвещанието. В кулоарите чухме недоволстващите еколози и техните закани, че няма да спрат да се борят за закриването на завода. При всички тези събития ние не преставахме да реализираме стъпка по стъпка нашите проекти.

ПЪРВАТА СТАЧКА Пишейки предимно за КЦМ, не означава, че по другите фирми нямаше проблеми. В Кърджали протичаше същата борба за запазването на ОЦК. Ръководството в лицето на Георги Боюклиев и Петър Стоилов правеха всичко възможно да се възползват максимално от възможностите, които предоставяше 42 ПМС и да проведат неотложни реконструкции. Там като че ли местната власт имаше „по-мека“ позиция, имайки предвид особеността на района и голямата екскурзия. В мините положението беше по-различно. Водещи бяха социалните проблеми. Фирмената политика за пазарно ориентиране на рудодобива изискваше да закрием редица нерентабилни участъци. Спирането на държавните дотации направи този процес още по-необходим. При такава ситуация синдикатите намериха повод да започнат масови стачки във всички мини в страната. Не закъсняха и в ГОРУБСО. За много неща в работата имах опит, но за реагиране и решаване на стачни спорове нямах. А синдикатите показваха такава настървеност да се вдигат заплати и да не се закриват работни места, сякаш ние държим парите в джоба си и само нашето скъперничество е причина да не ги раздаваме. Странна логика показваха синдикалистите. От една страна, искаха да изкореним всичко старо и социалистическо, но да раздаваме пари по социалистически.

Проведохме първите разговори със стачния комитет. За мое учудване негов председател беше заместник-директорът на ГОРУБСО Иван Росенов. Другото главно действащо лице беше Димитър Димов (Митко Кеца) от „Подкрепа“ – новия синдикат. Исканията бяха колкото ясни, толкова и неизпълними. По-високи заплати не можеха да се дадат, когато оценката на техния продукт беше по-ниска в сравнение с международните, а ние вече бяхме наложили да се разчитаме по борсовите цени. Това не ги интересуваше – „Искаме такива заплати, как вито ние считаме, че ни се полагат и не ни интересува борсата“. Трудно беше да се разговаря, особено когато представителят на „Подкрепа“ войнствено подканяше стачкуващите да скандират и да не работят. Влязоха под земята и оттам поставиха своите искания и условия, при които да излязат на повърхността. Когато слизахме при тях, в мината цареше панаирна обстановка с кебапчета и бира. Това използвахме, за да ги убедим, че по-просто е да намерим решения на друго място. Преговорите не вървяха, защото нямаше никакви индикации, че от държавата ще се отпуснат старите дотации. За подобряването на условията на труда, които бяха други искания, намерихме изход – обещахме, ако мината работи и е печеливша, да инвестираме в работните места. Въпреки тези договорености от София не бяха получили указания да спрат стачката. Представиха ново условие – да се сменят ръководителите на фирмата начело с директора. Това условие беше изцяло политическо. Искам да бъда коректен към другия синдикат КНСБ. Докато исканията бяха синдикални, те ги подкрепяха, но не в този краен вариант на „Подкрепа“. Синдикалистите на КНСБ имаха миньорска практика и си даваха сметка за реалните възможности. Когато стана въпрос за смяна на ръководството, те се дистанцираха. Обосновката им съвпадаше с нашата, че всяко ново ръководство ще се справи по-трудно с новите предизвикателства по въпросите, за които сме се договорили. Стачният комитет начело с директора по социалните въпроси не отстъпи. Аз проведох разговор с министър Иван Пушкаров и той накрая ми разпореди да освободя директора Людмил Чешмеджиев и да приключа със стачката. Оттук нататък нещата бяха прехвърлени изцяло към мен. Въпросът с освобождаването на старото ръководство и назначаването на ново беше не по-малко сложен. В разговор с Чешмеджиев, че трябва да направя този ход в интерес на продължаване на работата в мината, той не прояви никакво разбиране. Обвини мен и колегите от фирмата в

политическа чистка. В същото време за всички беше ясно неговото участие в партийните ръководства на областта и в града. Това не беше водещо за нас. Знаехме, че е добър специалист, но моментът налагаше друго решение. Заповедта дойде през следващите дни, но решението беше съобщено още в края на телефонния разговор с министъра. Следваше избор на ново ръководство – въпрос много по-критичен от освобождаването на старото. Знаех, че каквото и да предложа, то ще бъде атакувано по един или друг повод. Тогава предприех странен за мнозина ход. Казах на синдикатите от „Подкрепа“ да ми посочат човек от ГОРУБСО, който ще бъде в състояние да ръководи и да изпълни взетите договорености. Предложението беше за позиция „шах“. Изчакахме два часа и ги повиках, за да чуя предложението им. Те дойдоха и предложиха инж. Владко Панайотов – ръководител на експерименталната база на фирмата. Нямах нищо против това предложение, ако ставаше въпрос да развиваме научно-производствена изследователска работа, но за тежките проблеми с мината не бях убеден, че ще успее. Въпреки моите съмнения казах, че искам да се срещнем и да говорим по същество. Той се готвеше да замине в командировка на научна конференция в Гърция, но аз спрях заминаването и поисках да се видим на другия ден (събота) в Пловдив. Разговорът в Пловдив беше колкото изненадващ, толкова и полезен. След като анализирах обстановката в мината и сложността на проблема при продължаващото пазарно трансформиране на рудодобива, без да скривам трудните моменти, но и без да го обезкуражавам, го запитах готов ли е да поеме ръководството. Той и за минута не се поколеба да потвърди. Ситуацията имаше две обяснения – или че го прив лича директорският пост, или има готови решения за проблемите. В конструктивен дух, макар и със съмнения, приех второто. Веднага поставих въпроса за екипа – има ли готовност да сформира екип, защото сам не може да разчита на успех. И по този въпрос получих утвърдителен отговор. Тук в мен се породи чувство на несигурност и съмнение за комбинация с някои синдикалисти. Поставих му задача да замине веднага за Мадан, да започне подготовка на екипа си и в понеделник в 10 часа ще дойдем, за да сложим нещата в ред. В понеделник в уречения час бяхме в Мадан с Хърсев и Запартов. Отдалече забелязахме, че площадът е пълен с хора. Това беше притеснително, тъй като имахме договорка да бъде нормален работен ден. Пътят към сградата минаваше по сре-

дата на площада. Преди да срещна стачкуващите, исках да разбера какво се случва. Затова направихме обиколка и стигнахме до задната страна на сградата. Тогава ми стана ясно, че очакваният нов директор, предложен от стачния комитет, сут ринта си е тръгнал за София и тяхната кандидатура се оказа неуспешна. Явно Панайотов на място се е уверил, че действителността е много по-тежка дори и от моите обяснение и си е тръгнал. Поне да ми се беше обадил, за да не се изненадвам в пос ледния момент. Много пъти след това съм се срещал с Владко Панайотов, но не съм го питал защо постъпи така. Важното е, че в този момент той се оттегли, за да не ни подведе в очакванията ни към него. Настъпи нов критичен момент. Днес трябваше да назначим ръководство, а при тази ситуация аз нямах подготвени имена. Извиках стачниците от „Подкрепа“ и на въпроса какво правим сега, те като Пилат Понтийски отговориха: „Вие сте началници, вие трябва да си намирате директори“. На моята забележка „Вие само да ги одобрявате ли?“, последва мълчание. По пътя към залата за преговори аз все още не се бях спрял на никого. На ум прехвърлях много имена, но нито едно не ми се виждаше подходящо, а бях на метри от залата. В този момент пред мен мина Хараламби Драгиев – ръководител на геоложката база. Погледът ми срещна неговия и аз автоматично казах: „Ти си!“. Той ме погледна и не реагира, а аз влязох в залата. След няколко кратки слова от двете страни, заявих че нямаме време да се разиграваме с кандидатури и предложих за директор Хари Драгиев. Настъпи мълчание. Геоложката дейност на фирмата стоеше малко в периферията на рудодобива, но тя е решаваща при организиране на ефективна минна дейност. След първия смут дори и сред моите колеги последваха изказвания, че при създадената обстановка може би това е удачната кандидатура. Извикахме Драгиев, който като всички от фирмата беше на площада. Той влезе с питащ поглед, но аз бързо реагирах и обявих, че е назначен за директор. Моята реакция стресна Драгиев, но обезоръжи стачниците за нови разговори. Излязохме пред хората и обявихме решението. Шумът стихна. На излизане от залата успях да говоря с Драгиев и да му подскажа някои неща, важни за хората. Той, макар и с изненада, бързо се ориентира в положението и успя да се справи със ситуацията. Човекът, който има опит в работата с хора, по-лесно намира решение. Направи ми впечатление един въпрос, зададен от хората на площада. Те попитаха какво е неговото участие във възродителния процес. И за поред път се изненадах колко дълбоко този процес е оставил следа в населе-

нието от този край. За късмет Драгиев нямаше някакви негативни прояви по време на процеса и това облекчи нещата. След като помолихме хората да се приберат, следобедната смяна постъпи на работа. Прибрахме се в кабинета на директора и първо подписах заповедта за назначаването на Драгиев. След това му заявих, че докато той не подпише заповедите на своя екип и не освободи тези, които счита, че няма да работят с него, няма да си тръгнем. Работата беше и трудна, и неприятна, но в 23 часа всичко беше поставено на място и ние си отдъхнахме. Така приключи първата стачка, която аз и моят екип от фирма „Олово и цинк“ преживяхме и прекратихме. Драгиев се оказа на нивото на отговорен ръководител, въпреки че след няколко години (след смяната на политическата власт) беше отстранен от длъжност. Но за специалиста винаги има място в бизнеса. Днес той успешно работи като геолог в „Галенит“, Кърджали.

ОТНОВО ЗА ОДИСЕЯТА С КЦМ Стачката при миньорите не ни отклони от стремежа ни да намалим напрежението около металургията. През 1990 г. започнахме да търсим решения на нашите проблеми в международен план. Първият контакт дойде от най-неочаквана страна – Австралия. Имахме информация, че най-голе мият и най-модерният завод за производство на олово в света е в Порт Пири, но не очаквахме от Австралия някакъв интерес. Въпреки това се оказа, че австралийска фирма е привлечена от промените в Източна Европа и иска да ни окаже съдействие при търсене на правилния път за решаване на възникналите екологични проблеми. Австралийците бяха следили събитията с интерес и дори разпознаваха нашите лица от телевизионните репортажи на международните агенции. Това ни озадачи. Не можехме да си го обясним – мисленето ни бе сведено до грижите за решаване на собствените ни текущи проблеми. Никой не вярваше, че може да си загрижен за екологичен проблем на другия край на света и да тръгнеш да помагаш. Да не забравяме за коя година говорим. Днес не твърдя подобно нещо. Възприемането на глобалните проблеми се промени в положителна посока.

100

След като установихме първия контакт по тогавашните средства за комуникация последва и първото посещение. С голям интерес посрещнахме г-н Роналд Пейнтър и неговата съпруга. Те имаха неголям, но успешен бизнес в Сидни за произ водство на машини и технологии за пакетаж на различни продукти. Бяха решили да прекара от 6 до 9 месеца у нас или в друга източноевропейска държава и да помогнат на хората там с контакти и съвети в бизнеса. Семейство Пейнтър беше подредило работата си така, че да може да бъде ръководена успешно от сина им. Г-жа Пейнтър беше от семейство на югославски емигранти. Тя беше запазила някои генетични балкански особености, които ни бяха от полза. За около седмица семейство Пейнтър се запознаха с конкретната обстановка във фирмата, с обстановката в страната и с възникналите противоречия с екологичните организации. На първата голяма дискусия на тема „Какво да правим“ Пейнтър ни изнесе лекция как да говорим с общество, което е враждебно настроено към нас. Урокът беше много ценен (беше ценен за цялото общество, но обществото не бе готово за него). Двадесет и пет години по-късно понякога все още виждам, че в определени моменти обществото ни все така не е готово да говори помежду си в рамките на обществената норма. Ние възприемахме проблемите логично, но се оправдавахме, че няма с кого да говорим по начина, по който г-н Пейнтър ни препоръчва. Роналд ни укоряваше, че сме нерешителни и страхливи и ако покажем нужната смелост, можем с аргументи и настоятелност да преодолеем враждебността и да обърнем посоката на обществената дискусия. Роналд Пейнтър беше толкова убедителен с примери от Австралия и други места по света, че започнахме да ставаме по-уверени и да вярваме, че можем да постигнем успех. Като опитен бизнесмен Пейнтър ни предложи и институционална схема за организиране и осигуряване на легитимност на нашата работа. Създадохме дружество с ограничена отговорност с наше символично участие – по един дял от сто. Така българското участие беше 10 дяла. Дружеството се казваше БИСИ – регистрирано в Сидней и с филиал в София. За нашата цел този ход беше успешен въпреки ударите, които по-късно получих. Синдикатите го използваха спекулативно, обявявайки, че участвам в чуждестранна фирма, без да имам право на това. Пейнтър усети, че навлизаме в трудна ситуация, и бързо направи корекции. Нашето, на КЦМ, участие беше изключено. Тази регистрация отвори някои възможности за финансиране на работата. Пейнтър използва и фондове от не-

101

говата страна. За нас беше учудващо колко бързо исканията ни бяха разглеждани от институциите в Канбера и как ни даваха отговор на всички въпроси. От многото мероприятия по медиите пред правителствени и неправителствени структури, на които главен организатор беше Пейнтър, но вече като наш представител от БИСИ, искам да отбележа две с голямо значение за нас. По силата на одобрението от Канбера в България беше командирована г-жа Джуди Месер – главен еколог на Сидней. Специалист от такава величина по въпросите на екологията в България не беше идвал. Тя подготви разяснителна кампания както за бизнеса, така и за населението около завода. Г-жа Джуди Месер беше изключително спокойна и недопускаща някой да я изведе от нейното настроение да обяснява, да изслушва и да отговаря. За един месец тя ни показа, че противоречието, което имаме с хората от региона е решимо, но се иска много упоритост за постигане на целите и на двете страни. Не мислете, че някой безапелационно ще победи. Задачата е да победят двете страни. Тя е трудна, но единствено правилната. Джуди Месер показваше пред населението нашите слаби страни, но веднага даваше пример за подобни проблеми в Порт Пири. И добавяше, че всеки проблем има решение, ако страните наистина искат да го решат и ако има взаимно разбиране. Екологията и икономиката не трябва да воюват, а да действат в една посока. Екологията ще засилва изискванията към грижата за природата, а икономиката ще развива технологиите, за да се постигат тези изисквания. Ако няма това взаимно разбиране, човешкият живот е обречен на регрес. В същото време г-жа Месер постоянно показваше каква ниска битова екология имаме с боклука по сметищата и по полето. Показателен беше примерът с полиетиленовото фолио, с което беше пълно полето от ягодови и други насаждения. Много убедителна и окуражаваща за нас беше една нейна мисъл, изказана пред населението на Куклен: „Повярвайте, ще минат не повече от 10 години и КЦМ ще реши своите проблеми, защото знае как да го направи, но пластмасите, оставени от вас на полето и заровени в земята, ще останат 100 години и бавно ще замърсяват вашата продукция. Помислете и за вашата отговорност за природата“. Това беше казано толкова спокойно и с тон, нетърпящ възражение, че ние се смутихме. Джуди Месер от далечна Австралия накара залата в Куклен да мисли върху проблема. В същото време ние получихме подкрепа, която сами не бихме успели да получим. Мога да оприлича думите ѝ като пророчески. Ние наистина

102

намерихме пътя към екологизиране на нашето производство, но проблемите с битовата екология все още не са преодолени, дори и с мощната помощ от ЕС. В ежедневието си масовият българин е далече от отговорното екологично поведение. Пейнтър си даваше сметка, че за решението на нашите проблеми трябват много пари, които в България няма как да бъдат намерени. Той организира рейд по Европа, в който да потърсим финансово осигуряване на проектите. Тръгнахме заедно. В групата бяха включени г-жа Евгения Велинова и г-н Радко Радовски от Стопанска банка, Владо Андреев и Р. Уилсън, представители на БИСИ. Пътувахме с микробус под наем, каран от нас. Първо посетихме Италия и фирмата „Снампрожети“. Там дискутирахме техните предложения за нов електролизен цех и за комерсиализираната версия на процеса „Кивцет-ЦС“, който беше най-обещаващ за комплексно решение на проблемите с оловното производство. Получихме уверение, че при избор на техните проекти ние можем да разчитаме на финансиране, гарантирано от държавната компания ЕНИ, към която принадлежаха. С фирмата „Снампрожети“ имахме и преди години контакти, те ни познаваха и бързо стигнахме до работни предложения. Продължихме към Германия. Срещнахме се с хората от „Лурги“ и с техния собственик „Металгезелшафт“. И тук имах ме стари познати – колеги от предни години. Това облекчи много разговорите. Голямо съдействие за постигане на конкретни резултати ни оказа г-н Михаелис, представител на „Металгезелшафт“ в България. Чисто по немски се договорихме съвместно с тях да изготвим фисибилити стади за необходимите инвестиции. За тях също не беше проблем при одобрение на проектите им да ни осигурят кредитиране. Заминахме за Белгия. В Белгия имахме много интересни срещи в инженеринговата фирма на „Юнион Миниер“ – „Мешим“. С „Мешим“ преговаряхме преди години за модернизиране на цинковото производство в частта на мокрото извличане и очистката на цинковите разтвори. С Патрик Гийом, главен проектант, и с директора Ванлангедон имахме добри лични отношения и в този момент те отново проявиха загриженост, давайки ни съвети как да преодолеем възникналите при нас трудности. Ние запазихме колегиалните отношения с тях и с други колеги от същата фирма и по-късно съвместно реализирахме общи проекти. Следващата ни цел беше Лондон. Пейнтър имаше големи надежди, че в меката на финансовия капитал ще успеем да

103

предизвикаме интереса на инвестиционните банки към нас и да ги накараме да подкрепят нашите проекти. Пейнтър беше организирал срещи с „Роял Банк оф Скотланд“, Австралийската банка за развитие, „Ситибанк“ и „Чейз Манхатънбанк“. За банките той говореше така, сякаш ще ходим в супермаркет. За него това беше нормален ход, но за нас звучеше все още екзотично, дори и за двамата представители на Стопанска банка – Радко Радовски и Евгения Велинова. Те бяха нашето банково представителство в групата. Всичко вървеше по план до сутринта преди първата среща. Велинова дойде на закуска и загрижено ни съобщи, че България снощи е обявила мораториум на плащанията по външния дълг. В първия момент не реагирахме. Знаехме какво е положението у нас, но скоро се спогледахме, ами сега накъде. В коя банка ще ни приемат сериозно? Пейнтър запази спокойствие и предложи, докато не ни откажат среща, да не преставаме да търсим финансиране. Наистина срещите започнаха по предвидения график с типичната британска учтивост, когато става въпрос за бизнес. Репертоарът ни беше повтарян и в трите банки. Навсякъде започваха конструктивно и в един момент се поставяше въпросът за нашето мнение по обявения мораториум. В този момент на разговора оставяхме банкерите и особено Велинова да направят коментар. Велинова не пропускаше да отбележи, че нашите проекти стъпват на пазарна основа и един частен инвеститор не би трябвало да има притеснения, тъй като продуктите се реализират на международния пазар при условия, формирани на Лондонската метална борса. Следваше дипломатична усмивка и коварната реплика: „Ваш собственик е правителството, а то не ни вдъхва доверие с обявения мораториум“. В такъв момент Пейнтър се намесваше, но по-скоро да намали тягостното напрежение от отговорите и следващите коментари. Общо взето влизахме за срещите с лоши предчувствия, но лондонските банкери не ни унижиха, въпреки че ходът на правителството беше удар за нашата мисия. След лондонските срещи оставих ме микробуса, с който прекосихме Европа, качихме се на самолета и се прибрахме с раздвоени чувства за бъдещето. От тези посещения първият резултат беше, че от Германия изпратиха Алберт Мелин – проектант от „Щолберг инженеринг“, който имаше задачата съвместно с нас да разработи икономически и технологичен доклад за най-спешните проекти и тяхната надеждност за възвращаемост на инвестициите. Това беше добър сигнал, защото ни беше заявено, че „Металгезелшафт“ не се съобразява с мораториума, тъй като всеки проект има своята

104

пазарна стойност и ако тя ги задоволява, ще бъде реализиран. С Мелин работихме много ползотворно. Аз бях прекарал преди години своя стаж в оловодобивния завод в Щолберг и това ни сближи като стари познати, въпреки че преди 20 години не бях се срещал с него. За определеното време той подготви доклада и начерта последователността на проектите за модернизиране на производството. За приоритетен обект обяви замяната на старата сярна киселина с нова по технологията на „Лурги“. За оловно производство заключенията му бяха по-условни. Препоръча да модернизираме съоръженията на действащата технология, която има добър икономически потенциал, но много несъвършенства в устройствата за опазване на природната среда. Същевременно трябваше внимателно да следим развитието на новите технологии, като KIVCET Smelting Process QSL (КЮ ЕС ЕЛ), ISASMELT, показващи потенциал, но все още с проблеми в експлоатацията. От Италия и от Белгия доста време мълчаха, явно притеснени от състоянието в България. Година по-късно при наше второ посещение в „Мешим“ на „Юнион Миниер“ проведохме много полезна, бих казал стратегическа среща с колегите. Основният въпрос на дискусията беше накъде да ориентираме проекта за модернизация на цинковото производство. По това време в световната практика много активно се рекламираха нови процеси за извличане на цинка от угарката – ярозитен, хематитен и гетитен. Говореше се като за универсално решение за високо пряко извличане на метала. След всеки от тези процеси обаче оставаха нови проб леми, чието разрешаване невинаги имаше икономическа обоснованост. Възникваха и нови екологични въпроси. Ние прилагахме един класически хидрометалургичен метод, който имаше ред недостатъци, но и своите предимства. Може би увлечени от съвременните технологии ние се бяхме насочили предимно към тях и недооценявахме нашите предимства. По време на дискусията в „Мешим“, където взеха участие директорът на фирмата Ванлангедон, главния проектант Патрик Гийом и технолози от завода в Бален (това беше цветът на европейските специалисти по цинк), бяха обсъдени всички възможни варианти на задачата за модернизация на цинковото производство. Методът ни на неутрално извличане с последваща преработка на утайките във велцпещ също детайлно беше обсъден. За наше най-голямо удовлетворение тези знаещи хора ни дадоха да разберем, че всяка технология, доказала се през годините, има голям шанс да бъде модернизирана на база на развитието на нови съоръжения и материали и че това може да стане

105

по-евтино от новите скъпи и все още недостатъчно утвърдени технологии. Така формулирахме концепцията на цинковото производство, включваща съвременна пържилна пещ и инсталация за сярна киселина, неутрално извличане на първи етап периодично, а на втори непрекъснато; очистка на разтворите, която при по-добри финансови условия да се доразвие като активирана; запазване на съществуващата електролиза с бързи промени в системите на охлаждане и в бъдеще да се мисли за нов електролизен цех. Ключ в тази концепция беше запазването на преработката на кековете (утайките) от извличане във велцпещ. Колегите отчетоха, че при нас са постигнати много добри технологични резултати с тази преработка и последващото третиране на окисите. Необходимо беше техническо модернизиране на съоръженията, което е по-евтино в сравнение с новите процеси. От друга страна, остатъкът от велцпещите не представлява екологична опасност в сравнение с ярозитните или гетитни кекове. Знанието, което получих ме и още по-важно подкрепата на тези професионалисти за нас, ще остане като знак, че вече ни приемаха като неотменна част от глобалното семейство на производителите на цинк. С годините се доказа, че тази концепция беше единствено правилната и възможната. По-късно я доразвихме, включвайки и технологиите за рециклинг. На база на препоръките на Мелин започнахме да се подготвяме да проектираме нов завод за сярна киселина и пара. В същото време със съдействието на Пейнтър получихме разрешение да посетим Австралия и по-специално Държавната проектантска организация за реализация на стратегически проекти в цветната металургия, фирмата „Брокен хил“ и заводите в Порт Пири и Маунт Айза. В последния трябваше да се запознаем с усвояването на новата технология Аусмелт, макар и за медни суровини. За преживяванията от това пътуване ще разкажа по-късно, но професионалното ми впечатление за работата по развитието на добивната и преработващата промишленост бяха отлични. Държавата имаше типична американизирана пазарна икономика, но това не означаваше, че тя не следи, не подпомага и не стимулира използването на нови прогресивни технологии. Пазарът е двигател, но държавата не е пасивен наблюдател, а пряко реагира на отражението на новите технологии върху социалните и екологични въпроси. Върхът за мен беше това, което видях в Маунт Айза. Малко населено място в средата на буша, около което са разкрити находища на мед, олово и цинк. Уникално място с уникална, макар и

106

оскъдна, природна среда. Частната инициатива се е развила по такъв начин, че всички процеси за добив на трите вида концентрати са организирани под земята. На повърхността има само металургичен добив, но организиран така, че не виждаш комини, газове или прах. Тук приех максимата, че когато говорим отделно за технология и за екология, винаги ще има проблеми. Трябва да говорим само за технология, която в себе си е решила и потенциалните екологични рискове. Аусмелт технологията беше в полупромишлен вариант и все още не се предлагаше на пазара. По чисто икономически съображения тя се подготвяше да бъде комерсиализирана за медни суровини, а след това за оловни. Очаквах това да се случи към 1995 г. Ние достигнахме до тази технология едва през 2015 г. Много време, но и много работа свършихме дотогава. Връщайки се в България, ни чакаше изненада от следващата реорганизация. Правителството реши, че трябва да децентрализира големите фирми, за да разруши и старите социалистически обединения. В структурата „Олово и цинк“ щяхме да работим поне още 6 месеца. А проблемите нито да ги изоставиш – нито да смяташ, че ще ги решиш. Настъпи и тежката зима на 1990 – 1991 г. Наред с инвестиционните проб леми, ние си имахме и текущи пазарни трудности. Имахме активна пазарна дейност за внос на суровини и износ на продукция. Въпреки големите промени в системите на страната ни ние запазихме добри работни отношения с големите и глобални компании в областта на цветните метали и на първо място с фирмата „Марк Рич“ от Швейцария. Тази фирма беше много често използвана от новите политици с обвинението, че собственикът ѝ като мафиот е участвал в сделки с Иран, когато те са били ембаргови и т. н. Може и да е имало някаква истина в това, но за нас фирмата „Марк Рич“ беше най-надеждният външнотърговски партньор, който отчиташе всичките пазарни затруднения и ни съдействаше да ги преодолеем, без да накърнява и своя пазарен интерес. А разликата между нас и тази фирма надвишаваше сравнението между мравка и слон. За да стабилизираме своята пазарна позиция, ние създадохме смесеното дружество „Балко“, регистрирано в България, и успяхме да нормализираме нашите пазарни връзки с другите играчи на пазара. От екипа на „Марк Рич“ при нас често бяха Антонио Комети, Никълъс Ровие, Ремо Миньоли и представителят на фирмата у нас Георги Войнов. Наред с чисто пазарните дейности най-голямото предимство на съвместната ни работа беше, че с общи усилия и чрез заявката на фирмата

107

„Марк Рич“ на Лондонската метална борса беше регистрирана нашата марка цинк SHG (специално високо качество) – 99.995. Това се случваше за първи път за български цинк на световната метална борса. За този успех трябва да отдадем нужната признателност на нашите специалисти Пенчо Ралчев, Атанас Димитров, Ивайло Григоров и др., но без намесата на партньорската фирма в Лондон рискът да не ни обърнат внимание беше огромен. През тази зима в страната имаше голяма криза с доставките на нефт за Нефтохим-Бургас. Страната оставаше без гориво в средата на зимата. Ние бяхме информирали правителството в лицето на министър Пушкаров, че имаме фирмено предложение от „Марк Рич“, че могат да окажат финансова подкрепа на проекта за модернизация на КЦМ. Министърът реагира остро, заявявайки, че това предложение не може дори и да го коментира, заради създаденото у нас мнение за тази фирма. Всъщност той не беше съвсем убеден, че трябва да вярва на изявления на новоизлюпени синдикалисти и политици. Един ден министърът ме извика и поиска да уредя среща с Марк Рич във фирмата в Бар, Швейцария, за да обсъдим въпроса за модернизацията на КЦМ. Аз се зарадвах, приемайки, че наистина от най-високо равнище ще получим реална подкрепа за модернизацията. В групата обаче бяха включени персони, които определено имаха отношение към нефта. Явно беше, че правителството използваше повода КЦМ, за да потърси решение и за трудната доставка на нефт, и то определено при условия, различаващи се от пазарните. Трябва да отбележа, че фирмата беше номер едно в света на търговците на нефт. Колегите от Бар направиха добра организация на посещението. Разговорите започнаха с представяне на ситуацията на пазара в страната и естествено болният въпрос за нефта излезе на преден план. Обясненията бяха дълги от българска страна, за да се каже, че нямаме пари да закупим нефт, а ни трябва и искаме някакво решение с тяхна помощ. Изведнъж се оказа, че охулваната у нас фирма сега влиза в ролята на спасител. Марк Рич спокойно изслуша молбите и разпореди на един от директорите си да оформи договор с регистрираната в България фирма „Нафтекс“ да внесе три танкера с нефт в бургаския завод. Разплащането трябваше да стане с част от продуктите от преработката – те бяха достатъчни да се прескочи кризисният период. В същия ден имаше и разпореждане за пренасочване на танкери в моретата към пристанище Бургас. Министърът и хората по нефта останаха много доволни, но нашият екип, който подготви това посещение, все още не беше започнал да обсъжда

108

темата КЦМ. По всичко личеше, че главната задача за момента беше нефтът. Никълъс и Антонио поговориха с шефа си и той след малко каза: „Господа, а какво мислите по въпросите на КЦМ?“. Министърът се сепна и като че ли се сети за какво сме тук. Бързо смени темата, като изтъкна колко трудно е сега да се търсят финанси за модернизация. Марк директно заяви, че фирмата е готова да осигури 100 милиона долара за модернизация, но трябва да направи своите проучвания на място и да получи съответни гаранции за тази инвестиция. Той направи предложението си изключително делово и веднага напусна срещата, като подчерта, че чака решението ни вечерта. Толкова добри неща за изстрадалата ни икономика за един ден да се случат беше трудно дори да се мисли. Вечерта министърът заяви, че е готов да приемем специалисти на място да проучат проек та, а на по-късен етап ще обсъдим и исканите гаранции. Това беше голяма крачка напред към модернизацията. Доволни от срещата и постигнатите договорености (особено за нефта) се завърнахме у нас. Въпреки че го очаквах, за мен беше изключително неприятно да прочета в пресата, че министърът е водил преговори с най-търсения от американското правителство мафиот, за да докара нефт в Бургас. Малко хора знаехме каква трудна задача беше доставката на нефта. Колко лесно могат да бъдат обезсмислени усилията да не оставиш страната без гориво. А в същото време търсеният мафиот водеше публично преговори не само с българи, но и с представители на друга европейска страна. След около седмица в КЦМ пристигна г-н Гринберг от израелската компания „Айзенберг“. Той беше получил задачата от Марк Рич да изготви доклад и икономическа обосновка за нашия проект за модернизация. Работата с Гринберг беше истинско удоволствие. Той беше инженер и имаше богат опит при модернизиране на металургични заводи, предимно в стоманодобива. При нас дойде след приключване на подобен проект в Узбекистан. Говореше малко руски, но комуникацията ни беше основно на английски език. За два месеца беше изготвен добър доклад с необходимите екологични и икономически аргументации за надеждността на проекта. В частта на гаранциите условията бяха ясни и не предизвикваха никакви притеснения за правителството. Основното в документа беше ангажиментът да не се променя предмета на дейността на завода и при случайна промяна на собствеността задължението по кредитирането на проекта да премине като задължение на новия собственик. Тези гаранции според нас и Гринберг бяха възможно най-леките за със-

109

тоянието, в което се намираше нашата икономика. На срещата в Министерството не получихме никаква подкрепа. Обяснението беше, че политическият момент не е подходящ за разглеждане на този доклад, още повече да се обсъжда от Министерския съвет. Усилията ни се оказаха напразни, въпреки че световните компании при всички съществуващи рискове бяха готови да финансират в България още през 1991 г. 100 милиона долара. Скоро смениха министър Пушкаров, който все пак хранеше някаква надежда, че ще се върнем към предложението на фирмата. Настъпи времето определено за закриване на фирмата „Олово и цинк“ и след ново пренареждане на кадрите се върнах отново в КЦМ. Фирмата беше превърната в Еднолично акционерно дружество със 100 % държавно участие. Нейната структура и организация се подчиняваше на новия търговски закон.

КЦМ – НОВА ОРГАНИЗАЦИОННА СТРУКТУРА И СТАРИ ПРОБЛЕМИ Връщането ми отново в КЦМ не беше така драматично, както поемането преди години на закритата вече фирма. За две години и половина не се откъснах и ден от проблемите на завода, независимо че трябваше да решаваме не по-леките въпроси и в рудодобива. Сега обаче наред с производствено-техническите задачи остро възникваха кадровите въпроси и такива, свързани с променената политическа обстановка, налагаща вземането на по-сложни решения. Във фирмата бях започнал изграждането на млад екип. Мотивирах го с предизвикателствата на проектите, свързани с преминаване към пазарна икономика в отрасъл, в който при всяко напрежение по-старото ръководство и работниците очакваха субсидиране и помощ от държавата. В същото време тази държава беше загърбила развитието на отрасъла и задачата за прехода към пазарни принципи ставаше още по-трудна. Но и при всяка лоша ситуация трябва да намериш нещо позитивно, което да те примами да продължиш да търсиш изход. За нас позитивното беше нашата продукция и нашите пазари. Поемайки отново непосредственото управление на комбината, исках бързо да сформирам Съвет на директорите, кой110

то да бъде полезен в работата и в същото време да бъде приемлив за силно политизираното управление от Министерството. Моментът беше деликатен. Добрите специалисти не бяха се трансформирали в нови политици и над тях тегнеше времето, в което са станали професионалисти. Глупава дилема, но тя опропасти съдбата на много кадърни хора в началото на прехода. Успях да преодолея тази ситуация, като предложих за председател на съвета първият главен инженер на комбината, който е пускал производството в 1961 г. Инж. Милко Попов беше историята на цветната металургия в страната и имаше утвърден авторитет в индустрията. Той нямаше изявен политически актив в миналото и в прехода, затова в Министерството нямаше колебания относно утвърждаването му. Другият важен член на съвета беше представителят на Стопанска банка – банката, която ни обслужваше и чиято финансова подкрепа беше от голяма полза за комбината. Г-жа Евгения Велинова, с която обиколихме Европа в търсенето на финансиране на модернизацията, беше изявен банков специалист, прекарал няколко години в чужди банки. Тя познаваше добре новите банкови отношения у нас и в Европа и привнесе голяма полза за работа ни. От все още функциониращия Институт по цветна металургия включих инж. Иван Енчев, специалист в областта на електрохимическите процеси и заместник-директор по науката в института. Основният икономически фактор в съвета беше Васил Начков, който беше и мой първи заместник-директор. Професионалният ни живот през последните тридесет години винаги е носил удовлетворение от съвместната ни работа и от постигнатото, а когато сме имали неуспех, пак заедно сме се подкрепяли, за да продължим по избрания от нас път. След сформирането на Съвета беше наложително в бърз порядък да подредя управлението в „къщата“. Трябваше да нап равя резки промени в производствената структура, за да повиша ефективността на управлението по производствените звена. Преминах отново на цехова структура. Премахнах междинното управление по производства, което на този етап не беше ефективно. Издигнах ролята на главния инженер, на когото бяха подчинени пряко началник цеховете. При това преустройство имах и немалка вътрешна съпротива, но за успешната работа промяната беше наложителна. С тази стъпка успях да съхраня редица добри специалисти, които политическата вихрушка трябваше да прогони от работа, защото в старата система са били политически по-активни. Извърших и масово пенсиониране на работници и специалисти, които бяха достиг

111

нали стаж и години за пенсия. Така отворих вратата за млади кадри, които можеха по-добре да се мотивират за очакваните от нас промени в организацията и в производството. Успях да натоваря всички млади кадри от закритата фирма с нови задачи на новите места. Някои отидоха да учат в различни висши учебни заведения у нас и по-късно поеха новите си функции. Процесът на адаптиране на старата комбинатска структура отне почти половин година, но през 1992 г. вече имахме производствена индустриална единица, която на фона на разрухата в индустрията на България, стоеше стабилно и можеше отново да търси финансиране за своята модернизация. Следвайки концепцията за цинковото производство, първият реализиран по-капиталоемък проект беше промяната на охлаждането на електролизата от водно на въздушно. С този проект се икономисваше огромно количество вода, която черпехме от земята и отново я пускахме в канала. Подмяната стана с помощта на белгийската фирма „Мешим“. За три месеца кулите за охлаждане бяха построени и в началото на 1993 година трябваше да започнат изпитанията. Търсейки поевтиняване на проекта поради оскъдни средства, направихме тръбите за електролита от българско ПВС. По стандарт те трябваше да отговарят на изискванията на проекта. В деня на пробите температурата спадна под -20° и нашите тръби се спукаха като солети, разтворът изтече и пускът се провали. Патрик, който ръководеше теста, предложи бързо да доставим тръби от Белгия, а за финансовите въпроси ще търсим решение във времето. Така по поръчка на „Мешим“ за две седмици доставих ме тръби. Нашите монтажници се справиха добре и в началото на февруари започнахме отново тестове, които преминаха успешно изпитанията и новото въздушно охлаждане се утвърди в практиката ни. За втори път след случая със златото при пуска на цех 330 решихме да се доверим на българска стока по официален документ и резултатът беше отрицателен. Така вместо проектът да поевтинее, той поскъпна. В следващата ни практика никога не заложихме на по ниската цена на материала. Най-важно беше доказаното качество. Ние успявахме да реализираме малки подобрения само с наши средства. Въпреки това в обществото продължаваше да се всява страх от завода-убиец. Не спираха митингите, събиранията пред завода. Ние бяхме свикнали, но политическите страсти за печелене на гласове по най-лесния начин (чрез спекулиране със здравето на децата) не секваха. На ново заседание на Министерския съвет, водено от Димитър Попов, пак

112

в присъствието на зелените и на други неизвестни за мен защитници на екологията, се настояваше за закриване на завода и по-специално на оловното производство. Заседанието беше бурно, но нас никой нито ни питаше за нещо, нито пък и ни слушаха, когато искахме да представим своята позиция. Поз ната история от преди повече от година. Много интересно беше поведението на премиера г-н Попов. През цялото време той се съгласяваше с аргументите на викащите. От време на време задаваше въпрос или правеше коментар, който наливаше вода в мелницата на зелените. В крайна сметка разбрах, че този мастит адвокат умело изтощи представителите на протестиращите, за да заяви в една доста по-успокоена обстановка, че ще бъдат отчетени исканията им и че вече е подготвено Постановление № 135, с което производството на олово ще бъде закрито. По него ще се поработи още малко, защото трябва да дадем правилен отговор на хората, които остават без работа, какво ще правят – нали сме демократично общество. Последва мълчание от наша страна. Ние вече бях ме закрити от един министър председател, Андрей Луканов, сега от този вече не се стресирахме. Интересно беше поведението на протестиращите. Отначало те изръкопляскаха, но при добавените условия от министър-председателя реагираха: „Ама няма ли веднага да се публикува“. Той добави: „Но нали трябва да бъдем демократични – не може веднага“. Последва по-тихо ръмжене, но заседанието беше закрито. Притеснени се върнахме от София, но не свихме знамената, продължихме да преследваме нашата цел за модернизация. Всеки ден очаквахме да се публикува това 135-то постановление, но и до днес то не видя бял свят. Благодарим на Димитър Попов. По-късно той ни каза, че и през ум не му е минавало да затвори завода, защото е бил добре информиран за истинското състояние и за нашите действия както в Пловдив, така и по света. Политическата му отговорност е била да успокои обстановката в момента. В това заседание имаше и един комичен за мен момент. Спомняте си, че преди време с Иван Костов при нас беше и Александър Томов. Сега той беше заместник-министър председател. В разгара на споровете той поиска думата и от всичко, което каза, най-впечатляващо беше, че „тази година ще се закрие оловното производство, а за догодина да се подготвим и за цинковото“. Естествено имаше бурно одобрение. Спомних си стария виц за откриването на завода за полупроводници в Ботевград: „Тази година откриваме завод за полупроводниците, а догодина – за цели проводници“. Политиците са еднакви през всички времена.

113

Наред с тези процеси на преход в нашето общество ние бяхме длъжни да отчетем промените, които настъпваха в бизнеса и мениджмънта в света, да се съобразяваме с тях, защото ние се конкурирахме с производители от цял свят и нашите вътрешни проблеми могат само да отварят ниши за тях. Приоритет за нас станаха две направления – прилагането на новите информационни технологии в управлението на бизнес процесите и нов подход в управлението на човешкия ресурс. До този момент човешкият ресурс се разглеждаше като налични кадри, щатно разписание и формално водене на отчетността за работно време и отпуски. Времето изискваше такъв всеоб хватен подход, че целият комплекс от въпроси, свързани с управлението и развитието на човешкия ресурс, да доведе до бързо повишаване на производителността на труда при запазване на КТ и КТД и при по-добри работни и здравословни условия на труд. Тази задача за нашите условия беше изключително трудна за осъществяване както по технически и технологични причини, така също и поради качеството на човешкия ресурс. Мисленето на част от хората все още беше подчинено на шеговитата фраза „те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим“. За да направим промяната ни трябваха нови, мислещи съвременно хора, които да поемат управлението на процесите. С тази задача привлякохме отвън Красимир Орловски – специалист с богат опит в организацията на труда, с познания в законодателството и с контакти в съответните институции. Той създаде добър екип и промяната в организацията и в поведението на хората макар и бавно започна да се чувства. Навлизането на информационните технологии в ежед невния ни бизнес ставаше необходимост, за която ние все още не бяхме предприели сериозни действия. Компютъризацията на работните места беше сред задачите на направлението по автоматизация, което имаше съвсем друго предназначение. Доставянето на техника не се съчетаваше с програмните продукти, а тях ги търсихме от различни източници. Този подход невинаги беше най-професионалният. За тази нова управленска дейност ни трябваше подходящ ръководител. Аз имах съмнение, че при недостига на качествени специалисти в тази област едва ли КЦМ ще бъде интересен за някого. Проведохме конкурс, на който нямаше наплив на кандидати, но все пак се явиха. Когато водих разговора с всеки един от тях, моята цел беше не да разбера колко знаят по специалността си, защото аз със сигурност знаех по-малко от тях. Исках да усетя техния хъс за работа, за

114

развитие на тази дейност в един традиционен отрасъл, където трябва да се преодолява рутинност и консерватизъм. При проведения конкурс най-задоволителни отговори и визия за новото направление получихме от Димитър Несторов, който оглави направлението „Информационни технологии“. Той създаде млад и амбициозен екип и успешно го ръководи до днес.

В КЦМ НЕ ВСИЧКО БЕШЕ ПРОИЗВОДСТВО. ТАМ РАБОТЕХА ХОРА Преминаването към новата управленска структура наложи и ново отношение към хората, които бяха при нас. Отминало беше времето, през което държавата осигуряваше всичко или поне така беше записано в документите. Въпросите с условията на труд, с профилактичното хранене, с почивното дело, със социалната политика останаха изцяло отговорност на ръководството. От първостепенна важност беше да стегнем системата за трудовата безопасност. За нас тогава, а и днес няма нещо по-ценно от здравето и от човешкия живот. Затова системата на контрол за безопасна работа беше възможно най-строгата за онези условия. Достойнство на службата по ТБ под ръководството на инж. Никола Стеев беше, че години наред не допуснахме тежки трудови злополуки и наред с проблемите на съществуването ни не се отклонихме от тази отговорност. По-трудно се оказа да променим мисленето на хората, че те първи са най-отговорни за своето здраве и живот, спазвайки технологичната дисциплина и личната трудова хигиена. В това отношение изключително вредно беше пушенето на работните места, нехигиеничното ползване на стола, употребата на алкохол дори и на работните места. За да постигнем траен резултат в борбата за култура при работа, действахме със строги административни мерки и наказания. Те даваха резултат, но не бяха трайни, не променяха поведението. По това време влезе в сила и законът за трудовото здравеопазване, който създаде по-добри възможности за осъществяване на новата политика от страна на ръководството. Ние първи в металургията основахме „Служба по трудова медицина“. Задачата на тази служба беше и е да „ле115

кува“ работните места по отношение на вредните фактори, влияещи на здравето на работещите, да променя поведението им към собственото им здраве, да организира контрола върху здравето им и да насочва ръководството за успешно решаване на рисковете и за създаване на безопасни условия на труд. От самото организиране на службата и до днес неин ръководител е д-р Дарина Кръстева. Специалността на д-р Кръстева беше точно в областта на трудовата хигиена и това я правеше най-подходящият човек за предстоящите задачи. За дългите години от функционирането на службата във фирмите от групата на КЦМ 2000 и в мината в Лъки настъпи прелом в организацията и резултатите ни по отношение на опазването на здравето на хората. В основата на този успех е правилната политика на ръководството и успешната професионална работа на службата по ТМ начело с д-р Кръстева и на отделите по ТБ в отделните фирми. КЦМ имаше медицинска служба на своя територия, която беше подчинена на Втора градска болница в Пловдив. Там беше организирано лечението на работещите. С промяната на закона за здравеопазването тази възможност отпадна. Да поддържаме такава форма на здравеопазване беше от огромно значение за нас и не трябваше да се лишаваме от подобна услуга. Тук се задейства неуморният ръководител на отдела по „Социални дейности“ – Петър Ненчев. Той беше и си остава един от най-колоритните ни сътрудници. Бивш музикант от времето на суинга и туиста, завършил агрономство и работил като пещар на фюмингпещ, той пое социалните дейности в най-трудното време, когато те останаха само наша отговорност. Колегата Ненчев се зае на база на новото законодателство да организираме работническа здравна служба. Задачата беше пионерска, тъй като такава служба, независимо от новия закон, нямаше никъде в страната. Ненчев обаче преодоля цялата тромава бюрократична машина и след 7-месечно ходене по министерствата здравната служба беше факт. Министърът на здравеопазването ни посети и остана учуден, че това се е случило. На работа в службата останаха лекарите от предишната медицинска служба д-р Бабаков, д-р Станилов, д-р Дойчинова. Така запазихме една придобивка за хората от фирмата. В социалните дейности остана и отговорността за почивните бази на морето в Китен, в Пампорово, на Широка поляна и за профилакториума на Копривките. За онези години базите бяха голямо предимство за нашите работници и служители. Времената се промениха и стопанисването и ор-

116

ганизирането им не можеше да продължи по същия начин. Това ни принуди на пазарен принцип да предоставим тези бази на стопанисване на отделна фирма, аутсорсвана от КЦМ. Така се роди ПРОМЕС-АД. Фирмата беше организирана с наше съдействие, но без наше участие. Тя се управлява до днес от Петър Ненчев. С тази фирма доразвихме почивното дело и поставих ме здравното обслужване на работещите на пазарен принцип, като поехме и разходите за това обслужване. Още един социален въпрос, свързан с нормалната работа на стола на фирмата, беше решен успешно. Този „Цех №1“ беше толкова решаващ за металурзите, че при един социален спор със синдикатите, когато обявиха, че ще стачкуват, колегата Начков заяви: „Добре, стачката е ваше право. Утре столът няма да работи – това е наше право“. Не можете да си представите какво стана. На минутата стачката стана непопулярна и спорът продължи на масата за преговорите, а по-късно се намери и приемливо решение. Та столът решава и такива въпроси. Но в гладните години 1992 – 1996 много семейства чакаха бащата или майката да донесат мляко или кебапчета от стола – от тези, които се полагаха на работника като профилактична храна. Появи се много труден хуманитарен и в същото време управленски въпрос. Средствата за профилактика и опазване на здравето на работниците не отиваха по предназначение, а в подкрепа на прехраната на семействата. Надделя професионалната ни отговорност и ние забранихме храната да се изнася от стола. Мярката не се прие с одобрение, но ние нямахме друг избор. За да преодолеем дефицита, организирахме кампании за снабдяване с дефицитни стоки. Такава възможност съществуваше, защото имахме валута от частта, която по закон оставаше в нашата сметка. Закупените стоки, печки, хладилници, перални и други ги разпределяха синдикатите. Плащането ставаше в левове и с удържане от заплатите. Много бяха действията ни в социалната сфера в периода на деветдесетте и нашите работници и пенсионери и до днес си спомнят с благодарност за тези усилия, направени в една враждебна към КЦМ външна среда. Въпреки полаганите усилия да поддържаме почивната база на морето и на Пампорово, усещахме, че нещата се променят и хората имат желание да разнообразяват своята почивка, пътувайки навън или ползвайки все по-модерната курортна база на други места. Това предопредели решението ни да предоставим базата на друга фирма, която работеше в туристическия бизнес. Мислехме, че по този начин в базите ще има

117

живот и арендаторът ще се грижи за поддържането на сградите. За съжаление опитът беше неуспешен, тъй като ползва телите експлоатираха базата без никаква отговорност за нейното поддържане. Прекратихме договорите. Почивните бази и до днес са един нерешен за нас проблем.

ОТНОВО НА ПЪТЯ В средата на деветдесетте политическата обстановка често се сменяше и нашите проблеми останаха малко встрани от активността на политици и екозащитници. На пръв поглед около нас цареше тишина, но тя беше заредена с неочаквани взривове. Давахме си сметка за тази ситуация и не преставахме да работим за развитието на нашия проект за модернизация. Положението и в другите металургични заводи не беше по-различно от нашето, но за нас много се беше изписало, много се говореше от най-различни трибуни. Беше създаден негативен имидж на КЦМ. Въпреки опитите ни да променим този имидж в медиите и в пресата, никой не искаше да представя нещата реално. Не се даваше гласност и на нашите успехи в промяната на ситуацията. Професионално ние най-добре знаехме, че положението в района на ОЦК Кърджали, на ММК Елисейна, на „Кремиковци“, на МДК Пирдоп беше многократно по-тежко по отношение на замърсяванията на почвата, водата и въздуха и по отношение на проблемите със здравето на хората. Знамето за проблемите на КЦМ беше развято още от 1989 година, политически използвано много успешно от бъдещи депутати и новоизлюпени партии, така че този образ за нашия комбинат се запази дълго. Трудно беше да се промени, бих казал, че за онзи момент дори и невъзможно, защото беше удобен за политическия живот в България. Каква трябваше да бъде нашата позиция. Тя се наложи от опита ни, натрупан през последните години, и може да бъде резюмирана така: „Отбивай атаките, но никога не оставяй нещата да се развиват от само себе си!“. Ние работехме печелившо и разработвахме проектите за преустройство на технологиите. Ясно ни беше, че без пари няма да се случат промените, но проектите трябваше да бъдат го-

118

тови за онзи момент, когато възможността ще се появи. Ние вярвахме в това. В Министерството на неполитическо ниво все още работеха добри специалисти, с които поддържахме постоянно професионални контакти. Там беше Политими Паунова – металург, който познаваше до последния детайл положението във всеки завод. Целият ѝ професионален път беше преминал в организиране на цветната металургия на равнище обединение и Министерство. Там бяха и колеги от други браншове, които разбираха от индустрия и инвестиране, от международно сътрудничество, пречупено през призмата на пазарните отношения. От тези колеги трайна следа за КЦМ оставиха Владимир Кисьов, Ели Анави, Любов Панайотова. Министерството работеше активно по линията за участието на България в различни програми на правителствата на САЩ, на Европейския съюз, на Япония и др. В началото ние бяхме доста скептични, че за фирма като нашата можем да развием интересен проект. Оказа се, че от страна на японската фирма „Митсубиши“ е проявен интерес към решаване на екологичните проблеми в предприятието в Елисейна, използвайки възможността за финансиране на подобни проекти от фонда на правителството на Япония към Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОЕСD). Знаех много добре какво е Елисейна и че обект от нашата фирма би бил много по-интересен както за японска фирма, така и за политиката на Япония. Веднага се срещнах с колегите от Министерството и всички се заехме да проверим възможността за финансиране на нашите проекти от този фонд. Най-полезна работа в подготовката на контактите с японската страна от Министерството свършиха Владо Кисьов и Ели Анави. Подготвихме необходимата документация и тя тръгна по бюрократичния път. Нещата обаче получиха изключителен тласък с посещението на посланика на Япония при нас. Със съдействието на хората от Министерството и представителя на фирма „Марубени“ в разговора ни с посланика г-н Бухейта Фудживара показахме колко важно е да решим натрупаните проблеми както в екологично, така и в социално отношение. Получихме уверение, че за японското правителство няма да е проблем да съдейства и на Елисейна, и на КЦМ да реализират своите проекти. Така започна новото приключение – нашето партньорство със страната на самураите. Беше подписано споразумение за изготвяне на предварителен доклад за обосновка на инвестицията съгласно правила-

119

та на фонда. Вече имахме натрупан опит и това не ни притесни. От японска страна за водеща по проекта беше определена фирмата „Марубени“. Фирмата привлече за свои консултанти друга световноизвестна японска фирма „Митсуи“. Ние отново се оказахме глобален проект, но този път проучван от Далечния изток. Приехме първите японски специалисти. Тех ният престой се очертаваше да бъде по-дълъг, защото още от самото начало получихме ясни сигнали, че проектът за нова пържилна пещ и нова инсталация за сярна киселина ще бъдат финансирани до реализация. Този приоритет се основаваше на голямата заангажираност на японското правителство да подпомага проекти, имащи пряко положително въздействие върху опазването на природната среда. За да създадем по-доб ри условия за живот и работа на японската група, закупихме апартаменти в Асеновград, обособихме и обзаведохме с необходимите технически средства работните им помещения. Работата започна с г-н Накашима, г-н Шимазаки и г-н Марагучи. Всички бяха много добри в своите области. Накашима имаше опит в реалното металургично производство и в проектирането на нови заводи. Марагучи беше специалист по организиране на инженеринговите разработки, а Шимазаки уреждаше международната бюрокрация по фонда. В процеса на развитието на проекта преминаха още много други специалисти макар и за по-кратко време. Голяма следа от тях остави г-н Саегуса, който освен с добрата работа по проекта ни впечатли и като много добър танцьор, въпреки тежестта на годините си. Работата ни с японците беше интересна не само по отношение на специализираните въпроси, но и като среща с друга уникална култура, отличаваща се от нашата. Съгласно правилата на фонда при реализиране на проекта трябваше с предимство да се ползват японска техника и технологии. За нас нямаше съмнение, че те са върхови, но не във всяко отношение. Що се отнася за конкретния проект, най-добри бяха германците и колегите от Япония го знаеха. Заедно трябваше да успеем да склоним фонда да ползваме немската техника и технология. От България това трудно можеше да стане. По програма беше предвидено наша група да посети Япония и няколко нейни завода. Това беше много полезно за нас, защото знаехме за добрите цинкови заводи, особено в Камиока. Аз имах и друга задача – при посещение във фонда да обсъдим въпроса да използваме немската технология. За Япония заминахме трима души – аз, Найден Михайлов и Сийка Хрискова. Домакини ни бяха фирмите „Митсуи“ и „Марубени“. За пръв път бях толкова на изток.

120

Преживяването беше запомнящо се, но за впечатленията си от Страната на изгряващото слънце ще разкажа по-късно. Професионалните разговори бяха полезни. Ние още веднъж констатирахме, че технологично не сме изостанали отчайващо. Нашият проблем беше, че не обличахме технологиите в новите машини и апарати. Със старата техника възникваха екологични проблеми, а за автоматизиране на процесите бяхме много далече. Навсякъде отбелязахме, че пържилните пещи и инсталациите за сярна киселина бяха базирани на немската технология. Само някои помощни машини бяха японски. Японски бяха и системите за автоматизация. На срещата във фонда използвах тези аргументи, за да поставя въпроса, че и ние като тях искаме да използваме най-доброто и бихме желали да се съгласят да включим немски доставки за нашия проект. С помощта на Шимазаки, който дойде специално за срещата от Емиратствата, от фонда получихме пълна свобода за избора на доставчик на технологиите и на оборудването, щом гарантираме екологичните и социални параметри на проекта. Върнахме се удовлетворени и веднага поканихме в работната група старите познати от „Лурги“. Основни участници от страна на „Лурги“ бяха г-н Клаус Кьониг, Анжел Зелке, Пиерсон. Те бяха добре подготвени за нашия проект, тъй като неотдавна бяха работили по него. Работата потръгна и вече виждах, че този път ще направим по-сериозен пробив. Много интересен за мен беше стилът на работа при японците. Той съществено се различаваше от нашия. С немските колеги по-често си приличахме по стил на работа, но понякога с японските изпадахме във взаимно неразбиране. Спорен момент беше промяната на решението за работа в последния момент. Един ден бяхме приели решение по определен проблем и бяхме с настройката от следващия ден да работим по него на основата на взетото решение. Вечерта с колегите от „Лурги“ продължихме да умуваме, стигнахме до друг вариант за решаване на проблема и се разбрахме, че ще приложим него. На сутринта, когато съобщихме за промяната в подхода ни, при японците настъпи смут. Ние се изненадахме, защото при нас да се сетиш за ново решение и да се захванеш да работиш по него е нещо нормално, но за тях не беше така. Те видяха увереността ни в предложението и поискаха след обяд да се съберем и да представят мнението си. Ние нямахме опит в работата с японци и също се озадачихме. Разделихме се по стаите си, а Кьониг, който е имал проекти в Япония, каза: „Сбърках. Трябваше да ви подготвя как се правят предложения по японски“. Проблемът беше, че при

121

тях в колектива всеки си има роля и той през нощта се готви за нея. Когато смениш сценария, никой не знае ръководителят каква роля му е отредил. Нормално след обяд продължих ме работата и дискусията протече гладко, като беше приет вариантът от вечерта. Поведението на японците с нищо не подсказваше, че сутринта е имало някакъв смут. Ние също вече бяхме подготвени за такова поведение. В края на 1995 година бяхме готови с доклада и специалис тите от „Митсуи“ и „Марубени“ го представиха във Фонда за одобрение. От страна на нашето Министерство също имахме пълна подкрепа. Бяхме поканени да подпишем договорите за финансиране от Фонда в Токио. Цялата работа, извършена до този момент, беше финансирана от „Марубени“. Те също бяха силно заинтересовани договорът да се подпише, за да ползват финансирането и да участват в строителството. Нашата делегация под ръководството на министъра на икономиката г-н Климент Вучев беше в състав Ели Анави, директорът на Елисейна г-н Илия Николов и аз. Пристигнахме в Токио в средата на 1996 г. Бяхме посрещнати много уважително като през цялото време представители на „Марубени“, „Митсуи“ и „Митсубиши“ ни съпровождаха по правителствените посещения и във Фонда. За нас бяха колкото интересни, толкова и учудващи тежките протоколни ритуали, от които нищо не разбирахме, но уважително изпълнявахме. През цялото време покрай мен беше Шимазаки, който ми подсказваше как да направя протоколните действия. Най-важното беше, че във Фонда подписахме договор за финансиране на нашия проект на стойност 5 200 000 000 японски йени, равняващи се на около 60 млн. американски долара. Финансирането беше осигурено при изключително леки условия, гарантирано от българската държава и със срок на изплащане 25 години. Почваше истинската проектно-строителна работа. Няколко месеца по-късно по време на посещението на нашия президент Петър Стоянов в Япония проектът беше подкрепен на най-високо равнище от императора и министърпредседателя на Япония. Имах честта да бъда в делегацията на Президента и за мен и моите колеги от КЦМ беше морално удов летворение след толкова много чернилка по наш адрес да получим одобрение за усилията ни от това приказно високо място. Работното проектиране започна активно. Ръководител на проекта беше „Марубени“ с представител Марагучи и още трима японски специалисти. Част от тях се сменяха по-често в зависимост от конкретните им професионални умения и познания. Специално искам да отбележа участието на Нака-

122

шима, който още в предварителния етап, а и в проектирането взе важно участие. С него се бяхме се сприятелили и по линия на това, че двамата бяхме родени в една и съща година. Той научи и думата „наборе“, която съм сигурен, че друг японец не знае. Случи се така, че Накашима не можа да остане до края на проекта, тъй като получи инсулт. Положихме нужните усилия да се стабилизира в България, след което го изпратихме в родината му. Строителството започна организирано. Ние вземахме активно участие в неговата организация с нашия екип под ръководството на Найден Михайлов. Независимо от японската система на строг ред и контрол, често нашата действителност налагаше вземането на бързи решения, които не се подчиняваха на предварителните японски планове. В най-нап регнатия етап на проекта към японската група се включи и г-н Саегуса. Въпреки понапредналата си възраст той показа завидна работоспособност, а като добавим богатия му опит, неговото участие беше от голяма полза. От фирмата обаче го изтеглиха преди края на проекта. Назначиха друг член на тяхната група – Куноги. Неговото предимство беше, че той участваше в проекта още от самото начало. През ноември 1999 г. г-жа Евдокия Манева, министър на екологията, направи първа копка на обекта. Пускът на новата пържилна пещ и инсталацията за сярна киселина беше осъществен през ноември 2002 г. Това беше първият значим проект, който сложи началото на голямата модернизация на производството. Времето на реализация на „японския проект“ не ни отклони от работа по осъвременяване на другите участъци и процеси, за които имахме собствени възможности. Следвайки изводите от дискусията в „Мешим“ и оформящата се тенденция за използване на по-големи количества рециклируеми материали, нашето внимание се насочи към развитието на велцпроцеса. Тук бях събрал група от много добри специалисти, които под ръководството на Георги Илиев и със съдействието на проектантите и технолозите от дирекция „Развитие“, начело с Георги Абрашев и по-късно с Найден Михайлов, промениха много от процесите и съоръженията. С това начинът на работа стана по-ефективен и по-производителен. Тук искам да отбележа големия принос, който имаше представителят на фирмата доставчик на огнеупори Валтер Шенк. С него проведохме редица промишлени изпитания на огнеупори и установихме най-добрите за нас. Активността ни в цинковото производство не омаловажаваше работата по стабилизиране на оловното. Ясно

123

ни беше, че радикална промяна без такава в основния процес не може да се постигне. Във всеки етап на производството се опитвахме да променим параметри или съоръжение. Голям принос в това отношение имаха колегите Желю Драгов, Илия Станилов, Георги Стефанов. В процеса на фюминговане на шлаката, на шахтовото топене се постигна по-добра енергийна ефективност и по-пълно извличане на металите. Това създаде по-добри финансови условия за инвестиране. Опитвахме се да намалим натоварването на работниците и околната среда от вредното въздействие на металите и отчитахме, макар и бавно, положителна промяна на обстановката. Провежданите профилактични прегледи ни караха да гледаме оптимистично на нещата и от получените резултати се убеждавахме, че се движим в правилна посока. Важен момент от нормализиране на работата в оловно производство беше още в началото на промените да покажем на обществото, че ние се отнасяме отговорно към натрупаните екологични проблеми и в рамките на възможностите правим необходимото. Заедно с проф. Сенгалевич и проф. Рада Ангелова от Аграрния университет (тогавашния Висш селскостопански институт) разработихме проект за зелен защитен пояс около завода. Целта беше да се ограничи приземното запрашаване. Проектът беше подкрепен от Областната администрация. Този пояс и днес се издига около КЦМ. Друга задача по проекта беше да се докаже, че на увредените земни площи около комбината може да се организира селскостопанска дейност, без продукцията да се ползва за консумация. Целта ни беше да убедим хората от земеделския сектор да отглеждат технически култури, които се подлагат на преработка, след което продукцията е чиста и няма съдържание на цветни метали. Така промотирахме засаждането на лавандула, техническа мента, кориандър, босилек, салвия и др. Всички те, подложени на екстракционни преработки, даваха добър добив на масла, отговарящи на стандартите. Тази задача беше много ясна и еднозначно отговаряше на потребностите да се използва земята екологично и ефективно. За наше най-голямо разочарование, когато представихме проекта на селскостопанските структури, никой не пожела да започне практическата замяна на земеделските култури. Нещо повече, научени да отглеждат чушки и домати, хората сякаш бяха забравили за старите си искания за затваряне на завода, който отровил земята им. Те не желаеха да се променят. Нашият отговор беше да вземем тези земи под аренда и да започнем

124

да отглеждаме три култури – лавандула, салвия и босилек. Искахме да докажем, че ако в обществото има съгласие, всички проблеми са решими. Постигнахме желания резултат още на втората година. Добивът на масло от лавандулата и салвията покриха направените разходи и дори се реализира положителен резултат. От босилека не можахме да получим никакъв резултат, защото селяните пускаха овцете да го пасат и провалиха реколтата ни. Хвалеха се обаче, че пиели мляко с босилеков аромат. Нашето желание да убедим земеделците да засаждат технически култури, въпреки гаранцията, че ще изкупуваме зелената маса от место, не доведе до промяна у тях. Ние продължихме работата в това направление, като се специализирахме в лавандулата. Много усилия в изпълнението на този проект вложи екологът на КЦМ Манка Георгиева, а при усвояването на проекта като производство заслуга имаше Иванка Пискова.

ПОЛИТИЧЕСКИ ТУРБОЛЕНЦИИ Не изпитвам голямо желание да пиша за политика, но преживяното през тези години на преход даде силно отражение върху мен, моето семейство и моята работа. Не мога да прескоча тези моменти. До 10 ноември 1989 г. един ръководител от моето ниво не можеше да заеме поста, ако не е член на управляващата партия. Жалки ми изглеждаха някои директори и партийни функционери, които бързо зачеркнаха предишните си години и започнаха да говорят и да действат, като дългогодишни поборници именно за тези промени. Аз имах късмета 17 години преди нашите промени да видя света, към който се стремяхме, и си давах сметка, че това, което искаме, няма да дойде с викане и „пребоядисване“, а с много работа и с големи лични драми. Ние бяхме колективистично общество, в което тарикатите умело се прикриваха зад трудолюбивите и честни хора. Настъпваше период на демокрация, а не на свободия. Всеки трябваше да си извоюва сам място в обществото и със способностите си да печели от честен труд, от печеливш бизнес, подчинен на лоялната конкуренция. Това време не беше в интерес на та-

125

рикатите и те правиха всичко възможно то да не дойде бързо. Демокрацията – това велико социално постижение, означава, че всеки член на „демоса“ (народа, непривилегированото градско население) работи в негов интерес. За мен беше ясно, че такава промяна в нашия народ ще настъпи по библейския закон поне след едно поколение. Това определи и моето поведение след промените – да работя професионално дистанциран от конюнктурната политика. Но не можех да бъда пасивен, когато се отнася до моралните ценности на демократичното общество, такова каквото древните и съвременни философи го разбират. Поведението на политиците от управляващата партия преди промените още повече засили заблудата, че политиката може да бъде устойчиво понятие. Неколкократното закриване на завода, обявено от министър-председател и от депутати, както и обяснението, че изборите трябва да се спечелят на всяка цена и в тази ситуация закриването на един завод не е важно, е нормално да остави следа в един човек професионалист. Последвалите политически битки започнаха да се отразяват и в нашата работа, колкото и да се стараехме да сме встрани. Появиха се първите икономически интереси. Не мислете, че искаха да дойдат да управляват производството. Не, те искаха парите на произведеното! Това ставаше като застанат на входа и на изхода на търговията. Хватката беше жестока. Как да продължиш да работиш и да се измъкнеш. На помощ ни дойдоха хората от световните фирми от цветната металургия като „Гленкор“, „Трафигура“, „Трансамин“ и др. Подписвах договори, които застраховаха плащанията при условия, в които никой не можеше да се намеси. Входът и изходът на търговията държах аз. Друг е въпросът, че като дойдеше време за избори, като ята кацаха парламентьори от различни партии да искат пари. Трудно се удържаше, каквито и условия да поставях за оформяне на средствата по законен начин, на часа го решаваха. Регистрираха всякакви фирми и бяха готови с всякакви фактури. Единствено възможният начин законово да подпомогнем избори беше по пътя на търговската реклама. Оказа се, че всички партии имат рекламни фирми за подобно усвояване на пари. Подходът ни беше по малко рекламни средства, но за всички дошли при нас. Това не удовлетворяваше просителите, защото те искаха повече, а ние давахме малко. С времето просителите намалиха набезите си към нас, защото от другаде с по-малко усилия получаваха повече. Новоизлюпените партийни активисти имаха повтарящ се репертоар за искане на пари, който задължително включ-

126

ваше предупреждението, че ти си на това място, защото ние бяхме благосклонни (кои ние – не беше ясно). Ако покажеш, че им вярваш и почнеш да се усукваш – те са спечелели. Моето поведение беше да показвам, че ми е все едно дали тука или на друго място ще работя, защото си вадя хляба с труд и ум. Тази позиция явно ги охлаждаше и скоро ставаше ясно, че те ни най-малко не са били в състояние да поставят някого на едно или друго място. Имаше други, които наистина си играеха с хората, и то по сталинския принцип – ако не си от нас, ти си против нас. Така бяха изгонени от работа много кадърни специалисти. За да разберете настройката, с която тези пратеници идваха при нас, ще разкажа за експеримента, който направих с един от тях. Той дойде със самочувствието на местен ръководител на СДС от един южен град. Дойда с протекцията, че го изпраща министърът на икономиката. Не скри, че мобилизира пари за предстоящите избори. Аз познавах министъра, който беше умен и интелигентен човек технократ с много съвременни виждания за привеждане на икономиката на пазарни релси. Все пак той беше политик и за него изборите също бяха важни, но мисля, че така профански не би пратил този мисионер. Още по-голяма беше изненадата ми, когато мисионерът заяви, че притежава държавния резерв от ванадиев катализатор. Държавният резерв може да бъде закупен само от нас, тъй като само ние го ползваме при производството на сярна киселина. Възразих, че сега не ми трябва ванадиев катализатор и че ако имам нужда от държавен резерв, ще го поискам от държавата. Реакцията на мисионера беше зашеметяваща. Без никакъв свян той заяви: „Държавата сега сме ние“?! Един велик французин някога беше казал нещо подобно. Следващият ми ход беше да покажа, че при това положение ще свържа мисионера с фирма, която регенерира ванадиев катализатор до ванадиев окис. Доказвах му колко е скъп този продукт и как на лондонската борса ще го продадат с печалба. Човекът ме погледна надменно и ми заяви: „Ти подиг раваш ли се с нас? Аз искам парите сега, а печалбите ги правете вие. Не съм дошъл да ми даваш съвет“. Дотук беше и моят диалогичен тон. Отговорих му, че нямам друго какво да коментирам и приключих разговора. Той си тръгна със закана, че пак ще дойде, но по друг начин. Оставих го без коментар. Слава богу до днес не е дошъл. Няколко години след прехода обстановката около нас беше много нагорещена. Внушението за закриване на производството, което се използваше за предизборна агитация, потискаше намеренията на властимащите да поемат управление-

127

то на КЦМ. Опитите им да поставят някого в схемите също нямаха успех. Страхът от проблемите беше по-голям от желанието им да овладеят КЦМ. Ние обаче знаехме трудностите, знаехме и какво да правим, а това ни даваше увереност да продължим да работим. Успехите ни постепенно започнаха да подхранват апетита на външни хора да започнат смени в ръководството, защото им се струваше, че нещата стават по-лесни и настъпва времето само да се обират печалбите. Опростено мислене, но то безспорно битуваше у новите политици. Фактът, че ръководството е от старите партийни номенклатури, подхранваше негативизма към мен и колегите, с които дълги години работехме заедно. Обстановката се изост ри силно в кризисната 1997 г. Тогава в областното ръководство на СДС вече беше дискутирана моята смяна и дори някои членове на партията се бяха самопредложили за поста директор. Естествено до мен достигна информация за обсъжданата в СДС промяна, но новината приех спокойно. Очаквано беше. Когато научих за един от самопредложилите се, здравите ми нерви не издържаха. Не можех да си представя, че безотговорен и некомпетентен човек като Димитър Шишков сега иска да управлява завода, опирайки се на политическа подкрепа. Спомних си времето, когато с голяма мъка, но и за голяма радост на хората от цинково производство успяхме да го изгоним от завода. А с неговото евентуално назначение целият ни труд, всички усилия да решим проблемите на завода щяха да бъдат пропилени. Не, това не можех да го допусна, не заради себе си, а заради всички колеги и работници, които изживяха и устояха на битките. Поисках среща с областния управител инж. Андон Андонов. Явно съм бил възбуден, защото веднага ме попита какво е станало. Овладях се и спокойно му обясних причината с молба да нe допусне пропиляването на усилията и успеха, който постига заводът, давайки го на този човек. Като областен ръководител на СДС инж. Андонов би трябвало да знае всичко, което се случва в организацията. Но за моя най-голяма изненада той заяви, че за пръв път чува за тази самоинициатива. Проведохме дълъг разговор по същество за завода и за нашите планове. Когато говорят двама технократи, освободени от партийни пристрастия, разговорът винаги завършва с удовлетворение и за двете страни. Разделихме се с уверението му, че няма да допусне нередности по отношение на управлението на завода. Естествено това не означаваше, че няма да ме сменят. Аз не хранех илюзии, че разговорът ме застрахова от евентуално уволнение, но бях спокоен, че заводът няма да се даде за управ

128

ление на човек като Шишков. Нещата не спряха с този епизод. Заговори ли се за смяна, тя все в някой момент ще се случи. Много мои приятели и не толкова близки, но добре настроени към нашата работа хора се обаждаха, за да кажат, че ще помагат и че това не трябва да се допусне. Години по-късно Динко Петков, издател на пловдивски вестник, ми сподели детайли от срещата в КТ „Подкрепа“ – Пловдив, където се е обсъждал въпросът за смяната ми с Димитър Шишков. Динко Петков ми каза следното (цитирам думите му дословно): „Пак се разбеснях. Обявих ги за луди – да заменят кон за кокошка. Помня, че тогава се намеси лидерът на „Подкрепа“ в КЦМ – познавам го много добре, стар металург е, но в момента съм забравил името му“. Въпросният металург се оказа Иван Синеков, който независимо от принадлежността си към „Подкрепа“ никога не застана срещу интересите на КЦМ и водената от нас фирмена политика. От дистанцията на времето искам да благодаря на всички за съпричастността им. В такива моменти дори и нищо да не могат да направят, само с положителното си отношение към мен и моите колегите ни даваха сила и увереност. Сред тези приятели искам да отбележа Надежда и Виден Апостолови и Нери Терзиева, които направиха много за съхранението на политиката на КЦМ и най-вече за моето запазване в ръководството. За Нери по-късно ще пиша, но за Надя и Виден искам да спомена сега. Виден е известен футболист на „Ботев“ и на националния отбор. Надежда е кадър на КЦМ, но в последните години работеше в Дома на техниката на НТС, Пловдив. Тя никога не прекъсна връзката с нас, а пък КЦМ беше и най-активният колективен член на НТС. Двамата многократно разговаряха с мен, че трябва да действаме по-решително. Аз се въздържах, но моят колега Начков им предложи да действат, щом е за нашата кауза. Надя и Виден запознаха президента на България г-н Петър Стоянов с историите около КЦМ и получиха неговото уверение, че няма да допусне чистка на кадрите в този важен за страната завод. За пръв път в последните години чухме от държавник, че заводът е важен. Наистина за известно време настъпи спокойствие. Продължихме работата си, както бяхме я планирани. Аз заминах за Гърция, където имах среща с г-н Киприадис – наш партньор от фирма „Термес“, да обсъдим проект за развитие на негова мина в Кирки. Пътувах с колата на фирмата, доста представително БМВ. Срещите бяха полезни, но не виждах възможност да се включа в инвестицията. Приех ангажимен-

129

та, че КЦМ ще може да поеме всичкия концентрат при пазарни условия, когато започне производството. Такава гаранция за всеки проект е първостепенна. През цялото време, докато бях в Гърция, получавах тревожни сигнали от България, че в завода вече се говори, че съм сменен, че се очаква пристигането на нов директор, споменаваше се името на депутат, който имаше нужния ценз като металург. Аз приемах информацията, но нищо не бях в състояние да предприема. В тези два дни разбрах, че ако си работил честно с хората, ако си успял да им помогнеш в трудни моменти, идва време, когато съдбата ти се отплаща. В София се задействаха Денка Тончева, Поли Паунова, които убедиха Божидар Данев да изрази протест пред министъра за смени само на базата на политическите изяви, без да се отчита професионализмът на ръководителите. В същото време синдикатите предприеха атака към Министерството и бяха готови за стачка, ако се пристъпи към смяна. Този демарш не успокои хората от КЦМ, а мълвата, че съм сменен висеше във въздуха. За зла участ при преминаванета на гръцката граница при Свиленград митничарят „арестува“ колата с твърдението, че е издирвана от полицията. Това ме обърка съвсем. От България звънят да се прибирам, тук „арестуват“ колата… а вече се стъмва. Оставихме колата на митницата и се върнахме в село Ористиада да преспим някъде. Посочиха ни къщата на г-жа Калиопа – възрастна жена, която срещу скромна сума дава подслон и наръч дърва да си запалиш печката. Започнах да търся връзка с Киприадис да помогне. Той беше функционер на Нова демокрация, имаше връзки в министерствата и дори с Мицотакис. Киприадис ме успокои и заръча да се наспим, а самият той утре до 10 часа обеща да уреди нещата. Ние бяхме уверени, че нашата кола не може да е крадена, тъй като е купена от представителя на БМВ по заявка от завода. Преспахме. Денят беше слънчев, но студен – типичен февруарски ден. За да се поуспокоим, с моя шофьор Иван решихме да орежем асмата на хазяйката Калиопа. Възрастната жена остана много доволна и в знак на благодарност ни нагости с чай. С изненада разбрахме, че говори български. Разказахме ѝ патилата си и от нея научихме нещо, което често си повтарям: „Пази се от гръцка писалка и от българска тояга“. Има истина в тези думи. Към 10 часа Киприадис ни съобщи да тръгваме към границата. Секретарят на Външното министерство се е обадил. Самият аз предната вечер разговарях със семейството си и синът ми Велин, който имаше приятел от Свиленград, предложи да се свържи с него

130

и да разбере дали с нещо може да се въздейства. Оказа се, че бащата на този приятел е български митничар. Беше обещал на сутринта да отиде до гръцката митница и да се опита да помогне. Пътуването до границата направихме с трактор. Трактор, ама „Мерцедес“ – климатизиран, возещ по-комфортно от лека кола. Трактористът беше синът на Калиопа. На нашите въпроси за трактора той само каза: „Европа програми“. Доста години по-късно и у нас виждам такива трактори и без да питам, ще кажа „Европа програми“. Пристигнахме на границата. Митничарят беше същият. Само ни изгледа изпод вежди, подхвърли документите на колата и почти ни изгони от стаята. На вратата срещнахме бащата на приятеля на Велин. Той размени няколко думи с гърка и се обърна към нас с думите: „Давайте по-бързо да се махаме оттук“. През това време шофьорът светкавично беше докарал колата и с крак на педала беше готов да полети. Наистина се изтеглихме бързо и едва на българската граница успях да попитам: „Какво става, все едно че бягаме?“ Отговориха ми, че при такава неуточнена ситуация, щом си получил разрешение да преминеш, прави го бързо. Не е сигурно дали в следващия момент няма да им дойде нещо друго на ума. Не ми даваше мира причината за нашето задържане. Имаше ли някаква връзка с това, което става в България и КЦМ? Бяхме вече на българска територия и Денка Тончева ми се обади, че всичко е решено и няма да има никаква смяна. Явно денят беше зареден с позитивни вести. Пътувайки към Пловдив, спряхме край Хасково на „Кенана“. Видът ни беше като на изпаднали бежанци. Реших да се освежим, да се преоблечем с официални дрехи. Все едно че се връщаме от правителствен прием. Влизайки в КЦМ, създадохме пълна суматоха. Едни, явно като ни видяха в този тържествен вид, искрено се зарадваха – други не показваха удовлетворение и не криеха коментарите си за непрогонената номенклатура. Те просто не виждаха, че в момента се създаваше нова номенклатура, която нямаше нито опита, нито мотивацията да бъде по-професионална от тази, която гонеха. Вечерта разбрах много повече за събитията. Да, колегите в София и синдикалистите свършиха много полезна работа. Върхът на всичко обаче беше намесата на президента г-н Петър Стоянов, който твърдо беше поставил пред политиците искането да не пипат директора на КЦМ. Голяма роля за неговата позиция са изиграли и икономическите му съветници Красимир Ангарски и Петър Андронов, които са имали много ясна представа за КЦМ, за неговия статус и потенциал, ако профе-

131

сионалното му управление продължи в същия дух. Тези преживявания не само ни мотивираха да продължим креативните си политики както в техническо, така и в социално отношение, но за обществото ставаше все по-ясно, че само с политически прийоми икономиката не може да се развива. За всичко се иска много упоритост и къртовска работа. Същата вечер научих защо все пак изживяхме кошмара в Гърция. Госпожа Калиопа се оказа права. Пострадахме от гръцката писалка. При разчитането на номера на рамата на колата цифрата 7 беше разчетена като Z. Това съвпадаше с търсена кола, макар и от друга марка. През този период имаше най-различни начини да бъдем рекетирани чрез използване на политически заплахи. Един от тези начини наистина ме изненада, защото не си представях, че ще се стигне дотам. В средата на деветдесетте години държавният резерв буквално беше разграбен от новите господари. Бих сравнил този резерв с пещерата на Али Баба. Там имаше оборудване за цели заводи от химическата, металургичната и машиностроителната индустрия. Отделно имаше и материали, с които заводите и пазарът можеха да функционират по време на криза. Складовете преминаха в ръцете на силни хора от властта. Техни емисари тръгнаха по работещите заводи, които ставаха все по-малко, за да предлагат оборудване на цени далече от пазарните – нали за тази стока не бяха дали и лев. Дойдоха такива емисари и при нас. Ние набелязахме някои видове помпи и топлобменници, които можеха да ускорят развитието на проекта ни по поддържане на старата сярна киселина. При това цената беше ниска, а качеството на оборудването много добро. Доставихме оборудването точно навреме и го монтирахме. Емисарите обаче не престанаха да ни тормозят да купуваме оборудване независимо, че не ни беше необходимо. Те просто разбраха, че сме работеща фирма и могат да нахалстват, та дано отстъпим пред техните искания. Естествено имаше и обещания, че ще ни пазят от властимащите, имаше и заплахи не само към мен, но и към колеги. Предприех строги мерки да не ги допускаме до фирмата и категорично отказвахме всякакъв контакт. Но емисарите бяха изобретателни – пресрещаха ни на улицата, използваха жените си да търсят помощ за болни деца и какво ли още не беше пуснато в действие. Като не можаха да ни принудят да приемем условията им, беше пуснат в ход най-грозният номер. В Министерството беше получен сигнал, и то не анонимен, а подписан от един от пратените емисари, че ми

132

е продал оборудване, а не съм му го платил и моли министърът да се намеси, за да си получи парите. Поли Паунова, която работеше в Министерството, ми се обади и ме посъветва да предприема нещо, макар че по това време такива пасквили бяха често явление. За мен това беше удар, от който не можех да се отърся доста време. Закупеното оборудване беше около 450 хиляди лв. и документално всичко беше изрядно. Плащането беше направено на регистрираната фирма, която се водеше собственик на оборудването. Явно с това искане към министъра някой вече работеше за моето освобождаване. За да подпише и изпрати оплакването, този човек очевидно имаше подкрепата на хора, които биха го измъкнали, когато се установи, че е лъжец и рекетьор. Но дотогава тези хора щяха да са си разчистили пътя за получаването на пари от КЦМ. Отидох в Министерството. Срещнах се с Поли и Владо Кисьов. Разговарях със заместник-министър Ставрев. Разговорите в Министерството не можаха да ме отърват от тревожното ми настроение. Но хората твърдо застанаха зад мен и настояха пред министъра да не се поддава на доноси. В краен случай щеше да се отиде в съда и там щеше да се докаже тази мръсна лъжа. Това последното никак не ме успокои, но такава беше действителността. Върнах се в Пловдив, срещнах се с моите приятели Стефан Цапрев и Ангел Стоев, които от позицията на професионалните си ангажименти често се бяха срещали с подобни бандитски истории. Те също намираха, че в случая не става въпрос за неплатени пари, а за още един начин да бъда изведен от управлението на КЦМ. Много бяха опитите да бъда отстранен, но и много бяха хората, които искаха това да не се случва. Без нашата упорита работа да запазим завода, да запазим работните места, да инвестираме, без нашите професионални екипи, отдадени на идеята за КЦМ и без подкрепата на обществото от приятели, те щяха да успеят. А не можаха да ме отстранят, защото всички заедно отстоявахме своята правда и заедно устояхме на мръсната и нечестна борба.

133

ПРИВАТИЗАЦИЯ След 1996 година и след първата вълна на масовата приватизация и ние все по-често започнахме да разсъждаваме, че този процес ще дойде и при нас. Масовата приватизация не беше приложена за КЦМ по простата причина, че бяхме пред подписване на договора с японското правителство. Там имаше ограничителна клауза да не се променя собствеността на фирмата. Ако такава промяна се извърши, то ще се задейства държавната гаранция за плащане на кредита. В случай на интерес от инвеститор, то последният трябваше да поеме изцяло гаранцията за изплащане на кредита. За държавата тази ситуа ция не беше изгодна и така на този етап нашата приватизация отпадна. Трябва да призная: трудностите по отстояване на позициите на КЦМ бяха толкова много, че вътрешно в себе си се надявах с една успешна приватизация нещата да олекнат и аз малко да отдъхна, независимо накъде ще ме отвее вятърът. Но докато носех отговорност за завода, щях да направя всичко възможно държавата да вземе за него нужната пазарна цена, отговаряща на глобалния характер на нашия бизнес. Продължавайки производствените и инвестиционни дейности, заедно с Министерството ние подготвихме правен предварителен доклад. Това беше много важен документ, защото изясняваше изцяло активите и правния им статут, а и чрез него се видяха някои проблеми, които ние се заехме да решим. За успеха на тази нова за българските фирми задача голям принос имаше юридическият ни екип под ръководството на Розин Ангелов. Няколко години преди това той беше започнал да слага в ред документацията ни по отношение на активите и издаването на необходимите държавни документи. След като представихме доклада в Министерството, всички оцениха, че това е най-добрият материал, представян по правния статут на активите на една държавна фирма. На практика се облекчи много предстоящата работа по възстановяването на земите, върху които е построен заводът, на техните законни собственици. По-късно в съответствие с промените в законите и на база на направената оценка в доклада по дю-дилиджънс за КЦМ издадохме акции на тези собственици. Те бяха може би първите в България, които получиха пазарно възстановяване на земите си. През 1998 – 1999 г. започна нов активен цикъл на приватизация. Новият закон имаше дълго и претенциозно наимено-

134

вание, но в крайна сметка целеше да подреди по важност държавните предприятия и даваше насоки за всяко от тях каква приватизация да се проведе. Най-голяма тежест се даваше на приватизацията чрез стратегически инвеститор. Това последното никога не получи реална и точна формулировка, но пък еднозначно отхвърляше българи да бъдат стратегически инвеститор. Така ние попаднахме в пуловата приватизация (пул по металургия и машиностроене) и трябваше да чакаме „спасителя, стратегически инвеститор“ да закупи КЦМ. Фирмата „Експандия“ беше определена да подготви документация та и оценките за завода. В тази фирма имаше все млади и интелигентни сътрудници, с които работихме много успешно. От тях искам да спомена Румен Радев – физик по специалност, преквалифицирал се като бизнес-консултант с много добри познания по финансовите пазарни и борсовите схеми. Беше подготвен новият приватизационен дю-дилижънс, за което помогна и предварителният доклад, изготвен от нас и Министерството. При обявяването на първия конкурс за приватизацията на КЦМ чрез стратегически инвеститор, ние имахме очаквания за голяма активност. Документите бяха купени само от две фирми, наши дългогодишни партньори – „Гленкор“ и „Трафигура“ в сътрудничество с „Хорс Хед“. За нас това беше естествено, защото те ни познаваха най-добре и знаеха какво може да се очаква и на каква цена. Такова беше нашето разбиране, но явно не и тяхното. „Гленкор“ изпратиха писмо до Агенцията по приватизация, че са готови да подадат оферта, при условие че държавата поеме плащането по кредита от Япония и ще покрие всички минали екологични щети, за които може да има претенции от различни хора и институции. За цена въобще не се говореше. От писмото се усещаше, че ако те вземат завода, държавата трябва да им благодари, а не да очаква много пари. Естествено държавата не прие такъв подход за завод, който носеше много милиони печалба и осигуряваше стотици работни места. „Гленкор“ не подаде оферта в определения срок. Другата фирма също закупи документите и започна да ни проучва. Те се отнесоха по-сериозно към процеса и имахме очакване, че ще подадат оферта. По това време партниращата на „Трафигура“ фирма „Хорс Хед“ се оттегли. Случи се голяма злополука в нейна златна мина в Централна Америка, което наложи да съсредоточи вниманието си там. Така от „Трафигура“ също не подадоха оферта. Първият кръг на приватизацията протече безуспешно. Съгласно закона след три месеца трябваше да се открие втори

135

кръг. Това означаваше, че цената на фирмата ще падне, нещо, което не се връзваше с пазарната позиция на КЦМ. След обявяването дълго време нямаше кандидати. Почти към края на срока се появи турската фирма „Месметал“. Дойдоха при нас едни млади момчета и започнахме да се опознаваме. Оказа се, че те се занимават с търговия на метали на местния пазар и имат интерес към медните продукти, но ще развият търговията и на олово и цинк. Усетихме занаятчийският им подход в процеса на приватизацията. При нашия въпрос откъде са ги насочили към КЦМ, отговорът беше ясен: „Имаме много приятели в България“. Това ни накара да се съмняваме, че те са в ролята на емисари, за каквито в миналото имахме лоши спомени. Въпреки това бяха легитимна структура с необходимите документи и Агенцията ги допусна до приватизацията. Без големи спорове всички условия по предварителния приватизационен договор бяха приети от кандидата. Беше предложена цена от 10 млн. щатски долара. За да участват реално, те трябваше да платят начална вноска от 1 млн. щатски долара. До деня на явяването им в Агенцията вноската не беше направена, а и не беше даден някакъв сигнал, че ще я направят в определеното време. Така и този кръг пропадна. Оттук нататък съгласно закона следваше нещо, което не можех да си помисля, че разумна глава ще го нап рави, освен ако това не е добре скроен сценарий за ограбване на държавата. Поради липса на стратегически инвеститор фирмата трябваше да се обяви в несъстоятелност и да започне търг за разпродаване на активи. Това беше най-сигурният път за разбиване на един печеливш бизнес и за разпродажба на техниката на безценица, а защо не и като старо желязо. Следвайки закона за пуловата приватизация, не виждахме разумен ход. За някои фирми, които бяха губещи и нямаха пазари, този ход се приложи и те в един кратък или малко по-дълъг период фалираха и изчезнаха от българската икономика. Това не трябваше да се случи с КЦМ. В съвета на директорите, чийто председател беше Владимир Кисьов, взехме решение, че нямаме право да наб людаваме нещата, а трябва да информираме подробно Министерството и да предложим заводът да се изведе от пуловата приватизация. Искахме да се предложи нормален процес за приватизация, но приватизация на бизнеса, а не продажба на активи. Владо, като началник на Дирекция в Министерството на икономиката, имаше достъп до министър Александър Божков и организира много бързо среща с него. За министър Божков знаех много малко като личност. Повечето информация имах от медиите, и то само в политически план. Владо и Поли често

136

ми говореха, че като ръководител и технократ е много вещ и разумен. Причината за тези техни заключения беше разговорът ни за онзи пасквил, който беше изпратен до него. По-късно ни стана ясно, че и той е бил наблюдаван какво решение ще вземе. В случая обаче Божков не се повлия от писмото и беше заявил на колегите: „Получавал съм много безумни писма. И ако вярвах на всяко, сигурно много читави директори досега да съм отстранил. Но това няма да стане с този директор“. Неговата позиция ме окуражаваше за предстоящата среща. Аз се подготвих с материали да доказвам порочността на приложения за КЦМ метод на приватизация. Владо също беше подготвен за срещата. Оказа се, че и министърът, знаейки за темата на разговора, поискал информация за нас от главния специалист по металургия в Министерството – Поли Паунова. Всички се бях ме подготвили за сериозна дискусия. На срещата Владо започна да говори пръв, а аз се опитвах да го допълвам. Министърът ни слуша известно време и се обърна към Владо с един сърдит тон: „Ти като си там и като се виждаме всеки ден защо не си ми докладвал за тия простотии, които се вършат. Аз съм потънал с „Кремиковци“, който наистина е за закриване, а тук сме оставили нещата на самотек“. Въпреки критиките към нас Божков застана на наша страна, твърдо решен да не допусне това престъпление. Разговорът продължи доста дълго, но след дек ларацията на министъра ние бяхме изцяло на техническа и пазарна тема. На тръгване Божков ни увери, че докато не смени схемата за КЦМ няма да има никакви действия. Самата промяна на схемата той обеща да направи тогава, когато политичес ката обстановка му позволи. Явно и за него нещата не стояха така просто. Мераците на много хора да се облажат от държавната софра трудно се преодоляваха дори и от този министър, който за обществото беше водеща фигура в правителството за трансформиране на държавната собственост в частна. Все пак промяната се случи на последното заседание на Министерския съвет за 1999 г. След това решение вече беше открит пътят за нормална приватизация на КЦМ. От Министерството заявиха от името на министъра: „Действайте!“. Ние имахме вече психическа настройка, че съгласно закона създаването на Работническо-мениджърско дружество (РМД) за нас няма да е проблем, и започнахме подготовката. Трябваше да включим в неговия състав 25 % от работещите и пенсионираните през последните няколко години. В същото време за мен беше ясно, че не трябва да правим кооператив и всички да чакат да стане чудо. Никой не искаше да поеме отговорността и

137

да свърши работата. Задачата да сформирам РМД като акционерно дружество се падна на мен. В консултации с най-близките ми сътрудници обособихме ядро от 18 специалисти и ръководители, които да притежават основния пакет от акции и които ще носят най-голямата отговорност за развитието на фирмата. До запълването на 25 % от работещите разпределихме останалия пакет поравно. На 27 януари 2000 г. свикахме Учредително събрание и създадохме КЦМ 2000 АД със задача да участва в приватизацията на КЦМ съгласно Закона за преобразуване на собствеността на държавните предприятия. Регистрацията на дружеството в съда стана две седмици по-късно. При създаването на дружеството поканих да участва и г-н Владо Кисьов в качеството му на председател на Съвета на директорите (СД) на КЦМ. Чест му прави, че той не прие тази покана, обосновавайки се с факта, че като държавен служител няма морално основание да приеме това предложение. Това беше в пълен контраст с нескрития стремеж на много държавни служители да се възползват от такава възможност. През целия процес на приватизацията обаче Владимир Кисьов ни съдействаше в рамките на своите възможностите. Беше обявен поредният кръг за приватизация със срок от три месеца за събиране на оферти. За нас този срок не представляваше проб лем в технически план. Имахме готовност да отговорим на всички въпроси с изключение на един – откъде ще намерим пари за плащане на началната вноска. Този въпрос ни вълнуваше много преди да създадем РМД и все се надявахме, че ще намерим някакво решение. Закупихме документацията и се впуснахме в приключението „приватизация“. Потърсихме консултантска фирма, веща в тези процеси. За наш късмет фирмата „Инженеринг сервиз“ на г-жа Цанка Бончева беше точният партньор. С тази фирма имахме вече няколко общи задачи за оценка на нашите активи по някои строителни проекта. Предимство в работата с фирмата беше и фактът, че г-н Иван Бончев от няколко години като представител на Стопанска банка беше член на Съвета на директорите на КЦМ. Закупихме документите и започнахме работа по тях. Практически нямахме трудности по професионалните въпроси. На предните два кръга на много от въпросите вече си бяхме отговорили като за упражнение. Чудно ни беше защо предишните кандидати не искаха да направят оферта, като условията бяха добре дефинирани и изискванията за инвестиции не бяха неизпълними. Ясно беше, че те са търсили начин да получат тази сладка сделка без пари, нещо повече – държавата да поеме всички нап

138

равени до момента инвестиции като неин ангажимент. Здравият разум не може да го приеме, но явно другаде е ставало, защо да не опитат и тук. Колкото и да корим управляващите от онзи период, че са провели хищническа приватизация с цел да облагодетелстват новите „силни на деня“, то за КЦМ това не сработи… до този момент. Подготовката на офертата вървеше трудно, но без неочаквани сътресения. Голяма помощ за качествената работа на екипа на „Инженеринг сервис“ оказа професионалната намеса на Емилия Петкова – юрист с познания в тънкостите на закона за приватизация и с ценни контакти с хора, които бяха в кухнята на Агенцията по приватизация. В същото време в нашето РМД нещата не изглеждаха така спокойно. Участниците в дружеството бяха само една четвърт от всички, които имаха това право. Но както споменах, исках да имаме дружество, което може да се управлява и да взима отговорни решения. Трябваше да стопирам нездравите настроения. При създаването на РМД участваха хора от металургията. В случай че приватизацията е успешна за РМД, предвиждахме веднага да започнем аутсорсване на помощните дейности като транспорт, механоремонт, електроремонт, автоматизация, строителство и битово-стопански дейности. За всяка обособена дейност при този следващ процес можехме да приложим схемата на РМД. Беше дошъл моментът да дам повече информация на ръководителите на тези звена. Това успокои хората и те започнаха още по-активно да подкрепят процеса за приватизацията на металургията. От партньорите от „Трафигура“, които не успяха да представят оферта на предните етапи, получихме подкрепа и уверение, че ако се нуждаем от помощ, са готови да ни съдействат. Това за нас беше добър знак, защото имахме въпроси, на които още нямахме отговор. Междувременно получих официално предложение от другата голяма фирма, за която мислехме, че ще бъде най-сериозният купувач на КЦМ. Това беше „Гленкор“. Нейният представител предложи на всеки от водещите 18 участници в РМД-то по 100 000 щатски долара срещу правото им да участват в РМД с контролен процент. Това предложение ме стресна. Значи ние сме оценени на 1 800 000 щатски долара. Срещу тази цена те ще станат собственици, а ние ще работим да покриваме задължения, които фирмата искаше по-рано да бъдат платени от държавата. Веднага събрах осемнадесетте участ ници, обявих това предложение и казах, че имат правото да приемат офертата, но без мен. Знаех, че много от тях имаха

139

нужда от пари. Чест прави на всичките колеги, че въобще не поставиха на дискусия предложението. Направо го отхвърлиха, като обидно за техните усилия да защитят позициите на КЦМ и на хората, които работят в него. Това беше първото изпитание за стабилността на нашето дружество и то беше издържано успешно. Аз и Васил Начков ежедневно се притеснявахме как ще се справим с първоначалните плащания при спечелена процедура на приватизацията. Нормално беше да потърсим съдействие от банка. Смятахме, че ако защитим едно кратко кредитиране, ще запазим независимост, а изплащането няма да е проблем, тъй като знаехме как да го осигурим. Считахме, че банките имат интерес да дават повече кредити и да печелят от лихви. С такава нагласа поискахме среща с Чавдар Кънчев, директор на Българската външнотърговска банка – по-късно преименувана на „Булбанк“. Тази банка беше основен финансиращ институт за всички наши външнотърговски операции и пое обслужването на японския кредит. Тя знаеше всичките ни силни и слаби страни в бизнеса и можеше с най-точна оценка на риска да ни кредитира. Друг аргумент да искаме среща, беше, че г-н Сгуровски, един от директорите в банката, беше член на Съвета на директорите на КЦМ. Бяхме приети учтиво, но с явно подсказване за голямата социална дистанция между нас и директора на банката. Ние открито заявихме какво можем и какво не сме в състояние да осигурим в началото при подписване на сделката за приватизацията. Бяхме изслушани и неколкократно ни се поставяше въпросът сигурни ли сме, че ще спечелим. Ние убедено доказвахме, че няма други кандидати и че покриваме всички изисквания на АП. Разговорът вървеше много безрезултатно, но накрая директорът ни увери, че 1 – 2 милиона кредит не са проблем за банката, но зависи на кого го дават, и че ще обсъди въпроса с ръководството. Тръгнахме си без оптимизъм, но обещахме, че до определена дата ще чакаме отговор. Времето изтече бързо. Ние подадохме нашата оферта в АП. В определения ден се обади заместник-директорът на банката г-н Кирил Стефанов и ни съобщи, че не са склонни да ни кредитират, тъй като нямаме история като дружество. Безумно основание, като на всички беше ясно, че ние сме РМД, образувано да участва в приватизацията. Времето летеше и трябваше да задействаме план „Б“. Обадих се на Антонио Комети и Ремо Миньоли от „Трафигура“, които след 10 часа долетяха от Швейцария. Вечерта се събрахме в офиса на Георги Войнов, собственик на фирма „Металко“, Аз описах ситуацията. Ос-

140

новният въпрос беше, че сделката виси на косъм, защото след една седмица трябва да покажем наличност в наша сметка на минимум 1,8 милиона щатски долара. Антонио предложи още на другия ден да завери сметката ни с нужните средства, срещу бъдещи търговски операции с КЦМ. По това време оборотът ни с „Трафигура“ възлизаше на 120 милиона щатски долара. Предложението беше работно и не представляваше проблем за „Трафигура“, тъй като беше в рамките на оборотното финансиране на операциите на фирмата. То не изискваше и специално решение на собствениците на фирмата. След това добро за нас решение отидохме да вечеряме в един недалечен ресторант „Оазис“. На вечерята бяхме Начков, Розин Ангелов, Георги Войнов, Антонио Комети и Ремо Миньоли. Отбелязвам това, защото се случи нещо интересно. Колегите си оставиха чантите в багажника на колата. Аз винаги носех със себе си цялата документация по сделката, включително и подписаните същата вечер документи. Носех и малка сума пари за посрещане на най-необходимите разходи. Вечерята не беше по-дълга от час и половина. На излизане на паркинга видяхме, че колата е претършувана и някои неща от чантите на Ангелов и Начков, и една горна дреха липсваха. За щастие най-важното беше в моите ръце. След случката направихме разбор за нашето движение през деня и за съмнителните лица, които сме срещали. Стигнахме до извода, че още с излизането ни от АП няколко часа преди срещата с Антонио и Ремо сме следени от хора, имащи информация за нашия проблем с търсенето на пари за началното плащане. Това се потвърди няколко дни след това. Една наша служителка от „Личен състав“ искаше да осигури връзка по вътрешния телефон на неин близък, който може да ми даде информация как да спасим сделката и да осигурим плащането. Такова предложение означаваше, че пак се разиграва схема чрез РМД да влезнат нечисти играчи и да започнат грабежа – нещо, което стана практика на много места. Един директен отказ да получа тази информация не би бил полезен в случая. Реших, че можем да се видим пред АП, тъй като имам пътуване до София. Разчитах, че пред входа на Агенцията мога да забележа повече неща за този човек или за тези хора. По пътя за София забелязах, че зад нас със същата скорост се движи червен „Мерцедес“ с пловдивска регистрация и по всяка вероятност ни следи. Моят шофьор Иван, както и да променяше скоростта, колата зад нас неотклонно ни следеше. Ситуацията ставаше авантюристична и затова наредих да караме спокойно и да изчакаме какво ще стане в София. Спряхме на паркинга пред АП, а недалече от

141

нас спря „Мерцедесът“. Отидох към входа на агенцията, като казах на шофьора Иван да ме държи под око и ако се налага, да ми се притече на помощ. Искам да подчертая, че през времето, докато съм бил директор на различни структури, въпреки правото и настояването на охранителните органи, никога не съм имал оръжие и не съм разрешавал да ми се осигурява лична охрана. Винаги съм разчитал да се справям с дипломация, макар че често съм изпитвал страх заради моето семейство. Но не съм убеден, че човек се чувства по-сигурен, щом има оръжие. От колата, която ни следеше, излязоха двама души. Приб лижиха се и единият от тях заяви, че той е искал от Здравка (служителката от личен състав) да осигури срещата. Така и не си каза името. Другият, също без да се представи, започна да обяснява, че сделката не може да стане, тъй като банките няма да ни отпуснат кредити, а те могат да осигурят всичко необходимо, като не пропусна да вметне, че няма да има пречки и от правителството за одобряване на сделката. В този миг разбрах, че те вече знаят за позицията на банката, знаеха и че сме отказали сделка с „Гленкор“. Това беше така, но дали знаеха за план „Б“? Спомних си за тарашенето на колата. Всичко беше в мен. В този момент направих нещо, което по-късно анализирах често. Опитах се да покажа, че усилията им да ми помагат са напразни, тъй като всичко ми е омръзнало и не искам да участвам в никаква приватизация. Засилих още повече краските за батака, в който е заводът, и който иска да го взима, да си го чука по главата. Така че кажете на вашите благодетели да го вземат, но да не забравят, че без хора като нас този завод не може да продължи да работи. По този начин исках да не допусна да влезна в капана на уговарянето. Двамата няколко пъти показаха, че веднага могат да влязат в АП и да решат всички въпроси, включително да се говори за символична цена. На техните уверения, че могат да повлияят при вземането на решения в АП, отговорих, че са свободни да отидат и да спрат процеса, а на следващия кръг да кандидатстват сами. След тези думи ги оставих и тръгнах към колата, без да се обръщам. Шофьорът ги е наблюдавал и ми разказа как много учудени те също тръгнали и влезли в АП. Тази история започна да повишава вътрешното ми нап режение, защото усещах, че освен финансови, проблемите ни ще стават и политически. Аз държах доколкото е възможно „здравословна“ дистанция с политиците и с тези, за които знаех, че финансират политици, очаквайки от тях дивиденти, за да зав ладяват разграждащата се държавна икономика. След срещата

142

отидох в „Инженеринг сервис“, където анализирахме случилото се и моята позиция, която, погледнато отстрани, си беше бягство или предателство към РМД-то. Трезвите оценки и фактическото състояние на процедурата по приватизиране не позволяваше да се прави нещо друго освен да се продължи до края. Ние вече имахме решението за началното плащане. От страна на АП беше определена г-жа Ели Шопова да ни оказва юридическо съдействие при провеждане на процедурата. Тя работи много акуратно и във всички ситуации на процесуални затруднения ни съдействаше, без да позволява политически и бюрократичен натиск. Що се отнася до началното плащане, не можеше нищо да направи, но винаги отлагаше да отговори на ръководството на АП как ще платим. В уречения срок ние внесохме нашата оферта. Тя беше единствената, която отговаряше на всички условия, с изключение на цената. АП искаше 18 млн. щатски долара ние заявихме 15 млн. щ. долара. Разликата я оставихме за договаряне. Показахме и банков документ за налични пари, които са блокирани за сделката. Ели Шопова и другите сътрудници на АП, които бяха в курса на сделката, също останаха доволни от професионалната работа. Всички бяхме с положителни очаквания. Десетина дни по-късно ни извикаха в Надзорния съвет на АП. След един добре направен доклад от Ели Шопова, без много дискусии председателят на НС заяви, че нещата не са чак толкова добри, че въпросът е обсъден и с Министерския съвет и че не могат да дадат одобрение за сделка, в която плащането е направено на база на предварителен договор за търговска операция. Правителството приема това като одобрение за източване на фирмата. Единственото решение е плащането да бъде оформено като кредит, който да бъде регистриран в БНБ, и това трябва да стане до следващото заседание на НС. В противен случай процедурата се прекратява. Това беше голям шок и още повече започнах да усещам политическия привкус на сделката и настъпващите към нас пипала на новите български мафиоти. Беше сряда, а до следващата сряда имахме твърде малко време. Излязох от заседанието объркан. Значи всичко отиде напразно. Толкова усилия, толкова планове и накрая силните заявяват: „Каквото ние кажем – това ще правите“. Как ще предам това решение на колегите. Те толкова силно вярваха, че ще успеем. Много въпроси и в момента всички без отговор. Непосредствено след заседанието ме извика изпълнителният директор на АП Захари Желязков. Естествено моят вид не излъчваше увереност и той се опита да ми вдъхне кураж, заявявайки че нашата сделка е може би най-перфектната, коя-

143

то АП представя. Сподели, че също се чувства провален, но че трябва да намеря някакво решение и че ако е в рамките на неговите възможности – ще ни подкрепи. Такава беше и позицията на Ели Шопова и на екипа от АП, които представяха проекта. За съжаление от тези хора получих морална подкрепа, но ми беше ясно, че от тях вече нищо не зависи. Събрахме се в „Инженеринг сервис“. Там дойде и представителят на „Трафигура“ Георги Войнов. Тук беше целият наш екип. Направихме анализ на случилото се и ни стана ясно, че на този етап професионалната работа без политическата подкрепа на управляващите не донесе успех. На подкрепа в политически план не разчитахме, а и не бяхме готови на такъв компромис. Оставаше само да се опитаме да направим това, което на нашите противници, а и на самите нас ни се струваше невъзможно – да превърнем плащането от търговски договор в кредит и да го регистрираме в БНБ. За това разполагахме с пет работни дни. Свързахме се с Антонио Комети и му обяснихме ситуацията. Предложението ни беше да трансформираме средствата в кредит, отпуснат на РМД-то. Уточнихме, че това трябва да стане за два дни, за да имаме време да го регистрираме в БНБ. Последното се оказа от съществена важност, тъй като евентуално нашите 1.8 млн. щатски долара ще повишат „критично“ външната задлъжнялост на държавата. На това наше уточнение Антонио се изсмя и отвърна: „Тежко на такава държава“. Той не можеше веднага да ни даде отговор, но пое ангажимент да работи по въпроса. Превръщането на едно бъдещо търговско плащане в кредит постави Антонио пред необходимостта да обсъди въпроса с другите акционери на „Трафигура“. Тук нещата се усложниха. Естествено разнородните акционерни интереси все пак имаха една посока – да влезнат в КЦМ и да се възползват от възможността да завладеят търговския бизнес в максимална степен. Съгласието беше дадено при условие, че приемаме тяхно участие в РМД в рамките на допустимото от закона. Това стана ясно на третия ден. Оставаха още два дни. Изправени пред ситуация без никакъв друг ход, приехме ангажимента на първото Общо събрание да поставим въпроса за включването на „Трафигура“ като акционер с 25 % от капитала срещу 1. 5 млн щатски долара. Трябва да отбележа, че нашият собствен капитал беше на санитарния минимум от 50 хил. лева. Получихме договора за кредит в края на третия ден – понеделник. До сряда оставаха около 40 часа. В дните, в които уговаряхме трансформацията с „Трафигура“, Емилия Петкова от екипа на „Инженеринг сервис“ работеше

144

много усилено да подготви регистрацията да стане без формални изчаквания. Тя свърши перфектно тази задача и в сряда в 13 часа взехме писмото от БНБ с регистриран кредит в размер на 1, 5 млн. щатски долара на името на КЦМ 2000 АД. Уточнено беше, че средствата са за участие в закупуването на 80 % от капитала на КЦМ. Всичко беше заковано. Повярвахме, че докато нещо не е станало, не трябва да казваш, че не може да стане. Заседанието на НС на АП беше насрочено за 15 часа. Екипът на Агенцията ни беше отписал – не вярваше, че ще се справим. Срещнахме се с Ели Шопова, която направо попита дали ще се явяваме. Ние обаче казахме, че нямаме друго решение, освен да се явим, а може и да изненадаме някои господа. Тя ни погледна недоверчиво, но когато ѝ показахме писмото, подскочи от радост. Ние толкова изстрадахме тази история, че въобще не се сещахме, че може да се радваме. Тя грабна писмото и още понастървено каза: „Тръгваме – аз ще ги поставя на място“. Влезнахме в залата и председателят, уверен, че ние не сме изпълнили условията, със съжалителен тон отбеляза, че няма какво да коментираме и че е трябвало да регистрираме парите като кредит. Не пропусна да отбележи, че сме имали възможност да поканим някого за съдружник и да си опростим работата. Ели Шопова взе думата и юридически разтълкува необоснованите искания за кредит при положение, че беше представена една много по-работна схема и по-открита чрез търговския договор. В края на речта си показа писмото с допълнението, че вече са задоволени всички искания и НС трябва да одобри сделката окончателно. Настъпи неловко мълчание. Усетих политичес кото разделение в НС, тъй като едни се подсмихваха, а други, включително и председателят, гледаха писмото. Намеси се директорът на Агенцията, който заяви, че нещата са ясни и няма какво да протакаме. Захари Желязков спази обещанието си, че ще ни подкрепи спрямо възможностите си. Беше ми ясно, че той говори въпреки позицията на управляващата политичес ка сила, позиция, която проличаваше през целия процес – да ни се попречи да вземем завода, без да включим някой техен играч. След малко, без допълнителни усуквания, но с явно неудоволствие председателят обяви: „Утвърждаваме предложението на РМД КЦМ 2000 и сделката е сключена“. Всички въздъхнахме… Като че ли всеки от различни позиции е имал проблеми с тази сделка, а тя беше подготвена и представена перфектно. След заседанието мина почти месец и на 25 юли 2000 г. подписахме договора за продажбата на 80 % от капитала на КЦМ, а на 5 август същата година държавата прехвърли акциите на завода.

145

След последното заседание на НС отново се събрахме в „Инженеринг сервис“ да анализираме станалото – какво успяхме и какво не успяхме да свършим през този 6-месечен период и каква цена платихме за този успех. Най-важният резултат беше, че не допуснахме да ни вмъкнат в схемата на съглашение с политически и бизнес среди с неясни намерения и нечисти пари. Не допуснахме да имаме участници в РМД, които бяха далече от професионалния интерес да развиват този завод. По-късната практика доказа правотата на нашите опасения и видяхме, че почти всички приватизации чрез РМД и подпомогнати от такива бизнесмени разсипаха добре работещи предприятия. Тези бизнесмени попълниха своите авоари в банките за сметка на хората, които оставаха без работа. Не мислете, че и ние не платихме цена с включването на партньор в РМД-то. Принудени от създадените обстоятелства, ние нямахме друг ход. Когато приехме участието на „Трафигура“, направихме много критична преценка на възможните рискове в краткосрочен и дългосрочен план. Минусите не бяха малко, но и плюсовете бяха съществени. Първият и най-важен плюс беше доверието, което бяхме изградили с Антонио Комети, неговите сътрудници и представителя му в България Георги Войнов. Това беше здрава основа за бъдещото ни сътрудничество. Аз не можех да си представя, че в българската обстановка бихме могли да срещнем такива личности. Дори когато ни се струваше, че ще пропадне всичко, те ни окуражаваха и ни помагаха да търсим заедно решения. Второто важно предимство беше, че създавахме солидна връзка с хора, които са професионалисти в глобалния бизнес с цветните метали, а това беше от голяма полза за бъдещата частна фирма. Давахме си обаче сметка, че в дългосрочен план корпоративните интереси на втората по големина в света търговска фирма в областта на цветните метали и техните суровини ще ни създадат проблеми, но разчитахме, че с времето ще намерим решение. Както бяхме поели ангажимент, на първото Общо събрание на КЦМ 2000 през септември направих предложение да продадем 25 % от капитала на дружеството на „Трафигура“ за 1, 5 млн. щатски долара. Учудваща беше позицията на някои наши акционери, които подскочиха – как така ще приемаме чужди компании да ни ограбват. Някои знаеха перипетиите ни, но други живееха с мисълта, че КЦМ им се полага по право и не искат да го делят с другиго. Какво да се прави? Смяната на собствеността е акт, а смяната на мисленето е бавен процес – особено в нашето общество. Водещите акционери приехме нужното решение. Така

146

капиталът на дружеството от 50 хиляди лв. се повиши на около 3 млн. лв. Един труден, а понякога инфарктен етап от моя и на моите колеги живот завърши успешно, за да даде старт на нов, не по-малко интересен.

КАК ЗАПОЧНАХМЕ И ДОКЪДЕ СТИГНАХМЕ Това, че държахме в ръцете си временните удостоверения за 80 % от капитала на КЦМ, беше голямо постижение за един екип, който е работил професионално отдаден на металургията, но никога не е имал самочувствието на реален собственик. Прегледах едни красиви документи, които преди 1989 г. ни бяха връчени от правителството за предоставяне на собствеността на колективите за управление. Това беше опит на тогавашното правителство да мотивира работещите в промишлеността да се трудят по-ефективно, защото съзнаваше, че по показателя производителност на труда въобще на можехме да се надяваме да бъдем конкурентни в пазарното стопанство. Беше ни ясно, че действието на тогавашното правителство няма да има никакъв ефект. То беше партийно, политическо мероприятие, обречено на неуспех. Нарушен беше основен закон за собствеността на производствените активи и производителните сили. Днешните временни удостоверения бяха различни. Те създаваха чувството за собственост, но същевременно създаваха и чувството на отговорност. Част от акционерите на КЦМ 2000 си даваха сметка, че започваме нещо непознато и трудно, друга част си представяше, че сега всяка година ще получават дивиденти, независимо как работим. Та те вече са собственици и благата ще потекат. Този начин на мислене беше много опасен, защото можеше да взриви всичките ни инвестиционни намерения. В същото време имахме много тежки условия по подписания договор с АП. Неизпълнението на някои условия криеше риска да го анулират. Това щеше да бъде добре дошло за нашите „приятели“. Давахме си сметка за опасностите и своевременно си изградихме краткосрочна и средносрочна стратегия. Първостепенна задача за нас беше да създадем условия за печелившо производство, продавайки металите на най-доб 147

ра цена и купувайки изгодно суровини от внос. Българският рудодобив също беше в процес на приватизация, но попадна в ръцете на непрофесионалисти и започна да доставя едва 30 % от предишните количества концентрати. При тази ситуация почувствахме подкрепата на Антонио, който не остави продажбите и покупките да ни създадат проблем. При това, отчитайки влиянието на „Трафигура“, пазарните условия бяха много добри. Това беше силата на партнирането с хора, при които доверието беше пълно. Започнахме с преструктурирането на капитала, така че да създадем по-пазарна структура. Както бяхме се договорили с ръководството на ремонтно-механичния цех, на автотранспорта, на строителния цех и на производството на кислород, тези активи ги отделихме, оценихме и предложихме на новосъздадените от тях РМД да ги закупят. Всички облекчаващи условия, които имахме при приватизацията на КЦМ от АП ги пренесохме и към тези звена. На свободна тръжна продажба предложихме производството на кислород, тъй като счетохме, че обектът е непосилен за малкия колектив. Тези сделки направихме за кратък период. Само при строителния цех нещата не станаха, както ги планирахме. Допуснахме намеса отвън с изтичане на информация от нашата комисия. Не можахме да установим източника, но и не проведохме някакво разследване. Нашият ангажимент беше на пазарен принцип да продължаваме да се ползваме от услугите на тези звена, които имаха правото да получат първи поръчките. С този ход направихме начални стъпки в капиталовото преструктуриране. Последва обособяване на медицинската дейност и почивното дело в отделна фирма, която прие стопанисването на материалната база и здравното обслужване на договорен принцип. Начело на тази фирма застана Петър Ненчев, известен металург, известен мениджър на социално-битови дейности и небезизвестен в музикалните среди на Пловдив майстор на ударните инструменти. Заехме се с опростяване на организационната схема на металургията. Засилихме ролята на цеховете, като възложихме много по-конкретни и измерими критерии за оценка на ефективността на производството. Опитахме се максимално да обвържем заплатите с резултатите от работата на отделните звена, а те да направят същото за отделните работници. Тези намерения бяха в правилна посока, но тяхната реализация не ставаше лесно, а в някои звена направо ударихме на камък. Обективните причини бяха ясни. Трябваше да правим промените в съответствие с трудово законодателство, писа-

148

но преди половин век с абсолютна протекция към работещите и без отчитане на техния принос за успеха на предприятието, а сега на фирмата. Всеки опит да промениш нещо в това законодателно статукво се сблъскваше със синдикатите, които считаха Кодекса на труда и Колективния трудов договор за светая светих и бяха убедени, че не могат да бъдат променяни. За синдикалистите защитата на работника е приоритет, независимо от аргументите за целесъобразността на подписаните документи. В стратегически план КТ и КТД създават условия за устойчивост на фирмата и съответно гарантират работните места. Не си мислете, че 15 години след тези събития в законодателството и в поведението на синдикатите има съществена промяна. Опитът показа, че твърдото придържане към остарелите форми на трудово законодателство и отхвърлянето на по-конкурентни модели на организация на труда в крайна сметка водят до фалиране на фирми, съкращаване на работни места, загуба на производителност на труда и изхвърляне от пазара. Въвеждането на пазарна оценка за приноса на всяко производствено звено в крайния резултат на фирмата стана водещо при организационните ни действия за развитие в този начален период. Въпреки многото критични ситуации преди приватизацията ние не бяхме изоставили управлението, макар че действията ни бяха по-плахи. В интерес на истината очаквахме удари от най-различно естество, само не и от професионално. Този подход в преструктурирането и привеждането на фирмата на частна пазарна основа се оказа правилен, защото привлякохме ръководителите по места и не влязохме в пряко конфронтиране със синдикатите. Беше ни ясно, че така по-бавно ще стегнем до желаните резултати, но поне посоката беше правилна. Често сравнявах действията на фирмите от индустрията, които бяха приватизирани от големи международни компании, и виждах, че не можем да действаме като тях. Те идваха с ноу-хауто на техните компании-майки от Европа и САЩ, изпълняваха техните указания, прилагаха техните правила на организация, без да имат нашия сантимент към фирмата, към тези, с които работиш. Нещо повече, те имаха финансовия ресурс да поемат разходите за трансформиране на организацията на труда независимо от нашето консервативно правораздаване при съкращения. Към тези фирми се прис ламчваха големци от първия управленски ешелон и лобираха в различни инстанции. Всичко това се правеше с изтънчените маниери, утвърдени в техния свят и намерили почва и у нас.

149

Нямахме шанса да работим като тях, но и не го умеехме. Доказахме това при сложната приватизация. Започнах с важните въпроси за преструктурирането и с критичния тон към синдикатите, но не те са били най-трудният ни опонент. Напротив, в дългата ни история на съвместна работа в повечето случаи, касаещи съдбата на производството и съдбата на фирмата, синдикатите са ни поддържали. Искам да отбележа, че с Васил Яначков, председател на Федерацията на металиците към КНСБ, и с неговата сътрудничка Рени Петкова повече от 20 години имам лично приятелство. За много неща сме спорили и не сме се съгласявали, но и много въпроси от полза за хората и фирмата сме решавали. Те се убедиха, че това, което ние искахме да направим с оптимизиране на организацията, е правилният ход, защото една след друга фирмите от Федерацията, които не предприеха нищо или почти нищо, изчезнаха от пазара. Причините за това бяха доста, но най-важната беше, че тези фирми не се опитаха да се променят. Крайният резултат беше загуба на доверие към синдикатите при защитата на работните места. Другият синдикат в началото на промените се държеше по-неотстъпчиво, но по-късно стана по-активен в подкрепа на нашето търсене на конкурентна работа за по-високи доходи, макар и за по-малко хора. В това отношение представителят на Федерацията на металурзите към „Подкрепа“ Людмил Павлов беше по-креативен. Производството и организационните проблеми си бяха ежедневна грижа и ние се справяхме добре, имайки предвид, че изненаданите от нашия успех в приватизацията не криеха неудовлетворението си. На неформална среща в Пловдив един вече бивш министър с нескрита злоба заявил: „Изпуснахме ги тези от КЦМ, но ще измислим нещо“. Това нито за миг не ни отклони от нашите цели. Съветът на директорите на КЦМ 2000, който в началния период с малки изключения се припокриваше с този на КЦМ, прие стратегическите цели до 2015 година. Водещо в тази стратегия беше превръщането на КЦМ 2000 в съвременна пазарна структура от оперативно-холдингов тип с активна инвестиционна политика, подчинена на въвеждане на иновативни технологии и продукти в организацията и в производството. Целите и задачите, които си поставяхме, бяха амбициозни, но постижими, ако не допуснем груби грешки и враждебно вмешателство. И за двете опасности нямахме застраховка, но добре ги съзнавахме и внимавахме. Непосредствено след приключване на приватизацията активирахме добре подготвения от нас проект за нов „Пър-

150

жилен цех“ и нов „Цех за сярна киселина“. Това беше известният японски проект. Неговата разработка започна още през 1996 г. с подписването на договора между Япония и България за финансиране от OECF (Фонд за международно икономическо сът рудничество). В 2001 – 2002 година всички проекти и процедури бяха приключили и „Марубени“ започна строителството. Японският екип привлече доста наши специалисти в управлението на проекта. Бяха сключени договори за строителство на някои съоръжения с български фирми. Основното оборудване и технологии бяха немски с доставчик фирмата „Лурги“. На 5 януари 2003 г. новият цех заработи, а на 19 март същата година беше официално открит. На тържеството присъстваше и посланикът на Япония Н. Пр. Ясуйоши Ичихаши, който по-късно откри паметна плоча за икономическото сътрудничество между двете страни. Приключването на този проект изигра огромна роля за утвърждаването ни като фирма с отговорност да инвестира в екологично производство на цветни метали. По време на изпълнението на нашия проект по същата линия на финансиране в България започнаха да се усвояват средства и за още два. Единият от тях въобще не се реализира, а другият бе финализиран с голямо закъснение. За нас беше важно не само изпълнението, но и фактът, че можехме да изплащаме редовно годишните вноски по инвестицията, докато при другите проекти Япония си получи парите през държавните гаранции, от бюджета. За своята некадърна работа по проек тите тези фирми натовариха всички хора, чакащи пенсии, да платят задълженията, за които държавата е поела гаранции. Такъв сценарий се готвеше и за нас, но ние не го допуснахме. Успоредно с този престижен проект приключи и изграждането на нова пречиствателна станция за отпадните води, включително чрез затваряне на водите в оборотни цикли. Освен с голямото си екологично и икономическо значение пречиствателната станция беше гордост за нашите инженерно-проектантски специалисти, защото беше изготвена изцяло от тях. Участие в проекта взеха Найден Михайлов, Димитър Димитров, проектанти от „Нипроруда“ и строители от България. По-голяма част от съоръженията бяха изработвани от български фирми. На 11 ноември 2005 г. пречиствателната станция беше открита от г-н Чавдар Георгиев, заместник-министър на екологията. Показателите, постигнати за водите, бяха в пълно съответствие с изискванията на европейското екологично законодателство. Реализираха се огромни икономии на вода, съответно и на енергия. Другият екологичен

151

проект беше депото за твърди отпадъци, което заработи по европейски стандарти също през 2005 г. С тази активна инвестиционна политика ние вече бяхме влезли в Европейския съюз. Признанието за това не закъсня. На 24 юни 2004 г. получихме първото за България Комплексно разрешително по Европейската директива 96/61 ЕС за предотвратяване и контрол на промишленото замърсяване. Два дни по-рано приех делегация на Европейската комисия, чиято задача беше да се увери, че има фирма, която работи по европейски стандарти. Аз имах притеснения за това посещение, тъй като все още външният вид на завода не беше променен. Системите за контрол на процесите и за превенция вече бяха утвърдени и това беше важното, но все пак видът създаваше първите впечатления. Посещението мина успешно, тъй като те се интересуваха именно от системата и доколко тя работи. Екипът от проверяващи имаше много информация за нашия завод още от началото на деветдесетте. Тя звучеше ужасяващо, беше писана от българи с такава злоба и некомпетентност, че дори ние се уплашихме. На въпроса на една дама от делегацията „Как е възможно за този период да постигнете такава промяна, споделете опит за другите“, аз се затрудних с какво обяснение да започна. Замълчах. През главата ми мина като на кино преживяното. Отговорих кратко: „С изкуство!“. Всички се засмяха, а ръководителят на делегацията изпадна във възторг: „Наистина, това е висша форма на изкуството“. По време на посещението присъстваше и г-жа Ваня Григорова, представител на Министерството на екологията. С нея имахме много общи задачи и тя беше изключително стриктна в изискванията на Министерството, но винаги е подхождала с разбиране за трудностите, които трябваше да преодолеем и се опитваше да ни съдейства. Г-жа Григорова също се притесняваше от изхода на срещата, защото смяташе, че много бързаме и едва ли ЕК ще признае тези наши усилия. Нещата се развиха положително, а тя го прие и като свой успех. Предимството ни вече беше явно и то пролича, когато България стана член на ЕС – всички фирми трябваше да покрият изискванията, но на доста висока цена. Нашето Комплексно разрешително беше финансирано от ЕК. Утвърждаването ни като модерна фирма, съизмерима с подобни на нея от Европа, изискваше от нас бързо да разработим, внедрим и прилагаме международните стандарти за управление на качеството, за управление на околната среда, за работните условия и опазване здравето на работниците. Получихме всички тези сертификати и те бяха потвърдени от

152

международните сертификационни фирми. Името на КЦМ се ползваше с уважение все по-отчетливо на картата на световните производители на олово, цинк и съпътстващи продукти, така е и до днес. Стремейки се да достигнем постиженията на конкурентите, ние се обърнахме към нашата вътрешна структура и нейната ефективност. Първите промени, които направихме непосредствено след приватизацията, не бяха радикални. С тях целяхме да поддържаме организацията в поносима стабилност, но не и да я променим. С времето потребността от продължение на тази промяна стана неизбежна. През 2004 година разделихме ръководството на КЦМ 2000 и КЦМ. Собственикът на завода трябваше да си влезе в ролята на управляващ активи и да търси доходност от тях. Производството трябваше да поеме чисто производствената си функция и да произвежда конкурентна продукция. То трябваше да се освободи от несвойствени организационни отговорности. За постигане на тази цел се пристъпи към обособяване на сервизни фирми за поддържане на оборудването, за извършване на капитални ремонти и за ново строителство. Обособихме три производства в рамките на КЦМ, с което се постига пазарна оценка на ефективността на всяко производство на база на продадената продукция и разходите, които са направени за нея. Така можехме много по справедливо до оценим приноса на отделните производства и ефективността на тяхната организация. За затваряне на производствения и търговски цикъл обособихме фирма, занимаваща се с покупката на суровини за производството и за търговията с продукцията на завода. Инженерното осигуряване на металургията и екологията се пое от сформираната инженерингова фирма. Всичките тези новообразувани структури бяха в капитала на КЦМ 2000 АД и се ръководеха съобразно разработената от нас бизнес политика. С тези промени постигнахме пазарно поведение на фирмите вътре в КЦМ 2000 АД и тя по същество се превърна във функционираща група. Всички връзки между фирмите се подчиняваха на договори, подписани между тях и потвърдени от КЦМ 2000 АД. С тези промени решихме и един труден въпрос, създаден от КТ – устройването на трудоустроени. Въпросът спираше много начинания за повишаване на ефективността на труда. Затова създадохме фирма, която чрез определени стопански дейности да изведе тези работници от производството. Нашият уникален пример е признат като иновативност в българската икономика и се опитват да го приложат в други

153

фирми. След това преструктуриране пътят ни към оптимизиране броя на заетите ставаше по-реален, независимо от законодателството. Тези процеси не протичаха гладко. Имаше много силна съпротива от ръководители, работили дълго при нас. Те считаха, че работещата почти 50 години организация е най-добрата и не е необходимо да се сменя, поне докато те не се пенсионират. Ние не толерирахме такова поведение и дадохме да се разбере, че ще направим промените, а с такива като тях ще се разделим. Друга част от ръководителите с по-съвременен поглед за условията и събитията в държавата и на пазара, подкрепиха тези мерки и заработиха за техния успех. Искам да отбележа добрата работа в утвърждаване на новите структури на Златко Димитров, Анета Панайотова, Иван Манев, Иван Бойновски, Иванка Пискова, Найден Михайлов, Боян Клисуров, Тодор Тодоров и Атанас Алексиев. Те поеха новите отговорности и се справиха така, както очаквахме – отлично. Процесът на преструктурирането не беше еднократен. Той продължаваше да се усъвършенства както юридически, така и оперативно. След като сформирахме фирмите от сервизната дейност и те започнаха да си вършат добре работата, въпреки съпротивлението на някои ръководители от производството, към нашите фирми прояви интерес немската фирма „Билфингер Бергер“. Тя беше известна в Европа и по-изявена в Германия и Австрия в областта на индустриалния сервиз – предимно в тежката промишленост и енергетиката. Имаше клонова мрежа в Полша и Румъния. Тяхното предложение беше много атрактивно, защото отваряше друг хоризонт за навлизането ни в нов и конкурентен пазар. Имахме шанса заедно с тях да организираме техническо обслужване на цяла Южна България от територията на КЦМ. Започнахме разработването на проек та. Първа стъпка в новото направление беше да обединим отделните наши фирми в интегриран комплекс. От фирмата получихме изключително ценен опит за процеса на обединяване и изграждането на бизнеса за комплексен сервиз. Имахме възможност да изпратим нашите специалисти на редица техни обекти и да изучим опита им. Работата вървеше с много доб ро темпо и убеденост за финала на проекта. Тази наша идея имаше вътрешна съпротива, но тя беше повече емоционална. Ръководителите по места усещаха, че готвим модерна немска организация на труда със силно изявени икономически критерии. Работата щеше да натежи. През лятото на 2008 година се появиха първите признаци на настъпващата глобална финансова криза. Всички световни фирми в това число и ние започ-

154

нахме да преоценяваме бизнес действията си. В тази преоценка не включвахме прекратяване на проекта. Немската фирма взе решение за изтеглянето си от Източна Европа, включително за прекратяване на проекта с КЦМ 2000. Приехме с разбиране това решение и запазихме добрите бизнес отношения. Мисля, че работата ни по този проект беше много полезна за нас, защото в ръцете си имахме организационното и бизнес ноу-хау за съвременен комплексен индустриален сервиз. В отговор на антикризистните мерки ние взехме решение да реализираме проекта за нов комплексен индустриален сервиз на КЦМ 2000 вече не като международен, а като наш – български. И не сгрешихме. Макар и не с такива темпове и мащаби осъществихме проекта и той вече функционира не само в КЦМ, но и в бизнес района на Пловдивска област. Вярвам, че ще постигнем и разпространението му в Южна България. Много усилия ни струваше утвърждаването на собствената търговска политика. Ние имахме в активите си един търговец на метали и суровини, който можеше много лесно да ни изземе търговската дейност – да застане на входа и изхода да търгува и ако работехме на ишлеме, трябваше да чакаме неговите пазарни решения. За този риск споделих по време на приватизацията. Нашата задача още от самото ни превръщане в частна фирма беше да тушираме тези действия. Наистина с Антонио Комети, който беше водещ търговец и акционер в „Трафигура“ имахме прекрасни отношения, но той имаше фирмени интереси и ние трябваше по някакъв начин да се справяме с тях. Първата стъпка беше направена преди Общото събрание, като гласувахме тяхното приемане като акционери. Създадохме търговска фирма „Металикон“ и я регистрирахме в Кипър. Така вече имахме един страничен инструмент за извършване на търговски операции от отделно юридическо лице. Когато разбраха, че имаме такава фирма, не им стана приятно, но и не можеха да го променят. Наложихме принципа, че работим на конкурентна база за избор на доставчик на суровини и продажба на метали. Тук разчитахме на факта, че на пазара има и други силни фирми, които се конкурират с „Трафигура“ и ще се опитват да вземат дял от нашия пазар. Това подразни много топ мениджмънта на фирмата и Антонио беше в зат руднено положение. Опитвахме се да смекчим този проблем с допълнителни сделки, но не отстъпихме от нашите принципи за конкурентни покупки и продажби. В отговор на създалата се ситуация ние обособихме нова фирма в КЦМ – КЦМ ТРЕЙД, която имаше за задача да води цялата търговска дейност на

155

Групата на базата на общоприетите международни правила, утвърдени от Лондонската борса, и на базата на практиката на пазара. Тази наша неотстъпчивост не се прие добре от партньорите. Нещата се усложниха, след като нашият приятел Антонио много бързо си отиде. Онкологично заболяване го повали и за няколко месеца той ни напусна. Последва бърза реакция на Клод Дофин, основния акционер, който наложи нов член на Съвета на директорите – Матю Ботел. Играта загрубя, тъй като това момче не беше „в час“ за особеностите на бизнеса с КЦМ. Той пишеше доклади за несъгласие с нашите решения, получаваше нареждания от Клод Дофин, които ние не зачитахме. Опитваше се да изземва договорите ни с другите фирми, което не разрешихме. Всеки договор е конфиденциален, а това, че имаха участие в КЦМ 2000, не означаваше, че можеха да изискват договори от друга фирма и да сме в нелоялна конкуренция. Противоборството беше сложно, защото те бяха много силни на пазара и можеха да влияят лошо. Техните конкуренти знаеха това и търсеха поводи да ударят „Трафигура“. Ние бяхме твърде малки за мащабите на тези битки. В цялата сложна обстановка колегата Начков и изпълнителният директор на „КЦМ Трейд“ Анета Панайотова показаха висок професионализъм и психическа устойчивост. Анета израсна около нас като добър икономист, но нейните качества се проявиха най-силно в търговията. Тя навлезе в международната търговия и в практиката на Лондонската метална борса, преди да станем частна фирма, и имаше много лични контакти. Като характер не беше лесна, но като отдадена на фирмата и на професията беше невероятно силна. Тя провеждаше фирмената политика за независима и пазарно подчинена търговия неотклонно и успешно и беше станала злият гений за търгов ците на „Трафигура“ след като Антонио вече го нямаше. Клод Дофин многократно искаше да я сменим от заеманата позиция, но се срещна с нашата неотстъпчивост да не допускаме намеса в управлението на човешкия потенциал. Неговата неприязън към нея нарасна силно след успеха, който тя постигна при арбитраж с „Трафигура“. Анета се свърза с известна лондонска фирма, която да ни представлява в арбитража в Лондон. Фирма „Саланс и партньори“ имаше голяма успеваемост при такива процеси и доказа в съда нашата правота. Спечелихме делото. Следващият ход на Клод Дофин беше да смени Матю Ботел от Съвета на директорите на КЦМ 2000 с Костя Геневски. Този ход беше много хлъзгав. Костя беше син на Владимир Геневски. Владо беше един от първите директори на МДК Пирдоп. По

156

същото време бащата на Анета беше началник на плановия отдел на комбината. Костя и Анета бяха израснали заедно, а двете семейства са близки. Костя не живееше в България, а в Русия от доста години. Там започва работа в „Трафигура“, но връзката му с България и със старите приятели не е прекъсвала. Аргументът на Дофин беше, че така ще се осъществи по-добра езикова комуникация. Това беше претекст, тъй като в тази област никога не сме имали проблеми, пък и неговият английски беше толкова „напарфюмиран“ с френски парфюм, че не можеше да има претенции към нас. Явно задачата беше друга. Спечелване на битката отвътре. За Анета това беше нова трудна ситуация. Чест ѝ прави, че нито за миг не постави личните отношения с Костя пред интересите на нашата фирма. Сигурен съм, че това ѝ е струвало много усилия и неудобства, но не отстъпи от тези принципи. Въпреки напъните да променят нещата от „Трафигура“ не останаха доволни и от Костя, но продължиха тъмните си замисли. Костя познаваше добре българския манталитет и ако не успееше с Анета, то имаше други от ръководството на КЦМ, които биха му помогнали да успее да наложи политиката на „Трафигура“. Ние също познаваме този манталитет и често анализирахме рисковете. Не закъсняха някои действия, които „Трафигура“ опитваше като противовес на нашите инвестиционни планове. Фирмата категорично възразяваше за инвестиционната ни политика и особено да инвестираме в ново оловно производство. За цинково въобще не искаха да се говори, камо ли за нашата ориентация към рециклинга. С настъпването на кризата от 2008 г. пуснаха слуха, че ние сме набелязани като четвъртия завод в света, който ще бъде закрит. Днес такава новина бихме определили като хибридна война. Ясен сигнал, че тактиката на „Трафигура“ е сменена беше фактът, че някои мениджъри на завода заговориха за възможното закриване. Сред тях бяха директорът на завода Николай Конарев, ръководителят на цинковата прог рама Николай Колев, другият търговец във фирмата Валерий Цветанов и някои техни протежета. Положението ставаше тревожно. И най-яката крепост се превзема отвътре най-лесно. Получихме достатъчно достоверна информация за преведени средства към Конарев, които да бъдат използвани за изкупуване на акции на КЦМ 2000 и променяне на съотношението в полза на „Трафигура“ и новите ѝ съюзници. В тази обстановка се срещнах с Клод Дофин в Женева в неговия дом. С мен беше и Розин Ангелов. На срещата присъстваше и Костя Геневски. Разговорът беше безплоден. Зад фразите на френска учтивост

157

личеше нежеланието да дискутираме въпроси от бъдещата ни работа. Като че ли сценарият с разбиването на нашия екип за Клод Дофин вече беше реализиран. Приключих срещата още повече убеден, че трябва да направя решителната стъпка за прекратяване на това неравностойно партньорство и да не допусна стореното дотук да се провали. В Съвета на директорите дадохме достатъчно ясни знаци, че участието на Костя е нежелано. Аргументация за това бяха неговите действия и действията на групата, която се оформи със задача да промени разпределението на капитала и да участва в нов мениджърски екип след тази промяна. При новата обстановка прекратяването на участието на „Трафигура“ добиваше юридически и финансов характер и с Розин Ангелов поканихме адвокатската кантора „Събев и съдружници“ на Георги Събев от София да поеме случая. В тази адвокатска група работеха и наши стари познати. Емилия Петкова беше наш консултант по време на приватизацията. Янчо Ангелов също имаше няколко юридически случая, при които ни представляваше успешно. Новият случай беше много по-труден. В него се преплитаха български и английски юридически условия, но в крайна сметка щеше да става въпрос за пари. Фирмата обаче имаше опит в международни спорове. Георги Събев и неговите сътрудници бяха много вещи в търговското право. Екипът се мобилизира, откри българския юридически посредник на „Трафигура“ и влезе в контакт с него. Без алтернатива му беше поставен въпросът за излизането на „Трафигура“ от КЦМ 2000 АД и му беше показана нашата оферта за това излизане. Накратко – беше обявена война, която имахме голям шанс да спечелим. Въпросът беше на каква цена. Ще се отклоня малко от войната, защото междувременно се случиха и други важни и интересни събития. Група от 5 човека – мениджъри и акционери в КЦМ 2000, още в 2005 година показа явно противопоставяне на всички оперативни и инвестиционни намерения на ръководството на фирмата. Това беше вредно за развитието и за устойчивостта ни. Групата играеше двулично. Хората в нея се изказваха в наша подкрепа, а по места водеха разколническа политика. Наше задължение беше да се справим с тези съакционери. Прекратихме договора за управление на Конарев. След него напусна и Колев, който беше натоварен с развитието на програмата по цинка. Напусна и ръководителят на производството на благородни метали Йордан Бойчев, после се „изнизаха“ Георги Стефанов и Георги Кралев. Всички излязоха с неудоволствие, като нито един от

158

тях не счете за необходимо да каже каква е причината за това. В същото време в ОЦК Кърджали страдаха от липса на специалисти на различни ръководни позиции. Конарев прие офертата да стане изпълнителен директор на ОЦК, а Колев пое работата на цинковото производство. По този начин искаха да покажат, че ние можем да ги освободим, но други ги оценяват по достойнство. Уви техните качества се проявиха твърде скоро. След шест месеца Конарев беше освободен от заемания пост, а няколко месеца след него и Колев си прибра багажа от Кърджали. От групата остана един субект, който много умело прикриваше кариеристичните си намерения. Групата съакционери беше много добра база за разгръщане на сценария на „Трафигура“: да се направи враждебно навлизане в КЦМ 2000. Положението беше овладяно, но се създадоха много затруднения за ръководството на КЦМ 2000. Голяма грешка на тази група беше, че на Общото събрание през 2009 г. направиха предложение да се смени Съветът на директорите и в него да влязат нови лица начело с Валери Цветанов – поредната амбиция за голям началник. Предложението беше подкрепено, мисля, че даже беше инициирано от представителя на „Трафигура“. Но то беше отхвърлено категорично, макар че бяха мобилизирани доста гласове, включително тези на „Трафигура“, на групата акционери около „Трафигура“ и на някои техни приятели. Цветанов беше отстранен незабавно на базата на клаузи на КТ и устава на нашата фирма. С тези действия противопоставянето ни с „Трафигура“ отиваше към директен сблъсък. Въпреки трудностите с нашите съакционери ние нито за минута не се отклонихме от стратегическите си задачи. Още през 2007 година започнахме концептуалното разработване на проекта „Технологично обновление и разширение на производството на КЦМ АД“ (ТОРП). Задачата поеха Румен Цонев – директор „Корпоративно развитие“, сборен екип от КЦМ Технолоджи и КЦМ. С проекта искахме да постигнем ново качество на технологиите и на оборудването за производство на цинк и олово. Той трябваше да отговори на повишената комплексност на суровините (включвайки вторичния ресурс), на новите изисквания за енергийна ефективност, на изискванията за опазване на околната среда и не на последно място – да отговори на изискванията за повишаване на качеството на работната среда и на условията на труда. Още с обявяването на намеренията ни по този проект „Трафигура“ и някои наши специалисти го счетоха за нецелесъобразен и безперспекти-

159

вен. Ние обаче не отстъпихме и убедително ускорихме работата. Две години бяха необходими за изучаване на световния опит и тенденциите на пазарите за метали. Многократно провеждахме дискусии за предимството на един или друг технологичен вариант и оборудване. За цинковото производство се избра пътят за преработка на стоманени (цинксъдържащи) прахове във велцпещи и преработка на окисите до метален цинк. Целта ни беше да достигнем 30 % от използваната суровина да бъде от рециклируеми материали. Тази цел бе постигната изцяло с висококвалифицираната работа на „КЦМ Технолоджи“ и на специалистите от цинково производство на КЦМ. По-сложен беше изборът на пътя, по който ще развиваме оловното производство. Тук вариантите бяха няколко, но основният въпрос пред нас беше по класически изпитани технологични схеми ли ще вървим, или по нещо иновативно, което се появява в света, въпреки че не е наложено в големи мащаби. Избрахме иновативния процес, който открива големи качествени възможности за икономиката, за използване на високи информационни технологии, за опазване на природата и здравето на работещите. Избраната технология за топене беше австралийската „Аусмелт“. В 1990 г. имах възможност да посетя експерименталната инсталация на тази технология в Маунт Айза (в средата на австралийския буш). Минаха повече от 15 години, за да се комерсиализира този процес. Ние сравнявахме предложенията на много известни фирми, но иновативността и потенциалът на този процес беше убедителен. Технологичната верига на оловно производство включваше подготовка на суровините, охлаждане и очистване на пещните газове от прах и улавяне на серните газове до сярна киселина. За тези отделни процеси също бяха избрани нови иновационни оферти. Някои утвърдени фирми считаха, че по-добро решение от техните няма и се учудиха на решението ни да предпочетем тези все още неутвърдени технологии. Знаехме, че рискът е голям, но приехме, че е разумен и оправдан в стратегически план. Доказателство за това, че изборът ни не е лишен от перспектива, стана фактът, че само няколко месеца, след като подписахме договора с австралийците, другият конкурент в нашия проект купи инженеринговата компания „Аусмелт“. Те явно отчетоха, че това ще е новата технология, която ще бъде предпочитана от производителите. Предстоеше да изберем и инженерингова фирма за управление на проектирането и изпълнението. Отначало приложихме опита, натрупан от проекта с японците, и поканихме известната

160

австралийска фирма „Уорли Парсон“. Тя има голям офис в България и развива дейност в атомната енергетика. Нямаше обекти от металургията, но като силна инженерингова компания беше мотивирана да набере опит и в този бранш. При изграждането на екипа обаче ние държахме да бъдат включени повече наши специалисти, като запазим отговорността на фирмата по клаузите на договорите за проектиране, доставка на оборудване, неговото монтиране и за пусковите изпитания. Този наш подход се оказа правилен, защото след много кратко време екипът ни от специалисти стана силен в становищата си, в отстояването на нашите искания, в оперативната работа. Дойде момент, в който екипът ни пое изцяло управлението на строителството и комуникацията с доставчиците. Австралийците и българските им представители се включваха само в моменти, касаещи промени в проекта, които налагаха нови решения. Наред с това, че набрахме уникален опит с тази технология и можехме да посрещнем предизвикателствата на иновациите, ние рязко намалихме разходите за управление. Трудно ще бъде да отбележа приноса на всички участници в проекта и в екипа. Но все пак искам да спомена някои от тях: Милан Чалъков, Георги Папратилов, Виктор Кожухаров, Явор Кехайов, Гав рил Ангелов, Никола Кътев, Валентин Ризов, Николай Старев и много други добри наши специалисти дадоха най-доброто от себе си за успеха на този проект. Нека ми простят тези, чиито имена, без да искам съм пропуснал. Когато започнахме да подготвяме проекта ТОРП, ние си давахме сметка, че финансирането ще е сериозен проблем. Очер таваше се инвестицията да надхвърли 100 млн. щатски долара. Последните няколко години преди 2008 г. бяха силни и натрупахме над 90 млн. лева печалба. Възможностите да вземем кредит бяха добри. Ние обаче следяхме какво става по фондовите борси. Там успешно се набираха средства чрез първично предлагане на акции от перспективни акционерни дружества. Съгласувано с „Булбанк“ възложихме на тяхна английска консултантска компания да разработи проект на Проспект за набиране на капитал за инвестиции от борсата. Ние считахме, че очакваните допълнителни средства от около 40 млн. долара за проекта ще можем да ги осигурим през европейска борса в Милано, Виена или Лондон. На онзи етап българската борса не би била готова за такова пласиране. Създаденият екип включваше наши специалисти, хора от кантората на Събев, консултанти от „Булбанк“ и от „Уникредит“, Лондон. Работата започна много активно, обещаващо и вече се готвихме за роудшоу в някои страни от

161

Европа. По същото време, през лятото на 2008 г., в глобалната икономика и на нашите пазари се появиха признаци за настъпваща финансова криза. На 26 юли 2008 г. на работна среща на всички участници в проекта за първично публично предлагане на КЦМ анализирахме ситуацията, възможните рискове и макар и с огорчение приехме решение да спрем проекта до изясняване на възможността в подходящо време да продължим. Решението се оказа правилно. Не минаха и два месеца и гръмна случаят с „Лемън Брадърс“, а след него още много други. Фондовите пазари се сринаха. Почти всички публични фирми регистрираха огромни загуби, други изчезнаха от хоризонта, а да се мисли за ново предлагане беше неразумно. Така тихо, но с голяма сила се разгърна първата за този век финансова криза. Тя нанесе ужасяващи удари и на нашата фирма. Цените на продукцията ни на световните пазари се сринаха с почти 300 %. В края на 2008 г. отчетох ме загуба от 90 млн. лв. – нещо, което никога не ни е минавало в мислите, че може да се случи. От преоценки на суровините и на продукцията загубата беше повече от 100 млн. лв. Така и оперативната ни печалба от 10 млн. лв. също отиде за покриване на преоценките. При тази трудна ситуация временно оставихме настрани проекта за ТОРП и се концентрирахме върху организационни мерки, за да преодолеем финансовия проблем. Бързо мобилизирахме мениджърския екип да ревизира всички вътрешни материални ресурси, за да не преустановим производството, да не изгубим пазарни позиции и да запазим клиентите, които също имаха трудности. В преодоляването на затрудненията включихме и синдикатите. Те проявиха разбиране и разясниха политиката на ръководството за ограничаване на разходите за работни заплати и доплащания, както и на разходите за някои социални придобивки, за ползване на неплатен отпуск в рамките на един месец и редица още ограничения. Като ръководство ние поехме отговорността, че към съкращаване на персонал ще се пристъпи само ако след шест месеца въпреки предприетите мерки положението се влоши повече. Разбрахме се при евентуал ни съкращения да действаме съгласувано с тях. Този подход ни осигури стабилизиране на производството, излизане отново на пазара с гарантирани доставки към клиентите и още по-утвърдено име като надежден доставчик. Икономическите ни резултати не бяха блестящи, но стабилността на производството убеди нашите банки, „Булбанк“ и „Сосите Женерал“ да ни осигурят надеждно оборотно финансиране. Това беше от изключителна важност. Споменавайки банките, искам да отбележа един поучителен случай. В разгара на кризата при мен дойдоха

162

финансовият директор на КЦМ Сийка Хрискова и финансовият експерт на завода Огнян Начков. Явно бяха доста притеснени за финансирането на дейността и ни предложиха да вземем допълнително финансиране от ING Банк. Бяха проучили, че банката предлага много добри лихвени нива. Аз считах, че на този етап положението с финансирането не е тревожно и не беше нужно ново. Те настояха с аргумента, че ще го ползват само в краен случай. Съгласих се. Изминаха няколко месеца и се оказа, че вече 7 млн. долара от този кредит са усвоени (То човек като има каца с мед все по-малко бърка да му е по-приятно). Поради лихвените условия решението оперативно погледнато беше правилно, но дотук. В края на ноември тази банка ни поиска отчета, който беше негативен по отношение на печалбата. За другите две банки това не беше драма, тъй като те ни познаваха и знаеха как протичат нашита процеси на финансиране и възстановяване на кредитите. ING Банк обаче ни прие като несигурен клиент и в началото на декември предяви пълното възстановяване на кредита. Това беше извън всяка нормална практика, особено като се има предвид, че договорът изтичаше след 7 месеца. Проведох среща с мениджъра на банката и го помолих да ни даде време за мобилизиране на средствата, тъй като сме в края на годината. Той се държа високомерно и ни даде само седмица да възстановим кредита, иначе щяха да влязат други клаузи от договора за удовлетворяване на банката. Тръгнах обезпокоен, защото кризата беше в разгара си. Опитах се да получа подкрепа от инспектора на БНБ, отговорен за законосъобразното функциониране на чуждите банки. Не получих съдействие. Отидох при нашите дългогодишни банкови партньори от „Булбанк“ и „Сосиете Женерал“. Получих пълно разбиране за положението и в уречения срок закрихме позицията си в ING Банк с убедеността ми, че в тази банка няма да се върна при никакви условия. Като премина неприятността, проведох много сериозен разговор с нашите финансисти. Те се убедиха че невинаги примамливите условия на един нов играч в крайна сметка ти предлагат по-добър краен резултат. Затова трябва да се ценят високо утвърдените дългогодишни връзки с партньорите, защото при всяка ситуация можеш да разчиташ на подкрепа. Ние отново се върнахме към инвестиционните проекти. Обстановката на пазара беше много по-неблагоприятна и нямахме никакво намерение да използваме предишния подход за набиране на капитал от борсата. Тръгнахме по пътя за търсене на банково финансиране. Подновихме активните контакти с Европейската банка за развитие и възстановяване, които

163

преди кризата бяха затихнали. Нашият проект се покриваше с философията на банката за проекти, решаващи проблемни въпроси с енергийната ефективност, с екологията и корпоративната социална отговорност. Много полезна работа в полза на проекта свърши Борислава Габровска от ЕБВР. Тя стана убеден защитник на проекта и със своята активност привлече на наша страна и Холгер Мюнт от централата на банката в Лондон, за да представим нашият проект по най-добрия начин пред топ ръководството. В тази работа държахме „Булбанк“ в течение, като имахме идеята в бъдеще да получим и от тях част от финансирането. Много от нашите колеги от други фирми ни се чудеха как в такава кризисна ситуация и по-точно с каква смелост влизаме в такива разговори с банките. Нашето мнение беше друго. По други поводи аз се бях изразил така: „Дори и в криза не преставай да инвестираш“. Това не означава да инвестираш със същите темпове, но винаги мисли, че в кризата се крие и възможност да се придвижиш напред и нагоре. И двете банки много добре съзнаваха, че този неблагоприятен период ще премине и ако нашата фирма бъде подкрепена да развива нормално производство и да подготви проекта за реализация, то със затихване на кризата пазарът ще ни позволи бързо да повишим резултатите и надеждно да обслужваме кредитите. При такова общо разбиране на двете банки вече се надявахме, че кредитът ще бъде синдикиран, което не беше лоша идея. Проектът ни беше представен пред ръководството на ЕБВР в Лондон. И когато си мислиш, че всичко си направил както трябва, като гръм от ясно небе ти идва съобщението за една невероятна причина, заради която банката не ти отпуска кредит. Условието да продължим да работим по проекта беше много просто, но на пръв поглед нямах ясна представа как ще го направя във времето. Причината се казваше „Трафигура“. Безусловното искане на банката беше тази фирма да не бъде акционер в КЦМ 2000. Защо? Е, искам не искам, връщам се отново към пуническата война между нашите фирми. Докато действахме за финансирането на проекта с двете банки, отношенията ни с „Трафигура“ си оставаха враждебни. Фирмата видимо не подкрепяше нашите инвестиционни планове и продължаваше да вещае, че ние ще фалираме. Дори ни бяха определили четвърто място при фалитите в глобалната металургия на оловото и цинка. Повече не им обръщахме внимание, но сега нещата трябваше да се доведат докрай. Причината, поради която ЕБВР постави ребром въпроса за изключването на „Трафигура“ като акционер на КЦМ 2000, беше обяснима.

164

В края на 2009 г. „Трафигура“ направи световен скандал с отпадъци от преработката на нефт. На кораб бяха натоварени над 2000 тона опасни отпадъци от завод на Балтийско море и насочени към Африка. В пристанище Ротердам товарът беше идентифициран като опасен, за което фирмата трябваше да изпълни изискванията по международните конвенции. Тя не стори това и транспортира отпадъците до Брега на слоновата кост. Разтовари ги на сметище край Абиджан без никакви предохранителни мерки и със съдействието на корумпирани местни лица. Подкупите са в размер на милиони. Сигурно нещата щяха да се покрият, но за зла участ некотролируемият достъп до тези отпадъци доведе до смъртта на много бедни хора, които са търсели нещо ценно сред отпадъците. Тази масова смърт взриви световната общественост и последиците за „Трафигура“ бяха изключително негативни. Въпросът не беше само в паричните загуби, а най-вече в престижа и авторитета на една от глобалните търговски компании. В опит да промени това положение и да покаже съпричастност към населението Клод Дофин – главен изпълнителен директор на фирмата, замина за Абиджан. В резултат на това посещение той беше арестуван и прекара почти половин година в затвора, без да е осъден. За неговото освобождаване се ангажираха високи правителствени личности зад океана и се похарчиха още повече милиони. В крайна сметка той се прибра в Швейцария, но този престой ускори неговото заболяване и след немного време си отиде. Случаят с отпадъците беше причината банката да откаже кредит на фирмата ни, тъй като акционер в нея е „Трафигура“ – фирма, причинила масово отравяне на хора от една бедна африканска страна и вече компрометирана в спазването на международното право. Ние трябваше много умело да използваме този факт и да ускорим работата по изкупуване на акциите на „Трафигура“. Задачата на нашия юридически екип ставаше много по-конкретна и срочна. Предварителните спорове бяха между юристите на двете страни, но след всяка среща анализирахме развитието на преговорите и давахме указания за следващите разговори. По време на преговорите нашата водеща линия беше, че „Трафигура“ трябва да се съгласи с предложението ни, тъй като в сложната за нея световна обстановка „шумотевицата“ около създаването на проблеми при реализирането на един силно екологичен проект от страна на КЦМ ще бъде в нейна вреда. Те наистина бяха в положение „партер“ и прецениха, че нищо по-добро няма да постигнат с

165

отказа от тази продажба. Започнаха да поставят технически условия – къде да стане сделката, кой да джиросва акциите, коя банка да направи превода. Тези въпроси не ни тревожеха. Имах ме възможност да ги изпълним в името на главната ни цел. През цялото време на преговорите държахме връзка с „Булбанк“ и ЕБВР, информирахме ги за хода на преговорите и понякога се консултирахме с тях. Въпросът с цената беше дискутиран, но пред алтернативата за допълнителни проблеми „Трафигура“ се съгласи с нашето предложение. То беше 4,5 милиона американски долара за 25 % пакет от акциите на КЦМ 2000. Да си припомним, че десет години по-рано за този пакет те ни финансираха с 1,8 милиона долара. Тяхната възвращаемост на инвестицията за десет години е трикратна. За нас това беше справедлива цена, която бяхме готови да платим в името на развитието на фирмата ни. Приближавахме към края на тази сделка. Договорихме се тя да стане на 12 май 2010 г. в офиса на HSCB в Лондон. „Трафигура“ настоя аз да подпиша джирата. От нейна страна същото трябваше да стори Клод Дофин. Той обаче даде пълномощно на финансовия си директор. Това не го приех като пренебрежение към мен, защото целта ми след многогодишната работа по въпроса беше постигната. След сделката българският и лондонският екип от юристи се събрахме и скромно отбелязахме успеха. Вечерта в Лондон пристигна и Румен Цонев, с когото планирахме на следващия ден да участваме в годишната сесия на ЕБВР. И двамата бяхме удовлетворени от постигнатото и се настройвахме за успешна среща с топ ръководството на банката. Тази среща беше подготвяна от Холгер Мюнт, който също беше в курса на нещата, но за събитието от предния ден не знаеше нищо. Преди пленарната сесия проведохме разговор с Холгер, който държеше да обсъдим подхода ни във връзка с искането за излизането на „Трафигура“ от акционерното дружество. В последния брой на „Файненшъл Таймс“ имаше голяма статия, в която с много остър тон и безпощадна критика за нехуманно поведение отново пишеше за случая „Трафигура“ в Африка. Това беше притеснило Холгер и той беше убеден, че вицепрезидентът на банката ще бъде още по-неотстъпчив за „Трафигура“. Ние се усмихнахме и го успокоихме с думите от песента „Don’t worry, be happy“. Казахме му, че от вчера пакетът на „Трафигура“ е изкупен от КЦМ 2000 и тази фирма вече няма нищо общо с нас. Холгер онемя и известно време ни питаше с очи истина ли е това. След първата изненада започнахме спокойно да му обясняваме за станалото само преди 24 часа. Естествено той остана

166

много доволен, защото като представител на банката считаше нашия проект и за свой. След сесията, както беше уговорено, влязохме при вицепрезидента на банката. След първите думи за „Добре дошли“ започнах отново да представям проекта и неговите силни страни. Вицепрезидентът ме гледаше малко разсеяно. Обърна се към нас с въпрос за проблема, който трябваше да се реши, преди да продължим. Аз отвърнах: „Какъв проблем? Мисля, че всичко е изпълнено“. Тогава той попита какво става с „Трафигура“. Аз замълчах и погледнах към Холгер, за да му подскажа той да съобщи новината. Холгер улови знака ми и обясни, че такъв проблем от вчера не съществува. „Истина ли е това?“, попита ни вицепрезидентът. В отговор представих как стои цялата ситуация. От този момент нататък разговорът смени посоката си на 180° в полза на проекта. Вицепрезидентът се оживи и започна да се интересува от детайлите по предложението ни. Накрая се обърна към Холгер с думите: „Трябва да ускорите подготовката и до есента да сме готови за финансиране“. Денят по-нататък протече приятно. Там срещнахме Левон Хампарцумян и Андреа Казини, които бяха договорили с ръководството на ЕБВР съвместно финансиране на нашия проект. Емоциите с „Трафигура“ се бяха пренесли и сред хората от КЦМ и другите наши фирми. Усетих одобрение за действията ни. Крайният резултат беше отбелязан на 1 септември 2010 г., когато в зала „Пловдив“ на Новотел „Пловдив“ подписахме договора за финансиране на проекта ТОРП. Отпуснатият кредит беше в размер на 95 млн. евро. Този размер беше впечатляващ за частна фирма в България. Условията не бяха леки, но бяха изпълними. От нас се изискваше да реализираме проекта в срок, за да получим по-бързо резултата от него. Договорът беше тристранен, КЦМ с гарант КЦМ 2000, „Булбанк“ и ЕБВР. Предстоеше много работа, но нашето предимство беше, че имахме хора професионалисти, мотивирани за постигане на успех. Под прякото управление на главния директор по развитието Румен Цонев се проведоха всички преговори с доставчиците на технологии и оборудване. Организираният екип за Ново оловно производство, начело с Милан Чалъков, водеше организацията на площадката и осигуряваше проектната логистика с доставчици и строители. В частта на проектите по цинково производство цялата проектна и изпълнителска работа беше организирана много успешно от „КЦМ Технолоджи“ и КЦМ. Впечатляващ беше професионализмът на Найден Михайлов, Ивайло Кацаров, Владо Варадинов, Сашо Кюркчиев, Емил Минчев, Стефан Стойчев, Ангел Илиев и още много ко-

167

леги от производството. Искам да отбележа, че по въпроса за сроковете и качеството на монтажните работи, а така също и по отношение на разходите без активната намеса и професионалната работа на хората от КИС и „Металургремонт 21“ не бихме се справили. Под ръководството на Златко Димитров и Боян Клисуров двете фирми свършиха работа, която външна фирма не би направила за тези средства и с това качество. Частта от проекта, свързана с цинковото производство, вървеше бързо към финал. Причина беше, че всички технологични въпроси бяха решавани при нас, а оборудването основно се изпълняваше в България. Ние отчитахме, че от промените в цинково производство по-бързо ще получим положителни икономически резултати, които в трудната ситуация ще помагат за нормалното производство. Нашите очаквания се оправдаха. Много скоро всички нови мощности бяха въведени в експлоатация и започна тяхното технологично оптимизиране. По-сложно стоеше въпросът с Ново оловно производство. Проектното решение беше много иновативно и криеше в себе си рискове. Тази технологично-апаратурна верига нямаше аналог в света. Всеки отделен процес беше изпитан в други заводи, но как ще работят, поставени в непрекъсната верига – за това опит нямаше. В същото време комбинацията криеше огромен потенциал за постигане на икономически и екологични предимства пред известните до момента технологии. Разчиташе се много на опита на доставчиците, но основните усвоя ващи това ноу-хау бяха нашите хора. Изпитанията пред тях бяха огромни. Те разчитаха най-вече на своя професионализъм и достойно преодоляваха всеки нов възникнал проблем. В техния професионализъм се убедиха и многобройните доставчици на оборудване и технологии и когато правихме предложения или искания към тях, те незабавно отвръщаха одобрително. При цялата трудна обстановка за усвояване на новата технология възникна пожар в пещните съоръжения. Щетите бяха големи и се възстановяваха бавно, а ние бяхме в дефицит на време. Приехме, че ще пожертваме време, но ще възстановим и променим проблемното оборудване. Това измести плана ни за въвеждане в експлоатация с няколко месеца. Преди да започнем проекта, бяхме взели решение, че действащото оловно производство ще работи, докато изцяло въведем в експлоатация новото. Така ние осигурявахме нормалната икономика на фирмата. Процесът на усвояване на технологията продължи повече от предвиденото, но в края на 2015 г. държавната приемателна комисия издаде разрешително за редовната ѝ експлоатация.

168

С приключването на ТОРП завърши още един етап от развитието на нашата фирма. С него се залагаше основата за следваща стъпка, която трябваше да изкристализира в подходящия момент като стратегия за следващото десетилетие. През 2012 г. аз навлязох в 70-та си годишнина. Около мен кипеше активна производствена и инвестиционна работа. През изминалите години в нашите фирми се изградиха много специалисти и ръководители, които станаха най-ценния ни капитал. В тях освен опит и знание имаше силна мотивация за поемане на нови отговорности. Тази мотивация не беше куха изява. Личеше, че тя е смисъл за техния професионален живот във фирмата. Бях напълно убеден, че е настъпило времето да дам оперативните и инвестиционните дейности в ръцете на следващата генерация. На Общото събрание на акционерите за отчитане на стопанската 2011 г. направих изявление, че на 14 октомври 2012 г. ще се оттегля от позицията на главен изпълнителен директор и ще предам щафетата на друг член от Съвета на директорите. След това ще се концентрирам към нови стратегически задачи на фирмата, с които да подпомогна следващи посоки на нейното развитие. С решението си дадох начало не само на нов етап на развитие на ръководството в различните направления, а и възможност на по-младите за професионално развитие. Моята стъпка мотивира и първия ми заместник Васил Начков да обяви своето оттегляне като заместник главен директор по финансите и да посочи за свой наследник Сийка Хрискова – израснала при нас от студентската скамейка до водещ финансист на фирмата. Преди още да обявя решението си на Общото събрание, аз бях провел много важен разговор с Румен Цонев. Решен бях да възложа на него да поеме отговорността за управлението като главен изпълнителен директор и да продължи по свой начин политиката ни за устойчиво развитие. Румен Цонев също започна своето израстване в нашите фирми още от 1989 г. и винаги е бил пряко свързан с развитието и инвестирането. Като металург с допълнителна специализация в инвестиционното планиране и реализация той беше най-наясно с нашите възможности за развитие в производството и в новите технологии. На Общото събрание обаче нямах право да обявя тази номинация по чисто формална причина. Това решение трябваше да се вземе на специално заседание от Съвета на директорите. Заседанието се състоя в края на септември 2012 г. Аз предложих за нов изпълнителен член на съвета да изберем Румен Цонев. Предложението беше прието без възражения. В своя нов екип Румен включи

169

Сийка Хрискова, Иван Добрев, Розин Ангелов и Красимир Орловски. Амбициозен и обещаващ екип, способен да оправдае очакванията на акционерите. Така вече имах малко повече време да се заема с по-визионерски задачи.

МЕТАЛУРГИЯ И РУДОДОБИВ КЦМ винаги е имал неразривна икономическа връзка с рудодобива в България по простата причина, че той му осигурява суровината. Още в централно плановата икономика бяха правени няколко опита за по-ефективно организационно и икономическо съединяване на двете дейности, но безуспешно. Рудодобивът беше извоювал привилегията да е субсидирана дейност, което изкривяваше всеки опит да се наложат икономически критерии за неговата работа. В същото време металургията продаваше своите метали на базата на международни условия или на цени, спуснати от Плановата комисия. И тук имаше отклонение от нормалната икономическа логика. В същото време местните партийни органи неистово доказваха, че само при такава политика производството в мините може да функционира. И не на последно място чрез субсидирането на рудодобива могат да поддържат спокойна политическата и социалната обстановка в проблемните райони. В края на този тип на управление КЦМ попадна в благоприятна обстановка, тъй като правителството ни възложи да изпълняваме междудържавните ангажименти за износ на метали и преработка на вносни суровини. Това ни вкарваше директно в условията на международната търговия и вече имахме достатъчно аргументи за специфично оценяване на нашия резултат. Условията в рудодобива бяха същите, а това влияеше много отрицателно на нашите колеги от Кърджали, които не бяха на международния пазар. През 1988 г. правителството отново реши да направи опит да събере под една шапка рудодобив и металургия. Създаде се фирма „Олово и цинк“ ЕАД. Този път замисълът беше по принуда. Държавата не можеше повече да субсидира рудодобива и се надяваше чрез металургията да реши проблема. Това също не беше добре премислен ход, по-скоро беше ход да се покаже,

170

че нещо се прави. Състоянието в минната дейност беше изключително безперспективно и вероятно дълго щеше да остане такова, ако не започнеше бързо преустройство на организацията, на технологиите, на промяната в настройката на хората, че някой друг е длъжен да реши техните проблеми и от тях нищо не зависи. При такава неприятна за мен и моите колеги ситуация ние трябваше да започнем непопулярни стъпки сред миньорите. Първата реакция на миньорите беше, когато поставихме началото на оценка на тяхната продукция по правилата на международния пазар. За металургията това не беше изненада, но миньорите като че ли за пръв път прогледнаха и видяха колко са похарчили за един тон концентрат и колко могат да получат за него. Ръководството на мините знаеше тази разлика, но доскоро тя се покриваше от субсидията, а сега трябваше да се намери друго решение. То беше в промяна на организацията. Започнахме да закриваме губещи участъци. От тях се копаеше скална маса, а метал не излизаше. Това доведе до промяна на оценката за положения труд, като той зависеше не от масата на изкопаното, а от металното съдържание. Това бяха драстични промени, които доведоха до намаляване броя на работниците и до намаляване на заплатите. Междувременно настъпиха и събитията от 10 ноември 1989 г., които активизираха новите синдикати. Политическите промени и проблемите, свързани с тях, бяха чудесна почва да се инициират масови стачки. Стачките с нищо не помогнаха за реформиране на рудодобива – напротив, прекратиха нашите макар и все още не толкова радикални опити за обновяване. С чувство на облекчение приех решението рудодобивът да се обособи в самостоятелна фирма. Ние бяхме направили възможното, бяхме показали какво трябва да се извърши, за да има рудодобив в Родопа планина. За съжаление в продължение на 8 години в тази област не се предприеха никакви стъпки. Разрухата беше пълна, а политици и синдикалисти използваха хората в региона да постигат своите користни цели, прикрити зад обещанието за „смяна на системата“. Още от времето на министър Пушкаров се прокарваше идеята отделните рудоуправления да се обособят като отделни фирми. С това се целеше малките фирми да се реформират по-успешно и да бъдат жизнеспособни. Идеята се реализира през 1997 – 1998 г. непосредствено преди вземането на решение за приватизация. До този момент и политици, и синдикалисти бяха против разделянето, тъй като голямата маса от потенциални

171

стачкуващи и избиратели се разделяше и по-трудно можеше да бъде използвана и манипулирана. През този период ние ползвахме концентрати от нашите мини, но само при условията на международния пазар, с отчитане на логистичните предимства. В общите количест ва българските суровини не надхвърляха 20 %. По-голямата част от тяхното производство отиваше в завода в Кърджали. Там често имаше други договорки, които излизаха извън нашата търговска политика. Много често обаче се случваше някои от минните дружества да приплачат да купим концентрата им, защото другите не им плащат редовно. Когато сме имали възможност, сме приемали техни количества, но при нашите условия. През този период една от мините в Лъки винаги е работила с нас и ние, макар и неформално, често казвахме за нея „нашата мина“. Приватизацията на мините беше по същото време с нашата. Ние бяхме изцяло погълнати от собствените си проблеми и само като ехо слушахме какво се случва там. В Лъки, в мината, към която имахме приятелско отношение, след доста битки се наложи РМД „Лъки Инвест“ под ръководството на Атанас Марински. В Кърджали дружеството беше приватизирано от „Галенит“ – новосформирана фирма под ръководството на Живка Ковачева, позната ми дотогава като специалист-обогатител и активен член на ръководството на КНСБ. В Златоград приватизацията стана чрез „Минстрой холдинг“, който по това време беше основна фирма в „Мултигруп“. Тази приватизация криеше най-голям потенциал, защото в мината влизаше специализирана фирма с голям инвестиционен потенциал. Най-изненадваща за мен беше приватизацията на дружеството в Мадан. За никой не беше тайна, че в тази приватизация има скрит политически участник. Официалният собственик беше пловдивчанин, известен в авиобизнеса и ресторантьорството, а управлението се извършваше от двама пловдивски адвокати. Всички – далече от рудодобива, още по-далече от идеите за неговото развитие. Мината в Рудозем беше приватизирана от РМД „Рудметал“. Дружеството се ръководеше от Митко Младенов, дотогавашен директор на рудоуправлението. Така разделен бившият гигант ГОРУБСО имаше шанс да се превърне в няколко жизнени фирми, на които трябваше да се приложи спешна пазарна терапия. Предимството на минния бизнес беше в това, че пазарът на неговата продукция беше в България и при това сигурен. Ние, като металурзи, очаквахме новите собственици да предложат нов начин на договаряне и

172

оценка на продукцията, така както е в нормалния бизнес. Това не се случи. Тяхната търговия започна да прилича на пазарлък като на „хайван пазар“. Спекулираше се с това, че ще продадат суровината на другия клиент, тъй като давал по-висока цена. За тях водещото беше фиксираната цена, но не и другите условия по договорите, които в крайна сметка водеха до по-добър и сигурен резултат от сделките. Не се подадохме на тези игри и отстоявахме принципите на утвърдената търговска практика. Ние бяхме участник в международната търговия с утвърдено име и можехме да си доставим суровина откъдето пожелаем. Не след дълго нашите български доставчици разбраха, че трябва да се договарят с нас, ако искат сигурност в бизнеса. Тази тяхна промяна настъпи, след като няколко пъти другият клиент ги подвеждаше и те не можеха дълго време да получат парите за стоката си. През този период на преход в мините нашите връзки на търговско и професионално равнище с „Лъки Инвест“ не прекъснаха и това беше солидна база за бъдещото ни партниране. Ние често анализирахме процесите, които протичаха в мините, с цел да имаме по-ясна представа за техните бъдещи възможности на надежден доставчик. Първото и неминуемо действие при тях беше да се намали неефективният добив на руда. В противен случай те нямаха никакъв шанс да просъществуват. Това наистина стана, но по различен начин. Там, където имаше професионален подход, съкращението стана факт, но в същото време бяха предприети мерки ограниченото производство да бъде възможно най-ефективно. Условията бяха тежки, а пазарът невинаги беше благоприятен. Въпреки тези обстоятелства в Златоград, в Лъки и в Рудозем, при които имаше повече трудности, производството постепенно се стабилизира. В Кърджали Живка Ковачева се принуди да преустанови производството на оловни и цинкови концентрати и бързо се преориентира към добива и производството на златосъдържаща руда. Интересно беше развитието на най-голямото звено от бившото ГОРУБСО в Мадан. Попаднало в ръцете на юристи и нови мениджъри, там нещата не вървяха в нужната посока. Наред с драстичното намаление на производството продължи варварското унищожаване на техника и на минна инфраструктура, масовото неспазване на технологията за законосъобразно изземване на рудата, незачитането на екологичните изисквания и на условията на труд. Тези действия подсказваха, че новият собственик е в мината, докато има какво да обере от вече обрания „бостан“, като след това го продаде. Сигнали, които макар да не ни засягаха пряко,

173

косвено имаха отражение при изграждане на нашата суровинно-ресурсна политика. До 2005 – 2006 г. не бяхме си поставяли въпроса да имаме пряко участие в рудодобива. Състоянието му обаче ни накара да разсъждаваме и в тази посока. Независимо от вътрешните търкания, които имахме с големия ни акционер „Трафигура“, взехме решение да купим пакет от акции в „Лъки Инвест“. С това искахме да активираме и подсигурим ръководството на мината в изпълнение на амбициозната му програма да инвестира в съвременен модел на подземна мина за добив на оловно-цинкова руда. Решихме да проведем разговор с мениджмънта на ГОРУБСО в Мадан и да разберем дали техният собственик има някакви намерения за промени в капитала на фирмата. Имахме усещането, че отговорът ще е положителен, защото виждахме колко непрофесионално и неперспективно водят нещата. Знаехме, че не е далече времето, когато ще търсят клиент. Освен това собствениците бяха адвокати, а по правило те никога не казват „не“, преди да са се убедили, че могат да очакват нещо по-интересно. Получихме разрешение да направим дю-дилижънс. Изпратихме много добър екип. За около месец въпреки увъртанията при получаване на информация подготвихме доклада. Ще направя малко отклонение. Често при нас за добро или лошо, когато мислим, че всичко е перфектно, и то наистина е така, възниква изненада. Няколко пъти споменавам за другия производител на олово и цинк у нас – ОЦК Кърджали. В годините с тези колеги винаги сме имали конструктивно партниране. По време на централната планова икономика често си помагахме в поемането на допълнителни задачи, за да изпълним плана. Няма да забравя жеста на колегите от ОЦК, когато през ноември 1985 г. се съгласиха да поемат едномесечно наше производство, с което спасих заплатите на работниците от КЦМ. След реформите там настъпиха много промени, но с Руси Дафинов, директор на завода, запазихме чудесни отношения и в рамките на допустимото пак си помагахме. Той се пенсионира, фирмата се приватизира и новите собственици ограничиха контактите си с нас. Това се чувстваше при договарянето на суровините с мините. По същото време едно име беше излязло на хоризонта в България – Валентин Захариев. Той беше започнал своя професионален път в „Леяр комплект“ като проектант. Премина към фирмата „Дару метал“, която често беше спрягана като фирма със съмнителен бизнес. Тази фирма явно обслужваше и някои структури за допълнителен доход.

174

Със Захариев ме запозна Желязко Христов, президент на КНСБ. На среща, поискана от него, Христов ми го представи като най-обещаващ бизнесмен-капиталист. Няма да забравя думите му: „Г-н Добрев искам и ти да станеш като него“. Аз се усмихнах и му казах: „Е, какъвто ми е късметът, такъв ще стана“. След тези профсъюзни ласкателства си дойдохме на думата. Заговорихме какъв е поводът за срещата – да осигуря на Захариев постоянно количество метал, който той да продава, естествено при условия, при които да остане за всички по веригата. Това ме вбеси, но не се издадох. Аз такъв подход за овладяване на търговията опазвам от най-голямата търговска акула в света, та на тях ли… Продължих срещата, като отбелязах, че всичко ми е договорено и не съм в състояние и един тон да отделя. Бързах да приключа тактично разговора, защото търпението ми се изчерпваше. На излизане Бат’ Желязко – така му викахме неофициално в нашия кръг, повтори: „Не забравяй, че трябва да станеш капиталист“. Не отговорих нищо, изпратих ги по живо по здраво. Минаха няколко години. Желязко Христов честваше 60тата си годишнина в хотел „Санкт Петербург“ в Пловдив. По същото време в България около съдбата на „Кремиковци“ се водеха големи спорове за хайдушката му приватизация и предстоя щото съкращаване на хиляди работници. Негов собственик беше капиталистът Валентин Захариев. Д-р Желязко Христов дойде при мен и с типичния си плачевен тон взе да се вайка какво ще стане с тези хорица. Аз не съм злопаметен, но не се въздържах и му припомних разговора за капиталиста. Христов бързо продължи без коментар към следващия гост. Та Валентин Захариев беше станал собственик на „Кремиковци“ за символичната цена от 1 долар и ангажимент да плати милиардния дълг на фирмата. За неговите подвизи в сагата „Кремиковци“ не искам и може би нямам основание да пиша. За нея трябва да пишат много български големци от прехода и приватизацията, а защо не и от съдебната власт. Политиката за управление на „Кремиковци“ беше такава, че на всички стана ясно – предстоеше неговата препродажба. Беше въпрос на време. Малко по-късно „Кремиковци“ беше продаден на индийската фирма „Митал“. Не мислете, че става въпрос за онзи Митал, който владее и управлява почти 30 % от европейския и ОНД стоманодобив. Не, кремиковският Митал беше бледа сянка на брат, с когото нямаха реална връзка. За тази сделка Валентин Захариев получи около 140 млн. американски долара (информацията ми е кулоарна).

175

Събитията по продажбата на „Кремиковци“ съвпаднаха с нашето проучване за покупка на ГОРУБСО. Ние установихме по правилата на пазарната оценка, че за фирмата можем да заплатим от 3 до 3,5 млн. долара. Дадохме нашето предложение и зачакахме отговор. Моментът явно не беше в наша полза. Захариев щедро направи оферта на собствениците на ОЦК да му продадат завода за 26 млн. евро. Естествено такава оферта не се отхвърля, като се има предвид, че основният собственик на завода беше банката на Бориславова. Така за кратко време изненадващо той стана собственик на нашия конкурент. Не мина и седмица и адвокатите на ГОРУБСО ни се обадиха, че фирмата вече има нов собственик – Валентин Захариев, който веднага е платил 7 млн. евро кеш. Нищо не можеш да кажеш – имал ги, платил. Така нашият първи опит да се включим по-мащабно в капитала на рудодобивна фирма не успя. Капиталистът на Желязко Христов явно имаше сериозна стратегия въпреки случая „Кремиковци“. Тази история ме накара да погледна по-стратегически към възможностите за участие на нашата фирма в инвестиране в минната промишленост. Ние оценявахме реално каква е вътрешната обстановка и проведохме заедно с другия ни партньор от рудодобива анализ на всички реални възможности. Оттогава съвместният ни бизнес с Николай Вълканов – собственик на „Минстрой холдинг“, се насочи не само към търговски операции, но и в инвестиционни планове. Като първа стъпка решихме да проверим състоянието на една турска фирма, която беше започнала да разработва оловно-цинково находище, но искаше да го продаде. На пръв поглед по наличната информация изглеждаше надеждна сделка. Посетихме находището, което беше почти неразработено. На място се разкриха доста нерешени и неясни въпроси. Собственикът обеща, че всички неточности и бюрократични проблеми ще бъдат решени. Когато стана въпрос за цената и ние поискахме да направим дю-дилижънс, той съвсем по „джамбазки“ отвърна: „Аз искам 8 млн. долара, а вие правете как вито си искате доклади“. Намекна, че в България има и друг кандидат, който ще даде тези пари. Давахме си сметка кой може да е този кандидат. Това поведение поохлади желанието ни да продължим преговорите. Като се върнахме у нас, с Вълканов продължихме да обсъждаме как да действаме. Единодушно стигнахме до извода, че не трябва да гоним дивото, а да видим има ли шанс да започнем разработване на нови български находища. Плюсът на такъв подход беше, че започвайки от началото такъв проект, ние ще можем да приложим съвсем нови методи, техноло-

176

гии и оборудване, които ще направят рудодобива по-конкурентен. Нямаше да сме принудени да се съобразяваме с рудодобивна концепция, развита у нас преди 50 години, а в света преди 100. Заявихме искане за получаване на концесия за находището Върба-Батанци. Тя стоеше в листата на Министерството. Един уважаван миньор на ГОРУБСО Георги Пехливанов ми беше казал, че рудникът не е лош, но е много крив. Аз отговорих, че хубав или крив – друго няма. Започнахме разработване на концепцията. С настъпилите промени през 90-те този рудник беше изоставен и полуразграбен. Започнахме да обсъждаме как да стартираме, когато научихме, че Захариев претендира концесията да се даде на него, тъй като земята и сградата са собственост на „ГОРУБСО Мадан“. Да, ама находището под земята е отдадено на нас – на дружеството „Върба-Батанци“ АД, в което КЦМ 2000 и „Минстрой холдинг“ имаха участие с по 50 %. Започнаха съдебни дела. Ние обаче се заехме да мислим за техническо решение. Взехме терен на „Хаджийски дол“. Той се намираше на границата на имота, за който претендираше Захариев. Определяйки този терен за входна и изходна точка на бъдеща мина, разработихме съвременна концепция за нейното развитие, която беше изцяло необвързана с наличната инфраструктура. Достигането до рудните тела ставаше с наклонена галерия. По нея трябваше да се извозва и рудната маса. Такава концепция се реализира в съвременните подземни мини. Всички бяхме доволни от решението и се готвехме да възложим проектиране. Не ни интересуваше Захариев, защото съдът беше решил, че концесията правилно ни е отдадена. Нещо повече. Поради задължения на ГОРУБСО към държавата Захариев нямаше право да кандидатства и да получи концесията. И тук отново се случиха събития, в които нашето дружество беше въвлечено. В началото на 2012 г. ГОРУБСО беше разтърсено от продължителна стачка. Нещата се развиваха в посока към смяна на собственика. Проблемът стана социален и политически, а това наложи намесата на правителството, включително на премиера Бойко Борисов. На едно късно съвещание в Министерството на икономиката, на което присъстваше и Николай Вълканов, премиерът натовари нашето дружество и Валентин Захариев да проведат преговори и да стигнат до сделка в най-кратко време. Разпореждане, малко нетипично за пазарна икономика, но явно крайно наложително. Синдикатите също настояваха за бързо решение. В такава обстановка ние не можехме да останем настрана. Поради големите задължения на ГОРУБСО към банките се готвеше схема мината да бъде продадена на структура, която не гарантираше реша-

177

ване на проблемите. Ние също бяхме заявили, че сме готови да преговаряме за продажбата на мината. Преговорите се водеха в ПИБ, тъй като по-голямата част от дълговете на Захариев бяха към нея. Имаше дългове и към доставчици и към работници. От наша страна упълномощих Румен Цонев и Розин Ангелов да водят преговорите. От страна на „Минстрой холдинг“ участваха Николай Вълканов и Стоян Чалев. Разговорите не вървяха спокойно. Валентин Захариев се стремеше максимален брой задължения да бъдат покрити от тази сделка, въпреки че разходите са били употребени за други цели. В крайна сметка общите задължения бяха определени в размер на 30 млн. лева. От тях 13 млн. лева трябваше да се реализират бързо, включително и заплатите на работещите в ГОРУБСО. Сега започна битката с банката. Тя предложи непазарни условия да кредитира сделката извън заплатите. Ние възразихме, но те не отстъпваха. Тук се прояви решителният характер на Николай Вълканов, който заяви, че се отказваме от сделката и веднага ще докладва на премиера каква е причината. В банкерите настъпи смущение. Те направиха консултация със собствениците си и получиха малка отстъпка от тежките условия. Но това отново не бяха условията, които можехме да приемем – ние искахме да се предвиди префинансиране на кредита от друга банка в определено от нас време и при минимални такси. Те нямаха друг ход защото премиерът беше отправил към тях същото послание – до неделя сделката да е факт и парите за заплати да са по банкоматите. В петък договарянето беше факт. Не ни беше ясно как в събота ще станат преводите. Знаехме, че банковата система не работи. Вълканов се обади на Бойко Борисов и му обясни ситуацията. Отговорът беше, че щом се налага цялата банкова система ще работи. И в събота тя наистина беше на крак. Платежни нареждания се разменяха. Банкомати се зареждаха, телефоните постоянно звъняха, за да се следи движението на парите. Убедих се, че движението на парите по системата е технологичен процес, който не може да се пренебрегне – изисква време. В събота на 17 март в 12часа от Мадан дойде вест, че първият работник вече е изтеглил заплатата си от банкомата. Тогава се обадихме на премиера, а той поиска от нас да отиваме към ВИП-а на летище София, откъдето ще излетим за Мадан. Даде ни и 40 минути да стигнем до там. В хеликоптера бяхме около осем човека. Знаехме вече, че в Мадан е свикан митинг и около 3 часа се очаква Борисов да пристигне. По време на полета почти нямаше разговори, пък и като че ли на никого не му се говореше. Премиерът също не показваше добро настроение. Пристигнахме в Мадан и

178

кацнахме на игрището. Посрещането беше военно – с джипове и бързо изнасяне към площада. А там се бе събрало множество от силно възбудени хора. Аз възстанових спомените си от преди 20 години, когато пред още повече настръхнали и готови за саморазправа хора трябваше да говоря, за да прекратя стачката. Чувството не беше приятно, но днес друг трябваше да говори и да убеждава. Премиерът се качи на трибуната и веднага заяви, че вече е намерил собственика, който професионално и с грижата на добър стопанин ще води фирмата. Бойко Борисов не можа да си спомни кой е собственикът, но виждайки Вълканов му даде думата да каже какво смята да прави. Вълканов се справи добре в тази ситуация и обяви каквото трябва за начало. Такъв митинг не може да не се използва от синдикалисти, политици и депутати за прокарване на някои свои интереси или критики. Така беше и в случая. След встъпителните си думи премиерът слезе при журналистите и разговаря с тях основно по политически въпроси. Ако на трибуната пред работниците стоя 5 – 6 минути, то с журналистите разговаря почти 40 минути. Всички очаквахме, че след митинга ще имаме възможност в по-работна обстановка да споделим някои важни мисли за мините. За съжаление след разговора с журналистите той се качи на джипа и потегли за Кърджали. Защо ли? Ще разкажа и историята за ОЦК Кърджали, но по-късно. Поехме нови ангажименти с партньорите от „Минстрой холдинг“. Проблемите бяха много, но от всички най-важно беше да приведем в ред мините за работа. Хората нямаха нужните екипировки, което криеше риск за живота им. Работните участъци бяха декомплектовани и трудно се започваше нормална минна дейност. Обогатителната фабрика беше затрупана с руда и полупродукти и не се знаеше какво точно произвежда и как го произвежда. За бързото възстановяване на производството и за минимално необходимата промяна на условията на труд голяма помощ оказаха ръководствата на „Лъки Инвест“ и „ГОРУБСО Златоград“. Тези фирми бяха собственост на двама акционери. Опитът на Вълканов, на Марински и на Ефтимов беше неоценим за ръководството на „ГОРУБСО Мадан“ отново да организира производството. Вълканов като по-експанзивен темперамент наложи много силни рестрикции върху действията на ръководния екип. Това се разминаваше с нашия стил на управление и мотивация, на възлагане и на контрол на решенията. Заедно отчитахме, че екипът е стресиран от събитията през последната година. Той е бил заставян безусловно да изпълнява всички разпореждания на предишния

179

собственик, които са били против всяка професионална логика, а в много случаи и с риск за сигурността на производството и най-вече за живота на работещите. Не е било допускано мнение и предложение от ръководствата. Не е мислено въобще да се инвестира за бъдещето. Голяма част от екипа беше готов да напусне и само очакването, че скоро ще настъпи промяна, ги задържаше. Нашата задача беше да им вдъхнем доверие. Трябваше да ги убедим, че те са хората, които с наше съдействие ще трябва да променят нещата, за да може „ГОРУБСО Мадан“ отново да си върне позицията на водеща мина в оловно-цинковия рудодобив. Знаехме, че това е много трудно. Почти 20 години производството е било използвано само да пълни джобовете на собствениците, без да се мисли за развитието на бранша. В същото време ежедневието искаше спасителни мерки, за които бяха необходими значителни средства, а те трябваше да дойдат от производство. При тази ситуация чест прави на Сергей Атанасов – главен изпълнителен директор, на Севдалин Сираков – икономически директор и счетоводител, на Велин Инджов – главен инженер, и на началниците на рудниците, че въпреки трудностите и въпреки неудовлетвореността ни от изпълнението на поставените задачи не се предадоха и продължиха да провеждат нашата производствена и инвестиционна политика. В интерес на по-ефективната работа на по-късен етап направихме някои промени в ръководния екип не за да се освободим от някого, а за да ги поставим на такива позиции в управленската ни схема, че да бъдат по-полезни за бизнеса. Към екипа се включи Ангел Байрактаров като главен инженер и Кехайов като началник на новия рудник „Върба-Батанци“. Убедихме се, че в този състав екипът е много по-боеспособен, по-сигурен, взема отговорни решения и отстоява своята позиция за изграждане на управлението на новия модел мина. Въведохме като термин новия минен модел по повод инвестиционните ни планове в „Лъки Инвест“. Ръководството там беше в ръцете на Атанас Марински. Той имаше богат опит в ГОРУБСО още преди промените и имаше определен афинитет към иновациите. Преди още да станем решаващия акционер в дружеството, той вече беше почнал преустройството в мината и нейното преоборудване с нови и високопроизводителни машини. С нашето включване като акционери създадохме условия тази инвестиционна политика да продължи с ускорени темпове. Резултатите не закъсняха и след две години производителността на труда по минна изработка се повиши 2,5 пъти. Това оправда инвестираните средства, но

180

още по-важно беше, че миньорският труд се промени до високо технологичен. Добрите резултати в „Лъки Инвест“ бяха пример за „ГОРУБСО Мадан“. Ако се опитаме да направим оценка на нашите усилия заедно с „Минстрой холдинг“ да възстановим рудодобива в Родопите, смело ще кажа, че тези усилия се оправдаха и ние сме морално удовлетворени, че не позволихме този красив български край да се обезлюди и запустее. Обещах да се върна към пътуването на премиера до Кърджали след митинга. Историите с ОЦК Кърджали бяха не по-малко драматични и се развиха много бързо след Мадан. Те обаче зрееха много години преди това. Нормално е при създадените пазарни отношения в страната и още повече в нашия бизнес да следиш действията на конкуренцията както у нас, така и в международен план. Нашата фирма беше с почти три пъти по-голям капацитет и с много по-високо качество на продукция та от тази на ОЦК. Но когато говорим за конкуренция и по-малките фирми могат да се намесят на пазара така, че и ние да пострадаме. Постоянно имахме информация за намеренията на кърджалийския завод. Преди да попадне в ръцете на Захариев, политиката на собствениците беше да поддържат производството и да вземат каквото може от него. Не се предприемаха стратегически планове и инвестиции. Екипите се сменяха и командваха от София. Отчитаха се също в София. Това не ни притесняваше и ние развивахме дейността си в съответствие с условията на международния пазар и прогнозите за следващите години. Заводът беше продаден на Валентин Захариев в годините на възход на пазара на металите. Мисля, че предишните собственици добре са следили прогнозите и навреме се бяха освободили от тези активи на много висока цена. След малко повече от 2 години такава сделка на тази цена не би била реална. Явно Захариев, получил много пари от продажбата на „Кремиковци“, е бързал да ги инвестира. Още с появата му на кърджалийски терен той поде рекламна кампания, с която обяви, че ще инвестира много милиони в завода. Най-интересното в неговите изявления беше, че той повтаряше нашите идеи за развитие. Ние никога не бяхме ги крили, тъй като на редица форуми ги дискутирахме. Това в първия момент предизвика у нас усмивка, защото знаехме какво означава да тръгнеш по този път на развитие почти от нула, както беше в ОЦК. Опитахме се да разберем дали знае нещо повече за разработките ни. Двама наши ръководители, от които се бяхме освободили, работеха вече при него. Да! Беше изтек ла информация, но тя не можеше да ни попречи да продължим да

181

работим по избраните варианти. Условията в двата завода са коренно различни и всеки трябва по свой начин да решава проектите. Ние разгърнахме мащабна проектна работа с развит металургичен и екологичен инженеринг. ОЦК правеше запитвания към някои от фирмите, с които работехме, и те учудени се обръщаха към нас дали това е сериозно. Дори една от фирмите ни попита да не би да ги проверяваме, като от две места получават идентични запитвания. Убедихме се, че тази тактика на собственика е да печели време и да създава добър имидж пред обществото и най-вече пред банките. В същото време действащото производство затъваше по всички показатели. Получаваше се така, че закупувани суровини не се преработваха съгласно договорите и чуждите фирми задържаха продукцията, докато не се изпълнят договорните условия. Като собственик на ГОРУБСО той насочваше концентрата изцяло към ОЦК, но не го плащаше съгласно договорите. Въпреки това, когато погасявахме задълженията на ГОРУБСО, се оказа, че не ОЦК, а ГОРУБСО е длъжник и че концентратът е продаден на външна фирма. Тотално нарушаване на добрата бизнес практика. За да финансира производството и инвестиционната си програма, ОЦК беше взел кредит от 280 млн. лв. Пари, които фирмата дори да работи една година, без да харчи, не може да превърне в продукция. Това беше сигнал, че върви към несъстоятелност. При мен дойде директорът на ПИБ с предложение да се заемем с ОЦК под как вато искаме форма, но да измъкнем завода от този батак. Аз му заявих, че ние имаме своя програма, която е в ход и нямаме намерение да се занимаваме с такива въпроси. Все пак му дадох съвет, заявявайки, че „За нашия пазар един завод е достатъчен и той ще бъде КЦМ. По-добре ще бъде да помислите за друг проект на тази територия, защото днес в Европа трудно можеш да извоюваш индустриален терен“. Директорът остана неудовлетворен и бях сигурен, че съдбата на ОЦК вече е ясна. Всичко беше просто въпрос на време. В деня на протеста в Мадан в Кърджали също беше организиран митинг. Премиерът трябваше да гаси и този пожар. Принуди се в продължение на няколко дни да ходи там два пъти. Вълканов ми се обади, че е провел разговор с него и го е подканил да направим същото като в ГОРУБСО. Вълканов беше казал на Бойко Борисов, че ще се включи в разрешаването на проблема с ОЦК само ако един човек каже „Да“. Беше споделил и моята убеденост, че в България има място само за един оловно-цинков завод и това ще бъде КЦМ. Така повече натиск от правителството нямаше. Появи се информация, че полска фирма иска да

182

купи цинковото производство. Да, ако нещо в ОЦК можеше да работи, то това беше цинковото производство. Заинтересувахме се кои са тези хора, защото с поляците работехме по много сделки и познавахме почти всички, които могат да вземат такова решение. Самите те ни се обадиха да попитат за какво става въпрос. Ситуацията би изглеждала комично, ако не беше почти трагична. Оказа се, че и това е ход да се удължи времето за търсене на решение, най-вече за защита на парите на банките. Дойде моментът, в който повече никой не можеше да крие, че царят е гол. Беше обявена несъстоятелността на ОЦК. Парите в размер на много милиони обаче бяха усвоени, но не в модернизиран завод, а в сметките на определени хора. Често при нас идваха емисари, на които беше възложено да ни предлагат различни материали и оборудване. С това банките искаха да спасят макар и малко от големите загуби. Ние имахме достатъчно точна информация за състоянието на нещата и се ограничихме само в няколко случая на оборудване, което си струваше да бъде като резерва на подобно в КЦМ. Интересен беше случаят, при който „Пари БА“ – реномирана банка, ни предложи цинков концентрат от познат доставчик. Ние поискахме да го пробваме по правилата на нормалната търговия за такъв материал. Банката се съгласи и когато ѝ показахме резултата, беше шокирана. Концентратът беше само „покривка“ на голям куп шлака. Измама, но за некомпетентни. А оценката на този куп беше като за концентрат и служеше за гаранция към банката. Разликата между реалната стойност на въпросния концентрат и на гаранционното количество беше над 3 млн. щатски долара. Тези пари не са се изпарили, но банката трябваше да преглътне горчивия хап. Професионалният ми път винаги е бил свързан с цветните метали. На база на натрупания опит в науката и в практиката на германската металургия участвах в много прогнозни разработки за бъдещето на цветната металургия на България. В средата на 80-те в рамките на Държавния комитет за наука и технически прогрес разработихме „Прогноза за развитието на цветната металургия, включително и рудодобива до 2005 година“. Бяха привлечени много добри професионалисти в тази област. Дадена ни беше пълна свобода да изготвим доклада, отчитайки нашите ресурси със своята специфика, нашия опит, нашите научни резултати, да отчетем тенденциите в световната металургия и пазарите на продуктите на цветната металургия. Независимо, че задачата беше спусната от правителството, не ни беше подсказано какво точно трябва

183

да постигнем. Считам, че този материал беше първият опит в бранша да погледнем по-пазарно в бъдещето. Аз бях много доволен от това, което представихме. В материала беше определено мястото, дейността и развитието на всеки завод и на всяко минно предприятие. Не бяха спестени негативните тенденции, които се развиваха в някои предприятия. Що се отнася до двата оловно-цинкови завода, ясно беше формулирано тяхното развитие и специализация. КЦМ трябваше да стане много по-печелившо предприятие, като се специализира в първичната металургия и борсово регистрирани метали, осигуряващи му достъп до всички външни пазари. ОЦК трябваше да се специализира в рециклинга и диверсификацията на металите до сплави и химически съединения. Тук не можеше да има екстензивно развитие, а обогатяване на стоковата листа, което също водеше до по-висока ефективност. За съжаление тази концепция не се разви на първо място поради местните настроения на партийните и административните власти. Дойде 1989 г. и всички тези разработки, в които нямаше и капка партийност, бяха изхвърлени като комунистически.

ПРЕЖИВЯНО ПО СВЕТА Израснал в един красив град в детските си години пътувах повече около него и сигурно съм мечтал за истинско пътешествие. Не помня точно, но когато поотраснах, всичките ми лета бяха ангажирани с работа в семейството или на полето. Е, тогава наистина мечтаех да попадна в някоя страна, описана в романите на Джек Лондон, Майн Рид, Марко Марчевски, Кенет Кларк, Айзък Азимов и други, до които имах достъп. Тъй като на този хал бяха всички мои връстници и приятели, това не ми тежеше много. Всяко лято от осми до единадесети клас за пътуване и не помислях. Работех на смени в консервната фабрика в Асеновград – там работеха всички от моето семейство. След гимназията в казармата също нямах шанс да пътувам освен на някое далечно военно учение. Въпреки моето желанието не ми се отдаде да направя пътуване по време на следването – реално отчитах възможностите си, които бяха много слаби, и винаги оставах през летата да изкарам някой лев. Така помагах

184

за новата учебна година и на майка ми, която остана сама. Не си позволявах да отида на море въпреки нейните настоявания. Завърших следването си, без да осъществя мечтаното от момчешките ми години пътешествие. Започнах работа и отново време за пътуване не остана (освен служебните командировки до един или друг завод). Но когато нещо трябва да се случи и от години е търсено, то става. Първото ми голямо и дълготрайно пътуване стана скоро, след като започнах работа в ИЦМ. Получих самолетните билети за „Луфтханза“ и една октомврийска вечер отлетях за Франкфурт. Признавам си, за пръв път се качвах на самолет. Преодолях бързо чиновническите бъркотии в Германия и съм доволен, че по грешка трябваше да посетя първо Клаустал Целерфелд, в сърцето на планината Харц. Още от гимназията свързвах тази планина с поета Хайне. Наистина красотата на планината е била голям стимул за поета да напише толкова красиви стихове. В часовете по немски в гимназията бях научил вече няколко негови стихотворения. Бях настина очарован, когато разговарях с проф. Куксман за Хайне. След като усети моя интерес към поета, той взе една книжка от библиотеката си със стихове и ми я подари. Оказа се, че и той също харесва много поета. Не зная дали сте попадали в „Златния елен“ в Глаустал, но мога да ви уверя, че това място е просто опияняващо. Природа, мебелировка от XVII – XVIII век, бира и наденички, обстановка, която, ако имаш дарба да пишеш, не може да не го направиш. Хубавите преживявания в планината Харц бързо смених с нов пейзаж и нови впечатления. Прекосих Германия от изток до нейния краен запад, до Аахен. Дотам пътувах с влак от Гос лар. Тръгнах сутринта, а пристигнах към 7 часа вечерта. Вече беше краят на октомври и бързо се стъмваше. Всеки изчезваше забързан в тъмното, а аз с два куфара се тътрех бавно, не знаейки накъде да хвана. Очаквах, че ще ме посрещне някой, но… На изхода на гарата към мен се запъти рус човек, почти мой ръст и като че ли на моите години. Поздрави ме усмихнато и спомена името ми. Аз също се усмихнах и така вече имах гид, което ме успокои. Новият ми познат се казваше Волфганг Краевски. Стана така, че много месеци бяхме заедно в един кабинет, в една компания от колеги от института с общи интереси в свободното време. Волфганг (само аз си позволявах да говоря с него на малко име) беше на висок пост в управлението на Иинститута и основно отговаряше за научните разработки. С учебната работа почти не се занимаваше. В самото му фамилно име имаше славянска загадка и аз го попитах каква е

185

тя. Оказа се, че е от Померания, която след войната остава в Полша. Баща му загинал във войната, когато Волфганг е бил на година и половина, а майка му предвидливо още в 1944 година се мести в Ремшайд, където работи в заводите на Солинген. Съдбата му никак не е била лека. Макар и израснал в тази част на Германия, за която си мислим, че винаги е била обетована земя, след войната животът им е бил много труден и беден, но винаги правилно организиран и воден в успешната посока. Завършва висшето си образование, като през цялото време е получавал издръжка от държавата. Задно с неговата приятелка Елфи често се събирахме. Оказа се, че и тя през тези години е живяла в лишения, но винаги беше благодарна, че днес (1972 г.) това не се налага. И в двамата имаше реализъм в отношението към държавата и лична дисциплинираност, без да отиват към някакъв вид пуританство. В същото време те бяха много отзивчиви и състрадателни и въобще не отговаряха на клишето за германска хладност. Голямо впечатление ми направи тяхната обществена ангажираност, когато се водеха преговорите за прекратяване на войната във Виетнам. Участваха в митинги, декларации и други активности, макар че не членуват в политическа партия. Волфганг и Елфи станаха семейство, роди им се дъщеря Вера. След време Волфганг премина на работа в един металургичен завод, а сега е пенсионер. В Аахен имах много интересни срещи с професор Винтерхагер, с неговото семейство и с техни приятели. Винтерхагер беше работил преди войната с един от най-известните металурзи, написал първите съвременни буквари по металургия – Виктор Тафел. Често разказваше случки от тяхната практика. За мен беше много интересно да следя неговите разкази за развитието на велцпроцеса, който се оказа, че е описан физикохимически от тях. След това всички стъпват на техните изследвания. При него срещнах и доктор Фриче и неговата съпруга. Като млади те са прекарали почти три години в България. През 1939 г. е създадено българо-немско дружество „Пирин“ за преработка на оловно-цинковата руда, добивана в Родопите. Те са живеели в Кърджали, а той е работил като инженер по въжената линия и във флотационната фабрика. Бяха запазили мили спомени за престоя у нас. За мое съжаление начинът, по който си спомняха за България, не беше повод за гордост. Представете си Кърджали през 1941 – 1942 година. Те ми говореха с такива впечатления, каквито бих имал аз, ако сега попадна високо в Андите при индианците. Въпреки това бяха симпатични старци със своите спомени за сирене и кашкавал. Бях попаднал в компания от ко-

186

леги от института, които бяха на моята възраст и имаха организиран социален живот. Никога не прекрачваха границата на благоприличието и взаимното уважение. Някои колеги живееха в Холандия и в Белгия. Понякога се събирахме в квартирата на един от тях и прекарвахме много приятни часове. Говорейки за други държави, трябва да отбележа, че разстоянието от тях до Аахен не беше повече от десетина километра. Наемите за такава квартира в града и в тези малки идилични селца се различаваха в пъти. Германецът си прави сметка, без да е скъперник. Интересно беше, че от тримата в компанията двама също бяха със славянски произход, но от чешките Судети, така че, като добавя себе си и Волфганг, преобладавахме хората със славянския дух. В Института на посещение беше дошъл проф. Райнхард Камел – ръководител на катедрата по цветна металургия в Берлинския технически университет. Той ме покани да посетя Университета и да изнеса лекция по въпросите на металургията на оловото и българската цветна металургия. Аз приех с готовност поканата и за две седмици заминах в Западен Берлин. Изпитах особено чувство, когато застанах на подиума пред стената и от там разглеждах Източен Берлин. Тягостно беше да гледаш как други германци (подобно на мен самия) разглеждаха другата страна и си обясняваха какъв живот е кипял на запустелия площад зад Бранденбургската врата, като съжаляваха, че всичко е изоставено и не могат да преминат оттатък. Поне в това отношение светът поумня и подиумът и стената вече ги няма. Години по-късно по време на годишната сесия на групата по изследване на оловото и цинка, провеждана в Берлин, реших да премина по обратния път от Изток на Запад. Чувството беше съвсем друго. Площадът оживен, хората се движат спокойно, не се виждат постовете на войници. Бранденбургската врата грееше от красота, а алеята „17 юни“ беше потънала в зеленина. На края на алеята колоната на победата блестеше като слънце. Тази разходка я направих заедно с един приятел от „Гленкор“ – Антонио Вискузо. Млад човек, който нямаше толкова отдалечени в миналото спомени и впечатления. Обяснявайки му какво е било от едната и другата страна, той не можеше да повярва, че само няколко години след обединението няма и следа от двете толкова различни Германии. Сега ще се върна отново двадесет години назад. Попадайки в Берлинския технически университет имах възможността да се запозная с хората от лабораторията на известия български учен проф. Иван Странски. Той и проф. Каишев бяха разработили теорията на кристалообразуването, с което

187

представяха българската научна мисъл на световно ниво. От години проф. Странски работеше в Германия, но не прекъсваше връзките си с България. За мен беше много притеснително, когато при представянето ми преди лекцията проф. Камел направи връзка с името на проф. Странски и темата, по която ще говоря. Това повиши вниманието ми да бъда на равнище и да не се изложа като българин и физико-химик. Лекцията мина спокойно, а въпросите бяха повече за реалното състояние на нашата и съветската металургия. Явно беше, че не мога да ги впечатля с наши разработки по термодинамика на сплавите, но да научат нещо за нас извън литературата, беше по-интересно. Втората лекция със студентите мина по-менторски. Аудиторията позволяваше това. Проф. Камел и неговата съпруга, учителка по немска литература, бяха организирали прекрасно свободното време. Бях много доволен, когато разбрах, че имаме билети за два концерта на Берлинската филхармония под диригентството на Херберт фон Караян. Новата сграда на филхармонията беше нашумяла като архитектурен и акустичен шедьовър, а за Караян е излишно да се говори – цял свят се прекланяше пред неговия музикален гений. Признавам си, че като шопа и аз мислех, че от зала България по-хубаво няма. Не! Берлинската филхармония беше друг свят. Там като че ли музиката се спуска от стените, от тавана, от сцената – отвсякъде. Сцена ли? Не тук сцената беше един подиум, издигнат по средата, а публиката е от всички страни. На шега г-жа Камел казваше, че това е „Циркус фон Караян“. Преживяването през тези две вечери беше незабравимо. И днес, когато гледам по телевизията концерти от тази зала, винаги се връщам към първия ми досег с нея и дирижирането на Караян. А чувствата ми са все така вълнуващи. Двете седмици бързо минаха и аз отново поех към Аахен. Скоро след връщането ми от Германия получих интересна задача в Австрия – друга немскоговореща страна. За нея знаех само от книгите – за Виена, за тиролските песни, за Алпите. С пристигането си във Виена веднага оцених защо така бързо новоизграждащата се България е копирала всичко от нея. Тук се срещнах с красотата на природата, опазена и строго опазвана, с красотата на сградите, на дворците и парковете, с усмихнати хора, за които проблемите винаги са решими. Приз навам, влюбих се от пръв поглед в този град и това чувство не ме е напуснало и до днес. По време на командировката имах достатъчно време да посетя всички забележителности в и около града, но най-трайно впечатление още тогава ми оставиха

188

Дворците на Хофбург и Шьонбрун. По-късно, при многократните ми пребивавания във Виена, се убедих, че постоянно има да видиш още нещо, което предния път не си успял. От всичките ми пътувания до Австрия искам да разкажа за обиколката, която направих през 1997 г. С Валтер Шенк се запознахме по служебна линия. Той беше представител на австрийската фирма „Радекс“, която ни доставяше огнеупори. Оказа се, че сме родени в една година. В цеха, за който те доставяха огнеупори, се появиха проблеми, които и за тях бяха изненада. Цехът се ръководеше от Георги Илиев, за който вече писах и който беше роден в същата година като нас с австриеца. В кабинета на Илиев бяхме трима набори и проблемът с огнеупорите. Съвсем по войнишки те, австрийците, също ходят в казарма, се заехме да търсим решение, като проверим няколко вида огнеупори и проведем тестовете при променящи се и контролирани параметри. Подходът ни беше правилен, като подадохме на фирмата точни и специфични параметри на процесите в пещта. Австрийците направиха корекции в състава на материалите и промениха процеса на изпичане. Така след 5 – 6 месеца постигнахме желания резултат за по-дълъг живот на зидарията. По време на тези тестове между нас се изгради не само бизнес партньорство, но и лично приятелство. Решихме, че е време да запознаем и нашите съпруги. Поканихме го да посети България със съпругата си Хелга. Много приятна жена и много-много разговорлива. Направихме със семействата голяма разходка из българските забележителности, от което те останаха доволни и уморени, но с възможно най-добри впечатления. Обещахме си да им гостуваме в Австрия. Организирахме пътуването с Илиев през септември. Валтер също беше подготвил богата програма. Беше наел микробус и спокойно тръгнахме на тур по Австрия. Аз още веднъж затвърдих у себе си създаденото преди години мнение за тази красива страна. За моята съпруга и за Илиеви впечатленията също бяха прекрасни. Проследявайки пътя и местата, които посетихме, може да се разбере голямото разнообразие от впечатления. От Виена през Клагенфурт до Шпитау, през Гроз кльокнер и Еделвайс Шпитце, през Залц бург и Мелк отново във Виена. Една седмица приятни срещи, прекрасни пейзажи, красиви замъци и катедрали, очароващи готически и барокови манастири и дворци. И през цялото време приятна и весела компания, в която Хелга беше неуморен разказвач. Времето беше с нас. През цялото пътуване – синьо небе и приятно топло. В денят, когато си тръгвахме, заваля. Шегувахме се, че донесохме слънцето, но си го взимаме с нас. Ис-

189

кам да спомена една мисъл на моята съпруга от това пътуване. Страна, в която няма заден двор, означава, че всичко е подредено както трябва и хората го пазят. Централноевропейските държави само можеха да ме настроят критично към самите нас. Бил съм във всички европейски държави по служебен или личен повод. Навсякъде съм се срещал с хора, които показват, че оценяват щастието, че живеят и се радват на живота. Сигурно всички имат своите проблеми, но винаги ще намерят сили, когато говорят с теб, да бъдат усмихнати спокойни и уважителни. Това чувство е много по-трайно от всичко останало. Особено интересни преживявания имах по време на посещението ми във Финландия. Там попаднах по време на белите нощи. Обиколих доста места, свързани с цветната металургия. През всичкото време ни съпровождаше г-н Репила. Тих, усмихнат и готов да ни покаже всичко, от което се интересувахме. Ние, маститите български металурзи, си мислехме, че Репила е от екипа на службата за външни връзки на „Оуту Кумпу“ и това е в кръга на служебните му задължения. Не, той беше на много по-висока позиция в инженеринговата фирма на голямата компания и беше на ти с всички заводи и проблеми в тях. Във Финландия алкохолът беше забранен за свободна продажба и затова държавата си имаше причини, обособени главно от генотипа на населението. Ние обаче като типични българи се бяхме заредили с коняк и вино и в хотела редовно се черпехме. Естествено канихме и г-н Репила. Той от уважение към нас идваше, но се въздържаше от консумация на концентрат. Последната дестинация беше градчето Окла, на полярния кръг. Там почувствахме големия възторг на финландците от величието на природата. В най-дългия ден и най-късата нощ – 21 – 22 юни. Празненствата не спираха, огньовете по площада и покрай езерата не угасваха. Звучаха песни, играеха се танци. Искам да отбележа, че хората бяха много весели и за това не им помагаше алкохолът, защото той липсваше. Харесвах техните разбирания, допадна ми манталитетът им и удоволствието, което изпитваха, че са живи, че са сред хора, които са като тях и като тях разбират живота. Ние с нищо не сме по-лоши като личности, но като общество не можем да се издигнем до тяхното възприемане на живота. За да не изпадам в критикарство, искам да ви разкажа за някои по-екзотични пътувания. От Института бях включен в група за посещение на оловнодобивния завод в Чимкент. Едва ли ще се сетите веднага в кой край на земята е. В Казахстан е,

190

на юг – почти до Афганистан. Пътуването беше организирано в края на ноември и аз си правех сметка, че за Никулден ще се върна вкъщи да празнувам именния си ден. От това пътуване научих какво значи „нелетная погода“. От летище Шереметиево до Домодедово пътувахме през Москва повече от два часа. Пристигайки до новото място за излитане, времето се промени неузнаваемо. Снежна буря покри пътя и имахме неприятното чувство, че ще имаме проблем с пътуването. Така и стана. Още с влизането ни в аерогарата чухме „аэропорт закрыт“. В сградата в момента имаше не по-малко от 2 – 3 хиляди пътници. Ние като чужденци отидохме в залата на „Интурист“, където ни посочиха къде да седим и много да не се движим, защото, ако полетите се разрешат, бързо трябва да се изнесем към самолета. Приехме го нормално и с надежда, че това ще стане скоро. Уви, аеропортът остана затворен за дълго. През това време в залата на „Интурист“ нямаше други и ние се чудехме какво да правим. Да излезеш навън, беше невъзможно – духаше страхотен вятър и беше ужасно студено. В голямата зала всичко се беше натъркаляло по земята и спеше. Друг наш проблем беше, че българският командирован има точно определени средства за дневни и те са мизерни, ако трябва да отидеш и да се нахраних като бял човек в бюфет, а да не говорим за ресторант. Така изкарахме с чай без „прикуска“ и без всякаква телефонна връзка. Бяхме задремали, когато към 21 часа на следващия ден говорителят изтрещя: „Порт открыт. Подготовьтесь взять самолёт“. Този сигнал накара хилядното множества за минути да се втурне към изходите, които са му били определени предния ден. Разбрали, че изходите вече не са актуални, голяма част започна да се връща към главната зала. Настъпи страшна олелия, в която не можеш да разбереш какво точно се случва и кой какво иска. Появиха се униформени и от летището започнаха да въвеждат ред, но… малко „след дъжд качулка“. Мина почти половин час, докато положението се успокои и под строй пасажерите бяха прекарани през съответните изходи. От „Интурист“ се погрижиха за нас и ни съпроводиха до самолета за Ташкент. Не бях излизал навън повече от 24 часа. Беше тъмно и студено, но най-впечатляващо беше, че видях подредени като за парад над сто самолета, които гълтаха припряно пътниците. Два часа след обявяването, че полетите са възможни, ние бяхме в самолета и чакахме да ни пуснат към пистата. Бях на место, от което наблюдавах пространството пред аерогарата и пистата. Изтеглянето на самолетите започна с много висока скорост и след не повече от 15 минути нашият самолет застана на позиция за излитане. Разликата между организаторите

191

в сградата и тези на полетите беше огромна. Всъщност добре че беше така, защото ситуацията беше много сложна и можеше да стане опасно. Полетът до Ташкент траеше около 4 часа и като се добави часовата разлика, разчитахме, че ще кацнем около три и половина часа след полунощ. Оттам ни чакаха много километри на юг с кола, заявена за предния ден. Кацнахме преди разчетеното време. На аерогарата нямаше хора, а температурата беше плюс 15 градуса. Другите пътници бързо излязоха, а ние се чудехме накъде да тръгнем. Появи се узбекски милиционер и веднага започнахме да му обясняваме какъв ни е проблемът. Той се усмихна и ни обясни, че знае за нашето пристигане и сега ще се обади на шофьора, който от вчера е тук и ни чака. Добави, че шофьорът си почива по войнишки в близката сграда на транспорта на летището. Успокоихме се. Шофьорът дойде бързо, подготвен за път. Потеглихме в ранни зори за Чимкент. Пътят не беше магистрален, но беше в добро състояние, спокоен и без друго движение. Все пак в ранния час няма пътуващи. Към девет часа пристигнахме в града. Останахме до обяд да си починем и да се освежим и след това отидохме в завода. Посещението беше очаквано и проведохме много интересни разговори за оловната металургия. Те имаха добре организиран фюминг процес с природен газ, нещо уникално от технологична и енергийна гледна точка. За съжаление това не можеше да се осъществи у нас, тъй като цената на газта там и при нас са две различни неща. Те просто не оценяваха разхода на газ като фактор от процеса, а като общозаводски разход. Имаха разгърната схема за извличане на съпътстващите метали в оловото и ги извличаха до стокови продукти. Тези метали, макар и малко като количество, имаха висока стойност и бяха свързани с по-стратегически производства. Подобно развитие планирахме и ние. Специалистите от Чимкент се интересуваха за някои наши постижения, които ние споделихме колегиално. Те бяха изключително доволни от нашето посещение, защото при тях рядко идват колеги от други страни. Домакините се опитваха да ни покажат удовлетворението си от нашето посещение с богати вечери и много водка. Други развлечения в тази град нямаше. Още от преди войната градът е бил място за изолиране на неудобните в СССР и това чувство, че там са неблагонадеждни, витаеше още. Връщането беше без емоциите от „нелетная погода“. Прибрах се в Пловдив с три дни закъснение, а Никулден празнувах на патерица. Близки до тези преживявания имах в Монголия. Там попаднах по задача, свързана с проверка на работата на смесената българо-монголска фирма за добив на разсипно злато от реките

192

в Монголия. Същността на работата ми даде възможност да попътувам доста през страната. Всичко вървеше съгласно графика, но първите резултати оставаха за страната домакин и на по-късен етап се очакваше да се получава злато и за нас. Полупустинната степ около Улан Батор имаше една река Тола – тиха и спокойна. За пръв път видях толкова много и толкова едри сибирски риби, наричани от местните хора „таймени“, и имах чувството, че виждам голям морски пасаж. Най-интересното беше, че местното население не ги ловеше и въобще не им обръщаше внимание като явление. Нашите геолози обаче се възползваха от това богатство и си бяха напълнили хладилниците до краен предел. Неприятно чувство остави у мен фактът, че те ловяха рибата с взривове от работата си и избиваха много повече риба от тази, която им беше необходима. Когато ги запитах защо правят така, те най-небрежно отговориха: „Нямаме време да ловим с въдици, я виж колко много риба има, няма да свърши“. Разочаровах се, защото това бяха високообразовани българи с познание за земята, но без отговорност за нейното бъдеще. Монголия е много по-голяма от България по територия, но пет пъти по-малка по население. Територията ѝ крие ресурси от цялата периодична система на елементите, но много малко от тях се използват. Чакаха своето време и инвеститори. Днес, 35 години след моето пребиваване там, виждам, че времето е дошло и страната е истинска площадка за геоложка и минна дейност, извършвана от фирми от цял свят. Дано монголците да се възползват от тези богатства в името на хората на тази екзотична страна. Хората са най-дефицитният ресурс, но през 1921 г. държавата е била пред изчезване. Причината е била драматична, почти трагична. Известно е, че Китай винаги се е стремял да заличи от картата на света тази самостоятелна народност. За целта Поднебесната империя използвала религията. Будиз мът, към който принадлежат монголците, изисквал всяка младоженка да прекара първата брачна нощ с ламата от съответния будистки манастир. Използвайки тази традиция, китайските лами са заразили масово ламите в монголските манастири. Така в продължение на десетки години много монголки, техните деца и мъжете им са страдали от венерически болести, които са довели и до генетични проблеми в поколенията. През 1921 г., когато под влияние на Русия в Монголия се извършва революция, която трудно можем да наречем социалистическа, Сухе Батор предприема жестоки мерки да реши този проблем. Той иска от Русия помощ от медицински специалисти и започ-

193

ва тотална оздравителна и наказателна експедиция. Първо свиква събор на всички лами от манастирите на Монголия близо до столицата. Поводът е измислен така, че да се отзоват максимален брой свещенослужители. Когато се събрали, манастирът бил обграден от войници и революционери и започнала масова сеч и разстрел. От манастира към долината потекла река от кръв. В същото време медицинските бригади проверявали всяка юрта в степта и извеждали хората, за да установят тяхното състояние. Тези, които подлежат на лечение, са лекувани, а онези, които са безнадеждни – са ликвидирани и изгаряни. Жестоко, нали? Но не е имало друго решение. Казаха ни, че след операцията населението било между 200 и 300 хиляди души. В 1981 г. монголците вече бяха 1,6 милиона, видимо здрави и жизнени хора. Така жертвата на едни живи същества е шанс за живот на други. Природа! Като съм започнал да разказвам за Азия, нека да спомена и за иранското ми пътуване. То беше в разгара на ирано-иракската война. Трудно се намираше работно самолетно трасе, за да се стигне до Техеран. От Дамаск полетяхме обратно към Турция, оттам на североизток през кавказките планини и от Азербайджан пристигнахме в столицата на Иран. Войната беше важен фактор в живота на страната, но много по-трудно се свикваше с новия ред, установен от аятоласите. До тяхното идване на власт Иран, макар принадлежаща към ислямския свят, си беше светска държава с монарх и действащи институции, характерни за съвременния живот. Ислямската революция промени всичко не само за иранците, но и за чужденците. Все пак те се нуждаеха от икономически контакти и иранските фирми поддържаха тези контакти, особено в областта на суровините и нефта. Преговорите протичаха по много особен график, накъсан от задължителни молитви. Всички ходеха в специални зали, защото иначе ги заплашваше жестоко наказание съгласно законите на техния ислям. Мен най-много ме впечатли, когато по някое време сирените започваха да вият и всички отново се втурваха за молитва. Нашият представител от „Рудметал“ Венци Стоилов ни каза, че сега започва атака на иранската армия на фронта с Ирак и всички се молят за победа. Те не спечелиха войната, въпреки молитвите. Решението за изхода на една война понякога е много далече от тези, които воюват. Техеран беше красив град, но с типична азиатска архитектура и градоустройство. За мен беше много приятно при посещението на летния дворец на бившия шахиншах, превърнат

194

в музей, да разбера, че паркът е построен от български професор агроном. Това беше наистина своеобразно бижу на зеленото строителство. Наложи се да пътувам по страната до пристанище на Каспийско море – Бандар Анзали. Пътуването на север от Техеран е приятно изживяване. Климатът е субтропичен и зеленината е нескончаема. През живота си не бях виждал толкова много портокалови и лимонови градини и много вода в язовирите и реките. Навсякъде обаче усетихме страха на хората да се отпуснат да говорят извън служебните задължения. За пиене въобще не си и помисляха, но ни предлагаха безалкохолна бира и шербет. Там предпочитах да пия фрешове, които се правеха навсякъде, а на някоя сергия можеш сам да си направиш комбинацията. Много интересно беше поведението на жените. Всички, с които се срещнахме, бяха изключително ерудирани и образовани, но всички бяха с бурки. Ръкуването с тях беше забранено, а и те не си го позволяваха. Когато се качвахме на самолета в Дамаск, не видях нито една жена забулена, но когато слизахме в Техеран всички до една бяха изчезнали в своите бурки. От стаята на хотела имах възможност да наблюдавам къща с ограден двор. Една жена с бурка влезе в двора, затвори вратата и хвърли бурката на окачалка. Жената излъчваше елегантност с външния си вид и с облекло си, но под бурката беше само невзрачна движеща се фигура. На излитане от Техеран в самолета всички жени влезнаха с бурки, но в Истанбул слязоха модерни и красиви персийки. Аятоласите си мислеха, че ще променят нещата, но красотата винаги ще намери начин да блесне. Така и така долетях до Истанбул да кажа и няколко думи за нашите съседи. Не искам да се отдавам на исторически емоции, защото вече сме в XXI век и други са факторите за исторически оценки. В тази държава съм бил много пъти служебно и семейно. Навсякъде съм срещал доброжелателността на обикновените хора, на колегите и на партньорите. В началото на деветдесетте години група от петима колеги от завода направихме голямо пътешествие за запознаване с металургичните и минните обекти за олово и цинк. Съпровождаха ни двама партньори от търговската фирма „Екин Маден“. Един от тях беше български турчин и ни помагаше при превода. Посетихме Бурса, Измир, Мерсин, Коня, Аксарай, Кайсери, Анкара и се завърнахме в Истанбул след седмица. Въпреки дългото пътуване срещите бяха полезни за очертаване на перспективни дейности за търговия и преработки. Направи ми впечатление, че се подготвят млади и високообразовани хора да работят съвременно в международната търговия. При по-късните ми посе-

195

щения в Турция се убедих че в бизнеса на тази страна управлява ново поколение, получило образованието си в Европа и Америка, и с поведението си конкурира нашите доморасли бизнесмени. През 2015 година посетих едно средно училище в Бурса. Разбрах, че турците са намерили ключа за прогреса на нацията си. Това е образованието – модерно още от детската градина до завършване на гимназията. Не само на думи, но и с помощта на държавата са създали материална база за младите, в която да се развиват в синхрон с новите изисквания на времето. Близо до Турция е друга интересна държава, която посетих по повод на нейната 50-годишнина – Израел. Там бях, като член на делегацията на нашето Министерство, водена от министър Александър Божков. Имах възможността да заплатя билета и хотела на съпругата ми и така заедно с полезното, посещението стана и приятно. Официалната част на посещението беше в Тел Авив, където представихме своите фирми, показвайки продукцията си и възможностите за разширение на търговските връзки. Посетихме тяхната диамантена борса, която беше много интересна за мен, защото такава не бях посещавал. Празненствата по случай юбилея бяха организирани наистина всенародно – всички бяха на улиците и през деня, и през нощта. Въобще не усещахме, че в страната има противоборство между евреи и араби. Колко организирана е държавата, пролича от един прост, но нагледен пример. Когато късно след полунощ се прибирахме към хотела, улиците бяха затрупани с боклуци от тържествата. На сутринта ни предстоеше рано да тръгнем към светите места. Минавайки по същите улици, нямаше и помен от натрупаните боклуци. Градът светеше ярко на априлското слънце. Три дни последователно посетихме Йерусалим, Назарет, Витлеем, Пещерите със скрижалите, Мъртво море, Голанските възвишения. Всяко място беше пълно с много мистика, история и съвременна реалност. Естествено беше в Йерусалим да се срещнем с нещата, описани в Библията за Христос. Посещението в църквата, където е бил гробът на Христос, те кара да почувстваш силно идеята на християнството, за която той умира. Пътят на Христос, носейки своя кръст, не може да не те накара да помислиш както за неговите мъки, така да направиш паралел с това, че всеки носи своя кръст, преследвайки целите на своя живот. Християнството за мен е идеята хората да станат по-добри, светът да бъде по-мирен и любовта да властва над нашите решения, но това неминуемо ще стане с много мъка и трудности, пример за което дава Христос със своята само-

196

жертва. Минавайки по тези места, слушайки историите, разказвани от екскурзоводи, които не са християни, получавайки сертификата за хаджия, си мислех, че евреите са превърнали нашето християнство в добър бизнес. Навсякъде се предлагаха сувенири със съмнителен християнски акцент, но в никакъв случай неутвърждаващ християнството като идеология. Все пак беше интересно и завладяващо. Пътуването из страната разсея тези противоречиви мисли, завладели ме в Йерусалим. Тръгнахме от север на юг. Първо посетихме Голанските възвишения и изворите на река Йордан. Природата беше много красива, защото пролетта беше в пълен ход. Притеснителното беше, че тази територия беше фронтова линия и Израел нямаше намерение да я отстъпи на Сирия. Та нали там са изворите на река Йордан, а тя дава живот на цялата държава. Следващото място беше Галилейското езеро. За нас то беше свързано с кръщението на Христос от Йоан Кръстител. Беседата също беше обгърната от туристически привкус, предлагайки ни да си купим бели роби и да се потопим в езерото, наподобявайки кръщението на Христос, което нямаше нищо общо с ритуала за приемане на светото кръщение, установен от християнската църква. След това посетихме Назарет и Витлеем, където се повтори туристическата презентация за събитията без емоции, но с доста търговски опции. Следващите посещения вече имаха действително по-туристически характер и приемах подканянията на екскурзоводите да закупим един или друг сувенир по-нормално. Посетихме последната защитавана от евреите крепост Монада при тяхното въстание срещу римската империя. Мястото е разположено точно срещу пещерите, където са открити старите юдейски скрижали и което е превърнато в голям туристически комплекс. Присъствието на руски туристи ярко се открояваше на фона на туристите от другите националности. Продължихме към Мъртво море. Пътят минаваше през скалисто пустинни местности. На отделни места се виждаха грижовно отглеждани градини със субтропични дървета – истински оазиси сред скалистия пейзаж. Да попаднеш на брега на Мъртво море, е истинско преживяване. Въздухът е горещ и за да направят условията за туристите приемливи, комплексът, в който спряхме, беше така построен, че преминаваш много голямо разстояние в закрито и климатизирано пространство. В него ще намериш всичко, което ти е необходимо, за да получиш качествена и разнообразна туристическа услуга. Съвсем друго е изживяването, когато си във водите на морето. Известна е неговата висока соленост.

197

В тези води се плува много лесно, но и много опасно. Човек губи чувството за баланс на тялото във вода и при по-неправилно положение можеш да промениш центъра на тежестта си и да потопиш главата, а дупето ти да изскочи над водата. Другото преживяване беше, че в тази вода можеш да седиш като на столче. Високото съдържание на сол се използва за лечение на редица кожни болести. Денят прекаран на Мъртво море беше много приятен, особено след посещенията ни по светите места, където те завладяват по-философски и по-тежки мисли. Обратното пътуване беше белязано отново със знака на военното състояние на държавата. Проверките на летището бяха толкова щателни, че ни изнервиха, но при вида на военните нямаш друга възможност, освен да изтърпиш всичко и да се добереш до родния самолет. От източния край на Средиземно море сега ще прескоча до западния. Посещението ми в Мароко беше по повод годишното заседание на Изследователската група по оловото и цинка. Заседанието беше в Маракеш, старата столица на Мароко. Атмосферата на този град беше изненада. Най-интересното беше да попаднеш в центъра на града и да навлезеш в пазара, така наречения сук. Много от стоките, предметите, природните продукти като минерали, дървета и растения не бях виждал другаде. Дивата и полупустинна природа изненадващо предлагаше на показ чудеса. Да, тя – природата, наистина е велико нещо и може да покаже своите произведения дори когато си мислиш, че в тази пустош нищо не може да те изненада. Друго приятно усещане получих от африканските ръчно изработени сувенири, за направата на които бяха използвани дърво, камък, вълна и други непознати за мен материали. Градът, въпреки че носеше славата на стара столица, не впечатляваше с нищо – беше типично арабо-африканско градче. Затворени в петзвездния хотел с изкуствен и добре поддържан парк, гостите губеха представа за реалния свят в града. След заседанията една от световните търговски фирми в областта на металите организира сафари с камили и джипове по Атласките планини. Поради ограниченото време аз избрах да стигна до мястото на срещата с местна туристическа фирма с джип. Оказа се, че тези, които избраха камилите, след половин час яздене са поискали да се прехвърлят на джип. Признаха, че язденето на камила се различава от разходката с кон и не е най-приятното преживяване. Предложените атракции от местните жители бяха интересни най-вече с изпълненията на джигити на коне и камили. Много оригинални бяха изпълне-

198

нията на женски певчески състав за автентични северноафрикански песни. Храната също беше типично походна, със сухи меса и оскъдни зеленчуци, но пък предложиха интересно питие, приличащо на нашия айрян, но по-миризливо и с типичните техни билки. Е, имаше и хубава бира, която предпочитахме при горещото и сухо време. Всички тези приятни впечатления на следващия ден ги позабравихме, защото да се измъкнеш от Маракеш със самолет, си беше приключение. Независимо кой накъде летеше и какво пише на билета му от хотела, обявиха, че автобусите ще потеглят в осем часа и дотогава да сме закусили и приключили с хотела. Имаше колеги, които трябваше да летят в девет часа. Те бяха успокоени, че никой няма да изпусне самолета, защото в Маракеш има специален ред. Какъв беше той, предстоеше да видим. Така потеглихме навреме и скоро бяхме на аерогарата. С изненада видяхме някои нетърпеливи колеги, които взеха такси, че стоят и чакат някой да ги обслужи. Към девет часа се отвориха всички налични гишета за полетите до 12 часа. Обработката премина бързо и първите се запътиха към своите направления. За около час на аерогарата остана само един самолет и той беше нашият за Рим. Бяхме спокойни, защото имахме повече от пет часа да се прехвърлим на самолет за София. Това спокойствие бързо се изпари, когато ни казаха, че самолетът има повреда и преди да се отстрани и провери надеждно, няма да летим. Повредата беше досадна, вратата на самолета зациклила и трябваше да се свали и носи в работилницата. Все пак полетяхме и на косъм хванахме връзката за София. Всичко, което се случи при последното дълго пътуване, не ми позволяваше реално да почувствам удовлетворение от Мароко и често си повтарях, че в Африка няма да ходя. Не бях прав – Мароко е екзотична страна със своята дива и изненадваща природа. А сега накъде? Може би пак към непозната далечна страна с още по-изненадваща природа. Към Австралия. Спомняте си г-н Пейнтър, с когото в началото на деветдесетте започнахме борбата да решим екологичните и инвестиционни проблеми на КЦМ. В програмата за съвместната ни работа се предвиждаше да посетим Австралия и да се срещнем с държавни и частни институции и компании, развиващи нови процеси и оборудване за производство на цинк и олово, да посетим заводи и мини. Програмата беше голямо предизвикателство, защото още от студентските си години знаех, че в тази страна се намират едни от най-големите съвременни заводи и че много фирми разработват ново поколение технологии за производство на олово и цинк.

199

Пътуването беше организирана перфектно. Излетяхме от Белград, а първата ни спирка беше в Сингапур. Там имахме среща с нашия посланик, който отговаряше и за Австралия. За пръв път попадах на екватора и усещането не беше от най-приятните. Влагата и температурата бяха трудни за понасяне от несвикнал като мен българин. Там разбрах колко е важна климатизацията на сградите. Стоейки в сградата и гледайки навън грейналото слънце и нацъфтелите цветя, ти се иска като у нас да тръгнеш и да се разходиш. Учудих се, че на улиците няма хора, а само коли, но когато направих опит да се поразходя около хотела, се убедих, че такава разходка не е нещо приятно – влага, задух и потене. Добре, че посещението ни беше за два дни. Проведохме срещите, направихме обиколка по града-държава с удобни коли и вечерта на втория ден отидохме на емблематичното летище „Шангри“, където отново попаднахме в климатизирана среда и се почувствахме комфортно. С изрядната точност и удобствата на „Сингапур еърлайнс“ полетяхме за Мелбърн. Кацнахме малко преди полунощ. Там вече ни чакаше Пейнтър и потеглихме към града. Австралийските нощи през септември са приятно топли и независимо от тъмнината се наслаждавах на пътя. Може би това се дължеше на дългия полет и нуждата да усещам стабилно твърдата земя. На първата бензиностанция заредихме и аз с удоволствие си купих пържени картофки от „Макдоналдс“. След многото пикантни източни храни почувствах, че ям нещо познато. Да си призная, по-късно пържените картофки не ми харесваха, но в този момент те бяха най-вкусното нещо. Мелбърн е много красив град. Особеното при него е, че има едно много модерно сити с небостъргачи, с големи магазини и офиси на глобални компании. Духът в тази част на града е американски. Поведението на хората също показва стремеж към американското, а не толкова принадлежност към обществото на „комън уел“. Съвсем друг е духът на живот и архитектурният стил на жилищната част на града. Там преобладават едно- и двуетажни къщи, задължително с двор с много зеленина и цветя. Цари спокойствие, няма шум, няма забързани хора. Наистина добре са подредили живота – на едно място да се работи със забързан ритъм, а на друго да се живее и почива. В Мелбърн посетихме Националния център за изследване и разработване на нови технологии, по-специално в областта на рудодобива и металургията. Впечатляващо беше, че държавата финансира тези изследвания и след приключването им продава научния и приложен продукт на фирмите. Подоб-

200

на беше и голямата проектна организация, която разработва проекти на висока стойност и ги предлага на пазара. В същото време тя работеше и по поръчки на големи компании. И двете институции бяха много печеливши и претоварени с поръчки. На всички ни стана ясно, че бързото навлизане на новите технологии в реалната икономика на страната е държавна политика. И това не беше само лозунг, а реално се изпълняваше. Там за първи път се запознахме с новите технологии „Аусмелт“ и „Айзасмелт“, които се разработваха паралелно и конкурентно в тези две организации. Предстоеше ни да посетим Сидни. Програмата в Сидни беше по-разтоварена от професионални срещи. Този град е лицето на страната. В него е събрана цялата история на континента. Колониалният и викториански период, колкото да е интересен откъм бит и откъм архитектурна гледна точка, вече бледнее пред новото и модерно строителство по американски модел. В Сидни посетихме фирмата на г-н Пейнтър, където практически беше и нашата база. Срещнахме се с г-жа Месер, еколог на града. От г-жа Месер научихме много ценни неща за организацията на дейностите по опазване на градската околна среда. През цялото време на беседите с нея тя подчертаваше, че в основата на успеха стоят образованието и самоконтролът на обществото. Убедена беше, че индустрията много по-бързо ще намери решения за проблемите с околната среда. Решаващо за това са регулациите, контролът и инвестициите. При битовата екология нещата са много по-трудни и по-бавно се решават, но усилията не трябва да намаляват. Върхът на удоволствието в Сидни беше посещението ни в емблематичната сграда на операта. Впечатляващата архитектура, прекрасната инфраструктура на района, включваща и известния мост Сидни Харбър Бридж, красивата зала и фоайета оставят неповторими и незабравими спомени. Жалко, че не можехме да присъстваме на представление. Билетите бяха продадени месеци напред, а и програмата ни не го позволяваше. Последната вечер преди отпътуването към следващия град направихме разходка с катер и видяхме града от океана, така както го е видял и Кук. Следващият пункт на нашето пътуване беше Бръзбейн. Модерен град с американски стил на сградите. Въобще викторианската картина отдавна е в миналото. Градът е на брега на големия коралов риф и всичко атрактивно е подчинено на неговото експониране. Там проведохме среща с висшия мениджмънт на фирмата „Брокън Хил“. Те вече правиха изпитания на

201

новия процес за автогенно топене, базиран на изследванията и проекта, реализиран в Мелбърн. Разговорите бяха много интересни, защото с професионалистите обсъдихме бъдещето на този процес, неговите предимства и очакваните недостатъци. Така се подготвихме за посещението в завода в Маунт Айза – имахме по-добра информация и наместо можехме да нау чим повече. В подготовката за пътуване до завода възникна проблем. До този момент се придвижвахме със самолет по международно трасе и с авиокомпании, извършващи международни полети. В същото време австралийската авиокомпания „Куантас“ беше в стачка за вътрешно континенталните линии. Нашето направление беше само вътрешни полети. От Маунт Айза трябваше да летим до Дарвин и едва тогава се включвахме в международното трасе. Оставаше ни единственият вариант да поемем риска да стигнем до завода с кола, а оттам да търсим вариант за обратно връщане към брега, където възможностите са повече. Пейнтър нае кола в Бръзбейн, един австралийски форд, голям и приспособен да пътува през буша. Подготвихме се като за поход и в ранни зори потеглихме. Това приключенско сафари през септември остави незаличими впечатления от природата на континента. Времето беше приятно, сухо. Пътят беше макадам и в повечето случаи с километри прав като струна. Австралийците са създали добра организация за пътуващи като нас. На всеки сто и петдесет километра задължително има пункт за зареждане. Не казвам бензиностанция, защото тази роля обикновено я изпълняват собственици на ранчото, което попада в съответния район. Там можеш да заредиш не само колата, но и ти да се освежиш със сандвич и бира „4-х“. Първият ден от пътуването беше интересен с това, че видях огромни евкалиптови гори, в които кипеше птичи живот. Птиците ми бяха познати само от справочниците, които бях разглеждал. Да видиш в полет големи бели папагали, които не се страхуват да летят паралелно с колата, е много приятно. Огромни щъркелоподобни птици излитаха почти пред нас, закривайки видимостта ни. В клоните на евкалиптите гъмжеше от по-дребни и пъстри птици, имената на които ми бяха непознати. Имах късмета да се срещна с няколко красиви коали, които спокойно си ръфаха клонки, без да се вълнуват от нашето присъствие. Тягостно беше да видиш обаче големи площи изгорели евкалипти. Пожарите по това време бяха често явление. Рестрикциите към хората да не допускат пожари бяха строги и въпреки това повечето пожари бяха от небреж-

202

ност. Вечерта пристигнахме в градчето Рим. Името говореше за това, че тук живеят преселници от Италия. Те бяха съхранили италианския дух на живот и атмосферата беше по-близка до нашите усещания за южняшко и европейско поведение. Починахме си в малък хотел с добра кухня и тосканско вино. В ранната утрин продължихме по пътя. Този път се различаваше от вчерашния. Горите бяха зад нас, а отпред се ширеше буш, подобен на средноазиатските степи. Пейнтър ни обеща, че днес ще имаме възможност да се освежим в хотел „Хилтън“, на което се засмяхме – шегата му в тая степ бе неуместна. Той потвърди пак, че ни предстои в пет следобед да пием бира в хотел „Хилтън“. Днес атракцията в пътуването започна с големи стада от кенгура, които срещахме често. Интересни животни, които нямат никакъв страх от присъствието на човека и неговата техника. Сега ми стана ясно защо беше взета кола, която имаше предпазни тръби отпред. Кенгурата, водени от своето любопитство, много често сами налитаха към колите и някои падаха убити. Пейнтър знаеше тези навици на животните и беше много внимателен. Доста кенгура скачаха към нашата кола, но той умело намаляваше скоростта и лошото се разминаваше. Не така подхождаха големите автовлакове, които се движеха с над сто километра и въобще не се интересуваха от глупавото любопитство на кенгурата. Това беше причината край пътя да има много убити животни. Но в природата смъртта на едни е живот за други. Често срещахме големи варани, които настървено ръфаха убитите животни. Към обяд приготвихме типичния чай в котлето за пътуване из буша, отдъхнахме край едно ранчо на сянка и продължихме към обещания от Пейнтър хотел. Пътят вече беше много тягостен, защото, докъдето ти стига погледът, виждаш сиво-жълта равнина с една бяла линия, пътя и бягащите безброй кенгура. По едно време пред нас се появи табела върху една дъска – „100 км хотел „Хилтън“. Пейнтър се усмихна, а ние се смутихме. Възможно ли е това. Наистина след определената дистанция пристигнахме до поредното ранчо, където не очаквахме да видим по-различни неща от предишното. Пейнтър обяви: „Пристигнахме в хотел „Хилтън“. Погледнете наляво“. Това, което видяхме, ни изпълни с весел и разтоварващ смях след дългото пътуване. На отсрещната страна на пътя на висока арка от дъски пишеше хотел „Хилтън“. Допълнението разкриваше реалността: „Няма легла, няма баня, няма храна, има „4-х“ бира отсреща“. Зад арката декоративно бяха поставени стара печка, счупен креват и душ закачен на стара вана. Раз-

203

брахме шегата и се отправихме към бирата. В ранчото винаги са готови да посрещат пътници, да ги обслужат и помогнат за пътя. Тук на една стена всеки пътник можеше да остави своя автограф, да запише от коя страна е и кога е бил в ранчото. Собственикът имаше големи стада от говеда и коне. Заговорихме за живота в буша и се убедих, че за човек е по-важно да се чувства удовлетворен от нещата, които прави, а това, че е откъснат от забързания живот на големия град, не трябва да го притеснява. Той не беше излизал от страната си, а до Таунс вил, най-близкия град, ходи 4 – 5 пъти в годината. Заговорихме за времето. През септември вероятността да вали е минимална, но аз наслука казах, че по случай първата поява на българин в това ранчо днес ще завали. Собственикът се усмихна подчертавайки, че това е невъзможно. Вече се готвехме да тръгваме и от към полето се чу силен тропот. Опитът на нашия домакин показваше, че стадото се прибира, което беше необичайно – твърде рано е. След кратко време хоризонтът потъмня и се завихри буря – първо прашна, а след нея дойде и дъждът. Всички онемяха, а домакинът в недоумение ме попита: „Как го направихте това?“. На свой ред аз се усмихнах и казах, че сигурно имам връзка с оня отгоре. Стана весело. Дъждът беше не повече от десет минути, но отбеляза първия българин в това ранчо. Аз продължих закачките си по повод моите връзки и помолих Пейнтър да тръгваме, че довечера в Маунт Айза също ще завали. Отново смях сред нас, но на изпроводяк собственикът ме покани пак да дойда в сухия период и да докарам дъжд. Обещах му. Потеглихме освежени. Имахме още пет часа път и това ни изпълваше с очакването за душ и почивка. Пристигнахме в Маунт Айза късно вечерта. Там знаеха, че трябва да сме в града и в завода още през деня, но не очакваха да се появим толкова навреме. Докато се уточнявахме с управителя на общежитие то на завода пред един басейн, в който мечтаех да се потопя по-скоро, задуха силен вятър и започна да вали. Този път Пейнтър изпадна в недоумение, спомняйки си какво казах на тръгване. Отново се смяхме, а след броени минути бяхме в басейна под падащите дъждовни капки. На следващия ден ни предстоеше да се срещнем с модерния рудодобив и промишлената проверка на новата металургична „Аусмелт“ технология на фирмата. Ако в металургията нямаше нещо, което да ме изненада като тенденция и постижение, то това, което видях в рудодобива, за мен беше равностойно на откритие. Находището в Маунт Айза е уникално. На определен хоризонт в посока изток-запад е медно, а 200 метра по-надолу в

204

посока север-юг е оловно-цинково. Съдържанието на металите е от пет до десет пъти по-високо от това в нашите руди. Рудниците бяха разработени така, че ръчният труд е изцяло заменен с машини, които се управляват дистанционно. Предвижването на рудата е с товарачна и транспортна техника до мястото на трошене и подготовка за флотация. Всичко това става под земята. На повърхността се извежда руда, готова за смилане и подаване за флотация. За първи път там видях флотационни колони, които се различават от класическите клетки. Всички тези новости в рудодобива и обогатяването едва през последните години започват да си пробиват път и у нас. Двигателят за търсене на бързо внедряване на тези технологии за австралийците беше високата цена на труда и недостигът на квалифицирани работници. Тези процеси и у нас стават много актуални, което налага търсенето и инвестирането в подобни решения да не се отлага. Първата промишлена инсталация за пряко топене на сулфидни суровини и улавянето на серните газове по метода на „Аусмелт“ или „Айзасмелт“ беше построена в този завод. Тя работеше като паралелен агрегат и набираше данни за нейното комерсиализиране. На всички въпроси, които поставяхме, колегите даваха отговор дотолкова, доколкото имаха данни. За други открито казваха, че се нуждаят от още работа. Първата продадена подобна инсталация стана пет години след нашето посещение. Ние взехме решение да развием новото оловно производство на база на топилния агрегат на „Аусмелт“ 15 години по-късно. Това посещение остави трайни впечатления в мен като металург и като инвеститор в металургията и рудодобива. Аз преоцених някои мои виждания за инвестициите при нас, търсейки по-бърза реализация, отговаряща на условията, които ни предоставя глобалният пазар на суровини и метали. Времето за престой в завода изтече по-бързо, отколкото бихме искали и защото бяхме в извънредна ситуация по въпроса за полетите. От завода ни предложиха да ни запазят билети за един фирмен полет с малък десетместен витлов самолет до Таунсвил. Предложението приехме без уговорки. Така се приближавахме към международните трасета и вероятността да направим връзка беше по-голяма. Пейнтър остави в града колата на фирмата, която обслужваше рент-а-кар и полетяхме със самолет „Чесна“. Проблем беше, че в колата не се ограничавахме с багажа, но в това самолетче нещата станаха по-сложни. След много пазарлъци се настанихме и полетяхме. Предимство беше ниският полет, от който разгледах

205

ме от въздуха австралийския буш. От въздуха пейзажът беше по-красив. След около двучасов полет кацнахме в Таунсвил. Първата ни грижа беше да потърсим връзка и да се доберем до Бръзбейн. Късметът ни се усмихна. След 4 часа беше организиран бизнес полет от австралийските военновъздушни сили. Ангажирахме си места и решихме да отидем до града. Пейнтър беше много уморен и пожела да остане на летището да дремне. Ние излязохме и повикахме такси. И тук отново добър късмет. Шофьорът се оказа… Сергей, няколко минути по-късно вече Серёжа, руснак – емигрант от около две години. Като се разбра кои сме, нашият гид показа големи познания за града, за неговата история и за забележителностите му. Таунсвил. Ако сте имали някаква идея за викториански колониален град на брега на океана, то тук тази идея е сто процента реализирана. Сградите са със запазен стил от XIX и началото на XX век, ниски, но с красиви барелефи, балкони и огради от ковано желязо. Красота! Тих и чист град. Най-изумителното беше експонирането на големия бариерен риф в голям аквариум. На много места срещах коренните жители на Австралия – аборигените. Тук, в града, те вече ми правеха впечатления сред белите хора, но много от тях срещахме и по пътя, където бяха по-незабележими. Техният вид показваше, че расата им се изражда поради затворения им начин на живот. Това беше тъжно. Дойде време за полета. Подготовката беше различна от тази за нормалните пътнически полети. Раздадоха ни тапи за ушите срещу шума на двигателите и малки пакети със сандвич и вода. Отведоха ни до пистата и там с изненада видях, че ще летя с военнотранспортен самолет „Херкулес“. Е, само това не ми се беше случвало. Влязохме и вече ми стана ясно как летят десантчиците, дано само не ни дадат и парашути. Настанихме се на въжените пейки, запушихме си ушите, защото военният самолет нямаше нищо друго освен метален корпус и въжета, които щракаха по команда на пилотите. Люковете бяха високо над нас. Каквато и да беше изненадата от този самолет, успокоението, че си в ръцете на военни пилоти и че скоро ще бъдеш в Бръзбейн, беше по-важно. Полетът трая 4 часа. Въпреки предприетите мерки, главите ни цяла нощ шумяха с ритъма на самолета. В Бръзбейн прекарахме спокойна, разтоварваща вечер без програмни ангажименти. Вече бяхме си подредили полета до Белград и със сингапурските линии спокойно се върнахме в Сидни. Нямахме много време за финализиране на срещата във фирмата на Пейнтър и затова се сбогувахме в едно от кафетата на аерогарата. Освен това след месец очаквахме Пейнтър

206

в България, където можехме да дискутираме по-дълго. Полетяхме за Европа вечерта на 17 септември 1990 г. На другия ден в 17 часа кацнах в Пловдив, тъй като София не приемаше полети. Няколко години по-късно, през 1994 г., след успешни разговори с японския фонд за икономическо сътрудничество при прякото съдействие на посланика на Япония г-н Фудживара и с подкрепата на нашето Министерство започнахме да работим по проекта за решение на серните емисии от цинково производство. По тази програма беше включено изучаване на опита на японската металургия при решаване на проблема. Аз, заедно с Найден Михайлов – отговорен за проекта от наша страна, и Сийка Хрискова – финансов експерт на КЦМ по този проект, отпътувахме за Япония. Пътуването организирахме през Москва с намерението на „Шереметиево“ да се срещнем със старите познати от „Гипроцветмет“. В Русия бяха настъпили промени, за които имахме малко информация от първа ръка. На срещата се отзоваха двамата колеги – Владислав Маленков и Слава Собачкин. Аз и на тях се надявах, тъй като с тях имах по-близки отношения. Срещата беше колкото приятна, толкова и тъжна. „Гипроцветмет“ се беше преориентирал към по-дребни задачи и за проектанти от техния ранг беше работа за оцеляване. Владислав, като по-активен, беше решил да открие автосервиз, а Слава все още търсеше решение и беше изпаднал в емоционална дупка. Когато ги поканих да пием по едно питие и да поговорим в кафето, те веднага казаха, че не могат да си го позволят на „Шереметиево“ – много е скъпо за тях. Това наистина беше тъжно, но все пак пихме по едно питие от нас. Разделихме се с обещание, че при първа възможност ще се срещнем, но до днес не сме го направили. Жалко, че забързани по пътя често изпускаме дребни, но важни неща. Посред нощ полетяхме за Токио. Кацнахме на „Нарита“ около обяд. От „Марубени“, японската фирма, ангажирана с нашия проект, организираха транспорта до града. Разстоянието беше над сто и петдесет километра, но нямах чувството, че пътувам извън населено място. По продължението на целия път имаше сгради. За мен беше ужасяващо пътното строителство. Магистрали и кръстовища на 4 и 5 нива. Имаш чувството, че е пълен безпорядък, а всъщност организацията е така измислена, че не попаднахме в задръстване, камо ли да видим произшествие. Да, организация, но и самурайска дисциплина и чувство за ред. В Токио пространството за жилища е много ограничено. В районите за живеене имаш чувството, че гледаш къщи като макети. Малки на вид, а с всички външ-

207

ни атрибути, които подчертават японската архитектура и най-важното, може да е един метър пространството пред къщата, но задължително ще е засадено растение – било то тревичка или бонзай. Хората се движат тихо, забързани основно да се качат на влака или метрото. Беше февруари и ние се бях ме подготвили за зимен месец. Да, не беше топло, но в никакъв случай студено така, както е у нас. Океанът даваше своето отражение, омекотяваше климата. Първите посещения бяха във Фонда, където отново представихме целите на проекта и защитихме неговата екологична насоченост. Получихме одоб рение да представим проекта пред нашата държава, която да го включи в двустранното коопериране. След тези успешни срещи посетихме световноизвестната инженерингова компания „Меско“, която беше привлечена от „Марубени“ да работи по проекта от японска страна. Следваше по-приятната част на нашето пътуване. Трябваше да посетим един оловодобивен и един цинков завод далече на север. Пътуването беше с влак. Японският влак няма нищо общо с нашите представи за влак. Чистотата, бързината и сервизът бяха безупречни. Пътуването до Камиока траеше почти четири часа, но не можеш да се отегчиш. Най-интересно беше да гледаш малките селца и градчета, плувнали в светлина, а сред тях някои цъфнали по-рано японски вишни. Наистина – това бе източна екзотика, на която не можеш да се наситиш. В завода ни приеха по японски радушно и винаги с чувство на загадъчност. Те ти се усмихват, а ти не можеш да си обясниш защо. Заводът не впечатляваше с нови технологии, но серните емисии бяха решени успешно. Поддържането на процесите и оборудването беше безупречно и не видяхме някъде течове или разхвърлени за ремонт съоръжения. И тук личеше японската организация, ред и чистота. Подобни бяха впечатленията ни и от завода за олово. Тук серните емисии не бяха решени по най-добрия начин, но с умелото управление на процесите и материалните потоци проблемът беше омекотен. Попътно посетихме някои будистки храмове и исторически забележителности. Те също оставяха у нас чувството за високата отговорност на японското общество към историята и природата. Наближаваше краят на пътуването по страната и се подготвихме рано сутрин да потег лим към „Нарита“. Всичко вървеше подредено като по японски. Времето се влоши, но не толкова, че да ни притесни. Стигнахме на аерогарата. Вън валеше сняг на едри влажни парцали. Чекирането вървеше нормално и ние влязохме вече подготвени за полета. След малко обявиха, че поради развил се ураган летището се

208

затваря до отминаване на бурята. Самолетът, който трябваше да кацне от Виена и за който бяхме чекирани, е отклонен на юг и няма да кацне на „Нарита“ – извънредна ситуация, в която изпаднаха много пътници за различни дестинации, включително и ние. Успокоявахме се с това, че вече сме чекирани и летищните оператори трябва да намерят решение. По-трудно би било, ако не бяхме чекирани. Трябваше да се връщаме и да търсим хотел и нови заверки на билетите. Така, в очакване нещо да се случи, прекарахме целия ден. Към 9 часа вечерта обявиха, че ще се организира специален полет на АНА до Франкфурт и който желае, да се яви на изхода за отвеждане към самолета. Нашите билети бяха до Виена, но твърдо решихме да летим до Германия. Все пак ще бъдем в Европа. На изхода въобще не ни направиха въпрос, че сме за Виена – тяхната задача беше да ни отпратят. Настанихме се в самолета и зачакахме. Мина почти час, докато ни пуснат на пистата. На екран гледахме как самолетът рулира сред снежна равнина и не ни беше ясно откъде ще излитаме, когато с успокоение видяхме осветената огромна и чиста писта и чухме сигнала за излитане. Полетът премина спокойно, като прелетяхме над северния полюс. Пристигнахме във Франкфурт и аз тръгнах направо към полицейската кабина. Нашето положение не беше добро, нямахме виза – летяхме вместо до Виена до Франкфурт. Обясних на полицая положението и той с опита от подобни ситуации разпореди да почакаме. Доведе представителя на австрийските авиолинии, който следваше да се погрижи за нас. Представителят ни изкара транзитни визи, осигури ни хотел и самолет за следващия ден до Виена. Оттам се качихме на нашия самолет и благополучно се прибрахме в Пловдив. След това изпълнено с приключения пътуване още два пъти посетих Токио – веднъж да подпишем финансовия договор с Фонда и да представим държавната гаранция и следващия път с президента на България г-н Петър Стоянов, като член на държавната делегация. И двете посещения за мен бяха много приятни, защото си бях свършил работата и предстояха протоколни срещи и културни прояви. Япония я опознах основно при първото си пътуване. Замислих се. Струва ли си да злоупотребявам с моите пътувания. Останаха Мексико, Перу, Португалия, Испания, Белгия, Холандия Швеция, Русия с прекрасния Петербург, Англия и други европейски държави, но екзотиката при тях липсваше, а ние всички вече пътуваме навсякъде. Затова нека се върнем в нашата страна с нашите истории.

209

ИСТОРИИ СЪС СРЕДСТВАТА ЗА МАСОВО ОСВЕДОМЯВАНЕ През дългия си път много често се срещах и срещам с тези, които ни осведомяваха за събитията и за техните участници. Нарочно използвам старото понятие за този тип информиране, защото през осемдесетте години на XX век днешните понятия за медии, социални мрежи и други подобни бяха непознати. За КЦМ беше много важно да има вътрешна система за осведомяване, освен административната. Още от създаването си комбинатът издаваше заводски вестник „Трибуна на металурга“. Целта му беше не толкова информационна, колкото да представлява още една трибуна за партийната политика в развитието на колектива. С това вестникът не се различаваше от другите заводски и официални печатни издания. В същото време работеше и заводски радиовъзел, който повтаряше същите цели, но по време на работа. И двете средства бяха се утвърдили като дейност, която е необходима. Контролът за нейната ефективност беше на партийното ръководство, но издръжката се осигуряваше от стопанското ръководство. За дейността им работеше добра редколегия и заводски дописници и редактори. Изявени в това отношение бяха Тодор Василев, Динко Петков, Бояна Стефанова, Соня Ботева и др. Заслужава да отбележа Анка Ралчева, която се стараеше да въведе в работата на редколегията повече техническа информация, но това трудно се отдаваше. Настъпиха промените след 1989 г. Започнаха политическите борби в обществото, а ние – борбата за запазване на завода. В този период с изненада установихме, че нашият вестник започва да придобива все повече политически характер и да прави оценки за позиции, които въобще не бяха негова задача. Част от журналистите се заразиха от ентусиазма на колегите им от други вестници и надцениха положението си на издаващи заводски вестник. Друга част упорито защитаваха позициите на КЦМ и дори стигаха до крайности, които не бяха благоприятни както за тях, така и за завода. Все пак трябва да отбележа позициите и поведението на Тодор Василев и Динко Петков, които макар и по различен начин в много сложната политическа обстановка не позволиха да се петни името на завода и даваха гласност на усилията на ръководството да реши натрупаните проблеми. Преминавайки на новия пазарен прин-

210

цип за организиране на нашата икономика, отпадането на партийното ръководене на тази дейност и нашето решение да се дистанцираме от политическите партии и да се съобразяваме само с интересите на фирмата и държавните законови задължения, взехме решение да преобразуваме вестника в ново фирмено издание за икономика, пазари и социална фирмена политика. Така се роди „Бюлетин КЦМ“ – едно съвременно магазинно издание, което по качество и актуалност се сравняваше с изданието на Лондонската метална борса „Метал Бюлетин“. Списанието и до днес запази своя деполитизиран характер и всеки месец хората от нашите фирми получават актуална икономическа, социална и техническа информация от него. В началото на деветдесетте години за всички печатни и електронни медии ние бяхме най-благодатният обект за атаки. Имали сме много трудни моменти в комуникирането с журналистите. Когато един човек е дошъл при теб с вече готово мнение по въпроса и знае, че от него искат това мнение, нямаше сила, която да го промени. Имаше много такива политически писачи, но за тях не искам да си спомням, защото имаше и много честни и разбиращи проблемите журналисти, които се стараеха да бъдат обективни, макар да знаеха, че едва ли ще публикуват материалите им нередактирани. Някои от тях искам специално да спомена. На един от митингите, организиран за затваряне на КЦМ, бяха довели и деца от Куклен. Обстановката беше трудна, но да използваш децата с политическа цел, беше недопустимо. Журналистката на пловдивската телевизия Веселина Божилова ми зададе въпроса как ще коментирам този митинг. В този момент към нас се приближи една жена с 5 – 6 годишно момче и започна да реди махленски клетви, че сме разболели децата им. Аз се опитах спокойно да кажа нещо и погалих по главата момчето, което личеше, че пращи от здраве. Тази жена така злобно измъкна детето, че си помислих, че това не е майка му. Обърнах се отново към Веселина и на свой ред я попитах тя какво ще каже в своя репортаж. Погледът ѝ беше смутен и тъжен, само промълви: „Този народ е полудял!“. Репортажът ѝ беше кратък – без коментари. Тя и до днес е един добър журналист, работещ по много тежка социална кауза. Телевизията по това време беше най-въздействащата медия. Предстоеше заседание на Министерския съвет, на което щеше да се обсъжда съдбата на КЦМ. Имахме информация, че на това заседание правителството ще вземе решение за затваряне на завода. Да получа достъп до БНТ, беше почти невъз-

211

можно, но една журналиста – Даниела Кънева, ми даде надежда, че ще направи всичко възможно да се появя в блока на новините и дa апелирам за разумни решения. Не зная как го направи, но в деня преди заседанието Асен Агов ми даде 1 – 2 минути в централните новини да предам моето послание. Всички казваха, че съм бил много напрегнат, но каквото е трябвало – съм го сторил. Говорейки за телевизията искам специално да спомена една журналистка, която много често взимаше отношение по въпроса за КЦМ. Тази журналистка обаче имаше различно виждане за нещата и насочваше нашия поглед в друга посока. Тя ни караше да помислим и за хората, които работят там и за това при какви условия работят. Интерпретацията ѝ на проблемите беше особено важна за мен. Винаги съм считал, че решаването на натрупаните проблеми в екологията решава и въпросите за по-добрите условия на труд, за сигурен доход на работниците и служителите и за нормален живот на техните семейства. Тази позиция защитаваше и известната на цяла България журналистка – Нери Терзиева. По онова време такава журналистика, каквато тя правеше, беше рядкост. В повечето случаи журналистите, независимо от какъв вид медия идваха при нас, не излизаха от кръга на екологията и какво правим за нея. Разбира се, по тази тема хората проявяваха по-голям интерес. Малко журналисти обаче навлизаха в икономиката и успяваха да покажат, че инвестирането в екология е икономика, която трябва да укрепи конкурентната способност на фирмата, да осигури работни места и да реализира положителен резултат за държавата. Михаил Ванчев е един от тези журналисти, които бързо излязоха от кръга на въпросите и отговорите за екологията и навлезе в икономиката и инвестициите. Той и до днес често се връща към политиката за развитие на фирмите, анализирайки очакваните и постигнатите резултати. Има и други положителни примери за обективно информиране на обществото. Радостното е, че вече е изживян периодът на деветдесетте години на миналия век и журналис тите все повече могат да се чувстват свободни в показване на истината. И ако телевизията доскоро беше силно въздействаща, то днес мисля, че се проявява друг феномен – социалните мрежи. Те превземат информационното поле. Моето притеснение е, че ако досега разчитахме, че в гилдията на журналистите може да се търсят хора, отговорни за обективната информация, то

212

социалните мрежи са открита и неконролируема платформа. Дано лудите в тези мрежи са по-малко. Захванах се с тема, която не ми е сила, но изразявам моето усещане по въпроса. Дано не съм прав, въпреки че все по-често се убеждавам – страхът ми се потвърждава.

СРЕЩИ С ЕМБЛЕМИ НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА В житейския си път имах възможност да се срещна с личности, които бяха икони в културата ни, а и днес все още са на висота. Незабравима ще остане срещата ми с Константин Кисимов, който изрецитира пред нас „Опълченците на Шипка“. И до днес си спомням атмосферата в залата. Деца, родители и учители минути стояхме като омагьосани, преди да избухнем в ръкопляскания и в очакване на следващото изпълнение. Такова силно обаяние от изпълнение на артист и до днес не си спомням. В моите юношески години не по-малко ме впечатли друга една личност – Емил Димитров. Като войник той често свиреше и пееше на младежките забави в Дома на народната армия в Асеновград. Моята сестра и приятелките ѝ не пропускаха да участват в тези срещи с изгряваща звезда и тихо си мечтаеха момичешки неща. За мен обаче песните на младия Емил носеха много красива музика, и то с френски дух. При него и музиката, и изпълнението бяха красиви. По-късно, когато стана величие на естрадата, той запази тази красота. Днес, слушайки песните му, имам все същите усещания за красива, задушевна и незабравима музика, проникнала в моето съзнание преди повече от петдесет години. През студентските си години в столицата имах възможността по-често да се наслаждавам на изпълненията на нашите артисти, да слушам нови звезди на музиката и естрадата, но те оставаха настрани от всички нас, които им се възхищавахме като публика и техни почитатели. Чувството на досег с тях, на което се радвах през предишните години и при други изпълнители, вече го нямаше. Установявайки се в Пловдив през седемдесетте години, от отношението на творческата интелигенция към културата много скоро усетих, че в този град има нещо по-различно от 213

столицата. Това ми навяваше спомени от детството, когато подготовката на семейството ни да отиде на театър или друго представление беше изключително важно събитие. Може би звучи малко провинциално, но истината е, че тръпнехме в очак ване за срещата с всеки спектакъл с усещането, че ще се случи нещо хубаво. В Пловдив имах усещането, че културният живот е зареден с красота. За мен театърът на Пловдив има най-силна позиция в културата. Театралните постановки от много години са доказателство за голямото майсторство на режисьори и артисти. Не бих искал да заема мястото на моята приятелка театроведка Пенка Калинкова и да правя професионален анализ, но не мога да не споделя, че артисти като Димитър Панов, Златина Тодева, Цветана Манева, Стоян Миндов, Георги Василев, Мариус Куркински, Камен Донев и още много други, създали силни театрални герои, които ще си спомням често. Не искам да забравя и Надя Тодорова (баба Нада), която съм гледал още като ученик в театъра в Асеновград. Много обичам театъра и когато през 2012 г. изгоря голямата сцена на Пловдивския театър, страдах с цялата си душа. Активно се включихме да помогнем за нейното възстановяването. Днес след усилията на директора Кръстю Кръстев и благоразположението на Министерството на културата имаме нова, възстановена зала. И съм изключително горд, че там има следа и от КЦМ (вгледайте се в завесата и ще откриете добре втъканото наше лого). Един човек, мой набор, случайно или не, ми стана приятел покрай театъра. Пловдив гостоприемно прие идеята на Стефан Данаилов и Сотир Майноловски в града да се провежда есенен театрален фестивал „Сцена на кръстопът“. Такава инициатива изискваше сериозна организация и спонсориране. Общината в лицето на кмета Спас Гърневски даде своята подкрепа, а бизнесът на Пловдив също се включи по подходящ начин. Организацията беше в ръцете на Димитър Малашинов и фондацията на името на фестивала, но душата беше Стефан. Повече от двадесет години той осигурява за фестивала най-добрите постановки на българските и чуждестранни театрални трупи. Тези представления са наистина страхотни празници не само за града, но и за театралите от цялата страната. Независимо че Пловдив е люлка на съвременната култура на Нова България, той винаги е бил в сянката на София. Едва в 1964 г. се разкрива филиал на Консерваторията и чак през 1971 – 1972 г. филиалът извоюва правото на самостоятелно висше учебно заведение под името АМТИ. Въпреки това

214

музиканти като проф. Асен Диамандиев, проф. Иван Спасов, проф. Анастас Славчев и неговата съпруга проф. Дора Славчева показаха големите възможности за развитието на музикалното изкуство и за изявата на младите творци. Следа в градската култура остави и диригентът и ръководителят на пловдивската опера Борислав Иванов. С неговото идване се даде нов тласък за издигане на оперното изкуство в града под тепетата. Той постави началото на Вердиевите тържества на Античния театър. Днешното ръководство на операта в лицето на Нина Найденова и на нейния екип продължава тази линия за развитие на оперното изкуство и привлича все повече почитатели от по-младото поколение. Оценявайки усилията на ръководството на операта да прави съвременни и мащабни постановки в условията на лоша база като зала и техника, инициативна група от пловдивчани, в това число и аз, организирахме подписка за изграждане на Дом за операта като център за музикално, оперно и танцово изкуство. Подписката внесохме в Общинския съвет. Как ще се развие тази идея в конкретната обстановка в града и в страната не мога да кажа, но съм уверен, че нашите дейци на музикалното изкуство ще продължат да ни радват със своите изпълнения. Учителят ми по рисуване в гимназията – Георги Ковачев – беше много интересен човек. Той не искаше да ни направи художници, а да се научим да разбираме и ценим живописното изкуство. Истината е, че не станах майстор на четката, но от него се научих как да гледам една картина и как да разбирам идеята на художника. До преди няколко години този негов съвет и урок ми вършеше работа, но в последно време за много картини ми трябва специално тълкуване, а най-често започвам да си създавам своя визия за видяното. Може би това е новата свобода в рисуването, когато си обясняваш нещата така, както сам ги разбираш. Всъщност едва ли има изкуство, в което естетическото преживяване на творбата да не е вид съавторство. Покрай Георги Ковачев обаче двама мои съученици израснаха като добри и много колоритни художници. Първият беше Коста Форев – човекът „скеч в живота“ и „гротеска в рисуването“. Неговият паноптикум от картини показва по неповторим начин живота на провинциалния град с характерните лица, обичаи и бохемски живот. Коста (Коко) си отиде много рано, но картините му живеят у нас и в чужбина. Аз също успях да се сдобия с няколко негови творби и с удоволствие ги гледам. Другият мой съученик – Иван Любенов, също се изгради като

215

своеобразен художник в пейзажа и в съвременните форми. Често прави изложби с добър успех. Повлиян от Георги Ковачев и с прякото сътрудничество на известния галерист Димитър Инджов в КЦМ се заехме да създадем колекция от картини на български автори. Започнахме малко импулсивно, но впоследствие колекционирането стана тематично. Работата продължи доста години, докато накрая набрахме смелост да издадем първи том на нашата колекция – български класици. След няколко години издадохме и втори том – съвременни български художници. Две прекрасни книги, които пораждат истинско удоволствие, когато човек разлиства страниците им и се запознава с произведенията на значими български творци от различни поколения. Съдбата ме срещна с много писатели и поети, журналис ти и документалисти. Всички пишеха много интересни неща, особено във времето на промените в нашето общество в края на XX и началото на XXI век. За да не изпадам в подробности и маловажни срещи, ще спомена само трима, които са представители на това време, но са от различни поколения. С Константин Дуфев се запознах през деветдесетте години, когато не беше държавен служител, а пишеше своите изследователски романи за историята ни и за нейните големи имена. Многотемието, по което работеше, ме изуми, а и романите, които издаваше, можеха да се нарекат изследователски дотолкова, доколкото данните и фактите бяха достоверни. Това бяха за мен високо стойностни белетристични произведения, които далече надхвърлят сладникавите исторически и любовни романи. Искам да подчертая, че той беше потънал в темата за Левски и винаги се вълнуваше от четирите въпросителни след „Народе????“. Търсеше отговори за онова време, търсеше отговори и от нашето време и нашите оценки за неговото дело. Запалени от страстта му, помогнахме на Дуфев да издаде няколко книги, посветени на Левски, на Паисий Хилендарски, книга за Трихълмието, за Колю Фичето и др. Другата личност, която искам да спомена, е един колкото известен, толкова и спорен журналист, който има много пиперлив език и не премълчава нередните неща от нашето съвремие. Този журналист е Иван Тенев, много често познат като Агент Тенев от предаванията по БНР. През последните години той е известен блогър и още по-свободно и безпощадно критикува нашето общество и управляващите ни. Впечатлява ме неговата ерудиция и социална чувствителност. Понякога стига до черни краски, но никога не прекрачва интелигентния език. Ще си позволя да цитирам едно негово стихотворение, публикувано през

216

лятото на 2016 г. Това стихотворение ме стъписа, но като се огледах какво става около нас и у нас, приех, че има основание.

ДЪРВО БЕЗ КОРЕН

В свойта си страна сме чужденци… Във чуждите държави – емигранти… Превърнати във кукли на конци, погубваме любови, чест, таланти… Дърво без корен… Корен без дърво… И тук … И там… Забравени от Бога!… По-лошо, даже!… В собствения дом – във същност сме несретници бездомни!… Във свойта си страна сме чужденци… Безгласници… Сиротници… Без племе… Макар окати – ходещи слепци!… Безродници с души осакатени!… Във свойта си страна сме чужденци… Покорно стадо в път към скотобойна… Под звън лъжлив на радостни звънци, дори и мреме коленопреклонно… Иван Тенев

За третата личност ще ви разкажа отделно, защото заслужава специално внимание.

217

МОИТЕ СРЕЩИ С НИКОЛАЙ ХАЙТОВ Има срещи планирани, има срещи случайни. Има срещи очаквани, има срещи неочаквани. Каква би била срещата с мъдрец, майстор на словото, което си слушал и научил още от дете? Това може би е мечтаната среща. Та думата ми е за мъдреца. Какво очакваш от него – омайващи думи, поучителни истории или… Мъдрецът ще те покори с малко думи с много смисъл, с жив и окуражаващ поглед. За този мъдрец бях чел много – от други за него и от него за хората. С неговите разкази, повести и актуални есета, където се пресичат шарките и кристалите на житейския калейдоскоп, ставаш по-устойчив, по-пречистен, по-влюбен в живота. Така настроен в началото на 90-те имах шанса най-сетне да се срещна лице в лице с него – Николай Хайтов. Първата ми среща беше в качеството му на народен представител, което малко ме притесни. Разговорът се проведе в служебния ми кабинет и беше белязан с подчертана дистанция между един депутат и един директор, които не се познават лично. Такова беше началото. С остър и хаплив език ми натяк на, че мястото на този завод не е избрано правилно и причината за това е, че големият комин е построен върху неговата нива. Приех предизвикателството и изказах съжаление, че по този начин се е отклонил от земеделския живот, но то е било за добро, за да напише много важни за българите неща, а не да продава пловдивска капия. Така засегнах може би най-тънката струна за разговора. Темата бързо се смени и започнахме да дискутираме за шиповете на неговата „Бодлива роза“. Като работещ в област, която генерира екологични проблеми, имах ясната представа за тях и за възможността те да се решат. За това трябваха добри проекти, добра стратегия за печеливша дейност и инвестиране, при което екология и технология няма да се разглеждат поотделно, а избраните технологии трябва да съдържат в себе си и решенията за евентуални екологични проблеми. Не останах длъжен, като му отвърнах, че и тяхното поколение носи отговорност за късното пробуждане на „бодлите“ в нашия живот. Сега цената ще е по-висока. Хайтов представяше много уверено своята позиция за любовта си към гората, за огромната работа, която трябва да се свърши, но не скри огорчението си, че много се „нацапа“ на-

218

шата природа. Дано сега, с промените, хората да започнат да ценят повече благата, с които сме надарени. Раздялата ни на тази първа среща беше твърде протоколна. Аз го уверих, че като управляващ КЦМ няма да се отклоня от пътя да намаля вредното въздействие на индустрията върху природата и здравето на човека. Обещахме си скоро да се срещнем и да продължим разговора. Доста време мина от тази първа среща. Той вече не беше депутат. Имах информация за неговите проблеми в писателския съюз. Пряко или през приятели го окуражавах, че има много по-важни неща, за които си струва да се ядосваш, за това пиши – то е най-важно. Живата връзка с него поддържаше Коста Дуфев. Преди един празник на Св. св. Кирил и Методий Хайтов беше в село Яврово и си уговорихме среща в нашия клуб „Тунела“ в Пловдив. Този път обстановката беше много по-приятна от служебната. Не го изненадахме с напитки и специалитети. Ако бяхме му предложили някои родопски постни ястия, сигурно щеше да бъде по-доволен. Като нямаше ядене и пиене, заговорихме на интелектуални теми. В срещата участваше и Коста Дуфев, който подкрепяше мнението ми за някои писатели, имащи авторитет днес, тъй като Хайтов трудно признаваше действащи авторитети. Водехме разговора все към „дивите разкази“ и Родопите, към родопчаните. Любовта, с която той говореше за прототипите, беше очароваща. Това, което ми направи впечатление, беше, че за него родопчаните са българи и никога не акцентираше на религиозните различия – нещо, което се подчертаваше от други, а и до днес обществото ни не се е излекувало от този синдром. Когато говориш с творци от висока класа, винаги трябва да внимаваш за кого изказваш мнение. Един друг писател, който ме е впечатлявал, беше Радичков. Споменах, че е диаметрално противоположен по място на събитията (Родопите и Северозападна България), но и двамата описват душата на обикновения българин, чистотата на отношенията между истинските човеци. Хайтов ме погледна с ревнив поглед, измърмори нещо неразбираемо, но явно не му беше приятно до него да поставям друг писател. Може би това е психологически проблем на големите творци. Спомням си още една среща, която беше почти кризисна. В Съвета на директорите постъпи писмо от фондация „Васил Левски“ да подкрепим идеята на Радой Ралин да се отпечата сценарий за филм за Апостола. В Съвета нямахме колебание – щом става въпрос за Левски, безусловно подкрепихме молбата. След

219

като се появи съобщението, че нашата фирма е подкрепила издаването на сценария, Дуфев ми се обади, че Хайтов иска да се срещнем. Това не беше проблем. Срещнахме се отново в „Тунела“. Нашето настроение беше ведро, но той беше като тъмен облак. Поздрави вяло и направо изригна: „Какво сте направили вие? Искате втори път да обесите Левски!“ Това ни смути, особено Дуфев, за когото темата Левски беше свята. Хайтов не ни остави време да отговорим. Веднага попита защо сме се ангажирали да подпомогнем издаването на сценарий, който няма да каже истината за Левски. Когато Хайтов заговори за Левски и за търсенето на истината за неговия гроб, просто слушаш мълчаливо и като омагьосан словата му и жадно поглъщаш думите. Този път Хайтов насочи разговора към това, какво са направили българите приживе и какво правим ние днес за Левски. Беше болезнено критичен в преценките си и това обясняваше острота на реакцията му за нашите действия в подкрепа на сценария (който впрочем така и не видя екран). Опитах се да намеря някакви оправдателни думи, но без успех. Спорът постепенно поутихна и продължихме по-спокойно нашия разговор, но дълго още говорихме за катаклизмите в душата на българина от последните години. За финал от срещата ми остана мисълта на Хайтов, че когато искаме да направим добро на някого – да помислим не правим ли лошо на друг, което е по-голям грях. Една много кратка среща в моя кабинет се състоя в периода, когато Хайтов имаше сериозни проблеми в Съюза на писателите. Всичко се афишираше като борба на идеи, но голата истина беше, че имаше борба за овладяване на материални придобивки и власт. Той беше тръгнал към София по подобни дела и имаше делови и мрачен вид. Аз бях зает с един интересен проект, имащ пряко отношение към екологията. Обясних му някои интересни неща по проекта и му казах, че още един шип от бодливата роза ще бъде очистен. Споменавайки за това малко книжле от края на XX век, решихме че много хубаво ще бъде да се напише „Бодливата роза 2“, която да покаже какво направихме 30 – 40 години след първото ѝ написване. Да, в природата много изцапахме, но и много почистихме. Въпреки това никога няма да е достатъчно. Хайтов се развесели за малко и прие идеята, но после отново притъмня и добави: „А какво стана с хората? Какви са те сега?…“. В думите му имаше много тъга и неудовлетворение. С Николай Хайтов се срещнах твърде късно, но съм щастлив, че имах този шанс. Авторът на „Диви разкази“ беше и тих като родопски повей, и могъщ като буреносен облак, когато

220

защитаваше позиции. Отиде си от нас в началото на новото столетие, покосен от коварната левкемия. Думите на този пламенен сърцевед на българската душевност и неговата сурова житейска философия ще ме вълнуват винаги. В Асеновград издигнаха паметник на Хайтов, за изграждането на който помогна и КЦМ. Паметникът трябва да напомня за делото на човека и писателя Хайтов, както и за утвърждавания от него истинския патриотизъм. Всеотдайни родолюбци като Хайтов не се раждат често.

ЗА НЕЗАБЕЛЕЖИМИТЕ, НО ВАЖНИ СПЪТНИЦИ Когато трябваше да поема управлението на КЦМ, за мен беше ясно, че много неща като професионалист знаех и можех да направя, но да бъда директор, нямах и идея какво ще ми се налага да преодолявам. Бившият ми директор от ИЦМ ме посъветва около мен да има професионалисти – икономисти, счетоводители и юристи. Оказа се обаче, че за нормалната работа на директора са необходими и хора, които остават незабележими, но са важни. Често техните действия са скрити за колектива. Голяма част от колегите нямат реална представа в какво точно се състои работата на тези хора и трудно могат да оценят приноса им за директора, а от там и за фирмата. Следващите редове ще отделя за тези толкова важни за мен сътрудници. Започвайки работа като директор, злите езици творяха истории как ще сменя секретарката, тъй като тя вече е била такава на трима предишни директори. Приказки, лишени от логика, защото какво по-хубаво е да имаш секретарка, която познава в детайли и доброто, и не толкова доброто от преди, познава хората. Мария Трендафилова беше секретарка още от времето на първия директор на завода. Беше започнала работа веднага след гимназията. Жена с голям житейски опит и готовност да изпълни всяка поставена задача, която е по силите и компетенциите ѝ. Мария не беше от младите префърцунени секретарки, но беше истински пазител на спокойствието за работа на ръководството и рядко някой можеше да ѝ противо221

речи. Като всички нас и тя си имаше своите проблеми, личеше, че понякога не си доспива вкъщи, но неразположението ѝ никога на ставаше за сметка на служебните ѝ задължения. Когато трябваше да поема фирма „Олово и цинк“, тя дойде с мен в новия офис и през следващите две години изпълняваше със същата упоритост работата, която вече беше много по-разнообразна и по-трудна. След закриването на фирмата Мария Трендафилова се пенсионира и ние ѝ благодарихме за дългогодишната ѝ всеотдайност. С моето завръщане в КЦМ като секретарка заварих едно младо момиче, което нямаше опита на Мария, но имаше същия твърд характер и изключителна коректност. Красимира Димитрова беше завършила гимназия и продължаваше висшето си икономическо образование задочно. Тя беше със съвременно средно образование, с познания по езици и компютри. В същото време беше израсла в семейството на металург. Нейният баща Атанас Димитров беше ръководител на цинково производство, а по-късно и главен инженер на завода. Краси беше много добра секретарка, но тази работа не беше нейното призвание. След като завърши висшето си образование и след една вътрешна реорганизация, тя премина на работа в КЦМ ТРЕЙД като търговец, а по-късно като заместник на изпълнителния директор Анета Панайотова. Явно амбициозна натура, след известно време напусна добрата си позиция във фирмата и започна самостоятелен бизнес със съпруга си. По стечение на житейските обстоятелства днес тя сама управлява семейния бизнес. За мен не беше лесно да направя подбор за нов секретар. Нека да направя едно уточнение. Още от началото на деветдесетте въведохме понятието технически сътрудник, а някои фирми избраха асистент на директора, което по същество не променяше задълженията и при трите наименования. Те бяха секретари. Във фирмата имаше доста кандидати за мястото на Краси, имаше и доста ходатайства. Естествено решението си беше мое. Аз търсех човек с твърд, но човеколюбив характер. В същото време трябваше да познава обстановката по места и хората, да има познания по съвременните комуникации и езици, да разбира от технологиите в производството. Не на последно място да има неразривна връзка с КЦМ. Такъв човек се оказа Мирослава Проданова – инженер по автоматизация на производствата, отговаряща и на другите мои изисквания. Родителите ѝ, вече пенсионери, бяха работили в завода от неговото основаване. Мирослава оправда моите очаквания и при

222

всички ситуации беше на необходимото ниво да защити КЦМ и нашата политика. Тя беше търсен партньор за хората от фирмата, които очакваха от нея компетентни напътствия, преди проблемът да дойде за решаване на най-високо равнище. Днес тя е представител на ръководството по Системата за корпоративно управление, Системата по ИСО и трудовите отношения на персонала, постоянно е в помощ на председателя и заместник-председателя на СД. Следващите редове са за един мой спътник в работата, който вече 30 години стои като стожер до мен – Иван Калков ски. В началото на моята работа като директор усещах особеното отношение на хората към шофьорите на директорите, в което се долавяше принизяване на тяхната работа. Не одобрявах това, защото разбирах потребността от добрия синхрон между шофьора и ръководителя. В един разговор с Илия Петров, дългогодишен директор на КОЦМ на Гара Искър, по повод на темата той ми даде много смислен аргумент в защита на шофьора на директора. Знаете, че когато ни привикваха в по-горните административни и партийни инстанции, обикновено не беше за похвали, а за наставления и критика, че нещо не сме свършили така, както още по-горните инстанции искат. Следваше спускане на нови задачи, които често бяха неизпълними, тъй като желанията и възможностите са много различни неща. Естествено за изпълнението на задачите отговаря директорът. След едно такова съвещание излизаш разнищен, незнаещ как да постъпиш с новите задачи. Ако в такова състояние се качиш в колата, катастрофата ти е сигурна. Шофьорът е за това – да осигури спокойствие, за да помислиш накъде да потеглиш с проблемите. Това разсъждение беше точно, защото го бях изпитал, но не се бях замислял по този начин. След тези по общи, но важни думи за шофьора на директора да се върна към Иван. В началото имах друг шофьор – Савата. Повод за избора на нов шофьор беше доставката на първата западна кола микробус „Фолксваген“. Много мераклии имаше да му станат водачи, пък колата беше на разположение на директора. Началникът на автотранспорта заедно с няколко по-дългогодишни шофьори стояха пред колата и гледаха завистливо. Всички мечтаеха да карат нещо по-модерно, а не старото „Жигули“. В същото време до колата спря една газка, шофьорът слезе от нея и без да обръща внимание на нашия разговор, започна да разтоварва материали за склада на администрацията. Направи ми впечатление, че чевръсто си свърши работата, но с едно око поглежда към фолксвагена. Запитах

223

Бързински, началник на автотранспорта, кой е този шофьор. Оказа се, че скоро се е уволнил от казармата, завършил нашия техникум и е тук по разпределение. Интересно съчетание за начинаещ работник в КЦМ. Без много да обсъждам, разпоредих шофьор на фолксвагена да бъде това момче, на което току-що научих името му. Така вече много години независимо от големите турболенции във фирмата Иван и днес е „шофьорът на г-н Добрев“. Оказаното му доверие като млад работник, неговите професионални и човешки качества го направиха една от най-популярните личности в Групата. През последните години той получи и повече отговорности по стопанската част на КЦМ 2000, но основното е, че осигурява надежден транспорт от висока класа на ръководството и на служителите. За трите десетилетия съвместна работа сме имали много приятно сътрудничество. Имали сме и много тежки моменти, за които не искаме да си спомняме, но двамата сме ги преодолявали. И така до днес… когато аз имам много внуци, а той, вече с хубаво семейство, има и внучка. Да са живи и здрави! Преди промените от 1989 г. да говорим за „Връзки с обществеността“ звучеше доста отнесено. Връзките се осъществяваха по друга, партийна и административна линия, и то в твърдо определен порядък. Дотогава най-често използвахме рекламата да покажем нашите постижения, участието в панаири или давахме информация на изпратен журналист да напише статия. С промените и на този фронт настъпиха някои новости, които в началото ни смутиха, защото не владеехме общуването със съвременното, открито за дискусии общество. Въпреки липсата на опит и инфарктните ситуации, пред които беше изправена фирмата, трябваше да се справим с това предизвикателство. Да наемем външен човек в онази ситуация, беше най-неразумното решение. На пазара на труда вече имаше новоизлюпени специалисти по „Връзки с обществеността“, но те едва ли можеха да си представят нашето дълбоко и бурно море от проблеми. Тази дейност можеше да се повери на човек, който вече се е слял с проблемите на КЦМ и има фундаменталната подготовка, макар получена в друга политическа обстановка. Това беше Мара Русинова, която дотогава водеше рекламата и връзките със средствата за масова информация. Наименованието се промени по-късно, но от самото начало на новата ни политика по връзките с обществеността Мара застана с много изчистена стратегия, която ръководството прие и създаде условия за постоянното ѝ изпълнение. След черния пиар по повод нашата работа посте-

224

пенно, крачка по крачка започнахме да променяме този имидж на фирмата. Вече по-спокойно и уверено разговаряхме с хора, организации, местна власт, телевизии, радио и преса, следвайки утвърдената политика. Главният човек за постигането на по-спокойната обстановка около КЦМ в тази област беше Мара. С контактите, с упоритите дискусии с журналисти от медиите тя даваше все по-голяма прозрачност на нашите усилия и резултати. Този труден период продължи почти десет години, за да стигнем до момента, в който всички да гледат към нас с доверие. Днес ако в обществото се знае, че нещо се прави с участието на КЦМ 2000, болшинството са уверени, че то ще стане. Това е резултат на упоритата работа на ръководството и от добрата работа на Мара Русинова. Имаше и едно много приятно задължение в длъжността на Мара – представянето на нашата фирма в социалния и културния живот на обществото в района, а и в страната. Несъмнен успех в това отношение са ежегодно организираните лагери за децата на Куклен и Брестник. Годишните Програми за социално сътрудничество с общините Куклен и Асеновград, спонсорирането на културните мероприятия в Пловдив, участието в редица събития в подкрепа на фондация „Пловдив 2019“. Не се наемам да изброявам всички наши участия в социалния и културен живот, но те са важен елемент от корпоративната ни политика да запазим реномето на Групата в обществото така високо, както е в бизнеса. Нашата фирма вече навърши 55 години. За всеки кръгъл юбилей провеждаме голяма имиджова кампания, която оставя трайна следа не само сред нашите хора, но и сред хората от градовете и селата около КЦМ. Креативността на Мара тук се изявява в най-голяма степен. Издаването на двата тома с картини от художествената колекция на КЦМ, издаването на книгата „Хрониките на един успех“, професионални каталози и други издания не биха видели бял свят без пряката намеса на Мара. И до днес тя работи на този невидим за колегите, но важен за фирмата фронт. Надявам се да подготви достоен заместник, който да продължи нейната дейност със същото разбиране и чувство за отговорност.

225

ПО-СПЕЦИАЛНИ СРЕЩИ Днес е 6 септември. Рано сутринта камбаните на пловдивските църкви биеха тържествено – ден на Съединението и празник на Пловдив. Тези камбани ми напомниха, че по своя път съм имал много срещи с духовни лица от обикновения и висшия клир на нашата православна църква. Всички са оставяли в мен чувството на уважение за тяхното благородно духовно усилие да поддържат вярата на хората в християнството. За тях това означаваше да се постигне тържество на любовта, на уважението помежду им, да няма лъжа, да няма кражби и въобще да спазваме десетте божи заповеди. Не се наемам да навлизам по-дълбоко в тази от векове неизчерпаема тема, надявам се това успешно да го правят днешните духовници. Виждам как висшият клир се подмладява. Тези млади духовници владеят съвременните възможности да достигнат със словото си до младата публика и да печелят повече привърженици за православието. Ярък представител на това поколение духовници е пловдивският владика Николай. Надявам се неговите усилия да се увенчават с успех. От малък съм израсъл с християнските добродетели, защото в семейството ми цареше този дух. Моята майка беше силно вярваща и със собствено мнение за това, как да се отнасяме към религията и Бога. Тя беше убедена, че между тези две понятия има разлика, което не я правеше по-малко християнка. За нея човек трябва да търси Бога на първо място в себе си и да общува с него в усамотение. В църквата тя не чувстваше, че се доближава до Бога. Там имаше много суета. Затова пред домашния иконостас намираше онзи духовен досег до вярата в Бог, към който се стремеше. Нейното поведение се предаваше и на нас и беше в унисон с външната обстановка, където да се говори често на тези теми, със сигурност довеждаше до проблеми. Като майка ми и аз предпочитах да ходя в църквата по големи празници, за да усетя величието на Възкресението или Рождеството, но в повечето случаи домашният иконостас беше нашата църква и пред него беше нашата молитва. Със съзряването и навлизането в науката започнах да си задавам по-често въпроса за Бога и религията. Моята почит към християнството и до днес не е намаляла, но израснал в атеистично общество, Бог звучеше като мистицизъм. Науката много често ме изправя пред невъзможността да си отговоря на редица процеси и факти. Това ме караше да си мисля, че има първопричина, която е извън нас. Опитвахме се да

226

си обясняваме нещата с това, че теоретичните и техническите средства не ни достигат и ще дойде време, когато ще си отговорим на всички въпроси. Днес обаче учени от глобална величина все по-често считат, че вселената и животът имат божествено начало. Четейки Хокинс не мога да не се съглася с него. Въпреки нарастващите ни познания ние все още не можем да обясним много явления без намесата на Бог. За мен идеята, че Бог е всичко около нас и че самите ние сме божествен продукт, ни дава най-вече морална устойчивост и шанс да продължим напред. Човек може да усети това, когато се опита да бъде насаме с Бог. В такива мигове може да почувстваме колко сме близо или колко сме далече от своя божествен произход. Увлякох се в нетипична за мен тема. Искам да се върна към срещите с много добри и заслужили уважение хора, посветили се на служба на църквата и на Бог. Поп Борис от „Свети Димитър“ в Асеновград съм запомнил с това, че ме е кръстил в християнската вяра и всяка година на рождения си ден ходех да го почерпя с нещо, приготвено от майка ми. Осанката на поп Борис беше библейска – висок, с бяла брада и строго поведение, но с благ и приветлив поглед. Дори като укоряваше някого, изражението му беше приятно. От малък всяко лято прекарвахме със семейството по 7 – 8 дни в Бачковския манастир. Бях станал приятел с някои монаси, но най-добър за мен беше дядо Коста (Коце). Влизайки в неговата килия, попадах в приказен свят, а когато той започваше да ми говори библейските притчи, направо забравях къде съм. Най-впечатляващ за мен си остана от онова време игуменът Йона. Той стоеше строго на трона и следеше как се спазва канонът. Дори майка ми веднъж се притесни от неговата забележка за нещо, което не е направено както е редно. Излезеше ли от храма, той се преобразяваше. Говореше с всички и нямаше и следа от строгото му поведение. Особено неузнаваем беше на вечерите с гостите на манастира. Сега, минавайки край костницата, където е гробът на Йона, той винаги е пред очите ми в тежките си одежди на игумен. Години по-късно имах възможността да бъда често с дядо Наум, следващия игумен на манастира. Той беше много ерудиран духовник и полагаше големи грижи да се възстанови славата на този стар и важен манастир. Здравословното му състояние не беше добро и полагаше огромни усилия, за да изпълнява служението си. Няколко от събитията с него дълго няма да забравя. През 2003 г. на посещение в Пловдив трябваше да дойде Йоан Павел, главата на Римокатолическата църква. Кметът

227

Чомаков пое инициативата да се направи копие на иконата на Света Богородица от Бачковския манастир и да се подари на госта. Иконописецът Ганчо Ганев беше готов да изработи иконата, но обковът беше от сребро. Ние поехме ангажимент да предоставим среброто в подходяща форма, за да може да се оформи обковът. Копието стана много красиво, а среброто с нашата най-висока чистота грееше над образа на Богородица. Подготвяше се ритуалът по освещаването и изнасянето на иконата от храма. Това трябваше да бъде извършено от дядо Наум, а той не идваше. Заинтересувахме се с Чомаков какъв е проблемът. Секретарят Славчо Кисьов ни каза, че игуменът е много зле и не може да движи краката си (страдаше от сърдечно-съдово заболяване), но му е заповядал да не допусне друг да освети иконата. дядо Наум дойде с голямо закъснение в цялото си величие с тежките одежди, трудно местеше краката си, но не позволи на никого да го подкрепя. Усещах какви мъчителни усилия полага да се справи със задачата си, но не пропусна нищо от ритуала според думите на Кисьов. Разреши да изнесем иконата и аз заедно с Чомаков я понесохме на двора под звъна на камбаните. Моментът беше много тържествен. Скоро след това от някои религиозни нравоучители прочетох, че решението да се подари копие на иконата е неправилно, тъй като католици и православни имат неизгладими противоречия. В корените на християнството за мен – обикновения човек, няма противоречие. Аз бях морално удовлетворен от моята роля в това събитие. След месата на площада, където папата и дядо Арсений (пловдивският владика) бяха седнали на равнопоставени столове, свещеници поднесоха иконата и тя беше приета с благодарност и надежда за успех на всички вярващи християни. Аз звъннах на секретаря на манастира да попитам за дядо Наум. Той беше на легло, лекарят не му разрешавал да се движи няколко дни и го задължил да взима лекарства. Той стоически издържа и не напусна своя пост в този важен за него и за манастира момент. Скоро след мое пътуване в Мексико на гости ми дойде собственикът на една от големите мексикански фирми за производство на олово и цинк „Мет Пеньолес“ (Mex-Met Penoles). В свободното време реших да го заведа до Бачковския манастир и да му покажа, че и ние сме с богата история. Обадих се на секретаря с молба да ни приеме. От уважение към дядо Наум го помолих да му каже, че ще бъдем там. Игуменът отговорил, че само той може да посрещне такъв гост от другия край на света и разпоредил да се подготви приемната. Кисьов ми съобщи промяната. Уведомих госта си, че ще ни приеме игуменът на

228

манастира, на което той се зарадва. Отбеляза, че в католичес ки манастир да се срещнеш с „бишопа“ е рядкост. Пристигнахме в манастира и зачакахме дядо Наум. Мина доста време и по дъсчения коридор усетихме тежкото придвижване на игумена. Болежките му бяха постоянни. Вратата се отвори и той влезе при нас сияещ в жълто и червено обагрени одежди. Лавальо (така се казваше гостът) се стресна. Той имаше някакви очаквания, но срещата с игумена ги надмина. Аз се бях подготвил да бъда преводач. Дядо Наум поздрави, както се полага за неговия сан, и попита на какъв език ще говорим. Двамата приеха да разговарят на френски, а аз просто ги наблюдавах и бях благодарен, че на тази среща присъстваше и секретарят Славчо Кисьов, който ми превеждаше. За моя изненада след кратките исторически приказки разговорът премина на теми далече от църквата. Говориха за литература, музика и други обикновени неща. Само в един момент дядо Наум си позволи да каже, че католиците успяха да вкарат в църквите си музиката и така да привлекат младите. При нас това не успяхме да го направим. Разговорът продължи около час и половина. Размениха се подаръци. Гостът получи малки икони и задължителната бутилка от манастирската ракия. В една от срещите с дядо Наум имах късмета да бъдем заедно с нашия патриарх Максим. Дядо Наум ме покани да обядваме заедно в неговите покои. Срещата беше много задушевна. Оказа се, че те са учили заедно в Семинарията и във Висшето учебно заведение по богословие. Човешката природа не се променя от това, какъв ще си по образование. Тя ти е заложена и ти не можеш да избягаш от нея. Двамата висши духовници започнаха да си спомнят младежките лудории в училището и наказанията, да си спомнят и някои непостигнати мечти. Но и двамата бяха благодарни, че са имали съдбата да се посветят в служба на Бога и на християнството. Днес, като минавам край Семинарията в Пловдив, виждам момчета, които прескачат оградата на двора и тичат подир своите младежки лудории. Спомням си разговора на двамата висши духовници и си мисля, че може би някои от тези момчета са бъдещи игумени и владици, защо не и патриарси. Дано са умни и активно да защитят и подкрепят вярата на хората в православието. Дядо Наум и дядо Максим – тези благи и светли хора, вече не са между нас. Аз съм благодарен за срещите с тях и за това, което са дали за хората – укрепване на вярата. Християнството е философия за вярата в доброто. Имах възможност през 1982 г. да прекарам кратко време в будистки

229

храм край Улан Батор. Пред храма беше седнал един лама и постоянно нещо мърмореше, явно беше някаква молитва. Аз се спрях и се заслушах в монотонната му реч. След няколко минути той спря, погледна ме и на руски ме попита дали искам да ми каже какво чете. Забелязах, че в скута му има книжле, което той обаче не поглеждаше. Казах му, че ще ми е много интересно да чуя. Монахът започна да разказва за срещата на един богат човек с Буда. Човекът попитал: „Кой е най-важният момент в живота?“, „Кой е най-важният човек за мен?“, „Кое е най-важното нещо, което трябва да направя?“. Въпросите веднага събудиха и в мен желанието да науча отговора, особено щом легендата твърди, че това са отговори на Буда. Ламата се усмихна и отвърна, че въпросите трябва да постоят малко у нас и всеки сам ще може да им отговори. Не го оставих на мира, защото исках да науча какво е отговорил Буда. Изминаха навярно около пет минути в общи приказки. Разбрах, че произходът на монаха е от алтайския край в СССР. Повече от 30 години той се беше посветил на Буда. В един момент умело насочи разговора към това, че самата наша среща дава отговор и на трите въпроса: Най-важният момент за всеки е настоящият, защото само над него имаш власт да го управляваш. Нито миналото нито бъдещето е в твоя власт. Най-важният човек за тебе е този, с когото се срещаш и говориш в момента. Не знаеш дали той не е последният, когото срещаш. Най-важното нещо, което трябва да направиш, е да направиш този човек щастлив. Философски въпроси и отговори, които веднага не можеш да възприемеш с цялата им дълбочина. Разсъждавайки по тях в различни житейски ситуации, разбрах, че ламата ЧУВА има право. Замислям се за различните религии, които в основата си имат вярата в доброто и мира между хората. Днес обаче хората поквариха тези свети основи на вярата и светът тъне в хаос и война, а хората се опитват да обяснят случващото се със защита на религията. Нима никога няма да поумнеем?

230

ОЩЕ ЗА ТЕЗИ, КОИТО ДЕНОНОЩНО БЯХА С МЕН По своята житейска пътека човек се среща с различни хора, едни приятни – други не чак толкова. Това права ежедневието пъстро, интересно и изпълнено с неочакваност. В живота на всекиго обаче има любими същества, които са неотклонно до него – готови във всеки момента да споделят тревогите, трудностите, но и радостите му. Любимите хора правят живота приятен и внасят в него оптимизъм. Любимите хора са хората от твоето семейство. Аз съм щастлив човек, защото израснах в задружно и пълно с взаимно уважение семейство. Два пъти по-щастлив съм, че с моята съпруга създадохме семейство, в което запазихме и поддържаме духа на любовта, на уважението, на съпричастността. Затова искам да отделя време за всеки от любимите хора. С Еленка (Лени) сме заедно още от студентските години. Един благ характер не можеше да не допадне на моята представа за приятелство. За кратко време то прерасна в по-възвишени чувства, за да стигнем до решението да свържем живота си и да създадем семейство. И така от почти петдесет години ние крачим заедно, споделяйки общия ни път. Много бяха събитията, които ни поставяха трудни и на пръв поглед непреодолими препятствия, но нито веднъж не се отказахме да тръгнем да ги преодоляваме. И винаги заедно, което ни правеше по-уверени, че ще успеем. Много бяха радостните ни дни, в които забравяхме за проблемите и се изпълвахме с оптимизъм и вяра за бъдните ни дни, за нашето семейство, за нашите деца. Лени имаше инженерна специалност по химична технология на текстила и по разпределение трябваше да почне работа в най-съвременния на онзи етап завод за химични текстилни технологии в Свищов. Аз вече работех в ИЦМ, което усложни нещата. Тя не отиде по разпределение и дойде с мен в Асеновград. За работата щяхме да наредим нещо в бъдеще. С помощта на добри хора сменихме разпределението и тя почна работа в предприятието за преработка на пластмаси „Асенова крепост“. Нещата се успокоиха и тръгнаха в русло, характерно за младата техническа интелигенция в малкия град през седемдесетте години. Роди се първият ни син Велин и животът ни се изпълни с нови непознати чувства.

231

Спечелих стипендия на ЮНИДО за продължителна специализация в Западна Германия. Аз бях раздвоен как да оставя жената и детето сами, а в същото време този шанс не трябваше да се пропилява. Съпругата ми твърдо настоя да замина, да не се притеснявам и обеща да се справи с проблемите сама. Освен това тя оставаше тук с близки и приятели, които можеше да потърси при необходимост. Лени наистина се справи и с ангажиментите по детето, и с работата. Това ѝ костваше много усилия. Те обаче бяха несравними с радостта, която изпитахме след моето завръщане, и с удовлетворението, че с тази житейска задача се справихме успешно, и то основно благодарение на нейната упоритост и лишения. Скоро след завръщането ми тя смени работата си и премина в друго предприятие – „Асеновец“, където беше по-близо до текстила. Преместихме се да живеем в Пловдив, ала това затрудни режима ѝ, защото ежедневните пътувания бяха много уморителни. В името на семейството и моята служебна обвързаност тя се бореше с автобуси и мотриси, за да стигне навреме за работа. Междувременно роди ни се и втори син – Иван. С неговото раждане животът ни стана още по-пълен с приятни преживявания, но и с повече ангажименти. За да нормализираме ситуацията, успяхме да намерим нова работа в Пловдив, в предприятието „Битова тъкан“, където Лени пое отговорната задача на главен инженер. От една страна нещата битово олекнаха, но професионално станаха по-отговорни. Е, сега дойде и моят ред да се включа по-активно в ежедневните ангажименти, за да успее тя да се справи с професионалните. Въвеждайки нови изделия с нови качества, отговарящи на по-съвременната естетика в текстилния интериор, съпругата ми постигна в „Битова тъкан“ впечатляващи резултати в промяната на един традиционен отрасъл. На тази позиция я завари промяната на 10 ноември 1989 г. Тогава се бяха развихрили синдикалните активисти на „Подкрепа“, които започнаха да кадруват по разпореждане от централите им. Лени винаги е имала своя позиция за лична и професионална независимост. Усещайки накъде отиват нещата и не позволявайки някой, който няма основание, да ѝ каже, че знае повече, тя напусна работа и започна усилено да изучава компютрите и английски, готвейки се за нещо друго – нещо ново, без още да ни е ясно какво ще бъде то. След няколкомесечно преквалифициране Лени започна работа в новообразуваната „Безмитна зона“ като специалист по стокооборота. През цялото време тя неотклонно съчетаваше

232

своите ангажименти в работата с тези в семейството, които с годините ставаха по-големи и по-трудни. Когато дойде 1 ноември 1999 г. и тя взе смело решението, че излиза в пенсия, вече знаехме, че ще си почине и че ще отдаде своето внимание изцяло на семейството, на мен, на децата и най-вече на любимите ни внуци, които бяха вече четири. Така е и до днес. Въпреки че децата създадоха свои семейства, а внуците растат и политат в свои светове, Лени всеки ден е с мисъл за тях и се моли за тях. Готова е всеки миг да отлети там, където някой има нужда, за да помогне. Велин, първородният ни син, растеше предимно под грижите на детските градини. Незабравимо ще остане времето, прекарано през отпуските и ваканциите, когато се отдавахме на безгрижни занимания на село, на морето и на планината. Това ни даваше сили и увереност, като се върнем към ежедневието на работа и в училище, да бъдем по-успешни. Велин беше много успешен ученик и се готвеше да кандидатства в университет, при това в една от най-обещаващите специалности – биотехнология. Справи се отлично на изпитите и беше приет с много висок резултат. Веднага постъпи в казармата, където служи две години в школата в Плевен, а след това направо към университета. Колкото и интересно да беше в областта на биотехнологиите, толкова и проблеми възникнаха след приключване на следването. То съвпадна с големите радикални промени в страната, когато едно по-едно от картата на икономиката ни започнаха да изчезват болшинството от перспективните предприятия и институти. Да се намери работа, отговаряща на специализацията, вече не беше просто. Велин не се предаваше и търсеше варианти, явявайки се на конкурси и интервюта. Предложенията не бяха впечатляващи за неговите очаквания. В разговор с мой колега, Николас Ровиер, споделих проблема и той предложи да отиде в тяхната фирма, да се обучава в „софт комодитис“ (soft commodities) и да се развие като търговец на този тип стоки. Това беше свързано с биотехнологии те, но с търговска насоченост. Поговорих с Велин и той прие предизвикателството. За него нямаше езиков проблем, а поз нанията му по много въпроси, свързани с този тип продукти, бяха добри. И така той замина за Лондон и навлезе в света на глобалната търговия на „софт комодитис“. Сигурно му е било трудно, но вярвам, че му е било и много интересно. Тогава нямахме толкова много канали за свързване, но от писмата му повече личеше положителното му отношение и мотивацията му да усвои по-бързо новите знания. Там попадна на много

233

добър обучаващ, жена с дългогодишен опит и дарба да предава знания, от която Велин се възхищаваше. Не мина много време и Велин вече беше включен в екипа на фирмата за Русия. За тях специалист с познания по руски език беше голямо преимущество. Така той вече работеше в Москва и организираше търговски операции със зърно и захар в бившия Съветски съюз. Работата му беше интересна и той се отдаваше на нея. Фирмата обаче имаше проблеми в Казахстан и изпрати Велин в Алма-Ата. Тук явно му беше по-трудно – не само от заплетените ситуации, но и от мястото, където беше попаднал. Гореше от желание час по-скоро да смени обстановката. Последва ново фирмено назначение, но този път в Киев и Велин незабавно полетя натам, защото разликата беше очевидна. Все пак Киев е Европа, почти като у дома. Тук Велин завърза нови приятелства и нови професионални контакти. Явно нещата бяха по-спокойни и той взе да мисли за по-перспективни работи. В началото на декември 1993 г. се обади, че за Коледа ще се жени и да подготвим нещата. Ние знаехме за трайната му връзка с Мони още от студентските му години. Тази връзка те запазиха дълго време, макар и двамата да бяха по-често далече един от друг. Беше дошло време вече да приключат това и да започнат нов етап в развитието на връзка си – да създадат семейство. „Изненадата“ беше очаквана и ние се стегнахме да организираме сватбеното тържество, както се полага, в традиционен стил. След сватбата двамата заминаха за Киев, но не на сватбено пътешествие, а на работа. Ангажиментите на Велин не му позволиха да остане дълго в Пловдив. Работата му в Киев беше успешна и той вече беше помолил ръководството на фирмата да бъде преместен в България, позовавайки се на новите си семейни задължения. За негов късмет, а може би и заради неговите резултати от работата му в бившия Съветски съюз, той получи назначение в България, макар и на по-ниска позиция, но вече си беше у дома. Вече 23 години развива дейността на фирмата в България успешно, превръщайки я във водеща на нашия пазар. Велин се изгради като вещ пазарен специалист на „софт комодитис“ и е търсен за съвети и помощ от големите български производители на зърно и семена и на техните продукти при преработка. Работата му не измести неговото желание за създаване на добро и здраво семейство. Двамата му синове Николай и Геор ги, майка им Мони и той са едно много съвременно и сплотено семейство. Отношенията им са изградени на взаимно уважение и зачитане правото на всеки да бъде личност със своите ин-

234

тереси и възможности за житейска реализация. Николай вече е студент и все по-заинтересовано навлиза във фармацевтичната наука. Георги, със своите интереси в спорта, все по-активно се занимава с волейбол, но не изоставя ангажиментите в училището. Мони отговорно се занимава с частни проекти и нови предизвикателства. Общото за всички е, че са любители на уинд сърфа и всяко свободно време през лятото използват да се състезават на морето с вълните и с вятъра. Шест години след Велин ни се роди вторият ни син Иван. Роди се през зимата – на 6 януари, в голям сняг и в много красива утрин. Дойде си с името на моя баща и в деня на кръщението на Христос. Въобще обещаващи знаци. Вече живеехме в Пловдив и той стана първият пловдивчанин в нашето семейство. Иван имаше също прекрасно детство, разделено между детската градина, бабите на село и в Асеновград, но най-вече с приятелите от кварталите, където живеехме. До седми клас учеше в близкото училище „Симон Боливар“. Той от малък беше любител на моторите и колите, но дотогава караше само велосипед. Беше решил да продължи образованието си в Механотехникума в Пловдив. Когато обяви това, аз си спомних моето решение навремето да не отида в този техникум, за да не се разделя с приятелите и уютната ми среда в Асеновград. Тогава реших проблема, като не взех приемния изпит. Сега съдбата беше решила след повече от четири десетилетия да ми покаже, че е всесилна. Един от нас ще мине през този техникум. Решението на Иван ни зарадва и той се записа в курса по „Двигатели с вътрешно горене“. Още първата година по време на ваканцията той пожела да започне работа в заводския автосервиз. С разрешение на профсъюзите прекара два месеца като монтьор в най-ниската степен, за което получаваше и заплата. И сега нещата се повтаряха, спомняйки си моята работа през ваканциите в консервното предприятие в Асеновград. В семейството бяхме много доволни от неговото решение и го подкрепяхме. Иван завърши успешно техникума и въобще не даваше сигнал, че иска да продължи по-нагоре. Често казваше, че ще реши след казармата, която му предстоеше. Да, това беше вариант и ние не се възпротивихме. Всичко протичаше нормално, когато през месец март той твърдо заяви, че още тази година ще кандидатства в МЕИ. Това беше добро решение, но същевременно си дадохме сметка, че той трябва да се впусне в конкуренция с донаборници, където бройките са ограничени и балът е висок. Трябва да признаем, че в последната година в техникума се занимаваха изключително със специал-

235

ността и най-малко с математика. Подготовката му не беше достатъчна. Потърсих съдействието на мой съученик, преподавател в Университета в Пловдив. Той му организира спешен опреснителен курс. Заключението му беше, че това, което са учили, Иван го знае, но има много непреподаван материал, затова ще се опита за краткото време да допълни знанията му с най-важното. Все пак всичко ще бъде късмет и самообладание по време на изпита. Иван се яви на конкурсните изпити по математика в три висши технически заведения в София, в Русе и във Варна. На всички места се справи добре, решавайки по-голяма част от задачите. Въпреки това не бяхме сигурни, че ще набере необходимия бал. Първото съобщение дойде от Русе, където беше приет в специалността „Транспортна техника и технологии“. Варна отговори с много висок бал и там отпадна възможността да се запише. София не отговаряше, но в първото класиране не успя. Тогава взехме решение да се запише в Русе, за да не изтървем този шанс. Там направихме пълна подготовка за новата учебна година и вече живеехме с мисълта, че пет години Иван ще бъде в този красив град. През август дойде вестта, че може да се запише в МЕИ, филиал в Пловдив. Въпреки емоцията за следване в красивия крайдунавски град проявих ме разум и бързо предприехме действия Иван да се отпише от университета в Русе и да се запише в Пловдив. Сроковете бяха кратки, бюрокрацията трудна, но тук и късметът помогна – ректорът се съгласи да го отпишем с добавката, че трябва да платим глоба от 1 000 лева. Целта оправдаваше глобата и нещата приключиха. Връщането в Пловдив беше като на рали „България“. Иван, който вече имаше книжка за професионален шофьор, караше ладата – една от най-мощните соцколи, а аз бях навигаторът за евентуални крайпътни катаджии. Пристигнахме в уречения час, Лени ни чакаше пред деканата и в 15 часа на 28 август Иван се записа да следва в най-желаната специалност, в най-желаното МЕИ. Едва тогава си позволих да го попитам, коя беше причината за промяна на решението да кандидатства след казармата. Той сподели, че е отвратен от това, което става в казармите. Наистина в пресата и по телевизиите много често даваха информация за нечовешки изстъпления на стари войници към новопостъпващите, които освен унижение, понякога имаха и фатален край. Тези негови доводи напълно оправдаха вълненията и усилията да стигнем до висшето учебно заведение преди казармата. След следването той издължи войниклъка си, но само за шест месеца и в съвсем друга социална позиция – като инженер.

236

Иван започна работа като механик в тежката механизация на КЦМ. Точно по специалността и удовлетворението му личеше често по омаслените му ръце, решавайки проблемите с техниката, която работеше в тежки производствени условия. Опитът, който натрупа по цялата металургия и нейната организация, му позволи да поеме след време позицията на ръководител на направление „Техническо“, с което потенциалните му възможности да управлява по-мощни структури, ставаха по-големи. През това време той завърши и второ висше образование по „Финанси“ в Пловдивския университет. Това още повече разшири неговите възможности за управление на икономиката. Днес той, надявам се, успешно се справя с решаване на задачите, свързани с развитието и оперативните дейности на голямата група КЦМ 2000. Наред с професионалните си ангажименти Иван не изостави и своите човешки задължения. Той създаде много добро и здраво семейство, заедно със съпругата си Теди. Двамата имаха дългогодишно приятелство от студентските години, което скрепиха в брак през 2003 г. От този брак им се родиха две прекрасни момичета – Елеонора и Никол, които изпълват с радост и оптимизъм както тях като родители, така и нас като дядо и баба. Днес Елеонора се готви да избере накъде да тръгне след седми клас. Отлична ученичка, упорита спортистка и любителка на красивите неща. Никол е пълна с жизнерадост и безгрижие и вече се готви за предучилищна група, а след това и за училище. Като преподавател по информационни технологии Теди се отдаде на образованието на по-големите ученици. Разказвам за семейството, което създадохме със съпругата ми, не само за да знаете кои са те. Не затова, а защото през цялото време на моето житейско пътуване и на моите житейски срещи те непрекъснато са били с мен. Те винаги бяха и днес са съпричастни към радостите и проблемите ми. Любимите на сърцето ми хора страдаха с мен, когато съм имал премеждия, и ми вдъхваха вяра, че ще се справя с всичко, защото са с мен и за тях си струва да се боря. И в живота на нашите деца не всичко е прекрасно, но те знаят, че ние като техни родители сме до тях, подкрепяме ги и вярваме, че пътят, който са избрали и по който вече уверено вървят, ще бъде много по-богат от събития и срещи и когато минат години, ще могат да бъдат доволни, че са оставили следа на този свят.

237

ДАЛИ НЕ Е ВРЕМЕ ДА СПРА? Ако човек си постави задача да следва хронологията на срещите по пътя на живота, сигурен съм, че ще бъде досаден. Аз нямах тази цел. Исках да пиша за хората, с които волю или неволю съм се срещал и какво ме е впечатлило. Как тези срещи са ме правили по-богат, но и как някои срещи са ме ограбвали. Още в началото подчертах, че най-трудният въпрос в живота е да отговориш на въпроса „Колко?“. Има ли нещо, което считаш, че трябва да се сподели, за да знаят повече хора за събитията и личностите, които са те впечатлили, не трябва да го премълчиш. И все пак всичко с мярка. Стотици са минавали покрай мен, без да оставят следа в моите мисли и действия. Така е устроен животът – не можеш да обхванеш всички, които са били част от срещите ти по пътя на живота. Опитах се да ви споделя мои истории и мои мисли, които са ме вълнували, които и днес не са изгубили своята значимост. Те са лични преживявания, но аз не бях сам в тях. Бях с приятели, съмишленици. Сред тях имаше и такива, които в началото не ми се доверяваха, но моите действия и отношението ми към тях ги накараха да започнат да споделят моите идеи. След време те се включиха успешно в отстояване на общата ни кауза за превръщане на нашата фирма КЦМ в съвременна и просперираща. Сред хората, с които се срещах имаше и такива с нечисти мисли и действия. Те ми нанесоха много рани и затрудниха усилията ни за успешното развитие на фирмите от нашата група. Не тая злоба към тях, но ги съжалявам, че не можаха да достигнат до това нравствено състояние, което имат истинските бойци и големите професионалисти. За тях толкова. Аз наистина съм щастлив, че по моя път срещах и вървях години наред с хора личности. Те не само бяха до мен, но и оставиха много от своя опит, от своя светоглед, от своя интелект, за да бъда по-успешен, по-човечен. Аз съм наистина щастлив, защото след почти ¾ век мога да погледна не само назад, а и напред и да видя, че покрай мен израснаха много добри хора в човешки и в професионален план. При новите предизвикателства на времето те умело продължават по пътя за успешното утвърждаване на нашата фирма. Искам да вярвам, че и аз имам принос в техния възход. Накрая бих желал да поспоря с Ламата ЧУВА, който твърдеше, че нямаме власт над миналото. Дотук съм съгла-

238

сен, защото каквото е било, то не се връща. Не съм съгласен, че нямаме власт над бъдещето. Бъдещето зависи от теб и от всички, които са с теб. Да, бъдещето може да ти бъде отнето от други, които не са с теб. Но животът е борба, постоянна борба, за да защитим своето бъдеще. Да, драги ми ЧУВА, Буда те учи да не се противиш на съдбата и да приемеш всичко, което тя ти поднася. Чети своите тибетски писмена. Ние сме от друга вяра. Ще отстояваме и ще се борим бъдещето ни да бъде в нашата власт. Прав си в това, че настоящият момент е най-важен. Ако в днешния ден не направиш нещата, които са нужни, за да прокараш пътеката на бъдещето си, то ти наистина си проиграл и днешния, и утрешния ден. Всеки ден трябва да свършим замисленото със съзнанието, че то ще ни трябва и утре. Прав си ЧУВА, че най-важният човек винаги е този, с когото ти говориш в настоящия момент. Ти не уточни, но аз ще допълня. Този човек може и да е с добра цел при теб, но може и да е от тези, които искат да отнемат твоето бъдеще. Ти каза да направим този човек щастлив. Да, съгласен съм, че да правиш хората щастливи е велико. И аз бих го направил. Но ако е от другите? Какво да направя? Ще защитя правото си да имам свое бъдеще и няма да те послушам. Е, мили ми приятели и читатели, засега ще се разделим. Благодаря ви, че стигнахте до тези редове. Ако ви е било интересно, това ще ме зарадва. Ако ви е доскучало – извинете ме!

239

240

ХРОНОЛОГИЯ НА ЛИЧНИ И ПРОФЕСИОНАЛНИ ИЗЯВИ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1985 – 2016 Г.

241

242

ХРОНОЛОГИЯ НА ЛИЧНИ И ПРОФЕСИОНАЛНИ ИЗЯВИ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1985 – 2016 Г.

15 януари 1985 г.

инж. Никола Добрев е назначен за директор на КЦМ „Димитър Благоев“. 1 юли 1985 г.

Влиза в експлоатация първият етап от производството „330“ на благородни метали и сплави. 31 декември 1985 г.

За годината комбинатът постига 95,98 % извличане на олово, 90,00 % – на мед, 96,20 % – на сребро и 92 % на злато, като тези показатели са сред най-високите в света. В резултат на редица мероприятия от организационен, технически и технологичен характер, проектните мощности по основните показатели са надвишени и е постигнато производство на цинк – 63 500 тона, на сярна киселина – 88 860 тона и на мед в обогатен клинкер – 600 тона. Преодоляна е кризата в производството от 1982 – 1984 г. 15 март 1986 г.

Пусната е в действие нова шахтова пещ с иновативни промени в конструкцията и режима. 11 декември 1986 г.

С Указ № 4290 Държавният съвет на Народна Република България награждава комбината с орден „Народна република България“ – Първа степен за постигнати високи производствени успехи и във връзка с 25 години от създаването му. Този орден комбинатът получава за втори път.

243

11 декември 1986 г.

С Указ № 4294 Държавният съвет на Народна република България наг раждава вестник „Трибуна на металурга“ с орден „Кирил и Методий“ – Трета степен, за неговата дейност и по повод 25-годишнината от излизането на първия му брой. 11 декември 1986 г.

В Дома на техниката – Пловдив, по инициатива на Научно-техничес кото дружество при комбината се провежда юбилейна конференция на тема „Техническият прогрес в оловното и цинковото производство“. 12 декември 1986 г.

В Концертната зала на Пловдив се провежда тържествено честване на 25-годишнината от пуска на комбината. 12 декември 1986 г.

В деня на юбилейното честване на комбината се открива изградената музейна експозиция при комбината. Издаден е и юбилеен фотоалбум. 1986 г.

През годината е организиран контрол по внедряване на работническите предложения. Постъпили са 792 предложения, от които 416 са внедрени, 172 – отказани, а 13 са признати за рационализации. В комбината успешно работи Клуб за техническо и научно творчество на младежта (ТНТМ), подкрепен от ръководството. През годината са внедрени 4 негови разработки. 1986 г.

На територията на комбината се изграждат утаителни шахти, локални цикли за повторно и оборотно използване на отпадните води. Проведени са редица мероприятия за по-рационалната употреба на водните ресурси, като обемът на водите за оборотни цикли е сведен до 4150 х. куб. м. Намалено е количеството на отпадните води, замърсени с тежки метали. Със сътрудничеството на „Гипроцветмет“ – СССР, е изготвен работен проект на оборотно водоснабдяване с пречиствателна станция.

244

1986 г.

Залесени са 1200 бр. дървета на територията на комбината. 28 февруари 1989 г.

Въведена е нова управленска структура на комбината с главен директор и четири дирекции по направления. 30 март 1989 г.

С Решение № 50 на Министерският съвет се образува фирма с държавно имущество под наименование „Олово и цинк“, със седалище Пловдив и с предмет на дейност: добив и преработка на оловно-цинкови руди и цветни метали. За уставен фонд на фирмата се предоставя държавно имущество в размер на 360 164 хил. лв. За временно управляващ фирмата се определя НИКОЛА ИВАНОВ ДОБРЕВ, който да я регистрира и да организира избора на Управителен и Контролен съвет. 18 април 1989 г.

С Решение № 147 на Пловдивския окръжен съд е регистрирана Държавна фирма „Олово и цинк“ – Пловдив, с предмет на дейност: добив и преработка на оловно-цинкови руди и цветни метали и уставен фонд 360 164 хил. лв. Фирмата се представлява от НИКОЛА ИВАНОВ ДОБРЕВ. 8 март 1990 г.

С Решение № 42 във връзка с най-неотложните мерки за оздравяване на околната среда и изграждане на екологосъобразни мощности за производство на цинк и олово Министерският съвет намалява производството на олово от 95 500 тона годишно на 68 500 тона годишно, като се прекратява и вносът на оловни концентрати. За кредитиране проектирането и изграждането на новите мощности да се образува консорциум с чуждестранно участие. 1989 г.

КЦМ става индивидуален член на Международната група по оловото и цинка, създадена от ООН. 3 април 1990 г.

Спира се временно производството на олово поради капитален ремонт.

245

13 май 1990 г.

Вестник „Дума“ публикува изявление на министър-председателя Андрей Луканов, че комбинатът ще бъде закрит. 23 май 1990 г.

Колективът на комбината излиза с декларация, гласувана на общ митинг, в знак на протест срещу обявеното от Андрей Луканов решение за закриване на комбината до края на 1991 г. 25 май 1990 г.

Възобновява се производството на олово след извършения капитален ремонт. юли 1990 г.

Влиза в действие първата в страната „Инсталация за производство на сярна киселина от бедни на серен двуокис газове“. октомври 1990 г.

Пуснат е в действие нестационарен контактен апарат с екологичен ефект. март 1991 г.

Със съдействие на КЦМ АД специалисти от УНИЦЕФ провеждат изследване за здравословното състояние на децата, живеещи в района на комбината. март 1991 г.

Влиза в действие първият филтър с импулсна продувка към Шахтова пещ. април 1991 г.

Започва изграждането на екологичен пояс около комбината от 27 хиляди дръвчета и 132 хиляди декоративни храста.

246

6 май 1991 г.

С Решение № 7789 Пловдивският окръжен съд вписва в Регистъра за смесени фирми фирма с ограничена отговорност „БАЛКО ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ООД (промишлена и търговска корпорация) със седалище Пловдив. Чрез партнирането с фирма „Марк Рич“, Швейцария, се пос тига разширяване на възможностите на Лондонската метална борса за срочни сделки с благородни метали, защитени със златно покритие, съгласно устава на съответните борси и др. май 1991 г.

В реставрирана къща, паметник на културата, в Асеновград, ул. „Голаш“ 1, отваря врати за посетителите си Дом на металурга, поддържан от КЦМ. юни 1991 г.

По инициатива на КЦМ са проведени изследвания от Центъра по аналитична химия и приложна спектрометрия при Пловдивския университет за съдържанието на кадмий и олово в кръвта на работещите в КЦМ. 5 юли 1991 г.

Националната и регионална преса съобщава, че съгласно решение на Министерския съвет се спира производството на олово в КЦМ. 19 юли 1991 г.

Публикувана е декларация на колективите от рудодобива, металургията, акумулаторната промишленост и др. по повод решението за спиране на оловното производство. 23 юли 1991 г.

Стачен комитет при КЦМ протестира срещу решението на Министерския съвет за спиране на оловното производство в комбината. 5 септември 1991 г.

С Постановление № 176 на Министерския съвет – София, фирмите с държавно имущество се преобразуват в еднолични търговски дружества с държавно имущество.

247

13 ноември 1991 г.

С Решение № 12295 Пловдивският окръжен съд вписва в Търговския регистър Еднолично акционерно дружество с държавно имущество КЦМ АД със седалище Пловдив и с предмет на дейност: производство на олово, цинк, благородни метали, сярна киселина, други химически продукти и твърди метали. Акционерното дружество поема всички активи и пасиви на Държавната фирма „Олово и цинк“ – Пловдив, по баланса към 31.03.1991 г. Назначен е съвет на директорите по едностепенна система в състав: председател – Милко Златев Попов, заместник-председател – Васил Темелков Начков, и членове: Никола Иванов Добрев, Иван Димитров Енчев и Евгения Иванова Велинова. За изпълнителен директор на КЦМ АД е избран Никола Иванов Добрев. 1991 г.

Поставя се началото на мащабна инвестиционна програма за екологично обновление. 8 юли 1992 г.

На Лондонска метална борса (LME) е регистриран цинк SHG 99.995, произведен в КЦМ АД. Оловото на КЦМ (KUM 9999) е регистрирано на LME още през 70-те години. 20 юли 1992 г.

С Решение № 10308 Пловдивският окръжен съд вписва в Търговския регистър за смесени дружества по ф. д. 7018/91 прекратяване участието на фирма „Олово и цинк“ – Пловдив, като съдружник в „БАЛКО ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ООД и нов съдружник КЦМ АД – гр. Пловдив, който поема активите, пасивите и другите ѝ права и задължения по разделителен протокол от 05.07.1991 г. 11 октомври 1993 г.

По повод 100-годишния юбилей на Пловдивската семинария, комбинатът отлива и подарява на духовното училище стокилограмов кръст.

248

22 – 24 март 1994 г.

Комбинатът е домакин на Международна конференция на производителите на цинк от Централна и Източна Европа. Гости са президентът на Международната асоциация на цинка (МАЦ) г-н Масон и нейният изпълнителен директор г-н Едуард Жерве. Асоциацията представлява 70 % от производителите на цинк в света. По това време в нея членуват фирми от Северна и Южна Америка, Азия, Тихоокеанския регион и Европа. КЦМ е единственият неин пълноправен член от Източна Европа. 7 – 8 юни 1994 г.

Изпълнителният директор на КЦМ АД инж. Никола Добрев участва в Дните на цинка в Париж, провеждани под егидата на Международната цинкова асоциация. м. юли 1994 г.

Влизат в действие нова технологична линия за очистване на златото и среброто от сплавите и нов цех за пречистване на сплав „ДОРЕ“. м. август 1994 г.

Българска народна банка – София, поръчва на комбината злато и сребро за изсичане на монети. 9 – 19 септември 1994 г.

КЦМ осъществява първото си самостоятелно представяне на международен панаир – HELEXPO 94 в Солун, с две сплави: оловно-антимонова и ЦАМ-4-1. 28 октомври 1994 г.

С Решение № 9317 Пловдивският окръжен съд вписва в Търговския регистър за смесени дружества по ф. д. 7018/9, по регистрация на „БАЛКО ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ООД – Пловдив, следните промени: ЗАЛИЧАВА името „Марк Рич + КО АГ“ на швейцарския съдружник и ВПИСВА новото име на швейцарския съдружник: „Гленкор Интернешънъл“ АГ. м. декември 1994 г.

Комбинатът пуска в производство супер качествената сплав ЦАМ – 1.

249

м. януари 1995 г.

От ръководството на комбината е поискана регистрация на Лондонската борса за благородни метали. м. януари 1995 г.

В цех „Велц“ е пусната в действие нова тръбна въртяща се накалителна пещ на основата на научна разработка и дисертация на инж. Никола Добрев. Тя е с капацитета на трите стари тип ВХ3-45. Пещта е свързана със система за регулиране и транспортиране на велц-окисите – приложена за първи път не само в България, но и в Европа. 13 юни 1995 г.

В Държавен вестник № 54 от 13 юни 1995 г. е публикуван списък на предприятията, за които ще се одобряват от Министерския съвет решения за приватизация. КЦМ е включен в списъка. октомври 1995 г.

Монтирана е „Инсталация за очистване на водите от гранулацията на оловната шлака“. октомври 1995 г.

Петима японци – представители на Асоциацията на техническите специалисти, са на посещение в комбината във връзка с намерението на японското правителство да отпусне 80 млн. долара за екология. 27 ноември 1995 г.

Между КЦМ АД и JBIC е подписан Договор за първия екологичен кредит (5 955 000 000 Ұ), който банката отпуска за България. Подписите от двете страни са положени в сградата на Японския фонд за сътрудничество и коопериране. Времето, за което се отпуска заемът, е 30 години, с 10-годишен гратисен период. 20 декември 1995 г.

Комбинатът отчита половин милион печалба.

250

декември 1995 г.

Започва строителството на нов цех за пържене на цинкови окиси в тръбна пещ. 22 май 1996 г.

В производство „330“ е отлята хилядната плавка на сребърните блокчета. 20 декември 1996 г.

Комбинатът отчита печалба в размер на 525 млн. лева. 22 февруари 1997 г.

КЦМ отпуска на болниците в Мадан и Рудозем 24 млн. лв. 11 април 1997 г.

На посещение в комбината е Едуард Жерве – генерален секретар на Международната цинкова асоциация. 23 септември 1997 г.

По време на Международния технически панаир – Пловдив 97 одиторът от „ТЮФ СЕРТ“ Янош Олах връчва на изпълнителния директор на комбината доц. д-р инж. Никола Добрев сертификат за внедрена система по качеството ISO 9003. октомври 1997 г.

В комбината се открива Служба по трудова медицина. 1 ноември 1997 г.

КЦМ спонсорира проведения в зала „Олимпиада“ в Пловдив международен турнир по тенис на маса. 15 – 20 ноември 1997 г.

Директорът на комбината инж. Никола Добрев е включен в състава на държавната делегация, съпровождаща президента Петър Стоянов по време на визитата му в Япония.

251

3 ноември 1997 г.

С решение № РД-15-4900 от 3 ноември 1997 г. на Министерството на здравеопазването на съществуващата здравна служба се признава статут на Обединено частно здравно заведение, оказващо спешна и неотложна доболнична помощ, профилактично-лечебна стоматологична помощ, диспансерно наблюдение, профилактична и рехабилитационна дейност, разположена в специален корпус. Началото на 1998 г.

Под № 006/98 в Министерството на здравеопазването в София е регистрирана „Службата по трудова медицина“ към КЦМ, която е първата от този тип изградена в страната и пилотна по отношение на преструктурирането на системата за трудова медицина в национален мащаб. 22 февруари 1998 г.

С решение № 80 Агенцията за приватизация открива процедура за касова приватизация на КЦМ АД. След проведен конкурс за приватизационен посредник е определена чешката групировка „Експандия финанс“. 20 март 1998 г.

В Държавен вестник, бр. № 32, е публикувано Решение № 680 от 27 февруари 1998 г. на Агенцията за приватизация за откриване на процедура за раздържавяване на КЦМ. 25 – 28 април 1998 г.

Участие в състава на държавна делегацията и представяне на експортните възможности на КЦМ по време на Международното изложение „Европа – Израел 98“ в Панаирната градина в Тел Авив. 15 май 1998 г.

Агенцията за приватизация упълномощава „Експандия финанс“ АД – Прага, да подготви приватизационната сделка на КЦМ.

252

30 май 1998 г.

КЦМ дарява 4 млн. лв. за ремонта на училището в с. Брестник. 6 август 1998 г.

Комбинатът отчита 1,532 млрд. лв. печалба за 6-те месеца на годината. 16 октомври 1998 г.

Започват преговори с потенциални купувачи за закупуване на 80 % от акциите на комбината. В рамките на регламентирания едномесечен срок не постъпват оферти. Поради задълбочаващата се финансова и икономическа криза потенциалните купувачи запазват интереса си към КЦМ за по-благоприятен момент. декември 1998 г.

Във връзка с проекта „Намаляване на индустриалното замърсяване от производствената дейност на КЦМ“, финансиран с кредит от Японския фонд за развитие и сътрудничество OECF, е подписан строителен договор с главния изпълнител „Марубени“. Осигурени са 5 млрд. и 200 млн. йени, които представляват 75 % от първоначално планираните. Останалите средства осигурява главният изпълнител. 16 февруари 1999 г.

В бр. 13 на Държавен вестник от 5 февруари 1999 г. е обнародвано Решение № 877 П на Агенцията за приватизация за продажбата на контролен пакет от акции, представляващи от 51 до 80 % от капитала на КЦМ. 3 май 1999 г.

Проведено е общо събрание на акционерите на КЦМ АД. Въпреки кризата е реализирана печалба от 220 723 хил. лв. 15 – 17 юни 1999 г.

КЦМ е домакин на Годишната асамблея на Международната цинкова асоциация. За първи път тя се провежда в страна от Източна Европа.

253

20 септeмври 1999 г.

Комбинатът получава патент на „Технология за преработка на цинкови материали във велц-пещи“. 6 октомври 1999 г.

Получен е лиценз за производство на амалгама за стоматологични нужди. 19 октомври 1999 г.

След тройни тестове среброто на КЦМ е регистрирано на LBMA с маркировка: „КСМ-SA Bulgaria“. 19 октомври 1999 г.

Пуснат е в действие нов цех за сярна киселина. 25 октомври 1999 г.

Комбинатът е изваден от списъка за целева приватизация. ноември 1999 г.

В присъствието на министъра на екологията Евдокия Манева, заместник-министрите на външните работи и на промишлеността Владимир Кисьов и Юлиана Николова, на кмета на Пловдив и на посланика на Япония в България Н. Пр. Акира Масуи е направена символичната първа копка на нова система за пържене на цинкови окиси, очистване на газовете и производство на сярна киселина (позната на всички като нов „Завод за сярна киселина и пара“). 16 декември 1999 г.

Осветен е параклисът „Св. Никола“ в двора на почивната станция на КЦМ в Пампорово, построен от работниците. 21 декември 1999 г.

Народното събрание публикува решение за приемане на „Програма за приватизация на държавни предприятия за 2000 г.“. В списъка е и КЦМ (ДВ, бр. 111 от 21 дек. 1999 г.).

254

3 февруари 1999 г.

В присъствието на консултантската фирма „Софконтрол консулт“ на ръководството на комбината официално е връчен сертификат ISO 9002 от сертифициращата организация. 1999 г.

Основано е дружество „Стройсервиз“. 27 януари 2000 г.

Регистрация на фирма КЦМ 2000 АД с цел участие в приватизацията на КЦМ АД като Работническо-мениджърско дружество (РМД). 25 юли 2000 г.

Подписан е договор между Агенцията за приватизация и КЦМ 2000 АД за приватизационна продажба на 80 % от капитала на КЦМ АД. август 2000 г.

След одобряването на договора за приватизация на КЦМ АД Работническо-мениджърското дружество КЦМ 2000 АД стартира закупуването на 80 % от акциите. Акционери в новото дружество са само работници и специалисти от комбината. 5 август 2000 г.

Държавата прехвърля акциите на КЦМ 2000 АД. 9 октомври 2000 г.

Пусната е в експлоатация втора рафинерия за сплав ДОРЕ. 18 октомври 2000 г.

Започват строително-монтажните работи по изграждане на „Нова система за пържене на цинкови концентрати, очистване на газовете и производство на сярна киселина“ и „Локална пречиствателна станция за отпадни води“.

255

декември 2000 г.

Стартира изпълнението на инвестиционния проект за модернизация на производствените мощности с екологична цел на КЦМ и „Марубени Корпорейшън“, финансиран от Японската банка за международно сътрудничество. 29 декември 2000 г.

Доц. д-р инж. Никола Добрев е обявен за Дарител на годината от Националния футболен синдикат. януари 2001 г.

Стартират строителните работи по Първи етап от реализацията на „Проект за намаляване на индустриалното замърсяване от дейността на КЦМ АД“. 14 февруари 2001 г.

На официално посещение в комбината е президентът на Република България Петър Стоянов. Държавният глава е придружаван от областния управител Андон Андонов и кмета на Пловдив д-р Иван Чомаков. С това се слага началото на честванията по повод 40-годишнината на комбината. 11 април 2001 г.

В Пловдив се състоя официалното подписване на кредитно споразумение за финансиране на първия български екологичен проект, утвърден от СД на Черноморската банка за търговия и развитие, Солун. Размерът на отпуснатия кредит е 9,171 млн. щатски долара, необходими за финансовото обезпечаване на конкретни етапи от реализацията на „Проект за намаляване на индустриалното замърсяване от дейността на КЦМ АД“. Средствата от кредита са използвани за изграждане на Централна пречиствателна станция. Кредитното споразумение е подписано от доц. д-р инж. Никола Добрев – изп. директор на КЦМ АД, и г-н Ерсой Волкан – президент на Черноморската банка за търговия и развитие.

256

12 юни 2001 г.

С решение на Общото събрание на КЦМ АД са направени промени в устава на дружеството. Преминава се на двустепенна система на управление: Надзорен съвет и Управителен съвет. Системата дава възможност за много по-голяма мобилност в управлението на фирмата и ясно дефиниране на правилата при делегиране на правомощия от Общото събрание. Новата система на управление гарантира по-сигурна защитата на интересите на акционерите. 25 юни 2001 г.

Начало на аутсорсинга в КЦМ АД, Пловдив. Подписани са договори за покупко-продажба на следните предприятия: „Предприятие за производство на кислород“, предприятие „РМЦ“, предприятие „Автотранспорт“, предприятие „Металургремонт“, предприятие „СРЦ“. Целта на трансформацията е постигане на по-голяма ефективност на обслужващите дейности и повишаване качеството на извършваните услуги. Аутсорсингът осигурява по-голяма гъвкавост на отделните предприя тия, разширява възможностите за развитие на допълнителни дейности и за намиране на нови пазарни ниши за тяхното производство и услуги. октомври 2001 г.

В заседателната зала на хотел „Тримонциум Принцес“ е проведена Международна техническа конференция на тема „Състояние и развитие на цветната металургия (олово и цинк), посветена на 40-годишнината на комбината. Участвуват представители на 6 страни и 17 фирми. 20 ноември 2001 г.

На комбината официално е връчено Комплексното разрешително по КПКЗ от Министерството на околната среда и водите по директива IPPC 96/91 ЕС „Комплексно предотвратяване и контрол на замърсяването“. 7 декември 2001 г.

В Градската концертна зала се провежда тържествен концерт по повод 40-та годишнина.

257

януари 2002 г.

Фондът „Художествена литература“ от библиотеката при комбината, с обем над 14 хил. тома, е подарен на Градската библиотека „Паисий Хилендарски“ в Асеновград. 27 март 2002 г.

Под № 139 е регистриран сертификатът на „Прахогазова лаборатория“ към КЦМ АД, издаден от Изпълнителната агенция на „Българска служба за акредитация“. 26 юни 2002 г.

Извършва се продажбата на три предприятия от спомагателните дейности в КЦМ АД – електросервизна, механосервизна дейности и КИП и А. Преобразувани са съответно във фирми „Електросервиз КЦМ“ ЕООД, „Механосервиз КЦМ“ ЕООД и „АМТ СЕРВИЗ КЦМ“ ЕООД. септември 2002 г.

Комбинатът излиза на световния пазар с подобрен продукт цинков сулфат – монохидрат. 17 октомври 2002 г.

Открито е разширение на цеха за цинкова електролиза и производството на катоден цинк е увеличено с 20 %. Разширението е реализирано със собствени средства. 18 ноември 2002 г.

Направен е пуск на нова пържилна пещ на новоизграждащия се „Пържилно-контактен цех“ като етап от изпълнението на Японския проект. На 7 май следващата година е направено освещаване на ПКЦ с поставяне на паметна плоча на български и японски език. 6 декември 2002 г.

Подписан е договор между Консорциум „ЕкоСтрой 2002“ И КЦМ АД за изпълнение на проекта „Проектиране и реконструкция на депото на КЦМ АД, Пловдив, за промишлени и опасни отпадъци“.

258

13 декември 2002 г.

Успешно приключва сертификационният одит на Система за управление на качеството ISO 9000 – БДС EN ISO 9001, визия 2000. Одитът е извършен от фирма „ТЮФ Рейнланд България“. 2002 г.

Приета е „Програма за разделно събиране и третиране на отпадъците в КЦМ АД“. Програмата отговаря на законовите разпоредби в Република България и на съвременните концепции за управление на отпадъците. 05 януари 2003 г.

Въведен е в експлоатация новият „Завод за производство на сярна киселина и пара“ за 72 часови проби, приключили на 16 януари. 19 март 2003 г.

Официално откриване на „Завод за сярна киселина и пара“ (чрез пържене на цинков концентрат и очистване на газовете), построен с кредит от японското правителство. На тържеството присъства Н. Пр. Ясуйоши Ичихаши – посланик на Япония в България. С изграждането на завода приключва важен етап от развитието и осигуряването на стабилно бъдеще за производството на цветни метали в нашата страна. Новият завод отговаря на потребностите на обществото и на фирмата за екологосъобразно производство. Обектът е връх на технологиите и техниката за този вид производства. Модерната технология позволява постигането на емисии на серен двуокис до 300 – 350 мг/нм3 при стандарт – 800 мг/нм3. април 2003 г.

В София е открито Представителство на КЦМ (в непосредствена близост до Националния дворец на културата на бул. „Фритьоф Нансен“ 29). 4 юни 2003 г.

Създадено е предприятие „Стопански дейности КЦМ“, дъщерна фирма на КЦМ АД. Новото дружество ще извършва услуги в областта на комуналните дейности на комбината. Създаването на „Стопански дейности КЦМ“ кореспондира с отговорностите на ръководството да осигури достойна работна среда за трудоустроените.

259

началото на юни 2003 г.

В Солун са проведени бизнес дни на Черноморската банка за търговия и развитие. С доклад „Индустриални инвестиции в Черноморския регион“, участвува изпълнителният директор на КЦМ АД доц. д-р инж. Никола Добрев. юни 2003 г.

Започва изпълнението на проект за внедряване на „Интегрирана информационна система за управление на производствените и административните процеси“. септември 2003 г.

КЦМ АД става носител на „Златен медал“ от 59-ия Международен технически панаир. Медалът е присъден за новия продукт – цинков сулфат монохидрат. КЦМ АД е единственият производител на цинков сулфат монохидрат в страните от региона. Продуктът няма аналог на Балканите по съдържание на микропримеси. Оценено е и широкото приложение на сулфата – високата му разтворимост във водни системи го прави популярен в химическата, хранително-вкусовата и фармацевтичната промишленост. 2003 г.

КЦМ става член на Международната агенция за използване и рециклиране на отпадъци BIR и на TMS Организация по минерали, метали и материали. 27 февруари 2004 г.

На заседание на Съвета на директорите на КЦМ 2000 АД е взето решение за развитие на дружеството като промишлено-търговска група, която ще осъществява своите производствени, финансови и инвестиционни дейности не само в областта на металургията, но и в други стопански сфери. 26 март 2004 г.

Направена е първа копка на Централната пречиствателна станция за отпадните води в комбината като втори етап от изпълнението на японския „Проект за намаляване на замърсяването от производствената дейност на КЦМ“.

260

1 април 2004 г.

КЦМ 2000 АД се обособява като дружество за управление на активите на фирми, в които има мажоритарно участие. За главен изпълнителен директор на КЦМ 2000 АД е назначен доц. д-р инж. Никола Добрев. 1 април 2004 г.

КЦМ АД преминава към двустепенна система на управление с Управителен съвет и Надзорен съвет. За председател на НС е избран Никола Добрев. 14 април 2004 г.

КЦМ 2000 АД създава и регистрира еднолично акционерно дружество КЦМ ТРЕЙД ЕАД. 24 юни 2004 г.

КЦМ АД, Пловдив, получава първото за България действащо по новия Закон за опазване на околната среда Комплексно разрешително № 1 по Европейската Директива 96/61 ЕС за предотвратяване и контрол на промишленото замърсяване. 22 юни 2004 г.

На посещение в КЦМ е делегация на Европейската комисия. 15 – 16 септември 2004 г.

В хотел „Тримонциум Принцес“ – Пловдив, е проведена Международна конференция на тема „Оловото – реалности и предизвикателства“. 2004 г.

Създадена е „Промишлено-търговска зона Куклен“. КЦМ 2000 АД притежава 50 % от капитала на фирмата. 2004 г.

КЦМ 2000 АД става собственик на 49 % от капитала на „Лъки инвест“.

261

10 юни 2005 г.

Създадено е ново дружество – КЦМ ТЕХНОЛОДЖИ ЕООД. Дружеството е пазарно ориентирано и осигурява изпълнението на иновационната политика на КЦМ 2000 АД. 2005 г.

Изградено Депо за твърди промишлени отпадъци. 2005 г.

Внедрена е ИСУБ – Информационна система за управление на бизнеса. ноември 2005 г.

КЦМ АД получава Сертификат по ISO 14001:2004. 11 ноември 2005 г.

Официално е открита Централната пречиствателна станция (ЦПС) в КЦМ АД в присъствието на заместник-министъра на околната среда и водите Чавдар Георгиев. Съоръжението е втори етап от проекта за намаляване на замърсяването, финансиран от Японската банка за международно сътрудничество и Черноморската банка за търговия и развитие. 11 – 12 септември 2006 г.

В Новотел „Пловдив“ се провежда Четвъртата международна конференция „Цинк 2006“, организирана от КЦМ. 2006 г.

Регистрация на среброто, произведено в КЦМ, на борсите за благородни метали в Истанбул и Дубай. октомври 2006 г.

Стартира нова управленческо-организационна структура (НУОС) в КЦМ АД, която въвежда по-модерна организация и принципи на управление. С въвеждането на НУОС се създават и три обособени производства: „Обособено оловно производство“, „Обособено цинково производство“ и „Обособено производство на благородни метали и сплави“.

262

22 ноември 2006 г.

КЦМ получава наградата на Българския форум на бизнес лидерите в категорията „Инвеститор в знанието“ за проекта „Един от нас“, създаден с общите усилия на ръководствата на КЦМ 2000 АД и Професионална гимназия „Цар Иван Асен Втори“ – Асеновград. 18 декември 2006 г.

Пусната e в редовна експлоатация „Инсталация за производство на сплави за непрекъснато поцинковане“ (CGG). 20 февруари 2007 г.

В заседателната зала на административната сграда на КЦМ е организирана експозиция от творби на стари майстори, закупени за колекцията на дружеството през 2006 г. 28 март 2007 г.

На церемония в Интер Експо Център – София, за връчване годишните награди на Българската стопанска камара – „ИН-5“, за принос в развитието на българската икономика КЦМ АД получава голямата награда – пластиката „Икар“, и вписване в почетната книга на БСК. юни 2007 г.

За изграждане и внедряване на Корпоративна интегрирана система за управление в дружествата от КЦМ 2000 ГРУП в съответствие с изискванията на ISO 9001:2000, ISO 14001:2004 и OHSAS 18001:2002. КЦМ 2000 ГРУП получава уникален по своята интегрираност и обхват Сертификат за качество. 5 септември 2007 г.

Приет е статут на наградата „Полет над Пловдив“. Наградата представлява сребърна статуетка, дело на скулптора Ален Роа. Пластиката е изработена от сребро проба 1000, произведено от КЦМ АД. Наградата е учредена от КЦМ 2000 АД и се връчва ежегодно в „Нощ на музеите и галериите“ за особен принос в духовния живот на пловдивчани.

263

5 ноември 2007 г.

Открита е първата в страната „Инсталация за преработка на акумулаторни отпадъци“, изградена в пълно съответствие с екологичните стандарти на ЕС. 4 март 2008 г.

В Етнографския музей в Старинен Пловдив е осъществена премиера на телевизионната версия на хитовия моноспектакъл на Мариус Куркински „Сътресение“. Продуценти на новия продукт са КЦМ 2000 АД и Сдружение на артистите „Адаптация“. 2008 г.

Стартира проектът „Технологично обновление и разширение на производството на КЦМ АД“. април 2008 г.

Приета е „Програма за пълноценно и равностойно партниране между КЦМ 2000 АД и Община Куклен в качеството им на естествени партньори при реализирането на проекти, приоритетни за повишаване на благосъстоянието и социалното развитие на общностите в региона“. 24 април 2008 г.

КЦМ получава наградата „Прометей“, присъждана от Конфедерацията на независимите синдикати в България за постижения и добри практики в хуманизацията на работната среда и за опазване на здравето на работниците. 18 – 19 септември 2008 г.

В КЦМ е проведена Дискусионна кръгла маса на тема „Благородните метали – потенциал и възможности за производители и потребители“.

264

22 януари 2009 г.

Официално връчване на сертификат за инвестиция клас „А“ на КЦМ АД – Пловдив, за инвестиционния проект „Технологично обновление и разширение на производството на КЦМ АД – Пловдив“. На специална церемония в Министерството на икономиката и енергетиката изпълнителният директор на КЦМ АД инж. Стоян Пехливанов получава Сертификата от Стоян Сталев – изпълнителен директор на Българската агенция за инвестиции. 1 септември 2009 г.

Създаден е „КЦМ индустриален сервиз“ ЕАД – 100 % собственост на КЦМ 2000 АД. 7 декември 2009 г.

В Градската художествена галерия е представено изданието „Художествената колекция на КЦМ 2000 ГРУП. Творби от ХХ век“ с изложба от творби на стари майстори. 11 януари 2010 г.

Подписване на „Корпоративна политика за екологична и социална отговорност на КЦМ 2000 ГРУП“. 1 септември 2010 г.

В Новотел „Пловдив“ е подписан договор за инвестиционен заем в размер на 95 млн. евро между КЦМ, Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) и „Уникредит Булбанк“. Договорът осигурява финансиране на проекта „Технологично обновление и разширение на производството на КЦМ АД“. Целта на проекта е повишаване на производителността на труда и на производството на цветни метали съобразно европейските норми и стандарти за опазване на природната среда и за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд. 21 октомври 2010 г.

В хотел „Дедеман Тримонциум Принцес“ е открито традиционно то биенале „Дискусионна кръгла маса Пловдив 2010“ – форум на ин дустриалците от региона, организиран от КЦМ. Темата на дискусионната кръгла маса е „Комплексният индустриален сервиз – добрите практики“.

265

1 януари 2011 г.

КЦМ АД започва да изпълнява изискванията на REACH Регламента и Директивата за класификация, етикиране и опаковане на опасни химически вещества. С това комбинатът става една от първите фирми в България, включваща се в Европейската единната система за управление на химичните вещества. 30 януари 2011 г.

На среща с министрите Нона Караджова, Трайчо Трайков и Тотю Младенов ръководството на комбината обсъжда неговото развитие. януари 2012 г.

Монтаж на Велцпещ №4, част от проекта „Увеличаване капацитета на Велц инсталацията“. 15 март 2012 г.

Първа копка на „Ново оловно производство“. април 2012 г.

КЦМ 2000 АД придобива 50 % от „Върба – Батанци“ АД. 11 май 2012 г.

Премиера на книгите „Хрониките на един успех. КЦМ 1961 – 2011“ и „Художествената колекция на КЦМ 2000 ГРУП. Том 2. Творби от ХХ – ХХI век“. 6 юни 2012 г.

КЦМ 2000 АД получава приза „Инвеститор на годината“ за 2011 г. в категорията „Големи предприятия“ по време на икономическия форум „Марица“. Общият обем на инвестициите, направени от компанията за 2011 година, е в размер на 46 млн. лева. 18 октомври 2012 г.

КЦМ получава приза „Иновативна фирма на 2012 г.“ – наградата е първа по рода си в България за иновации и изобретатели. Учредена е от Патентно ведомство.

266

21 май 2013 г.

Даден старт на технологичното усвояване на „Инсталация за преработка на вторични цинкови суровини“, част от проекта ТОРП – Цинково производство 14 август 2013 г.

КЦМ 2000 АД получава приза „Инвеститор за 2012 г.“ за Пловдив и региона. 26 – 27 март 2014 г.

КЦМ 2000 АД е съорганизатор и платинен спонсор на VI Световна конференция по оловото, организирана от „Метал Бюлетин Ивентс“. 2015 г.

Монтаж на Велцпещ № 1, която е част от проекта „Увеличаване капацитета на Велц инсталацията“. КЦМ 2000 Груп получава отличието „Стратегически инвеститор на регион Пловдив“. 10 юни 2015 г.

Открит е нов терминал за сярна киселина на пристанище Варна-запад, който ще се ползва само от КЦМ. 30 ноември 2015 г.

Никола Добрев получава за втори път наградата „Мистър Икономика“. Конкурсът „Мистър и Мисис Икономика“ е с над 20-годишна история. За този период призът е бил в ръцете на предприемачи, икономисти, финансисти, допринесли в най-голяма степен за развитието на българската икономика. януари 2016 г.

КЦМ АД получава Почетен знак „Червен кръст“ за човеколюбивите му дела и дългогодишно партньорство с БЧК.

267

12 май 2016 г.

КЦМ АД печели наградата на ЕБВР в категория „Компания с най-добри екологични и социални практики“. 20 май 2016 г.

КЦМ 2000 ГРУП получава за четвърти път награда „Пловдив“ за дарителство и спомоществователство. 19 – 20 май 2016 г.

КЦМ 2000 ГРУП е домакин на 70-тата годишна среща на Експертния комитет по оловото към GDMB.

268

НАГРАДИ И ОТЛИЧИЯ 2000–2017 г.

269

2000 г.

29 декември 2000 г.

Доц. д-р инж. Никола Добрев е обявен за Дарител на годината от Националния футболен синдикат.

2001 г.

7 април 2001 г.

На тържество в Новотел „Пловдив“ на изпълнителния директор на КЦМ АД доц. инж. Никола Добрев е връчен приз „Бизнесмен на годината“.

2002 г.

19 декември 2002 г.

НТС по МДГМ удостоява Никола Добрев със званието „Почетен член“ на Съюза.

270

2003 г.

15 май 2003 г.

С Решение № 178 на Общински съвет – Пловдив, инж. Никола Добрев – изпълнителен директор на КЦМ, се награждава с отличието „Почетен знак“ на Община – Пловдив.

2005 г.

31 май 2005 г.

За значителен принос в развитието на икономиката на региона Търговско-промишлената камара Пловдив удостоява доц. д-р инж. Никола Добрев, главен изпълнителен директор на КЦМ 2000 АД, с почетен знак и грамота.

2007 г.

26 април 2007 г.

На специална церемония в СанктПетербург Международната академия по екология и безопасни условия на труд (Международная академия наук экологии и безопасности жизнедеятельности) връчва на доц. д-р инж. Никола Добрев медал „М. В. Ломоносов“.

271

2008 г.

24 април 2008 г.

Международната академия по екология и безопасни условия на труд (МАНЭБ) връчва на доц. д-р инж. Никола Добрев медал „М. В. Ломоносов“, отличителен знак „ За заслуги в екологията“.

2008 г.

12 ноември 2008 г.

На специална церемония кметът на Пловдив Славчо Атанасов обявява за „Почетен гражданин на Пловдив“ инж. Никола Добрев. Званието се присъжда за изключителни заслуги в развитието на икономическото и културно развитие на града.

2009 г.

Януари 2009 г.

Доц. д-р инж. Никола Добрев влиза в топ 10 на националната класация „Мениджър на годината“ в конкурса, организиран от сп. „Мениджър“. Призът му е връчен на специална церемония в аулата на Софийския университет.

272

2009 г.

29 януари 2009 г.

С наградата „Мистър Икономика 2008“ за принос в развитието на българската индустрия е отличен доц. д-р инж. Никола Добрев – главен изпълнителен директор на КЦМ 2000 АД.

2009 г.

29 януари 2009 г.

В Зала „Триадица“ на Грандхотел „София“ на специална церемония на доц. д-р инж. Никола Добрев е връчена наградата на Фондация „Атанас Буров’2008“ за индустриално управление – за устойчивото развитие на дружеството и за превръщането му във важен фактор за развитието на регионалната и националната икономика.

273

2009 г.

29 април 2009 г.

Министърът на околната среда и водите Джевдет Чакъров връчва официално голямата награда „ЕКОНОВАТОР В ИНДУСТРИЯТА“ на главния изпълнителен директор на КЦМ 2000 АД доц. д-р инж. Никола Добрев за най- активна организация в областта на екологичната отговорност.

2013 г.

8 май 2013 г.

Националният съвет на БЧК удостоява доц. д-р инж. Никола Добрев с най-голямото си отличие „За човеколюбие и благотворителност“.

2013 г.

21 ноември 2013 г.

Никола Добрев е удостоен с почетния знак на ХТМУ. Отличието се връчва за особени заслуги към научно-техническото сътрудничество с университета и в обучението на студенти и докторанти.

274

2014 г.

11 май 2014 г.

Доц. д-р инж. Никола Добрев е удостоен със званието „Почетен гражданин на Асеновград“. Кандидатурата на инж. Добрев бе издигната от народни представители, общински съветници и работници от КЦМ с дългогодишен стаж.

2015 г.

16 юни, 2015 г.

НТС по минно дело, геология и металургия удостоява доц. д-р инж. Никола Добрев със званието „Заслужил металург“.

275

2015 г.

30 ноември 2015 г.

Никола Добрев получава за втори път наградата „Мистър Икономика“. Конкурсът „Мистър и Мисис Икономика“ е с над 20-годишна история.

2016 г.

1 април 2016 г.

За дългогодишната си дейност в подкрепа на пловдивчани в областта на културата, спорта и здравеопазването Никола Добрев е удостоен с почетната грамота на ПОТВ „Филибелия на годината“.

276

2017 г.

24.09.2017 г.

Председателят на Съвета на директорите на КЦМ 2000 АД доц. д-р инж. Никола Добрев получава почетния приз на театралния фестивал „Сцена на кръстопът“. С този жест на уважение организаторите на фестивала почитат инж. Добрев за неговата всеотдайност и вярност към идеите на Сцената през всичките 21 години на нейното съществуване. Наградата е връчена лично от кмета на Пловдив Иван Тотев.

277

278

ФОТОАРХИВ

279

Фотоархив 1978 – 1979 г. ИЦМ Моята лаборатория по олово и цинк Людмил Николов, Милена Семерджиева, Никола Добрев, Никола Радев, Крум Стамов, Иван Стойчев, Хубен Хубенов, Атанас Христов, Борис Панчев, Сашо Маджаров

1978 – 1979 г. ИЦМ Селскостопанска бригада Колеги от института Петър Шишков, Никола Добрев, Иван Гърков

1980 г. ИЦМ Заключително заседание на НТС по цветни метали към СИВ (от ляво на дясно) Георги Буюклиев, Иван Росенов, Никола Добрев, Иван Енчев, Георги Абрашев, Никола Шопов

280

Фотоархив 1980 г. Новогодишно тържество с колегите от секцията по добив на цветни метали

1981 г. ИЦМ Годишна среща за приемане разработките на института Никола Добрев, Георги Коруданов (директор), Симеон Симеонов (счетоводител), Илия Петров (директор на СКОЦМ-Гара Искър)

1987 г. Рядко металурзите и миньорите се събираха в този формат. В средата: Деляна Чавдарова, председател на Корпорация „Цветна металургия“

281

Фотоархив 1990 г. Екипът на фирма „Олово и цинк“ в Кърджали с отец Боян Съръев

1990 г. Екипът на фирма „Олово и цинк“ в Кърджали

1990 г. – 1991 г. Протестни прояви на населението от околните селища в района на КЦМ

282

Фотоархив 1990 г. – 1991 г. Контрамитинг на работещите в КЦМ за неговото запазване

1992 г. С Желю Драгов – металург, колега от ХТМУ Един от публичните защитници на КЦМ от псевдоеколозите

283

Фотоархив 1995 г. Размяна на документите за финансиране на проекта за „Нов завод за сярна киселина и пара“ от Японския фонд за сътрудничество

1995 г. Подписване на договора за изграждане на „Нов завод за сярна киселина и пара“ с Япония

1996 г. Международен търговски панаир Кайро, Египет

284

Фотоархив 1996 г. С партньорите от МСМ – Маастрихт, Холандия, Луди Беркхов и Рууд Стресен при откриването на „Зиреко“

1996 г. Луди, Рууд и Джата Ашок от фирма МСМ

1996 г. На чаша бира с Луди

285

Фотоархив 1996 г. С редактора на „Бюлетин КЦМ“ Соня Ботева, Сийка Партова – преводач и Мирослава Проданова – секретар

1997 г. С големия треньор по вдигане на тежести Иван Абаджиев

1998 г. Международно изложение по случай 50 години от основаването на държавата Израел Тел Авив, Израел

286

Фотоархив 1998 г. Освещаване на параклиса „Свети Николай“, база на КЦМ в курорта Пампорово

1998 г. В разговор с Негово Високопреосвещенство митрополит Арсений при освещаването на параклиса „Св.Николай“ в Пампорово

1999 г. Подписване на договор за допълнително финансиране от фирма „Марубени Корпорейшън“

287

Фотоархив 1999 г. Символична първа копка и официално стартиране на „Проект за намаляване на замърсяването от производствената дейност на КЦМ АД, Пловдив“

1999 г. Символична първа копка и официално стартиране на „Проект за намаляване на замърсяването от производствената дейност на КЦМ АД, Пловдив“

2000 г. С Георги Войнов и Жан-Луи Клерг в периода на приватизацията

288

Фотоархив 2000 г. Заключителна среща в Агенцията по приватизация – Ив. Бончев, Н. Добрев и Стамен Тасев

2000 г. Подписване на договора за приватизация – Цанка Бончева, Емилия Петкова, Васил Начков, Никола Добрев и Захари Желязков

2000 г. По един бонбон да подслади трудната приватизация

289

Фотоархив 2000 г. Заключителна среща след подписване на договора за приватизация на КЦМ. Вдясно: Захари Желязков – директор на Агенцията по приватизация

2000 г. С консултантите по приватизацията Цанка Бончева и Н. Шопова

2001 г. 40 години КЦМ Посещение на президента Петър Стоянов Президентът Петър Стоянов разгледа рафинацията на олово и готовата продукция

290

Фотоархив 2002 г. Международна конференция по металургия „LABAT 2002“ във Варна, дом „Жолио Кюри“

2003 г. Откриване на завод за сярна киселина и пара

291

Фотоархив 2003 г. Откриване на завод за сярна киселина и пара

2003 г. Поставяне на мемориална плоча – завод за сярна киселина и пара

2004 г. Първа копка на Централна пречиствателна станция в КЦМ

292

Фотоархив 2004 г. Оперативното ръководство на КЦМ 2000 ГРУП

2004 г. Международна конференция по металургия на оловото и цинка, Пловдив На катедрата: Дон Смайл – генерален секретар на ILZSG В президиума: Ги Тиран – генерален секретар на Eurometaux

2004 г. Участници в Международна конференция по металургия на оловото и цинка, Пловдив, с участието на ILZSG и Eurometaux

293

Фотоархив 2004 г. Заседание на участниците в Международната конференция по олово, 15 – 16 септември 2004 г, Пловдив

2004 г. Пресконференция с представители на организаторите от КЦМ АД и генералните секретари на ILZSG и Eurometaux

2004 г. Посещение на участниците в Международна конференция по металургия на оловото и цинка във ВИ „Вила Винифера“, Брестовица

294

Фотоархив 2005 г. Откриване на Централна пречиствателна станция

2005 г. Откриване на Централна пречиствателна станция

295

Фотоархив 2006 г. С помощта на КЦМ бе оборудван съвременен кабинет по металургия в ПГ „Цар Иван Асен II“ в Асеновград

2006 г. 4-та Международна конференция ЦИНК 2006, Новотел „Пловдив“

2006 г. 4-та Международна конференция ЦИНК 2006, Новотел „Пловдив“ Никола Добрев, Павел Козлов и г-н Писула

296

Фотоархив 2006 г. Участници в 4-та Международна конференция ЦИНК 2006, Новотел „Пловдив“

2006 г. Снимка на участниците в 4-та Международна конференция ЦИНК 2006

2006 г. Спонсорите на фестивала „Сцена на кръстопът“

297

Фотоархив 2006 г. Стефан Данаилов връчва наградата за спонсори на международния театрален фестивал „Сцена на кръстопът“.

2006 г. КЦМ 2000 АД е учредител на корпоративната награда „ПОЛЕТ НАД ПЛОВДИВ“ Сребърна пластика, изработена от скулптора Ален Роа. Присъжда се ежегодно в рамките на „Нощ на музеите и галериите“ за принос в духовния живот на пловдивчани и гости на Града на тепетата и тяхното приобщаване към ценностите на българското изкуство. 2006 г. Сребърната пластика „Полет над Пловдив“ на скулптора Ален Роа. Розин Ангелов – главен директор „Правно-административна дейност“ връчва първата награда на галеристката Красимира Алексиева, галерия „Възраждане“.

298

Сребърната пластика „Полет над Пловдив“ на скулптора Ален Роа.

Фотоархив 2007 г. Откриване на инсталация за трошене и сепариране на амортизирани акумулатори КЦМ

2007 г. КЦМ АД получава една от наградите „Човешки ресурси“ за 2007 г. – призът се връчва за принос в непрекъснатото професионално усъвършенстване и ефективното управление на човешкия капитал, за внедрените иновации в тази област и за подобряване качеството и производителността на труда. 2008 г. Премиерата на видео варианта на моноспектакъла „Сътресение“, създаден от Мариус Куркински

299

Фотоархив 2008 г. Програма Куклен Първи инициативи, свързани с израстването на физически и духовно здраво поколение – арт-ваканция в Бродилово и осигуряване на „Един плод на ден“ през цялата учебна година за учениците от СОУ „Отец Паисий“, Куклен. 2009 г. Изложба на картини от частната колекция на КЦМ „Старите майстори“ в Градската художествена галерия, Пловдив

2009 г. Картини от частната колекция на КЦМ „Старите майстори“ в Градската художествена галерия, Пловдив (декември, 2009 г.)

300

Фотоархив 2009 г. Клуб „Млад геолог“, основан с подкрепата на КЦМ

2009 г. Клуб „Млад геолог“, основан с подкрепата на КЦМ

2009 г. Главният изпълнителен директор на КЦМ 2000 АД получава новоучредената награда „Еконоватор в индустрията“ София, 9 април 2009 г.

301

Фотоархив 2010 г. Нощ на музеите и галериите, 2010 г. Сребърната пластика „Полет над Пловдив“ – наградата е връчена на Дружеството на пловдивските художници.

2010 г. Подписване на договор за финансиране на проект ТОРП Новотел „Пловдив“, 1 септември 2010 г.

302

Фотоархив 2011 г. Работна среща с министрите на околната среда, промишлеността и социалната политика 30 януари 2011

Някогашният здравен пункт днес е модерен медицински център

База за почивка и отдих „Копривките“

303

Фотоархив С Иван Калковски – над 30 години неотклонно до мен като шофьор

1962 г. Стадион „Ботев“ Отбор на икономистите от КЦМ

Един от най-изявените спортисти на България – Николай Бухалов е подкрепян в своята тренировъчна и състезателна дейност от КЦМ

304

Фотоархив

ФОТОАРХИВ

ПРЕЖИВЯНО ПО СВЕТА

305

Фотоархив – преживяно по света 1996 г. Накашима сан Мой връстник, ръководител на проекта „Нов завод за сярна киселина и пара“, финансиран от OECF, Япония

1996 г. Поглед от хотела в Киото, Япония

1997 г. Австрия. Обиколка на страната с Валтер Шенк и неговата съпруга Хелга

306

Фотоархив – преживяно по света 1997 г. Хундерт Васер – архитектурно явление във Виена

1997 г. Крепостта Сейт Джордж, Лисабон

307

Фотоархив – преживяно по света 1997 г. С Валтер Шенк и Ваня Илиева на Еделвайсшпитце, Алпите, Австрия

1997 г. Връстникът, приятелят и добрият бизнес партньор Валтер Шенк

1997 г. С Валтер Шенк и Георги Илиев на Еделвайсшпитце

308

Фотоархив – преживяно по света 1998 г. Пред офиса на „Тойота“

2004 г. Пред паметника на Петко Воевода в Рим – алеята на Гарибалди

309

Фотоархив – преживяно по света 2004 г. Посещение в Рим за откриване паметника на капитан Петко Воевода в алеята на Гарибалди. С колегата Никола Хърсев, заместник-директор във фирма „Олово и цинк“.

2006 г. На най-западната континентална точка на Европа – Кабо да Рока, Португалия. Със съпругата ми Елена и Антон Шукеров, колега от КЦМ Трейд

310

Фотоархив – преживяно по света 2006 г. Пред входа на замъка Пена, Португалия с Антон Шукеров и съпругата ми

2006 г. Съпругата ми Елена Добрева на входа на Национален дворец Пена, Португалия.

311

Фотоархив – преживяно по света 2006 г. Рядко съпругата ми пътуваше с мен, но преживяването на атлантическия бряг в Португалия е запомнящо се

СЕМЕЕН

ФОТОАРХИВ

312

Семеен фотоархив

Баща ми в средата на 50-те години на ХХ в.

1917 г. Дядо Никола – вляво Влиза в Балканската война през 1912 г., а се завръща от войните в 1917 г. 1932 г. Сватбената снимка на майка ми и баща ми (вдясно)

313

Семеен фотоархив Майка ми с Велин

1961 – 1962 г. С приятели от казармата

1962 г. Един смел защитник на Родината

314

Семеен фотоархив 1976 г. Семейна снимка с родителите на съпругата ми баба Трушка и дядо Митко

1969 г. Първи стъпки на първородния ми син Велин

315

Семеен фотоархив 1977 г. Децата растат неусетно Велин и Иван

1987 г. Велин полага клетва в НШЗО „Христо Ботев“, Плевен

316

Семеен фотоархив 1997 г. Иван влиза в казармата в добро настроение, защото ще служи само шест месеца

2003 г. Сватбата на Иван и Теди Кумуват Велин и Мони Добреви. Дядо Арсений благославя младоженците

317

Семеен фотоархив 2005 г. Иван и Теди стават магистри по финанси в ПУ „Паисий Хилендарски“

2008 г. В семейна среда – със съпругата ми, със синовете, снахите и внуците

Среща със съученици и учители 50 години след завършване на училище

318

320

В книгата на инж. Никола Добрев „Срещи по пътя“ читателят е привлечени от откровението на автора. С много човешка топлота, увлекателно и неподправено инж. Добрев разказва за сложния си житейски път, за личностното и професионалното си израстване като научен специалист, инженер-металург и мениджър. Авторът не натрапва спомените си. С фина и деликатна прозорливост той ни напомня, че всеки от нас трябва да търси корените на жизнения си път в семейната среда, в училището, сред приятелите. Превръщането ни в зрели, целенасочени и успешни личности донякъде е по волята на случайността и съдбата, внушава с разказа си инж. Добрев, но в още по-голяма степен е плод на нашето собствено вътрешно израстване на основата на житейския ни път и на житейския избор, който правим. Повествованието на инж. Добрев е обагрено с тънка, едва доловима нотка на самоирония, която е най-зрелият показател за мъдрост и човечност. Въпреки трудностите и превратностите на обществения ни живот през последните три десетилетия инж. Никола Добрев разказва за своя професионален път и за промените, на които той е не само свидетел, но в които е и активен участник, с чувството за достойно изпълнен личен, професионален и обществен дълг. Спомените на инж. Добрев безспорно са ценен принос за най-новата ни история, защото документират пътя на съхраняване и израстване в индустриална структура по световните стандарти на ключово за българската икономика предприятие – КЦМ АД. Читателят ще остане удивен да осъзнае, че борбата за запазване на КЦМ АД е не само битка за настоящето и бъдещето на металургията у нас, но и битка в името на хората; битка за тези, които намират своето поприще и житейско призвание в металургията, а така също и за хората, които живеят в околностите на предприятието. Грижата за тяхното здраве се осъществява чрез изграждане на най-модерни системи за екологична ефективност и екологична защита и чрез специални социални програми за подпомагане. „Срещи по пътя“ на инж. Никола Добрев е доказателство за това, че когато силно желаеш нещо, когато не се страхуваш и се бориш за постигането на дадена цел, няма сила, която може да те спре по пътя. ISBN: ISBN 978-954-8238-64-9

9 789548 238649 Цена

29 лв.

Владимир Кисьов