Кимерийци хуни българи by Kiril Milchev

КИРИЛ МИЛЧЕВ

Древната българска история КИМЕРИЙЦИ. ХУНИ. БЪЛГАРИ София 2014

Посвещавам на паметта на Г.С.Раковски, който още през 1865 г. издигна теорията за кимерийски произход на българите.

СЪДЪРЖАНИЕ: Първа глава. Кимерийци………………………………………………………………...4 Въведение. ………………………………………………………………………………….4 Прабългарската религия………………………………………………………………….16 Името „българи“…………………………………………………………………………..19 Произход на името „хуни“………………………………………………………………..21 Прозвището на българите в Хунската империя…………………………………………26 Какъв е произходът на кимерийците……………………………………………………..32 Кимерийското море………………………………………………………………………..35 Имало ли е кимерийци след VІ в. пр.н.е.?..........................................................................47 Втора глава. Хуни………………………………………………………………………...52 Европейските хуни и езика им…………………………………………………………....52 Хунската писменост от VІ в………………………………………………………………55

2 Хунофобия…………………………………………………………………………………60 Хуните не изчезват след средата на V в………………………………………………..61 Кои са хазарите?.................................................................................................................62 Ирник и Изтока…………………………………………………………………………..67 Воюва ли Ирник с Персия през 484 г.?............................................................................69 Кой е Ирник от „Именникът на българските князе“?....................................................73 Хунският съюз от народи……………………………………………………………….75 Бичът Божий……………………………………………………………………………..78 Европейските епоси величаят хуните………………………………………………….81 Хуни, хони, хионит……………………………………………………………………...83 Велика България е създадена преди Кубрат…………………………………………..86 Краят на Атила и началото на Ернак…………………………………………………..90 Трета глава. Българи………………………………………………………………….95 Извори за българите……………………………………………………………………..95 Българи и кимерийци…………………………………………………………………..108 Бурджан…………………………………………………………………………………116 Ат-Табари за българите………………………………………………………………..121 Ал-Мас`уди за българите……………………………………………………………..123 Низами от Гянджа за българите……………………………………………………….125 Арабската кръстословица……………………………………………………………...126 Волжко-българските книги……………………………………………………………129 Чертков или Манасиевата хроника?..............................................................................134 Българското заселване на юг от Дунав през 681 г……………………………………136 Венелин………………………………………………………………………………….139 Кимерийска ли е българската граматика?.....................................................................141 Заберган внук ли е на Ирник?........................................................................................146 Как Мугел бе объркан с гепида Мундо……………………………………………….154 Кой основа българският род Дуло?...............................................................................159

3 Атила в българския фолклор…………………………………………………………..163 Царският род на Реан…………………………………………………………………..167 Хазарският цар Йосиф за българите………………………………………………….168 Произход на титула „юбиги кан“……………………………………………………..172 Алцек и неговите българи……………………………………………………………..175 Кубрат в Константинопол……………………………………………………………..177 Кимерийски имена и топоними сред българите…………………………………….179 Кои са кавказките наследници на кимерийците?........................................................181 Къде е „Карвунската земя“ на българите?...................................................................184 Аспарух потомък ли е на Атила?..................................................................................185 Дъщерята на Ирник……………………………………………………………………188 Жената на Ирник: Воа, Аспеведа…………………………………………………….192 Кога умира Ирник?........................................................................................................197 Легендата за петте сина на Кубрат…………………………………………………...197 Държава ли е била Велика България?...........................................................................202 „Джагфар тарихи“……………………………………………………………………...205 Древни български селища в Армения………………………………………………...210 Български топоними и хидроними в Азербайджан………………………………….211 Аспарух в „Джагфар тарихи“………………………………………………………….212 Карабългарите…………………………………………………………………………..214 Персийското знаме на българите………………………………………………………219 Началото на нашите начала…………………………………………………………….222 Коя е най-древната българска държава?........................................................................224 Еврейски извори за произхода на българите………………………………………….226 Партският цар Валаршак и българите………………………………………………....232 Приложение 1. Ефталитите и епохата на Ирник……………………………………..235 Приложение 2. Държавата на авари и българи в Панония………………………….310 Благодарности…………………………………………………………………………..350

ПЪРВА ГЛАВА

КИМЕРИЙЦИ

ВЪВЕДЕНИЕ

Имат ли българите древна история и колко древна е тя? За разлика от много други народи, за късно-античната българска държава, е съхранено чуждо, византийско сведение, че тази държава България е „древна“ [1] (Хрониката от ІХ в. на Теофан), че е „стара“ [2] (Бревиария от ІХ в. на Никифор). Още през 555 г. сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор (наречен е така, понеже това е анонимния преводач от гръцки на сирийски на хрониката на Захарий Митиленски) дава сведение, че българите имат градове в Предкавказието. „И след Вратата на хуните (т.е. Дербент – бел. м.) са българите с техния собствен език, езически и варварски народ, и те имат градове“ [3].

Забележете, сведението че „и те….имат градове“ е във връзка с контекста на превода, в който се съобщава, че градове имат и аланите. „И аланите, и те имат пет града “ [пак там]. Излиза, че българите имат „градска култура“ и то във време, когато тюрките още не са се появили в Предкавказието. И така, имат ли българите древна история и колко древна е тя. Как да я търсим? Една от особеностите на хипотезата на П. Добрев за това, че древната българска история е на териториите на средно-азиатска Бактрия [4], е отказа от възрожденските сведения за произхода на българите. Тази грешка на „балхарската теория“ е фатална за нейната състоятелност. Напоследък се опитва да си пробие път „автохтонната теория“ за произхода на българите [5]. Тази теория демонстрира отказ от всички исторически сведения за произхода на българите и е странна. Дали има трети път? Път, който да не открива „колелото“ и „топлата вода“, т.е. да отдаде заслуженото и на възрожденските титани на България и който да не демонстрира отказ от историята, след като е на полето на историята? Нека да повторя защо хипотезата на Добрев не постигна целта си. Защото тя, честно казано, нямаше за цел да търси древността на българската история, иначе не би комплектовала своя изходен материал от индийски приказки и епоси. Освен това, сведение за държава Балхара няма. Тази страна се нарича Бактрия и то не само на гръцки. На древ-персийски Baxtris, на вавилонски Ba-ah-tar, на египетската стела Бентреш, открита в Карнак Bekhten... Целта на теорията на Добрев бе да се атакува статуквото, че българите имат тюркски произход. Целта бе правилна, но Добрев не намери необходимите средства, просто защото няма как само българите да не са като произход тюрки, такива са и хуните, които са неразривно свързани с късно-античната българска история [6]. И така, ако се откажем от сведенията на нашите възрожденски писатели за произхода на българите, не ни остава нищо друго, освен да подходим

глотогенетично и на основата на езикови еквилибристики, да вещаем що са българите. Добрев също стъпи на този грешен път, и то при условие, че цялата крехка постройка на теорията, че прабългарите са тюрки, се крепи единствено на глотогенетични вавилоно-езикови кули. Тракедонизмът, т.е. автохтонната теория, също е изцяло (от „а“ до „я“) – глотогенетична конструкция [7]. Трябва да се върнем към онези възрожденски писатели, които дават сведения за произхода на българите и то особено към онези от тях, които винаги са били по незнайни причини пренебрегвани. Става дума за Раковски [8]. Неговите исторически и езикови търсения още преди Освобождението са попарени от славистът Иречек, който го обвинява във „фантастика“ [9]. Но защо, БАН десетилетия след това не се опита да направи поне една научна конференция за Раковски като историк, на която да се посочат както неговите слабости, но…и да се посочи, че Раковски е единственият възрожденски български историк, който има хипотеза за произхода на българите от кимерийците. При това Раковски не стига до тази идея по умозрителен път, а понеже през 1856 г. получава в Белград ръкопис от Атон, донесен от Хаджи Найден Йоанович и този ръкопис предполага да се потърси кои са все пак тия кимерийци, дето се съобщава, че са прабългари. Паисий Хилендарски няма теория за древната българска история, в неговата „История славянобългарска” историческото време започва от епохата на Валент, т.е. от ІV в. от н.е. [10]. Раковски е единственият, който има хипотеза за древно-българската история и това не среща десетилетия наред добро отношение нито навън, нито у нас. Сякаш има нещо „еретично“, ако не дай си Боже се окаже, че българите имат древен произход и той е от кимерийците (Kimmerier, Cimmerians, Kimmerians; на гръцки: Κιμμέριοι, Kimmerioi; асирийски: Gimir-ri/Gimir-rai, Gimir, библейски: Gomer). По времето на Златарски [11] в началото на ХХ в., процъфтява разбирането за мощните български племена утигури и кутригури. Но, независимо от това, че Прокопий Кесарийски през VІ в. пише, че техните предци са кимерийците [12], нито един български историк не проявява

таланта на Раковски да търси кои са тия кимерийци и колко древна е българската история? След 1945 г. за европейските хуни вече не се говори, че идват от Средна Азия. Причината за това са критичните статии на американския историк Ото Менхен-Хелфен [13]. През 1948 г. Томпсън в книгата си за хуните [14] отказва да ги отъждестви със средно-азиатските монглоиди хсионг-ну. През 1960 г. Л.Н.Гумильов също отрича, че е имало „велико преселение“ от Ордос и Жълтата река на хсионг-ну и скромно се опитва да докаже как е мигрирал само „един конен отряд“, който във фантазиите на Гумильов оплодил всички маджарки и пасионарно се появил етноса „европейски хуни“ [15]. През 1973 г. посмъртно излиза в Калифорнийския университет монография „Светът на хуните“ на Ото Менхен-Хелфен [16]. В десета глава, авторът твърди, че произходът на европейските хуни е от българите [17]. Книгата не е преведена в нашата страна. Още след 50-те години на ХХ в. една група съветски учени, между които Сиротенко [18], Гумильов [19], Плетньова [20], Новоселцев [21] и т.н. работят по нова задача: да се докаже, че българите се появяват късно в Европа, чак по времето през средата на VІ в. от н.е., т.е. когато идват каганатските тюрки. Така се ражда теорията за „алтайския произход“ на българите. В НРБ се появява и газирана напитка „Алтай“, освен че тази теория е наложена в учебниците. По времето на Ю. Венелин от първата половина на ХІХ в.[22] за европейските историци всички на изток от Москва са били нещо като „татари“. По времето на Златарски в първата четвърт на ХХ в. – има хипотеза за „тюрко-фини“. Тези теории потъват постепенно в пясъка на познанието, поради несъстоятелност. Същото става и с предположенията на Златарски за връзка на българите с хунну (хсионг-ну) в Ордос, една теория заета от него от Иностранцев [23]. Както казахме, от 50-те години насетне в съветската историческа наука българите вече не са хуни, но…ако преди това „тюркският синдром“ е бил свързан с предположението, че средно-азиатските хсионг-ну, са тюркоезични,

то след 1950 г. тюркоезичието сред българите се търси не във връзка с хсионг-ну, а защото според съветските стратези българите са част от самите каганатски тюрки дошли в средата на VІ в. в Предкавказието и Приазовието. Разбира се, в Орхонските тюркски надписи [24] българи няма, едва в ХІ в. в тюркски речник на ал-Кашгари [25] за първи път са включени и българите. Самият Ибн Фадлан, посетил през 921 г. българите на Волга и Кама, не пише, че са тюрки, при условие, че знае тюрките и е имал среща с огузи [26]. Липсата на исторически извори, не пречи на съветската хазароложка Плетньова да изобретява „доказателства“ [20]. Според нея, българският титул „чоргубоил“ и тюркския „чоргу“, са едни и същи. Българският династичен род Дуло, бил според Плетньова, едно и също с цялото тюргешко племе дулуси (???). Невероятно, тези учени пропускат цял един период, когато българи-кутригури и авари-тюрки имат обща държава в Панония (от 568 до 619 г.г.). Период, през който няколко тюркски титула и тюркски имена очевидно са възприети от българите, и се внушава, че изобщо българи няма преди средата на VІ в. в Европа. За целта, в съветската наука след 1962 г., вече никой не пише, че утигури и кутригури са българи, понеже няма как те да са дошли на запад с каганатските тюрки в средата на VІ в., тъй като именно тях, т.е. утигури и кутригури, нападат същите тези каганатски тюркски войски на ябгу Истеми тогава. Последният от руските учени, който си позволява да пише, че утигури и кутригури имат нещо общо с българите, е Артамонов във второто, поправено, издание на книгата си за хазарите от 1962 г. [27]. Започват да се раждат съветски легенди, че Кубрат и Орган са тюркски ханове, а Гумильов даже отрича, че те са приели християнството в Константинопол [19].

И така, оказва се, че имаме необходимите извори, но те са интерпретирани неправилно. На запад е общоприето, че хуните не произхождат от монглоидите хсионг-ну в Средна Азия, но все още произходът им не е решен. През 1993 г. в Женева излезе книгата на Асколд Иванчик за кимерийците [28] и едва с нея в световната историческа наука бе поставен въпросът за „историческите кимерийци”, които по време на първите сведения за тях от асирийските клинописи през VІІІ-VІІ в.в. пр.н.е., се намират на юг от Кавказ и на север от държавата Урарту. Държавата Урарту заема голямото плато, разположено между източните области на Мала Азия, северозападната покрайнина на Иран и Северното Двуречие. На север Урарту включва басейна на Аракс и южните притоци на Кура. На север от Урарту, зад областта Гуриана в Колхия, се е намирала държава на на кимерийците, известна от асирийските текстове като Гамирая… Има вече достатъчно изследвания [29, 30] за този период в Древния изток, които постепенно ни дават да разберем онова за кимерийската древна история, което Херодот не ни съобщава [31, 32]. При наличието на тази научна база за кимерийското минало, ние имаме право да преразгледаме критично хипотезите за произхода на хуни и българи от кимерийците, които срещаме при Прокопий и в някои арабоезични извори [33]. Ако преди, когато четяхме при Прокопий Кесарийски от VІ в. от н.е., че хуни и българи произхождат от кимерийците, не знаехме нищо за тия кимерийци, сега вече не е така. Между другото, данните които дава Прокопий в неговите исторически книги, са залегнали в историческите учебници отдавна. Но сведението му за кимерийското минало на хуни и българи, е незаслужено забравено. През ХІХ в. Раковски неистово се опитва в „Българска старина” да разбере кои са тия кимерийци, но по негово време знание за тях, освен беглите сведения на Херодот, няма. През ХІХ в. кимерийците се бъркат с кимврите и Раковски също заема тази хипотеза. Днес ние знаем повече за „историческите кимерийци”, но Раковски като историк е очернен от Иречек,

че е „фантазьор” и никой не иска да тръгне по дирята на Раковски. Да посочи кое е положителното, да покаже кое е данък на времето му и вече е остаряло. През 517 г. сироезичния летописец Йешу Стилит дава сведения, че хионит и европейските хуни, са едно и също [34, 35, 36]. Още през 1901 г. любознателният историк Макуарт [37] дава сведение, че името на хионит се среща още в VІ в. пр.н. в Деветия Яшт на Авеста [38]. Това се дебатира дълго време в науката [39]. Учените обаче и до днес отказват да отъждествят хионит и хуните, и не свързват сведението за хуни в Авеста, с възможността това да е външно име на кимерийците, които именно по онова време губят хегемонията си в Предна и Мала Азия и попадат в обкръщението на залязващите урарти. Именно урартите се самонаричат „бийан, бунд“, а сведение за „българин Бунд“ в арменската история от VІ в. на Мовсес Хоренаци [40], е засега най-древното упоменаване на името „българи” към ІІ в. пр.н.е. От съобщението в историята на Амиан Марцелин [41] (кн. ХVІІ, 5.1.), че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, става пределно ясно, че хионит са предкавказки народ [35], такъв какъвто са геланите. Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос.” [42]. И така, възприетото в науката сведение, че хуни, хони и хионит не са едно и също, не почива на историческите хроники, а е един научен силогизъм, който е в основата на грешната представа днес, че произходът на европейските хуни трябва да се търси в Средна Азия, а не на юг от Кавказ, при кимерийците, както пише Прокопий. Тоест, за да имаме адекватна древна българска история, няма как да приемем старата теория за произхода на европейските хуни. Напротив, като стъпим на последните научни постижения при американския хунолог Ото Менхен-Хелфен [16], трябва да повдигнем отново въпросът за произходът на хуните и да търсим в посока на кимерийското минало, още повече, че вече можем да използваме една добра кимерология [28, 29, 30, 31, 32], която ни дава вярната представа за „историческите кимерийци”.

Теорията за кимерийски произход на българите е създадена през Българското Възраждане, тя е и на първата страница на „Зографската история” [43]. Отказът от българските възрожденски традиции в тази посока, е нещо недопустимо за българската историческа наука.

Литература: 1. The Chronicle of Theophanes Confessor: Byzantine and Near Eastern History AD 284-813. Tr. Cyril Mango and Roger Scott. Oxford, 1997. 2. Византийские исторические “Бревиарий” Никифора”. М. Наука. 1980. 3.

сочинения:

“Хронография”

Феофана,

Захарий Ритор - глава 3 от книга 7 и глава 7 на книга 12

http://history.rodenkrai.com/new/istoricheski_izvori/zaharii_ritor_-_glava_3_ot_kniga_7 _i_glava_7_na_kniga_12.html 4. Петър Добрев. Сага за древните българи - прародина и странствания (С., 2005); Златният фонд на българската древност - Държавност, стопанство, цивилизация (С., 2005). 5. Ганчо Ценов. Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква“ (1910, 2002). 6.

Кирил Милчев. Първият български владетел. С., 2009

http://history.rodenkrai.com/files/kiril_milchev_purviat_bulgarski_vladetel.pdf 7. Павел Серафимов. Истинската българска история – Раждането на една нова теория. С., 2013 8.

Г. С. Раковски. Българска старина. Букурещ, 1865., с. 200

http://books.google.bg/books? id=1pcR7frat70C&dq=inauthor:rakovski&pg=PR2&redir_esc=y#v=onepage&q&f=false 9.

К. Иречек. Книгопис на новобългарската книжнина. 1806-1870., 1872.

10.

Паисий Хилендарски „История славянобългарска”, С., 1998.

11. В. Златарски. История на българската държава през Средните векове. Т.1 Първо българско царство. Ч.1 Епоха на хуно-българското надмощие (679-852), С. 1918, 3 изд. С. 1970.

12. Procopii Caesariensis. Opera omnia/Rec. J. Haury. G. Wirth. Lipsiae, 1962 - 1963. Vol. 1 - 3.; Прокопий Кесарийски. Войната с готите, кн.ІV.5: „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те живеели на едно и също място , имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида (Азовско море-бел.м.), защото те никога не били ходили отвъд тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат; имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити (…), значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от волята на божеството, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало (Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.), но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. м.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“.

13. O. Maenchen-Helfen. The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22. The legend of origine of the Huns. Vol 22; Byzantion, 1945. 14.

Е. А. Thompson. The Huns, 1948

http://books.google.bg/books? id=k3-yZXnhtZgC&printsec=frontcover&dq=Thompson+Huns&hl=bg&sa=X&ei=6wY2T7zPF 4bJswbiqvmsDA&ved=0CC0Q6AEwAA#v=onepage&q=Thompson%20Huns&f=false

15. Л. Н. Гумилев. Хунну, М., 1960; Хунны в Китае, М., 1974.; Л. Н. Гумилев. Хунны в Азии и Европе: В. Ритмы Евразии, С. - Петербург, 2000, с. 474 - 529; препечатка от „Вопросы истории”, 1989, № 6 - 7.; Л. Н. Гумилев. Некоторые вопросы истории хуннов; В: журнале Вестник древней истории, 1960, №4/74/; Лев Гумильов. Хуните (историята на народа хуну). С., 2007. 16. Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press, 1973. http://books.google.bg/books? id=CrUdgzSICxcC&printsec=frontcover&hl=bg#v=onepage&q&f=false 17. Ранните хуни в Източна Европа (любителски превод на Х-та глава от The world of the Huns: studies in their history and culture от Otto Maenchen-Helfen, Edited by Max Knaith, University of California Press/ Berkeley/ Los Angeles/ London/1973). http://history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/rannite_huni_v_iztochna_evr opa.html 18. Сиротенко В. Т. История международных отношений в Европе во второй половине IV — начале VI в. Пермь, 1975 19.

Л. Н. Гумильов в книгата му за тюрките; Вж. Древните тюрки. С.,2007, с.234,

20.

Плетньова. Хазары, М., 1976.

235.

21. А. П. Новоселцев. „Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа” , М., 1990. 22. Юрий Венелин. Древние и нынешние болгары в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам. Историко-критические изыскания. Т. I. Москва, 1829. 23. К. А. Иностранцев, Хун-ну и Гунны, Живая старина, Х (1900), стр. 353—386 и 525—564 ; Златарски: „Идентичността на китайските хун-ну с европейските хуни напоследък се приема от всички почти ориенталисти за несъмнена. Обаче по въпроса за етническия произход на хун-ну и хуните засега съществуват четири теории: монголска, турска (или тюркска), финска и славянска, от които, докато последната е съвсем изоставена като несъстоятелна, първите три по доказателствата и изводите на своите представители все още стоят на становището си. Но и при все това повечето изследователи-ориенталисти усвояват турската теория и градят своите изводи не толкова върху отделни факти, върху тълкуване на собствени имена, колкото върху общи съображения досежно историческия вървеж на събитията и групировката на племената. Затова тая теория е най-вече

разпространена и може да се каже, че тя си е спечелила вече общо признание в историческата наука. За същността и значението, както и за доказателствата на всяка от споменатите теории вж. К. А. Иностранцев, Хун-ну и Гунны, Живая старина, Х (1900), стр. 353—386 и 525—564 и посочената там литература.” (Виж 11.) Ето за това изследване става въпрос - Иностранцев К.А. Хун-ну и Гунны (библиографический обзор теорий о происхождении народа Хун-ну китайских летописей, о происхождении европейских гуннов и о взаимных отношениях этих двух народов); (начало) С.353-386. 24. Лившиц В. А. О происхождении письменности // Советская тюркология. 1978. № 4.

древнетюркской

25.

Махмуда ал-Кашгари «Диуани лугат ат-тюрк».

26.

Ибн Фадлан. Пътешествие до Волжка България, С., 1992.

27.

М. И. Артамонов. История хазар. Л., 1962.

рунической

28. A.I. Ivantchik. Les Cimmriens au Proche-Orient // Orbis Biblicus et Orientalis. CXXVII. Fribourg, 1993. 29. Lanfranchi G.B. Cimmeri // History of the Ancient Near Eastern. Studies. II. Padova, 1990. 30.

Kristensen A.K.G. Who were the Cimmerians and where did they come from? ,

1988. 31. И. Н. Медведская. О скифском вторжении в Палестину / Вестник древней истории , 2000 г., № 2. 32. Паркер В. О чем умалчивает Геродот. Заметки о передаче сведений о киммерийцах у греческих авторов помимо Геродота. http://ancientrome.ru/publik/article.htm?a=1367584785 33. К. Милчев. Арабският историк Мирхонд за Кимер и сина му Булгар. http://letopisec.blog.bg/history/2012/08/02/arabskiiat-istorik-mirhond-za-kimer-i-sina-mu -bulgar.985034. 34.

К. Милчев. Данни за хуни от VІ в. пр.н.е. в "Авеста".

http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2013/06/v.html „ В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, те са хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той

и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи.” (Хрониката на Йешу Стилит, ІХ). 35. К. Милчев. ВЪПРОСИ НА ИСТИНСКАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ: името „хуни” и неговите форми „хони” и „хионит”. http://letopisec.blog.bg/history/2011/08/05/vyprosi-na-istinskata-bylgarska-istoriia-imeto -huni-i-negovi.796676 36.

К. Милчев. Кои са хионит на цар Грумбат? Краят на една историческа лъжа!

http://letopisec.blog.bg/history/2012/05/04/koi-sa-hionit-na-car-grumbat-kraiat-na-edna-i storicheska-lyj.949312 37.

Marquart J. ,1901, с. 50-52.

http://onlinebooks.library.upenn.edu/webbin/book/lookupname?key=Marquart%2C%20J. %20(Josef)%2C%201864-1930 38.

http://blagoverie.org/avesta/yashti/yasht9.phtml

39.

http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2013/06/v.html

40. К. Милчев. Арменската област ВАНАНД и българската ранна история. http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/05/blog-post_07.html 41.

Амиан Марцелин. http://www.thelatinlibrary.com/ammianus.html

42.

Херодот. История, ч. ІІ, с. 39; С., 1990.

43.

Зографската история http://ziezi.net/zograf/3.htm

ПРАБЪЛГАРСКАТА РЕЛИГИЯ

Прабългарите не са били монотеисти, вярвали са в много божества, които били олицетворение на природните стихии. Основните култове са почитани около скали, капища и в свещените гори. В много от българските думи е съхранен спомен за култови домашни предмети. Един от тях е „хурката“, чието име е запазило спомена за древните хури. Това предположение се потвърждава и от българската дума „метани“ (поклони), съхранила в значението си другото название на хурите, т.е. името митани. Хурито-урартската култура оказва влияние не само на гръко-тракийските божества, но и на кимеро-българите, чиято древна държава Гамирая е била през ІХ в. пр.н.е. на север от Урарту. Влиянието, което хуритския божествен пантеон оказва на хетската и древногръцката митологии, е посочено отдавна. От 1937 г. (Ф. Дорнзайф) до 1957 г. (А. Лески) постепенно се налага научният извод, че в основата на древно-гръцката митология има архаично хуритско влияние. Ето защо е добре да кажем нещо и за произхода на хурито-урартския език. Днес сред езиковедите се смята за доказано родството на хурито-урартския с древните източно-кавказки езици. Урартурската дума bedә 'страна' — изт-кавк. *p'VdV 'id.'; xyp. fâvanә 'гора', урарт. vâvânә 'id.' (с удвояване) — изт-кавк. *f˙anV 'id.'; xyp. tâlә 'дърво' — изт.-кавк. *t˙wāl1ỹ1) 'талпа’; хур. ŝawalә 'година' (ср. с диал. бълг. "сабале"), урарт. šâlә 'id.' — изт.-кавк. *swyrHo 'id.'; хур. ḫill - 'говоря' — изт.-кавк. *HīḉḉḉḉV-3) 'id.'; хур. ukrә 'крак', урарт. qurә — изт.-кавк. *k ḳwirV 'id.'( I. M. Diakonoff, S. A. Starostin. Hurro-Urartian as an Easterr. Caucasian Language. München, 1986). Според Вяч. Вс. Иванов голяма част от балто-славянските думи водят произхода си чрез хатския и хуритския езици. www.inslav.ru/images/stories/pdf/1983_Ivanov_Istorija_nazvanij_metallov.p df Много кимеро-български думи са свързани с хурито-урартския език. Да не забравяме най-вече урартската дума "хини" (син, поданик) във формите „хони, хуни“. Урартската дума за оръжие „шури” ( šurә) и близоста й с

българската дума „шурей”, е също интересно съвпадение. Още по-интересно се оказва името на стария анатолийски слънчев бог „Истану” и българската дума „истина”. Това ме подтикна да сравня думата „дилом” от „Именникът на българските князе” с анатолийската дума за „змия” (илуян), а не с тюркската дума, чийто произход е очевидно месопотамски и посредник при усвояването й, е явно согдийската писменост, откъдето водят произхода си и орхонските тюркски руни. Същото може да се каже и за думата в „Именникът...” – „вери“, нейният произход е ВУРУНЦИМУ (ВУРУШЕМУ) - т.е. „Слънце от Арина”, главна богиня на хетския пантеон, съпруга на Тару. Има аналог в „Именника на българските владетели” – „вери”. И при волжките-българи – „вараж, барадж“. Очевидно главните прабългарски божества са се съхранили и до днес в българският фолклор и това са Коледа и Сурва. Арменският късно-античен историк Мовсес Каланкантуаци пише, че хуно-българите почитат бог Куар като основно свое божество. Той посочва, че след VІ в. сред тях е проникнал от тюрките и култа към Тангри-хан, „който персите наричали Аспандиат“. „Если громогласное огненное сверкание молнии, обжигающее эфир, поражало человека или другое животное, то они считали, что это жертва, посвященная богу Куару, и служили ему. И еще почитаемому ими идолу какому-то, огромному и безобразному богу Тангри-хану, которого персы называют Аспандиат, приносили в жертву коней на кострах“ (Историята на Алуанк, кн. ІІ, гл. ХL). Кой е бог Куар (= Кубар, Сувар, Сурва) ? Той, заедно с Халди (= Коледа), е засвидетелствуван в урартския пантеон!!! "Среди урартских эпиграфических памятников мы в большом количестве встречаем надписи на стелах, в которых речь идет лишь о посвящении надписи царем какому-нибудь божеству. Кроме этой формулы, в этих надписях иногда помещена также титулатура царя-посвятителя. Эти стелы, повидимому, ставились в определенных культовых местах или сами по себе образовали культовые места, места жертвоприношений тому божеству, которому посвящалась данная стела.

Большинство дошедших до нас таких стел посвящено верховному богу урартийцев — Халди, но имеются также стелы, посвященные богам Тейшеба (ЦУПМГ, 22), Шиуини (CICh, 85), Хутуини (CICh, 84). До сих пор были известны такие надписи, которые посвящены лишь одному какому-нибудь урартскому божеству. Но оказывается, что имеется такая же стела-надпись, посвященная двум урартским богам. Это надпись на стеле царя Менуа, опубликованная в транскрипции в «корпусе» урартских надписей (CICh, № 94). На стеле дважды повторяется одна и та же посвятительная надпись; начало этой надписи в транскрипции Леманн-Хаупта представлено в таком виде: [Dḫal-di-e e-ú-ri-e Ime-nu-ú-a-še I]iš-plu-u-i-ni-ḫi-ni-še] i-ni p[u-lu-si ku-gu-ni] (стк. 1-4); при повторении же у Леманн-Хаунта дается: Dḫal-di-[i-e e-ú-ri]-e-i Ime-nu-ú-a-še] Iiš-pu-u-i-ni-ḫ[i-ni-še] i-ni pu-lu-si ku[-gu-ni], т. е. «Богу Халди, владыке, Менуа сын Ипшуини эту надпись написал». Фотография с эстампажа этой надписи, опубликованная в том же «корпусе» (табл. 65), показывает, что чтение, данное Леманн-Хауптом, нуждается в серьезных поправках: [181] в частности на фотографий в 13-й строке ясно читается вместо eurie («владыке») имя хорошо известного урартского бога Куера; согласно этому, и во 2-й строке нужно восстановить не eurie (как у Леманн-Хаупта), a quera. Итак, на самом деле, мы должны читать в этой надписи, стк. 1-4: [Dḫal-di-e Dqu-e-ra Ime-nu-ú-a-še I]iš-p[u-u-i-ni- ḫi-ni-še] i-ni p[u-lu-si ku-gu-ni] и при повторении в стк. 12-15: Dḫal-di-[i-e] [D]qu-e-ra Ime-n[u-ú-a-še] Iiš-pu-u-i-ni-ḫ[i-ni-še] i-ni pu-lu-si k[u-gu-ni], т. е. «Богу Халди(и) богу Куера Менуа сын Ишпуини эту надпись написал». Таким образом, получается, что в этой надписи мы имеем случай (пока что единственный) установления урартским царем посвятительной стелы-надписи сразу двум богам — богам Халди и Куера..." (Меликишвили Г.А. Урартоведческие заметки: V. Об одной урартской посвятительной надписи; Вестник древней истории, 1951, № 3).

ИМЕТО „БЪЛГАРИ“

През годините са правени много опити за изясняване на произхода на името „българи“. Цялата литература по въпроса добросъвестно е събрана от Христо Тодоров-Бемберски в неговата книга „Името българи – история и същност“. Досега все още не е правен опит да се потърси значението на името „българи“, във връзка с името на древните кимерийци, независимо, че в нашата възрожденска историческа книжнина и в световната историческа литература има много данни, че старото име на българите е „гимери и кимери“. През 1991 г. в София пристига един от най-добрите световни кимеролози Асколд Иванчик, който изнася пред своите колеги доклад точно за етнонимът „кимерийци“ (Иванчик А. И. Об этнониме „киммерийцы“ //Acta Associationis Internationalis. Terra Antigua Balcanica VІ, Sofia, 1991). Така българските учени научават, че значението на самоназванието на кимерийците, т.е. *gam-ir(а), което И.М.Дяконов тълкува чрез ирански като „преден, подвижен отряд“, Иванчик допълва, като обръща внимание, че такъв „преден отряд без обоз и жени“ трябва да включва корена „bal“, ако се вземе предвид скитския език. Превода на „конен отряд“ на скитски e засвидетелствуван в ономастиката (οὐαδτόβαλος) като „бал“ (А. Иванчик), освен това е съхранен и в осетинския, като „балц“. Сиреч, още от 1991 г. се знае много ясно, че същите *gam-ir(а), известни в VІІІ/VІІ в. пр.н.е. чрез асирийските клинописи, на иранският диалект на онези скити, които са преобладавали на територията на по-късните осетинци, са известни като „бал“, просто защото „балц“ на осетински е „преден подвижен отряд, без обоз и жени“. Скитският език (или езици) е обобщаващо понятие за иранските езици и диалекти, разпространени на огромна територия в Източна Европа, Западен Сибир и Средна Азия между VІІІ век пр. Хр. и V век сл. Хр. С излизането през 1993 г. в Швейцария на монографията на Иванчик за кимерийците, учените промениха много от старите си представи за този

древен, исторически народ. Вече е общоприето, че кимерийската родина е била на територията на дн. Северна Армения и южна Грузия. Тоест, сведението на Херодот, че кимерийците са живели първоначално на Крим и че са подгонени от скитите на юг през Кавказ, се оказа просто една „скитска легенда“, на фона на асирийските клинописи. В тази връзка се уясни, че когато Херодот пише, че първият сблъсък между кимерийци и скити става на р. Аракс, той не е имал предвид Волга, нито птоломеевското й име Ра. Много скитолози, особено онези които имаха научна доблест, промениха старите си концепции и днес в науката е прието, че кимерийската история не е „придатък“ към скитската и че „кимерийци“ не е някакво „общо име“, включващо в себе си като част и името на скитите. Един от първите който приветства новите изследователи бе ветерана И.М.Дяконов, който добросъвестно се отказа от своите остарели виждания и предрече, че този нов поглед на кимерийската история ще доведе до още изследвания и дори до научен бум, какъвто преди 100-тина години имаше в египтологията. Що се отнася до произхода на етнонима „българи“, за нас е видно, че значението на самоназванието на кимерийците (*gam-ir(а)), е съхранено в скитския език и дори можем условно да посочим откога скитите наричат „*gam-ir(а)“ с името „bal“. Земите на север от Урарту, т.е. дн. Северна Армения и южна Грузия, са земите на държавата Гамирая (Иванчик, 1993). Между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”. Когато през 714 г. пр.н.е. кимерийците атакуват Урарту, между двете държави е била тази област. През VІ в. пр.н.е. кимерийците загубват своята хегемония в Мала Азия и Предния изток. Предвид на упоменатите топоними и хидроними от Херодот през V в. пр.н.е. в Приазовието, като гр. Кимерий, Кимерийски боспор и т.н., можем да допуснем, че те са обърнали поглед на север от Кавказ, т.е. точно към скитските земи. Следователно термина „балгар” вероятно е съставен от „бал” (скитско-осетинската дума за участници във военни походи) и от „гар”

(„Gu/Qu-ri-a-ni-a”), както е известна земята на север от Урарту по асирийските и урартските клинописи…

ПРОИЗХОД НА ИМЕТО „ХУНИ“.

Какъв е произхода на името „хуни“ ? Как българите организират военен съюз, чието име става „хуни“? Тоест, как отделните народи в този съюз, чиито имена са упоменати в летописите на Амиан Марцелин, Приск Панийски, Тавстос Бузанд, Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски, Йордан и др., са организирани от българите (утигури и кутригури) във военен съюз, приел името „хуни“ като общо? Кои са тези народи? Още Амиан Марцелин през ІV в. пише, че „Витимир, избран след неговата (на Херманарих – бел. К.М.) смърт за цар (на източните готи – бел.К.М.), оказа за известно време съпротивление на аланите (аланите са едни от първите в хунския съюз – бел.К.М.), опирайки се на друго племе от хуните, които той за пари привлече в съюз към себе си ” (ХХХІ.3.3.). Според Приск от V в. акатирите и сарагурите са хунски племена, а около Дунав хуните са включили в своя военен съюз „амилдзури (готите –амали на Валамер и Теодорих), итимари, табосури, биски (траките-беси) и други”. Според арменския историк от V в. Тавстос Бузанд в хунския съюз са „пох, таваспар, хечмах, ижмах, гати и глуар, гугар, шичб и чилб, и баласич и егерсван...” (кн.ІІІ, гл.VІІ). Допълнително са посочени масгути (масагети) и алани (кн.ІІІ, гл.VІІ ). Тези имена са известни и от „Арменската география от VІІ в.“ („Ашхарацуйц“) на Анани Ширакаци, с изключение на „гати и глуар”, т.е. готите и герулите (елуар).

След смъртта на първородния Атилов син Елак, командването върху голяма част от хунските народи (без гепиди и остроготи), поема вторият син Денгиз и летописеца от VІ в. Йордан упоменава, че под властта му са „ултинзури, ангискири, битугури и бардори”. Денгиз се застъпил и за „садагиите” (явно славяни, от „сад”, градинари), народ, който готите притеснявали. Агатий Миринейски, писал през втората половина на VІ в., отбелязва: „Хуните някога обитавали около тази част от Меотийското езеро (Азовско море – бел.К.М.), която била обърната на изток и живеели северно от р. Танаис (Дон- бел.К.М.), както и другите варварски народи, които обитавали в Азия зад Имейската планина (според античните и късно-античните географи Азия е започвала веднага на изток след р. Дон, това е била азиатската част на Сарматия; пак според тях, цялата планинска верига от кримския Тавър, през Кавказ, през месопотамския Тавър до Памир, е било една планина – бел.К.М.). Всички те се наричали хуни, или скити. По племена били различни и едни от тях се наричали котригури, други утигури, някои – ултинзури, и вуругунди” (кн.V,11). Сироезичният автор, известен като Псевдо-Захарий Ритор, описва през 555 г. 13 народа по земите на север от Кавказ, между които и българите. По-голямата част от изброените (ауангур, аугар, сабир, бургар, кутаргар, хазар, дирмар, сирургур, баграсик, базгун, кулас, абдел и ефталит) са пост-атилови хуни. Интересното е, че и този автор, подобно изброените дотук, не познава племе с етноним „хуни”(?). Мимоходом църковния историк от ІV в. Филострог пише, че хуните произхождат от неврите, а религиозния гот от VІ в. Йордан, разказва суеверна легенда, че техните майки са били вещици. Единственият, който е дал изчерпателна генеалогия за хуните е Прокопий Кесарийски от VІ в.: „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури.

Всички те живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат; имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити […], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн.ІV.5). Дали в това сведение, че хуните произхождат от кимерийците не се крие загадката за произхода на името „хуни“? През 1993 г. проф. Асколд Иванчик, на основата на нов, критичен прочит на асирийските клинописи посочи, че кимерийците са обитавали

земята, където днес е „Северна Армения и Южна Грузия.“ И от тук нападат през 714 г. пр.н.е. Урарту. books.google.fr/books От VІІІ в. пр.н.е. до VІ в. пр. н.е. кимерийците са военен хегемон в региона на Предна Азия, Месопотамия и Анатолия. Военните им набези стигат до Лидия и Йония на запад в Мала Азия. Дали пък не е възможно самите урарти да са нарекли кимерийците с името „хуни“? За целта бе необходимо да се обърна към античната история на Урарту (=Бийан, Бунд) и да потърся в асирийските и урартските клинописи отговор. Думата "хини (ли)" в урартския език има две значения: едното е "син", в смисъл урартския цар около 780 г. пр.н.е. Аргишти І е син (= хини-ли) на Менуа, предишния цар. Но самият Аргишти създава на левият бряг на река Аракс крепостта "Аргиштихинили". Тeзи "хини-ли", които живеят в тази огромна крепост-град, какви са му на Аргишти? Явно не са му всичките деца, нали? Тоест, думата „хини“ („ли“ е афикс) е имала още едно значение, освен „син“ и то е било „поданик, зависим, подчинен“. Затова ли българите са нарекли всички свои подчинени „хуни“? На този въпрос ще търсим заедно… Към 643 г. или 639 г. пр.н.е. урартския цар Сардури ІІІ, предвид на военната си слабост, доброволно признава върховенството на Асирия и се именува "син" на асирийският цар. Тоест, видно е, че думата "син" (хини-ли) в урартският език, освен семейно значение, е имала и значение близко до горепосочените, в случая "зависим, подчинен". Все пак, Сардури ІІІ, след като се именува "син" на царя на Асирия, демонстрира външно-политическа зависимост. Живеещите в града на Аргишти І, т.е. в Аргиштихинили, са в същата зависимост (хини-ли) към създателя на града.

С други думи, кимерийците, които към VІ в. пр.н.е. губят своята мощ в Анатолия и се завръщат в родината си Гамирая („северна Армения и южна Грузия"), са били приемани на път за там и в поселища на пост-урартците (бундур), които също през VІ в. падат под зависимостта на Мидия. Едно от тези селища е било Занави и данните са съхранени в грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай”: „Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетелят на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки” (гл. І). Превода на думата „гамир“ (кимерийци) на др.иран. е „конен отряд“ (И.М. Дяконов). Превода на „конен отряд“ на скитски (οὐαδτόβαλος) е „бал“ (А. Иванчик). Дали сме близо към истината за произхода на името „българи“? Земите на север от Урарту, както казахме, явно са били кимерийски през VІІІ в пр.н.е., но между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”. Тоест, преносът на този топоним „Гур“ от Задкавказието непосредствено над Дербент в северен Кавказ („геруа” на Птолемей от ІІ в. от н.е.) е бил извършен след края на ІV в. пр.н.е., когато в дн. Грузия се появяват иберските племена и това явно води до миграция на кимерийци/хони и урарти/баян на север от Кавказ. Биайн (Биайнили, Биайнид, Бунд, Бундурк), е всъщност самоназванието на Урарту, както стана ясно при разчитането на урартските клинописни надписи. Урартийците наричат царството си Биайн (оттук е произхода и на българската дума „Баян“), откъдето идва и арменския топоним Ван (Վան). Изглежда към VІ в. пр.н.е. кимерийците получават две външни названия. „Хини“ (хони, хуни) от урартите и „бал“ от скитите, които те са атакували на север от Кавказ. В епоса от началото на ХІІІ в. на персийския поет Низами „Искандер наме“ съществува интересна легенда за произхода на българите. Според нея още по времето на Александър Македонски имало двама воини „Бун и Гар”, които се разболяли неизлечимо и били изоставени в една пещера, която се

казвала Болгар. Те обаче не умряли, а оздравяли и решили да се нарекат по името на пещерата, т.е. българи. Интересното в тази легенда е, че „Бун“ е етнонима на урартите, а „Гар“ е онзи топоним „Gu/Qu-ri-a-ni-a” до Урарту от VІІІ в. пр.н.е., който през ІІ в. от н.е. Птолемей фиксира вече на север от Кавказ. Низами Ганджяви в началото на ХІІІ в., според волжко-българската компилация „Барадж тарих”, бил преписал тази легенда за произхода на българите от Бун и Гар, от епоса от ІХ в. на волжко-българският автор на дастани Микаил Башту…

ПРОЗВИЩЕТО НА БЪЛГАРИТЕ В ХУНСКАТА ИМПЕРИЯ

Много често четем, че българите са ядрото на хунския съюз и това е наистина така, но не срещаме директно етнонима им в късно-античните сведения за хуните до Атила. Причината е, че не си даваме сметка, че в именната култура на българите, те са славели прозвището си не по-малко от собственото си име. Прозвището носи спомена за прародината. Сведението за българските племена кутригури и утигури, е дадено за първи път от Прокопий Кесарийски през VІ в. То е повторено от неговите ученици от втората половина на VІ в. Агатий, Менандър, Теофилакт и през ІХ в. от Теофан, който обаче не споменава утигурите, а пише че Кубрат е владетел на „Велика България и на котрагите”. С други думи, учените отдавна допускат, че името „утигури” е външно наименование за българите, въведено за първи път през VІ в. от Прокопий, за да диференцира онези хуни, които са съюзници (за разлика от кутригурите) на византийския император Юстиниан І, които начело с утигура Грод посещават през 528 г. Константинопол, където

императора става кръстник на Грод и припознава него, а не брат му Мугел, за владетел на Боспор, дн. Керч. В „За сградите” Прокопий директно пише, че Боспор бил „хунски град”. „Ако вървиш от град Боспор(дн. Керч) към град Херсон(дн. Севастопол), който е разположен в приморската област и отдавна е подчинен на римляните, то цялата земя между двата града е заселена с варвари от народа на хуните” (Прокопий Кесарийски. Войната с готите., ІV.5). Към 555 г., т.е. по времето, когато Прокопий твърди че от земята на сагините в северен Кавказ до Меотида (Азовско море) е пълно с утигури, сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор изброява над 10 северно-кавказки народа, но не познава никакви утигури, а пише за българи. Готският историк Йордан от VІ в., чиято история е писана към 551 г. също не познава името „утигури”, а пише, че северното Черноморие е заселено от българи. letopisec.blog.bg/history/2014/04/29/iordan-551-g-bylgarite-jiveiat-po-sever noto-chernomorie.1260789 В „Тайната история”, където Прокопий вече пише против Юстиниан І, той не споменава въобще утигурите и кутригурите по имена, а употребява за тях единствено името „хуни”. През същият VІ в. Касиодор слага знак на равенство между хуни и българи, а Енодий пише в панагерика си, че до готския крал Теодорих през 504 г., българите не са знаели загуба и са владеели всичко, с което директно вместо името „хуни” употребява името „българи”. Павел Дякон от VІІІ в. в своята „История на лангобардите” пише за българи, убили първият лангобардски вожд още през втората половина на ІV в., следвайки учителя си Касиодор. По времето, когато Прокопий е бил официозен историк в обкръжението на Юстиниан І, той очевидно е бил задължен от последния да даде генеалогия на съюзническия народ утигури (= българи). Така постъпва през втората половина на същият VІ в. Агатий Меринейски със съюзническите на Византия лази. С други думи, сведението на Прокопий, очевидно не е само някаква учена приумица, а може би е ползвал български информатор, от който знае и легендата за братята Утигур и Кутригур...Това донякъде се

потвърждава от факта, че Прокопий не се е интересувал сериозно от хунската история по времето на Атила и преди това. Всеизвестно е, че той прави две „непростими грешки”, на които обръща внимание още през ХVІІІ в. Едуард Гибон. Вмества хунското нашествие над Херманарих едва по времето след като вандалите превземат Картаген, а атаката на Атила през 452 г. над северните италиански градове я определя като време след смъртта на Аеций (ум. 455 г.). Всичко това показва, че Прокопий е бил специално натоварен по политическа линия да се занимава с миналото и настоящето на пост-атиловите хуни и да формира тяхна генеалогия. Сиреч, той като историк на утигури и кутригури явно е имал информатори българи, от които е черпел сведения в Константинопол и такъв очевидно е не само Грод (528 г.), но и други. Прокопий дори знае кой и кога е подхвърлил на Юстиниан идеята, че може да всее вражда вътре между хуните, понеже те са два народа, това го правят готите-тетраксити от Крим. Отказът на Прокопий в анти-юстиниановия трактат „Тайната история” да употребява имената кутригури и утигури, наричайки ги само с общото „хуни”, е допълнителен знак, че той е бил натоварен по тази тема като официозен историк на Юстиниан І. Тоест, не можем да допуснем, че името „утигури” си го е измислил лично, следователно това име е имало явно някаква стойност за българите и те са му го съобщили. Каква може да бъде тази стойност? На този въпрос можем да отговорим едва сега, тъй като в последните 30 години в науката за кимерийците се стигна до изясняването, на база на внимателен анализ на асирийските клинописи от VІІІ-VІІ в.в. пр.н.е., че родината им не е била при Азовско море, а на територията на „северна Армения и южна Грузия”, т.е. точно там, където е била територията на древните уди, чието име на арменски е Ути/Утик („к” е типичен арменски суфикс), а съседна с нея областта „Гуриана”. С други думи, именно чрез въведеното от Прокопий през VІ в. име „утигури” се изяснява, че сведението му, че утигури и кутригури – които нека повторим в „Тайната история” нарича с общото име „хуни” – произхождат от кимерийците, не е някаква негова учена измислица. Напротив, ако Прокопий не бе писал за „утигури”, тежестта на констатацията, че хуните произхождат

от кимерийците, не би била по-значима от данните на Филострог, че хуните произхождат от неврите или на Йордан, че произходът им е свързан с вещици. Точно името „утигури” превръща генеалогията на българите от кимерийците при Прокопий в нещо повече от измислица. Защо? Защото Прокопий споменава името, но с арменска му форма, докато ние познаваме и неарменската му форма „уди, аудан, улдин”. Ούλτίν. А така също и името на най-големият хунски народ, според Агатий, т.е. ултинзурите. През VІ в. Агатий Миринейски пише, че ултинзурите „били най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв (457-474) и на живеещите по това време римляни.” И изведнъж ние вече не чуваме и дума от другите историци за този голям народ, сякаш е изчезнал в небитието. А името Улдин/Ούλτίν, което е прозвище има славна писмена история дотогава. Това хунско име ни е познато от късно-античните летописи като Улдин (Созомен, Зосим) и Ултинзур (Йордан). „Предводителят на живеещите над Истър (Дунав) варвари Улдин, нахлу с многобройна войска през реката и разполагайки се на лагер до границите на Тракия, превзе с помощта на измама мизийския град Кастра Мартис (дн. гр. Кула в България). Извърши нападения и над Тракия, като горделиво не искаше да сключи съюз с римляните. Когато префектът на тракийските войски провеждаше разговори с него за мир, той посочил към изгрялото слънце и казал, че ако пожелае, ще покори всичката земя, която то огрява по пътя си и това даже нямало да му коства големи усилия.” (Sozomen, кн.ІХ, 5.2). Тук се съобщава за събития от 408 г., но три години по-рано (през 405 г.) западните римляни на Стилихон побеждават германските пълчища на Радагайс, благодарение на хунската помощ на Улдин. „Срещу Радагайс римляните наеха двама езичника – готският пълководец Сар и хунският Улдин” (Павел Дякон, Historia Romana, кн.ХІІ.12).

Между другото, след убийството през 408 г. на западния префект Стилихон функциите му са поети именно от Сар. Името „Улдин” се среща и във волжко-българските средновековни компилации, но като „Аудан”. Летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих” твърди, че Атила имал „прозвище Аудан”: „Канът Атиле Айбат по прозвище Аудан (Аудон) Дуло нападнал алманците и фарангите...” (Джагфар тарих, С. 2005., с.19). Освен като име-прозвище, при Йордан и Агатий то се среща и като название на един от хунските народи през втората половина на V в. Йордан твърди, че след смъртта на първородния Атилов син Елак (убит през 454 или в началото на 455 г.), вторият брат Денгиз застанал начело на няколко народа, между които „ултинзурите” са изписани от историка като първи в поредицата. Денгиз имал под своя власт „ултинзури, ангискири, битугури и бардори” (Йордан, Гетика, ч. ІІ) Агатий Миринейски пък отбелязва, както казахме, че „ултинзурите”: „били най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв (457-474) и на живеещите по това време римляни.” (Агатий Миринейски, История, кн.V, 11). Същият историк упоменава, че малко преди 554 г. „Улдах – хун” със своите хунски войски помогнал край гр. Пезаро на византийския пълководец Нарзес и нанесъл силно поражение на Левтарис, съюзник на готите (кн.ІІ.; 2,3). За първи път хунски пълководец с име Улдин е упоменат от историците през 400 г., когато опитът на Гайна да премине на север от Дунав край гр. Нове (дн. Свищов) е осуетен от войските на хунския предводител Улдин, който убива Гайна и изпраща главата му в Константинопол (Zosimus, V, 22, 1-3). Очевидно е, че този хунски генерал от 400 г. е същият от 405 г. и от 408 г., но не може да е „Улдах”, чиито хунски войски помагат на римляните в Италия срещу готите малко преди 554 г. И все пак - двамата носят едно и също име-прозвище, което явно съвпада с хунския народ, от който произхождат. Прокопий пише за хунски пълководец „Хиниалон”, т.е. може да допуснем, че името е леко сгрешено от Прокопий и то може да бъде възстановено като „Хун-Алон” (виж. „Улдах-хун”, при Агатий). Този

кутригурски военачалник Хиниалон, според Прокопий, бил повикан от гепидите към 551 г., но понеже дошъл по-рано от уговореното, е бил посъветван от тях да нападне Византия. За него Прокопий пише, че е разполагал с 12 000 конница и бил „човек много добре запознат с военното дело”. Макар, че го описва първоначално като враг, по-късно Прокопий разказва, че Юстиниан му дал много подаръци и злато, а две хиляди от неговите хуни-кутригури заселил в Тракия. Йордан в неговия исторически летопис (551 г.) отбелязва към 460 г. не само хунски народ „ултинзури”, но и „Ултинзур”, когото нарича син на Атила (Гетика, ч. ІІ). Ако погледнем сериозно на генеалогията от кимерийците, дадена от Прокопий, и то през призмата на съвременните постижения на науката за кимерийците, става ясно, че „ултинзури” и „утигури” е едно и също. Това е топос, име на местностите на старата родина на кимерийците. През VІ в. Агатий Миринейски дава една интересно сведение, според което на север от древно Урарту, в Колхида, се намира Оногурия. В своя труд "За царстването на Юстиниан", кн. ІІІ, 5 пише: „Римляните по съвет на Мартин се подготвили веднага да нападнат с всички сили над персите, като обсадят Оногурис. Тази местност се казва така от древността, когато по всяка вероятност хуните, наричани оногури, на същото това място се сражавали с колхите и били победени, и това име в качеството си на трофей било присвоено от местните. Понастоящем от мнозинството тази област не се нарича така, но на името на издигнатия наблизо храм на Св. Стефан /…/, но на мен нищо не ми пречи да използвам старото название, както и подобава за историк. И така, римската войска се подготвила за поход срещу Оногурис…“. Това е същата местност Gu/Qu-ri-a-ni-a, която е била между държавата Гамирая и Урарту, т.е. намирала се е в източна Колхида. За тази местност сведение има в асирийските клинописи от VІІІ в. пр.н.е. Тя е упомената като Gu/Qu-ri-a-ni и в урартските текстове, като разположена на север от Урарту.

КАКЪВ Е ПРОИЗХОДЪТ НА КИМЕРИЙЦИТЕ?

През VІІ в. арменския географ Анани Ширакаци съставя, на основата на Географията от ІІ в. на Птолемей, един географски атлас на света (Աշխարհացույց), който има много преписи. Различните варианти на „Ашхарацуйц“ са издадени през 1843 г., но малко преди 1881 г. отец Сукри открива в библиотеката на мхитаристите във Венеция още един списък на Арменската география, който е много по-различен от останалите. Той е почти два пъти по-голям от вече публикуваните през 1843 г. варианти, освен това в него се дават над 300 нови имена на местности в Предкавказието, Задкавказието и Предна Азия. Разширеният арменският вариант е по-пълен като описание на страните дори от запазеният съкратен конспект на самият Птолемей в хронографията на Папа Александрийски. Текста на Աշխարհացույց е издаден през 1881 г. във Венеция. В него има две сведения за един и същи регион: „А”: „Птоломей нарича този остров Грав. Ръкавите на р. Атл (чети: Волга) след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, което отделя Сарматия от Скития. Западно от реката, казва Птоломей, живеят Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни на реки, течащи из Кавказ до пределите на Албания.” „В”: „Купи-Булгар, Дучи-Булкар, Огхондор-Блкар Чдар-Болкар”... ”се именуват по названието на реки”.

пришълци,

И така, текст „А” служи за шаблон на текст „В”, който отсъства в Географията от ІІ в. на Птолемей. Тоест, тази карта на Предкавказието от времето на Птолемей, е използвана от автора на Арменската география (Ашхарацуйц), за да даде и данни от своето време (VІІ в.), които липсват при Птолемей. Анани Ширакаци използва същият модел, когато пише, „Купи-Булгар, Дучи-Булкар, Огхондор-Блкар пришълци,

че и

Чдар-Болкар”...”се именуват по названието на реки”. С други думи, имаме уникалната възможност да сравним един регион и населяващите го етноси през ІІ в. от н.е. и през VІІ в. от н.е. Сондас (Isondae) са синдите, т.е. синдо-меотите. Упоменати са по тези места още от Херодот през V в. пр.н.е. Вероятно има някаква връзка между синтите-траки на Балканите и синдо-меотите в Приазовието? Едно интересно сведение дава волжко-българският компилативен труд от ХІІІ в. „Барадж тарих“. Според него: „А трябва да се каже, че сеид Якуб така е разказал за далечното минало на племето българи в своя „Кади китаби” („История на България”- бел.ред.), позовавайки се на сведения от „Хазар тарихи” („История на Хазария”) на Абдулах бин Микаил Башту: „...Камирците са клон на синдийците. Те се нарекли така, защото вярвали в легендата, че Всевишния направил тяхната прамайка Камир-Аби от тесто. Камирците толкова я почитали, че кръщавали с нейното име и момченцата” (Джагфар тарих, С., 2005, с. 17). През 1959 г. в Мадрид бе открит ръкопис от ХІІ в. на андалузкия историк ал-Гарнати, в който ал – Гарнати твърди, че при посещението си през ХІІ в. във Волжка България, е чел някаква българска историческа книга и упоменава, че нейното заглавие е: „История на България” (Абу Хамид ал-Гарнати. Ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб: „Това прочетох в История на Булгар, преписана от български кадия, който е бил един от учениците на Абу-л-Масали Джувейни...”). Този „български кадия” е „сеид Якуб“, син на Нугман. Ето защо можем да подходим критично към съобщението на „сеид Якуб“, но и да погледнем на него като на извор. Още повече, че началото на „Барадж тарих“ започва с едно странно сведение, което гласи: „Началото на нашите начала е в племената синд и имен” (пак там, с. 14). Това очевидно е най-древната легенда за произхода на българите, съхранена при волжките българи. Дали действително синдо-меотите са предци на кимерийците? За родство между тях пише и в изследването си М. И. Артамонов ,,Киммерийцы и скифы (от появления на исторической арене до конца IV в. до н. э.), Л.: ЛГУ, 1974“.

Във волжко-българският извор имаме сведение, че името на кимерийците произхожда от божеството-прамайка „Камир-Аби“. Съгласно асирийските клинописи, самоназванието на кимерийците е Gamir (ra). Сведението във волжко-българският манускрип е интересно, защото то прави някаква връзка между кимерийците и името на хуритското божество „Кумарби“. Но как е станала тази връзка? Кога и как синдо-меоти мигрират на юг от Кавказ, където в обкръжението на народи от хурито-урартската група възприемат култа към старото хуритско божество Кумарби? Нека посочим, че Кумарби е много старо божество, в Урарту се почита неговият син Тешуб, а спомен за Кумарби няма. Тоест, миграцията на синдо-меоти е очевидно много стара и фиксира период преди ІХ в. пр.н.е. Ако е имало такава миграция на част от синдо-меотите на юг от Кавказ, можем да очакваме, че тя е засечена поне от асирийските клинописи, но такова нещо няма. Асирийците обаче не са знаели за Черно море, а Херодот сочи полуострова около Синоп като най-ранна локализация на кимерийците. При Псевдо-Скимн (Ps.-Scymn. 945—952, изд. Geographi Graeci minores. I. P., 1855. P. 196—237) имаме странно сведение, че Синоп е създаван два пъти. Първо от някакъв Хеброн, а след това от други, при това второто създаване автора отнася към времето на кимерийската хегемония в Мала Азия през VІІ в. пр.н.е., докато първото не става ясно кога е? И независимо, че Псевдо-Скимн предполага, че първият основател на Синоп е убит от кимерийци, възможно е обратното. Тоест, самото селище Синоп да води произхода си като име от името на синдите и да е заселено много преди гръцката колонизация на Синоп. Съхраненото име на основателя на Синоп, което е Хеброн, изглежда потвърждава нашето първоначално предположение, че синдо-меоти и синтите-траки, имат общ произход. Но явно този общ произход е отпреди ХІІ в. пр.н.е. Тоест, може да бъде допуснато, че кимерийците по произход са синдо-меоти, т.е. тракийци. Така се оформя следната картина: около ІХ в. пр.н.е. синдо-меоти мигрират на юг от Кавказ и попадат в обкръжението на народи и езици от хурито-урартската група. По онова време хурито-урартската култура вече е

оказала влияние над зараждащата се гръцка теогония и митология, и синдо-меотите около Синоп попадат под култа на божеството Кумарби, което обитава хуритската митологична планина Хундури, населена с кумийци. Т.М.Кузнецова в своята статия „Киммерийская проблема и скифская архаика“ очертава следният кимерийски географско-държавен ареал: „държавата Гамир може да бъде локализирана на териториите между Урарту (Задкавказието) и Боспор Кимерийски (Предкавказието), като в Предкавказието не само традиционно са концентрирани, но и се фиксират от археологията топоними, свързани с кимерийците“.

КИМЕРИЙСКОТО МОРЕ

Евстатий е живял през ХІІ в. Бил е митрополит на Тесалоники и освен теологични съчинения е писал и коментари към епосите на Омир. Тълкувал е поемите на Пиндар, комедиите на Аристофан, землеописанието на Дионисий Периегет и др. По негово време са съществували произведения на античната литература, които не са достигнали до нас и това прави коментарите му ценни. Коментарът на Евстатий за кимерийците е във връзка със сведението за тях, дадено от Омир в Одисеята. Омир, който е живял в VІІІ в. пр.н.е., пише за кимерийците в „Одисеята” (ХІ, 14) следното: „Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки. Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно. Там кимерийски мъже населяват града и земята. Те са обвити от вечна тъма и мъгла. Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...”

Δύσετό τ' ήέλιος, σκιόωντό τε πάσαι άγυιαί. ή δ' ές πείραθ' ΐκανε βαθυρρόου Ώκεανοΐο. ένθα δε Κιμμερίων ανδρών δήμος τε πόλις τε, 15 ήέρι και νεφέλη κεκαλυμμένοί ούδέ ποτ' αυτούς ήέλιος φαέθων έπιδέρκεται άκτίνεσσιν, ούθ' όπότ' αν στείχησι προς οΰρανόν άστερόεντα ούθ' ότ' άν άψ έπι γαΐαν απ' ούρανόθεν προτράπηται αλλ' επί νύξ όλοή τέταται δειλοΐσι βροτοΐσιν.

Средновековният учен задава интересни въпроси и търси техните отговори. Той се учудва защо „кимерийците, народ известен в историята, поетът иска да пресели в съседство с Аид“ (К ХІ, 14)? Всъщност, идеята, че Омир описва Аид (подземния свят) в горния стих, идва от Страбон, географ от І в.пр.н. е/І в. от н.е., който пише: „знаейки за кимерийците, че обитават Кимерийския Боспор, мрачна страна на север, той (Омир) съвсем подходящо ги е пренесъл на мрачно място, в съседство с Хадес – място удобно за неговото творчество в описанието му на скитанията (на Одисей). Това, че ги е познавал разкриват и хронографите, като датират нахлуването на кимерийците малко преди Омир или по негово време”( Кн.І, гл.ІІ.9). Какво точно ни казва Страбон? Той твърди, че Омир е знаел за Кимерийския босфор (дн. Керченски провлак), което не отговаря на истината. Другото, което казва Страбон, е че Омир е пренесъл поетично кимерийците в съседство с Хадес, понеже Кимерийския босфор е „мрачна страна на север“. Тоест, Страбон директно пише, че кимерийците не живеят там, където е Хадес, а са пренесени от фантазията на поета, понеже страната им при Кимерийския босфор е „мрачна“.

Тук имаме два момента и те са схванати през ХІІ в. много добре от Евстатий. Първият е, че древногръцката дума за името на `кимерийците`, т.е. `Κιμμέριοι` и древногръцката дума за `зимни`, т.е. χειμερῐνός, са сходни в звуково отношение. А вторият момент е, че Омир, според Страбон и Евстатий, е приложил „свободата на митическото творчество“ (Евстатий, пак там) и така „омировите кимерийци във фантазията са пренесени от северните местности на запад“ (Евстатий, пак там). Защо на запад? Защото вратите към подземния Хадес, според древните, са били в Италия, близо до Неапол. Страбон счита, че омировите кимерийци са преселени от Омир в дн. Кампания (в Южна Италия) близо до ез. Авернус (Lago D’Averno), където се е смятало, че е входът към Хадес. Тъй като тези места са разположени близо до залива на Неапол, разположен точно там, където е описан от Кратет (атински философ от I в. пр. Хр., създател на глобуса), е възможно Омир да е имал предвид точно този залив. Защо Омир е постъпил така с кимерийската родина, премествайки я на запад, при Хадес? Защото изпитвал, според Страбон, неприязън към кимерийците, които по негово време нападнали йонийците. А Омир е йониец. Страбон пише, че Омир „ги е поселил в съседство с царството на Хадес, макар и да го е направил навярно заради всеобщата омраза, изпитвана от йонийците по онова време към това племе, всъщност, както казват, тъкмо по времето на Омир или малко преди това, е станало кимерийското нашествие, което е стигнало чак до Еолида и Йония” (Кн.ІІІ, гл.ІІ,12). Евстатий през ХІІ в. следва същата логика: „Ариан казва, че скитското племе кимерийци, вдигайки се от своята родина и нанасяйки вреда на всички по пътя си, дошло до Витиния. Херодот разказва, че по време на царуването на Ардий, син на Гиг, кимерийците изгонени от домовете си от номадите-скити, дошли в Азия и превзели Сарди. Други казват също, че при своето нашествие те разграбили светилищата на боговете в Азия. Ето защо певците, нямайки възможност да им навредят по друг начин, с измисленото им преселване (до Хадес – б.м.) отмъстили за грубите постъпки на този

народ, вследствие всеобщата, така казват, вражда към тях от страна на йонийците. А поетът, стоящ начело на тия поети, също е йониец.“ Ето така през ХІІ в. Евстатий разкрива, че кимерийската родина не е при Хадес, а е поместена там от Омир, поради йонийската омраза към нашествениците кимерийци през VІІ в. пр.н.е. над западна Мала Азия. Евстатий се съгласява със Страбон, че кимерийската родина е при Кимерийския боспор на север, а Страбон вярва, че Омир е знаел това, т.е. че те живеят на зимно място и за да си отмъсти, ги е пренесъл на още по-мрачно място, в съседство с Хадес. И така, както Страбон през І в., така и Евстатий през ХІІ в., дават едно и също обяснение защо Омир е заселил кимерийците до Ада, Хадес, където те са лишени от слънчева светлина: „Те са обвити от вечна тъма и мъгла. Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце…“ От йонийска омраза към нашествениците кимерийци. А дали е наистина така? През 1991 г. на симпозиум в София Асколд Иванчик представи статията си „За името „кимерийци“. Учените отдавна обръщат внимание, че в гръко-езичните източници, още от „Одисеята” на Омир от втората половина на VІІІ в. пр.н.е, етнонима им е известен като „кимерийци” (Κιμμέριοι), докато в асирийските клинописи от VІІІ в. пр.н.е., библейските данни за Гомер и в арменските сведения, те са с начална буква „г” [Акадското „KUR/Gamir (ra)]. На основата на сведенията на Херодот, през 1981 г. Дяконов разработва хипотезата, че самоназванието „Гамир” е препредадено на гърците чрез посредничеството на тракийския език, при това в онази епоха на единство на трако-фригийския, където той фиксира отсъствие на звук „g”. Така, пак на основата на Херодот за предскитски старини в северното Черноморие, Дяконов датира това време на посредничество към ХІІ в. пр.н.е. Иванчик през 1991 г. изказа различно гледище. Проводник на името на кимерийците към гърците, както смята той в статията му от София, не са траките, а лидийците, които нямат „g”, при това препредаването на името, не

може да е преди 714 г., когато асирийските клинописи дават първо сведение за кимерийската начална хегемония, визирайки атаката им над Урарту. Това предположение на Иванчик, с което Дяконов се съгласи, все пак е малко неловко, понеже то вменява на „Одисеята“ на Омир ролята едва ли не на новинар за събития, станали по време на създаване на епоса. Ето защо в своята нова книга „Накануне колонизации. Северное Причерноморье и степные кочевники VIII-VII вв. до н. э. в античной литературной традиции: фольклор, литература и история. Москва, Берлин: Палограф, 2005.“ Иванчик допуска, че сведението при Омир за кимерийците и тяхната страна, има по-стар източник и той е в легендите за Аргонавтите… И така, независимо, че Страбон от І в. е внесъл идеята, че Омир е познавал кимерийците от Боспор Кимерийски и дори е доживял техните атаки над йонийци (според асирийските клинописи, гр. Сарди е превзет от кимерийците през 644 г.) и заради това от омраза е „пренесъл“ родината им на запад при Хадес, и трите момента очевидно не са верни. Омир не е познавал Кимерийския боспор. Омир не е описал кимерийците чак след техните атаки над йонийските градове през VІІ в. пр.н.е. И, трето, вероятно причината за стиха на Омир в „Одисеята“ не се дължи на горепосоченото, а на нещо друго, което остава извън полезрението на учените. Около І в. пр.н.е., когато Страбон учено изследва древните текстове на Омир, е живял и работил и Филон, автор на произведението „Финикия”. В предговорът Филон казва, че трудът му е превод от древните финикийски текстове на Санхуниатон, който вероятно е живял в края на второто хилядолетие пр.н.е., защото това произведение съдържа религиозни варианти отпреди древногръцката митология. „Финикия” на Филон не е запазена до наши дни, но е цитирана от Евсебий Кесарийски. Филон, който е бил от гр. Библос, изброява четири поколения богове. Първото било Елиун, на гръцки Хюпсистос, второто било Уран – Небе, третото Елос, т.е. финикийския Ел и накрая, четвъртото било богът на бурята Баал – Хадад, съответник на Зевс. „Сходството на тази концепция с представената от Хезиод митология отдавна било забелязано, но

понеже Филон бил автор от римската епоха, произведението му дълго време било считано за подражание на Хезиод. Едва с откриването на източният хуритски мит за Кумарби, както и на текстовете от Угарит и превеждането им, учените променили това твърдение, а реабилитираната „Финикия” станала ценен източник за опознаване на финикийската религия...Разказът на Филон, изложен от Евсебий, е съкратен по необходимост, но приликите с месопотамско-сирийската митология проличават, а това свидетелства за популярността в сирийските среди на концепсията за четирите поколения богове, борещи се помежду си за господство над света. Следователно произведението на Филон от Библос потвърждава тезата за източното влияние в „Теогония” и едновременно с това посочва възможността за съществуването на сирийско-финикийско посредничество при навлизането на чужди елементи в гръцката митология.” (Maciej Popko. Wydawnictwa Artystyczne I Filmowe, Warszawa, 1976). Източно-хуритският мит за божеството Кумарби разказва за ламтежа на Кумарби да не предаде властта си на своя син Тешуб. За тази цел Кумарби създава отрочето-скала Уликуми (ули=унищожител, на Куми), което стъпило на гърба на хуритският Атлас и израснало над морето, за да скрие слънцето… Голяма част от хуритския пантеон е стигнал до нас, посредством хетските взаимствания и преводи. Най-древният хуритски бог е Алала. За хуритския пантеон е характерна смяната на поколенията. Бог Ану първоначално прислугва на Алала, а след това влиза в битка с него и го онаследява. Когато Ану става върховен бог, на него му прислугва Кумарби, чието име Дяконов превежда „този, който [е бог ] на кумийците”. Именно „кумийците” са „олимпийците” на хуритския пантеон. Както Ану сразява Алала, така и Кумарби смъква от божествения трон Ану. В битката между тях Кумарби поглъща детеродните органи на Ану. Последният го проклина и му заявява, че от погълнатото ще се пръкне богът-гръмовержец Тешуб, който след време ще срази Кумарби. Този мотив го срещаме по-късно и в „Теогония” на Хезиод, където Кронос кастрира Уран. След това той обаче поглъща собствените си деца, а не бременее с тях, както е при Кумарби. Рея, сестрата-жена на Кронос, подменя Зевс с камък и Кронос поглъща камък, вместо бъдещия гръмовержец Зевс. Младите богове също

низвергват Кронос, така както хуритския Тешуб трябва да срази Кумарби по личбата на Ану (Ану, Уран = Небе). В хуритската митология Кумарби, за да се отърве от Тешуб, решава да създаде камъка-скала Уликуми, чието име в превод е „разрушителят на Куми”. Както вече посочихме, „кумийците”, т.е. хуритските „олимпийци”, живеят в града на властващите богове Куми. Това е на планината Хундури, където е и гръмовержеца Тешуб. С други думи, Кумарби смята да разруши божествения свят и местопребивалището на боговете, и за целта създава каменното същество Уликуми. Как смята да стори това? Кумарби надява своите „крилати ботуши” и напуска своя град Уркиш, който се намира в горната долина на река Тигър. Влиза в едно езеро и се съвокуплява неколкократно със скала. Това води до водно сътресение и Океан изпраща своя вестоносец Ипелури да покани Кумарби на пир, за да бъде почетен и умилостивен. Сервират се храни и питиета, а посреднощ богините на съдбата донасят новото дете на Кумарби и го слагат на колената на баща му, за да му бъде дадено име. Кумарби го нарича Уликуми. Отрочето е създадено с мисия: след като порасне, то трябва да превърне в прах и сол Тешуб и да разруши (=улли) Куми (=хуритския Олимп). Кумарби трябва да остане самодържец на Хундури. Но, за да стане това, първо Уликуми трябва да отрасне и да бъде скрит от погледа на кумийците (хуритските богове-олимпийци). Кумарби прибягва до помощта на демоните Иршира, които занасят Уликуми при Упелури (това е фигурата на Атланта по-късно в древногръцката митология), който крепи земята и го поставят тайно на рамото му, за да може оттам Уликуми да израсне нагоре...Но преди това Иршира все пак показват отрочето на бог Ил и той открива, че детето е от камък. На рамото на атланта Упелури отрочето Уликуми започва бързо да расте и скоро се показва като огромна скала над водите. Той е впечатляващ, устремен да скрие слънцето, което ужасено уведомява Тешуб. Кумийците на планината Хиндури започват да оплакват бъдещата си съдба, а сестрата на Тешуб, хуритската богиня Шавушка (Иштар) започва да пее и се опитва да съблазни Уликуми. Но „Голямата вълна” й казва: „Пред кого пееш? Този човек е глух и не чува, този човек е сляп и не вижда, и няма милост. Върви Иштар, призови брат си, докато Камъка не се е оскалил и главата му не е укрепнала.“

Кумийците позлатяват рогата на своите бикове и започва битка на стихиите с Камъка, но безуспешна. Уликуми расте и големее...Хаос и ад. Очевидно при Омир в „Одисея” е съхранен откъс-алюзия именно от този мит за скриването на слънцето и текста няма нищо общо с алюзиите към Хадес, вменени по-късно: „Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки. Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно. Там кимерийски мъже населяват града и земята. Те са обвити от вечна тъма и мъгла. Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...” Вселенският шум от битката между кумийците и Уликуми, не дава възможност на съпругата на Тешуб, чието име Хебат изследователите свързват с библейската Ева, да разбере какво става. Тя получава послание от Тешуб да се скрие на специално място (райската градина ?), докато не дойде часа на победата. Успоредно с това, кумийците вече се чудят къде по-нагоре в планината Хундури да се скрият, предвид на израстването на Уликуми, т.е. разрушителя на Куми. По съвет на Тасмис, приятел и брат на Тешуб (и той, освен Тешуб, е плод от детеродните органи на Ану, погълнати от Кумарби, както и реката Тигър), се свързват със стария бог на първичните води Еа. Еа разбира проблема и се обръща към атланта Упелури, за да го пита, не знае ли случайно какво става. Атланта отговаря: „Когато върху мен построиха небе и земя, аз не усетих нищо. Когато дойдоха и отрязаха земята от небето, пак не усетих нищо, но сега усещам: дясното ми рамо ме боли, но кой е този бог, не знам.” Чувайки това, Еа се обръща към „старите богове” е ги моли за онзи крив меч (името му е „куруци”), с който някога небето е било отрязано от земята. Еа иска да използа „куруци” срещу Уликуми и да го отреже...

Общо взето това е съхранено. В крайна сметка, очевидно Тешуб възстановява „божествената традиция” и въпреки Уликуми, сменя Кумарби на божествения трон...Името на Тешуб се чества и при урартите, като Тешейба. Добре, но каква е връзката на кимерийците от Боспор Кимерийски с хуритски мит като този за Кумарби? Все пак, кимерийците са на север от Кавказ, а хуритско-урартската култура на юг? В основата на доскорошното схващане за кимерийското минало стояха сведенията на Херодот, които учените съвместяваха с древно-източните данни, особено тези от асирийските клинописи, и така оформяха своите теории. Разбира се, Херодот отдавна не е единствен източник за събитията в Древния изток, но беше преференциалният източник за общата картина от събития, които се случват там и в чиято картина кимерийското минало, е само отрязък от събитията, случили се малко повече от 100 г. преди превземането на Асирия от Вавилон и Мидия. Но днес нещата се промениха. Херодот пише за скити и кимерийци през V в. пр.н.е., т.е. логографските му сведения са почти от два века по-късно, от кимерийското и скитското нашествие в Предна и Мала Азия. Асирийските клинописи, които са от VІІІ в.пр.н.е. и от VІІ в. пр.н.е., са съвременни на кимерийското нашествие и учените приеха те да са водещият елемент при проучването на въпроса, а не Херодот. Освен асирийските клинописи и античните сведения, важно е и археологическото проучване на кимерийците. Както пише Иванчик: „Разбира се, археологическите източници са не по-малко важни, отколкото писмените, за да се проучи кимерийския проблем. Понятието "кимерийска култура" е въведено от най-ранните изследователи на предскитската археология на Северното Черноморие. Сега то е здраво закрепено в археологическата литература, която се използва за обозначаване на културата на предскитското население на Северното Черноморие. В този случай, по-голямата част от археолозите от дълго време не разбираха, а много не си дават сметка и сега, за всичките условности на това понятие. Те не се съмняват, че "кимерийската култура" наистина е принадлежала на реалните кимерийци от историческите

източници, което съвсем не е очевидно и никога не е било доказано. Съмнението относно точността на това мнение се появи през последните години и въпросът за археологията на реалните исторически кимерийци е бил един от най-важните, обсъждани в този дебат (…).Първият проблем, който продължава да създава противоречия, е локализацията на областта, заета от кимерийците по време на победата им над войските на урартския цар Руси I.“ Според Иванчик, първите сведения за кимерийската „страна и народ“ са от асирийските клинописи от 714 г. пр.н.е. и те локализират тяхното местопребиваване на север от Урарту, на териториите на дн. „Северна Армения и Южна Грузия“. Това е региона на „страната и народа“ на кимерийците, според асирийските клинописи, а не Приазовието. Наличието на кимерийски топоними на север от Кавказ и в Приазовието, е важно за изследването на кимерийското минало, но не е априорно доказателство, че там са най-старите им обиталища. Така твърди Херодот, но неговите сведения – както казахме – са от V в. пр.н.е., т.е. два века след времето на кимерийската хегемония в Предна и Мала Азия. С други думи кимерийската „страна и народ“ на Омир, не е била на Боспор Кимерийски, а на юг от Кавказ, в един регион, където кимерийците са имали допир с хуритската култура. Ето защо можем да допуснем, че сведението на Омир от „Одисеята“, е заето действително преди 714 г. пр.н.е., вероятно от легенди за Аргонавтите. Страната на кимерийците е била позната не само на колхите, които са били съседи с тая страна, но и на мореплавателите на „Арго“ от запад…Нещо повече, източната част на Черно море от носовете Карамбис и Овнешко чело, е носило името „Кимерийско море“, сведението за което са съхранени до VІІ в. от н.е. На картата на Исидор Севилски (560-636) най-неочаквано откриваме, че една част от Черно море в миналото се е казвала "КИМЕРИЙСКО МОРЕ" (МАRE CIMERICUM). Оказва се, че това не е късно-антична картографска грешка. Павел Орозий (V век) в неговата „История против езичниците” (HISTORIAE ADVERSUM PAGANOS) на няколко места споменава за кимерийско море, разбирайки под последното южната част на Черно море, което стига на север до земите на колхите (лазите). Той пише: „Между

колхите, които са над Кимерийското море и албаните, които живеят на Каспийското море, се издига планината Кавказ.” Новата научна вълна германски и руски кимеролози в последните 30 години изведе в приоритет асирийските сведения за кимерите (Gimir), с което въпросът за историческата достоверност на кимерийците получи Задкавказки, Предно-азиатски и Малоазийски характер. Тази нова научна гледна точка, както пише Иванчик, не отхвърля античните гръцки източници, а предполага тяхното анализиране като вторични, спрямо асирийските, които са съвременни на VІІІ-VІІ в.пр.н.е. (www.helsinki.fi/science/saa/). В статията на немският учен В. Паркер „Какво премълчава Херодот. Бележки относно сведенията за кимерийците при гръцките автори, независимо от Херодот”, се обръща внимание, че при Страбон има архаични йонийски данни за кимерийците, които Херодот не може да не е знаел, но които той по някаква причина премълчава (ancientrome.ru/publik/article.htm). Сведенията на античните извори след Херодот за кимерийците всъщност не го повтарят, а разширяват представата ни за тях и учените са в недоумение защо Херодот ги „замълчава”, фаворизирайки скитите, чиято история, както се оказа, е по-незначителна от тази на кимерийците, що се отнася до присъствието на кимерийци и скити в Предна Азия, Анатолия и Близкия изток? Определено може да се каже, че след 80-те години на ХХ в. редица западни и руски учени (Lanfranchi G.B. Cimmeri // History of the Ancient Near Eastern. Studies. II. Padova, 1990; Kristensen A.K.G. Who were the Cimmerians and where did they come from? København, 1988., така също руският учен А.И.Иванчик - Les Cimmériens au Proche-Orient // Orbis Biblicus et Orientalis. CXXVII. Fribourg, 1993.; изброяването е непълно, но непременно трябва да се спомене и И.Н.Медведская) усилено работят, на основата на асирологията и на археологичните сведения за т.нар. „ранно-скитската култура” в посока на преосмисляне на значението и ролята на кимерийците през VІІІ/VІІ в.в. пр.н.е. Вече е ясно, че няма пречки да се говори за АРХЕОЛОГИЧЕСКА КИМЕРИЙСКА КУЛТУРА, като нещо различно от скитската. Различието се основава на хронологията на присъствието на кимерийци и скити в региона на Предна и Мала Азия, тъй като тя вече е ясна, благодарение на прецизният

прочит на асирийските клинописи. Тоест, не може да се наричат "скитски" паметници към 714 г. пр.н.е., когато се знае, че скити се появяват в региона повече от 50 години по-късно...Тези паметници се наричат вече "кимерийски". А след като са времево по-рано като присъствие, тогава и скитските артефакти от този етап на археологическата култура, е редно да се наричат „кимерийски”... “Ассирийские тексты на протяжении 75 лет, начиная примерно с 714 г. до н.э. фиксируют от Ирана и Закавказья до Малой Азии преимущественно киммерийцев. Скифы упоминаются только в Иране в 670-е гг. до начала восстания. Предположение о скифском вторжении в Иран в 613 г., косвенные свидетельства которого якобы имелись в Хронике Гэдда, и подчинение тогда скифами мидийцев, теперь отклонено (С. Завадский). Дольше всего киммерийское присутствие отмечается источниками на западных рубежах Ассирийского царства. Сорок с лишним лет активные военные действия киммерийцев в этом регионе влияли на политику Ассирии и ее соседей. Уже Асархаддон назвал в списке недружественных ему народов именно киммерийцев. Очевидно, и Библия сохранила память о большем могуществе киммерийцев, назвав Гомера отцом Ашкеназа (Бытие 10:3). В формуле «отец-сын» хронологический смысл не заключен и, очевидно, использовался критерий культурно-политического лидерства, существовавший во второй половине VII в. до н. э. (время составления этого текста - ближе к концу этого века)“ (Медведская, Инна Николаевна. Древний Иран накануне империй (IX - VI вв. до н. э.): история Мидийского царства, 2007; Дисертацията от 2007 г. на И.Н.Медведская, която през 2010 г. бе издадена като книга.)

ИМАЛО ЛИ Е КИМЕРИЙЦИ СЛЕД VІ В. ПР.Н.Е.?

Днес имаме сравнително добри изследвания за кимерийската история до VІ в. пр.н.е., но проблемът за съдбата на кимерийците след VІ в. пр.н.е. отново не е разгледан в светлината на един възможен кимерийско-хунски

синтез. Търсенето на такъв синтез непременно ще постави и въпросът за съответната археологична култура (А. Иванчик historylib.org/historybooks/Askold-I--Ivanchik_Nakanune-kolonizatsii/ ). И така, нека да припомним къде за последно са „изоставени“ от науката кимерийците към VІ в. пр.н.е.? След като почти 100 години преди падането на Асирия под напора на Вавилон и Персия към 609 г., основен неин враг след 714 г. пр.н.е. са именно кимерийците, последните около втората половина на VІІ в. пр.н.е. вече не са хегемон на териториите от Иран до Йония. Ако отсъстваха асирийските клинописи, ние и досега щяхме да вярваме на подвеждащите данни от V в. пр.н.е. на Херодот, че кимерийците са били нещо по-слабо от скитите и са имали само ок. 28 г. присъствие в Анатолия (И.Н.Медведская history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/za_skitskoto_nahluvane_v_p alestina.html). Как обаче да проследим какво става с кимерийците след VІ в. пр.н.е.? Несъмнено те и урартите са претърпяли силен крах по това време. Кимерийците от лидийците, а урартите от Мидия. Съдбата на бундурк, т.е. бун (Ван, Бийан – самоназванието на Урарту) и Gamir/Gimir (самоназванието на кимерийците), е проследима в късно-античното грузинско съчинение „Мокцевай Картлисай“, където срещаме и топонима „Херки“. В това грузинско съчинение, за наша радост, кимерийците са наречени „хони“, което ни дава донякъде шанс да проследим как и кога се появява спрямо кимерийците името „хони“. Но в случая, за нас е по-важно името „Херки“, понеже в един от асирийските надписи, се съобщава за град на кимерийците „Харцала“. „В последните две издания на аналите IT и H, съставени съответно в 640 и 639 години, се съобщава, че кимерийският цар Дугдамми, който се намирал в трудно положение " назад ... се върна в страната си " или " армията си и лагера си, той оттеглил в града Харцала" (местоположение на този град не е известно)“ (И.Н.Медведская, пак там).

В персийско-византийския мирен договор от 562 г., преразказан дословно от Менандър, присъства един непознат на учените термин за проход в Кавказ, който не е Дербент и основателно учените предполагат, че е Дарялския проход над Грузия. Никой обаче друг византийски летописец не е упоменал този проход като Хоруцон. Следователно можем да предположим, че това е персийско название, което явно има много по-древна история и е заето в персийския език от асирийския, където четем за град Харцала . „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата... (Дербенд – бел.ред.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. Санкт Петербург, 1860) И така, очевидно кимерийският древен град Харцала се е намирал на юг от Дарялския проход и е дал и иметоХоруцон на прохода в Кавказ... Грузинският църковен документ „Мокцевай Картлисай“ не знае явно, че „Бундурк” са Урарту (арм. Историк Хоренаци също не знае, че „Баоеан”, който упоменава е Урарту – бел.ред.) и съвсем в духа на библейската генеалогия им преписва, че са библейските йевусейци, коренните жители на Йерусалим преди юдеите. Той съобщава, че Александър Македонски през ІV в. пр.н.е. воювал с тях около Кавказ. „Удивил се Александър и проучил, че те били потомци на йевусейците. Понеже не беше във възможностите му да воюва с тях, царят се отдалечи. Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетеля на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки” (гл. І). Харцала, Херки… Постепенно картината се изяснява. Така стигаме до историята на Партия. Партското царство е доминиращата сила в Иран от края на ІІІ в. пр.н.е. до началото на ІІІ в. от н.е. и контролира обширни територии, включително Месопотамия между 190 г. пр.н.е. и 224 г. от н.е. То е основано и управлявано от династията на Аршакидите.

Партанския цар Фраат (176-171 пр.н.е.) предприема поход към Кавказ преди 171 г. пр.н.е. След това Фраат е онаследен от брат си Митридат (171-138 пр.н.е.). През 1938 г. един от най-добрите изследоветели на партанската история (A POLITICAL HISTORY OF PARTHIA, BY NEILSON C. DEBEVOIS; CHICAGO · ILLINOIS, 1938) дава следните данни : „Скоро Фраат обърна своето оръжие срещу народите , които обитавали горите Елбрус на юг от Каспийското море. В частност, той депортирал мардите и ги преселил в Харакс около Каспийската врата (Дербенд – бел. м.)“ [с.41]. Харцала, Херки, Харакс... Според Debevois, след идването на Митридат на власт през 171 г. пр.н.е. „започнал един от най-значимите периоди на партанската история“ [пак там; с. 41]. Митридат е наследен от сина си Фраат ІІ (138-128 пр.н.е.). През 130 г. пр.н.е. селевкидският владетел Антиох ІІ Сидет (139-129) решава окончателно да се разправи с Партия и превзема вавилонските земи. Много от царете, данъкопладци на партите, изоставят Фраат ІІ, но не и някакъв васал Гимер, чието име е интересно, защото повтаря етнонимът Гимир. През 129 г. пр.н.е. Антиох ІІ Сидет е убит и именно Гимер става фаворит на Фраат ІІ, който му дава да управлява западните земи, а самият Фраат ІІ отива на изток, за да воюва със саките. Очевидно името Гимер не е случайно и е прозвище на кимерийския цар, васал на Фраат ІІ. Защо предполагаме това? Именно този Гимер държи властта на партите над Вавилон и по време на неговото наместничеството през 129 г. пр.н.е. древният град Александрия-Антиохия на Персийския залив е преименуван на… Харакс. През 127 г. пр.н.е. арабите на вожда Гаспаосин воюват срещу Гимер и успяват да превземат Харакс, който става известен като Харакс-Спасино, по името на Гаспаосин, а арабското царство е известно оттук нататък, като Харацена…

За пълководецът Гимер сведения дават Iustin. XLII. 1.3; Posidonius. Hist. XVI, fr. 13 (J. Bd. II A. P. 228 = Athen. Deip. XI. 466). Диодор Сицилийски го нарича погрешно Евемер (Ενήμερος) (Diod. Sic. XXXIV. 21). Дали съществуват ли в летописите някакви сведения обединяващи парти и кимери? Според Манасиевата хроника, древният легендарен египетски цар Сесострис „на хуни прочее дари земята асирийска, а парти назва хуните”. Но хуни не са превземали Асирия или части от нея. Затова пък кимерийци са превземали. Този откъс в Манасиевата хроника се пропуска от изследователите, които твърдят, че името на „хуните” е архаизирано. Възможно е да е така, но все пак в светлината на кимерийско-хунския синтез, откъсът дава допълнителна семантика… Можем да допуснем, че в хрониката на Манасий има архаизиране на името „хуни”. Но все пак, ако има някаква връзка между хуни и кимерийци, тогава значи не сме свидетели само на „екзотично сведение”, а и на някаква историческа логика? Мухамед ибн Хавендшах (1433-1493), известен повече сред арабоезичните историци като „Мирхонд”, е автор на съчинението от 7 тома „Градина на чистотата” (Роузат-ас-сафа фи сират-ил-анбия вел-мулук вел-холаф). В своята книга от 1841 г. „Гюлистан-и Ирам” (вж. изд. Баку., 1991) Аббас-Кули-ага Бакиханов, дава подробни сведения от изворите на Мирхонд от ХV в., упоменавайки и патронима на кимерийците като „Камари”: „Камари, когото наричат още Кемак, бил ловец на зверове, човек с весел нрав. Той се заселил на това място, което впоследствие нарекъл по името на своя по-голям син Булгар, а по-малкия му син, се казвал Партас.” Много интересно сведение, чакащо да му се обърне внимание, при условие, че същото е записано и в“Ориенталска библиотека” на Ербело де Моленвил (1697 г.)? През VІ в. Прокопий Кесарийски дава интересно сведение за миналото на българските племена кутригури и утигури, и това сведение не е без значение за нас, още повече, че е общопризнато, че тези племена са българи.

„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури... (Войната с готите, кн.ІV.5)”.

ВТОРА ГЛАВА

ХУНИ

ЕВРОПЕЙСКИТЕ ХУНИ И ЕЗИКА ИМ

Американския историк Ото Менхен-Хелфен умира през 1969 г. Няколко дни преди кончината си той предоставя на издателството на Калифорнийският университет своя ръкопис „Светът на хуните”. Текстът е издаден през 1973 г. Монографията The World of the Huns: Studies in Their History and Culture е издържана изцяло в академичен стил, тя е необходим за всеки исторически факултет лекционен справочен материал по късно-антична история. Всъщност, американският хунолог е известен още от 50-те години на ХХ в. със статиите си за европейските хуни (O. Maenchen-Helfen. The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22. The legend of origine of the Huns. Vol 22; Byzantion, 1945.), в които оборва техният средно-азиатски произход от монглоидите хсионг-ну. През 1960 г. (ВДИ,4) съветския историк Л.Н.Гумильов решава да се противопостави на възраженията от 50-те години на ХХ век на американския изследовател Ото Менхен-Хелфън, който е посочил, на основа на археология и етнография, че въпроса за произхода на европейските хуни все още не е окончателно решен в историческото познание. В своята статия (Некоторые вопросы истории хуннов; В: журнале Вестник древней истории, 1960, №4). Гумильов си поставя за цел да защити хипотезата от 1900 г. на руския учен Иностранцев за това, че средно-азиатския народ „хсионг-ну” (Hsiong-nu) и европейските хуни (Huns) са един и същ етнос. За целта Гумильов изфабрикува идеята за т. нар. „конен отряд” хсионг-ну (”хун - ну”, „сюну” на руски), който избягал от хсиенг-пи (”сянбийци” на руски) и стигнал до Волга. Там те си взели жени и по логиката на „пасионарната теория” на Гумильов били създали за два века нов народ – „гуны” (европейските хуни). В своята посмъртна монография (Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press) от 1973 г. Ото Менхен-Хелфън в гл. Х (”Ранните хуни в Източна Европа” http://history.rodenkrai.com/) намира начин да отговори на съветския историк: „Л.Н.Гумильов (ВДИ 1960,4,123-125) отива най-далече в изводите си (…) В 155 г. под натиска на хсионг-пи (сянбийци в речника на Гумильов – бел.м.), хсионг-ну (хун-ну в речника на Гумильов-бел.м.) побягнали от Тарабаг на запад. В 160 г. те вече били на Волга. При други обстоятелства /от тяхната история – бел.м./ хсионг-ну са се преселвали с покъщина, но сега те

преодолели без нея 2600 км за две или три години. Постоянно воювайки с преследващите ги хсионг-пи те не смогли да вземат със себе си деца, жени и стари хора. Те продължили да бягат на запад от изгрев до залез слънце дотогава, докато техния враг най-накрая ги изоставил. Само най-издръжливите оживели в отчаяното бягство. Мъртвите тела на хунските жени били разпръснати по цяла Средна Азия. В тези хиляда дни на преход, всички видове висока социална организация били разрушени, всички прекрасни културни достижения на миналото били изгубени. На р. Волга воините хсионг-ну били длъжни да намерят жени от чужди народи. Хсионг-ну се превърнали в „гуны”. Това наистина е чудесна история, само където още по-чудесна се явява елементарната грешка в смятането: 2600 км разделени на 1000 дни не е 26 км на ден преход, както пише Гумильов, а 2,6 км. Дистанция, която не би била трудна даже за бременните хунски жени.” В същата Х глава от своята монография Хелфен обръща внимание, че най-ранното автентично сведение за хуни по северното Черноморие е това на географът Птолемей от ІІ в. от н.е. Хелфен пише, че тези хуни от ІІ в. не са тюркоезични и водят произхода си от българите (уногундури), според него. „Тюрколозите навярно откриват тюрки навсякъде, германските учени откриват германи на невероятни места. Убеден в това, че протобългарите говорят на тюркски, Nemeth предложил привлекателна тюркска етимология на Аспарух; друг тюрколог обяснил името по своему, очевидно не по убедително. Днес нещата се изясниха, че Аспарух се явява иранско име (…). Това, че хуните са включвали тюрко-езични племена може да бъде прието като установен факт, единствено, ако по-голямото количество лични и племенни имена на хуните са несъмнено тюркски. В случая, така както думата orfevre е французка, goldsmith – английска, а Goldschmied – немска, едно такова тюркско име е *alp-il-čur (Хелфен, глава ІХ. Език).“ Що се отнася до племето „алпидзури“ (*alp-il-čur), за което Хелфен е категоричен, че името му е тюркско, той все пак отбелязва: “ Αμίλζουροι, Ιτμαροι, Τούνσουρες и Βοϊσκοι при Приск Панийски, се явяват при Йордан като Алпидзури, Алкилдзури, Итимари, Тункарси и Боиски (гл. ІХ)“. Хелфен няма обяснение защо при Приск отсъства името „алпидзури“ и там имаме „амилдзури“. Въпреки, че като цяло е критичен към готския историк Йордан,

Хелфен не допуска, че Йордан може и съзнателно да е подменил Αμίλζουροι, виждайки в това име родът на Теодорих Велики, т.е. Амалите (?). Хелфен предпочита в случая да се довери на руския учен Крашенинников от 1915 г., според когото текста при Приск, е съдържал името „алпидзури“. Това становище е неловко от научна гледна точка, при условие, че все пак има съхранен препис от Приск от Х в., където четем „амилдзури“ и нямаме никакви основания да смятаме, че писците на Константин Багрянородни са имали мотив за подмяна на името, докато при Йордан такъв мотив има: името на тези „амилдзури“ сякаш са едно и също с името на царски род на Амалите при остроготите (?). Само ще допълня, че по времето, когато Йордан пише своята история, т.е към средата на VІ в. (551 г.), вече наистина има тюрко-езични племена и вероятно „Алпидзури“. Освен това, не друг, а именно Йордан пише, че готите са заели много хунски думи в езика си, така както латинците са заели от гърците. Като гледам немският не е наполовина тюркски, а числото на гръцките заемки в латинските езици, е потресаващо. Това за сетен път повдига въпросът: тюрко-езични ли са били хуните или все още си живеем в един мит, наложен в науката априори през ХІХ и ХХ в.в.?

ХУНСКАТА ПИСМЕНОСТ ОТ VІ В.

През 555 година сироезичният летописец Псевдо-Захарий Ритор дава сведение, почерпено от очевидци, че хуните на Боспор имат писмен език, с който са преведени части от Светото Писание. През 555 г. Псевдо-Захарий Ритор се среща с двама сирийци, върнали се от Боспор. Срещата им е в региона на гр. Амид при р. Тигър. Единият се казвал Тома, а другият – Йоан. Последният по времето на срещата, е епископ в манастира Бет-Айшахун в околностите на гр. Амид. Двамата разказват на Псевдо-Захарий Ритор следната история, която е част от тяхната биография.

„След като пленените били отведени от [земята] на ромеите и откарани при хуните, те (става дума не за цялата диаспора, а за тези двамата - бел.ред.) останали в тяхната земя 34 години.” За какво точно иде реч? През януари 503 година персийският цар Кавад напада Византия, с помощта на отпуснатата му от хунския цар през 499 година „голяма войска” (Прокопий Кесарийски, Йешу Стилит) хуни-ефталит. Тези предкавказки воини (Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Бар Ебрей) в периода 503-504 години превземат много византийски градове в региона на реките Тигър и Ефрат в полза на Персия, между които е и град Амид (= Диарбекир). Амид е град от прословутото някога първо християнско царство Осроен на династията на Авгар (ІІ в. от н.е.). По-късно през ІІІ в. от н.е. попада под властта на Римската империя. През ІV в. и през V в. градът е сироезичен християнски теологичен, книжовен и граматичен център на Византия, наред с Едеса и Антиохия. От сирийската хроника на Йешу Стилит (писана към 517 г.) научаваме, че от региона на Едеса персийският шахиншах Кавад е взел през 503 г. „18 500” пленници. Те са изпратени във вътрешността на Персия. Според летописецът Йешу Стилит, пленниците от региона на Амид са не по-малко. Тяхната съдба обаче е особено интересна, понеже Кавад решава да изпрати последните на хунския цар в Боспор (Псевдо-Захарий Ритор, Прокопий Кесарийски), от благодарност за отпуснатата войска, а и защото този цар му е тъст (Йешу Стилит). Сирийците пленници основават в Боспор колония, практикуват християнството, развиват търговията и занаятите. Те донасят в Приазовието много културни и строителни умения. Според Псевдо-Захарий Ритор, по това време била създадена писменост за хунския език и са направени преводи на „Светото Писание на хунски език”. Има резон да бъде потърсена силна държава на българите след 465 г. в региона на Боспор, Приазовието и Предкавказието. През 555 г. Псевдо-Захарий Ритор изрично упоменава, че българите имат градове в Предкавказието. Очевидно столицата им е била гр. Боспор (дн. Керч), защото

Прокопий пише, че след 465 г. той станал „хунски град”. Явно е бил град на хуните-утигури, т.е. на българите, понеже през 528 г. Юстиниан І се опитва да сложи своето протеже утигурът Грод за владетел на хуните именно там. Изглежда и преди този епизод, Боспор е столица на упоменатата в хрониката на Теофан и в летописът на Никифор (ІХ в.) – „стара Велика България”, защото през 524 г. Юстин І изпраща своя специален пратеник Проб да се срещне с хунския цар именно в Боспор и да го подкупи да нападне на юг от Кавказ, за да помогне на грузинците. Проб разказал на връщане на императора за християните-сирийци, живеещи на Боспор и Юстин І наредил от близките византийски градове (явно от Херсон – бел.ред.), да им бъде изпратен керван с храни и свещенни пособия (Псевдо-Захарий Ритор). През това време сирийците „си взимали там жени, имали деца”. Йоан, епископа на манастира Бет-Айшахун, разказва на Псевдо-Захарий Ритор през 555 г., че през това време християнската колония имала и епископи, те идвали от аранската митрополия. Седем години преди да си тръгнат Йоан и Тома към Амид, т. е. в срока на тези общо 34 години на тяхното пребиваване на Боспор, дошъл епископ Кардост. Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел, дошъл от Аран през Кавказ, покръстил „много хуни” и - най-важното - по време на неговото епископство в сирийската диаспора, се извършил превод на „Св. Писание на хунски език”. Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20 години назад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископ Йоан). Сирийските пленници са отведени след януари 503 година. Като прибавим 34 години пребиваване на Боспор на Тома и Йоан, в които влиза и седемгодишната мисия на Кардост, се оказва 537 година, т. е. действително около 20 години назад от 555 г. Ще рече, точният период на създаването (или на приспособяването-N.B.) на писменост за хунския език, т.е. за кимерийския език на утигурите, и преводи чрез него на части от Светото Писание, е между 530 г. и 537 г. Коя е тази писменост от началото на VІ в.? Че тя е няколко века преди създаването в началото на VІІІ в. на орхонските тюркски руни, е ясно, но можем ли да осветлим събитията около тази писменост?

От разказа става ясно, че създаването на хунска писменост се свързва едва с времето, когато в сирийската диаспора на Боспор (а тя е от 503 г.) идва аранския епископ Кардост (530 г.). В този случай, понеже от началото на V в. араните, т.е. кавказките албанци, имат създадена писменост, е реално да се предположи, че всъщност лично Кардост или сирийци-християни от неговото обкръжение, са приспособили албанската писменост към хуно-българския език, под ръководството на епископа? Вероятността да става дума за приспособяване на чужда писменост към хуно-българския език, се подкрепя и от факта, че ако става дума за създаване, а не за приспособяване, няма как да не се величае името на създателя, а двамата сирийци Тома и Йоан в разговор с Псевдо-Захарий Ритор не биха пропуснали името на този свят човек. Такова обаче няма, а се славослови името на аранския епископ, но като епископ и покръстител на определени хуни, а не като създател на писменост. И все пак, най-знаменателното, която разказват Тома и Йоан е, че са направени преводи на „Светото Писание на хунски език”. Кавказко-албанската писменост се появява около 422 г., когато християнството става официална религия в държавата (албанския цар Урнайр приема християнството още в началото на ІV в.). По това време талантливият арменски учен Месроп Маштоц, след среща с албанския свещенник Вениамин, създал албанския алфавит (Арм. история на Корюн, 1962: 105–106). Биват създадени много богослужебни текстове на тази писменост, преводи на Св. Писания и литургични служебници. В началото на VІІІ в. региона на Армения и Кавказка Албания попада под властта на арабския халифат и представител за всички християни става само арменската църквата, така както след падането на Балканите от османците, тази роля поема гръцката патриаршия. Албанската църква загубва независимостта си, богослужението се води на арменски, престанали да се преписват и пишат книги на албански (т.е. на удински, може да срещнете и следните термини за тази писменост: агвански, алуанк, арански ). Създадените в периода V-VІІ в.в. книги с албанската писменост били унищожени от арменската църква, като голяма част от тях били използвани за палипсести. В някои стари арменски книги бяха намерени през ХХ в. листове с кавказко-албанската азбука, открити бяха и няколко надписа, но достатъчно голям текст, който да бъде проучен и да се докаже какъв е бил все пак езика на

кавказките албанци, липсваше до 2009 г. Днес вече знаем, че това е бил историческия език на удините, населението чиито корени учените търсят чак в древните кутии от ХХІV в. пр.н.е. През кимерийската епоха от VІІ в. пр.н.е. кутиите/уди са поданици на кимерийският цар Дугдам, както пишат асирийските клинописи. По-късно удини са хората, които са били жители не само на арменския гавар Утик, но и на държавата Кавказка Албания, при все че е имало и други племенни групи, говорещи езици от нахско-дагестанската група. След създаването на хунския съюз от кимеро-българите, името на удините (улдин, ултинзури) е било прозвище на българите в Хунската империя. Прозвище свързано с древните кимерийски земи. През 1975 г. по време на ремонт в Синайският манастир „Св. Екатерина“, е открита тайна килия под олтара на църквата Св. Георги, където монасите намират и над 1100 манускрипта, с които попълват старото книгохранилище. Между новата находка имало и 142 грузински кодекса на пергамент, като 9 от тях били палимпсести, т.е. грузинския текст е писан върху по-стар. Два от тези палимпсести, след щателна обработка, се оказало че в ниския слой са били писани с албанско писмо. Основната заслуга за откритието е на грузинския учен Заза Алексидзе, а през 2009 г. международен екип от учени издава текстовете в Белгия, като книгата съдържа евангелие от Йоан и литургии, но основната й заслуга е щателна лингвистична обработка и дешифриране на езика и неговата граматика. Има исторически извори от началото на VІ в. за хунска писменост (Псевдо-Захарий Ритор), на която е превеждано Св. Писание. То със сигурност не е превеждано на тюркски руни? След 2009 г. окончателно бе дешифрирано аранското (агванското, удинското, кавказко-албанското) писмо. От Аран идва в първата половина на VІ в. епископ Кардост на Боспор Кимерийски и покръства там доста хуни. Напълно вероятно е точно това писмо, тази писменост, да е била приспособена към кимерийско-хунския, т.е. утигурския (българския) език. И това не би било прецедент, напр. урартите пишат с асирийски клинописи на своя си урартски език и т.н.

Към 860 г. (според Асемани доста по-рано, към 848 г.) Св. Кирил, по време на своята хазарска мисия, е бил подпомаган от „двама самаряни” в гр. Херсон (дн. Севастопол), както става ясно от житието му. Самаряните са арамейско говорещи сирийци. Те са имали книги на иврит и на арамейски, и тях е чел Св. Кирил. Но освен тези книги, самаряните са запознали Св.Кирил и с християнски преводи на Св. Писание на „роски писмена”. Алфабетът бил, според Св. Кирил, без вокали, което ще рече, че е близък до сирийското писмо. Тази писменост очевидно е „роски писмена“, защото е на територията на Дороската митрополия в Крим. Дали тези свещенни текстове, които е държал Св. Кирил в ръцете си, са спомен от „Светото писание на хунски език“?

ХУНОФОБИЯ

Не бива да мразим истинската си българска история, а да научим колко изкривен образ е създаден за късно-античните хуно-българи в просвещенско-модерната историческа наука и как „белите полета” в хунологията (да не се бърка със сюнологията) деформират изобщо историческите представи за древнобългарската история. Миналото на хуно-българите е прикрепено през ХVІІІ в. към изучаването на Римската история през ІV и V векове. Същото може да се каже и за миналото на готите, но тяхната късно-антична история се обособява в отделен научен проблем и се фаворизира като национално древно минало на германската държава. Обща заслуга на германската и руската исторически школи, е въпросът за късно-античните хуни да бъде вкаран в една абстрактна формула, наречена „велико преселение на народите”. Тя априори вменява, само на ниво мнение, че хуните имат своята прародина в Средна Азия и са тъждествени с Hsiong-nu

(хсионг-ну), за които китайските историци дават сведение до І в. от н.е. През ХVІІІ в. Гибон определено мисли така и причислява предците на атиловите хуни към монглоидите от Жълтата река и Ордос Hsiong-nu. Все пак модерната историческа наука в Западна Европа през ХХ в., във връзка с критичният метод, изоставя тази хипотеза-мнение, предвид нейната несъстоятелност и липсата на археологически данни за велико преселение през ІV в. чак от Средна Азия в Европа. Но в Русия не е така. Изоставеното в западна Европа просвещенско мнение за идентичност между европейските Huns и монглоидите Hsiong-nu, процъфтява от 1900 г. в Русия, когато руският учен Иностранцев се заема да превърне германското мнение в научна доктрина. За съжаление в първата четвърт на ХХ в. забележителният български учен проф. Златарски, е под влияние на тази руска доктрина и дава грешна представа за произхода на хуно-българите от средно-азиатските хсионг-ну. Руската историческа наука през ХХ в. не разработва самостойно въпросите на хунологията, а просто превръща последната в придатък на сюнологията. Така въпросите около късно-античното хунско минало, което е спорадично експлицирано през ХVІІІ в. и ХІХ в., покрай изучаването на римско-византийската история, през началото на ХХ в. е прехвърлено от руската наука като придатък към изучаването на сюнологията в Средна Азия. Руската имперска наука в началото на ХХ в. в лицето на Иностранцев, Бернщайн и т.н., тотално отхвърля предкавказкият произход на хуните, който е отбелязан от всички късно-антични летописци. Дали това е случайно или има нещо общо с руските имперски амбиции в Кавказ след средата на ХІХ в., не е наша тема тук. Все пак, имайки предвид, че потискането на паметта за предкавказкият произход на хуните не е единично явление в руската историческа наука, където до края на ХХ в. не се разработваше волжко-българското минало на една държава, съществувала няколко века през Средновековието (Х-ХІІІ в.в.), може да бъде допуснато, че въпросите са повече субективни, отколкото обективни.

ХУНИТЕ НЕ ИЗЧЕЗВАТ СЛЕД СРЕДАТА НА V В.

В учебните помагала по късно-античната и средновековната история на Европа се е наложила идеята, че пост-атилови хуни са изчезнали от битието само около 18 г. (!?) след пика на европейската хунска история през 452 г., когато те превземат цяла северна Италия. Отъждествяването пък в летописите на хуни и българи, според някои изследователи не било въпрос на идентичност, а маниер и стил на писане на византийските автори, които използвали израза „хуни”, така както преди използвали израза „скити”, т.е. в едно обобщено значение за варвари, чужденци. Менандър от VІ в. обаче посочва, че през 562 г. Петър Ибер от името на император Юстиниан І (527-565) сключва 50 годишен мирен договор с Персия, в който като първа клауза е поето задължение от страна на Персия да не пропуска от Предкавказието хуни в сирийските земи на Византия. Дори да допуснем, че някои византийски хронисти употребяват името „хуни” в обобщено значение, едва ли можем да се съгласим, че в междудържавен договор за мир между Персия и Византия, който Менандър е преписал добросъвестно за поколенията, предкавказките врагове на Византия са наречени „хуни” само... като ефимизъм на варвари? Напротив, от текста става ясно, че се разграничават понятията за хуни и варвари: „Ще покажем какво е съдържал договорът за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата...(Дербенд – бел. ред.)”. (Менандр Византиец., фр. 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860). Името на Дарялския проход на Кавказ като „ХАРЦАЛА” може да се срещне още в асирийските клинописи.

КОИ СА ХАЗАРИТЕ?

Около 463 г. аварите нападат чувашо-езични племена, известни по-късно с името „савири“ и ги прогонват на запад от Волга. Действието се развива в източната част на Хунската империя и византийският съвременник летописец от V в. Приск Панийски пише, че българите са воювали с аварите, във връзка с тази агресия. Очевидно, както ще стане ясно след малко, българите са направили най-малко четири неща: 1) усмирили са агресията на чувашо-езиковите племена към няколко хунски племена; 2) дали са им българското име „савири“; 3) направили са ги свои поданици; 4) спрели са агресията на аварите от изток. Името на „българите“ (Βούλγαροι) обаче през Х в., когато части от осемтомната история на Приск са преписвани за нуждите на сборник, поръчан от Константин Багрянородни, е отпаднало. Това обезличаване на името „българи“ от летописа от V в. на Приск, е направено очевидно по заръка на Константин Багрянородни, който в своята книга „За устройство на империята“ пише с омраза към българите, бичува предшественика си за женитбата на дъщеря му с българския цар Петър и не пише почти нищо за произхода на българите, на фона на обилните сведения за други народи. Осемтомната история на Приск не е съхранена, а откъси от нея са поместени в два раздела (титули) на сборника от Х в., за които стана дума. Единият е бил титул 27, който е бил посветен на категорията „посолства от страна на римляните към народите”. Други части от историята на Приск за нуждите на сборника на Константин Багрянородни през Х в., са вкарани в категорията „посолства на народите към римляните”, която по предположение на Нибур е била титул 26 или 28. Фрагментът, за който стана дума е 30: „По

това време (ок. 463 г.) към източните римляни изпратили посолства сарагурите, урогите и оногурите, племена изселили се от родната земя заради враждебното нашествие на сабирите, изгонени от аварите понеже те сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и воювайки с тях в много битки покорили това племе и дошли при римляните, желаейки да получат тяхната благосклонност. Императорът и неговите приближени ги поласкали и им дали подаръци преди да ги изпратят обратно.“ За щастие в енциклопедичния сборник „Суда“ от Х в. в параграфа „Авари“ ( Άβαpις) съставителя е използвал същият текст на Приск Панийски и от сравняването на двата ни става ясно, че блюдолизците на Константин Багрянородни са видоизменили Присковият текст, за да е угоден за т.нар. от учените категория на сборника на Багрянородни „посолства на народите към римляните”, а името на българите е пропуснато. В `Свидас` под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν• περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По

този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя.” Според волжко-българските легенди, съхранени в компилацията „Барадж тарих“ (ХІІІ в.), при българите името Сувар/савир имало теофорно значение (Бог Сувар, Сурва, Кубар), а в ежедневната реч имало и значение „приятели“. Името „Савир/Сувар“ е известно сред хуните много преди 463 г., така напр. един от охранителите хуни на византийския префект Евтропий след 395 г. се казва Сувармахи. За него пише Евнапий във фр.77 : „Сувармахи (Σuβαρμάχιος), началника на телохранителите, повече от който и да е, бил верен на Евтропий“. Имаме и алан с име „Савар“. Древността на името „субар“ произхожда още от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., когато акадци и шумери са наричали страната на хуритите именно „Субар“. Навярно причината за това име на хурито-митаните, е теофорна. През ХІІ век от н.е. еврейският учен Маймонид, (1135-1204) в своята книга „Пътеводителя на колебаещите се”, съобщава, че когато Авраам живеел в Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическото божество „Sabier” (т. е. Субар). Под формата „Куар“ това божество е засвидетелствувано в урартския пантеон към VІІІ в. пр.н.е., заедно с бог Халди/Коледа, а арменският късно-античен летописец Мовсес Калакантуаци (VII или X вв.) дава интересното сведение в летописа си „Историята на Алуянк“ (това е областта Утик, откъдето е и родното село Каланкатуйк на летописеца) , че хуните почитат „бог Куар“. И така, чувашо-езиковите родове, под екзоетнонима „савири“, са приети в хуно-българската държава на Ирник и през VІ в. византийските летописци ги упоменават вече не само като „савири“, но и като „хуни-савири“ (Агатий). Савирите са настанени от българите в старите земи на Берсилия, т.е. в азиатска Сарматия и те са на разположение на българският владетел. Така напр., когато през 514/515 г.г. българи подпомагат бунта на ромееца Виталиан във Византия, хуните-савири нападат Византия по източните граници в

координация с българите (Теофан). "Язык хазар, подобно языку болгар, был непонятен для остальных турок..." , пише в началото на ХХ акад. В.В. Бартольд (Тюрки, Алматы, 1998, с. 50), който допуска, че този език е чувашкия. По същото време В. Минорски от Англия пише: „Езикът на волжките българи, от който на нашето внимание има само няколко късни надгробни надписи, е бил по всяка вероятност родствен със съвременния чувашки, който е особен и наистина различен от другите представители на тюркското езиково семейство (...). Разбира се, съвременните чуваши – това са само малка част от древните българи, голяма част от последните е била отюречена. Тази отюречена част от старите българи вероятно може да се проследи сред т.нар. „волжки татари”” (Коментари към § 51., Hudud al-Alam. The Regions of the World. A Persian Geography 372 A. H. - 982 A. D./Tr. and expl. by V. Minorsky ). И така, след 463 г. сред българите навлиза и чувашо-езичие, така както след средата на VІ в. навлиза и тюрко-езичие, предвид на общата държава, която правят през 568 г. в Панония българи и авари-тюрки. Въпросът какъв е бил тогава българският език до V в. и след това, независимо, че този български език е бил в средищност преди и след V в. на гото-езични, латино-езични, гръко-езични, чувашо-езични, тюрко-езични, славяно-езични и т.н., е актуален въпрос и днес. Арабоезичният географ, пътешественик и историк от Х в. ал-Мас`уди (творил между 943 и 947 г.г.) посочва, че старото име на хазарите (по персийски са наричани „kazaran“) било „sabir“. Подобно сведение дава и еврейската книга от Х в. „Йосипон”. Хазаролозите (Бартолд, Новоселцев) са склонни да приемает, че именно савирите, приети след 463 г. от хуно-българите, са хазарите. Към 565 г. тюркските орди на ябгу Истеми завладяват създадената през 465 г. „древна Велика България“ на Ирник и българи и савири (името `хазар` идва от името gar` гора, но с характерната чувашка ротация r-z, gaz`ar ) са под тюркско иго до 629 г., когато Орган и Кубрат освобождават Велика България. Четиридесет години по-късно, т.е. през 669 г., възползвайки се от враждата в управляващата българска династия след смъртта на Кубрат през

660 г., савирите/хазари, с помощта на каганатските тюрки, извършват преврат и смъкват престолонаследникът Бат-Боян, превръщайки го във васал (тудун) и „данъкоплатец“ (Теофан, Никифор). Савирите/хазари, които са български поданици, успяват за първи път от 463 г. да наложат собствен династ, който е носил първоначално титлата на българите „sar” (Шехтер), а след това титлата на каганатските тюрки „каган”.

ИРНИК И ИЗТОКА

През 455 г. гепидите убиват първородният син на Атила край р. Недао в Панония. Така започва краха на великата Хуно-българска империя. Другите двама сина на Атила – Денгиз и най-малкият Ернак, са отблъснати от готите в Малка Скития, дн. Добруджа. Това сведение дава готският историк Йордан през VІ в. През същият век Прокопий Кесарийски пише, че българите-утигури, заедно със „своя владетел“ се върнали на Дон. Имайки предвид, че през 469 г. вторият атилов син Денгиз е убит край Дунав, изследователите определят, че именно третият атилов син Ернак, е владетеля на върналите се на изток българи-утигури към 467 г. (Бъри, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Артамонов, Мюсе). През 1930 г. Стивън Рънсиман пише: „Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”. Защо Рънсиман смята, че дейността на Ернак, третият син на Атила, не е била насочена на запад? Просто изворите са категорични: след смъртта на Денгиз през 469 г., всъщност никой от хуно-българите не притеснява Византия и едва император Зенон ги кани отново в Мизия към 485 г. Ернак е забравен от историческата мисъл, просто защото не е водил войни за завладяването на Запада. А точно той след 465 г. съхранява

източните земи на Хунската империя около Приазовието и Предкавказието, трансформирайки ги в „древна Велика България“. Тъжно е, че нито един български историк не се заинтригува от въпроса: за какви „местни войни“ на Ернак съобщава Приск Панийски и не биха ли могли да се намерят сведения за тях ? „Глава36. По това време пристигнало от синовете на Атила до император Лъв посолство, чиято цел била да разясни причините за съществуващите по-рано разногласия и да утвърди, че трябва да се сключи мир и на основата на старите обичаи да се възстанови търговския обмен на Истър (Дунав – бел.ред.) с римляните и те да предлагат свои стоки и да има взаимен оборот. Пристигналото с тази цел посолство се върнало без успех, защото императорът не искал хуните, причинили толкова много вреда на земята му, да се ползват от римските търговски услуги. Синовете на Атила, когато получили чрез посолството този отговор, се скарали помежду си: Денгиз при неуспешното завръщане на посолството решил да поднови войната с римляните, а Ернак се отказал от участие в нея, понеже бил зает от местни войни... „[Exc de leg., р. 44 Par., 160—161 .Nieb]. С кого воюва на изток Ернак ? Най-значима опасност представляват по това време савирите, които са притеснени от тюрките-авари. Савирите мигрират на запад, като минават Волга и по северния каспийски бряг навлизат в териториите на хунската империя. Но българите на Ирник не воюват със савирите, а с аварите. Тоест, можем да допуснем, че савирите, подгонени от аварите, са искали помощ от българите. Така пише и в Свидас, в главата за аварите. Свидас (на гръцки: Σουΐδας) или по-правилно Суда (на гръцки: Σο ῦδα) е обемиста византийска гръцка историческа енциклопедия от 10 век. Тя е енциклопедичен лексикон с 30 000 статии, много от които черпят от древни източници, които по-късно са загубени. Името „Суда“ идва от византийската гръцка дума суда, означаваща „крепост“ или „укрепление“. Алтернативното име „Свидас“ произлиза от грешка на Евстатий, който взема заглавието за собственото име на автора. В Свидас под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν· περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже

68 сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя.”

Оказва се, че данни за военни действия на Изток от пост-атиловите хуно-българи, има и в грузинското житие от V в. „Мъченичеството на Шушаник”, чийто автор е свещеник Яков Цуртавели. Още през 467 година, както става ясно от грузинското житие от V в. „Мъченичеството на Шушаник” на свещенник Яков Цуртавели, грузинският васал на Персия Вараскен е повикан в столицата Ктезифон от персийския цар Пероз (459 - 484) и получава заповед да отблъсне появилите се около Дарялския и Дербентския проход в Кавказ хуни. „Това беше през осмата година на персийският цар”, пише Яков Цуртавели. Вараскен решава да предприеме поход, казвайки преди тръгване на Яков Цуртавели: „Известно ти е, свещенико, че отивам на война с хуните” (VІІ). По-късно същият Вараскен посещава и Дербенд. „Скоро той се отправи към Чор” (Х). Тоест, очевидно първото появяване на пост-атиловите хуни към 467 г. е при Дарялският проход над Иберия. Но проблеми явно има и при Чор (Дербенд). Това са два извора, които дават отговор на въпроса къде е бил Ирник след 467 г. и защо не успява да окаже помощ на войната на брат си Денгиз през 469 г., когато, както пише летописецът от V в. Приск Панийски, „Ернак се отказал от участие в нея, понеже бил зает от местни войни... „[Exc de leg., р. 44 Par., 160—161 .Nieb].“ Според "Именникът на българските канове" именно Ирник, третият син на Атила, създава след 465 г. "древна Велика България".

ВОЮВА ЛИ ИРНИК С ПЕРСИЯ ПРЕЗ 484 г.?

В своята история от 1762 г. Паисий пише, че е съществувал български цар, който е превзел Персия. „Гърците от завист го нарекли Хасан, Касан... Той превзел Армения и Мидия. Те били отначало две царства – армени и миди...Нарекли го... пръв български цар.” (Паисий Хилендарски „История славянобългарска”, С., 1998, с. с. 177, 178). Кой е този „пръв български цар” и откъде Паисий заема сведението си за него? Защо нито един български изследовател не е обърнал внимание на това съобщение на Паисий? Всеизвестно е, че до 387 г. Армения е била отделно царство, след което византийци и перси си поделят територията й. В някои източници окупираните части на Армения от Персия, са известни като „Персоармения“. Персия анексира и Грузия и границата й на северозапад стига до кавказките проходи Дербент и Дарял. Късно-античните гръкоезични историци, за да демонстрират ерудиция и висок стил, много често наричат сасанидска Персия (от ІІІ в. от н.е. до средата на VІІ в.) – Мидия. Независимо, че Мидия като държава залязва през 559 г. пр.н.е. с възкачването на Кир, който поставя началото на ахеменидска Персия, в очите на късно-античните историци Мидия, ахеменидска Персия, Партия и сасанидска Персия са на едни и същи територии, ето защо съвсем витиевато Приск Панийски през V в. нарича шахиншаха на Персия Пероз (459-484) – „партски цар”. „Армения и Мидия” в текста на Паисий е просто синоним на Персия. Паисий заема сведението за български цар, който завоювал Персия, от историята от 1601 г. на добровнишкият историк Мавро Орбини. Орбини първи се докосва до някакъв източник, от който научава за български цар, чието име било „Касан” (с.62). Орбини веднага решава, че той е „неправилно наричан от гърците” (с.61, 62) така и го прекръства на „Ясен Велики” (с.61). Орбини пише: „Той тръгнал срещу Гвалд Втори, арабски халиф, победил го и съсякал двадесет хиляди араби. И възвръщайки си към царството Армения и Медия, заслужено получил от император Лъв името

цар” (с.62). Хронологично този Касан (Ясен) е вместен от Орбини след Тервел, изключително прочут на запад с битката си срещу арабите край Константинопол през 717/718 г. Сиреч, Мавро Орбини просто е нагодил „Касан” към анти-арабската военна политика на Тервел. И все пак, по-важното е друго. Около времето на „император Лъв” (ако това е Лъв І) „Армения и Медия” (т.е. Персоармения и Персия) са действително превзети през 484 г. А името „Гвалд” (с.62), което Орбини е превърнал в несъществуващ арабски халиф, учудващо съвпада с името „Кавад” (488-496/499-531), сина на победеният персийски шахиншах Пероз (459-484). Но Кавад и Пероз, както и Лъв І, са исторически фигури от V в., а не от VІІІ в.? Още Шарл Дюканж се усъмнява в съобщението на Мавро Орбини: „Азанер (така пък той нарича Ясен, Касан – бел.ред.) наследил баща си Тервел; ако е истина това, което разказва Мавро Орбини” (с.34) Паисий Хилендарски през 1762 г. в своята „История славянобългарска” компилира от Мавро Орбини. Паисий нарича този владетел „ пръв български цар” (с.178) и смята, че гърците „ от завист го нарекли Хасан, Касан” (с. 177). Той го именува „Асен Велики” и „Асен Първи” (с. 177). Освен това „Гвалд” (Орбини) при Паисий става „Кафила” (с.177), а „император Лъв” (Орбини) е модифициран от Паисий на „Лъв Исавър” (с.177). С развитието на историческата наука се изяснява, че Тервел не е наследен от Касан (Ясен, Азанер, Асен) и сведенията за този „първи български цар” при Мавро Орбини и Паисий Хилендарски потъват в забрава. Никой не си задава въпросът какво може да се крие зад тази информация. Произходът на името „Касан” при Орбини и Паисий, което съществува и в запазените откъси от волжко-българския ръкопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” (виж „Джагфар тарих”, С., 1995), трябва да бъде търсен в името (топоним) „Гар" и в персийският афикс (окончание) „ан, ен”. В чувашкият език, приносител на който в Предкавказието са очевидно савирите от V в. (по-късните „хазари”), е съхранена ротацията r-z, вследствие на което „Гар” е

ротирано в „Газ” и оттук води произхода си, както Касан (Орбини, Паисий) и Газан (Барадж тарих), така и патронима „Хазар”, който не случайно през Х в. хазарският цар Йосиф редопоставя като произход до патронима „Българ”, в кореспонденция си с андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут... И все пак откъде през 1601 г. дубровнишкият историк Мавро Орбини, който пише първата сериозна историческа хронология на българите след Ренесанса (която има обем от „77 печатни страници, от 397 до 474” в монографията му „Царството на славяните”), е заел сведението за този български цар? За да състави своя труд основно Мавро Орбини ползва библиотеката на дука Д`Урбино в италианския гр. Пезаро. Град Пезаро, заедно с Равена и още три града, е формирал прочутият в средновековието „Равенски Пентаполис”. От Теофан знаем, че точно там се бил заселил един от петте сина на Кубрат с хората му. Според историците, това е Алцек, за който пише през VІІІ в. Павел Дякон в своята „Лангобардска история”. Българите на Алцек се заселили в Италия. Дякон пише само, че по неизвестни причини се отделили от своите и дошли. Той твърди, че лангобардския крал Гримоалд (662-671) ги поселил в Кампания, около дн. гр. Неапол. До Беневент. Гръцките историци от ІХ в. Теофан и Никифор не споменават името на владетеля на българите Алцек, но твърдят, че кубратов син отишъл в Равенския Пентаполис. Всъщност, особено противоречие между данните на Павел Дякон и Теофан/Никифор, няма. Напротив, от интегрирането им даже научаваме маршрута на заселване. Българите явно са били и във византийският екзархат Пентаполис в Италия, но те не стават римски поданици, а лангобардски. Обръщат се към лангобардският крал Гримоалд (662-671), който – според Павел Дякон – ги изпратил при своя син Ромуалд и той им дал пусти територии около дн. гр. Неапол. И до днес топонимите в тази италианска област са свързани с българите от VІІ в. на Алцек. Според Павел Дякон, те през VІІІ в. говорили все още на своя език, въпреки, че употребявали и латински.

Известието от 1601 г. на Мавро Орбини за български владетел „Касан”, който завоювал „Армения и Медия”, произхожда очевидно от гр. Пезаро в Равенския Пентаполис. Основателно можем да допуснем, че това сведение е свързано като произход с легенди на алцековите българи в Италия. Как те са попаднали в библиотеката на дука Д`Урбино в Пезаро, си остава загадка. Никой български историк, освен Паисий Хилендарски, не е написал, че български цар е завоювал Персия през 484 г., когато хунските войски нападат от „северо-запад” (Захарий Митиленски, Йешу Стилит, Михаил Сириец, Бар-Ебрей) Персия и убиват шахиншах Пероз. Прокопий пише през VІ в., че персите били „две години под властта на тия варвари”? Кой е този български владетел, който превзел Персия чак до гръцките земи, които са около р. Тигър? Арменски историк от V в. Елише го нарича „хон Херан”, а в „Именникът на българските канове” той е известен като „Ирник от рода Дуло”… „Хон Херан победил в Албания персийската войска и в своята инвазия достигнал до страната на гърците и взел много пленници от ромеи, от арменци, от ибери и от албани...” (Eлише, Слово за арменската война, раздел VІ ).

КОЙ Е ИРНИК ОТ „ИМЕННИКЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ КНЯЗЕ“?

Американският учен от руски призход Вернадски е убеден, че „българската орда, която впоследствие се заселила на Балканите в течение на седмото и осмото столетие, е принадлежала към утигурите и доколкото българските ханове от тези векове се причислявали към потомците на Ернак, можем да заключим, че именно ордата на Ернак става известна като орда на

утигурите.” (G. Vernadsky. A History of Russia. Vol. 1, New Haven, 1943; vol. 2 Kievan Russia, New Haven., 1948). Вернадски се основава на Стивън Рънсиман в заключението си, че Ернак (упоменат от Приск Панийски през 448 г. като трети син на Атила) и Ирник (от „Именника на българските канове”), са едно и също лице. И действително Рънсиман (Runciman. The History of the First Bulgarian Empire, 1930, P. P. 279 - 281.) има специално „Приложение ІІІ”, озаглавено „Ернак и Ирник”. Преди Рънсиман двама от най-значителните европейски учени Бъри (J. B. Bury. Byzantinische Zeitschrift, XX, P. P. 135 - 136 (1910 г.).) и Макуарт (J. Marguart. Osteuropaische und ostasiatische Streifizuge, Hildesheim, 1903.) вече са формулирали, на основата на историческите факти хипотезата, че Ернак (Приск) и Ирник („Именника...”), са едно и също лице. Златарски през 1918 г. отхвърля тази хипотезата на Бъри и Макуарт, като се мотивира, че „щяхме да знаем, че родът на Атила е бил Дуло” (Васил Златарски. История на българската държава през средните векове, т. 1. Първо българско царство, част 1 - Епоха на хуно-българското надмощие, С., 2002, трето фототипно издание., с.42). Рънсиман (1930 г.) опонира на Златарски: „аргументът би бил убедителен само ако знаехме със сигурност, че Атила не е принадлежал към рода Дуло”. Рънсиман пише: „Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”. Не само Бъри, Макуарт, Рънсиман, Артамонов и Вернадски смятат, че Ирник е същият Ернак, третият син на Атила, описан през 448 година от Приск Панийски, когато посещава военния лагер на Атила в Панония. Същото смята и учен като Мюсе. Люсиен Мюсе пише: „българската традиция включва в началото на своите ханове един от синовете на Атила”. (Люсьен Мюссе. Варварские нашествия на Западную Европу: волна вторая. С. - Петербург, 2006, с. 20).

Изглежда само в учебниците по българска история не се знае кой е Ирник?

ХУНСКИЯТ СЪЮЗ ОТ НАРОДИ

Хунската империя е включвала различни народи, както четем в множество късно-антични летописи. Още Амиан Марцелин през ІV в. пише, че „Витимир, избран след неговата (на Херманарих – бел. К.М.) смърт за цар (на източните готи – бел.К.М.), оказа за известно време съпротивление на аланите (аланите са едни от първите в хунския съюз – бел.К.М.), опирайки се на друго племе от хуните, които той за пари привлече в съюз към себе си ” (ХХХІ.3.3.). Агатий Миринейски, писал през втората половина на VІ в., отбелязва: „Хуните някога обитавали около тази част от Меотийското езеро (Азовско море – бел.К.М.), която била обърната на изток и живеели северно от р. Танаис (Дон- бел.К.М.), както и другите варварски народи, които обитавали в Азия зад Имейската планина (според античните и късно-античните географи Азия е започвала веднага на изток след р. Дон, това е била азиатската част на Сарматия; пак според тях, цялата планинска верига от кримския Тавър, през Кавказ, през месопотамския Тавър до Памир, е било една планина – бел.К.М.). Всички те се наричали хуни, или скити. По племена били различни и едни от тях се наричали котригури, други утигури, някои – ултинзури, и вуругунди” (кн.V,11). Народите в хунския съюз са имали статут, не по-различен от този на федератите в Римската империя и готският историк от VІ в. Йордан се хвали, че остроготите, които до 455 г. били хунски народ, имали собствени владетели.

Византийският историк от V в. Приск Панийски, който през 448 г. посещава хунският град (вероятно Ветвар, старото келтско селище Корнунт, на отсрещният бряг на дн. Виена – бел.К.М.) на Атила в Панония, ни е оставил разказ как васалите на различните хунски народи са вечеряли заедно с Атила в обща трапезария. В градът на Атила, според историкът, се говорело на различни езици и той разпознал гръцката, латинската и готската реч, а останалото разнолико множество нарича - „скитски и хунски” езици. Това са събирателни понятия, скитски език вече е нямало, но народи, които обитават на територията на стара Скития, има. Такива, според Приск, са акатирите, които били многоброен народ, управляван от различни старейшини. Приск директно пише, че сарагурите са на север от Кавказ. „§37. Сарагурите, след нападение над акатировите племена, предприели поход против персите. Отначало те се приближили към Каспийската врата (явно Чор, Дербенд – бел.К.М.), но намирайки я заета от персийската охрана, преминали по друг път, по който стигнали до иберите (Дарялския проход над Грузия – бел.К.М.) и започнали да опустошават страната им и да тревожат с набези селищата на арменците”. През VІ в. готският историк Йордан, чийто летопис учените датират към 551 г., посочва, че местоположението на българите е - Ultra quos distenduntur supra mare Ponticum Bulgarorum sedes - по северния бряг на Черно море. Точно век по-рано на същото място летописецът Приск Панийски упоменава, че са акатирите. “Аз отидох към жилището на Атила с подаръци за неговата съпруга. Името й е Крека. Атила имаше от нея три сина, от които най-големия е владетел на акатирите и на другите народи, заемащи припонтийска Скития“ (фр. VІІІ). Около Дунав, според Приск, живеели хунските народи „амилдзури, итимари, табосури, биски и други”. Явно под „хунска” реч, чута от Приск в града на Атила, е имал предвид народите, които са на изток от р. Танаис. Те са били доста, ако имаме предвид изброяването им от арменският автор от V в. Тавстос Бузанд: „пох, таваспар, хечмах, ижмах, гати и глуар, гугар, шичб и чилб, и баласич и егерсван...” (кн.ІІІ, гл.VІІ). Допълнително са посочени масгути (масагети) и алани (кн.ІІІ, гл.VІІ ). За хуни-масагети, пише и

Прокопий, а още през ІV в. Амиан Марцелин съобщава, че аланите станали васали на хуните. Те са такива до 406 г., когато алани и вандали избягват на запад от р. Рейн и войските им мигрират в северна Африка. „Гати и глуар”, изброени от Бузанд, са готите и герулите (елуар). Гепидите и лангобардите в Панония са били също хунски народи, поне до 455 г., когато вожда на гепидите Ардарих убива първородният син на Атила Елак, край р. Недао. След смъртта на Елак командването върху голяма част от хунските народи, които не се отцепват от империята, подобно гепиди и остроготи, поема Денгиз, а Йордан упоменава, че под властта му са „ултинзури, ангискири, битугури и бардори”. Денгиз се застъпил и за „садагиите” (явно славяни, от „сад”, градинари), народ, който готите притеснявали. По същото време третият син на Атила Ернак поема под властта си българите, наричани от Прокопий „утигури” (а от другите летописци „ултинзури”), които се връщат към 465/467 г. около Боспор и Азовско море, за да бъдат асимилирани изгонените от аварите на запад от Каспийско море савири. Последните през VІ в. са вече известни на византийските писатели като хунски народ, т.е. от врагове през V в., са превърнати във васали. Сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор описва през 555 г. тринадесет народа по земите на север от Кавказ, между които и българите. По-голямата част от изброените (ауангур, аугар, сабир, бургар, кутаргар, хазар, дирмар, сирургур, баграсик, базгун, кулас, абдел и ефталит) са пост-атилови хуни. Интересното е, че и този автор, подобно останалите, не познава племе с отделно име „хуни”... Касиодор, който до 530 г. пише готска хроника, повтаря казаното към 507 г. в панагерика на епископ Енодий, и отъждествява името „хуни” само с етнонимът „българи”. Същото прави през VІІІ в. и лангобардският историк Павел Дякон, ученик на Касиодор, по отношение на първите лангобардски вождове към ІV в., победени от българи, според него. Причината обаче за приписването на общото съюзно име „хуни” само към „българите” от готските историци Енодий и Касиодор, е опитът им да заличат, че остроготите са били хунски народ до 455 г. и през 451 г. участват

във войната на Атила в прословутата Каталунска битка, когато убиват визиготския крал, съюзник на римският генерал Аеций. След 488 г. Теодорих Амал от остроготите прави обща държава на визиготи и остроготи в Италия, но визиготите явно не са се отказали лесно от кралския си род на Балтите и от спомена за братоубийствената война, нанесена им от остроготи през 451 г. Новата обединителна идеология на Теодорих Амал е изисквала да се вмени, че остроготите са били „роби” на Атила и Енодий през 507 г. пише, че Теодорих Амал победил българите, които някога притежавали каквото си пожелаят. „На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетично Енодий. Касиодор следва този стил и упорито пише, че остроготите са били роби през 451 г. и затова не можело да не слушат Атила, от него преписва Йордан. Всички те, с всякакви средства се стараят да изчистят образа на остроготите и на царският им род Амали, от хунското им битие в Панония до 455 г. Йордан дори подменя през 551 г. упоменатите през V в. от Приск „амилдзури“ с тюркското име „алпидзури“ (?).

БИЧЪТ БОЖИЙ

Църковната късно-антична историческа литература има преди всичко за задача да разкрие сложните пътища на съборното християнско учение и да разкаже как се е случила догматичната история. В нея светската история и факти имат второстепенен характер. Ако за езическият свят времевите цикли са се символизирали от олимпиадите, за християнският свят това са били Вселенските събори, тъй като те дават представата за божествения ойкумен. Основният комуникативен език тогава е бил библейският език, той е зареждал представата за ойкумена,

чрез формулите си. Светската история и факти, за църковните писатели, са също част от божественият промисъл. Греховното в „римският свят” още в „Откровението“ на Йоан Богослов е обрисувано с образи от Старият завет, алюзията към „блудницата Вавилон“ и т.н. За варварите в християнският свят също са в ход квалификации от Вехтият завет, като „Гог и Магог“ и т.н. Тук ще се съсредоточим специално върху това как се формира представата върху варварите като „Бич Божии“! Една негативна „ипостасност“ на божественото, с която То наказва християнския свят, заради грехове и ереси. През 324 г. Константин І (325-337) нарежда да започнат строителни работи по възстановяването на гр. Византион на Тракийският босфор. На 11 май 330 г. новият Рим е осветен като християнска столица. Четиридесет години по-късно римският свят е потресен от хуните, чието ядро са българите и които превземат цяла Скития и вече са на източната граница на римската провинция Панония. Първата хуно-българска вълна в Европа ощетява най-много готите, които навлизат към 375 г. в Панония и Мизия като огромна бежанска маса. Но също така и лангобардите (Павел Дякон). Двадесет години по-късно, през 395 г., хуно-българите вече са и на персийската граница на Византия. Римският свят попада сякаш в шепите на хунската империя, с дясната си ръка хуните са в източна Панония, а с лявата си ръка са при горен Ефрат и Тигър. През 408 г. Йероним, преводача на библията на латински, живее в Йерусалим и от духовната висота на божия град гледа на римският свят с тревога. През юни 408 г. той написва знаменателните думи, че заради хуните „днес голяма част от Римският свят напомня на древна Юдея”. Църковните писатели не приличат на днешните историци, за тях историята – както казахме - е божи промисъл, а библейският език и теологичният речник са основното средство за възприятието на ойкумена (света, вселената). Ойкуменът е част от Божията воля! И Йероним пръв задава въпроса каква е ролята на хуните в Божия промисъл?

Преди това, през 404 г. в гр. Едеса (близо до горен Тигър) свещеник Абсамий, племенник на Ефрем Сирин, пише омилий за хунското нападение в земите на старият Осроен през 395 г. Въпросите на Абсамий тревожно питат Бог защо е допуснал първият християнски град Едеса (градът на цар Абгар) да пострада от хуните? През 408 г. в Йерусалим Йероним решава да даде теологичен отговор за ролята на хуните, като част от Господната воля в историята. Именно Йероним формулира доктрината за... бичът Божий. Йероним сравнява хуните с ролята на асирийците и халдеите при стара Юдея. Господ, според него, е изпращал последните срещу израилтяните, заради неверието на божия народ. Хуните днес изпълняват същата Господна воля срещу римският свят, който страда от неверие и ереси. Несторий, набеден че е еретик, също обвинява от заточение в Египет (431-451) колегите си, че страдат от хуните, защото са пренебрегнали правото учение и вървят след Евтихий. Неговият трактат на сирийски е издаден чак през 1910 г., той е под псевдонима Ираклид Дамаский и е известен като „Трактатът на Ираклид”. Клерикалната семантиката на късно-античната формула „Бич Божий“, е създадена изключително заради хуно-българите и техният владетел Атила. В превод тя означава: Бог изпраща хуните срещу нас, заради ересите. Изглежда, най-точно е формулирана от Исидор Севилски: „Те (хуните) бяха гнева Господен. Толкова често, колкото Неговото възмущение нарастваше против вярващите, Той ги наказваше с хуните и така ги очистваше чрез страдания, за да отхвърлят вярващите съблазните на този свят и неговите грехове, и да имат прав път до небесното царство” (Historia Gothorum, 29). Следователно, късно-античната представа за хуните-варвари като „гняв Господен” си остава безсъдържателна до момента, в който значимостта на теологичната формула за „Бичът Божий” не се съпостави със значимостта на догматичните формули за вярата на Вселенските събори, които са побеждавали причините за неверието и оттук искрено са вярвали, че спират триумфа на ересите, заради които Бог наказва вярващите чрез хуните.

Всичко това ни помага да разберем как църковната образност е нещо повече от съвременните метафори. Образът на хуните днес е тотално изкривен, на преден план е изведен готският фактор в територията на двете римски империи, а фундаменталната роля на хуните в Европа през ІV и V в., е потисната и дори отречена в просвещенско-модерната историческа наука. Църковната формула „Бич Божий“ се възприема само като метафора, без историческа значимост, което е неправилно. В църковните истории и хрониките светските факти за готите през ІV в. и V в. са действително много повече от тези за хуните, но при дешифрирането на късно-античният Европейски свят, просвещенско-модерната историческа наука вече не използва библейските клерикални образи, за да реконструира действителната историческа картина по онова време, а потребява само голи факти. Културологията едва тепърва трябва да допълва късно-античната историческа карта на Европа в тази посока отвъд голите факти, които – както вече казахме – са били второстепенни за късно-античните църковни историци...

ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЕПОСИ ВЕЛИЧАЯТ ХУНИТЕ

Най-древен предтеча на готския род на Амалите, според Касиодор и Йордан, е Хумли. Обаче Хумли в народната памет, ако се вярва на „Песен за Хльод” в Старшата Еда, е владетел на хуните: „Хумли, както се знае, владеел над хуните. А над гаутите – Гицур, Ангантюр над готите, Над даните – Валдар,

А над валамите – Киар И Алирек Храбри – над народа на англите.” Хльод, един от претендентите на готския трон, е „роден в хунската земя”. Хумли, хунския крал, е баща на неговата майка, която е женена за гота Хайдрег. Ангантюр е брат на Хльод, но не е от същата майка. Хльод е наречен „наследник на Хайдрег” и правото му да владее над по-голямата част от източните готи, чието „гнездо” (хрьод) е около Висла и Днестър, не се оспорва от Ангантюр. Но Гицур, който е бил възпитател, както на Хайдрег, така и на Ангантюр и е според епоса „много стар”, обижда майката на Хльод, хунката. Самият Хльод не само е роден в хунската земя, но е и възпитан от хунския вожд Хумли. И така, „Песен за Хльод” разкрива династичен брак между готския цар Хайдрег и хунската принцеса, дъщеря на Хумли и майка на Хльод. За Касиодор и Йордан през VІ век Хумли е първият в потеклото на благородните готски царе от рода на Амалите. Тоест, хунския древен владетел Хумли е готизиран, но не и в народната памет на Старшата Еда, където ясно се пее, че това е владетел на хуните. Готизирането на Хумли е нормално за времето си, тъй като е част от ранните хуно-готски династични бракове, когато Днестър все още е готска прародина, тоест периода е преди 375 година. Същият Хумли при Саксон Граматик е наречен „Хумблус” и е определен като син на Дан, първия датски крал. За автора на „Видсид”, древноанглийска поема от VІІ век, най-великите воини за всички времена са Александър Македонски, а след него Етла (Атила) и едва на трето място е готският легендарен вожд Херманарих. Ролята на хунския династичен двор при зародиша на германските, английските и скандинавските кралски родове е слабо проучена тема, но епосите недвусмислено сочат такова присъствие. То разкрива една картина на устойчив стремеж на варварите от великото преселение на народите към династично обвързване с хуните, особено в периода на тяхната европейска хегемония от края на ІV век до 455 година. Във „Втора песен за Гудрун” в „Гренландските речи за Атли” (ХІ век – ХІІІ век) Гримхилд иска да омъжи дъщеря си Гудрун за Атила и го представя

с думите (строфа 30): „ аз съм ти избрала първият измежду всички, навсякъде той е признат...” В строфи 25-26 четем: ”Съкровищата на Будли ще бъдат твои, цялата в злато ще си, ако се омъжиш за Атли.”

ХУНИ, ХОНИ, ХИОНИТ

От средата на ІV в. започва разцветът на хунската военна мощ и първият владетел на хуните, който побеждава персийския шах Шапур ІІ (309-379), е известен – това е Грумбат (сравни това име с Кормисош, Крум, а така също с Крим). Амиан Марцелин, независимо, че пише на латински, е заел от сироезични източници, че народа на Грумбат се казва „хионит” (кн.ХVІІІ, 6.20). Наистина, в края на живота си, когато Амиан пише за хунските войски в Панония, той явно не знае, че тези хуни не се различават от хионит на Грумбат (359 г.) и не ги отъждествява, но и никъде изрично не пише, че не са. От съобщението му в неговата история в кн.ХVІІ, 5.1., че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, става пределно ясно, че хионит са предкавказки народ, такъв какъвто са геланите. Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос.”(История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990). Както знаем, когато Амиан Марцелин в кн.ХХХІ.2 описва за първи път хуните, преди те да превземат алани и готи, съобщава, че те първоначално обитавали в съседство до „дивите племена видини и гелони” (кн. ХХХІ, 2.14). Последните са същите „гелани”, до които са хионитите, с които през 358 г.

персийският шах Шапур ІІ сключва мирен договор, а през 359 г. хионитският цар Грумбат е вече съюзник на Шапур ІІ във войната му с Констанций и заедно окупирват гр. Амида, където е убит сина на Грумбат. От сироезичният автор Йешу Стилит, писал летопис към 517 г., много добре знаем, че „кионайе” (хионит) и хуните, са едно и също: „ В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ). „Кионайе” от времето на краха на Персия при шахиншах Пероз (484 г.), са същите онези хуни, според Йешу Стилит, които през 395 г., „в дните на императорите Аркадий и Хонорий”, нападнали сирийските територии на Византия, т.е. това са хуните от Панония, които атакуват през Кавказ (Ото Мeнхен-Хелфън). Ето защо, е важно да си изясним, че хионит, хуни и хони, са просто три форми на едно и също име. Дори можем условно да допуснем, че както произходът на формата „уни, хуни” е западна, така формата „хони” е с кавказки произход, а формата „хионит” има сироезичен произход... Арабоезичното житие на Св. Григорий, което явно е превод от сирийски, нарича хуните – „куани”, форма, която е близка до „кионайе” на Йешу Стилит. „Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святым Григорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том 16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482,22;”. В този текст е посочено, че в дните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ при хуните: ”И изпрати той (Св.Григорий) Йоан като епископ над страната на куаните.” Ефталитите пък се самонаричат „хион”, по данни на ефталитската нумизматика (``вж. специално R. Ghirshman., 1948; W. Henning.,1960``, където

ясно е посочено, че самоназванието на ефталитите е хион ``на монетите OIONO``). За първи път името на хионитите се среща в Деветият Яшт на Авеста като „хийаона“, т.е. ок. VІ в. пр.н.е. През 1901 г. Marquart J. (1901, стр. 50-52) обръща внимание на сведението в пехлевийското съчинение „Ядгар Зареран“ за хионита Арджатасп, който воювал с цар Ваштаспи. onlinebooks.library.upenn.edu/webbin/book/lookupname В Бехистунският надпис персийския цар Дарий (521-486 г.г. пр.н.е.) твърди, че е син на Ваштаспи. Малко по-нататък в надписа Дарий упоменава, че баща му Ваштаспи пребивава в Партия и там воюва с метежници. Маркуарт, а след него и всички останали, са сигурни, че това са хионит, упоменати през ІV в. от н.е. и от историка Амиан Марцелин. През 1932 г. Bailey H. W. (1932, р. 946) твърди, че това е реален противник на персите. Доразвива идеите си през 1954 (р. 20-21). През 1959 г. към въпроса се обръща Altheim F. (І, стр. 52-53), който дори посочва, че в `Яшт ХІХ, 30` хийаона са описани с „осровръхи шлемове“. През същата 1959 г. Ото Менхен-Хелфен пита къде е била тази мощна федерация от племена, врагове на зороастрийците, след VІ в. пр.н.е.? Във „Вавилонската хроника“ (т.нар. Хроника на на Геда) от 609 г. пр.н.е. е упомената "Бит Хануния", област на Урарту. Но учените изобщо не възприемат сведението на Прокопий Кесарийски от VІ в. за връзка между кимерийци и хуни. Макуарт разрешава въпроса с името „хийаона“ в Деветият Яшт на Авеста, като допуска, че религиозните перси са си променили през V в. от н.е. от омраза към хуните-ефталит (хионит) свещените текстове (?). Според него, след атаката над Персия през 484 г. от н.е., ефталитите (на монетите им ``OIONO``) са били толкова омразни на персите, че името им „хионит“ дори е вписано в Авеста като врагове и „негодници“ (стих 30) (?). Общо взето на това ниво е проблема и днес. Тоест, след като не може да се намери коректно обяснение, се допускат чудатости. През 1901 г. Макуарт предлага още една „чудатост“. Изпраща областите на хионит на изток от Персия. Амиан Марцелин през ІV в. пише, че персийският шах Шапур ІІ воюва през 357 г. с „еусени и хионит”, а през 358 г. сключил мирен договор с

„хионити и гелани”. През 359 г. царят на хионитите Грумбат е вече съюзник на Шапур ІІ и заедно окупирват византийският град Амида (дн. Диарбекир), който е до р. Тигър. "Изобретателният" Макуарт решава да даде хипотеза къде са били тези „хионит“ и предлага сведението на Амиан за „еусени” да се чете „кусени” (кушани ?). А защо не „кадусени“, които се упоменават в Персия дори през 503 г. по времето на Кавад в хрониката на Йушу Стилит от началото на VІ в., не е ясно? Оттогава „хионит“, са разположени някъде на изток от Персия. Това изобретателно хрумване на Макуар от 1901 г. и днес се повтаря от учените, които искат да виждат териториите на хионит на изток от Персия. Независимо, че същият Амиан Марцелин пише в кн.ХVІІ, 5.1., че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”. Тоест, става пределно ясно, че „хионит“ са предкавказки народ, такъв какъвто са геланите. Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос” (История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990). За хуни, които първоначално воюват с Шапур ІІ, а след това стават негови съюзници, пише в повествувателна форма и арменският историк Мовсес Каланкантуаци: „През това време настъпи хун на хуните по име Хонагур. Той първоначално заграбил много от Персия, но след това изпратил вестоносец при Шапур и му предал: „Защо е това кръвопролитие?”” (История на Алуанк, кн.ІІ, гл.І). Така станали съюзници...Възможно е Грумбат и Хонагур да са една и съща личност, второто име е явно прозвище (хон от Геруа, област на север от Дербенд, упомената още през ІІ в. в Географията на Птолемей). Действието разказано в историята на арменския средновековен автор Мовсес Каланкантуаци се развива в Задкавказието, в област Сюника.

ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ Е СЪЗДАДЕНА ПРЕДИ КУБРАТ

Внимателният прочит на сведенията за Велика България в хрониката от ІХ в. на Теофан и в „Бревиария“ на Никифор от ІХ в. показват, че нито един от двамата не пише, че Кубрат е първият създател на държава с име Велика България. Никифор даже изрично отбелязва, че там „била разположена отдавна още така наричаната Велика България” и допълва, че е „стара Велика България”. Теофан я нарича пък „древната Велика България”. Подобни определения за старина не могат да бъдат прикачени към една държава, ако тя за пръв път се появява в епохата на византийският император Ираклий (610-641), ето защо и двамата летописци не отбелязват, че Кубрат е създателят на „древната Велика България”. Теофан и Никифор черпят данни от неизвестен източник от краят на VІІ в. и този извод днес е общоприет от учените. При това преписват от него буквално, което става ясно от сведението им, че Бат-Боян още плаща данък на хазарите. Последното е нормално за краят на VІІ в., но не и за ІХ в. За този неизвестен автор от края на VІІ в., няма как създадената от Кубрат държава в началото на VІІ в., да е „древна” („стара”) държава. Теофан, който е по-многословен от Никифор, пише, че хазарите превзели „Задпонтийска България”, а после я нарича „първа България”, явно имайки предвид от позицията на ІХ в., че Аспарух през 681 г. създава втора в Мизия. По-интересното в случая е, че той не нарича превзетата от хазарите българска държава към 669 г. „древна Велика България”, което ще рече, че под последната явно има предвид много по-стара страна от тази, която хазарите превземат. Теофан познава две Българии: „древна Велика България” (тук компилира от „неизвестният източник“ от края на VІІ в.) и „Задпонтийска България” (така нарича превзета от хазарите Кубратова държава), последната пък, в сравнение с държавата на Аспарух именува и „първа България”. В началото на VІІ в. Орган и Кубрат оглавяват наистина държава България, но тя очевидно е само приемник на традицията на тази „стара Велика България”, за която пишат Теофан и Никифор? „Неизвестният източник“ от краят на VІІ в. на Теофан и Никифор не отбелязва Кубрат като първи създател на „древна Велика България”. Кой е първи създателят тогава на тази Велика България, която в очите на неизвестният летописец от последната четвърт на VІІ в. е била „стара, древна“ страна?

Теофан: „Тук е необходимо да кажем за древността на унновундо, българите и котрагите. По тази страна на северните брегове на Евксинския понт (Черно море – бел. К.М.), зад езерото, наричано Меотийско (Азовско море – бел. К.М.), откъм страната на океана по сарматската земя тече река Ател (Волга – бел. К.М.); към тази река се приближава р. Тапаш, която извира от Иберийските (Грузинските) врата в Кавказ; от сближението на р. Танаис (р. Дон) и р. Ател, които са над Меотийското езеро и се разклоняват в различни страни, извира р. Куфис и се влива в Понтийско море, близо до мъртвите врата, срещу полуострова Овнешко чело. От горепосоченото езеро морето, подобно река, се съединява с Евксинският понт при Боспор Кимерийски (Керченският провлак – бел. К.М.), където вадят мурзила и друга риба. На източните брегове на Боспор Кимерийски, зад гр. Фанагория, освен евреи, живеят много народи. Зад това езеро нагоре, където е р. Куфис, в която ловят българската риба ксист, се намира древната Велика България и живеят съплеменните на българите котраги. По времето, когато Константин беше на запад (стъпва в Италия през 662 г.-бел.К.М.), Кроват, владетеля на България и котрагите, починал...” (с.138). Никифор: „Сега е нужно да се каже още и за така наричаните хуни и българи, за произхода и устройството им. Около Майотийското езеро, по река Куфина била разположена отдавна още така наричаната Велика България и така наричаните котраги, които са едноплеменни с тях. По времето на Константин, който умрял на запад, Куврат, който бил господар на тези племена, умрял...” (с.49). Този Константин, за когото пишат Теофан и Никифор, е Констанс (641-668), син на Константин и внук на Ираклий, от потомството на първият брак на Ираклий. Вторият брак на Ираклий е с племенницата му Мартина. Кубрат е бил известен в Константинопол още след 619 г. След 641 г. (смъртта на Ираклий) Кубрат се среща с Мартина, вдовицата на императора, която го моли да помощ. Последният идва с посолство в столицата и отзвук от това събитие е съхранен в „Бревиарият“ от ІХ в. на Никифор. Веднага след смъртта на императорът, сената, въпреки завещанието на Ираклий, отказва да признае Мартина за царица-вдовица и изработва формулата „майка на императори”. „Ти все пак имаш уважение като майка на императори, а те –

като императори и господари” (Никифор, с.44). „Ти не можеш госпожо – били казали сенаторите – да водиш преговори с варвари и чужди племена, дошли в нашата държава; не дай боже до такова състояние да стигне ромейската държава” (Никифор, с.44). Йоан Никиуски в своята хроника от началото на VІІІ в. (гл. СХХ; 46,47) пише, че Мартина и константинополският патриарх Пир били написали писмо до военачалникът Давид в Кападокия, т.е. до стратега на Анатолика, чието име било Давид Матаргуем. Преносител на писмото до стратиега бил „47. Кубрат, владетелят на хуните, племенник на Орган, който бил приет млад в християнството в Константинопол и отраснал в императорският дворец. 48. Между него и Ираклий имало дружба и мир и той, след смъртта на императора доказал привързаността си към синовете му и Мартина. ...49. Сега той подкрепял интересите на Ираклий (синът на Мартина – бел. К.М.) и се противопоставил на тези на Константин (наследник на Ираклий от първият му брак – бел. К.М.)...” Мартина изпраща Кубрат с тайно писмо, в което предлага на военачалника на Анатолика Давид да се ожени за нея и да стане император. Мисията е била секретна и изисквала доверен човек, какъвто за Мартина е бил Кубрат. Тя се е надявала да запази статуквото си на царица. Нейният ход не е нещо ново в историята на империята. Ариадна, съпругата на Зенон (474-475;476-491) също се омъжва за Анастасий (491-518), за да запази положението си на царица. В планът на Мартина е въвлечен и патриархът на столицата Пир. Въвлечен в този заговор, Кубрат застава зад Мартина и през Кавказ се среща в Кападокия с военният стратиг Давид, на когото занася писмото на Мартина и патриарха за женитба. Явно Мартина и патриарх Пир много добре са съзнавали, че само благодарение военната сила на Давид, Мартина ще запази престола си като царица. Може би Мартина е разчитала и на военна подкрепа от страна на Кубрат при необходимост, но той явно се е въздържал от такава авантюра и заговорът пропада, като властта преминава в ръцете на Констанс (641-668), син на Константин и внук на Ираклий, т.е. в потомството от първият брак на Ираклий.

Ако този всеизвестен в Константинопол владетел е бил първият създател на „древна Велика България“ и тя е била учредена към 629/632 г. г., това щеше да бъде известно на Теофан и Никифор от ІХ в. Нещо повече, то не е било известно дори на „неизвестният автор“ от краят на VІІ в., от който Теофан и Никифор заемат легендата за петта сина на Кубрат.

КРАЯТ НА АТИЛА И НАЧАЛОТО НА ЕРНАК

Още Приск Панийски [фр. VІІІ], чиято историческа книга е описвала събитията до към 477 г. и фрагменти от която са запазени в преписите, правени през Х в. за Константин Багрянородни [последният е автор на няколко съчинения, между които и Constantine Porphirogenitus. De administrando imperio. Washington., 1967], съобщава, че сред хуните е съществувало поверие, че след смъртта на Атила огромната му империя ще рухне, но на третия му син Ернак било предопределено да я възстанови. През 448 г. Приск е секретар в посолството до Атила на Максимин, изпратен от византийския император Теодосий ІІ. Целта на посолството е била да урегулира отношенията между ромеи и хуни, след опустошителната война на Атила на Балканите през 447 г. [Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press, 1973; гл. ІІ, абзац „Атила”], когато според едни историци са превзети 100 града на Византия, а според други само 60. В летописа си Приск разкрива, че преводачът на посолството Бигила бил натоварен от константинополският префект Хрисафий и от императора с тайна задача - да занесе пари на могъщия хунски генерал Едеко [фр. VІІ], бащата на Одоакър, за да бъде убит хунския династ Атила. Заговорът, за който посланиците Максимин и Приск не били уведомени, не успял, понеже Едеко разкрил пред Атила опита на евнуха Хрисафий да го вербува за покушението, когато Едеко и Орест били в Константинопол през пролетта на 448 г., за да получат 6000 фунта злато като залог за примирието по уговорката

от края на 447 г. между Атила и византийския преговарящ патриций Анатолий [фр. V]. Очевидно, още към 450 г. Атила се подготвя да направи същото със Западната римска империя, което е постигнал с Източната след войната от 447 г., а именно да урегулира окончателно границите си с римския свят в Европа. До тази година, по сведение на Приск Панийски, полиетническата империя на хуните е обхващала земите от Каспийско море до средни Дунав [фр. VІІІ]. Вероятно до Виена, където е бил хунският град Ветвар (бивш Карнунт) [Асемани, Ханзиций]. От арменският историк от V в. Елише знаем, че арменски нахарари са искали помощ на север от проходите Дербент и Дарял в Кавказ от хуните малко преди 450 г., във връзка с готвено от тях въстание срещу окупацията на страната им от Персия (арменските и грузинските извори ги именуват „хони”). Приск е оставил сведение, че в лагера на Атила в Панония още през 448 г. е имало слух, че той ще напада Персия [фр. VІІІ]. Така става ясно, че граница на Хунската империя с Персия е била планината Кавказ. Западна граница на хунските територии в Европа към 450 г. е река Рейн. На запад от Рейн хунски войски са атакували до 450 г. само като съюзници на римските войски на Теодосий І, Стилихон, Аеций и Литорий [Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns; гл. ІІ, абзаци - „Атака на хунската конница в Галия”; „Улдин”; „Октар и Руа”]. Атила към 450 г. се готви да атакува онези територии на запад от реката, които са под протекцията на Рим, но номинално - а именно земите на бургунди, гали и франки [Приск, фр. ХІІІ] и поселищата на визиготите в Тулуза. Римските претенции към тези територии са наложени още до 434 г. и то благодарение на хунската помощ на чичото на Атила и Бледа - Руа, която той оказва на римските пълководци Литорий и Аеций. Военният съюз между хуни и западни римляни преди смъртта на Руа през 434 г. е продължен и по времето на общото ръководство на Бледа и Атила над хуните след 434 г. Когато през 445 г. Атила става самодържец, договореностите с Рим и Валентиниан ІІІ са подновени от посолство на Карпелион, сина на Аеций, до него [фр. VІІІ]. Явно по това време на Атила, в знак на приятелство, хитроумно и добре премислено, е връчен и най-висшия

римски военен чин magister militum, за да получава съответните лична и гарнизонна заплати, като с последната, подобно всички римски висши военачалници с този чин magister militum, той е можел да поддържа вещево цяло съответно военно подразделение, което е било очевиден материален жест от страна на Аеций и Валентиниан ІІІ към новия господар на всесилните хуни. По този повод през 448 г. Приск научава от Константиол (родом римлянин и съветник на хунския династ), че Атила бил казал надменно при връчването му на този чин: ”Пълководците му (на Валентиан ІІІ) са негови слуги, а моите пълководци са равни по чест с римските императори” [фр. VІІІ]. Но не се отказал от заплатите. Договореностите между западните римляни и хуните, са положени от Аеций още след 424 г., откогато е изпратен от византийския император Теодосий ІІ в помощ на Гала Плацидия и сина й Валентаниан ІІІ [Теофан ]. В голяма степен Аеций прави шеметна военна кариера на запад благодарение на доверието, с което се ползва пред хунския династ Руа (422-434), който сменя брат си Донат (вж. запазените фрагменти от историята на Олимпиодор при Фотий) или Дуа (ок. 406-422) и който подкрепя с хунска военна помощ Аеций. В знак на благодарност пък, последният изпраща римски юристи на Руа, които са му нужни, за да изгради администрацията на хунската държава по римски стандарт. От този момент (около първата четвърт на V в.) хуните вече не нападат, преди да са изпратили посолство със съответните пълномощия, което е интересен поврат във външната им политика, оглавявана от хунския дипломат Есла [Приск, фр. І]. При Атила (445-453), научаваме от Приск Панийски, има вече овластяване на римските му съветници, които не само успешно са се интегрирали в хунското общество, но и имат привилегии с останалите хунски военни аристократи и дори стоят на по-горна степен от хунските риксове-васали. Благосъстоянието сред хунската върхушка на римляни като Константиол, Онегесий и брат му Скот, Орест, Констанций и др., ги превръща към 450 г. в истински хунски придворни, които заедно с Атила, Едеко и Есла чертаят новата западна военната стратегия на хуните в посока на превземането на градове като Мец , Орлеан, Милано, Аквилея, Рим...

Когато през 451 г. прословутата Каталунска битка между Атила и Аеций завършва без ясен победител, последният не преследва хуните, но и Атила, въпреки че е знаел явно от разузнаването, че визиготите (помощници на Аеций) се връщат в Тулуза, не подновява атаката си. Тази битка е единствената, в която Атила не е победител, но тълкуването й в легендите, че е победен, е пресилено. През 452 г. армията на Атила се насочва към Италия и прониква дълбоко в самата западна империя, което налага самият римски папа Лъв да облече мантията на посланник пред Атила. Последният пък никога явно не е искал, подобно на готи и вандали, да превзема Рим, защото амбициите на Атила са били двете римски държави да са му данъкоплатци, както отбелязва още през 448 г. Приск [фр. VІІІ]. Целта на хунския династ е да утвърди постоянни граници в Европа на империята си, така както постоянни са били границите му с персите при кавказките проходи Дербент и Дарял. Но Атила не успява да урегулира границата си със западната римска империя, както е сторил от 447 г. с източната. През 453 г. той умира. Почти веднага след смъртта на Атила, още през 454 г. или в началото на 455 г., първородният му син Елак е подложен на вътрешно-хунски метеж от гепидите [Йордан, готски историк от ок. 551 г., De origine actibusque Getarum], едни от най-доверените хунски народи по времето на Атила. Ардарих, вождът на гепидите, дори успява да убие Елак при един сблъсък край р. Недао в Панония. Гепидите решават да станат римски федерати и търсят среща с новият византийски император Маркиан [De origine actibusque Getarum]. Остроготите, верни почти сто години на хунските царе, решават да последват примера на гепидите и те да станат федерати. През 456 г. гепиди и остроготи вече са предали без бой хунските територии в горна Дакия и цяла Панония на римляните, които са ги загубили още до 406 г. Сидониус Аполинарис пише Panegyric on Emperor Abutus, в който на 11 януари 456 г. в Рим възхвалява новият западно-римски император Авитус, че е „възвърнал изгубената Панония след много поколения”. Всъщност Авитус не е възвърнал нищо. Просто гепиди и остроготи стават римски федерати, така както дотогава са били хунски, и започват да получават ежегодни помощи от Рим за това [De origine actibusque Getarum].

Хунската империя загубва земите си в централна Европа, а вторият атилов син Денгиз, който се задържа дълго на север от Дунав и около р. Сава, е убит през 469 г. [Васил Златарски. История на българската държава през средните векове, т. 1. Първо българско царство, част 1 - Епоха на хуно-българското надмощие, С., 2002, трето фототипно издание., с. 41] без да успее да сключи споразумение с византийският император Лъв І и да прокара интересите на хунското търговско съсловие да продава и купува с Византия по р. Дунав [Приск, фр. ХХХ]. Хунската империя обаче след 469 г. запазва земите си на изток от р. Днепър до Кавказ, като начело е Ернак, третият син на Атила. Изглежда пророчеството, което научава Приск Панийски през 448 г., се сбъдва. Огромната империя на Атила рухва, но Ернак, който всички западни учени са категорични, че е една и съща личност с Ирник от „Именникът на българските князе“, основава мощна държава след 465 г. от Днепър до Кавказ, която през 565 г. е превзета от каганатските тюрки на Истеми, а през 629/632 г. е освободена от Орган и Кубрат, с името си „древна Велика България“…

ТРЕТА ГЛАВА

БЪЛГАРИ

ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРИТЕ

Във втората редакция на Анонимния латински хронограф от 354 г. съществува сведение за българите (Ziezi ex quo Vulgares). Това сведение дълго време бе премълчавано в науката преди 1989 г., а след това претърпя небивали интерпретации. Всеизвестно е, че сведението отсъства в първата редакция на хронографа от 268 г., ето защо най-логичното би било да се предположи, че този Зиези и тия българи, са вмъкнати по някакъв повод в хронографа през 354 г. и това дава възможност на изследователите да потърсят дали и в други летописи от ІV в. няма още сведения за този Зиези.

49. Nomina filiorum Sem primogeniti Noe:

tribus XXV: hi habitaverunt contra orientem. 50. filii autem Sem. 51. Helam, ex quo Helamite 52. Asyr, ex quo Asyrii. 53. Arfaxat, ex quo Chaldei. 54. Luth, ex quo Lazici. 55. Haram, ex quo Iturei. 56. ze Bul ex quo Lidii. 57.Gathera, ex quo Gasfeni. 58. Arfaxat ex quo Sala. 59. Sala, ex quo Heber. 60. Heber. 61. ex quo Falecg. 62. et Iectan. 63. Iectan genuit Helmodat, ex quo Indii. 64. Sala, ex quo Betrii. 65. Aram, ex quo Arabes. 66. Hiduram, ex quo Gamer. 67. Oderba, ex quo Mardii. 68. Lezel, ex quo Partii. 69. Dehelam, ex quo Zedirusii. 70. Asal, ex quo Hiscite. 71. Asal autem genuit Melchi. 72. Melchi genuit duos filios, id est Melchi et Melchisedech.

73. Abimelech, ex quo Hircani. 74. Sabebi ex quo Arabes. 75. Eiulat ex quo Grymnosophiste. 76. Mamsuir, ex quo Armenii.

77. (Ziezi ex quo Vulgares.) В летописът от ІV в. на Амиан Марцелин е разказано за Зизаис. Дали този Зизаис и Зиези не са една и съща личност? Да не би пък случайно Зиези от 354 г. да е действал в друго време от Зизаис и така това да са две различни личности? Сведението в летописа на Амиан Марцелин от ІV в. за „Зизаис“, ни разкрива как всъщност името Зиези е попаднало във втората редакция (354 г.) на „Анонимният латински хронограф“. Зизаис е от онези сармати, според Амиан, които са съюзници на римския император Констанций (337-361). Няколко години преди 357 г. една част от сарматите, наречени от Амиан Марцелин „свободни сармати”, се отделя от друга част (Амиан ги нарича „роби-сармати“) и „Зизаис” получава подкрепата на Констанций (337-361), за да стане цар на „свободните сармати”. Амиан пише: „18. Някога местните хора в това царство били могъщи и благородни, но таен и престъпен заговор въоръжил срещу тях робите им. И тъй като обикновенно правото при варварите е на страната на по-силния, по-малко смелите, но по-многобройни роби, победили господарите си. 19. Последните уплашени и объркани, избягали при победните хали (холас е етноним известен на Страбон, а Псевдо-Захарий Ритор даже ги изписва в Кавказ – бел.ред.), които живеели отдалечено от тях. Те предпочели, както бива при нещастие, да се подчинят на защитниците си, отколкото да слугуват на своите роби.” Херодот: „При завръщането си след тъй дългото 28 годишно отсъствие от родината си, скитите били посрещнати от едно затруднение, което не било по-леко от борбата им с мидийците: намерили се лице в лице с войска, която не била малка; защото жените на скитите при дългото отсъствие на мъжете си ходели с робите.(...) От тези роби и от техните жени израснали млади мъже,

които като научили какъв бил произходът им, се опълчили срещу скитите, връщащи се от Мидия” (Херодот, История, ч.ІІ, С.,1990, с.9,10). Ето този легендарен разказ на Херодот, обхващаш събития преди V в. пр.н.е., Амиан интерполира в съчинението си, за да опише сарматите на Зизаис. При това Амиан допуска, че Констанций бил трогнат от тази история, вменявайки, че самият Зизаис му я разказал: „След като измолили милост и били взети под покровителството на императора (Констанций проявява тази милост преди 357 г., в която отива от Рим на втори поход срещу „робите-сармати” в Панония; т.е. от 354 г., от когато датира съобщението за Зиези в Анонимният латински хронограф, свободните сармати на Зизаис са му съюзници. Това определено поставя знак на равенство между Зиези и Зизаис, освен това дава отговор по какъв повод името на Зизаис и българите, е попаднало в Анонимният латински хронограф – бел.а.), сарматите се оплакали от това си положение и поискали защита на свободата си. Развълнуван от извършената над тях неправда, императорът ги извикал и пред очите на цялата войска се обърнал към тях с ласкави думи (тук има намек, че Зизаис е бил дори в Рим, тъй като се знае, че до 357 г. Констанций е там – бел.ред.) и им заявил да не се подчиняват на никой друг, освен на самият него и на римските пълководци (това може да се тълкува и като сключване на федеративен договор – бел.ред.). 20. А за да има възстановената свобода повече престиж, той им поставил за цар Зизаис, който подхождал за този висок пост и бил верен, както се оказало по-късно...”. За този българин-сармат има сведения не само в Анонимния латински хронограф от 354 г. и не само в летописа от ІV в. на Амиан Марцелин, но и косвено сведение в Глава XLI на Историята на Рим («De Caesaribus») от ІV в. на Аврелий Виктор, писал преди Амиан Марцелин: „А Юлий Констанций, приел властта на Август, в продължение на 23 години бе постоянно зает с външни и граждански войни. Почти не прибра оръжието, а с негова помощ победи много тирани, удържа натиска на персите, даде на сарматите цар (?) и прекара за тяхна възхвала известно време сред тях.” Ето кой е Зиези/Зизаис. Историческа личност от ІV в., за който сведения има в има три източника от ІV в.

Но защо до 1989 г. сведението „Ziezi ex quo Vulgares“ в „Анонимния латински хронограф“, се отричаше? Причината очевидно е в това, че признаването на Зиези за българин в Анонимният латински хронограф от 354 г. и съпоставянето му със „Зизаис и сарматите“ (Амиан Марцелин, Аврелий Виктор), дава отговор кои са всъщност българите. Те са част от цивилизацията в Азиатска Сарматия, чиито територии според географа Птолемей от ІІ в. са от устието на Дон в Азовско море до устието на Волга в Каспийско море и на юг до Кавказ.

Павел Дякон е лангобардски историк от VІІІ в. В своята хроника той отбелязва, че първият лангобардски крал бил Агелмунд и него „неочаквано през нощта го нападнали българи” (История на лангобардите., кн.І,16), убили го, а дъщеря му взели в плен. За да си съставим понятие кога се е случило това, е необходимо да изясним, следвайки разказа на Павел Дякон, че вторият вожд на лангобардите се казвал Ламисио. „Трети на власт дошъл Лет. След като управлявал около 40 години, оставил за наследник своя син Алдихок, който бил четвърти наследник на трона. Когато този умрял, пети крал станал Годехок” (кн.І,18). Годехок е съвременник на Одоакър (кн.І,19) от последната четвърт на V в. Това сведение включва 5 лангобардски вожда, от които за Лет знаем, че е управлявал 40 г. Колкото и да са управлявали останалите, обективността изисква събитието по нападението на българите над първия лангобардски вожд Агелмунд да бъде датирано поне през втората половина на ІV в. от н.е.

Мавро Орбини през ХVІ в. е съхранил един откъс от незапазената днес готска хроника на Касиодор (487-583), който отсъства и при компилациите на Йордан от VІ в. „Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І ; след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).

Според летописеца Йоан Антиохийски към 486 г. византийският император Зенон кани в Мизия „така наречените българи”. За последно преди това пост-атиловите хуно-българи са били в региона на долни Дунав и Сава към 469 г., когато е убит Денгиз, вторият син на Атила. Ернак - третият син, още през 465/469 г. се отказва от западна военна политика (Приск). През 504 г. българите воюват срещу готите, които са окупирали Сирмиум, тогава гепидски град. През 507 г. епископ Енодий пише панагерик за Теодорих от остроготския царски род на Амалите, възхвалявайки го, че е победил българите, като изрично пише, че този народ не е бил побеждаван дотогава. „На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетично Енодий. Касиодор в своята Готска хроника (ок. 519/530 г.) под 504 г. е записал: „В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих бяха победени българите, Италия отново овладя Сирмиум”. И още: „Пълководецът Толвин в младостта си участва в сирмийския поход, изпита триумфът над хуните в числото на тези народи и обрече на смърт българите, страшни по цялата земя.“ Между другото, тук израза „отново овладя Сирмиум“ има смисъл единствено, ако Касиодор е писал преди това, че Италия си е възвръщала вече

100

Сирмиум. Тоест, думите на Касиодор в съхранения цитат при Мавро Орбини за 390 г.: „Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І ; след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).

През 513 г. византиеца Виталиан вдига бунт срещу централната власт в Константинопол на император Анастасий (491-518) и се обръща за помощ към българите над Дунав. Те не само, че му помагат, но активизират своите подчинени на Кавказ савири, които нападат Византия по източните й граници (Теофан). Във връзка с кулминацията през 515 г. на бунта на Виталиан, „хуните, наречени савири” (л.м.6008), пише Теофан, минали през Каспийската врата, нахлули в Армения и опустошили Кападокия, Галатия и Понт и „се установили досами Евхаити”. Това станало в годината, в която починала Ариадна, жената на Зенон и на Анастасий... Мнозина учени обръщат внимание, че участието на хуните-савири в балканският бунт на Виталиан не може да е случайно и че хуните-савири на Кавказ явно са мобилизирани от българите, съюзници на Виталиан. Така Виталиан заплашва централната власт в Константинопол на Балканите, но и от изток, в Мала Азия. Кои са савирите? Чувашо-езикови родове, подгонени на запад от Волга от тюрките-авари към 463 г. са получили името „савири“ от българите, които ги приемат под своя закрила и прогонват тюрките-авари пак на изток от Волга, както пише в главата за аварите в сборника от Х в. Судас.

101

В `Свидас` под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν• περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя.” (Този текст го има и в конспекта, който е подготвен за Константин Богрянородни през Х в., на части от историята на Приск Панийски от V в., но хората на Багрянородни са изтрили името на българите. Учените, изследвали текстовете на Багрянородни са категорични, че той е българофоб и това обяснява защо е изтрито името им, при преписите на Приск Панийски от V в.).

Според волжко-българските легенди, съхранени в компилацията „Барадж тарих“ (ХІІІ в.), при българите името Сувар/савир имало теофорно значение (Бог Сувар, Сурва, Кубар), а в ежедневната реч имало и значение „приятели“. Името „Савир/Сувар“ е известно сред хуните много преди 463 г., така напр. един от охранителите хуни на византийския префект Евтропий след 395 г. се казва Сувармахи. За него пише Евнапий във фр.77 : „Сувармахи (Σuβαρμάχιος), началника на телохранителите, повече от който и да е, бил верен на Евтропий“. Имаме и алан с име „Савар“. Древността на името „субар“ произхожда още от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., когато акадци и шумери са наричали страната на хуритите именно „Субар“. Навярно причината за това име на хурито-митаните, е теофорна. През ХІІ век от н.е. еврейският учен Маймонид, (1135-1204) в своята книга „Пътеводителя на колебаещите се”, съобщава, че когато Авраам живеел в Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическото божество „Sabier” (т. е. Субар).

102

Под формата „Куар“ това божество е засвидетелствувано в урартския пантеон към VІІІ в. пр.н.е., а арменският късно-античен летописец Мовсес Калакантуаци (VII или X вв.) дава интересното сведение в летописа си „Историята на Алуянк“ (това е областта Утик, откъдето е и родното село Каланкатуйк на летописеца) , че хуните почитат „бог Куар“. И така, чувашо-езиковите родове, под екзоетнонима „савири“, са приети в хуно-българската държава на Ирник и през VІ в. византийските летописци вече ги упоменават даже не само като „савири“, но и като „хуни-савири“ (Агатий). Савирите са настанени от българите в старите земи на Берсилия, т.е. в Азиатска Сарматия

През ХІV в. български средновековен преводач се заема с невероятната по онова време задача да преведе стихотворната хроника на Константин Манаси от ХІІ в., като спази размера и даде адекватни български думи на гръцките. Това, според специалистите, бележи "етап в развитието на книжовния език" (с. 31, Иван Буюклиев). Освен това, българския преводач е бил и историк, той въвежда допълнителни 19 сведения в хрониката, които липсват при Манасий, и които засягат българската история. Всичките 19 добавки, направени от българския преводач в Манасиевата хроника, за да се отличават от преводния текст, са изписани от него с ...червено мастило (тук в курсив). Ето един пример: „При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно” (Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144).

103

Какво се знае за горната добавка на българския преводач? "Разположението на тази добавка в Cod.Vat.Slavo 2,fr.124r твърде интересно. Първата част от нея ("При Константин Брадати стана шестият вселенски събор") е на 7 и 8 ред отгоре надолу (на осмия ред започва обяснителна бележка-приписка на латински език). Следва миниатюра представяща същото събитие (Вж. Дуйчев. И. Миниатюрите на Манасиевата летопис. С., 1964, №45). Под миниатюрата е изписана останалата част от добавката..." (с. 234). Българският читател може да се запознае с хроника (http://www.speedyshare.com/vr3MQ/MANAS.pdf ), която отдавна е предмет на проучване от специалистите и която е ценна част от старобългарската литература, писана по нареждане на цар Иван Александър (1331-1371). "...Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно”(Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144)...". За да се разбере какво има предвид българския книжовник във връзка с горния пасаж, е необходимо да се знаят и другите негови добавки към Манасиевата хроника. Така напр., когато Манасий пише за Новохудоносор и съобщава колко земи е превзел, българския преводач прави следната добавка: "От този Новохудоносор халдейското, асирийското, мидийското и вавилонското царство бяха едно" (с. 64). Тоест, българския преводач, по отношение на пасажа, че "власи, и сърби, и прочия, всички са едно" има предвид, че са подчинени от българите... Особено ценно е и това сведение на българският тълмач: „При този цар Анастасий българите започнаха да превземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да превземат долната Охридска земя и след това цялата тази земя. От тръгването на българите досега са изминали 870 г.". Това е допълнил към главата за царуването на Анастасий (491-518) българския средновековен преводач на Манасиевата хроника (Хрониката на Константин Манаси., С., 1992, с. 123).

104

Кутригурският военачалник Хиниалон, според византийският летописец от VІ в. Прокопий Кесарийски, бил повикан за помощ от гепидите към 551 г., но понеже дошъл по-рано от уговореното, е бил посъветван от тях да нападне Византия. За него Прокопий пише, че е разполагал с 12 000 конница и бил „човек много добре запознат с военното дело”. Макар, че го описва първоначално като враг, по-късно Прокопий разказва, че Юстиниан І му дал много подаръци и злато, а две хиляди от неговите хуни-кутригури заселил в Тракия.

През 568 г. е създадена в Панония новата държава на авари-тюрки и хуно-българи, съюзниците са наричани също „вархони”, в която ръководител става аварския вожд Боян, който заема титлата „каган”, а негов заместник е владетеля на хуните-кутригури, който заема за първи път тюркската титлата ябгу (заместник на кагана, ювиги). През 594 г. Петър, в ролята на главнокомандващ на византийците, повел армията в Odessus (дн. Варна), а оттам в Marcianopolis (дн. Девня). Оттам отишъл в Zaldapa и през Iatrus (дн. Кривина), се отправил към Novae (дн. Свищов), където тържествено влязъл на 23 август 594 г. Останал два дена и продължил на запад, като изпратил пред себе си разузнавателен отряд от 1000 войника. Последните срещнали по пътя си десет стотника българи, които били спокойни, понеже знаели, че между българите, аварите и Маврикий има сключен мир. Ромеите обаче провокирали конфликт и българите се опитали да ги убедят да не нарушават мира, но се стигнало до ръкопашен бой. „Българите се приготвиха, както е при тях обичая за битка, застанаха в тесни редици и встъпиха в ръкопашен бой с голям героизъм, като заставиха ромеите да се обърнат в бягство”, пише за тези събития от краят на август 594

105

г. византийският летописец от края на VІ в. и нач. на VІІ в. Теофилакт Симоката (кн.VІІ,ІV,4). Не само Теофилакт Симоката през VІ в. нарича кутригурите от другите хроники на епохата с името „българи“. Същото през VІ в. прави и епископ Тоненски. Виктор Тоненски, на лат. Victor Tonnennensis, е епископ на северноафриканския град Тонен в средата на VІ в. Умира в Константинопол ок. 569/570 г., където в манастир в края на живота си написва всемирна хроника, от която са съхранени само сведенията за периода от 444 г. до 566 г. Още през 1797 г. Йохан фон Енгел в произведението си „История на страните, подвластни на Унгарската империя”, в което помества обширна студия за българската история под надслов „История на българите в Мизия”, отбелязва, че епископ Тоненски нарича „българи” същите онези, които от другите хроники са известни като „кутригури”. “Българите нападнаха Тракия и стигнаха до Сик при Константинопол. Срещу тях излезе патриция Сергий, който преди ръководеше войската в Африка, но бе разбит на части и заловен. Но те понесоха поражение от войската на патриция Велизарий и обърнати в бягство се върнаха зад Дунав”, пише през 60-те години на VІ в. епископ Виктор Тоненски в своя летопис EPISCOPI CHRONICA. Тук става дума за атаката на Заберган през 557 г. над Константинопол (Теофан). www.vostlit.info/Texts/rus17/Victor_Tonnenensis/frametext.htm www.documentacatholicaomnia.eu/02m/0555-0555,_Victor_Tununensis_Episcopus,_Chr onicon_Continuans_Ubi_Prosper_Desinit,_MLT.pdf

„... Беше взет Безипол от хуните. И изпрати императора (Юстиниан І – бел. ред.) военачалника Маркел и своя племенник (Юстин ІІ- бел. ред.) с голяма войска, за да освободят града и Персида. През април беше превзет Анастасиопол от тракийските хуни” (Хрониката от ІХ в. на Теофан, л.м.6054).

106

В първото изречение има неправилен препис и учените не могат да реконструират правилно името на града (Безипол ?), но става пределно ясно кой и къде е този град, ако се има предвид второто изречение. Къде и кой град се казва Анастасиопол? Теофан е дал сведение за това (л.м. 6000): „...император Анастасий огради стените на Дар, голямо и укрепено място в Месопотамия, на границата на римските и персийските владения, построи в него църква, пекарни за хляб, водоем и порти, и нарече тази крепост Анастасиопол; освен това построи в него две обществени бани и му даде права на град.” Крепостта Дар се намира на изток от гр. Амида, в близост до персийската граница на Византия. При р. Тигър. Анастасий (491-518) извършва постройки в нея, но основното строителство в Дар, както пише Прокопий в „За сградите”, било извършено от Юстиниан, при когото Дар окончателно израства от крепост в голям град. Римският гарнизон в гр. Дар е имал за задача първи да посреща атаките на персите срещу Византия и така Дар поема ролята на фронтови град от Амида. Така става ясно какво точно казва Теофан. „Тракийските хуни“ са българските войски на Заберган, които през 557 г. атакуват Тракия и окупирват Константинопол. Две години по-късно, т.е. през 559 г. същите изминават разстоянието от Дунав до Кавказ и атакуват на юг, като превземат Теодосиопол и Анастасиопол на византийско-персийската граница. Това съобщение на Теофан ни напомня стари моменти от хунската история. През 395 г. хуните от Панония, през Кавказ атакуват на същото място около горен Ефрат и Тигър (Приск, Едеската хроника, Йешу Стилит)...

"Древните мъдреци предават различно името им. Омир ги нарича кимерийци, а Херодот, описващ персийските войни - с общото име скити“

107

(кн.2, 4)., пише Никифор Григора от ХІV век в своята „Римска история“ за българите и допълва как те са създали Дунавска България: „А как това място е получило името си България, ще ви разкажа. На север зад Истър (р. Дунав, к.м.) има земя, по която тече немалка река; местните я наричат Булга; от нея са получилите името си самите българи, които по произхода си не са други, а скити. Когато зловредното иконоборство тревожило православните, българите се вдигнали оттам с децата и жените си, и в безчислено множество се прехвърлили през Истър. Преминавайки през двете Мизии разположени по Истър и ограбвайки ги напълно, което останало като някаква поговорка, като от скакалци, или като от мълния, те завзели Македония, с прилежащата зад нея Илирия, доволни от тези удобства, които намерили там. Столица в бъдеще им станал този град, който Юстиниан удостоил с честта на архиепископия и й дал име, както казахме, Първа Юстиниана. После по името на народа, заселил се там, тази страна била преименувана в България, а първа Юстиниана призната за митрополия на България. По-късно цар Василий Българоубиец, след много битки, в края на краищата ги съкрушил и поробил; а тези, които обитавали по-нагоре, се изселили в долна Мизия към Истър; независимо от разпоредбите, името, като някакъв паметник от тях, останало за архиепископията“ (кн.2, 2).

БЪЛГАРИ И КИМЕРИЙЦИ

1. Нашият възрожденец и историк Г.С.Раковски упоменава в своята книга „Българска старина“, излязла през 1865 г. в Букурещ, че древните българи някога през VІІ в. пр.н.е. са се наричали „гимери и кимери“ (с. 200). Както знаем Раковски живо се интересува от старото население по Балканите, чиято старина според него е отпреди гърците, но той не смята,

108

подобно Цани Гинчев, че сме траки. Шишманов изрично упоменава в статията си („Тракийската теория на Цаня Гинчев“, Иван Шишманов, „Избрани съчинения“, Том 2, 1966 г.) това. Раковски посочва, че именно кимерийците са древните българи, защото го научава от един ръкопис, намерен в Атон и донесен му през 1856 г. в Белград от книгопродавеца Хаджи Найден Йоанович. Последният е един от най-забележителните наши книгопродавци, родом е близо до Пазарджик и биографията му е написана от Никола Начов (Хаджи Найден Йоанович. // Период. сп. на БКД, кн. 65. - София, 1904, с. 100-123. С добавки и в: Бълг. книга, 1930, № 4-5, с. 364-379).

„Гимери и кимери“ са се звали българите още преди Александър Македонски, пише в ръкописа открит от Хаджи Найден в Атон и предаден на Раковски през 1856 г. в Белград. Раковски се впуска в търсене от 1856 г. до 1865 г. кои са тези „гимери и кимери“? Той прочита при Херодот, че те са минали покрай Черно море и са нападнали Анатолийските земи (Мала Азия). Една от версиите, базирана на данни на географа Страбон от І в. е, че техният път е през Балканите и дори през ХХ в. Артамонов не изключва този вариант, независимо, че днес в науката е общоприето че пътя на кимерийците към Анатолия е на юг през Кавказ до Черно море, а не покрай Балканите. Раковски смята че кимерийците идват от Волга на Балканите и оттук нападат Мала Азия. Той допуска още една грешка, но и тя не е лично негова, а също е плод на научните хипотези през ХІХ в., където се обсъжда, че „кимерийци“ и „кимври“ са едно и също. Раковски не открива нищо повече за кимерийците и започва да изучава кимврите… Зографската история от ХІХ в. също съобщава, че българите по произход са кимерийци. Авторът на „Зографската история“, не само потвърждава на първата си страница версията от Атон, огласена вече през 1865 г. от Раковски, че произхода на българите е от „кимери и гимери“, но и допълва оригинала. В първоизточникът от Атон, който е на стр. 200 от книгата „Българска старина“ на Раковски, пише само за Волга, откъдето те са

109

дошли. В „Зографската история“, освен Волга е добавена още една дума „Скандинавия“. Причината за това добавяне, е ясна. „Зографската история“ е писана след книгата на Раковски от 1865 г. и авторът на „Зографската история“ е бил запознат с търсенията на Раковски относно кимврите от Скандинавия. Така той решава, че атонското сведение за кимерийци на Волга преди Ал. Македонски не е достатъчно и предвид на проучването на Раковски за кимврите, допълва и „Скандинавия“. За съжаление тези търсения на Раковски, които са били в духа на науката от ХІХ в., не са критично продължени, те просто са забравени изцяло през ХХ в., когато българските учени от Българската академия на науките наложиха табу над темата „Г.С.Раковски като историк“. Няколко поколения българи бяха възпитани, че Раковски е само революционер, но не и учен. Срамно е, че поне един учен от ХХ в. не си е задал очевадния въпрос: откъде „анонимния автор“ от Атон или дори Раковски до 1865 г., знаят не само гръцкото название „кимери“, но и асирийското, което е с „г“. Кои са кимерийците? За тях преди откриването на асирийските клинописи през ХІХ в. се знаеше много малко и то на основата на античните автори като Омир, Херодот и Страбон. Независимо от това все пак се е знаело, че те се казват Κιμμέριοι. Но с откриването на асирийските клинописи кимерийската история придоби по-точни контури и най-вече стана ясно, че самоназванието им е всъщност „гимир”. „Акадското „Gimir (ra)”/ „Gаmir (ra)“… Първите асирологични публикации в Русия са от края на 90-те г. на ХІХ в. На запад пък едва през 1889 г. е издадена първата граматика на акадски език, а през 1896 излиза първия речник. Тоест, нито един учен от ХХ в. не си е задал въпроса: откъде Раковски през 1865 г. - ако е „фантазьор“ както го обижда Иречек, - е знаел за акадското сведение, че те се наричат и Gimir (ra), а не само Κιμμέριοι ? Откъде атонския монах, написал че българите на Волга преди Ал. Македонски са се звали „кимери и гимери“, знае не само гръцкото Κιμμέριοι, но и името им с „г“, т.е. така както е било тяхното самоназвание, видно и от

110

съхранените имена в еврейски, арменски и грузински: Гомер, Гамирка, Гимри? Проблемът е, че съществуват десетки сведения, че произхода на българите е кимерийски, но и до днес на тях просто не им се обръща внимание.

Още през ХVІІ в. френският ориенталист Ербело дьо Моленвил заема сведения от османския книжовник и историк Кятиб Челеби, за да състави прочутата си „Ориенталска библиотека”, завършена и издадена за пръв път от Антоан Галан в 1697 г. Кятиб Челеби (1609-1658) написва съчинението Cihan-numa (Огледало на света), илюстрирано с 39 цветни карти и таблици. Именно от Челеби е заето сведението “Друг син на Гомари, разчиствайки пътя си, стигнал до същата река [Волга] и имал двама сина: Булгар и Бертис...” в „Ориенталска библиотека“ на Ербело дьо Моленвил. Самият Челеби ползва за извор Мухамед ибн Хавендшах (1433-1493), известен повече сред арабоезичните историци като „Мирхонд”, който е автор на съчинението от 7 тома „Градина на чистотата” (Роузат-ас-сафа фи сират-ил-анбия вел-мулук вел-холаф). Мирхонд е цитиран и от Аббас-Кули-ага Бакиханов през 1841 г. в книгата му „Гюлистан-и Ирам” (вж. изд. Баку., 1991). Според Мирхонд от ХV в.: „По Библията Яфет имал осем синове: Гомер, Магог, Мадий, Йаван, Елиса, Тувал, Масок и Тирас. Може да допуснем, че Магог, Гомер и Масак се явяват упоменаваните от арабите Маджудж, Камари и Масек. Камари, когото наричат още Кемак, бил ловец на зверове, човек с весел нрав. Той се заселил на това място, което впоследствие

111

нарекъл по името на своя по-голям син Булгар, а по-малкия му син, се казвал Партас (Баку, 1991, с. 71).

Интереса на арабоезичните средновековни историци към древността на кимерийците е проследим при Абу Рейхан Мохамед ибн Ахмед ал-Бируни (973-1048), който е роден в гр. Кят, старата столица на Хорезм. Той пише: „Първият човек е бил не Гаюмарс, а Гомер, син на Яфет, син на Ной“. И добавя: „Той е бил вожд на племе и е имал дълъг живот. Заселил се в горите Дунбавед и властвал там, докато не станало делото му велико, независимо, че тогава хората все още живеели в началото на света и по време на първите творения. Гомер и някои от неговите потомци завоювали всички области на земята. В края на дните си Гомер се възгордял и се назовал Адам и рекъл: „Всеки, който ме нарече с друго име, ще остане без глава“ (Бируни Абу Рейхан. Памятники минувших поколений. Пер. и прим. М. А. Салье // Избранные произведения, Том I. Ташкент: Фан, 1957.) Дунбавед или Дамаванд е гора на североизток от дн. Техеран. Интересно е наблюдението на ал-Бируни, съпоставящо персийският легендарен праотец Гаюмарс с библейския Гомер. Дали пък Бируни не е разчел старият топоним Аудан, свързан с „названието Уди получено като рефлекс от Quti“ (И.М.Дяконов, С.А.Старостин starling.rinet.ru/Texts/hururt.pdf ,с.166), като името на библейския Адам? „Говорят – пише ал-Бируни – че Ной е построил своя ковчег в Куфа и че именно там „закипяла като от пещ [водата]“ (ср. Коран,ХІ,42) и че ковчега се

112

спрял на горите на Джуди“. В случаят, арабското „дж“ е персоезичното „г“, т.е. Гуди е всъщност името на Гутии (кутии или гутеи, аккад. Kuti-im, Gutebu-um; вавил. Gutu-um, Guti-u; нововавил. Quteu; ассир. Guti). Куфа е гр. в Месопотамия, в древен Вавилон. В мюсюлманската традиция именно върху горите на Джуди, е спрял след потопа Ноевия ковчег.

В анонимното арабоезично съчинение „Моджмал ат-таварих", съставено около 1126 г., има една много интересна легенда, в която името на Булгар е заменено с това на Кимари. В легендата се разказва за патронимите Саклаб, Рус, Хазари и… Кимари. „...И Саклаб отишъл при Рус, за да се настани, но Рус му отговорил, че мястото е недостатъчно, такъв отговор му дали и Кимари, и Хазар. Между тях започнала кавга и сражение... ("Сбор от истории", Техеран, 1939., с. 98-105)”. Фактически, по това време не само на изток, но и на запад се знае, че българи и кимерийци, е едно и също: "Древните мъдреци предават различно името им. Омир ги нарича кимерийци, а Херодот, описващ персийските войни - с общото име скити“ (кн.2, 4)., пише Никифор Григора от ХІV век в своята „Римска история“ за произхода на българите, които дошли на Балканите от река Волга.

113

През 1959 г. в Мадрид бе открит ръкопис от ХІІ в. на андалузкия историк ал-Гарнати, в който ал – Гарнати твърди, че при посещението си през ХІІ в. във Волжка България, е чел някаква българска историческа книга и упоменава, че нейното заглавие е: „История на България” (Абу Хамид ал-Гарнати. Ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб: „Това прочетох в История на Булгар, преписана от български кадия, който е бил един от учениците на Абу-л-Масали Джувейни...”). Благодарение на издадения в края на ХХ в. средновековен свод от комплации на волжките българи „Джагфар тарихы”, се разкриха и още сведения от днес изгубената книга от ХІ в. „История на България”, в която се посочва, че най-древните имена на българите били „имен и синд“, а синдийците (древните синдо-меоти около Азовско море) са предци на кимерийците: „Камирците са клон на синдийците. Те се нарекли така, защото вярвали в легендата, че Всевишния направил тяхната прамайка Камир-Аби от тесто” (Бахши Иман, Джагфар тарихи., С., 2005, с. 17). Името на тази „прамайка“ „Камир-Аби” почти дословно повтаря името на хуритското божество Кумарби, което в хуритската митология, за да запази божествеността си срещу своя син Тешуб, който трябвало да го онаследи (именно от поколенческите божества при хуритите, древните гърци заемат мита за смяна на боговете, вж. Хезиод) „ражда” Уликуми, отроче-скала, което ...скрива слънцето. Излиза, че при волжките българи се е запазила легенда, че кимерийците са клон на синдийците (синдо-меотите около Азовско море, упоменати като „синд” и от Херодот) и че името „камирци” води произхода си от хуритското божество Кумарби (?). Ето и най-древната легенда за произхода на българите при волжките българи: „Началото на нашите начала е в племената синд и имен” (пак там, с. 14). Разбира се, даваме си сметка за сложния компилативен характер на волжко-българските средновековни ръкописи и за това, че „Джагфар тарих“ е предмет на критика, поради липсата на оригинал, но не може да не отбележим, че очевидно произхода на текста е автентичен, а след ХІІІ в. е бил подлаган на съзнателни изменения и компилации, което не прави ръкописа „криминален“, понеже арабоезичната средновековна историческа литература

114

има жанровата специфика да допуска изменения и компилации от по-късни автори.

"В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях.", пише Прокопий Кесарийски, летописец от VІ в., в книгата си Войната с готите, кн.ІV.5. По-данни на арменските късно-антични извори (Агатангелос, Тавстос Бузанд) старото име на Кападокия (за първи път името "Кападокия" е упоменато в Бехистунския надпис от края на VІ в. пр.н.е.) е било...Гамирк. Очевидно, след анатолийската хегемония на кимерийците след VІ в. пр.н.е. е започнал процеса на опознаването на кимерийците и под името хуни. Прокопий пише да това дословно: „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат; имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити […], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички

115

останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн.ІV.5). Превода на думата „гамир“ (кимерийци) на др.иран. е „конен отряд“ (И.М. Дяконов). Превода на „конен отряд“ на скитски (οὐαδτόβαλος) е „бал“ (А. Иванчик).

БУРДЖАН

116

В кореспонденцията през Х в. на хазарския цар Йосиф с андалузкия еврей и министър Хасдай ибн Шапрут, се упоменава народа „в-н-н-т-р“, който хазарите победили. „Нашите предци хазарите – пише в писмото на Йосиф воювали с тях. В-н-н-т-р били многочислени, толкова многочислени, колкото пясъка в морето, но не успели да устоят на хазарите. Те изоставили своята страна и побягнали, а хазарите ги преследвали и ги настигнали до река по име Руна. И до днес те са разположени около река Руна и са близо до Кустантини, а хазарите и днес са на тяхната земя.” Всички изследователи са категорични, че „в-н-н-т-р“ са българите, а реката Руна е „Дунав“. Това сведение на Йосиф идва от разширената редакция на писмото му, открита от Фиркович в началото на ХІХ в. в караимските архиви в Евпатория и мнозина изследователи допускат, че сведението за „в-н-н-т-р“ може да не е оригинално, а вторично заето от арабските летописи от Х в., където има доста сведения за народ „в-н-н-т-р“. Разширената редакция на писмото на Йосиф, въпреки съмненията около нейното изнамиране, не е фалшификат, според учените. Просто съставителя на тази редакция през Х в. е в знак на равенство с арабските сведения за „в-н-н-т-р“ и българите. И действително, ние знаем, че в повечето арабски средновековни исторически книги, българите от Дунавска България, са наричани „бурджани“, а държавата им „Бурджан“. Този въпрос е изисквал внимателно проучване във връзка с древната българска история, но – както ще покажем – учените са подходили повърхностно. Кои са „в-н-н-т-р“? Логиката изисква, ако това сведение се среща само в хазарско-еврейската кореспонденция от Х в. и в арабоезичната средновековна историческа литература, то да се свърже с името „Бурджан“, както масово е наричана Дунавска България от арабските автори и да се потърси какъв е произхода на това име. Но не се постъпва така.

117

Още през 1875 г. Гаркави решава да обясни названието „V.n.nt.r“ чрез името Oύnnogoundouroi (**уногундури), което съобщава през ІХ в. Теофан в своята "Всемирна хроника", а оттам то попада, както в латинския превод, така и през Х в. е преповторено от Константин Багрянородни в съчинението му „За темите“, кн. ІІ: “Преминаването им през река Истър (Дунав) било в края на царуването на Константин Брадатия и оттогава името им станало известно, а преди ги наричали Уногундури.“ www.vostlit.info/Texts/rus11/Konst_Bagr/De_Thematibus/text2.phtml

Както знаете това име е често цитирано в научната литература на ХХ в., но за съжаление нито един учен не си е направил труда коректно да посочи, че в 16-те съхранени до днес преписа на популярната "Всемирна хроника" на Теофан се срещат и други форми на това име: „Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А.“ Една от тези форми е Οννοβουνδοβουλγάρων (уновундобългари, т.е. хуни: вунд и българи). Моето предположение е, че името „вунд/бунд“ отдавна е свързано с името българи, но как и защо ще уточним след малко. Нека сега припомним, че „Бунд“ и неговият народ „v`hndur“са наречени „българи“ и в арменската хроника от VІ в. на Мовсес Хоренаци. И наистина, какъв е този народ на Бунд, който освен своето име е и …българи? Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Vh`ndur на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.” Допълнително в „Арменската география от VІІ в.“, приписвана на Анани Ширакаци, също имаме `W(u)l(u)ndur Bulkar`. И така, след Гарнави всички учени свързват хазарското сведение за „V.n.n.t.r“ (българи) не с арабското за „V.n.n.t.r“ и „Бурджан“ (Дунавска България), а с името „уногундури“, при това без дори да посочат, че последното е едно от няколкото стари имена в 16-те преписа на Теофановата

118

хроника. Тоест, свидетели сме на „научен европоцентризъм“, вследствие на който в науката се е наложило едно едностранчиво мнение, че „V.n.n.t.r“ в хазаро-еврейската кореспонденция от Х в. са "грешно изписване на еврейски на името „Ονουνογουνδούρων („Ряд ученых вполне логично полагает, что это неточно переданное в древнееврейской транскрипции имя болгарского племени оногуров (утигуров), кочевавших в VII в. в Восточном Приазовье, кроме того, река, до которой преследовали болгар хазары, называется не «Руной», а «Дуной», т. е. Дунаем, который действительно в 70-х годах VII в. форсировала болгарская орда, предводительствуемая ханом Аспарухом.“ (Плетньова. Хазары, гл. 1. hagahan-lib.ru/library/pletneva-hazary2.html) Плетньова изобщо изпуска, че има редица средновековни арабоезични хроники, където името „V.n.n.t.r“ също е налично и те са от Х в., т.е. няма как името там да е вследствие „древноеврейска транскрипция“ на европейски назнания за хуно-български племена като уногундури, оногури, утигури… Ето защо коректният подход изисква не априори да свързваме „V.n.n.t.r“ с „Ονουνογουνδούρων“, а да проследим и арабоезичните сведения за „V.n.n.t.r“ във връзка с произхода там на името „Бурджан“, понеже последното е винаги в семантика с Дунавска България, а Йосиф директно пише: „И до днес те са разположени около река Руна (Runa (версия A ‫ )רונא‬или Duna (версия B ‫ ))דונא‬и са близо до Кустантини, а хазарите и днес са на тяхната земя.” Б.Н.Заходер смята, че „такива названия, като Бурджан” са заети на арабски от „писмеността на персийски език” (Каспийский свод сведений о Восточной Европе, ч. 1. Поволжье и Хорасан, с. 1). Което ще рече, че неговият пехлевийски вид е „Бурган”, предвид на прехода на иранското „г“ в арабско „дж“. Произходът на думата „burgana” със значение „кула” е урартски, пишат на с. 99 I. M. Diakonoff и S. A. Starostin в монографията си `Hurro-Urartian as an Easterr. Caucasian Language.`(München, 1986). Авторите смятат, че произхода на тази дума е източно-кавказки и оттам прониква в урартския, като твърдят, че в арменския, под формата „burg”, тя попада от урартския. Нещо повече, те предполагат такъв произход и за древно-гръцката дума πύργος (с. 99).

119

И така, произходът на думата „Бурджан“, с която арабоезичните средновековни историци наричат „Дунавска България“ е в урартският език, т.е. в държавата, която се е самонаричала „Биайн“, както стана ясно в първата половина на ХХ в., след дешифриране на урартските клинописи. В периода 836-847 г. ал-Хорезми полага началото на арабската географическа наука. Той тълкува някои от основните географски топоними на Птоломеевата география (ІІ в. от н.е.) и стига до заключението, че „Бурджан” съответства на птоломеевското разбиране за „Сарматия”. А според Птоломей, Сарматия е територията от Карпатите до Кавказ. Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 - 923 г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) употребява не само „Бурджан“, но и формата „Бунджар“. Последната пък в началото на ХІІІ в. в поемата „Искандер наме“ на Низами е изкуствено разделена на „Бун“ и „Гар“, които в епоса са воини оставени в една пещера да умрат от болест, но черна течност ги излекувала и те приели занапред да се наричат на името на пещерата. А то било „Булгар“, пише Низами от гр. Гянджа (азерб. Gәncәḉ)… За първи път арабоезичното отъждествяване между името „бурджани” и „българите” от Балканите, е прокарано през ІХ в. от историка от персийски произход Муслим ибн Абу Муслим ал-Джарми (или „ал-Хурами”), който е бил във византийски плен, откъдето е откупен през 845 г. Аз самият доскоро смятах, че арабоезичните източници са въвели условно в употреба топонима „Бурджан” като етническо наименование на дунавските българи, за да ги разграничават от приелите исляма волжки българи. Но този мой извод е грешен, понеже конфесионалното официализиране на волжките българи от гр. Болгар, става едва към 922 г., след халифатското посолство, в което участва Ибн Фадлан, докато ал-Джарми още към средата на ІХ в. нарича държавата, която византийските летописи отбелязват като България, с името Бурджан. Тоест, причината за именуването на дунавска България в арабоезичните източници като Бурджан, не е религиозна. Те правят това не за да разграничат мюсюлманите българи на Волга и Кама, от езичниците, а след това християни-българи на Балканите.

120

С други думи, употребата на названието „Бурджан” и „бурджани” не е условно, а обратното – тук става дума за интерполация в арабската средновековна географска и историческа наука на едно старо име, което идва от Урарту (Бийан), чрез посредничеството на персийския и сирийския езици (сведението за „Бунд“ при Хоренаци идва от сирийски извор, Мар Абас Катина от ІІІ или ІV в. от н.е.). Това сведение за древните българи и техните съюзници „бояните“ (Биайн, Бунд, Бунджар, Бурджан, „v`hndur“, „в-н-н-т-р“, `W(u)l(u)ndur Bulkar`) присъства и сред няколкото форми на името „уногундури“ във "Всемирната хроника" на Теофан от ІХ в., където е дадено сведение за някакви хуни (уни, уно), които се казван вунд и българи (Οννοβουνδοβουλγάρων).

АТ-ТАБАРИ ЗА БЪЛГАРИТЕ

Арабоезичните средновековни исторически летописи са изключително ценен извор за изясняване на българското минало в късно-античния период. Арабоезичните историци, голяма част от които са с персийски произход, дават много важни сведения, чийто произход е в персийски извори от сасанидската епоха, т.е. до VІІ в. от н.е. Именно тези сведения съдържат ценен материал за изясняване на българското минало до VІІ в., което все още не е пълноценно проучено, тъй като е експлицирано предимно на основата само на гръкоезичните и латинските късно-антични летописи. В арабоезичната историческа литература Абу Джафар Мухамад ибн Джарир ибн Йазид ибн Касид ибн Гилиб ат-Табари (839-923) дава първи сведения за „банджар” (или „бунджар”), които изписва и като „бурджан”. Тези сведения имат при ат-Табари сасанидско-персийски произход от времето на

121

царуването на Кавад (488-496; 499-531) и синът му Хосрой Ануширван (531-579) . Тук ще обърнем внимание на едно съобщение на ат-Табари, което има съответствие при Прокопий Кесарийски (писал след 527 г.). Ат-Табари пише: „...абхазите, банджар, баланджар и аланите се обединили за атака на страната на Хосрой Ануширван и нападнали Армения, за да подложат населението й на грабеж...” (История на пророците и царете, ХХІІ). Ат-Табари дава сведение за народ „банджар” (Ахунов кодифицира етнонимът като „бунджар”, а в истанбулският препис на Бел`ами са изписани „булджар“). Ат-Табари (Глосарий, DХСI) употребява и формата „бурджан”, с която арабските средновековни историци масово наричат Дунавска България. Ат-Табари проследява ролята на „банджар” и „баланджар” и по-късно, по времето, когато за първи път към 565 г. каганатски тюрки, начело с ябгу Истеми, стъпват в Предкавказието. Прокопий в „Тайната история” дава сведение, което има аналог при ат-Табари. Събитието се развива през 541 г. и е във връзка с византийско-персийският конфликт по това време. „Хосрой току-що беше изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите“ (Тайната история, С., 1983, с.22). В „Тайната история“ Прокопий нарича с общото „хуни“ именно „кутригурите“ и „утигурите“ от другите му трудове. Това е много важно. Можем да се доверим на ат-Табари, че аланите също са участвали в това нападение, защото първа точка на сключеният през 562 г. петдесетгодишен договор между Византия и Персия, потвърждава ролята на аланите в атаките през Кавказ на юг. „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата (Дербенд – б.м.)” (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860).

122

Византийските историци познават народите „алани“ и „абхази” и са дали доста сведения за тях, но нищо не са казали за „бунджар” и „баланджар”, упоменати от ат-Табари заедно с алани и абхазци при атаката. Тях те наричат, както става видно от мирният договор от 562 г., с името „хуни”, а Прокопий и след него Агатий, Менандър, Теофилакт, ги именуват „кутригури” и „утигури”. В „Тайната история“ Прокопий ги нарича с общото „хуни“. От ат-Табари (и от неговият персийски извор) научаваме, че двата пост-атилови хунски народа, които Прокопий в трудовете си преди „Тайната история” нарича „кутригури” и „утигури”, са познати на ат-Табари с етнонимите „бунджар” и „баланджар”. При което, под „бунджар” на ат-Табари, явно трябва да се разбират „кутригурите” на гръкоезичните автори, а под „баланджар” – „утигурите”. Артамонов също смята през 1962 г. в книгата си за хазарите, че баланджар на арабоезичните автори са българите. У ат-Табари „бунджар”/бурджан са упоменати само веднъж, докато „баланджер” се срещат в годините по хиджра: 20, 32, 60, 104, 105, 112, 113 и т. н. Това не е случайно, бунджар/бурджан ги няма, понеже те са същите, които избягват заедно с дезертьорите авари от тюркската армия на Истеми. Тоест, това са кутригурите, които завеждат 20 000 авари в Панония (Теофилакт Симоката). А „баланджер”, които остават и са посочени многократно от ат-Табари, са очевидно „утигурите” на гръкоезичните византийски късно-антични историци. Утигурите не напускат Предкавказието и Приазовието. Те не отиват през 568 г. в Панония, подобно кутригурите, когато към 565 г. тюрките на ябгу Истеми завоюват Древна Велика България, създадена към 465 г. от Ирник, третият син на Атила.

АЛ-МАС`УДИ ЗА БЪЛГАРИТЕ

123

„Градът на булгар е разположен на брега на морето Майутис (чети: Меотида, т.е. Азовско море – бел. К.М.). Виждам, че те са в седмия климат. Те са от типа на тюрките. Караваните пристигат от страната им в Хорезм, минавайки през Хорасан, или от Хорезм при тях. Но тъй като пътят им пресичат становете на други тюрки, те са принудени да конвоират керваните си. Понастоящем в 332 г. [от хиджра, = 4.ІХ.943 – 25.VІІІ.944] царят на булгар е мюсюлманин. След като е имал видение, е приел исляма, по времето на султан (халиф – бел. К.М.) Муктадир билах след 310 (= 12.V.921 – 1.V.922). Един от синовете му ходил на поклонение [в Мека] и при минаването си през Багдат е донесъл на халифа Муктадир билах знаме, черни кожи и много монети. Те [булгар] имат джамия. Царят им нападнал ал-Кустантинийа, начело на повече от петдесет хиляди конници. Връщайки се оттам, той извършва набези по земята на ромеите, Андалусия, и земите на бурджан (чети: Мизия, Тракия – бел. К.М.), джаллаликах (= гали) и ифранджиах (= франки)” (Райна Заимова. Арабски извори за българите., С., 2000 с. 43, 44).” Ал-Мас`уди (ум. 956) и неговите източници, са предмет на дискусии между арабистите. Учени като Бартолд, Захондер и др. са на мнение, че ал-Мас`уди е ползвал различни и често непознати за другите съвременни нему арабоезични историци и географи, сведения. Отгоре на всичко това, понеже ал-Мас`уди пише „по тема”, сведенията му (както и в случая „темата” за българите) са без почти никаква хронология и това е една от особеностите на арабоезичния исторически жанр, който следват и автентичните волжко-булгарски летописи... Когато учените четат първата част на горният пасаж (втората, за „царя” нападал даже Андалусия, изобщо не е интерпретирана) те посочват, че източник на сведението за ислямизирането на волжките българи, е явно летописа от 922 г. „Записки от Булгар“ Ибн Фадлан. Но ал-Мас`уди вкарва различни интерполации и някои учени допускат, че ал-Мас`уди е ползвал такъв текст на Ибн Фадлан, който днес е непознат (?). Това предположение е трудно допустимо, понеже никой от другите многобройни компилатори на Ибн Фадлан не пишат за български град на Азовско море и за караванна

124

търговия на тези приазовски българи с Хорезм през Хорасан (Персия). Тоест, маршута е през Кавказ и на юг покрай брега на Каспийско море до юго-източното Прикаспие, където е Гиркания, столицата на Хорезм и Абаскун, голям търговски град с пристанище. Волжките българи, по записките на Ибн Фадлан, имат търговия с Хорезм, но маршутът на търговския им път е минавал покрай източният бряг на Каспийско море и е пресичал табуните на огузите („другите тюрки” на ал-Мас`уди). Това е бил и маршута на халифатското посолство през 921 г. до Болгар, описан от Ибн Фадлан. Следователно, сведението на ал-Мас`уди за приазовския град на българите и за търговията им с Хорезм през Хорасан, е всъщност известие от съвсем друга епоха, която очевидно визира Кубратова България. За българската история това сведение е изключително важно, защото хвърля светлина на търговските отношения на Велика България с Хорезм. А сега да обърнем внимание на втората част на пасажа! Кой е този български цар, който не само, че нападнал Византия, но почти едновременно с това е водил и западна военна политика срещу гали и франки, стигайки до Испания (Андалусия)? Аз лично не познавам друг такъв, освен Атила в периода 447-451? При арабоезичните средновековни източници имаме достоверност на сведенията, но липса на достоверна хронология. И това е специфика на историческия жанр там. Пише се по „тема“, т.е. в случая всичко известно за „българите“, но без хронотоп.

НИЗАМИ ОТ ГЯНДЖА ЗА БЪЛГАРИТЕ

125

Една от най-интересните легенди за произхода на българите е съхранена в епосa „Искандер-наме” на персийския поет Низами, който той пише в самото начало на ХІІІ в. Низами е роден в гр. Гянджа, дн. на територията на Азербайджан. Според легендата, Александър Македонски имал двама воини - Бун и Гар, които участвали в походa му в непознатите земи на север, но двамата се разболяли от неизлечима болест и за да не заразят останалата армията, били изоставени в една пещера. В нея те по чудо оцеляли, благодарение на някаква черна течност или кал. Пещерата се наричала „Булгар” и двамата решили отсега нататък да се казват „българи”, по името на пещерата. Най-интересното в тази легенда е, че „Бун” и „Гар”, т.е. „Бунгар“ на арабски, където персийското „г“ преминава в „дж“, е „Бунджар“.

АРАБСКАТА КРЪСТОСЛОВИЦА

Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 - 923 г.) в своята „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) посочва „Бунджар” и „Бурджан”. В константинополският вариант на същата книга, т.е. текста на Бел`ами, „Бунджар” (банджар) даже е редактирано на „Булджар”. Непосредствено със сведенията на арабоезичния персийски историк ат-Табари, друг ирански арабоезичен историк Ибн Рушдъ (903 - 913 г.) пише, че съществуват три вида българи. „Те са три вида. Единият се нарича б. р. сула, другият - ас - к. л., а третият б. л. к. р.” „Худад ал-алам” (ок. 982) и Гардизи (1050 - 1059 г.) компилират от Ибн Рушдъ и повтарят същото.

126

Посочени при Ибн Рушдъ и неговите компилатори „б. р. сул”, при Ат-Табари са упоменати като „баланджер” и се срещат в годините по хиджра: 20, 32, 60, 104, 105, 112, 113 и т. н. На мястото на „бунджар” (ат-Табари) компилатори поставя „б. л. к. р”.

Ибн Рушдъ и неговите

Б. р. сул, Б. л. к. р. Какъв е извода? Фактически, във визията на ат-Табари бунджар изчезват (упоменати само веднъж,), а баланджер (Артамонов, 1962, дава данни от „Дарбент наме”, че под това име трябва да се разбират „българите”) остават. Ибн Рушдъ пък и неговите компилатори дават вече едно по-общо сведение, че българите са „три вида” и „б. л. к. р” не бива да се бърка с „б. р. сул” (баланджер). Следователно, „б.л.к.р” на Ибн Рушдъ са „бунджар” на ат-Табари, т.е. са същите онези, които други арабоезични извори от Х в., (а и писмото на хазарския цар Йосиф до андалузкия евреин Хасдай ибн Шафрут), наричат - V.n.n.d.r. Фактически, класическото за гръкоезичните късно-антични извори деление на българите на два вида: кутригури и утигури, е съхранено и тук, имайки предвид, че „ас-к.л.” е всъщност наименование на страна (Аскал, Ишигел), а арабоезичните извори правят разлика между страна и народ, посочвайки v.n.n.d.r, като обитаващи именно в страната Аскал. Особено ценен е анализа на Минорски по тази тема (http://www.kroraina.com/hudud/hud_53_c.html §.53. Рассказ о стране V.n.nd.r http://odnapl1yazyk.narod.ru/bulkar.htm) Ибн Рушдъ (Х век): „Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите.” Гардизи и Бакри компилират свободно от Ибн Рушдъ. Ахмед ибн Фадлан (921 г.) пише: „Друга група била с царя на някакво племе, когото наричаха цар Аскал. Той (Аскал) бе поданик на него (царя на Болгар)”. Къде е била тази българска страна „Аскал/Есгел/Ишкил” ни става ясно от Ибн Рушдъ, Гардизи и Бакри. Тя е българско княжество, а наименованието

127

й влиза в употреба в арабоезичната историография след 922 година, когато е посолството на Ибн Фадлан в гр. Болгар на реките Волга и Кама. В своите „Записки” (Рисала) Ибн Фадлан пише, че владетеля на гр. Болгар е „малик” (цар) на „ас-сакалиба” (ас-к.л.). След това Фадлан обяснява, че княза на Аскал е подчинен на Алмъс, владетеля на гр. Болгар. Фактът, че Ибн Фадлан посочва двама владетели, би трябвало отдавна да насочи изследователите на този щекотлив въпрос в историческата наука, към предположението, че техните правомощия не са на една и съща територия. В противен случай не биха били двама. Фадлан не бива да бъде подценяван, той е грамотен мъж и много добре е знаел, че владетеля на гр. Болгар е „балтавар” (васал), спрямо Хазария, в чиито земи е този град. Спрямо земята на Аскал обаче, която на запад граничи с Маджария (Унгария е в Панония), а на изток с печенегите, за Алмъс може да бъде казано, че е „малик” (цар). Ето защо, според Ибн Фадлан, владетеля на гр. Болгар е „малик на ас-сакалиба”. Аскал (Есегел) е българска провинция с особен статут, която обаче се е подчинявала на владетеля на гр. Болгар. Консултирах се с проф. Чуков, известен наш арабист, дали е възможно „ас-сакалиба” да са „ас - к. л.”? Vladimir Chukov: „Да, разбира се, че могат; става въпрос за различни граматични форми на корена с.к.л.” Това княжество е волжко-българско, независимо, че по-голямата част от поданиците са били славяни (ас-сакалиба). През Х век византийския император Константин Багрянородни в своя трактат „За устройство на империята” надлежно описва териториите на симпатичните му печенеги, в които вижда евентуални мощни съюзници. Той пише (гл.37), че на запад страната Пачаникия е на един ден път разстояние от Киевска Рус, на четири дни от Унгария и на половин ден от балканската държава България. Императорът-писател уточнява, че на територията от четирите дни път между Пачаникия и Унгария живеят „ултин, древляни и лензити”...Последните два народа са славянски, а може би и антски... ”Древляни” (горци) и „поляни” (от lend, лензити). Но кои са ултин? Ултинзури ? Отговорът вече го знаем. Трябва също така да имаме предвид, че

128

упоменаването на „уличи” в староруските текстове, не е свързано със славяни, а с българи. Арабоезичните източници по този въпрос са внимателно и детайлно представени от Минорски. Единственото, на което той не е обърнал внимание е, че арабските историци не слагат знак на равенство между наименованието на даден народ и наименованието на страната, в която обитава. В случая, те поставят на едно и също място народ „V.n.nd.r” и независимата държава с име „Аскал”/„Исигел” (Hudud al-Alam. The Regions of the World. A Persian Geography 372 A. H. - 982 A. D./Tr. and expl. by V. Minorsky; §§ 45, 46).

ВОЛЖКО-БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

След ІХ в. васалните българи в Хазарският каганат преместват своя административен център от Приазовието на север, при реките Волга и Кама, вследствие на което р. Атил, чието птоломеевско име от ІІ в. е р. Ра, получава името си Болга. Гръцизираната форма става всеобща в Киевска Рус по-късно: Волга. Докато дунавските българи запазват своя матерен индоевропейски кимерийски език, обогатил значително лексиката на балто-славянските езици, волжките българи след ІХ в. са отюречени и постепенно, както пише поета от ІХ в. Микаил Бащу, хонският език (разбирай: кимерийския), е асимилиран. След посолството на Арабския халифат през 921 г. в гр. Болгар на Волга и Кама, волжките българи приемат арабицата като писмо. Волжко-български исторически ръкописи, писани на арабица след Х в. и до днес се съхраняват в тайните сейфове на руските архиви, но никой няма достъп до тях. Изобщо тюркоезичната историческа средновековна литература, която се съхранява в Санкт-Петербургския филиал на Института по изтоковедение на Руската

129

академия на науките (ИВ на РАН), никога не е била легализирана, за да се ползва от изследователите. Едва през 1962 година във фондовете с ръкописи е позволено на трима учени да каталогизират тюркоезичните текстове с историческо съдържание. Техните имена са Л. В. Димитриева, А. М. Мугинов и С. Н. Муратов. Те работят под редакцията на А. Н. Кононов. Това библиофилско описание е предприето от тогавашния предходник на ИВ на РАН, т. е. от Институтът на народите на Азия към Академията на науките на СССР. Едва през 1963 година ръкописите са заведени по правилата на библиографията и им е даден шифър. През 1965 година в тираж от 1150 бройки е издадено „Описание тюркских рукописей института народов Азии, т. І, История”, в издателство „Наука”. Срещу всеки шифър е направено кратко описание какво съдържа ръкописа, но тази деликатна дейност се е извършвала под „наблюдението” (с. 6) на някакво загадъчно „Методическо бюро” (с. 6), което не е нищо друго, освен специална цензура. www.orientalstudies.ru/rus/images/pdf/c_dmitrieva_co_1963.pdf Още на втора страница добросъвестните библиографи уточняват, че ръкописите пред тях са огромен брой „съчинения, писани на турски, узбекски, уйгурски, татарски (разбирай „български” - б. м.), азърбайджански и туркменски езици”. Те твърдят, че текстовете са писани с „арабско писмо” (с. 3). Освен това, „историческите съчинения по време на написването обхващат период от Х до началото на ХХ в.” (с. 6). Оказва се, че от общо двадесет ръкописа, засягащи историята на Волжка България, седемнадесет не са били заведени и са нямали сигнатура до 1963 година. Трите текста, които единствено са били заведени до 1963 г., са от колекциите на Дал, Савелев и един от неизвестна колекция. Библиографите твърдят, че деветнадесет исторически ръкописа (от 20 описателни номера: 36 - 55), засягат историята на Волжка България и са съставени (или преписани) през ХVІ век (с. 247). Досега се знаеше, че средновековни волжко-български ръкописи са били преписвани през 1680 г. (ХVІІ век) от секретаря на Сеид Джагфар, чието

130

име е Бахши Иман. Оказва се, че един век по-рано се е правило същото на територията на Казанското ханство. Ръкописите, които са нямали сигнатура преди 1963 г. и едва тогава им е даден за първи път шифър, са (първо пишем номера по описанието от 1963 г., а след това даденият шифър); 37 (1232); 39 (2578); 40 (2598); 42 (3981); 43 (2564); 44 (2637); 45 (3447 - ІІІ); 46 (3492 - І); 47 (2548); 48 (2597); 49 (4310); 50 (2670); 51 (3447 - І); 52 (2624); 53 (1034); 54 (2623); 55 (2515). Онези три, които са били заведени, са: 36 (нов шифър 749); 38 (н. ш. 751) и 41 (н. ш. 750). Общият брой е 20! Описателните номера са 36 - 55. Всички те, според библиографите, засягат историята на Волжка България. Ръкопис под № 56 има шифър 3492 - І. В горната група (36 - 55) ръкопис с номер 46 (3492 - ІІ) съвпада с 56, което означава, че авторът е един и същ. И действително № 56 е известната в Казан (от 1870 г.) книга на Шараф ад - дин ибн Хасан ад - дин ал - Булгари (така е изписан на оригинала на арабски, въпреки че този автор сега в Татарстан не го наричат ал - Булгари, а ал Муслими - б. м.) „Рисала - и таварих - и Булгарийа”. Явно № 46 е дубликат на № 56 и понеже № 56 (горната книга) е издадена в гр. Казан през 1780 г., може би № 46 са чернови на ал - Булгари. Оттук обаче започва „теорията на конспирацията”, ако мога така да кажа. Всички описани ръкописи (36 - 55), в нарочният раздел „Автор”, са поставени под името на „ал - Булгари”, без да става ясно този човек от ХІХ в. ли са имали предвид библиографите или множество автори (преписвачи и компилатори) волжки българи, които масово са слагали низбата „ал-Булгари”, за да демонстрират народностното си самосъзнание? Болшинството от ръкописите (36 - 55) са постъпили в съветските архиви през 1938, 1939 и 1940 години, вследствие сталиновата заповед всички староръкописни книги на арабица да бъдат иззети от собствениците и библиотеките от НКВД (КГБ). Онези, които ги укриват, ги е заплашвала каторга или разстрел.

131

При описът на ръкописи 36 - 55, извършен през 1963 г., се оказва, че по-голямата част от сбирката е от личната колекция на Вахидов. За библиографите не е било никак трудно да го разберат, понеже Вахидов е имал овален печат с текст „С. Вахиди катепханасе” (Библиотека С. Г. Вахидов). В началото на издадената през 1965 г. книга „Описание тюркских рукописей Института народов Азии, т. І, История” може да бъде прочетена официалната версия как от 1818 г., с учредяване на Азиатския музей, са се попълвали архивите на Русия и СССР с източни ръкописни колекции. Идват ръкописи отвсякъде. Братът на Жан-Жак Русо, Ж. Л. Русо, дарява на два пъти ръкописи на просветената императрица Екатерина Велика. Изреждат се имена на бележити колекционери като Дал, Френ и т. н. Посочено е, че през 1934 г. се състояла „Археографическа експедиция” на АН на СССР. Като дарител по това време е посочен и С. Г. Вахидов. Има данни, че Вахидов действително през 1934 година е извършил дарение, но не на средновековни ръкописи, а на фолклорни материали, които е събирал. Основните ръкописи, които е притежавал Вахидов, не са дарени от него, а са му конфискувани през 1938 година от КГБ, а самият той е арестуван. След това не се знае нищо за него, нито къде и кога е убит от съветските комисари. Присвоените ръкописи от Вахидов, КГБ (тогава НКВД) регистрира като колекции на три подставени личности. Съобщава се, че единият доставил и дарил ръкописи от Татария, другият - от Средна Азия, а третият - от Башкирия (с. 4, в Описът от 1965 г.). Или чекистите няма въображение, или пък това е някакъв чекиски код, но и трите личности са с фамилии, които започват с буквата „З”: Забиров, Зарифов, Зарипов... На стр. 4 в книгата от 1965 г. четем за дарени колекции „от 1939 г. на В. А. Забиров, от Татария; от 1940 г. на М. З. Зарифов, от Средна Азия; от 1940 г. на Х. М. Зарипов, от Башкирия”. Получава се следният каламбур: В предисловието се съобщава официозната версия кои са колекционери на източни ръкописи и сред големите, заслужили учени, са съобщени също трите „З”. След това обаче, когато започва практическият процес на описване през 1962 г. и 1963 г., се оказва, че такива колекционери няма. В специален раздел „Указател”, библиографите посочват собствениците на описваните от тях ръкописи и от

132

кои колекции са. Трите „З” не са сред „неизвестни колекции”, те са известни, според държавната съветска версия колекционери от 1939 г. и 1940 г. Ала колекциите носят знак (печат, автограф) на колекционера, и там ги няма трите „З”. Тоест, в казионната съветска историята колекционерите ги има, а когато трябва да се види на практика кои ръкописи са колекционирали, ги няма. В разделът „Указател на колекционерите” (с. 252), ги няма…Ще рече, това са явно подставени псевдо-колекционери, които трябва да прикрият, че повечето ръкописи (с номера от 36 до 55) от Татария и Башкирия, са на Вахидов и са му били конфискувани от КГБ, а онези, които не са на Вахидов, са на други жертви, които са имали доблестта, въпреки заповедта на Сталин от 1938 г., да съхраняват исторически книги на арабско писмо през 1939 г. и през 1940 г. от тези два региона. Трите „З” и досега са част от „руските колекционери” на източни ръкописи. Наскоро О. Ф. Акимушкин направи доклад как се е формирал Санкт-Петербургския филиал от „мюсюлмански ръкописи” (вече не са „исторически”) на ИВ на РАН: „К истории формирования фонда мусульманских рукописей”. www.orientalstudies.ru/rus/index.php В докладът му Х. М. Зарипов е отъждествен с М. З. Зарифов. Вече са едно лице! Акимушкин изписва този „колекционер” така: „Зарифов (Зарипов) М. З.”. А третото „З”, т. е. В. А. Забиров, който според описвачите от 1963 г. дарил през 1939 г. колекцията си, според Акимушкин е починал през 1938 година (?). Ако той е бил сътрудник на Институтът по изтоковедение на Академията на науките на СССР, нима е държал до смъртта си ръкописи вкъщи, че те чак през 1939 г. са предадени в архива? Вахидов, според Акимушкин, дарил през 1934 г. - 362 ръкописа. През 1934 г. се състояла и т. нар. „Археографическа експедиция” (?), в която, според Акимушкин, участвали В. А. Забиров и С. Г. Вахидов. Излиза, че В. А. Забиров не е дал в съветските архиви нищо до смъртта си, а същевременно „Археографическата експедиция”, според данните които ползва Акимушкин, донесла „1564 ръкописа” от Татария и Башкирия.

133

ru.wikipedia.org/wiki/ %D0%92%D0%B0%D1%85%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%B2,_ %D0%A1%D0%B0%D0%B9%D0%B8%D0%B4_ %D0%93%D0%B0%D0%B1%D0%B4%D1%83%D0%BB%D1%8C%D0%BC %D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87 Кога ще се запознаем с тези ръкописи?

ЧЕРТКОВ ИЛИ МАНАСИЕВАТА ХРОНИКА?

Руснакът Чертков (1789-1858) е интересна личност. Той първи осъзнава, че славяните трябва да получат старина, т.е. „удревление” и започва да ги търси преди VІ в. от н.е., откогато са първите сведения в изворите за тях. ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B5%D1%80%D1%82%D0%BA %D0%BE%D0%B2,_%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA %D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%80_%D0%94%D0%BC %D0%B8%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%87 Потомствен дворянин, напомпан със самочувствие след войната от 1812 г., Чертков от 1822 г. започва да се занимава с история, след като посещава Италия. Той е основател на теорията, че траките са славяни и разработва идеята, че изселени на север от Дунав до Балтийско море траки, са бъдещите славяни („Очеркъ древнейшей исторiи прото-словенъ”. Москва, 1851; «О переселении Фракийских племён за Дунай и далее на север, к Балтийскому

134

морю, и к нам на Русь»). Една хипотеза, която в България след 1878 г. прегръща и популяризира Цани Гинчев, с подкрепата на русофилската дружба „Славянска беседа” в столицата. А след това продължена от Г. Ценов. За българската история, която трябва да мине под сянката на славянството, Чертков е като Макиавели на запад. Това е човекът, който първи представя старобългарския превод на „Манасиевата хроника” с добавките на българския преводач, но като истински „сив кардинал” на панславянството, Чертков не се колебае да излъже, че българите не били „многочислени” и че славяните ги претопили. Оттогава насетне тази лъжа на Чертков се повтаря във всяка книга по славянска история, независимо, че старобългарския преписвач през ХІV в. е написал точно обратното, а именно че българите са били…”многочислени”. «О переводе Манассииной летописи на славянский язык, с очерком истории болгар, доведенной до XII века». (М., 1842): „Болгаре, о которых говорит переписчик Манассиевой летописи, при первом переходе их за Дунай, не были еще Словенами. Они прямо пришли с берегов Волги и принадлежали к племени Гуннов (45). Болгаре превратились в Словен только тогда, как поселились в Мисии и других землях, населенными Словенами, точно также, как руссы смешались со Словенами жившими в России. 2. Словене с незапамятных времен обитали по обеим берегам Дуная, в Дакии, Мисии, Фракии, Македонии, Иллирии, и проч. и едва-ли еще не при Македонских царях и владычестве римлян, которым они известны были под общим именем Иллирийцев, Македонян, Фракийцев, Мисян и проч., как это можно доказать названиями многих мест, хотя изуродованными Греческими и римскими писателями (46) 3. Византийцы нигде неговорят о пришествии Словен и водворении их, вместе с болгарами, в VI веке, в Миссии. Греческие летописцы напротив того упоминают только о дозволении (при Константине Погонате) одной Болгарской орде поселится в Мисии, именно в том самом месте, где, как они сами говорят, жило уже давно по семь поколений Словенских. Эта Болгарская орда, после дальнего перехода от Волги и многих сражений и потерь, не могла быть многочисленна. Болгарское царство сделалось могущественным только по присоединении всех Словенских народов к поселившимся в Мисии Волжским Болгарам и простиралась, в блестящую эпоху своего существования, от Черного моря до Адриатического

135

и от Дуная до Греции и почти до Византии. Оно было могущественное царство Словен южных…(kirsoft.com.ru/mir/KSNews_358.htm)." А ето какво пише старобългарският преводач на Манасиевата хроника в своята приписка: „При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно” (Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144). В „Манасиевата хроника” старобългарският преводач пише, че българите са били „многочислени”, но Чертков лъже, че тук става дума за орда: „Эта Болгарская орда, после дальнего перехода от Волги и многих сражений и потерь, не могла быть многочисленна.” След 1842 г. тази догма на Чертков е наложена върху българската история и не е преразглеждана от българската историческа наука.

БЪЛГАРСКОТО ЗАСЕЛВАНЕ НА ЮГ ОТ ДУНАВ ПРЕЗ 681 г.

Какво знаехме досега? Една лъжа: българите на Аспарух били малко на брой (орда ?), но някакси победили Византия. След това те срещнали много славяни на Балкански полуостров, но незнайно защо славяните в Пелопонес не наложили своя език, а на територията на България успяли? Как станало това, не се знае, но българите не само дали името си на тези земи и не само ги ръководели от столиците си, но и се претопили сред подчинените си, също както Рюрик (варяжки военачалник ок. 830 - 879) и неговата дружина варяги, които били претопени от славяните.

136

Ето по този руски модел бе формирана старата българска история. Къде е разликата на Аспаруховите българи с варягите на Рюрик? Разликата е, че имаме поне десетина сведения, че българите са били господари на земите от Дунав до Волга и в летописа от Х в. на Симеон Логотет даже директно си пише, че те през 680 г. просто са се „отделили от своите“ и са преминали Дунав на юг, завоювайки и Мизия. Симеон Метафраст или Симеон Логотет (на гръцки: Συμεών Μεταφραστής) е византийски светец, държавник, църковен писател-хронист, поет, историк и агиограф. Роден е в Константинопол, умира ок. 960 г. През ХІV в. е направен превод на летописа на Симеон Логотет на старобългарски. По същото време, когато е превеждана и „Манасиевата хроника“. През ХVІІ в. този български ръкопис е в Молдова. За ръкописа се грижели архиепископ Анастасий Кримка и молдовския воевода Василий Лупул, управлявал от 1634 г. до 1654 г. В края на ХІХ в. летописа е вече в Санкт-Петербурската Академия на Науките и от 1898 до 1905 г. е подготвян за издаване. „Симеон Метафраст и Логофет. Съписание мира от Бытия и летовник собран от различных летописец.“ Изд. В. Срезневский. СПб, 1905. Препечатки в Лондон (London, 1971) и Мюнхен (München, 1971). Старобългарският преводач навсякъде подменя името на „склавините“ (славяни) в оригинала и ги превежда „българи”. Тази особеност е забелязана още през 1908 г. от В. Златарски, който проучва превода и издава книга от 161 страници: "Известия за българите в хрониката на Симеон Метафраст и Логотет" С., 1908. http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2014/04/blog-post.html

Според българският преводач от ХІV в., българския народ минал Дунав и се заселил край Варна, „отделяйки се от своеплеменните си.“ Това сведение се потвърждава от „Именникът на българските князе“, където също ясно пише, че преди Аспарух да създаде своя държава на юг от Дунав през 680 г., българите са имали „515 годишна история отвъд Дунав“,

137

т.е. на северо-изток от Дунав. С други думи, няма как Аспаруховите българи да са били малко, те владеят територии от Дунав до Днепър преди 680 г., след като през 669 г. изгубват земите си в Приазовието, Крим и Предкавказието от хазарите. Две години преди да се появи книгата на Чертков, т.е. през 1840 г., Юрий Венелин също твърди, че „Молдовия и Юго-източна Русия са [били] части от Българското царство.“ Един източник директно пише, че земята на север от Дунав се е казвала „България“. Това са протоколите от VІ Вселенски събор, където един монотелит моли на събора православните за помирение между монотелитите и тях, понеже липсата на помирение е „божия гняв“, с който днес, т.е. през 681 г., ги наказвала България. Това е контекста на думите на Константин от Апамея: "Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, провинция Сирия Секунда. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България." (Протоколи на VІ Вселенски събор). Много правилно основните византийски извори през ІХ в., т.е. „Всемирната хроника“ на Теофан и „Бревиария“ на Никифор, наричат тази държава „Древна Велика България“. Теофан пише, че Аспарух създал държавата си на юг от Дунав, след като хазарите превзели „Първа България“. Българите на Аспарух са били многобройни. За това пише още през Х в. хазарския цар Йосиф, съобщавайки, че те към 669 г. били като „пясъка в морето“. Мнозина автори са склонни да виждат тук метафора, но имаме още два източника, които ясно пишат, че българите са залели целите Балкани със своето живо присъствие, което както ще покажем е и езиково. „А как това място е получило името си България, ще ви разкажа. На север зад Истър (р. Дунав, к.м.) има земя, по която тече немалка река; местните я наричат Булга; от нея са получилите името си самите българи, които по произхода си не са други, а скити. Когато зловредното иконоборство тревожило православните, българите се вдигнали оттам с децата и жените си,

138

и в безчислено множество се прехвърлили през Истър“, пише през ХІV в. в своята „Римска история“ (кн.2, 2) византийския историк Никифор Григора и допълва: "Древните мъдреци предават различно името им. Омир ги нарича кимерийци, а Херодот, описващ персийските войни - с общото име скити“ (кн.2, 4). Толкова „многочислени” били българите на Аспарух, според приписка на българския преводач през ХІV в. на „Манасиевата хроника“, че българизирали целите Балкани, чак до днешна Албания. „При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече…” (Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144). Ако българите са с кимерийски произход, дали са говорили кимерийски език? Този език е индоевропейски, както посочва Леман Хауп и е нещо средно между тракийски и ирански, според него. Трябва да се прави разлика между езика на славяните и този на българите. Това са били очевидно много близки в лексикално отношение езици, но с различна граматика.

ВЕНЕЛИН

На 23 април 1802 г. в северна Унгария се ражда Георгий Хуза. Той завършва гимназия в Ужгород и става стипендиант за свещеническа кариера. Влюбен в историята, избягва в гр. Лвов, където ходи да слуша лекции по история в университета. За да се отърве от задълженията си към свещеническата стипендия променя името си на Юрий Венелин. Венелин сам пише, че „южна Русия“ е била някога българска земя, ето защо, дори и в

139

енциклопедиите да се води за украинец, той е възприемал себе си за „адвокат на българщината“, както сам пише на Васил Априлов. През 1823 г. Юрий Венелин е в Кишинев. През 1829 г. той издава в Москва книгата си „Древние и нынешние Болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношение с Россиянам.” Книга оказала значимо влияние по време на Българското Възраждане. През 1830 г. се опитва да посети България. „Когато въ 1830 год. приснопаметниятъ Ю. Венелинъ пристигнѫлъ въ Варна съ цѣль да пѫтува по България, особено Македония, той се отчаялъ, като видѣлъ, че споредъ тъкмо сключения миръ рускитѣ войски вече били почнѫли да напускатъ България, и че поради това неговиятъ задушевенъ планъ — да п ѫтува до като е руската армия въ турската територия — съвършено пропада. Съ съкрушено сърдце Венелинъ тръгнѫлъ прѣзъ Добруджа, която била овце въ руски рѫц ѣ, за Влашко, като се утѣшавалъ съ мисъльта, че и тукъ ще може да се възнагради сторениятъ трудъ, понеже добрѣ прѣдполагалъ, че ще може да открие запазени стари български рѫкописи.“ (Бѣлѣжки отъ едно научно пѫтуванье въ Ромъния. Отъ Д-ръ Л. Милетичъ и Д. Д. Агура. (СбНУНК, кн. IX, София 1893)). www.promacedonia.org/lm_da/lm_da_belezhki.htm През 1831 г. книжката на Венелин попада в ръцете на един българин търговец и рентиер в Одеса и той става пропагандатор на идеите му. Казва се Васил Априлов и започва да води кореспонденция с Венелин, като страстно се интересува кое е най-важното, за да се обори теорията за татарския произход на българите. Венелин му отговаря: „Для меня было приятно знать, что есть хотя один болгарин, который наконец захотел оценит мое слабое адвокатство в пользу его соотечествеников, но еще было бы приятнее, если бы послал он народную песен”. След като не успява да посети Българските земи, Венелин издава през 1940 г. „Влахо-болгарские или дако-славянские грамоты, собранные и объясненные Юрием Венелиным — Спб.: 1840 — /3/, XVI, 359 www.promacedonia.org/jchorb/jv/index.html „О Княжестве Бесарабском вообще“

140

"Бесарабия от древността обхваща цялата плоска страна, прилежаща към Дунав от север, от границите на Унгария до Галац и река Серета (северния ръкав на Дунав – бел. К.М.). Тя в ново време е преименувана на Влахия. Времето на първото образуване на това княжество под особено, собствено управление, е неизвестно, защото то се отнася към онази епоха, в която византийските летописи не прониквали на север от Дунав. Все пак, достоверно е, че това воеводство се е образувало във време на Българското царство и владенията му били не само тук, но и в Молдовия и Юго-източна Русия. Чак когато България от 1020 г. до 1185 г. била под властта на Византийската империя, тогава Бесарабия, заедно с Молдовската земя, останали независими. Именно от Бесарабия се организирали опити за освобождението на България от игото на гърците и едва последния опит на Бесарабските българи, под ръководството на Князете Асен и Петър, се увенчал с успех.“ Бесарабия е историко-географска област в днешна Молдова и Украйна, разположена между реките Прут и Днестър (Вж. Любомир Милетич. Изследвания за българите в Седмиградско и Банат www.promacedonia.org/lm_bs/gal/index.html ;пТодор Балкански. Трансилванските (седмиградските) българи. Етнос. Език. Етнонимия. Ономастика. Просопографии., Велико Търново, 1996 www.promacedonia.org/tb2/index.htm )

КИМЕРИЙСКА ЛИ Е БЪЛГАРСКАТА ГРАМАТИКА?

След ХІІ в. в писменият език на българите се наблюдават промени, които поставят пред учените въпроса коя е причината писменият старобългарски от ІХ в. до ХІІ в. да е един, а след това различен? Това промени в езика ли са и ако е така, защо те имат аналог само в българският писмен език след ХІІ в., но не и в останалите славянски езици? Българските езиковеди са в дълг на българския език, нито един от тях не си задава въпроса: ако съществува такава рязка и коренна промяна в

141

граматичната система и в част от звуковата система на българския език след ХІІ в., тогава чий е бил писменият ни език от ІХ до ХІІ в.в.? Как чий? Изворите са категорични, княз Борис-Михаил кани кирило-методиевите ученици, които са създали азбука на езика на славяните и тези ученици, а между тях най-вече Климент Охридски и Наум Плисковски, продължават делото на учителите си в България и превеждат книги на славянски език. След като българи и славяни не са едно и също, и след като очевидно славянския е бил близък лексикално до българския, тогава българите на какъв език са говорили? Защото, ако славянския не бе разбираем за княза и народа, тогава по каква логика е избран този писмен език, за да има черковно-славянско богослужение, при условие, че същото би вършило гръкоезичното или латиноезичното богослужение? Защо прабългарите, ако са били тюркоезични, както се твърди без основание, са предпочели един неразбираем език, пред два други, също неразбираеми? Като се зададат тези въпроси, се вижда в каква тиня е вкарана нашата история и език. Как се внушава, че прабългарите били тюркоезични, при това за пример се сочат волжките българи, но и дума не се обелва, че е възможно те да са били отюречени чак след VІІ в. от н.е. Същевременно, за дунавските българи смело се твърди, че те са ославянчени след VІІ в., а прабългарската орда била малка и славяните я асимилирали. Но българският език задава въпроси и езикознанието ни показва неща, на които само идеологията и репресията могат да затворят устата… Кои са тези неща? След ХІІ в. българския език е коренно различен, с изключение на лексиката, която е индоевропейска и славянска, а много от думите са явно коренно български. След ХІІ в. старата падежна система рухва, но това не се случва в останалите славянски езици.

142

След ХІІ в. езика демонстрира здрава членна форма, т.е. определителният член е специфично българска особеност и различава българския от останалите славянски езици. След ХІІ в. инфинитивната форма е различна, с „да“ конструкция: напр. (искам) да ида. След ХІІ в. старите форми на степенуване изчезват и виждаме съчетания на „по“ и „най“ с прилагателна форма (по-добър, по-лош, най-добър, най-лош). След ХІІ в. бъдещето време се изразява различно, с частица „ще“ (ше, че, ке, жъ) и определена глаголна форма, напр. „ще ида“, а не както преди „ПОИДЪ“ или „ХОШТИ ИТИ“. След ХІІ в. се оказва, че българския, за разлика от славянските езици, има сложна глаголна система от темпоралност на свършени, несвършени, минало време в бъдеще и т.н. глаголни времена, които днес са ужас за всеки чужденец, който учи български. Дори има и „преизказна форма“: „Казват, че написал в блога“, от което става ясно, че някой е казал за трето лице нещо, което може да бъде експлицирано без да се верифицира подлога. („Бил съм бил пил.“) Подобен изказ в славянските езици не може да съществува без подлога… След ХІІ в. навлизат местоименни конструкции от вида „мене ме, мене ми, тебе те, тебе ти и др.“ Напр.: „Тебе те е страх, Тебе ти е кеф…Мене ми се пише, Мене ме е страх“… След ХІІ в. няма двойствено число, а бройната форма за съществителните от м.р. мн.ч. се формира с един звук „а“: „един бор, два борА, един стол, два столА“… След ХІІ в. имаме окончание „ове, ови“ при едносрични имена на м.р.: „кум, кумове, сват, сватове“. След ХІІ в. имаме „а“-спрежение: „гледам, гледаш, давам, даваш…“

143

След ХІІ в. имаме притежателни местоимения: „негов“, техен, нихен, нихни“, които при славянските езици са си родителен падеж и няма такова нещо като в българския… Всички тези особености на българският език след ХІІ в. ни стават ясни от писмените паметници, така както езика преди ХІІ в. ни е ясен пак от старобългарските писменни паметници, т.е. каквото имаме на пергамент, по него съдим за езика и трябва човек да е сляп, за да не види, че това, което е станало след ХІІ в. не е „развитие“ на славянския език, характерно само за българите, а различен в граматично отношение език, който след ХІІ в. навлиза от устната реч в писмената… Българите, както пишат източниците, са били „многочислени“ (българския превод от ХІV в. на „Манасиевата хроника“), „като пясъка в морето“ (хазарско-еврейската кореспонденция от Х в.), „безчислено множество“ („Римска история“ (кн.2, 2). Никифор Григора). Славяните са били по-малко от българите на юг от Дунав, но през ІХ в. княз Борис приема учениците на Кирил и Методий, които бягат от Моравия и решава да въведе славянския език като черковен и литературен, за да се разграничи църковно-държавно, както от гръцката църква във Византия, така и от латинската в Рим. Това е ход на мъдър политик и държавник. При това е последователен. Дотогава дипломацията на Борис е успяла вече да създаде собствена архиепископия, при това с името „България”. VІІІ църковен събор на източните патриарси прекръства Илирийския диоцез на Български. Това е било условието на княз Борис, за да се откаже от Римската църква. Константинопол дава архиепископия с име „България” и български архиепископ. Но Борис не спира дотук, а продължава делото по автономия на българската църква, като въвежда с помощта на Кириловите ученици като писмен език славянския. И то по всеизвестна причина: този език, който не е бил български, е бил разбираем за българите, не само за славянските поданици в България. До ХІІ в. писменият славянски е език на черквата и на политическата върхушка, но след това той започва да става общобългарски писмен език и тогава българската реч започва да навлиза със своята особена граматика, което

144

води до „разрушение словесъ“, както пише през ХІV в. Константин Костенечки. Всъщност, българската реч е била лексикално близка до славянската, което става ясно и от думи като „мед“ и „здрава“ („страва“), които са употребявали хуно-българите (Приск, Йордан). Хуно-българският език е кимерийски (Прокопий), което ни подсказва, че т.нар. „прабългари“, а и хуно-българите, не са никакви тюрки, а са говорили кимерийски език, който лексикално е близък до славянския и всъщност българите „ограмотяват“ след VІ в. славянския с много кимерийски думи (вкл. дн. руска дума „кумир“), така като арабския и персийския езици ограмотяват след VІ в. тюркския. Езиковедите не се занимават с философия на езика, за съжаление. Единствено акад. Вл. Георгиев имаше доблестта да се опълчи и да каже, че нашия език има два етапа на развитие, а не три, както и до днес се учи в университетите: старобългарски, среднобългарски и новобългарски. Първият етап, според акад. Вл. Георгиев, е писмения старобългарски преди ХІІ/ХІІІ в. в. А вторият етап, е въвеждането, при това видимо, на аналитизъм в писмения български след ХІІІ в. Философията на историческата граматика на българския език сочи, че около ХІІ в. не „старобългарския преминава в среднобългарски“, както ординарно пишат езиковедите, а в граматиката на писмения църковно-славянски навлиза българската реч с нейната особена граматика и заявява претенциите си за писмено експлициране. И ги налага, през Възраждането. Разликата в граматично и падежно ниво между българския и останалите славянски езици е повод да се търси, кой е този език, близък до славянските, който обаче е имал собствена граматична история. Такъв език, според Леман-Хаупт е бил кимерийския. „По Леманну-Гаупту, язык киммерийцев мог быть «потерянным звеном» между фракийским и иранским языком. Георг Хольцер [Prof. Dr. Georg Holzer. Entlehnungen aus einer bisher unbekannten indogermanischen Sprache im Urslavischen und Urbaltischen (=Sitzungsberichte der Philosophisch-Historischen Klasse der österreichischen Akademie der Wissenschaften, 521. Band), Wien 1989

145

(Habilitationsschrift). Das Erschließen unbelegter Sprachen. Zu den theoretischen Grundlagen der genetischen Linguistik (= Schriften über Sprachen und Texte, hrsg. von G. Holzer, Bd. 1), Peter Lang, Frankfurt am Main/ Berlin/ Bern/ New York/ Paris/ Wien 1996.georg.holzer@univie.ac.at; Seite an der Universität Wien;http://www.oeaw.ac.at/balkan/] выдвинул гипотезу существования отдельной индоевропейской ветви, которую он отождествил с киммерийцами. Он обратил внимание на ряд балтийских и славянских слов, в которых нарушаются регулярные соответствия с индоевропейскими языками. Слав. *poto (> рус «путы») и лит. pantis (путы) — по правилам соответствий должны восходить к и-е *pent-, но такого корня в и-е языке нет. Есть *bhendh(«связывать»), откуда нем. binden (связывать), > нем. Band (лента) > рус. бант. Слав. *tes-to (тесто) похоже на причастие от и-е *dheigh- (месить тесто, ср. нем Teig), но корня *teik- в и-е тоже нет. Слав. *trotъ, лит. tranas (трутень), тогда как в и-е название трутня восстанавливается не как *tron-, а как *dhron(напр., греч. θρώναξ — дронас). И тому подобное. Хольцер рассмотрел значительное количество слов вместе и обнаружил, что эти отклонения от стандартной системы сами по себе образуют систему”. Патриарх Евтимий прави цяла книжовна реформа през ХІV в., за върне писмения в правилата на кирило-методиевата книжовна норма, но успява. Константин Костенечки също не успява в България с реформата езика, но най-изненадващо успява в Сърбия, където хората, понеже славяни, си говорят с падежите и няма "нарушение словесъ".

да не на са

ЗАБЕРГАН ВНУК ЛИ Е НА ИРНИК?

В краят на живота си византийският летописец от VІ в. Прокопий Кесарийски пише една емблематична историческа книга, „Тайната история”, в която отхвърля авторитетът на Юстиниан І (527-565) и напуска ролята, която е играл цял живот като официозен историк. Прокопий подлага на критика почти

146

всичко от дейността и характера на Юстиниан и дава сведения, които преди е премълчавал в книгите си. Едно от тях касае Теодора, съпругата на императора, която се е месила в делата на държавата и мъжа й не е вършил нищо, без нейно съгласие. Прокопий съобщава, че тя дори била написала писмо до Заберган, в което го е молела да окаже влияние върху персийският шахиншах Хосрой Ануширван (531-579), за да не напада той Византия: „Колко много те ценя, Забергане – аз виждам в теб доброжелател на нашата държава, - това знаеш, откакто скоро беше с посланичество при нас. Твоите действия ще съответстват на мнението ми за теб, ако убедиш цар Хосрой да води мирна политика с нашата държава. Тогава ти обещавам голяма награда от страна на мъжа ми, защото той не върши нищо без моето съгласие” (Прокопий, Тайната история, с.23). Коментаторите на този текст се чудят кой е този Заберган, който е имал такава власт над Хосрой и въпреки, че името на този адресат на писмото на Теодора съвпада с българският (кутригурски) владетел от VІ в. Заберган, не правят връзка между двамата. Те пишат, че това бил някакъв персийски благородник и вменяват косвено на читателската аудитория, че един такъв персийски служител може да си води лична кореспонденция със самата византийска царица, при това без да го е страх, че тя му обещава „голяма награда от страна на мъжа ми”... Но ако този Заберган е владетелят на кутригурите, то как да си обясним факта, че Теодора очаква от него да има влияние върху персийският цар? Откъде той може да има такова влияние? Теодора моли Заберган да убеди Хосрой Ануширван да не напада Византия, а перса идва на власт през 531 г. Явно молбата й се отнася за персийската атака през 538 г., когато Хосрой, както пише Теофан, превзел Антиохия (градът бил силно пострадал от пожар и нечувано земетресение дотогава) и стигнал до р. Йордан. Следователно, посолството на Заберган в Константинопол, за което става дума в писмото, е в периода 530 – 537 г. Царицата Теодора изрично пише, че Заберган е бил „с посланничество при нас”, т.е. в Константинопол. Очевидно той е получил протоколната в този

147

случай „награда”, след като тя в писмото си му обещава още, т.е. „обещавам голяма награда от страна на мъжа ми”. През 528 г. в Боспор Юстиниан І се опитва да издигне в хунски владетел едно свое протеже, утигурът Грод, но той е свален от Мугел. След 528 г. Мугел прави военен поход срещу Византия през 530 г., когато воюва срещу византийският пълководец от гепидски произход Мундо. Следваща атака на юг от Дунав на хуни-кутригури имаме чак през 538 г., която съвпада с персийското превземане на Антиохия от Хосрой. Тоест, в периода 530-537 години трябва да отнесем, както посолството на новият хуно-български владетел Заберган във византийската столица, така и писмото на Теодора до него, явно писано непосредствено преди 538 г. Това писмо Хосрой прочита публично пред войската си през 541 г., използва го като коз, за да тушира някакъв вътрешен бунт в армията му, която не искала да воюва с ромеите през 541 г. в Лазика (Прокопий Кесарийски „Тайната история“). Теодора умира през 548 г., така че не можем да очакваме писмото й до Заберган, което се намира в Хосрой, да е използвано от последният по-късно от датата на нейната кончина, още повече, че Прокопий пише, че Хосрой искал да внуши на войниците си, че Византия се управлява всъщност от жена... През 538 г. кутригури и перси заедно атакуват империята на ромеите. Първите на юг от Дунав, вторите на източните граници на стара Сирия. Срещу кутригурите воюват ромейският пълководец на Мизия Юстин (убит в боя) и на Скития (Добруджа) Баударий. През 541 г. персите навлизат в кавказките области на лазите, а Хосрой „изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите.” (Прокопий, Тайната история, с.22). За тази атака пише и арабоезичният историк от Х в. ат-Табари. Заберган и Хосрой отново действат като съюзници. Защо тогава Заберган от писмото на Теодора да не е хуно-българският владетел Заберган?

148

Все още обаче остава неясно защо Теодора е убедена, че Заберган има влияние над Хосрой Ануширван? Последният е син на Кавад (488-496, 499-531), а Кавад пък е син на Пероз (459-484). През 483 г. „хунския цар”, според летописите на Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски и Агатий Меринейски, воюва с Пероз, нападайки от „северо-запад” (Захарий Митиленски, Бар Ебрей). Последният е вкаран в проход, обграден отвсякъде с гори. Армията на Пероз е в капан, но до военни действия не се стига. Хунският цар обложил Пероз с налог и данък, взел в плен синът му Кавад, докато плати налога и изискал Пероз да му се поклони. Последният приел унизителните условия, а когато се покланял застанал срещу слънцето, понеже магите го посъветвали като навежда глава пред хунския цар, да си мисли, че се кланя не на него, а на слънцето. Пероз се прибрал съкрушен в столицата си Ктезифон и започнал да събира пари, за да плати налога и да си върне Кавад. Болката му била толкова видима, че в Персия се появил даже роман, според който всички синове на Пероз, освен Кавад (Прокопий, Ат-Табари), били обрисувани като избити. Това обаче не било вярно, защото Замашп, по-малкият брат на Кавад, си стоял вкъщи на топло (Йешу Стилит). Шахиншахът обложил населението с нови данъци (Йешу Стилит) и изпратил посолство до византийският император Зенон (474-491), като казал на посланиците да повтарят, че ако не е Персия тия варвари вече да са в римската земя и да я опустошават, както сторили някога в дните на Аркадий и Хонорий, синовете на Теодосий Велики, т.е. през 395 г.(„ В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ).

149

Зенон изслушал персийското посолство, осведомил се явно и от Евсевий, когото бил изпратил посланик до Пероз, във връзка с изтичане договора по преотстъпването на гр. Нисибин на персите за 120 г., договор от времето на Йовиан през 364 г. (Йешу Стилит). Евсевий разказал подробности (голяма част от тях са в разказа на Прокопий Кесарийски). Той споделил, че Пероз нападнал хуните в един проход без изход и се движел толкова самонадеяно сред непознатите места, че някои от пълководците в уплах помолили Евсевий, който бил гост на Пероз при похода, да го спре някак от заслепението и гордостта му. Евсевий разказал една притча за един лъв, който видял на скала козел и тръгнал да го изяде, но стопанина на козела бил завардил пътя и лъва пострадал. Пероз се замислил над притчата, но било късно. Армията му вече била заобиколена от хуни, които излезли от засада и открито демонстрирали силата си. Зенон разбрал, че положението в Персия е наистина сериозно и се разпоредил да бъдат отпуснати пари на Пероз. Той обаче отново върнал Евсевий в Персия, за да доведе до край преговорите по връщането на гр. Нисибин на Византия. Това станало през 483 г. През 484 г. Пероз изплатил налога на „хунския цар” и си върнал Кавад. Хунският владетел изпратил свои хора в персийската столица Ктезифон, за да вземат и данъка. Според Бар Ебрей, те казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали.” Пероз предприел нова война и потеглил в посока на областта Бет-Китаризе, която се намирала между Армения и Сирия. Сироезичният преводач на Захарий, благодарение на който е съхранена голяма част от хрониката му е посочил, че хуните-ефталит са на Кавказ. history.rodenkrai.com/new/istoricheski_izvori/zaharii_ritor__glava_3_ot_kniga_7_i_glava_7_na_ kniga_12.html

Всички сироезични автори след това пишат, че хуните-ефталит, убили Пероз през 484 г., идват от Предкавказието…Това са Йешу Стилит, Михаил Сириец, Бар Ебрей.

150 Xavier Tremblay (Pour une histore de la Sérinde. Le manichéisme parmi les peoples et religions d’Asie Centrale d’aprés les sources primaire, Vienna, 2001), който твърди, че въпросът за хуните-ефталит, все още не е решен на академично ниво, независимо от приносите на много учени в тази област.

Има един сирийско-персийски източник от самото начало на VІ в., в който е посочено в коя географска местност Пероз е убит през 484 г. Този източник никога не е бил вземан предвид от изследователите. Текстът е на ректора на християнската академия в персийския гр. Нисибин, чието име е мар Нарсай (NARSAI, Homilies. 2 vols. — San Francisco: Patriarchal Press, 1970). Богословът Нарсай малко преди 503 г. се позволява да напише слово-мимра, в което порицава самонадеяността на Пероз, убит според него, в `Bath Q.t.r.z`. Йоан Ефески в „Църковна история”, кн.VІ, гл.14, посочва, че именно областта между Армения и Сирия, се е наричала Китариз: „Той се насочи да се разположи между Армения и Сирия, т.е. в Китариз“. Когато хунския цар получил известие за новият поход на Пероз, чул критика от някои от своите, че е пуснал Пероз първият път жив, според докладите на посланик Евсевий (Прокопий). Той обаче успокоил духовете и взел спешни мерки, като заповядал да бъде изкопан дълъг ров, който след това да бъде внимателно замаскиран отгоре. Бил оставен един малък проход, през който да могат да минават само двойка конници („Стратегикон“ на Маврикий). Хунският цар изпратил един конен отряд и заповядал като привлекат вниманието на персите, да обърнат гръб и да побягнат назад, все едно са обхванати от страх. Като стигнат рова да се групират в редица и да минат през прохода. Персите се хванали на уловката и се втурнали да преследват конницата на хуните, така ненадейно първите редици на армията на Пероз изпопадали в рова, а след това били атакувани от хуните. В разгорялата се битка през 484 г. загинал шахиншахът на Персия, Пероз от династията на Сасанидите. Според Прокопий, който е чел докладите на Евсевий, хунският цар взел държавната обеца-бисер от ухото на Пероз и се обявил за господар (Бал, Балас, Балаш, Балах) над персите. Прокопий, пак на основата на докладите на Евсевий, пише, че „две години персите бяха под властта на тия варвари”...

151

През 484 г. хунския цар, както пише Йешу Стилит, се омъжил за дъщерята на Пероз и бил вписан в официалните персийски царственици като „Господарят” („Бал”, според Теофан; „Балас”, според Прокопий и Агатий; „Балаш”, според Йешу Стилит; през 527 г., според Йоан Малала, съпругата на хунския цар била вдовицата Воа, нейният мъж се казвал „Балах”). Балас управлявал Персия от 484 г. до 488 г., когато тронът бил официално предаден на Кавад, а хунския цар и сестрата на Кавад, се върнали на север от Кавказ, в гр. Боспор. Персийските маги решили да потулят факта, че Персия е била управлявана 4 г. от владетел, който не е Сасанид и фалшифицирали в царственика, че Балас бил брат на Пероз, но както пише през Х в. ат-Табари, Йезигерд ІІ (438-457) имал само двама сина – Хормизд ІІІ (457-459) и Пероз (459-484). Кавад поел трона на Персия през 488 година в труден момент за народа и армията. Хазната била празна и той изпратил един слон до византийския цар Зенон. Това било подарък, с който той молел Зенон да му даде пари. За съжаление още докато слона бил на път за столицата на източната римска империя Константинопол, Зенон починал (Йешу Стилит). На трона бил миропомазан Анастасий (491-518). Кавад поискал и от него пари, но новият император гневно му отговорил, че персийските маги тормозят арменските християни (Йешу Стилит). Арабските бедуини като разбрали, че Кавад няма пари за армията, започнали свободно да нападат керваните по великият път на коприната. Положението на Кавад ставало все по-трудно, на всичко отгоре той всекидневно бил обвиняван от жреческото съсловие, че подкрепя плъзналата по цялата персийска земя Хорасан ерест на маздакизма. Всичко това подробно ни разказва сирийския летописец от началото на VІ век Йешу Стилит. Той бил книжовник в град Амид, който някога принадлежал на първото християнско царство Осроен, което римляните през ІІІ век анексирали и то сега било в пределите на Византия. Кавад управлявал Персия от 488 година до 496 година, когато разбрал, че жреците и брат му Замашп са в заговор срещу него, като армията също е подкупена в предстоящия метеж.

152

Той изпаднал в униние и решил една нощ да се измъкне тайно и предрешен от столицата. Заедно с най-доверения си приятел Сеос избягал на север и успял да стигне до Балах. Воа посрещнала брат си разтревожена, а хунския цар го приел в покоите си и го закрилял. Той често давал вечери в чест на Кавад, пише византийския историк от VІ век Агатий Меринейски, и вдигал наздравици, за да го ободри. Един ден Кавад, според летописеца Йешу Стилит, се свлякал пред нозете на домакина и започнал да плаче и да го моли да му даде армия, с която да се върне в Персия, да избие аристокрацията и отново да завоюва трона си от Замашп, който вече бил избран за цар от армията и жреците. Хунският цар не отказал, но не бързал да удоволетвори щенията му. Времето течало бавно. Настъпила 497 година, а след нея 498 година. Настъпила 499 година... Една сутрин Воа (Прокопий я нарича „Аспеведа”) влязла в покоите на брат си Кавад и му казала, че е сънувала пророчески сън, от който ставало ясно как да омилостивят Господаря. Воа била сънувала, че върховните жреци на Персия обявили за цар на страната плода, който носела в утробата нейната дъщеря. Тя разгорещено хванала брат си за раменете и го разтърсила, сякаш искала да го събуди. Воа била разтълкувала съня. Кавад трябвало да се ожени за нейната дъщеря. Вуйчото щял да стане съпруг. Така не само ще бъде зет на Балах, което ще го омилостиви и той ще даде армия, но и дъщеря й ще роди престолонаследник на Кавад, чието име ще бъде Хосров Ануширван. Което значи „с безсмъртна душа”. Дъщерята на Ирник и Воа се родила в Персия изглежда около 485 година и в началото на 499 година навършвала тринадесет години и започвала четиринадесет. Кавад в миг осъзнал, че именно този брак ще отвори пътя му и той ще може да си върне Персия. Така и станало. Хунският цар станал тъст на Кавад. Това потвърждават всички летописци – Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски. Според Прокопий, Кавад получил „голяма войска” (Йешу Стилит, Прокопий), оттогава персите започнали да наричат

153

хунския цар и с прозвището Амбазук (Прокопий)...Начело на тази „голяма войска” Кавад безпрепятствено се възцарил в персийската столица за втори път през 499 г., а брат му Замашп даже не се съпротивлявал, доброволно отстъпил трона. Започнал нов период в живота на Кавад. Бунтовните арабски племена били умиротворени, а армията нахлула в пограничните райони на Византия и много бързо превзела стратегическите градове Едеса и Амид. Последният се предал през януари 503 година. Глон станал градоначалник на Амид, а Кавад депортирал около „18 500 сирийски християни”, както съобщава Йешу Стилит, и ги дал подарък на своя тъст, хунския цар. „В знак на благодарност”, отбелязва летописеца. Те били заселени около град Боспор на Азовско море и основали там своя колония, като развивали книжовна дейност и се женили и омъжвали за хуни, които покрай тях ставали християни...Те имали епископи, най-известен между които бил Кардост, който съдействал части от Светото Писание да бъдат преведени на „хунско писмо”, както ни съобщава хрониката от VІ век на сирийския летописец, известен сред учените като Псевдо-Захарий Ритор. И така, Кавад не само че се омъжил за дъщерята на своята сестра Воа (Йоан Малала) или Аспеведа (Прокопий Кесарийски) и станал зет на хунския цар (Балах, Ирник), но тя му родила Хосрой Ануширван, който не бил първороден син на Кавад, но той твърдо бил решил именно него да направи престолонаследник. Прокопий разказва, че Кавад е молел Юстин І (518-527) да осинови Хосрой, за да не го убият в Персия. Омразата към Хосрой явно има дълга предистория, но царуването на този цар след 531 г. се оказва ренесанс за Персия. Ако Мугел е син на Ирник, а Заберган (оттук нататък българските владетели носят и персийски имена, като Орган, Кубрат, Аспарух, Безмер...) е негов внук, тогава Заберган и Хосрой Ануширван, който пък е син на Кавад и на дъщерята на Ирник, са родственици (първи братовчеди). Именно заради това хуните са били съюзници на персите, както пише Прокопий в „Тайната история”. „Юстиниан беше прахосал огромна сума кентенарии за да постигне мир с Хосрой. Обаче безпричинно стана на своя

154

глава най-големият виновник за скъсването на договора, като се стремеше на всяка цена да привлече за приятели на своя страна Аламундар (сарацин, арабин - бел.ред.) и хуните, съюзници на персите...” (С.,1983, с.50). А Теодора явно много добре е знаела, че Заберган може да има влияние над Хосрой и би евентуално могъл да го възпре да нападне Византия, ето защо писмото й не е адресирано до някакъв персийски благородник, а до хунския владетел от VІ в. Заберган...

КАК МУГЕЛ БЕ ОБЪРКАН С ГЕПИДА МУНДО.

Сведения за гепида Мундо черпим от хрониката на Йоан Малала: “20. Когато Деций бил консул, Мундо преминал на страната на ромеите… Той произхождал от гепидите и бил царски син, а след смъртта на баща си отишъл при своя чичо Травстила и живял в Сирмиум. Като узнал това, владетелят на Рим Теодорих, син на Валамер, повикал при себе си Мундо. Той се съгласил и отишъл при него с хората си, останал да живее там и се биел на страната на Теодорих, син на Валамер. След това Мундо се оттеглил от Рим и стигнал до река Дунав. Той проводил пратеници при император Юстиниан (527-565) и го помолил да стане негов поданик. Императорът го приел с хората му, направил го военачалник на Илирик и го изпратил в неговата военна област. След като той заел областта Илирик, хуните го нападнали с голяма войска, съставена от различни варвари. Той излязъл срещу тях и унищожил всичките, а взетата плячка и единия от техните царе изпратил [в Константинопол]. В Тракия настанал мир и оттогава варварските племена били обхванати от страх“. Същият Малала е написал в своята хроника, че Атила по род бил гепид. Това сведение на Малала очевидно е грешка, понеже от хрониката на Касиодор и от компилациите на Йордан, много добре знаем, че именно гепидите на Ардарих убиват първородния син на Атила и именно гепидите са

155

в основата на краха на Хунската империя в периода 455-469 г. Няма как Атила да е гепид и на сведението на Малала трябва да се гледа именно в светлината, че точно гепидите убиват първородният син на Атила Елак и явно тук се е получила инверсия. Ако Малала бе посочил, че Атила по род е от някое от другите хунски племена, известни през V в., то това би било повод за изследване, но понеже сочи именно гепидите, убийци на първородния Атилов син Елак, е видно, че става дума за инверсия и грешка. Но до какво води тази грешка? През 505 г. готи и българи воюват за Сирмиум, дн. Сремска Митровица. Българите са поканени още през 485 г. в Мизия от византийския император Зенон, който с тяхна помощ прокужда готите от Балканите в Италия. След като Теодорих напуска Балканите, прогонен от българите-наемници на Зенон, той окупира северна Италия и създава преходна готска държава. Апетитите му на изток свършват с гр. Сирмиум, временно зает от гепидите, федерати на Византия. Теодорих от рода на Амалите, син на Валамер, както става ясно от Малала, кани Мундо и чрез негова помощ иска да присъедини Сирмиум към своите владения. Между другото, когато през 568 г. българи и авари създават държавата Авария и прогонват гепидите от Панония, гепидите, за да не попадне град Сирмиум в български и аварски ръце, го предават на византийците. Сирмиум е градът, където император Теодосий Велики е коронован през 379 г. Фактически града след това е в юрисдикцията на Източната римска империя, след като през 395 г. Теодосий разделя единната Римска земя и дава западната на по-малкия си син Хонорий, а източната на по-големият Аркадий. През 505 г. българите, като наемници на Византия, се насочват към Сирмиум и воюват срещу готите за този град. Или както пише Енодий в панагерика си за Теодорих, враговете нямали подобни на себе си по света и реторично възклицава: „Сблъскваха се два народа, на които бягството никога не беше помагало във време на сражение. И готите и българите са учудени, че има хора, подобни на тях, които виждат всред човешкия род противник, равен

156

на себе си.“ Наистина звучи патетично, било е предназначено да се чете тържествено пред Теодорих и свитата му. Обаче, незнайно защо Енодий пише, че Мундо и „неговите българи“ били врагове на Теодорих, след като е обратното? Още Златарски обръща внимание на този момент: „Ennodius, c. XII, ibid., p. 210—211, като разказва, че Сирмиум бил завзет от Теодориховия пълководец Пиций, продължава: quibus (Pitzia exercituque eius) ibi ordinationem moderantibus per foederati Mundonis attrectationem Graecia est professa discordiam secum Vulgares suos in tutela deducendo ...“ В преизданието през 1970 г. на Златарски, редакторът Петър Хр. Петров отбелязва: „[He е вярно твърдението на В. Златарски, че във войската на Мундо имало българи. В същност българите са били негови противници и са се намирали във византийската войска, командувана от пълководеца Сабиниан (вж. А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, стр. 14—15).]“. Е, наистина не е вярно, но Енодий го пише. Тоест, не е виновен Златарски, а ние, че не можем да разберем какво става. Йордан от VІ в., заемайки сведението за българите на Мундо от Енодий и преписвайки от Малала чрез Касиодор, че Атила е гепид, даже допълва, че „Мундо е от рода на Атила“ (Jordanes, ibid., c. 58, § 301, p. 135: nam hic Mundo de Attilanis quondam origine descendens Gepidarum gentem fugiens etc.). Марцелин Комес също знае за Мундо, дето води потеклото си от рода на Атила. И така, очевидно е, че имаме пред себе си два източника, откъдето следващите хронисти заемат сведението. Първият е панагерика на Енодий, който знае две имена на пълководеца на българите: едното като Мундо, а другото като Сабиниан. Второто име, няма как да не ни направи впечатление, е прозвище. Субар, Сурва е името на хунското божество Куар, Кубар, Субар. Това име е много разпространено сред хуно-българите под различни форми. Понеже Енодий не пише за двама български пълководци, е видно, че той просто е объркал името на гепида Мундо, приписвайки му българи. С кого го е объркал? Най-близко по звук е името на утигурът Мугел, упоменат от Малала, във връзка със събития 20 г. по-късно. През 528 г. Грод е

157

свален от Мугел в Боспор и Мугел възстановява езическия култ, който брат му се е опитал да подмени с християнството, четем в хрониката на Малала. Другият източник, освен Енодий, е несъмнено Малала. Марцелин Комес заема от Малала, че Атила е гепид и респективно значи и гепида Мундо е от рода на Атила. Към 530 г. Касиодор завършва своята хроника и заемайки данни от Комес репродуцира това сведение, което го виждаме заето и от Йордан. Проблемът е, че втората вълна източници, независимо от родословното обвързване на Мундо с Атила, много добре знаят, че той се бие на страна на Теодорих, а при Енодий излиза, че командва българи, противниците на Теодорих. И така, какво е станало? Малала пише: "Той (Мундо) произхождал от гепидите и бил царски син, а след смъртта на баща си отишъл при своя чичо Травстила и живял в Сирмиум. Като узнал това владетеля на Рим Теодорих, син на Валамер, повикал при себе си Мундо. Той се съгласил, отишъл при него с хората си, останал да живее там и се биел на страна на Теодорих, син на Валамер." Тоест, видно е, че „Мундо“ (и „неговите българи“) на Енодий, не е „Мундо“ на Малала, съюзника на готския вожд Теодорих??? Сиреч, Енодий е сбъркал името. Написал е Мундо, вместо Мугел, който действително би могъл да командва българи в битката срещу готите при Сирмиум. Същият Мугел е имал явно прозвище „Сабиниан“, което Енодий също е знаел. Той много добре е знаел и още нещо, че предвождащият българите е победен при Сирмиум, но не е убит. И така, историческата кръстословица, че името на българина Мугел е объркано с това на гепида Мундо, е решение, което ни дава светлина по темата: През 485 г. Зенон кани българи в Мизия. Тези българи прогонват готите на Теодорих в Италия. Между готи и българи има важна битка през 505 г. за Сирмиум, когато явно Ирник изпраща лично своя син Мугел да я ръководи.

158

Битката завършва с първата победа на готи над българи. Във връзка с това епископ Енодий пише панагерик за готския вожд Теодорих Амал и в него пространно разказва, че никой никога до тоя момент не е побеждавал българите и че те са световен военен лидер. Все в тоя дух, Касиодор даже пише, че именно българите са хуните, които воюват през 390 г. с Теодосий Велики за гр. Сирмиум. В панагерика си Енодий погрешно изписва името на победеният Мугел, сгрешавайки го с близкозвучащото Мундо, съюзник на готите на Теодорих. За да акцентира на християнската победа на Теодорих, Енодий упоменава и прозвището на Мугел, формирано от езическия теоним `Сабар, Субар`, като Сабиниан. Той не е убит, само страда, че не е умрял в боя, според Енодий. „Обърнат беше в бягство българският народ и с това, че се спаси, бе наказан по-тежко. Разтърсвана от копитата на конете, земята затрепери. След като видяха, че са вън от всякаква опасност, те, вайкайки се силно, продължиха да препускат бързо. Боже, небесни съднико, умножи дадените в изобилие дарове! Те, които никога не се съмняваха в победата и на които се учудваше светът, сега се оттегляха, след като загубиха бойните си знамена, и, смутени от това, че са оцелели, се провикват, че много по-щастливи са онези, на които се бе паднало да загинат.“

КОЙ ОСНОВА БЪЛГАРСКИЯТ РОД ДУЛО?

В периода 410 - 420 г., според американският изследовател на хунската история Ото Менхен-Хелфън books.google.bg/books, летописецът от V в. Олимпиодор участва в посолство на западния римски император Хонорий до хунския рикс (цар) Донат.

159

Името на този хунски владетел „Донат”, според изследователите, е латинизира форма (при това срещана често) на оригиналното име на хунския цар. Кое е това оригинално име и защо предполагаме, че именно това е Дуло, бащата на Атила и родоночалника на българския династичен род Дуло? Целият текст на летописа на Олимпиодор е изгубен. Откъс от него е преписан и съхранен от патриархът на Константинопол Фотий през Х в. в неговата Библиотека. Ето преразказаният текст на Фотий: „Той (Олимпиодор б. ред.) разказва за Донат, за хуните, за невероятното умение, с което кралете им (рикси) стреляли с лък, и за това как той, като историк, бил изпратен с посолство при тях и при Донат; пише за своето трагическо пътуване по морето и за опасностите, и за това как Донат, коварно излъган от клетва, бил престъпно убит. Също за Харатон, първият от риксите (владетелите на хуните - б. ред.), който бил обладан от гняв, заради убийството и как императорските дарове го успокоили. Това е съдържанието на първите десет книги от неговата история” (§ 18). В осемнадесет параграфа, всеки от по няколко изречения, Фотий преразказва всички книги на Олимпиодор. Това несъмнено оказва ущърб на дошлите до нас сведения. Що се касае до интересуващият ни „фр. 18”, е видно, че Фотий е редуцирал едно пространно изложение на Олимпиодор, в което се разказва за хуните и което предшества с няколко десетилетия летописа за тях на Приск Панийски, който ги посещава през 448 г. Основната хунска фигура в текста на Олимпиодор е Донат. Западно-римското посолство на император Хонорий (ум. 423 г.) е отправено към него. Името на владетелят на хуните Донат е незаслужено пренебрегнато от историците, в едно обаче те са прави. Липсват сведения за Донат, но понякога отсъствието на данни е също информация. Очевидно е, след като посолството, в което участва Олимпиодор, отива при Донат, че това е фигурата, която олицетворява властта на хуните в първата четвърт на V в. Донат не е известен наистина като участник в хунските помощни подразделения на западно-римският префект Стилихон (405 г.), той не е популярен като Улдин, неговата роля е очевидно на територията на Мундияк и

160

той на румънските и унгарските земи обвързва хетерогенните хунски племена с „клетвен договор”, както пише Олимпиодор. Кога Донат започва да създава хунска държава от нов тип? От 375 г. до 406 г. аланите са под ръководството на хуните, през 406 г. обаче те поемат по свой път и заедно с вандалите пресичат Рейн на запад и навлизат в Галия. Защо аланите напускат хуните и земите на Мундияк, е трудно да се каже, ако се няма предвид началото на държавната деятелност на Донат точно в този период, по обвързване на различните племена в клетвен съюз към Хунската държава. Очевидно аланите, които по-късно при вандалите винаги отстояват вътрешно-собствет статут, макар и съюзници, и не са асимилирани от победители вандали в общата им 85 годишна Картагенска държава в северна Африка, още към 405 г. се разграничават от новата държавна политика на Донат, в която хунските племена са бивали обвързани с клетвен договор, за да признаят един общ династичен род начело. С най-висша фигура в хунския съюз, а не вече пръв измежду равни, както е било до реформата на Донат/Дуло... През 408 г., по време на новият рейд в Тракия на Улдин (първият рейд за връщане на дезертирали васални племена е през 405 г.), с който е целял подновяване на старите данъчни уговорки и при възкачилият се в 408 г. нов византийски император Теодосий ІІ, от хунската армия дезертират скири и други племенни войници, съблазнени от римския начин на живот. Улдин се спасил на север от Дунав само със „собствените си хора”. Очевидно ултинзурите. Всичко това показва, че в периода 405 г. – 408 г. при хуните е в ход нова държавна реформа, но в какво точно се е изразявала тя, можем да предполагаме от формулата на Олимпиодор, че се е сключвал клетвен договор. Пред кого са се клели новите васали? Определено пред Донат, той е създателя на династичната ангажираност на различни племена към един род. Дотогава хунският съюз е определено хетерогенен, след това племенните водачи са „сътрапезници” на династа. Кога се създава нов тип държавно управление сред хуните?

161

Очевидно, когато топонима на т.нар. Втора Германия, т.е. Мундияк, става прозвище на Донат, явно точно той е Мундзук (Йордан), бащата на Атила. А понеже днес от всички сериозни учени е признато, че Ернак, третият син на Атила и "Ирник от рода Дуло" в "Именникът на българските царе", е една и съща личност, то тогава явно не само Атила е от българския династичен род Дуло, но и именно баща му е основател на династията. Ото Менхен-Хелфън пренебрегва ролята на Донат и вижда в Харатон първият хунски рикс (Олимпиодор), но Харатон въобще не е първият от познатите предводители на хуните, преди него знаем Баламер, Улдин. Тоест, в случая с Харатон сме свидетели единствено на писмен източник (Олимпиодор), който първи е посочил новият тип хунски рикс (цар). Харатон не би бил такъв, ако Донат/Дуло не бе извършил дотогава черната работа по клетвените договори и ако не бе убит, във връзка с тази си държавна дейност.

Ето защо, когато през VІ в. Йордан пише, че бащата на Атила се е казвал „Мундзук”, трябва да виждаме в това име на Донат прозвище, което му е дадено, във връзка с топонима „Мундияк”, упоменат в началото на V в. от историкът Олимпиодор. Олимпиодор е посочил в своята история от V в. (фр. 17) топоним с името „Мундияк”. С този топоним, който очевидно е бил общоупотребителен от готите, е фиксирана, освен всичко друго, и местността в дн. Румъния над Букурещ, Мунтания. Между другото, Олимпиодор във фр.17 отбелязва, че топонима Мундиак бил известен и като „Втора Германия”. Имайки предвид, че Германия на старата карта на Птоломей граничи на юг с Панония по Дунав, определено може да се каже, че Мундияк се припокрива с цялата територия на Панония, т.е. не само с Панония на средни Дунав (където към 411 г. се самопровъзгласява за римски император самозванеца Йовин), но и с онази част от Панония, която стига до Карпатите и включва румънските и унгарските територии. Историкът Олимпиодор къде се срещне с Донат? Хелфен пише: „Предполагайки, че Олимпиодор е бил отправен при хуните от Византия, повечето историци разполагат центъра на хунската власт някъде около

162

северните бреговете на Черно море. Това е изключително неправилно. Както Томпсън обърна внимание, „Историята” на Олимпиодор описва изключително Западната империя. Хедеке предполага, че Олимпиодор е бил на служба в имперския двор в Равена. Знаенето на латински, използването на латински думи, латинските форми на варварските имена от Олимпиодор, са все неща, които не ни оставят убедително съмнение в това, че Хедеке е прав. Олимпиодор е изпратен от Хонорий (западният римски император в Равена, ум. 423-бел.К.М.) при хуните и не е пресичал Черно море, а Адриатическо. Хуните, които той е посетил, са живяли в дн. Унгария.” (Ото Менхен Хелфън, 1973, с.97, 98). Ето защо, когато през VІ в. Йордан пише, заемайки от Приск от V в., че бащата на Атила се е казвал „Мундзук”, трябва да виждаме в това име прозвище на Донат, което му е дадено, във връзка с превзетите от него територии на Мунтения, дн. Румъния и на север до дн. Унгария. Топонима „Мундияк” е упоменат в началото на V в. от историкът Олимпиодор.

АТИЛА В БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР

Стефан Стамболов (1887 - 1894) е бил бесен на късогледите учени, които обявяват най-известната в Европа българска книга „Веда Словена”, за фалшификат. Той предлага на събирачът на българския фолклор Гологанов да се пресели в София и му обещава пенсия. На тесногръдите учени отговаря: „Всички европейски академии се заинтересуваха от родопските песни”. През Х в. третият син на цар Симеон, Вениамин (с прозвище Боян) написва епос.

163

Юрий Венелин и Г. С. Раковски са убедени, че упоменатият в „Слово за похода на Игор” писател Боян, е българин. Ако се сравни какво казва за Боян (третият син на Симеон) кремонският епископ Лиудпрад, когато през 949 г. идва с немско посолство на Балканите, с онова, което казва за писателят Боян, летописецът на „Слово за похода на Игор” (ХІІ в.), ще установим, че то е почти едно и също. Според Лиудпрад, Боян имал магически способности (разбирай „езически”) и ставал „веднага на вълк и на какъвто друг звяр поискаш”. Явно Боян е почитател на един езически обред, съхранен и до днес във фолклора на българите в Република България под името „кукери”, където танцуващите се обличат в животински кожи. Според летописецът на „Слово за похода на Игор” (ХІІ в.), писателят Боян бил езичник, нарича го „син на Велес”. Той е епичен певец и: „мисълта му се понасяше като катерица по дърво като сур вълк по земята, като див орел под облаците” Следователно, магьосничеството на Боян у Лиудпрад не е само чисто езичество, но е и - писателска дарба. Християнският летописец на „Слово за похода на Игор” постоянно спори задочно с „приумиците на Боян”, но именно по тази причина някои от „приумиците” са се съхранили в „Словото...” Вениамин е наречен в народната памет Боян, защото е писал за народа „боян” (баан) и за цар Боян (или Батой ???). Фолклорен вариант на епосът е съхранен във вторият том на „Веда словена” (1881 г.) от стр. 393 до стр. 557. Източникът е един природно образован българин - мюсюлманин с име Исиин, от с. Лъжене, Неврокопско. Атила присъства в западните епоси, би трябвало да присъства и в българският фолклор? След вечеря се разказват героични легенди, според „Веда Словена“.

164

Същото се правило и при Атила, според Приск Панийски, който присъства на такава вечеря и е бил на една трапеза с Атила през 448 г. Цар Боян в епоса започва с хвалба на своите велики хунски предтечи: „Атле ми Диа, Диа ми Яра. Фалба ти фала. На небе, на земе. На земе, на поле, На поле, в гората, На море, на Дунав” (с. 490, т. ІІ) Учените все още спорят дали това са славянски веди /?/, стари колкото санскритските и сякаш никой не иска да види, че това не е славянска митология (Атле не е славянски бог), а български фолклор със силен исторически подтекст. Наскоро в интернет прочетох руски превод на „Веда Словена”. Там Бана (Боян) се превежда Пан (пане, „господин” на полски език). Все едно помашкият епос пее: ”Господине Кралю” или „Господине Царина”??? Баан, Бан е лично име, Боян... Естествено, че нито Атле, нито Диа са пра-исторически божества. Това са исторически личности и единият от тях, Атле, е като „агне кушуту”, спрямо другият, Диа (Дуа, Дуло). „Атле ми Диа, Суру ми агне кушуту” (с. 493, т. ІІ) Цар Бана продължава своята възхвала към основателите на династията Дуло: „Стана ми Бана от трапеза,

165

На трапеза хору ми играе, Хору ми играе, песна пее: Тебе си, Атле, фали.

Атле ле, Диа ле, Диа ле, Яра. Яра ле, Прена. Седиш ли на небе; Ясну ти лику палиту” (с. 495, т. ІІ) Явно така грее (палиту) родовата памет. Апогей на трапезната възхвала, е когато епичния герой Боян (Батой - ?) кани ритуално Атле (Атила) на своята владетелска маса: „Гозба ти, Атле, госте, Гозба е ясна бъдница, Ясна бъдница, ясна мреница ............................................. Със хору та фале, Със хору, със песна Как та е фалил бабайку ми, Бабайку ми на Край-земе”. Бана в българският епос е първият владетел на новата земя. Баща му (бабайку му) е бил владетел на Крайна земя. Алюзията към Кубрат е очебийна. Какво е правил Кубрат? Къде е той? „Как та е фалил бабайку ми,

166

Бабайку ми на Край-земе. Чи си имал Ясна книга. Фъркнал си на небе-ту, На небето при тебе. Та му даде Ясна книга, Учил си го йоще научил Да си пее Ясна книга, Да си те фалба фали” (с. 496, 497, т. ІІ). В завършек е добре да уточним, че името „Боян” сред кимеро-българите е прозвище, а „Бат” е титул, където „byt“ е „дом, територия, място“. „Боян“ е всъщност самонаименованието на държавата Урарту, известна като „Урарту” именно в семитските езици, докато на езика на бояните, тя е – „Бийан”. Кимерийците побеждават Урарту още през 714 г. пр.н.е., а в българската именна култура прозвищата се носят като трофей на устната памет. В този смисъл, не можем да не отбележим, че името на Аспарух в някои източници като „Батой“, вкл. и при Паисий Хилендарски, е всъщност титул и е нормално Аспарух да го е носил, особено след раздялата си с брат си Бат-Боян (чието име, според „Именникът на българските владетели“ е „Безмер“) и предвид на собствената си дейност по създаването на Дунавска България през 681 г.

ЦАРСКИЯТ РОД НА РЕАН

167

През 1761 година Блазиус Клайнер съставя „История на България”. В нея той заема от унгарски първоизточник името на рода на Аспарух и Тервел. Клайнер пише, че царския род се казвал „Реан” (История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г. Под редакцията на Иван Дуйчев и Карол Телбизов, гл.V). Узурпаторът Телец унищожил „целия род Реан, който дотогава властвал над тях” (българите), пише Блазиус Клайнер. Кой е Реан? Много изследователи, между които и Светлозар Попов („Либерт – „владетел на страшните българи”; Историческа конференция „България в световната история и цивилизации, 27 – 28 април 2013 г., Варна), правилно обръщат внимание, че това е името на Ернак, третият син на Атила, т.е. на Ирник от откритият през 1870 г. „Именник на българските князе“. Тоест, няма противоречие между сведението в "Именникът..." за династичния род Дуло и в сведениято на Блазиус Клайнер, че всички дунавско-български царе от Аспарух до Телец, са от царския род на "Реан" (Ернак, Ирник), понеже от "Именникът..." става ясно, че Ирник, третият син на Атила, е от рода Дуло.

ХАЗАРСКИЯТ ЦАР ЙОСИФ ЗА БЪЛГАРИТЕ

В периода 954-961 г.г. андалузкият министър-евреин Хасдай Ибн Шапрут пише писмо до хазарският цар Йосиф и получава отговор от него. В писмото си Шапрут, който разбира от хорасански (персийски) търговци, че в Хазария държавната религия е юдаизма, пита откъде са хазарите.

168

Йосиф му отговаря, че техният предтеча е Тогарма и дава следното разяснение как е създадена Хазарската държава: „В нашите книги е записано, че когато моите предци били все още малочислени, Всесветият, Който е благословен, им дал сила и мъжество. Те повели война след война с много народи, които били могъществени и по-силни от тях. С Божия помощ обаче ги прогонили и заели тяхната страна, а някои от тях плащат данък и до днес. В страната, в която аз живея, преди това живеели „В-н-н-т-р“. Нашите предци хазарите воювали с тях. В-н-н-т-р били многочислени, толкова многочислени, колкото пясъкът в морето, но не успели да устоят на хазарите. Те изоставили своята страна и побягнали, а хазарите ги преследвали и ги настигнали до река по име Руна. И до днес те са разположени около река Руна и са близо до Кустантини, а хазарите и днес са на тяхната земя.” Всички изследователи са категорични, че „в-н-н-т-р“ са българите, а реката Руна е „Дунав“. „Но как все-таки малочисленные хазары сумели победить многочисленных, "как песок у моря", булгар? Несомненно, здесь большую роль сыграла вражда между сыновьями Куврата. Но ведь Аспарух ушел на запад, преследуемый хазарами, и, следовательно, до этого булгары - плохо ли, хорошо ли - действовали против врага вместе!“ (А.П.Новосельцев. Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа. Глава третья. ВОСТОЧНАЯ ЕВРОПА V - первой половины VII в. И ОБРАЗОВАНИЕ ХАЗАРСКОГО ГОСУДАРСТВА 6. Становление Хазарского каганата). Що се отнася до това кои са тези „в-н-н-т-р“, общото мнение на учените е, че това са българите. „Ряд ученых вполне логично полагает, что это неточно переданное в древнееврейской транскрипции имя болгарского племени оногуров (утигуров), кочевавших в VII в. в Восточном Приазовье, кроме того, река, до которой преследовали болгар хазары, называется не «Руной», а «Дуной», т. е. Дунаем, который действительно в 70-х годах VII в. форсировала болгарская орда, предводительствуемая ханом Аспарухом.“ (Плетньова. Хазары, гл. 1. http://hagahan-lib.ru/library/pletneva-hazary2.html) А. Смирнов пише през 1937 г. в рецензията към книгата на Артамонов „Очерки древнейшей истории хазар. Л. : Соцэкгиз, 1936“: „Первая глава посвящена доказательству положения, что В-н-н-т-р письма царя Иосифа —

169

болгарская орда, унногундуры византийских историков, после разгрома хазарами отступившая за Дунай. Для доказательства своего положения автор привлек многочисленные письменные свидетельства и путем взаимой проверки фактов доказал свое положение. Эта глава местами производит несколько сумбурное впечатление благодаря чрезмерному обилию привлеченного материала, который, не имея прямого отношения к затронутому вопросу, без всякого ущерба мог быть опущен.“ (http://annales.info/hazar/art_rec.htm) "ПИСЬМО ХАЗАРСКОГО ЦАРЯ. Из параллелей названию V.n.nd.r нам осталось рассмотреть V.n.nt.r ‫ וננתר‬/**В-н-н-т р'ы/, имеющееся в еврейском письме, предположительно посланном хазарским царем Иосифом в ответ на письмо Хасдая бен Шафрута, агента кордовского халифа Адб ар-Рахмана (912-961 н.э.). 961 год - terminus ante quem изначального письма Хасдая, ответное же письмо царя должно было последовать в течение неслишком продолжительного периода. Как было недавно установлено (1924), о существовании письма царя Иосифа было известно уже Йахуде бен Барзиллаю (жившему около 1100 н.э.), которого интересовало, "было ли оно подлинным или нет". Вопрос осложняется наличием двух версий этого документа: первая (A), имеющая краткую форму, была опубликована в Константинополе в 1577 году (этот текст очень близок Christ Church College MS. 193 (манускрипту колледжа Церкви Христа No 193)); вторая (B), в более полной форме, увидела свет лишь в 1873 году среди манускриптов из собрания Фирковича. Сей факт (** поздняя дата публикации), в виду подозрительных действий самого коллекционера, был не в пользу того, чтобы принять на веру содержание этой особой версии. Фрагмент, в котором содержится название V.n.nt.r есть только в версии B. Хазарский царь утверждает, что его предки сражались против "многих народов", которых они изгнали и чьей страной завладели. Далее следует дополнительный абзац: "В стране, в которой я живу, прежде жили V.n.nt.r. Наши хазарские предки воевали c ними. V.n.nt.r были более многочисленны, многочисленны как песок морской, но они не сумели противиться хазарам. Они оставили страну свою ... " После этого обе версии сходятся в

170

утверждении, что враги были изгнаны за великую реку Runa (версия A ‫)רונא‬ или Duna (версия B ‫)דונא‬, и "по сей день они расположены на реке Runa/Duna, близ Куштантинии/Кустандины (Kushtantiniya/Kustandina) [i.e. (** т.е.) Константинополя], а хазары заняли их страну." (В.Ф.Минорски. Комментарии к § 53. V.n.nd.r. http://odnapl1yazyk.narod.ru/bulkar.htm). В завършек, нека посочим и известието на Константин Багрянородни в книгата му „За темите, кн. ІІ“: „С тех же пор, как богоненавистный народ Болгарский перешел реку Истр, император принужден был, вследствие набегов Скифов и Болгар, возвести также и Фракию на степень области и дать ей военачальника. Переход же их через реку Истр последовал в конце царствования Константина Погоната; с тех пор имя их сделалось известным, а прежде называли их Оногундурами.“ http://www.vostlit.info/Texts/rus11/Konst_Bagr/De_Thematibus/text2.phtml ?id=73 И така, още през 1875 г. Гаркави решава да обясни названието „V.n.nt.r“ , което се среща в еврейско-хазарската кореспонденция на цар Йосиф с андалузкия юдеин Хасдай Ибн Шапрут, като известното име на българите Oύnnogoundouroi (**унногундури). Както видяхме, съществуват редица арабоезични летописи, където името „V.n.nt.r“ е също засвидетелствувано, т. е. предположението на Плетньова, че това име е „неточно переданное в древнееврейской транскрипции имя болгарского племени оногуров (утигуров)“, не се връзва с факта, че то присъства и в арабоезичната средновековна литература, при това в няколко извора, които са независими един от друг. Върху какво искам да обърна вниманието тук? Името „уногундури“ се появява, заедно с други форми, в хрониката от ІХ в. на Теофан. Предполага се, че точно формата „уногундури“, за сметка на другите форми, попада в „Бревиария“ на Никифор, който пише по-късно от Теофан през ІХ в.

171

В Х в. същата форма е предпочетена в латинския превод на хрониката на Теофан от Анастасий Библиотекар, очевидно понеже на нея акцентира Никифор. Пред същият Х в. Константин Багрянородни, както видяхме по-горе, употребява същата форма „уногундури“ като пише, че така са наричани българите преди VІІ в., но не уточнява кой ги е наричал така. Тоест, Багрянородни също черпи от Никифор или Теофан. И така, имаме 16 преписа на хрониката на Теофан, където освен уногундури, се срещат и други форми. Гръцките преписи и латинският текст на хрониката на Теофан дават следните форми на името на народа на Кубрат: Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А. Източникът е един, това е хрониката на Теофан, заемат от него.

всички останали

А сега забележете следното: всички изследователи още от 1875 следват една и съща матрица (при която гръкоезичният извор априори се обявява за еталон ?) и никой не иска да обърне гледната си точка и евентуално да потърси не е ли правилното името за народа на Кубрат като „V.n.nt.r“ и не е ли гръкоезичната форма Ονογουνδούρων всъщност грешно изписване на това име. Да потърси тази гледна точка, при условие, че освен арабоезичните текстове и еврейско-хазарската преписка, името v`hndur го имаме още в арменската история от VІ в. на Мовсес Хоренаци, която визира моменти от древнобългарската история. Допълнително в „Арменската география от VІІ в.“, приписвана на Анани Ширакаци, също имаме `W(u)l(u)ndur Bulkar`. Защо гръкоезичното название на народа на Кубрат е прието на доверие от науката, при условие, че дори при Теофан една от формите на името е Οννοβουνδοβουλγάρων (уновундобългари), да не говорим, че името „V.n.nt.r“ се среща в множество документи, за които вече стана дума. Ето това не мога да си го обясня. Може би се дължи на предпочитан „европоцентризъм“ при учените от ХІХ и ХХ в.в.? Но дали е достатъчно, за една обективна представа за името на народа на Кубрат?

172

ПРОИЗХОД НА ТИТУЛА „ЮБИГИ КАН”

Към 560 г. тюрки за първи път превземат Предкавказието и региона около Азовско море. Веднага след това ябгу Истеми, чийто брат е каган, с част от войските си отива на изток, за да воюва с ефталитите в Согдиана. Именно по това време победените кутригутите-българи в Приазовието влизат в заговор с част от стануващите там авари-тюрки и ги завеждат чак в Панония. От византийският летописец от втората половина на VІ в. Менандър научаваме, че 10 000 българи (кутригури) подлъгват 20 000 авари от армията на тюркския завоевател ябгу (= зам.каган) Истеми. Аварският вожд-дезертьор се самообявява през 568 г. в Панония за каган. Доста дръзка постъпка, при условие, че самият Истеми е зам- каган. Така в Панония през 568 г. е създадена държавата Авария от 20 000 авари (тюрки) и 10 000 българи-кутригури (хуни, хони). Когато авари-тюрки и хуни-българи избягват в Панония през 568 г., тя е в ръцете на гепидите, които имат разправии с лангобардите. Авторът на съчинението от края на VІІ в. (или нач. на VІІІ в.) Ravennas Anonymus (ІV,14) отбелязва: „ …там се намират две много обширни земи, които се наричат Дакия Първа и Втора. Последната се нарича и Гепидия. Там отскоро живеят хуни, които се наричат и авари." Менандър е съхранил думите на тюркският пълководец ябгу Истеми, че ще се върне и ще накаже изменниците, защото "ВАРХОНИТЕ" (т.е. `авари и хони`, така наричат дезертьорите самите тюрки, според Менандър), не били с криле, за да литнат, заканвал се Истеми. Неговият наследник Турксанаф яростно кълне пред едно византийско посолство, че войските му даже няма да се бия с вархоните, а само конските копита ще ги смажат. И за да демонстрира още повече яростта си Турксанаф пренася в жертва двама хуни, пред очите на византийците, и се хвали, че

173

утигурите му се подчинили, но хуните (т.е. кутригури) избягали на запад с аварите. Нарича ги с общо: „ВАР-ХОНИ“. Българи и авари заедно създават Аварската държава в Панония през 568 г. и владетелите на българския династичен род Дуло, са били зам. кагани (ябгу). Оттогава този тюркски титул, под формата „юбиги кан“, присъства в българската титулатура до християнското покръстване от Борис І през 864. В паметни надписи през първата половина на IX в. българският владетел Омуртаг, а след него и синът му Маламир, използват титлата KANAΣYBIΓI (известни са KANAΣYBHΓH и още няколко начина за изписване), в превод – „кан ювиги”, „кан сюбиги”, „канас убиги” и др. В надпис върху надгробна ара, намерен край с. Маломирово, Ямболско, описващ войната на Крум с Византия, е използвана титлата ΑΡΧΟΗ ΥΒΗΓΗ за обозначаване на българския владетел. Ясно се очертава гръцката титла „архонт” пред българската „убиги”. През 619 г. българския династичен род Дуло, в лицето на Орган, посещава Константинопол и се среща с византийския император Ираклий. Гланата на Дуло се ориентира към провизантийска политика и изоставя каганския аварски двор, независимо, че доста българи остават в Авария и те не само участват през 626 г. в аварско-византийската битка, но през 631 г. дори издигат своя кандидатура за каган в Панония. След срещата с Ираклий в Константинопол през 619 г., Орган оставя Кубрат във византийската столица и така гарантира, че наистина е готов на нова, провизантийска политика. През 620 г. Само/Шамбат, който според „Барадж тарих“ е брат на Кубрат, напада - явно по заръка на Орган - аварите и така дава глътка въздух на Ираклий, притиснат от изток от перси, а от запад от авари. Последната битка между авари и византийци е през 626 г. Шамбат/Само прави държава в областите Каринтия и Щирия в дн. Южна Австрия. Той е първият владетел, който е създал преди това крепост на мястото на по-късния град Киев. Багрянородни през Х в. пише, че Киев преди се е казвал „Самбатос“. Напълно е вероятно именно братът на Кубрат да е легендарния Кий от славянските легенди, още повече, че в областите

174

Каринтия и Щирия, заедно със Само, се установяват много славяни-дулеби. В руската легенда Киий има братя Хорив и Щек. Всъщност, това са видоизменени имена на местностите Каринтия (Хорив) и Щирия (Щек) в дн. Южна Австрия, където 35 г. е съществувала държавата на Само/Шамбат. Само води войни „от три страни“ с Дагоберт, както пише в летописа от 871 г. „Покръстването на баварците и карантийците“. Очевидно е, че от четвъртата страна…е притеснявал аварите и те вече не са можели да се съсредоточат изцяло в набези над Византия. Това дава възможност Ираклий да обърне всичките си войски на изток и през 627 г. да превземе Персия. Към 629 г. Орган, съучастник в плановете на Ираклий, обявява възстановяването на България в Предкавказието и Приазовието, и прогонва тюрките на изток. Гръцките летописи, наричат държавата на Кубрат и Орган: „Велика България”.

АЛЦЕК И НЕГОВИТЕ БЪЛГАРИ

В хрониката от VІІ в. на Фредегарий Схоластик има интересно сведение от което разбираме, че българите имат такова значение в Аварската държава, че след смъртта на аварския каган през 631 г., българите са имали право да издигнат своя кандидатура за ръководител на държавата: „ІV, 72. През тази година (631/632 – бел.м.) в Панония, в царството на аварите, наричани още хуни, възникнали ожесточени разпри, тъй като един от аварите и един от българите спорели за властта, кому от двамата се пада да я наследи. И така, като събрали хората си, двамата почват да воюват помежду си. Най-сетне аварите надвили българите. А като били победени, девет хиляди българи, заедно с жените и децата си, изгонени от Панония, отишли при Дагоберт и го помолили да им позволи да останат в земята на франките. Дагоберт заповядал на баварците да ги приемат да презимуват, докато се посъветва с франките

175

какво трябва да се направи по-нататък. И като били разпределени по домовете на баварците, за да презимуват, по съвета на франките Дагоберт заповядал на баварците в една нощ всеки един от тях да избие в своя дом българите заедно с жените и децата им. Това било изпълнено незабавно от баварците. И никой от тези българи не останал жив, освен Алциок. Той със седемстотин мъже, заедно с жените и децата им, се спасил във Венетската марка“. Защо Дагоберт се допитва до франките как да постъпи с българите в Бавария и откъде идва тази жажда за мъст сред франките, които принуждават Дагоберт да иска смъртта им от баварците? Според латинския летопис от 871 г. „Покръстването на баварците и карантийците” Само воювал към 620/622 г. с аварите, но създал своя държава западно от Авария, на териториите на областта Каринтия и Щирия, в дн. Южна Австрия. Тази държава на Само просъществувала пълни 35 години (с.129, по Асемани). Шамбат (Само) воювал на запад с крал Дагоберт, „който водил война срещу Само от три страни”, пише в летописа от 871 г. (с.126, по Асемани). Имайки предвид текста от 871 г. „Покръстването на баварците и карантийците“, ни става ясно, че вероятно 9-те хиляди българи – мъже, жени и деца, действително са искали само да презимуват сред баварците и напролет да се насочат към дн. Южна Австрия, за да се присъединят към държавата на Само/Шамбат. Очевидно тази държава на Само е българска, иначе не е ясно защо християнин като Дагоберт, който е толкова религиозен, че строи Базиликата „Сен Дени” при Бенедиктинския манастир северно от Париж, ще послуша войниците си да избие мирните българи в Бавария. Причината е явно, че Дагоберт „водил война срещу Само от три страни”, както пише в летописа от 871 г. (с.126, по Асемани) и е виждал в българските семейства в Бавария, българи като Само (?). Събитието в Бавария става през 631/632 г., а българите на Алцек, за които пише през VІІІ в. лангобардският историк Павел Дякон, се заселват в областта ок. Неапол след 662 г., според хрониката му. Очевидно е, че хрониката на Фредегарий, която е от VІІ в., вече знае за Алцек, но сочи не Неаполската марка, а Венетската. При Теофан и Никифор от ІХ в. пък има даже допълнение, че става дума за Кубратов син и се сочи Равенския Пентаполис. Но име Алцек не се споменава от Теофан и Никифор.

176

Кубрат, ако е роден през 600 г., около 632 г. е на 32 г. и едва ли Алцек от хрониката на Фредегарий е негов син, но Алцек от хрониката на П. Дякон, би могъл да е син на Кубрат, както пишат в хрониките си Теофан и Никифор през ІХ в.? Очевидно става дума за две личности с едно и също име. При това, ако Кубратов син ще се заселва в Италия, е неясно къде е бил преди това и защо да е бил в Авария, при положение, че баща му Кубрат командва от Мала Скития до Кавказ държавата Велика България? С други думи, имало е Алцек и той наистина заселва българи в Италия. На колко вълни и как, е спорно. Ясно е само, че според Павел Дякон, българи през VІІІ в. има в областта Кампания около Неапол, и както пише, говорели все още на своя език, освен, че ползвали и латински. Какъв е бил Алцек от хрониката от VІІ в. на Фредегарий Схоластик на Кубрат, е трудно да се каже, но едно е исторически факт, съхранен в „Бревиария“ на Никифор. През 635 г. Кубрат напада аварите и жестоко воюва с тях. Той не разширява Велика България в Панония, аварската държава е превзета окончателно чак от Карл Велики през 796 г. Военните действия на Кубрат срещу аварите имат само един смисъл: Кубрат през 635 г. отмъщава за „онзи” Алцек, изгонен с 9 000 българи през 632 г. Това се случва 3 години след прогонването им от аварите.

КУБРАТ В КОНСТАНТИНОПОЛ

Йоан, християнски епископ в гр. Никиу в Египет, е писал своята хроника в началото на VІІІ в. на гръцки, но по-късно тя явно е преведена на арабски, откъдето още по-късно е преведена на етиопски. Запазена е на етиопски език. Хрониката започва от Адам и завършва с времето на превземането на Египет от арабите при император Ираклий (610-641).

177

Очевидно никиуският епископ е бил монотелит, понеже обвинява халкедонското вероизповедание като причина (божествен гняв) за арабското нашествие. В хрониката на Йоан Никиуски, са дадени сведения за Кубрат, които допълват образа му от хрониката на Теофан и Бревиария на Никифор от ІХ век. Именно епископ Йоан дава сведенията, че в младостта си Кубрат е бил кръстен в християнската вяра и отрасъл в обкръжението на Ираклий. John, Bishop of Nikiu: Chronicle. London (1916)., СХХ.,47.: "And when the inhabitants of Byzantium heard this news, they said: ‘This project is concerned with Kubratos, chief of the Huns, the nephew of Organa, who was baptized in the city of Constantinople, and received into the Christian community in his childhood and had grown up in the imperial palace.’ 48, And between him and the elder Heraclius great affection and peace had prevailed, and after Heraclius’s death he had shown his affection to his sons and his wife Martina because of the kindness (Heraclius) had shown him." През 619 г. Орган, чичото на Кубрат, посещава Константинопол и се среща с византийския император Ираклий (610-641). От `Бревиария` (Х в.) на Никифор научаваме, че тази визита на „господаря на хунския народ“, е посрещната много пищно в Константинопол. Учените са категорични, че под фразата „господаря на хунския народ“ се има предвид Орган, още повече, че името на Орган директно е упоменато в хрониката от VІІІ в. на Йоан Никиуски. Орган получава почетният сан патриций и той, заедно с цялото обкръжение на своя господарски род Дуло, приема християнството (Никифор). Кубрат присъства на тази среща и също е покръстен (Йоан Никиуски). Причината за пищното посрещане на Орган в Константинопол е, че той през 619 г. влиза в конфликт с аварският каган, чийто заместник (ябгу, ювиги) е и решава да скъса отношенията си с него, демонстрирайки провизантийска политика. За Ираклий това е като милост от небето. Притиснат от изток от перси и от запад от авари, Ираклий по същото време се е подготвял да избяга от трона, поради безисходица. Отгоре на всичко се влюбва в дъщерята на сестра си, което в очите на Църква и клир, е кръвосмешение.

178

Ираклий е знаел явно много добре, че от 568 г. българите на Орган са основна сила в аваро-българската държава в Панония. Орган, като залог за провизантийската си политика, оставя Кубрат при Ираклий. Вероятно към 619 г. Кубрат е 18 годишен. Кубрат остава почти 7 години в двора на Ираклий (Йоан Никиуски). Той е имал добро и признателно отношение към Мартина, втората жена на Ираклий и когато тя през 641 г. наследява мъжа си й оказва помощ (Йоан Никиуски). Връщането на Кубрат при Орган съвпада с посещението, което през 626 г. Ираклий предприема на север от кавказкият проход (Теофан). През 627 г. Ираклий разгромява Персия. През 629 г. (или 632) е освободена от каганатските тюрки „древна Велика България” и Орган поставя племенникът си Кубрат начело на държавата. Орган въздига на тронът на Велика България своя племенник Кубрат, понеже - както става ясно от откритите в края на ХХ в. волжко-български компилации на летописа от ХІІІ в. „Барадж тарих” - няма син, а само дъщеря. Внукът на Орган, според „Барадж тарих“, се казвал „Кумик”. Това за сетен път показва, че българите са възприемали кимерийците за свои предци, след като Орган дава на внук си това име. Кубрат е живял 60 години, според „Именника на българските канове”. Неговата смърт настъпва към 662 г. (Теофан, Никифор). И двамата историци посочват, че когато Констанс, внукът на Ираклий, отива на запад, е времето на смъртта на Кубрат. Констанс акостира в южна Италия, за да воюва с лангобардите, през 662 г.

КИМЕРИЙСКИ ИМЕНА И ТОПОНИМИ СРЕД БЪЛГАРИТЕ

Каква е ролята на античното Кимерийско-боспорско царство за българската история? Да посочим за пример най-лесното: какво би станало

179

при съпоставяне имената на боспорски владетели (и топоними) от Боспорско-кимерийското царство още преди ІV в. от н.е., с имената на владетели (и топоними) от Дунавска България след 681 година? Камасария е съпруга на боспорския цар Перисад ІІІ (180 - 170 г. пр. н. е.). Кормисош е български владетел от 739 до 756 г. от н. е. И на двамата имената произхождат от древното хуритско божество Кумарби, чиято етимология е дала имената Грумбат, Крум. В компилативният волжко-български летопис „Барадж тарих” и съхранен този спомен: „Камирците са клон на синдийците. Те се нарекли така, защото вярвали в легендата, че Всевишния направил тяхната прамайка Камир-Аби от тесто” (Бахши Иман, Джагфар тарихи., С., 2005, с. 17). Тестът допълва, че масово били кръщавани момичета, но и момчета с това име на прамайката. Боспорската династия Перисад и името на българският владетел Персиан (836 - 852). Перисадската династия управлява през различни периоди в Кимерийско-боспорската държава до ІІ век от н. е. Има „петима Перисади”. Боспорският цар Аспург (11 г. пр.н.е.-38 г. от н.е.) и основателят на Дунавска България (680 г.) Аспарух (Исперих). Боспорският цар Асандр (ок. 47 г. пр.н.е.-17 г. от н.е.) и българският Асен (ХІІ век). Река „Тертер” на Кавказ и българският владетел Тертер. Боспорският цар Тарнак (63 г. пр.н.е.-47 г. пр.н.е.) и името на третата българска столица Търново. Топонимът Трапезунд в Крим и квартала Трапезица във Велико Търново. Трапезунд като град съществува и на южното Черноморие. Но данни за кримски Трапезунд има при Стефан Византийски: „Хермонаса: малък остров с град на Кимерийския Боспор, йонийска колония. Менип в „Перипл на двата Понта” нарича това място Трапезунд, а Хекатей [Милетски] и Теопомп казват, че това е град” [FHG.208]. Защо древният автор Менип е написал „Перипл за двата Понта”? Та нали Понт Евксински, т.е. Черно море, е едно?

180

Географът Страбон от началото на нашата ера, съобщава, че Черно море, всъщност се състои от … две морета: „Евксинският Понт се състои от две море, разделени почти по средата му от два полуострова . Един от Европа, от северната страна, а другият от противоположната, от Азия. Те са разделени от пролив и така образуват две големи морета. Европейският нос се нарича Овнешко чело (най-издадената в Черно море част на Кримският полуостров – б.м.), а азиатският – Карамбис (до Синоп на южното Черноморие – б.м.). Растоянието между тях е приблизително хиляда стадия. Западното море е дълго от Византион (град на Тракийския босфор – б.м.) до устието на р. Бористен (Днепър – б.м.) три хиляди и осемстотит стадия, а широко две хиляди стадия. На него е о. Белий (о. Левка, дн. Змийния остров на устието на р. Дунав – б.м.). Източното море има продълговата форма и е дълго до залива на гр. Диоскуриада (до устието на р. Фазис, при стара Колхида – б.м.) пет хиляди стадия или малко повече, а в ширина около три хиляди…” (Страбон, ІІ, 5, 22). Страбон не ни казва как се е наричало източното море на Евксинският Понт, но ние знаем от други източници. На картата на Исидор Севилски (560-636) , е посочено, че източната част от Черно море в миналото се е казвала "Кимерийско море": МАRE CIMERICUM. Същото твърди и Павел Орозий през V век от н.е. в неговата „История против езичниците” (HISTORIAE ADVERSUM PAGANOS). На няколко места той споменава за кимерийско море, разбирайки под последното югоизточната част на Черно море. Той пише: „Между колхите, които са над Кимерийското море и албаните, които живеят на Каспийското море, се издига планината Кавказ.”

КОИ СА КАВКАЗКИТЕ НАСЛЕДНИЦИ НА КИМЕРИЙЦИТЕ?

Версия за кимерийски произход на абхазо-адигите предлага Л.И. Лавров (О происхождении народов Северо-Западного Кавказа // Сборник

181

статей по истории Кабарды. - Вып.3. - Нальчик, 1954., с.198–199). Хотко също е убеден, че адигите имат кимерийски произход (С. Хотко "История адыгов в средние века V-XV"). За кимерийско произхождение на черкезите пише Ф.А. Щербин (Щербина Ф.А. История кубанского казачьего войска. - Т.1. - Екатеринодар, 1913., с.166–248; Т.2., с.4). Лавров също смята, че черкезите/керкетите са народ с кимерийски произход, но допълва списъка на народите с кимерийски произход, като включва също така таврите, меотите, зигите, ахейте и синдите (О происхождении народов Северо-Западного Кавказа // Сборник статей по истории Кабарды. - Вып.3. - Нальчик, 1954., с.198–199). Шилов също причислява меотите към кимерийците (Шилов В. П. О расселении меотских племен // Советская археология. - 1950., №15. , с.110–111). Подобно е мнението и на етнографа Сергей Токарев (Токарев С. А. Этнография народов СССР., М., 1958., с.221). Според М. Артамонов, синдо-меотите са „остатъци от кимерийския съюз, ако не са собствено те кимерийците“ (Артамонов М.И. К вопросу о происхождении боспорских Спартокидов // ВДИ. - 1949., №1. с .34). Що се отнася до боспорско-кимерийската династия на Спартокидите, Артамонов смята, че „не е изключено Спарток да не е бил тракиец, дори по име“. С. Хотко пише: „В российской историографии было предпринято несколько попыток этимологизации термина «киммер». Характерно, что все эти опыты этимологии были предприняты на материалах индоевропейских языков, при полном игнорировании данных абхазского, адыгского или убыхского языков. Подобный подход не вызывает удивления, принимая во внимание вышеизложенные «доводы» Трубачева. Последний переводит «киммер» с фракийского kir(s)mar-io («черноморские») [Трубачев О.Н. К вопросу о языке индоевропейского населения Приазовья // Античная балканистика. - М., 1975. - С.42]. Предложенная этимология не кажется убедительной. Эллины называли киммеров «киммериой»; ассирийцы «гиммираи», а их страну «Гамир» или «Гамирра»; древние евреи - «Гомер»; в персидской эпиграфии [бехистунский памятник] есть упоминание о народе «гимири»; наконец, армяне знали страну «Гамира» (позднейшая Каппадокия). Этимология Трубачева с основой «крсмр» носит искусственный характер и не

182

совпадает с оригинальной основой этникона «кмр»=«гмр». Столь же малообоснованны этимологии В. Иванова и И. Дьяконова: согласно первому, этникон восходит к хеттскому gimra («степь»), согласно второму, этникон восходит к авестийскому gwa-m-ira>gam-ir(a) («обладающие действием хождения», «находящийся в движении», «подвижный отряд») [Иванов В. К лингвистическому и культурно-антропологическому аспектам проблем антропогенеза // Ранняя этническая история народов Восточной Азии. - М., 1977. - С.11; Дьяконов И.М. К методике исследований по этнической истории («киммерийцы») // Этнические проблемы истории Центральной Азии в древности. - М., 1981. - С.97–98]. С. Хотко много иска да намери абхазо-адигски произход на името на кимерийците. Той пише: „Для понимания связи между киммерами и абхазо-адыгами необходимо остановиться на эволюции термина «кумир»=«гумир» в индоевропейских языках, на которых говорили почти все народы, что окружали абхазо-адыгов в древности. В.Ф. Миллер возводил русское «кумир» к названию киммерийцев . Вслед за ним В.И. Абаев сопоставил с этниконом «киммериай» осетинское слово goumiri=gumeri; а также указал и на картлийское gmiri («герой», «богатырь») [Абаев В. И. Историко-этимологический словарь осетинского языка. - Т.1. - М.–Л., 1958. С.530]. Согласно фольклору осетин goumiry были великанами и жили в Осетии еще ранее нартов.(…) Абхазо-адыгская лексика не содержит слова «кумир», а великан по имени Гумир не фигурирует ни в одном из эпических циклов.“ И допълва: „Отсутствие термина «кумир» в лексике абхазо-адыгов вполне естественно, поскольку ни один народ не называет легендарных великанов или героев собственным именем.“ Хотко би искал, но няма доказателства, кимерийците да са абхазо-адиги. За съжаление, разсъжденията му остават на ниво глотогенеза и пропускат възможността да проследят летописно взаимодействието между адиги и кимерийци. В адихейският речник, дори през ХІХ в. при Шора Ногмов, имаме сведения за „кимерийски домове“, което очевидно не е название за адихейските къщи, а касае друг народ. Хотко обаче настоява и цитира легендата от анонимния арабски трактат «Моджмал ат-Таварих»: «… И Славянин пришел к Русу, чтобы там обосноваться; Рус ему ответил, что это место тесное; такой же ответ дали

183

Кимари и Хазар. Между ними началась ссора и сражение, и Славянин бежал и достиг того места, где ныне земля славян. Затем он сказал: «Здесь обоснуюсь и им легко отомщу» [Новосельцев А.П. Восточные источники о восточных славянах и Руси VI–IX вв. // Древнерусское государство и его международное значение. - М., 1965. - С.391.]. Учитывая сведения Дионисия Периэгета (II в.), поместившего киммерийцев между синдами и керкетами, можно сделать вывод о принадлежности киммерийцев к абхазо-адыгскому этнокультурному миру“, заключава Хотко. Онова, което логически следва от горната легенда е, че липсва името „Булгар“ и вместо него анонимното арабоезично съчинение „Моджмал ат-таварих" ("Сбор от истории", Техеран, 1939., с. 98-105), съставено около 1126 г., употребява името „Кимари“.

КЪДЕ Е „КАРВУНСКАТА ЗЕМЯ” НА БЪЛГАРИТЕ?

В съчинението „Български апокрифен летопис“ има следното сведение: „Исае, възлюблени мой пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим, отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и насели земята Карвунска…“. Възможно ли е анонимния автор да е употребил погрешно думата „куман/и“, вместо „Кумир/и“ (Кимер/и) [?]. Апокрифният ръкопис е от ХІ в., според учените, но дава сведения още отпреди Аспарух, а куманите (половци, кипчаци) нападат Европа чак през Х в. (?). Предположение, че автора има предвид „кумири” идва от разбирането на античната география къде е

184

„Карвунската земя“, т.е. „Керавнската земя“, която в никакъв случай не е при Каварна, както са се опитали определени учени да изтълкуват текста до днес. Още Милер извежда произхода на дума „кумир“, от названието на кимерийците (Миллер В.Ф. Осетинские этюды. - М., 1881., с. 125). Очевидно е, че семантиката на текста на българския апокриф, би трябвало да съдържа логичен смисъл. Как да разберем правилно цитата „иди на запад от най-горните страни на Рим“ ? „Керавнска/Карвунска“ земя, е всъщност името на част от Кавказката планина. Според географа от ІІ в. от н.е. Птолемей, „Керавнските планини” са в Азиатска Сарматия на „82, 30 – 84, 52“ (Птолемей, кн. V, гл. ІХ, 15) градуса и са вблизост до „Албанската врата“, както е била наричана Дербент. Кавказките албанци стават известни на Рим по време на похода на Помпей през 66 г. пр.н.е. Преследвайки Митридат VІ Евпатор, Помпей в Армения се разположил на юг от Кавказ, до р. Кура, на лагер. Тоест, до границата на Кавказка Албания. През декември същата година албанския княз Ороз преминал р. Кура и нападнал римляните, но бил отбит. През лятото на следващата година Помпей тръгнал на север и победил албанците. Между другото именно тази атака на Помпей, се връзва логически с цитата на анонимният български апокриф, че българите, като една трета част от кимерийците, са отведени „на запад от най-горните страни на Рим“. Точно тази географска посока, във връзка с военните действия на Помпей през 65 г. пр.н.е., се връзва логически с цитата „иди на запад от най-горните страни на Рим, отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и насели земята Карвунска“. Кимерийската прародина е била, според Иванчик, на север от Армения. Трябва да отбележим, че при предложеното от нас тълкуване на цитата от Българския апокрифен летопис от ХІ в., изчезват логическите и географски неясноти, и единствено думата „кумани“, не си е на мястото. Ето защо ние допускаме, че тя е вписана погрешно от религиозния преписвач, за когото „кумири/кимери“ не е значило вече нищо през ХІ в. и той при разчитането на етнонима от по-стар текст, го изписва „куман/и“…

185

Нашият религиозен автор от ХІ в., очевидно ползва по-стар исторически текст, но в духа на своето средновековно време вменява тези исторически събития на сотериологичен герой, какъвто е библейският Исайа…

АСПАРУХ ПОТОМЪК ЛИ Е НА АТИЛА?

В „Именникът на българските владетели“ Ирник от българския династичен род Дуло е една и съща личност с Ернак, третият син на Атила (че са една личност е признато от Бъри, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Артамонов, Мюсе), но и от написаната българска история през 1761 г. от Блазиус Клайнер, който знае, че всички от българския династичен род до Телериг, били от Реан. Тук Клайнер явно визира именно „Ернак“, изписван и като „Херан“ в арменската история на Елише от V в. Аспарух бил от рода на Реан, пише Клайнер, т.е. от рода на Атила, понеже щом Ернак/Реан е от българския династичен род Дуло, следователно и баща му Атила е от този род? Първото сведение за хуните дава географът Птолемей от ІІ в. от н.е. и то фиксира присъствието на хуни на запад от Азовско море. Почти по същото време Дионисий Периегет (лат. Dionysius Periegetes; III век), който е древногръцки географ от гр. Александрия, откъдето е и Птолемей, дава сведение за поселенията на хуните около западното крайбрежие на Каспийско море. Той е автор на географското съчинение «Periegeses», преведено на латински от Присциан, в което е посочено: „Първи - скитите, които населяват крайбрежието около Кронийското море по устието на Каспийското; след това – уните, а след тях - каспиите, след тях - войнствените албани и кадусии, живеещи в планинска страна…“.

186

През ІV в. летописецът Евнапий дава сведение, че хуните са отдавна известни на старите автори, но са ги наричали с други имена. Филострог, който е църковен историк от ІV в., също знае, че неурите са били хуни. И особено интересно е, че след ІV в. ние вече не срещаме името неури (неври), популярно при Херодот, а знаем само за хуни. Между другото, напълно е възможно неурите да са хунизирани, при условие, че Птолемей посочва хуните „между бастараните и роксаланите“ и до тях „навари“, т.е. неури/неври (География., кн. ІІІ, гл. V, 25). В един стар документ от ІV в. (Анонимный географический трактат „Полное описание вселенов и народов”. Приложение / Византийский временник, т. 8, М., 1956; т.нар. „Дорожник от Эдема”) е посочен етнонима „дисомони”, който ни е известен по-късно от историята от 551 г. на готския историк Йордан, като „росомони”. Според Анонимният трактат, хуните произхождат от тези „дисомони“. И така, ние виждаме, че още от първите упоменавания за хуни през ІІ, ІІІ и ІV в.в., става ясно, че тук имаме съюз от народи. Същото потвърждава през ІV в. и Амиан Марцелин в своята история. Сега, да започнем отзад напред.

До VІ в. пр.н.е. хегемон на огромни територии в Предна и Мала Азия, са именно кимерийците. Те са такава мощна сила от VІІІ в. пр.н.е. до VІ в. пр.н.е., че побеждават последователно урарти, асирийци, манейци, фригийци, лидийци, йонийци. Изведнъж, след VІ в. пр.н.е. името на кимерийците изчезва масово. През V в. пр.н.е. Херодот упоменава много местности около Приазовието с името на кимерийците, но не познава на живо нито един кимериец. Възможно ли е кимерийците да са вече под името „хони, хуни, хион, хионит”? Птолемей не знае през ІІ в. кимерийци, но посочва нос Кимерий (География, кн.V, гл. 9. 5. :"Устието на река Вардан 68 - 48,20; нос Кимерий 66,30 - 48, 30") и хуни.

187

Дионисий Периегет през ІІІ в. пише, че около Керченския провлак (Кимерийския босфор/боспор) „до хладното подножие на Тавр живеят много кимерийци“(164-169, Периегесис). Той допълва: „В съседство със савроматите живеят един след друг синди, кимерийци и вблизост до Евксин (Черно море – бел. м.) керкети….“ (680). И така, ако при Птолемей не можем да установим откъде са дошли хуните, поселили се между бастарани, роксалани и неури, то при Дионисий ясно виждаме тяхното място на север от албаните, т.е. със сигурност на север от р. Кура, или с други думи имаме пълно основание да търсим предказказкият произход на хуните, които са обитавали онези местности, където според новите проучвания на кимерологията, е била страната на кимерийците, т.е. държавата Гамира.

ДЪЩЕРЯТА НА ИРНИК

Една историческа грешка в науката, а именно, че Персия през 484 г. не е превзета от пост-атиловите хуно-българи, а от някакви "източни" на Персия хуни и...цял период от българската история между 465-488 г., липсва. В краят на 496 г. положението на Кавад на персийския трон в столицата Ктезифон, е станало толкова опасно за него, във връзка със залитането му към маздакиската ерес, че той избягва при хунския цар и сестра си. Но не бяга на изток, а на Боспор, при Азовско море. При тях престоява до 499 г., когато се жени за дъщерята на „хунския цар” и получава „голяма

188

войска” (Прокопий Кесарийски, Йешу Стилит), с която си връща трона от брат си Замашп, удобно поставен от аристократи и маги начело на Персия след бягството на Кавад. Кавад започва война с Византия в последните месеци на 502 г. Йешу Стилит в началото на VІ в. пише, че причината за тази война е отказът на Анастасий да му даде злато: „Той започна войната с римляните заради това, че не му било дадено златото” (фр. ХІХ). Повече подробности научаваме от Прокопий Кесарийски: „Кавад нямал възможност да върне на царя на ефталитите парите, които му дължал и поискал римският автократор Анастасий да му заеме тази сума” (Войната с персите, кн. І, VІІ, 1). По повод на това искане на Кавад, Анастасий свикал съвещание, на което го увещават, че за Византия „не е изгодно да съдейства на враговете си (т.е. персийците – бел.ред.) да имат съюз с ефталитите и че много по-изгодно е да ги скара помежду им.” Пари не са дадени. „Заради това Кавад, без всякаква друга причина, решил да започне веднага война...”(Прокопий, пак там, VІІ, 32), независимо, че било зима. Така става ясно, че през 499 г. Кавад е получил армия от хунския цар, обвързвайки се с него не само чрез женитбата на дъщеря му, но и с някакво задължение, което той се е надявал Анастасий да кредитира, за да спази уговорката си. Към 502 г. Кавад е бил вече в тригодишен срок от 499 г., когато му е дадена армията. Понеже Анастасий отказва да даде злато, с което Кавад да се издължи на хунския цар, Кавад явно е бил поставен пред единственото възможно решение как да се снабди с плячка и предприема война срещу Византия през 502 г. Кавад изплаща дълга си към хунския цар през 503 г., изпращайки му много злато и сребро, конфискувано в гр. Амида, след предземането му през януари 503 г. Освен това Кавад изпраща на хунския цар голям брой пленници, сирийски християни. За съдбата на тези пленници пише подробно Псевдо-Захарий Ритор, който разговаря лично с двама от тях по-късно, през 555 г. Единият се казвал Тома, а другият – Йоан. Последният, по времето на срещата (ок. 555 г.), е епископ в манастира Бет Айшахун край гр. Амида. Те разказват на Псевдо-Захарий Ритор следната история, която е част от тяхната биография: „След като пленените били отведени от [земята] на ромеите и

189

откарани при хуните, те (става дума не за цялата диаспора, а за тези двамата бел. ред.) останали в тяхната земя 34 години”. През това време сирийците „си взимали там жени, имали деца”. Тоест, не са били роби, а имат своя диаспора и са развивали църковна и стопанска дейност, имат право дори да получават подаръци от римския император, както ще стане ясно след малко. Йоан, епископът на манастира Бет Айшахун разказва, че християнската колония имала и епископи. Те идвали от аранската митрополия. Седем години преди да си тръгнат Йоан и Тома към Амида (т. е. в срока на тези общо 34 години на тяхното пребиваване) дошъл епископ Кардост. Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел и заминал от Аран през Кавказ, покръстил „много хуни” и - най-важното - по време на неговото епископство в сирийската диаспора се извършил превод на „Св. Писание на хунски език”. Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20 години назад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископ Йоан). Сирийските пленници са отведени след януари 503 г. Като прибавим 34 г. пребиваване сред хуните на Тома и Йоан, в които влиза и седем годишната мисия на Кардост, се оказва, че в промеждутъка от 530 г. - 537 г., е бил създаден хунски алфабет и преводи чрез него на части от Светото Писание. Вероятният период на епископската и книжовна дейност на християнската колония, ръководена от Кардост, е между ок. 524 г. и ок.532 г., ако приемем всички сведения на Псевдо-Захарий Ритор, включително, че византийският посланник Проб се е срещал с Кардост в гр. Боспор. Пигулевская датира визитата на Проб в 526 г., а Артамонов в 522 г. Очевидно и двете хипотези не се връзват със сведението на Прокопий, че визитата на Проб е имала за цел да бъде платено на хуните да окажат помощ на грузинския цар. Последният, който е васал на Персия и е бил номинален управител на Грузия, е сменен от Кавад през 523 г. и на негово място встъпва персийски марзбан. Явно това подтиква грузинския владетел да моли за помощ Юстин І, който изпраща Проб още на следващата 524 г., за да плати на хунския владетел и да го подтикне да се намеси на страната на грузинския васал, тъй като директна помощ от Византия би означавало нова война с

190

Персия, която Юстин І не може да си позволи, защото в този регион интересите му са към лазите. Проб не успява в мисията си. Броят на пленените и изпратени в Боспор в началото на 503 г. граждани от Амида и нейните околности е бил няколко хиляди. Имайки предвид, че Йешу Стилит дава сведение, че Кавад само от едеските околности взел 18 500 пленици, можем да си дадем сметка, че гр. Амида и областта са сполетяни от същото. Руският учен Н.В.Пигулевская проучва въпроса със сирийските пленници при хуните два пъти. Първият път тя е убедена, че пленниците са прекарани през Дербендския проход на Кавказ и са отпратени на изток. Причината да смята така е официалната версия-догма, че хуните-ефталит са на изток от Каспийско море и нямат нищо общо с пост-атиловите хуни. Псевдо-Захарий Ритор обаче е дал едно много важно сведение: сирийската колония е посетена от византийския пратеник Проб, който разказал като се върнал в Константинопол за тези хора на императора Юстин І, който пък, като разбрал за тях, разпоредил от съседните римски градове да им се изпратят хранителни запаси и свещенни пособия. Пигулевская нарича този Проб „византийски посланик” и посочва, че според източника той се е срещал с Кардост (Zachariae Rhetori — Historia, ibid., p.216). Проблемите, засегнати от нея в „Сирийский источник VI в. о народах Кавказа // Вестник древней истории. №1 М. 1939”, са доразвити по-късно в изследването й „Заметка об отношениях между Византией и гуннами в VІ в.”, където сведенията за Проб са допълнени, откъм данните на Прокопий за него. Именно Прокопий е дал сведенията, че Проб, който е „племенник на предишния император Анастасий” (Войната с персите, кн.І, ХІІ, 6), е бил изпратен с „много пари” в Боспор (N.B.), „ за да склони с дарове войската на хуните да отидат на помощ” (пак там, ХІІ, 6) на грузинския цар. Мисията на Проб е по изричната заръка на „василевса Юстин”, който бил „специално обещал” (пак там, ХІІ, 6) тази помощ на грузинския владетел. Кавад превзема Амида на 11 януари 503 г. Той, според Прокопий, „заповядал на персите да ограбят богатствата, а останалите живи граждани да

191

бъдат пленени в робство” (пак там, VІІ, 32). Благодарение на Прокопий става ясно, че една значима колония от сирийските християни пленници, взети от Кавад през 503 г., са изпратени от него не на изток, а на... Боспор. (N.B.) Както пише Пигулевска в „Сирийский источник VІ в. о народах Кавказа...”: „Когато през 502 г. персийският цар Кавад подготвял коалиция против Византия, той обещал да възнагради хуните-ефталит от плячката, в която очевидно влизали и роби-военопленици”. Кавад изпраща тези пленници на Боспор и те през 524 г. са видяни от Проб именно в Боспор, което отново потвърждава хипотезата, че хуните-ефталит не са нищо друго, освен пост-атилови хуни. Сборът от сведенията за Проб при Прокопий и Псевдо-Захарий Ритор разкриват една нова картина кои са хуните-ефталит и къде е местоположението на техният цар. Учудващо е, че тези данни изобщо са пренебрегнати от изследователите. А всичко това е част от непроучената история на „древна Велика България” и нейният „хунски цар” в Боспор, дн. Керч при Азовско море.

ЖЕНАТА НА ИРНИК: ВОА, АСПЕВЕДА

През 527 г. Юстиниан І става самодържец във Византия и поемайки трона изпраща посолство до хунския владетел Балах. Той е починал и посолството е прието от вдовицата царица Воа. Посолството донася искането на Юстиниан да бъдат възпрени 20 000 хуни, които подпомагат персийския цар Кавад срещу ромеите. „По това време се присъединила към ромеите и Воа, предводителката на хуните-савири, жена по мощ и разум, подобна на мъж. Вдовица, майка на двама млади синове, имаща под свое началство 100 000. Тя, след смъртта на мъжа си Влах, управлявала земята на хуните. Василевсът Юстиниан, като й подарил много царски одежди, различна

192

сребърна посуда и немалко пари, я подбудил да хване в плен двама други предводители на хуните, които Кавад, царя на персите, склонил на съюз с него против ромеите. Тази същата предводителка Воа ги застигнала, когато те се отправяли в Персия към цар Кавад с голяма 20 000 войска, която изцяло загинала в схватката. Заловявайки единият от техните предводители по име Тиранкс, тя го изпратила вързан в Константинопол при василевсът Юстиниан, който го обесил на онази страна на [Златния Рог], близо до Св. Конон. Другият вожд на тези същите хуни, Глом (Γλώμ) бил убит по време на битката от воините на предводителката [Воа]“. www.vostlit.info/Texts/rus15/Malalas/frametext.htm Интересно защо всички изследователи смятат, че сблъсъкът е станал между хуните-савири и кавказките хуни? Всъщност, 20 000 хунска армия, ръководена от Тиранкс и Глон, е армия на хуните-ефталит, които са на изток от Персия към 527 г. Защо твърдим това? Този Тиранкс (Τύραγξ) не е всъщност никой друг, а всеизвестният ефталитски цар от ок. 500 г. Торомана (Toramāna), който в един индийски надпис е наречен „великият Торомана, прославен владетел на земята“. Глон е ефталитът Галас. Той през първата четвърт на VІ в. ,„стремейки се да завоюва северна Индия, нападнал с многочислена конница и около двеста слона. Това бил поход на белите хуни (ефталитите), начело с Галас…“ ( Н. Пигулевская. Византия на путях в Индию. М., Л., 1951, гл. „Торговля шелком и караванные дороги”). Колко интересно. Хората, които изучават ефталитите, знаят прекрасно за Торомана и Галас, но и наум не им идва, че това са същите Τύραγξ и Γλώμ, упоменати от Йоан Малала (ок. 491-578) в неговата всемирна хроника. Кой е Глом, Глон? През 484 г. хунския цар, царя на хуните-ефталит, побеждава персийския цар Пероз и Персия е, както пише Прокопий, „две години под властта на тия варвари“. По това време, т.е. от 484 до 488 г., на персийския трон е Балах.

193

Името съвпада едно към едно с това на покойния хунски цар Блах от 527 г., когато посолство на Юстиниан идва при вдовицата Воа. Сироезичният хронист Йешу Стилит към 517 г. дава сведение, че през 484 г., когато е бил убит Пероз, хунския цар се жени за дъщеря му. Тоест, жени се за сестрата на Кавад, сина на Пероз. Сестрата на Кавад, според Прокопий, се казва „Аспеведа“. Малала, както си спомняме от цитата по-горе, нарича Воа, предводителка. Ако тя е яздела на кон (аспа) до хунския цар, можем да допуснем, че Воа на Малала и Аспеведа на Прокопий, е просто една и съща жена ? Когато се натрупат толкова повторения, човек има право да се запита какво става? През 499 г. Кавад, който заема трона на Персия от 488 г. след четиригодишно управление на Балах, бяга при сестра си и при хунския цар. Жреците, армията и брат му Замашп му готвели преврат, заради ереста на маздакизма.Там, в изгнание при хунския цар и сестра си, се жени за племенницата си, т.е. за дъщерята на сестра му от брака с хуна, и става зет на хунския цар. Това е бъдещата майка на Хосрой Ануширван (531-578). Това пишат всички хронисти (Йешу Стилит, Прокопий, Агатий). Ставайки зет на хунския цар Балах, той получава „голяма армия“ (Йешу Стилит, Прокопий) и с нейна помощ си връща трона от брат си Замашп. След това през 502 г. напада с тази армия хуни-ефталит Византия и в началото на 503 г. окупирва и превзема стратегическия византийски град Амида, дн. Диарбекир. Когато Кавад на 11 януари 503 г. превзема Амида, той продължава войната, а в този град оставя въоръжен отряд, начело с Глон, героят който ни интересува в случая. Прокопий пише, че по-късно градът е обкръжен от римски войски, но те не могат да го превземат и той остава окупиран и под властта на персите до началото на военните преговори, когато „персите получили от римляните хиляда либри злато” ( ІХ, 4), за да им го върнат. Тук Прокопий разказва и за Глон. Той го нарича „персиец”, но това трябва да се тълкува като персийски градоначалник на Амида. Няколко сирийци в крепостта са на служба при Глон, за да се поддържа чрез тях

194

порядъка сред населението на този голям град: „Скоро, оставяйки гарнизон от хиляда човека, начело с Глон, родом перс и няколко нещастни амидяни, които за прехрана били длъжни да служат на персите, Кавад с останалата войска и пленените се върнал обратно у дома” (кн.І, VІІ, 33). Преди да бъде върнат града на византийците, които платили откуп за него, Глон, според Прокопий, бил убит. Той дори разказва една легенда как е станало това, която знае и гръкоезичният Захарий Митиленски, което означава, че или двамата ползват общ извор, или пък Прокопий заема от Захарий. Някакъв селянин, безпрепятствено и тайно, въпреки римската обсада, бил влизал редовно в Амида и носел на Глон „птици, хляб и плодове”. Същият бил казал на римския военачалник Патрикий, че ако получи награда, ще им предаде Глон. Римлянинът му обещал, че ще получи всичко, което пожелае, само да бъде убит шефа на персийските окупатори... Селянинът излъгал Глон да излезе от крепостта да убие някакви скитащи се уж римляни и така бил убит. Йешу Стилит, който е изключително сериозен автор, не знае тази легенда и единственото, което съобщава е, че край Амида е убит един от персийските марзбани. Това не може да е Глон, чието име е всеизвестно като най-главната личност в окупираната Амида. Теофан в своята хроника от ІХ в. явно не вярва на тази легенда на Прокопий. Той преразказва много неща от него, но специално за събитията около Глон не го следва и не пише, че Глон е убит край Амида. Само отбелязва, че Кавад „узнавайки, че и Глон, защитавайки Амида, неизбежно трябва да загине, с голяма потеря отстъпи по друг път...” (л.м. 5997). Теофан не преразказва и версията на Прокопий как е убит Глон. Причината е, че той, имайки на разположение хрониката на Йоан Малала, следва неговото сведение, че Глон намира смъртта си чак през 527 г. Тогава посолство на Юстиниан І иска от хунската царица Воа тя да се справи военно със Тиранкс и Глонис, които помагат на Кавад в коалиция срещу Персия към 526 г. (Теофан, л.м. 6020). Излиза, че през 527 г. Юстиниан І моли Воа да се справи с хуни-ефталит? Как мислите, ако тези ефталит нямаха нищо общо с пост-атиловите хуни, щеше ли Юстиниан да търси царя на хуните Балах?

195

Всички тези данни ни дават възможност да реконструираме следната картина: през 504 г., когато фактически е краят на започналата през 502 г. война между Персия и Византия, една част от голямата армия хуни, дадена на Кавад през 499 г., явно не се връща при хунския цар и Глон е измежду тях. Размерът на армията, която дезертира, е около 20 000 конници (толкова са хуните на Зилинг през 522 г., толкова са и тези на Тиранкс и Глон през 527 г.бел.ред.). Настъпва криза между хунския цар и Кавад и тя е провокирана явно от последния, който подлъгва тези елитни войници, които не се връщат през 504 г. при Балах, съпругът на Воа. Кавад ги пренасочва отвъд източните предели на Персия, явно смятайки да наложи чрез тях собствената си власт в старите размирни кушано-кидарски територии (?). Във връзка явно с това, по същото време хунският цар подобрява отношенията си с Анастасий и както пише Прокопий, даже искал да му продаде правата върху Дербендския проход. Очевидно „Амбазук”, както изписва Прокопий името му (кн. І, Х), е бил доста обиден на Кавад. Както обърна внимание Ото Менхен-Хелфен в „Светът на хуните” (1973, гл.ІХ. Език. Ирански имена.) името Амбазук означава „притежаващият оръжието и властта” на персийски (от древ.иран. ama-bazuka). Това име на хунския цар е явно иранско нарицателно за Балах, заето вероятно от Прокопий оттам, откъдето произхожда и легендата за ролята на селянина при убийството на Глон. Това иранско прозвище на хунския цар се припокрива с образа на човека, притежаващ военната сила и властта, който дава армия от хуни-ефталит през 499 г. на Кавад. Какво точно е станало в отношенията между Кавад и хунския цар, е трудно да гадаем. Кавад успял, според Прокопий, да си върне правата над Дербендската врата (кн.І, Х). Конфликт явно е имало. Оттук насетне Кавад търси помощ през 522 г. и през 527 г. само от онези хуни, които „живеели във вътрешните предели” (Теофан, 6020). Кои са те, става ясно от хрониката от началото на VІІІ в. на Йоан Никиуски, който изрично подчертава, че „Боарикс” („Воа” при Йоан Малала), е от „външните хуни” (Jean de Nikiou, p. 390).

196

През 527 г. Юстиниан І (според Малала) изпраща посолство до хунската царица Воа, чийто мъж Влах бил починал, с молба да се справи със Тиранкс и Глонис, чиято 20 000 конница Кавад мобилизирал срещу Византия. Така става ясно, че Глон от 504 г. е жив до 527 г., когато е убит от „външните хуни” (Йоан Никиуски) на Воа. Дотогава Глон е от ония хуни, които „живеят далеч във вътрешните предели” (Теофан), явно на Персия. Малала нарича Воа царица на хуните-савири и по този начин е дал териториалното й място в Предкавказието. Воа управлява 100 000 хуни, както пишат Малала и Теофан. Това показва, че към 527 г. Воа е царица на целия хунски съюз след смъртта на мъжа си, а не само царица на савирите. Нейните „двама млади синове” са очевидно Мугел и Грод. А дъщеря й е майка на Хосрой Ануширван, син на брат й Кавад…

КОГА УМИРА ИРНИК?

Ирник, наричан при хронистът Йоан Малала „Балах“, е бил покойник към 527 г., т.е. починал е очевидно не по-рано от 526 г., след като Малала пише, че вдовицата Воа, била все още „предводителка“ (аспа) и царица на хуните, вкл. и на савирите. През 448 г. Ирник е описан като „малък“ от летописецът Приск Панийски, който посещава лично Атила в Панония. Ирник е бил явно на ок. 5 г., понеже не присъствал на трапезата, а дошъл само да целуне баща си за лека нощ, според Приск. Атила много обичал Ирник и го „пощипнал по бузата“. Повечето от васалите на Атила,

197

присъстващи на вечерята, не знаели какво значел този жест, според Приск. Но други, явно от народа на Атила, им казали. И така, ако към 448 г. Ирник, посочен в „Именникът на българските владетели“ като член на българския династичен род Дуло, е бил ок. 5 годишен, тогава към 526 г., когато умира, е бил около 82 години.

ЛЕГЕНДАТА ЗА ПЕТТЕ СИНА НА КУБРАТ

Чрез византийските летописци от ІХ в. Теофан и Никифор е достигнало до нас сведение от неизвестен извор от краят на VІІ в., където е разказана легендата за петте сина на Кубрат. При внимателен прочит на сведението за петте сина на Кубрат, се вижда, че са съобщени имената само на Бат-Боян и на Аспарух. На двама от т.нар. „синове” изобщо не е споменато името, но историческата наука твърди, че това били Кубер и Алцек. На третият, името е дадено от Теофан и Никифор като Котраг, което както знаем е етноним на котрагите (кутригурите). Един от синовете на Кубрат, четем по-нататък в разказа (достигнал до нас чрез Теофан и Никифор), се бил заселил в Равенския Пентаполис. Град Равена и още четири града наоколо, са формирали т.нар. „Равенски Пентаполис”. Летописецът от VІІІ в. Павел Дякон съобщава в своята хроника за български предводител Алцек, който потърсил земя за заселване в Италия от лангобардския крал Гримоалд (662-671). Павел Дякон съобщава и за област България на Апенините. Алцек обаче, според данните от Павел Дякон, не се заселва в Равенския Пентаполис, а около Неапол, където миролюбиво е допуснат от лангобардския крал Гримоалд (662 - 671) и Алцек получава титлата „гесталд” (зам. херцог), а хората му са заселени в три града около Неапол.

198

Защо Алцек идва с войска и хора в Италия? Той действително ли е кубратов син? Имал ли е Кубрат пет сина или в легендата, разказана от Теофан, сме свидетели на сведение за разселване на българи от Кавказ до Неапол и Стара планина? В „Арменската география от VІІ в.” (Анани Шираканци) и в писмото на хазарският цар Йосиф (Х в.) до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, се споменава само за един кубратов син, който тръгнал на запад от р. Дон и това е Аспарух. Няма сведения за други поели на запад. Това налага отново критично да прочетем съобщението достигнало чрез Теофан и Никофор, и да се опитаме да дешифрираме какви сведения те са почерпили от своя източник. „Големият син Ватваян, съблюдавайки бащиното завещание останал в земите на своите предци; вторият син, негов брат по име Котраг, преминавайки Танаис (Дон) се заселил отсреща на батко си; четвъртия и петия, преминали Истър, или Дунав, и единият се покорил на аварския каган, а другият, пристигайки в Пентаполиса при Равена, на християнските царе. След това третият по старшинство, на име Аспарух, преминавайки Днепър и Днестър и установявайки се при Онгъла, на реката течаща северно от Дунав, се заселил между първите реки и тази последната, намирайки се отвсякъде обезопасен и обграден: отпред от блата (очевидно има предвид широката делта на Дунав – бел. К.М.), а от другата страна защитен от реките (т.е. Днестър и Днепър – бел. К.М.). И така, този народ заслабя, вследствие на разделението, и не бе вече опасен за враговете. Когато те по този начин се разделиха на пет части и станаха малочислени, тогава хазарите, значим народ, излязоха от Берзилия, която е област в най-отдалечените части на Първа Сарматия (т.е. Азиатска Сарматия, чиято територия е от Дон до Кавказ и устието на Волга– бел. К.М.), и овладяха цялата Задчерноморска/Запонтийска България до самото Черно/Понт море, като направиха данъкоплатец най-големия брат Ватваян/Бат Боян, владетеля на Първа България, който и да сега плаща данък.“ Много отдавна на историците им прави впечатление, че сведението на Теофан, че Бат Боян и „до сега плаща данък“ не може да бъде вярно за ІХ в., когато пише Теофан. То е вярно за краят на VІІ в. Сиреч, Теофан и Никифор, заемат буквално сведението за петте сина на Кубрат от стар и неизвестен

199

летопис от края на VІІ в. Точно този „неизвестен ръкопис” нарича Велика България „древна“ (при Теофан) и „стара“ (при Никифор). За съжаление, нито един историк не си е задал логичния въпрос: може ли автор от края на VІІ в. да нарича „стара“ една страна, която е създадена към 632 г. от Кубрат? Тоест, само преди около 40 г.? Очевидно, не. Той явно има предвид по-древна държава, а и Теофан никъде не пише, че Кубрат е създателя на „древна Велика България“. Ако това се имаше предвид от учените, тогава отдавна щеше да стане ясно, че сведението за така наречения „син Котраг“, който заселил кутригурите на запад от Танаис, има аналог при Прокопий Кесарийски от VІ в., който дава данни, че родните земи на кутригурите са на изток от Дон, но те се заселили след 469 г. между Херсон (дн. Севастопол) и р. Танаис, т.е. на запад от утигурите, които сами се поселили на старите земи на изток от Дон. Що се отнася до така наречения „четвърти син“, който приел да е под властта на аварския каган, то този епизод ни напомня времето от българската история между 568 г. до 619 г., когато българите и аварите задно създават в Панония обща държава, където българския владетел е заместник на аварския каган. Изобщо, какво можем да кажем за странния ръкопис от края на VІІ в., от който черпят през ІХ в. Теофан и Никифор? Според мен, този ръкопис е писан в средата на дунавските българи на Аспарух, независимо, че авторът му е бил гръкоезичен или сироезичен писец. При това този странен автор от края на VІІ в., не е много грамотен, видно от факта, че в духа на географи отпреди Страбон от І в., смята, че р. Танаис извира от Кавказ, което говори, че тук имаме просто писец, а не ритор. Писец, на който му е разказвана българската история, такава каквото тя е била до смъртта на Кубрат, която той своеволно фабулира като събития около смъртта на Кубрат и разгръща като деяния на негови синове. Не бива да се забравя и факта, че думата „син“ не предполага семантично само роднинска връзка, каквото е значението й днес. Несъмнено герой на този странен ръкопис от края на VІІ в. е именно Аспарух. Колкото безлични са сведенията за българските синове при авари и в Италия, толкова подробно са описани владенията на Аспарух преди 680 г.

200

Да си припомним как хронологично разполага събитията нашия автор от краят на VІІ век: умира Кубрат, неговите пет сина се разделят, при което – забележете – те се разселват на земи от Кавказ до италианския град Равена и на юг до Мизия. Всички те, с изключение на Аспарух, се покоряват на някого. Един на аварите в Панония, друг на християнските крале в Равенския Пентаполис, Бат-Боян на хазарите (явно на тях и Котраг, понеже той бил до р. Танаис, т.е. Дон). Теофан нарича тази българска земя „Запонтийска България”, явно за да покаже, че хазарите овладяват не цялата Велика България, за която той вече е писал по-рано, а само части от нея „до самият Понт” (Черно море). Аспарух пък преминал Днепър и Днестър и там установил домовете си (ол), т.е. от северния приток на Дунав, сиреч р. Серег, до Днестър и Днепър. Първите реки, които преминал, са упоменати от Теофан като Днепър и Днестър, а последната като северния ръкав на Дунав. „Заселил се между първите реки и тази последната“, пише Теофан, т.е. прословутият „онгъл”, който всъщност е „ол” (домове) на Аспарух, е съвсем ясно посочен от Теофан: от Днепър, през Днестър до р. Серег (северния ръкав на Дунав). А това е огромна територия. Хазарите не разширяват държавата си на запад от Днепър. В разказа на Теофан причината за превземането от хазарите на тази територия от Велика България (но в никакъв случай цялата), която Теофан нарича „Запонтийска България”, е представена така: Кубрат умрял, синовете му се разпръснали и това било причината хазарите да превземат тази част от Велика България. Интересно е как се изброяват синовете, които се разпръскват. Първо Бат-Боян, следва Котраг, който преминал Танаис, явно от изток на запад. След това четвъртият и петият, единият в Панония при аварите, другия – в Равенския Пентаполис. Накраят, третият, т.е. Аспарух. Ето схемата: 1-2-4-5-3. 1 – е Бат-Боян, а 3 – е Аспарух. По реда на изброяването, първи е Бат-Боян, последен – Аспарух. Но по каква логика 2-4-5 са между тях?

201

Трудът на Теофан е хронография, по години. Едва ли можем да допуснем, че Теофан сам е автор на подобен странен начин на изброяване на петте сина на Кубрат. Първият, вторият, четвъртият, петият и третият, за който той дава обилни сведения. Да кажем, че беглото сведение за четвъртия, който отишъл при аварския каган, е нормално оскъдно като информация, но да се определи петият син, който отишъл в Равенския Пентаполис, само като подчинен на „християнските царе”, е вече доста оскъдно като информация. Изворът на Теофан и Никифор не знае дори името му. И все пак извора, който ползва Теофан, е интересен с мащабността на разслоението на българите в Европа. От земите на запад и на изток от Дон, до Неапол и Стара планина.Маршутът минава през земите от Днепър до долни Дунав и в Авария, т.е. в Панония. Изворът , който ползва Теофан, е прецизен в детайлите си само относно Аспарух, а така също и в констатацията, че и „досега” ръководителя на „първата България” (Бат-Боян) плаща данък на хазарите. Коя е втората България е вече ясно, това е държавата на Аспарух след 681 г. в Мизия. Документът явно е писан в Дунавска България, очевидно по заръка на Аспарух, което личи от факта, че въпреки голямото разслоение на братя по Панония и Италия, само Аспарух не е подвластен, а останалите са. Дори първият син на Кубрат плаща данък на хазарите. Но и самите хазари, според легендата, превземат „първа България”, земята на Бат-Боян, чак след разпръскването на петте сина, т.е. на Аспарух даже не се вменява от документа, че е победен от хазари, докато в „Арменската география от VІІ в.” (Анани Ширакаци) и в разширената редакция на писмото от Х в. на хазарския цар Йосиф до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут, пише, че отстъплението на запад на Аспарух, е заради хазарите. Документът лъха на Аспарухофилство, ако мога така да кажа, и е може би първият държавен документ, писан в новото царство на Аспарух на Балканите. Изглежда текста е бил лаконичен, може дори да има и каменен първообраз.

202

На основата на разказаното от българите, гръцки (или сироезичен) книжовник неточно e преработил данните, вкарвайки ги в своя фабула около личността на Кубрат и неговите синове. Очевидно, текста на този летопис от края на VІІ в., е бил на папирус или пергамент и така е попаднал (или негово копие) във византийските архиви, от които са черпели Теофан и Никифор през ІХ в.

ДЪРЖАВА ЛИ Е БИЛА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ?

На съветската историческа наука дължим много от нещата, които сериозно са повредили правилната представа за ранната българска етногенеза. На първо място това е отъждествяването на династията на хуните Дуло с тюргешкото племе „дулуси” от VІ в., които участват в създаването на първият тюркски каганат. Все едно Ирник (Ернак, третият син на Атила) от V в. от н.е., упоменат в „Именника на българските князе”, е отишъл в Средна Азия и е станал тюргеш? Плетньова дори смята, че „рода Дуло (Дулу) в Тюрския каганат се борил за власт с управляващият род Ашина” (гл. 2, Хазары, М., 1976). През 1937 г. М. И. Артамонов издава „Очерки древнейшей истории хазар”. Това е по времето, когато Н.Я.Мар (1864-1934) е разработил вече хипотеза за произхода на българи и чуваши от Месопотамия. Под егидата на Мар, младият Артамонов пише, че Кубратова България не е вече „раздробена от хуно-български племена”, а е „държава”. През 1950 г. обаче лично Сталин във в. „Правда” посмъртно развенчава теориите на Мар. Езиковедският яфетизъм на Н.Я.Мар наистина има своите слаби страни, но за съжаление, – нещо характерно за тоталитарно общество заедно с езиковедските изследвания на Н. Я. Мар е натирена и „българската предистория”, която е изпратена от съветските идеолози в планината Алтай.

203

А. П. Новоселцев в „Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа” (М., 1990) повтаря след Плетньова, че „Велика България” (VІІ в.) не е била истинска държава, а някакво обединение на номадски племена. Те били „племенно-родови обединения”, според него. Същото е мнението през 1976 г. и на Плетньова, дефинирайки държавата на Кубрат като „самостоятелно обединение” (гл. 2). Да се твърди, че Велика България не е била „държава” става догма, спусната от Москва, пред която и български учени като проф. Рашев и проф. Ив. Добрев се подчиняват, налагайки си „автоцензура” да не пишат, че Кубрат е ръководел държава. Още по-малко градска държава. И всичко това при условие, че Псевдо-Захарий Ритор още през 555 г. в своята сироезична хроника посочва, че българите на север от Кавказките проходи имат градове: "И след Вратите са българите с техния собствен език, езически и варварски народ, и те имат градове.” http://history.rodenkrai.com/new/istoricheski_izvori/zaharii_ritor__glava_3_ot_kniga_7_i_glava_7_na_knig a_12.html

Теофан и Никифор от ІХ в. пишат следното: Теофан: „Тук е необходимо да кажем за древността на унновундо българите и котрагите. По тази страна на северните брегове на Евксинския понт (Черно море – бел. К.М.), зад езерото, наричано Меотийско (Азовско море – бел. К.М.), откъм страната на океана по сарматската земя тече река Ател (Волга – бел. К.М.); към тази река се приближава р. Тапаш, която извира от Иберийските (Грузинските) врата в Кавказ; от сближението на р. Танаис (р. Дон) и р. Ател, които са над Меотийското езеро и се разклоняват в различни страни, извира р. Куфис и се влива в Понтийско море, близо до мъртвите врата, срещу полуострова Овнешко чело. От горепосоченото езеро морето, подобно река, се съединява с Евксинският понт при Боспор Кимерийски (Керченският провлак – бел. К.М.), където вадят мурзила и друга риба. На източните брегове на Боспор Кимерийски, зад гр. Фанагория, освен евреи, живеят много народи. Зад това езеро нагоре, където е р. Куфис, в която ловят българската риба ксист, се намира древната Велика България и живеят съплеменните на българите котраги. По времето, когато Константин беше на

204

запад (стъпва в Италия през 662 г.-бел.К.М.), Кроват, владетеля на България и котрагите, починал...” (с.138). Никифор: „Сега е нужно да се каже още и за така наричаните хуни и българи, за произхода и устройството им. Около Майотийското езеро, по река Куфина била разположена отдавна още така наричаната Велика България и така наричаните котраги, които са едноплеменни с тях. По времето на Константин, който умрял на запад, Куврат, който бил господар на тези племена, умрял...” (с.49). Констанс II (гр. Κώνστας Β', Kōnstas II, 7 ноември 630 - 15 септември 668) е византийски император през 641-668 година, син на Константин III и внук на Ираклий.

„ДЖАГФАР ТАРИХИ”

На 25 февруари 1997 г. казанският историк И. Тагиров отбелязва, че „...не бива да се игнорират такива съчинения като „Шан кизи дастани” и „Джагфар тарих-и”. Те не са могли да възникнат на пусто място и, несъмнено, имат реални корени. Съвсем друга работа е, че появата на тези материали е съмнителна. Някои даже казват, че това е фалшификат. Ако е така, то този фалшификат трудно може да не се признае за гениален. Къде са тия гении?”[1].

205

През 1993 година, по времето на либералният руски президент Борис Елцин, в град Оренбург са издадени волжко-български средновековни летописи, писани между ХІІІ век и ХVІ век. През 1680 година Бахши Иман е секретар на сеид Джагфар. Руската политика по онова време лишава волжко-българските мюсюлмански благородници от титлите и феодалните им имения. Оставени са само на тези, които приемат християнството, а те не са много. Чак Екатерина Велика през втората половина на ХVІІІ век ще поправи тази несправедливост. Феодалните имения на сеид Джагфар в Казанската губерния стават център на вълнения и бунтове срещу руския царизъм през 1680-1682 години [2]. Именно през този период неговият секретар Бахши Иман е натоварен от господаря си да събере и да препише в една книга (свод) старите волжко-български летописи, които по това време са все още налични [3]. Ръкописните исторически хроники са собственост предимно на аристократите [4] във Волжка България до падането й през ХІІІ век под властта на монголо-татарите. Едва по-късно един от художествено-историческите епоси, написан от гениалния поет на ХІІІ век Кул Гали, ще се преписва сред народа и почти всяка фамилия ще се стреми да има копие. Поемата на Кул Гали „Сказание за Йосиф” става дори задължителен антрибут от сватбените ритуали. През 1938 година семейството на Ибрахим Мохамед-Каримович Нихматулин от град Кизил Яр в СССР, са собственици на свода от няколко ръкописа [5] „Джагфар тарих-и”. Дали в родословието на Ибрахим е имало караими, приели мюсюлманството? Затова ли освен Мохамед, са го наричали и с прозвището Каримович? Това са въпроси, на които тук не можем да отговорим. Ролята на караимите [6], при съхраняването на средновековни ръкописи и реликви става ясна още през 1872 година, когато Фиркович изнамери сред семейни караимски архиви дори пространна редакция на писмото от Х век на хазарския каган Йосиф до андалузкия евреин Хасдай ибн Шафрут. През 1938 година Сталин решава в целия СССР да има само един алфабет, кирилицата. Любимата латиница на Луначарски е изгонена от

206

пролетарската държава. На арабската азбука е отредена същата трагична съдба. Разпоредено е да бъдат конфискувани всички старопечатни книги [7] от архиви и библиотеки, а граждани на СССР, които имат в дома си стари ръкописни книги, са длъжни да ги предадат на властите. Ибрахим, който държи в дома си ръкописи на арабско писмо, е истински уплашен. КГБ, което тогава се нарича НКВД, вече е придобило своята мрачна слава. Ибрахим решава да преведе на руски език съдържанието на текстовете, а оригинала да го даде на властите. През 1939 година е вече готов. Въпреки, че демонстрира уважение към безумните болшевишки заповеди и сам предава ръкописа, НКВД обискира къщата му. Чекистите търсели дали няма и други текстове на арабица. По онова време много изтоковеди стават жертва на сталинизма, от любов към ръкописи. Чекистите не се заинтересували въобще от тетрадките на Ибрахим с руски преводи на „Джагфар тарих-и”. Те действали, както пише племенника му, по ясна „заповед от горе”. Така съдържанието на ръкописа било съхранено, но на руски език. Именно тези преводи са издадени, чрез редакцията на вестник „Булгария”: Бахши Иман. Джагфар Тарихы. Свод булгарских летописей 1680 года. Изложение текста „Джагфар Тарихы” на русском языке, сделано И.М.-К.Нигматуллиным.- Оренбург, КОПФ „Оренбург-пресс-контакт”, редакция вестника „Булгария”, 1993. Появата на волжко-български средновековни ръкописи в краят на ХХ век не е чак толкова стресиращ факт, като се има предвид, че през целия ХХ век постоянно се откриват ръкописи. Не само прословутите кумрански ръкописи... През 1953 година в Мадрид бе открита книгата от ХІІ век на андалузкия географ, историк и пътешественик ал-Гарнати [8]. Проблемът е, че волжко-българския свод е в превод на руски, няма го оригинала. Не се и търси. А НКВД не е унищожавала източните ръкописи, всичко е давано в т.нар. „Азиатски фонд”. През 2005 година „Джагфар Тарихы. Свод булгарских летописей 1680 года” бе преведен и в София, но появата му не предизвика особено вълнение сред професорите по история, които - както знаем - са особено консервативни.

207

На изданието бе погледнато с недоверие, дори прибързано бе обявено за фалшификат. Между другото, руското „Слово за Игор” също няма оригинали… Летописите действително са трудни за интерпретиране. Особено „Барадж тарих” от ХІІІ век [9]. Трябва да се има предвид, че арабо-персийската средновековна историческа литература, чиято жанрова специфика следва и тюркоезичната историческа литература на Волжка България след 922 година, е компилативна. Допускало се е по-късните преписвачи да видоизменят и допълват текстовете. В „Барадж тарих” има много имена, които съзнателно са калкирани в тюркоезична посока. Персийското име Кубрат (Ховрат) е възприемано като тюркоезичното „Курбат” [10], което на тюркски означава „близост, родство”. Ако се има предвид компилативната специфика на ислямската историческа и географска литература, става ясно, че някои от текстовете на волжко-българският исторически свод не могат (а и не бива) да се възприемат буквално. Но това не омаловажава тяхната контекстуална достоверност. Що се отнася до ранната българска история, „Барадж тарих” е ценен изворов материал [11], ако бъде сравнително изследван с други, вече утвърдени гръцки, латински, арабски, персийски, сирийски, арменски и грузински източници. Тук ще посочим само три примера. В началото на „Барадж тарих” четем за някакви „китайски тюрки” [12]. Това би било абсурд, ако не се знаеше, че по същият начин Фирдоуси в „Шах наме” нарича тюрките (тюрколати) от Първият каганат. „Барадж тарих” разказва, че аварският водач Тубджак направил българите свои васали (ок. 567 г.). Български владетел тогава бил Боян [13], който сключил вар-хонския съюз между кутригури (хони, хуни) и авари (вар, тюрки) и отстъпил своето име на аваринът, като знак на приятелство. Аварският вожд започва да се нарича Боян. Точно този каган на аварите, които кутригурите завеждат чак в далечна Панония, описва византийския историк от VІ век Менандър [14]. Той носи име Боян.

208

И третият пример. „Барадж тарих” последователно използва термина „хони” за известните на запад „Huns”. Трябва да кажем, че арменските и грузинските късно-антични извори, също ги наричат така, т.е. „хони”. Трябва да се създаде някакъв консенсус около ценното в Джагфар тарихи, останалото да се каже, че са публикации на Нурутдинов и като се кодифицира този източник, вече спокойно да се дискутира за компилативната му същност, която не го омаловажава никак. В края на краищата, да не се отричаме от ценното зърно, защото и руснаците нямат оригинал на „Слово на Игор”, но днес е част от културната история на Русия… Древната българска история не може да е заложник на Нурутдинов, който във фантазиите си от 2011 г. в книгата си "Болгар тарих" стигна дори дотам, да пише, че трак е турското тьорк и да вменява на българите, че са автохтонни траки...Да не забравяме, че Фоменко преди няколко години издигна тезата, че трак и турк е едно и също, а субекти като Павел Серафимов лъжат българите, че Дионис завел траките в Китай. Каква е целта на тази „митология”? Може би се подготвя втора серия, в която „Дионисиевите траки” да се върнат на запад от Китай като тюрки? Стига вече гаври с българската ранна история. Да отдадем заслуженото на вуйчото на Нурутдинов, Ибрахим Нихматулин, съхранил т. 1 от Джагфар тарих, изд. през 2005 г. и в България, и да порицаем Нурутдинов, че с писането на т.2, т. 3 и т. N, всъщност съсипва делото на чичо си. Литература и бележки: 1.

Сп. „Эхо веков”, бр. 1/2, 1997.

2. Вахит Имамов. Запрятанная история татар. Национально-освободительная борьба татарского народа в ХVІ-ХVІІІ веках за создание независимого государства. 1991. 3. Бахши Иман. Джагфар тарихи. С., 2005, с.9/Предговор към руското издание от Ф.Нурутдинов/. 4.

Бахши Иман, Цит.съч., с.105

Пак там, с.9 - с.11

6. К.Б.Старкова.Рукописи Колекции Фирковича./ Письменные памятники востока, Ежегодник 1970, М., 1974

209 7. Списъкът на учените-изтоковеди, които стават жертва на тази чистка на НКВД, е публикуван в интернет. 8.

Путешествие Абу Хамида ал-Гарнати. М. 1971

Баба Худжей. Барадж тарих; В: Бахши Иман. Джагфар тарихи, С., 2005, с.13 – с.164

10. Пак там, с.22 11. Васил Ат. Василев. „Джагфар тарихы” като извор на българската история. С., 2007 12. Баба Худжей, Цит.съч., с.14 13. Пак там, с.21 14. Менандр. Византийские историки. Санкт Петербург., 1860

ДРЕВНИ БЪЛГАРСКИ СЕЛИЩА В АРМЕНИЯ

Арменският историк от VІ в. Мовсес Хоренаци дава стари сведения на сироезичния историк от ІІІ в. Мар Абас Катина, за българи и техни поселища в земите на древно Урарту, северно от ез. Ван. Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вхндур на Бунд, заселили се

210

там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци”. Дали наистина е имало такива имена на селища дори през VІ в. и как ли са се казвали? Арменския историк от V в. Елише в своята книга за пълководеца Вардан Мамиконян и неговата „арменска война”, посочва (между другото) и списък с имена на арменските християнски епископи, митрополиите и селищата, откъдето произхождат. Пасажът е в края на летописът му. Между останалите са посочени и следните: „Левонд, йерей от Вананд, е от селището Иджеванк”. „Аршен, йерей от Багреванд, е от селището Елеген”. Нас ни интересуват имената на селищата. Оказва се, че Мовсес Хоренаци е дал правдиво етнографско сведение, че „и досега” (т.е. през втората половина на V век и през VІ век) има селища, чиито имена са ни познати от хунската история. Името „Иджеванк” ни е познато като „Иджик”, любимият син на легендарният патроним Боян (=Бунд), от който, според волжко-българската легенда в летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих”, произхождат хоните (кавказките хуни). А името „Елеген” ни е познато като „Елак”. Към 448 г. така се казва, според Приск Панийски, първородният син на Атила.

БЪЛГАРСКИ ТОПОНИМИ И ХИДРОНИМИ В АЗЕРБАЙДЖАН

211

На 4 април 1637 г. немският учен и пътешественик Адам Олеарий (1599-1671) описва в дневника си река Балгар на територията на дн. окръг Билесувар в Азербайджан (Пушкински район, по време на Азербайджанската ССР), посочвайки я с името „Балхара“ (Путешественники об Азербайджане, вып. I, Баку, 1961, с. с. 276, 347). В този регион са известни още ойконимите (гръц. οἶκος (жилище) + гръц. ὄνομα (имя)) „Болгар, Болгаркент, Болгар-Кок-тепе“ (Велиев М. Г. Население Азербайджана — музей этнографических сокровищ. Азербайджанский настольный календарь. — Баку, 1924—1925., с. 396). Иван Иванович Шопен (1798-1870), по произход французин, пристига в Русия около 1825 г. и е на гражданска служба в Кавказ. Шопен дава сведение, че едно от подразделенията на племенната общност "кенгерли" в Азербайджан през ХІХ в. са се наричали „болгарлы“ (Новые заметки на древние истории Кавказа и его обитателей ,СПб., 1866). Според Г.А.Гейбуллаев, река Болгар „протекала в прошлом по границе расселения талышей“ (Топонимия Азербайджана, Баку, 1986, гл.І,§3) .

АСПАРУХ В „ДЖАГФАР ТАРИХИ”

Сведенията, които се дават в летописът „Барадж тарих” от ХІІІ в. (от сводът „Джагфар тарихи”, С., 2005) за Аспарух са изключително важни, ето защо си заслужава те да бъдат критично интерпретирани. Кубрат, заедно с чичо си Орган възстановяват към 629/632 г. държавата, останала във византийските хроники с името „древна Велика България”.

212

Към 662 г. Кубрат умира и на трона стъпва първородният му син Бат-Боян. Той управлявал „спокойно три години” и тогава срещу политиката му се изправил Аспарух, според летописа „Барадж тарих”. Коя е причината за тази братска вражда? Аспарух застанал на страната на чичо си Шамбат, според текста. От летописа „Барадж тарих” става ясно, че при появата на хазарите първият, който воюва с тях, е Аспарух (с. 25). Защо престолонаследника Бат-Боян е в изчаквателна позиция? Всъщност, съгласно българското династично право, Бат-Боян не е бил престолонаследник, а е узурпирал трона, който по право се е падал на чичо му Шамбат. Сведение за династичното онаследяване при българите, е съхранено от Йоан Екзарх през Х в.: „И при българите отначало князете били по наследство – синът на мястото на бащата, и братът на мястото на брата” (Йоан Екзарх, български писател от Х в.; В книгата му „Шестоднев”, изд. С., 2000., с.159). Тоест, първородният син не е онаследявал по право баща си на трона, а се е възкачвал чак след чичо си. Бат-Боян, по незнайни причини, нарушава тази традиция и това води до краха на Велика България и превземането й от хазарите. Аспарух, като честен и доблестен българин, се противопоставя на брат си и застава на страната на чичо си. В името на династичното право. Крамолите в Българската империя довеждат до ослабването на отбранителната й мощ и тя е превзета от хазарите, като Бат Боян приема да е васал на хазарския каган. Аспарух отказва и се установява на ония български територии, които са на запад от Днепър. Всеизвестно е, че Хазария стига до около Днепър и не се разширява на запад. Волжките българи се възприемат в летописа „Барадж тарих” като наследници на Бат Боян, ето защо в легендите им може да срещнем едно отрицателно отношение към Аспарух, дори и името му не е предадено правилно, а е отъждествено с топонима Атилкезе (упоменат през Х в. и от Багрянородни) между Днепър, Днестър и Дунав, където е пребивавал Аспарух, преди да нападне на юг от Дунав през 680 г.

213

За синът на Кубрат, основал през 681 г. държава на Балканите с име България, има сведения: в Хрониката от ІХ в. на Теофан; в Бревиария от ІХ в. на Никифор; в Арменската география от VІІ в., приписвана на Анани Ширакаци; в еврейско-хазарската кореспонденция от Х в. на хазарския цар Йосиф с андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут; в Църковните протоколи на VІ Вселенски събор; в Именникът на българските канове - като Исперих; в Българският апокрифен летопис от ХІ в. – като Испор. В разширеният вариант на „Арменската география от VІІ в.” (Ашхарацуйц), приписвана на Анани Ширакаци, се съобщава следното сведение: „От Хипийските планини избяга сина на Худбадр (чети: Хубраат, както по-горе в същият текст е изписано името на Кубрат).” В тази география от VІІ в. р. Волга ("Ател","Ра") тръгва „от Каспийско море на север с два ръкава, които се съединяват”, а след това се обръща на запад към т. нар. „Хипийски планини” и стигайки до дн. град Донецк се влива в р. Дон (Танаис). Античната представа откъде извира река Танаис е визирана в географията от ІІ в. от н.е. на Птолемей и мястото е планинските възвишения точно над дн. град Донецк.

КАРАБЪЛГАРИТЕ

Константин Багрянородни в своя трактат „За устройство на империята” (Х в.) разказва една легенда за моравския княз Светополк (името му се изписва и като Звендоплук), според която преди смъртта си той извикал наследниците си и им показал сноп пръчки. Дал им по една и те я счупили, но

214

снопа никой не успял да прекърши. Така княза им завещал наследствен урок, че докато са заедно са непобедими, но ако се разделят са слаби. Как легендата за урока, който дал Кубрат на синовете му, е поморавчена? На мястото на ослепения княз Ростислав, от 870 г. на трона на Моравия е Светополк. Кой е Ростислав? Той е син на Моймир. Именно Ростислав кани Кирил и Методий в Панония. Кой е Моймир? Моймир е васал на българите, известни чрез Константин Багрянородни като „карабългари“. През 825 г. папа Евгений ІІ (824-827) пише едно писмо до „князете Тутунд и Моймир, и до знатните, войската и народа на Хуния, която се нарича и Авария, и Моравия” (с. 116, по Асемани). Наблюдателният Асемани, като изследва писмото на папа Евгений ІІ, стига до следния извод: „От това писмо се стига до заключението, че не само хуните (чети: аварите- бел.К.М.), покорени през 796 г. от Карл Велики, са били привлечени към вярата в Христа през 798 г. от Ювавенския, т.е. Залцбургския архиепископ Арнон, както е посочено по-горе (не в този цитат, Асемани вече е изследвал тоя въпрос – бел.К.М.), но че също и моравците, и другите хуни (чети: карабългарите-бел.К.М.) установили се в Хуния, Моравия и Панония, са приели християнските тайнства благодарение на Лавреакския архиепископ Уролф, и то, както изглежда, през 805 г...” (с. 117). Още през ХVІІІ в. блестящият Асемани е знаел за „други хуни”, които са в Панония и не са авари, понеже аварските владения са превзети през 796 г. от Карл Велики. Тогава аварите били покръстени от Ювавенския (Залцбургски) епископ Арнон, докато „другите хуни”, т.е. карабългарите на каган Абрахам и славяните на съуправителя му Моймир, са покръстени след 805 г. от Лавреакския архиепископ Уролф. От 568 г. до 619 г. българите са съюзници на аварите в Панония, след което „господаря на хунския народ” (Никифор) става съюзник на византийския император Ираклий (610-641). През 629 (или 632 ?) е възстановена „древна Велика България” и тюрките са отблъснати на изток. В интерес на истината, възможността за възстановяването на България, е във

215

връзка и със сериозните проблеми на западните тюрки с уйгурите след 629 г. През 669 г. хазарите, които са старите савири, и западните тюрки, създават Хазарския каганат и Велика България загубва териториите си от Кавказ до Днепър. На запад от Днепър обаче българите запазват своето влияние и именно тук пребивава Аспарух преди 680 г., когато създава нова българска държава на юг от Дунав, в Мизия. Именно тази българска територия на запад от Днепър след 669 г., византийският император Константин Багрянородни (Х в.) упоменава като принадлежаща на „карабългарите”, а през същият Х в. арабските историци сочат, че е българска. Ибн Рушдъ (Х век): „Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите.” Кой е Тутунд, до който пише папа Евгений ІІ през 825 г.? „Тудун” e хазарската титла, това не е лично име. Очевидно българският династичен род в Хазария, е получил от кагана подчинената титла „тудун“. Хазария се разпростира на запад до р. Днепър, докато териториите на западните българи („карабългари“) са били от Днепър до Виена, където е и града Ветвар. Тоест, българският династ от рода Дуло, наследник по тази линия на Бат-Боян (Теофан и Никифор пишат, че в края на VІІ в. Боян, по-големия брат на Аспарух, става данъкоплатец на Хазария), е бил васал (тудун) на хазарския каган, но на запад от Днепър, е бил суверен на земите на карабългарите. Основавайки се на Бертинския и Мецкия ръкописи, Асемани пише, че през 805 г. „Тудун“ поискал от Карл Велики да го признае за каган. Асемани пише: „Императорът се съгласил с неговите молби и заповядал на хаганът да поеме цялата власт, според техния древен обичай, както описах по-горе към 805 г. след Христа, според Айнхард и Бертинския и Мецкия аналисти” (с. 118). За Карл Велики тази титла „каган” едва ли е значела нещо, но чрез нея през 805 г. „Тудун“ издига рода Дуло до нивото на каганската институция и фактически Карл го обявява за равен на хазарския каган.

216

Можем ли да разберем името на този български тудун? Условието, което приел този тудун, за да бъде признат от Карл Велики за каган, било да се покръсти в християнството. „През 805 г. Кабуан (чети: хаганът) отишъл при господаря Карл и хаган Абрахам бил покръстен над Фискаха” (с.118, по Асемани). Новото християнско име на тудуна било Авраам (във формата Абрахам). Асеманий пише: „Ханзиций стига до заключението, че споменатият владетел на хуните Абрахам не е бил по-различен от Тутунд” (с. 118). Седалището на този български владетел на запад било срещу Виена, където е град Ветвар, старият Карнунт. Именно на този български владетел е подчинен Моймир. Ханзиций отбелязва в книгата си „Свещенна Германия“: „Но изглежда сигурно, че Ветвар е бил град на хуните, а не на моравците. Защото „Вар” у хуните означава същото, каквото у германците е „бург”, т.е. „крепост”; същото значение на тази дума е запазено и до днес у унгарците. Вероятно селището Ветвар се е намирало близо до Дунав, откъм Моравия. Защото моравците живеели до Дунав. По протежението на реката, близо до развалините на стария Карнунт Тутунд (или Тудун), владетел на хуните, се разположил заедно със своите; и на него между другите после е писал писмо папа Евгений” (цитата е по Асемани, с. 119). „Без съмнение – пише Асемани – един и същ е този, който е наречен от папа Евгений Тутунд , и този, който се назовава от Франкските анали Тудун, а също и от Бертинския аналист към 795 г.” (с.119). Ето и текста на писмото на папа Евгений от 825 г. до българският владетел на карабългарите Абрахам: „Поради желанието за спасение на душите ви, най-скъпи во Христе синове, когато чухме за покръстването ви в християнската религия и за преуспяването на светата вяра и на делата ви, ние бяхме обхванати от върховна радост и ликуване. Вестоносец на тази желана вест беше достопочтенният Уролф, архиепископ на светата Лавреакска църква и пресвят наш брат, а ваш духовен баща, който чрез своята света проповед ви е създал като деца, осиновени от Бога. И така той, идвайки на доклад в храма на Апостолите, ни препоръча да подкрепим създаването на новата църква с

217

нашата апостолическа благословия, която е учредил да бъде управлявана по католически.(По това време още няма разделение между Константинопол и Рим в църковно отношение, така че тук се говори за общоцърковен обред – бел.К.М.) У тях отдавна, още по времето на римляните и гепидите, както става ясно от неговото изложение, в седем епископски области техните предшественици са получили епархии със свое митрополитско право. Според това право и тоя закон споменатият предостоен в Бога архиепископ е поел задължението като евангелски сеяч сам той да засее дълго отхвърляните семена на небесния живот и да отгледа за вас кълнове, покълнали отново в душите ви, за да бъдат спечелени за Господа Христа, в онази земя, отрано християнизирана и поверена на грижата на неговите стари предшественици, която вие с тайното застъпничество на всемогъщия Бог сега имате в наследство (тук папата директно казва, че Хуния не е старата Авария, а владенията на Тутунд и Моймир са създадени „сега”, като „наследство”- бел. К.М.). Този тъй учен служител на Божието слово, познавайки го като необходим във всяко отношение за вашето спасение, изпитан във вяра и пример, ние ви изпратихме от страна на светата майка – Римската църква, за управител и с каноническо решение поверяваме нему и на неговите приемници да упражняват нашата апостолическа функция и епархиалното и църковно право, и практиката и властта на неговите предходници, именно на архиепископите на светата Лавреакска църква, в гореказаните области Хуния, която се нарича и Авария, и Моравия, а също и в провинциите Панония и Мизия (горна Мизия – бел. К.М.), като потвърждаваме решението на този наш декрет с подпис.” Малко по-нататък папата съветва църковни дейци и светските ръководители на Хуния, т.е. Тутунд и Моймир, да слушат наставленията на архиепископ Уролф: „Поради това и вие, събратя и съепископи съумейте да проявявате на свой ред към него по-голяма почит и като благоразумни синове да се подчинявате на здравата доктрина на небесното учение за вашата йерархия, а вие също, мирски първенци и народе, подчинявайте му се поради неговите най-спасителни наставления не само като на човек, а като на Бог, и останете твърди в католическата вяра, която сте приели в името на Господа Исуса”. (с.116, 117, по Асемани).

218

Няма съмнение, че тези „други хуни“, щом не са аварите, са именно карабългарите. Кои са тези кара-българи? Изворите се оказват изключително оскъдни за тях. От византийските летописи не можем да научим нищо повече, от едно кратко изречение (гл. 12) в „За устройство на империята” на Константин Багрянородни: „Знай, че така наречената Черна България може да воюва с хазарите”. Самият термин „кара” доскоро бе превеждан само чрез турската дума „черен”, но волжко-българският летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” съдържа текст, който изрично уточнява, че хуно-българската дума „кара” е имала значение „запад”. „Западните българи (...), които останали под зависимостта на аварските хакани, започнали да се наричат Кара-българи, т.е. западни, а не черни, както смятали тюрките. Защото българите наричали запад „кара”, изток „ак”, север „кук”, а юг – „сара” или „саръ”...” ( Бахши Иман. Джагфар тарихи. С., 2005, с.21 ). Друго основание тюркската дума „кара” да не бъде възприемана буквално, е наличието на хазари, които по време на юдейската религиозната реформа на Булан са били наричани „кара хазари”, не защото са с по-черен цвят на кожата, а понеже са обявени за езичници от кагана. С термина „кара хазари” са били наричани онези хазарски поданици, които въстават срещу Булан и отстояват старото езическо божество Кубар (Сувар, Сурва). Въстаническите центрове, които били на запад от хазарската столица Итил, наричали себе си „кубари”. В тяхното число влизали не само хазари, но и голяма част от васалните българи. За „кабари” пише в гл. 39 от „За устройство на империята” и Константин Багрянородни. Те били причина, според него, да „избухне междуособна война” в Хазария, а по-късно напуснали каганата и отишли да живеят с маджарите в Панония.

219

ПЕРСИЙСКОТО ЗНАМЕ НА БЪЛГАРИТЕ

„Конска опашка” ли е била старобългарското знаме? Независимо, че догмата за непогрешимостта на папата е католическа, в православна България също са повярвали, че папа Николай І (858-867) е казал истина, а не метафора, отговаряйки на въпросите от България през 866 г. От `глава 42` става ясно, че въпросите са подготвени от близките съратници на цар Борис І, т.е. от боилския съвет. Въпросите към папата били зададени на гръцки и са превеждани на латински. Един от въпросите е засегял и българското бойно знаме. В своя отговор папата пише: „Глава 33 - Вие заявявате че когато сте влизали в сражение, досега обикновенно сте носили като военно знаме конска опашка, и искате да узнаете какво трябва да носите вместо нея. Какво друго освен знака на светия кръст?” Наистина ли българите са казали, че употребяват вместо знаме „конска опашка” или папата просто сравнява знамето с „конска опашка” и така още повече изпъква заръката му: ”Какво друго освен знака на светия кръст?” Един интересен епизод, съхранен в компилативния волжко-български летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” ни дава основание да допуснем, че българското знаме не е било конска опашка, но е приличало на нея. Може би заради това папата употребява този израз? Учудващо е как така българите, за които бойния кон е бил светиня и не са разрешавали същият да се употребява за кърска работа, са …рязали точно опашката му? А да режат опашки от впрегатни коне за бойни цели, също е трудно допустимо? Не на последно място, няма нито едно друго сведение, освен думите на папа Николай І в отговорите си до Борис І, че българските знамена са конски опашки. Та, ако бе така, това би било предмет на мнозина византийски задявки. Всяка особеност е правела впечатление на хронистите и е била пищно съобщавана. Например, Теофан не пропуска да отбележи, че

220

аварския каган помолил да му бъде изпратен слон, за да види какво представлява това животно. Примерите са много. През втората половина на V век Ирник, владетелят на Кавказ, получава от страна на савирите прозвището „Газан”/”Газар”.Българската думата gar, звучи като gaz, благодарение на характерната езикова ротация r-z, съхранена в чувашкия език. `Газ` с иранско окончание е `Газ-ан` (ср.` Казан`), а с чувашко окончание е `Газ-ар`, тоест `Хазар`. Според легендата за Газан и Хазар, съхранена в летописа „Барадж тарих”, Газан в масгутско обкръжение (разбирай: персоезичие) станал цар. Коронясването му било извършено не под хунското знаме, а под флаг, който представлявал „закрепено върху копие плъстено червено кълбо с разноцветни ленти”. Хуните, според тази легендата, поискали от Газан да замени това знаме със знамето на Иджик, сина на прародителя Боян. „Царят не се съгласил и забранил дори да се говори за това. Хоните търпели това унижение 400 години и трупали омраза към масгутите, в чието обкръжение бил рода Дуло” (Джагфар тарих, С.,2005, с.15). Тук имаме хиперболизирано време. Става дума не за 400 годишно унижение, а за четири годишен период (от 484 година до 488 година), през който Ирник (Газан) бил персийски, а не масгутски цар. Това са два различни народа, но и двата говорят ирански, което явно е довело до объркването. Не трябва да забравяме, това е легенда. Паисий Хилендарски също ни е оставил съобщение за „пръв български цар”, който превзел Персия. В своята история от 1762 г. той пише: „Гърците от завист го нарекли Хасан, Касан...Той превзел Армения и Мидия. Те били отначало две царства – армени и миди...Нарекли го... пръв български цар.” (Паисий Хилендарски „История славянобългарска”, С., 1998, с. с. 177, 178). Ирник превзема Персия през 484 година и е персийски цар, под името Балах/Балас/Балаш до 488 г., т.е. 4 г., а не 400 г., както е останало в съхранената волжко-българска легенда в „Барадж тарих”. Ставайки цар на Персия той приел ново знаме. Коронясването му било извършено не под хунското знаме, а под флаг, който представлявал „закрепено върху копие плъстено червено кълбо с разноцветни ленти” (Джагфар тарих, С.,2005, с.15).

221

Логично е да се допусне, че това е персийското знаме, което явно в очите на един папа може да прилича на „конска опашка”, но дали е персийското знаме наистина? „Кожа на копие”, „украсена с плат” и с „цветни ленти”. Точно така Фирдоуси в „Шах наме” описва митичното персийско знаме на легендарния Кава. „То знаме поднял он над головой, Оно казалось полною луной. В цветные ленты кожу разубрал он, И знаменем Кавы ее назвал он.” (Фирдоуси. Шах-наме, М., 1972, с. 51)

НАЧАЛОТО НА НАШИТЕ НАЧАЛА

Хрониката на вавилонския цар Набонид от VІ в. пр.н.е. потвърждава истината от Библейската книга за Данаиил, че Балтазар е назначен за съуправител на Вавилония. Такъв става и Данаиил. Сред волжките българи и техните предци е съществувал титула "балтавар" (господар `бал` на крепостта `вар`; Птолемей през ІІ в. от н.е. нарича р. Кубан с името "Вардан"), чиято прилика с "балтазар" (господар `бал` на ашур, азар) ни кара по внимателно да се взрем в Древния Изток,

222

където кимерийците са били наричани от асирийските писци с названието "уман манда" (бич Божий). Титулът „балтвар” при волжките българи е засвидетелствуван от Ибн Фадлан (в оригинала на risala на Фадлан е **[alm.sh** b.n sh.lki b.ltuar; = Алмъш, син на Шилки балтавар) и в летописа „Историята на Бейхаки”. Във волжко-българските средновековни летописи пише, че "Началото на нашите начала е в племената синд и имен" (Джагфар тарихи., С., 2005, с. 14). В случая „синд” са синдо-меотите, упоменати и от Херодот през V в. пр.н.е. при дн. Азовско море, а "имен" е месопотамски термин за "земя, владение, държава". Последното научаваме от книгата на пророк Данаил в Библията. Думата „имеон” (имен, мене) е с месопотамски произход, освен това е и специално изтълкувана в библейската книга на пророк Данаил, където „мене” е синоним на „владение, земя, царство”. Вавилонският владетел Балтазар, който притежава свещените съдове на „Соломоновия храм”, един ден, според Библията, решава да ги оскверни и да ги използва за храна на масата си. В този момент, според версията, някакви невидими пръсти изписали нещо „върху мазилката на стената на царския дворец” (Дан, 5:5). „Царят промени лице: мислите му го смутиха, ставите на бедрата му отслабнаха и коленете му взеха да се удрят едно о друго” (5:6). Дошли много мъдреци, но никой не успял да разчете надписа. Викат Данаиил, който разчита и тълкува: „И ето, що е начертано: мене, мене, текел, упарсин. Ето и значението на думите: мене - изброи Бог царството ти и му тури край;” (5:25, 26). Персите (упарсин) ще превземат владенията („мене”) на Вавилон. Изглежда месопотамското понятие имен (мене) е старо, колкото човешката цивилизация. Засвидетелствувано е още в древното название на зикуратите, вавилонските кули „Ет-емен-анки” (дом между земята и небето). Мойсеевият военачалник Исус Навин в една от първите битки на

223

израилтяните превзема град Бет - Баал - Меон (в Библията, благодарение гръцкия превод: Бет - Ваал - Меон). Племето, което основава гр. Спарта и е в някаква близост, може би етническа, с лидийците на Крез (държавата Лидия, която описва Херодот), се нарича „лакед – емон”. Самите лидийци, според Херодот, преди се казвали „меонийци”. Вавилония превзема своята северна съседка, една държава, която е известна като Мана. Тя се споменава за последно в „Хрониката на Геда” от VІІ в. пр. н. е. Имало е и планина Имеон (Агатий Миринейски, Михаил Сириец). Интерес представлява, че и основният герой във фолклорните остатъци на волжко-българския дастан на Микаил Башту „Шан кизи” от ІХ в., навсякъде е изписван не само Боян, но Боян - Имен. Което буквално ще рече: владенията (=имен) на Боян. Което означава, че действително в старата памет на българите, Боян не е било само лично име, а титул, получен навярно отдавна. Именната култура на древните българи е заемала подобни чужди имена, като трофей от важни военни битки. За сведение, самоназванието на Урарту е било Бийан. Формата bēl paŋāti се среща още в урартските клинописи и означава „градоначалник”. Арамейско-сирийското пък „byt” (дом, поселище) присъства в българския като „бат, батко”. Единственото обяснение за присъствието на тези архаични акадо-асирийски и арамейски термини в старата памет на българите в Предкавказието, е възкресяването на една хипотеза от средата на ХІХ в. на Г. С. Раковски, която търси кимерийски произход на българите. Единствено Гамирите (кимерийците), които до VІ в. пр.н.е. имат мало-азийско и предно-азийско присъствие биха могли да са преносителите на Кавказ на стари хето-хуритски културни пластове (очебийни и в нартският епичен цикъл) и на месопотамски лексически фонд (включ. Теоними от Урарту/Боян, каквито Халди/Коледа и Куар/Кубар, Сувар, Сурва). През първата половина на ХІХ век българският възрожденски книгопродавец Хаджи Найден, който според акад. Никола Начов е родом от Пазарджик, посещава Атон и в един манастир, както уточнява през 1865 година Г.С.Раковски, открива ръкопис, в който има уникално сведение:

224

българският народ, който е дошъл на Балканският полуостров от Черно море и Волга „зваха се тамо Гимери и Кимери” .

КОЯ Е НАЙ-ДРЕВНАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА?

Номади ли са кимерийците? В историческата литература и досега, във връзка проблемите около номадите скити, кимерийците също се определят като такива. Което не е правилно. Т.М.Кузнецова в своята статия „Киммерийская проблема и скифская архаика“ отбелязва следното: „И ако косвените данни на писмената традиция (Омир, Херодот) позволяват да бъдат определени кимерийците като уседнал и дори цивилизован народ, то за тяхно номадство няма дори и косвени сведения. Вероятно, мнението за номадски образ на кимерийците се е формирало по асоциация, предвид номадският живот на скитите.” Що се отнася до асирийските клинописни извори за начина на живот на кимерийците, акадското „KURGamir (ra)” - e етноним, снабден с определител за страна“ (Иванчик). По-нататък в същата статия Т.М.Кузнецова пише: „Древноизточните и гръцките извори позволяват страната на кимерийците да се търси в областта на Кавказ. Гръцката традиция, упоменаваща Боспор Кимерийски, Кимерийска област, гр. Кимерик, Кимерийски вал, Кимерийски брод, Кимериада, позволява на учените да локализират кимерийците „в пределите на Таманския и Керченския полуостров, т.е. в Северо-западен Кавказ“ (Крупнов, 1957, с. 122). Тоест, държавата Гамир може да бъде локализирана на териториите между Урарту (Задкавказието) и Боспор Кимерийски (Предкавказието), като в Предкавказието не само традиционно са концентрирани, но и се фиксират от археологията топоними, свързани с кимерийците. Изхождайки от всичко това, е необходимо да се обърне внимание вече не толкова на номадските елементи

225

в археологическите култури на този обширен регион, а на културата на уседналото население (преди всичко на материалите на поселенията). (…) Няма необходимост да се свързват с кимерийците паметниците на номадския облик на предскитския период или да се отнасят тези паметници към скитите, удревлявайки ги насила.“ Съгласно асирийските клинописи става ясно, че кимерийците правят нахлуване в Урарту (714 г. пр.н.е.) почти 50 г. преди в този регион да се появят за първи път скити. Държавата на кимерийците е била на север от Урарту (Бийан). Включвала е региона Гуриана до източна Колхида. На север около Дарялския проход в дн. Грузия, е бил кимерийският град Харцалас. Още по-северно е Кимерийският Боспор, дн. Керченски провлак на Азовско море. Това е била една велика протобългарска държава и ние сме длъжни да й отдадем заслуженото.

ЕВРЕЙСКИ ИЗВОРИ ЗА ПРОИЗХОДА НА БЪЛГАРИТЕ

Еврейско-хазарските писма от Х в. между хазарския цар Йосиф и андалузкият евреин министър Хасдай ибн Шафрут. Кембриджкият документ от Х в. Книга на Йосипон (Сефер Йосейфон) от Х в. Киевското писмо от Х в.

226

В Киевското писмо от Х в. се споменават българските имена „Кубар, Сувар, Мен (Имен), Гостун, Кубан”. Род Кубар е имало дори по времето на кан Омуртаг. + Κανα συβιγι Ωμου[ρτ]αγ ω Νεγαβον[αη]ς ο ζερα ταρκανος θρ[επτος] ανθροπος μου εγενετο [κε α]πελθον [ις] το φουσατον επνηγην ισ τη[ν] Τησαν τον ποταμον ητο δε γενεας Κουβιαρης ---+ Кана субиги Омуртаг Негавон зера тарканът беше мой хранен човек като отиде във войската се удави в река Тиса той беше от рода Кубиар

През ХІІ век от н.е. един от най-образованите учени на епохата Моше бен Маймон (известен като Маймонид, 1135-1204) написва своята знаменита книга „Пътеводителя на колебаещите се”, в която съобщава, че когато Авраам живеел в Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическото божество „Sabier” (т. е. Субар).

227

Древността на името „субар“ произхожда още от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., когато акадци и шумери са наричали страната на хуритите именно „Субар“. Навярно причината за това име на хурито-митаните, е теофорна. Трактатът от Х век на византийският император Константин Багрянородни „За устройство на империята” е предшестван от мащабна работа на цял екип от историци, които подготвят и преписват стари ръкориси и архиви, а специални съгледвачите носят съвременна информация. Трудът е замислен като своеобразна енциклопедия от различни познания, в това число и религиозни. Авторът-василевс решава да прояви компетентност и тълкува ислямския призив „Аллах Акбар” по оригинален начин. Той пише: ”Те се молят на звездата на Афродита, която наричат Кубар и изричат възгласа „Алла уа Кубар”, което означава: ”Бог и Афродита”. Защото „бога” те обозначават с думата „Алла”, а „уа” употребяват вместо съюза „и”, „Кубар” пък наричат „звезда” и заради това говорят „ Алла уа Кубар””. Това учение, според автора, се простирало на „р. Ефрат”. Няма съмнение, че Багрянородни е сбъркал древното анатолийско божество Кубар със семитската дума „акбар” (велик) и така е приписал на исляма несъществуващ култ. По-интересно е, че сред античните извори, които е чел при подготовката на трактата си, явно е имало и такъв, който повествовува за древното анатолийско езическо божество Кубар, което явно древните гърци са отъждествявали очевидно със своята Афродита. Бог Куар е засвидетелствуван в урартския божествен пантеон, наред с Халди/Коледа, а аранският късно-античен историк Мовсес Калакантуаци директно пише в своята "История на Алуянк", че хуните почитали бог Куар. В „Кембриджкият документ“ от Х в. образован хазарин дава следното сведение: „Името на нашата родина, така както го намерихме в книгите, е Ар-к-нус, а името на столицата днес на нашето царство е Козар“. През 1932 г. Коковцев отхвърля достоверността на това сведение, сочейки, че хазарската столица се казва Итил. Но Новоселцев през втората половина на ХХ в. изкара арабоезични сведения, че вътре в Итил, царския квартал действително се е наричал Хазаран. Сведението на Кембриджкият документ го има и в „Книгата на Йосипон“ (VІ, 56, с. 872, изданието на Breithaupt ), където се говори за народа „Urganus” ( Орган се казва и чичото на Кубрат – бел. К. М.), които

228

живеели в съседство с аланите. По времето на Ал. Македонски именно Urganus помогнали на аланите, които били заключени около Дербент от Александър, според „Книгата на Йосипон” от Х в. Това сведение кореспондира с грузинското съчинение от V в. მოქცევაი ქართლისაი (Мокцевай Картлисай), че бундурки (пост-урарти) и хони оказали съпротива през ІV в. в Кавказ на Ал. Македонски. Бундурк живеели по течението на р. Кура в четири града, те са по тези места, според „Мокцевай Картлисай”, още преди Александър Македонски (ІV в. пр.н.е.): „ Когато цар Александър обърна в бягство потомците на Лот и ги отблъсна към полунощната страна, тогава (той) за първи път видял свирепите племена бундурк, живеещи по течението на Кура в четири града с тяхните предградия: град Саркин, Каспи, Урбнис и Одзрах, и крепостите им (чети: цитаделите – бел.ред.): голямата крепост Саркин, правителствените (чети: царските – бел.ред.) Каспи, Урбнис, Одзрах.” (гл.І, Мокцевай Картлисай). Упоменаването на цитателите и на градовете отделно дава много ясно указание, че тук става дума за пост-урартски градове, тъй като е невероятно населението на такава мощна антична държава като Урарту да изчезне безследно след VІ в. пр.н.е., когато е превзета. Несъмнено под името на свирепите „бундурк” в грузинското съчинение, е останал спомен от урарти, тъй като при разчитането на урартските клинописи в началото на ХХ в., се оказа, че самонаименованието им не е Урарту, а Биайн. Крепостта, наричана „Саркин” в грузинското съчинение, напомня името на урартския владетел Сардур І (има и негови потомци Сардур), който е оставил следният надпис за себе си, като „цар на Биайнед, владетел на град Тушла”. Езерото Ван дори през Х в. пр.н.е. е било наричано „морето Наири” в асирийските клинописи, но благодарение на самоназванието на урарите, е запазило етнонимът им „Биайн” като „Ван”. Очевидно е, че грузинският църковен документ не знае, че „Бундурк” са Урарту и съвсем в духа на библейската генеалогия им преписва, че са потомци на библейските йевусейци, коренните жители на Йерусалим преди юдеите: „Удивил се Александър и проучил, че те били потомци на йевусейците. Понеже не беше във възможностите му да воюва с тях, царят се отдалечи. Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от

229

владетелят на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки” (гл. І). Тук под името „хони” не може да се разбира нищо друго, освен кимерийците, които през VІ в. пр.н.е. напускат Анатолия и се връщат на север от Урарту. Пътят на кимерийците минава през Урарту и очевидно в „Мокцевай Картлисай” се е запазил спомен от древни времена. Според изследователят Г. Д. Грумба, „хоните са догрузинско население на Картли” (Иберия – бел.м.), което дошло „от юг на Кавказ” („Об истоках исторической концепции грузинского историка ХІ века Леонтии Мровели”). Това сведение за „хоните” се потвърждава, според Грумба, от „древноарменските и древногрузинските писмени източници за преселението им под натиска на вавилонците” (пак там). През Х в. андалузкият министър Хасдай ибн Шафрут разбира от хорасански търговци, че в Хазария се проповядва юдейската религия. Това го хвърля в неистов смут и той след много усилия успява да изпрати писмо до хазарския цар Йосиф, питайки го за родословието му. Йосиф обаче отговаря на Хасдай, че хазари и българи произхождат не от Сим, а от Тогарма... Защо Йосиф отговоря така? Все пак трябва да знаем някои подробности. Тогарма, преди да стане прародител в Библията, е област, известна в асирийските клинописи. „Тогарма съответства на асирийския топоним Tilgarimmi в Melitene, посочен при Саргон II (722-705 г. пр.н.е. ) заедно с Kammanu и Sinaheribom и заедно с Hilakku. Но името на библейския Тогарма със сигурност обхваща по-голяма територия и както посочи Gesenius (Buhl, ор. cit, стр. 870) в нея е включено и Урарту. Емблематично за този извод е, че в библейските текстове, в които се споменава Тогарма (изключение прави I Хрон., I, 6, Езекиил XXVII, 14 и XXXVIII, 6), напълно отсъства Урарту”. apsnyteka.org/file/VDI_Latyshev_Izvestiya_drevnih_pi

230

На въпросът на Хасдай как са приели юдаизма, Йосиф дава сведение за някакъв Булан, който бил положил началото. Същевременно истинска религиозна талмудиска реформа, според Йосиф, станала чак при хазарския владетел Обадия, който не е упоменат за непосредствен наследник на Булан, а за негов потомък. Йосиф дава сведение за някакви стари книги, които се намирали близо до кавказкия гр. Семендер (около дн. Махачкала в Дагестан) в някаква еврейска кинеза, която била в пещера. Но Булан не е еврейско име. Кореспонденцията между Йосиф и Хасдай е от ок. 960 г., според учените. Йосиф упоменава, че дейността на Булан била преди „340 години“, т.е. преди 620 г. от н.е. По онова време обаче няма Хазарска държава (?), а Орган и Кубрат подготвят освобождаването на „древна Велика България“ на Ирник, превзета през 565 г. от тюрките на Истеми. Особено интересно е какво приписва Йосиф на Булан: той нападнал на юг от кавказкият Дарялския проход и превзел страната „Ар-д-вил“. Там Булан получил две торби: едната със сребро, а другата със злато. Йосиф описва всичко това, като обещание, което еврейския бог дал на Булан (?) . Но от кого, ако се върнем на почвата на историята, е взел Булан това сребро и злато? Това налог и данък ли са, кой му ги е дал? По какъв повод? Териториите на юг от Кавказ в онова време са под протектората на Персия. Името Булан е близко до упоменатият от летописецът Йоан Малала (ок. 491 - 578) хунски цар Балах? Описвайки „древна Велика България“, Теофан сочи: „На източните брегове на Боспор Кимерийски, зад гр. Фанагория, освен евреи, живеят много народи.“ Ако Булан е легендарния хунски цар Балах/Балас, бихме могли да очакваме, че евреите като негови поданици, са го запознали с ценна литература, като напр. „Книгата на Нох“, която има само български, етиопски и открит в Кумран екземпляри?

231

Във "Вестник древней истории", №1, от 1993 г. на с. 66 в статията на Д.И.Даньшин „Фанагорийская община юдеев“, има едно изключително интересно сведение за надгробие с древноеврейско писмо на „сарматското име в гръцка форма – Балакос“, датирано от V/VІ в.в. Значението на самоназванието на кимерийците [*gam-ir(а)] И.М.Дяконов тълкува чрез ирански като „преден, подвижен отряд“. Иванчик допълва, че такъв „преден отряд без обоз и жени“ трябва да включва корена „bal“, ако се вземе предвид скитския език. Превода на „конен отряд“ на скитски e засвидетелствуван в ономастиката (οὐαδτόβαλος) като „бал“ (А. Иванчик), освен това е съхранен и в осетинския, като „балц“. Освен скитската дума "bal" чието значение е съхранено при хуно-българите, понеже Прокопий пише, че наричали коня (или конниците?) "Булан", в широка употреба е била и семитската дума за "господар" (bal). Що се отнася до името Балас, трактовката че то е всъщност "Бал" е дадена едва при Теофан, в неговата хроника от ІХ в. Такава трактовка няма при Прокопий, от който Теофан заема данни за Балас. Няма и при Йешу Стилит, нито при Агатий Миринейски или Йоан Малала. Последният пише за хунски цар Балах, който през 527 г. е вече покойник. Още в ІІІ в. от н.е. при мага Ардашир има персийски надпис за област "Баласакан", която е на територията на дн. южен Азербайджан. Тази територия била под властта на „хон Херан”, според арменския историк от V в. Елише, преди той да завоюва Персия.

ПАРТСКИЯТ ЦАР ВАЛАРШАК И БЪЛГАРИТЕ

През първите десетилетия на VІ в. Прокопий знае само историята на арменският повествувател Тавстос Бузанд (V в.), която цитира в своя труд

232

„Войната с персите”. Прокопий пише съчинението си „За сградите” към средата на века и очевидно именно по това време той се запознава с арменската история на Мовсес Хоренаци (VІ в.), в която е прокарана идеята, че първите арменски царе били от средата на ІІІ в. пр.н.е. - Валаршак и синът му Аршак. В „За сградите”, Прокопий пише: „Нека никой не мисли, че Аршакидите са родом арменци, както ни съобщава за това историята на Армения”. „Аршак, предводител на племето „парное”, започнал да обединява Партия и сложил край на Андрогор, който представлявал по това време там военната власт на Селевкидите. Тиридат, брат на Аршак, успял за завоюва Гиркания и Партия. Така се образувала Партанската държава (династията на Аршакидите е от 250 г. пр.н.е. до 224 г. от н.е.).” (Пигулевская, в „История Ирана с древнейших времен до конца ХVІІІ века”, Л., 1958, гл. І, § 15). Арменският историк Мовсес Хоренаци в своя труд (кн. І, 8) пише, че Валаршак бил брат на Аршак Велики, който създал Партия и твърди, че Аршак поставил своя брат за цар на Армения. За да придаде историческа достоверност на образа на този първи арменски цар, Хоренаци включва в труда си две събития, свързани с Валаршак. Той твърди, че историкът Мар Абас Катина бил секретар на Валаршак и по негова заповед бил ходил да събира сведения за древното минало на арменците в стари месопотамски архиви. Както отдавна бе посочено от учените, това съобщение на Хоренаци не е верно, Мар Абас Катина е живял към ІV в. от н.е. и много от неговите исторически проучвания Хоренаци съзнателно приспособява към миналото на арменците. Второто сведение, свързано с Валаршак, е героично. Древните, според Хоренаци, наричали арменската местност Вананд преди с името „горен Баоеан” (кн.ІІ, гл.6). Тук историка споменава, както стана ясно след разчитане на урартските клинописи в ХХ в., самоназванието на Урарту - „Бийан”. Територията на север от ез. Ван до извора на р. Кура (Cyrus), където е местността Коха (Кола), е арменската област Вананд. Описвайки героичните подвизи на Валаршак, арменският историк Хоренаци дава сведение, че той

233

привършил разпоредбите си, като покорил Вананд. Съобщавайки това, Хоренаци вметва, че преди местността се казвала „Баоенан”, но заради колонизатора Бунд, който бил българин, тя започнала да се нарича на името на неговият народ „вхндур” (vh`ndur), т.е. Вананд. Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вхндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.” Кн.ІІ, гл.9: ”В дните на Аршак (това е син на Валаршак, т.е. значи Аршак ІІ – бел.ред.) възникнаха големи смутове в пояса на великата планина Кавказ, в Страната на българите. Много от тях се отделиха, дойдоха в нашата страна и се заселиха за дълго време под Кола (Kogh), на плодородна земя, обилна на хляб.” „По данни на арменските летописи, българите заселили част от Армения още през ІІ в. пр.н.е. Най-старият писмен източник, съобщаващ за българите, е свидетелството на сириеца Мар Абас Катина, живял през ІІІ в. от н.е., за това, че българи, обитаващи на север от Кавказ, през 149-127 г. пр.н.е. нахлули в Армения”. Това пише още през 1888 г. П.В.Голубовский („Болгары и хазары. Киевска старина. №7, с.25). Същото съобщава, за последен път в руската наука, през 1951 г. А. П. Смирнов (Волжские Булгары, М., 1951).

234

Приложение 1

ЕФТАЛИТИТЕ И ЕПОХАТА НА ИРНИК

Проучването в тази студия е опит за изчерпателно анализиране на „ефталитският въпрос”, с оглед на късно-античните летописни източници за него. Ъгълът, от който се разглеждат проблемите около хуните-ефталит, е оригинален и представлява опит за разширяване на научните изводи отвъд вече познатите хипотези и теории по темата. Заслужава внимание извода, че късно-античните и средновековните летописи не са привлечени достатъчно детайлно в съществуващият модерен научен дебат кои са ефталит. Аз разглеждам феномена „ефталит“ като Предкавказко хунско явление и свързвам тяхната поява и инвазията им на изток до Согдиана и Тохаристан, с краят на пост-атиловата хунска империя в централна Европа и със създаването след 465 г. от Ернак, третият син на Атила, на държавата Велика България.

235 Дали това води до нов принос по темата и до нови отговори относно късно-античният период на българите в годините 465 – 486, когато Ернак води „източна политика” (както бе посочено още през 1930 г. от историка Стивън Рънсиман), оставам да прецени читателя.

L'étude de Cyril Miltchev dans cette étude est une contribution à l'analyse complète de " question Ephthalite " en vue des sources de la chronique fin de l'Antiquité pour elle . L' angle sous lequel il considère que les problèmes autour des Huns - Eftalits est original et représente une tentative d'élargir les conclusions scientifiques au-delà des hypothèses et des théories maintenant familiers sur le sujet. Remarquablement affirmation de l'auteur selon laquelle la fin des chroniques antiques et médiévaux ne sont pas attirés suffisamment de détails sur le débat scientifique moderne existant qui sont Eftalits . Cyril Miltchev considérée comme un phénomène Eftalits predkavkazko phénomène Huns et relie leur aspect et leur invasion est de Sogdiane et Tokharestan la fin de l'après- atilovata empire HUNS en Europe centrale et de l'établissement après 465 , de Ernak , troisième fils d'Attila , de État Grande Bulgarie ... peut certainement dire que cette étude est une nouvelle contribution sur le sujet et conduit à de nouvelles réponses sur la fin de la période antique de la Bulgarie dans les années 465-486 , quand les eaux Ernak " politique orientale " comme indiqué plus en 1930 par l'historien Steven Runciman .

Глава 1. Сирийската версия

Кратката, малко повече над петдесетгодишна, история на хуно-ефталитската династия в земите на Согдиана, северна Индия и Тохаристан свършва към 567 г., но зараждането на държавата им и произходът на тези хуни е все още в сферата на догадките. Всеизвестно е, че на източната граница на Персия съществува държавата на кидарите, с която персийският цар Йезигерд ІІ (438-457) води няколко войни с променлив успех, а през 468 г. с тях воюва и наследникът му Пероз (459-484). През 484 г. същият Пероз е убит в битка с хуните-ефталит. Преди това през 483 г. Пероз е водил още една война с тях, която е също във времето на византийския император Зенон (476-491).

236

Появата и възходът на хуните-ефталит хвърля и досега учените в разнопосочни версии. Зенон е посочен от късно-античните летописи като посредник между хуните-ефталит и Пероз. Още тук възниква въпросът по каква логика Зенон се явява посредник между Пероз и хуните-ефталит, след като летописецът Прокопий от VІ в. твърди, че те са на изток от Персия? В своите книги Прокопий Кесарийски (р.ок.500 г.) започва да описва събитията като свидетел едва след 527 г., а за събития преди това ползва различни източници. Към това ще се върнем в Глава 5. Не може да се очаква, че дипломацията на Зенон има такъв обхват в Средна Азия, който при това остава неизвестен за летописците. При византийско-тюркските посолства след втората половина на VІ в. и началото на VІІ в. не е така: контактите на Юстин ІІ (565-578), Тиберий (578-582) и Ираклий (610-641) с тюрки, са обилно осветлени от летописите. Дори епизодичното посолство на непознатите дългокоси авари-тюрки, посетили Юстиниан І (527-565) в края на живота му, е отразено от летописците. Ако царският двор на Зенон е имал контакти с източни съседи на Персия, това нямаше да остане безмълвно в аналите! Но защо хуните-ефталит трябва да са на изток от Персия? И колко източно са ? Л.Н.Гумильов определя тяхната прародина в Припамирието, а Маршак някъде на изток от Тохаристан. И двете версии са хипотетични. За ефталит пишат и китайските извори, обозначавайки ги като „йе-да”. Прокопий Кесарийски (VІ в.) фиксира „Горго“, т.е. Гиркания на източния бряг на Каспийско море като поселища на ефталитите. Локализацията е приета от учените почти на доверие, според анализа на Маршак. Персийският цар Пероз воюва два пъти с ефталитите. Първият път (483 г.) Пероз е бил вкаран от хуните-ефталит в някакъв проход, обграден в кръг от гори. Прокопий уточнява, че с него се е движел византийският посланик

237

Евсевий, който му разказал една притча, с което помогнал на трезвомислещите персийски военачалници, ужасени от самонадеяността на Пероз. Разказът твърди, че Пероз лично е предвождал армията си. Очевидно византийският посланик Евсевий е при Пероз по това време, във връзка с даденият от Зенон (474-475; 476-491) ход на преговорите по връщането на гр. Нисибин от Персия, след изтичането на договора на Йовиан (363-364) с тях, по който Нисибин им е преотстъпен за 120 г., за което пише и Йешу Стилит (виж. Глава 2). Както ще покажем по-нататък, Евсевий е единият от източниците на онези сведения при Прокопий, за които последният е нямал друг летописен извор. Евсевий не е знаел, че синът на Пероз Кавад е бил заложник при хуните. Освен това, когато описва похода на Пероз към тях през 483 г. твърди, че е нямало военни действия. От сироезичният летопис на Йешу Стилит, писан към 517 г., става ясно, че Кавад не само е бил заложник при хуните, но и даже „отрасъл” при тях. Освен Евсевий като източник, Прокопий допълва, че преразказва събитията и „по думите на персите” (Войната с персите, кн.І, ІV, 18), а така също заема данни от „История на арменците” (кн. І, V, 1). Подробно този въпрос ще го разгледаме в Глава 5. Несъмнено, що се отнася до военните действия около гр. Амида през 503 г. в персо-византийската война, е видно, че Прокопий черпи от гръкоезичния Захарий Митиленски, писал преди него или и двамата ползват общ източник. Прокопий имплицитно полемизира със Захарий, че ефталит са наистина хуни, но не са пост-атилови хуни. Захарий твърди, че са пост-атилови в запазените откъси (гл. ІІІ, кн. VІІ) на летописа му при анонимен сирийски автор от средата на VІ в., известен в науката като Псевдо-Захарий Ритор. Сборът от данни за хуните-ефталит при Прокопий е много интересен – той целенасочено се стреми да ги разграничи от другите хуни, които са нападали през ІV в. и V в. Европа и Византия. Още Едуард Гибон през ХVІІІ в. обаче посочи, че Прокопий е бил слабо запознат с тази част от историята на хуните, която обхваща ІV и V в.в. Той допуска „непростими грешки” –

238

поставя тяхната инвазия на запад от Дон (по Йордан към 375 г.) след вандалското превземане на Картаген в началото на V в., а успехът на Атила над Аквилея през 452 г. смята, че е след смъртта на Аеций (455 г.). Въпреки очевидната грешка (а може би анахронизъм), с която Прокопий вменява „източен произход” (на изток от Каспийско море) на хуните-ефталит, той все пак е най-вещият специалист историк в юстиниановата епоха (527-565) за пост-атиловите хуни: кутригурите и утигурите. Той има данни за техния произход от кимерийците. Знае легенда, според която Кутригур и Утигур са братя от общ баща, но се обособяват и създават собствени племена (кутригури и утигури), които живеели на изток от Дон без да знаят, че на запад има други хора (отзвук от легендата за сърната на Евнапий от края на ІV в.). След това Прокопий преразказва легендата на Евнапий как те са поели на запад с помощта на прекарала ги по плиткото през Керченския провлак сърна, макар че се усъмнява в достоверността на преданието. После обяснява как след краха на атиловата държава към 460 г. утигурите са решили да се върнат на предишните си места на изток от р. Дон, а кутригурите останали между византийския северночерноморски гр. Херсон (дн. Севастопол) и р. Дон. Тук Прокопий дори вметва, че гр. Боспор (дн. Керч) станал „хунски град” и такъв бил „доскоро” (не става съвсем ясно дали Византия си го връща по времето на Юстин І или при Юстиниан І). В края на живота си Прокопий пише анти-юстиниановата историческа книга „Тайната история”, в която не споменава нито името „утигури”, нито името „кутригури”, а ги нарича с общото им - „хуни”. Това свидетелства определено за политически елемент при разграничението им, което прави по-рано в съчиненията си. При това, съзвучен с политиката на Юстиниан І. Макар и родствени, според тази политика, утигури и кутригури не са под властта на един владетел. Когато Прокопий пише, че хуните-ефталит били „под властта на един цар”, изтъквайки това като разлика с другите, „познатите ни” хуни, е видно, че под последните има предвид не Атила, който е пример на еднолично управление, а пост-атиловите хуни кутригури и утигури. „Ефталитите са хунско племе и се наричат хуни, но те не се смесват и не общуват с онези хуни, за които знаем, защото не граничат с тях и не са

239

разположени в близост до тях, но съседстват с персите в северните им предели, там, където на самия край на Персия има град Горго. Тук, заради пограничните земи те обикновенно воювали един с друг. Те не са скитници като другите хунски племена, но отдавна живеят отседнало на плодоносна почва. Те никога не са нападали римските земи, освен заедно с персийските войски. Сред хуните само те са светлокожи и не са неприятни на вид. Техният начин на живот не е скотски, както при онези. Тях ги управлява един цар и тяхното държавно устройство е основано на закони, живеейки помежду си и със съседите си честно и справедливо, не по-зле от римляни и перси. Богатите от тях имат сътрапезници, на брой до двадесет човека, а понякога и повече, с които делят храна и богатства, понеже имуществото им е общо. Когато този, който им е бил водач на групата умре, тези мъже по съществуващия при тях обичай сами лягат с него в гроба.” Най-интересното в това съобщение не е етнографския портрет, който в китайската хроника „Бей-ши” е обратен (номадски), а предприетата от Прокопий ретроспекция: говори за хуните – ефталит на пръв поглед общо, но всъщност ги дели след 502-506 г., когато те заедно с персите нападат Византия и преди това. Това деление е прокарано като метод в цялата архитектоника на пасажа. Основа на делението е - „нашите хуни” и хуните-ефталит. Дели ги на външен вид, дели ги в начин на живот, дели ги териториално, дели ги като начин на държавно управление (хуните-ефталит имат един цар)... Маркер на делението е: и те са хуни, но са други хуни... Когато говори за утигури и кутригури (= „нашите” хуни), Прокопий също ги дели, но по политически принцип: едните са съюзници на Юстиниан, а кутригурите са врагове. За разлика от „нашите” хуни, за които има хипотеза за произхода им, за хуните-ефталит Прокопий няма сякаш версия за произход. Но това не е съвсем така: ефталит, според Прокопий, са също хуни. Тази общност (хуни са), търсена дори като съпоставка, макар и в негативен смисъл от Прокопий, е тотално пренебрегната от изследователите, дори не е експлицирана в работна хипотеза, наред с безбройните версии откъде са дошли ефталит. Последните са интерпретирани от учените като произхождащи от юг на Персия, от изток на Персия, от северо-изток, но не и от Кавказ, независимо,

240

че Псевдо-Захарий Ритор (555 г.) ги поставя точно там (гл.7, кн. 12). В модерната наука не е дори задълбочено поставян въпросът дали ефталит тези хегемони в Согдиана, северна Индия и Тохаристан през първата половина на VІ в., не са пост-атилови хуни. Прокопий е родоначалник на теорията, че хуните-ефталит са етнически и териториално различни от познатите на римския свят хуни, но са хуни. Китайските извори ги наричат „йе-да”, а индийските - „хуна”. На монетите си ефталит се самонаричат „хион“. Хуните-ефталит се появяват в края на V в., независимо от опитите да бъдат одревностени от някои учени. Според китайската хроника „Бей-ши”, към 516 година вече има ефталитски цар, в чиято столица – както съобщава един китайски монах – имало будиски храмове. Сведения за ефталит в китайската хроника „Бей-ши”: „Трета част, § ІV 55.[йе-да]. Владеещите териториите на „йе-да” (ефталит) произхождат от един род с Големите Юечжи. Други пък казват, че йе-да са клон на гаогюнското племе. В началото териториите им се простираха отвъд северните ни граници, на юг от Алтайските гори, на запад от Хотан. Столицата им е на 200 ли от река Ухюй на юг, а от Чан-ан на 10 000 ли. Царят им пребивава в град Бадиян. Този град е дворец на владетеля; в окръжност обхваща около десетина ли. В него има много храмове и будиски обелиски, всичките украсени в злато. Обичаите им са сходни с тюкуеските. Братята споделят една жена. Ако една жена е едноомъжена носи шапка с един ъгъл, а многоомъжената умножава ъглите на шапката си, според числото на братята и на одеждата си има също толкова броя шевици. Те са с остригани глави. Езикът на жителите е различен от жужанския, гаогюйския и тюркския. Населението е около сто хиляди души. Градове нямат, а живеят на места с много трева и вода, в шатри. През лятото избират прохладни места, а през зимата - топли. Жените на владетеля живеят отделени на 200 и 300 ли една от друга и той, посещавайки ги подред, всеки месец е на различни места, а по време на зимата три месеца не пътува. Трона не се предава наследствено, а го получава най-способния от родствениците. В техните владения няма талиги, а

241

употребяват носилки. Имат много коне и камили. Наказанията между тях са извънредно строги. За кражба, независимо от количеството на откраднатото, се отсъжда отсичане на главата; откраднатото се връща в десеторен размер. Починалите от богатите домове ги погребват в каменни надгробия, а от бедните в изкопани ями. Заедно с починалия погребват и вещите му. Те са народ жесток и смел, способен на сражения. От йе-даския владетел в западния край зависят Кангюй, Хотан, Шал, Анси и до 30 други по-малки владения. Йе-да се счита силна държава и е в брачно сродство с жужанците. От времето на управлението на Тхай-ан (455 г.), владетеля им често ни е изпращал посолства с дарове. В края на управлението на Чжен-гуан (525 г.), той ни изпрати лъв. Когато посолството дойде до нашите възвишения, Гуйну се вдигна на бунт, ето защо лъва не стигна и отново беше изпратен, след бунта на Гуйну. От времето на управлението на Юн-си (532 г.), размяната на дарове бе прекратена. Преди това, по време на управлението на Сипхин Мин-ди (516-527, династия Юян-вей) в 516 г. бе отправено посолство в западния край за събиране на будиски свещенни книги. В това посолство участваха и двама будиски монаха Фали и Хойшен. Посолството се върнало в средата на управлението на Чжен-хуан, т.е. през 523. Хойшен не донесъл никакви сведения за състоянието на държавите по маршута им, нито за разстоянието на пътищата, но само кратко съобщил общи неща (от тук идва сведението за столицата – бел. К.М.). В 12 - тата година от управлениета на Да-тхун, т.е. в 546, владетелят им изпрател посолство с местни произведения. Във втората година на Фей-ди, т.е. през 553 и през втората на Мен-ди, т.е. 558, от нашия Чжеу са били пращани до тях посолства с дарове. След това тукюесците разориха владенията на йе-да и те се разселиха, вследствие на което и носенето на взаимни дарове, се прекрати. При династията Суй, по време на управлението на Да-йе (605-616), владетелят им изпратил в китайския двор посолство с дарове. От Йеда до владенията Цао са 1 500 ли, на изток до Туа-чжеу 6 500 ли.” И. Маршак пише: ”К. Еноки показа, че съгласно китайските източници към 479-510 г.г., но не по-рано, се отнася експанзията на ефталит на север и на изток от Тохаристан.” Преди 484 г. за хуните-ефталит се знае от летописите само това, че някъде след 476 г. (когато Зенон се утвърждава като самодържец) водят една

242

първа война с Пероз. Повечето изследователи са на мнение, че тази първа война не е станала много по-рано от втората, за която със сигурност се знае, че е през 484 г., и затова я датират през 483. Пероз е убит при вторият сблъсък с хуните-ефталит през 484 г. Периодът, посочен от Еноки (479 – 510 г.) може да се разглежда двояко: и като много кратък, и като прекалено дълъг, за да се изясни ефталитската проблематика и това кои са хуните-ефталит. Откъде са се появили хуните-ефталит? Къде са били преди това? Какво са всъщност: етнос или управляваща върхушка в земите на Согдиана, северна Индия и Тохаристан? Хуни-ефталит, за които Прокопий знае, са и „голямата армия”, която през 499 г. хунският цар дава на Кавад и с която той не само си връща трона на Персия от брат си Замашп, но и атакува в края на 502 г. Византия в района на градовете Амида и Едеса при сирийските византийски земи. Основните събития от тази персийско-византийска война (502-506) са в периода 502-504 г., и са били разказани в недостигналата до нас хроника на Евстатий Епифанийски, която е доведена към 12 г. от царуването на Анастасий (491-518), както пише Йоан Малала, т.е. до 503/4 г. Пигулевская предполага, че сведенията на Прокопий за Пероз в периода 483-484 г. са заети от Евстатий Епифанийски, но самата тя признава, че Йоан Малала, който ползва Евстатий, знае само името на Пероз и нищо друго. Евагрий също ползва Евстатий, но не знае нищо за Пероз и хуните-ефталит. Тоест, трудно е да се приеме хипотезата на Пигулевская, че Прокопий ползва Евстатий за войната на Пероз с ефталит. По вероятно е, предвид общите сведения при Захарий Митиленски и Прокопий, около военните действия в персо-византийската война около гр. Амида през 502-504 г. Прокопий Кесарийски да е заел данни от Захарий Митиленски за Пероз и хуните, но ги е заел полемично, опонирайки на сведението на Захарий, че те са от Предкавказието и поставяйки ги анахронично на изток от Каспийско море, където те са били вече по времето, когато Прокопий пише като очевидец, а това е чак след 527 г.

243

Точно тези хуни-ефталит, които нападат Византия заедно с персите през 502 г., са упоменати от Прокопий, откъдето може да се допусне и хипотезата, разбира се условно, че изобщо разцветът на ефталитската династия в Согдиана, северна Индия и Тохаристан, е свързан по някакъв начин с „голямата армия”, която хунският цар дава през 499 г. на зет си Кавад. Размерът на армията, както ще покажем по-нататък, дори през 522 г. и 527 г., е 20 000 конници. Все пак, за да се направи заключение, че хуните-ефталит произхождат от пост-атиловите хуни, е необходимо да се размести целият исторически пъзел в посока на следната версия: през 484 г. Пероз е победен и убит от предкавказки хуни. Сведенията на Захарий Митиленски и на Йешу Стилит от началото на VІ в. и хрониката от ХІІІ в. на Бар Ебрей, потвърждават този извод. Хуните окупират Персия (Прокопий, а след него и Теофан, пишат, че Персия е две години окупирана след 484 г.), а през 488 г. е възкачен на престола Кавад, син на убитият през 484 г. Пероз. През 496 г. Кавад бяга от персийската столицата (и брат му Замашп заема престола на Персия) при хунския цар, но не бяга на изток в Тохаристан, а в Предкавказието. Хунският цар е женен за сестра на Кавад още през 484 г. или 485 г., според летописа на Йешу Стилит. Дъщеря им от този брак става съпруга на Кавад през 499 г. (потвърждават го Прокопий, Йешу Стилит, Агатий, Теофан). Хунският цар става тъст на Кавад и му дава „голяма армия” (Прокопий), с която Кавад си връща трона от брат си Замашп (Йешу Стилит, Агатий), а през 502 г. с нея напада Византия. През 504 г. персийско-византийската война свършва с мирен договор (подпосан през 506 г.) и „голямата армия” хуни-ефталит са дислоцирани в Припамирската долина Ефтал (Л.Н.Гумильов), която явно оттогава носи тяхното име. Оттам те поемат в посока към Тохаристан (Ат-Табари) и това е част от политиката на Кавад за налагане на силен протекторат в старите източни кушано-кидарски земи. Между 504 и 516 г. се появява първият ефталитски цар („Бей-ши”) на изток в Согдиана, но тези „вътрешни” (както ги наричат Йоан Никиуски и Теофан) на Персия хуни, дори през 522 г. и през 527 г. са в някаква зависимост

244

от Кавад и увеличават армията му с 20 000 конници, когато той ги мобилизира при политиката си срещу Византия по времето на Юстин І (518-527) и в началото от управлението на Юстиниан І (527-565). Не е ясно защо изследователите не са причислили „вътрешните хуни” на Зилинг (522 г.) и на Стиранкс и Глонис (526/7 г.) към хуните-ефталит? Двете имена „Стиранкс и Глонис” (Малала), под формите Торамана и Галас, са част от ефталитската история в началото на VІ в. в Согд и северна Индия... „В VІ в. Средная Азия пережила новую смену кочевого владычества. Наследники Кушанского царства в V в., эфталиты, разбитые персидским оружием в VІ в., были вынуждены уступить свое место тюркам. Еще во второй четверти VІ в. один из эфталитских царей, стремясь захватить северную Индию, выступил с многочисленной конницей и двумя сотнями слонов. Этот поход белых гунов (эфталитов) во главе с Галасом (= „Глонис” на Йоан Малала – бел. К.М.) имел своей главной целью захватить богатую добычу. Лет 30-40 спустя они были вынуждены двинуться тем же путем, уже теснимые персам и потерпев поражение от тюркских орд” (Н. Пигулевская. Византия на путях в Индию. М., Л., 1951, гл. „Торговля шелком и караванные дороги”; с. 73 по сайта на Яков Кротов). „В самом конце V – первом десетилетие VІ в. во главе индийских гунов стоял Торамана (= „Стиранкс” на Йоан Малала – бел. К.М.), который в одной индийской надписи называеться „знамениты Торамана, безмерно прославленный правитель земли” (Б.Г.Гафуров. Таджики. Древнейшая, древняя и средновековая история, кн. І, изд. ІІ,., Душанбе, 1989). Зилинг, Стиранкс и Глонис (Йоан Малала) веднага откликват на поканата на персийския шахиншах Кавад през 522 г. (Зилинг) и през 527 г. (Стиранкс и Глонис) с по 20 000 конници и двата пъти, а освен това ясно са диференцирани от „външните хуни” в Предкавказието (Йоан Никиуски, Теофан), които са под властта на Балах (Йоан Малала). Щом хуните на Зилинг, Стиранкс и Глон са някакви „вътрешни хуни“, помощници на Кавад (Йоан Никиуски, Теофан), защо те не са причислени от учените към хуните-ефталит? Просто никой не е съпоставял Стиранкс с Торамана и Глонис с Галас ?

245

Глон се появява за първи път в летописите на Йешу Стилит, Захарий Митиленски и Прокопий Кесарийски като окупатор на гр. Амида през 503 г.. През 527 г. същият Глонис, според хрониката на Йоан Малала, е пак на страната на Кавад. Но към този въпрос ще се върнем в Глава 7. Летописите на Прокопий и хрониката на Йоан Малала на две места дават общи имена, но те не са анализирани от учените по неведоми причини. Малала съобщава, че мъжът на хунската царица-вдовица, посетена от посолство на Юстиниан І през 527 г., се е казвал „Балах”. Това име под формата „Балас, е известно от персийските царственици и от сироезичните и гръкоезичните летописи от VІ в., като име на персийски цар в периода 484-488. Прокопий съобщава за Глон през 503 г., по време на превземането от персите на византийския гр. Амида и твърди, че е убит по-късно там. Малала обаче съобщава, че Глонис през 527 г. е още жив. Теофан следва Прокопий и също пише за Глон при преразказа за завземането на гр. Амида в своята хроника. За разлика от Прокопий обаче той не е убеден, че Глон е убит и не преразказва версията за смъртта му, описана от Прокопий. Тоест, Теофан явно отъждествява този прокопиев Глон с Глонис на Малала, който е дал сведение, че смъртта му е чак през 527 г. Захарий Митиленски и Прокопий, както казахме, ползват общ извор за събитията около Амида през 503-504 г. Захарий също, подобно Прокопий, разказва легендата как е убит Глон, но Йешу Стилит е категоричен, че това убийство край Амида е на персийски марзабан, а за Глон не съобщава нищо. Нашата хипотеза също заслужава да бъде подложена на анализ. За целта е необходимо отново да бъдат преразгледани летописните източници и особено сирийските летописи на Йешу Стилит от ок. 517 г., на Псевдо-Захарий Ритор от 555 г. (съхраненото там от гръкоезичният Захарий Митиленски) и хрониката на Бар Ебрей от ХІІІ в. А така също и „Войната с персите” на Прокопий (VІ в.). Още през 1941 г. руската изследователка на сирийската късно-антична и средновековна култура Н. Пигулевская обръща внимание, че сирийските извори за хуните-ефталит не са включени в научен оборот: „Ако вземем под

246

внимание крайно ограниченото число на историческите паметници на средноперсийски език в империята на Сасанидите и факта, че арменските източници са подлагани на многократни преработки и интерполации, тогава сирийските извори придобиват особено важно значение”. (Н.Пигулевская.Сирийские источники по истории народов СССР, М.,1941, с.6).

Тя обръща внимание, че Макуарт, Едуард Шаван, Мак Говерн и Везендок са оформяли своите хипотези за ефталит без да вземат под внимание „редица гръцки и сирийски източници, като хрониката на Йешу Стилит, части от хрониката на Захарий Ритор...” (пак там, с.7). Пигулевска стига до констатацията, че „сирийските извори изискват преразглеждане” (с.7) на въпросите около ефталит. В какво се изразява това преразглеждане не става ясно. Пигулевская като сиролог се отказва явно да преразглежда догмата, че хуните ефталит произхождат от територии на изток от Персия. Все пак тя се опитва да бъде вярна на сироезичните сведения и част от тях руската професорка успява да прокара в издадената през 1958 г. от Ленинградският университет колективна монография „История Ирана с древнейших времен до конца XVIII века” (Н. В. Пигулевская, А. Ю. Якубовский, И. П. Петрушевский, Л. В. Строева, А. М. Беленицки). Пигулевска е автор на гл.ІІ в тази монография и описва хуните-ефталит по времето на Пероз така: „Новый мощный враг занял место у персидской границы и грозил ему вторжением. Для ведения дальнейших войн Перозу были необходимы деньги, которые он попытался получить в Византии. Денежные субсидии выдавались Константинополем Ирану, чтобы грозная соседка вела войну с кочевыми народами, бывшими их общим врагом. Но в этих дотациях Византия видела также способ умиротворить Иран, когда его взоры устремлялись на ее собственные провинции. Пероз считал возможным просить дотации у Византии, ввиду нападения гуннских племен на Кавказ, где охрана границы была в интересах обеих держав. Трения между отдельными ордами гуннских племен вызвали их движение. Они двигались по побережью Каспийского моря, пытаясь пройти Дербендские ворота, но путь им был прегражден охранявшим их персидским гарнизоном. Они двинулись другим путем, через иберов (Грузию) и напали на армянские селения. Персы стали просить у Византии субсидии, чтобы иметь

247

возможность охранять крепости Кавказского хребта, так как по мнению персов это было и в интересах империи. Однако последняя никаких денег не уделила Ирану, хотя и проявила известный интерес к борьбе Пероза с эфталитами. Войны Пероза были длительными, и персы терпели неудачи, даже сам шаханшах попал в плен к эфталитам. Из плена шаханшах был будто бы выкуплен императором Зеноном, который и примирил его с эфталитами. (с.54)”. Пигулевска остава вярна на информацията за хуно-персийската война от 484 г., която идва от сирийските източници. Тя изглежда е единственият изследовател, който твърди, че Пероз е нападнат от хуните-ефталит през Кавказ, а не някъде на северо-изток или юго-изток от Каспийско море. Разбира се, както вече казахме, тя не си поставя като професионална задача да променя старата версия (придобила статут на научна догма) , че ефталит са източен народ (тя е блестящ сиролог и учен химярист), но в крайна сметка, що се отнася до географският ареал и мястото, където Пероз през 483 г. и 484 г. воюва с хуните-ефталит, тя се доверява на сирийските летописи и е убедена, че те „изискват преразглеждане” (с.7) на въпросите около ефталит. Задълбочаването на това преразглеждане е възможно само, ако отново се върнем към първоизворите и потърсим там отговор на въпроса възможно ли е все пак да е подценена ролята на пост-атиловите предкавказки хуни при формирането на ефталитската проблематика ? Летописът на Йешу Стилит е първият по време (ок. 517 г.), описващ събитията с Пероз, и фактите в него са много по-достоверни от тези при Прокопий Кесарийски, писал по-късно през същия VІ в. Както казахме, според учените Прокопий пише като очевидец за събитията след 527 г. Още Агатий Миринейски, който пише във втората половина на VІ в., саморъчно обръща внимание, че поправя в летописа си някои от пропуските на Прокопий. Авторитетът на Прокопий е обаче толкова голям във Византия, че в края на VІІІ в. и началото на ІХ в. Теофан повтаря в своята хроника някои от грешките му и те остават запечатани в традицията. Но, както ще покажем по-нататък, повтаря само някои от тях. Там, където хрониката на Теофан ползва като източник хрониката на Йоан Антиохийски (и Малала),

248

неточностите на Прокопий са коригирани, какъвто е случаят с Глон, например (виж. Глава 7.). Интересното е, че сборът от корекции над Прокопий при Агатий и Теофан води до едно автентично изложение, почти тъждествено на летописа на Йешу Стилит. Това несъмнено превръща последния в най-достоворния източник за събитията при Пероз и Кавад, т.е. за времето между 484 г. и 499 г. В науката за хуните-ефталит обаче ролята на последният е пренебрегната, а на преден план са изведени Прокопий и ат-Табари (също и Бел`ами), т.е. изворовият материал не е кодифициран. Това наистина е смущаващо. Много повече се знае за хуните-ефталит от художествените разкази в персийския роман за Бахрам Гур и от епоса на Фирдоуси „Шах-наме”, отколкото от летописа на Йешу Стилит. През 517 г. Йешу Стилит в параграф ІХ на своята хроника пише: „ В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе (хионит-бел.ред.), сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от спомена за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ). Тук няма деление на два вида хуни, както при Прокопий. За Йешу Стилит, хунските врагове на Пероз (483 г., 484 г.) са същите онези хуни, които през 395 г. опустошават източно-сирийските области на Византия. Хуните през 395/396 г. превземат градове-крепости като Арсамосата на източен Ефрат, Амида на горен Тигър. Едеса е опустошена. Стигат до Келесирия. Превземат един от най-големите византийски градове - Антиохия. В Мала Азия стигат до р. Халис в централна дн. Турция. Американският професор Ото Менхен-Хелфън, в издадената през 1973 г. в Калифорния монография „Светът на хуните”, проучва сериозно фактологичността на събитията до 395 г.: хуните атакуват на запад от Дон (ок.375 г.), превземат Скития и огромна част от земите на Панония, участват като наемници в

249

атаката на Теодосий І над западния узурпатор Магнус Максим (383-388) през 388 г., а след това са негови съюзници и срещу другия западен узурпатор Евгениус (392-394) през 394 г. След това през 395 г. панонските хунски войски се вдигат от дн. унгарски и румънски земи и правят преход до Кавказ, минават дербентския проход и атакуват през пролетта на 395 г. земите на Персоармения и Византия. Последното твърди и Приск в летописа си, преразказвайки думи от 448 г. на западно-римския посланик Ромул, който е тъст на хунския съветник на Атила Орест. През 387 г. Теодосий І (379-395) и персийският цар Шапур ІІІ (383-388) са си поделили Армения, като по-голямата част (до Дербентския проход, без земята на лазите при р. Фасиз) попада под властта на Персия. Арменските стари земи стават известни и като Персоармения. Xavier Tremblay (Pour une histore de la Sérinde. Le manichéisme parmi les peoples et religions d’Asie Centrale d’aprés les sources primaire, Vienna, 2001) твърди, че въпросът за хуните-ефталит все още не е решен на академично ниво, независимо от приносите на много учени в тази област.

Глава 2 Какво точно казват летописите?

Още през 467 г., както става ясно от грузинското житие от V в. „Мъченичеството на Шушаник” на свещенника Яков Цуртавели, грузинският васал на Персия - Вараскен е повикан в столицата Ктезифон от персийския цар Пероз (459 - 484) и получава заповед да отблъсне появилите се около Дарялския и Дербентския проход в Кавказ хуни. Самият Пероз през следващата година (468) воюва на изток с кидарите.

250

Не е ясно доколко се е справил грузинския васал, но през 483 г. Пероз предприема първи поход срещу хуните-ефталит. Причината за тази война е неясна. Единствено в книгата на арменския историк Елише, който умира към 480 г., е интерполирано едно сведение (явно от по-късен преписвач) за някакъв „хон Херан”, който след като станал „цар на Баласакан” (в персийските надписи Баласакан е между Албания и веднага на север над Дербендската врата на Кавказ), превзел персийската земя до гръцките граници. Ако се доверим на този пасаж при Елише, именно Баласакан (където е и стратегическият Дербендски проход) явно е причина за войната. През 467 г. се знае, на основание на Яков Цуртавели, че хуните са при Дарялския проход над Грузия (Иберия), но те явно са и при Чор (Дербенд). Вараскен бил ходил, според Цуртавели, и там. По-късно ще дадем подробности от това житие, чиито сведения са важни, за да стане ясна приемствеността на проблемите на Пероз в Кавказ, обхващащи един продължителен период от 467 г. насетне. Грузинският източник намира съответствие и при сведенията на Приск за сарагурите, които нападнали Персия преди 469 г. (смъртта на Денгиз, вторият син на Атила). За Пероз кавказкият проход Чор (още едно персийско название на Дербенд) е стратегическо място, северозападната граница на Персия и той доста самонадеяно е вярвал, че ще се справи с хуните-ефталит още в първата си война с тях. Но за тази „война” без военни действия знаем само благодарение на записките на Евсевий, т.е. напълно е възможно Пероз да е ходил по мирни въпроси при хунския цар, във връзка с изплащане на част от залога за Кавад, сина му. Ако Кавад наистина е „отрасъл” сред хунския цар, както твърди Йешу Стилит, явно той не става заложник през 483 г., а е такъв от по-ранно време? Войската на Пероз е примамена през 483 г., според Eвсевий (от когото заема Прокопий Кесарийски) в проход и заобиколена от хуните-ефталит. Пероз попада в капан, но според Прокопий Кесарийски, до воени действия не се стига и хунския цар му дарява живота, след като се сключва договор за примирие. Пероз е обложен с тежък налог.

251

Захарий Митиленски пък описва събитията малко по-иначе: хуните вече взимали данък от Пероз, но искали той да го увеличи и да е толкова висок, колкото бил данъка, взиман от тях преди от римляните. В хрониката от ХІІІ в. Бар Ебрей цитира вече казаното от Захарий Митиленски. Освен задължения по налога, свързани със задържането на персийският престолонаследник Кавад при хуните, Пероз е бил обвързан и с данък. Хуните били казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”(Абу-л-Фарадж Иоан Григорий бар-Ебрей, Всеобща история, 79). Понеже нашата версия съвпада със сведението на Захарий Митиленски (VІ в.) и на Бар Ебрей (един от най-образованите сирийци в Арабския халифат през ХІІІ в.), че хуните, победили Пероз, са пост-атилови хуни (взимали са данъци от римляни), може да припомним, че през 447 г. Атила, след като сключва договор за мир с Анатолий (патриций при Теодосий ІІ), също облага Византия с налог и с данък. За да прекрати военните действия срещу Византия, с които през 447 г. разорява над 60 града на Балканите, Атила получава еднократен налог от 6000 фунта злато, а успоредно с това договаря от 449 г. да получава ежегоден данък от 2 100 фунта злато, които Източната римска империя се задължава по договор да изплаща. Същото наблюдаваме и по отношение на Пероз. Той е трябвало да изплати голяма сума налог (или залог), за да освободи Кавад, но явно заедно с това е обложен и с данък. Пероз обаче, според Бар Ебрей, „ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Но Пероз, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали” (пак там, 80). Тоест, Пероз, след като изплатил залога и си върнал Кавад, е нарушил договора. Убил е проводените хуни, които е трябвало да получат сумата от договорения данък и предприема нова война през 484 г. В битката персите загубват, а Пероз е убит на бойното поле.

252

Скоро след победата хунският владетел се омъжва за дъщерята на Пероз. Сведението за този династичен брак е дадено от Йешу Стилит. Името на съпругата е известно. Според византийския историк Йоан Малала (VІ век) „Воа” около 527 година, е вдовица-царица на хуните в Кавказ. Според Йоан Малала, покойният мъж на хунската царица Воа (нарича я „царица”), се казвал „Влах” (Балах) . Същото име при Прокопий като „Балас”, е име на персийския цар след смъртта на Пероз (484 г.). Кавад, синът на Пероз, се възкачва на трона на Персия през 488 година. Все още не е съвсем ясно кой всъщност е бил персийски цар в периода 484 г. 488 г. Кой е „Балас” (Прокопий, Агатий) ? „Балаш”, при Йешу Стилит? Ат-Табари (Х в.), който е категоричен, че Йезигерд имал само двама сина Хормизд и Пероз, бърка името на Замашп с това на Балаш, наричайки го брат на Кавад, какъвто е Замашп. Прокопий Кесарийски в своя исторически труд, описвайки събитията станали с Пероз и неговият син Кавад, използва много и разнообразни източници. За събитията случили се до 503 г. Прокопий е нямал писмен византийски летопис (освен Захарий Митиленски, но последният не пише за ефталит, а за кутригур), от който да заеме сведения за двете войни на Пероз с хуните-ефталит и перипетиите по царуването на Кавад, ето защо той е трябвало сам да потърси източници и да се справи с хронологията. Прокопий вменява, че версията му е „по думите на персите”, но както ще покажем по-нататък, Йешу Стилит и Агатий също излагат версии „по думите на персите”, които са различни от версията на Прокопий. „Думите на персите”? Необходимо е тази неясна формула да бъде осветлена. „Думите на персите” стигат до летописците чрез посланиците византийци, които ходят при тях. Така описва някои от своите източници по персийската история Йешу Стилит, така и Агатий получава за първи път писмен превод на персийските царствени документи от преводач на име Сергий.

253

Източник за Прокопий пък са явно документи, архивирани от посланик Евсевий. По всяка вероятност данните, които е заел Прокопий от него, са съдържали сведения между 483 г. и 486 г., които Прокопий е смесил с данни от арменски извор (почти буквален превод на гл. LІV от кн. ІV на арменската история на Тавстос Бузанд) и с данни от неизвестен ирански роман, който е разказвал за Пероз и Кавад. Така Прокопий Кесарийски е оформил своята версия за събитията от ок. 483 до ок. 499 г. в Персия. Сведенията пък за началото и за основния ход на персийско-византийската война през 502 – 504 г. Прокопий е заел от летописа на Евстатий Епифанийски. Това изисква подробен анализ, какъвто даваме в Глава 5. В своето изложение „по думите на персите” (= ирански роман), Прокопий охотно разказва една почти вълшебна приказка за огромен бисер, пазен в морето от хищна риба и за един самоотвержен перс рибар, който пожертвал живота си, за да вземе бисера и да го подари на своя цар Пероз. Като образован ритор Прокопий много добре е знаел как да задържи вниманието на аудиторията и продължава да описва съдбата на безценния бисер. Хунският цар го намерил на ухото на Пероз след битката от 484 г. и го присвоил. Римляните, като разбрали за това, се свързали с хунския двор и пожелали да го купят. Ето тук става ясно, че още след смъртта на Пероз през 484 г. византийският император Зенон е изпратил специално посолство до ония хуни, които са убили на Пероз. Ние много добре знаем от Йоан Антиохийски, че по-същото време Зенон е поканил в Мизия „така наречените българи”. Дали става дума за едно и също посолство на Зенон до хуно-българите? Прокопий само отбелязва, че римляните не успели да купят бисера-обица на Пероз. В завършек Прокопий добавя, че по-късно хунският цар го подарил на Кавад. Можем да допуснем, че в тази легенда има зрънце истина. Но не бисер през 488 г. дава хунския цар на Кавад, а персийската корона. След 484 г. Персия, според Прокопий, е две години окупирана. Очевидно към краят на 484 г. хунския цар се оженва за дъщерята на Пероз. Йешу Стилит е категоричен, че е имало династичен брак. Според Прокопий, сестрата на Кавад се е казвала „Аспеведа”. Можем да гадаем дали името е „Воа” (Малала) или „Веда”, пред която имаме „аспа”. Във всеки случай, Малала уточнява, че

254

тя била „царица, предводителка”, което в йерархията може би означава, че е яздела на кон (аспа - иран.), заедно с хунския цар. Прокопий греши като смята, че сестрата на Кавад (т.е. Аспеведа), е майка на синът му Хосрой Ануширван (Теофан повтаря след Прокопий, че Кавад бил женен за сестра си). Ситуацията е по-различна. От хрониката на Йешу Стилит става ясно, че Кавад, след като се възкачва на персийския трон през 488 г., управлява до 496 г., когато има сериозни проблеми с персийските жреци (магите), във връзка с маздакизма персийска секта, която Кавад покровителства. През 496 г. Кавад избягва от персийската столица, под страх от преврат и търси убежище при хунския цар и сестра си. Пребивава при хунския владетел до 499 г. През тези повече от три години, според Йешу Стилит, „той плачел пред царя ежедневно, като го молел да му даде войска в помощ, за да може той да отиде, да избие враговете си измежду знатните и да си върне държавата”. Според византийския историк Агатий Миринейски (536 - 582), хунският цар приел Кавад „благосклонно и не престанал да го утешава, прогонвайки падналия му дух с ласкави думи, които съответствали на неговото убеждение да насочва мислите му към добро. Към това добавил богата трапеза, на която често вдигал наздравици в негова [на Кавад] чест. Подарил му разкошни дрехи и изпълнявал всичките задължения на гостоприемството. След известно време даже дъщеря му се омъжила за госта. Дал му войска, достатъчна за поход и го отпратил, за да възстанови предишното свое благополучие и да унищожи враговете си.” В това отношение Агатий е много по-близко до сирийската хроника от началото на VІ век на Йешу Стилит, в която също се съобщават подробности от почти четиригодишното пребиваване на Кавад при хунския цар. Тези данни липсват при Прокопий. Йешу Стилит уточнява, че дъщерята на хунския цар, която е дадена за съпруга на Кавад през 499 г., е всъщност дъщеря и на сестрата на Кавад, съпругата на хунския цар. Сиреч, вуйчото Кавад станал съпруг. Към 499 г. дъщерята на хунския цар и на персийската принцеса (ако династичният им брак е в периода 484-486 г.), е вече над 13-годишна. Това е бъдещата майка на Хосрой Ануширван, сина на Кавад. За нея Михаил Сириец

255

(ХІІ в.) дава следните сведения: „Майката на Хосрой още приживе на Кавад била заболяла от бесове. Персийските маги не успели да я излекуват и тя намерила един монах Моисей, който се помещавал в манастира близо до Дара. Той я изцерил, като й дал част от мощите на мъченика мар Кириак и тя построила в страната си молитвен дом, онзи, който е наречен манастирът на Моисей Тармелски” (279). Изглежда повече от три години (496 - 499) Кавад е търсил начин как да спечели благоразположението на хунския цар до такава степен, че да получи от него войска. Според Прокопий Кесарийски, това било „наистина голяма войска”. Йешу Стилит я определя по същия начин. Най-накрая Кавад успява (може би не без подкрепата на сестра си) и става зет на хунския цар и на собствената си сестра. Женитба не е била необичайна за Персия, за разлика от Византия, където всички са в стрес, когато Ираклий (610-641) сключва втори брак с племенницата си Мартина, дъщеря на сестра му. Тази хунска армия, дадена на Кавад, ще върне не само властта му върху Персия през 499 г., но и ще превземе, заедно с други по-малки арабско-лахмидски и арменски подразделения, важните сирийски стратегически центрове на Византия, градовете Амида (януари 503 г.), Херан, Едеса (Йешу Стилит изброява над 10 селища). Прокопий пише, че след смъртта на Пероз в битката с хуните (484 г.), „две години се намираха персите под властта на тези варвари.” Агатий в своята история дава списъка на всички персийски царе, преписвайки го директно от едно копие, което някакъв „преводач Сергий” направил. В персийската столица, според Агатий, Сергий „помолил началниците и хранителите на царските летописи” да препише имената на владетелите, с мотива, че така те ще „бъдат почитани” и сред римляните (византийците). Те „бързо удовлетворили молбата му, считайки, че делото ще е полезно за славата на техните царе”. Имайки пред себе си този списък, Агатий пише, че персийски цар в „продължение само на четири години” (т. е. 484 - 488), е „Валас”. Следвайки Прокопий, Агатий твърди, че „Валас” е брат на Пероз. Йешу Стилит също твърди, че „Балаш” е брат на Пероз и определя този цар като „смирен и миролюбив”, но чужд на персийските обичаи: „магите го

256

ненавиждали затова, че пренебрегвал техните закони (явно жречески – бел. ред.) и искал да построи бани за къпане в градовете” (фр. ХІХ). Между другото водата, заедно с огъня, имат ритуални функции и са част от храмовата обрядност сред персите-зороастрийци. Желанието на Балаш да построи обществена баня за къпане, е било възприето явно като пренебрегване на жреческите порядки, а на учените напомня на желанието на Атила да построи баня в града си. И така, Агатий и Йешу Стилит, независимо един от друг, ползват като източник официални персийски документи. Кой е техният източник ще обясним в Глава 5. Но Прокопий ползва друг вид извори. И от тях твърди, че след 484 „две години се намираха персите под властта на тези варвари”. Версията на Прокопий е следната: Пероз през 484 г. е убит, заедно с всички синове (?), освен Кавад. Тук Прокопий явно ползва ирански извор, защото през Х в. арабоезичният историк от персийски произход ат-Табари упоменава същата легенда за избитите до крак синове на Пероз, освен Кавад, което не отговаря на историческата истина. Две години персите са под хунска власт, според Прокопий. Следва легенда за Кавад. Той идва на власт след Пероз, но бива затворен в „Замъка на забвението” (тук Прокопий заема една глава от арменската история на Тавстос Бузанд, чиято цел е да обясни що за затвор е това), откъдето след перипетии избягва. Отива при хунския цар, омъжва се за дъщеря му, получава „голяма войска” (хуните-ефталит) и с нейна помощ си връща трона, зает от чичо му Валас. Версията на Прокопий звучи като роман, особено там, където разказва как жената на Кавад съблазнила тъмничаря на „Замъка на забвението” и как Кавад избягал, преоблечен в нейните дрехи. По всяка вероятност това е бил някакъв местен провинциален персийски роман, понеже там се прославят особено имената на аристократичния род на Гусанастад и потомъка му Адергудунвад (Войната с персите; кн.І, V,4 и VІ,15). Прокопий знае, че Кавад е бил два пъти на персийския трон, но историческите подробности как и кога е станало това, му се изплъзват.

257

Най-точен за двата периода на царстването на Кавад е Йешу Стилит. В своята сирийска хроника той правилно датира възкачването на Кавад (през 488 г.). Царуването му (до 496 г.) и бягството му при хунския цар, причината за което е, че Кавад подкрепя маздакизма и си навлича гнева на мощното персийско духовенство и аристократите. Йешу Стилит дори съобщава точното име на ереста на Маздак - „зарадуштакан”. Йешу Стилит, подобно Агатий, пише че от 484 г. до 488 г. управлява „Балаш” (ср. с Валах на Малала). Според византийския историк Йоан Малала „Влах” е пък хунски цар. Съпругата му „Воа” към 527 г. е вече вдовица. И така, Йешу Стилит и Агатий Миринейски очевидно ползват едни и същи данни, произхождащи от официални персийски документи, в които е посочено, че 4 години след смъртта на Пероз (484 г.) на власт е „Валас” (Агатий), „Балаш” (Й. Стилит). В тези официални източници е замълчано за двегодишната власт на хуните над Персия. Прокопий обаче, който ползва други източници, е добре осведомен за това. Двегодишната „власт на варварите” над Персия е увеличена явно с още две години чрез династичен брак на хунския цар с Воа (Малала) или Аспеведа (Йешу Стилит) и едва през 488 г. тронът е предаден на сина на Пероз, сасанида Кавад.

Можем да допуснем, че хунският цар с прозвище Балас (Валас, Балаш), получено може би още от завоюването на Баласакан (думата „кан” в „Баласакан” има в персийския език собствен произход; др.иран. дума „cand”, т.е. град, произхожда от корена *kan „копая”), е две години окупатор (484 486), ако се доверим изцяло на Прокопий, а след това още две години е цар на Персия и Армения (Персоармения), след като сключва династичен брак с дъщерята на Пероз (Йешу Стилит). Тази хипотеза ще бъде детайлно разгърната в Глава 5, за да остане колкото може по-малко съмнение в нея... През 488 г. тронът е предаден на Сасанидския наследник, синът на Пероз - Кавад.

258

Агатий, който се възхищава на Прокопий като историк, все пак пише (ползвайки официални персийски документи), че Кавад не е единственият останал жив син на Пероз след 484 г., както смята Прокопий, а допълва, че той има и друг син Замасф (Замашп при Йешу Стилит), който е на власт между 496 - 499 години. Тук Агатий е отново по-близо до сирийската хроника на Йешу Стилит. Замашп, според хрониката на Йешу Стилит, сменя Кавад, когато той избягва при хуните през 496 г. и управлява Персия до 499 г. През 499 г., с помощта на дадената му хунска войска, Кавад лесно си връща трона от брат си Замашп, когото даже оставя жив. Така Кавад действително е два пъти на власт, но не по схемата на Прокопий, а по тази на Йешу Стилит. Агатий също следва, чрез своите официални персийски източници, схемата на Йешу Стилит за двата периода на властването на Кавад. Всичко това ни дава основание да заключим, че „Воа” (Малала), „Аспеведа” (Прокопий) е дъщеря на Пероз, която чрез династичен брак с „Валах” (Малала), „Валас” (Прокопий, Агатий), „Балаш” (Йешу Стилит) осигурява на съпруга си място в официалния царственик на Персия, като персийски цар в периода 484 - 488 г. Не е изключено Йезигерд ІІ (438-457), освен синовете си Хормизд ІІІ (457-459) и Пероз (459-484) да е имал и трети син Балаш (484-488), но е много по-вероятно персийските царственици да са превърнали в мним трети син на Йезигерд човека, който завоюва през 484 г. Персия и който сключва династичен брак с дъщерята на Пероз (Йешу Стилит). Всъщност не е необходимо да се гадае дали Йезигерд е имал трети син Балаш, понеже Ат-Табари, както вече посочихме, ясно и категорично е написал, че той е имал само двама сина: „Йезигерд имал двама сина: единият от тях, по име Ормузд (чети: Хормизд ІІІ), бил цар на Седжестан, а другият наричали Фируз (чети: Пероз; на персийски името означава Победител)” (ат-Табари (839 - 923 г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик, ХІІІ). Четиригодишно управление на Балаш (484-488) върху Персия, е полуокупация (убива Пероз), но и полусасанидско, женен е за дъщеря му. Към подобно заключение подтиква и съобщението на Прокопий, че „две години се намираха персите под властта на тези варвари”. Но вписването на

259

Блах/Балас/Балаш в царския персийски регистър, запазен изключително за сасанидския род, би било възможно само поради брака му с дъщерята на Пероз. Явно тогава се ражда и легендата, че той е брат на Пероз. Легенда, която прикрива един мним Сасанид, който реално е женен за сасанидска принцеса, но за да не се наруши свещенния произход на приемственост на персийския трон само от Сасасиди, е било необходимо и отбелязването му в царственика от жреците като брат на Пероз. Явно бракът не го е правил достатъчно приемлив за традицията, която в никакъв случай не е отбелязала, че Персия е била две години окупирана, както пише Прокопий. В Персия браковете между сродници са нормално явление, както казахме. Във формирането на легендата, че Балаш е брат на Пероз и се жени за дъщеря му, участие явно има същата формула при Кавад. Той самият се жени за племенницата си. Изглежда формулата на неговия брак е прехвърлена ретроспективно и върху Балаш заради царственика, по усмотрение на жреците и става популярна, щом като и в романа, който ползва Прокопий, Балас е представен като брат на Пероз. Според Пигулевска, по времето на Балаш с „исключительным влиянием пользовался Зармихр из знатной фамилии Карен, правитель провинции Сакастан, а также Шапур из фамилии Михраи, правитель Рея. Оба эти лица оказали влияние на престолонаследие, и Зармихр остался во главе государственных дел во все время царствования Валаша” (с.55). Това може да бъде изтълкувано и така: Балаш управлява от 484 г. до 488 г. чрез протекторат, делегирайки правомощия на регионалните аристократични управители като Зармихр и Шапур, преди да възкачи през 488 г. сасанидския наследник Кавад за цар на Персия. Йешу Стилит дава сведение, че Балаш, че след като поел властта над Персия през 484 г., е искал пари от Зенон. Той тълкува отговора на последния като отказ, но всъщност Зенон, който действително не праща пари поради проблеми с узурпатора Леонтий и с Ил, все пак дава полуофициално съгласие Балаш да взема данъка от гр. Нисибин, независимо, че с тази постъпка на практика се проточват преговорите по връщането му на Византия по договора от 364 г.

260

Йешу Стилит започва своята хроника именно с тези данни. „През 297-8 г. римляните стават притежатели на гр. Нисиби и той остава под тяхна власт 65 години. След смъртта на Юлиан в Персия, която бе през 362-3 г., Йовиан, който царува над римляните след него, предпочитайки мира над всичко, се съгласи персите да притежават Нисиби 120 г., след което те трябва да го върнат. Тези години изтекоха по времето на римският император Зенон...”(фр.VІІ). Следователно Зенон все пак дава косвено пари на Балаш. Юстин ІІ (565-578) все още ще иска безуспешно Нисибин: „... ние искаме от вас (от Хосрой І Ануширван (531-579) – бел.ред.) Нисиби, защото града принадлежи на римляните и е бил временно отдаден на Персия, под условие, така както е записано в актовете...” (Михаил Сириец, 332). През 484 г. и през 485 г. се случват важни неща в Грузия и Армения, които отново ни карат да се усъмним, че Балаш е сасанид. Едва ли е случайно, че грузинският герой Вахтанг Горгасал сваля от власт и умъртвява послушника на персите, грузинския васал Варскен, точно през 484 година, когато войската на Пероз е разбита от хуните-ефталит? През 485 г. насилваните в религиозно отношение от Йезигерд и Пероз арменски християни получават правото на свободно вероизповедание. На арменските епископи е позволено през четиригодишната власт на Балаш свободно да проповядват християнството в Персоармения след многогодишна забрана: „По времето на персийския цар Балаш християните, които живеели в персийското царство, се насладили на спокойствие, защото този цар не позволявал да се преследват християни.” (Михаил Сириец, 254, 255). Това един истински сасанид като Кавад няма да го търпи. Същото се отнася и до сина му. „Хосрой започна да преследва християните” (пак там, 344). През 484/5 г. се случва и най-знаменателното събитие за персийските християни, наричани не съвсем точно „несторияни”. Те се събират на събор в „Бет-Лапат (в Сузиана) и провъзгласяват за първи път своето докринално отделяне от Църквата на гърците” (А.В. Карташев. Вселенские соборы,

261

М.,2006, с.483). Тоест, създадена е самостойна персийска църква, която се отделя от опеката на антиохийския диоцез и избира католикос. Християнската църква в пределите на Персия не е монофизитска и проповядва халкедонския символ, но не приема православното отлъчване на отци като „вселенският тълковател” Теодор Мопсуестийски и ученика му Несторий. Встрани от изследователите на хуните-ефталит остават сведенията на Псевдо-Захарий Ритор от 555 г. и на Бар Ебрей от ХІІІ в., че хуните-ефталит са предкавказки феномен. Последният, компилирайки от Захарий Митиленски, дори изрично подчертава географски откъде са дошли убийците на Пероз. По времето на Бар Ебрей вече се е настанила традиционно във византийската историография версията на Прокопий за това, че хуните от 484 г. нямат нищо общо с другите, пост-атиловите хуни. В тази връзка сириецът от Арабският халифат Бар Ебрей акцентира върху факта, почерпен от гръкоезичния Захарий Митиленски (чрез сироезичния Псeвдо-Захарий), че хуните-ефталит преди 484 г. вече са взимали данъци от римляните, с което директно ги отъждествява с атиловите хуни: „(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя”. Въпросът за налога, данъка и за опустошаването на Персия от хуните, е упоменат и от Михаил Сириец (ХІІ в.), но текстът му е редактиран в посока на гръцката версия. Подробностите при М. Сириец подсказват, че той е ползвал същия източник, който през ХІІІ в. ползва и Бар Ебрей, т.е. Захарий Митиленски. Не е ясно дали самият Михаил Сириец е поправил версията в

262

духа на Прокопий или това е станало при по-късните преписи на труда на яковитския патриарх. „[256] По времето на Зенон хуните (изобщо не ги нарича ефталит, също като Захарий Митиленски и Йешу Стилит – бел.ред.) нахлули в персийската земя. Персийският цар Пероз събрал цялата си войска и тръгнал срещу тях...Те живеели в северо-източните части...(отделянето на това изречение с многоточия подсказва, че явно тук има вставен текст, освен ако е нямал предвид североизточните части на Кавказ – бел.ред.). Когато Пероз видял, че те били разположени за битка, той ги излъгал и им обещал, че ще плати. Съгласно обещанието[257] персите им дали налога и някои от хуните се върнали обратно в своята земя. Имало от тях, които останали, за да получат и данъка. Пероз променил решението си и намислил да предаде на смърт тези, които били при него и да води война с другите. След известно време хуните предприели атака и започнали победоносно срежение с персите, а персийският цар Пероз бил убит. Хуните взели многочислени пленници от цялата персийска земя, разграбили я и се върнали в своята страна.” През 1971 г. руският учен Маршак си задава въпроса, който интересува и нас: „Кое е заставило почти всички специалисти да считат, че в разказа на сирийската хроника се съобщава за събития в източното, а не в западното Прикаспие”? Маршак обаче развива своя отговор диаметрално на въпроса си. Tой отхвърля версията, че хуните-ефталит започват своята атака при Гиркания, премествайки тяхното начало чак на североизток от Тохаристан. Тази версия е също толкова условна, колкото и предположението на Л.Н.Гумильов, че те идват в Тохаристан от юг, от Припамирието, където била прародината им. В сила остава само констатацията на К. Еноки, ”че съгласно китайските източници към 479-510 г.г., но не по-рано, се отнася експанзията на ефталит на север и на изток от Тохаристан.” Въпросът за техния произход и откъде са се появили при двете си войни с Пероз, все още остава в сферата на догадките...

263

Глава 3 Хуните на юг от Кавказ

Едва с публикуването на монографията „Светът на хуните” (1973) на американския професор Ото Менхен-Хелфен окончателно беше разяснен въпроса за хунската атака през Кавказкия проход в Персия и Византия през 395 г. В светлината на сирийските извори по темата става ясно, че е едностранчиво да се акцентира само върху хунската атака към 375 г. (по Йордан, годината е условна) на запад (т.е. през Дон до Панония), при условие, че хуните очевидно още преди тази дата са извършвали военни походи в Задкавказието, Персия и сирийските земи на Византия. Годината на атаката на юг от Кавказ (395) е в почти един и същи времеви период с атаката на запад от Дон (ок. 375). Тук става дума за геостратегически интереси на хуните, в които запад и юг не могат да бъдат диференцирани тотално (чрез формулата „велико преселение на народите”). Западният приоритет при изследването на хуните дълго време бе асимилирал факта, че техният южно-кавказки приоритет не може хронологично да бъде разграничен от ранния им период до 375 г. Европоцентричният маниер и тук си е казал думата в методологията на изследванията за ранните хуни. Този европоцентризъм е разбираем в западните късно-антични летописи, но не е ясно защо буквално е пренесен и в модерните изследвания за ранните хуни? Южният фактор на хунската геостратегия става реален за научен оборот, чак след коректното му експлициране от Ото Менхен-Хелфен (1973). Въпросът е дали това предполага и нов методологичен поглед на събитията до 375 г.?

264

Мащабите на месопотамската и малоазийска атака на хуните през 395 г., не са сравнявани с мащаба на атаката им срещу Херманарих ок. 375 г. Южният фактор, както условно наричаме тази геополитика на ранните хуни на юг от Кавказ, е бил винаги омаловажаван за сметка на западния (инвазията през Дон). За западния фактор имаме формирано едно грандоманско понятие „велико преселение на народите”, а за южния фактор на хунската инвазия – едно ниглежирано разбиране за бандитска атака. Но това не отговаря на летописните данни в предимно сирийски извори за хунската атака от 395 г., които едва Ото Менхен-Хелфен в издадената през 1973 г. в Калифорния монография „Светът на хуните” разглежда сериозно. На юг в Месопотамия през 395/396 г. хуните превземат градове-крепости като Арсамосата на източен Ефрат, Амида на горен Тигър. Стигат до Келесирия. Превземат един от най-големите византийски градове Антиохия. В Мала Азия стигат до р. Халис в централна дн. Турция (Житието на Евтимия и гота, Едеската хроника, Йешу Стилит, Йоан Ефески, Liber Chalifarum и т.н. ). Тези „южни земи” спрямо Кавказ не са били непознати на хунската армия до 395 г., така както и „западните земи” до Панония не са били неизвестни за тях до 375 г., въпреки легендата са сърната, благодарение на която окрили земите на запад от Азовско море? Това са все въпроси на липсата на сериозна научна методология по отношение на хунската ранна история. Отзвук за тази хунска интервенция в Персоармения през 395 г. има и в съчинението на Приск Панийски (V в.). Той научава за тези техни подвизи през 448 г., разказват му ги Ромул и Константиол. Последният е съветник на Атила. Той живее в неговия град, но произхожда от римско семейство от Панония. Именно този Константиол (Констанций) е старият съветник на Атила, преди през 448 г. да дойде младият Констанций. Константиол разкрива пред Приск, че Атила има генералски чин, заплатата от която получава, вместо данък от Валентиан ІІІ и Аеций. Даването на този чин може да е станало само по време на посещението на Карпелион (син на Аеций) до Атила. Това посещение не може да бъде датирано преди

265

смъртта на Бледа, т.е. станало е през 445 г. с възкачването на Атила като самодържец на хуните. Константиол е дошъл тогава с Карпелион и по заръка на Аеций (Приск) е останал като съветник на Атила. Аеций е имал необходимост от такъв свой човек при Атила. Дотогава той е фаворизирал само първородния Бледа (праща му подаръци, джуджето Зерко). Убийството на Бледа от Атила през 445 г. е било сериозно изпитание за Аеций, който хитро провожда при новия хунски владетел Атила своя син. Карпелион не е обременен от отношения с Бледа, за разлика от Аеций. Римлянинът използва сина си, за да поднови чрез него традиционно добрите отношения с хуните. Между другото, Карпелион е явно този, който занася и указа на Валентиниан ІІІ, с който Атила е издигнат в римски генерал (явно magister militum) и му се дава съответната заплатата за този висш чин (плюс парите, които са давани на тези римски генерали, за да поддържат вещево гарнизона си). Това вече е доста по-голяма сума от една суха лична заплата. По този повод гордият Атила бил казал следното, според Константиол (Приск го записва): „Пълководците му (на Валентиан ІІІ) са негови слуги, а моите пълководци са равни по чест с римските императори” (Приск). Между другото, децата на пълководците на Атила Орест и Едеко, т.е. Ромул Августул и Одоакър, доказват правотата на тези думи на Атила... Така Атила коментирал подарения му римски генералски чин, но от парите не се отказал. Не се отказал и от Константиол, когото изпратил като посланик при Теодосий ІІ (408-450). Очевидно това е станало преди 447 г. и посолството на този Констанций може би е било във връзка с действията на епископа от гр. Кастра Марга, който ревностно разрушил хунското езическо капище в енорията си. Разказахме по-подробно тези събития, за да очертаем образа на Константиол (Констанций), който е бил доверено лице на Аеций при Атила, след 445 г. Когато Приск разговаря с Константиол през 448 г., последният е не само отлично осведомен за хуните (легендата за „меча на Арес” Приск научава от него), но е и изразител на вижданията на военно-политическият

266

кабинет на Аеций за хуните. Може би в обкръжението на Аеций е била обсъждана хунската атака през 395 г. в Персия, изглежда във връзка с идеята хуните да бъдат дипломатично отклонени от римските земи в посока към Персия. Както между другото е постъпено някога от Теодосий І (379-395) и префектът му Руфин през 394 г. Тази стратегия обаче е отхвърлена от Аеций, а Константиол е упоменат от Приск като неин изразител. Думите, за които ще стане реч, на Константиол пред Приск и останалите римляни, не са случайни. Зад тях явно се крие по-висшо политическо решение. Римляните, изпратени до Атила от посолството на Византия (Максимин, Приск Панийски...) и тези от посолството на Западната империя (Ромул...), са се събрали на обща раздумка в града на Атила, докато чакат по дипломатически си дела. Ромул, тъст на хунския сановник Орест и началник на западното посолство, разказва, че хуните някога са атакували Персия. Разпалените римски събеседници веднага подемат тази тема и подхвърлят дали не е по-добре Атила да бъде насочен и сега към Персия, тогава би оставил на спокойствие Рим. Константиол се е включил в компанията на беседващите. Той е римлянин от Панония, но е на служба още от 445 г. като съветник на Атила, както вече казахме. До този момент той мълчи и слуша отстрани спорещите, но изведнъж взема думата и обеснява на двете посолства, че идеята им е много грешна, понеже ако Атила превземе Персия, а той имал тази възможност, това нямало да означава, че ще изостави римските земи. Напротив, твърди Константиол, ако Персия падне под властта на Атила, той вече няма да взима парите от генералската си заплата, която му дават вместо данък, а ще отхвърли титлата (? magister militum), която са му дали и ще поиска императорската. И тук той допълва, че когато Атила е получил генералския чин (на което Константиол е бил свидетел) той непринудено бил рекъл, че „Пълководците му (на Валентиан ІІІ) са негови слуги, а моите пълководци са равни по чест с римските императори”. Ето го и целият пасаж при Приск Панийски:

267

„Никога на никого от предишните владетели на Скития или даже на други страни не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратко време и да владеят както островите на океана (островите в Каспийско море, потънали по-късно – бел.ред.), и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци. Стремейки се дори да увеличи още повече огромните си земи, които има, и да придобие нови, той (Атила) даже иска да нападне Персия. Когато някой от нас попита по какъв път той може да стигне до Персия, Ромул допълни, че Мидия се намира на недълго разстояние от Скития и че на хуните им е познат този път, те отдавна са нападали Мидия, когато страната им е страдала от глад, а римляните пък не са ги атакували тогава (има предвид техните останали войски в Панония – бел.ред.), заради случилата се по онова време друга война (явно има предвид войната на Теодосий І с узурпатора в Рим Евгениус – бел.ред.). По този път отишли тогава в Мидия Басих и Курсих от царските скити, предводители на огромен сбор от хора, тези двамата впоследствие дойдоха в Рим и с тях беше сключен военен съюз (има предвид съюза със Стилихон срещу Радагайс през 405 г. – бел.ред.). Дошлите тогава разказаха, че те преминали през незаселени места и се насочили към езерото, което Ромул смята, че е Меотида (Азовско море) и оттам след 15 дни път, преминавайки през някакви гори, нахлули в Мидия. Докато те опустошавали страната със своята конница, персите воювали с тях, като изпълвали небето със стрели, така че хуните от страх пред настъпващата опасност обърнали назад и преминали горите с немного плячка, понеже персите отнели доста от нея. Боейки се, че ще бъдат преследвани, хуните се върнали по друг път (нападнали са през Дербентския проход, а се върнали през Дарялският над Грузия или обратно; прави впечатление, че хуните познават много добре региона – бел.ред.) и покрай един огън, който излизал от една подводна скала (горящ нефтен кладенец – бел.ред.), се насочили оттук и след дни се върнали в страната си. Така и те разбрали, че Мидия се намира на неголямо разстояние от Скития (този извод в летопис противоречи с описанието там, че те много добре познават Дербентския и Дарялския проходи в Кавказ, и би трябвало поне учените да имат предвид, че не може да бъде приет буквално – бел.ред.). И така Атила, ако желае може да я нападне (Персия) в един такъв поход няма да претърпи големи трудности, а и пътят му няма да е дълъг, така че ще покори и мидяни, и парти, и перси, и ще ги направи данъкоплатци, защото той разполага с военна мощ, срещу която не

268

може да издържи нито един противник. Когато ние (чухме това – бел.ред.) вкупом си пожелахме да вземе да тръгне при персите и да обърне от нас (т.е. римляните – бел. ред.) към тях оръжието си, но Константиол (дотук Приск преразказва речта на западния посланик Ромул, който също е човек от политическото обкръжение на Аеций – бел. ред.) взе думата и поясни, че той се притеснява точно от това; Атила, ако подчини бързо персите, няма да забрави владенията си тук за сметка на онези там. Сега той получава (от западната римска империя - бел. ред.) злато заради титлата си, но ако подчини партяни, миди и перси (Приск тук демонстрира висока стилистика, парти отдавна няма, както и царски скити, но въпросът с географските имена при Приск е тема за отделно изследване – бел.ред.), той няма вече да търпи римляните да си приписват неговата власт (това изречение отхвърля тезата на Томпсън, че Панония е преостъпена с формален договор на Атила – бел.ред.), но открито ще ги признае за поданици и ще им постави много по-тежки и неизгодни искания (намек към Ромул, че дипломатическият му въпрос със златните чаши от Ниш не е най-лошото, което може да се очаква от Атила – бел.ред.). Титлата, за която спомена Константиол, се изразява в званието му на римски пълководец (magister militum – бел. ред.), което Атила приел, взимайки заплатата вместо данък. Сумите му се изпращат като вещеви пари, както се дават и на останалите римски пълководци по името на титлата им (т.е. вещеви пари за гарнизона на magister militum на съответната провинция – бел.ред.). Константиол твърди, че след като покори мидяните, партите и персите, Атила ще отхвърли този чин, по името на който на римляните им се иска да го наричат, а и званието, с което те си мислят, че му оказват почест и ще ги принуди да го наричат вместо пълководец, император. Та той вече бил казал един път простосърдечно (пак думи на Константиол и следва преразказ на думи на самият Атила – бел.ред.):” Пълководците му (на Валентиан ІІІ) са негови слуги, а моите пълководци са равни по чест с римските императори”. Вследствие на това (дето искате да го пратите в Персия – доп.ред.), ще последва само увеличение на настоящето му могъщество. Знамение за неговата сила е дал дори и сам бог, откривайки му къде е меча на Арест, който се счита свещен и се слави от скитските царе, понеже собственикът му е орисан да е господар на войните, но този меч, който бил изчезнал в древни времена, той го е открил с помощта на една крава.”

269

От целия този пасаж най-екзотичен и легендарен е образът на меча, докато имплицитните сведения, че хуните познават отлично инфраструктурата на Кавказ и очевидно не отиват там за първи път през 395 г., остават без коментар в проучванията. За нас те са много важни като сведения за ранните хуни до 375 г., които преди тази популярна година на краха на Херманарих на запад между Дон и Днепър, вече са познавали южния „път до Мидия” (Персия). Това повдига несъмнено и въпроса за предкавказкия произход на Грумбат (Амиан Марцелин от ІV в. пише за него, дейността на Грумбат е ок. 357/360 г.), не само защото името му съвпада с названието на Крим (произхожда от Боспор, т.е. босфор Кимерийски) и с имената на дунавско-българските канове Кормисош и Крум, но и защото Грумбат е последователно враг и приятел на персийският цар Шапур ІІ (309-379). В кубратовото съкровище от Малая Перешчечина бе открит счупен щит с изображение на Шапур ІІ. Както обърна внимание българският историк Тодор Чобанов в монографията си „Свещените дворци на българските канове” (2008), този щит нито е бил здрав (за да бъде използван), нито е бил прелят, следователно за собственика му (в случаят династичния род Дуло на Кубрат) той е имал музейно-историческа стойност, както бихме се изразили днес. Този щит не е ритуално-обреден, присъствието му в съкровището на Кубрат говори за наличието на историческа памет, в която явно присъства и Шапур ІІ ...

Глава 4 Кои са хионит ?

Първите сведения за тях от ІV в. от н.е. са при Амиан Марцелин. Грумбат и Шапур ІІ първо воюват през 357/8 г., а след това стават съюзници и

270

хионит на Грумбат. Заедно с перси и алани участват в обсадата през 359 г. на византийския град на горен Тигър – Амида. За хуни, които първоначално воюват с Шапур ІІ, а след това стават негови съюзници, пише в повествувателна форма и арменският историк Мовсес Каланкантуаци: „През това време настъпи хун на хуните по име Хонагур. Той първоначално заграбил много от Персия, но след това изпратил вестоносец при Шапур и му предал: „Защо е това кръвопролитие?”” (кн.ІІ, гл.І). Възможно е Грумбат и Хонагур да са една и съща личност, второто име е явно прозвище (хон от Геруа, област на север от Дербенд). Действието в последния пасаж се развива в Задкавказието, в област Сюника. Амиан Марцелин, независимо че пише на латински, е заел от сироезични източници, че народът на Грумбат се казва „хионит” (кн.ХVІІІ, 6.20). Наистина, в края на живота си, когато Амиан пише за хунските войски в Панония, той явно не знае, че тези хуни не се различават от хионит на Грумбат (359 г.) и не ги отъждествява, но и никъде изрично не пише, че не са. От съобщението в неговата история в кн.ХVІІ, 5.1.,че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, става пределно ясно, че хионит са предкавказки народ, такъв какъвто са геланите. Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос” (История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990). Както знаем, когато Амиан Марцелин в кн.ХХХІ.2 описва за първи път европейските хуни, преди те да превземат алани и готи, съобщава, че те първоначално обитавали в съседство до „дивите племена видини и гелони” (кн. ХХХІ, 2.14). Последните са същите „гелани”, до които са хионитите, с които през 358 г. персийският шах Шапур ІІ сключва мирен договор, а през 359 г. хионитският цар Грумбат е вече съюзник на Шапур ІІ във войната му с Констанций и заедно окупирват гр. Амида, където е убит сина на Грумбат.

271

От сироезичният автор Йешу Стилит, писал летопис към 517 г., много добре знаем, че „кионайе” (хионит) и хуните, са едно и също: „В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от спомена за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ). „Кионайе” от времето на краха на Персия при шахиншах Пероз (484 г.), са същите онези хуни, според Йешу Стилит, които през 395 г., „в дните на императорите Аркадий и Хонорий”, нападнали сирийските територии на Византия, т.е. през 395 г. Оттук става пределно ясно, че „хионит” (хион, хони) е просто форма на името, известно на западните автори като „хуни”. Произходът на „хионит” е явно сироезичен, така както „хион” е персоезично наимевание на „хуните”. Забележително е, че по данни на ефталитската нумизматика (R.Ghirshman.,1948; W.Henning.,1960) самоназванието на ефталитите е хион ( на монетите OIONO). Гумильов отъждествява арменското название „хони” с хионит и ги разполага като произход в Согд, което си е доста своеволно, предвид кавказкия произход на етнонима „хони” в арменските и грузинските извори. А.М.Манделщам пък вменява, че хионит са тъждествени с кидарите: ”Мы имеем основания считать, что Кидара сыграл выдающуюся роль в событиях, разыгравшихся на протяжении второй половины IV в. н.э., и сумел возглавить хионитские племена, по всей вероятности после участия их в походе Шапура II на запад. При их помощи он покончил с зависимостью от Ирана, а затем завоевал ряд областей северной Индии, имея намерение, очевидно, восстановить кушанскую империю. При дележе захваченных областей возникло столкновение с частью хионитов, участвовавших в походе. Это столкновение вынудило Кидару отдать хионитам центральный Афганистан. Часть хионитов, обосновавшаяся в Прикаспии, от Кидары не

272

отложилась и продолжала сохранять в дальнейшем тесные связи с его преемниками, что обеспечивало этой части хионитов до определенного периода независимость от Ирана.”( КСИЭ. Вып. XXX. 1958. С. 66-72). Що се отнася до формата „хионит”, която и Йешу Стилит в началото на VІ в. употребява, е видно че по никакъв начин не може да се сложи знак на равенство между съобщението на Приск за „кидарите“ и на Йешу Стилит за „кионайе”, които той в един и същ пасаж свързва с предкавказките хуни от 395 г. Името „хион” не е чуждо като название за обозначаване на предкавказките хуни и в арабоезичното житие на Св.Григорий, където хуните са наречени „куан”: Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святым Григорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том 16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482, 22. В този текст е посочено, че в дните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ при хуните: ”И изпрати той (Св.Григорий – бeл.ред.) Йоан като епископ над страната на куаните.” Арменският историк Тавстос Бузанд също пише, че един от наследниците на Св. Григорий отишъл да проповядва сред хуните. Той се опитал, според Бузанд, да посее евангелието сред масагети и хуни на север от р. Кура (Cyrus), но намира смъртта си. След това масагети и хуни нападат Армения през реката. Армията е хунски съюз от племената „пох, таваспар, хечмах, ижмах, гати и глуар, гугар, шичб и чилб, и баласич и егерсван...” (кн.ІІІ, гл.VІІ). Допълнително са посочени масгути (масагети) и алани, а така също и хуни (кн.ІІІ, гл.VІІ ). Почти всички са кавказки народи и могат да бъдат открити и в разширената редакция на „Арменската география” от VІІ век (Анани Ширакаци). „Пох” е в „Арменската география” под №43 „Пух”. „Таваспар” под №46 „Таваспар”. „Хечматак” под №47 „Хечматак”. „Ижмах” под №48 „Ижамах”. „Шичб” под №39 „Шил”. „Чилб” под № 40 „Чигб”. Могат да бъдат обяснени лесно егер, баласич, масагети, алани и т.н. Има обаче два народа - „гати и глуар”, т.е. готи и елуар (герулите), които са в хунския съюз със сигурност чак след 363/375 г. А след 375 г. е

273

регистрирано хунско нападение в Задкавказието едва през 395 г., така че едва ли е прав Тавстос Бузанд, че хунското нападение, което описва е станало по времето на Хосров Котак (332-338), син на Трдат (286-330). Но затова пък тук откриваме интерполирано съобщение за хунската атака в Персоармения и Византия през 395 г., която продължила според Тавстос Бузан „почти една година” (кн.ІІІ, гл.VІІ). След това враговете били изгонени до „страната на баласичите” (Тавстос Бузанд, кн.ІІІ, гл.VІІ), а земята на последните е в Предкавказието.

Както може да се предположи, допълването на съществуващите хипотези за хионит с още една не променя общия характер на разногласовост, който изобщо е присъщ в науката при опита да се даде отговор кои са хионит и каква е тяхната връзка с кушани, кидари и ефталити. Пъзелите, които се редят на основанието на тези четири етнонима за събитията относно източните врагове на Персия, са относителни и са във връзка с хронологичната им рамка от ІІІ в. до 468 г. от н.е., когато Пероз воюва последно с кидари (или кушани) на изток. Кушанската и кидарската история свършват, ако приемем появата на новия враг на Персия ефталитите, около последната трета на V в. Хуните-ефталит се появяват определено в конкретния период около 469/484 г. и изчезват също така ясно към 567 г. Покрай ефталитската история има голям брой художествени писания романът за Бахрам Гур, епосите „Худай-намак” и поемата на Фирдоуси „Шах-наме”, които още повече подхранват възможността за „донаписване” на историята им (правил го е още арабоезичният компилатор на ат-Табари, Бел`ами през Х в.), поради липсата на факти и извори. Донякъде помагат нумизматиката и археологията, но степента на верификация на фактите оттам се оказва също зависима от гръцките и китайските летописни сведения. Ето защо е необходимо отново да се върнем при тези извори за хуните-ефталит и особено при византийските (гръкоезични и сириезични), които, колкото и да звучи невероятно, не са експлицирани в

274

дълбочина и причините за хронологичната разнопосоченост в тях не са били анализирани. Напълно е възможно да се допусне, че модерните изследвания може би са станали заложници на късно-античния летопис на Прокопий Кесарийски (VІ в.), където въпросът за източния статут на произхода на хуните-ефталит е просто анахронизъм, вследствие от реалната им инвазия там в периода след краха на Персия през 484 г. от предкавказките хуни. В съчинението на Томпсън за хуните (1948) има един пасаж, който свързва убийците на Пероз с пост-атиловите хуни. „Животът на Пероз, както знаем, е бил съпроводен с рискове и опасности, и той вероятно е съжалявал за краха на империята на Атила” (с. 251). Ото Менхен-Хелфен (1973) също намеква за такава възможност. Но това са изследователи на европейската хунска история от 375 до 469 г.г., които не отделят специално внимание на пост-атиловите хуни и на връзката им с хуните-ефталит... Учените пък, които основно се занимават с хуните-ефталит, са синолози или специалисти по Средна Азия. Атиловите хуни и техните потомци са встрани от интересите им, което става пределно ясно от такъв вещ учен като Пигулевская, която въпреки начетеността си смята, че сведенията на Захарий Митиленски и на Йешу Стилит за това, откъде са дошли през 484 г. убийците на Пероз, се разминават. А двата извора всъщност се потвърждават взаимно. Йешу Стилит, недолюбван от някои модерни автори, е уникален извор, тъй като дава и допълнителното сведение, че „хионит” и „хуни” е едно и също, с което оборва всички модерни хипотези от времето на Макуарт (1901 г.) насетне, промоциращи, че хионит нямат нищо общо с европейските хуни. Дори Л.Н.Гумильов, който има много проучвания за Hsiong-nu от преди новата ера в района им на Ордос и Жълтата река, не е написал почти нищо за европейските хуни Huns, освен пасионарната теория за произхода им от един конен отряд Hsiong-nu. Впечатляващо е, че изследователите на хуните-ефталит приемат априори версията на Прокопий буквално, без да анализират причината, която може да я е породила. Без дори да се запитат дали Прокопий, който започва да пише след 527 г. като очевидец, не е допуснал анахронизъм? Та нали по

275

негово време (527 г.) хуните-ефталит вече са източно явление. Това не оказва ли някакво влияние върху възгледите му, които за първи път в историята промоцират идеята, че щом те са на изток по негово време, значи са източен на Персия автохтонен феномен ? Може би е комфортно да се приеме конвенционалното мнение, че тези въпроси вече са решени и възкресяването им е екзотично в очите на специалистите, но добросъвестното отношение към първоизворите няма да остарее скоро като метод и това дава донякъде, ако не утеха, поне време за размисъл.

Глава 5 Грешки и източници

Йешу Стилит и Агатий Миринейски ползват един и същ източник, когато преразказват събитията с Кавад в периода 496 – 499 г. Ако бъдат съпоставени сведенията им за този период от живота на Кавад, който съвпада с тригодишното му укриване при хунския цар, може успешно да бъде реконструиран почти пълния текст на техния източник. Нека припомним, че Кавад управлява от 488 г. до към ноември 496 г. и това е първия период от управлението му. След това избягва при хунския цар, където живее 3 години и през 499 г. се връща на трона в Персия, с помощта на хунска войска. Според Йешу Стилит (517 г.): „Кавад се оженил при хуните за дъщерята на своята сестра. Сестра му била взета в плен по време на войната, в която бил убит баща им (Пероз през 484 г. – бел.ред.) и понеже тя била царска дъщеря, станала жена на хунския цар, а от него имала дете момиче. Когато

276

Кавад избягал при тях (496 г. – бел.ред.), тя му дала дъщеря си за негова съпруга. Той се ободрил, след като се свързал в родство с царя и плачел пред него ежедневно, като го молел да му даде войска в помощ, за да може той да отиде, да избие враговете си измежду знатните и да си върне държавата” (фр. ХХІV). Според византийския историк Агатий Миринейски (536 - 582) хунският цар приел Кавад „благосклонно и не престанал да го утешава, прогонвайки падналия му дух с ласкави думи, които съответствали на неговото убеждение да насочва мислите му към добро. Към това добавил богата трапеза, на която често вдигал наздравици в негова чест. Подарил му разкошни дрехи и изпълнявал всичките задължения на гостоприемството. След известно време даже дъщеря му се омъжила за госта. Дал му войска, достатъчна за поход и го отпратил, за да възстанови предишното свое благополучие и да унищожи враговете си”. Агатий посочва своя източник. Това е Сергий, който му изпратил точен превод на хронологията на персийските царе, направен от официалните документи в персийската държава и помолил Агатий „да изпълни делото, заради което той е направил този превод” (кн.ІV, 30). Това „дело”, както уточнява Агатий, е да се даде „точна хронологична последователност” (кн.ІV, 29) на персийските царе. Агатий е съзнавал, че благодарение на Прокопий, византийската историография е допуснала грешна хронология на персийските царе от времето след Пероз до Хосрой І Ануширван, т.е. в периода 484 – 531. Ето защо, за да коригира грешките, той добавя в своя летопис и 48 годишното управление на Хосрой Ануширван, отбелязвайки, че той се възкачил на персийския трон „в петата година от царстването на Юстиниан” (кн.ІV, 29), т.е. през 532 г. Хосрой идва на власт през 531 г. и ние определено можем да кажем, че при Агатий няма грешка. Неговият източник Сергий му е дал сведение по селевкидското летоброене, вследствие на което при приравняването на годините 532 е застъпена с 531, в която се възкачва Хосрой по гръцкото летоброене. Това показва, че Сергий е сириец. Летописът от ок. 517 г. на Йешу Стилит е „написан в епистоларна форма. Това е послание-отговор на молбата на едно лице, което автора нарича

277

„свещеник и архимандрит Саргис”” (Н. Пигулевска. Месопотамия на рубеже V и VІ в. н.е., Сирийская хроника Иешу Стилита, М.-Л. 1940). Този Саргис, т.е. Сергий, подтиква Йешу Стилит да опише събитията по време на персийско-византийската война (502-506). При Йешу Стилит за първи път срещаме вярна хронология на персийските царе в периода 484-499 г.: Пероз-Балаш-Кавад-Замашп-пак Кавад. Въпреки това, изследователите не са отъждествили Сергий на Йешу Стилит и Сергий на Агатий. Причината е може би в това, че Агатий споменава, че Хосрой (531-579) се възхищавал от дейността и преводаческите умения на Сергий. Освен това Агатий пише, че си е кореспондирал със Сергий, а Агатий е роден през 536 г., т.е. би трябвало това да е било поне към 556 г. Йешу Стилит пък си кореспондира със Сергий към 517 г. Ако това е едно и също лице, понеже пасажите при Агатий и Йешу Стилит свидетелстват за общ източник относно сведения от персийския царственик, тогава към 517 г., ако Сергий е бил около 30 годишен, е към 70 г. около 556 г. Доводите в полза на една и съща личност Сергий, който дава верни сведения за хронологията на персийските царе от Пероз до Хосрой Ануширван, са много по-убедителни, предвид уникалните данни за Кавад в периода от 496 г. до 499 г., които свързват Йешу Стилит и Агатий към един и същ първоизточник, който при това и двамата обозначават като Сергий. Прокопий не е разполагал с този източник. Агатий е бил във възторг, че може да коригира грешната хронология на персийските царе в периода 484-499 г. при Прокопий (= Пероз-Кавад-Балас-пак Кавад). Агатий е възприемал Прокопий като изключителен авторитет и не пести суперлативи за него като историк. И все пак е щастлив да отбележи, че благодарение на данните на Сергий, го поправя: „Макар, че при Прокопий ритор някои от сведенията за Кавад са преразказани по друг начин, то ние следвахме персийските летописи и се придържахме към това, което те са писали, като към по-верно” (кн.ІV, 30). В края на своя летопис пък Йешу Стилит отново се обръща към Сергий, който „знае тези неща по-добре” (фр. 47) от него.

278

И така, благодарение на Сергий, Йешу Стилит и Агатий са единствените автори, които знаят правилната хронология на персийските царе в периода 484-499 г., но „достоверността”, както се хвали Агатий, е в това, че Сергий е направил копие от персийските официални документи. Прокопий не е разполагал с този официален персийски царственик. За да запълни знанията си, той се впуска да търси архивни данни от посолствата на Евсевий. Добира се и до арменската история на Тавстос Бузанд (кн.ІV, гл.LІV), както и до ирански легендарен роман, в който е разказана и легендата за безценният бисер на Кавад. Цялото усърдно ровене от страна на Прокопий в „арменската история” не му помага много, но той все пак преразказва една легенда от там, която е от времето на Шапур ІІ (309-379), където открива любопитни сведения за прочутият „Затвор на забвението”, за който явно има и сведения в иранския роман като място, което е посещавал и Кавад, преди да избяга при хунския цар. Така Прокопий интерполира в своята книга пасажите за историята на бисера, за историята на замъка-затвор на забвението и ги включва в разказа си за Пероз и Кавад. В крайна сметка, независимо че Прокопий твърди, че следва „думите на персийците”, той е разполагал с недостатъчни данни. Това обаче, както ще покажем, само на пръв поглед е негов минус. Прокопий е изключително ценен източник за този тъмен период между 483-499 г. в Персия, защото е включил освен горепосочените източници и сведения от архивните доклади на посланик Евсевий. Данните от тези архивни доклади на Евсевий сами по себе си са много ценни, част от тях е ползвал и неизвестният автор на военния трактат „Maurikios. Strategikon”, писан по времето на Маврикий (582-602), който съобщава, че през 484 г. Пероз е подлъган с военни маневри от ефталитите да попадне в направен от хунския цар ров с размери 8-10 фута в дълбочина и 50-60 в ширина. Прокопий не е пряк източник на цифрите в горепосоченият военен трактат от края на VІ в. В летописа му, макар и да се разказва подробно за рова-примамка, благодарение на който хуните побеждават Пероз, цифри за размера му няма. Тоест, авторът на военния трактат от края на VІ в., все още е имал на разположение докладите на посланик Евсевий.

279

Сведенията на посланик Евсевий не са запазени като отделен текст, учените предполагат, че това е „същото лице, което е и магистър официй през 474, 492-497 г. и е консул през 489 г. и 493 г.” (Виж.PLRE. II. Р. 431, 433: Eusebius 18, Eusebius 19, Eusebius 28; Виж. Bury J. History of the Later Roman Empire from the Death of Theodosins I to the Death of Justinian (A. D. 395 to A. D. 565). L 1931. Vol. 2. P. 10.). Неговото посолство до Пероз е съвпаднало с първата хуно-персийска война. Евсевий е бил пратен при Пероз най-вероятно във връзка с изтичането на договора за гр. Нисибин. Този град, както пише Йешу Стилит, е бил отдаден на персите за 120 г. по договор от Йовиан (363-364) на Шапур ІІ (309-379) и през 484 г. този срок изтичал. Навярно Евсевий е посетил Пероз през 483 г. Тъй като Евсевий е посочен от Прокопий като византийският посланик, който дава съвет на Пероз по време на първата му война с хуните-ефталит, определено можем да кажем, че тя е от 483 г. Евсевий дава много ярки сведения от втората война на Пероз от 484 г. с хуните, което прави най-вероятно пристигането му при Пероз именно през 483 г. и съответно датирането на първата война от 483 г. С други думи, Прокопий е заел от Евсевий много важни факти и от двете войни на Пероз с хуните-ефталит. Те могат да бъдат групирани: 1. Евсевий разказва, че първият проход, в който Пероз през 483 г. попада в капан, е заобиколен отвсякъде с гори, т.е. това не е със сигурност Дербенд, който на изток граничи с Каспийско море, но не изключва да е Дарялският проход над Грузия. 2. Евсевий подробно разказва за договора по примирие, за това, че хунският цар упреквал Пероз за самонадеяността му и че Пероз му се поклонил, имитирайки, че се кланя на слънцето, по съвета на магите. Евсевий дава сведения като очевидец от лагера на хуните, които по време на началото на втората атака на Пероз през 484 г. упреквали своя цар, че е пуснал първият път Пероз. 3. Евсевий дава и изключително важното сведение, че след убийството на Пероз през 484 г., римският владетел е пратил посолство до хунския цар. Именно това посолство, което явно е под ръководството на Евсевий, може да е

280

донесло обилната информация с пряка реч на хунския цар, цитирана от Прокопий по-късно. За съжаление Прокопий обръща внимание върху това посолство само във връзка с мисията му да купи царствената диадема-обица на Пероз, която посолството обаче не успяло да купи и не казва повече подробности за задачите му. Но ние знаем от Йоан Антиохийски, че Зенон именно по това време се е свързал и е поканил хуни („така наречените българи”) в Мизия и Тракия за съюзници, които през 486 г. със сигурност вече са там. Не е изключено посолството да е имало и тази задача. 4. Но несъмнено най-важното съобщение, заето в книгата на Прокопий от Евсевий е, че „две години се намираха персите под властта на тези варвари”. Официалната персийска версия (Сергий, Йешу Стилит, Агатий), е потулила този факт. Тези две години прeвръщат четиригодишното управление на уж персиеца Балас (484-488), според официалната версия, в проблематично. Една от грешките на Прокопий е, че смята, че Кавад се жени за сестра си Аспеведа. Това по-късно, към началото на ІХ в., го повтаря и Теофан, заемайки сведението от Прокопий. Но все пак, благодарение на Прокопий, знаем името на сестрата на Кавад. Прокопий, макар и по свой път, също знае, че хунският цар става тъст на Кавад. Грешката при Прокопий, че Кавад се жени за сестра си, се изяснява чрез Йешу Стилит, който единствен дава информацията, че хунският цар още през 484 г. се жени за сестрата на Кавад, а последният през 499 г. се оженва за племенницата си, т.е. за дъщерята на хунския цар и на сестра му. Благодарение на Прокопий знаем името на сестрата на Кавад, то е Аспеведа. Йоан Малала пък съобщава името на жената на хунския цар към 527 г. като Воа. Сумата от сведенията при Евсевий-Прокопий, ни рисува една много по-сложна картина за събитията в Персия в периода 484-488 г. от тази, която има в персийския царственик (Сергий, Йешу Стилит, Агатий). Кой е Балас/Балаш (484-488)? Ако се доверим на интерпретацията на Теофан, който пише „а цар сложили Влас, сиреч Вал” (5968), се оказва, че името на този персийски цар

281

води произхода си от скитската дума „бал“ („булан“): „конен отряд, конник, кон“. Според персийските царствени документи, Балас е брат на Пероз. Ат-Табари, който знае много добре, че Йезигерд ІІ е имал само двама сина Хормизд и Пероз, бърка Балас със Замашп и пише, че Балас е брат на Кавад. Прокопий, подобно Йешу Стилит, също пише, че Балас е брат на Пероз. Тук Прокопий е единодушен с Йешу Стилит (и Агатий пише за брат), но точно това „съгласие” може да бъде разгледано и от друг ъгъл. Прокопий, както знаем, поставя Балас на власт след Кавад и пише, че причината била, че Пероз нямал други синове. Всички (освен Кавад) били избити заедно с Пероз през 484 г. Йешу Стилит (и Агатий) обаче знаят правилно, че Пероз има и друг син Замашп (Замасф), който е на власт в Персия през 496-499 г. Ето защо не можем да приемем, че формулата „Балас, брат на Пероз”, е еднозначна при Прокопий и при Йешу Стилит. При Прокопий възкачването на Кавад се предхожда от двегодишно хунско владичество над Персия и чак след Кавад е Балас. При Йешу Стилит (=официалния царственик) преди Балас (484-488) е Пероз (459-484), а Кавад (от 488) е след Балас. Кавад се възкачва за първи път чак четири години след смъртта на баща си Пероз, т.е. през 488 г. Ако хунският цар се е оженил за дъщерята на Пероз и властва две години с прозвището Балас (разчетено като „Бал” при Теофан), тогава той в очите на магите е незаконен Сасанид. Едва ли бракът му с Аспеведа му е давал право на кръвно родство със Сасанидите, въпреки, че този брак явно има значение. Персия е управлявана и от Сасанидки, а не само от Сасаниди... Хунският цар, въпреки, че е окупатор на Персия, явно е осъзнавал особената царска традиция в тази държава, която признава само един царстващ род. Тава личи от сведението на Прокопий, че римското посолство не успяло да купи царския бисер на Пероз от хунския цар, а по-късно той го дал на Кавад. Изобщо перипетиите около този бисер, разказани от Прокопий, се оказват много ценни. Едва ли можем да си представим, че хунския цар няма да продаде бисера за злато, освен ако този трофей не е бил част от персийските

282

царски антрибути, необходими за един владетел на Персия. По същата логика, едва ли хунският цар ще даде на Кавад този бисер, ако не му препредава фактически властта? В този смисъл е очевидно, че хунския цар препредава властта на Кавад през 488 г., а мъжът на хунската предкавказка царица Воа, както твърди Йоан Малала във връзка с византийското посолство от 527 г. до нея, се бил казвал „Влах” ! (?). Това една и съща личност ли е с Балас, Балаш? При Михаил Сириец (ХІІ в.) се появява вече легендата за цар Балгар. Персийският двор брани престола само за Сасаниди по същият начин, по който римският двор е наричал „римска земя” и онази територия, която фактически е била превзета от варвари. Ако Балас не е Сасанид и е властвал над Персия, няма как традицията да не го превърне в мним Сасанид... Балаш, според Йешу Стилит, бил омразен на магите, защото не се съобразявал с техните порядки и решил да построи баня. Това не е някакъв случаен факт, защото – пак според Йешу Стилит – именно Кавад продължил това нововъведение и построил много бани в Персия, по римски образец. Към тези размишления ще се върнем, тъй като те увеличават под лупа много важни подробности, пропуснати от изследователите. Преди това ще посочим механизма, по който са били формирани и преписвани летописите в епохата на Зенон (474-491) и Анастасий (491-518). След Приск Панийски, чиято история завършва към 474/7 г., летопис пише Кандид Исавър. Кратък конспект е запазен в „Библиотеката” на Фотий (ІХ в.). Кандид разказва за събитията от времето на възкачването на император Лъв (457-474) до 491 г., когато се възкачва Анастасий. Именно Кандид Исавър е източникът на по-късните преписи по летописите и хрониките за времето на Зенон и за исаврийските метежи веднага след смъртта му. Летописът му реално свършва с края на исаврийският бунт на брата на Зенон в началото на царстването на Анастасий, който става император, понеже вдовицата на Зенон, Ариадна, се омъжва за него през 491 г.

283

След Кандид Исавър хроника пише Евстатий Епифанийски от „Сирия втора”. Тя е била от две части и втората стига до 503/504 г. Именно Евстатий Епифанийски е основният източник на данните от персийско-византийската война (502-506) в нейната най-важна фаза от 502 до 504 г. Него ползват за това време Йешу Стилит, Захарий Митиленски, Прокопий Кесарийски... Но нито Кандид Исавър, нито Евстатий Епифанийски са източници на данните за хуно-персийските войни в периода 483-484 г., които съществуват при Йешу Стилит, Захарий Митиленски и Прокопий. Как те се формират при Йешу Стилит и Прокопий Кесарийски, вече посочихме в общи линии. Що се отнася до гръкоезичния Захарий Митиленски (ум. ок. 536) той явно следва една недостигнала до нас линия от Приск Панийски (V в.), понеже знае, че хуните, които изгубили търговските си връзки по Дунав с Византия, през 484 г. вече успешно търгуват през Кавказ със сирийски търговци. Убедеността на Захарий, че хуните искат от Пероз преди 484 г. такива данъци, каквито са взимали преди от ромеите, сродяват неговите сведения с данните на Приск за сарагурите, които започват да нападат Персия след 466 година (ср. за тези атаки и грузинското житие от V в. на Шушаник, от свещеник Яков Цуртавели). Въпросът дали сарагурите на Приск са пост-атилови хуни може да бъде решен, ако си дадем сметка, че тази дума, както и думата „сарак” в Хамбарлийският надпис на Крум (ІХ в.), имат един и същ персийски произход. „В переводе с персидского языка форма множественного числа ‫ﻥﺍﺭﺴ‬ саран (мн. от ‫ ﺭﺴ‬сар «голова», «вершина», предводитель»; в пехлевийской транслитерации sl) означает «предводители войска», «военачальники»” (А.К.Аликберов, Сасанидская титулатура правителий Кавказа по арабо-мусульмаским источникам.) Както вече казахме, за Йешу Стилит хуните, които убиват през 484 г. персийският владетел Пероз, са същите европейски хуни, които през 395 г. нападат Персия и Византия. Така смятат и останалите сирийски летописци – Псевдо-Захарий Ритор (VІ в.) и Бар Ебрей (ХІІІ в.), които не пишат за 395 г., но твърдят, че убийците на Пероз дошли от „северо-запад” на Персия и преди това взимали данъци от римляните. На фона на тази мощна гръко-сирийска историческа традиция, известието на Прокопий Кесарийски, че това са

284

източни на Персия хуни, е изключение. На базата на по-късния авторитет на Прокопий като историк обаче, неговото мнение е повтаряно не само във Византия, но и в арменската средновековна историческа школа. Във всемирната хроника на Теофан (ІХ в.) то вече се утвърждава като норма и нито един от модерните изследователи на хуните-ефталит не се усъмнява в това мнение на Прокопий, което е възприето буквално. Защо Прокопий Кесарийски целенасочено диференцира хуните-ефталит от пост-атиловите хуни, е въпрос, който не е анализиран. Не е без значение да се припомни, че Прокопий е най-добър като историк само в онзи период, където е очевидец и свидетел на епохата. А той става такъв след 527 г. По това време хуните-ефталит наистина са на изток от Персия и са в разцвета на своята история, която продължава до 567 г. На изток тяхната инвазия се простира даже в северна Индия и на северо-изток от Тохаристан, и както китайски историци, чрез визита на будиски монаси към 516 г. научават за ефталит, по подобен косвен начин явно знае за тях и Прокопий. Той обаче очевидно не знае, че техните източни територии са завладяни от тях в периода 484-516 г. и полемизира имплицитно със Захарий Митиленски като твърди, че ефталит наистина са хуни, но че произхождат не „северо-западно от Персия” (З. Митиленски), а от Гиркания, всеизвестна източна земя в трудовете на класиците, която Прокопий превръща в ефталитска прародина. Този предразсъдък е толкова дълбоко вкоренен по-късно, че и досега изследователите се чудят къде са били ефталит до 483 г.! Тъй като се знае, че Пероз през 468 г. воюва на изток с кидари, в науката се приема, че хуно-ефталитската държава се е формирала почти чудотворно на изток от Персия в периода между 468 и 483 г. в рамките на 15 г. и ефталитският цар, печатайки собствени монети в двора си, решава да покори и Персия (?).

Глава 6 Подробен анализ на сведенията при Йешу Стилит и Прокопий

285

Според Прокопий Кесарийски, хуните-ефталит са при Горго, т.е. Гиркания. Гурган (Гиркания) е до самото югоизточно крайбрежие на Каспийско море. Приемаме, че той не е объркал Горго с Гурзан (Грузия). Както отбелязва И. Маршак, Гурган наистина е изходен пункт, откъдето персийската армия тръгва за своите източни военни походи (и това негово значение продължава и до началото на VІІ век), „но това не е доказателство, че целта на похода (на Пероз през 484 г.-бел.ред.) са били земите около Гурган”. Прокопий твърди, че хуните-ефталит „никога не са нахлували в римските земи, освен заедно с мидийската войска”, т.е. персите. Това изречение спомага да си изясним кое определя интереса на Прокопий изобщо към хуните-ефталит, които са основната армия на Кавад, с която той през 502 г. напада Византия. Прокопий въобще не свързва хуните-ефталит с хионит на Амиан Марцелин, които начело с Грумбат помагат през 358/9 г. на персийския цар Шапур ІІ (309-379) в атаката над гр. Амида. Йешу Стилит обаче нарича хуните-ефталит „кионайе” (и добавя „сиреч, хуни”), като редопоставя враговете на Пероз през 483 г. и през 484 г., с хуните, които през 395 г. „в дните на императорите Хонорий и Аркадий” (фр. ІХ) опустошили сирийските земи на Византия. С други думи, за Йешу Стилит „кионайе” (хионит), са едно и също с европейските хуни, които през 395 г. нападат сирийската провинция на Византия. И това е много важно да бъде повторено! Теофан е дал следното сведение (л.м. 6000) към 505 г., когато текат мирните преговори между Анастасий и Кавад:„...император Анастасий огради стените на Дар, голямо и укрепено място в Месопотамия, на границата на римските и персийските владения, построи в него църква, пекарни за хляб, водоем и порти, и нарече тази крепост Анастасиопол; освен това построи в него две обществени бани и му даде права на град.” През 559 г. Теофан отбелязва: „беше взет Безипол от хуните. И изпрати императора (Юстиниан І – бел. ред.) военачалника Маркел и своя племенник

286

(Юстин ІІ – бел.ред.) с голяма войска, за да освободят града и Персида. През април беше превзет Анастасиопол от тракийските хуни” (л.м.6054). Сиреч, хуните-кутригури, които през 557 г. държат почти едногодишна обсада над Константинопол, през 559 г. вече са на Тигър и Ефрат при гр. Дар (Анастасиопол). С други думи, военният път през Кавказ в Персия и Сирия за хуните и техните наследници, е не по-малко традиционен от военния им път в Европа, но въпросът колко пъти те са нападали на юг от Кавказ и откога, е непроучена тема. Прокопий Кесарийски е роден ок. 500 г. в Кесария Палестинска. Той е „елинизиран сириец” (А.А.Чекалова. Прокопий Кесарийский: личност и творчество). Завършва риторическа школа в родния си град и образованието му е причина за „архаично-атическия” (Чекалова) му стил на писане. Когато Прокопий упоменава даден нов народ и го въвежда в орбитата на своя разказ, той явно – в духа на Тацит – се е чувствал задължен заради образованието си да даде сведения за неговия произход и етнографски качества. Този маниер срещаме и при Агатий, по-млад съвременик и епигон на Прокопий. Църковните историци, които дават и много светски сведения, обикновенно заемат данни за миналото от библейската история. Прокопий също е християнин, но като учен споделя професионални принципи, които го свързват с класическата школа и е много по-близо до автори като Тацит от І в. и Амиан Марцелин от ІV в., отколкото до църковния историк Зосим от V в., например. Политическото пристрастие на Юстиниан І (527-565) към една част от приазовските и предкавказки хуни, е причината Прокопий да даде сведения за произхода на утигурите. Внимателният анализ обаче показва, че нито един сирийски или готски автор, съвременник на Прокопий, не познава същия народ чрез името „утигури”. Прокопий вменява на един известен през V в. пост-атилов етнос, за когото пишат Псевдо-Захарий Ритор, Йоан Малала, Йоан Антиохийски, епископ Енодий, Касиодор и Йордан, непознат за всички тях етноним „утигури”, което буди много въпроси, включително и за външно наименование или прозвище. Агатий и Менандър повтарят след него името

287

„утигури” за същия народ, пишейки за събития през втората половина на VІ в. Във византийската историческа школа по това време утигури и кутригури са в някаква родствена бинарна връзка. При хрониката от ІХ в. на Теофан (л.м. 6171) бинарната връзка е вече променена. Вместо „утигури” се появява познатия още от VІ в. на готските и сирийските автори етноним „българи”. Причината е, че Теофан дава сведения от неизвестен източник от края на VІІ в., писал за „древна Велика България” и източникът му е очевидно сирийски. От казаното дотук следва, че по времето на Теофан (края на VІІІ в.) се наблюдава как изкристализира фактът, че една голяма част от българската история е представена във византийските гръкоезични късно-антични летописи под етнонима „утигури”. Сиреч, късно-античните летописи, които много ясно свързват пост-атиловите хуни с утигурите и кутригурите, проясняват, че утигури и българи са просто две имена на един и същ народ. Не по-различно стои въпросът с кутригурите, наречени „българи“ в летописите от VІ в. на епископ Тоненски и Теофилакт Симоката. Тук няма да навлизаме в подробности как и защо Прокопий е въвел етнонима утигури (утиг), но не може да не отбележим, че интересът му към тях е обвързан с политиката на Юстиниан І те да бъдат разграничавани от враговете на империята - кутригурите. Прокопий въвежда това разграничение най-ясно по териториален принцип, пишейки, че утигурите се върнали след краха на Атила на старите си, родни земи на кимерийския географски ареал, за да владеят там сами. В „Тайната история” Прокопий вече не се чувства съпричастен към император Юстиниан І и явно никак не е случайно, че в това произведение, преразказвайки в друга светлина стари събития, Прокопий, освен всичко друго, никъде не упоменава за утигури и кутригури, а ги нарича с общото – „хуни”. А сега нека припомним, че Прокопий ясно и категорично причислява ефталит към хуните, но не към „познатите ни хуни”. Разделението, прокарано от Прокопий, не е разглеждано досега в светлината на принципа как той изобщо дели пост-атиловите хуни, а материал

288

има от начина на деление между утигури и кутригури в съчиненията му преди „Тайната история”. Когато Прокопий пише за произхода на тези две племена, ги поставя на една и съща територия, на изток от Дон, но когато пише за тях като пост-атилови хуни, върнали се от централна Европа, ги дели териториално, което е отговаряло и на действителността. Прокопий разполага кутригурите от гр. Херсон (дн. гр. Севастопол) до Дон (Йордан пък пише, че пост-атиловите хуни след 469 г. са отишли към Днепър), а утигурите – на изток от Дон. Този принцип на териториално деление е пренесен от Прокопий и върху хуните-ефталит. Според него, те са още по-източно - при Гиркания, т.е. на източното крайбрежие на Каспийско море. Това са все хунски народи в очите на Прокопий, така както към 555 г. сирийският историк Псевдо-Захарий Ритор дава цял списък с кавказки народи на север от Кавказ и включва в него и „ефталит”. Защо обаче Прокопий дели ефталит от „познатите ни хуни”? Защо им приписва независим произход? Причината, според мен, е очевидна: 1. Той полемизира със Захарий Митиленски. Според последния дори пред гр. Амида в началото на 503 г. има някакъв Кутригур, който Захарий по инверсия представя на страната на града, явно така е било в извора му, който – ако се съгласим с Пигулевская – е някаква градска хроника на Амида. 2. Т.нар. „познати хуни” на Прокопий, са именно онези, които получават от него теория за произхода и тя е за братята Кутригур и Утигур, които още преди 375 г. са хуни. В тази Прокопиева легенда няма брат Ефталит, което е основанието му той, въпреки, че причислява ефталит към хуните, да ги разграничи тотално от „познатите ни хуни”, както пише. Делението е извършено преди всичко на териториален принцип, а що се отнася до упоменатите от Прокопий градове на ефталит, то и Псевдо-Захарий Ритор (555 г.) ясно пише, че предкавказките „бургар” (= утигури) също имат градове.

289

Приск Панийски през 448 г. в лагера на Атила нарича хуните всячески (скити, царски скити), но не и кидари. Когато пост-атиловите хуни след 460 г. се разсейват на изток, то Приск, вследствие огромната им миграция (ултинзурите били многобройни, според по-късния Агатий Миринейски), си е представял вероятно, че дори източните кидари, враговете на Пероз от 468 г., са хуни: „Партанския цар, предвид възникналата при него война с хуните, наричани кидари, отклонил молбата на царя на лазите” (кн.ІV, 25). Както се вижда, особена загадка няма. Просто Приск е образован в духа на класическата риторика. Колкото Пероз има нещо общо с партите и древна Партия, толкова и кидарите с хуните. Направихме това кратко отклонение, понеже то повдига непроучени въпроси за пост-атиловите хуни от втората половина на V в., които никога не са разглеждани в паралел със събитията, които се случват от 467 г. до 484 г. в Задкавказието и Персия. Трябва да повторим, че съобщението на Приск Панийски за третия син на Атила Ернак, който водил към 469 г., (когато не помогнал на запад при Дунав на по-големият си брат Денгиз), „местни войни” на изток, намира паралел в грузинското „Житие на Шушаник” от V в. на Яков Цуртавели. „Това беше през осмата година на персийския цар”. Пероз (възкачва се през 459 г., а не през 457, когато умира баща му Йезигер и първородния Хормизд управлява 2 г., преди да бъде свален и убит от брат си; + 8 = 467) извикал иберийският васал Вараскен при себе си и му дал указание да отблъсне появилите се на Кавказ врагове. Вараскен решава да предприеме поход, казвайки преди тръгване на Яков Цуртавели: „Известно ти е, свещенико, че отивам на война с хуните” (VІІ). По-късно същият Вараскен посещава и Дербенд. „Скоро той се отправи към Чор” (Х). Тоест, очевидно първото появяване на пост-атиловите хуни към 467 г. е при Дарялския проход над Иберия, което има паралел при Приск с атаката на сарагурите.

290

„Глава37. Сарагурите, след нападение над акатировите племена, предприели поход против персите. Отначало те се приближили към Каспийската врата (явно Чор, Дербенд – бел.ред.), но намирайки я заета от персийската охрана, преминали по друг път, по който стигнали до иберите (Дарялския проход над Грузия – бел.ред.) и започнали да опустошават страната им и да тревожат с набези селищата на арменците. Тогава персите, притеснени от това нашествие допълнително, тъй като имали преди това война с кидарите, отправили към римляните посолство с молба да получат пари или хора за охрана на крепостта Юроипах (явно Чор, т.е. Дербенд – бел.ред.). Това посолство повтаряло онова, което и по-преди често говорили такива посланици, а именно че римската земя остава невредима, понеже те (персите – бел.ред.) водят битки и не позволяват на настъпващите варварски народи да преминат през своята земя. Но на тях им бил даден отговор, че всеки трябва да защитава своята земя и да се грижи за охраната й и така те поели обратно без успех” [Exc. de leg., p. 44 Par., 161—162 Nieb.]. Но проблеми явно има и при Чор (Дербенд).

Когато Прокопий описва първия поход от 483 г., ръководен лично от Пероз срещу хуните-ефталит, очевидно прохода-капан за персийския цар е Дарял, „заобиколен отвсякъде в кръг от гори”, а не Чор (Дербенд). Пероз навлиза в прохода и Прокопий пише „той се движел по вражеска земя”. „По средата имало широк и дълъг път, който обаче бил без изход и опирал в проход, заобиколен отвсякъде в кръг от гори” (Прокопий). Византийският посланик Евсевий, придружаващ Пероз, е подтикнат от обкръжението на Пероз да укроти самонадеяността му, понеже те се страхували лично да му опонират, според летописеца. Тогава Евсевий разказва на Пероз една притча за някакъв вързан козел на една скала и за един лъв, който решил да го изяде. За да стигне до жертвата, лъвът обаче влязал в проход, специално подготвен от стопанина на козела, така лъва се оказал в капан. Пероз изслушал Евсевий и осъзнал грешката си, според Прокопий. През 468 г. Пероз води победоносна война на изток с кидарите. Ако той през 483 г. срещу хуните-ефталит се е намирал пак на изток по същите места,

291

едва ли би бил толкова ненаясно с военно-стратегическите въпроси и с типографията? На тези „досадни” подробности не е обърнато внимание от никого от онези учени, които априори са убедени, че Пероз е воювал през 483 г. с хуните-ефталит на изток от Персия(?). Прокопий пише, че въпреки поуката от притчата, разказана от Евсевий, Пероз вече бил попаднал в капан, след което хуните излезли от засадата и „открито заели позиции и охранявали прохода, за да не може врага да се върнe назад”. Пероз е в безизходица и иска мир, според Прокопий. Летописецът, знаейки, че читателите му ще бъдат заинтригувани, описва подробно как той се поклонил на хунския цар. Оттук започват различията между Прокопий и Йешу Стилит. Последният пише, че Пероз е изплатил голяма част от наложената му сума и е оставил Кавад при хунския цар, докато намери пари да изплати цялата сума. Прокопий не знае, че Кавад е бил заложник. Напълно е възможно Кавад, за когото не е знаел и Евсевий, да е бил вече заложник при хунския цар, понеже Йешу Стилит пише, че бягайки от трона при хуните през 496 г., Кавад отишъл при царя, при който бил „отрасъл”. Ако това е така, тогава византийският посланник Евсевий не е присъствал на никакъв военен поход през 483 г. и данните, че дава съвет на Пероз, са просто преувеличение. Възможно е през 483 г. Кавад просто да е отивал на обикновенна визита, за да внесе първата част от залога за Кавад. Йешу Стилит обеснява, че за да плати залога, Пероз обложил с непосилни данъци персите. Едва ли времето между 483 г. и 484 г. е достатъчно за едно такова мероприятие. Щом Евсевий (и респ. Прокопий) не знаят, че Кавад е даден в плен през 483 г., очевидно, че докладите на Евсевий как той, като посланник, спасил персийската армия, са просто посланическо преувеличение на заслугите му, а през 483 г. Пероз явно е носел 2/3 от големия залог за Кавад, взет в плен преди 483 г. Ако това е така, сведението на Прокопий за Горго (Гиркания), където бил Евсевий, звучи още по-съмнително.

292

И така, от 483 г. до бягството през 496 г. на Кавад при хунския цар, имаме две различни версии при Прокопий и при Йешу Стилит. Твърдението на Пигулевская, че двамата ползват общ източник, е нереално. Когато Кавад бяга от царския трон през 496 г., Йешу Стилит вмъква важни подробности: той бяга при познат владетел хун, при който е бил вече заложник преди. Прокопий също пише, че бяга при хунския цар, но не става ясно защо Кавад ще ходи при убиеца на баща си, за да търси точно от него закрила? Йешу Стилит внася необходимата светлина за изясняване на събитията. Заобиколен от хуните през 483 г., Пероз оставя Кавад за заложник (или той вече е там), докато изплати налога. Когато си връща Кавад, Пероз вече е мобилизирал сили, за да води нова война с хуните-ефталит. И понеже тази война е от 484 г., няма друга версия кога Пероз е дал на две части залога за Кавад (Йешу Стилит), освен ако през 483 г. е изплатил първата част от 2/3 от залога (Йешу Стилит). Тоест, всички сведения за злато, което Зенон дава на Пероз, предполагат, че персийският цар е получил наистина злато от императора на Византия, с което не само, че е доплатил налога (останалите 1/3) през 484 г. (очевидно сведението на Йешу Стилит за облагането на персите с данъци е за първата сума от 2/3 от залога), за да си върне Кавад, но и се е подготвил за нов поход, с пари на Зенон. Зенон дал пари, уплашен от думите на Кавад „за да не би те да преминат и към вашата земя” (ІХ), както пише Йешу Стилит. През 484 г. Пероз напада за втори път хуните (ако приемем, че през 483 г. е бил на военен поход, както твърдят Евсевий и Прокопий) и е убит на бойното поле. Тук Йешу Стилит дава още сведения, които липсват при Прокопий, а при Агатий са ниглежирани. Хунският цар, според Йешу Стилит, се жени за дъщерята на Пероз. Това събитие се е запечатило и в по-късните ирански легенди, които обаче са го видоизменили в следната фабула: още приживе Пероз дал дъщеря си за жена на хунският цар, но го излъгал, пращайки му друго момиче (Ат-Табари). Тази иранска легенда, макар и фолклорно видоизменена, дава основание да отбележим, че Йешу Стилит е дал правдив исторически факт.

293

Непосредствено след 484 г. хунският цар става съпруг на персийска принцеса от рода на Сасанидите. В периода 484-488 управлява Балас. Кавад стъпва на трона през 488 г. и управлява до към ноември 496 г., след което бяга при хунския цар и сестра си. Оттук насетне името на тази сестра на Кавад е известно при Прокопий като „Аспеведа”, а при Малала хунската царица към 527 г., се казва „Воа”. Йешу Стилит не го е споменал. Кавад се жени през 499 г. за племенницата си и става зет на хунския цар, който му дава „голяма войска” (Прокопий, Йешу Стилит, Агатий), за да си върне трона. Според версията на Прокопий, Кавад се възкачил на трона веднага след Пероз. В тази версия на Прокопий, която е грешна, Кавад бил затворен в „замъка на забвението”, заради ереста на маздакизма, която подкрепя. Йешу Стилит също дава сведение, че Кавад е подкрепял маздакизма (=„зарадуштакан”, фр. ХХ). Кавад през 496 г., уплетен в реформи по маздакитски идеи, бяга от трона си от персийската столица при хунския цар. Имал е отпор от магите, готвел се е военен преврат, според Йешу Стилит. Възможно е да се допусне, че Кавад действително е бил за известно време задържан в затвора на забвението и оттам е избягал при хунския цар, за което съобщава Прокопий. Агатий специално обръща внимание, че източникът му Сергий е описал, че по това време закона е забранявал убийство или членоповреждане на Сасанид, т.е. член от царския род. Това е важно, понеже обеснява две важни сведения, свързани със сасанидския род на Пероз. Едното събитие е разказано само от Прокопий, а другото и от Йешу Стилит. Според Прокопий, по времето на войната от 484 г. Пероз бил убит на бойното поле „със всичките си синове”, освен Кавад. Както казахме, Прокопий ползва легендарно-романен източник. Пероз е имал и друг син Замашп (Йешу Стилит) или Замасф (Агатий и Теофан), който е жив и управлява между 496-499 г.г. Легендата обаче за всички избити престолонаследници, заедно с Пероз (освен Кавад) през 484 г., олицетворява какъв отзвук е предизвикала в Персия хунската победа. Легендарното

294

убийство на почти всички Сасаниди, е съизмеримо на национална трагедия, имайки предвид каква стойност за държавата има родовото царско коляно. Второто сведение е още по-интересно, понеже го има не само при Прокопий, но и при Йешу Стилит. Това е легендата, че Балаш (Балас), който управлява от 484 до 488 г., е бил убит и са му извадени очите. Цялата версия при Йешу Стилит е, че негови врагове са били магите (фр. ХІХ), а те държат официалната грижа по царствените документи. При Прокопий, като убиец на Балас е представен Кавад, а начинът на убийство и ослепяването съвпада с разказа на Йешу Стилит как Балаш е убит чрез ослепяване. Това единодушие между Прокопий и Йешу Стилит е подозрително. Легендарната версия при Прокопий е много интересна, тя съвпада и с официалната версия (чрез Сергий-Йешу Стилит) и ни разкрива, ако мога така да кажа, как общата иранска памет пази кръвта на Сасанидите. Нито Балас убива Кавад, преди той да избяга при хунския цар, независимо, че му дават такива съвети (легендарната версия при Прокопий), нито пък Кавад, връщайки си трона през 499 г. от своя брат узурпатор Замашп, го убива (официалната жреческа версия при Йешу Стилит). Единственият убит и според двете версии се оказва Балаш/Балас (?). Ако вземем предвид съобщението на Прокопий (чрез Евсевий), че след 484 две години персите са били под властта на хуните и отчетем, че тези две години се припокриват с половината от управлението на Балас (484-488), дадено от официалната персийска версия на магите (Сергий-Йешу Стилит), възниква въпросът: а дали изобщо Балас е бил от сасанидския царски род? Споменът за Балас е еднакво опорочен и в легендите, и в официалния царственик. Не случайно Прокопий вметва, че „него го ослепили по такъв начин, по какъвто обикновено (т.е. по традиция, по закон-бел.ред.) ослепяват престъпници: маслото се поставя на огън и когато кипне, се изсипва в широко отворените очи или пък една игла се подгрява до червено и с нея се пронизват очните ябълки”. Независимо откъде Прокопий е заел този пасаж, тук имаме сякаш точен препис на член от персийският наказателен кодекс.

295

Легендарният първоизточник на Прокопий сякаш не обича Балас, не по-малко от официалния първоизточник на версията при Йешу Стилит. Балас е представен като добър и спокоен управител от Йешу Стилит, но не и в очите на магите. По времето на Балас (484-488):

• Арменците получават възможност свободно да проповядват вероизповеданието си (485), а персийското християнство се отделя от антиохийския диоцез и създава самостоятелна персийска църква (484). Тя постепенно се разклонява в около 100 епархии в Персия. • Едеският епископ Ива (Хива) предприема първите стъпки по прехвърлянето на старата едеската академия на Теодор Мопсуестийски в персийски земи, в гр. Нисибин. Оттогава Нисибин става крупен християнски академичен център, с над 800 богослови студенти и преподаватели в най-добрите си години. • Персийската аристокрация се включва в държавните дела, а два от старите аристократични родове реално държат управлението. Няма друг, освен Балас, който да е делегирал такава власт на феодали в Персия. Това не е присъщо за Сасанидските царе. Женитбата през 484 г. на хунския цар за персийската принцеса, може да напомня донякъде сметките на Атила да получи половината Рим, ако се ожени за римската принцеса Хонория, сестрата на Валентиниан ІІІ (425-455). Очевидно е, че през 488 г. Кавад става цар на Персия, независимо че мощното персийско жреческо съсловие го ненавижда заради симпатиите му към маздакизма. Жреците са предпочитали другия син на Пероз, Замашп. Едва ли Кавад става привърженик на маздакизма чак след 488 г., но дори и да е така, това означава, че е бил в противоречие с магите. Според легендата за бисера, разказана от Прокопий, хунският цар го дал на Кавад, след като отказал да го продаде на римското посолство. Това предаване на бисера, символ на царската власт, може да се тълкува и като доброволен отказ на Балас от трона, в полза на Кавад.

296

Причините са ясни. За 4 години управление, дори и за хун става видно, че древната култура и държавна традиция на Персия не може лесно да бъде преодоляна. Това не е Готия на Херманарих или Скития. Трудно е да си представим, че Персия може да преживее повече от 4 г. с полусасанид - чужд владетел, женен за сасанидка. Този мним Сасанид, угодно наричан „брат на Пероз” заради женитбата си с неговата дъщеря, все пак е окупатор. Кавад е бил в близки отношения със сестра си, явно на нея държи издигането си на трона през 488 г. от Балас. По-късно съдбата отново среща брат и сестра в периода 469-499 г., когато Кавад бяга от магите при нея. Кавад не само се жени за племенницата си, но и фаворизира сина си от този брак Хосрой Ануширван като наследник на трона на Персия в ущърб на другите си по-възрастни синове. Прокопий разказва, че Кавад е молел Юстин І (518-527) да осинови Хосрой, за да не го убият в Персия. Омразата към Хосрой явно има дълга предистория, но царуването на този цар след 531 г. се оказва ренесанс за Персия. Възкачването през 488 г. на Кавад на трона връща персийската държавност в традиционното русло и кошмарът от убийството на Пероз постепенно утихва. Страната е с разбита фискална система. Загубата през 484 г. на войските на Пероз е причина да се промени дори военният устав. Според Прокопий, оттогава в персийската армия било забранено да се преследва бягащия противник. Четиригодишното управление на хунския цар е присадено към официалния царственик на Ктезифон явно с една голяма мистификация, която и до днес си остава загадка. Пероз ликвидирва по-големия си брат Хормизд ІІІ още в периода 457-459 г., той е нямал по-малък брат Балас, както ясно отбелязва ат-Табари.

Глава 7 Проб и Глонис

297

Първият период от управлението на Кавад като цар на Персия (488-496) e разказан накратко от Йешу Стилит: „Кавад изпратил посолство с един голям слон в дар до императора (Зенон- бел.ред.), за да иска от него злато. Но още докато посланиците стигнали Антиохия сирийска, Зенон умрял и след него се възцарил Анастасий” (фр. ХІХ). Зенон умира през 491 г., на третата година от управлението на Кавад. Във Византия се възкачва Анастасий. Кавад, според Йешу Стилит, искал пари и от него. Прокопий упоменава за посолството до Анастасий след 499 г., т.е. във втория период (499-531) от управлението на Кавад в Персия, но преди започването на войната му с Византия през 502 г. Анастасий отказал да даде злато на Кавад. Византийският император, според Йешу Стилит, бил „раздразнен” от „високомерните думи” на Кавад, че ако не получи пари „да приeме война” (фр. ХІХ). Освен това Анастасий „разбрал и за глупавия му нрав, с който толерирал отвратителната ерес на магите зарадуштакан (т.е. маздакизма – бел.ред.), която учи, че жените трябва да са общи и че всеки може да живее с когото си иска (последното е намек за незачитане на частната собственост – бел.ред.). Разбрал също, че той (Кавад) се отнася лошо с подвластните му арменци, принуждавайки ги да почитат огъня. Той го презрял и не му изпратил злато...” (фр. ХХ). Йешу Стилит дава сведения за арменски бунтове и за засилени в този първи период от управлението на Кавад „арабски разбойничества” (фр. ХХІ, ХХІІ). Той характеризира първия период от управлението на Кавад (488-496) като „безпорядък в неговата държава” (фр. ХХІІ). „Персийската аристокрация обмисляла тайно как да го убие...” (фр. ХХІІІ). Омразата сред висшите слоеве в Персия явно се подклажда и от магите, заради „нечистите обичаи и извратените закони” (фр. ХХІІІ) на ереста на маздакизма. Кавад е бил явно поборник на някаква чистотата на персийската вяра и очевидно именно това го е привлякло към идеите на Маздак. „Зарадушт –

298

кан” буквално може да се преведе като „дълбочината на Заратустра”, ако тук „can” е др.иран. „копая”. Но тази „чистота” не е била нищо друго, освен ерес в очите на официалното персийско жречество. Според Михаил Сириец, Кавад поголовно се справя с манихейството в Персия, което там има дълга история. Храмовете им предал на християните, а тях ги подложил на гонение и те избягали в Армения, пише летописецът (фр. 278, 279, 312). Това показва, че Кавад номинално поддържа съществуването на персийската самостоятелна християнска църква, учредена при Балас (484/485), след като й отдава манихейските храмове, а арменците подтиска и принуждава да почитат огъня. Явно за него тяхното християнство е форма на провизантийско влияние. Сблъсъкът на маздакизма с традиционното жречество на магите явно е бил теологичен. За съжаление липсват точни данни за догмите на Маздак. Маздакизмът набира сили още в периода 484-488 г., вследствие отслабването на държавният жречески институт при Балас. При възкачването на Кавад един от отраслите на маздакизма пленява новия цар с идеи, които той решава да приложи в държавната си политика. Това води до сътресения от социален характер и удря върху статута на аристократичното съсловие, което показва, че Кавад се е опитвал да извърши сериозна реформа в Персия, но не успява поради консервативните сили и избягва от трона през 496 г. Укрива се при сестра си и хунския цар. Избуяването на маздакизма при Кавад не е съпоставяно от изследователите с краха на Персия в периода след 484 г. Нито пък данните за управлението на Балас (484-488) посредством два аристократични рода е разглеждано като форма на чужд протекторат. Прокопиевото сведение, че две години персите са били под властта на хуните не е намерило място при модерните проучвания на историята на сасанидска Персия, дори като хипотеза (N.B.). И така, в края на 496 г. положението на Кавад на персийския трон в столицата Ктезифон, е станало толкова опасно за него, че той избягва при хунския цар и сестра си. Тук престоява до 499 г., когато получава „голяма войска” (хуните-ефталит) и си връща трона от брат си Замашп, удобно поставен от аристократи и маги начело на Персия след бягството на Кавад.

299

Вторият период (499-531) от царстването на Кавад няма нищо общо с първия. Кавад започва да гради авторитет на силен цар и няма как да не отбележим, че основната причина за това е хунската армия (ефталит), с която разполага. Опирайки се на нея, той само за три години (499-502) успява да стабилизира Персия и да си върне контрола над арменци и араби. При това този контрол е бил до такава степен влиятелен от страна на държавната персийска власт, че Кавад с лекота принуждава арменци и араби да мобилизират свои военни подразделения за войната, която той започва с Византия в последните месеци на 502 г. Йешу Стилит пише, че причината за тази война е отказът на Анастасий да даде злато: „Той започна войната с римляните заради това, че не му било дадено златото” (фр. ХІХ). Повече подробности научаваме от Прокопий Кесарийски: „Кавад нямал възможност да върне на царя на ефталитите парите, които му дължал и поискал римският автократор Анастасий да му заеме тази сума” (Войната с персите, кн. І, VІІ, 1). По повод на това искане на Кавад, Анастасий свикал съвещание, на което го увещават, че за Византия „не е изгодно да съдейства на враговете си (т.е. персийците – бел.ред.) да имат съюз с ефталитите и че много по-изгодно е да ги скара помежду им.” Пари не са дадени. „Заради това Кавад, без всякаква друга причина, решил да започне веднага война...” (Прокопий, пак там, VІІ, 32), независимо, че било зима. Така става ясно, че през 499 г. Кавад е получил армия от хунския цар, обвързвайки се с него не само чрез женитбата на дъщеря му, но и с някакво задължение, което той се е надявал Анастасий да кредитира, за да спази уговорката си. Към 502 г. Кавад е бил вече в тригодишен срок от 499 г., когато му е дадена армията. Понеже Анастасий отказва да даде злато, с което Кавад да се издължи на хунския цар, Кавад явно е бил поставен пред единственото възможно решение как да се снабди с плячка и предприема война срещу Византия през 502 г.

300

Кавад изплаща дълга си към хунския цар през 503 г., изпращайки му много злато и сребро, конфискувано в гр. Амида (дн. Диарбекир) , след предземането му през януари 503 г. Освен това Кавад изпраща на хунския цар голям брой пленници, сирийски християни. За съдбата на тези пленници пише подробно Псевдо-Захарий Ритор, който разговаря лично с двама от тях по-късно, през 555 г. Единият се казвал Тома, а другият – Йоан. Последният, по времето на срещата (ок. 555 г.), е епископ в манастира Бет Айшахун край гр. Амида. Те разказват на Псевдо-Захарий Ритор следната история, която е част от тяхната биография: „След като пленените били отведени от [земята] на ромеите и откарани при хуните, те (става дума не за цялата диаспора, а за тези двамата - бел. ред.) останали в тяхната земя 34 години.” През това време сирийците „си взимали там жени, имали деца”. Тоест, не са били роби, а имат своя диаспора и са развивали църковна и стопанска дейност, имат право дори да получават подаръци от римския император, както ще стане ясно след малко. Йоан, епископът на манастира Бет Айшахун разказва, че християнската колония имала и епископи. Те идвали от аранската митрополия. Седем години преди да си тръгнат Йоан и Тома към Амида (т. е. в срока на тези общо 34 години на тяхното пребиваване) дошъл епископ Кардост. Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел и заминал от Аран през Кавказ, покръстил „много хуни” и - най-важното - по време на неговото епископство в сирийската диаспора се извършил превод на „Св. Писание на хунски език”. Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20 години назад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископ Йоан). Сирийските пленници са отведени след януари 503 г. Като прибавим 34 г. пребиваване сред хуните на Тома и Йоан, в които влиза и седем годишната мисия на Кардост, се оказва, че в промеждутъка от 530 г. - 537 г., е бил създаден хунски алфабет и преводи чрез него на части от Светото Писание. Вероятният период на епископската и книжовна дейност на християнската колония, ръководена от Кардост, е между ок. 524 г. и ок.532 г., ако приемем всички сведения на Псевдо-Захарий Ритор, включително, че византийският посланник Проб се е срещал с Кардост в гр. Боспор. Пигулевская датира визитата на Проб в 526 г., а Артамонов в 522 г. Очевидно

301

и двете хипотези не се връзват със сведението на Прокопий, че визитата на Проб е имала за цел да бъде платено на хуните да окажат помощ на грузинския цар. Последният, който е васал на Персия и е бил номинален управител на Грузия, е сменен от Кавад през 523 г. и на негово място встъпва персийски марзбан. Явно това подтиква грузинския владетел да моли за помощ Юстин І, който изпраща Проб още на следващата 524 г., за да наеме хунския владетел и да го подтикне да се намеси на страната на грузинския васал, тъй като директна помощ от Византия би означавало нова война с Персия, която Юстин І не може да си позволи, защото в този регион интересите му са към лазите. Проб не успява в мисията си. Основателно можем да допуснем, че граматични и книжовни работи на собствения си език сирийците са извършвали в Боспор дори преди 530 г., т.е. още след 503 година. А така също явно те са пренесли в този регион и много важни познания в областта на занаятите, търговията и строителството. Броят на пленените в началото на 503 г. граждани от Амида и нейните околности е бил няколко хиляди. Имайки предвид, че Йешу Стилит дава сведение, че Кавад само от едеските околности взел 18 500 пленици, можем да си дадем сметка, че гр. Амида и областта са сполетяни от същото. Руският учен Н.В.Пигулевская проучва въпроса със сирийските пленници при хуните два пъти. Първият път тя е убедена, че пленниците са прекарани през Дербендския проход на Кавказ и са отпратени на изток. Причината да смята така е официалната версия-догма, че хуните-ефталит са на изток от Каспийско море и нямат нищо общо с пост-атиловите хуни. Псевдо-Захарий Ритор обаче е дал едно много важно сведение: сирийската колония е посетена от византийския пратеник Проб (за това стана дума вече – бел.ред.), който разказал като се върнал в Константинопол за тези хора на императора Юстин І, който пък, като разбрал за тях, разпоредил от съседните римски градове да им се изпратят хранителни запаси и свещенни пособия. Пигулевская нарича този Проб „византийски посланик” и посочва, че според източника той се е срещал с Кардост (Zachariae Rhetori — Historia, ibid., p.216). Проблемите, засегнати от нея в „Сирийский источник VI в. о народах Кавказа // Вестник древней истории. №1 М. 1939”, са доразвити по-късно в изследването й

302

„Заметка об отношениях между Византией и гуннами в VІ в.”, където сведенията за Проб са допълнени, откъм данните на Прокопий за него. Именно Прокопий е дал сведенията, че Проб, който е „племенник на предишния император Анастасий” (Войната с персите, кн.І, ХІІ, 6), е бил изпратен с „много пари” в Боспор (N.B.), „ за да склони с дарове войската на хуните да отидат на помощ” (пак там, ХІІ, 6) на грузинския цар. Мисията на Проб е по изричната заръка на „василевса Юстин”, който бил „специално обещал” (пак там, ХІІ, 6) тази помощ на грузинския владетел. Благодарение на Прокопий става ясно, че една значима колония от сирийските християни пленници, взети от Кавад през 503 г., са изпратени от него не на изток, а на... Боспор, при Азовско море (N.B.). Както пише Пигулевска в „Сирийский источник VІ в. о народах Кавказа...”: „Когато през 502 г. персийският цар Кавад подготвял коалиция против Византия, той обещал да възнагради хуните-ефталит от плячката, в която очевидно влизали и роби-военопленици”. Кавад изпраща тези пленници на Боспор, което отново потвърждава хипотезата, че хуните-ефталит не са нищо друго, освен пост-атилови хуни... Сборът от сведенията за Проб при Прокопий и Псевдо-Захарий Ритор разкриват една нова картина кои са хуните-ефталит и къде е местоположението на техният цар. Учудващо е, че тези данни изобщо са пренебрегнати от изследователите. Интересно е, че Прокопий е дал и още едно много важно сведение, което разкрива коя е истинската причина Кавад да отслаби военните действия към 504 г. и сам да стартира началото на мирните преговори, чрез Astabid (ХСV, Йешу Стилит). Прокопий пише: „Кавад с цялата си войска се върнал в Персия, защото врагове хуни (щом не ги изписва ефталит, значи има предвид предкавказки хуни – бел.ред.) нападнали земята му и дълго време той водил война с тях в северната част на своята страна” (кн.І, VІІІ, 19). Това се случва около две години след 502 г. и ни разкрива, че именно около 504 г. настъпва криза между Кавад и неговият тъст, причината за която

303

ни става известна, ако вземем предвид едно сведение за Глонис на Малала от 527 г. Не само перипетиите около Проб, племенника на Анастасий, разкриват, че хуните-ефталит са боспорско явление, но и данните за Глонис при Прокопий, Малала и Теофан. Когато Кавад на 11 януари 503 г. превзема Амида, той продължава войната, а в този град оставя въоръжен отряд, начело с Глон. Прокопий пише, че по-късно градът е обкръжен от римски войски, но те не могат да го превземат и той остава окупиран и под властта на персите до началото на военните преговори, когато „персите получили от римляните хиляда либри злато” (пак там, ІХ, 4), за да им го върнат. Тук Прокопий разказва и за Глон. Той го нарича „персиец”, но това трябва да се тълкува като персийски градоначалник на Амида. Няколко сирийци в крепостта са на служба при Глон, за да се поддържа порядъка сред населението на този голям град: „Скоро, оставяйки гарнизон от хиляда човека, начело с Глон, родом перс и няколко нещастни амидяни, които за прехрана били длъжни да служат на персите, Кавад с останалата войска и пленените се върнал обратно у дома” (кн.І, VІІ, 33). Преди да бъде върнат града на византийците, които платили откуп за него, Глон, според Прокопий, бил убит. Той дори разказва една легенда как е станало това, която знае и гръкоезичният Захарий Митиленски, което означава, че или двамата ползват общ извор, или пък Прокопий заема от Захарий. Някакъв селянин, безпрепятствено и тайно, въпреки римската обсада, бил влизал редовно в Амида и носел на Глон „птици, хляб и плодове”. Същият бил казал на римския военачалник Патрикий, че ако получи награда, ще им предаде Глон. Римлянинът обещал, че ще получи всичко, което пожелае. Селянинът излъгал Глон да излезе от крепостта да убие някакви скитащи се уж римляни и така бил убит. Йешу Стилит не знае тази легенда и единственото, което съобщава е, че край Амида е убит един от персийските марзбани. Това не може да е Глон, чието име е всеизвестно като най-главната личност в окупираната Амида.

304

Теофан в своята хроника явно не вярва на тази легенда на Прокопий. Той преразказва много неща от него, но специално за събитията около Глон не го следва и не пише, че Глон е убит край Амида. Само отбелязва, че Кавад „узнавайки, че и Глон, защитавайки Амида, неизбежно трябва да загине, с голяма потеря отстъпи по друг път...” (л.м. 5997). Теофан не преразказва и версията на Прокопий как е убит Глон. Причината е, че той, имайки на разположение хрониката на Йоан Малала, следва неговото сведение, че Глон намира смъртта си чак през 527 г. Тогава посолство на Юстиниан І иска от хунската царица Воа тя да се справи военно със Стиранкс и Глонис, които помагат на Кавад в коалиция срещу Персия към 526 г. (Теофан, л.м. 6020). Всички тези данни ни дават възможност да реконструираме следната картина: през 504 г. една част от голямата армия хуни, дадена на Кавад през 499 г., явно не се връща при хунския цар и Глон е измежду тях. Размерът на армията, която дезертира, е около 20 000 конници (толкова са хуните на Зилинг през 522 г., толкова са и тези на Тиранкс и Глон през 527 г.- бел.ред.). Кризата между хунския цар и Кавад е провокирана явно от последния, който подлъгва тези елитни войници, които не се връщат през 504 г. при Балах, съпругът на Воа, и ги пренасочва отвъд източните предели на Персия, явно смятайки да наложи чрез тях собствената си власт в старите размирни кушано-кидарски територии. Във връзка явно с това, по същото време хунският цар подобрява отношенията си с Анастасий и както пише Прокопий, даже искал да му продаде правата върху Дербендския проход. Очевидно „Амбазук”, както изписва Прокопий името му (кн. І, Х), е бил доста обиден на Кавад. Както обърна внимание Ото Менхен-Хелфен в „Светът на хуните” (1973, гл.ІХ. Език. Ирански имена.) името Амбазук означава „притежаващият оръжието и властта” на персийски (от древ.иран. ama-bazuka). Това име на хунския цар е явно иранско нарицателно за Балах, заето вероятно от Прокопий оттам, откъдето произхожда и легендата за ролята на селянина при убийството на Глон или пък от персийския роман, откъдето знае легендата за бисера на Пероз. Това иранско прозвище на хунския цар се припокрива с

305

образа на човека, притежаващ военната сила и властта, който дава армия от хуни-ефталит през 499 г. на Кавад. Какво точно е станало в отношенията между Кавад и хунския цар, е трудно да гадаем. Кавад успял, според Прокопий, да си върне правата над Дербендската врата (кн.І, Х). Конфликт явно е имало. Оттук насетне Кавад търси помощ през 522 г. и през 527 г. само от онези хуни, които „живеели във вътрешните предели” (Теофан, 6020). Кои са те, става ясно от хрониката от началото на VІІІ в. на Йоан Никиуски, който изрично подчертава, че „Боарикс” („Воа” при Йоан Малала), е от „външните хуни” (Jean de Nikiou, p. 390). През 527 г. Юстиниан І (според Малала) изпраща посолство до хунската царица Воа, чийто мъж Влах бил починал, с молба да се справи със Стиранкс и Глонис, чиято 20 000 конница Кавад мобилизирал срещу Византия. Така става ясно, че Глон от 504 г. е жив до 527 г., когато е убит от „външните хуни” (Йоан Никиуски) на Воа. Дотогава Глон е от ония хуни, които „живеят далеч във вътрешните предели” (Теофан), явно на Персия. Малала нарича Воа царица на хуните-савири и по този начин е дал териториалното й място в Предкавказието. Савирите стават първоначално известни чрез Приск Панийски, който пише, че към 460 г. те атакуват някои от пост-атиловите хунски народи, понеже савирите са прогонени от аварите. Инвазията на савирите е по северното Прикаспие на запад, но много скоро те се включват в хунския съюз и стават органична част от пост-атиловите хуни. През VІ в. „савирите” вече са известни като „хуни-савири” на гръцките автори... Воа и нейният мъж Балах управляват 100 000 хуни, както пише Теофан. Това показва, че към 527 г. Воа е царица на целия хунски съюз след смъртта на мъжа си, а не само царица на савирите. Името „ефталит” учудващо съвпада с името „Авитохол” от „Именника на българските князе” и разгледаните от нас въпроси в тази втора част дават основание да се предположи, че хуните-ефталит са пост-атилов хунски народ. Това твърдят Захарий Митиленски, Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Бар Ебрей. Следователно загадката на името „авитохол”, който управлява 300 г.,

306

според „Именника на българските канове”, трябва да се търси не в посока на някакъв митичен патроним, а в посока на период от българската история от 165 г. до 465 г., след който започва времето на Велика България на Ирник. Очевидно именно Ернак (Ирник от рода Дуло в „Именника на българските канове”) е „хунският цар”, който не само, че побеждава през 484 г. Пероз, но е и 4 години владетел на Персия в периода 484-488 г. (Йешу Стилит, Прокопий, Агатий). Така ни става ясно, че когато в края на VІІ в. неизвестен сирийски автор пише за „древна Велика България”, той няма предвид възстановената през началото на VІІ в. от Кубрат Велика България, защото последната няма как да е „древна” и „стара” за автор от края на същият VІІ в., а има предвид държавата Велика България на Ирник, просъществувала от 465 г. до 565 г., когато е превзета от тюрките на Истеми. Тази „стара Велика България” действително е имала обширна територия: от р. Днепър до планината Кавказ. Приазовският гр. Боспор и р. Кубан са били центъра й. Войните на Ирник я разширяват на юг от Кавказ в предна Азия и до Памир, след превземането през 484 г. на Персия от хунския цар. Освен това, очевидно е, че победите на хуните-ефталит на териториите на Согдиана, северна Индия и Тохаристан до средата на VІ в., са една „изгубена страница” от ранната българска история, която един ден може би ще бъде проучена отговорно и задълбочено. В завършек нека припомним проницателните думи на Стивън Рънсиман, изказани през 1930 г.: „Атила заема такова видно място в нашата история, само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”. Оказва се, че за Ернак, който е имал прозвищата Амбазук, Газан, Балас има много сведения в летописите от VІ в. За съжаление, по-голямата част от тях не са изследвани сравнително и ако се замислим, официозната теория за

307

източния на Персия произход на хуните-ефталит в модерната наука се крепи едва на три пункта : 1. На една версия от 1901 г. на Макуарт, че „еусени” при Амиан Марцелин трябвало да се чете като „кусени” (кушани); 2. На това, че при арменския историк от V в. Елише имало интерполацията „хоните, наричани кушани”; 3. На това, че Прокопий полемизира имплицитно със Захарий Митиленски и анахронично смята, че хуните-ефталит не само имат държава на изток от Персия, но и оттам е прародината им.; Тези „три фундамента” на модерната теория за източен произход на хуните-ефталит въобще не са стабилни, ако се имат предвид и останалите късно-антични летописи. Йоан Антиохийски и Йешу Стилит пишат за „кадасени” и „кудауши” (античните „кадауси”), така че версията на Макуарт за кушани при прочита му на „еусени” от Амиан Марцелин, е наистина само едно от многото възможни хрумвания, а не единственото „удачно”, както смятат някои учени. Защо Елише ще твърди, че „кушаните” са се наричали основно „хони”, при положение, че още Страбон пише за кушани, а не за хони? Очевидно е, че в издаденият от Орбели текст на арменския историк Елише има много по-късни от V в. интерполации. „Удревляването” на арменски късно-антични текстове преди даването за първи път на името „ефталит” от Прокопий през VІ в., ще си остане задълго спорно и тема на научен дебат. Арменските късно-антични извори продължават да са предмет на дискусии и сами по себе си, така че да се издига теория за ефталит на тяхна основа си остава рисковано. Това естествено въобще не е взето предвид от съветските историци, пишещи за ефталит. Що се отнася пък до Прокопий, той действително е авторитет през времето, когато пише като очевидец след 527 г., но има много анахронизми за

308

събития преди това, включително поставянето на превземането на Аквилея от Атила (452) след смъртта на Аеций (455). Очевидно е прав Xavier Tremblay (Pour une histore de la Sérinde. Le manichéisme parmi les peoples et religions d’Asie Centrale d’aprés les sources primaire, Vienna, 2001), който твърди, че въпросът за хуните-ефталит, все още не е решен на академично ниво, независимо от приносите на много учени в тази област. Научният дебат предстои, а за българската ранна история той е изключително важен, понеже открехва забулени страници от миналото на „древна Велика България” и от покоряването на Персия през 484 г. от третия син на Атила, изписан в „Именника на българските владетели” като „Ирник от рода Дуло”...

309

Приложение 2

ДЪРЖАВАТА НА АВАРИ И БЪЛГАРИ В ПАНОНИЯ

През 568 г. е създадена в Панония новата държава на авари и хуни, наричани общо „вархони”, в която ръководител става аварския вожд Боян, който заема титлата „каган”, а негов заместник е владетеля на хуните-кутригури, който заема титлата ябгу (заместник на кагана, ювиги). Каквато и да е етногенезата на аварите, неоспоримо е, че те към 555 година са под подчинението на азиатските войски на тюркският ябгу (джабгу) Истеми, чийто старши брат е създател на Първият тюркски каганат в края на V в. и началото на VІ век. „Името авари в китайските източници не се среща; среща ли се в Орхонските надписи, си остава спорно; беше изказано мнение, че така трябва да бъде обяснено загадъчното народно название пар-пурум и апар-апурум, присъстващо в надписите само на едно място, където се говори за миналото. При своя последен превод Томпсън разглежда думите апар и апурум като названия на два отделни народа, и при всеки от тях поставя въпросителен знак. Думата авари в разни форми се среща във византийските, западноевропейските и руските източници (в руските летописи като обри); византийците различават истинските авари, загинали, по техните думи, на изток, от народа, приел името авари и под това име появил се в Европа; но,

310

както изглежда, тук имаме или един и същ народ, или, във всеки случай, народи, близкородствени помежду си. (В.В.Бартольд. Тюрки. Алматы., 1998, с.17, 18). Тюркският военачалник Истеми стъпва на Кавказ в периода 562 – 565 г., когато покорява там, според арабоезичният историк Ат-Табари (Х в.), народите „бунджар, баланджер и абхаз ”. За народът „бунджар” Ат-Табари употребява и етнонима „бурджан”, като използва и двете форми, за да обозначи един и същ етнос. В константинополския препис на Бел`ами „бунджар” са изписани и като „булджар”. Банджар/бунджар не са случаен народ в Кавказ и Истеми много скоро разбира, че те даже получават ежегоден данък от Персия. Към 565 г. Истеми тръгва към Согдиана, като стратегическата му цел е да превземе държавата на хуно-ефталитската династия в Согдиана и да стигне до северо-източната граница на Персия. Малко преди този поход обаче Истеми, по съвета на бунджарите, се насочва към северо-западната граница на Персия, която е Дербендския проход в Кавказ. В тази част планината Кавказ е най-близко до Каспийско море и тук персийския цар Хосрой Ануширван (531-579) вече е ремонтирал мощна и трудно превземаема стена, която е преградена между скалистите склонове на Кавказ и Каспийско море. Дербендския проход е разкрит на Истеми от бунджар и точно те го завеждат там, като го съветват да иска данъка, който Кавад им е плащал някога, разказва Ат-Табари. Истеми не само, че не получава този данък, но и не успява да мине през силно укрепената Дербендска стена. Тогава той решава да стигне до персийската граница откъм североизток и си поставя за цел първо да превземе Согдиана, която от 50 г. вече се управлява от хуно-ефталитска династия.

311

Когато стига на изток към Согдиана обаче разбира, че част от войската му в Предкавказието, която е от авари, се е отцепила от него и е сключила „вархонски” съюз с бунджарите. Точно бунджар (известни на Ат-Табари по персийски източници), са тези, които завеждат аварите в Панония и се споменават във византийските летописи (Прокопий, Агатий и Менандър) като кутригури. Истеми е бесен от измяната на голяма част от аварската му армия и в летописа на Менандър (VІ в.), е запазен текст как той се заканва, че като превземе държавата на хуните-ефталит в Согдиана, ще се върне и ще накаже отцепниците, които не са птици и не могат да избягат като отлетят... Те обаче избягват, при това чак в централна Европа. Според летописецът от VІ в. Менандър, не всички авари в тюркската армия, са станали отцепници. Той изрично пише, че техният брой е само „20 000”, а Теофилакт Симоката даже нарича тези изменници авари „псевдо-авари”. Тюркската отцепническа армия (позната в летописите оттук насетне като „аварите”), е заведена от кутригурите (бунджар, бурджан) в Панония. Изследователите на дунавско-българските титули след 681 г. „ювиги кан“, „чоргубоил” идр., са прави, че техният произход е тюркски и това действително е така. Но тези титули навлизат в българската военна организация едва след 568 г., когато кутригури-българи и авари създават обща държава в Панония. Никога преди това хуните не са използвали титула „каган”, щяхме да знаем поне от един от летописците, че Атила или Заберган, са носили този титул. Но такова нещо няма. Затова пък знаем от много извори, че до 865 г., когато дунавско-българския кан Борис (852-889) приема официално християнството, владетелската титла на аспаруховите българи е „ювиги кан”, където „ювиги” е всъщност форма на „ябгу, джабгу”. Това ни дава основание да заключим, че „ябгу” след 568 г. става титла с традиционен характер за българите канове, под формата „ювиги кан”. Произходът на тюрските военни титули сред българите, е в общият военен съюз, заченат към 565-568 г. между аварите (тюрки) и кутригурите

312

(хуни) и няма никакви основания да се твърди, че аварите са хунски народ. А хуните-кутригури, по това време са наричани и „българи”. Забележително е, че в първите години след 568 г. в Панония аварския каган води военна политика, изцяло зависима от географските познания на хуните-кутригури в администрацията му. Аварският водач напада Тюрингия и се насочва към региона на гр. Мец, където франкски крал е Зигиберт. Водят се битки на р. Рейн с променлив успех, според Павел Дякон. Първо победили франките, но при следващата атака победили аварите. Внимателното вглеждане върху маршрута на аварите, които почти веднага след 568 г. атакуват франките, изумително напомня, дори в детайли, маршрута на Атила към гр. Мец от 451 г. Всичко това ни дава право да заключим, че до 611 г., когато аварите нападат лангобардите, тяхната военна политика е изцяло зависима от кутригурите-българи, т.е. от пост-атиловите хуни. Аварският вожд е в непозната територия в Панония, докато кутригурите познават тази земя, която те към 469 г. са напуснали, след смъртта на Елак и Денгиз, двамата сина на Атила. Още през 568 г. (или 569 г.) аварско посолство отива до Константинопол и изтъква пред племенникът на Юстиниан І, наследилият го на трона Юстин ІІ, странен довод, с който аварите искат данъци от византийците. Юстиниан І умира през 565 г. и оттогава до 569 г., според аварското посолство, не били давани данъци на утигурите и кутригурите. Посолството на аварският вожд до Юстин ІІ (565-578) иска тези пари накуп, за всичките години оттогава, понеже „в настоящето време тези народи са под властта на Боян” (Менандър, фр.28). Това показва доколко кутригурите имат влияние в първоначалната политика на каган Боян в европейска Панония. През времето, когато авари, кутригури и лангобарди към 565 г. побеждават гепидите, византийците успяват и си връщат гр. Сирмиум (Сремска Митровица). Бояновото посолство иска, освен горепосочените данъци и този град, понеже той преди бил гепидски, а сега те са превзети от кагана.

313

Този вид дипломация произхожда от кутригурите, едва ли тюрки могат да искат нещо, което не са завоювали. Обаче кутригурите използват похвати, които отдавна знаят в отношенията си с Византия. Те внушават на Боян да иска Сирмиум, не защото е превзет, а защото е бил под властта на гепидите, а те са победени от авари и кутригури-българи. По същата логика още навремето Атила иска от западния Рим изнесеното от Ниш злато при превземането му през 447 г., понеже то е било в града, който той е завоювал. Следователно му принадлежи като плячка, ако не му го дадат заплашва с атака. Същата заплаха донася и аварското посолство, което казва, че ако не бъде даден Сирмиум, кагана ще атакува Тракия. Юстин ІІ въобще не е бил дипломат като чичо си Юстиниан І, той смята думите на посолството за нагли и безцеременно отказва, с което допуска много важна грешка, понеже вархоните (тюрките на Истеми последователно наричат съюза между отцепниците авари и хуните-кутригури, с термина „вар-хони”) по това време имат фронт с франките, който биха могли да задълбочат, ако им бяха дадени исканите данъци и гр. Сирмиум. Тогава би се стигнало до сключването на мирен договор на империята с аварите и те нямаше да отворят фронт в Тракия, където заедно с кутригури, анти и славяни започват масово да атакуват след отказа от 569 г. Историкът Менандър от краят на VІ в., е бил юрист, но дълго време прекарва живота си по непорядъчен начин, както той сам пише за себе си. Възхищавал се е от личността на Прокопий Кесарийски, когото смята за светило и явно това го подтиква в края на VІ в. да продължи историята на Агатий. Последният пише своята история от VІ в., като ползва основно като първоизточник Прокопий, но добавя и свои проучвания. Историята на Агатий повествовува до края на император Юстиниан І, който умира през 565 г. Ето защо Менандър разказва за Юстиниан вече в минало време. Наследници на трона на Юстиниан І са последователно Юстин ІІ (565-578) и Тиберий (578-582). В историческият труд на Менандър се говори за времето от 565 г. до 581 г., поне доколкото става дума за съхранените фрагменти от труда му и за

314

преразказите от историческият му трактат, които са били във византийската енциклопедия „Свидас” от Х в. Историята на Менандър има редица издания. При интерпретацията на историческият му трактат трябва да се прави разлика между авторския текст в съхранените фрагменти и преразказите на Свидас от Х в., които също са включени в запазеният свод. Така например дело на Свидас е твърдението, че кутригурите и утигурите били унищожени от аварите. Самият Менандър, когато препредава думите на аварския посланник до Юстин ІІ, пише, че те са поданници на аварския каган. Менандър, понеже е бил юрист и явно се е изкушавал от дипломатическото изкуство, пише изключително подробно за мисиите и договорите, които са били сключвани между Византия от една страна и перси, тюрки и авари, от друга. Това показва, че той може да бъде наречен документален историк, тъй като пише своя труд на основата на архивни документи от стари договори, които явно ползва в канцеларията на константинополската администрация. Като юрист Менандър се впуска в точен преразказ на тези договори и дори ползва архивните писма на посолствата до василевса, писани по време, когато са течали преговорите. Така той реконструира не само историческото събитие, довело до даден договор, но и работата по същество на преговарящите. В известен смисъл неговият труд е нещо като наръчник как са се водили междудържавните преговори за съюз или за мир. Менандър дава сведение какво е съдържал като клаузи още договора на Юстиниан І с Персия от 562 г., сключен от Петър Ибер. От тук насетне внимателният читател може да научи имената на всички посланници, независимо дали са византийски или са били от ответната страна: персийски, тюркски, аварски...А така също какво искат от името на своите владетели, с какви похвати водят мисията си, как договорките водят до сключване на мир или началото на война... Ако другите историци просто констатират сключването на договори, Менандър ни въвежда в лабораторията как се изработват тези споразумения и ползва сведенията, които черпи, за да създаде около голите исторически факти атмосферата на причините и следствията, които в крайна сметка стигат до личността на различните владетели и техните съветници-посланници.

315

Да вземем за пример аварският каган Боян. Първоначалният образ за него, който може да бъде почерпан от страниците на Менандър, е доста странен. Това е един владетел, който пристига в непознатата за него земя Панония и се държи не като каган, а все още като военачалник на своята 20 000 армия; негова основна грижа е как да изхрани войниците. Той се съгласява да стане съюзник на лангобардите срещу гепидите, ако те му изпратят храна, коне и добитък. После воюва с франките, а когато сключва примирие с тях, моли да му пратят храна и продукти, понеже франкския крал бил туземец, а той бил пришелец. Дори иска от римския генерал Вон, който защитава обградения от аварите гр. Сирмиум, да му прати малко римски наметала, за да не си помислели от обкръжението му, че е неспособен каган... Тези „лични качества” на избягалият от тюркския ябгу Истеми войник, самопровъзгласил се за каган в Панония, обаче ярко контрастират с наличието на държавен апарат и дипломати около него, където основна функция играят кутригурите. Последните са преки съветници на каган Боян още от времето на бягството към Панония, когато те не само го прекарват от Кавказ до Европа, но и му казват какво да прави с антския владетел, който ако бъде убит няма да създава проблеми. В непозната за аварите земя на Панония, кутригурите са у дома си и те са причината да се воюва с гепидите и франките. Вархоните първо покоряват гепидите. Нека не забравяме, че през 455 г. първородния син на Атила Елак е убит именно от гепидския вожд Ардарих при р. Недао в Панония. След като се справят с гепидите, от които започва краха на Атиловата империя през 455 - 469 г.г., кутригурите повеждат аварите по пътя на Атила от 451 г. на запад. По това време лангобардите доброволно напуснали Панония и се заселили в северна Италия, според Павел Дякон. Кои са кутригурите? До 565 г. кутригурите са основен враг на Юстиниан І, който не успява да се справи с тях. Той се опитва да насъска утигурите, но се оказва, че политиката му се свежда до това да дава данъци и на едните и на другите, както пише в „Тайната история” Прокопий, и така

316

повече мотивира вътрешно-племенна завист, отколкото реален сблъсък. Утигурския владетел пише писмо до Юстиниан, че като дава данъци на кутригурите греши, понеже вълка си менял козината, но не и нрава. Угрозата над Юстиниан откъм кутригурите е била толкова голяма, че той обяснява в сената на всеослушание какви мерки бил предприел, за да скара утигури и кутригури. Агатий завършва своята история с панагерик, че тези племена се били избили помежду си, хвалейки патрона си василевс. Изводът му е неверен. През 569 г. при Юстин ІІ, наследника на Юстиниан І, идва първото аварско посолство, както вече казахме. Независимо, че в повечето византийски и западни летописи новите заселници в Панония са наречени „авари”, правилното наименование на военно-държавната коалиция, е „вархони”. Тюркските военачалници до последно наричат така отцепниците си, защото много добре знаят, че това не са само авари, а отцепници авари, които са заведени от хони (кутригури) в Панония. Когато умрял Истеми (Дизавул, според Менандър) неговият западен тархан (Турксанф, според Менандър) принесъл в жертва четирима военопленници уни (хуни) (фр.45). Този тюркски военачалник постоянно именува бегълците в Панония с термина „вархони”, т.е. аваро-хони, с което ясно показва, че новосъздаденият съюз в Панония, не е само от авари-бегълци, но и от хуни-бегълци. Утигурите също са победени на Истеми, според Турксанаф. Турксанф е обиден на византийците, според Менандър, че те не са показали на тюрките северния, сухопътен маршрут до Византия, по който са избягали вархоните. Това показва доколко 20 000-те отцепници авари-тюрки, според числото на Менандър, са били зависими от 10 000 кутригури-хуни, които са с тях, според летописеца. Именно кутригурите имат държавен опит в преговорите с Византия по времето на Юстиниан І и те оглавяват първото аварско посолство до Юстин ІІ през 569 г. Менандър е много навътре в дипломацията на Византия от това време, както с вархоните, така и с персите. Той акцентира на два възлови града, около които през онези години се върти византийската политика. Единият е в

317

северо-западния край на Балканите, това е Сирмиум. Той е основният проблем на византийско-аварските преговори. Другият град е в източният, малоазийски край на империята. Това е гр. Дар, той пък е основният проблем на византийско-персийските преговори. Юстин ІІ в летописа на Менандър е представен като праволинеен император, който не притежава никакъв дипломатически усет и е изключително краен и честолюбив. По негово време Византия не само си създава проблеми с вархоните, понеже Юстин се държи грубо и безцеремонно с аварското посолство, но дори 50 годишния договор от 562 г. на Юстиниан І с Персия, е пред крах. Юстин е имал, според Менандър, „умствени проблеми” и още докато е жив през 575 г. властта е фактически предадена в ръцете на кесаря, тогава Тиберий. Какво правят дотогава вархоните? През 568 г. вархони и лангобарди побеждават гепидите, убиват владетеля им Конимунд, а престолонаследника Усдивад бяга при римляните в Константинопол. През същата 568 година лангобардите изоставят цяла Панония на вархоните (Павел Дякон) и отиват да се заселят в Италия, на юг от юлианските алпите. Сирмиум (дн. Сремска Митровица) е бил гепидски град, но римския генерал Вон успява да се настани с гарнизон там и да го върне на Византия. След като побеждават гепидите, вархоните, следвайки военният маршрут на Атила към гр. Мец от 451 г., водят две битки с франките и сключват примирие, след като Зигиберт им дава каквото поисква Боян като продоволствие. Река Рейн става западна граница на вархоните. На юг, в долна Панония, те са до река Сава и гр. Сирмиум. На изток те са до малка Скития (северна Добруджа в дн. Румъния). Основна цел на вархоните става Сирмиум и те воюват за града, като го обсаждат от север, но на юг този град е южно от р. Сава, а преминаването й е пречка за вархоните. От юг идват помощи и продоволствия от Византия за Сирмиум. По време на битката за града, римския генерал Вон получава рана, според Менандър, въпреки това обаче участва в преговори с вархоните, но

318

отказва да даде на Боян дори едно римско наметало. Все пак дипломацията на кагана, която се ръководи от кутригури, успява да склони Вон вархонско посолство да бъде придружено до Константинопол, за да преговаря с Юстин ІІ. По-късно, според Менандър, императора бил гневен на Вон, че му изпратил тези посланници-варвари. Вархонското посолство се ръководи от Таргит, който предава исканията на каган Боян: данъка даван от Юстиниан І на кутригури и утигури, да бъде възстановен и средствата от 565 г. до 569 г. да бъдат дадени накуп на Боян, понеже тези народи му били подвластни. Да бъде предаден на вархоните гр. Сирмиум, понеже той бил гепидски град, а те победили гепидите. Всички гепиди са вече поданици на вархоните и заради това престолонаследникът им Усдивад, също трябвало да бъде предаден на тях. Това бил казал посланника, изпратен от каган Боян, според Менандър. Мисията търпи неуспех, Юстин ІІ им се заканва, като заявява на Таргит, че римляните обичат да воюват и ще ги победят. Що се отнася до данъка, Менандър във фр. 24 влага в устата на лангобардите следните думи: ”Юстин е жесток враг на аварския народ и наруши отдавнашните дружествени договори между аварите и Юстиниан”. Изглежда последното идва не от Менандър, а от Свидас. Юстиниан не е сключвал никога договор с отцепници-авари. Цитата по-горе е многозначителен, защото показва, че в случая кутригурите, с които Юстиниан има договори наистина „от отдавна”, са наречени авари, т.е. не бива да се съмняваме в значимостта на кутригурския фактор в новосъздадената в Панония държава през 568 г. Менандър пише, че въпреки отказа, Таргит участвал и в други посолства с искане на същото. Дали е било едно посолство с няколко аудиенций или няколко, можем само да гадаем. Все пак Таргит явно е бил много настоятелен, понеже успял поне да получи византийски дипломат, с който да води преговори. Не може да се каже, че аудиенцията при император, е дипломация, за това е необходим специален, излъчен от императора преговарящ. Въпреки самонадеяността си Юстин очевидно е съзнавал сложността на един конфликт с аварите, ето защо, както пише Менандър, „императора отпусна Таргит, като му каза, че ще изпрати с него Тиберий, който е

319

упълномощен пълководец за преговори по различни дела и от него зависи как ще бъде решен всеки случай поотделно” (фр.29). През 570 г. вархоните изпращат посолство преговаря с Тиберий.

начело с Апсих, който

Панония е римска провинция, в която след 456 г. готи и гепиди са заселени като федерати. Тиберий, като умел дипломат, се опитал да внуши на вархонското посолство, че Византия ще им даде онова, което те вече имали. „В преговорите между тях и Тиберий било решено, че римляните ще дадат на аварите земя за поселение” (фр.33). От цитата става ясно, че Тиберий предлага на аварите да се заселят в Панония, т.е. предлага им да станат федерати. Очевидно Апсих е изтъкнал несъстоятелността да им се дава нещо, което те вече са завоювали и преговорите отново задълбават около Сирмиум. Явно Тиберий е бил склонен да отстъпи, понеже от отсрещната страна му обещават, че това ще е окончателен договор за мир и вархоните няма да нападат вече Византия. В залог на това Апсих предлага децата на предводителите след кагана (а зам.каган, т.е. ябгу, както вече посочихме, е владетеля на кутригурите от Дуло, който също се казва Боян) да бъдат изпратени в Константинопол. Тиберий се свързва с Юстин ІІ, който не е съгласен и иска децата на самият каган. Тиберий му пише своето мнение: „когато ще бъдат при римляните в залог децата на скитските (чети: хунските-бел.ред.) владетели, то родителите им няма да позволят да бъдат нарушени мирните условия, дори кагана да има такъв замисъл.” Думите на Тиберий още веднъж демонстрират какво високо положение е имал кутригурския ябгу в Авария, след като гарантира с децата си, че кагана-тюрк, дори и да има замисъл, няма да прескочи волята на българския си заместник и договора за мир няма да е застрашен. Юстин ІІ обаче не отстъпва и вместо да се вслуша в думите на Тиберий, праща призиви на армията в Сирмиум римляните да докажат, че обичат войната. Тиберий се вижда в чудо и е с вързани ръце, преговорите пропадат и единственото, което прави, е да посъветва генерал Вон да

320

охранява р. Сава, защото ако варварите минат през нея, Сирмиум ще се окаже под пълна блокада (фр.33). Води се битка, но Менандър повече обича посолствата, така че от фр. 34 не става ясно друго, освен че „след аварската победа и нанесените поражения, Тиберий приел условията и при римския император отишло посолство”, за да сключи договор за мир. Тиберий, ужасен от грешките на Юстин ІІ, не отива в Константинопол, а праща вархонските представители с някакъв римски военен командир Дамян. Императорът, който малко преди тази загуба се държал надменно и плашел с римското оръжие, сега трябвало да приеме „условията на аварите”. „Мирните договори между римляните и аварите бяха най-накрая сключени”, завършва фр. 34 на Менандър. Във фр.34 Менандър не написва за каква победа става дума, понеже това вече е казано във фр.27. След неуспеха на посолствата за Сирмиум, аварската армия се връща временно на север от р. Дунав в Панония, а „десет хиляди уни, наричани кутригури, преминали р. Сава и започнали за разоряват Далмация”. След кутригурската атака, през 570 г. е сключен мирния договор, с който е възстановен данъчния режим от времето на Юстиниан І, т.е. аварския кагански двор започва да получава ежегодния данък, даван до 565 г. от Юстиниан на кутригурите. С това посланническите мисии на Таргит и Апсих, в края на краищата успяват с условията си. Таргит е изпратен да вземе парите, които били 80 000 златни либри (фр. 65). Разбира се, Сирмиум не е отдаден, но и кагана не се отказва от него. Много скоро (в годината на възкачването на Тиберий, т.е. през 578 г.) кагана се връща и между Сингидон (дн. Белград) и Сирмиум започва да прави мост, като обеснява на римските пълководци в гр. Сингидон, че трябва да направи мост през Сава и да мине с армията си на юг, за да накаже славяните, които разоряват Византия. Каган Боян размахва договора с Тиберий (договора е фактически с Юстин ІІ – бел. ред.) и твърди, че императора е запознат с инициативата, дори Тиберий го е помолил за това. Римският генерал в Сингидон съзира измама и схваща, че войските на кагана целят всъщност да отцепят Сирмиум от империята. Римският генерал

321

не разрешава да се строи мост и се съгласява единствено да бъде съпроводено вархонско посолство до Тиберий. Тиберий, според Менандър, се бил предоверил на мирният договор с вархоните от 570 г. и „не направил никакви приготовления за защитата на Сирмиум” (фр.66). Той нямал войска, с която не само да се противопостави на аварската сила, пише Менандър, но дори и малочислена, понеже всичко било на източният фронт с Персия. Тиберий приел посолството, изслушал тирадите им как искат да спасят Византия от славяните и „се направил, че не разбира замисъла на кагана” (фр.66). Тиберий демонстрирал съгласие, че славяните трябва да бъдат наказани, но обърнал внимание, че „тюрките вече са около Херсон и че ако аварите преминат Дунав, това веднага ще бъде забелязано от тюрките.”(фр.66) Той предложил аварите да изчакат, докато лично разбере какво мислят тюрките. С други думи, Тиберий вкарва в играта външно-политически коз. Тюрките искат отдавна да накажат аварите-отцепници и ако вархоните минат Дунав, няма как тюрките да не разберат и тогава, предвид старата омраза, сигурно ще се намесят, чертае версии Тиберий. Той обещава първо да проучи нагласите им и тогава аварите да минат в империята и да накажат славяните. „Не се подлъга аварския посланник, – пише Менандър – че всичко това беше остроумно измислено от императора нарочно и че плашейки аварите с тюрките, той иска да отвлече аварите от техните намерения. Посланникът се престори, че думите на императора са го убедили и обеща да въздържи кагана. Но, - продължава Менандър – това всъщност беше този човек, който повече от всички подстрекаваше кагана за война с римляните” (фр.66). Дали този човек е Таргит или Апсих не става ясно. На връщане през Илирия той е убит от славяни, явно по сведения на римското разузнаване. Имайки предвид, че личността на Апсих се появява във фр. 68 около превземането на Сирмиум по-късно, явно става дума за Таргит. Човекът, който ръководи външната политика на кагана от 568 г. и който въвежда в оборот приоритета за старите юстинианови данъци, които вархоните наследяват, а

322

така също Таргит е и стратега на плана, че Сирмиум е вархонски град, по логиката, че е бил гепидски, а гепидите са победени. Но пък, според летописа на Теофилакт Симоката, Таргит не е убит и активно участва във външната политика по-късно на Авария. Не минали много дни, пише Менандър, и кагана „изпратил в столицата друг посланник, по име Солах” (фр. 66). Този посланник също демонстрира външно-политически познания, той много добре знае размера на византийско-персийския конфликт, което показва, че през цялото време, докато римляните са се съюзявали с тюрките против Персия, персийското разузнаване, чрез своите стари приятели кутригурите, е влияело върху политиката на каган Боян. Посланникът смело заявява, че не си струва аваро-римските взаимоотношения да бъдат нарушавани, заради едно „градче”, както нарича Сирмиум. Кагана бил съгласен всичко ценно да бъде извзето от римските граждани и те да напуснат Сирмиум. Той искал този град не за друго, а понеже се опасявал, че след като приключи византийско-персийският конфликт, Тиберий ще използва Сирмиум като военна база срещу аварите. Освен това, според аварския посланик, римляните и без това не могат да удържат Сирмиум, тъй като каган Боян вече бил направил необходимия понтонен мост, за да премине Сава. И отново в ход е пусната старата кутригурска дипломатическа логика: кагана не може без Сирмиум, понеже той бил гепидски, а гепидите са победени от аварите. Явно доста праволинейна кутригурска дипломатическа школа имало в каганския двор. Тиберий бил „силно разтревожен, гняв и скръб смутили неговия ум” (фр. 66) от чутото. Той пуснал в ход последният си коз, предложил една от двете си дъщери за съпруга на кагана, но не се отказал от Сирмиум. Посолството се оттеглило. То занесло на Боян, че дори аварите да превземат Сирмиум, византийците щели да търсят мъст за това. А целта на кутригурската дипломация е била неотклонно Византия да отстъпи града мирно и най-важното за дипломатите, чрез договор. Съветниците убеждават

323

кагана, че очевидно това няма да стане, римляните няма самоволно да го отдадат с договор. Оставало единствено да бъде превзет със сила. Пътят пред военното превземане на Сирмиум, прочутият епископски град, където през 379 г. Теодосий Велики става източен император, бил открит. По същото време римските посланици на изток водят преговори със своите персийски колеги, за да спасят гр. Дар (Анастасиопол) от Хосрой І Ануширван (531-579). Важният град, който бил в ръцете на персийския владетел, се намирал малко по-наизток от прочутият сирийски византийски град Амида (дн. Диарбекир). Веднага след като Хосрой идва на власт през 531 г., след баща си Кавад (488-496, 499-531), византийската императрица Теодора (527-540), жената на Юстиниан І (527-565), пише писмо до кутригурския владетел Заберган, с молба да окаже влияние върху Хосрой, за да не напада той Византия. Заберган дал това писмо на Хосрой, а той го показал пред войската и за да мотивира войниците си ги попитал що за империя е тази, която се ръководи от една жена. Това разказва в „Тайната история” Прокопий Кесарийски. Всичко това показва, че кутригурите разполагат не само с познания как се водят преговори с Византия (от времето на Заберган), но и очевидно имат външно-политически контакти с Персия, което ги е правило изключително ценни за новоизлюпения аварски каган. Кутригурите от 499 г. (когато дъщерята на хунският цар Балах се омъжва за персийският престолонаследник Кавад) до 619 г. (когато Орган посещава за пръв път Константинопол при Ираклий, от името на кутригурската династия Дуло), са съюзници на Персия. Връзките между хуни и перси, са дори династично обвързани с два брака, известни от летописите на Йешу Стилит, Прокопий и Агатий. Вархоните, пише по-нататък Менандър, обсадили отвсякъде гр. Сирмиум и го оставили без продоволствие, което довело до глад. Римският военачалник Теогнид отишъл на среща с каган Боян. „Хунските преводачи обяснили предложението за мир” (фр.67). Те изложили исканията на Боян, градът да бъде отстъпен без съпротива. Боян лично водел преговорите. Той

324

бил седнал на златен трон в украсена с ценни камъни платнена шатра. Теогнид отказал да отстъпи и било решено на следващия ден да започнат военни действия. Сражението продължило „три дни” (фр. 68). Теогнид нямал достатъчно военна сила, за да пробие блокадата и когато „жителите на града изпаднали в отчаяние, оплаквали своята съдба и упреквали за това римските военачалници” (фр.68), Тиберий, за да спаси поне гражданите, писал на Теогнид да прекрати военните действия и да сключи примирие, но така че жителите да напуснат свободно града, като вземат със себе си само по една дреха. Боян приел това условие, като в договора имало и клауза вархоните да получат тригодишен данък, понеже три години не са получавали старият (кутригурски) данък, даван им с договора от 570 г., за да не нападат римляните. Което ще рече, че пълната обсада на Сирмиум е продължила три години от последното посолство на Солах, който отива при Тиберий в годината на възкачването му (578) или в началото на следващата, т.е. Сирмиум пада под властта на аварите през 581 г. През 578 г. Солах обеснява на Тиберий, че каган Боян е направил необходимият мост между Сингидон и Сирмиум, за да затвори блокадата и от юг върху града. От 570 г. вархоните получават ежегодно старият кутригурски данък, но при посолството на Солах през 578 г. данъка е спрян от Тиберий, защото Боян нарушава клаузата да не воюва с римляни, тъй като обсажда гр. Сирмиум. Градът пада след три години, през 581. Точно преди да бъде сключено примирието между Боян и Теогнид, кагана, явно за ужас на своите съветници кутригури, отново проявил своя характер, като пожелал в договора да бъде включено и връщането от римските земи на някакъв тюрк, когото Боян хванал в прелюбодеяние с жена си. Теогнид, смазан от загубата на Сирмиум, отчаяно му казал, че римската земя е голяма и той не знае къде се е укрил по нея прелюбодееца беглец. Все пак Боян наивно поискал те да се закълнат, че ако го намерят, ще му го пратят. А ако е мъртав, пак да му съобщат.

325

Самият каган Боян, пише на едно място Менандър, много обичал да произнася клетви и летописеца ни е оставил съдържанието на една от тях. Тюркският каган във фр. 65 се кълне в „небето и Бог” (разбирай: Тенгри), с „изваден меч” и използва изрази като „да падне огън от небесата”, реката „да ни залее”, ако той лъже, като стоварва тези бедствия не само върху себе си, но и „върху целия аварски народ” (фр. 65). С превземането на гр. Сирмиум от вархоните, завършват по същество фрагментите, съхранени от летописа на Менандър от VІ в. Докато кутригурите са съюзници на аварите-тюрки в Панония, утигурите попадат под зависимостта на тюрките в Приазовието и Предкавказието. По времето на Тиберий (578-582) при тюрките в Предкавказието е изпратено византийско посолство, начело с Валентин. Посланикът тръгнал по море от Константинопол до гр. Синоп на южното Черно море, оттам преплувал на север до гр. Херсон, минал пеш през „планината Таврики” (Менандър), а след това „на коне през равнината, в която имало много блата” (около Азовско море) и влязъл в „страната Аккаги” (Абхазия). Оттук отишъл направо при военния лагер на тюркския наместник Турксанф. По това време, пише Менандър, утигурите имали собствен управник на име Анагей (очевидно е, че това име не е тюркско), който бил васал на Турксанф, но разполагал и с определени правомощия. Така например Анагей бил назначил една жена, която да е началник на „страната Аккаги”. Турксанф посрещнал недружелюбно посланик Валентин. Той му казал с обиден тон: „Вашият цар (Тиберий) в подходящо време ще получи наказание за това, че той докато води с мен дружествени беседи, (зад гърба ми) сключи договор с вархоните, които са мои роби, избягали от своя господар. Вархоните са поданици на тюрките и те ще дойдат при мен, когато им заповядам. И дори само като видят конете, които ще изпратя срещу тях, ще избягат в преизподнята. Когато се осмелят да погледнат към нас, не от мечовете ще бъдат убити, а от копитата на конети ни ще ги смажем като мравки. И да знаете, че проклятието ми ще се сбъдне, относно вархоните” (фр. 45).

326

Гневната реч на Турксанф демонстрира, че тархана на армията на тюрките в Предкавказието, е наясно със съдбата на панонската държава между тюрки-авари и кутригури-хуни (така наречените от него "вар/хони") и с успехите й в Европа. Що се отнася до утигурите, Турксанф е доволен. Той казва на Валентин, че те първоначално се „противопоставили на непобедимия тюркски народ, но останали излъгани в надеждите си”. Утигурите, рекъл тархана, „са наши поданици, те станаха наши роби”. Менандър пише, че вожда Турксанф бил „човек високомерен и тщестлав” (фр.45). През 582 г. властта във Византия взема Маврикий, който управлява до 602 г. През 581 г., една година преди възкачването на Маврикий, големият европейски град (както го нарича Теофан) Сирмиум бил превзет от вархоните и станал аварската предна крепост, откъдето те граничили с Византия. Аварите владеели и онези земите на север от Дунав, които граничили с емблематичният град Томи (дн. северна Добруджа). Покрай сключеният мирен договор с Византия, който напълнил аварската хазна с 80 000, каганът не пропуснал да демонстрира своя екзотичен характер и допълнително поискал от императора да му прати слон, за да види що за животно е това. Поискал си още и златен трон от Константинопол. Пратили му слон, а той след като видял що за животно е това, го върнал. Не приел и изпратената му златна постелка, като недостойна за сана му, явно е чакал наистина златно кресло. Теофилакт Симоката по-добре от Теофан разказва за събитията, които последвали. Мирът между вархоните (Теофилак ги нарича „хуни”) и Византия, след превземането на Сирмиум, продължил „не повече от две години” (кн.І,ІІІ,8). През 582 г. каганът поискъл увеличение на данъка с още 20 000. Маврикий отказъл. Тогава вархоните „внезапно нападнали и превзели гр. Сингидун” (кн.І,ІV,1), дн. Белград. Те превзели също така илирийските градове Августа и

327

Виминакий (Костолац), а след това кагана стигнал с войските си чак при Анхиал (Поморие). Тук имало (има ги и сега – бел.ред), пише Теофилакт, лечебни кални бани, добре благоустроени и кагана не ги разрушил, защото жените му се къпали в тях и много ги харесали. Маврикий изпратил посолство до кагана в Анхиал, в което влизали патриций Елпидий (по-късно убит по особено жесток начин от узурпатора Фока, който му отрязъл ръцете и краката и го пуснал в запалена лодка) и пълководеца Коментиол. Последният, според Теофилакт, произнесъл прочувствена и морална реч пред кагана, припомняйки му, че е беглец и вместо да се радва на римските земи, в които се е заселил, иска още и още... През това време кагана заплашвал, че ще срине „дългите стени” (анастасиевите). Изглежда това посолство постигнало временно примирие, а на следващата година (583), пише Теофилакт, пак бил пратен Елпидий, който сключил мир и данъка бил увеличен с 20 000, ставайки 100 000 (кн.І,VІ,4). „По този начин, се оказа, че договора беше отново сключен и настъпи примирие. Но след известно време благото от този мир бе нарушено и отново ромеите бяха нападнати от аварите, но не открито, а по още по-измамен и престъпен начин” (Теофилакт, кн.І,VІ,6). През 583 г. на юг от Дунав нахлуват въоръжени славянски гвардии, ръководени от човек на кагана, с име Ардагаст. Теофилакт е убеден, че това е аварска провокация и е прав. Славяните нямат военен ред, те живеят на общинско-териториален принцип и имат старейшина, чието име е Музикий (Теофан), т.е. мужик. Аварският каган бил събирал славяни за войници, изпращайки свои доверени хора чак до океана (Балтийско море). Това научава лично Маврикий в Тракия през 591 г., когато му довеждат трима гуслари-славяни, които му признават, че техните старейшини не ги пускали, защото римската земя била много далеч. Но, нямали избор. Маврикий разпитва що за воини са славяните, гусларите признават, че те не носят военни доспехи, не знаели как се лее желязо. Все пак Маврикий внимателно огледал тримата славяни и се възхитил на ръста им.

328

През 583 г., въоръжени от вархоните и под тяхно командване славяни нахлуват на юг от Дунав, под предводителството на Ардагаст (навярно кутригур Арда, ако имаме предвид, че в „Именника на българските канове” Орган е наречен Гостун; изглежда „гаст, гостун” е титул, с който кутригурите са наричали свои командири на чужди подразделения; другият известен по-късно командир на славяните, е Пирагаст – бел.ред.) и плячкосват римските земи чак до „дългата стена”. Императорът много се уплашил, а Коментиол блеснал в очите му, понеже „изгонил славянските пълчища” (кн.І,VІІ,3). Теофилакт пише, че те били на „Ардагаст, който ръководел по тези места голями отряди славяни” (кн.І,VІІ,5). Така привършила атаката на славяните, те били отблъснати на север от дн. Родопи. През 585 г., според хрониката на Теофан, Филипик бил назначен за стратиг на Изтока и заминал да воюва с персите. На следващата година, т.е. през 586, пише Теофан, кагана „страшно воюва в Мизия и Скития” (л.м. 6079). Скития в случая е дн. Добруджа. Теофилакт пък разказва, че причината за тези страшни военни действия предприети от кагана, бил един колобър, духовно лице в двора на кагана, който се опитал да избяга с няколко гепиди на изток, при старите си събратя тюрките. Този човек, пише Теофилак, имал любовни контакти с една от жените на кагана и от страх да не бъде хванат, заедно със седмина гепиди, потеглили към тюрките на изток, но на Дунав (явно някъде при устието в дн. Румъния) бил хванат от римски постове, те го разпитали и решили да го пратят при Маврикий (кн.І,VІІІ). Теофилакт предполага, че това е причина за яростта на кагана. Изглежда колобъра е бил не само любовник, но и превратаджия, щом като целта му е била да заведе гепиди при източните тюрки в Приазовието и Предкавказието? Появата на гепиди с него, едва ли е случайна, те все още се надяват да върнат старото си положение в Панония и може да допуснем, че този колобър е водил неслучайно гепидите, които само от източните тюрки биха могли да получат подкрепа срещу отцепниците вархони.

329

Теофилакт не казва какво е направил Маврикий със заговорниците, но очевидно те са стигнали до целта си и гнева на кагана е неописуем. Той превзема през 586 г. градовете Ratiaria (дн. Арчар), Bononia (дн. Видин), Almus (дн. Лом), Доростол (дн. Силистра), Zaldapa (дн. NegruVoda, на границата с Румъния), Marcianopolis (дн. Девня), Panysos (селище на р. Камчия) и Тhuidas (дн. Сливен). Ужасен от случващото се Маврикий назначил Коментиол за стратиг и го пратил срещу вархоните. Коментиол дислоцирал 40 000 армия при Анхиал (Поморие), която трябвало да пази столицата при необходимост, а 6000 подбрани войници от нея били разделени на три отряда по 2000. Единият, начело с Коментиол отива директно в гр. Томи (в дн. Румъния), за да опази този важен епископски център от превземане. Другите два отряда се ръководят от Каст и Мартин. Каст стига чак в земите на север от дн. Букурещ и там е заловен от кагана. След като пленяват Каст вархоните атакуват на юг и стигат в Тракия чак пред „дългата стена”. Оттам се връщат на север към Дунав, понеже са притеснени от Мартин и Коментиол. Стигат до гр. Appiaria (между дн. Русе и Тутракан) и го превземат с помощта на един инженер на обсадни машини Бус. Случката е следната. Бус бил попаднал в плен и не успял да се скрие зад стените на гр. Апиария при нападението на аварите. Той казал на кагана, че може да се откупи. Бил заведен, заедно с останали пленници, пред крепостта и оттам викал за пари, но някакъв мъж, който бил любовник на жена му, убедил гражданите да не го откупват. Бус се видял в чудо и обиден на съгражданите си разкрил пред кагана, че е инженер по обсадни машини и му направил проекти за бойна костенурка. Теофан въздъхва в своята хроника: „А варварите, научавайки обсадното изкуство, превзеха още много други градове...”(л.м.6079). През 590 и 591 години Маврикий успява да помогне на беглеца Хосрой ІІ да вземе трона на Персия, така е сключен мир между двете държави и императора започнал да прехвърля войски от изток в Тракия. Теофан пише: „В това време, когато на изток се възцари дълбок мир, от война се вълнуваше

330

Европа (чети: Балканите). Ето защо император Маврикий прехвърли войски от изток в Тракия” (л.м.6082). През 592 г. „каганът поискал да му бъде увеличен данъка, но императора не уважи думата на варварина” (Теофан, л.м.6084). С прехвърляне на войски от изток в Тракия, Маврикий станал по-уверен в силата на римското оръжия. Той дори лично инспектирал областите в Тракия, „за да види следите на варварските опустошения” (л.м.6083) още през пролетта на 591 г. Теофан пише, че „полковете стъпили в Тракия, отиде заедно с тях и Маврикий” (л.м.6083). Тогава в Тракия му довели и тримата гуслари-славяни, за които стана дума, които той като разпитал, пратил по живо да живеят в Хараклея, на Мраморно море. Жена му Константия и патриарха съветвали Маврикий да не отива лично по все още смутните земи, но императора не ги послушал. По това време, според Теофан, се случило слънчево затъмнение (Теофилакт пише, че това станало през 9 г. от възкачването на Маврикий, т.е. 591 г.; кн.V,ХVІ,5), а една жена родила дете без очи, без ръце и нозе, тялото му имало вид на риба. После кесаря отишъл в Анхиал (Поморие), а оттам в Хераклея. Императорът едва се спасил от буря в Мраморно море. Стигнал пеш до Константинопол, където в столицата го чакали персийско и франкско посолства. По-късно Маврикий отказва на аварския посланник да бъде увеличен данъка. Каганът отвърнал на този отказ с атака над гр. Сингидун (Белград), но очевидно не е започнал военни действия през зимата на 591/592. Атаката му е явно през пролетта на 592 г. Трябва да се има предвид и съобщението на Теофан, че Маврикий задържал аварския посланик шест месеца. И така, кагана започнал пак война през пролетта на 592 г. Маврикий изпратил войски срещу вархоните, начело с Приск и Силван, които първоначално имат успех, но после нещата се обръщат в полза на врага, понеже кагана изпратил 8 000 армия, начело със Самура (Теофилакт, кн.VІ,ІV,11). След успеха на Самура, кагана лично повел армията си, която пак стигнала до Анхиал (Поморие). Вархоните след това атакували Deultum (дн. Дебелт), като използвали обсадни машини, но гражданите „с помощта на божествени сили” (Теофан,

331

л.м.6084), се спасили. Като не успяли да превземат Дебелт, вархоните отишли на юг до Мраморно море при старият град Perintus, който вече се казвал Heraclea (Теофан, л.м.6084). Маврикий изпаднал в паника, пред столицата стояла само Цурулската крепост. Тогава той пуснал в ход византийската хитрост, изпратил свое писмо до военачалника Приск, но така, че то да бъде уж случайно заловено от аварите. Каганът прочел в писмото, че императора пише на Приск да не се притеснява от затрудненото си положение, понеже Маврикий вече бил пратил кораби, които по Дунав да стигнат до жилището на кагана и да похитят жените му. Той уговаря Приск да се държи, защото много скоро кагана ще се моли да получи семейството си. Каганът се хванал на уловката и като сключил набързо договор с Приск за някаква незначителна сума, се оттеглил на север в земите си (Теофилакт; кн.VІ,V,16). През късната есен на 592 г. стратига Приск разпуснал отбранителния лагер и се върнал в столицата (кн.VІ,VІ,1). С настъпването на пролетта на 593 г. главнокомандващият (magister militium) Приск събрал войската в Хераклея на Мраморно море и след 24 лагерувания стигнал до Доростол (Силистра). Каганът изпратил своя опитен дипломат Кох, който попитал Приск защо е тръгнал да нарушава сключения договор и да „измие солта на мира” (прави впечатление, че този дипломат използва персийски дипломатически речник). Приск отговорил, че римляните не идват да воюват с аварите. Той обяснил на посланника, че отива да накаже славяните отвъд Дунав, които пакостят на империята. Тази наказателна акция на Приск срещу славяните е добре подготвена, тя е включвала и гепидски агенти, които постоянно ориентират около дн. Букурещ византийците къде има славяни. Военният ръководител на славяните Ардагаст едвам успява да се спаси, а римляните взели огромна плячка и 5 000 военопленници.

332

Маврикий като изпратил Приск на тази наказателна акция, му бил споделил, че варварите винаги ще нападат Византия, ако Дунав не се охранява както трябва. В краят на 593 г. императора изпратил вестоносец при Приск с разпореждането той и армията да зимуват на север от Дунав, но това предизвикало бунт сред войниците и Приск приел волята им да се върнат. Това му коствало поста, императора решил да го смени с Петър, брат си. На връщане през Дунав с тежката плячка от славянските поселища, Приск бил пресрещнат от кагана, който го заплашил с военни действия. Тогава Приск изпратил един лекар Теодор, който с разумна реч и притчи се опитал да омекоти гнева на аварския владетел. Каганът бил благоразположен към думите на Теодор, но все пак му споделил, че Приск навлязъл в неговите земи и си присвоил плячка от неговите поданици славяните. Каганът хитро предложил Приск да сподели с него взетото и няма да воюва. Теодор се върнал при Приск, който събрал войската и било решено на кагана да бъдат дадени петте хиляди славяни военопленици и нищо друго. Каганът приел даденото му и Приск безпрепятствено се върнал в столицата. Но Маврикий му се разсърдил за военнопленниците и окончателно решил да го смени с брат си Петър. По време на тази наказателна акция на Приск, славяните били избивани с огън, а техният старейшина (мужик) бил убит. Гепидите действали като партизани в тила на славяните и подпомагали Приск. През 594 г. Петър, в ролята на главнокомандващ, повел армията в Odessus (дн. Варна), а оттам в Marcianopolis (дн. Девня). Оттам отишъл в Zaldapa и през Iatrus (дн. Кривина), се отправил към Novae (дн. Свищов), където тържествено влязъл на 23 август 594 г. Останал два дена и продължил на запад, като изпратил пред себе си разузнавателен отряд от 1000 войника. Последните срещнали по пътя си десет стотника българи, които били спокойни, понеже знаели, че между кагана и Маврикий има сключен мир. Петър обаче провокирал конфликт и българите се опитали да убедят ромеите да не нарушават мира, но се стигнало до ръкопашен бой.

333

„Българите се приготвиха, както е при тях обичая за битка, застанаха в тесни редици и встъпиха в ръкопашен бой с голям героизъм, като заставиха ромеите да се обърнат в бягство”, пише Теофилакт (кн.VІІ,ІV,4). Като напердашили ромеите, българите заминали на запад, за да предупредят кагана за прииждащата армия. Очевидно е, че българи и кутригури, е едно и също. През това време Петър съблякал дрехите на таксиарха на победения ромейски отряд и го бичувал публично за загубата. Каганът като научил от българите за Петър пратил посолство, което изразило негодувание от нарушаването на мира. Петър се извинил и се оправдал, че конфликта бил станал без негово знание и като обещал да подели плячка с кагана, пресякъл Дунав на север. Новият командващ славянските отряди военен командир, след Ардагаст, се казвал Пирагаст. Той убил първите хиляда ромей, прекосили реката. Тогава Петър дал разпореждане армията заедно, а не по отряди, да прекоси Дунав, за да не станат лесна жертва на славянските бойци на Пирагаст. Завързала се битка и Пирагаст бил убит, а славяните, като видяли, че военният им командир е мъртав, избягали. Петър провел наказателна акция до р. Иливакия (дн.р. Яломица) над дн. Букурещ, но там бил атакуван и победен. „Тъй като Петър изцяло бе разбит от варварите, то стратиг беше назначен пак Приск, а Петър, отстранен от командването, се върна в столицата” (Теофилакт; кн.VІІ,V,10). През пролетта на следваща 595 г. Приск събрал войските, минал Родопите и след 15 лагера преминал Дунав. Каганът изпратил посолство да пита Приск защо нарушава границата на земята му и дали това означава край на договора за мир? Приск имал лична среща с кагана, римският пълководец бил на кораб, а кагана на сушата. Двамата се скарали. Приск рекъл, че това е римска земя, а кагана припомнил, че я спечелил с оръжие. Приск го обидил, като му припомнил, че е „беглец от изток” (Теофилакт; кн.VІ,VІІ,5). По този повод летописецът Теофилакт се опитва да разкаже как аварите избягали от тюрките на великия каган. Разказът му е доста объркан, но в общи линии Теофилакт правилно отбелязва, че „когато Юстиниан бил

334

император, някаква част от племената уар и хуни избягали и се заселили в Европа” (кн.VІІ,VІІІ,1). Теофилакт знае, че панонските авари са от две племена. Той се опитва да назове имената на техните древни вождове и въвежда легенда. „Древни вождове на тези племена били Уар и Хуни, ето защо и някои от тези племена получили название уар и хуни.”(кн.VІІ,VІІ,14). Явно Теофилакт се опитва да разгадае тюркското название за тези бегълци – вархони. Той го знае от Менандър, от когото и заема, че „котзигирите” (чети: кутригурите) се присъединили с допълнителна военна сила от 10 000 човека (кн.VІІ,VІІІ,17) към аварите някога. „Естествено, че и до наше време тези псевдоавари (така е правилно да бъдат наричани), присвоявайки си първенство в племето, са съхранили различни наименования: едните от тях се наричат по стара привичка уар, а другите се именуват хуни” (Теофилакт; кн.VІІ, VІІІ, 5). Аварите са тюрки, те се наричат „уар” (авар), а кутригурите са наричани „хуни”, но по времето на Маврикий през 594 г., секретарите на пълководеца Петър ги визират и като „българи”. Това показва, че етнонимът българи е бил масово употребяван за кутригурските съюзници на аварите след 565 г. Българите, които пълководеца Петър среща през 594 г. и с които неговите войници водят ръкопашен бой в близост до гр. Асим (ср. с р. Осъм, Asamus), са се движили спокойно, защото „между ромеите и кагана имало мир” (Теофилакт; кн.VІІ,ІV,2). Тоест, те са поданици на кагана и по всяка вероятност този отряд е охранявал и наблюдавал аваро-византийската граница, или поне онази, която кагана е смятал, че съществува, а римляните постоянно нарушавали в неговите очи. Приск и Петър много добре са знаели, че кагана има претенции към тази земя, но са се движили с разбирането, че тя е римска. И все пак, както Приск през 593 г., така и Петър през 594 г., се уговарят с кагана, че ще споделят част от трофеите си с него, ако без военни действия ги допусне да се връщат от (Приск) или да извършват (Петър) наказателни акции срещу славяните на север от Дунав в дн. Трансилвания.

335

Това показва, че претенциите на кагана са имали все пак номинална стойност. През лятото на 595 г. разгорещената среща на кагана с Приск, завършила с думите на аварския владетел: ”Нека бог отсъди между кагана и император Маврикий! Да бъде отмъщение и възмездие от бога!” (кн.VІІ,Х,8). Така кагана изразил своето възмущение от присъствието на войските на Приск. Аварският владетел се заканил, че ще разруши много градове и дори пратил посолство при Приск с искане официално да бъде разтрогнат договора за мир, след като ромеите го нарушават постоянно. През 596 г. вархоните нападнали Далмация и унищожили 40 крепости (Теофилакт; кн.VІІ, ХІІ,1). Атаките на вархоните и славяните стигат и до Солун, чиято обсада е описана в „Чудесата на Св. Димитър”. През зимата на 599 г. срещу 600 г. войските на кагана и армията на Приск били около гр. Томи и се разузнавали без бой. Като настъпила пролетта на 600 г. войниците на Приск били омаломощени, те не били зимували в столицата, освен това ги нападнал глад точно пред християнски празник Възкресение. Тогава каганът направил нещо, с което шашнал християнския свят.Той изпратил посланик при стратига Приск и предложил да бъде сключено петдневно примирие, предложил да изпрати каруци с продоволствие и светлият празник да бъде почетен заедно. Приск останал с отворена уста от почуда и се чудел каква хитрост се крие зад това предложение. Но след клетвено потвърждение, приел ромеите да спазват петдневното примирие. Тогава започнали да пристигат коли с храна от кагана, а римляни и вархони „без страх се смесили едни с други” (Теофилакт; кн.VІІ,ХІІІ,4). „Такова проявление на човеколюбие от страна на варвари дори до нашето време се счита като едно от най-чудесните дела” (кн.VІІ,ХІІІ,5), пише Теофилакт по този повод. Каганът, за да не обиди Приск, пратил посланик да му иска индийски подправки и стратига с удоволствие изпратил. Пет дена враговете, пише Теофилакт, живеели по съседство без страх, а кагана изчакал прилежно да мине Везкресение Господне и като свършил

336

празника изпратил посланик, за да бъдат върнати повозките, с които били докарани продуктите и войските да се разделят и да заемат старите си позиции... През това време от юг дошъл Коментиол, в помощ на Приск. Той разположил войските си вблизост до Iatrus (дн. Кривина), а на северният бряг на Дунав се появила армията на кагана. Коментиол бил уплашен от противника, давал неясни заповеди на фланговете на своята войска, а после под някакъв предлог избягъл на юг и стигнал чак до Дебел, където молил да го пуснат, за да се измие с гореща вода, но гражданите обиждали страхливия командир. Изоставените ромейски войници до Дунав, си плюли на петите и започнали да бягат на юг. През това време армията на кагана минала Дунав и нейни авангардни отряди завзели клисурите на Хемус (Стара планина), вследствие на което много от ромеите били избити. Аварските войски стигнали до Дебелт и този път го превзели, като сред изгорените сгради бил и храма на мъченик Александър и мощите му. Маврикий изпаднал в ужас в столицата от приближаването на врага и изпратил посланик да моли за мир. Той чакал 20 дена да бъде приет от кагана. Причината да не приеме веднага посланика, била тъжна за аварския владетел. Около Дебелт армията му била нападната от чума, която отнела, освен живота на много от войниците му и седем от синовете на кагана. Той бил съкрушен и едва на двадесетият ден се съвзел и приел посланика. Бил сключен мир, според който аварският данък се увеличавал с още 20 000, а Дунав била призната за погранична река, но кагана отказал да поеме отговорност за набезите на славяните през нея. Доскоро той смятал за стабилна властта си над тези негови поданици, както ги бил наричал, но предвид на раздробеният общинен живот на славяните, те трудно били управляеми и кагана отказал в договора да поеме отговорност за техните нарушения на дунавската граница. Това свидетелства и за нарасналата мощ на славянските племена. „С това войната между римляни и авари била завършена” (кн.VІІ,ХV,14), пише Теофилакт. Той признава, че ромеите са били причина за нарушаване на предишния договор за мир и това довело до много техни нещастия.

337

Маврикий защитил Коментиол от войнишките обвинения и още на следващата 601 г. през лятото пак го назначил за стратиг и той отишъл с войска към Сингидун (Белград), където се срещнал с Приск, който дошъл от Томи. „Мирът между аварите и ромеите бил нарушен. Работата е там, че император Маврикий в писмо заповядал на стратигите да нарушат договора” (кн.VІІІ,ІІ,1), пише Теофилакт. Приск и Коментиол се насочили към Веминакий, островче, което се намирало по средата на Дунав, според Теофилакт (кн.VІІІ,ІІ,2). Коментиол се престорил на болен и Приск след голямо колебание сам поел ръководството на военна операция на север от Дунав в посока на р. Тиса. В битката ромеите побеждават неколкократно, убити са четири сина на кагана, а 3000 авари и почти 7000 славяни са взети в плен и откарани в гр.Томи. Приск стигнал до р. Тиса (дн. в Унгария) в Панония. По това време каганът предприел хитър ход. Още докато течали военните действия той пратил посланик при Маврикий и заканително поискал да му бъдат върнати военопленниците. Маврикий не знаел как вървели точно военните действия и понеже много си бил патил вече от кагана, се стреснал от тона му и изпратил писмо до Приск да върне военоплениците. „По такъв начин варварите бяха освободени от Томи и върнати на кагана” (кн.VІІІ,ІV,2), пише Теофилакт. И при описанието на тези битки, Теофилакт упоменава, че славяните са бият в аварската войска. През същото време уж болния Коментиол решава с войската си да се върне на юг, през старият траянов проход, който е близо до дн. гр. Ихтиман. Той намерил някакъв старец на сто години, който знаел пътя до Траяновия проход в Средна гора и въпреки предупрежденията, че е опасно от снега, поел, защото искал да си ходи в столицата. Голяма част от войската му замръзнала от студа, а Коментиол успял да стигне до Филипопол (дн. Пловдив). Там той изкарал зимата, а с настъпването на пролетта се върнал в столицата. Маврикий пак го назначил за стратиг.

338

Изглежда Коментиол е една от фигурите, приближени на Маврикий, която има голяма вина за постепенно трупащото се недоволство на армията към императора. „На 19-та година от възцаряването на Маврикий, между ромеите и варварите не се случило нищо особено” (Теофилакт; кн.VІІІ,ІV,9), т.е летописецът има предвид след есента на 601 г. През 602 г. императора назначил Петър, брат си, за стратиг на Европа и вдигнал свадба на сина си Теодосий. На празника на Рождество Христово през 602 г. започнал бунт срещу Маврикий. По време на църковната служба той бил замерян с камъни, в града липсвал хляб. Но преди това, през есента на същата година, Маврикий заповядал на Петър, който бил с войските си до Дунав, да премине реката и да зимува с армията на север от нея. Във войската избухнал метеж във връзка с тази заповед, а Петър започнал да сънува кошмари. Бунтът се усилвал и размирните войници „изпратили при Петър, който се бил отделил от лагера на 20 мили, делегация, в чието число бил и командира Фока” (кн.VІІІ,VІ,9). Парламентьорите поискали от Петър да върне войската да презимува вкъщи, но той отказал, като се мотивирал с писмата на Маврикий. На следващият ден Петър се опитъл да вразуми войската, но с това само налял масло в огъня. Още на следващият ден войниците вдигнали на щитовете си Фока и го обявили за император. Петър решил да бяга и пратил вестоносец до Маврикий за бедите. Императора се опитал да скрие страшният преврат от партиите на хиподрума, но те вече знаели за събитията. Слуховете, че Фока идва се носели из цялата столица. Войските около столицата също решили, че времето на Маврикий е свършило и предложили на сина му Теодосий да поеме трона. Ако не искал, предложили те, тогава нека тъст му Герман стане император. Маврикий узнал това и обвинил несправедливо Герман за всички свои беди, а Теодосий посъветвал тъст си да се скрие, виждайки колко объркан е баща му. Герман се крил неуспешно по църквите...

339

Маврикий скоро след Рождество Христово изпратил сина си при персийският цар Хосрой ІІ, на когото през 591 г. бил помогнал да вземе трона, с молба той сега да стори същото за Теодосий. Фока дошъл от север и избил цялото семейство на Маврикий, включително него и жена му Константина (дъщерята на Тиберий), с дъщерите.Теофилак пише, че и Теодосий бил убит от някакъв Александър, служител на Фока. Но Хосрой ІІ обърнал театъра на военните действия от Балканите отново в Мала Азия. Той разпространил слух, че Теодосий е жив и че Хосрой ІІ започва война срещу Фока, защото иска да помогне на сина на Маврикий. Войските, дислоцирани от изток в Тракия по времето на Маврикий през 591 г., този път, по заповед на новият император-узурпатор Фока, поели от Тракия на изток. За да няма проблеми с аварите, Фока увеличил данъка и така постигнал мир с кагана, пише Теофан (л.м.6096). Тук трябва да кажем нещо и за славяните. Те действително предприемали "ескурзии" на табуни и се заселвали на юг от Дунав, дори стигнали до Пелопонес и Крит, но това по-скоро е част от политиката на аварския каган, който сериозно включвал в геостратегията си постепенното асимилиране на балканските земи до Солун и „дългите стени” в Тракия. А славяните били и си останали негови поданици, които той въоръжавал и обучавал как да воюват на страната на вархоните. Аварският каган обикновенно пускал в битка първо славянските дружини, след това кутригурската конница на българите и едва тогава собствените си тюркски формирования, според летописа от ХІІІ в. „Барадж тарих”. Това понякога създавало поводи за конфликти по отношение на трофеите... През 611 г. аварите нападат своя бивш приятел лангобардите в Италия. Те били предвождани от „млад каган”, пише Павел Дякон, в който се влюбила лангобардската царица, която му предложила брак. Това сведение сочи, че към 611 г. старият каган Боян, основателят на държавата на вархоните в Панония през 568 г., вече е покойник и е наследен от млад заместник.Този млад нов каган умира към 630 г., през която, както

340

знаем от Фредегарий, между българи и авари в Панония избухва разпра кой да е следващият каган. По това време Кубрат вече е владетел на освободената през 529 г. държава България в Приазовието и Предкавказието, и имаме всички основания да допуснем, че останалите в Панония при аварите българи, са издигали именно неговата кандидатура за каган през 630 г. Орган напуска през 619 г. вархонския съюз и ориентира политиката на династията Дуло в посока на Византия. Теофилакт обаче пише, че през битката от 626 г. на аварите срещу Константинопол, българи също са участвали в съюзническата армия, когато тя за последно напада Византия. Това сведение може и да е верно, въпреки, че Теофан, когато преразказва този епизод, не споменава българи. Към 630 г. в Панония все още има някакви българи, които са в Аварската държава и точно тези българи се опитват след смъртта на кагана, да издигнат за овакантеният пост свой кандидат. Очевидно от 619 г., когато Орган напуска каганския аварски двор след разпра с кагана („Барадж тарих”), българите в Панония нямат династичен представител от царския род Дуло до 626 г., когато все още някои от тях участват в последната аварска атака над Византия. През 630 г., със смъртта на кагана, те предлагат своя кандидатура за каган (Фредегарий). Българите в Авария явно са искали, но не успяват да издигнат Кубрат за каган, те влизат в конфликт с аварите и са прогонени от последните в Тюрингия, където искат подслон от крал Дагоберт. Той притворно ги приел, разквартирувал ги, но след това дал заповед да бъдат избити за една нощ. Българите били около 9 000. Очевидно Дагоберт си отмъстил над тях, за загубите по бойните полета от Само. През 635 г. Кубрат нападнал аварите в Панония, според Никофор, което показва, че атаката му явно има връзка с аварското отношение към тези българи. Тоест, несъстоятелна е хипотезата, която свързва атаката на Кубрат през 635 г., със създаването на държавата България, напротив. Кубратовата България е създадена в Приазовието и Предкавказието през 629/632 г. и на запад тя вече е граничила с аварите.

341

Това явно дава самочувствие през 630 г. на българите в Панония да искат следващия каган да е от българският династичен род. В историята на Павел Дякон се споменава, че преди 662 г. е имало, освен аварски каган в Панония и „каган в Скития”, където лангобардският наследник като малък е бил отведен, за да се спаси от Гримоалд, който завзема престола през 662 г. Когато Павел Дякон (VІІІ в.) пише за „каган в Скития” има предвид Добруджа, тя е „Малка Скития”. Това съобщение е попаднало в летописа му, от източника, който ползва. Павел Дякон обаче последователно смята в труда си, че титлата „каган” принадлежи само на аварския вожд и затова отъждествява „кагана в Скития”, с аварския каган в Панония. Изобщо, ако не беше малкият престолонаследник на лангобардите, който е отведен „много надалеч”, за да бъде спасен от Гримоалд (доста преди 662 г., защото като се върнал към 663 г. не е вече дете, а млад мъж, който пие вино), Павел Дякон изобщо нямаше явно да препише от своя източник (летопис за миналото на лангобардите, откъдето Дякон заема много сведения), че престолонаследникът е отведен като „младенец” при „кагана в Скития”. А след това Павел Дякон определено греши, когато решава, че щом става дума за каган (пропуска „Скития”), това трябва да е аварския каган в Панония, с който Гримоалд бил влязал във връзка, за да бъде върнат беглеца. Това обаче противоречи със сведението му, че той бил върнат от „много далеч”, както пише П. Дякон, пропускайки факта, че Панония е много близко до държавата на лангобардите в Италия. Кой е този „каган в Скития” в Добруджа, на север от Дунав, е въпрос, който не може да не предположи, че става дума за Кубрат. Никифор и Теофан пишат, че Кубрат починал, когато Констанс ІІ отишъл на запад, а последният отива да воюва в Италия през 662 г. Лангобардският крал Гримоалд стъпва на трона през 662 г., но няма основания да се смята, че той не е търсил младият престолонаследник, чийто трон постепенно узурпира, доста преди 662 г. Това става ясно, както посочихме, от сведението на Павел Дякон, че дете („младенец”) e отведено при „кагана в Скития”, а през 663 г. се връща млад мъж, който пие вино.

342

Волжко-българският летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” и латинския летопис от 871 г. „Покръстването на баварците и карантийците”, потвърждават, че към 622 г. единствено Само воюва с авари. Ето защо кубратовата атака над аварите от 635 г. трябва да се разглежда във връзка със събитията от 631/2 г. в Авария. Тогава оттам са изгонени около 9 000 българи (Фредегарий), които са избити от Дагоберт за една нощ. Това злощастно събитие станало 3 г. след възкачването на трона на Дагобер, а той става крал през 628 г. Мавро Орбини през 1601 г., като ползва книга четвърта от летописа на франките на монах Аноний, пише, че събитието станало през „тринадесетата година от царуването на Дагоберт” (с.53), но очевидно е допусната правописна грешка, понеже Фредегарий, от който ползва сведението Златарски, сочи „три години” от възкачването на Дагоберт през 628 г. Тоест, в историята на Златарски датата 631/2 г. е правилната за поголовната сеч на българите в Тюрингия. За 635 г. Никифор пише: ”По същото време владетелят на уногундурите Куврат, племенник на Орган, въстанал (воювал-бел.ред) срещу хагана на аварите и подхвърлил на много оскърбления оставените от него хора и ги прогонил от своята земя. Изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те и двамата спазвали до края на живота си, защото той му изпратил подаръци и го почел със сана патрикий” (с. 40, 41). Авари в Приазовието като отделно формирование от тюрките няма. Аварите са в Панония, следователно Кубрат през 635 г. воюва с тях в северна Добруджа, докъдето е стигала държавата му. През 619 г. Ираклий дава титлата патриций на Орган, а през 635 г. на Кубрат, при това му изпратил и „подаръци”. Гръцките летописци използват този термин „подаръци”, когато става дума за даване на ежегодни данъци на федерати (съюзници). Договорът за feodus се сключва, с условието на римската юриспунденция, че новите заселници са на стари римски земи. А такива към 635 г. са земите на малка Скития и в никакъв случай земите около р. Кубан.

343

За да бъде затвърдено юридически, че земята исконно е римска, на владетелите-федерати обикновенно се дава чин „патриций”, т.е. римски сан, който е играл ролята не само на почетна титла, но и на абстрактна юридическа клауза, че владетеля-федерат е част от администрацията на Рим. Турският ябгу Истеми към 562 г. също е бил съюзник на Византия, но не получава титлата „патриций”, понеже не е федерат, по смисъла на римското право, т.е. не е на бивши територии на римската империя. Всичко гореизложено недвусмислено сочи, че към 635 г. владенията на Кубрат са стигали до стари римски земи в „малка Скития” (горна Добруджа) и той воюва с авари там, а не при р. Кубан. След този кратък, но важен преглед, нека продължим обзора за вархоните, по времето на Ираклий (610-641). Той пристигнал от Картаген по покана на знатни столичани с кораби и свалил тиранина Фока от престола през 610 г. Всички си отдъхнали от масовите убийства на Фока и приели с радост Ираклий за император. Баща му, също с име Ираклий, който бил славен военен командир, а след това управител на римските земи в Африка, се ползвал с уважение във Византия. Ираклий поел управлението в труден момент за империята, с дезорганизирана армия и силни врагове от север и от изток. „Персите завзели в 611 г. Кесария Кападокийска; в 613 г. Сирия; в 614 г. – Йерусалим, където взели в плен патриарха Захарий и присвоили Христовото разпятие; през 615 г. паднал Египет, а през 616 г. персите стигнали до Либия и Етиопия; през 617 г. те вече били до Халкидон и застанали лице в лице пред Константинопол. С превземането на Египет столицата изгубила южния хляб...” (А.В.Карташев. Вселенские соборы.,М., 2006, с.472, 473). През юни 617 г. Ираклий се опитва да се срещне с аварския каган в Хераклея на Мраморно море и да сключи мир, но попада в клопка и едва успява да се спаси преоблечен като обикновен гражданин. Не му вървяло в столицата на Ираклий, още през 612 г. жена му Евдокия починала след кратък брак. На следващата година той се забъркал в любовни отношения с племенницата си Мартина, дъщеря на сестра му, и сключил с нея полузаконен брак, порицан от патриарха. По едно време даже сериозно

344

обмислял да се върне в Картаген, но патриарха го заклел да не мърда от поста си. Аварите от север и персите от югоизток вещаели нерадостно бъдеще за този император. Войската обаче обикнала Ираклий, той бил първият император след Теодосий Велики от ІV в., който предвождал лично армията. През 619 г. Ираклий получил подарък от съдбата. „Господарят на хунския народ дошъл във Византион (столицата - бел.ред.) и поискал императора да приеме него и неговите придружители” (Патриарх Никифор Константинополски., Кратка история след царуването на Маврикий. С. 1997, с.30). Визитата е на Орган, тя имала важно значение за поврата, който настъпил с Ираклий след 619 г. Орган, според съхранените сведения в летописа от ХІІІ в. „Барадж тарих”, заменил баща си в каганския двор в Авария през 605 г. Към 617 г. кагана и Орган влезли в спор по стратегията на превземането на някакъв град, пише летописецът на „Барадж тарих”. През тази година, както уточнява Теофан, „аварите се втурнаха да воюват в Тракия” (л.м.6110). Разпрата между кагана и Орган не завършила добре за последният. Каганът отказал да работи с него и Орган бил заменен от брат си, бащата на Кубрат и Само. Но той загинал. Според „Барадж тарих” бил отровен. Така се оказало, че нямало кой от династичния хуно-български род Дуло да заеме поста ябгу (заместник-каган), който от 568 г. по право принадлежал на кутригурите. Орган, нямал син, а само дъщеря, според „Барадж тарих”. Кубрат и Само не били още на подходяща възраст, както пише и епископ Йоан Никиу за Кубрат, който бил приел християнството като „младенец”. През 619 г. „господаря на хунския народ” Орган организирал визитата си при Ираклий и не случайно още при тази първа среща императора му дал сан „патриций” (Никифор). Орган завел цялото си домочадие и императорското семейство било подготвено да стават кръстници. Братът на Ираклий, Тодор, станал кръстник на Орган. Ромейски велможи, пише Никифор, покръстили хунските велможи. А жените на ромейските сановници

345

станали кръстници на жените на хуните. Изобщо церемонията била явно изключително пищна. Зад тази парадна страна на нещата обаче се криело нещо много важно за Ираклий. За първи път хунския владетелски род, който бил от стари времена обвързан с Персия, ставал съюзник на Византия. Не се знае какво точно са се договорили Орган и Ираклий, но сянката на хунския господар личи в много от последвалите действия на римския император. До провеждането на тази среща Ираклий е бил заклещен между авари и перси, след нея обаче започва да се готви целенасочено за сериозна офанзива срещу Персия. Още през 619 г. Ираклий превъзмогва обидата и унижението, изтърпяно през 617 г. от аварския каган и изпратил посланици за сключване на мирен договор. Явно е дал още 20 000 към стария данък и успял да сключи мир. Едно е ясно, от 619 г. до 622 г. Ираклий се подготвя за персийски поход. Защо пренебрегва аварите, те не са по-малко коварни и опасни от персите? През 619 г. Кубрат е оставен в Константинопол и отрасъл в обкръжението на Ираклий, пише епископ Йоан Никиуски, въпреки че едва ли е бил толкова малък, след като в 629 г. е поставен от чичо си Орган на трона на възстановената българска държава в Приазовието. Според „Барадж тарих”, Кубрат бил роден в 600 г. През 622 г. „Барадж тарих” упоменава, че Само получил „голям отряд от българи, анчийци и саклани” (с. 22) от чичо си Орган, т.е. имал е на разположение не само българи, но анти (прото-украинци) и славяни. Само е изпратен явно от чичо си да нападне Авария. Той нахлул в Панония, победил аварите и създал своя държава в Каринтия (дн. южна Австрия), която според латинския летопис от 871 г. „Покръстването на баварците и карантийците”, просъществувала пълни 35 години. (с.129, по Асемани). Така държавата на Само обърнала сериозно главата на аварския каган от римските земи на Балканите към южна Австрия.

346

Шамбат (Само), освен с аварите, воювал и на запад с крал Дагоберт, „който водил война срещу Само от три страни”, пише в летописа от 871 г. (с.126). Остава загадка дали военните действия на Само срещу Авария през 622 г., не са всъщност част от договорката между Орган и Ираклий през 619 г.пДоговорка, която е целяла да бъде обезсилен северния аварски враг на Византия и Ираклий да хвърли всичките си сили срещу Персия? Асемани (ХVІІІ в.) отбелязва, че Ханзиций в т.1 на своя труд „Свещенна Германия” (с.103, 104) дотолкова се възхитил на Само, че бил убеден, че не може да не е франк. Дори бил отсъдил: „той ще да е роден в село Сеногаг, намиращо се в Белгия, близо до Брюксел” (Асемани, с.129). Ханзиций смело написал на с.102 от своята „Свещенна Германия”: „Славяните не били управлявани от един отделен човек, а в древни времена живеели в пълна свобода. После обаче, притиснати от хуните (чети : аварите – бел.к.м.), приели за крал Само, който бил франк, дошъл при тях за търговия. През 622 г. между славяните и аварите избухнала война, чиято причина било непоносимото за славяните иго, с което те били притиснати от хуните. Понеже в тази битка блеснала особено храбростта на Само, славяните го избрали за крал, който в продължение на 35 години (по-точно 36 години) управлявал тази държава дейно и щастливо с многобройни поражения за аварите и франките” (с.129, по Асемани). Така още от ХVІІІ в. Само „станал” франк, с помощта на Хенри Ханзиций. Държавникът от българския род Дуло, който от 622 г. управлява цели 35 години своя държава в областите Каринтия, Щирия и Моравия, останал в европейската историческа наука като някакъв търговец. Във връзка с атаката на аварите в Панония от Само, на 5 април 622 г. Ираклий смело тръгнал на война в Мала Азия срещу персите, без да се притеснява за Тракия, като застанал начело на войската си. С това образа на господаря на хуните Орган не изчезва. Теофан ни е оставил сведение, че воювайки в Армения срещу персите, Ираклий при един

347

от рейдовете отишъл на север „в страната на хуните, която е непроходима, а пътищата са планински и трудни” (л.м.6115). Теофан много добре е знаел, че тия хуни са българите. Когато летописеца описва атаката на аварите от 626 г. срещу Константинопол, той – за разлика от Теофилакт Симоката – не посочва българите в редиците на аварската войска, а изброява само „авари, славяни и гепиди” (л.м.6117). Теофан уточнява, че през 626 г. Византия била нападната от „западните хуни, наричани също така авари, славяни и гепиди” (л.м.6117). Хуните, при които пък отива Ираклий през 624 г. в Предкавказието, са негови съюзници още преди хазарите, които стават такива чак през 626 година. По всяка вероятност именно през 624 г. Кубрат съпровожда Ираклий и се връща при чичо си Орган в „страната на хуните”. Орган, според летописа „Барадж тарих”, имал духовно име Арбуга. Освен това се бил отдал на религиозна дейност и сънувал червен плащ и връх на копие. Дори последните образи да са с християнски произход, е трудно да бъде потвърдено, понеже волжките българи още след 922 г. официално приемат исляма и спомените за християнската дейност на Орган и Кубрат са асимилирани. Можем само да гадаем дали духовното име на Орган (Арбуга), не е всъщност Андрей. Арменският историк Мовсес Каганкатваци (История алуанк. Санкт Петербург, 1861 г., гл. 10) ни е оставил съобщение, че човека, който свързва хазарите с Ираклий за да му помогнат до земите на дн. Азербайджан във войната с Хосрой ІІ (591-628), се бил казвал „Андрей”. През 627 г., във връзка с успешната война на Ираклий във вътрешността на Персия, Орган обявява освобождаването от тюрките на "древна Велика България" и две години е наместник на Кубрат, като изчаква краят на византийско-персийската война през 628 г., за да въздигне официално племенника си на владетелския трон през 629 г. По същото време, тюрките в Предкавказието са заети на изток с уйгурите. Момента е избран подходящо, предвид на липсата на опасност от покорена Персия от юг и ангажираността на тюрките с източните уйгури.

348

Теофан нарича западните врагове на Византия, които през 626 г. извършват последната си атака над империята, с общото название „западни хуни” (но ги изброява, за да няма объркване - авари, славяни, гепиди), понеже знае, че източните хуни в Предкавказието, са съюзници на Ираклий. Хазарите той нарича „източни турци” (л.м.6117). През 626 г. аварите обсаждат десет дни Константинопол и се опитват да го атакуват с обсадни машини. От източната, азиатска страна на Босфора, при Халкидон, пък били войските на персийския военачалник. Константинопол обаче удържал, с помощта на Богомайката Дева, убеден е Теофан. Победата на Ираклий срещу Персия възкресила като феникс Византия, но и открила пътя на арабите. В източната римска империя официален език станал вече гръцкия. Още Маврикий, който не знаел добре латински, дал ход на гръцкият език, който дотогава бил само жанр на богословските, исторически и научните трактати, да навлезе и в администрацията и армейските длъжности, но при Ираклий този процес придобил окончателно статукво.

349

Благодарности.