ПРАХОСНИЦА
Прахосница Прахосница съм – да, не искам да те лъжа. Прахосах дни, месеци, години. Вечно с вятъра гонех мечти недостижими. Думи, ласки и любов нивга не спестих – разпилях ги по света. Пропилях копнежи, идеали и стремления – вложих ги в теб. Все заради теб загубих сто войни, в които правех се на слаба – дано ме видиш ти.
Видя ме – нарече ме прахосница. Но ако това е грях, нека да съм грешница, истински живяла, а не мумия, погребана в саркофага на норми и митове фалшиви.
*** Всичко аз на теб ти дадох – надеждата, назаем взета, писмото, неотворено дори, слънцето, изгряващо в зори, вятърът, шумящ в коси ми, красотите, зрими и незрими, птиците в полет пленени, топлината в дните студени. Всичко аз на теб ти дадох... Подарих ти и себе си дори. Стоях пред теб разнищена и разпиляна. Стоях пред теб... и нищичко не взех в замяна.
*** Искам да плача... И да се смея. Икона, не желая да съм обляна в светлина. Праведност не искам чак дотам, че да полудея. От радост безпаметна искам сълза да пролея, с любов безмерна опасно да живея, на вино тръпчиво аз да съм съда, а не мумия в балсам на себе си да бъда. И за това не може даже Господ да ме съди.
Капчица любов Неразумно греховни , безпаметни бяха тези уханно -диви нощи . Небето люлееше безброй звезди , хвърляше луната своя отпечатък : бледнееше бяла , горе там ... или пък аленееше кървава от срам . Но после ... после идваха утрата – сиви и безплодни . Немеехме – бяхме уморени oт себе си , от мечти и от любов . Свенливо тлееха цигарите , отровно горчеше кафето . Но да избягаме – как ...къде да се скрием от тази греховност , която хората сочеха с пръст ? Просто … се сливахме навън с тълпата и ставахме безподобно безлики до следващия лунен сърп , до следващата капчица любов .
*** Накъде, Господи, съм тръгнала, накъде?! Нагоре – към небето - звездното, където там, в космоса Орфеева песен лети, или надоле – към блатото - тинестото, черното, земното, где душите мъртви са преди още Хадес да ги отнесе. Накъде, Господи, съм тръгнала, накъде...
*** Непомерно хубав си, че чак ослепях – непосилен мой грях. Не виждат нищо очите ми, но сетивата до смърт са оголени – докосна ли те – хвърчат искри, целуна ли те – ражда се звезда, прегърна ли те – Земята спира своя бяг, а песента ми полита до Господа чак. Непосилен мой грях – непомерно хубав си, че чак ослепях.
*** Непокорно-дръзка съм – това е вярно. Силна съм – затова греша. Бурна съм река безбродна – като капка ще те отнеса. Светла съм луна греховна – като слънце ще те затъмня. Но ти не се страхувай, пристъпи – за теб врата без ключ съм – влез и ме вземи за сто лета напред.
*** Пъстра циганка напролет, страстна лятна буря, шарен листопад наесен, топла целувка зиме – това съм аз, нали позна? Хулена, аз пея от болка, вия от радост, от страсти горя и пред теб коленича като пред извор чист да те изпия бавно, глътка по глътка. И тогаз, ако можеш, забрави ме!...
*** Изстрадах правото да бъдеш моя Бог... и моя Дявол. Изстрадах... защото с глупците глупава бях, с добрите – добра, с лицемерите – лицемерна. Изстрадах те и те провъзгласих за мой Бог. Но внимавай – много бързо, веднага почти мога да те развенчая и да те завлека на дъното на моя Ад, наречен с името Любов.
Еньовден Огньове еньовденски в тебе палех, славей пееше навън в нощта. Молех те за малко истински неща за обич, цвете и мечта. Огньове еньовденски мен изгаряха залези кървави безброй догаряха, а ти - на лятото в пещта, клетви хиляди изричаше в нощта. Огньове еньовденски в нас догарят, рани жертвено-големи правят. Слънцето ни е на превала под пепелта жаравата остава.
*** Жив живот живях. Ангел небесен бях. Росен дъжд росях, люлки детски люлях.
ЖИВ КОрен в земята бях. А НЯмах в небето връх. РОСЕН – диво биле брах. Земната Диана си оставах.
Три слънца...и пълен е всемира! Три стръкчета в моята нива – звездите ясни са в ръцете ми, а небесата – във нозете ми!
Мелник Боже, как не искам да си тръгна... Коне поемат с мехове за вино, Копитата по калдъръма чаткат, звездна приказка нощта разказва на някой странник закъснял. Къщи сънени очи затварят и ме приспиват във дълбоката си пазва. Отеква някъде далеч камбана – самотна е и плаче за любов, за срещи думи лее, пее за разлъки. Безмълвно – ням свидетел е била на много болка и любовни мъки. Поети тук, от щастие пияни, любов забъркват с мелнишки вина. Боже, как не искам да си тръгна!
ИЗПОДРАСКАНА ДУША
Изподраскана душа
На Ангелина Аз съм като гара стара с изподраскана душа. Боже, никой не остана, всеки тръгна надалеч от мен. Изпратих вече брат, сестра, с приятели отдавна се простих. Дъще, сигурно, реда е твой сега да ме целунеш ти за сбогом. Как боли – изсъхнало дърво без цвят и плод – останах тук при своя корен, род. Жестока, кървава цена платих. На истина горчива аз съм в плен – хора, които тръгват си оттук са по-щастливи и без мен...
*** С мръсните си пръсти не ровете в моята душа... Безмълвно-няма, разпиляна след вас е камбана без език. С невидими рани белязана, в мрачен ден душата ми е вик, недоловим, нечут, безлик. Без огън е огнище, без люлка дом е на бури, ветрове и хали. Ще я отвеят ли във всемира при звезди, галактики, комети?! Или във цвят и песен ще я приютят?! Кой знае това, кой знае това в безбрежната тъма?
*** На прага на великия Космос, понесла свойто разпятие ново, пред Бъдното – отминал спомен бос, спрях неподвижна, с нозе от олово.
Не питай защо – гложди ме съмнение и всичко ме затрупва като лава. Истина или привидение е тази изригнала слава? В едно се сливат минало и бъдно – да го проумея вече не мога. Заръфа ме като куче гладно необяснимо луда тревога. На хиляди много въпроси – да, аз отговор не мога да дам. От хаоса се е раждала звезда – виж – това, със сигурност, го знам.
*** Сняг. За кой ли път отново пак вали. Душата, разпната на съд, за чистота ме тя боли. Белота. Стъпки първи – това до болка е познато. В сърцето ми трепти мисъл там едничка – белотата искряща боли. А добродетелта излишна – тя боли ли?
*** Малка бях – обичах да играя с пясък. Да виждам как изтича между пръстите ми. Малка бях – не знаех още, че всяка песъчинка е миг във времето – радостен или тъжен, пълен със любов или омраза. Сега вече не играя с пясък, но уморено – с изтръпнали длани, стискам, за да не пропусна песъчинката, наречена щастие.
*** Не обичам да ме жилят пчели, жилата остават и после боли. Думи, напосоки хвърлени, рани невидими, всекидневно нанасяни не са ли жила – по-отровни и по-страшни от жила на пчели?!
*** Страшно е да няма никой. Царува страшна пустота. Чезнат в нея спомен и свидни неща, а тихо нейде бълбука вода. Страшно е да няма никой. Хаос в душата и сърцето. Тъгата – паяжина провесена – тихичко забулва лицето. Страшно е да няма никой. Вятърът стене самотен в нощта. От умора звездите премигват сякаш дошла е вече старостта. Страшно е да няма никой...
*** Дочаках те... Като Пенелопа – своя Одисей, като земя, напукана за дъжд.
разплачеш. Дочаках те... навън звънят житата. Дочаках те... В ритъм бият сърцата... Дочаках те... Далеч е вече самотата.
Дочаках те... И всичко е възможно – яростно докрай да ме разнищиш, ненаситно с обич ти да ме Дочаках те... И повече не ми е нужно.
*** Откъснах забранения плод – обикнах те и тръгнах с теб. Навярно с пот ще си изкарвам хляба. Ще нося трънен венец вместо да жъна лаври и слава. На клада от чувства и плам ще изгарям бавно, без капчица свян. Ще бъда малка, нищожно малка, безмълвна, тихо ще заставам пред красотата, сътворена от теб.
Остави очите да говорят, остави ръцете да ме галят, остави душата си да пее, остави копнежа да прелее и ела до мен... Ти – радост в моя ден и болка в моята нощ.
*** Една по една умираха мечтите, в ръцете ми глухарчето се пръсна. Сниши се небето, птицата умря в един акорд финален на Равел. Залеза слънчев видях – с него бавно сърцето замираше. Студено ми е... Само ти ми остана, целуни ме – Не ме изоставяй!
*** Има дни, в които ми е безразлично в този шеметен, забързан свят. Има дни, в които ми се иска да крещя от болка и от страх. Има дни, в които на всички правя на инат. Има дни, безброй много дни, весели или тъжни, красиви или безнадеждни, черни или бели. Безкрайно много дни – животът продължава.
*** Всеки ден е разпятие, всяка нощ – зачатие на тегоби и окови, които спъват дните нови.
любов
Тегнат окови, тегоби, на времето сме роби. Зачатие... Разпятие
Зачатие... Разпятие... Всичко е препятствие – болката, нежната даже майчиния благослов.
Откритие
Рано ще потегля със зората – песен ще извая във скалата... Вятърът бурен ще ми е брат, а зорницата бяла – сестрица. Под небето ясно ще нощувам и дълго, дълго ще будувам. От росата жадно ще пия, и момини венци ще вия. В безкрая дори ще те открия и при тебе гнездо ще свия.
*** До края на земята вървях търсих те, лутах се, в песни те пях. До края на земята крещях, молих се, плаках от болка, зведите броях. До края на земята в огън горях, в студове искрометни живях и в камъка твърд те изваях. До края на земята те чаках, любих, вечно заклинах и в стих те втъках. До края на земята...
*** Обичам да ме вали дъждът и надеждата да избуява в мен тъй както изкласява ръж. Обичам да ме вали дъждът и капките, целуващи земята, да са въпроси, зададени от упор. Обичам да ме вали дъждът и отговорът, търсен от години да дойде тъй - като капка дъжд.
Поезия
Благодаря, че ме спасяваш в тежки часове и дни. Благодаря, че ми даряваш хоризонти и мечти.
И полудяла от любов крещя, летя, и плача, и се моля на Тебе вечно посветен да е моят всеки следващ ден.
Когато радостта клокочи пак ме ти спохождаш и дивиш. Тъга в очите ли засвети от нея ме лекуваш и тешиш.
От теб пречистена, високо над подлите дребнави клюки душата пее и раздава обич, топлина, жарава.
*** Сънища – ветрогони млади дългокоси гриви разплитат, препускат към жертвени клади. С мечтите от деня отлитат. Отнасят и болка, и страст надалеч от моята власт. С изгрева изчезват изгаряни, нощем кротко те се прокрадват пламтящи и кървавоалени. И моите видения те сбъдват.
*** Потърси спасение в простите неща – в цъфналото цвете, късчето трева, в залязващото слънце, изгрялата луна. В себе си открий смеха и радостта. Тук, при хората, във вярата е мъдростта – всеки на Земята вярва в нещо свое – в богове, звезди и предсказания, религии, магии и гадания, върхове, възходи и мечти. И свой живот вдъхнал им почти, сред хаоса роден – земният ти, потърси спасение в простите неща.
*** Всяко заминаване е малко завръщане. В спомена се връщаш, за да подириш стапящи се в мъглата мили лица, позабравени в детството скъпи неща. Търсиш, а все нещо не достига; с мъка вървиш по житейската дига, залиташ, падаш и все си на ръба, грижи тежки мъкнеш на гърба. А понякога е толкоз просто - без “защо” – върни се малко назад преди да заминеш. Заминаването тогаз е страстно танго – стъпка назад, за да тръгнеш отново напред.
***
На Росен
Слънчогледи в моите очи, а в твоите - нямо обожание. Какво ще стане, отсега не зная, но ти си моята пътека към безкрая.
*** Наброски разни, наброски много – опит за портрет. Нарисувай ме такава, каквато съм. Ще успееш ли? Дай, ще ти помогна! простота.
Хармония от багри и нюанси, музика от цветове. Не пресътвориш ли ги в изражение наивно – детско и поглед замечтан, не прелееш ли ги в щурчова песен, не ще успееш да ме нарисуваш –
Бяло – невинност, детска Червено, наситено червено – буйната ми млада кръв, превърнала се на любов и вино. Зелено – вяра и надежда в незрелите още жита и неразцъфналите рози.