Ботйов лист 2023г. - гр. Враца

ОТ НЕУГАСВАЩИЯ УСТРЕМ КЪМ СВОБОДА

26 ÌАÉ – 2 ÞНИ 2023 г. С ПОДКРЕПАТА НА МИНИСТЕРСТВО НА КУЛТУРАТА  РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

РАЗПРОСТРАНЯВА СЕ БЕЗПЛАТНО

ИЗДАНИЕ НА ОБЩЕСТВЕН ИНИЦИАТИВЕН КОМИТЕТ - ВРАЦА

Мрачна и жалостна е нашата история от подпаданието ни под турците дору до днешните времена, тежък и възмутителен е животът на свободолюбивия някога български народ! Страшен хомот, какъвто тежи и до днес на врата му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо жегли; тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи, вериги, в кои са заковани и ръце и нозе, и ум и воля, и в кои и до днес пъшкат бащи и майки, братя и сестри, дядове и синове–злодейства, безчестия, колове, бесила, мъки, тъмница,–най-после даалийци и кърджалии, фанариоти и чорбаджии, черкези и татари,–с една дума, зло, варварско зло,............ Кървави страници, горчиво преминало! Но днес, днес не е ли пак същото черно тегло, същият хомот, същите вериги?

откъс от „Народът вчера, днес и утре“

в.„Дума на българските емигранти“ 1871г.

Последният автентичен портрет на Христо Ботйов

заснет във фотографско ателие в Букурещ през пролетта на 1876 г., два дни преди отпътуването на сформираната чета към българските земи.

„Все туй копнение в духът...“

за Христо Ботйов

Народ без памет е народ без бъдеще, рая от гастарбайтери. Държава със загубил историческата си памет народ бързо става територия, пусто землище, отворено за всякакви мераци. Без памет няма нация, без нация няма държава… Затова Паисий запали Възраждането

и Освобождението именно с опазването на паметта!

Да си помним историята вече не е само дълг – то е най-първа днешна потребност за народа, нацията и държавата ни…

Изпитвам огромна гордост, че България е родината на грандиозна личност като Христо Ботйов! И че ние, българите, сме „дали на вси славяни книга да четат” и

сме единственият народ в света с официален празник на словото, на книжовността и духовността. И че в българската конституционна идентичност е дълбоко вкоренено преклонението пред учителя и знанието.

ново Баташко клане и от тях по модела „Балканджи Йово” да бъде отрязано всичко, което създава историческа памет и национална свяст!

За Христо Ботйов децата ни не могат да разберат от своите учебници нито срещу какво е негодувал, нито за какво се е борил, нито защо е загинал и съвсем не защо е личност с планетарна величина. Това е повторно убийство! Днешното българско училищно образование е всекидневна Околчица – не знаем ясно от кого, но Ботйов отново е прострелян! И

цялата ни историческа памет…

Ала остане ли без историческа

памет една нация – останала е и без държава… Народ без чувство

за дълг пред героите на миналото

Чл.-кор. проф. д.ю.н. Атанас СЕМОВ носител на Катедра „Жан Моне“ на ЕС, съдия в Конституционния съд на Република България

Но изпитвам и огромен срам от това, че днес непростимо търпим отричането от „всичко българско и родно”, което заради криворазбрана модерност вече ни „мирише на лук и вкиснало”… И с нефелни чуждици унищожаваме „езика свещен на дедите си”. И позволяваме учебниците, по които децата ни откриват България, да бъдат подложени на

си остава и без опори за бъдещето си. Нашият днешен дълг е да спрем привидно глобалисткото отричане от корените ни. Както му се противопоставят други народи с далеч по-бедна история от нашата. Както е немислимо Франция да се откаже от историческата си памет заради глобалистична омая… И както е невъзможно в Гърция.

Затова се чувствам длъжен да повтарям: да пазим паметта за Ботйов и другите ни национални герои е нужно не на тях, а на нас! За да ни има – и за да е имала смисъл тяхната саможертва…

„’’Аз не съм способен да тропам по портите

и да пея балдевските песни на патриотически маниер. Нека правят

това други. Аз ще

направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите.’’“

Писмо от Христо Ботйов до Тодор Пеев 12.02.1876 г.

„’’Ние живееме в свободна земя и никой не може да ни запрети да изпълниме дългът си към своето Отечество. Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.’’“

"Революция народна, незабавна, отчаяна." Христо Ботйов, Букурещ

БЕЗ БОТЙОВ НЯМА НАЦИОНАЛНА ПАМЕТ, БЕЗ ПАМЕТ НЯМА БЪДЕЩЕ!

Не се гаси туй, що не гасне!

Интервю с проф. Андрей Пантев

Проф. д.и.н. Андрей ПАНТЕВ историк, дългогодишен преподавател в Софийски университет „Свети Климент Охридски“.

Носител на наградата „Голям Платонов Нобел на века“

за 2002 г. на Световната академия „Платон“

Здравейте проф. Пантев! Отново сме в навечерието на 2-ри юни- Деня на почит и признателност за загиналите за свободата на България. Откъде народът ни черпи вече 147 г. силата и вдъхновението да величае героичния подвиг на Христо Ботйов?

Христо Ботйов е изключителна личност. Със силата на характера си, той се наложи сред българските емигранти в странство. Той е един от малкото, който опоетизираха смъртта, като дадоха смисъл на идеята за храброст, патриотизъм и

воля за живот в една потъпкана държава и то в едно героическо страдание и завинаги по тази причина му бе отредено подобаващо място

в нашата национална памет. Какви са политическите измерения на делото на Христо Ботйов и неговите верни сподвижници?

Най-сетне българите осъзнаха потребността от

това да сменят формата на революционната стратегия. Престанаха да пишат мемоари,молби и прошения за нашите страдания. Чрез величавия си подвиг по време на Априлското въстание и конкретно чрез героичната акция на четата на Христо Ботйов доказахме, че съществуваме, че имаме воля за държавна независимост в трудна политическа среда и така светът започна да се отнася по различен начин към съдбата на България.

Заедно със славния войвода, в редовете на борбата участваха цяла плеяда от революционери и поборници за българската свобода като Раковски, Панайот Хитов, Филип Тотю, Каравелов, Левски, Бенковски, Стамболов и много други революционери. Защо именно Христо Ботйов се превърна в събирателен образ на народната енергия и воля за свобода?

Защото той е съчетание между талант, живот и храброст. Едно е да пиеш, пееш и както сам казва „ Механите нам са тесни“ и да се правиш на патриот в Гюргево и в Букурещ, друго е да оставиш костите си по хребетите на Балкана. В това отношение, той показа, че да обичаш Отечеството си не означава само гръмки слова в обкръжението на своите изстрадали побратими, а едно героично поведение, което се заплаща с живот.

С оглед на политическата обстановка в страната в дните около Освобождението и непосредствено след това, много от участниците изпитаха унижението. Не платиха ли твърде висока цена за своята саможертва?

Самата дума „саможерт-

ва“, означава, че би могло да се мине и без нея. Но един народ се индикира не само с това какво му е дадено, а какво е направил в повече за своя собствен културен и политически живот. В това отношение Ботйов до голяма степен изтрива тази стигма от челото на българите, която битува от

началото на по-миналия век като покорни орачи, сеячи и предани на властта на падишаха. Струваше си, защото в тази епична борба

загинаха цяла плеяда млади души, които можеха да бъдат далеч по-полезни на България.

Къде стои Ботйов в нашата съкровищница от имена в по-следващия контекст на събитията в Европа?

Българският Пантеон не е конно надбягване, за да подреждаме дейците на националнатата ни революция по възходящ ред, но несъмнено че Ботйов е от тези личности, които имат уникално звучение, едно съчетание между ум, воля, талант и силата на саблята и поведението му да поведе останалите изстрадали събратя, така че той стои далеч напред още от първите отделения на Ботьо Петковото училище. През годините той беше мъчен за политическа употреба, затова и не се занимаваха много-много

с публицистиката му, а тя е не по-малко блестяща, отколкото стихотворенията.

През погледа на изявен изследовател и уменията

ви като анализатор на дълбоките исторически процеси, как смятате, днес Христо Ботйов, има ли достойни последователи сред младите хора?

Е, как да има последователи. Единици са тези,

които възпроизвеждат поетичните му слова и търсят величието на подвига, чрез неговата саможертва в името на свободата или са склонни да се обърнат с лице към неговата публицистика? Но обърнете сериозно внимание и на отровната среда, която през последните години е опушлявана от рокери, соросоиди, търговци и стриптийзьори. Всичко онова, което бе реализирано от героичната ни революция и Балканските войни бе изпратено по дяволите именно от това тарикатско отношение към държавата и обществото, което направи така, че от най-големия етнос на Балканите, получихме най-малката възможност да решаваме!

Проф. Пантев, искрено Ви благодаря за споделеното в навечерието на 147-та годишнина от героичния подвиг на Христо Ботйов. Всеки път, когато разговаряме, съм силно респектиран и никак няма да е пресилено като ваш студент, ако споделя, че всеки от нашето поколение носи най-топли чувства към Вас с неповторимата Ви харизма, към Вашия колоритен език и неподржаем стил на умел разказвач?

Благодаря Ви за съкровеното признание! Дай Боже, наистина да съм го заслужил. Но искам да знаете, че и аз много си Ви обичам всички! Радвам Ви се истински и следя развитието на всеки един, с когото имам възможности да поддържам контакт. А що се отнася до идеята, да продължавате традицията за издаване на в.“Ботйов лист“, имате само моите адмирации.

Интервюто взе Красимир Григоров

ПРОСВЕТИТЕЛЯТ, ВЕСТИТЕЛЯТ НА НОВИ ИДЕИ

В НАЧАЛОТО НА 2023 г. БЕ ВАЛИДИРАНА

ПОЩЕНСКА

МАРКА „175 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ХРИСТО БОТЙОВ“

Пощенско-филателно издание на тема „175 години от рождението на Христо Ботйов“ бе пуснато в употреба. Валидирането на пощенската марка се състоя в Европейския кът на Народното събрание, а инициативата е част от поредицата прояви по повод годишнината, с които отдаваме своята почит към поета революционер, на неговото дело и безсмъртния му подвиг. Христо Ботйов е сред забележителните личности в световната история, които съчетават героичен живот с огнено слово и излизат извън мащабите на своето време и на страната ни. Поетът – революционер и днес ни напомня, че трябва да бъдем верни на своите ценности, на хуманните идеали, на демократичните ценности, да отстояваме и да пазим свободата, да се стремим към равноправие и справедливост. Цели поколения българи се прекланят пред Ботйов и свързват името му с копнежа по свободата, със себеотдаването, със саможертвата, но и с творческия гений, поетичното майсторство и талант.

БГНЕС

Независимо от епохата и превратностите на времето, той е наша гордост, но и духовна опора, извор на самочувствие, но и мерило за патриотизъм и следване на националния идеал, Първият повод е 1926 г. , когато е отбелязана 50-годишнина от смъртта на Ботйов чрез пускане в употреба на серия от три пощенски марки. Художникът Емилио Бората е пресъздал паметника на Ботйов във Враца и е добавил своята творческа интерпретация в символа на българската сила – българския лъв.

За „даскалуването“ на Христо Ботйов най-често се говори като за периферна „подробност“ в неговата изумителна биография. Естествено, учителското поприще остава в мощната сянка на поета, вестникаря и войводата... И все пак, тази страна от краткия и бурен живот на нашия национален герой не трябва да се омаловажава. За разлика от Раковски (мимолетно частен учител в Браила), а дори и от Левски („даскал“ във Войнягово и Еникьой), Ботйов „покрива“ писаните и неписани норми на тази благородна професия. При това става дума за сина на заслужилия „даскал“ Ботьо Петков, към когото Христо изпитва уважение и респект, надхвърлящи семейната привързаност.

Биографите на Ботйов поставят акцент на „даскалуването“ на 18-годишния младеж Задунаевка (днес в Одеска обл., Украйна). Младият българин е изпратен в бесарабското българско село от местното просветно управление в Комрат (днес център на Гагаузката автономия в Молдова). Пристига в селото на 29 август 1866 г. и работи в създаденото през 1861 г. училище до пролетта на 1867 г. В своята знаменита книга „Христо Ботйов. Опит за биография“ (1888 г.) Захарий Стоянов изгражда колоритен и вълнуващ, но и не съвсем точен образ на младия учител. Влиянието на радикалните идеи, възприети в Одеса, не пречи на неговата работа, напротив! Все още голобрадият Христо обучава между тридесет и петдесет ученици, а в резултат на ра-

ботата му образованието на местните българчета бележи видим ръст. През последните години стана известна една реликва, останала от Афанасий Сибов (Събев) – абаносов бастун, подарен през 1874 г. от Ботйов на неговия възпитаник като своеобразен „жезъл“ на приемственост в „даскалската“ мисия.

Работата на Ботйов в „школото“ в Калофер (eсента на 1866 – лятото на 1867 г.) сe отбелязва най-вече във връзка с неговата „скандална“ реч на празника на Светите Кирил и Методий. Както пише Никола Начов, „… в мъжкото училище, обкичено с цветя, са събрал почти цял Калофер /…/ и се държали възторжени речи за просветата и напредъка на българския народ. Най-първо говорил учител Ботьо и после другите учители… Според обичая речите се свършили с най-горещи благопожелания за здраве и дългоденствие на любимия цар-баща султан Абдул Азис… Христо разтреперан разбутал множеството, застанал на скромната трибуна /…/ Речта му била гръмотевица, порой, който всичко събаря и унищожава /…/ Речта на смелия оратор била посрещната различно – чорбаджиите и духовенството я възприели с роптание, но намерили се младежи, които я изслушали с услада и насърчително…“

Отивайки през есента на 1867 г. в Румъния, Ботйов прави опит да постъпи като учител в Букурещ, после в Гюргево, а през 1869 г. за няколко месеца е учител в Александрия. От есента на 1869 до фев-

Проф. д-р Пламен ПАВЛОВ преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, автор и водещ на предаването „Час по България“

руари 1871 г. е учител в Измаил (тогава в Румъния, днес в Украйна). За професионалните му занимания не се знае много, но са факт активните контакти на младия учител със съмишленици българи от Бесарабия, както и с руски и полски революционери. През пролетта на 1874 г. започва работа в българското училище в Букурещ, помещаващо

се в къщата на владиката Панарет Рашев, където се запознава с бъдещата си съпруга Венета. Същевременно продължава да публикува статии в издавания от Любен Каравелов вестник „Независимост“. През декември се посвещава на своя вестник „Знаме“, предавайки учителското място на своя брат Стефан.

Ботйов издава вестници и книги, но огнената му поезия и публицистика са генетично свързани с мисията на будител на нацията. Нещо повече, на вестител на нови идеи, превъплътил словото в своя съдба:

Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът!

„ДАСКАЛ“ ХРИСТО БОТЙОВ –

Доц. д-р Светла АТАНАСОВА

главен уредник в отдел „История на България ХV – ХIХ век“РИМВелико Търново

Регионалния исторически

музей във Велико Търново се съхраняват оригинални фотографии на Христо Ботйов, на неговата дъщеря Иванка – в различните ѝ житейски превъплъщения, семейна фотография на Венета Ботйова със сина Димитър Рашев и дъщерята Иванка Ботйова и фотокопие на прощалното писмо на поета-революционер от 15 май 1876 г. Интерес предизвиква съпътстващата история към фотографиите, посвещенията за техните притежатели и битуването им в различна среда до акта на даряването им в музея.

Портретът на Христо Ботйов е заснет във фотографско ателие в Букурещ през пролетта на 1876 г., два-три дни преди отпътуването на сформираната чета към българските земи. Войводата е изобразен в цял ръст, в анфас с брада, мустаци и пригладена назад коса. В погледа му се долавя решителност. Облечен е с униформа, горната дреха е обшита с гайтани, въоръжен със сабя и пищов. Снимката е черно-бяла, тонирана и каширана, с размери 5,5/9,5 см. Постъпва като дарение в Тър-

новския музей през 1934 г. Информацията на гърба на снимката е изключително важна и дава представа за смяната на притежателите и през годините.

„Подарявамъ на музея при читалище „Надежда” В. Търново на 20/IV 1934 Паскалъ Паскалевъ. Този портрет ми е подаръкъ отъ Мариола х. Николиева Рашева – сестра на Винета Хр. Ботйова. Фотографията била направена 2-3 дни преди тръгване на четата на Хр. Ботйов”.

Снимката е семеен спомен и

тя съвсем логично се съхранява от Венета или Иванка Ботйови преди да бъде дарена на Мариола. По-късно попада в ръцете на Паскал Паскалев – техен родственик или близък приятел. Много

добре запазена е фотографията на

Иванка Ботйова

В Търновския музей се съхранява семейна фотография на Димитър Рашев, Иванка Ботйова и Венета Ботйова. Майката заедно с порасналите ѝ деца са изобразени в анфас. Снимката е правена в художествено ателие в Париж „Аtelier de Pose Еntresol”

Търновския музей през 1988 г. от племенника на Кина – Веселин Василев.

В колекцията от фотографии

Христо Ботйов -1876 г.

като ученичка в Девическата гимназия в Търново от 1891 г. Изображението е в анфас, тялото е леко обърнато на дясно. Лицето е изразително, косата е прибрана с диадема и пригладена назад към тила. Облечена е в тъмна рокля с висока яка, закичена с брошка. Фотографията е черно-бяла, тонирана в кафяво и каширана върху фирмен картон на фотографското ателие на Адолф Йозеф Бронфен в Свищов. Тя е с размери 6,5/10,5 см. На гърба на снимката в горната половина с черно мастило и записан следния текст: „Въ знакъ на уважение подарявамъ ликътъ си на Г-нъ и Г-жа Михови. Иванка Ботйова. Г. Търново, 1 августъ, 1891 год.” Портретът

Иванка Ботева като ученичка в Девическата гимназия

в периода на следването на Иванка в Женева (1892–1895 г.). Фотографията е черно-бяла, тонирана в кафяво и каширана върху фирмения картон на „Е. Vallois” – художник–фотограф. Има размери 10/14,5 см. Подарена е на музея през 1934 г. отново от Паскал Паскалев. Следващата снимка на Иванка Ботйова – дъщеря на поета и революционер Христо Ботйов е правена в годините, когато е студентка в Женева. Изображението е в анфас. Косата е прибрана към тила, очите са изразителни, върху устните има лека усмивка. Облечена е в тъмна роля, комбинирана с райе – вероятно униформа на учебното заведение. Снимката е черно-бяла, тонирана в кафяво, с размери 6/9 см. Каширана е върху фирмен картон на фотографското ателие „Lacombe & Ariaud” в Женева. Иванка подарява своя лик за спомен на Кина Кирова Генова от Търново през декември 1898 г. Тя е близка приятелка на Ботйовата дъщеря още от следването им в Женева. Кина завършва социални науки и постъпва като учителка в българската гимназия в Солун. Тук свързва живота си със Сава Паскалев – учител по история. След завръщането си в България младото семейство живее известно време във Враца и по-късно се установява в

се пази и сватбена снимка на Иванка Ботйова и съпругът и Стоян Христов от 1906 г. Младоженците са заснети в цял ръст. Снимката е черно-бяла, тонирана и каширана върху фирмен картон на фотографското ателие на Адолф Бронфен във Велико Търново. Известният фотограф открива своя практика в старата столица през 1885 г. и работи тук до 1925 г. Снимката е добре запазена с размери 9,5/13,5 см. Подарена е на музея от Паскал Паскалев.

Във фонда на Търновския музей се пази копие на прощалното писмо на Ботйов, озаглавено „Прощалното писмо на Хр. Ботйов. 17.05.1876 г. Радецки”. Документът е с размери 24/32 см. и е неразделна част от малък илюстрован албум. На първа страница – фотографиите на Христо Ботйов, майка му, жена му Венета и децата Димитър и Иванка. На втора страница е фотокопието на писмото на Христо Ботйов до жена му Венета и на 3 страница е предаването на ценната реликва на Народната библиотека в София. След смъртта на Венета Ботйова, нейният син Димитър Рашев – учител във Втора софийска мъжка гимназия „Цар Борис III”

Иванка Ботева и Стоян Христов

на младото момиче постъпва в

музея през 60-те години на XX в.

като дарение от Мария Врабчева от Велико Търново.

Търново. Кина Кирова и Иванка Ботйова отново възобновяват връзките си. Фотографията на Иванка Ботйова е откупена от

изпълнява последното и желание писмото да се запази за вечни времена. На 30 май 1933 г. с тържествена церемония Димитър Рашев дарява семейния спомен на тогавашния министър на просвещението д-р Атанас Бояджиев. А той от своя страна предоставя оригинала на историческото писмо за съхранение в Народната библиотека в София. Въпросният албум постъпва в Търновския музей като част от голямо дарение на Л. Събев през 1967 г.

ФОТОГРАФИИ НА ХРИСТО БОТЙОВ И НЕГОВОТО СЕМЕЙСТВО

ОТ ФОНДА НА РЕГИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ  ВЕЛИКО ТЪРНОВО

Проф.

д.ф.н.

КИРИЛ ТОПАЛОВ

писател, драматург, киносценарист, литературен историк и

критик, дипломат и преводач

Първите си уроци по вестникарство Ботйов взима в печатницата на Войниковия вестник „Дунавска зора“, а сериозната си журналистическа школа изкарва като сътрудник на Любен Каравелов в издаването на неговите вестници „Свобода“ и „Независимост“, където участва в написването на редица фейлетони от знаменитата рубрика „Знаеш ли ти кои сме?“. Несъмнено в неговото оформяне като публицист играе роля и запознаването му още в ранни младежки години както с чуждата революционна публицистика, така и с поставеното вече от Раковски и Славейков голямо начало на българската възрожденска журналистика. Своята пълноценна изява журналистическите и публицистическите му способности

ПУБЛИЦИСТЪТ БОТЙОВ C

В публицистиката си Ботйов поставя най-наболелите въпроси на своето време – за необходимостта от борба срещу политическото, духовното и социалното подтисничество, за неспособността на Османската империя да се възроди и да осигури на покорените народности условия за свободно и пълноценно развитие, за необходимостта от преодоляване на инертността сред голяма част от българския народ, за първостепенното значение на политическото освобождение, за предателската роля на някои европейски правителства в решаването на съдбата на балканските славянски народи, за пътищата за освобождение и т.н. „Наместо програма“, „Смешен плач“, „Народът – вчера, днес и утре“, „Това ви чака“, „Примери от турско правосъдие“, „Петрушан“, „Тая нощ сънувах“, „Послание от небето“, Длъжностите на писателите и журналистите“, фейлетоните на Ботйов от „Знаеш ли ти кои сме?“ и още много други – това все блестящи публицистични и художествено-публицистични произведения, поставили подобно на поезията му, висока мярка в литературата и въобще в духовния живот на българския народ.

Ботйовата поява в българската журналистика е ярка и категорична. Още с първия си вестник – „Дума на българските емигранти“ той заема място сред най-добрите възрожденски публицисти по това време – Каравелов и Славейков

си към политическата и журналистическата демагогия: „Една от главните причини за неуспеха на нашите вестници, особено на тия, що са се издавали и издават отсам Дунава, е и тая, дето между програмата и съдържанието на всеки почти вестник, между обещанията

и изпълнението на редакторите всякога е имало такава разлика, каквато има между мохамеданския рай и християнската мъка.“ В тази статия Ботйов заявява категорично

и своя демократизъм, определяйки ясно своята обществена позиция: „На последната нова емиграция, коя от ден на ден се умножава с бежанци и изгнаници от все слоеве на нашия народ, ний гледаме като на пръв гранитен камък, който се хвърли сред пладне връх голата тиква на тиранина, като на същ народен протест против общественото

в „Знаме“ от 1875 година в подкрепа на въстанието в Босна и Херцеговина: „“Ние живееме в свободна земя и никой не може да ни запрети да изпълниме дългът си към своето отечество.“ Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.“. В тези две сентенции е синтезирано всичко, което е казвал при много други случаи. Тук са изкристализирали и вярата, и свещеното право на личността да решава сама своята съдба

Безсмъртните мисли на Христо Ботйов

„Лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!“ („Смешен плач“)

му положение

между народите – дори и повече, нашият емигрант, като пръв и законен наследник на класическия ни хайдутин, приел и опазил е завещаната борба с всичките му социални

стремления, които са едни от най-хубавите черти на народния ни характер.“ В известната си статия „Народът – вчера, днес и утре“ той формулира и основния си политически възглед за „народната революция“

„Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите.“

„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...“ („Хаджи Димитър“)

„…Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича своето отечество!…“

и своята нравствена позиция, и нееднократно изразяваният (понякога твърде драстично)

намират във вестниците, които той сам издава – „Дума на

български-

те емигранти“ (1871), „Будилник“ (1873), „Знаме“ (1875) и „Нова България“ (1876).

през годините

и показва удивителна писателска, интелектуална и политическа зрялост. Още с първото изречение на програмната статия на вестника си – „Наместо програма“ – той декларира ясно и отношението

като единствения спасителен „радикален преврат“ в съдбата на потиснатия български народ. Ботйов е убеден, че ако отхвърли варварската азиатска деспотична система, българският народ ще се развие много бързо; гаранции за това вижда в демократично изградените от него „общини без централизация“ и различни дружества.

Ако потърсим в публицистиката на Ботйов мисъл, която най-синтезирано и същностно да изразява неговата лична и политическа позиция, то без голям риск да сгрешим, бихме могли да посочим финала на известната негова статия

упрек към политическата апатия на народа, и убедеността на революционера и идеолога на национално-освободителното ни движение в неговия последен етап, че за свободен

и щастлив живот е достоен само онзи човек или народ, който е готов за голяма жертва. Изключителната нравствена величавост на тази негова максима се заключава във факта, че той, като всички велики личности, я защитава с живота си.

Ботйовите вестници

Валерия ВЕЛЕВА журналист

акто винаги на 2 юни сирените ще завиятза 2 минути България ще утихне смълчана в поклон пред делото и саможертвата на най-бунтовния си син - лудата глава, която мина през учителството, през емигрантството и кръчмите на Браила и Букурещ, през печатарството и четничеството, за да изкачи онзи връх, на който остана сам, величествен и недостижим!

Христо Ботйов сякаш е нарисуван за герой. Красив, с лудо сърце и високо чело, с пронизващ поглед, с правилни черти на лицето, с буйна коса и черна брада - олицетворение на мъжественост и сила на духа, на неукротим плам и решителност. Белязан от малък - буен, непокорен, но надарен с неповторим стил и въздействаща реч.

Животът на Ботйов минава на толкова бързи обороти, че няма как да не се превърне в легенда, в мит, в красива приказка за гения, орисан от съдбата да се нареди сред най-великите имена на своето време.

И да остане само на 28 години! Но с диря, сякаш дълбана с векове.

Само с 20 стихотворения, запечатани за во веки веков! 20 огнени поеми, които олицетворяват общочовешкия идеал за абсолютната свобода – духовна, социална и политическа. Бунтът и революцията като единствен път за постигане на този идеал са издигнати в култ, а героичната смърт и героичната саможертва са съпреживяни като на най-висшата мисия на достойния човек.

Ботйов е и най-блестящият възрожденски публицист, ро-

ден от българското перо след като светите братя Кирил и Методий сътворяват славянското четмо и писмо. Статиите и коментарите му са пропити от пламенна реч с ясно разграничаване на добро и зло, на тирани и душмани, на глупци и сиромаси, на свобода и робство, на любов и вяра, на дълг и чест. При Ботйов няма прошка, няма компромис, няма криволичене на мисълта - има “любов за жива свобода“, има “празник на сиромасите”, който трябва да бъде извоюван с огън и кръв, има стремеж за “свобода и смърт юнашка”.

Саможертвата, великата саможертва “умря сиромах за правда, за правда и за свобода…” е издигната в Божествена молит-

Ботйов трябваше да остане на 28 години - силен и обаятелен, вдъхновяващ войвода с вдигната сабя, сочещ пътя на Голготата, вярващ в своята кауза и в идеята за абсолютната свобода.

Сблъсъкът с отрицанието на всичко това бе неговата смърт. Колкото нелепа, толкова величествена.

Не куршумът уби Ботйов, а жестоката реалност.

Той потегля към Родината, качен на крилете на мечтата си за бунта, от който ще се роди Свободата; преодолява стигми и догми; зарязва любима жена и новородено дете; слиза възторжен на Козлодуйския бряг и намира… пустош. Тишина! Зловещо мълчание.

захлупваме онзи порещ въпрос - защо Ботйов остана без гроб? Или така е трябвало да бъде, за да не го оскверним…Да го търсим и да него намерим, да се стремим към него, а Той да остава все така далеч от нас, но в нас.

Всяка година след онази злокобна вечер на 1 юни 1878 година ние се вторачваме в камъните край върховете Камарата и Купена на Врачанския балкан по следите на изгубената си съвест.

И толкова години след кървавото сражение на Околчица се опитваме да съберем парченцата на времето , за да наредим пъзела на една истина, която ни смазва...

От всички гениални стихове

ва за сбъдване. И това е влудяващо! То взривява мисълта, че човек може да такава степен да е обладан от изгарящото чувство за справедливост.

Това бунтарство на Ботйов е ненадминато и то докосва всеки българин, независимо кога и къде живее - всеки носи своя Ботйов в душата си.Това го прави безсмъртен.

Понякога съм се питала как се раждат гениите. С какво Иванка Ботйова и даскал Ботьо Петков са били по-различни от останалите българи, та са дали на България такъв велик син. Тя - известна със своята гордост и силен дух, той - със своята начетеност и борбеност.

Но, достатъчно ли е това? Или просто съдбата е отредила космическите сили да се събират на 6 януари 1848, за да въплатят своята енергия в едно свое нарочено с мисия чедо - да бъде знаме на Саможертвата за Свободата.

Ботйов живя с тази мисия свише.

И му беше предначертано да изгори “млад” в нея.

Няма народ. Няма бунт. Няма революция. Няма светлина. Няма надежда...

Космос няма! И живот няма...

В този момент Ботйов умира. Останалото в драматичните часове до физическата смърт го свършват черкезите и башибозукът. Жестоко. Подло. Кърваво. Отмъстително.

Ботйов бе тръгнал на величава смърт, това бе мечтата му - да загине за Родината, но едва ли си е представял, че когато се качва на кораба “Радецки” и пише: “Радостта ми няма граници, че моята молитва скоро ще се сбъдне”, “робът” няма да е въстанал. “Моята молитва” захранва с пример и вдъхновение цели поколения поети, като доказателство, че величието на Ботйов остава ненадминато в българската художественост, а идеята за безсмъртието осигурява приемственост в борбата.

Но в съзнанието ни, някъде далеч в дълбините на изстраданата българска душа се е стаила вината. С мълчанието си

на Ботйов най-великото за мен е “Елегия” - защото е нарисувал с удивително проникновение и болка същината на българската, раздирана от противоречия, страсти и страхове, душа. Кървави сълзи е пролял Ботйов над тази елегия, за да изтръгне от сърцето си проклятието, което и до днес ни спъва “Търпи, и ще си спасиш душата”.

Ботйов живя, за да изгори като факел и да остане завинаги на 28.

От днешна гледна точка той е недостижим като порив на мисълта и отдаденост на каузата. Драматизмът в неговата човешка и творческа съдба, блестящият му ум и талант, непокорното му сърце, го превръщат в идол. Това е историческа мяра. Бог е въздал на малцина тази привилегия. Сбъднал е мечтата на своя велик син.

Ботйов е пример - вдъхновяващ, който имаме за нас и поколенията. Един безценен капитал, върху който градим моралните си стожери, без които не можем да вървим напред като народ.

Не куршумът уби Ботйов, а жестоката реалност Ботйов живя, за да изгори като факел

журналист,

За всеки нормален човек Васил Левски е светец, защото е осветил с подвига си българската земя. Синодалните старци обаче, чието мислене е в обръча на килимявката, го намират грешен. Умуват на небето или в пъкъла е неговото място.

През август 1872 г. Левски се промъква в дома на ловешкия чорбаджия Денчо Халача, за да го накаже. На онзи му искали помощ за диарбекирските заточеници, а той напсувал комитетските хора.

Със свой другар Апостола се спотайва и чака да дойде Халача. За беда към 3 часа подир пладне пристига слугата му. Момъкът почва да вика за помощ. Тогава Левски скача и го мушка с камата. "Не умря извeднъж, захвана да вика повече, което не можеше да се укрие вече, ръгнах го още веднъж, за да се не мъчи, и да не може да каже какви са били", разказва той.

Жертвата е 24-годишният Стойчо Гиргинов. "Жално за невинното момче, но ако не беше така, инак беше оцапано на много страни", споделя Левски с Любен Каравелов и добавя: "Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица доста."

Това убийство е причината Синодът да отказва канонизация. Има обаче цяла кохорта от светци войни, които

Левски

Синодалните старци умуват, има ли място Апостола на небето

размахват меч или копие. На свети Димитър Солунски дори се приписва тежкият грях, че е убил цар Калоян. Попове и миряни се кръстят пред иконата му без да

то на вярата. През IX век покръстителят на българското племе нарежда да бъдат обезглавени 52 боляри, дръзнали да се опълчат срещу християнизацията. Заедно с

та свобода. На негов стенен календар за 1875 г. срещу 9 март е записано: "40 мъченици и Васил Левски мъченик".

Калугерите не обичат Ботйов, защото уж е атеист, а се меси в духовните им дела. "Моята молитва" боде очите на Църквата, макар че в това конфликтно стихотворение авторът не отрича съществуването на Бога. Той само го приближава към себе си: "Не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, Боже – мен в сърцето и в душата..."

Стенният календар на Христо Ботйов.

знаят, че в копитата на коня умира български владетел.

Според догматиците Васил Левски не може да бъде светец, защото е отнел човешки живот. Княз Борис-Михаил може, защото е заповядал масово клане в име-

тях на ешафода отиват жените и децата им. За добавка Борис ослепява сина си Владимир.

Христо Ботйов зачерква "двойния стандарт" в догматиката. Без да носи архиерейски одежди поетът канонизира Апостола на българска-

Поетът приема по своему Христовата вяра. Познава историята и грамотно определя 9 март за канонична дата на Васил Левски. Това е денят на Свети 40 мъченици, загинали по времето на римския император Ликиний. Девети март най-много приляга за Апостола, защото е еманация на мъченичеството за свободата.

Заедно с Васил Левски във възрожденския календар са вградени Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Ангел Кънчев, Константин и Димитър Миладинови. Датата 17 февруари е посветена на умрелите в Диарбекир, а 8 август на Цвятко Павлов и Никола Войводов. През 1867 г. двамата правят опит да организират чета, убити са на парахода "Германия".

Поетът е посочил 9 март за канонична дата на Апостола на свободата.

Има имена, които отдавна са загадка дори за специалистите. Такива са мъчениците Стоян от Етрополе, Нешо от Троян, Павле от Видин. В центъра е изографисан Хаджи Димитър, а отдолу е поместено едноименното Ботйово стихотворение.

РОСЕН ТАХОВ

литературовед, публицист и преводач

на революционната поезия.

Христо Ботев и Георги Раковски

итературната история и есеистика предпочитат да разглеждат поезията на Хр. Ботев в един привидно широк контекст, който обаче обикновено изключва неговите български съвременници. Често се срещат паралелите с Петьофи, Мицкевич, Байрон, не са рядкост сравненията с Яворов и Вапцаров, с Никола Фурнаджиев и дори с Атанас Далчев. Всички те имат своите конкретни основания, но като че ли изграждат един не съвсем точен романтичен портрет на самотния гений, разбран от малцина приятели и ученици и едва след десетилетия - от нови поколения поети и тълкуватели. При това, особено когато поезията Ботев се разглежда в български контекст, развойните линии по правило тръгват от него, единственото за народната песен се прави изключение.

всеки поет се оформя в някаква среда, няма как в общия случай това да не е среда на неговия роден език, и споделя някакви общи нагласи със съвременниците си. И идеите, и поетическите умения трябва да се възприемат от някого, да се следва някакъв пример, някакъв модел. Основният български образец за Ботев е ясен и недвусмислен – Георги Раковски. Близостта и връзките на приемственост между тях са сравнително добре документирани и коментирани от изследователите. Предполага се, че двамата не са се срещали, но по-младият на два пъти попада в среда, „изпитала силно непосредствено въздействие от личността на Раковски” (Ст. Таринска) – първо в Одеса (1863-1866), а след това в Браила, където живее сред участниците в разформированата Втора българска легия. На преден план обикновено се поставя желанието на по-младия да следва житейския, а не толкова поетическия пример на по-стария. Често се цитира писмото до Ив. Драсов от 26 юни 1875: „Де го Раковски, за да станем другари и да преобърнеме сичкото хорско злато на олово и желязо!” От друга страна, за Ботев Раковски е вече отминал етап от българската революция и той се разграничава от него, а и не го споменава особено често в публицистиката си.

Известно е, че три книги на Раковски оказват силно и ясно забележимо влияние върху младия поет – „Предвестник Горскаго пътника” (1856), самата поема „Горски пътник” (1857) и „Показалец или ръководство как да ся изискват и издирят най-стари чърти нашего бития...” (1859). Изследователите са забелязали текстуал-

Кога ти чуеш да съм погинал,

да не плачеш, майко, ни да ридаеш

за славно дело, что съм юнашки съвършил, но гроба ми прилежно да издириш [...]

над него с следния речи да напишеш:

„За вяр’ и за свобода погина славен!”

(„Отлъчие от България едного разпаленаго

родолюбца българина в лето 1853”)

Ако ти кажат, че азе паднал съм с куршум пронизан

и тогаз, майко, не плачи [...]

[...] стига ми тая награда –

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда, за правда и за свобода...

(„На прощаване в 1868 г.”)

Проф. д.ф.н. НИКОЛАЙ АРЕТОВ Институт за литература, БАН литературовед, критик и изследовател на Българското

възраждане, главен редактор на списание „Литературна мисъл“

ните сходства, дори съвпадения, между едно от стихотворенията в „Предвестник...” и поезията на Ботев.

Стиховете на Ботев са насочени към читатели, за поне част от които се предполага, че познават „Отлъчие...” на Раковски. По-младият поет открито възприема идеята и обработва написаното от уважавания автор от предишното поколение, следва неговия пример, включително и в заглавието.

Мотивите за раздялата с майката и родния край, за носталгията по тях, са сред най-важните в българската поезия от ХІХ в. и се откриват практически у всички поети, учили и живели в Русия, тези мотиви не са чужди и на събратята им по перо както П. Р. Славейков, които вървят по други житейски пътеки. Останалите възрожденски поети поправило поставят други идейни акценти в мотива за раздялата.

Това, което е не по-малко интересно от сходството, е малко коментираното различие. Ботев не използва някои важни за Раковски елементи от мотива за отлъчието на родолюбеца. При това очевидно не случайно, тъй като те не присъстват и в останалите му стихотворения, а и в цялостното му творчество. Нещо повече, в публицистиката му (например в „Народът. Вчера, днес и утре”) могат да се намерят и обяснения защо те отсъстват. Става дума за историческите реминисценции (цар Богор, прехраби Симеон и пр.), посочването на конкретни места (Преслав, Янтра, Търново), както и за митологичните реконструкции, всички те особено характерни за Раковски. И ако отсъствието на конкретни топоними и публицистични и исторически отклонения, характерни за Раковски може да се обясни с по-различната и по-нова представа на Ботев за поезия, то отсъствието на исторически реминисценции се дължи на друга представа за миналото. Но Ботев, който по принцип не пропуска да полемизира с автори, които не мислят като него, тук а и по отношение на Раковски като цяло и на неговите реконструкции на „славното минало” доста последователно избягва полемиките и просто предлага своята гледна точка. Заслужава си да се съпоставят и двете митологични системи, към които отпращат стиховете на двамата. Това, което се забелязва от пръв поглед, е че Ботев не възприема митичните фигури, реконструирани от Раковски, а предпочита пестеливо и не така афиширано да прибягва до фигури, които се възприемат на първо място като фолклорни, и едва след това като митически. Много рядко те имат човешки облик (самодивите от „Хаджи Димитър”), относително по-често са животни и птици, на които, с повече или по-малко основание интерпретаторите приписват митичен смисъл („Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски”).

Могат да се намерят и други случаи на текстологична близост

Развитието

Пият твоя кръв немилно

усойки змии зли!

(„Горски пътник”)

О, бедно страдаща България, кой пристойно да т’ оплачи!

Где е на свят други Еремия, твоя страдания да назначи!

(„Горски пътник“)

смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости. („Елегия”, 1870)

О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш?

[...] твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас в пустиня. („Обесването на Васил Левски”, 1875)

предистория, включително и в Библията, където също змията е характерен символ; едно по-детайлно изследване вероятно би открило и източника на образа на змията, която пие кръвта или е засмукала своята човешка жертва. Вторият пример отвежда към един популярен образ - родината майка – наложен в българската словесност от Неофит Бозвели, при когото се среща и лесната аналогия с пророк Еремия. Раковски познава Неофит и споменава с уважение своя съгражданин в някои от писанията си, ако Ботев е познавал творчеството на Неофит, то това е могло да стане както чрез публикацията на В. Друмев от 1874, така и чрез писанията на Раковски. Напълно възможен е и друг текст да е послужил на Ботев при изковаването на този образ.

И накрая още един пример за несъмнена текстуална близост, който също може да се разглежда и в контекста на тогавашната поезия и реторически похвати, познати не само от българската книжнина.

РЕДАКЦИОНЕН КОМЕНТАР

ÄÓХОВНОÒО ÓБИÉÑÒВО Å ÏОÑÒÐАØНО ОÒ ÔИÇИ×ÅÑКОÒО!

Това е и гордост, и драма. Драмата е още по-страшна, защото само Христо Ботйов и по-старият Миладинов загиват от чужда ръка–всичко друго е „брат брата убива”.

Убийците, включително и тези на Алеко Константинов, всъщност са убили частица от България, те са истинските врагове на Отечеството си, независимо от идеите, които са изповядвали, независимо от това, дали са били просветени или невежи, дали са чужди оръдия и дали духовният, т.е. истинският убиец, е стоял зад тях. Така или иначе, те са били българи.

Пантеонът на убитите български писатели в момента е обруган.

Защото физическата смърт е едно, а да се стремиш да разрушиш иконостаса на българската духовност чрез клевети и кинжали, пасквили и ругатни е далеч по-страшно, по-трагично и по-мерзаво, отколкото да изстреляш куршум по челото на твореца. Бяха обругани не само писатели от класиката–от Христо Ботйов до Никола Вапцаров, но и живи писатели. А дали това време е безвъзвратно отминало аз не зная, но стореното си остава за сметка на тези, които за 30 сребърника бяха решили да унищожат големите имена..

Опити за деформация на истината се прокрадват и в учебниците на децата ни.

Литературата е дълъг маратон. Минава през сложни водевили. Живеем в трудно време. В навечерието сме на едно спорадично и силно избухване на българската литература, когато се твори една много стилна поезия и добра проза.

Вярно е, че националните медии обръщат все по-малко внимание на културата, а те са главната информационна система. Вестниците с най-големи тиражи вървят повече по линията на повърхностното и сензационното, интересува ги най-вече политиката, икономиката и спорта и почти спряха да публикуват поезия.

По-добре смърт с юнашка борба, нежели живот се безчестен!

По-добре свобода минут’ една, нежели цял век жизни рабствен!

(Горски пътник)

свобода или смърт юнашка!

(„На прощаване [в 1868]”)

Вижда се, че фразата на Ботев е освободена от всички детайли и пояснения и е сведена до лаконично и запомнящо се афористично словосъчетание. Мога да се намерят и други примери, които предлагат не толкова директни текстуални съвпадения, колкото частични сходства в думите и по-значителни – в смисъла. Ботевите стихове са несъмнено много по-стегнати, по-концентрирани, което прави въздействието по-ударно. Ботев използва по-пестеливо паралелизмите и реториката на повторението, в някои случаи се отказва от отделни думи, които изглеждат по-експресивни, и ги заменя с по-непретенциозни. Така например усойницата, при това „усойки змии зли” звучи по-страшно от „смок”, но въпреки това варианта на Ботев е по-въздействащ. Наред с всичко останало, пестеливото и ненатрапчиво използване на традиционните тропи и поетически фигури прави поезията на Ботев по-близка до търсенията на ХХ век.

Не бива да забравяме, че Ботйовите вестници са били с много малък тираж, но значението им е огромно. Създаденото от него силно се отличава от сътвореното от съвременниците му. Влага невероятна емоция и до болка осъзнава смисъла на живото слово. Силен, прям и емоционален, той живее така, както пише. Носталгия, любов и нескрита гордост към Родината. Тъкмо днес, повече от всякога имаме подобна крещяща потребност именно от такива целеустремени и мотивирани хора. Щандовете са изпълнени с много и разнообразна литература и това е добре, защото истински добрата и стойностна книга не може никога да се изгуби сред тях–тя е зърно, което трудно може да бъде смляно. Някои поети умряха, други ги убиха, без да са издали и една книга дори. Трети, като Христо Ботйов и Никола Вапцаров, оставиха само по една стихосбирка, която се оказа носител на нова поетика и философия. Ако езикът ни беше международен и двамата щяха да се наредят сред най-известните поети на XIX и XX век. Жизнено неотложна мисия на цялото общество днес е да защити изконните традиционни начала на нашата духовност, да ги предпази от агресия и поругаване. Ценностната ни система като народ, се нуждае повече от всякога от повишаване на духовния ни имунитет.

Защото унищожим ли историческите си и литературни корени, няма да оцелеем дълго и като нация, ще се стопим и ще бъдем погълнати!

Елена АЛЕКОВА, поетеса, член на Съюза на българските писатели, Съюза на българските

журналисти и Съюза на учените в България.

ЕЛЕГИЯ 2014

По Христо Ботев

Кажи ми, кажи, бедний народе,

който в безпътица, в мрак живееш, който без ропот гол и бос ходиш

и все по кръчми съдба проклинаш,

кой те в таз робска люлка люлее, кой те захвърли от рай в пустиня?

Тез ли, що твоите кърви пият

не дни, не месеци, а години?

Или поредните ти месии,

които ръфат твоето тяло?

А синовете ти мрат в чужбина –

над гроб им само облаче бяло...

Чужди и наши гости, които

крадат и залъка от уста ти?

А ти ги милно гледаш в очите, поклони чупиш, предано хълцаш

и си оставил полята златни

на сухи тръне и сиви вълци.

Кажи ми, кажи, бедний народе,

кой те в таз сънна дрямка люлее?

Тез ли, що дръзко и нагло ходят

с юмруци в джоба и страх в сърцата

и тежко пият, юнашки пеят.

А прах в очите е свободата.

Кой те люлее? Кой те приспива?

Кой те превръща на скот отново?

Пот, кръв, ръжда и сълзи горчиви.

И безутешно. И безнадеждно.

Мълчи народът. Гърмят окови –плътта му жива до кокал режат.

Народе, хайде! Дошло е време!

Скачай! Свести се! Грабвай мечтата!

Сам да отхвърлиш робското бреме...

Сам кръвопийците да разпилееш...

Или – без дъх, без чест – в земята

да се препънеш и да изтлееш.

БОРБА 2018

По Христо Ботев Тъй върви светът... Но накъде? Никой не знае. Лъжа. И робство. И зов за свобода. Безответен. Накъде повече? Напред се привижда краят, а кротко пасат и блеят ли, блеят овцете. Слепи и глухи. Имат си паша. Кротуват. Равенство, братство ли? Глупости! Ретро понятия... Спят знамената. Пушки и саби – бракувани.

Псета и вълци, вихри и тръне – в полята.

Грозно. Зловещо. Мутри, кръвници, апаши.

Зло безконечно. Братът на брат не прощава

в битка за кокала. Леят се кърви юнашки.

Тоз, който падне, умира. И... вечна забрава.

Няма ни кой да събуди, да стресне раята, ни кой да развее размирно бунтовнишко знаме.

Някъде в тъмното само, далече... далече... оттатък... нещо – звезда или бледа зорница – припламва.

Тежко теглило. Мъка без просвет. Отнийде

пушка не пуква, тръба не приканва за бой.

Помощ, избава, спасенье окото не види.

Вино налейте. И люта ракия. За... упокой.

Яна КРЕМЕНСКА журналист, автор и редактор на предавания

Писмо до Ботев

Как си, Христо? Събра ли се вече с Венета?

Тук животът е глупав. Ежедневно си крета. Вече зная и аз за какво се умира.

Свободата ли? Струва, две кебапчета с бира. Дали гледаш отгоре с небесната чета?

На Околчица – дъжд. И разгонени псета.

На Околчица – срам. Имаш много поклонници. Генерали и лумпени, политически конници… Живи трупове жалят за мъртвите, Христо. Всенародната кал днес се кланя начисто. Цветове… Гласове… Знамена… Шарения. Обещания светли и …помия до шия.

Как се люби и мрази?

Там пишеш ли нещо

или вече не искаш дори да се сещаш. Много здраве от мен на небесната чета.

Във дванайсет завийте и вие, момчета.

И станете на крак, и за вас помълчете…

Втори юни си струваше всичко, поете!

ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС „Живеем в Земята на Ботев“

Лауреати от предходни години

ЗЕМЯТА НА БОТЕВ

Търся те в земята ти, Войводо –в черната ти кървава земя, осветена с клетви за свобода, кръстена с револвер и кама, в сълзи мъченически пречистена, с пряпорец браздена, вместо с плуг. Няма смърт за вечната ти истина, нищо, че с8ветът е вече друг и е тежко, душно в механите ни… Слепи сред човешката тъма, нова чета стягаш ли, се питаме, или търсиш пътя към дома, с четниците, морни и ранени, за да бдиш край родния олтар… Но мълчат портретите студени –спомен черно-бял за твойта жар. Търся те в Балкана ти, Войводо, търся бели кървави меса, и в небето, звяра и природата

призива дочувам и гласа.

И дочувам самодивски песни, белите премени в мрак незрим…

Чакам те на моста Косталевски

в звездното небе да полетим.

Дарена Ивайлова Дилчовска, 17 г., гр. Враца

ПРЕД ПОРТРЕТА НА БОТЕВ Недостижим е, но към него се стремим. Белязал ни е погледът му огнен

да бъдем стъпка в път необходим

и да го тачим в паметта народна.

Да бъдем ботевци по мисъл и по дух, отново силни в бури и в неволи.

Щом песните му чуем, с верен слух да знаем, че светът върви отколе към сбъднати мечти за свобода, а ние днес я имаме и значи щастливи сме да кажем свойто „да“

на мирни битки с тестове, задачи, на стихове за житни класове, за брегове, разлистени поляни. Земята ни сюжет е съкровен и трябва все такава да остане.

Да помним, че от ведрия портрет във стаята ни класна той крепи ни да бъдем с поглед винаги нап,ред.

Така ще славим Ботевото име.

Йоана Панчева Русева, 12 г. гр. Варна

На някои подмятания за "този нехранимайко и харамия" Захари Стоянов възразил : "Аз ще направя от Христо Ботйов кумир на българската младеж".

През 1887 г. Захари Стоянов не могъл лесно да намери средства да издаде написаната от него биография на Христо Ботйов. Известно е, че нему се пада честта първи да възкреси живота, делото

и величавата смърт на Войводата от Калофер. За портрета на Ботев, който искал да приложи към своята книга, Захари Стоянов пише: "Употребих най-голямо старание, щото да бъде той истински и сполучлив, доколкото това беше възможно. От три, които поръчахме на отделни живописци, предпочетохме оня, който туряме и който е работен в Лайпциг.

Портрет на Войводата изпълнен с черен молив от Георги Данчов–Зографина, 1887 г.

Той е фотография от 1875 г. Тоя потрет е най-верният от всички, които той е оставил, затуй го и предпочетохме. Между тоя потрет и другите разликата е такава, щото съвсем не си приличат, както да не са на един човек."

Отпечатването на книгата от великия възрожденец съвпада с издаването на портрет на Хр.Ботев от Георги Данчов-Зографинът. Това дава основание да се мисли, че единият от другите двама художници е той самият. Захари Стоянов и Георги Данчов са били близки и не може Зографинът да не е бил поканен да нарисува Ботев.

В защита на Данчов излиза Стоян Заимов в критичните си бележки за книгата на Захари Стоянов, като отбелязва, че портрета на Ботев от Данчов е по-верен.

Много по-късно се изяснява, че третият художник на образа на Хр.Ботев през 1888 г., се казва Димитър Панайотов, непознат за нашето изобразително изкуство. Той бил редактор на в."Янтра".

Знае се, че на първа страница на своето издание помествал графични портрети на български политически и културни дейци. От търновския художник Димитър Панайотов е гравюрата, с която е илюстрирана книгата на Захари Стоянов "Васил Левски (Дякона)", Пловдив 1884 г.

Ранните Ботеви изображения са ценни като документ за времето. До наши дни Ботев е рисуван за различни издания, календари и плакати от стотици художници.

Гениалният поет е представян и в монументални платна с неговите четници и други негови съратници, а в много български градове има бюстове на Христо Ботев, най-величествени от които са в Калофер и Враца. Обаче първите изображения крият неповторимо въздействие.

Корени български За портретите на Христо Ботйов

147 години безсмъртие

„Един образ на страстно обожание, Една памят за дълбоко благоволение, едно име за девиз на всяка праведна борба…. Образът на един страдалец-поет, памятта на един пламенен борец, името на един идеален човек! Христо Ботйов”

147

Пейо Крачолов Яворов

години ни делят от рождението на Христо Ботев и през всичките тези

години, всяко поколение българи търси отговора – кои са факторите в живота на гениалния поет-революционер, които го превърнаха в най-яркия последовател на Апостола, в най-разпаления проповедник на българската свобода, в най-обаятелния образ по време на Априлската епопея? В действителност, той е необикновеният образ на оная епоха, в която със своята всеотдайност и самоотверженост, с пословично високия си дух се противопостави на гнусната философия на „преклонената главичка, която сабя не сече”. Христо Ботйов се превърна с годините в другото име на отечествената доблест и националната идентичност. Проследявайки житейския му героичен подвиг от Калофер до Врачанския Балкан неминуемо откроявам няколко безспорни обстоятелства, които утвърждават личностните му качества и го превръщат в пламенен войвода, чиито пример за саможертва е повече от заразителен.

Деница НИКОЛОВА редактор

Ранните години от живота на поета не се различават от съдбата на поколенията българи, родени до Кримската война от 1853-56 г. Този период е белязан от години на стопански подем, борби за самостоятелна просвета и църковно-национална независимост. Тъкмо тогава недвусмислено се раждат и първите самостоятелни опити за отхвърляне на чуждия гнет. Фамилната среда на даскал Ботьо и Иванка Дрянкова несъмнено утвърждават у него будителския дух, а даскалуването му в Задунаевка и родния Калофер, Александрия и Измаил се превръща за него в школа за усвояването на умения за убеждаване и работа с геройски изстрадалите му събратя по съдба. Ясните и конкретни послания за смисъла на свободата съвпадат с първите му изяви във възрожденската ни журналистика. На практика обаче истинското идейно-политическото съзряване на поета е по време на неговия престой във Влашко /1867 г.- 1874 г./, когато се сблъсква със силните противоборства сред българската емиграция. Едва двадесет и шест годишен, той е избран за член на Централния комитет, а до настоящия момент активното му поле на изява са вестникарските му и поетични заложби и хъшовските му подвизи из Браила, Александрия и Букурещ. Последвалият период на идейно-политическо съзряване /1874-1876 г./ го утвърждават като лидер на революционната ни емиграция, а идеите му оказват осезаемо влияние върху комитетските дела. Ведно с това се повишават и личностните му ангажименти. Принуден е от обстоятелствата да поеме грижите за най-малкия си брат Боян, за възрастната си майка, за милото ми либе–Венета Везирева, която го дарява с първата им невръстна рожба, все аргументи, които го насърчават да преосмисли по различен начин света около себе си. Духовното му съзряване се свързва и с разбирането му за националната революция като открита форма на провокация към Великите сили, от които трайно зависи решаването на българския политически въпрос. В този смисъл е и цялата му по-нататъшна политическа активност, когато отделя сериозно внимание върху всички детайли по овладяването на кораба „Радецки”, като елемент от цялостната му стратегия по привличането на вниманието на Европейската дипломация и спечелване на симпатиите на европейската демократична общност. Той изцяло подчинява дори собствения си живот в интерес на тази политическа кауза, факт, който недвусмислено подсказва и духовното му превъзходство. Потопен в тази хъшовска среда, той можеше единствено там свободно да диша и да дели с побратимите си глад, лишения, , както и надеждата да развее хайдушкия пряпорец насред Балкана. Като апотеоз в революционния му сценарий се оказва и героичната му саможертва, която му отреди предно място в Пантеона на българското безсмъртие!

Паметникът на Христо Ботйов във Враца е дело на „македонец“. Неговото име е Владимир Гиновски. Освен на величествения образ на Христо Ботйов във Враца, той е автор и редица знакови паметници у нас като паметника на Светите братя Кирил и Методий пред Народната библиотека в София, с копия в Рим и Мурманск; бюст-паметника на Васил Левски в Борисовата градина и копията му в Унгария и САЩ; паметник на Апостола в Плевен; паметник на освободителя на Родопите полковник Серафимов в Смолян; паметници на Тодор Александров в Кюстендил, на Елин Пелин в родното му село Байлово и още 40 други.

Бюст-паметник на Христо Ботйов в центъра на град Нови пазар, в близост до старата часовникова кула. Така града почита българския национален герой, революционер, поет и публицист Христо Ботйов.

Паметникът на на известният и незабравим, революционер, поет и публицист Христо Ботйов в гр.Видин е разположен на двупосочна пътна артерия с обособена площ пред него.

ПАМЕТНИЦИТЕ НА ХРИСТО БОТЙОВ У НАС

ЗА ХРИСТО БОТЙОВ МАÉЦЕ СИ

Да мислим за Христо Ботйов днес означава да търсим и да намираме нашия личен път към честта и достойнството.

Здравка ЕВТИМОВА

писател и преводач

Да бъдем достойни днес означава да изричаме открито мнението си, макар и да знаем, че е възможно да изгубим силните си позиции. Да вземем такова решение е трудно. То може да прекърши човешкия живот. Но гръбнакът ще остане здрав, духът ще е мощен, неогънат в раболепен поклон. Силните на деня обикновено недолюбват истината. Изкрещявайки истината, човек може да загуби за секунди бляскавата кариера, която е градил години наред. Но хората ще го помнят, ще произнасят името му с уважение, ще го дават за пример на децата и внуците си.

Децата на България ще се научават точно по този начин кой е Христо Ботйов и как самите те трябва да действат, за да бъдат запомнени имената им.

Христо Ботйов и животът му са вик, че по-могъщо благо от свободата не съществува. Приетата с достойнство загуба е всъщност първата стъпка към бъдещата честно спечелена победа. Истинското име на България е честно спечелената победа, завоювана със знание, качества, смелост и човечност. И с талант – на първо място с талант–светъл, искрящ, обичащ, каквато е притежавал Христо Ботйов. Ботйов е в смелостта ни, в упорството да преодоляваме непреодолими трудности, да се отнасяме с уважение към противника, да бъдем преди всичко хора на честта. Нашите думи, разкриващи правдата, ни издигат, дават сила на стъпките ни, дързост на погледа. Да постигнем нещо в името на общността, на градчето, на големия град, на страната , на цял континент, на света – както е сторил Ботйов – тогава ще сме заслужили имената ни да бъдат произнасяно с възхищение.

Да говорим истината днес, означава да се държим така, че Ботйов да не се срамува от нас и дните ни. Да не раболепничим пред силния означава, че носим в кръвта си силата на великия поет. Доносникът предава на първо място най-силното и най-светлото в себе си – достойнството си на човешко същество. С думите си доносникът очерня семейството си и в крайна сметка предава България–онази България, за каквото е мечтал Ботйов – свободна, просперираща, населена от светли и добри хора. Те днес създават нови технологии, пишат стихове, ремонтират сложни апарати, лекуват тежки болести, възпитават децата ни. И най- много, най-силно се гордеят, че са родени под българско небе, че са учили в българско училище, че още от съвсем малки майките им са разказвали за смелия войвода, светлия поет Христо Ботйов.

Да четеш Ботйов днес означава никога да не забравяш мястото, където си роден – градът, чиито въздух те е направил човек, да учиш много сериозно и упорито, да побеждаваш на олимпиади по математика, философия, физика, дебати с мечтата да живееш в България, да работиш за нея, за хората й. Да я превърнеш в страна, където децата ще бъдат обичани и обучавани от високо образовани учители. Държава, където кражба, наглост и безчестие ще бъдат срамни думи, а необразоваността–рядко, на път да изчезне явление. Държава, за която Ботйов е мечтал и е дал живота си. България – държава на разцъфналите таланти, място, където интелектът се развива и дава плодове – към това трябва не само да се стремим, не само да се борим ежедневно, ежечасно, но да учим. Да знаем, да можем – така, че с достойнство да поставим нашата България на духовната, научната, спортната и културна карта на света. Това означава, че Христо Ботйов би се гордял с нас, би се радвал, че четем стиховете му, че пишем нови мощни огнени строфи и разкази. Така во веки веков ще бъдат истина и ще ни огряват стиховете на гениалния поет:

„Какви е деца раждала, раждала, ражда и сега българска майка юнашка.

Какви е момци хранила, хранила, храни и днеска нашата земя хубава!“.

Ти ли си, мале, тъй жално пела, ти ли си мене три годин клела, та скитник ходя злочестен ази и срещам това, що дуøа мрази?

Бащино ли съм пропил имане, тебе ли покрих с дълбоки рани, та мойта младост, мале, зелена съхне и вехне лþто язвена?!

Весел ме гледат мили другари, че с тях наедно и аз се смея, но те не знаят, че аз веч тлея, че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам

да му разкрия що в дуøа тая; кого аз лþбя и в какво вярваммечти и мисли - от що страдая.

Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене лþбов и вяра; но тука вече не се надявам тебе да лþбя: сърце догаря!

Много аз, мале, много мечтаях щастие, слава да видим двама, сила усещах - що не желаях?

Но за вси желби приготви яма!

Една сал клета, една остана: в прегръдки твои мили да падна, та туй сърце младо, таз дуøа страдна да се оплачат тебе горкана...

Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба!

ЖАНИ СЛАВКОВА

Студент, 3 курс, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски"

Парадоксално съвремие…

Нормалното измени лика си, изневери на себе си и се превърна в ненормално.

Никой не смее да открехне вратите към своя душевен рай за останалите и спуска димна завеса от гниещата (не) достигната зрялост, а тя за пореден път показва, че мнозина страдат от хронична уязвимост.

Дали съпреживяваме панаир на суетата или панаир на душевната и емоционалната нищета? Моралният упадък ни превръща в обезчестен отпадък. Някои стават пленници на битието си, а други, досущ като натежали житни класове, са с приведени надолу глава, изморени от тегобата на времето, от силата на устоите, които не могат да понесат. Маскарад се завихря в полунощието на нашите представи. Леден огън разпалва сляпата гордост, надменна и властна, а огнен лед сковава капчиците сърдечност, неспособни да напоят основите на целостта, сплотеността, устрема на един народ. Докога?

Недодяланата душевност засипва сърцето в „люти рани“. Само малцина, свестните, онези „лудите“, дето ги наричат, знаят каква агония е това всъщност. Поклонничеството пред фалшиви образи ограби и най-истинското в нашата действителност.

Съвременен парадокс...

Да се чудиш нереална ли е тази реалност? Да се питаш спечелихме ли от това, което погубихме? Да недоумяваш колко лакома може да бъде нечия скромност... Да не разбираш как милосърдни и

благородни хора живеят в миши дупки, а реално светът принадлежи на властното его, което не прощава никому... То гази, мачка наред, докато изравни със земята неугодните нему.

Свестните може да са малцина, но тяхната „лудост“ се крие точно в непредполагаемата им сила – да имат ентусиазма на мнозина. Нали са казали хората: „Луд умора няма“. Та и те така. Умора нямат, непрестанно кръвта им ври и кипи, буйства безспирно, дъх не им остава, а те препускат през изненадите на съдбата. Те са богоизбраните, те са блажените, дарени с чисто сърце, с разум, с обич, с копнеж, с енергия и издръжливост, с мощ и здравина да гледат на общото като на свое. Да са деятели на деня и нощта. Да са катализаторите на народната крепкост. Да са ораторите на човешката принципност. Да са вестителите на смисленото в живота ни. Да са палитрата, от която обилно черпим пъстрота, искрица живот, автентичност. Има ги, ще ги има дълго...

Защо културното и

ценностното самоубийство бива почитано дотолкова, че се превръща в изкушаващото и неизбежно опиянение на поколенията? Звездите, ярките и даващите светлина, ги заравяме в пръстта, приземяваме ги със смъртта, а те, горките, светят ли светят... Опитва се наивният им хъс да не ги предаде и се процежда виделина през пролуките на непробиваемата пелена от невежество. Към хроничната уязвимост се наслоява в годините и втора диагноза, която е не по-малко коварна от първата. Сърдечна слепота. Наблюдаваме около нас един безконечен ален пир, в който няма пощада. Сърцето го боли, но слепотата му притъпява всеки гърлен стон. Гласът не успява да излезе навън, задържаме го в себе си, а той става затворник, осъден без право на избор. Доживотната присъда е най-голямото наказание, което може да излежи, а възможността от амнистия е изцяло в ръцете на съзнанието.

Маскарадът не спира, залезът и зората вече се сливат, а слънцето и луната са стожерите, които напомнят за преходността, за ефимерните мигове, за смисъла на всяка казана дума, за значението на всяко положено усилие.

Напомнят за животите, отдадени на каузата да пребъдем. Напомнят за Левски, Ботев, Вазов, Каравелов, Бенковски... Напомнят и ни карат да се опомним.

Свят е този къс земя, върху който градим домовете си и застиламе мечти и надежди. Крачим из бродите на модерното време и върху него бродираме онези фрагменти от историята, които ни учат на съвест. Сюжетът и фабулата се разминават, защото като че ли наново започваме да се превъзпитаваме на човечност. Имаме нужда от времето, за да ни научи на всички уроци, ала и времето има нужда от нас, за да остане вовеки в изконната българска памет. Понякога обаче боли да видиш и усетиш още едно нещо у събратята си.

Значими са и не е безцелно тяхното себеотдаване, себеутвърждаване.

Те имат в себе си един несломим дух, който ги подтиква да търсят неуморно онези благоуханни люлякови цветове, които ни навяват за пролетта и за съживяването... Които ни припомнят що е свежият полъх да събуди у теб жаждата за утринна роса...

Които възпяват омиротворяващата сила на природата... Които танцуват със слънчевите лъчи и обрисуват щрихите на един шедьовър, реализуем единствено в утопичните ни миражи.

Не съществува друга такава сакрална гьоргия като националното благо, излято от откровение и истинност. Достигнем ли този идеал, то от обезлесените мечти изведнъж ще разцъфне буен оазис. Ще съпреживеем катарзиса, който ще ни разтърси и ще покаже правилната траектория на всяка изгубена душевност. Няма вече да стъпваме върху огнена лава, изпълнени със страх да не би да се опарим завинаги и неизлечимите белези да не ни позволяват да правим още стъпки напред. Няма да има такава уплаха в нас, няма...!

Там, където хоризонта е безкраен. Там, където липата шумоли в унисон с трепета на светулките. Там, където екотът на звездите се долавя. Там, където има свестни... Там, където гласът не е затворник, а е свещта, прогаряща димната завеса от боязън. Остава само да направим крачката. Крачката, която ще ни отведе от „Тук“ до „Там“ с бистър разсъдък, неподвластен на нечий бесен тиранин. Осъществимо е в обозримо бъдеще, трябва само да повярваме и да действаме. Веднъж дали клетва пред себе си и пред България да не газим и да не оскверняваме паметта на дедите ни, да не предаваме България, българите и българското, да любим силно, да творим добро безкористно, да градим и да не рушим, то тогава... Тогава ще пребъдем!

„СВЕСТНИТЕ У НАС СЧИТАТ ЗА ЛУДИ“

Писмо до Христо Ботйов

Драги Христо Ботйов,

Пише ти една единадесетокласничка. И ти пише едно писмо, което няма нужда да адресира. То самὸ някога ще те намери. Заради всичко, което знам за теб, бих казала, че ще пристигне в рая. Не че някой

от нас знае какво се случва след смъртта, но познавайки творчеството ти, което изучавам сега, бих казала, че за една свободна душа като теб няма определено място. Твоята душа не познава граници. Сигурно си някъде отново с кораба си Радецки, борейки се за най-святото за теб-свободата. А може би дори вече си я постигнал. „Свобода или смърт.“ И други са писали такива писма до теб, но без отговор. Може би грешката е, че са слагали адрес. Не ти пиша с идеята да ми отговориш. Няма смисъл в това да описвам и великите дела, които си направил, с които цяла България те помни и до днес. Тези дела, които след смъртта ти те превърнаха в безсмъртен. Докато живееш в сърцата на българите винаги ще бъдеш такъв. Твоята единствена и любима родина те знае като истински герой. Надявам се си намерил покой, поддържайки те мисълта, че всичко сторено е било истинско, в името на свободата. В името на твоите ценности. В името на твоята родина. Днес всеки може да изрецитира спокойно твоите така силни думи „Но… стига ми тая награда – да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода…“ И знай, че твоите думи са напълно истински. Знаят те. Една душа, която познава двете понятия-омраза и любов, тъй силно, че винаги пази духа си несломим. Ти си едно от малкото имена, които дори и неволно избран минувач на улицата ще успее да назове, когато го попиташ. Глупаво звучи, че някои познават името ти само ей така. Ей така за някой изпит. Ей така за някое контролно. Но дали някога ще го почувстват по същия начин. Дали си надникнал и на тях в душите, дали си им проговорил с творчеството си. Дали? А може би има и някои, които използват името ти, мислейки си, че са равностойни. Но равностойни. С теб? Никога

не биха били, когато единствената сила, която ги крепи би била материалното. И никога не биха открили магията на онези духовни сили. Онези сили, които те карат да станеш велик. Които те карат да вършиш дела.

Ако ти разкажа малко повече за „тук“, може би

ще променя възгледите ти. Живеем ли в земята на Ботйов? Твоето любимо “тук“, с което назоваваше своята любов към родината, се превърна в различно, изгубено и криворазбрано. Тук където се лъже, мами и даже се изпитва срам от понятието „българин“. Защо? Как стана? Може би една ученичка от някакъв си 11. клас няма да успее да ти обясни. Защото и тя самата не знае. Защото „тук“. Ми

се искаше да бъде в паметта ми със същия спомен както в твоята. Тук. Нашата България. Може би си помислихме, че я притежаваме прекалено много, защото е „наша“. И там сгрешихме. Притежанието не винаги го свързват с доказване. Притежаваш ли нещо спираш да му се доказваш. Мислиш си, че винаги ще е „твое“. Но. Винаги има едно „но“, което понякога е последното пламъче надежда за някого. Можеш да намериш и българи. Истински българи. Какво е да си истински и да си българин, знаеш най-добре ти. Може би не знаеш за мен, не си чувал. Но аз те държа в сърцето и душата си, тъй както държа България, тъй както се гордея с нея. Аз теб познавам от творчеството ти, от историята ти, от делата ти, от твоя бунтовнически дух. Благодаря за това, което си ни оставил. Дали някой тогава е успял да ти каже благодаря. Ако не си го чул никога. Можеш да знаеш, че заслужаваш тези думи повече от всеки друг. Благодаря. Съжалявам, че никога няма да те срещна, за да разбера всичко лично от теб. Но пък ако беше днес с нас, някои може би никога нямаше да те разберат. Защо си се пожертвал. Защо си бил толкова отдаден на своята родина. Защо си я поставил пред всичко друго на този свят. Дано никога не стана някоя от някои. А винаги да бъда някоя от онези.

И някакси все се надявам, че живеем в земята на Ботйов. Че хората сме силни, че хората обичаме и мразим еднакво силно и то правилните неща, че хората имаме идеали, ценности и не ги захвърляме, че хората умеем да виждаме отвъд негативното, че умеем да прескачаме невидимите си граници, че хората на първо място сме хуманност. Че хората живеем в твоята земя. Земята на Ботйов.

Не очаквам твоя отговор да достигне до мен, но може би някой ден ще ми го предадеш лично. Соня Щерева Ученичка от 11. клас, гр. Варна

ИСТИНСКИЯТ ОБРАЗ НА ХРИСТО БОТЕВ

Творци го гримират като холивудска звезда за свръхестествено излъчване

РОСЕН ТАХОВ журналист, литературовед, публицист и преводач

Ребус с повишена трудност е истинският образ на Христо Ботев. Сведенията са крайно противоречиви - от светъл блондин до класически брюнет. Негов съученик в Одеската гимназия го описва рус и синеок. Иван Вазов обаче твърди: “Той беше висок, едър

– почти исполин, с черни пламенни очи, с нос дълъг, римски, малко кривичък към лявата буза, челото му широко, благородно, на двата края на което под бялата кожа постоянно трепереха сини жилчици, косата му черна, щръкнала.”

Капитанът на “Радецки” е по средата. “Той беше брюнет, като южняк - пише Дагоберт Енглендер, - макар цветът на кожата му да не беше толкова тъмен, косите му бяха тъмнокестеняви, малко завити, не бяха дълги, но добре култивирани. Отделните черти на лицето бяха тънки, особено устата и носът. Очите му - много изразителни и понякога блестящи.”

През 1888 г. Захари Стоянов публикува първата биография на поета. “Трябва да ви кажа - обръща се към читателите той, - че Христо Ботйов е бил образец на хубостта в пълния смисъл на тая дума. Ръст класически, очи големи и черни, като на гарван, вежди пиявици, чело изпъкнало и широко, което красяло къдравата глава като венец, нос римски, брада и мустаци черни, коса къдрава, ръце бели и деликатни, гърди и плещи широки, да му се ненагледаш… От лява страна на челото му имало една жила, дебела като гайтан, която се появявала само тогава, когато той е сърдит и възбуден, когато ораторствал или декламирал някое свое стихотворение, т. е. когато чувствата тържествували над разума.” Стоян Заимов не е съгласен. Отбелязва, че Захари не е имал щастието да познава лично Ботев и го коригира: “Косите му не бяха черни и къдрави, както казва биографът, а “карыя” (кестеняви), при това гладки, светли и мазни. Очите му бяха действително големи, но не “черни като на гарван”, както ги рисува биографът, а бяха също като косите му “карыя”, при това малко подвижни и почти всякога спокойни, като че ли гледаха вечно върху една отдавна избрана точка. Същото очно спокойствие и малка подвижност са отличителните признаци почти на всичките велики поети

(чети биографиите: Шекспир, Байрон, Пушкин, Лермонтов). Челото му беше широко, но не изпъкнало, а равно и гладко. Брада и мустаци не черни и гъсти, а кафяви и възредки. Ръцете му бяха бели, но не деликатни, а големи и кокалести, каквито са били на баща му. Знакът от лявата страна на челото му, във вид на латинско S, не е венна жила, както казва биографът, а знак от нараняване с острото на хурка, когато е ходил по ризка в калоферските улици.”

“Действително - продължава Заимов, - изпъкваше дебела венна жила, когато биваше раздразнен или пък когато събираше всичкото си внимание върху разрешаването на някоя задача, но тази жила се появяваше не от дясната или от лявата страна, а по средата на челото му, каквато жила имаше Любен Каравелов, каквато е и у Петка Каравелов, каквато е имал и Жан-Жак Русо и Дантон. Тук му е мястото да забележим, че поместеният портрет в началото на книгата не изразява истинската физиономия на поета.”

За този портрет Захари Стоянов организира конкурс с трима художници, чиито имена не съобщава. Сред тях вероятно са Георги Данчов-Зографина и Димитър Панайотов. Захари отхвърля творбите им и приема за най-сполучлива работата на третия неизвестен. Гравюрата е изпълнена в Лайпциг по фотография от 1875 г.

“Тоя портрет е най-верният от всички, които ни е той оставил, затуй го и предпочетохме. Между тоя портрет и другите разликата е такава, щото съвсем си не приличат, като да не са на един човек”, аргументира се главата на журито.

“По нашему, по-вярно е нарисуван портретът на Ботева от живописеца фотограф Георги Данчев”, настоява обаче Стоян Заимов. Зографина създава няколко образа на поета, но допуска груба грешка, уловена от проф. Вера Динова-Русева:

“В тях липсва революционната романтика, патосът на епохата на Възраждането. Липсва силният вътрешен огън на Ботев, който прозира в снимките му, огнената душевност, от която са родени геройските му дела, революционната му поезия. Данчов е представил Ботев едностранно - по-скоро лиричния поет и мъдър революционер, отколкото острия сатирик и страстен бунтар. Захари Стоянов е преследвал упорито своята цел - да остави на поколенията един образ на Ботев с революционно-романтична приповдигнатост, един лик, равен на символ, на идея.”

Оттук насетне ликът на Христо Ботев става все по-символичен. Поколения творци се трудят с ретуша, за да постигнат свръхестествено излъчване. Решат косата, засукват мустаците, изцъклят ястребов поглед. От оригинала не остава почти нищо. Резултатът е лъскава холивудска физиономия, която вторачено гледа в бъдещето.

И ЛЪСКАВИЯТ ПОРТРЕТ НА ОФИЦИАЛНИЯ БОТЕВ

Съвременниците за Христо Ботйов

Плановете на Христо Ботйов и кораба „Радецки“ са известни както на османските, така и на румънските власти, които обаче не се намесват в преминаването на Дунава. На плавателния съд той пише последното си прощално писмо до семейството си. Според някои сведения, на сутринта на 17 май Ботйов знае за разгрома на въстанието в Панагюрско и слизането на четата в България е по-скоро. Съветват го да продължат към Сърбия, но Ботйов отказва. По обяд на същия ден той принуждава капитана на „Радецки“ Дагоберт Енглендер да спре на десния бряг на реката.

“Във време на нашето пътуване до Козлодуй Ботйов показваше в своите действия твърда енергия и прозорливост. Насърчаваше и поддържаше

някои съвършено млади момчета... Той милваше едни като деца с двете си ръце по лицето, други прегръщаше, после им говореше силни и високи думи, като посочваше често с ръката си към българската земя и синьото слънчево небе. Впрочем навсякъде се въдвори такава решителност и спокойствие, като че параходът отиваше да направи една разходка за удоволствие, а не замислен високо политически удар, резултатът на който беше, поне за мен, повече от съмнителен. Между другото Ботйов ми каза: - Знаете ли, господин капитан, защо ние избрахме вашия параход? Защото носи името на един славянски генерал, Радецки, което е за нас добро предзнаменование…

Приятелството между Стефан Стамболов и Христо Ботйов е емблематично в смутните време на въстанията. Познанството им продължава около 18 месеца. Ботйов приема със симпатии "новото лице" на организацията, а търновецът се опитва безуспешно да го помири с Каравелов. Стамболов е живял при Ботйов, а времето му минава в Ботйовата печатница, в кръчмата с неговите приятели-хъшове.

Най-ценният плод на дружбата им е книжката "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова", излязла през септември 1875 г., в която Стамболов участва. Пътищата на двамата се разделят, а в писмо от 11 декември 1875 г. Ботйов признава: "Аз съм виноват и съм ти длъжен в много отношения". Стамболов най-безпристрастно описва Ботйов, като оценява както качествата, така и недостатъците му.

"Ботйов имаше буен, избухлив темперамент и беше несдържан и в главах, и в целях. Той обичаше да настоява на своето, искаше да му се подчиняват, беше честолюбив и искаше да свали Любен Каравелов от пиедестала му, за да му заеме мястото. И сега, ако той бе останал жив, той би се борил за политическа кариера, за това - да бъде водач на партия или министър, или обратно - безграничната му крайност би го завела на бесилката." През 1888 г., когато Стамболовата Народнолиберална партия е управляваща, с усилията на Захарий Стоянов излизат събраните съчинения и първата сериозна биография на Христо Ботйов.

С творбата си „Христо Ботьов. Опит за биография“ Захарий Стоянов си навлича критиката на съвременните творци именно заради героизирането на Христо Ботйов. За нейното сглобяване помощ му указва друг близък приятел на революционера – Стефан Стамболов. Стоянов не спестява някои критики към решенията на Ботйов, както и разкрива негови слабости, но с познатия от „Записки по българските въстания“ хумор.

„Под тая рубрика ние ще да опишем Ботйова поета, публициста, вестникаря, революционера, комуниста и най-после – войводата. Както трябваше и да се чака, скоро се той наситил и на своето родно село Калофер, и на райския Балкан. Огнената натура искала работа, желязна деятелност, бури и крамоли, съсипвания и преврати. Калофер бил тесен за тоя род деятелност, не били всичките калоферци с Ботйова ум, неговите понятия, идеали и темпераменти. Па имало и турско правителство, съществували и отговорни пред властта чорбаджни, които не можеха дълго време да търпят да им се копае пропаст. Словата на Ботйова по кръчмите и измежду хьшлаците били много тънки и отвлечени, не давали още повод за настъпателни действия. Ако нашият герой си позволеше да извърши нещо по-реално и по-грубо за оная епоха, то на минутата още щеше да се види вързан и изпратен в Карлово”.

Най-отявленият критик на Христо Ботйов безспорно е Пенчо Славейков. Той отрича гения на Ботйов и твърди, че в революционера се е вселил „онзи бяс на човешката мисъл, който се нарича анархизъм“. Интересното е, че Славейков и го критикува, но и го възхвалява:

„Разсъдливи, практични хора, които държат сметка за своя личен авторитет, страхували се от него, избягвали го. Имало е и такива, които са го уважавали, предимно млади патриоти, но болшинството са били против него. И тази презряна, отхвърлена душа, това немирно сърце, тази буйна нрав, този огнен ум е раждал смътни, неясни, но смели и страшни мисли и принципи, от които ще се възпламенят младите, чисти сърца; мисли, от които ще се отвратят обикновените смъртници; мисли, от които ще изстине кръвта на коронясаните богоизбрани глави...

„За поета Ботйов нашето общество има също тъй погрешно мнение, както и за човека. Млади общества, както младите хора, имат не дотолкова завидния дар да се възхищават най-вече от онова, което най-малко разбират, и да си създават фалшиви идеали - идеали, които имат курс само на Ориента. Едно време З.Стоянов, който живееше само с възхищения, създаде такъв идеал от Чардафона, и с безочливостта на един ориенталец заявяваше, че понеже сме нямали други херои - то дай да си бършем носът с неговите непрани дрехи!“

Дагоберт Енглендер, капитан на „Радецки“

Стефан Стамболов Захари Стоянов Пенчо Славейков

И събрали се те в гнездото на българановците, ресторантът „Дълбок Зимник“ в София. Новите комити, 15 души воглаве с Александър Балабанов. Групата допълвали още: Симеон Радев, Алeксандър Божинов, Елин Пелин, Пейо Яворов, като последния избрали за секретар и касиер на комитет имащ за цел събиране на пари за построяване на паметник на Христо Ботев. Било месец май 1906 г. Паметникът трябвало да бъде издигнат в София, „не в кьоше на някоя градина, а в средата на най-високото от всичко..“-

изрично пише бащата на идеята Александър Балабанов и пояснява: „тогава, когато в България всичко можеше да се направи за пет пари или за нищо..“. И парите идвали, много пари от всички краища на страната. Но–намесили се заинтересовани партизани, крамолите забравили Ботев, обвинения се сипели за всичко и от всички…и паметникът паднал преди да бъде издигнат. Комитетът започнал да връща дарените пари по села и градове. От един град дошло писмо в отговор на върнатите пари. В това писмо кметът бил написал само: „Недостойно за Ботев племе сте вие..“. Следвала

и една страшна псувня, която не е за споменаване.

„Понеже Вратца беше пратила първите пари, от уважение към този град отидох с учениците си във Вратца, на Вола", пише в спомените си Александър Балабанов и продължава: „Какъв голям, огромен като планина паметник може да се издяла, че да се вижда отдалеч, отвсякъде. А нощно време да се палят големи огньове да светят над България и да пръскат нейния мрак. И в една реч на самия Вол извиках: Нека натрупаме там на онзи връх много скали и камъни, от тях да издялат сетне архитекти и скулптури бюста на Ботев!“ И стотици ръце дигнали скали и камъни, а на Балабанов се дала честта да сложи първия камък,

както и да изпише на плоча „Слагайте камък по камък, дигайте Ботеви замък!... И тържествата ставали големи. Всенародни. Бурни. Често пъти поклонници се връщали с разцепени глави, защото избрали точно на това място да си делят партизанлъка, Ботев да делят! И паметникът пак паднал, защото един професор бил казал, че Ботев не паднал точно на това място и не се знае где. След това друг един, макар и не професор, но пък дипломат и политик рекъл, че грамада се издига само за лошо, за проклятие, тъй било в народните приказки, песни и предания. Като че символът Ботев има нужда от тая ялова точност. Въпросният „капацитет“ дори предложил Александър Балабанов да бъде наказан за идеята си като сам развали грамадата и да махне всички камъни.

Както се вижда, един намира начин да събира камъни, други търсят повод да го замерят с камъни. Моля православният читател да ми прости перефразата на библейския стих. По-важното е да помним името на оногова, когото замерят с камъни, Александър Балабанов, човекът заченал идеята за паметник на Ботев в София, пренесъл я на върха на планината над Вратца и буквално поставил първия камък. На Вола днес паметник няма, има монумент. Паметникът, първият паметник на Ботев, днес не е дори „в кьошето на някоя градина“, не е в средата на най-високото от всичко, да се види от всички. Този паметник събира мрачина в заличка на историческия музей във Враца. Неотдавна, за мястото на първия паметник в града се отвори обществена дискусия и обсъждания в Общинския съвет, предложения от граждани се разглеждаха уж, специалисти се замеряха с грамада аргументи. Медиите като ехо отразяваха яловите им мнения, а накрая тихомълком затвориха Войводата в тъмната заличка... От уста на ухо се понесе тогава, че неразбирателството не било толкова за мястото на паметника, а за проект за място на паметника в града, проект подплатен с парични знаци, за който не успели да се споразумеят онези, които иначе удобно позират под прожекторите на тържеството на 1 юни, докато първият паметник на Войводата продължава да е в тъмницата.

„Недостойно за Ботйов племе сте вие.“

Красимир ВАСИЛЕВ журналист

2 ÞНИ 2023

ЕДНО РАННО ИЗОБРАЖЕНИЕ

НА ПРЕМИНАВАНЕТО НА БОТЕВАТА ЧЕТА

В личния архив на професор Иван Шишманов, съхраняван в Научния архив на БАН, се намира едно от първите художествени изображения на преминаването

на Дунава от четата на Христо Ботев. Дело е на художни-

ка Лазар Биненбаум. Той е роден през 1876 г. в

Одрин, а семейството му вероятно е живяло и в Русия, преди да се установи в края на XIX в. в Пловдив. Учи в Мюнхенската художествена академия. През 1897-1898 г. прекъсва за кратко обучението си там и участва активно в културния живот в България. След завършването на академията в Мюнхен остава в Германия. От 1918 г. се установява в Истанбул, където остава до края на живота си през 1953 г. Рисунката на Лазар Биненбаум, която представя преминаването

на Дунава от кораба „Радецки“, се намира в папка с още 16 печатни изображения от произведения на автора. Всички те са посветени на сюжети от българската история

и са датирани 1898 г. Присъствието им в архива на Ив. Шишманов е лесно обяснимо. По това време професорът е един от най-активните членове на Дружеството за поддържане на изкуствата в България, организатор на първите художествени изложби в столицата. Че връзките на художника с професора се осъществяват именно по тази линия, свидетелства и запазената кореспонденция на Л. Биненбаум с Иван и Лидия Шишманови, в която се дискутира участието му в художествения живот в княжеството.

Каква е била конкретната причина за създаването на творбите обаче само може да гадаем. Известно е, че по същото време (1898) Л. Биненбаум участва във Втората художествена изложба с портрет на друг голям български национален

В БЪЛГАРИЯ

герой Васил Левски. Апостола е изобразен в тъмницата и макар портретът да не се отличава с висока художествена стойност, той е сред първите визуални изображения на Дякона, които получават широк отзвук в пресата. Пак през 1898 г. Биненбаум е и един от авторите, който заедно с Й. Обербауер, И. Петрас, Б. Шатц, Б. Михайлов, А. Митов, Л. Болонгаро, Ц. Дрог и О. Хорейши създава рисунките на руските паметници за албума „Спомен от войната 1877-1878 г.“, който през 1902 г. е поднесен в дар на руския император Николай II по случай 25-годишнината от Шипченските боеве. За интереса на художника към историческата проблематика можем да съдим и по това, че през 1897 г. илюстрира книгата на Хараламби Джамджиев „Из вълните на живото море. Илюстрован роман из живота на българите в последните години на робството“. Присъствието на илюстрации в печатните произведения обаче все още не е широко разпространена практика в българския печат в края на XIX в., тъй като значително ги оскъпява. Поради това можем да предположим, че е по-вероятно художникът да е направил запазените в архива на Иван Шишманов исторически рисунки за конкретен проект. Една възможна причина за това би могло да бъде планираното през тези години и останало нереализирано енциклопедично издание „Българско отечество“, за което се предвиждал и много илюстративен материал. Този проект се дискутирал широко в пресата и не е изключено Биненбаум да е подготвил рисунки, които биха могли да бъдат използвани в изданието и да ги предоставил на професор Шишманов за мнение. Но Биненбаум би могъл да е предложил произведенията си на професора и по друг повод или да ги е направил без връзка с конкретен проект. Каквато и да е била причината за създаването на този цикъл исторически рисунки обаче, показателно е, че той включва и сюжета с преминаването на Дунава от Ботевата чета. Христо

Ботев, корабът „Радецки“ и подвигът на четата вече са сред утвърдените в националната памет образи, които привличат внимание и гарантират публичен интерес.

ПАМЕТНИЦИТЕ НА ХРИСТО БОТЙОВ У НАС

Новооткритият бюст-паметник на Христо Ботйов в с.Зверино, оставил завинаги името си в Пантеона на безсмъртието чрез своя подвиг, живот и дело. Скулптурата е дарение.

Бюст-паметник на Христо Ботйов в Стара Загора.

Бюст- паметник на Христо Ботйов в гр.София. Създаден през 1954 г. Aвтор е Стефан Стоимиров.

Бюст-паметник на Христо Ботйов в парк „Борисова градина“. Паметникът е изграден през 1926 г. дело на прочутия врачански скулптор Андрей Николов.

Кета МИРЧЕВА

неговия капитан

Превземането на кораба „Радецки“ от Ботйовата чета е забележителен момент в нашето революционно движение, към който в българското общество има постоянен интерес. Фотографии от събитието няма, но са запазени такива на парахода и неговия екипаж от 1876 г. След Освобождението, параходът „Радецки“ е предлаган за откупуване от австрийска страна, но българската държава не предприема нужните действия. През 1924 г. корабът е унищожен от австрийското параходно дружество. Негово копие е изградено през 1966 г. в Русе, след което възстановения плавателен съд е пуснат по вода и акостира на Козлодуйския бряг. Към

една от известните фотографи на кораба „Радецки“

(Фиг. 1 - НА на ИистИ, а.е. II 088) има няколко картончета, даващи информация, че снимката е от 1876 г., като тя е дар от Емил Котас, началник в Австрийската параходна агенция във Видин. Явно към фотографията е имало приложени и планове на кораба, тъй като в текста се казва, че те са изработени на 18 юли 1896 г. Според друг текст, параходът „Радецки“ е изработен в Пеща през 1851 г. и има мощност 500 конски сили. Следващият надпис гласи: „Параход „Радецки“. Дар от Дирекцията на Дунавското параходно дружество във Виена чрез Австрийската легация в София“, друга фотография (Фиг. 2 - НА на ИИстИ, а.е. II 673) показва кораба в по-близък план.

За фотографиите на оригиналния параход свидетелства писмо от 1916 г. на инспектора на Дунавското параходно плавателно дружество в корабостроителните заводи на дружеството в Будапеща Х. Зупан

до Д. Енглендер – бивш капитан на кораба „Радецки“ ( от 1885 г. генерален инспектор в дирекцията на дружеството във Виена). Зупан съобщава, че освен ценни предмети – реликви, изпраща и една фотография на парахода от 1914 г., когато са свалени котела

и комина. В писмо от Д. Енглендер до Страшимир Добрович (началник на Тайния кабинет на цар Фердинанд и цар Борис III), свързано с изпращаните вещи и документи, имащи връзка с Ботйовата чета, капитанът отбелязва, че при комплектоването на нещата, които изпраща за София е отстранил всичко ненужно – включително вестникарски статии и фотографии „ ... като прекалено досадни също.“ Какви точно снимки е имал предвид остава неясно.

Д-р Чавдар ВЕТОВ главен асистент в Институт за исторически изследвания БАН

Захари Стоянов води кореспонденция с Дагоберт Енглендер с цел да получи информация за събитията, разиграли се на кораба при пътуването на Ботйовата чета. В едно от негови писма до капитана, Стоянов отправя молба, ако е възможно Енглендер да изпрати както една негова фотография, така и фотография на кораба „Радецки“ .

През 1917 г. Й. Хергеш пише до Д. Енглендер, че българското правителство възнамерява да постави паметник на мястото, където е акостирал парахода за да слязат четниците – на събитието ще бъде поканен и екипажа на „Радецки“. Към Д. Енглендер е отправено предложението да проучи дали са още живи и къде се намират членовете на тогавашния екипаж . Известна е фотография, дело на Jozef Kozmata - Braila (Фиг. 3 - НА на ИИстИ, а.е. I 481), на която са четирима от членовете на екипажа в цивилно облекло, върху хартиения плик в който се съхранява снимката са изписани имената им - „Дагоберт Енглендер, Щру/з/д, Вукомирович, Хаздел“. На гърба на снимката има почти изтрит надпис, вероятно отново с имената на заснетите. На друга фотография ( Фиг. 4 - НА на ИистИ, а.е. II 001) Енглендер е значително по млад. Явно между възрастния капитан и българската страна дълго врeме се поддържа кореспонденция, тъй като в едно свое писмо от 1921 г. (вероятно до канцеларията на цар Борис III) той прилага списък на изпратените предмети – между тях са фотография на кораба „Радецки“ преди нарязването му и негова снимка на 74 години . Известна е негова фотография като възрастен (Фиг. 5НА на ИИстИ, а.е. IV03), възможно е да е точно тази, представяща го на 74 години. От същото време е и снимка с жена му Матилда (Фиг. 6 - НА на ИИстИ, а.е. II 003). В своите интересни спомени за събития от 1876 г. Д. Енглендер пише за Ботйов „... тоя благороден патриот и силен човек, който, както и почти всичките му хора умряха с геройска смърт за отeчеството си“.

З А НЯКОИ ФОТОГРАФИИ, СВЪРЗАНИ С КОРАБА „РАДЕЦКИ“ и

Енглендер

Красимир БОГДАНОВ, докторант по история

Биографията и творчеството на Христо Ботйов са обект на задълбочени проучвания от българската историческа наука и литературознанието. Напоследък, се появиха и много нови „изследователи“, чиито интерес е фокусиран единственото върху финалния фрагмент от Ботйовото битие–неговата загадъчна смърт. И като че ли неистово напира желанието/при това, без каквито и да е сигурни факти/, задължително да докажем, че войводата е убит от своите собствени четници.

щите учебни помагала.

През 1873 г. Ботйов издава учебник по математика „Уроци за първите четири аритметически правила и счетовете“–авторизиран превод

от руски език на аритметиката на П. П. Михайлов. По мнението на изследователя на развитието на математическата наука Донка Кюприбашиева, това издание има ролята на самоучител, тъй като уроците са представени под формата на разговор между учител и ученик.

Основният авторски принос на Ботйов е най-вече във финалната част, озаглавена „Задачи за упражнения“. Там

той добавя нови 47 задачи, в условията на които е заложил присъщата му патриотична патетика, политическа сатира и хапливи квалификации към султана и неговите верноподаници:

• „Асен и Петър освободиха България от игото на гърците в 1190 г. След 206 години България падна под властта на турците. В коя година отечеството ни изгуби своята свобода?“

• „Турците покориха Сърбия в 1459 година и владяха над нея цели 371 години. В коя година Сърбия доби свободата си?“

новаването на търновския патриархат. Кажете ми в коя година се е основал първият патриархат търновски и в коя първият екзархат български?“

• „Турската държава за 1873 г. е имала 20637210 лири приход, а разход 21404450 л. В разхода влазят и разноските за народното просвещение, които са били 82025 лири, и цивилната листа на н. в. султана, която е 1126840 лири повече, отколкото са разноските за просвещението. Намерете: колко лири са не достигали на държавата в 1873 г. и от колко лири се състои цивилната листа на Н. В.?“

• „Един селянин карал за продан в града 16 кила жито, заспал на пътя и черкезите му откраднали 5 кила. Колко кила са останали на селянина?“

• „Султанът има 800 жени, които всяка година се умножават с по 75. Колко е достигнал харемът на негово величество в разстояние на 10 години?“

гато България и Сърбия си изгубили свободата, и пр., огледал се да няма някой наоколо му и скоро се затекъл в книжарницата на Данова.“ Същата нощ били унищожени всички екземпляри. Данов веднага изпратил гневно писмо на Каравелов, като му казал, че с този учебник щял да направи такива бели на българските училища, каквито не биха сторили и най-върлите врагове на

Аритметиката, преведена от Хр. Ботйов (1873)

Всъщност, освен велик поет, пламенен революционер, остро критичен публицист, не бива да се забравя, че Ботйов е и български учител. Бащиният пример го отвежда в Задунаевка, Калофер, Александрия, Измаил и Букурещ. И точно този практически опит го запознава с нуждата от все така липсва-

• „Мохамед II превзе Цариград в 1453 г. Днешният султан Абдул Азис се възкачи на престола в 1861 г. Колко години има от превземането на Цариград до възцаряването на Абдул Азиса?“

• „България падна под властта на турците в 1396 година. Колко години тя добрува под сянката на султаните? (До която година искате.)“

• „Българската екзархия се състави преди 4 години, т.е. след 103 години от подчинението на Охридската патриаршия под цариградската, а охридската патриаршия падна след 542 години от ос-

• „Свинята се праси 2 пъти в годината, средно число по девет прасета. Ако имаме 12 свини, то за две години колко щат да станат, ако половината от опрасените първата година се опрасят и те два пъти през втората?“

Каква е съдбата на това скандално творение на Ботйовото учебникарство? Отговор дава Захари Стоянов в книгата си „Христо Ботйов. Опит за биография“. Според него, покрай другите задачи, Любен Каравелов натоварва сътрудника си да преведе „Аритметиката“. Ботйов изпълнил заръката и учебника излязъл от печатницата на Хр. Г. Данов. Нито печатаря, нито Каравелов прегледали отпечатаното. Но „един пловдивски учител, прочел за свините, турени наред със султана, за годината, ко-

Христо Ботйов (1876 г.)

България. Председателят на БРЦК повикал Ботйов:

„- А бе, Ботйов, аджадисай ме най-после, джанъм! Не ми ли стигат други бели, ами и от тебе да тегля? Не е ли срамота и от хората, не е ли жално и за тоя човек (Данов), който ни е почел като хора и който ще ни плаща? — викал Любен и искал обяснения. Ботйов… отворил уста… и така охотно се засмял, щото Каравелов го гледал, сърдил се, ругал, а най-после и той се засмял.“

Макар никога да не вижда бял свят, учебникът на Ботйов е доказателство за неговия неподправен патриотизъм, впрегнал дори математиката в служба на българската кауза, и вярата, че свободното бъдеще се кове на ученическата скамейка.

БОТЕВ НАПИСАЛ ПАТРИОТИЧЕН

УЧЕБНИК ПО МАТЕМАТИКА

По стъпките на Õристо Ботйов и неговата чета

Георги ПАВЛОВ почетен гражданин на Враца и носител на престижната национална награда „Даскал Ботьо Петков“

Често българите твърдим, че не помним и познаваме историята си, която несъмнено е богата и пъстра. Винаги даваме примери, които доказват това, като паметници в лошо състояние и потъпкване на културно наследство, но си затваряме за очите за онези положителни неща, които показват обратното. Именно в навечерието на „Ботйови дни 2023“ ще ви разкажем за едно събитие, което се провежда ежегодно и твърдо демонстрира, че България помни своите герои.

„По пътя на Ботйовата чета“ е поход, който се провежда от 1946 година насам, без прекъсване. Ежегодно той събира стотици, а през годините и хиляди българи, спомнящи си за делата на големия революционер и неговите съратници. Ентусиастите тръгват от Козлодуй на 27 май, а целта им е достигането на връх Околчица – лобното място на героя. Там те посрещат честванията по случай „Деня на Христо Ботйов и загиналите за свободата и независимостта на България“.

Походът е от III категория на трудност. В маршрута са включени обекти от движението „Опознай България –100 национални туристически обекта“. Общата му дължина 120 км. В похода имат право да участват всички туристически дружества от страната, клубове и секции по туризъм с неограничен брой туристи. По маршрута могат да се включат, както индивидуални участници, така и самостоятелни групи, които не принадлежат към определената организация.

Градът на „Ботйовата слава“- Враца роди своите достойни следовници на Ботйовия подвиг и дело и никак няма да е пресилено, ако кажем, че възпитаниците на Езиковата гимназия „Йоан Екзарх“ във Враца диктуваха тенденциите в тези ежегодни походи, заредени с ентусиазъм, добра физическа подготовка, стилни и издържани във всяко едно отношение, колоритни и запомнящи

първия поход /27 май 1973 г./, в който се включват първопроходците от тогавашната Френска езикова гимназия „Анри Барбюс“ в единствения по рода си национален и международен туристически поход в Европа и по света. Безмилостно към всичко, времето се оказа безсилно да превърне Христо Ботйов в икона и днес неговият дух е все така жив, все така реален и динамичен, както и някога. Пътят на Ботйовите следовници се оказа път на величието и славата, но и път към българската Голгота, път за покаяние и славослов

Тази година не прави изключение: 1260 ученици и техните ръководители се включват в 75-тия Национален туристически поход по пътя на Ботйовата чета „Козлодуй–Околчица“–2023 г.

Ученическите групи са 44 от 16 области на страната: Благоевград, Бургас, Велико Търново, Видин, Враца, Габрово, Кърджали, Кюстендил, Монтана, Плевен, Пловдив, Русе, София област, София-град, Стара Загора и Ямбол.

Най-многобройни са участниците на Юношески туристически клуб към Туристическо дружество "Сърнена гора" от град Стара Загора – 80 и от Спортно туристически клуб "Незабравка", гр. Велико Търново – 72. След участие за трета поредна година интереса на учениците от гр. Годеч се повишава и в настоящия поход се включват 58 родолюбци.

Традиционно големи са групите от градовете Бургас и Кнежа с по 54 ученици и техните ръководители, Дряново – 50, Пловдив – 48, Крумовград – 45 и Дупница–38.

С участници в най-малката възрастова група 7-11 години се включват групите от градовете Петрич, Роман, Драгоман, Велико Търново, Ямбол и с. Кочан, област Благоевград.

За първа година 120 километровото трасе ще преминат учениците от: с. Кочан, обл. Благоевград, с. Енина, обл. Стара Загора, гр. Лом – СУ "Димитър Маринов", от две русенски училища –СУПНЕ "Фридрих Шилер" и ОУ "Отец Паисий", както и гимназисти от ПГ Електротехника и автоматика – гр. София.

12 са училищата от област Враца, като 5 от тях са от областния град.

Очакваният брой на всички Ботйови поклонници е да надхвърли 1500 човека, което прави тазгодишната инициативи една от най-мащабните.

година се навършват точно 50 г. юбилей от

Нека да бъдем достойни за този героичен път, нека носим и запазим у себе си искрата на Ботйовия патриотизъм и когато завият тревожно сирените на 2 юни, точно в 12 часа, да се поклоним пред героизма, саможертвата и подвига на загиналите за свободата на България!

Георги ПАВЛОВЖивата история на Езиковата гимназия „ Йоан Екзарх“ във Враца. Доайен на туристическото движение с десетки отличия в Похода „По стъпките на Ботевата чета“

с вълнуващите си участия в традиционните прегледи. През тази

ÌАÉ – 2 ÞНИ 2023 г.

ВЕЛИКА ÔИÃУРА ÍА ВÚЗРАÆÄАÍЕТО –ãàáðîâåöúò Äèìèòúð Тîäîðîâ Äîíêîâ

Катя ГЕЧЕВА, главен уредник Р И М – Габрово

За близо век и половина от героичните събития през пролетта на 1876 г. за смъртта на Христо Ботйов и за неговата чета е писано много през годините. Организирането, въоръжението, облеклото на въстаниците, ушиването на знаме, храна, оборудване, финансови средства, завземането на австрийския кораб – всичко това е добре планирано действие. Но Ботйов не е помислил за документиране на събитието или поне не е достигнало такова сведение до нас. Затова и до днес историци, писатели, журналисти, краеведи и др. разчитат най-вече на спомените на оживелите Ботйови четници за възстановка на събитията от май 1876 г.

Един от често цитираните автори на спомени за Ботйов е четникът от габровското село Нова махла (дн. кв. на Габрово) Димитър Тодоров Донков – наричан за по-кратко Димитрото. Той е пряк участник в организирането на четата, в завземането на „Радецки“, свидетел е на последните минути от живота на войводата. Роден на 19 февруари 1855 г., тринадесетгодишен Димитър емигрира в Румъния. Работи в гр. Питещи и Букурещ. С Ботйов се запознава през 1873 г.

Димитър Тодоров

и се приобщава към святото дело за Освобождаването на Майка България. В началото на м. май 1876 г. Димитър Тодоров заминава за Крайова, за да се включи в подготовката на четата: "Приготвих си въстаническа униформа и помогнах при правенето на фишеци и при купуването на пушки“. На 17 май се качва на парахода "Радецки“ от пристанището Бекет. По нареждане на военния ръководител, габровеца Никола Войновски, отговаря за реда и дисциплината на парахода. Слиза на Козлодуйския бряг с първата група четници. Участва във всички сражения на четата и става свидетел на гибелта на войводата Христо Ботйов. След разпръскването на четата се присъединява към групата на Войновски. От 15 души в първите дни на юни, към средата на месеца от групата остават само трима – единият от тях е Димитрото. Заловен след предателство при с. Бели Осъм, Троянско, заедно с Никола Обретенов и Сава Пенев е осъден от Търновския съд на смърт чрез обесване. Русенският извънреден съд след намесата на дипломати, начело с руския консул, заменя смъртното наказание с доживотен затвор. До обявяването на Руско-турската война от 1877/1878 г. той престоява с други Ботйови четници в Цариградския затвор, откъдето е преместен в крепостта Сан Жан Д`Акр на полуостров Акия (Сирия). По силата на Санстефанския мирен договор, на 21 март 1878 г. е освободен заедно с други затворници – революционери. След Освобождението живее в Габрово, а след това в София. Работи като контрольор в тютюнева фабрика. Участва в Сръбско-българската война (1885 г.). В периода на Стамболовото управление (1887 – 1894 г.) е иконом-надзирател в Народното събрание и директор на Софийския затвор. По време на Балканската война (1913 г.) е представител на Червения кръст в Одрин. Член е на опълченското дружество „Шипка“ и известно време негов председател. Провъзгласен е за поче-

тен гражданин на Габрово на 10 май 1940 г. във връзка с неговата 85-годишнина и като единствен жив по това време Ботйов четник от Габровско. Умира на 25 септември 1940 г. в София.

По повод 50-годишнината от Априлското въстание започва акция за издирване на живите участници в Ботйовата чета. Димитрото е разпитван от литературния историк и критик проф. Боян Пенев (1882 – 1927) в присъствието на проф. Петър Мутафчиев – историк и Михаил Димитров, по това време асистент в Софийския университет. Спомените са публикувани под сп. „Златорог“ през 1926 г. През същата година Д. Тодоров дава сведения за себе си, организацията, пътя на четата и гибелта на Хр. Ботйов и на писателя и публицист Илия С. Бобчев. Те са публикувани във в. „Мир“, в деня, в който се отбелязва 50 години от смъртта на Христо Ботйов (2 юни 1926 г.).

През следващата година с Димитрото се запознава Георги Караиванов, по онова време юрисконсулт при в Държавното военно издателство. Той се ан-

– Стефан Савов, Димитър Тодоров, ген. Кирил Ботйов и Никола Обретенов и публикува снимките им. Виждаме, че Д. Тодоров е

Димитър Тодоров и Георги Караиванов

Статия на Караиванов за живите Ботйови четници

гажира да подреди и редактира думите на габровеца. На 30 септември 1927 г. в статия озаглавена „За великите фигури на Възраждането – Христо Ботйов и неговите живи приятели“ във в.”La Bulgarie„ Караиванов представя живите Ботйови четници

гордо изправен мъж, с достойнство носещ ордените, с които е отличен, с Ботйовска брада. През 1928 г. излиза книжката „Спомени на Димитър Тодоров, четник от Христо Ботйовота чета“ с редактор Г. Караиванов. Десет години по-късно тя претърпява второ издание. Книжката е илюстрирана с 25 снимки. Регионален исторически музей – Габрово притежава ценен екземпляр от него с автограф от редактора. В последните години спомените на Димитрото често се цитират при дискусии за смъртта на Христо Ботйов и къде е положено тялото му. На едно единствено място в книжката Д.Тодоров описва Христо Ботйов – кратко, но ярко. Този образ за войводата той запазва до края на земния си път. Последния ден на Христо Ботйов е изпълнен с преклонение към природата, подготвяща се за нов живот и с огромно разочарование от неспазени обещания –гръмки думи, а не дела….:„През всичкото това време Димитър Тодоров не се отделял от войводата. Наблюдавал го как той се радвал на природата и как с неудържим поетически възторг се прекланял в душата си пред нея, сам висок, строен и хубав момък, с черна брада, тъмни, кестеняви очи и ясен, гръмлив глас. Тоя левент бил и добър сладкодумец, а същевременно и добър изпълнители на народните ни песни, с които е огласял Балкана. Винаги сериозен и

Книгата „Спомени на Димитър Тодоров

(30-те и 40-те години на ХХ век)

рез 30-те години на миналия век домът на Никола Обретенов на брега на Дунава е превърнат в място за поклонение. Ученици от цялата страна пристигат в Русе, за да посетят Ботевия четник

П

дата, той стоял удивен пред нея. Изправената му фигура, като млад гиздав бор се очертавала върху ясното небе. Гордият му, вдъхновен и пламенен поглед се носел от хълм на хълм, обгръщал ширните предели и шепнел името на родината, за чието освобождение бил повел другарите си на явна смърт. Всецяло отдаден на нейните хубости, той като че бил забравил следващите до скоро едно след друго бедствия, и опасността от нови такива. Въпреки тоя негов захлас пред природата, чувствало се, че войводата бил

извънредно

много настроен родолюбиво.

Но, все пак, в душата му лежала тежка мъка. Той се ядосвал, по-скоро изпитвал разочарование, че младите във Враца не били готови. Техните предишни

възторзи останали само напразни обещания….“

Преди 75 години, на 2 юни 1948 г. точно в 12 ч. е даден първият сигнал за едноминутно мълчание пред подвига на всички герои – загинали с идеята да видят Отечеството си свободно от турското робство. Днес празнуваме годишнина на тази традиция и тя не трябва да се прекъсва. На тази дата припомняме и се прекланяме пред саможертвата на „лудите глави“ – хайдути, просветители, учители, свещеници,занаятчии, селяни и др. срещу петвековния поробител. Те загинаха за свободна България! За нея жертва живота си и Христо Ботйов – талантлив писател, поет, истински родолюбец, останал завинаги на 28 години, но обезсмъртен в българската литература и история и чрез спомените на своите другари по оръжие.

и да чуят автентичния му разказ за отминалите времена и за легендарната му майка. Тетрадки с впечатления разказват за многобройните посетители при стария поборник в последните години преди смъртта му. Първите отзиви са от 1937 г., когато за периода от 3 април до 8 ноември има 36 вписвания. През 1938 г. от 22 януари до 21 октомври отзивите са 70, като най-много групи са пристигнали на 31 май – 9; 1939 г. приема 88 групови и индивидуални посещения–на 8 май „само” 109 ученички от София, а на 10 юни – 17 групи! Екатерина Манчева, учителка по български език в русенската девическа гимназия, пише, че “петнадесет години наред в тоя ден идвам с моите ученици... да видят живия свидетел, съратника на величавите образи... за българските деца е момент незабравим – сюблимен!“, т.е. създала е традицията още през 1922 г., когато училището приема за свой патрон името на Баба Тонка. Група ученици от Провадия сърдечно благодарят „на добрия старец, който с любов и топлота ни даде много светлина от миналата слава на българина и светлина за великия подвиг на Баба Тонка –неговата майка. Покланяме се пред това свято място”. На 23 юли 1937 г. в Русе пристига полският учен д-р Иежи Бонбаца: “...Пишейки върху българските романи (из времето на революционните борби) на поляка Зигмунд Милковски аз посетих дома на сина на Баба Тонка Никола, където видях старинни неща от самата Баба Тонка и нейното време.... Като поляк, син също на един народ с революционна традиция, прекланям се винаги пред още живите старини на българския народ.” През 1889 г. полският писател и политически емигрант Теодор Томаш Йеж (псевдоним на Зигмунд Милковски) публикува в Лвов романа „В зори”, в който главна героиня е баба Мокра, чиито прототип е Баба Тонка. Образът на майката е пресъздаден по произведението на Захари Стоянов „Записки по българските въстания”.

Д-р Веселина

главен експерт в Държавен архив Русе

томври 1939 г., в навечерието на тържествата за 90-годишния му юбилей, Обретенов си отива завинаги от този свят. Посещенията в дома му продължават, а “екскурзовод” на живия музей е зет му Нико Просеничков. Той е от Лясковец, завършил философия в гр. Йена, Германия и от 1920 г. живее в Русе, оженва се за Тонка Обретенова и тук остава до края на живота си. Директор е на Висшия педагогически курс, на девическата гимназия „Баба Тонка”, и най-дълго, до пенсионирането си през 1934 г. на мъжката гимназия „Княз Борис”, Публикува педагогически статии в периодичния печат и специализирани издания, редактор на сп. „Нашето семейство”, сътрудник на сп. „Борба с алкохолизма”, участва активно в Червен кръст и др. благотворителни дружества, заедно със съпругата си Тонка. Единственото дете на Никола и Димитра Обретенови е родената през 1886 г. Тонка, кръстена на легендарната си баба. По време на Втората световна война, от името на Червения кръст организира благотворителни инициативи за подпомагане на болните и ранени войници, осигурява храна за депортираните евреи.

Къща-музей "Баба Тонка Обретенова"

На 29 август 1939 г. в тетрадката са се подписали последните гости, които са имали историческия шанс да се докоснат до единствения останал жив свидетел на смъртта на Хр. Ботев. На 10 ок-

В мразовитата мъглива привечер 2 ноември 1944 г. двама непознати мъже вървят по ул. „Баба Тонка” и влизат в историческия дом. Те не приличат на обичайните посетители. Дошли са, не от патриотичен интерес към легендарната майка, а любезно да поканят внучката й Тонка и съпруга й Нико Просеничков в милицията за справка. И дъщерите им Лиляна и Милката никога повече не ги виждат. Според най-широко разпространената версия на 2 срещу 3 ноември 1944 г. Тонка и Нико Просеничкови са застреляни, с десетки русенски граждани на полянката в местността Балюв дол между селата Щръклево и Нисово. На другия ден, след като милиционерската охрана е напуснала злокобното място, местни овчари отиват в района на нощната стрелба и виждат кървави петна по земята и следи от куршуми по дърветата. Дни по-късно подивели кучета разровили пръстта на масовия гроб и оставили след себе си разпилени части от човешки тела и кървави дрехи. През годините местни жители тайно посещават лобното място и палят свещи. До днес нито една институция не предприе необходимите административни действия, за да провери зловещите разкази на

местните жители и убитите да бъдат погребани според християнските традиции.

ДОМЪТ НА НИКОЛА ОБРЕТЕНОВ – МЯСТО ЗА ПОКЛОНЕНИЕ

Последният пламък от огъня

на Априлското въстание

Ботеви четници от Севлиевско

Ивета МИЛЕНОВА, Исторически музей Севлиево

лед ожесточените сражения при Батошево, Кръвеник и Ново село през бунтовната пролет на 1876, въстанието в тогавашната Севлиевска кааза е удавено в кръв. Селата са разграбени и опожарени, с мъченическа смърт загиват стотици. Осем от ръководителите на въстанието в Севлиевския край са обесени на севлиевския площад. Не остават безучастни към съдбата на отечеството и севлиевците, откъснати по различни причини от родния край. Седем от тях участват в четата на Христо Ботев. Макар и фрагментирани в някои случаи, спомените за техния живот и дело заслужават вниманието на изследователите и потомците. Димитър Иванов Багрянов бил младеж с непокорен и свободолюбив дух. Заради спречкване с турчин се укрива във Влашко. Попада в средите на революционно настроената българска емиграция и участва в подготовката на четата на Христо Ботев за преминаването и в България, като изработва цървули, лее куршуми и приготвя фишеци.При разгрома на четата Димитър Багрянов и Димитър Тодоров от Нова махала, Габровско, се придвижват с групата на Георги Апостолов до сражението при с. Лютиброд. Те опитват да се скрият в непознатия за тях район на Врачанския балкан, но при престрелка Багрянов е ранен и двамата са пленени. Багря-

нов бил осъден на „вечни окови“, изпратен с първата група в

Цариградския затвор, а оттам в крепостта Акия наричана също

Сен Жан д`Акр. Не е установено

кога точно е освободен от това

зловещо място, но има сведения, че участва в Българското опъл-

чение и като доброволец от ІV

дружина на майор Редкин се сра-

Срин, а след това в Букурещ. Разширява старата си дейност /търговия със зърнени храни/ и забогатява. Близо две десетилетия близките му в Севлиево не знаят нищо за съдбата му. Завръща се през 1894 г., като впечатлява севлиевци с изискания си европейски вид и им разказва преживелиците си. Престоява само десетина дни и това е последната му среща с родния град. Христо Дипчиков умира през 1906 г., без да остави наследници. В списъка на „Радецки“, качили се на пристанище Бекет е и името на още един севлиевец –Атанас Александров Джумалиев, 38-годишен. В „Записките“ си един от оцелелите четници пише, че го видял тежко ранен след боя на Милин камък в пещера, служила като укритие за ранените от четата. Името му се среща и в списъците на Ботевата чета, съставени от Захари Стоянов и Димитър Страшимиров. Той вероятно е убит или починал от раните си. Имената на Неделчо Тинчев Кайков и Колю Гончев от Крамолин са вписани в джобното тефтерче на Христо Ботев. Двамата приятели работят в Румъния „на градина“ и като бозаджии. Всичките си припечелени

Атанас ДжумалиевСнимката е от фонда на ИМ Оряхово, инв.№ 383

Димитър Багрянов

жава на Шипка и Орлово гнездо. След Освобождението Багрянов създава в Севлиево многочислено семейство, което трудно издържа. Мечтата му за свободна България не се покрива с действителността. Отчаян и обезверен, Багрянов умира на 5 март 1917 г. в Севлиево. Христо Иванов Дипчиков е роден около 1838 г. Посещава известно време местното Хаджистояново училище, напуска града и започва да изкупува зърнени храни, които продава на едри търговци в Свищов. Покрай търговията влиза в сериозен конфликт с турски търговци и е принуден да емигрира в Румъния. Записва се в четата на Христо Ботев. В едно от сраженията Христо Дипчиков е ранен и няколко дни се укрива, подпомогнат от родолюбиво настроени врачани. На 1 август 1876 г. в.“Дунав съобщава, че Христо е пуснат под поръчителство. Минавайки през Сърбия, след Освобождението Дипчиков отново се установява в Румъния – отначало в Турну Севе-

пари дават за революционното дело и участват в сраженията на четата до смъртта на Ботев. След престрелка с турска потеря успяват да се укрият в една пещера. Враговете им ги откриват и обкръжават. Колю Гончев е убит, а Неделчо Кайков заловен. Известно облекчение на положението му донася обстоятелството, че офицерът, командващ турската част, е от с. Бара, съседно на Крамолин. Извънредният съд му присъжда пет години заточение в крепостта Синоп. След Освобождението се завръща в родното си село. Умира на 27 юни 1912 г. Почетен член е на дружество „Христо Ботев – Козлодуйски бряг“. Под №34 в списъка на четата „Свети Георги“ , качила се на парахода „Радецки“ от пристанище Бекет, е записан Дончо Иванов Русинов от с.Ловнидол. Роден е около 1850 г. Сведенията от роднините му са доста оскъдни, баща му забранил да се споменава за него от страх, че турските власти ще отмъстят на близките. Името му не се чете и в списъците на заловените, осъдените и заточените четници. Най-вероятно Дончо Русинов е загинал в някое от сраженията, водени от четата във Врачанския балкан. В някои от списъците на Ботевата чета, съставени от Захари Стоянов и други е вписано името на още един, доскоро неустановен герой от националноосвободителното ни движение. Той е седмият участник в Ботевата чета от Севлиевския край–Неделчо Цанев от село Сухиндол, Севлиевска каза. И, макар че ние, техните потомци знаем малко за тях, прекланяме се пред тези скромни дейци на националосвободителното ни движение, сложили живота си в дар пред олтара на родината, редом с великия Христо Ботев.

Приносът на свищовци

Свищов е вторият след Русе нелегален канал на територията на Търновски окръг, свързващ Северна с Южна България. Оттук преминават апостоли, революционери и се извършва снабдяването на Първи революционен окръг с оръжие, барут и патрони. След разгрома на Априлското въстание с помощта на Свищовският революционен комитет, въстаници от Белочерковската, Тревненската, Габровската и Копривщенската чети преминали в Румъния. До края на есента на 1876 г. през Свищов продължили да минават поединично или на групи оцелели въстаници.

Не може и да се отрече ролята на Свищовския революционен комитет при подготовката на похода на Ботевата чета. Интересно е да се отбележи, че Бръчков взема непосредствено участие в обсъждането на плана за преминаването на четата на Христо Ботев, състояло се в Зимнич. Тодор Събев твърди, че идеята за използването на австрийски параход е на Христо Бръчков /председател на Свищовския революционен комитет/. Захари Стоянов с известни резерви споделя: „Христо Ц. Бръчков, един от деятелните и ревностни патриоти в Свищов, за положително уверява и настоява да се признае, че той, като се срещнал в Зимнич с Иван Хаджидимитрова, внушил му тая идея, че другояче е невъзможно да се мини Дунавът, освен с австрийски параход….“.

В списъците на Ботевите четници фигурират имената на свищовски младежи. В официалните публикации броят на Ботевите четници от Свищов е определен на 7 души.

1.Петър Николов Ванков (1849/1879) – участник в четата, включен в нейния щаб като съветник, издъжа сражението на 18 май на Милин камък, заловен край с. Литаково. Заточен в Акия и след Освобождението се връща в Свищов крайно изтощен. Лекува се в София където и умира.

2. Георги Матев Николов (1844/1876)

– Братята Георги и Андрей Матеви са родени в Свищов, участват в свищовското съзаклятие (1866/1867 г.). Успяват да се укрият в Бекет (Румъния).

Докато Андрей подготвя оръжие за Ботевата чета, Георги се включва в четата като съветник. Георги Матев се качва на кораба „Радецки“ от Бекет заедно с още 44 четници, обединени в

чета „Св. Георги“. Той загива в сражението на Милин камък. Андрей участва в Освободителната война 1877 – 1878 г. като опълченец и в Сръбско – българската война от 1885 г.

3.Атанас Алексиев (1853/неизв.) – включва се в четата, като се качва на кораба „Радецки“ от Корабия. След разгрома на четата е заловен и осъден на заточение. През 1879 г. се завръща в Свищов, награден с орден за храброст.

4.Иваница Данчев Панчев (1850/1912) – по време на Старозагорското въстание е помощник апостол, заедно със Ст.Заимов. Участник в Ботевата чета, след разгрома й се укриват заедно с Кирил Ботев, стигат до Лом, където са заловени и заточени в Диарбекир. След Освобождението работи като митнически чиновник. Автор на спомени „Иван Данчов. Свищовчанин. Любопитен поглед за народното движение“. Умира във Варна.

5.Прокопи поп Алексиев Дянков (1851/1927) – на кораба „Радецки“ се качва от Бекет. При разпръскването на Ботевата чета е заловен и заточен в Диарбекир. След Освобождението е учител в свищовския край, заема и редица държавни служби. През 1889 г. се мести в Плевен. Свидетел на Ботевата гибел и през 1901 г., заедно с други живи четници е в комисията по установяване на лобното място на поета. От 1910 г. до края на Първата световна война е в Троян. Умира в Плевен.

6.Костаки /Коста/ Апостолов Алексиев (1851/1921) –избран за касиер на Ботевата чета. На кораба „Радецки“ се качва от Бекет заедно с други от четата „Свети Георги“. Съден, заточен, амнистиран. След Освобождението живее в Свищов, работи като митнически чиновник. По време на сраженията на четата оставя парите у другаря си Георги Колев-Бреянски от с. Мусачево. През 1884 г. Коста отива в с. Мусачево за да търси четническите пари. Внезапно забогателият Бреянски, след разговора с Коста , още същата нощ се обесва. Коста се травмира и заболява след този инцидент.

7.Георги (Юргаки) Апостолов Алексиев (1843/ неизв.) –той е в последната група четници, които се качват на кораба „Радецки“ на 16 май 1876 г. По време на сраженията е ранен два пъти и сведенията за него са противоречиви. Според краеведи е заловен , съден и заточен , а според други убит.

Ботйовият четник –Петър Ванков

8.Сава Пенев (1850/1855-1916) – роден в Търново, ботев четник. По време на старозагорското въстание успява да избяга в Румъния с помощта на Христо Бръчков. Заедно с Иваница Дачев и Петър Ванковобикалят емигрантите от Букурещ до Крайова във връзка със снабдяване на бъдещата чета на Ботев с храна и оръжие. След разгрома на четата е заточен в Акия. След Освобождението се премества да живее в Свищов.

Георги Матев –Ботйов четник

Драматичното преминаване на Дунав на Ботевата чета чрез заграбване на параход, собственост на европейска Велика сила води до отзвук в Европейския печат. Не може да се отрече необикновеното благородство на българските революционери, които не са докоснали с пръст нито един пътник и член на екипажа.

Надя АНГЕЛОВА, уредник в Исторически музей –Свищов

2 ÞНИ 2023

Мария ДЕЯНОВА Директор на Исторически музей – Карлово

дна от най-голямата група четници в Ботйовата

чета наред с тези от Тетевен, Тетевенско и Врачанско са четниците от Карловския район. Заедно с войводата те са 22-ма като: осем са от Карлово, четирима от Сопот, осем от Калофер и двама от с. Отец Паисиево. Много от Ботйовите четници от Карловско са известни само с имената си без подробни

данни за живота им, без запазени фотографии.

Известно е, че почти всички четници са емигранти, прокудени от османската тирания. По-голямата част от тях нямат никаква военна подготовка и боен опит за разлика от четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, чийто състав е предимно от легионери от Втората българска легия, преминали военно обучение.

Според Захари Стоянов участниците в четата от Карлово са седем. На паметника във Враца /1890 г./ са записани шестима четници от Карлово.

В Ботйовата чета, според проучването на Радка Стоянова досега със сигурност са известни осем Ботйови четници от Карлово, но вероятно техният брой е по-голям. Това са: Ангел Стойчев Велев, Георги Андреев, Георги Кръстев Пиринчиев / Пиринчиски/, Илия Видулов /Спасов/ /Илин/, Кръстю Андреев, Петър Иванов Кунчев /Левски/, Петър Иванов Дюкмеджиев /Дерменджиев/, Христо Велев Костов /

Тинко Христов/– Радецки.

В други списъци се срещат имената на: Георги Христов, Димитър Драганов – вписан в списъка на Галацкия комитет и Стефанаки /Стефан/ Минчев.

На паметника на Васил Левски в Карлово, завършен през 1907 г., върху гранитния пиедестал са изписани само четирима карловци участвали в Ботйовата чета: освен Петър Иванов Дерменджиев, Георги Кръстев Пиринчиски, са записани и още двама, които не се срещат в други списъци: Стефан Кръстев Пиринчиски и Стоян Костов. В този явно непълен списък, е вписан Стефан Пиринчиски, вероятно брат на Георги Пиринчиев, чието име не се среща в нито един от известните досега списъци.

Според Петър Чолов Георги Кръстев Пиринчиев е убит на Милин камък, а Георги Андреев на Околчица или връх Вола.

Ангел Стойчев Велев е роден ок. 1835 г. След разбиване на четата е с групата на Икономов–Соколов. Заловен е от турците при с. Литаково, Ботевградско. Разпитван е от съдебната комисия в София, откъдето е освободен след даване на общата амнистия. Умира на 3 април 1900 г. в Карлово.

Илия Видулов е роден ок. 1852 г. Заловен е край с. Врачеш, Ботйовградско и е отведен първо в Орхание оттам в Софийския затвор. С обявената амнистия на 1.08.1876 г. четниците, които все още не са осъдени са освободени, сред които е и Видулов. Обесен е в Търново през 1877 г. Христо Велев Костов е наричан още Тинко– Радецки. Георги Димитров пръв уточнява, че Христо Тинков и Тинко Велев са едно и също лице –Христо Велев Костов / Биволчето/. Роден е в Карлово ок. 1851 г. в семейство-

то на свещеник. Имал висок ръст, бил извънредно силен и с буен нрав. След разбиването на четата Христо Велев е заловен от селяни от с.

Бистрец, Врачанско, осъден е в Русе на 5 години в окови. Около една година е в затвора в Цариград, оттам изпратен на заточение в гр. Синоп /Турция/. Освободен е през март 1878 г. След освобождаването от заточение се връща в родния град, но поради

Ангел

Сертификат за участие на Върли Гюро в Гарибалдийските отряди

липса на средства и прехрана се преселва в с. Старо ново село /Старосел/, работи като слуга и се задомява. Почива на 26 юли 1904 г. Петър Иванов Кунчев, по-малкият на Васил Левски е роден 1844 г. При организирането на Ботйовата чета Петър Кунчев и Атанас Горов са първите, записали се в нея. След разгрома на четата заедно с Костадин Димитров се укриват в София. Със съдействието на софийските комитетски дейци и на Найден Геров, Петър Кунчев получава руски паспорт, заминава за

Одеса /според някои данни служи в руската армия/. На 19 април 1877 г. в Плоещ е зачислен в 1 дружина 2 рота на Българското опълчение. В боевете на Шипка на 11 август 1877 г. е тежко ранен в десния крак. Отличен е с Георгиевски кръст за храброст. След Освобождението през 1878 г. се прибира в Карлово. След преживените ужаси и поголовно разграбване през Страшното 1877 г., градът е в бедствено положение и в такава обстановка Петър Кунчев трудно намира препитание. Настанен е в изоставена турска къща и е назначен за старши стражар в карловската полиция. Умира от туберкулоза в Карлово през есента на 1881 г.

И днес 147 години след подвига на Ботйовата чета, ние продължаваме да дължим преклонение и почит към смелите Ботйови четници, които самоотвержено последваха своя войвода в борбата за „правда и свобода“ на милото Отечество.

БОТйоВИ

ЧЕТНИЦИ ОТ КАРЛОВО

Стойчев Велев

Гюро Начев от село Кочмаларе

Христо Велев

ПРЕЗ

Кметът Иванчо Цветков е първият председател на Комитета за честванията

За първи път през 1879 г. в Козлодуй и в Оряхово е почетена паметта на Христо Ботйов и на загиналите четници. Отслужена е заупокойна молитва, а на Козлодуйския бряг е поставен каменен кръст. През пролетта на същата година, врачанският помощник-кмет Иванчо Младенов изпраща на Софийския градски съвет събраната сума от 102 франка за паметник на Васил Левски и съобщава за намерението на съгражданите си, обсъдено в Общинския съвет, да издигнат паметник на Христо Ботйов във Враца.

През 1885 г. по инициатива на кмета Иванчо Цветков, с участието на Васил Кънчов, врачани написват и приемат Устав за Ботйовите чествания. Според документа, честванията ще се провеждат всяка година под председателството на кмета на града. Поставено е началото на преклонението пред паметта на героите, девет години след тяхната гибел, за да прерасне

във всенародно поклонение вече второ столетие.

Иванчо Цветков произлиза от известния във Враца Бошнашки род. След смъртта на баща му Цветко, майка му Севастица се замонашва, а чичо му Димитър Бошнаков го приема като син в своето голямо семейство. Иванчо израства със синовете на чичо си–Иван, Христо, Коста и Ангел. След обучението си във Възнесенското школо, Иванчо и Коста завършват Пловдивското класно училище при Йоаким Груев. През 1869 г. те са сред основателите на първото врачанско читалище “Напредък”, което е просветно и революционно средище за младите. Димитър Бошнаков възпитава децата си в родолюбив и свободолюбив дух, учи ги на честност и прямост във взаимоотношенията. Води ги със себе си до Цариград и до Виена, където изнася добитък и има търговска кантора.

След убийството на Ботйов и разгрома на четата му, Димитър Бошнаков е един от първите арестувани във Враца. Всичките задържани във видинския затвор са подложени на нечовешки изтезания, след което са закарани за процес в Русе. Димитър Бошнаков е сред помилваните. Заедно със синовете си Иван, Коста и Христо и племенникът си Иванчо той заминава за Виена. През пролетта на 1877

г., научавайки за подготовката на война на Русия срещу Турция, те се отправят за Каракал. Там срещат врачаните Мито Анков и Григорий Найденов. Оттук започва славният път на петимата врачани–Мито Анков, Григорий Найденов, Иван Бошнаков, Коста Бошнаков и Иванчо Цветков, които се записват в Опълчението със свои коне, стават ординарци към щаба на ген. Столетов и са основатели на българската конница в Опълчението.

За своята жертвоготовност и участието си в боевете на Шипка и при Стара Загора петимата са удостоени с Георгиевски кръстове за храброст. Иванчо Цветков е получил военен чин–вахмистър, Мито Анков–младши вахмистър, а Коста Бошнаков, Иван Бошнаков и Григорий Найденов–унтер-офицер. След Освобождението, руските офицери им предлагат да продължат образованието си във военно училище в Русия, но те искат да се върнат в родния си град и да работят за развитието му.

Когато Иван, Коста и Иванчо се завръщат у дома заварват брата на Христо Ботйов–Кирил. След като бил освободен от заточението си в Мала Азия, той дошъл във Враца да търси работа като учител. Димитър Бошнаков го прибрал в къщата си и помогнал да го назначат за учител. После изпълнил и другото му желание, дал му пари и кон, и го изпроводил за Пловдив, да се учи във военното училище. От февруари 1882 г. до юли 1883 г. по време на заточението си във Враца, Драган Цанков живее в дома на Димитър Бошнаков, а Враца се превръща в център на либералите. Най-отявлени либерали и защитници на Конституцията (която като депутат в Учредителното събрание е подписал и Димитър Бошнаков) са синовете му и племенникът му.

Още в първите години след Освобождението Иванчо Цветков е член на Общинския съвет, а от 1885 до 1887 г. е кмет на Враца. За него Димитър Йоцов пише: “Иванчо Цветков е типичен представител на общественик от старата школа, рицар, кален в огнената борба на Шейново и Шипка с вековните угнетители на българския народ, прям и смел човек, той води няколко години обществените работи в един от най-тревожните периоди в живота на Враца. Той носи в жилите си бошняшката кръв, братов син на Димитър Бошняка, и се отличава с качества на честен гражданин, сговорчив, но строг за ония които злоупотребяват с общинските интереси.”

През 30-те години на ХХ век Цветко Цветков–син на Иванчо Цветков също е кмет на Враца.

Ани САРГАВАКЯН журналист

1885 г. ВЪВ ВРАЦА ЗАПОЧВАТ организираните Ботеви чествания

Иванчо Цветков със съпругата си и дъщеря си

Ботйовите четници от Неврокопско

Златка Тюмбелекчиева, уредник в Общински исторически музей –Гоце Делчев.

На 23 февруари 1847г., в българското серско село Горно Броди (Беломорска Македония, а днес Ано Верду, Гърция) е роден великият българин Атанас Николов Попвасилев, известен като Свещаров. Един от най-значимите български революционери и национален герой. Ботев четник и деец на ВМОРО.

Постъпва в четата на Христо Ботев и от слизането на четата на българския бряг, при Козлодуй, Атанас Свещаров участва във всички сражения. След смъртта на Христо Ботев, заедно с другаря си Тодор Стоянов от Неврокоп и други четници се отправят към Средна Стара планина. След предателство, двамата заедно с още 40 четници са пленени, оковани и разкарвани по различни краища на България, Сяр, Неврокоп, София. След обща амнистия са освободени в София.

турците от овчар. Оковани двамата са отведени първо в Разлог, а след това в Неврокоп и са изправени пред турски военен съд. Осъдени на смърт са изпратени в софийския затвор. След дадена амнистия са освободени.

Атанас Николов Попвасилев – Свещаров

След Освобождението, Свещаров се завръща в Сяр, където се включва активно в обществените дела. За дейността му в Серския революционен комитет на ВМОРО той е преследван–както от турците, така и от гърците. Многократно са правени опити за да бъде убит. Домът му в Сяр става убежище и място за срещи. Там се е състои и последната среща на Гоце Делчев с дейци на Серския окръг, преди напускането на града от четата му и заминаването й за село Баница.

През 1867г. Свещаров заминава за Света гора, откъдето, през Цариград, отива в Одеса, Русия. Там работи като хлебар, след което потегля за Бесарабия и там научава за сформирането на чета от Хаджи Димитър и Стефан Караджа..

Тодор Стоянов, син на Стоян Пиринчалиев, е роден в Неврокоп през 1837г. Заминава в Румъния през 1873г., повлиян от идеите на революционната емиграция. Заедно със землякът си Атанас Свещаров от с. Горно Броди се установяват в Турно Магурели , а от там се насочват към Босна , за да участват във въстанието против турската власт. След края на Сръбско- турската война заедно с Атанас Свещаров потегля отбратно към Румъния. Тодор Стоянов работи за кратко в мелница край Турну Магурели като огняр , а по- късно на кораба „Радецки“ като машинист. На 17 май 1876г. заедно с Кирил Ботев- брат на Христо Ботев, бъдещият военен ръководител на четата Никола Войновски и Атанас Свещаров се качват на кораба „Радецки“.Изявените технически умения на Тодор Стоянов се проявяват при хвърлянето на котва на брега при Козлодуй. От там дружината потегля за Балкана.След продължителните кръвопролитни сражения, водени на „Милин камък“, село Веслец и връх „Вола“ , двамата неврокопчани ранени и изтощени се насочват къмгорите на Родопите. Предадени от овчар са отведени в затвора в Сяр. На проведения военен процес в София, заедно с останалите живи Ботеви четници са разпитвани посредством насилия и побоища. Помилвани и освабадени се връщат в Неврокоп. След погрома на Априлското въстание и по- късно обявяването на Руско- турската война, Тодор Стоянов се включва като доброволец в сформираните дружини на българското опълчение. След освобождението се установява в Оряхово , където на 13 юли 1913г. умира.

Поборникът от махала“Вароша“в Неврокоп- Янко Атанасов

Паметна плоча на участници в Ботевата чета

На 16 май 1876г. мечтата, която дълго време носи в себе си се сбъдва. Заедно с неколцина смелчаци, сред които е и Никола Войновски, Свещаров се качва на кораба „Радецки“. Оцелява при боевете на „Милин камък“ и при връх „Вола“. Преживява тежко смъртта на Христо Ботев. След много засади и клопки с

Там около село Бабяк са предадени на

Роден през 1855г. в квартал“Вароша“, близо до черквата“Света Богородица“в град Неврокоп, в семейство на родители , активни участници в църковно- националните борби. Учи в неврокопското килийно училище , През 1875г. нелегално преминава Дунава и се установява в Букурещ.Свързва се с водачите на българската революционна емиграция и се включва в Ботевата дружина. На 16 май по искане на Никола Войновски, помощник на Ботев организира записаните доброволци в четата и се присъединяват към групата на кораба“Радецки“.

Янко Атанасов

В боевете при „Милин камък“е тежко ранен, но след продължително скитане из Балкана успява да се върне в Румъния.Тук го заварва новината за обявяването на Рускотурската война и на 1 май 1877г. се записва в редиците на Българското опълчение. В ръкопашна схватка с аскера е тежко ранен. Настанен е за лечение в лазарет. Полу-възстановен участва в решителните сражения на Шипка.Героят на Ботевата дружина , а след това и герой на Опълчението е забележителен пример за силния български и издръжливост в името на Свободата.

а снимката се вижда съвременният румънски град Олтеница, разположен на левия бряг на р. Дунав. Заснетият кадър е от високия бряг на българския град Тутракан. В наши дни тук липсва физическа свързаност между двата бряга на двeте съседни страни, което се засилва и от трудностите в езиковата комуникация между двата народа.

Не така е било в годините назад, и по-точно в 19-то столетие. Много точни са думите на българския възрожденец Пандели Кисимов, който казва, че в „робското време българинът можеше да диша и живее свободно в Румъния, която считаше за второ отечество…“ Именно там израства българския политически елит и се оформя политическия център на българската национална революция.

19-годишният младеж Христо Ботйов се озовава в Румъния през есента на 1867 г. През декември е в Браила. Тук той се среща „със света на хайдутите и хъшовете“. Жив е спомена от преминаването на Дунава на четите на Панайот Хитов (на 28 април) и на Димитър Топалов (в края на май) при Олтеница – Тутракан, и на Филип Тотю (на 17 май) при Зимнич – Свищов през същата 1867 г. Не само сред българите емигранти, но и сред румънците, тези събития получават широк отзвук. Както пише Траян Йонеску, „моралният ефект от преминаването на тези чети бил голям сред румъните“. Един месец след събитията Йоргу Караджале написал театрална пиеса „Сражението на българите с турците под водителството на войводата Филип Тотю“. Премиерата на пиесата била в Браила. Няма как това всеобщо въодушевление да не се е отразило на борбения дух на поета-революционер.

Престоят на Ботйов в Браила съвпада с организирането на най-голямата чета през 1868 г. – тази на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. И двамата войводи вече имат опит в организацията на такива чети. Гореспоменатата чета на Димитър Топалов например е събрана по инициатива и с усилията на Стефан Караджа. Самият Стефан Караджа, след като участва в няколко чети на Хаджи Димитър, организира своя, която също трябвало да потегли от Олтеница. Подготовката й продължава през цялата пролет на 1867 г., но поради взетите мерки по охраната на границата с Румъния след разбиването на четата на Филип Тотю, Стефан Караджа разпуска четата.

Чернев и Димитър Дишлията. Третият ръководител е Христо Ботйов, който е писар и знаменосец. Четниците наброяват около 70 души и се опитват да преминат Дунава при Олтеница – Тутракан, но са спрени и върнати от румънските власти. По-късно Христо Ботйов пише: „На секиго от нашите читатели са памятни годините 1867 и 1868. Но трябва да е живял човек в онова време в Румъния, трябва да е бил участник или свидетел на онзи революционен възторг и на оние трогателни надежди, които въодушевляваха тогава нашата емиграция, за да може да си представи какви буйни сили загинаха, за да заключат първия период на нашите революционни стремления…“ Много бързо той печели авторитет сред българската революционна емиграция и участва активно в БРЦК. В събранията на комитета участват представители както от България, така и от Румъния, включително и от Олтеница (напр. през август 1874 г. оттам присъства П. Н. Йорданов).

Кризата в организацията не пречи на Христо Ботйов да впрегне цялата си енергия срещу „дивия, варварския и безчовечния турски ярем“, срещу който „единственото спасение на нашия народ се състои в революцията“. Априлското въстание от 1876 г. е събитието, показало пътя на съзряване на българския народ и жаждата за самостоятелен политически живот. Най-ярка проява на българската емиграция в подкрепа на въстанието е организацията и похода на Ботйовата чета. „Съставянето на четата станало от отделни групи доброволци, които се качили от различни румънски пристанища по р. Дунав на австрийския кораб „Радецки“

като пътници за Кладово, Сърбия. Четниците се качили на кораба главно от Браила, Олтеница, Гюргево, Зимнич, Турно Мъгурели, Корабия, Бекет.“

Съвременният румънски град Олтеница

Успоредно с организацията на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, през 1868 г. е формирана и четата на Жельо

Едновременно с Ботйовата чета, по настояване на самия Ботйов, се организира една по-малка чета в Олтеница, която да действа в Североизточна България. Подготовката й се поема от Никола Обретенов, който търси съдействие от Атанас Чернев – учител в Олтеница. Атанас Чернев уведомява, че е приготвил „хора сигурни и деятелни, които живеят в Тутракан и познават добре кьошетата“. Обретенов предлага на Таньо Стоянов от Сливен да стане войвода на четата. Тя преминава р. Дунав при Олтеница – Тутракан (близо до с. Пожарево) на 16 срещу 17 май, а съдбата й е същата като на Ботйовата чета. От 1876 г., т.е. след гибелта на Христо Ботйов, в Олтеница се установява да живее по-малкият му брат Стефан Ботйов. В продължение на 12 години, до 1888 г. той остава в румънския град, където служи в търговската кантора на своя сродник Евлоги Георгиев. Между 1879 - 1881 и 1884 – 1887 г. в Тутракан живее Никола Обретенов, чийто зет е Захари Стоянов. От този период е активната кореспонденция между Обретенов и Стефан Ботйов, във връзка с подготвяната от Захари Стоянов биография на Христо Ботйов. Така двата бряга между Олтеница и Тутракан се свързват със забележителни личности и се вписват в знаменателни за българската история събития, а популяризирането им може само да сближи и обогати знанията един за друг между българи и румънци и в нашето съвремие.

Олтеница – румънският град срещу Тутракан. Събития и личности, свързани с Христо Ботйов.

През месец март 2023 г. се навършиха 175 години от рождението на Иван Тодоров Драсов. Във връзка с отбелязването на годишнината наследниците на Иван Драсов – проф. д-р Ружа Златанова Панчева-Димитрова и съпругът й доц. д-р Георги Любомиров Димитров, дариха документи на Държавен архив – Варна. Ружа Панчева е дъщеря на Маргарита и Златан Панчеви, а нейният баща е син на Мара Драсова и Иван Панчев и внук на Иван Драсов.

на Варна. 8 февр. 1888 г.

5.Придружително писмо за награждаване на Ив. Драсов с „Кръст за спомен“, златен с емайл, за възпоменание възшествието на Н.В. Княз Фердинанд I. 30 апр. 1888 г.

Документи на Еленка Златанова Драсова – съпруга (1859-1945)

1.Портрети на: Злата Георгиева Иванова – майка на Еленка Драсова; Златан Иванов Йонов – баща на Еленка Драсова; Еленка Златанова Драсова 4 юли 1920 г.

2.Снимки на: Еленка и Иван Драсови. Плевен. 14/26 юли 1879 г.; Еленка, Иван, Руска и Златан и сестрата на Еленка – Атанаска. 1 февр. 1885 г.; Еленка Драсова с децата й Златан, Руска, Надежда и Мара. 26 окт. 1904 г.

3.Кореспонденция между Еленка и Иван Драсови. 1879-1895 г. Оригинал. Ръкопис.

Златан Иванов Драсов – син (1880-1953)

Донка Йорданова

Иван Драсов е роден на 15 (по други сведения 19) март 1848 г. в Ловеч. Той е един от основателите на Ловешкия революционен комитет, съратник и съмишленик на Левски и Ботев, води и съхранява комитетската кореспонденция. Благодарение на неговото чувство за историчност и родолюбиво самосъзнание до нас са достигнали над 300 писма и документи от периода на национално-освободителното движение. След Освобождението е депутат в Учредителното събрание, окръжен управител на Берковица, Трън, Севлиево, Свищов, Търново и Варна.

Безвъзмездното дарение от Ружа и Георги Димитрови включва нови над 400 снимки, писма и отделни документи на Иван Драсов и на негови близки родственици, като всички са оригинали в много добро физическо състояние.

Сред документите и снимките на Иван Драсов, трябва да отбележим–кореспонденция с роднини, с дейци на революционното движение; след Освобождението–служебни документи от дейността му като окръжен управител на Варна; телеграми от канцеларията на Н.В. по служебни въпроси; служебни удостоверения и списъци за прослужено време; лични писма между Иван Драсов и съпругата му; тефтерче с бележки от 1885 г.; снимки като ученик и студент; семейни снимки; документи и снимки на родителите му, на семейството на съпругата му; документи и снимки на Еленка Златанова Драсова (съпруга) от дейността й в културни и благотворителни дружества във Варна. Освен с документи и снимки на Иван Драсов, Държавен архив –Варна се обогати и с такива на негови близки родственици: на сина му Златан Ив. Драсов – дипломи, удостоверения, лична и служебна кореспонденция, като прокурор в касационния съд, документи от дейността му в спортни и културно-просветни дружества във Варна; на семейството на дъщеря му Руска Драсова и Коста Нешев; на семейството на дъщеря му Надежда Драсова и Крум Караджов; на семейството на дъщеря му Мара Драсова и Иван Панчев.

В седмицата на дарението и във връзка с годишнината от рождението на Иван Драсов, в Държавен архив – Варна бяха експонирани и нови документи като : Документи на Иван Тодоров Драсов (1848-1901)

1.Писмо от Ив. Драсов до майка му Русанка Драсова. Брайла. 7 авг. 1876 г.

2.Портрет на майката на Ив. Драсов – Русанка Кунчо Копчева. Ловеч. 20 апр. 1870 г.

3.Тефтерче с бележки на Ив. Драсов. 1885 г. Оригинал. Ръкопис. 4.Заповед за назначаване на Ив. Драсов за окръжен управител

1.Снимка на Златан, Руска, Надежда и Мара Драсови. [1887-1890 г.]

2.Свидетелство за кръщение на Златан Драсов. 29 юни 1880. Оригинал.

3.Тефтерче с бележки за семейството на Златан Драсов. Оригинал. Ръкопис.

4.Диплом на Златан Драсов за завършена степен „Licencie en Droit“. 10 дек. 1903 г.

5.Карта за легитимация от Министерството на правосъдието. 28 юли 1921 г. Оригинал.

1.Кръщелно свидетелство на Надежда Драсова. 17 дек. 1911 г. Оригинал.

2.Снимки на: Надежда Драсова; Надежда и Мара Драсови като доброволки по време на Балканските войни; Васил Крумов Караджов – син на Надежда и Крум Караджови

3.Брачно свидетелство на Надежда Драсова и Крум Караджов. 2 авг. 1925 г. Оригинал.

4.Свидетелство на Крум Караджов за помощник аптекар. 12 февр. 1911 г. Оригинал.

Документи на Мара (Драсова) Панчева – дъщеря (1892-1977)

5.Снимки на: Мара Драсова; Иван Панчев – съпруг; Златан и Милен Панчеви – синове.

6.Диплом на Мара Драсова за завършен V клас във френското училище на Сестрите облатки за успението на Ориента. 20 юли 1912 г. Оригинал.

7.Свидетелство на Мара Драсова от Българското дружество на червения кръст за награждаване със знак за оказани услуги през войните 1912-1913 г. 20 авг. 1914 г.

Специалистите архивисти и историци знаят какво богатство са личните фондове, а когато говорим за личности като Драсов всеки един документ е ценност сам по себе си. Това което прави едно дарение безценно, освен документалната му стойност е и жеста на дарителите. Държавен архив – Варна изказва огромната си благодарност на наследниците на Иван Драсов – Ружа и Георги Димитрови, за дарените документи, за родолюбивия жест, за отношението към съхраняването и предаването на това безценно документално и снимково богатство. Предстои документите да бъдат обработени и описани, за да станат достъпни за историци и любители на историята

ДОКУМЕНТИ НА ИВАН ДРАСОВ И СЕМЕЙСТВОТО МУ БЕЗЦЕННО ДАРЕНИЕ ЗА ДЪРЖАВЕН АРХИВ–ВАРНА

Ботевият четник Сава Катрафилов.

Е ДИН ОТ ПЪРВИТЕ УЧИТЕЛИ

Ботйовият четник поп Сава Катрафилов, който при стъпването на козлодуйския бряг, заклева четниците, е бил един от първите учители в Бургас. Той даскалува в бургаското училище „Св. св. Кирил и Методий“ през есента на 1873 г. Успоредно с преродавателската си дейност, обикаля странджанските села, за да буди населението им за революция срещу вековния гнет. Видният възрожденец Стоян Шивачев го нарича Апостол на освобождението.

Заради тази му дейност, училищното настоятелство го принуждава да напусне преди завършване на учебната година.

Правнукът му Георги Катрафилов пише в книгата си „Непокорният“, че докато е в морския град, Катрафилов е замислял български доброволци от Бесарабия

и Одеса да бъдат докарани с руски

кораби до устието на река Камчия и

да доставят оръжие на въстаниците от вътрешността на страната. Тогавашният английски вицеконсул в Бургас Чарлз Брофи обаче узнава за тези негови намерения и планът му се проваля. Възпитаник на първото българско класно училище – Даскалоливницата в родния му град Елена, освен край морето, Катрафилов учителства и с в. Тюдовци, Търговище, Разград, Шумен, Малко Търново, Хасково и Асеновград.

В някогашното Станимъка, той споделя бунтовните си мисли и мечти с бъдещия участник в Априлското въстание и в подготовката на Съединението Отон Иванов.

В историческия си очерк „Асеновград в миналото“ Николай Хайтов цитира спомените на А. Явашев за даскал Кирю, както е бил известен Сава Катрафилов в този край:

„Той беше пламенен патриот. По цели часове ни разправяше разкази из българската история, като гледаше да развие народен и

Тежко, брате, се живее между глупци неразбрани; душата ми в огън тлее, сърцето ми в люти рани. Отечество мило любя, неговият завет пазя; но себе си, брате, губя, тия глупци като мразя.

войнствен дух в учениците и омраза към турците. Той ни извеждаше на разходки и ни занимаваше с войнишки упражнения, като ни разделяше на два нападателни лагери.“

Катрафилов завършва духовната семинария в руския град Болград. Бидейки свещеник, той се нарежда сред най-активните възрожденци, включили се в борбата за българска църковна независимост.

Докато е учител в Разград, става един от организаторите на градско тържество по повод проекта на Фауд паша за разрешаването на Църковния въпрос. Негов колега отбелязва по този повод в едно свое писмо:

„Бачо ти Сава беше първият, който вървеше подир музиката и даваше на народа команда, като държеше в едната ръка крив бастун, а в другата си повдигаше самурян калпак, като викаше: „Урра, да живее царя и народ български”.

Издигайки се в църковната йерархия, поп Катрафилов става архиерейски наместник в Разград. Но в един момент хвърля расото, минава Дунава и се записва в четата на Христо Ботйов, като оказва значително съдействие при организирането й, приемайки почетната длъжност член на щаба й. Преди да тръгне към своята Голгота, по сведения на правнука му, Катрафилов настанил децата си в пансион руския град Николаев и помолил своя съратник Стефан Стамболов да се погрижи за тях. Той обаче не удържал на думата си и след Освобождението те са обречени на нищета и забрава.

Докато развява гордо знамето по време на сражението в местността Милин камък край Враца, Сава Катрафилов е ранен тежко в двата крака. По сведения на Димитър Икономов, раните му превързал лично войводата Христо Ботйов и даесто с друг четник го преместил на сянка под едно дърво. „Раненият Катрафилов горял от жажда и викал за вода. Ботйов накарал едно козарче, което било наблизо, да донесе вода с кратунката си и сам дал на ранения да пие. Отец Сава молел да му отрежат главата, за да не попадне в турски ръце, но никой не се е решил да стори това“, пише в книгата си Георги Катрафилов.

Днес името на този виден борец за българската свобода носят улици в Елена, Търговище, Враца, Поморие и София. В Морската градина на Бургас се издига величествен негов мемориал. Негови бюст-паметници са издигнати и в родния му град, както и на входа на село Баница.

Мечти мрачни, мисли бурни са разпалили душа млада; ах, ръка си кой ще турне на туй сърце, дето страда?

Никой, никой! То не знае нито радост, ни свобода; а безумно как играе в отзив на плач из народа!

Често, брате, скришом плача над народен гроб печален; но, кажи ми, що да тача в тоя мъртъв свят коварен?

Нищо, нищо! Отзив няма на глас искрен, благороден, пък и твойта й душа няма на глас божий - плач народен! Христо Ботйов

Диана СЛАВЧЕВА журналист, отговорен редактор на сайта desant.net

Към брата си

Досю Стойнов.

Едно име останало в местната и националната ни история A a

Един от видните дряновски опълченци, участвал в борбите за национално освобождение е Досю Стойнов Ковачев – Дюлгерина. Роден е в Дряново през 1836 г., по професия е строител и ковач. Работил е в Гюргево, Браила и Галац, където традиционно наемат дряновски майстори строители. Участник в четата на Христо Ботев, където след сраженията на четата с черкези и башибозук край село Баница, остава да се грижи за ранения Йордан Йорданов-Инджето (по-късно народен представител от Велико Търново). Дни по-късно част от въстаниците, в това число и Досю Стойнов, са заловени край село Литаково. Четникът е откаран в град Орхание (днес град Ботевград), а по-късно преместен в Софийския затвор. След като е освободен от затвора заминава

АПОСТОЛ МАТЕВ

уредник в ИМ-Дряново

за Румъния и на 16 май 1877 г. постъпва като редник в IVта дружина на Българското опълчение. След Освобождението продължава да се занимава със строителна дейност. Умира през 1906 г. в Дряново. Трудолюбив и скромен, той не оставя мемоари за патриотичната си дейност, няма дори снимки. Остава само името му в тефтерчето на Христо Ботев, в османските съдебни протоколи, в спомените на четниците и в документите на опълченските дружини.

Описание на оръжието: Шашка – казашка обр. 1838 г. Острието е стоманено едностранно заострено с леко извит връх. Ефесът се състои от дървена ръкохватка обшита с кожа, прорязана с напречни бразди. Гърбът на ръкохватката е обкован с бронзова пластина, раздвоена в края. Ножната е дървена и покрита с кожа, пристегната е с две бронзови пластини с гайки за ремъка, а върха е обкован с бронзов наустник. В горната част на клина е гравирано: „Златоустъ, февраля 1875 года” Дължина 102.5 см. Тегло: 1,5 кг.

Днес във фонда на Исторически музей – Дряново се съхранява неговото хладно оръжие – шашка, дарено на 8 октомври 1970г. от неговата правнучка Маргарита Цанева Цветкова от гр. Трявна. Оръжието е експонирано в експозиция „Археология и Възраждане” в Дряновски манастир „Св. Архангел Михаил”

Котленци в четата на Христо Ботев

а 17 май 1876 г. четата на великият поет и революционер

Христо Ботев слиза на Козлодуйския бряг. По спомени на Йордан Кършовски славната чета на Ботев се състояла от 185 юнака. Според изследователите броя на четниците е бил около 205. В състава � вземат участие четирима котленци – Йовчо х. Петров, Киро Хараламбов, Руско Стоянов Робов и Петър Киров Фитовски.

Това, което пази народната памет за тях, е малко, но достатъчно за да бъде достоен принос във възрожденската

слава на Котел.

Имената им откриваме и в списъка

на четниците, участващи в четата на Христо Ботев, съставен от Р. Стоянова в статията „Социален произход и брой на Ботевите четници“.

Първият. Йовчо х. Петров (Хаджията).

За него Йордан Инджето от Търново, Ботев четник, си спомня, че го видял за последен път на Милин Камък. В голямото сражение Йовчо летял напред с извадена сабя и викал:

– След мене, братя! И внезапно изчезнал от очите на четниците. Вторият. Киро Хараламбов.

Той се спасил в същото това сражение, а после другарите му го видели със ранен крак, но на пояса му още затъкнати два пищова, а в очите му огромна тъга. На неизказания им въпрос отговорил: – „Войводата, войводата изгубихме. Какво сме без войводата?

Мърша. Аз отивам. На въпроса „Къде“, последвал горд и отчаян отговор „ И аз не знам“.

По нататъшната съдба на героя се губи в мрака на историята и догадките.

Третият. Руско Стоянов Робов Него го заловили около Троян. Многобройни потери претърсвали Балкана, та не успял да се спаси. Окован във вериги го повели към Ловеч. След няколкомесечни мъки в турската тъмница пеша и окован го повели към Търново, а след това в Русе на съд. Прочутият Мидхад паша, като го видял, отсякъл: –Не е обикновен комита.

–Че по какво личи, паша ефенди. Няма си знаци за това нещо. –Че има ли по–голям знак от очите човешки. Не виждате ли какъв огън хвърлят. Оставим ли го жив, ще ни изколи до един. Подкарали го към Цариград, а после с кораб към заточение във вечни окови в крепостта Сен Жан д`Акр. Там често го виждали да седи на една скала, останал кожа и кости и само очите му светели. –Какво гледаш? – питали го другите заточеници.

–Гледам.

–Види ли се Българията?

–Види се.

–А пък ние не я виждаме.

–А аз я виждам.

Не успял да дочака амнистията и да види изгубената родина. Умрял с отворени очи броени месеци преди Освобождението. Четвъртият. Петър Киров Фитовски Пленен от потеря във Врачанско и също е съден. Като руски поданик, за него се

На 17/29 май 1876 г. на козлодуйския бряг слизат 205 смели и предани на борбата за свобода българи. Повечето от тях са емигранти в Румъния: едни, заподозрени в революционна дейност, забягват във Влашко; други, за да изкарат прехраната си като обикновени работници, занаятчии или дребни търговци. Те радостно прегръщат идеята за свобода.

По документи и по спомени е установено, че в групата, водена от капитан Никола Войновски на пара-

хода „Радецки” от Турно Магуреле се качват и 11 четници

от Тетевен и Гложене. В с. Бутан към четата се присъединяват още двама тетевенци – Иван Тонев и Тончо Кунчев. В целия героичен път на Ботйовата чета, и в трите и големи битки, които тя води на Милин камък (18/30 май 1876 г.) и на Врачанския балкан (20, 21 май /1, 2 юни), вземат участие и четниците от тетевенския край. Загиват в боевете, при преследвания и престрелки из Балкана, или предадени, умират за свободата на отечеството седем четници от Тетевен и Гложене.

Още при първите сражения на Милин камък пада убит Иван Цанев (по спомените на четника Йордан Недев –Инджето).

Тончо Кунчев е убит край с. Баница, при изкачване на четата при Милин камък.

Димитър (Дако) Йонков Вутков след смъртта на Христо Ботйов се присъединява към групата на Димитър поп Христов Икономов, е убит в боя, който тя води на 26 май/7 юни в Балкана с потеря изпратена от София.

Сава Димитров Панчев и Христо Дачев Христов, които първоначално са в групата на капитан Войновски, след преминаване на р. Искър при с. Зверино, поема пътя на изток по Стара планина и загиват някъде из Балкана.

Сава Младенов, Илия Милчев Пандурски, Славко Иванов и Станчо Василев, които са в отделението на кап. Никола Войновски, също участват в сраженията. След разгрома на четата, оттегляйки се към Орхание на 28 май /9 юни, групата, която е твърде многобройна се разделя. С Петър Хаджидрагнев тръгват повечето от четниците, между които и четиримата тетевенци. Четниците се отправят на запад, с цел да преминат в Сърбия, но още в склоновете на Мургаш влиза в сражение с турска потеря. Мнозина са ранени, има и убити. Оцелелите се пръскат и тръгват да търсят спасение из Балкана. Тетевенци се отправят към родния край, но тук попадат на предателска ръка:

Илия Милчев Пандурски, заедно с още един неизвестен четник загиват предадени в м. Десеткар, край р. Черни Вит. Според местни проучвания неизвестния четник е кап. Никола Войнонски. Последен става жертва Сава Младенов. Макар и ранен два пъти, той успява да се добере до Тетевенския балкан, но е предаден. Заловен от турците на

21 юли е обезглавен в м. Козница.

Съдбата на оцелелите шестима Ботйови четници от Тетевен е различна: Васил Ненчев Рибаров и Марин Петков Тутната, след битката на Милин камък на 18/30 май, успяват да се скрият в с. Борован. Предадени и заловени са откарани в Оряхово, след това в затвор във Видин, а по-късно в Русе. На 5 юли е първият процес: Марин Петков Тутната е осъден на „вечен затвор с окови” – най-тежкото наказание, а Васил Ненчев Рибаров – на 15 години „затвор с окови”. На 7 юли те заминават за Цариград. След обявяване на Руско-турската война през 1877 г. цариградските затворници са разпратени в различни затвори на Мала Азия. Двамата тетевенци попадат в затвора Сен Жан д`Акр, в крепостта Акя. По силата на Санстефанския мирен договор, те получават освобождението си на 19 март 1878 г.

След Освобождението Васил Ненчев Рибаров работи в Оряхово, като поборник, му е дадена земя в с. Остров. До края на живота си се занимава със земеделие. Умира през 1896 г. Марин Петков Тутната след Освобождението работи като стражар в Тетевен. Умира на 25 октомври 1901 г.

Иван Тонев е заловен и изпратен в Русе. При втория процес на 29 юли 1876 г., е освободен. След Освобождението работи, като секретар на околийския началник в с. Искрец и околийски началник в Тетевен. Умира в Тетевен на 14 февруари 1884 г.

За заловените и изпратени в София Ботйови четници до 30 юли 1876 г. не са произнесени присъди. Поради това, по силата на обявената от османската власт амнистия (по повод възкачване на престола на султан Мурат V), са били пуснати на свобода. Така от софийския затвор са освободени Славко Иванов Марков и Станчо Василев.

Славко Иванов Марков се завръща в Румъния. През 1877 г. става доброволец в българското опълчение, но още при преминаване на р. Дунав загива.

За Станчо Василев – няма сведения.

Христо Маринов Аврамов, единственият незаловен четник от Тетевен, се укрива в Оряхово. След Освобождението живее и работи в София, като разсилен в съда и портиер в Александровска болница. Умира на 31 декемри 1926 г.

БОТЕВИ ЧЕТНИЦИ ОТ ТЕТЕВЕН И ТЕТЕВЕНСКО

Цонка Петкова директор на Исторически музей Тетевен

Васил Ненчев Рибаров

Тонев

Марин

ТутнатаПетков

Сава Младенов

Цанка ЙОРДАНОВА Секретар на читалище "19 февруари 1906"

с. Скравена

Паметникът-костница на Ботйовите четници в с. Скравена съхранява черепите на 10 четници от групата на Георги Апостолов. Паметникът е тържествено открит на 19 май 1982 г., след като на 18 май 10-те светини са тържествено пренесени от църквата и с военни почести положени в изградената за тях костница. Съхраняват се в мраморен саркофаг, зад който се извисява фигурата на скърбящата майка.

През 1994 г. над входа е поставен и кръст от ковано желязо. Паметникът костница е включен в националния регистър на НИНКН и в програмата „Опознай България. 100 национални туристически обекти” под номер 82.

Интересен е въпросът защо този паметник е изграден в с.Скравена и как историята на селото е свързана с Ботевата чета?

Историята

На 3-ти юни 1876 г. привечер в с. Скравена турците донасят, набучени на колове, 12 глави на Ботеви четници. Такава е съдбата на другарите на Ботев от групата на Георги Апостолов, секретар на щаба на четата, която сутринта на този ден води неравно сражение с турците в кошарата на баба Мария Цоловска в м. Рашов дол край с. Люти брод. След сражението турците разнасят отрязаните глави за назидание от село на село. Потресени от тази жестокост,

скравенци успяват да измолят главите от турския каймакам, като голяма роля изиграват и жълтиците на местните хора. Две от главите едно от заптиета отнася в тогавашното с. Уруците /дн. Гурково/.

Останалите 10 глави са пренесени в черковния двор, където се събират скравенски жени, които ги измиват, увиват в платно и оплакват по майчински. Погребението е извършено от свещеник Димитър Николов.

След това всяка година на 3-ти юни свещеникът извършвал панихида в памет на загиналите Ботеви четници, като тази традиция продължил синът му Георги Попдимитров, свидетел на донасянето и погребението на главите, което той описва през 1889 г. в ловешкия вестник „Правдолюб” в статия със заглавие „Спомен за дванадесет человечески глави от дружината на Христо Ботев”.

Идеята за построяване на костница Първоначалната идея за построяване на мавзолей костница принадлежи на учителя и свещеник от с. Скравена Георги Попдимитров през 30-те години на 20 век. Именно заради тази идея останките на Ботевите четници са извадени от гроба им в черковния двор. Тогава Кирил Ботев в свое писмо до свещеника пише: „ За главите на 12-тях четника от Ботьовата чета, черепите на които сте запазили и сте вземали инициативата за въздигане за тях мавзолей-паметник, е твърде похвално и патриотично. Хвала Вам и на съселяните Ви за тая хубава и мила идея, осъществяването на която ще служи за пример на поколенията.”

Идеята не била реализирана. В продължение на няколко десетилетия черепите се съхраняват се в дървен шкаф-витрина в църквата.

Години по-късно имало съставени комисии и съответни протоколи, но практическото осъществяване на тази голяма идея и дългогодишна меч-

та на скравенци, се реализира след посещението на Людмила Живкова на 6 март 1973 г. в църквата на с. Скравена.

Честванията в с. Скравена

Честванията в с.Скравена, започнали веднага след Освобождението, продължават и до днес. В началото на 20-ти век те се разраствали и ставали все по-тържествени.

Основната заслуга е на Георги Попдимитров, който освен учител и свещеник в селото, е и голям обществен деятел на своето време. Той е човекът, положил огромни усилия за съхраняването на 10-те След Балканската, Междусъюзниче-

на загиналия и се провеждали религиозни ритуали. Панихидата се отслужвала в памет на всички загинали.

ската и Първата световна война гробът на Ботевите четници в черковния двор се превърнал в място, където близките на загиналите идвали на поклонение. Както семействата на загинали-

През 1930 г. по предложение на Георги Попдимитров, тленните останки на Ботевите четници са извадени с идеята за построяване на мавзолей. Така е и до днес – традицията на Ботевите чествания в Скравена продължава и не е прекъсвана никога . При откриването на Костницата беше проведена и научна конференция „Ботевата чета след смъртта на войводата”, докладите от която бяха издадени в отделна книга. С нея беше поставено началото на един от традиционните елементи от ежегодните възпоменателни чествания – исторически четения. В тях през годините са участвали редица известни изследователи на делото на Христо Ботев и неговата чета. През 2000 г. до Костницата беше изграден и открит паметник на Георги Апостолов, а няколко години по-късно –паметник на загиналите във войните. Честванията се организират от Народно читалище „19-ти

те Ботевите четници не знаели къде са тленните им останки, така вдовиците и майките на загиналите във войните не знаели техните мъже и синове имат ли гроб и къде е той. До паметника на Ботевите четници те поставяли кръст с името

февруари 1906”, Община Ботевград и Кметство, с. Скравена със огромното съдействие на Общонародна фондация „Христо Ботйов” в лицето на нейния председател Боян Ботйов. Почти век и половина Ботйовата традиция в Скравена е жива.

Паметник-костница на Ботевите четници и честванията в с. Скравена ã

в. „Дума на българските емигранти”

На 10 юни 1871

г. в Браила излиза брой 1 на първия самостоятелен Ботйов вестник, с мотото „Истината

е свята, свободата е мила”. Във в. „Дума на българските емигранти” са публикувани едни от най-ярките публицистични творби на Христо Ботйов.

в. „Будилник”, г. І, бр. 1, 1май 1873 г. Едновременно с участието си в списването на в. „Независимост”, Христо Ботйов започва издаването и на втория си самостоятелен вестник „Будилник”. Карикатурите в него са идейно и текстово внушени от Ботйов. Те са дело на полския художник Хенрих Дембицки, приятел на Ботйов и революционерите от кръга на „младите”. Във вестника Ботйов публикува най-добрите си фейлетони.

в. „Знаме”, г. І, бр.1 от 8 декември 1874

Вестникът е редактиран и издаван от Ботйов и се превръща в орган на българската национална революция.

В него намират най-пълен израз обществено-политическите, философските и естетическите възгледи на Ботйов.

Печатната преса „Знаме”

На нея са отпечатвани броевете на в. „Знаме” от бр. 11, с нова заглавка и първият брой на последния Ботйов вестник „Нова България”. След Освобождението Киро Тулешков откупува отново печатната преса и я пренася в България. От 1960 г. е на територията на Калофер, в музея на Ботйов.

в. „Нова България”, г. І, бр. 1, 5 май 1876 г.

Последният, четвърти вестник, основан и редактиран от Христо Ботйов. Той редактира само брой 1. След смъртта му вестникът е продължен от съмишлениците му.

Във Враца бе открита 12.02.2023 г. паметна плоча на генерал Кирил Ботйов, брат на Христо Ботйов

С архиерейски благослов и военни почести във Враца беше открита паметна плоча на генерал Кирил Ботйов. Брат на поета–революционер Христо Ботйов, участник в славната му чета преди Освобождението, след него той се утвърждава като една от значимите фигури във военното дело на свободна България. Той е сред първите шестима действащи български офицери, които получават високото звание генерал–лейтенант.

Военната кариера на генерал Кирил Ботйов е свързана с войсковия живот във Враца. Той е първият командир на Шеста Бдинска дивизия, чието седалище по онова време е в града. Пламен Тошев е от групата врачани, обединени в инициати-

вен комитет от идеята да не потъне в забрава един знаменателен фрагмент от местната и национална история, свързан с фамилията на Христо Ботйов и особено с неговия брат Кирил Ботйов. Освен в историята, името на генерал Кирил Ботйов–първият командир на Шеста Бдинска дивизия със седалище във Враца, вече е изписано на мраморна плоча в центъра на града. Тя е под друг каменен знак, който свидетелства, че между 1901 и 1906 година на

това място е живяла Иванка Ботйова. За нея признателните поколения са написали: "Поклон на тебе, майко на българския гений!" В началото на седмицата около тези паметни знаци имаше тържествена церемония. С благослова на врачанския митрополит Григорий, с армейските почести на местното военно формирование, с духовата музика на читалището, с организацията на общината и с многолюдното присъствие на врачани, мемориалната плоча на генерал Кирил Ботйов беше официално открита.

Ботйовите вестници

РАЗКАЗИ, ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ ЗА ПРЕМИНАВАНЕТО НА БОТЕВАТА ЧЕТА

Силвия Цветкова

– секретар на читалище Заря 1911 - с.Бутан

ЧЕТАТА ВЛИЗА В СЕЛОТО

лезлата на Козлодуйски бряг чета на войводата

Христо Ботев някои бутанчени видели още в Козлодуй, дето предавали „юшура” – определеният им в натура (кукуруз) данък (десятък). Четата влязла в Бутан от северозападния край на селото на 17 май 1876 година и покрай Вутовци, Панчовци, Долните Лукарци от които излезнал, та се присъединил Томчо Кунчов Тетевенеца и покрай Гимиджийте слезла при Раковския геран, дето момчетата се спрели на почивка, а щабът отседнал в Попиванови. Жените изнесли котли и „кипчадзи” (бакърени черпаци), та наливали от герана вода и давали на зажаднелите от три часово уморително пътуване четници, а след това им раздали и колкото могло да се събере от селото хляб и сирене. Някои от мъжете се изпокрили, а други излезли при четниците и с любопитство разглеждали чудноватите нечакани гости. Един от тия зяпачи дядо Иван Гимиджията си спомня, че един едър, брадат – с големи черни очи и страшен поглед четник (предполага се да е бил войводата Христо Ботев или Давид Тодоров) буйно им говорил да не стоят и зяпат, ами да се стегнат и да тръгнат заедно с четата, за да идат да бият турците. „–Е па с какво ще се бием – обадил се некой по-смелчак бутанченин–като немаме пушки? – Брадви и коси вземете – изревал буйният

комита – и тръгвайте да изтрепеме тия гадове!”

По разкази на очевидци, всички, намиращи се в селото хора придружили четата до Раковския геран. В Летописната книга са отразени доста подробности и описания за идването и посрещането на четата. Интересен епизод е разказал Йото Пръшковски. Между четниците имало и някои познати на селяните от Бутан. Едно момче от четата, което предишното лято като градинарче продавало зеленчук в селото, създало първата връзка на въстаниците със селяните. То извикало на един от първите посрещачи: „Дядо Йоте, познаваш ли ме? Аз съм градинарчето, дето ми продаваше зеерето от каруцата си!” – и попитало дали има от млякото, с което го е гощавал миналата година. Селяните, и особено жените, веднага разбрали какво е необходимо на четниците. От всички къщи започнали да изнасят хляб, сирене, мляко, вода и други хранителни продукти.

Днес, сред множеството старинни семейни реликви, които ревниво съхраняват в своя дом Венета Дамянова и нейният съпруг Иван в село Бутан е и големият бакърен черпак („купел”), от който дядо Йото е подал мляко на войводата Христо Ботев и негови четници.Запазено е и прословутото Попово ханче, където отсяда по-голямата част от четата.

ялото село съпроводило четата до реката, а там бил построен мост от волски коли и четниците преминали през реката по него и през Джурково бранище поели по здрач в усилен марш на юг по стария земен път към Борован. В спомените си по-късно оцелелите четници говорят различно за това, чия е идеята за моста, сочат най-вече Никола Войновски за неин инициатор, който ръководи и изпълнението й, но в Бутан разказват, че построяването на моста за Ботевата чета има своя предистория...

По традиция на Гергьовден се ходело през Огоста за божур, полски цветя и зеленина, с които се изплитали обредни венци и се поставяли на агнето-курбан. За тази цел момците правели мост от коли, за да минат момите оттатък реката...

Една от колите, с които е построен в онзи съдбовен ден отново моста, този път за да преминат реката комитите, е на Петър Димитров Семов - тук военният командир Войновски харесва пъргавия младеж и той продължава с обоза. За смъртта му Георги Тахов цитира Мехмед Осман, придружвач на башибозука: „Преминахме река Огоста и при с. Борован се присъединиха към нас и оряховските башибозуци под командата на Узун Ариф, субаша на Оряхово. Тук видяхме един луд поп, който се беше съблякъл гол. Прескачаше калимавката си, правеше рогачи и разни работи. Той имаше кола, но никому не дойде на ум да види що имаше в колата”. Авторът заключава: „Колата, както по-сетне се разбрало в Борован, превозвала Петър Семов, убит пред очите на свещеника. Той знаел,

че душевно болните не са закачани от турците, тъй като ги считали „белязани от Аллаха”. В родното му село се знае, че той не е бил в обоза на четата, а се е сражавал с оръжие в ръка. За него разказва внукът на брат му Филип – Иван Диков Филипов, р. 1907 година: „На 17 май Ботевата чета минава през Бутан. Пътят на четниците е бил покрай Пръшковци. Като видели това Петър и братята му Филип и Йото излезли на пътя да погледат четниците. Тогава от колоната излиза един познат на Петър четник. Този четник е бил от Търновските села. Само преди една година той е работил като градинар на Симидовата градина под село Сараево. Като градинар той е идвал често с каруца зеленчук в Бутан и така се опознават и стават приятели с Петър Пръшков. Сега, като минава с четата край Петрови, той го познава и се спуска към него. Разказва на Петър, че са тръгнали да се бият за освобождението на поробеното отечество. Петър тръгва с него и се спират насред селото, където четата прави кратка почивка. След почивката, заедно с четата към Балкана потегля и Петър Пръшков. Той е бил неразделно до своя другар четника-градинар. До него са го видели и други останали живи бутанчани, които се завръщат. В сражението с турците на Милин камък Петър е убит. Близките му дълго чакали да се върне, но напразно. В Бутан се пуска слух, че Петър и неколцина други четници са минали в Сърбия да търсят спасение. Баща му качва коня и няколко седмици е ходил към Сърбия да го търси. Стигал е до Пирот, но не го е намерил...”

ПРОЧУТИЯТ МОСТ ОТ ВОЛСКИ КОЛИ Ц

Жените–в сянката на историята

Н

еволният Национален исторически прочит недвусмислено показва, че представителките на женския

пол не са оценявани като героични. Българската история

Красимир ГРИГОРОВ

главен редактор в. „Ботйов лист“

грижливо пази имена на жени от Врачанския край, записани в летописните страници преди повече от столетие и половина, но все още малко известни в светилника на духовността ни. Доминираща практика в музейната практика у нас е обаче все още да се говори главно за „бащите на българската нация“. Днес, 147 години след Априлското въстание, ви предлагам да освежим паметта си, като си припомним живота на няколко от тях, оставили трайна следа не само във Враца, но и в националната ни история. Две от тях участват в т.н. първа група на обществено активните жени – членуващите в женски организации, които подпомагат дейността на националнореволюционните комитети. В хода на подготовката на Априлското въстание в III-ти Врчански рев. окръг, Комитетът възлага на Мица и Калица, двете дъщери на хаджи Кръстьо Василев, Врачански първенец да извезат знамето. Двете сестри купуват атлаз и в потулена стаичка на бащиния си дом до късна доба бродират пряпореца“ .Извезаното знаме е с размери 1,90 на 1,49 м и представлява трикольор с цветовете –бяло, зелено, тъмносиньо . Разярен лъв с корона и с единственото послание „Свобода“. Защо липсва думата смърт ли, защото съзаклятниците от нашия край са вярвали, че свободата е без алтернатива. Последните сърмени нишки на ситен бод открояват имената им „Калица и Мица К. Х. Василови. 1876. 12 апр. Враца.” В дните, когато догаряли пламъците на априлския бунт, двете сестри скрили знамето. Османската власт привикала на разпит двете сестри, а еснафът във Враца бил силно разтревожен“. Извършен бил обиск в дома на хаджи Кръстьо, но знамето не било открито и двете сестри били пуснати да се приберат у дома си. Изправен пред угрозата да бъде затрит заедно с коляното му, баща им наредил и на двете знамето да бъде изгорено! За да отклонят по- сетнешните подозрения, двете сестри запалили огън насред градината и наметали набързо вехти дрехи, а знамето умишлено потулили . Дните се изтърколили неусетно, а при влизането на руските войски във Враца,командващите били разквартирувани в някои от врачанските първенци. „Когато веселбата в дома на хаджи Кръстьо била в разгара си, двете сестри извадили знамето и го окачили в бащиния си двор. Руските офицери се просълзили и помолили знамето да бъде свалено и го целунали“. Така двете сестри влизат във вечния списък на храбрите български девойки наред с добре познатата Райна Попгеоргиева, Цвета Зографска, Милка Узунова, Райка Нейчова, Стойна Койчева, Мария Джуджева (Панагюрище), Мария Ганева (Карлово), Лала Главчева (Копривщица)

и Петрана Обретенова (Русе).

Антон Страшимиров, информирайки ни за пламенния ентусиазъм,, с ойто се разгорял пожара на бунта в душите на врачани. А когато лично Ботйов превел дружина от 200 момци през Дунава, не кой да е, а самата баба Йота Ангелакова, за да изпревари евентуален погром, изпроводила своя син Мито Ангелаков та да предупреди войводата, че Враца гъмжи от войска. Очевидно това не останало скрито за турската полиция, което е видно от телеграма от каймаканина на Враца Махмуд Съдки до видинския мютесариф. Веднага след Освобождението председателят на Народното събрание опълченецът Димитър Петков отправил предложение до баба Йота и до други заслужили съзаклятници като нея за народна пенсия от 500 книжни франка заради поборническите и заслуги, но гордата врачанка отказва да ги вземе с думите: „Не искам пари, моят син е в състояние да ме храни.“ Когато през 1890 г. във Враца се открива първият Ботев паметник, баба Йота е все още жива и да й целунат ръка, в дома й отиват оцелели опълченци. Канят и присъстващия на тържеството княз Фердинанд, но няма данни той да се е отзомал. Баба Йота умира в пълна мизерия през 1903 г. Да се гордеем, че е имало, има и ще има такива достойни българки и да не спираме да търсим доброто и силния дух у тях! До неотдавна не бе популярна историческата истина около генезиса на Вазовата героиня – баба Илийца и факта, че зад нейния митологизиран

образ всъщност се крие действителен човек,която наистина е помогнала на един от четниците на Ботев.Родена е около 1820 г.и умира 3 години подир Освобождението на България.

Нейният образ считаме за събирателен за онези жени, които в смутните времена са помагали за голямата кауза- свободата. Решителността, волята и смелостта на възрастната жена, нейната действеност и непримиримост се открояват над страха и малодушието.Усещането, че даряваш два човешки живота едновременно е съкровен момент и буди възхищение. Силният дух на българката се предопределя от нейния непоколебим характер, от добротата на милостивото и сърце и високата и нравственост!

Баба Илийца

Всяка една от изброените по-горе героини, представлява повод за гордост! Жените от Враца, нежната сила на българската история!

Специална благодарност на Министерството на културата на Република България.

Благодарим на колегите от всички научни и културни институти в страната, допринесли с работата си през годините, както и за широтата и измеренията при възпроизвеждане на националния дух, вписал се в модерността на съвременна Европа по впечатляващ и запомнящ се начин, в който може да се уверите, прелиствайки страниците на настоящото издание.

Не по-малко знаменателна е историята с друга врачанка, чието име е баба Йота Ангелакова, известна още като врачанската „Баба Тонка”.Мазето и през онези „барутни” нощи се превърнало в подвижна работилница за леене на куршуми и пълнене на фишеци.На практика малцина врачани са посветени в това, че именно нейната къща се превърнала в щаб-квартира, откъдето се пръснали първите искри на Априлския бунт. На тази заемка от историята на музейното се обляга и

Баба Йота Ангелакова

ОÒ ÐÅÄАКÖИОННИß ÅКИÏ НА В. “БОÒÉОВ ЛИÑÒ”

Калица и Мица К. Х. Василови. 1876. 12 апр. Враца