Красимира Георгиева и Сергей Георгиев
Коректор: Ангел Петров © Красимира Георгиева
’екст: Красимира Георгиева и Сергей Георгиев Илюстрации: Красимира Георгиева
Кати се събуди и седна в леглото. Слънцето грееше силно през прозореца в очите Ω. Тя примижа, протегна се и гушна Монти: - Ех, какъв хубав ден за приключения. Какво ще правим преди закуска? Монти я гледаше неразбиращо с тъжните си очи. - Сетих се! - извика Кати. - Винаги съм искала да живея в голям дворец и да си имам... Не успя да довърши, защото стаята се завъртя около нея, нещо светна, чу се ĥблопĠ...
...и Кати се изтърси върху най-голямото легло, което беше виждала през живота си. Ръката Ω все още стискаше Монти. Огледа се. Намираше се в средата на голяма стая, а по пода имаше разхвърляни играчки. Една от стените всъщност беше огромен прозорец, през който се виждаше зелена морава с красив шадраван. За леглото бяха завързани балони, които леко се поклащаха от сутрешния ветрец.
- Ихааааа! - извика тя и започна да скача върху леглото. - Поисках си да живея в дворец и ето ме тук, в най-голямата детска стая на света! - Монти, ти ли направи това? Можеш ли да изпълняваш желания? - задъхано каза Кати и го хвана за ръцете. Куклата мълчеше както винаги, но ако човек се вгледаше внимателно щеше да забележи игривите пламъчета в очите Ω. Кати естествено не забеляза нищо, тъй като беше останала без дъх от скачането. - Искам... искам колело и... и сладолед... и да мога да летя! Нищо не се случи. Нямаше колело, нито сладолед, а Кати все още седеше на леглото и държеше Монти. Тя обаче не се отказваше лесно: - Добре, тогава искам да мога да... Изведнъж зад вратата се чу силен женски глас: - Кати, поспаланке, време е за ставане!
Вратата се отвори и влезе майка Ω. Но вместо с обичайните джинси и фланелка, тя беше облечена в красива светлосиня рокля. Кати се ококори: - Хайде, обличай се, че Вихър вече изгаря от нетърпение. - Вихър? Кой е Вихър? - Как кой, кончето ти. Сигурна ли си, че си добре? Да нямаш температура? - сложи ръка на челото Ω. - Не, добре съм. - побърза да се оправдае Кати. - Още съм малко сънена. - Тя нямаше търпение да се запознае с кончето си. Грабна Монти за ръката и застана пред майка си: - Готова съм. Хайде да тръгваме! - Първо си облечи дрехите за езда и ела да закусиш. - Ееее... не може ли след това? - Не може. Трябват ти сили, хайде отиваме на бърза закуска. Кати хапна палачинка с чаша мляко, мърморейки си под нос, че като порасне, никога няма да закусва. - Няма ли да тръгваме вече? Майка Ω се усмихна, избърса горната Ω устна от млякото и я поведе през двореца.
Кати гледаше със зяпнала уста високите тавани с кристални полилеи, купищата рицарски доспехи и големите картини в пищни рамки по стените. Когато излязоха на алеята пред двореца, вече Ω се виеше свят. Там я чакаше баща Ω, който държеше юздите на малко конче. Щръкналите му уши мърдаха нетърпеливо, а дългата му до земята опашка се мяташе насам-натам като на малко кученце. Кати го почеса по носа и той изпръхтя доволно. - Не излизай от градината, Кати - каза баща Ω докато Ω помагаше да се качи. - Майка ти ще те наглежда от терасата.
Вихър потегли по алеята, трополейки с копита. Бавната обиколка през безкрайната скучна градина много бързо омръзна и на двамата. Вихър стана неспокоен и искаше да тича. Кати погледна към терасата на двореца. Майка Ω не я гледаше.
- Давай, Вихър! - извика тя и кончето полетя като стрела. Приключението обаче приключи твърде бързо, след като Вихър заби здраво копита в пясъка. Кати изхвърча от седлото и тупна точно пред причината за рязкото спиране. Две малки момчета стиснали дървени мечове я гледаха с насмешка. - Здрасти! Аз съм Кати. - усмихна се тя. - Видя ли, че момичетата не могат да яздят. - каза първото момче. - Да, за нищо не ги бива. - каза другото. - Аз мога да яздя! И мога да се бия с дървен меч! нацупи се Кати - Ахахахаха! - избухна в смях момчетата - Я отивай да правиш чай на куклите си, че ще пукнат от жажда! Кати се врътна обидено, хвана Вихър за юздата и тръгна обратно.
Не стига, че двамата хулигани Ω развалиха настроението, а и небето се навъси и май започваше да вали. Кати реши да се скрие под един кестен и да изчака дъжда да спре. Завърза юздата на Вихър за дървото, седна в мъха около корените и се заслуша в дъждовните капки. - Те никога няма да ме пуснат да играя с тях, Монти. Защото съм момиче. Каквото и да правя, то никога няма да е достатъчно добро за тях. А толкова ми се иска понякога да си играя с момчетата. Те се гонят, стрелят с прашка, карат колело... А момичешките игри са ми толкова скучни.
Дъждът малко по малко утихна, облаците се разотидоха и слънцето заблестя с пълна сила. На небето се появи необикновена разноцветна пътечка. Кати веднага забрави, че е тъжна и отблъсната. - Монти, какво е това? Прилича на мост, по който може да минеш и да отидеш от един облак на друг. - Монти мълчеше, но гледаше с разбиране. - Катииииииии, прибирай се. Време е за обяд - чу се гласът на майка Ω, който прекъсна унеса на Кати. Докато обядваха, тя разпита баща си какъв е този красив пъстроцветен мост в небето и разбра, че това е дъга. А според една чудна история, ако минеш под дъгата и си момиче, ще станеш момче, а ако си момче момиче. В главата на Кати се завъртя само една мисъл. Тя хапна и побърза да се усамоти с Монти в стаята си.
- Монти, трябва да измислим как да се измъкнем тайно от двореца и да стигнем до дъгата. Ако успея, ще мога да си играя с момчетата колкото си искам. Но как да стигна толкова далече? Разсеяно започна да навива връзката на завързаните за леглото балони. Изведнъж Ω хрумна идея: - Монти, сега ще летим! Кати хвана здраво балоните с едната ръка и ги отвърза от леглото. Леко се издигна и краката Ω увиснаха над пода на стаята. Тя се отблъсна с крак от леглото и се понесе през прозореца право към широката небесна дъга.
Лекият ветрец понесе балоните над градината и скоро тя видя двете момчета. Бяха захвърлили дървените мечове и се бореха на тревата. - Ей, вижте какво мога! - извика Кати и размаха крака напред-назад. Момчетата погледнаха нагоре и се ококориха от изненада. Кати им се изплези, докато минаваше над тях. От горе всичко изглеждаше малко. Въпреки, че вятърът носеше балоните в правилната посока, дъгата сякаш не се приближаваше. Дворецът обаче се отдалечаваше все повече и повече.
Изведнъж вятърът се усили. Балоните и висящата под тях Кати се понесоха по-бързо над земята. Кати се уплаши не на шега. - Ами сега Монти, какво ще правим? - изпищя тя - Забравих да измисля как ще слезем. Кати реши, че страх не страх, ще трябва да скочи. Тъкмо започна да се оглежда за нещо по-меко за приземяване, когато над нея се чу силен звук - ПУК! - и един от балоните се спука. След малко още едно - ПУК! - и пак ПУК! Скоро нямаше достатъчно балони, които да я държат във въздуха и тя се устреми към земята. За щастие Кати бухна по гръб в голяма купа сено.
- Не си много добър пилот, но си смела за момиче - чу се глас наблизо. Кати погледна натам и видя едно момче с лунички и странни дрехи. - Кой си ти? - Аз съм Алекс, а ти? - Кати, а това е Монти. - Какво искаше да правиш там горе с тези балони? - Опитвах се да разбера какво е да летиш. - Кати реши да премълчи за дъгата. - Ти ли спука балоните? - Да, с моята прашка. Прицелваш се и стреляш, но трябва да внимаваш. Аз съм изследовател. Обикалям наоколо и рисувам на лист растенията и животните, които виждам. Прашката използвам за защита. Имам и компас. С него се ориентирам къде се намирам и отбелязвам посоките върху картата, която чертая.
Кати и Алекс прекараха заедно следобеда. Криеха се и наблюдаваха какво става наоколо, при това напълно незабелязано за околните. Кати дори се понаучи да стреля с прашка. Съвсем неусетно стана време да се прибира, за да не забележат в двореца дългото Ω отсъствие. На раздяла Алекс Ω подари своята прашка с уговорката, че отново ще се видят.
Вечерта Кати си легна щастлива. С нетърпение чакаше утрешния ден, защото щеше да се види с Алекс отново. С усмивка гушна Монти, мушна ръка под възглавницата, за да се увери, че прашката е там, където я остави. Така заспа доволна.
На сутринта Кати беше много изненадана и разочарована. Събуди се в малката си детска стая, с обичайната си пижама и в тясното си легло. - Монти, какво става? Да не съм сънувала? - Кати почти се разплака. Монти я гледаше с неразбиращия си поглед. Кати се сети за нещо и бръкна под възглавницата. Прашката от Алекс беше там. - Значи все пак не е било сън, Монти! Кати непременно искаше да се срещне с Алекс. Подозираше, че Монти е вълшебен и ще Ω помогне. Откакто го намери в стария кашон с играчки, започнаха да Ω се случват чудеса. Трябваше само да разбере как Монти може да изпълни желанията Ω. От първото си приключение в двореца, Кати научи нещо много ценно. Разбра, че може да си намери приятели, без да се налага да се променя. С търпение, приятелството просто се случва, без усилено да го търсиш. Да минеш под дъгата не винаги е най-доброто решение, а и май никой не знае как точно става това.
Š Krasimira Georgieva
www.kattybooks.com