GAIDARKO by Ekaterina Gerova-Eki

ГАЙДАРКО - една легенда в текст и картинки Автор на текста: Валери Симеонов Дигитални илюстрации: Екатерина Герова-Еки Първо издание: декември 2018 г

Беше есен. Високите склонове на планината приличаха на разпилени парченца от детско цветно блокче. Горските поляни бяха

покрити с апликации от разноцветни листа. Слънцето щедро разливаше лъчите си по полята и пълнеше наедрелите гроздове на лозята с кехлибарена топлина. Задаваше се гроздобер. 1

о това време Вълчо всяка година приготвяше каците за грозде и оглеждаше новите мехове за съхранение на вино. Той намери едно удобно пънче скрито между клоните на няколко млади бора. Така хем можеше да си стопли гърбината на припек, хем можеше да поработи на шарена сянка. Оглеждаше той внимателно една козя кожа и я преценяваше дали може да си направи мех за вино от нея. Бързането не е добър помощник, а и нямаше бърза работа. След като огледа внимателно всичко той се усмихна със задоволство, че вече всичко беше готово да започне работа. После извади два стари биволски рога. Поизряза ги оттук - оттам и започна да ги завързва за кожата със здрав конец от усукани влакна на коприва. Работата му спореше. 2

енят беше прекрасен и по всичко личеше, че така и ще приключи. Вълчо позатегна там, където искаше да е сигурен в здравината и заоглежда критично меха с главини от рог, който беше измайсторил. Той трябваше да е здрав и да не пропуска въздух, за да се запази виното в студената зима. За да го изпробва той запуши две от главините с борови клонки, а през третата започва да надува завързаният мех.

стана доволен от своят труд и бързо запуши меха, за да не излезе въздухът оттам. Окачи го на най-близкия клон и го остави да съхне под сянката на боровете. Тъкмо беше приключил с работата и лекичко шумолене го накара рязко да се обърне. Видя как към него се приближава с бавна стъпка стария му приятел и съсед Ежко. - Здравей, съседе – поздрави Ежко. - Здравей, Ежко – отговори на поздрава Вълчо. - Как си в този хубав слънчев ден? - Благодаря, добре съм – отвърна Ежко. Виж какво си измайсторих, съседе! Ежко подаде една дървена свирка, която сам си беше направил от старо сливово дърво и пискунче от бъз.

- Направих си една свирка, съседе. Да ми е спътник по пътеките в гората. Сега листата от дърветата съвсем ме скриват и може някой да не ме види. Като свиря със свирката поне ще ме чуват другите в гората и няма да ме настъпят! Но още се уча да свиря и понякога не излиза никакъв звук. Онзи ден, като си вървях покрай дърветата в гората да търся гъби си носех и свирката. Но от умората ли, от що ли, не ми достигна сила да надуя свирката и точно в това време наблизо е бил Мецан. И той тръгнал гъби да търси да се запасява с храна за дългия си зимен сън. Не гледа Мецан къде стъпва, не чува и свирката, и какво мислиш? Право на моите бодли! Че като подскочи, че като ревна оня ми ти Мецан. Цялата гора ехтеше! Първо много ми се разсърди, за дето се убоде на моите бодли.

осле аз му показах свирката, с която да ме различава между листата, а той се разтресе целият от смях. - Че кой ще те чуе с тази малка свирчица, Ежко? – смееше се Мецан. - Тя хем свирката малка, хем и ти нямаш сила да я надуваш. Цял ден ми се смя Мецан и аз сега обикалям и се упражнявам да свиря със свирката. 6

Вълчо погледна свирката пренебрежително и се усмихна!

- Тя свирката не е малка Ежко, но силите са ти малки и не можеш да я надуваш. Направи си по-малка! Но тогава пък, като е по-малка никой няма да те чуе - отговори Вълчо. Той се разсмя и продължи да дяла една суха и куха пръчица, за да си направи от нея тръбичка с клапа, през която да пие вино от меха. Ежко приседна до Вълчо, който продължи да работи старателно. Извади от торбата си свирката и започна да надува! Няколко мравки се спряха и започнаха да гледат Ежко, как много усърдно се упражнява. По всичко личеше, че това занимание не беше много лесно! Той ту издуваше бузи, ту спираше за миг да си поеме въздух. Спираше за кратко и продължаваше отново и отново.

Вълчо вече беше готов със своята майстория и изпробваше, как новата тръбичка пасва на меха. Изглеждаше доволен!

И мехът беше здрав! И тръбичката с клапата работеше добре! От време на време хвърляше по някой поглед към Ежко, който почти се беше зачервил от надуването на свирката. Той запушваше отделни дупчици и отпушваше други. Търсеше начин да се получи най-силния звук! Ту беше доволен, ту се мръщеше на резултата, който се получаваше. Тъкмо всичко изглеждаше наред и изведнъж, откъм гората се чу пукане на сухи клони. Клоните на елхите се размърдаха, като развълнувано море и от високите изсъхнали треви се показа Мецан. Той се изправи до Вълчо и Ежко! Изгледа ги от високо и гръмко се засмя. - Ето къде си бил, Ежко! И продължаваш да надуваш тази малка свирка. - Смешна работа! Сила трябва пък и свирката трябва да е по-голяма, за да се чува надалеч. - Сега ще ти покажа моята свирка. Сам си я направих. Мецан държеше в ръцете си една свирка, която беше много поголяма от тази на Ежко! И тя си имаше пискун от бъз като свирката на Ежко, но беше от три части! Всяка част влизаше в другата и така се получаваше една дълга свирка!

За разлика от свирката на Ежко, тази на Мецан нямаше дупчици, с които да се променя звука. Вълчо и Ежко гледаха много учудено това, което Мецан беше измайсторил. Без съмнение на големия Мецан тази свирка много повече му прилягаше. ой застана изправен до Ежко и наду свирката! Разнесе се плътен звук, който наистина се чуваше надалеч. Звукът сякаш преминаваше през клоните на дърветата безпрепятствено и подскачаше по близките хълмчета без да се променя! Мецан се изпъчи доволен. Беше постигнал желан резултат и изумлението по лицата на Вълчо и Ежко и това го накара да се засмее от сърце. Той отново наду свирката и ехото на планината му отговори. Тримата наши герои се развеселиха и решиха, че наистина голямата свирка на Мецан има по-плътен звук, но пък изисква и повече сила, за да се надуе. Няколко любопитни врабчета накацаха по близките клони и с интерес гледаха как Ежко и Мецан показват уменията си - всеки със своята свирка пред Вълчо.

очно тогава общата забава беше нарушена от неочакван шум. Първи врабчета се разлетяха във всички посоки. В далечината се чуваше кучешки лай! По отсрещните баири се показаха белите пухени гърбове на стадо овце! Някъде сред тях се мерна и издължената фигура на млад овчар с дълга гега в ръка. По всичко личеше, че стадото идва към полянката, където се бяха разположили Вълчо, Ежко и Мецан. Овчарските кучета тичаха пред стадото по стар навик, за да претърсят гората за нежелани посетители и да предпазят стадото. Нямаше никакво време за губене. Вълчо, Ежко и Мецан имаха от години вземане даване с овчарските кучета и искаха да избегнат по всякакъв начин срещата с тях. Побягнаха през глава и тримата и оставиха всичко на полянката. Вълчо остави меха с тръбичката и се спусна към скалистите върхове, където стадото няма да отиде. Ежко остави в тревата своята свирка и със ситни стъпки се затътри към най-близкия храсталак, за да се скрие под листата. Мецан пусна на полянката дългата си свирка и с големи скокове се забърза към пещерите, където си беше направил бърлога. 10

вънците на стадото се чуваха съвсем близо! Кучетата претърсиха поляната и продължиха по следите на побягналите животни, но знаеха, че те вече са далеч. Скоро дойде и овчарят. Той се зарадва на слънчевата поляна и реши, че на това място може да приседне и да почине, докато овцете пасaт от все още неизсъхналата трева. Беше младо момче и по лицето му личеше, че се радва на хубавия ден. Усмивката на лицето му премина в учудване, когато видя странните предмети разхвърляни на поляната. Придърпа близо до себе си меха, малката и голямата свирка. Започна да ги оглежда с интерес и да се пита какво ли е всичко това и кой ли го е забравил тук. Взе надутия мех и махна запушалките на една от главините. Въздухът изсвистя право срещу малката свирката, която Ежко беше оставил и тя изсвири все едно, че някой я надува. Овчарчето взе свирката и я пъхна в главината. После огледа меха, който беше останал без въздух и реши, че може да го надуе през пръчицата, която Вълчо направи. Когато мехът се напълни с въздух свирката засвири без да спира. Овчарчето се зарадва и тази игра му хареса. Взе меха под мишница, за да му е по-удобно и нареди пръсти по дупчиците на свирката. През тръбичката надуваше меха, а той пък подаваше въздух на свирката и тя свиреше без да спира! Овчарчето започна да мърда пръсти върху дупките на свирката. Постоянният звук се превърна в мелодия! Това много се хареса на момчето и то се отдаде на тази толкова интересна игра – отгоре надуваш въздух, отдолу мърдаш пръсти и се получава мелодия.

елодиите, които овчарчето се опитваше да получи бяха тези, които се пееха по седенките в селото. Това продължи известно време и в един момент младежът забеляза и голямата свирка! Реши да я постави на мястото на другата запушалка и наду меха! Голямата свирка издаде равен плътен звук, който пригласяше на потънкия глас на малката свирка. Мелодията беше много нежна и мека, като кадифе! Звуците от полянката заподскачаха по хълмовете и мелодията се понесе нашироко над планината. Дори овчарските кучета спряха да лаят и доближиха своят стопанин, за да послушат чудно хубавата мелодия! Планината сякаш притихна, за да може звуците да си проправят път през долините и хълмовете! Овчарчето не искаше да спира! Пръстите сякаш сами намираха къде и как да застанат и не искаха да спират. Накрая музиката спря. Младежът погледна това, което беше в ръцете му и на глас попита с изумление себе си: - Какво ли е това?! Как ли се казва този инструмент, от който се получава толкова красива мелодия? 12

същото време един любопитен гарван кацна наблизо, за да види и той откъде идва тази мелодия! Подаде се изпод клоните на една елха и се обади: - Гааа, Дай! Гааа, Дай! Овчарчето чуло Гайдаа, Гайдаа. Усмихна се на себе си и каза – Ами да! Ще нарека този инструмент - ГАЙДА. От този ден нататък всички наричаха този инструмент гайда, а овчарят го наричаха Гайдарко! Мълвата за гайдата се разнесе във всички посоки! Малки и големи използваха гайдата да приглася на певците по седенките и на мегданите. Овчарите най-често използваха гайдата и повечето от тях сами си изработваха инструмента. За да се направи гайда се използваха само природни материали, които бяха достъпни за всеки овчар – дърво, рог и кожа. Така традицията да се свири на гайда остана до наши дни! А ако видите някой гарван да грачи наоколо може би е онзи, който още иска да има и той такъв инструмент – гайда!

За авторите: Авторите Екатерина и Валери са любители на българския фолклор във всичките му форми. Любител - ще рече, да любиш – да обичаш. Обич към нашите песни и нашата музика, която сега се нарича фолклор, но в миналото това е бил животът на хората. В центъра на хорото е бил гайдарят, а около него се въртят играорците, както Луната се върти около Земята. Легендите са част от нашия бит и в миналото, и сега. Точно тази легенда за Гайдарко беше разказана от вятъра, докато си играеше в клоните на една борова горичка в скута на Рила планина. Авторите разказват с любов на всички за тази история от страниците на книжката.