DRAFT - Пилотен брой by gerak_draft

draft

чакам. пилотен брой

интро 3

съ дъ рж ан ие

бърза закуска 4 гещалт на времето 6 текст три 12 дяволът и опашката - да хванеш момента

ах, Македонски 20 с две думи едно малко 24 всички хубави хора 28 путката и пълнолунието 34

aвтори георги александров огнян цветков константин николов

интро

ова не е начало. Ако трябва да го определим, по-скоро наподобява естествено продължение на недовършеното. Това, което не остава консистентно в случването си. А би трябвало, защото, струва ни се, тук, дори не стриктно териториално, все още има някой. И на съвкупността от него се пада цялото тегло покрай процеса на въпросното случване.

Пускаме се по вълна, чиято посока силно зависи от хиромантията. С напипването вероятно ще уцелим. Всъщност вариантите са два – или да се получи, или тихо да пропаднем в бездната на опита. Но пък преждевременната еякулация не ни е присъща. В този ред на мисли ръкавицата е хвърлена. А засега, скъпи читатели, на вашето внимание, съвсем суетно и непреднамерено – DRAФT.

ние

бърза закуска

якои хора често повтарят: “Бог се смее, когато си правиш планове”. За пръв път чух тази приказка още като малко хлапе. Странно, но тя и до днес ме кара да разсъждавам върху различните прогнози за бъдещето, както и за случилото се дотук. И винаги в мислите си за добро или лошо стигам до една и съща задънена улица с надпис “Нищо окончателно”. Преходността е като буен поток, поглъщащ изпречващото се на пътя му. Неизбежният реквием на тленното, което от самото начало е обречено на край. Баба ми все повтаряше, че никой не ни е обещал безсмъртие. Затова се старая дните ми на земята да бъдат пълноценно прекарани, и именно защото съм усетил физическата си тленност, за мен са важни духовното развитие и всекидневните интелектуални тренировки.

деля поравно тежестта на “нищоокончателността” между успокоението и константното напрежение, защото осъзнаваш, че колкото и да ти е кофти или колкото и да си щастлив, изходът ще е все един и същ. Всичко е временно - своеобразен механизъм за смирение на характера.

герак

Всъщност какво е окончателността? Трябва да отговорим първо на този въпрос, за да разберем по-нататъшната материя. И когато разсъждаваме над това, ще проумеем парадоксалността на факта, че последното никога не е последно. За части от секундата е било актуално - да, но след това просто бива вулгарно заменено от следващото и т.н. и т.н. Същото се случва и с човешкия живот. Материализираш съзнанието си, за известно време съществуваш в съответното измерение, а след това отстъпваш мястото си на следващия играч - пореден. Това донякъде разпре-

гещалт на времето

ко има едно нещо, за което истински ме е яд, то това би било безвъзвратно изгубеното време. Моето поколение е големият лидер, що се отнася до прахосничество от такова естество. Висене по пейки, безцелното скитосване из прашните улици на крайните и не чак толкова крайни квартали, дълбокото гмуркане в дебрите на интернет, тази безкрайно полезна платформа, стига да бъде оползотворена. Това е усещането ми за ситуацията. Ставаме свидетели на феномен, който не мога да си обясня. В човешката природа са заложени механизми, предизвикващи дискомфорт, когато губим ценни придобивки. Било то пари, скъпоценности или дори обикновен предмет, натрупал сантиментална стойност в нашето съзнание. Защо тогава същите тези механизми не сработват, когато ежедневно си позволяваме лукса да губим най-ценната валута – времето? В схващането ни за света е заложено да чакаме. Чакаме за всичко. Някой да ни оправи държавата, да ни смени крушката в хола, да ни научи нещо, вместо сами да проявим инициатива. Въобще, чакаме си ей така, стоим, а времето минава. Остаряваш, посивяваш, накрая се превръщаш в един отпуснат и изморен индивид, чийто живот приключва. Само защото си чакал. Затова действай. Действай, докато не е станало късно. Твори, изобретявай, раждай идеи, експериментирай с изкуството, най-об-

що казано, не оставяй съзнанието ти да ръждясва. Оранжевата прах, която се отронва, е самата душа занемарена. Поколението ми е рекордьор по чакане. Но не ми е ясно какво. Според мен просто си чакаме да пукнем, защото сме недоволни от всичко, най-вече от НЕвъзможността да творим, породена от НЕжеланието да се научим. И наистина, мисля си, колко е лесно да изпъкнеш. В среда на тъпанари и сивота с минимални усилия можеш да постигнеш нещо, да се отличиш, да бъдеш някой. Защо обаче масово избираме другата опция? Драмата е пълна. Живеем в епоха с много потенциал, както за успех, така и за провал. Културата умря - да живее културата! За всеки влак си има пътници. Същото е и с нея. Само че тази смърт е пряко свързана с нашето чакане. Стояхме и гледахме, стоим и гледаме, като зомбирани. Сякаш нямаме представа за събитията, случващи се около нас. Сякаш да си посредствен е модерно, както и да чакаш, а не да действаш. Истината е, че ще останеш преебан и обречен профан с разбит живот. Но не илюзорно, ами истински разпокъсан, на парчета. И всичко се дължи на факта, че често сме прекалено разсеяни от заобикалящата ни среда, от ежедневните проблеми, а трябва да погледнем себе си. Първоначално си мислех, че е мързел, но не, не е толкова просто. По-скоро зависимост. Нашето циклене си е хазарт. Като игра на ру-

летка - има адреналин и, опиянени от него, не осъзнаваме, че все някога някъде някой от нас ще изгърми. Правилата са прости. Няма уловки. Освен една. Никога не трябва да забравяш, че всъщност шансът ти е нищожен. Всеки рано или късно изгаря, затова по-добре късно. Все пак, колко са хората с редкия късмет на Джон Аспинал? Човекът, който използва, а не е използван от хазарта. Презиращ от млад хората с аристократично потекло, които го гледат „странно“, защото е различен, той успява чрез страстта към залаганията да се интегрира сред тях и после да намери слабото им място. Такъв тип личности не играят на комар, те са самият комар. Успели да вникнат до основи в човешката психика и да разберат причините и последствията, пораждащи и породени от завсимостта. Стараят се да бъдат винаги един ход напред. Хора като тях, които всекидневно залагат всичко в живота си и печелят, са единици. Дори не се и надявай на такъв късмет, той просто вече е изчерпан. Нека обаче се върнем в нашите географски ширини и да поемем дълбоко дъх, застрашени от отравяне в кочинката, която сами си създадохме. Като че ли навлизаме в една решителна фаза, що се отнася до нашето чакане. Фаза, в която ще се разбере кога и дали изобщо ще се появи този нехранимайко Годо, за да го попитаме с лек цинизъм: “Мамка ти, защо се забави толкова?”. Тъжното в случая е, че ако Ботев се е придържал към думите на Хораций „Dolce et

decorum est pro patria mori“ /Сладко и почтено е да умреш за отечеството/, то излиза, че ние като общество сме успели да се отдалечим от възрожденските принципи и желания. Правим го съзнателно. Страшното е как преди роб се е ставало не по собствено желание, за разлика от сега, когато доброволно скланяме глава под бръснача на ѝгото, просто защото може би ни е страх да поемем отговорността да бъдем свободни. Привикнали на линеен и определян от другите начин на живот, сега, когато нещата зависят изцяло от нас, ни е трудно да вземем юздите в свои ръце. И ако преди гласът на “онези” от Браила е бил силен, възторжен и кънтящ, то днес той е слаб, унил и приглушен. Скрит изпод многото слоеве на гнусотия, смрад и посредственост, които го задавиха. А ние чакаме… Колко иронично е всичко наистина. Порочният кръг, в който близо 30 години се лутаме като слепци. И ако в самото начало на нашия преход изборът да чакаш е бил напълно оправдан, то сега всеки, който го направи, е обречен на гибел. Духовна, а след това и телесна. Времената в “ТИЛТ”, представящи годините на надежда и тръпка за новото начало, както и голяма част от интелектуалния капацитет на държавата, отдавна заминаха. Романтиката - и тя покрай тях. Остана ни само сивотата и трупът на разлагащата се държава. Стъпихме накриво и глезенът се изду. С течение на времето от чакане травмата стана хронична и отприщи след себе си серия от комико-

трагични епизоди, запечатани до последен детайл в съзнанията ни. Заобикалящият ни мутренски барок, престъпниците без присъда, липсата на елементарна сигурност за теб и твоето семейство и т.н. Винаги крайният потребител е потърпевшият, а това сме ние – останалите тук. Наложително е обаче да се постараем в търсенето на позитивизъм. Цялата ситуация можеше и да е много, много по-зле. Няма как да се отрече, че въпреки всичко, неща тук се случват. Расне поколение, което е недокоснато от комунизма, има достъп до огромна база информация, може да пътува и да бъде част от глобалното село. Тези фактори му дават всички шансове то да бъде успешно и да надгради предшествениците си. Нужно е търпение и постоянство.

Скорост има, макар и минимална, а това трябва да се отбележи, защото щом има черно, значи бялото е някъде наоколо. Борбата тепърва ще се ожесточава, предполагам, за наше добро, тъй като тя ще провокира действие. Важното е, че младежта е изправена пред най-хубавите си години, в които може да извлече нужното за щастлив живот, стига да осъзнае и да го поиска.

герак

*на моята мути, с благодарност за любовта и уроците, с които ме дари.

текст три 13

Много добре знаеше, че подобни шеги не могат да ме натъжат. И все пак ми отне две минути, за да отговоря, а това го накара да се замисли. – Не помниш ли, че преди Задушница не спирам цигарите? – казах с учудване. – И да помня, пак си остава същата глупост! – Я стига. Нали съм ти казвал как винаги паля по цигара на мъртвите, а те не си я допушват. – Е, и? – Ами от толкова палене, последната ми остава в устата. Само че аз си я допушвам цялата. Ей затова преди Задушница не спирам цигарите. – Аха! А после може ли? – Да, после може. Докато казвах последното, той влезе вътре и извади кутия кибрит от шкафа. Когато излезе, седна на пода пред малката масичка и започна да реди клечките кибрит бавно и старателно, сякаш се готви да изрече заклинание. – Знаеш ли какво ти трябва, за да спреш цигарите, а? – каза изведнъж. – Никотинови лепенки няма да си купувам! – отвърнах аз.

– Не бе, тъпанар. Какви никотинови лепенки?! Трябва ти къща. – Да бе. И какво да я правя тая къща? – Ще си имаш дървена къща на някой тропически остров. Съвсем като тая – и посочи купчината разредени клечки кибрит, които трябваше да имитират макет на къщурка. – Ама само ако е на един етаж и с голяма веранда – съгласих се аз. – Добре. И какво друго? – Голяма градина отпред, засадена с ароматна лавандула. – Защо пък лавандула? – Как защо? За да спра по-лесно цигарите. После се смяхме дълго. Стояхме неподвижни. Ръкомахахме. Гледахме се втренчено – аз пушех цигара, а той играеше с клечки кибрит. Вече минаваше шест сутринта и скоро малките човешки мравки щяха да започнат да вдигат шум по улицата. Тогава той смачка празната кибритена кутия и се приготви за тръгване. Когато вече беше на вратата, се обърна и каза: – Лавандуловата градина задръж заради лилавия цвят. Цигарите ще спреш, защото ще пушиш само когато си с мене.

А после си тръгна. Затвори вратата така бавно, както я беше отворил преди около час, а аз се върнах да изчакам изгрева до ниската масичка, на която все още стоеше малката кибритена къща. Сега, когато чакам залеза пред гигантски стръкове лавандула, си мисля, че понякога искам да съм самотен сред другите. А ако си имам къща на някой тропически остров, не само ще съм самотен, но ще бъда и сам. Не знам дали ще успея да спра цигарите така, но със сигурност ще се пропия. Брат ми често ми казва, че ще пропадна така и така. Казва ми и да спра да плаша таксиметровите шофьори с Ники. Последно ми се скара преди месеци, когато ми беше дошъл на гости за няколко дни. Таксиджията беше спрял доста накриво и докато се наместваше на своето място, протегна дясната си ръка, за да затвори плъзгащата се врата от моята страна. Тогава извиках: – Спри! Ще затиснеш Ники! Брат ми ме удари през врата. Ама не сериозно, като на шега. След това затръшна вратата и каза на шофьора, че може да тръгва. Наведе се бавно към мене и ми прошепна: – Копеле, спри да плашиш хората с въображаемия ти приятел.

После май ми каза, че ме обича. Заради брат ми, който затваря вратите шумно, както обича и своите любовници, заради този, който отказва да чука на тях и заради всички останали, в моята тропическа къщурка изобщо няма да има врати. Така, когато стана рано сутрин и видя, че някой странник ми е заспал в хола, няма да се учудвам, а ще сложа от кафето за двама.

папа

едя на стар дървен стол на терасата и съм вдигнал краката си на парапета. С десния крак закривам залязващото слънце, за да не ме ослепява, и се чудя кога е приемливо да си сипя водка. Сега, когато светлината не ми вади очите, забелязвам, че клоните на високите дървета греят някак странно в лилаво и напомнят на стръкове лавандула. Навярно съм малко самотен и Ники ми липсва. Беше миналият вторник, когато дойде за последно. Чух, че вратата се отваря някак лениво и разбрах, че е той, защото никога не чука. Казва, че няма смисъл, защото винаги го очаквам. Завари ме да пуша на терасата, както сега. Само че тогава беше още черно утро – помня, защото направих кафе за двама, без да го питам дали иска. – Нали щеше да спираш цигарите. Какво стана? – каза и веднага се усмихна. – Щях. Ама няма да е днеска. – Защо? Много ли е рано за това? – Не е. Просто идва Задушница – отговорих с досада. – И какво от това? Да не смяташ да умираш? – попита и веднага се засмя, да не би да го приема сериозно. Много добре знаеше, че подобни шеги не могат да ме натъжат. И все пак ми отне две минути, за да отговоря, а това го накара да се замисли. – Не помниш ли, че преди Задушница не спирам цигарите? – казах с учудване. – И да помня, пак си остава същата глупост! – Я стига. Нали съм ти казвал как винаги паля по цигара на мъртвите, а те не си я допушват. – Е и? – Ами от толкова палене, последната ми остава в устата. Само че аз си я допушвам цялата. Ей

ffo

люб

дяволът и опашката – да хванеш момента

росто не можеш да си представиш колко ми е празно в главата. Постепенно преливане на електрониката. Настъпвам. Сто и шейсет, сто и седемдесет, сто и осемдесет, сто и деветдесет, двеста. Изчаква ме. Аз се чудя. Може ги, правили сме го преди, ще го направим отново. Не днес. Съвършенство на кулминацията. Тактът ме хваща, завърта ме във фунията на нещата. Аз изключвам напълно. Около мен няма никой, небуквално. Изчезва всякакъв вид фон, никога не гледам настрани – трева, дървета, къщи, небето синьо, облаците не съществуват. Въобще не ме ебе. Тя ме дърпа, иска да избягаме заедно, възможно най-бързо. Нямам от какво, но винаги ще тръгна с нея.

Страхът мирише лошо, а хората ги е страх повече от обичането, отколкото от умирането. Защото винаги единият иска да бъде обичан повече, отколкото обича. Няма как да стане, батко. Пречупи се. Другият също се пречупва. Събирате си частите и ги смесвате. Красота. Спокоен съм като психопат. Тя седи до мен. Слагам длан да коляното ѝ. Гледам ѝ очите. Не я плаша, защото ме знае.

джиджи

Аре да го откраднем тоя момент. Ако не можем да го запазим, хубаво – нека го загубим. После просто ще го вземем обратно. То това е любовта – трябва да я откраднеш. Случката е следната, както обикновено – усещаш. Зародиш на абсолютен хаос. Изстудени крайници, потене, притреперване. Мразя минутите, докато се появи. Някой някога ме научи да пристигам навреме и ме прееба жестоко. Озъртане. Родени сме да хващаме момента, но явно и това се забравя. Не вярвам в методи, преценки и чудене. Най-вече не вярвам в чакането.

епистоларно

ах, Македонски...

акедонски, Македонски... докъде я докарахме. Нашият идеал, нашата свобода и достойнство. Пиша насила тези думи, защото ме боли. Забили са се като трън дълбоко в съзнанието. Всичките ми притеснения. Навярно драматизирам. Дори не знам защо изобщо се обръщам към теб. Объркан съм. Сякаш загубихме борбата от самите себе си. Предадохме се без дори да ни е минала мисълта за битка. Но знаеш ли, сега фронтът е друг. По-голям, по-опасен. Сегашните гранати не разкъсват плътта. Те са насочени към най-святото ни. Към душата. Сегашните патрони унищожават мислите ни. Давим се в море от олово, което дори не е материално, но успява да ни унищожи физически. Спокойно! Корабът потъва, вода има за всички! Положението е Sans Changement! Инвалидизирахме се неустено. Станахме грозни, измършавяхме. Ако можеш да ни видиш, ще ме наречеш лъжец. Но ти казвам, че е истина. Няма го пламъка, ядрото изстина. Обвивката е лъскава, но до кога? Хилядолетната българска симфония сякаш е към своя край. Същият, който ти намери в онази прашна и вехта канцелария. Лошият край води след себе си забравата, мълчанието и огорчението. Капитане, капитане, какво ти е морето? Въпросът изначало е грешен и безсмислен. Няма капитан. Всички сме юнги в каюти съборетини.

Празни стаи без съдържание. Неосъществените ни блянове потискат, изкривяват. Перспективи и гръбнаци. Дори моралните устои са подкопани. Няма вече ценностна система. Отново няма държава. Констатирам с мъка, защото ме е грижа. Достойно ли поехме щафетата? Ще финишираме ли изобщо? Или ще се сгромолясаме мъртви по средата на трасето с отворени очи и секнало дихание? Черногледството като че ли се превърна в най-правилния път. За оптимизъм време няма. Профукахме го най-безцеремонно, лутайки се напред-назад. Безцелно. Важно е да го подчертая, защото нека не забравяме, че има лутане и лутане. Знаеш ли, Македонски, напоследък губим почва под краката си. Една след друга вратите се затварят, а пътеките изчезват. Може да се каже, че сме едни истински гаврошовци, дори и по-зле. Превръщаме се в човекоподобни. Обезобразени, бродещи в смога. Разпръснахме се по земята, като прахта от урна. Малко тук, малко там. Хем заедно, хем напълно сами. Виж ме мен например. Аз намерих своята глутница. Сега заедно вършеем по улиците. Заедно страдаме и се радваме. Благодарен съм, че открих себеподобните си. Тези, които разбират притесненията ми и ги споделят. Всекидневно. Какво да кажем за тези, които са сами. Те нямат гръб. Усмихват се и плачет едновременно. Гледат живота си, като страничен наблюдател. Не участват.

Сякаш главното действащо лице е някой друг, а не те самите. Като в огледален сън. Приближават се към силуета, обръщат го с лице към себе си и изтръпват. Виждат своя образ, но изкривен грозен и мътен.

то знам, че ще горчи. Знам и че всико е към края си. Последната струна на цигулката скоро ще се скъса. А след нея следва тишина.

герак

Всичко е кошмар, като кръг, от който излизане няма. Ах, Македонски, Македонски... докъде я докарахме? Страх ме е да си отговоря, защо-

с две думи, едно малко

лизам. Знаят какво пия, съответно пропускаме куртоазията. Клиентът оценява отношението, проявено в детайла. Ако има вкус. Без лед преминавам през хората, надявайки се, че мястото, там, в перфектния ъгъл, ще е свободно. Добре. Може да започваме. Вкусът е същият, музиката е същата, усещането е същото. Най-сетне повдигам глава. На маса разстояние изниква познато лице – агент хикс. Пие в компанията на жена, не бих си позволил да наруша дуета им. Поздравяваме се с недоловимо повдигане на чашата. Кръстосвам крака както само аз и Чарли Шийн умеем и чакам. Напоследък имам странното усещане, че субектът на нашия век избягва да остане насаме със себе си. Добрата стара среща с мислите, без заобикалки, директно да си стъпиш в съзнанието и да направиш една ревизия. Не става въпрос за пореден опит да започнеш наново, това звучи излишно сериозно. Говоря за конвенционалното заземяване. Днес, за да се почувства нормален, му е нужно нещо, самият той не достига. Иска социализация, но не заговаря самотника в близост, понеже не очаква повече от поредния разказ за пропитата или продрусана човешка съдба. Днес да си просто ти, съвсем физически, изглежда нередно. И съответно субектът се задейства, понеже явно не е приятно да си нереден. Във всеки момент на усамотение реагира инстинктивно, вади си телефона и живее животите на всички останали. Храни

се от чуждия успех, преяжда от чуждия провал, върти надолу, иска още истории, снимки, видео, story, story, story. Знае кой къде е бил, кой кого е чукал, кой колко е похарчил. И после идва при мен и ме замеря с неграмотните си словосъчетания, разказва ми истории. Питам го за неговата. Мълчи. До мен сяда едно същинско софийско копеле и ми прекъсва мисълта. С него съм имал честта да израсна в столичната джунгла. Не се срещаме твърде често, което детерминира естеството на нашите взаимоотношения. Играем си на пациент и терапевт. Понякога помага, но по-скоро взаимно се дозариваме в лайната. Събрали сме завидна колекция теми, чието заключение или не сме способни да достигнем, или нарочно не достигаме. „Тая държава, копеле“ - не можем. „Тия жени, копеле“ – не се и опитваме. Опитваме да извадим поука от елементаризма на ежедневието. Като цяло провеждаме разговор в същинската му форма – думи и невербални движения. Стреляме се с любовни драми. Те може и да не са толкова драматични, често дори не са любовни, но ще ги украсим, няма проблем. Ще добавим ключовия детайл, дето ни пуска обратно в дупката на малоумното умуване. Всяко чувство, особено пък любовта, съдържа мазохизъм. И въпреки стремежа ни да опростяваме, да гледаме през черно-бяла лента, която с праволинейността си дава непосредствен отговор, някак цветовата гама ни привлича. И от неособената история за едно ранно часово

запознанство, завършило с чукане, ще извадим тежките изводи за битието и доброволно ще ги сложим на гърбовете си. Защото щом не виждаш смисъл наоколо, започваш да го търсиш в нищото. Отпиваме претенциозно-декадентски и продължаваме с говоренето, понеже още не ни се действа. И тук, именно в тоя момент, настъпва изначалната тема – какво правим всъщност. По предпочитание третирана съвсем глобално. Защото младостта, дори във формата си на съвършеното момиче, което знаеш, че никога няма да ти пусне, също прилича на анахронична проститутка на Централна гара. Следи таблото, то я лъже – дали ще избърза с минутите, дали ще ги забави. И влакът все не идва. Ако изобщо е тръгвал. Ние сме мацката и ние сме проститутката. Тук, в центъра на града, в поредния посредствен бар, седим. Носим си идеите, не планове, планове Керуак ме е учил да не правя, но визията за осъществяване присъства. Е? Изневиделица агент хикс променя уравнението, добавяйки се в сговора на глупци. Агент хикс е съвсем друга ера, провела се в същата тази държава. Породата му неволево си е дръпнала спусъка първо с хероина, после с емиграцията и накрая с примирението. Аз не съм, едва ли и ще бъда, в позицията на съдник. Защото, ако се бях озовал там, преди толкова години, вероятно щях да сторя същото. Не хората, само

фонът е различен. Хикс е старата школа, взел всекиму полагащата се дажба лайна. Пиетет към него. Той знае останалото, което никога няма да прочета, понеже няма кой да го напише. Директно пита какво ни тревожи, явно сме явни. Дава къси секунди за отговор, в които не се сещаме. И тръгва да разказва следната случка: Имало преди един германец. От успелите. Наистина, не му липсвало нищо – децата му вече имали собствени апартаменти, жена му още проявявала сексуалния нагон всяка неделя, без изключение, даже финансово се чувствал сигурен. Ама му липсвало нещо, което хората от обществото наричали просветление. Просветление-то. Облякъл се и тръгнал посока майната си, където пребивавали мъдрите монаси. Изтървал препятствията по дългия път. Само дето забравил да се чекира и шибаняците го цакали с двайсет евра. Еби го, казал си, ако това ще е цената на просветлението, ще я платя. Пристигнал и почукал на вратата. Представил накратко казуса. – Нелесно е положението ти, европейски гражданино. Да докоснеш истината бленуваш ти и за да вкусиш плодовете на светлината, да медитираш трябва, да се молиш и копаеш градината, в която диреният плод ще да узрее. Дал му монахът график – днеска от 6 до 8 медитация, от 8 до 11 молитви и от 12 до 3

копаене /тия монаси буквално имали градина/. Занятието, по бегли изчисления, щяло да отнеме почти година. На германеца обаче не му се чакало и понеже е работлив, силно амбициран, вместо да отваря чакри по два часа, отварял ги по пет. Съответното приложил и на останалите фрагменти от програмата. Покрил норматива и с усмивка застанал пред килията на мъдрия монах. – Ето, учителю, не ми останаха здрави гащи от разговори с господ, медитирам на два сантиметра от земята. – А градината прекопа ли, момче? – Да, каквото засадите, покълва. – Значи, че си готов за знанието твърдиш. Знанието, което се пази в дълбока тайна от хилядолетия насам? – Да, учителю, готов съм. – Тогава чуй – човекът, преди да разбере, копае. Човекът, след като разбере, копае. Тъпият германец погледнал тъпо. Ние си допихме и тръгнахме.

джиджи 26

решихме да няма нищо на тази страница. 27

всички хубави хора

еди на дървен сгъваем стол пред мен и пие бира от буркан с боядисано в зелено стъкло – хилядите отвари от лечебни треви и стари плодове са го оцветили и изглежда сякаш никога не е мит. Дълго говори за далечното минало, пълно с отдавна непознати лица и променени от многото разкази случки. Бавно ми разказва за майката на двете си деца, за всички безплътни любовници, а накрая и за голямата си любов. Осъзнавам, че никога не съм чувал историята, не съм се и питал, ала изглежда самотата, а не тежкият саван, е причината да започне да пие преди около десет години. Думите излизат бавно от устата му, прекъсва ги дразнещо хълцане, а сега, когато гледа тъпо в мръсния килим, всеки би помислил, че се кани да повърне в цинковата тенекия до наклоненото от тежките томове бюро. Аз обаче знам, че не е така. Трябва да изляза. – Ще ходиш да купиш още водкa – казва, без да ме погледне. Вероятно не знае, че се канех да направя точно това. Помня добре, че прокарва водката с бира, а когато твърдият алкохол свърши и остане само изветрялото пиво, става тъжен. Протягам се и си взимам раницата, ще отида до кварталното магазинче да му купя водка и цигари, а по-късно ще се върна в старата къща на баба ми, където тя още ме чака на стола до прозореца. Преди да затворя врата и да обуя крадените си обувки, чувам как равно говори.

– Ние сме хубави хора, хлапе. Нали го знаеш. Знам го. Разбирам за какво говори. И затова ще побързам. Искам да го оставя достатъчно пиян, че да не го търся на следващия ден в кръчмата на долната улица, която все се каня да запаля. В колата пускам CD-то и до края на улицата търся една песен на Бет Харт, от която ми идва да сляза и да започна да тичам. Жив човек няма наоколо, но давам ляв мигач до голямата къща на ъгъла. Всички в квартала я знаем така. Всъщност дворът е на пет метра под нивото на улицата, скрит от масивна циментова ограда, и въпреки че сега виждам само горните два етажа от тази грамадна постройка, по-скоро усещам притегателната ѝ сила, която идва някъде отдолу. Повечето къщи в квартала са с пръскана мазилка, по някогашната мода. Тази стоеше грубо измазана години наред. Виждаше се ясно, криеше я само телена ограда и една стара червена череша, която после отрязаха. Преди десетина години ремонтираха къщата основно, изолираха я, вероятно обзаведоха и горния етаж. Тогава започнаха да вдигат и голямата ограда. Зае се едър мъж на около петдесет години с побелели коси. Не помня името му. Спомням си само, че родителите ми ме караха да го наричам дядо еди-кой-си и го харесваха. За майка ми беше нормално, той винаги носеше от онези карамелени

бонбони в прозрачна опаковка, които раздаваше на децата от улицата. Баща ми обаче беше нещо друго. Това, че го уважаваше, е повече комплимент, отколкото необходимо пояснение. Дядото вдигна първо груба циментова ограда, а сетне започна да запълва пет квадрата със сини облицовъчни камъни. Всеки ден в продължение на няколко седмици излизаше пред къщата и редеше от начупените камъни встрани. До момента, в който просто спря и оградата остана незавършена. А квадратът в средата беше несръчно запълнен с няколко камъка отдолу и приличаше на циментово преспапие, удавено в синя вода. Сега, докато паркирам пред магазина, където още свети външната лампа в два и половина през нощта, от кривата шатра встрани се раздвижват няколко чифта жълти ръце без тела, стиснали двестаграмки водка или уиски. Двигателят спира да бучи и се замислям, че това място никак не се е променило през годините. Същото беше, когато той ме изпрати за водка и цигари за пръв път преди десет години. По онова време обаче аз се променях – тогава започнах да пораствам. Вече не живеех на долния етаж при него, бях се преместил при баба ми и дядо ми и макар да ни деляха три километра в провинциално градче, чувството беше за безвъзвратна загуба. Нещо пропадна в миналото и остана горчилката на неосъщественото детство. В нейните разпилени атоми, в алумини-

евото ѝ лъчение и лепкавия ѝ мирис на застояло, преди три седмици започнах да разбирам колко съм различен вече. Беше дъждовна неделя, а аз се прибрах с международния влак и от гарата се качих първо да го видя. Той спеше на пода до накривената маса, на нея имаше вчерашна скумрия и черупки от орехи. Реших да изляза до кварталното магазинче да взема цигари за мен и за него. Не подозирах, че ще се прибера с кутия червено Marlboro и кисело мляко, също както когато бях на 12 и си купих цигари за първи път. Нямаше как да го осъзная тогава. Мислите ми бяха заети с друго. По пътя към магазина, когато спрях до голямата къща на ъгъла, забелязах нещо странно – оградата беше завършена. В долната част на средния квадрат бяха останали старите сини камъни, но нагоре продължаваха бели. Когато се приближих, усетих мириса на пролетни цветя. Помня, че преди десет години, когато още стоеше телената ограда, под червената череша растеше бял лилиум. Уханието му се усещаше още преди да достигнеш кръстопътя и се задържаше независимо от улицата, по която поемеш. Циментовата ограда ми пречеше да видя цветята. Но за мен това беше същото преспапие, в което съм се вглеждал години, само че вече завършено. И почувствах, че всеки момент мога да се протегна и да го разклатя, а в него да се разпилеят безброй звезди с аромат на лилиум.

Когато се прибрах, прекарах няколко часа в мрачния му хол, замислен за изтеклото време. Палех цигара след цигара, седнал на неговия сгъваем стол между прашното бюро и една човешка развалина. Но така и не намерих отговор защо старецът е завършил оградата след толкова години. Сега, когато се връщам в същата задушна стая, започвам да разбирам. Преди десетина години собственичката на кварталното магазинче се разболя тежко. Тогава се затвори в къщата зад магазина. След това бръшлянът, с който бяха покрити стените, започна да изсъхва, корените му се вкамениха и накрая изчезна напълно. Остана само мръсният му отпечатък да напомня за болната, за нейното мъчно очакване. Аз обаче помирисах лилиума в къщата на ъгъла отново. Луковиците му само са били заспали. Значи чакането за стареца е приключило. И това не означава край. Значи, че е трябвало да изтекат мъчителните часове на една дълга промяна. Може би битка. Може би война. Сега, когато съм на двеста метра от моя дом, пред голямата къща на ъгъла, тази промяна ми прилича на стенопис, на църковен витраж, на нощно небе, което се роди преди три седмици след десетгодишно очакване. Малко ми е тъжно, че само аз видях как се ражда тази стъклена сфера в синя вода. Мъчно ми е и че вече децата не играят пред кварталното магазинче. Понякога се шегувам, че кога-

то се будя рано сутрин, в оная още черна нощ преди да съмне, отделям няколко часа да реша какъв ще бъда през деня. И всеки ден съм различен. Вече знам, че това не значи промяна. Това са парчета от нея. Това е моят подреден хаос. Защото растенията разбират кога започва чакането и кога свършва промяната. Също както червената ми роза спря да цъфти, когато напуснах дома си, за да заживея при баба и дядо. Гася колата точно преди края на песента. Когато влизам в стаята, виждам, че е легнал на дивана и спи. Успял е да бутне стола при опита да стане, без да падне. Ще му оставя цигари на бюрото, а водката ще взема със себе си. След няколко часа ще се върна и ако е излязъл, ще го потърся на долната улица. Вече е време да тръгвам. Старата навярно още чака. Имам само още ден да я обичам, после ще си събера багажа и ще изчезна. Но дотогава има време. Един ден от онези, в които се побира целият ти свят, и точно в него, от всички останали дни, разбираш смисъла на съществуването си. А аз реших какъв ще бъда днес, още щом осъзнах, че вече не помня как изглежда майсторът на преспапиета, не помня и защо с децата спряхме да играем пред кварталното магазинче. Днес ще обичам всички хубави хора. Почвам на разсъмване в градината на баба ми с три саксии жълто каланхое.

папа

путката и пълнолунитето

утрините са надценени. Всъщност те нямат никаква стойност. Лошо ми е. Много ми е лошо. Отварям очи и виждам топлината. Разпростряла се е из стаята, кара стените, шкафовете и огледалото да трептят. Повдигам глава, кожата се опъва по цялото ми тяло, приемам седнало положение. Нищо не се подобрява, лягам отново, в очакване първата мисъл да ме удари. Удря ме – днес тя е поносима, може. Но все пак днес не се събуждам сам. За момент те визирам и очите ми се фокусират в отчаян опит да заснемат картината. Главата ми постепенно започва да изпълнява функция. Имам колекция снимки в същата тази глава – сутрините на нашето събуждане. Обикновено си с лице към мен. Знам, че спя лошо, бълнувам и крада възглавницата ти. Някой някога каза, че критерият бил формата, в която сънувате – дали сте постоянно прегърнати, дали единият се събужда посред нощ и конвулсивно целува другия, дали ще те завия, ако ти е гол кръстът. Този някой съответно говореше пълни глупости – няма значение, аз ще те обичам дори ако не ме завиваш. Имам чувството, че всяко мое движение, всеки звук ще ти причини болка. Опитвам да изчезна, но не ми се получава и затова рискувам. Докато те прескачам, понеже няма друг вариант, тръгвам в устрем да те целуна. Усещаш стремежа ми и помръдваш, целувката обаче успява и ти изричаш няколко думи на твоя език,

който до ден днешен не разбирам. Случайните срички в отговор на една целувка означават много повече от реалните думи. Усмихвам се понеже си красива. Естествено, никога не гледам снимки. Понасям се към кухнята, от студените плочки ми изтръпват краката. С бърз, груб маниер чистя кафеварката сякаш ми е длъжна и пускам газовия котлон. Винаги преди да го пусна се замислям за последния взрив, дето ще изпепели всичко. Демек, майкамудееба, въобще не знам какво сме или как въобще сме. Добре, прекалено рано за тази посока, кафеварката почти е сварена. Още малко и съм готов. Кутията е захапала първата цигара, отнемам я и паля. Не гълтам, отпивам и чак след това. Директно се свличам на стола. Слуша ми се музика, искам тишината на музиката, тишината на нашето събуждане, да чуя как дишаш. Дотук ми стига. Затварям очи. Късане на лентата. Минава неопределеното време, сега е съвсем друго, наистина нищо общо. Пак седя, сам колкото едно копеле може да бъде. Синатра пееше „That’s life”, аз му вярвах и все пак не ми се стори достатъчно. Нощта прелива през пердетата, а демоните не ми говорят. Сърдити са ми, понеже ги преебах много лошо, за което някога ще съжалявам. Работата е там, че няма как да се отървеш от

тях. По-добре да си кажеш всичко, което те така или иначе знаят и да станете приятели. Опитвал съм да ги гоня, ходил съм при циганки да ми правят магии, да леят куршуми, да готвят отрови за пречистване, които пиех, после повръщах. Няма смисъл, просто не става. Накрая се сдобрихме, започнах да слушам съветите им, впрочем, точно те са ме изкарвали от лайната малко преди да се предам. Увиснал съм на тънките им конци, държат ме на ръба толкова, че да не падна, но да имам предвид падането. И не са ме лъгали. Думите им са звучали шизофренично, не съм успявал да схвана, но това е понеже нещата постоянно се менят и копелетата го разбират преди мен. Наричам ги демони само защото първата среща с тях е като първата среща с теб – нямаш представа какво следва, което те закача моментално. Всеки ги носи, ти също. В онази сутрин се появиха изневиделица, седнаха около мен и започнаха да се хилят. Знаех защо, съответно не ги попитах. Държаха се странно, миришеха на разум. Изслушах ги, така е възпитано. Помолиха ме да се прибера вкъщи, да се изпера и избръсна /странно, аз винаги съм избръснат/, и да се махам. Да съм ходил където искам, където и да било. О.К., отговорих им. Потупаха ме по рамото и изхвърчаха. И ето, сега съм на мястото, от което не си тръгнах. Демоните не понасят материята – те все към духовното са ме бутали. Знаех какво всъщност

говореха – не да изчезна физически, а да изчезна от теб. И ето, тази вечер бяха насядали пред нас на тротоара, петите им подритваха асфалта. Бяха се хванали през рамо и виеха. Воят на гладните вълци. Той е шумът, дето не спира да те преследва. Някога някой каза. Вълкът не вие срещу луната. Той вие специално за нея. Луната беше по-пълна от всякога, капеше и капките ѝ се пързаляха по прозореца. Не чаках, понеже знаех, че ще дойдеш. На вратата се почука. Здрасти.

„вълкът не вие срещу луната...“ по думи на дани рашев

джиджи

фо то

Виктория Петрова Ива Григорова проф. д-р Веселина Вълканова доц. д-р Eфрем Ефремов гл. ас. д-р Марин Бодаков Виктор Николов Мина Ядкова Себе Си

благодарности

@draftche

@draftmagg

препечатването и разпространението на тези текстове /изцяло или отчасти/ без изричното съгласие на авторите е строго препоръчително. е н ж о й

DRAФT 2018