Роман, страстта на историка by Kiril Milchev

Страстта на историка роман

Споменаването на имена и събития е случайно.

ПЪРВА ГЛАВА

1. Нещо се случи в началото на 1992 г. с историка Петър Пешев. Той отказа да посещава факултетските съвети и дори заяви, че историята, която преподава, не е достоверна. Дали формулировката бе вяла, но никой не му обърна внимание, понеже времената и без това бяха смутни. Пешев обаче 1

сподели дори с жена си, че сега е времето за промени. Тя го погледна тъжно, защото отдавна знаеше, че нещо го мъчи. Пешев се свърза с един еврейски историк от Калифорния и успя да си издейства европейска стипендия, с която да посети библиотеката на Ватикан. Айзък Милцхе познаваше Пешев от 10 ноември 1989 г., когато бе участвал заедно с него на един семинар по византология в София. Тогава те откриха общ интерес, бяха почитатели на излязлата посмъртно през 1973 г. книга на проф. Хелфен за хуните. Милцхе и Пешев се впуснаха същата вечер в бездънен разговор за ощетената от науката хунска история и единствени не разбраха в залисията си, че политическата история на България също се промени за един ден, така както и те двамата помежду си промениха хунската. На следващия ден Милцхе предложи план за преход, понеже е доста сложно натрупаните лъжи за хуните да се променят веднага. Радваха се, че е паднала „берлинската стена“ и хунската история няма да бъде повече ощетена. -

Демокрацията трябва да започне с отваряне на досиетата –

шеговито предложи Пешев и намекна на Милцхе, че има предвид архивите на Ватикан. -

Да – съгласи се Милцхе,

–

трябва да бъде реабилитиран

Евнапий, нали? -

Не само той – разгорещи се Пешев, – тази тоталитарна

формулировка за „велико преселение на народите“ може да бъде изхвърлена само ако Приск не е вече дисидент и му се отдаде заслуженото. Стига сме го чели през очите на Константиновите драскачи, трябва да има перестройка… Двамата учени приличаха на героите от българска мартеница. Увили се като бял и червен конец, те си говореха с таен и неразбираем за 2

останалите език, но само двамата в света бяха възприели от все сърце тезисите на покойния Хелфен за промяна на хунската история…

2. Милцхе бе асистент на Ото Менхен-Хелфен в Калифорнийския университет. Още като студент професорът го запали по Изтока. Милцхе знаеше, че прегърбеният Ото държи в чекмеджето на бюрото си вкъщи почти готов ръкопис за хунската история, дори бе предложил услугите си да помогне за библиографията. Тази досадна дейност бе забавила издаването на много ценни книги и Милцхе се зарови в сигнатурите на университетската библиотека с таланта на експерт по справките. През това време Хелфен драскаше с молив и триеше предговора на своя епохален труд, в който обвиняваше немските и съветските професори, че са прецакали хунската история и повтарят само мантри и сведения от общ характер за събития, които изискват сериозна научна аргументация. Хелфен изтри сухата последна фраза и се замисли. Той знаеше, че историята на хуните в Европа през ІV и V век не е проучена безпристрастно. Още титаничният Едуард Гибън от ХVІІІ в. бе изпратил произхода им в Средна Азия сякаш напук на летописеца Прокопий от VІ в., който подробно обяснява, че те произхождат от кимерийците. За хуните, продължи да поправя Хелфен, се пише само с уравнения. Понеже са подчинили и двете римски империи – в скоби западната и източната, – както пише Приск от V в., скудоумните стари летописци са ги „демонизирали“. Това понятие много хареса на Хелфен и той реши да напише подробно как лошите думи като „варвари“, „пълчища“, „бич Божи“ „Гог и Магог“ и т.н. са създадени още от средновековните драскачи, а техните модерни колеги просто са ги преписали, без дори да се замислят за истинските факти… 3

Но Хелфен бе болен и през зимата на 1969 г., сякаш предчувствайки, че скоро ще напусне колегите си, които гледаха на заниманията му с историята на хуните като на безполезна дейност, грабна ръкописа и го занесе в университетското издателство. Дори забрави предговора вкъщи и листовете, ситно изписани с молив, залежаха в бюрото. Хелфен почина, студентите му го почетоха в последния час, а редакторите започнаха да разлистват ръкописа му и да се чудят все едно бе написан с непознати руни. Тогава Милцхе се наложи да ходи на някакви редколегии и да разяснява какво всъщност е искал да каже Хелфен.

3. През 324 г. Константин І (325–337) нарежда да започнат строителни работи по възстановяването на гр. Византион на Тракийския Босфор. На 11 май 330 г. новият Рим е осветен като християнска столица. Четирийсет години по-късно римският свят е потресен от хуните, които превземат цяла Скития, т.е. земята от Дон до Карпатите, и вече са на източната граница на римската провинция Панония, днешна Унгария. Първата хунска вълна в Европа ощетява най-много готите, които навлизат към 375 г. в Панония и в Балканска Мизия като огромна бежанска маса. Само около 20 години по-късно, през 395 г., хуните се вдигат с конницата си от Панония и през Кавказ стигат до източната, персийската граница на Византия при днешния турски град Диарбекир. Римският свят попада сякаш в шепите на хунската империя, с дясната си ръка хуните са в източна Панония, а с лявата си ръка – при горен Ефрат и Тигър. 4

Няколко години по-късно, през 408 г. Йероним, преводачът на библията на латински, е в Йерусалим и от духовната висота на божия град гледа на римския свят с тревога. През юни 408 г. той написва знаменателните думи, че заради хуните „днес голяма част от Римския свят напомня на древна Юдея“. Тогава Бог наказвал евреите, като им изпращал врагове, така постъпвал и днес с римския свят заради все същото неверие... За всички вече било ясно, че ойкуменът (светът) е част от Божията воля! И Йероним пръв задава въпроса, каква е ролята на хуните в Божия промисъл? Преди това, през 404 г. в гр. Едеса (близо до горен Тигър) свещеник Абсамий, племенник на боговдъхновения Ефрем Сирин, пише омилий за хунското нападение в земите на стария Осроен през 395 г. Въпросите на Абсамий тревожно питат Бог защо е допуснал великият християнски град Едеса да пострада от хуните? През 408 г. в Йерусалим Йероним решава да даде теологичен отговор за ролята на хуните като част от Господната воля в историята. Именно Йероним, който е имал страст към историята и е съставял географска карта на божия свят, формулира доктрината за... бича Божи. Йероним сравнява хуните с ролята на асирийците и халдеите при стара Юдея. Господ според него е изпращал последните срещу израилтяните заради неверието на божия народ. Хуните днес изпълняват същата Господна воля срещу римския свят, който страда от неверие и ереси. Патриарх Несторий, набеден, че е еретик, също обвинява от заточение в Египет (431–451) колегите си в Константинопол, че страдат от хуните, защото са пренебрегнали правото учение и вървят след Евтихий. Неговият трактат на сирийски е издаден чак през 1910 г., той е под псевдонима Ираклид Дамаский и е известен като „Трактатът на Ираклид“. Клерикалната оценка на епохата е: Бог изпраща хуните срещу нас заради ересите.

Изглежда, тя най-точно е формулирана по-късно от Исидор Севилски: „Те (хуните) бяха гневът Господен. Толкова често, колкото Неговото възмущение нарастваше против вярващите, Той ги наказваше с хуните и така ги очистваше чрез страдания, за да отхвърлят вярващите съблазните на този свят и неговите грехове, и да имат прав път до небесното царство“ (Historia Gothorum, 29).

Ето това означава „бич Божи“ – завърши сказката си Милцхе.

На редколегията присъстваше случайно и холивудският сценарист и режисьор на исторически драми Кнупт. Той се заслуша с такъв интерес, че още същата вечер реши да направи филм за Атила, „Бича Божи“…

4. Из научния дневник на проф. Петър Димитров Пешев, 11 ноември 1989 г., София: „Каква еуфория е в столицата. Всеки говори за ненадейната оставка на Живков и как това станало с невидимата подкрепа в Политбюро на БКП на генерал Джуров, военния министър. Появи се и черен виц: тази вечер Живков щял да се появи по телевизията и с прословутото си овчарско хихикане ще избоботи: „Другарки и другари, това вчера беше шега, ние перестройката сме я направили още на Априлския пленум на нашата партия през 1956 г.“. Много се смях, не знаех, че сухослабоватата ми асистентка Кузманова има чувство за хумор. Дори вечно забулените ѝ в книжа очи този път грееха в някаква непозната синина през роговите очила. Пихме кафе и бъбрихме за клюките през първия ден на демокрацията. Докато слушах как френското ѝ „р“ се лее почти над ревера 6

ми, реших да я включа в съзаклятието и я посветих в плана за прехода на проф. Милцхе. Валя Кузманова бе изгубила за една нощ конвенционалните си научни задръжки и веднага се съгласи, че и „ние“ трябва да направим преврат. Дори предложи вече без страх от Москва да се върнем към работите от началото на ХХ в. на проф. Златарски, естествено, като изхвърлим теорията му за произхода на хуно-българите от тюрките. Валя ми намигна, за да се убедя, че тя знае с какво ще я подменим. Но преди това ми припомни, че всъщност дори тази теория не е на Златарски, е на руския учен от 1900 г. Иностранцев, който – виж ти – имал задачата императорът да не допуска новите Кавказки колонии да научат, че произходът на великите хуно-българи е оттам… Нейният Жо-Дасенов звук „р“ звучеше логично или поне ми припомни старата максима, че в историята всичко и без това е двузначно… Валя продължи с нежен фалцет в стил Едит Пиаф: връщаме се към изворите, първоизточниците, хрониките… Кимнах ѝ, че схващам. Тогава тя изостави естрадата и пусна в ход своята ария: писал ли е Прокопий Кесарийски от VІ в. надълго и нашироко, че произходът на европейските хуни е от кимерийците? Писал е! Писал ли е проф. Хелфен още от 1945 г. и прието ли е вече в западната наука, че европейските хуни, Атиловите хуни, нашичките хуно-българи нямат нищо общо със средноазиатските монголоиди от Ордос и Жълтата река при Китай? Нито антропологично, нито етнографски? Писал е, прието е. Вече имах чувството, че нейното „р“ не се лее, а се е залепило на ревера ми като значка. Валя замахна като диригент: какво ни интересуват хсионг-ну, сюнну, ония от Китай? Какво ни интересуват хсионг-пи, техните поробители в Китай през І в.? Нас ни интересуват европейските хуни, а те – този жест с косата също не бях го виждал – са кимерийци, справка: Прокопий и един арабски средновековен историк. При това – 7

продължи задъхано Валя все едно работеше в реанимация – според нашите възрожденци от ХІХ в. Г. С. Раковски и авторът на Зографската история произходът на българите е именно кимерийски, а не тюркски. Не си спомням точно, но последните ѝ разкрития май ми ги сподели на канапето във факултетския ни кабинет, а аз тъжно констатирах покъсно, че демокрацията има и лоши страни, съблазнява…“.

5. Пак из дневника на Пешев, 12 ноември 1989 г., вкъщи: „Хубавото на идеите на една любовница е, че са идеи на любовница, а аз си имам съпруга, метафорично казано. Моята наука е сериозна и аз съм сериозен учен. Не че е лошо да се върнем към българската история в летописите, но нито можем с лека ръка да отъждествим хуни и българи, нито да обявим пред целия свят, че хуните не са тюрки. Дори проф. Хелфен е внимателен и въпреки че е категоричен, че европейските хуни произхождат от българите в Х глава на своята блестяща монография „Светът на хуните“, все пак не изключва сред хуните да са се внедрили и тюркски племена. Но в идеите на Валя наистина има рационално зрънце, което скоро ще споделя с Милцхе. Снощи той ми се обади по телефона и ми каза нещо, от което не успях да заспя до среднощ. Планът му „РАН“ вече бил в действие, преходът от старо към ново изисквал и нови – каква дума – „мобилни“ подходи. Абревиатурата значела: разкрития, анализи, наука. Трябвало да ме посвети в нещо важно, както Милцхе се изрази по телефона. От данните, които ми продиктува, не успях да заспя, цяла нощ в главата ми се въртеше „световен заговор“ от стари времена срещу хунобългарите: 8

През 1822 г. Буасонид

бил издал книга за историка от ІV в.

Евнапий – Fr. Boissonade. Eunapii Sardiani. Vitas sophistarum et fragmenta historiarum

recensuit

notisque

illustravit

I.,

Accedit

annotatio

Dan.

Wyttenbachii. Amstelodami – където в V.2.ХVІ е споделил, че вечно търсещият изследовател Мурет е видял с очите си в архивите на Ватикан историческо съчинение на Евнапий за хуните. Представяш ли си? Това съчинение е неизвестно за науката според Милцхе. На Евнапий се приписват от изследователите само две съчинения, „Жизнеописание на философите и софистите“ (Βίοι φιλοσόφων κα σοφιστν) и историческото „Продължение на историята на Дексип“ (‛Η μετ Δέξιππον στορία (χρονική)), но не и отделно съчинение за хуните. Не и отделно… Милцхе предполага, че предговорът на този летопис от ІV в. на Евнапий за хуните е попаднал през 1827 г. в ръцете на кардинал Анджело Маи, но само предговора. Само предговора… Защо го предполага? Кардинал Маи пише през 1827 г., че във Ватикан няма отделно съчинение на Евнапий за хуните, както твърдят Буасонид и Мурет. Кардинала търсил и нищо не намерил, но не съвсем нищо…Имало един откъс, пасаж, текст…Да, той е от Евнапий и се отнася за хуните, но не бил отделно съчинение, а част от известната книга на Евнапий „Продължение на историята на Дексип“. Милцхе ми каза, че вече бил изпратил по пощата текста, който според него е „предговор“ и скоро ще го получа. Между другото, продължи да споделя той по телефона, очевидно е, че в периода от 1822 г. до 1827 г. някой е задигнал летописа на Евнапий от библиотеката на Ватикан. Това, разбира се, не било никак лесно, ето защо 9

Милцхе допуска, че има корупция и заговор. Книгата на Евнапий за хуните е била купена, за да бъде укрита. Но защо трябва да се укрива, повиши глас Милцхе и ми каза да се подготвя за сериозни научни открития. Той знаел кой и защо е купил летописа и къде го е укрил. Бил се ровил шест години в тази дилема и днес щял да реабилитира Евнапий, както ми обещал в София преди няколко дни. И още нещо, допълни Милцхе, човекът, който е задигнал летописа, е руснак, при това богат. Неговата цел била според Милцхе да не се знае, че българите са хуни, а не славяни... Как да заспя при такива новини?“

6. Пак из дневника на Пешев, 29 ноември 1989 г., факултета: „Писмото от проф. Милцхе дойде, махнах учтивите протоколни обръщения и приказките от общ характер. Ето важното: „Това, което ти изпращам е само „предговора“ – ако искаш го наречи „увод“ - на откраднатото от Ватикан съчинение на Евнапий от ІV в. за хуните. През 1822 г. цялото съчинение, не само „предговора“, е било в архивите на Ватикан, както съобщават Мурет и Буасонид. От „предговора“ много ясно се разбира, че Евнапий през края на ІV в. (или в началото на V в.) е написал цяло отделно съчинение за хуните, което има „начало“, сиреч предговор, а следователно трябва да е имало и типично историческо изложение. Този „предговор“ е оповестен през 1827 г. от кардинал Анджело Маи с цел да създаде впечатление, че Мурет се е объркал и не е видял никакъв голям летопис, а само няколко листа, изгубени от познатото съчинение на Евнапий „Продължение на историята на Дексип“ (‛Η μετ 10

Δέξιππον στορία (χρονική)). Така се е действало, но непредубеден човек веднага схваща, че този текст е всъщност типичен за един исторически увод, след който започва началото на отделен исторически труд. Моля те прочети го безпристрастно и ще се съгласиш с мен. С други думи, кардинал Маи е бил наясно къде е съчинението на Евнапий за хуните, както по-късно ще разбереш. Сега да се върнем на „предговора“. Именно понеже е „увод“, в него Евнапий си позволява да представи метода на своето цялостно историческо изследване за хуните чрез изящен и труден стил, пълен с метафори. Този „изказ“, това подреждане на изреченията, е нещо типично за неговия „висок стил“, особено ценен през ІХ в. от константинополския патриарх Фотий. Този „риторски стил“, трябва да призная, бе абсолютно досаден за моя проф. Хелфен, който подценяваше Евнапий като източник за хунската история. Ето текста: „Къде са се намирали хуните, откъде са дошли, как са преминали цяла Европа и са притиснали скитския народ, за това никой не е казал нищо ясно. (Това е заявка от страна на Евнапий, че той ще изясни нещата – бел. моя, Милцхе) В началото на това съчинение аз съм изложил това, което смятам за правдоподобно, заемайки сведения от древните писатели и изследвайки техните сведения в точност, за да не съставя своето съчинение единствено върху вероятности и за да не се отклони то от истината. (Тук на две места авторът конкретно заявява, че е написал съчинение за хуните. В следващия пасаж, с който завършва „уводът“, той си позволява метафорично да изложи метода, който е следвал в това свое съчинение и който, както става ясно, авторът сравнява с научния метод на медицината – б.м.) С мен не се случва това, което с хората, прекарали детството си в малък и беден дом, а впоследствие по щастлива случайност придобили големи и великолепни палати: те по привичка обичат стария си дом и премного се грижат за него. (Това е алюзия към преждеизреченото от 11

автора, че древните автори, писали за хуните, са били критично изследвани от него и Евнапий не им се предоверява подобно онези, които по привичка обичат стария си дом, тоест историците, които по привичка се доверяват изцяло на писаното от древните автори – б.м.). След като представих в своето съчинение първите сведения за хуните, аз не се лиших от тези, които придобих за тях впоследствие. (Това свидетелства за едно обширно изложение, което започва с цитати и коментари на антични историци и географи и преминава към събитията от ІV в. от н.е., на които Евнапий е очевидец – б.м.). Аз искам повече да приличам на тези, които по време на болест са употребили някакво лекарство с надеждата да получат от него изцеление, но впоследствие, узнавайки чрез опит за друго, по-добро, се обръщат към него и го употребяват не защото с действието на второто унищожават действието на първото, но защото на мястото на грешни понятия въвеждат правилното. (Явно Евнапий препоръчва своето съчинение за хуните като пълноценно и ново изложение за тях. – б.м.). Аз допълвам слънчевите лъчи (разбирай: древните – б.м.) със собствена светлина: прибавям към предишното описание (за хуните – б.м.) онова, което се съгласува с истината, оставяйки в моето съчинение предишните сведения като историческо мнение, и прибавям към него следващото (изложение – б.м.), за да покажа истината.“ Милцхе пишеше патетично в писмото си до мен: „С това „уводът“ завършва и на нас ни става ясно, че именно тази страничка през 1827 г. е изнесена от Ватикан от кардинал Анджело Маи. За да замаже очите на търсещите истината. Остава въпросът, къде е съчинението на Евнапий за хуните? Пригответе се, проф. Пешев, чийто баща спаси евреите в България по време на Втората световна война, да чуете още нещо, което потвърждава теорията ми, че има „научен заговор“ срещу хуните. Готов ли сте? 12

Внимание, внимание!!! Цялата осемтомна история на летописеца от V в. Приск Панийски също е била в архивите на Ватикан през ХV в. Raffaello Maffe (1451–1522), родом от гр. Волтера в Италия и затова повече известен като Рафаил Волатерски (Volaterranus), в XIII книга на своята „Антропология“ пише черно на бяло, че изгубената някога в Цариград хроника на Приск се съхранява във Ватиканската библиотека. А Рафаил Волатерски не е случаен човек! Той не само е хуманист, богослов, историк и преводач от гръцки на латински, но е и сътрудник на Сикст ІV, който е римски папа от 9 август 1471 г. до 12 август 1484 г. Своите

„Commentariorum

rerum

urbanarum

libri

XXXVIII“

Волатерски издава през 1506 г. в Рим. Това е нещо като енциклопедия, която до 1603 г. е преиздадена осем пъти. Има 814 страници и е разделена на три части, като част втора е интересуващата ни „Антропология“, където в ХІІІ книга е дадено сведението, че… във Ватиканската библиотека през ХV в. се е съхранявал целият летопис на Приск Тракиеца, родом от балканския град Пания. Небезизвестният кардинал Анджело Маи дава през 1827 г. още едно сведение, освен за летописа на Евнапий. То е за летописа за хуните от V в. на Приск. Маи пише, че вероятно след Волатерски по времето на папа Климент VІІ (1523–1534) ръкописът на Приск е изчезнал. Scriptorum veterum nova collectio. Romae. 1827. Ха,ха…А да не би случайно и двата ръкописа да са изчезнали по едно и също време и то да са задигнати от един и същ човек, платил тлъсти пари на кюретата на папата? Годината 1822 е възловата, тогава изчезва Евнапий, очевидно оттогава липсва и Приск в библиотеката на Ватикан.

Това е засега, уважаеми Пешев, от моя план „РАН“. Не е нужно да Ви казвам, че летописът на Евнапий за хуните от ІV в. и летописът на Приск от V в. са в ръцете на едно и също лице, което по едно и също време явно щедро е заплатило на Ватикан услугата българите да останат без стара история, понеже аз безрезервно споделям мнението на проф. Хелфен, че произходът на европейските хуни не е в Средна Азия, а при древните българи. Кое е това лице? Не бих си позволил да изпратя името му по пощата или да го спомена по телефона, понеже вашата Държавна сигурност продължава да е под контрола на КГБ и не бих си простил да Ви навредя, точно на Вас – в името на баща Ви, за нас, евреите, той е Отец – по някакъв начин. Нали Ви казах, преходът към демокрацията е труден...“.

7. Приск бил роден в тракийския град Пания, получил солидно риторско образование и бил обзет от амбицията да постигне държавна кариера. Любовта му към историята го подтикнала да се упражнява в това поприще и той задълбочено изучавал класиците, техния стил на изразяване и познанията им за света. Писателската дарба на Приск му помогнала да си намери работа в столицата Константинопол и да спечели влиянието на мастити дипломати и сенатори, които тщеславно се надявали имената им да попаднат в повече от летописите на тяхното време. Опекун на младия историк станал Максимин, юрист и дипломат от кариерата, който назначил младежа в кантората си и го подготвял за тънкостите на висшето чиновническо съсловие. Той бил убеден, че Приск има талант и един ден ще започне работа в правителството. Ето защо, когато императора Теодосий ІІ извикал дипломата през пролетта на 448 г. 14

и му казал да тръгва с посолство до Атила, Максимин решил, че е време да въведе Приск в голямата политика, и небрежно предложил той да бъде включен в мисията като секретар. Префектът Хрисафий отсъствал в този момент, той никога не би допуснал да се фаворизират нови хора в съсловието, но Теодосий ІІ бил както винаги разсеян, освен това се впечатлил, че младия Приск ще води подробни записки, и дал съгласие. Когато Приск научил от Максимин, че е назначен от императора като секретар на посолство до самия Атила, изпаднал във възторг и сърдечно благодарил на опекуна си, защото знаел, че заслугата е негова. В този момент Приск осъзнал, че трябва да напише летопис, в който подробно и обективно да разкаже за хуните. Написаното за тях от Амиан, Евнапий и Олимпиодор било известно на Приск, който обаче осъзнал преимуществото на своето време. Тези историци били живели до възкачването на Атила, те не познавали този варварин, този най-велик „царски скит“, както реторично се изразявал Приск, за да даде стилистичен образ на владетеля на Скития...

8. Кнупт не срещна разбиране в Холивуд и не намери продуцент за своя филм, чийто сценарий сам бе написал с консултантската помощ на Милцхе, затова се ориентира към една голяма телевизия, където с радост приеха идеята за сериал. Първа серия, сценарист Кнупт Болга:

През 447 г. Византия е нападната от Атила. 15

Това е най-мащабната война на хунския император според хунолога Otto J. Maenchen – Helfen (The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press.,1973). Атила покорява поддунавските градове от Ратиария (дн. с. Арчар, Видинско) до Нове (дн. Свищов). Превзема Наис (Ниш), Сердика (София), Филипопол (Пловдив), Аркадиопол (Люлебургаз) и войските му стигат до Херсон Тракийски и Мраморно море, където византийският патриций Анатолий, натоварен от Теодосий ІІ, сключва примирие. Атила получава залог от 6000 фунта злато, а през 449 г. трябва да получи за първи път новия ежегоден данък от 2100 фунта злато, които източната римска империя се задължава по договор да изплаща. За сведение първият данък, който хуните изобщо взимат от Византия, са скромните 350 фунта злато. Бледа и Атила до 445 г. успяват да го увеличат на 700, а еднолично Атила през 447 г. го вдига на 2100. Летописците от онова време дават потресаващи сведения за войната от 447 г., един пише за превзети и разрушени 100 града, друг – за 60. Фискалната система на Византия е сериозно разклатена. На всичко отгоре поредица от силни земни трусове всяват страх. А в църквата вилнее терор. След смъртта на константинополския патриарх Прокъл през 446 г. богословските интриги на префекта Хрисафий и неговия кръстник монаха Евтихий не стихват и водят до постепенното скрито зараждане на монофизитската

ерес.

Десетки

епископи

от

Изтока

(особено

от

Антиохийския диоцез) са изпратени на заточение заради сплетните на Хрисафий и Евтихий. Стресиран от военните загуби, на 16 февруари 448 г. Теодосий ІІ има неблагоразумието да подпише императорски рескрипт за делата на вярата, с което дава началото на църковната ерес на монофизитството и неговия „филиз“ монотелитството, продължили над 200 г. във Византия, до VІ Вселенски събор от 680 г. 16

9. Втори дубъл: През трагичната за Византия 447 г. император е Теодосий ІІ, жена му Евдокия е философ, а сестрите му Пулхерия, Аркадия и Мария са Божи девици. Теодосий ІІ е син на Аркадий, който умира през 408 г., и внук на Теодосий І. Теодосий ІІ е роден към 400 г., а баща му от смъртния одър моли персийския цар да бъде попечител на сина му. Достопочтеният шахиншах Йездигерд пратил един учен мъж с име Антиох, християнин перс, в Константинопол по тоя въпрос, като изрично предупредил в писмо византийската знат да не направят нещо на детето, защото ще им отреже носовете. Антиох е останал в хрониките като благороден и умен регент. Изглежда, той е причината патриаршеският стол в столицата да се дава преимуществено на антиохийци до появата в Константинопол на злополучния монах Несторий. Когато регентът Антиох умрял, Пулхерия била на 15 г., но поела като Августа отглеждането на брат си в свои ръце. Като пораснал, тя му намерила съпруга. А сестрите Аркадия и Мария последвали нейния пример да са невести Божи и останали девици. През пролетта на 448 г., след победоносната война на хуните над империята през 447 г., Бичът Божи Атила изпратил посолство от своите доверени хора генерал Едеко и юриста Орест в Константинопол, за да уредят условията по договора за примирие.

По това време префект на Византия бил всемогъщият евнух Хрисафий и Теодосий бил изцяло под неговото влияние, след като се отскубнал от опеката на Пулхерия, а с жена си бил скаран и тя пребивавала от известно време в Йерусалим. Хрисафий бил специалист по интригите, той заедно с монаха Евтихий командвали от двореца църковните дела в цялата империя, а патриархът Флавиан бил постоянно унижаван от тях. Но на Хрисафий не му стигали козните, които плетял вътре във Византия, а решил да организира заговор за убийството и на самия Атила, страшилището на Европа...

10. През есента на 1991 г. Пешев и Кузманова излетяха за Ню Йорк, където трябваше да участват в научна конференция за историята на номадските народи. България бе залята от стачки и антикомунистически гняв, най-често употребяваната дума бе „мафия“, а в магазините се пазаруваше с купони. Валя даде своите купони на леля си Митра, която като старовремска богиня ги прие мълчаливо. Племенницата ѝ отрасна при нея и покойния Стоян, който не успя да види краха на комунистите. Днес Митра бе горда, Валенцето заминаваше за САЩ, по служба. Стоян бе обиколил почти всички лагери, но най-много разказваше за „Куциян“, където другари по съдба му били писателите Димитър Талев и Йордан Вълчев. Малката Валя отрасна под грижите на леля си, изучи се и възприе любовта на чичо си към историята. Стоян Векилов имаше голяма библиотека. Бе завършил в Хайделберг и дълго време бе преподавател по теология и история, преди комунистите да го нарочат за „враг на народа“. 18

Валя имаше една мечта – да издаде ръкописите му, които Митра съкровено пазеше на тайно място. Когато лудетината бе приета история в Софийския университет, леля ѝ разгърна една бохча и ѝ даде „зестрата“, както тя се изрази… Валя потъна в потоците на мисълта на чичо си. В началото мастиленият му стил я объркваше с обрамчването на българските изречения в немски синтаксис, но скоро усети тъмната им дълбочина. Тя реши да започне отначало и да препрочита по два пъти. Едва сега усети оригиналния поглед, независим от научните догми и цепещ статуквото, както ледоход – Северния полюс. Чичовите писания заредиха отрано Валя с дисидентски талант към марксизма-ленинизма и неговите метастази и тя никога не се отказа от този дар на „тате“, както го наричаше. Митра е знаела, замисли се веднъж Валя, затова нарече ръкописите „зестра“. Като асистентка на Пешев тя следеше сложния ход на проучванията му и искрено се радваше, че съдбата ги свърза. Отгоре на това го харесваше като мъж, но изпитваше страхопочитание от присъствието му. Пешев приличаше на чичо ѝ, улисан в себе си, но наблюдателен и леко педантичен. Вежлив до срамежливост, той не натрапваше на студентите си своите лекционни знания, но настояваше те да го запознават със собствените си и се радваше на бунтарите, защото тяхно бе царството на науката, както пишело в евангелието за историци. Имаше странно чувство за хумор, англосаксонско. При това разказваше вицове за Фройд, който бе забранен от марксисткото образование. Не се страхуваше да говори открито за историческия метод на философа Хайдегер, независимо че имал фашистки моменти в биографията си. От него будните студенти попиваха имена като Дилтай, Фрай, Хусерл, Сартр, Гадамер, Чомски, Хелфен, Дерида, Хабермас и съзаклятнически биваха посвещавани в една научна

ложа, където коронованите от комунистите исторически материалисти бяха пигмеи по мисъл. Валя се радваше, че също бе поканена на конференцията в Ню Йорк от Милцхе по препоръка на Пешев. Тя трескаво подготвяше доклада си. Знаеше, че шефа ѝ ще говори за хуните, и не искаше да застъпва неговата тема. Щеше да направи изложение за готите и гетите. В науката се твърдеше, че готите са германци, но много късноантични летописи слагаха знак на равенство между готи и траките гети. Немските учени избягваха да цитират тези отъждествявания, така както, за да наложат догмата за римоготски синтез през Късната античност, бяха изхвърлили от науката хунската история. Хуните все им пречеха на германците, в чиито очи готите бяха най-важният варварски фактор в Европа през V век. Валя щеше да ги сюрпризира с цитати от Орозий, Касиодор, Йордан, Теофилакт, че готи и гети е едно и също. После щеше да попита защо да вярваме на готския историк от VІ в. Йордан, че е имало остроготи и визиготи, като историкът от ІV в. Амиан Марцелин не познава такива и ги нарича греутунги и тервинги? Беше се подготвила за научна битка, но знаеше, че Пешев не обича крайния радикализъм в науката, ето защо се консултира с него на факултетската кушетка, което им бе станало навик. Кабинетът им бе в типичен съветски стил. Големи олющени дървени бюра, стари оръфани столове, две развалени електронни пишещи машини, потънали в прах, и удобната троянска кушетка, тапицирана в цвят на люцерна, но с времето пожълтяла като сено. В ъгъла се мъдреше голяма желязна каса, самородно зелена, в която Пешев криеше ръкописи и обяда си. На стената безвкусно висеше портрет на вожда Георги Димитров, чиято стойност бе девалвирала наскоро, но Пешев не го сваляше, понеже омърлявената стена щеше да разкрие контраст с девствената си белота под рамката. Несъмнено гордост на кабинета, който Пешев и Кузманова бяха превърнали в демократичен вертеп, бе подареният от Еврейското научно 20

дружество в София нов компютър. Поставиха го далеч от кафеварката, която усърдната Валя редовно зареждаше с прясно кафе, без което Пешев не можеше да мисли. До вратата имаше и дървена закачалка от онези, извитите, които скоро щяха да са антики. Нея Пешев, вдетинен от еротичната болест, която не прощава на никого, окичваше отскоро с неподозиран баскетболен замах с бикините на Валя. Професорът и неговата асистентка се срещнаха на летището и заедно минаха през досадните митнически формалности.

11. Консултант Айзък Милцхе: „Подробности около подготовката за заговора за убийството на Атила ни разкрива съвременникът на събитията, летописецът от V в. Приск Панийски“. Втора серия, сценарист Кнупт Болга: Имало някакъв Бигила, който знаел хунски и бил преводач в канцеларията на префекта Хрисафий. Бигила е бил преводач според Приск и в Херсон Тракийски през 447 г., когато между патриция Анатолий и императора Атила било сключено примирието след неописуемата военна загуба за византийския император Теодосий ІІ. Евнухът Хрисафий решава да привика Бигила, обработва го за бъдещия коварен план и му казва да предаде тайно на хунския генерал Едеко, че го кани на частна вечеря. Хазната вече се е простила с 6000 фунта злато, които са в ръцете на Едеко, и префектът евнух решава, че няма по-подходящ момент от този, за да подкупи пълководеца.

На масата не е поканен Орест, другият висш сановник от хунското посолство. Хрисафий и хунският генерал Едеко вечеряли изискано и си говорили чрез преводача Бигила. Знае се от летописа на Приск Панийски, че именно на тази вечеря Хрисафий е предложил на Едеко пари, за да убие Атила.

12. Втори дубъл: През пролетта на 448 г. генерал Едеко заедно с юридическия първосъветник на Атила Орест пристигнал в столицата Византион, както местните наричали Константинопол. По пътя Едеко получил блага вест, жена му родила син. Като му казали той скочил щастлив от коня и походил по къра. Проводил да кажат на родилката, че хубавата вест го настигнала кога одил по къра и така да кръстят детето: Одоакър… Хрисафий посрещнал делегацията и ги настанил в двореца, на Едеко дали най-пищната стая. Евнухът знаел от Бигила, че той е найсилната личност след Атила в Хунската империя. Хрисафий искал да уязви Орест, който бил родом от западните римляни, но служил в двора на Атила. Бащата на Орест, чието име било Татул, бил уговорил той да се сватоса с един знатен византийски род от столицата. Но Хрисафий викнал предварително своя любим офицер исавриеца Терасико (бъдещият император Зенон – бел. ред.) и го убедил да намери достоен жених на момичето. Терасико се постарал и Орест, който смятал, че от Константинопол ще отведе и булка, останал излъган.

Орест уведомил с писмо баща си в Италия, а той му отговорил, че Аеций като разбрал веднага се бил договорил с комитата на провинция Норик, достолепния Ромул, да даде дъщеря си за съпруга на Орест. Едеко бил постоянно обгрижван от Хрисафий във Византион и вкусил от всички изкушения на столичните аристократи. Хрисафий го завел на хиподрума, показал му големите римски кораби, даже го вкарал в сенатската баня. Към края на визитата той проводил Бигила да покани Едеко на частна вечеря във вилата на евнуха и там двамата дълго се веселили и пили бистро червено вино от Ефес. Въодушевен, Хрисафий разказвал: – Някога Ефес стигал до морето и завръщащите се от битките войници акостирали до банята. Това било за тях божествен подарък... - В центъра на нашия град Ветвар в Панония също има баня. Орест доведе майстори и мрамор чак от Равена – отговорил Едеко. - Така ли? Кой град е това? За келтското село Карнунт ли говориш? Благоустроили сте го значи? Не бях чувал нищо за него от времето, когато там е бил гарнизонът на генерал Валентиниан І, преди да стане император. Но слушай сега – долепил той устни до ухото на Едеко, но усетил до носа си миризмата на Бигила и се отдръпнал, за да може преводачът да чува, – ефеските войници, като излизали от банята, стъпвали на една голяма мраморна плоча, на която имало нарисувана лека жена. Разбираш ли, имало рисунка с показалец към публичния дом. Ха-ха... – Какво му трябва на войника? Баня и жени – подхвърлил Едеко. Хрисафий това и чакал: – Не си прав, в римската империя всеки войник, ако стане прочут генерал като теб, може да бъде издигнат за император. Теодосий І е от една задръстена испанска провинция, но се издигна и стана император. При нас има такъв обичай, не е като при вас – царете да са все от един род. Ти защо 23

да не станеш един ден цар на хуните... Да не би да си по-малко достоен от Атила, я? – Атила е император на най-голямата държава в Европа – отвърнал Едеко. – Никога на никого от предишните владетели на Скития или даже на други страни не се е удавало да извърши толкова много за толкова кратко време и да владее островите на океана и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци. Евнухът кимнал: – Да, така е... – а след това сменил мазното изражение от лицето си и очите му станали остри. – Ако го убиеш, а ние можем да ти помогнем, ти ще си владетел на всичко това. Не, не... не ставай, приятелю. Искам само да ти призная, че вече бяха проведени тайни разговори даже с Аеций по този въпрос и той посочи именно теб за приемник на Атила – излъгал притворно евнухът. Едеко още като чул първите думи на Хрисафий, бил готов демонстративно да напусне вечерята. Но в следващия миг решил да узнае всичко, защото ако наистина имало заговор и в него е намесен Аеций, той трябвало да разбере. Дал си вид, че се двоуми, после отронил: – Не може лесно да се убие Атила, охраната му е от обучени гвардейци. Не е така просто... Хрисафий решил, че е пречупил Едеко, и започнал да му обяснява, че с пари може да се подкупи всеки, че византийската хазна ще отпусне необходимото, а след това Теодосий ІІ ще признае Едеко за хунски цар и ще му даде чин magister militum със съответната заплата, както сторил Аеций с Атила... - Аз съм изпратен от Атила да взема 6000 фунта злато по договора... – отвърнал генералът. – Твои са, разбираш ли. Тия пари могат да бъдат само твои, ние утре ще ти ги дадем. Това е договор, който ще спазваме. Допълнително ще 24

ти дадем още пари, за да подготвиш убийството на Атила. Пари, пари... само това искай от нас. Но ти, понеже си достоен генерал, трябва да дадеш клетва и да си стиснем ръцете. Твоите офицери ще постигнат големи успехи при нас, ще изгоним варварските генерали Аспар, Ареовинд и Аргалиск от нашата армия и ще назначим твои хора, ще превземем Африка от вандалите и плячката ще бъде много голяма за вас. Обмисли предложението ми! Аеций и аз вече виждаме в твое лице бъдещия обединител на целия свят... Генералът бил убеден, че е подготвен заговор срещу Атила, и се заклел, както искал Хрисафий. Те си стиснали ръцете. – Как ще получа парите, за да подкупя гвардията – попитал Едеко. Хрисафий вътрешно тържествувал: – При нашия генерал Агинтей в Илирик има 17 хуни бегълци. Едно от исканията на Атила по договора за мир е да бъдат върнати всички хуни бегълци, които са в империята още от времето, когато Карпелион, синът на Аеций, през 445 г. е бил при него. Ще изпратим тия 17 бегълци на Атила заедно с посолство с Бигила, което ще занесе писмо от император Теодосий ІІ, че няма повече. Бигила ще носи парите, които ти трябват. Бигила превеждал и кимал, Едеко също кимнал в знак на съгласие. Вече бил убеден, че Хрисафий го е поканил на тази частна вечеря, понеже отдавна е в ход заговор срещу Атила. Евнухът и генералът се прегърнали протоколно за сбогом.

13. Манхатън не само от далечен самолетен поглед е много красив, но отблизо също, увери Пешев, след като поеха с Валя от летище „Кенеди“ в едно жълто такси, на което шофьорът се оказа българин.

Митко беше толкова щастлив от срещата със сънародници, че през цялото време не престана да разказва емигрантската си биография. Той бе симпатичен млад мъж с черни рунтави коси и яки ръце. Три пъти се похвали от живота си тук и три пъти повтори, че в Америка не е като в България, нямало красиви жени. Избягал от „желязната завеса“ през Югославия и оттам стигнал до Италия. Три години прекарал в Милано и си бил камшика за Щатите. В Ню Йорк отишъл в българската църква „Св.Св. Кирил и Методий“ да търси приют, но попадията го изгонила. Стар емигрант със звучното име Ахил Лилов го съжалил и му дал адреса в Северен Бронкс на адвокат Коновски, който от години помагал на новодошлите да си намерят квартира. Митко бил разквартируван в едно албанско билдингче близо до големия зоопарк и веднага започнал да си търси работа. Всяка сутрин преминавал с метрото половин Ню Йорк и от Северен Бронкс се стоварвал на „Марси авеню“ в Бруклин, където под мръсен мост имало импровизирана борса за работа. Поляци, чехи, украинци, руснаци, беларуси и българи висели в редица и чакали някой от брадатите евреи да ги вземе на работа. Това били тежки месеци за Митето, но хитрият българин скоро влязъл под кожата на една мексиканка и тя го препоръчала при „черните“ таксита, а той, като изучил занаята, сам се уредил във „висшата класа“ и сега карал „жълто“ такси. Смееше се звучно, бе сигурен, че клиентите му не знаят колко шибан е животът в Америка, но плащат, на час плащат, гадовете. Пари има, а има ли пари, всичко има. Не е „уравновиловка“ и „дефицит“, като в България. Митко помнеше и плюеше без слюнка. Това българите сме имали златна страна, златна, но сме мързеливи и глупави. Това се разбирало според емигранта само в чужбина, а в родината сме си като в пашкул, преживяме… Пешев констатира наум, че е насъбрал доста личен опит, не би нарекъл това мъдрост. От бъбривостта на шофьора в съзнанието му 26

изникна приказката за неволята, която викала, викала за помощ, пък като не дошъл никой, запретнала ръкави. Пешев бе убеден, че това чака българите днес в собствената им страна, а не стачки. Валя пък се потеше, при това видимо. Явно влажният климат не ѝ понася, реши Пешев. Митко не пропусна да се похвали, че познава кварталите и улиците на града наизуст и избягва задръстванията. Той имаше симпатична усмивка и при възможност се обръщаше назад към сънародниците си, за да я покаже. На „Бродуей авеню“ Митко остави събеседниците си, отказа бакшиш и като истински българин започна да ги увещава непременно довечера да му гостуват, щял да покани и други емигранти, за да чуят от първа ръка за промените в родината. Бе толкова упорит и настоятелен, че Пешев дипломатично отстъпи, като поиска телефон с намерение да измисли по-късно предлог за отказ. Но Митко не беше вчерашен и като получи съгласие, измисли план как ще чака новите си приятели пред залата за конференции с таксито. Валя неволно му бе казала кога свършват. Пешев нямаше време да участва в този разговор, до голямата стъклена врата се появи Милцхе, който започна да ги търси. Пешев тръгна към него и двамата се здрависаха „по хунски“. Разбъбриха се общи приказки в голямото фоайе преди да влязат в залата, чийто таван бе стъклен и небостъргачите надничаха отгоре, все едно са динозаври… Милцхе използва една от почивките между лекциите и запозна Пешев с режисьора Кнупт, който се оказа „съмишленик“. Кнупт бе подготвил сценарий за филм,

който щеше да промени общественото

мнение, че хуните са варвари и диваци. Милцхе участваше в проекта като консултант, предложиха и на Пешев да се включи. Той се усмихна, вдигна рамене и попита „с какво“? Кнупт кимна на Милцхе и той зашептя: 27

- Догодина съм много зает, а някой трябва да прекара три месеца във Ватикан, за да провери едни неща. Предлагаме да си ти, ще ти уредим стипендия. Кнупт не може да завърши сценария си без тези данни и въпреки че е одобрен и започват да се снимат вече кадрите, има още работа. Ето защо ти предлагаме да се включиш в проекта като втори консултант, заплащането е добро. Пешев беше поласкан и вече предчувстваше как довечера в хотелската стая ще го съобщи на Валя. Той я потърси с очи във фоайето, но не я откри. Започна да уточнява подробностите с Милцхе и Кнупт и това му отне цялото време на почивката. В залата пак потърси Валя, но нямаше и следа от нея. Пешев започна да нервничи и да се върти. Валя се появи и задъхано седна до него. Той не каза нищо. Внимателно изслуша лекцията ѝ за готите и гетите, дори ръкопляска. Жалко, че конференцията беше еднодневна и на следващия ден по обед трябваше да се връщат в гладна София, помисли си Пешев по време на подготвения от организаторите обилен обяд по-късно. По време на следобедното кафе със сладки Милцхе се приближи до Пешев и Валя, учтиво поздрави дамата и уведоми Пешев, че довечера е поканен в един специален клуб. Милцхе се извини джентълменски на Валя, че ще отнеме кавалера ѝ привечер, и се оттегли. Конференцията свърши, Валя и Пешев излязоха на въздух. Бе валяло и Ню Йорк миришеше хубаво. Пешев се надяваше да се разходят по „Пето авеню“, бе отделил малко долари и смяташе да купи парфюм на Валя от „Шанел“. В този момент пред тях изникна една позната и широка усмивка. Митко. Валя се сконфузи от импровизираното решение на Пешев да отиде сама на гости на българите, но прие. Пешев изгледа мрачно жълтото такси на Митко, което я погълна и се затътри пеша към 42 улица, където бе хотелът, за да се освежи преди срещата си с Милцхе и Кнупт.

14. Трета серия, сценарист Кнупт Болга: Още в ранните зори на следващият ден префектът Хрисафий пристигнал от Халкидон, където била вилата му, в двореца. Той нервно обикалял голямата Трулска зала, чакайки Теодосий ІІ да се събуди. Евнухът горял от нетърпение да му съобщи за заговорът, който снощи организирал с хунския генерал Едеко. Теодосий подскочил от уплах, като разбрал какво е сторил евнуха: - Ако оня варварин разбере, ще ни изпепели...- отронил страхливо той, но Хрисафий му внушил, че всичко е под контрол. Теодосий разпоредил да викнат царедвореца Марпиалий и когато той дошъл тримата започнали да обмислят какви са шансовете за успех. Хрисафий бил убеден в благополучният изход, докато Марпиалий клател неясно глава, но не искал да застава директно срещу всесилният евнух, затова само отметнал: - Не можем да пратим някакъв преводач, какъвто е Бигила, като посланик при Атила. Ако ще ходи посолство е необходим достоен дипломат, който да го оглави. Теодосий

се

съгласил

тримата

започнали

да

обсъждат

подробности. Решават императора да напише писмо до Атила за 17-те бегълци, които той в знак на „уважение“ лично към Атила му изпраща в съпровод на посолство, оглавено от достоен за тази мисия дипломат като Максимин. Заговорниците преценили като неразумно на Бигила, който ще е в мисията като преводач, да се дават толкова много пари, които Едеко, ако се отметне, може просто да му ги вземе. Решено било Бигила да се увери на място, че Едеко предприема действия по заговора, и самият той да пита 29

Едеко колко злато му трябва, така щял да знае ще бъде ли убит Атила или не. Ако Едеко е сериозен в намеренията си, той сам ще подсигури начин Бигила да се върне, да вземе сумата и делото да бъде доведено до успешен край. Когато Теодосий и Марпиалий остават насаме, царедворецът, който имал сан magister officiorum, задава въпроса, какво ще стане, ако заговорът не успее. Отговорът може да бъде намерен в хрониката от ІХ в. на Теофан. „Императорът Теодосий ІІ, узнавайки, че е бил излъган от Хрисафий, заточи евнуха на остров.“ Това се случило в първите месеци на 450 г. Но защо императорът се е хванал на авантюрата на Хрисафий? Какво ни казват хрониките за тази странна личност, евнух-префект Хрисафий, която фактически по това време е управлявала Византия зад гърба на Теодосий ІІ. Ето как стоели нещата: Втори дубъл: Пулхерия, каката на Теодосий ІІ, не само че отгледала брат си, след смъртта на персиеца Антиох, но и взимала дейно участие по-късно в ръководството на Източната империя. Тя имала даже препозит, т.е. министър, който бил началник на канцеларията ѝ. Префект по това време бил евнухът Хрисафий, чийто кръстник бил един

монах

на

име

Евтихий.

Последният

имал

влияние

върху

многобройната монашеска общност в столицата и Хрисафий го издигнал в чин архимандрит. През 431 г. патриархът Несторий бил отлъчен и катедрата заел Флавиан. Хрисафий започнал да злепоставя Флавиан, като се надявал един ден кръстникът му Евтихий да стане патриарх. 30

Хрисафий бил хитър евнух и решил да влезе под кожата на съпругата на императора Евдокия и с нейна помощ да отстрани Пулхерия, която поддържала новия патриарх Флавиан. Евнухът запознал царицата с един магистър Павлин, който бил изключително красив и образован мъж. Евдокия веднага се обвързала със симпатия към магистъра и често беседвала с него насаме. Хрисафий внушил на Павлин, а последният на Евдокия, че е крайно време „мамчето“, както помежду си наричали с подигравка Пулхерия, да стане дякониса и да остави държавните дела в ръцете на царицата. Те дори измислили план как да стане това. Евдокия извикала патриарх Флавиан и му разпоредила да отиде при Пулхерия, без тя да знае, и да я помаже за дякониса. - Това ще бъде голяма чест за нея – казала на патриарха царицата. – Тя вече има необходимите години, за да стане дякониса, цял живот е девственица, дала е обет пред Христос. Флавиан се съгласил с доводите, но разбрал, че това е уловка и че Евдокия иска да отстрани Пулхерия от държавния пост и да я направи само духовно лице. Той изложил в писмо до Пулхерия какво искат от него. Теодосий бил небрежен в делата си и подписвал всичко, което му поднесат. Пулхерия често го упреквала за това. Един ден тя му занесла указ, с който императорът изпраща жена си Евдокия в робство, и Теодосий, без да го прочете, го подписал. Пулхерия кипнала от гняв и му прочела съдържанието, а после скъсала документа, с което публично посрамила императора. Теодосий бил обиден на сестра си. Жена му Евдокия побързала да го спечели за каузата си и след много натяквания императорът дал съгласие Флавиан да помаже сестра му за дякониса.

Сега вече патриархът нямало какво да прави и посетил Пулхерия, която си подготвила багажа огорчена и сама се оттеглила в покрайнините на столицата. Теодосий прехвърлил на Евдокия част от държавните дела. Тя пък веднага си назначила за препозит магистъра Павлин, с когото вече работили в една канцелария. По същото време вандалският крал, който управлявал в Картаген, нападнал Сицилия и Теодосий пратил кораби срещу него. Римляните спечелили, но един от техните командири, чието име било Маркиан (това е бъдещият император след Теодосий ІІ – бел. ред.), попаднал в плен. Той имал домашен орел и бил научил птицата си да разперва криле и да му пази сянка, докато си отдъхва под жаркото африканско слънце... Вандалите до 406 г. били под властта на хуните, но когато бащата на Атила въвел клетвените договори и започнал да създава нов държавен ред в Панония, вандалите и аланите избягали на запад през река Рейн. Те воювали в Галия и Испания, а след това през Гибралтар нападнали либийските територии на Византия и превзели цветущия град Картаген. Тук създали кралство, подчинили местните маври, построили флот и вандалската династия станала прочута. Вандалският крал знаел, че хунският династ Руа, чичото на Атила, е причината Аеций да се издигне в Западната империя, и решил да повтори неговата хитра дипломация. Той се спрял на Маркиан, взел от него клетва, че никога няма да напада Либия, и го проводил с доверени свои хора при Пулхерия. Маркиан спечелил нейното доверие. През това време властта на Хрисафий растяла главоломно в Константинопол. Той вече бил най-довереното лице на Теодосий и единственото, което му пречело да командва вътрешния ред във Византия еднолично, била самата Евдокия, жената на императора. 32

Хрисафий не закъснял да спретне интрига и срещу нея. Той подарил на Теодосий една красива ябълка, която била голяма колкото диня. Истинско чудо на природата. Теодосий дълго се дивил на този плод и решил да го подари на жена си. Но Хрисафий имал две такива ябълки и тайно поставил в стаята на Павлин още една. Той пък, като открил плода, много се зарадвал и се похвалил на Хрисафий. Последният го подучил да се възползва от това „чудо на чудесата“ и да я подари на императора, който щял да остане възхитен. Павлин това и сторил, а Теодосий, бесен, отишъл при жена си и я попитал къде е неговата ябълка. Тя отговорила, че я е изяла. Той обаче бил обхванат от ревност, защото си помислил, че тя лъже и я е подарила на младия юрист. В пристъп на гняв императорът заповядал да убият Павлин. Евдокия била съкрушена и дълго страдала за секретаря си, а след това поискала разрешение от съпруга си да посети Йерусалим за известно време. Теодосий я изпроводил в божия град, но пратил съгледвачи, вече не ѝ вярвал. Евдокия пък не бързала да се връща, станала набожна, обикаляла светите места и даже имала влияние в делата на йерусалимския патриарх. Хрисафий постигнал своето, вече можел да командва еднолично под сянката на императора и от негово име. Византия била в ръцете му. Евнухът взел Евтихий в двореца и двамата организирали събор срещу патриарха Флавиан. Извикали от град Александрия патриарх Диоскор и му дали власт да съди Флавиан. Диоскор оправдал Евтихий в изповедта на вярата, с което обезсилил клира на Флавиан. Последните наскоро вече имали поместен събор срещу приятеля на евнуха. Но Диоскор не спрял дотук, той низвергнал Флавиан и патриархът скоропостижно починал. В града се понесъл слух, че е бит на събора и душата му не издържала на униженията. 33

За патриарх от 434 г. до 446 г. бил избран Прокъл, епископ дотогава на Кизик, който бил кандидат още през 428 г. за поста, когато бил избран Несторий. Евтихий не се кандидатирал, засега изчаквал да мине бурята от скорошните разпри. Когато през 434 г. починал чичото на Бледа и Атила, Руа, патриархът Прокъл се прочул като произнесъл слово в църквата с яростни намеци към починалия и хуните: "Аз ще се моля да се изсипе върху него и върху неговите полкове – взел той за основа текста на пророк Йезекил 38:22 – дъжд от потоп и град от камъни, огън и сяра". През 446 г. станало страшно земетресение и много от постройките в Константинопол сериозно пострадали, част от стените на града също рухнали. Тогава градоначалникът Кир ги възстановил и построил нови, допълнителни. Кир си спечелил обичта на народа, който аплодирал името му на хиподрума. Хрисафий подучил Теодосий да го замонаши, да не би да придобие голяма слава. Пратили го в Смирненската епископия, а имуществото му било секвестирано по измислено обвинение. Сянката на Хрисафий била навсякъде.

15. Четвърта серия, сценарист Кнупт Болга: На следващия ден след като Хрисафий организирал заговора срещу Атила, спешно бил повикан от императора в двореца Максимин, обяснено му било, че съдбата на империята зависи от него, и му било разпоредено да отиде с посолство при Атила и лично да му предаде писмо от Теодосий ІІ, като го увери, че във Византия няма повече бегълци хуни от тия седемнайсет, които Максимин ще вземе от Агинтей, като стигне при Ниш.

Целта на посолството на Максимин било да убеди Атила да не опустошава пак империята заради казуса с бегълците... На Максимин не е казана и дума за заговора срещу Атила. Максимин, дълбоко разтревожен от междудържавния въпрос с бегълците хуни, се обръща към Приск Панийски да го придружи в тази сложна визита при Атила. Приск едва през 450 г., при император Маркиан (450–457), е привлечен на работа в правителството, неговата кариера е била в началото си през 448 г. и той толкова се въодушевява от второстепенния въпрос на първата си мисия, че дори е пропуснал да отбележи в своя летопис защо Едеко е бил в Константинопол. Оттук насетне Приск превръща „бегълския въпрос“ във висш приоритет на дипломатическата задача на Максимин и себе си. Все пак фактът, че никъде в летописа му не се говори за неуредени плащания между Теодосий и Атила по договора за мир, е показател, че посланическият керван на Едеко на връщане от Константинопол е пренасял 6000 фунта злато. Всички били готови. Максимин с грижите по посолството, Едеко с покупки от столицата и през неделната сияйна сутрин всички потеглили, хуни и ромеи… След петнайсет дни път керванът от Константинопол стигнал до Сердика (дн. София) и тук разгънали лагер. Едеко и Орест били поканени на вечеря от посланик Максимин. Вечерята, която дал римският посланик, била скромна предвид плачевното състояние на Сердика, която наскоро била покорена от Атила. Орест се възползвал да поговори с Максимин, като му се оплакал от Хрисафий, който в Константинопол го пренебрегнал, като поканил на вечеря само Едеко. Максимин се учудил на тази липса на дипломатичност, но не коментирал. 35

Затова пък преводачът на римското посолство Бигила си пийнал малко повече и понеже знаел хунски, влязъл в разговор с войници от свитата на Едеко и Орест. По едно време се чули силни и недоволни възгласи от масата им. Едеко, Орест и Максимин не обърнали внимание, но Приск се притеснил и отишъл да види какво става при низшите. Бигила обяснявал на войниците, че Теодосий ІІ е не само император, но и божи наместник на земята по християнската вяра. - И Атила е по волята на бог – скочил един войник. - На кой бог – ехидно отвърнал Бигила. – Изобщо не сте наясно с тоя свят, даже готите станаха християни. - Теодосий е бог, така ли? И Атила е бог – войникът бил не помалко пиян от Бигила. - И като е бог, как го славите – не спирал да шушне преводачът. - Военните му шатри винаги са на хълм, не може да има шатра на по-високо място от тази на Атила на бойното поле – обадил се друг войник, готов да забие един юмрук на Бигила. - Леле, леле... шатри. Не видяхте ли църквите и дворците в Константинопол. Зяпахте хиподрума с отворена уста. Къде другаде по света сте виждали такива чудеса? – не млъквал да се заяжда Бигила. Приск пристигнал навреме и предотвратил сбиването, повикал встрани Бигила и го смъмрил. Преводачът обаче бил доста опиянен и започнал да се хвали: - И самият Атила да ме чуе, няма да се разсърди. Той е един спокоен владетел, знае как стоят нещата, не е като тия варвари. Аз съм му превеждал на Атила, като се срещна с патриция Анатолий през 447 г. Познавам го лично, човек е като нас. Не мога да разбера защо навсякъде се говори, даже от свещениците, че Атила е самият Божи гняв? Човек е бе. С тия две очи съм го виждал. Не е бог, как тогава ще е гняв на Бога? Да не е свойство божие, че ще е Бич Божи. Ъ? 36

- Много си пиян, лягай си – чул се гласът на Максимин, който се бил приближил. – При мен има ред, това е държавно посолство. Какви са тия бръщолевици все едно си на пазара пред Магнаурата? Бигила се оттеглил с наведена глава. Едеко също погледнал страшно хунските войници и те млъкнали мигновено. Въпреки краткото време по подготовката на визитата Максимин все пак бил успял да прегледа всички документи в логотетската канцелария, как са протичали предишните византийски посолства при хуните. Сега той вдигнал тост за двете велики империи на римляни и хуни и попитал дружески Орест: - Откъде идва този обичай хунските първенци да водят преговорите на кон, обикновено се сяда на маса? Орест се засмял и пояснил: - Хунската клетва за мирен договор включва три взаимосвързани елемента. Водата, която те разливат върху земята от златен съд, след това тревата, понеже тя израства от тази грижа към напоената земя, и накрая конските ремъци, защото конят се храни от напоената с вода трева. Конят за хуните не е безсловесно животно, виждал съм ги как му говорят и той се поддава на дресировка, може да се каже даже, че проявява разбиране. Основният хунски командир е десетникът, той не само командва десет конници и се подчинява на стотника, но е и длъжен в мирния живот да не прекъсва връзката си с тези негови букеларии. В мирния живот десетникът и неговите подчинени войници се срещат почти всяка вечер на обща трапеза. Десетникът е стопанин на храната, а самият той е букеларий на масата на стотника. Така е организирано обществото, че всеки се стреми към трапезата на по-висшите, но пътят дотам минава през военните доблести. Хуните са като гъсеница, едно тяло с много крака. Плячката се разпределя между Атила, след това висшите сановници и надолу. 37

Стотникът става богат, но с това богатство е длъжен да издържа преди всичко семействата на десетниците и едва след това своето. А десетникът с полученото трябва да издържа своите десет войници. Хунските търговци получават привилегии от Атила и са негови служители, но те не са независими, както при нас, римляните. При римляните търговците плащат данъци и поземлените собственици също, докато при Атила те са на заплата и ако ощетят хазната, ги чака сурово наказание. Скот отговаря за приходите и разходите. Той е брат на Онегесий, когото Атила цени наймного. Военнопленниците се откупват от близките им сродници и са свободни да се върнат по родните си места, а ако не ги откупят, стават роби, но временно, докато сами се откупят. За да могат обаче да се откупят, ги зачисляват войници и получавайки своя дял от плячката, те се откупват от господаря си, а пък той, като ги освободи, ги прави свои букеларии, ако те не искат да се връщат у дома. Така вчерашният роб е възможно утре да яде на една маса като свободен при господаря си. Аз имам такива римляни, а Онегесий даже има един грък, бивш търговец от Виминаций. Не искат да се връщат у дома, животът сред хуните им харесва повече. Осигурен живот. Всеки е под покровителството на друг, а войниците на десетника пък са длъжни да покровителстват бойните си коне, да не ги впрягат, да не орат с тях. Така конят е станал част от найстарите традиции и ритуали на хунското общество, той и войникът са като едно цяло. Семействата на войниците също са обвързани помежду си както по време на война, когато мъжете ги няма, така и при мир. Максимин поклатил глава: - Интересна йерархия, значи ли това, че цялата хунска земя е еднолична собственост на Атила? - Да, фактически е така. Но вождовете васали на народите, които влизат в хунския съюз, имат всички права върху своите поданици и върху васално определените граници на земята им. Те са длъжни единствено да 38

поддържат войска, която е на подчинение на Едеко и Атила, но вождовете често сами предвождат своите армии и така са букеларии на трапезата на самия Атила. Максимин не скрил учудването си от тази стройна военно-цивилна организация на хунската държава: - Добре, но кое дава юридическото правомощие на васалите? Атила може ли да ги сменя? - До това се стига много рядко и смяната е заради смърт или предателство, но Атила се съобразява със старейшините на съответния народ. А що се отнася до юридическия статут на федерата, то той се определя по много интересен начин. Всеки васал настоява Атила да се ожени за негова дъщеря, така по право васалът става от един род с владетеля. За рикса-федерат това е много добре, защото укрепва властта си над своя народ, демонстрирайки, че ако има бунтове или заговор срещу него от своите, може да разчита на помощ от центъра. Така се случи преди време с Курдилах, неговите акатирски племена в Скития са многобройни и една част от тях оспориха властта на Курдилах. Бледа и Атила отидоха на помощ на Курдилах и усмириха бунтовните народи, а Курдилах за благодарност обяви Елак, първородния син на Атила, за свой наследник. Онегесий не можа да дойде с мен и Едеко в това посолство до Теодосий ІІ, защото Курдилах почина наскоро и той отиде с Елак там, за да го сложи за архонт над акатирите. Орест бе забелязал, че Приск си води записки, и затова бе станал толкова многословен. Той беше родом римски гражданин и изпитваше суетност към историческите летописи... Максимин благодарил на Едеко и Орест за споделената вечеря, изразил надежда, че великият Атила ще се зарадва от връщането на бегълците, които римският генерал на Илирик Агинтей ще предаде лично на посолството около гр. Наис, и всички се оттеглили да пренощуват. 39

16. Пешев се настани в неугледно хотелче, сбутано между два огромни секс-магазина на 42-ра улица. Взе душ и се обръсна, напарфюмира се, след което – както го посъветва Милцхе – облече черен костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка без шарки. Дрехите бяха донесени предварително от „приятел“ в хотелската стая, а „специалният клуб“, който щеше да посети софийският професор, бе нюйоркският клон на най-влиятелната в света Велика масонска ложа на Англия. Това беше част от плана „РАН“ на Милцхе за създаване на влияние и той бе подготвил пред първомайсторите приема на своя софийски приятел с мотива, че е време „Добрата ябълка“ – така бе известна на галено нюйоркската ложа – да има свой дъщерен клон в България. Освен това Милцхе запозна бюрото на ложата с „градежа“ на препоръчания, в който Пешев бе доразвил идеите на Хелфен, че не германците готи, а хуните българи през V в. са създателите на късноантичния образ на Европа. Умните първомайстори веднага схванаха какъв „Коперников преврат“ би било това в преосмислянето на старата история и как недолюбваните германци отстъпват своето място на хуните. -

Тази интерпретация на книгата на Хелфен е оригинална –

констатира риторът на ложата. – Всъщност то си е точно така. Не готоримски, а хуно-римски е основният сблъсък през ІV и V век, когато е създадена нова Европа. Защо е било необходимо това игнориране на хунското минало в европейската историческа наука? – попита той Милцхе. -

Донякъде е разбираемо, че то е било част от „историческата

игра“, – Милцхе звучеше изключително компетентно, – необходима при създаването през ХІХ в. и началото на ХХ в. на национални исторически учебници в многонационална Европа… В тези учебници за славното 40

минало на народите, създали европейските нации след 1789 г., е било удобно да бъде игнорирана хунската европейска хегемония от ІV и V в. чрез една безсъдържателна фраза „велико преселение на народите“, понеже българите са били под османско робство и едва след 1878 г. се сещат за нация и история. Дори произходът на хуните е прикачен на тюрките. Но ако това е недъг на просвещенско-модерната историческа наука, е редно да се очаква, че постмодерното историческо мислене ще прояви друг, обективен подход. Необходимо е да съществува реална визия за случването на Европа през ІV и V в., която да не е в ущърб на истината. Да допуснем, че част от истината е разбираемо премълчана по времето, когато са се писали национални исторически доктрини, но при една бъдеща обединена Европа се оказва, че хунското минало става своеобразен обективен критерий, доколко новите европейци и особено германците са способни да преодолеят старото националистическо пристрастие… Това беше удар в десетката. Риторът се усмихна делово. Той бе от клана Ротшилд и разбра всичко от една дума. Пешев вече бе в преддверието на сграда в квартал „Астория“, която наричаха „храма“ според Милцхе. Тук видя само Кнупт, който се оказа, че му е също „поръчител“. Режисьорът го потупа по рамото, сякаш вече бяха роднини, и му намигна да не се притеснява от ритуала. След това ненадейно се наведе към краката на Пешев и нави до коляното единия крачол от панталона му. На учудения българин обясни, че така трябва, след което извади от един шкаф дълга черна роба, която сръчно надяна през главата му. Милцхе и Кнупт се спогледаха и се засмяха, което леко върна самочувствието на Пешев, но когато му вързаха очите с черна кърпа, той пак го изгуби. Милцхе го поведе по един коридор, където чукове удряха в мрамора, който Орест бе донесъл, за да могат римските майстори да 41

направят баня на Атила. Пешев стискаше ръката на Милцхе и той сляпо, но без страх стъпваше по телата на избитите в Каталунската битка от 451 г. Чу глас, който спомена Аеций и Атила, а след това усети с ръката си огън в горящ хунски котел. Пак тръгна към банята, но този път го въведоха в стаята на Крека, съпругата на Атила. Тук бяха синовете ѝ Елак, Денгиз и Ирник. Последният прегърна Пешев и му благодари за паметта. Професорът се почувства трогателно от този театър и дори се съгласи, че всичко е символично, както му шептеше Милцхе. След прегръдката Ирник пое ръката на слепия кандидат-чирак и го заведе при меча на Атила, който опря в бузата му с думата „Здрава“, която Йордан от VІ в. бе изписал „страва“ в летописа си. Тук българинът потрепери, без да знае защо, не от страх, а от онези тръпки на прозрението, които идват често на вълни и си отиват също така бързо. Пешев вече пиеше от чаша виното на Атила, което бе тръпчиво и кисело, след което усети изкуствен вятър, но символично го свърза с походите си по планината Витоша над София. За трети път го поведоха към банята, където чуковете удряха страшно, и той се ухили вътрешно, че тия „трудолюбци“ биха изпотрошили с лекота всички камъни по кариерите на комунистическите лагери. Този път набутаха ръката на слепеца в черноземна пръст все едно трябваше да вади картофи. Космата ръка поднесе копринена кърпа и изчисти оцапаната длан на Пешев, след което дойде нов водител. Той заяви, че се казва Одоакър и че баща му Едеко е хун, а не германец. Отговори му хор от гласове: „Да, да, да…“. Одоакър намушка ръката на кандидат-посветения във вода и шумът от чуковете спря, сякаш най-накрая банята бе готова. Върху мокрите пръсти на Пешев някой сложи пръстена, който римската принцеса Хонория бе изпратила на Атила с молба за брак. Пешев разбра, че и той се бракосъчетава с масонството, което – за негова изненада – слави „Бичът Божи“. Уви, театърът с чуковете продължи и той тръгна на четвърта обиколка, но вече знаеше, че след огън, вятър, земя и вода пети елемент 42

няма. Лъжеше се, масоните имат и пети елемент, затова ложите им са подложени на обругаване от простосмъртните. Вечният живот на Великия архитект на Вселената прие новоизлюпения чирак, като постави Книгата на книгите на главата му. После му свалиха превръзката от очите и той видя цяла зала с клонинги, облечени по един и същ начин с чудновати престилки, на които имаше сложни знаци, а големците бяха накичени и с ордени. -

Да кажем добре дошъл на нашия брат – предложи от трибуната

очилат първомайстор и калфите се втурнаха да повтарят, а чираците се изредиха да прегръщат и тайнствено да ръкуват „брата“. Залата бе голяма и имитираше Соломоновия храм, а две колони в дорийски стил придаваха тържественост на декорите. От двете страни имаше пейки в амфитеатрална позиция, но в центъра нямаше маса, за да прилича досущ на залата на английския парламент. Едно око в триъгълник на стената светеше и наблюдаваше безизразно новия чирак, а под него бе бюрото, на което знаменитият ритор вписваше с перо важни и съдбоносни за биографията на Пешев неща.

17. Пета серия, сценарист Кнупт Болга: Приск Панийски не преставал да си води бележки. Той описал разорения град Ниш, който християните славели като родно място на Константин Велики. Наоколо в полето, до разрушените от хунските катапулти и костенурки стени, било пълно с човешки кости, нямало къде да се стъпи на чиста земя, отбелязъл Приск. Гордите граждани на Ниш не се предавали, но Атила бил направил понтонен мост и обсадил града, разказал на Приск един свещеник. Хуните 43

имали не само стенобойни машини, но и всичката нова техника, явно някой майстор от гр. Сирмиум им бил разкрил това изкуство. Те атакували от няколко страни и имали много дълги стълби. Гражданите упорствали до края, но част от стените не устояли и хуните проникнали оттам. Никой не очаквал, че те разполагат с толкова много и разнообразни машини. - Имаха нещо като дървена кула на две колелета, висока няколко етажа – разказал свещеника, чиято църква още приютявала ранените и бездомните. – Нашите я обстрелваха с огнени стрели, но хуните бяха покрили дървената част с кървави кожи от бикове и не можеше да бъде подпалена. С тази кула на колеса те се приближаваха до върха на стените и обстрелваха със стрели нашите войници по зъберите, а по това време други хуни отдолу се опитваха да се покатерят по стълби до върха, под прикрития огън на войниците от машината. Много наши бойци и граждани се жертваха, хвърляха камъни по катерещите се по стълбите, но умираха от стрелите на хуните в кулата. Такива дървени кули на колеса имаше няколко, от всички страни. Допълнително обстрелваха стените с катапулти и атакуваха с таркани вратите на града. Имаха и много костенурки. Бог ни бе забравил... Приск поговорил с Максимин и двамата отпуснали дарение на свещеника за храна на лекуващите се в църквите на разорения град. Към обед пристигнал генерал Агинтей, който бил magister militum на Илирик. Пълководецът предал на Максимин 17 хуни бегълци и съпроводил кервана до река Дунав, близо до гр. Сингидон, дн. Белград. На север от реката започвала земята на хуните. Местността там била гориста и Приск внимателно се оглеждал. По едно време уплашено забелязал, че някакви конници тайно и отдалеч следят кервана.

Едеко и останалите хуни се направили, че не виждат нищо. Хунският генерал, който в римска земя бил постоянно напрегнат, сега даже се отпуснал и започнал да се шегува. Той също мернал странните конници, но веднага ги познал. Разбрал, че Атила е пратил съгледвачи, които отдалеч да придружават кервана и да го охраняват. Едеко пренасял с хората си не само голямия ковчег със златото, а така също много платове и коприна. Той дори купил от пазара в Константинопол четири камили, подарък на Атила. На гърбиците им били закачени кошове с плодове, фурми, червен и черен пипер, индийски подправки, сладкиши. А за жените бил купил благовония от мускус, багрила и сирийски шалове. Но най-голямата изненада несъмнено щял да бъде големият слон, който лично Хрисафий разрешил да бъде купен от Едеко. Голямото животно стъпвало тежко в края на кервана. Хуните не били виждали по-голяма сензация от джуджето Зерко, пратено преди време на Бледа от Аеций. Сега Едеко предвкусвал как всички ще бъдат зашеметени от това непознато за тях огромно животно, украсено по персийски обичай, на чийто гръб имало трон за Атила. Хуните и преди имали няколко слона, докарани в Европа след персийската война от 395 г., на Харатон, славния генерал Улдин, но оттогава минало много време и за тези страшилища разказвали само старците и бабите... Керванът и посолството опънали шатри за пренощуване, а Едеко с няколко конници препуснал напред и преди първи петли стигнал до стана на Атила.

18. Хунският генерал Едеко влязъл при династа на хуните и му разказал всичко за заговора. Атила внимателно изслушал подробностите и единственото, което промълвил, било: - И Аеций ли е замесен? - Така каза Хрисафий, говореше като упълномощен от Теодосий и Аеций... Атила се разходил из шатрата, замислен и мълчалив, после разпоредил: - Знам, че си уморен, но трябва да се върнеш, за да не се усъмнят. С теб ще дойде Скот, за да попита Максимин с каква цел идва посолство при мен. Първо трябва да разберем дали само Бигила знае за заговора, или и останалите римляни са замесени. Внимателно преровете вещите им, трябва да сме сигурни, че Бигила носи парите за подкупа. Скот бил много прям като човек, той стриктно отговарял за хазната, но му липсвала гъвкавост. Едеко попитал: - Онегесий не се ли върна с Елак от акатирите? Лицето на Атила било загрижено: - Елак паднал от някакъв местен кон, който му подарили акатирските старейшини, и си счупил крака. Това ще ги забави. Ако пратя пък Есла, който е по-обигран от Скот, римляните веднага ще му отговорят, че той като дипломат знае, че задължение на всеки посланик е да докладва пред онзи, при когото е пратен. А тях Теодосий ги праща с писмо при мен. Скот ще пратя с теб, а ти и Орест следете поведението, лицата им, всичко. Трябва да разберем дали Максимин и Приск са посветени, ако са – лошо. Максимин може да иска да ме види лично, за да ме убие. Фанатик ли е? - Не бих казал, той е образован юрист, а Приск е ритор. Атила вдигнал ръце: 46

- Нима наистина Теодосий и Аеций са се побъркали, че са се доверили на едно животно като Бигила? Толкова ли са немощни, че разчитат един преводач да организира бунт и убийството ми? Нещо не е както трябва... Взимай Скот и се връщайте да разберете всичко. Едеко и Скот препуснали обратно и стигнали към обед. Максимин знаел много добре кой е Скот и когато той се появил, посланика се зарадвал, защото знаел от Орест, че той е брат на Онегесий. Срещайки се със Скот, Максимин веднага му обещал голяма награда, ако той спомогне за визита лично с Атила: - Брат ти би постъпил така, понеже знае дипломатическия протокол – даже допълнил посланика. Скот обаче разочаровал римляните. Той имал добър латински, но се държал по варварски и казал на Максимин, че Атила го праща, за да получи отговор от посланика, с каква задача идва това посолство. Максимин изнесъл надменно урок по дипломация и обяснил на Скот, че задача на всяко посолство е да се срещне с онзи, при когото е пратено, и пред него да съобщи посланието от онзи, който е изпратил посолството, в случая Теодосий ІІ. - Смисълът от посолство е никакъв, ако то не може да докладва пред човека, заради когото е пратено. Теодосий не е изпратил посолство при Скот, а при Атила – педантично обяснявал Максимин. Едеко и Орест се спогледали. Скот обаче бил прям и като скала. Той пак се върнал след ден и пак задал същите въпроси. Максимин се оказал не по-малко издръжлив и пак изнесъл урок по дипломация. Скот обаче не му останал длъжен този път и му казал, че знае съдържанието на писмото на Теодосий, което Максимин носи в джоба си. Приск искрено се учудил и даже се усъмнил, че хуните използват разни магии, нали са езичници.

Максимин не коментирал, той разяснявал спокойно юридическите междудържавни казуси по въпроса и изнасял теоретични беседи. Едеко и Орест отново се спогледали. И двамата били убедени, че този суховат юрист, ако е замесен в заговор, би се оплел в лъжи, гняв и притворни доводи. Приск пък постоянно записвал думите му, което е абсурд, ако са заговорници, защото написаното е улика. За разлика от тях, Бигила постоянно сменял цвета на лицето си от уплах и се оправдавал, че е неразположен и болен. Скот дошъл и трети път с все същите въпроси. Максимин не се стреснал и пак изпял своята песен. Междувременно хуните били преровили багажа на римското посолство и станало ясно, че Бигила не носи парите за заговора. Ситуацията ставала заплетена, ето защо Едеко един ден случайно се доближил до преводача Бигила и заговорнически му подметнал: - Генералът си държи на клетвата. Подготвих нещата, трябва да раздам вече подкупите... - Не ми дадоха предварително парите, защото ми казаха, че разходите могат да се увеличат. Колко злато трябва? – зарадвал се Бигила. Едеко поискал 1000 солида. Още същата вечер Атила, Скот и Едеко пак се събрали на съвещание. Едеко съобщил своето и на Орест мнения, че Максимин и Приск не са замесени и че само Бигила е връзката с Хрисафий. Атила пак попитал: - Дали Аеций е замесен? Никой не можел да даде отговор на този въпрос освен Бигила. Но преводачът нямало как да бъде изобличен, след като не носи парите... - Колко наши бегълци върнаха? – попитал сурово Атила. - Седемнайсет – отговорил Едеко.

- Малко са, да... малко са... – Атила станал и разпоредил: – Още утре в близкото село ще приема Максимин. Ще играем по римската свирка. Направете ми списъци на всички, които знаете, че са бегълци. Включете и тия, които се съмняваме, че са дезертьори. Няма да се съглася Теодосий да ми връща само 17 бегълци. Ще вдигна скандал и ще върна Бигила заедно с Есла при Теодосий, за да уредят въпроса както трябва и той да прати и останалите дезертьори. Есла ще представи нещата като заплаха за току-що сключения мир. По време на тази визита, Бигила ще използва връщането си, за да вземе парите за заговора. После ще действаме. Утре трябва да бъда много гневен пред Максимин, ще превърнем въпроса с бегълците в най-важния за нас.

19. На сутринта Пешев и Валя закусиха заедно в ресторанта на хотела. Бекон с яйца, топено сирене, мляко с кафе, сок от портокали, три маслини… Пешев се притесняваше, че си взима така свободно храна от шведската маса, но като се огледа, видя, че никой не се интересува от него, и той добави две френски кифлички, тънки филенца от червена сьомга, руски розов хайвер, миниатюрно бурканче конфитюр от череши, дребно пакетче немско масло, още две маслини, но зелени, а за десерт – нарязани ягоди в йогурт и еврейско кексче. Валя също бе напълнила голямата си чиния с вкусотии и двамата закусваха като „бели хора“, както се изрази асистентката. Тя въодушевено разказа за това, как българската приятелска диаспора на Митко я посрещнала снощи с печена пуйка, а уискито се леело като вода. Емигрантите за нейно учудване плакали от милост за България и един през друг споделяли колко им липсва. Това дотолкова трогнало Валя, че тя го 49

отдала на носталгия. Опитала се да ги върне към реалността и им разказала това-онова, при което те пак плакали от обич към родината. Впечатлило я, че децата им си говорят на български, разбира се, тук-там заменяли някоя забравена дума с английска, но явно майките и бащите им ги учели на родна реч „омайна, сладка“, според Валя. Митко вече не живеел в албанския блок, а се бил преместил в билдинг с ирландци. Всички, които срещнали във входа на блока Валя, се усмихвали и я поздравявали, дори съседите на Митко, китайци. Тук Пешев вдигна многозначително вежди, сякаш я бе хванал в лъжа, че има само ирландци, но Валя не обърна внимание, а продължи да разказва, като често посягаше към салфетката от жълт плат с рубинен кант, но все се отказваше да я изцапа и ползваше хартиени. Валя направи сладка гримаса и сподели най-важното. Вчера Митко след конференцията я завел да разгледа зоопарка. Тя бе убедена, че той е най-големият в света. Там нямало клетки като в софийския, животните живеели на големи площи и били разделени от дълбоки ровове. Домакинът скрил тази подробност и в първия момент Валя изпаднала в ужас, защото видяла на сто метра от себе си няколко лъва. Кикотът ѝ засия в небето и Пешев тъжно констатира на глас, че след няколко часа ще са там горе, на полет за София. Валя пак не обърна внимание на думите му и продължи, че имало лифт над целия огромен зоопарк, два пъти колкото София по размери. Много голям, голям. Митко и тя отвисоко видели всичко. Бизони, жирафи, всичко… И си тичали на воля животните, защото зоопаркът бил много голям, много… Пешев спря да се храни и се вгледа в нея: -

Какво става?

Аз оставам.

Къде оставаш?

Тук, емигрирам. Ще ми помогнат да си намеря работа. Писна

ми от хуни, готи, гети и мизерия. Митко ще дойде да ме вземе след час… Никога Статуята на свободата не е била толкова сива, мрачна, пепелява, безжизнена и нелепа, колкото я видя Пешев от самолета след четири часа. Той се опитваше да се държи философски. Демокрацията съблазнява, очевидно е. А в маранята на очите му Валя се заби като гвоздей с отсъствието си. Факултетската кушетка мистериозно се премести в гърлото му. Дървената закачалка демоде, която доскоро бе възприемал с очите на сюрреалист, изплува в съзнанието му като рогоносец с образа на глуповат професор. Каква свобода и пари, тъжно окъпа Пешев спомените си от вчера, тя остава заради жребеца. Това е най-старата притча от всички притчи, с които залъгваме безвкусния си живот. А Пешев не бе разбрал, че като ти дадат бисер, трябва да бъде пазен… Даде го на свиня. Шофьор на жълто такси? Ами утре, като мине еуфорията, какво ще правиш, мила Валя, кой ще сее духовност, за да жънеш… Пешев разтърка с длани лицето си. Разсъждаваше като егоист, озлобен от истината. Стар си, масонски брате, стар – фъфлеше той наум. Опита се да поспи, полетът продължи повече от 12 часа с прехвърляне във Франкфурт на Майн. Белгия светеше цяла от нощния монитор на самолета, а над България се стелеше тъмнина и лека болка прониза стомаха на Пешев. След небостъргачите на Ню Йорк българската столица изглеждаше отвисоко като село и професорът за първи път оправда Валя…

20. Консултант Айзък Милцхе: „Приск в летописа си съобщава, че Едеко въобще не е станал заговорник, напротив, още при първата си среща с Атила му е разкрил замисъла на Хрисафий“. Шеста серия, сценарист Кнупт Болга: Как решава да действа хунският владетел? Той иска да разобличи заговорниците и затова разиграва маскарад... В следващите кадри виждаме един „актьор“ Атила, който решава да се прави на гневен, защото не са му пратени всички хуни бегълци от Византия. След като се уверява, че Максимин и Приск не са замесени, Атила решава да не чака с аудиенцията чак в града му, а още сега да ги приеме в едно село. Целта му е да върне Бигила при Теодосий, за да му даде възможност да донесе парите. През това време Бигила, въпреки че има някакви съмнения, е получил уверение от Едеко, че генералът си държи на клетвата. Максимин и Приск отиват на първа среща с хунския династ. Той ги приема гневен, вика, обижда Бигила и се сърди, че са му върнати толкова малко бегълци. Подготвил се е за сценката, като изважда даже някакъв пергаментов списък и прочита поименно всички хунски бегълци на римска земя, сякаш в двора си има няколко хроники по въпроса. Максимин и Приск са втрещени от неочакваното гневно поведение на хунския цар и душите им са обхванати от смут. Приск изпада в суеверен страх, че Атила ще нападне империята заради бегълците, а Максимин като по-опитен обмисля по-късно всяка негова дума и се чуди коя е причината 52

за този гняв. Дори се пита дали някоя случка по време на пътуването не е в основата на гнева на Атила? В Сердика бе станало глупаво някакво спречкване на приема, когато Бигила неразумно нарекъл Теодосий божи наместник, а Атила просто човек... Максимин не изключва това също да е причина за гнева на династа на хуните. По време на аудиенцията Атила нарочно почти не общува с Максимин, а през цялото време вика срещу Бигила. Той му припомня, че при разговорите си с патриция Анатолий през 447 г. е станало дума (Бигила тогава е бил преводач), че Атила иска всички хуни бегълци във Византия, които са там още от времето след визитата на сина на Аеций – Карпилеон. Тази визита на Карпилеон е от 445 г., когато Атила след смъртта на Бледа става самовластен господар на Хунската империя. Бигила се кълне, че няма повече бегълци, Атила чете списъци и го пита защо лъже, после му припомня, че е в дипломатическа мисия и това е единствената причина, за да не бъде разпнат на момента на кол. Изобщо голям цирк е било. Като излял гнева си, Атила се разпоредил още утре Бигила заедно с висшия хунски дипломат Есла да се върнат при Теодосий ІІ и да уредят както трябва въпроса с бегълците, ако не – той напада. С тази си заповед Атила не е целял нищо друго освен Бигила, като се върне в Константинопол, да може да вземе и донесе златото за заговора. А Максимин и Приск – разпоредил Атила – ще останат и ще продължат към панонската столица на хуните, която се е намирала оттатък река Тиса…

21. Седма серия, сценарист Кнупт Болга:

Преводачът Бигила е бил щастлив от развоя на събитията, защото най-важният проблем в процедурата по заговора (подкупът за Едеко) се разрешавал от само себе си. Бигила щял спокойно да вземе парите за Едеко и съвсем скоро след това Атила е трябвало да бъде убит. За чужденеца Бигила това е бил важен етап от живота му, очевидно е вярвал, че му предстои кариера в администрацията, и той, като се върнал в Константинопол, решил, че е време и синът му да участва в държавните дела. Казал му да се подготви, бил решил да го вземе със себе си на връщане при Атила. Кой е хунския дипломат Есла? Доайенът на хунската дипломация идва на първо посолство в Константинопол след 419 г., когато Плинт станал патриций. Бил е дипломат на Руа, чичото на Бледа и Атила, а по всяка вероятност и на техния баща. Към 421/422 г. Есла прави първа визита в Константинопол, моментът е избран подходящо, по това време империята е заета с персийски конфликт. Есла според Приск бил предявил искане няколко военни формирования от различни хунски племена, които още след 408 г. са дезертирали и са приети от Константинопол за федерати заселници, веднага да бъдат върнати на хунската държава. При отказ Руа заплашвал да нападне. Това била мисията на посолството на Есла. 54

Плинт приел Есла по заръка на Сената. Той се чудил какво точно да направи и решил веднага да изпрати някакъв свой родственик като посланик при Руа заедно с Есла, за да протака. Формално това римско посолство до Руа било изпратено с абсурдната молба на Константинопол хуните да не общуват със западните римляни, а само с византийците (Приск). Явно Плинт вече е знаел, че западният император Хонорий е установил дипломатически отношения с хуните, чрез посолството на историка Олимпиодор. Хуните имат договор за взаимопомощ със стария Рим още от 405 г., когато помагат на Стилихон да се справи с пълчищата на Радагайс. Към 406 г. хунският крал Донат, основателят на династията Дуло, вече изгражда нови взаимоотношения с народите в държавата си, подчинявайки ги чрез клетвен договор (Олимпиодор) за вярност, създавайки нов тип имперско управление над различните хунски народи. Властта му била еднолична и това явно не се харесва на аланите и вандалите, които избягват на запад през р. Рейн и създават свой съюз в Галия, после стигат до Испания, а оттам се прехвърлят в Северна Африка през Гибралтар и превземат римските земи около Картаген, създавайки свое кралство, просъществувало 96 години напред. През 408 г. при атака на Улдин (прозвище на чичото на Атила) във Византия с цел уреждане на данъчни задължения с новия императорски регент (след смъртта на Аркадий през 408 г. регент е персът Антиох) последният подлъгва с „римския начин на живот“ голяма част от разноплеменната армия на Улдин. Улдин се спасил по чудо отвъд Дунав само със „своите хора“ ултинзурите. Есла към 421/422 г. търси обратно тия бегълци, станали вече римски федерати. 55

Приск Панийски отделя специално внимание в летописа си на „бегълския въпрос“ сред хуните, понеже мисията му през 448 г. в неговите очи е завършек на една дългосрочна политика на хуните по тоя проблем. След смъртта на Руа през 434 г. Бледа и Атила пак искат бегълци според Приск. И ги получават при гр. Марг (източно от Белгард, до дн. с. Дубравица). Изглежда, Приск е бил прав да фаворизира този въпрос в летописа си. До нас не са достигнали никакви сведения за висш военен в римската армия от хунски произход до 463/466 г., когато за първи път научаваме за един командир Хелхал, който имал такъв. Донат, Руа, Бледа и Атила имат последователна политика по отношение на дезертьорите и бегълците хунски воини и Есла е найкомпетентното лице по въпроса, което Атила може да прати с Бигила при Теодосий ІІ през 448 г. По същото време Приск, заедно с Максимин, се придвижват към града на Атила и след р. Тиса към тях се присъединява още едно посолство, западни римляни, пратени от западния римски император Валентиниан ІІІ и от генерал Аеций. Тяхната задача е да спасят шефа на хазната на стария Рим Силван, когото Атила е обвинил в присвояване на военна плячка. Ситуацията е следната. Атила превзема Наис (Ниш) много трудно през 447 г., използва даже стенобойни машини. Градът е разорен, само в църквите били останали болни хора, пише Приск като очевидец (оттам минава мисията, и то само няколко месеца по-късно). Покрай реката според летописеца нямало чисто място, било пълно с кости на убитите дори през 448 г.

Атила се оттегля окончателно от региона на Сердика и поддунавската низина, след като за първи път получава от Анатолий и Ном новият данък от 2100 фунта злато през 449 г. Около Ниш е и новата хуно-византийска граница. По време на превземането на Ниш обаче през 447 г. в града е имало някакви златни чаши, които явно не са били малко. Те били тайно изнесени и по неведоми пътища стигат до бюджетара на западната империя Силван. Той ги купува за хазната. Атила разбира за всичко това и с нарочно писмо до Равена обвинява, че е ощетена хунската хазна, защото всичко в града принадлежало на победителите. Той предявява искане да получи Силван, за да го съди или да му бъдат пратени златните чаши. Заплахата му е сериозна и Аеций сформира посолство до Атила, което да уреди някак работите. Съставът на посолството е показателен. За посланик е назначен Ромул, комит на област в провинция Норик, който е вече тъст на Орест, дясната ръка на Атила. В посолството като частни лица пътуват Татул, бащата на Орест и Констанций, опитен секретар (може би и юрист), който Аеций праща в помощ на администрацията на Атила. Явно по уговорка отпреди, когато синът на Аеций е ходил при Атила през 445 година. След като двете посолства се срещат през 448 г. около р. Тиса в дн. Унгария, те заедно продължават на северозапад, към града на Атила. През това време Хрисафий в столицата на Византия е във вихъра на славата си.

Той

заедно

кръстника

си

монаха

Евтихий

организират

предстоящия през 449 г. ефески събор, останал в историята с името „разбойнически“. Хрисафий и Евтихий са съчинителите и на появилия се на 16 февруари 448 г. императорски рескрипт по въпросите на вярата. За първи път император си позволява сам да низвергва епископи без църковните йерарси. Зад кулисите на този скандален факт в християнския свят са пак двамата герои. Бигила и Есла се връщат в Константинопол. Хрисафий дава тайно пари на Бигила за заговора. Преводачът трябва да ги предаде на Едеко. Сумата според Приск била толкова голяма, че Бигила можел да купи коне и продоволствие за цялото посолство и да изплати откуп за много военнопленници римляни в земите на Атила. По онова време средната цена за откупуването на византийски военнопленник е била 11 солида. В Константинопол Есла вижда духовно брожение. Градът е облепен с афиши на хората на Евтихий срещу привържениците на заточения патриарх Несторий (428–431). Един поместен събор в столицата пред 448 г. осъжда изповеданието на Евтихий, но той не се предава и с помощта на Хрисафий и Теодосий ІІ свиква през 449 г. в Ефес събор, всеизвестен днес като „разбойническия“. Евтихий пише писмо и на папа Лъв, че на изток се възражда несторианството. Отправя в заточение духовните колоси на Антиохия и Едеса, Теодорит Кирски и Ива Едески. На 12 май папата получава покана да участва в гр. Ефес на вселенския събор, който е предвиден да отвори врати на 1 август 449 г. Първоначално се е смятало съборът да е в Никея, но от страх пред хуните е прехвърлен в Ефес... Лъв отказва, като дава обяснение, че времената са смутни. 58

Главният сухопътен маршрут между двете римски империи е прекъснат от Атила, папата праща все пак трима представители, но по море и не смята лично да прекосява Адриатика. Лъв съпричастно написва томос по верските въпроси, в който се опитва да спаси православието... Връщаме

кадри

върху

посолствата

на

Максимин

(на

Константинопол) и Ромул (на Равена). Те пристигат в града на Атила и учудено разглеждат архитектурата от обработено дърво. В центъра на града има мраморна баня по римски образец. Домовете на хунските аристократи са заобиколени от декоративна дървена ограда, а около жилището на Атила освен нея има и дървени кули. Пред дома на Атила има широко пространство, играещо ролята на площад, където посолства от варварски народи са опънали шатри, чакайки да получат аудиенция. На площада идват и хуни, чийто спор изисквал последната дума на Атила като съдия. Градът бил многолюден, в него Приск срещнал хора, които освен хунски, говорели на готски, скитски, латински и гръцки езици. Приск Панийски получава възможност, докато чака Бигила и Есла да се върнат, да се запознае с хунския бит, начин на живот и с много легендарни и исторически сведения. Той е единственият историк, описал всевластния Атила отблизо, по лични впечатления, внимателно наблюдавайки всички подробности и отбелязвайки си детайли, без които нямаше да знаем много за хуните, понеже сведенията от VІ в. на готския историк Йордан са определено целенасочени, докато Приск е изключително обективен...

22. Осма серия, сценарист Кнупт Болга: Как завършил злополучният заговор? Бигила се върнал с голяма сума пари, но бил обвинен и Атила му поискал отговор, защо носи толкова пари. За да го накара да говори, заплашил със смърт сина му. Преводачът си признал всичко за заговора през сълзи и молби за милост. Атила гледал с презрение това „животно“, както вече го бил наричал. Той не само взел парите, предназначени за заговора, но и казал на Бигила, че ако се откупи с 50 солида, ще му прости живота. Синът на Бигила се върнал във Византия и донесъл сумата. Изглежда Максимин и Приск били истински сконфузени и се върнали от посолството си при Атила, като купили коне и продоволствие на свои разноски... Приск не разкрива какво им е казал Атила да предадат на Теодосий във връзка с неуспешния заговор... В началото на 450 г. Хрисафий бил изолиран от Теодосий ІІ, който злополучно паднал през същата година от кон и починал. Пулхерия взела властта в свои ръце и издигнала в император генерал Маркиан, който се оженил за нея под условие, че ще уважи обета ѝ за девство. Една от първите грижи на управляващите била окончателно да се разправят с вредния евнух Хрисафий. …….. Бележка към сценария от продуцента от телевизия ВВС Арчибал Дунабе: „Драги Кнупт, абсурд е сериалът да завърши така. Всъщност 60

текстът ти за последната серия трябва да бъде със заявка към възможни нови серии, знаеш, че ние в телевизията спираме или продължаваме един сериал според зрителския интерес. Разбери ме, приятелю, има нещо недовършено, а няма и намек, че историята може да продължи. Сценарият ти бе одобрен, но с изричната забележка на журито, че ще оправиш края. Поздравления, най-накрая ще пуснем нещо, което не е за крал Артур. Желая ти всичко най-хубаво, твой Арчибал“.

ВТОРА ГЛАВА

1. Пешев престоя три месеца в Рим и всеки ден посещаваше библиотеката на Ватикан, допуснаха го и в секретния отдел по препоръка на някакъв „брат“ от Малтийския орден. Провери множество стари регистри и бе готов да потвърди хипотезата на Милцхе, че богат руснак бе посетил Ватикан през 1822 г. Това беше дворянинът Чертков. Той е ползвал Ватиканския препис на българския превод на Манасиевата хроника според регистрите. През ХІV в. български преводач от обкръжението на цар ИванАлександър (1331–1371) се заема с невероятната по онова време задача да преведе от гръцки стихотворната хроника на Константин Манасий от ХІІ в., като спази размера и даде адекватни български думи на гръцките. Освен това българския преводач е бил и историк, той въвежда допълнителни 61

сведения в хрониката, които липсват при Манасий

и които засягат

българската история. Добавките, направени от българския преводач в Манасиевата хроника, за да се отличават от преводния текст, са изписани от него с... червено мастило. Пешев предположи, че това е било направено с някаква цел, но с каква? Чертков съгласно регистрите през 1822 г. е преписал тези български добавки. По-късно той се връща в Москва и в патриаршеския архив на руския синод открива още един екземпляр от българския превод на Манасиевата хроника. Сверява поправките от Ватикан с тези от Москва и решава да издаде с коментари патриаршеския екземпляр. През 1842 г. публикува в Москва „О переводе Манассииной летописи на славянский язык, с очерком истории болгар, доведенной до XII века“. Пешев трябваше да лети до Москва, за да проучи тази книга. Телефонира на Милцхе и бе уреден да участва в някаква конференция по византийска иконопис след седмица. Той излетя от Рим, свърши работа, разходи се по митичната улица „Арбат“ и се върна пак в Рим. Чертков издава книжката си през 1842 г. с цел да предотврати буквалното възприемане от науката през ХІХ в. на един текст от българските добавки, съгласно който българите на Аспарух, които превземат

през

680

г.

Мизия

създават

държава

там,

били

„многочислени“. Според Чертков те били „малка орда“, а „многочислени“ били славяните, които, на всичко отгоре, той твърдеше, че са старите траки… Пешев в писмо до Милцхе приложи текста, който българският преводач е добавил през ХІV в., и изказа плахо хипотезата, че е възможно 62

двигател на тези добавки по времето на царуването на българския цар Иван-Александър да е съпругата му, еврейката Сара (?): „При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая, и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече…“

Разбира се, пишеше в писмото си Пешев, хипотезата за Сара била само предположение, но проф. Златарски още през 1905 г. бил написал книга за още една хроника, превеждана по времето на Иван-Александър, и в нея българският преводач тотално е подменил гръцката дума за „славяни“ с името „българи“. Това е хрониката от Х в. на Симеон Логотет, която през ХІV в. е преведена с ясната заявка да се посочи на поколенията, че ролята на славяните в българската държава е минимална. Според стари гадателски легенди от българските средновековни апокрифи, уточни в писмото си Пешев, царица Сара е имала около себе си от нейните „еврейски пророци“ и те са я съветвали по много дела. По онова време в българската държава гъмжало от власи, кумани, славяни и други племена. Сара толкова обичала мъжа си, че приела християнството под името Теодора, но мразела това име, защото първата жена на любимия ѝ български Соломон също се казвала Теодора. Славяните вече имали големи територии в Европа и Сара се дразнела от това, че българите през ІХ в. приели славянския за писмено-черковен език. Това щяло да ги обезличи според българската Естер и тя настояла да се превеждат книги, но правилно. Дори едно евангелие, което се пази днес в Лондон, е изпъстрено с миниатюри на нея, децата ѝ, царя и роднините му, за да се знае, че са българи, а не славяни. 63

Не знам дали Сара е смятала, че българите са също евреи – подметна Пешев, – но през ХІV в. българският патриарх Евтимий пише слово, в което твърди, че гражданите на столицата Търново са „витлеемци“ (?). Преди да завърши писмото, той излезе в пролетния и жужащ Рим, за да вечеря с любимата си пица при Мария, както се казваше чевръстата българска сервитьорка, която винаги го посрещаше с македонска чаровна усмивка. Петър беше с новия си ленен омачкан костюм и с платнена шапка, каквато някога ненаситно носел цар Борис ІІІ по спомени на очевидци. Поръча си чаша сицилианско вино и се упрекна, че е попрекалил в писмото си до Милцхе. Трудно се излиза от стереотипите на тоталитаризма. Пешев съзнаваше, че не е длъжен да се натяга заради стипендията, но когато получи в голямата сива италианска банка до стария фонтан първия си чек като консултант на Кнупт, онемя. Не бе очаквал, че киноиндустрията е толкова щедра. И той реши по холивудски да си заработва заплатата, все пак бе само консултант и от Кнупт зависеше дали да приема или не хипотезите му. „А сега най-важното, драги Милцхе – продължи късно вечерта писмото Пешев, след като изпрати до метрото новата си приятелка с македонската усмивка. – Вие очевидно сте прав в предположението си, че Чертков е знаел отнякъде, че българите са хуни, защото го пише директно в книгата си от 1842 г. Ето цитат, който показва, че е бил сигурен, че българите са били хуни, и аз вече съм склонен да приема Вашия довод, че няма откъде да го знае така ясно, ако именно той не е човекът, платил и отнесъл на изток летописите на Евнапий и Приск: „Болгаре, о которых говорит переписчик Манассиевой летописи, при первом переходе их за Дунай, не были еще Словенами. Они прямо пришли с берегов Волги и принадлежали к племени Гуннов“. Логиката на Чертков е, че българите са 64

хуни, но като се срещнали със славяните на юг от Дунав, били претопени и асимилирани. За да прокара идеята си, че славяните, а не българите, както пише в Манасиевата хроника, са „многочислени“, той разработва една хипотеза, според която славяните, за които чуваме за първи път през VІ в. от н.е., не са нищо друго освен древните траки. От своя страна Херодот бил писал някога през V в. пр.н.е. (представяш ли си ?), че траките са наймногобройни след индийците, ето защо Чертков посочва, че българите на Аспарух

не

са

могли

да бъдат

„многочислени“,

както

пише

средновековният български преводач на „Манасиевата хроника“, а са една орда. Ето цитата от същата книга от 1842 г.: „Эта Болгарская орда, после дальнего перехода от Волги и многих сражений и потерь, не могла быть многочисленна. Болгарское царство сделалось могущественным только по присоединении всех Словенских народов к поселившимся в Мисии Волжским Болгарам и простиралась, в блестящую эпоху своего существования, от Черного моря до Адриатического и от Дуная до Греции и почти до Византии. Оно было могущественное царство Словен южных…“. Пешев завърши писмото си с думите: „В „Манасиевата хроника“ старобългарският преводач пише, че българите са били „многочислени“ през 681 г., когато създават Дунавска България, но Чертков твърди обратното. Интересно е, че не само го твърди, но и невнимателно се издава, че знае отнякъде, че старите българи са: 1) хуни и 2) че през VІІ в. са на територия от Волга до Дунав (?). В последното си писмо ми пишете, че Кнупт ще идва в Рим. Знае ли се вече кога? Ваш Петър Пешев. Рим, 28 април 1992 г.“.

2. Кнупт кацна на летище Рим на 11 май. Петър го чакаше и се сгърчи като червей, щом видя, че до него плавно като ладия се полюшва Валя. Предприемчивата асистентка много бързо се бе разочаровала от Северен Бронкс и като умна прелетна птичка бе кацнала в Манхатън при ергена Кнупт. Как ги прави тези неща, само тя си знае, вдигна вежди Пешев, като научи подробности. Митко, макар и пич, си е тъпо шофьорче според Валя, а и я бил излъгал, че има „зелена карта“. На всичко отгоре се оказало, че живеел със съквартирант, и Валя със закъснение разбрала, че за нея няма отделна стая. Разбира се, всяко начало, особено емигрантското, е трудно и асистентката приела стоически нещата. Но мрачната сутрин не се оказала слънчев ден и Валя, която си е всеотдайна, не успяла дълго време да си намери друга работа освен като чистачка в апартаментите на богати еврейски семейства. Пак Митко ѝ намерил тази работа при един поляк и дори платил 100 долара, за да я наеме Збигнев във фирмата си. Колежки ѝ били украинката Лена, рускинята Татяна, мексиканката Сандра, румънката Леа и още пет жени от Беларус, Полша, Словакия, Югославия и Пуерто Рико. Хусе Луис, който все разказвал за родната Гуадалахара, ги разкарвал сутрин по домовете в Манхатън или на север, в градчета от щата Кънектикът, а след това ги ескортирал обратно. Валя, нали си е късметлийка, един ден била дежурна в Манхатън в апартамента на някакъв режисьор. Оказал се Кнупт, който, като я видял, се учудил, а Валя естествено се разплакала. Добра по историите, този път чистачката разказала някаква мелодрама, в която името на убития от комунистите чичо Стоян и ужасната „купонна система“ се завъртели в сюжет. Кнупт споделил с Милцхе, а той ми го спестил. Валя периодично давала дежурства по чистене в дома на Кнупт и един ден той ѝ предложил да остане при него. Така не само се сдобил с жена в леглото, но и не трябвало 66

вече да плаща на поляка за почистването. Валя също била доволна и нали е умна, а и знае перфектно английски, започнала да помага за бюрокрацията, която висяла на главата на Кнупт. -

С две думи, вече съм негова асистентка – усмихна се виновно,

но щастливо Валя. Кнупт бе доволен, че нещата се бяха наредили по този начин. Той въобще не подозираше, че новата му Лолита е имала и интимна връзка с Пешев покрай служебната. Остана два дни в Рим, за да разбере подробностите, и се зарадва на материалите, подготвени от „брата“. След това излетя по неотложни задачи за Лондон, но остави Валя да помага на Пешев и обеща, че ще се върне за нея след седмица. Оправда се, че не може да е на две места едновременно, движел няколко проекта и ангажиментите го притискали. Настани Валя в своя апартамент в хотел „Бордо“, където винаги отсядаше при визитите си в Рим. Пешев и Валя го изпратиха на летището, а след това професорът имаше неблагоразумието да я покани на пица при Мария. Откакто кацна в Рим, Валя изпитваше някакво семпло чувство за вина, което се превърна в раздразнение още щом видя как Петър и сервитьорката се спогледаха. Нюхът ѝ безотказно надуши, че между тях има нещо, и инстинктът за собственост проработи. Валя не само изрично настоя да плати сметката от парите на Кнупт, но и даде дебел бакшиш на сънародничката си с превъзходството на дама от Ню Йорк. Тя снизходително я изгледа как се отдалечава в кухнята и язвително констатира някакви несъвършенства в тялото ѝ, които само тя можела да види. След това подхвърли: -

Ти да не си ме заменил с тая? Ще ме разочароваш.

О, не – смотолеви Пешев и още веднъж се ядоса на себе си, че

бе решил да демонстрира пред Валя как не е останал на сухо след нейната

авантюра. Но не бе предвидил, че тя може да ревнува, а и Мария явно се засегна, че води друга в пицарията. Валя вече се упрекваше, че преиграва, когато чу те да си казват „доскоро“ и се убеди, че се виждат.

Тя пак се вгледа в Мария и

презрително си помисли: „кучка“. Реши да си върне Пешев и да натрие усмивката на „тая“. След това се сети за имена като „гордост“, „Кнупт“, „съвест“ и веднага ги забрави с досада. Това не беше софийската Валя, идеализмът ѝ се бе стопил като лед на слънце още в мръсните и вонящи на „кашер“ кухни на богатите евреи, чиито жени надменно плащат с парите на мъжете си. Една такава повлекана постоянно ѝ висеше на главата в просторната и натъпкана с ненужни вещи трапезария и не млъкваше да повтаря: „работи, работи“, все едно е била в предишния си живот надзирателка във фашистки концлагер. Когато Кнупт прие Валя, тя не каза веднага на Збигнев, че напуска, а нагло помоли дебелият като патладжан поляк да я прати при „повлеканата“ в Кънектикът и притворно натъпка хладилника на „фашистката“, без тя да види, с пет килограма свински крака, свински уши, свински опашки и свински бузи. На другия ден посоленият полски патладжан изрева в телефона на Валя, че е уволнена, а тя притегли към себе си приготвения превод на полски и като същински полиглот, който може да смесва звуците „в“ и „у“, изчете на родната му реч почти всички псувни от времето на шляхтата. Ето в това се беше превърнала очилатата балканджийка Валя, която вече носеше лещи с изкуствен цвят.

3. Всеизвестно е, че още начетеният патриарх на Константинопол от ІХ в. Фотий бе констатирал: „Може да се каже, че Зосим не е писал история, а само е преписал Евнапий. Съчинението на Зосим се отличава 68

от Евнапиевото само по това, че е по-кратко...“ (Фотий, Библиотека, кодекс 98, „За Зосим“). Ето защо Пешев и Валя се бяха заровили през днешния ден във Ватиканската библиотека с надеждата да се докопат до нещо от Зосим, което да ги заведе при Евнапий. Последният бе тачен от Милцхе, който бе открил тема, която учителят му Хелфен бе пренебрегнал, и вече няколко пъти питаше Пешев дали е открил нещо за летописеца от ІV в. Евнапий, чиято историческа книга за хуните е изнесена от архивите на папата през 1822 г. Ровиха дълго, но нищо. Накрая Валя заключи, че всичко ново е добре забравено старо, и измъкна един пасаж от Созомен, който очевидно е пропуснат от Зосим, но Созомен според Валя вероятно го е преписал от Евнапий. Невероятна е без очила, помисли си Пешев и вече бе готов да преспи пак с нея въпреки „брат“ Кнупт. Само Валя е способна на такъв лупинг, доволно потри ръце той с надеждата Милцхе да оцени „сламката“. - Търсим нещо от Евнапий при Зосим, а го откриваме при Созомен – усмихна се професорът и ехидно възнесе глас: – От пасажа става ясно, че хуните освен от война разбират и от астрономия: „Предводителят на живеещите над Истър (Дунав) варвари Улдин нахлу с многобройна войска през реката и разполагайки се на лагер до границите на Тракия, превзе с помощта на измама мизийския град Кастра Мартис (дн. гр. Кула в България). Извърши нападения и над Тракия, като горделиво не искаше да сключи съюз с римляните. Когато префектът на тракийските войски провеждаше разговори с него за мир, той посочил към изгрялото слънце и казал, че ако пожелае, ще покори всичката земя, която то огрява по пътя си, и това даже нямало да му коства големи усилия“ (Sozomen, кн.ІХ, 5.2).

Созомен е роден към 400 г. близо до град Газа в Израел. Станал християнин и адвокат, ползвал много източници, между които църковния историк Сократ и езичника Евнапий, за да напише летопис, който посветил на Теодосий ІІ. Според Валя много вероятно е Созомен да е загинал през 477 г. по време на войната на Атила на територията на дн. България. Съхраненият откъс за хунския пълководец Улдин със сигурност е заемка от Евнапий. -

Но кой е този Улдин? – заинтригува се Валя.

В този цитат от Созомен се съобщава за събития от 408 г. –

поясни Пешев, – но три години по-рано, т.е. през 405 г. римляните на западния префект Стилихон побеждават германските пълчища на Радагайс благодарение на помощта на хуните на същия Улдин. „Срещу Радагайс римляните наеха двама езичници – готският пълководец Сар и хунският Улдин“ (Павел Дякон, Historia Romana, кн. ХІІ.12). За първи път – допълни професорът – хунски пълководец с име Улдин е упоменат през 400 г., когато опитът на метежника гот Гайна да премине на север от Дунав край гр. Нове (дн. Свищов) е осуетен от войските на Улдин, който убива Гайна и изпраща главата му в Константинопол (Zosimus, V, 22, 1-3). Ето Зосим знае също за Улдин – сочеше текстовете Пешев. -

Колко интересно – откри нещо Валя, – името на този хун

Улдин се появява в различни хроники, при това, ако през 400, 405 и 408 година става дума за един и същ човек, то в летописа на Йордан от VІ в. Ултинзур е посочен като един от многото синове на Атила към 460 г., значи, е друг хун. При това Йордан пише, че има и народ „ултинзури“ под командването на втория Атилов син Денгиз по това време? Виж, виж тук – посочи тя. – Хронистът Агатий от втората половина на VІ в. пише за същия народ „ултинзури“ следното: „Те били най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв (457–474) и на живеещите по това време римляни“ (Агатий Миринейски, История, кн.V, 11). Кой е този народ? – 70

зачуди се тя. – Това е явно най-големият от народите в хунския съюз, а след Агатий никой не споменава вече това име, ултин и ултинзури? О, не… виж, същият Агатий упоменава, че малко преди 554 г. „Улдах – хун“ със своите хунски войски помогнал край гр. Пезаро на византийския пълководец Нарзес и нанесъл силно поражение на Левтарис, съюзник на готите (кн.ІІ.; 2,3). Как така едно и също име се върти в самото начало на V в., през втората половина на V в. и отново през VІ в.? -

Имаме имена на пълководци и име на народ при Йордан и

Агатий – започна да разсъждава на глас Пешев. – Дали обаче става дума за епоним? Думата идва от старогръцки ἐπώνῠμος – „даващ име“, "наречен по", т.е. лице, от името на което идва название на народ, местност и др. Или обратно, имаме название на някаква местност, която дава името си на хора, на един, но и на цял народ?… – Пешев се загледа. След това продължи: – Да бъде носено това име от пълководец и успоредно с това и от цял народ, означава само едно. Това не е етноним, т.е. не е името на народа, не е и личното име на пълководеца. Разбираш ли, те носят име на спомена. Име на местност, която е свързана с общ спомен, с общо минало вероятно. -

Прародината им ли? – изчурулика Валя.

Вероятно, възможно е – вдигна рамене Пешев. – Трябва да

потърсим местност с това име. Да се пробваме при географа Птолемей от ІІ в. от н.е. – засмя се той, сякаш предчувстваше географията на Валя под дрехите ѝ… След няколко часа Валя бе готова: -

Александрийският географ от ІІ в. от н.е. Птолемей е бил най-

ерудираната личност до ХVІ в. както на запад, така и в арабския свят – компетентно заобяснява тя. – Ако някой е трябвало да бъде похвален, са го наричали „втори Птолемей“. За съжаление, е запазен само един текст с 71

тази култова фраза при кремонския епископ Луитпрад, който като сравнил собствения си император Ото с българския цар от Х в. Симеон І, справедливо отсъдил на лист хартия, че книжовната и културната дейност на великия българин му отреждат правото да бъде наричан „втори Птолемей“. Това е същият Луитпрад, който продължавал да сипе похвали за образоваността на цар Симеон, наричайки го и „полугрък“. Имаха конферентна телефонна връзка с Милцхе, който бе останал доволен от работата им. Пешев даде знак на Валя да не се отклонява в подробности и тя продължи: - През ІІ в. Птолемей освен с астрология се занимавал и с география. На неговата карта, компилирана през VІІ в. от н.е. от неизвестен арменски учен (някои твърдят, че това бил Анани Ширакаци), е посочено следното: „Западно от реката (Волга – бел.ред.), казва Птолемей, живеят Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни на реки, течащи из Кавказ до пределите на Албания“. „Сондас“ са синдо-меотите при Азовско море, „Геруа“ са кавказките горци, а на юг от планината са пределите на кавказка Албания (дн. в поголямата част Азербайджан – бел. ред.). Къде са „Адон и Алаидон“? Това се изяснява от другите съхранени компилации на Птолемей, където вместо „Адон/Алаидон“ е изписано арменското название „Утик“. Това е гавара Утик на територията на някогашните Северна Армения и Южна Грузия… -

Но какво общо има това с хуните – попита Милцхе?

Думата взе Пешев: -

И ние се чудехме първоначално какво общо имат хуните с

арменската област Утик, която според колеги носи името си от древните кутии. Според новите изследвания на професорите Иванчик и Паркер на съседната територия е била древната прародина на кимерийците, които през VІІ в. пр.н.е. превземат кутиите, както става ясно от един от асирийските клинописни текстове, където кимерийският цар от това време 72

Дугдам е наречен и „цар на кутиите“. Да оставим настрана дискусионния въпрос, дали по това време е имало кутии, чиято мощ е била през ХХІII в. пр.н.е. когато превземат Шумер, или името им е било топос за „варвари“ към VІІ в. пр.н.е. Да оставим и настрана въпроса, защо името на този кимерийски цар Дугдам и на кутийското божество Гатумдуг са лингвистично близки. Но няма как да не си припомним, че именно проф. Хелфен отрече, че произходът на европейските хуни е от Средна Азия и Китай, което предполага да продължим да търсим откъде е все пак произходът на тия хуни от ІV в. от н.е.? И тук, вече в светлината на новите проучвания

върху

кимерийците,

отново

излиза

на

дневен

ред

пренебрегваното сведение на Прокопий Кесарийски от VІ в., че хунобългарите са по произход кимерийци. „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама синове, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име." Прокопий записва тази древна легенда за синовете на кимериеца цар в кн. ІV. 5 от своя летопис "Войната с готите". Милцхе засумтя недоверчиво отвъд океана, но жицата не криеше вълнението му, а издайнически го споделяше със самодоволните Пешев и Валя. Те предвкусваха триумфа на хипотезата, която днес съставиха набързо с мисъл за предстоящото интимно вечерно парти в хотелската стая. Асистентката на Кнупт и екс-асистентката на Пешев взе думата: -

Сведението за българските племена кутригури и утигури е

дадено за първи път от Прокопий Кесарийски през VІ в. То е повторено от неговите ученици от втората половина на VІ в. Агатий, Менандър, Теофилакт и през ІХ в. от Теофан, който обаче не споменава утигурите, а пише, че Кубрат е владетел на „Велика България и на котрагите“. С други 73

думи, учените отдавна допускат, че името „утигури“ е външно наименование за българите, въведено за първи път през VІ в. от Прокопий, за да диференцира онези хуни, които са съюзници (за разлика от кутригурите) на византийския император Юстиниан І, които начело с утигура Грод посещават през 528 г. Константинопол, където императорът става кръстник на Грод и припознава него, а не брат му Мугел за владетел на Боспор, дн. Керч. В „За сградите“ Прокопий директно пише, че Боспор бил „хунски град“. „Ако вървиш от град Боспор (дн. Керч) към град Херсон (дн. Севастопол), който е разположен в приморската област и отдавна е подчинен на римляните, то цялата земя между двата града е заселена с варвари от народа на хуните“ (Прокопий Кесарийски. Войната с готите., ІV.5). Към 555 г., т.е. по времето, когато Прокопий твърди, че от земята на сагините в Северен Кавказ до Меотида (Азовско море) е пълно с утигури, сироезичният

автор

Псевдо-Захарий

Ритор

изброява

над

севернокавказки народа, но не познава никакви утигури, а пише за българи. Готският историк Йордан от VІ в., чиято история е писана към 551 г., също не познава името „утигури“, а пише, че Северното черноморие е заселено от българи. В „Тайната история“, където Прокопий вече пише против Юстиниан І, той не споменава въобще утигурите и кутригурите по имена, а употребява за тях единствено името „хуни“. А сега най-важното, което потвърждава, че за хуните от V в. тази местност Утик е все още част от спомена за прародината им. В тази местност Утик има гр. Хелхал според арменския средновековен историк Мовсес Калакантуаци. За хунски военачалник на византийска служба към 465 г. с име или по-точно прозвище Хелхал знаем от летописа от V в. на Приск Панийски. Арменският историк от V в. Елише също упоменава в своята история за такова селище „близо до границата на Иберия (Грузия – бел. ред.) срещу гр. Халхал“ (част ІІІ). „Утигурите“ са наречени така от Прокопий, а не българи, понеже очевидно той дава чрез това наименование името на 74

старите местоживелища на кимерийците в гавара Утик в Северна Армения и Южна Грузия, при това именно във връзка с повтаряното от него твърдение, че хуните произхождат от кимерийците? -

Искате да кажете – включи се удачно Милцхе, – че името

„утигури“, въведено от Прокопий, е ключ за дешифриране защо хуните са старите кимерийци? Тоест хунските племена ултинзури и утигури са всъщност едно и също племе, назовавани българи, но те са наричани така, т.е. утигури, ултинзури, понеже са носели това име като прозвище. Както Хелхал е носил името на гр. Хелхал? Така ли е? -

Да – изрекоха заедно Пешев и Валя.

Молодци – изхили се на руски Милцхе. – Нима си мислите, че

сме ви изпратили на екскурзия в Рим, за да променяте историята? Не ви ли стига, че сте любовници, при това Пешев е женен, а Валя е протеже на Кнупт Болга, чийто прапрадядо е Чертков? Добре дошли в реалността. Колкото по-бързо българите се научат докъде могат да се простират претенциите им, толкова по-добре за тях – затвори слушалката… Минаха няколко минути в гробна тишина. Пръв се съвзе от шока Пешев: -

Всъщност това не беше гласът на Милцхе. На кого

съобщавахме сведенията си, ти кой номер набра?

4. Кнупт престоя един ден в Лондон и още същата вечер излетя за Бон. Имаше уговорена среща с един от висшите полковници на държавна сигурност на ГДР. Рухването на берлинската стена бе подсетило полковника да потърси сътрудничество с ЦРУ и службите в Бон. ЩАЗИ съхраняваше много досиета и Кнупт се надяваше да научи нещо за онова,

което го тревожеше вече няколко месеца във връзка с настойчивото и притворно желание на Валя да стане част от живота му. Кнупт Моше Болга бе роден в кримския град Евпатория, в семейството на съветски граждани от караимски произход. Караимите бяха израилтяни, които според семейните легенди в дома на Кнупт са се отделили от лакомото за „обетованата земя“ юдейско коляно. Дядото на Кнупт, раби Ибрахим, споделяше пред внука си, че тези сведения са изследвани подробно от великия учител Авраам Фиркович, най-достойният от Евпаторската община през ХІХ в. Изселването на тия израилтяни било извършено според Фиркович от „асирийския цар Саламансар през 721 г. пр.н.е. от Самария“. Тези колена след погрома над Асирия от страна на Вавилон и Мидия през 608 г. пр.н.е. (Хрониката на Геда) мигрирали по времето на „цар Камбузи през VІ в. пр.н.е.“ в посока на Крим, извадил данни от караимските архиви Фиркович. Караимите не били виновни за смъртта на Христос и евпаторските първенци на синагогата изпратили Фиркович при руснаците, които скоро завоювали тази земя. Руските закони налагали дискриминация над евреите и губернатора на Новоросийските земи граф Воронцов искал убедителни доказателства, че караимите, макар и израилтяни, не са евреи. Фиркович се срещнал през 1834 г. с графа и му показал две реликви, за да разсее опасенията му, че караимите са евреи. Първата ценност била разширената редакция на писмото на хазарския цар Йосиф от Х в. до андалузкия министър Хасдай Ибн Шапрут, от което става ясно, че караимите са хазари и произхождат от Тогарма, както пише цар Йосиф, а не от Евер. Второто „бижу“, потрил пръсти Фиркович, било българска историческа книга от ХІІІ в., която съхранявал караимският род Болга. 76

Така Кнупт разбрал от дядо си, че техният род носи фамилията „Болга“, понеже са съхранявали през вековете българска историческа книга (тарих), писана на арабица през ХІІІ в. в град Болгар, който бил цветущ търговски център, разположен между реките Волга и Кама. Малко преди монголите на Чингис хан и неговите синове да унищожат китната и богата държава Волжка България през ХІІІ в., един от синовете на караима Иляс избягал и успял да продължи рода. В родословните тефтери Кнупт прочете, че основателя на рода му Якуб ибн Иляс е бил приятел с великия български поет от ХІІІ в. Кул Гали, чиято поема за Йюсуф знаел наизуст. Якуб се заселил при караимите на Кримския полуостров и приел низбата „Болга“. Якуб ибн Иляс ибн Болга. Българският исторически летопис се предавал от баща на найголемия син, който бил длъжен да стори същото. Синът се заклевал, че ще мълчи до гроб. И така до дядото на дядо Ибрахим, който срещнал разтревожения Фиркович и разбрал, че руските власти ще им наложат търговски ограничения, понеже ги мислят за евреи, а всички евреи в Русия са с ограничения по закон. Арон, който бил дядо на Ибрахим, му разказал всичко и му дал едно отдавна приготвено копие на еврейски на книгата, което още дядото на Арон подготвил, защото хазарската поговорка гласяла, че всичко е възможно на тоя свят. После отишъл при Фиркович, който ахнал от изненада, нищо че бил ходил вече два пъти в каирската кинеза в Египет и отмъкнал оттам много ценни книги. Такова нещо не бил виждал. Веднага изтичал при граф Воронцов, а онзи побягнал към Москва да докладва, че се появила на бял свят книга за древните българи и техните победи над руснаците. Вече никой не видял ръкописа, но караимите били признати от властите, че не са „евреи-караими“, а само „караими“. Ограниченията 77

паднали, а дядо Арон имал почетно място в Евпаторската синагога. Той живял дълго и въпреки че страдал за „семейната ценност“, присъствал на погребението на Фиркович в Чифут кале… Кнупт растял в прогресивната съветска страна и знаел, че победата над капитализма ще настъпи неизбежно, но не я дочакал, а се възползвал от тайното споразумение между Кисинджър и Брежнев и се преселил в Щатите. Той напуснал ленинградския театър, където бил начинаещ млад режисьор, и кацнал в Ню Йорк с надеждата, че ще продължи кариерата си в някой от театрите на „Бродуей авеню“. Уви, надеждите му скоро увехнали. Подобно на своите събратя, Кнупт станал част от еврейското общество на Ню Йорк, заживял в квартал „Brighton Beach“, получил заем от еврейска банка, купил си пикап за работа от еврейски производител на коли и бил настанен в един от „еврейските“ складове в Бруклин, където му било „разпоредено“ да се занимава с доставка на риба в магазините на няколко квартала. Кнупт станал капиталист, кръстил фирмата си „Delivery Bolg“, но в душата му тежало. Искал да бъде режисьор и въпреки че заобичал парите, с носталгия си спомнял колко беден, но щастлив бил в ленинградския театър със звучното име на комуниста Киров. Скоро трябвало да се ожени според изискването на местния равин, когото виждал всяка събота в Бруклинската синагога. За щастие, един ден Кнупт се оказал на подходящото място в подходящото време и получил предложение за работа от самия Андрю Лойд Уебър, който се трудел над мюзикъла „Котките“, където либретото било по стихотворения на Томас Стърнз Елиът. Кнупт продал бизнеса си, попаднал в средата на други евреи, разбрал, че не е задължително да носи брада, вече пазарувал и от 78

американските супермаркети, започнал да се заглежда по жени, които не са еврейки и чиито коси съблазнително се спускат над голите им рамене. След триумфа на „Котките“ той напуснал Уебър и излетял за Холивуд. Носталгията по ленинградската театрална трупа го напуснала, но не и страхът, че някой постоянно го следи. Първоначално си мислел, че това са агенти на ортодоксалните евреи от Бруклин, които донасят на равина за недостойното му държание, но скоро се засрамил от глупавите си мисли. Усещането за следене обаче продължило и режисьорът наел детектив, който заснел поредица от снимки на русокос и мустакат субект. Кнупт веднага познал, че това е руснак, и изтръпнал при споходилата го като гръм абревиатура КГБ. Възможно ли е? След години той се чудел в разговор с психотерапевта си дали не е развил параноя и тъкмо бил готов да се прости с постоянната депресия, когато цъфнала Валя. Кнупт вече бил режисирал какво ли не в този живот и веднага познал, че тя преиграва. Това го стреснало и той минал на антидепресанти. Тревожността му обаче се усилила и чукала в главата му сякаш в камбанария. Понякога запушвал уши с пръсти все едно наистина звуците в черепа му идват отвън. Друг път с мъка потискал гнева си от въображаеми обиди. Кнупт се обърнал към психиатър, който му предписал сънотворни, а Валя вече смело се разпореждала в апартамента му и дори надничала в книжата по бюрото. Режисьорът решил да експериментира подобно на великия Бертолт Брехт в театъра и ненадейно поканил Валя да живее при него. Бил убеден, че така ще е пред погледа му, но станало още по-сложно. Тя започнала да го изкусява и той вече бил сигурен, че нещо не е наред, когато се провъзгласила за негова асистентка и седнала зад компютъра му. Режисьорът не бил изпадал в подобна паника и решил пак да се обади на онзи детектив, а той измислил гениален план срещу добро 79

заплащане. Най-добре би било Кнупт да пие вода от извора – няма как ЩАЗИ да не знаят коя е тази Валя? За радост на Кнупт, детективът му уредил среща с един агент на ЦРУ, който пак срещу добро заплащане го взел със себе си по време на командировка до Бон…

5. Валя Стоянова Кузманова се оказа известна на ЩАЗИ. Била е вербувана от българската Държавна сигурност през 1987 г. по настояване на другарите от ГДР, за да донася за работата и разговорите на проф. Пешев. Офицерът, на който е докладвала, се е казвал Колев, а Валя се подписвала на рапортите си като „Мутафчиева“. Още с първите вестникарски статии по съветските вестници за „перестройката“, довела до либерализиране на отношенията на учените от „съветския блок“ със западните им колеги, Пешев се свързал с евреина Милцхе

започнали

кореспонденция

цел

дискредитиране

на

средновековната германска история, разясни полковник Детлеф от ЩАЗИ пред Кнупт. Милцхе вече бил известен с реваншизма и ционизма си, но след излизането през 1973 г. на монографията „Светът на хуните“ на покойния проф. Хелфен се бил активизирал. Успял да издейства издаването на книгата му на немски в Австрия и започнал масонска кампания за възвеличаване на хунските пълчища за сметка на германо-готската история. Пешев се свързал с Милцхе през 1985 година и му изпратил две статии, които евреинът публикувал в едно италианско научно списание по средновековна история. Българинът постоянно акцентирал на това, че Хелфен в своята книга извеждал произхода на хуните от българите. Това било в противоречие с марксистко-ленинската историография, която 80

разглеждала сегашните българи като славяни, а прабългарите като тюрки. Според Детлеф партийното ръководство към факултета по история на софийския университет „Климент Охридски“ привикало Пешев и го порицало за „извращенията“, с които отъждествява хунските пълчища и прабългарите. Дори се стигнало до т.нар. „другарски съд“ съгласно действащия в Народна Република България закон за другарските съдилища. Пешев получил „последно предупреждение“, но не спрял с опортюнизма си, а започнал да се крие и да праща на Милцхе писма от чужди имена, при това не по пощата, а давайки ги на „куриер“ в Американския културен център в София. Това наложило Колев да пристъпи към вербуването на Валя Кузманова за агент на Държавна сигурност. Не било лесно, понеже тя била племенница на „враг на народа“, прочете Детлеф в сводките си. Все пак Колев успял, понеже Кузманова искала да остане на работа като асистент в историческия факултет и от съгласието ѝ да сътрудничи зависело това да стане. Колев бил интелигентен офицер, завършил психология, и с красиви мустачки, както се вижда от снимката му, с която разполагал Детлеф. Понастоящем, допълни полковникът, той е напуснал ДС и има охранителна фирма в София. Колев показал на Кузманова няколко статии на немски историци, които критикуват своеволните грешки на Милцхе при интерпретирането на покойния Хелфен и разкриват истинската му цел да злепостави германската история от злоба към холокоста. Кузманова, чийто чичо бил немски възпитаник, приела да сътрудничи на „немските учени“. Изобщо Колев се оказал ценен кадър и ЩАЗИ го поканила на специализация в Лайпциг. Кузманова получила назначение като асистентка на Пешев и се държала „прилично“ до падането на Берлинската стена, след което и тя започнала да пише статии в духа на Милцхе. Това довело до „затопляне“ 81

на отношенията ѝ с Пешев, който дотогава я държал настрана от разработките си и нямал други контакти с нея освен колегиалните. Агентурата на ЩАЗИ винаги е била на отчет и при КГБ в Москва според полковника, а съгласно един таен параграф от Варшавския договор същото се отнасяло и за българската агентура. -

С две думи – обърна се Детлеф учтиво към Кнупт, – напълно е

възможно, дори допускам, че е така, явно КГБ е поело Кузманова след 10 ноември 1989 г., активирайки я с нова поръчка, вече с оглед на възможността да посещава западни научни форуми заедно със своя професор любовник. Тук Кнупт се изчерви и попита дали правилно е разбрал, че Пешев и Валя са любовници? Това бе реторичен въпрос, даде си сметка режисьора и реши да формулира отново въпроса си: -

Дали правилно съм разбрал, че са станали любовници, за да

може тя да дойде с него в САЩ на научната конференция и да имитира емигриране, за да се срещне с мен и така да доносничи на КГБ? Полковникът вдигна рамене с ясното изражение, че това е напълно възможно, но той вече няма как да го знае, понеже времената изведнъж станали толкова размирни, че бетонната паяжина на КГБ се свила като какавида и контактите между старите служби засега са „замразени“ до второ нареждане от центъра в Москва. Кнупт учтиво благодари за срещата и като разписа чек, който остави на масата, стана и си взе сбогом с Детлеф. Остави „човекът на ЦРУ“ и „човекът на ЩАЗИ“ да се разберат „като колеги“ защо подписва чек, всъщност такива бяха „инструкциите“, дори бе предупреден, че Детлеф вероятно ще откаже… Но Кнупт не изчака тази формалност, а си тръгна с надигаща се болка в стомаха, която не вещаеше нищо хубаво за тази вечер…

Като излезе на въздух, Кнупт видя, че встрани от него е сградата на „Фондация „Конрад Аденауер“. Металните ѝ стъкла приличаха на парник и режисьорът ги сравни със собствената си потна риза. Една мисъл се заби в главата му и той се озърна, за да се увери, че никой не я е чул на глас. Но тази мисъл кънтеше в слепоочията на Кнупт и не си отиваше: „Искат да ме активират, искат да ме активират“. Режисьорът си спомни как преди много години в един зимен ден, в който белите нощи бяха в стихията си в Питер, той се запозна с млада руса другарка, с която заедно гуляха на воля. Тогава я заведе в квартирата на един свой приятел, който бе в командировка в Москва. На сутринта чаровницата пи чай и го накара да подпише бял лист до „Жилфонд“, за да му помогне с ведомственото жилище. „Да не скита по чуждо.“ После „русата другарка“ дойде в театър „Киров“ и Пешев се сконфузи, като разбра, че тя е от милицията. След седмица го извикаха в отдела за противообществени прояви и тя му даде с усмивка настанителна заповед от райсъвета за тристайна квартира. Но Кнупт ужасено видя и още нещо на масата, от което кръвта в жилите му замръзна. Белият лист с неговия подпис бе оформен като молба за сътрудничество с КГБ. Режисьорът хвърли настанителната заповед и избяга, а след това излетя по споразумението „Кисинджър–Брежнев“ за Ню Йорк. Но случилото се съпътстваше мислите на Кнупт през годините, объркваше го, терзаеше го…Сякаш бе стар герой от романа „Престъпление и наказание“. Той постоянно отхвърляше възможността тази „подла постъпка“ да има последици, но кошмарите не свършваха. После се появиха манията, че го преследват, депресията, постоянният страх от нищото… „Искат да ме активират, искат да ме активират“, обмисляше Кнупт всички подробности около появяването на Валя в живота му…

6. Още с пристигането си във Ватикан Пешев бе поразен от мащабната фреска на Рафаел, която пресъздава срещата на Атила с папа Лъв Велики през 452 г. около Рим. Той я виждаше всеки ден на път за архива и постоянно се заглеждаше в детайлите. Какво иска да ни каже гениалният Рафаел с това, че благите апостоли Св. Св. Петър и Павел не само са ескорт на папата, но и размахват мечове, нещо въобще неприсъщо за тяхната иконография? Защо хуните са в ужас от небесните мечове, замисляше се Пешев, а не от кръста, който вяло държи безлично кюре вляво от папата? Каква загадка имаме тук? Един ден той отново се вгледа в картината и онемя. Папата с дясната си ръка сякаш благославяше езичниците. Но това е абсурд, помисли си Пешев. Не може да се очаква папа да благославя варвари и езичници? Значи, ръката му в тази поза напред не е за благослов? Професорът се загледа в папската ръка. Отчетливо се виждаше пръстен. В този момент малка група японски посетители с фотоапарати спря до фреската и една дама в ролята на гид изчурулика: -

Вижте ръката на папа Лъв, той показва на Атила пръстена,

който му изпраща Хонория. Вероятно папата е казал в този момент „правете любов, а не война“ и моли Атила да не превзема Рим. Това се случва през 452 г. На следващата година Атила умира. Дали, ако бе останал жив, щеше да стане мъж на Хонория, която го моли за това? Щеше ли Валентиниан ІІІ да му даде половината Римска земя, както пишат летописците? – засмя се тя. – Днес някои историци смятат, че епизодът с молбата за брак на римската принцеса Хонория, която изпраща годежен пръстен на Атила, е легенда. Но повечето от учените са на мнение, че описанието на тези събития, намерили отзвук в летописите, е всъщност 84

истина. В художествените книги и във филмите за Атила този момент е възлов. Още през ХVІІІ в. Волтер е бил очарован от опита на Хонория чрез Атила да стане императрица и да измести брат си Валентиниан ІІІ, давайки на великия хун трона на Рим... Пешев се отдалечи замислен. Фреската на Рафаело объркваше представите на историците. Досега се знаеше, че хитрата Хонория изпраща годежно писмо и пръстен на Атила. Но очевидно е изпратила още един такъв пръстен на папата. Лъв е сложил на ръката си този пръстен и за да го види Атила, прави жестове на благослов. Хунът разбира, че папата е посветен в замисъла за годежа, и е готов да ги венчае. Той спира армията си и гладните воини, уморени от десетки битки в Северна Италия през 452 г., разбират, че няма да плячкосат Рим. Атила предпочита Хонория пред триумфа около Римския колизеум… Пешев реши да проучи по-внимателно този период от историята и писа на Милцхе…

7. Втори сезон на сериала, режисьор Кнупт Болга. Консултанти проф. Айзък Милцхе и проф. Петър Пешев:

Император Теодосий І непосредствено преди кончината си през 395 г. решава да раздели единната и могъща римска земя, която управлява, на две части, като Източната империя завещава на големия си син Аркадий (395–408), а западната на Хонорий, който я управлява до смъртта си през 423 г. Хонорий е вторият му син, а Гала, майката на Валентиниан ІІІ и палавата Хонория, е дъщеря на Теодосий І, но от втория му брак с 85

дъщерята на Валентиниан І (364–375). След смъртта на Теодосий през 395 г. Гала Плацидия остава с брат си Хонорий в западната част на римската империя. По време на конфликта с визиготите Хонорий моли Гала да стане съпруга на вожда им Атаулф, като така принуждава визиготския водач да напусне с войските си Италия и да се засели в Тулуза. Гала по-късно се връща в гр. Равена и през 417 г. се омъжва там с надеждата тя и новият ѝ мъж римлянин Констанций да онаследят Западната империя от бездетния Хонорий, но съпругът на Гала почива през 421 г., а след две години умира и Хонорий, чието име онаследява дъщеря ѝ Хонория… Гала започва сама да командва на запад от престолнината Равена след 423 г. като регент на сина си Валентиниан ІІІ от брака с римския ѝ съпруг. Галските римски полкове обаче решават в това смутно време да издигнат за император своя командир Йоан и той се насочва с армията си към Равена, за да узурпира властта. Тогава Гала Плацидия, която вече се опитва чрез Бонифаций да усмири вандалите в Картаген, а чрез Аеций – хуните в Панония, се изправя пред истинска заплаха от преврат и решава да бяга с децата си при племенниците си византийският император Теодосий ІІ (син на Аркадий, на трона на Византия от 408 до 450 г.) и сестра му Пулхерия с надеждата да получи от Източната империя военна помощ, с която да върне трона на Рим за сина си Валентиниан ІІІ. По време на бунтa на узурпаторa Йоан малката Хонория разбира колко мъдър държавник е бил дядо ѝ Теодосий І. Той се издига като генерал в Испания, където се пенсионира, но през 379 г. е поканен в гр. Сирмиум от Грациан (367–383), за да оглави източната империя след злополучната смърт на Валент през 378 г., убит при гр. Адрианопол от готи и хуни.

По онова време, през 379 г., Европа се е променила коренно. Векове наред римските легиони не допускат германските и сарматските народи на юг от Средни и Долни Дунав, но откакто към 370 г. хуните превземат цяла Скития и конните им полкове стигат до Панония, се оказва невъзможно да бъдат спрени многохилядните тълпи от бежанци готи и сармати, които напускат домовете си в Скития и нахлуват ужасени от хунското оръжие в западната римска провинция Панония. През 375 г. западният римски император Валентиниан І в пристъп на гняв обяснява пред едно сарматско посолство, че Рим не е длъжен да приеме цялото население на Скития само защото са се появили хуните. И докато разпалено жестикулира пред тези „жители на Скития, която римляните наричат и Сарматия“, получава сърдечен удар и умира. Заменя го Грациан. По това време братът на Валентиниан І, източният император Валент, също приема бежански посолства, които молят през 375 г. готите да бъдат приютени от византийците на юг от Дунав, за да се спасят от мощния северен враг – хуните. Валент ги допуска на юг от реката разоръжени и „без държавен ред“ (Евнапий, ІV в.), надявайки се, че те ще помагат на войските му да охраняват Дунав от хуните. След което отива в гр. Антиохия в Анатолия, за да довърши конфликтa си с персите, но готите, въоръжени от хуните, започват да мародерстват в Тракия и Валент в изблик на гняв се връща, за да ги накаже. Пред себе си изпраща една арабска конница, за да спре нахлуването на варварите в столицата Константинопол. Хуни и готи обсаждат Валент в гр. Адрианопол (дн. Одрин) и го убиват през 378 г.

Ужасен от случващото се в западната и източната римска земя, Грациан кани испанския генерал Теодосий в гр. Сирмиум (дн. Сремска Митровица) и епископът го миропомазва за източен император през 379 г. Като талантлив военен стратег Теодосий І разбира, че единственият начин да усмири готските тълпи е да издигне техни вождове на висши длъжности в римската армия. Но не успява да стори същото с хуните, чиято военна мощ Теодосий упорито разузнава и спешно реорганизира римските гарнизони, като дава приоритет на леката кавалерия, която да противостои на хунската бърза конница. Вандалът Стилихон, открит от Теодосий за войската, скоро забравя произходa си и всеотдайно се впуска в кариерата си на римски префект на запад. Той дори се опитва да сгоди през 405 г. своя син за Гала Плацидия, за да заграби трона за семейството си, но не успява. Теодосий издига още готи във висши военни чинове. Един от тях е Аларих, подготвян да стане генерал-губернатор на провинция Илирик, но жаждата за власт и пари го подтиква да тръгне с хората си към Рим и да го плячкоса. Друг гот, облечен в римски военни одежди, е Гайна, за когото не е било трудно да се издигне до градоначалник на Константинопол, но и той решава да плячкосва. През 408 г. Гайна бяга с хората си на север от Дунав, но е заловен от хунския генерал Улдин и главата му е изпратена в източната столица. Всички тези готи бързо забравят потеклото си от легендарния германец Херманарих и се стремят да станат римляни и да командват Рим. За целта създават готски полкове в римската армия и им искат привилегии, за да постигнат с тях целите си. Наглостта им стига дори дотам да строят еретични църкви в предградията на Константинопол, защото готите още от 375 г. приемат от Валент ариянското вероизповедание.

Всичко това предизвиква открито недоволство в Константинопол и кликата срещу „варваризирането“ на римската армия от готи издига за свой източен префект Руфин, който започва да обмисля как да изхвърли готските генерали от армията. През 388 г. Теодосий І се обръща за помощ към хуните, които се включват заедно с готи и римляни в мощната армия на императора, с която той помита на запад Магнус Максим (383–388), който се е опитал да узурпира западния трон. След тази победа, възхвалявана от летописците, готите обаче са недоволни от плячката и започват да опустошават Илирия и Тракия, а хуните също показват своите претенции и превземат гр. Сирмиум през 389 г. с надеждата той да е техният южен пост. Но още през 390 г. Теодосий І си връща любимия град, откъдето през 379 г. е започнала кариерата му на източен император. През 390 г. той вече е станал император и на Западната империя и обединява под своя скиптър цялата римска земя. По това време хуните са се настанили и окупирали източната римска провинция Панония и техни съюзници са гепиди, остроготи, вандали, сарагури, алани, скири, акатири, анти и много други кавказки, скитски, славянски, тракийски и германски народи. Ядрото на хунския съюз били ултинзурите – българи, наричани от Прокопий и „утигури“. За тях той разказва, че те са потомци на древните кимерийци. Обединените хунски войски в Европа са се ръководели от военачалника Улдин (Созомен, Зосим, Йордан, П. Дякон). Повелител и цар на съюза бил Дуа, чието име летописецът от V в. Олимпиодор предава с латинската форма „Донат“. Дуа разположил новата столица на хуните в стария келтски град Карнунт на отсрещния дунавски бряг на Виена. Някога Валентиниан І бил генерал на римския гарнизон в Карнунт, преди да стане император през 364 г. Хунската столица, останала известна с името Ветвар (Ханзиций, 89

ХVІІІ в.), а областта, приела името Сабария, на теонима на хунското божество майка Сувар, наричана също Кубар, Куар и Сурва.

8. След като Теодосий І станал самодържец на цялата римска империя, сенатът в стария Рим бил лишен от атрибутите и символите си, понеже епископите докладвали на равенския църковен водач Амбросий, че това са езически идоли. Достолепните римски сенатори, които и без това нямали никаква власт, се почувствали обидени и подтикнали през 392 г. Евгениус (392– 394) да узурпира властта в Рим и да възстанови почитанието на старите богове. Те го вдъхновявали, че ще бъде новият Юлиян Отстъпник, който през 361 г. възстановил старите храмове и философските академии. Евгениус се договорил със своя приятел Артавасд (Теофан), който организирал тайно армия. По това време на краткотрайно възраждане на езичеството престарелият историк Амиан Марцелин, чийто любим император бил Юлиян, довършвал историческия си труд в Рим и решил да напише и за хуните. Той разбрал, че тяхната родина е между Меотида (Азовско море) и Океана, както древните наричали Каспийско море, смятайки, че то е „залив на океана“. Амиан преровил трудовете на много стари класици и преписал оттам важни сведения, които му липсвали като информация. Той разказал как изглеждат хуните и как живеят. Бил впечатлен, че те са без бради като римските евнуси, но за разлика от последните, вдъхвали ужас в противника, според историка. Той научил от готи, че жените им спят във впрягове, и решил, че те така изобщо живеят. Амиан дочул, че хунските войници слагат парчета месо под седалките на конете. Историкът не

разбрал, че по този начин те лекуват протритите конски гръбници и написал, че те така затоплят месото, преди да го ядат. Сякаш са диваци. Хунските водачи водят преговорите от седлата на конете си, отбелязал Амиан, и този път не сбъркал, понеже това било действително така. През V в. византийският историк Приск Панийски също разказал за тази особеност на полевата хунска дипломация. Амиан описал техните палатки и облеклото им от кожа. Така той се оказал първият историк, който още в края на ІV в. дал сведения за новите господари на Скития и Панония... След него, в самото начало на V в., отделна книга за хуните написал образованият философ и историк от гр. Сарди в Мала Азия Евнапий, но летописът му за хуните изчезнал от Ватикан след 1822 г. Теодосий І обявил война на узурпатора Евгениус през 394 г. и го победил с помощта на хуните, така както убил през 388 г. предишния узурпатор на Рим Магнус Максим. Амиан Марцелин пък написал, че хуните са продажни и не зачитат чест и достойнство. Старият историк присъствал на краха на езичеството, което за две години сякаш възкръснало в Рим. Той бил свидетел и на хитрата дипломация на източния префект Руфин, който възстановил стария съюз (от 388 г.) на Теодосий І с хуните, освен това си взел лична гвардия от тях и посъветвал хунския генерал Улдин да завоюва Персоармения, за да може източната граница на хунската империя да граничи на юг от Кавказ с Византия и Персия. С две думи, хитрият Руфин успял да пренасочи хунското оръжие в междуречието, при реките Ефрат и Тигър, където те стъпили през 395 г. (Едеската хроника). С похода на Улдин,

Басих и Курдилах в Персоармения и

сирийските земи на Византия през 395 г. хуните станали световен геополитически фактор, равен по значение на двете римски империи и Персия. 91

През 400 г. Улдин вече се бил върнал на Дунав от Ефрат и бил бесен, че готските генерали във византийската армия са убили през ноември 395 г. неговия приятел префекта Руфин. Улдин за назидание заловил Гайна през същата 400 г., когато последният при гр. Нове (Свищов) искал да премине Дунав на север и да избяга, и изпратил отрязаната му глава в Константинопол. През 405 г. западният префект Стилихон сключил съюз с хуните и благодарение на тяхната военна помощ помел пълчищата на германските племена на Радагайс. През 406 г. вандали и алани избягали на запад от р. Рейн в Галия и Испания, понеже Донат наложил едноличната династична власт на своя род Дуло и реформирал хунската държавна и военна машина по персийски и римски образец. Няколко години преди да почине през 423 г., западният император Хонорий изпратил посолство до хунския рикс (крал) Донат в Панония, в което участвал историкът Олимпиодор. Последният написал подробни сведения за хуните, които през ІХ в. Фотий преразказал в няколко изречения от един абзац на конспекта си (Библиотеката). Оргиналът на Олимпиодор не е съхранен. Малката Хонория се надявала, че император Теодосий ІІ от източната част на империята ще се справи през 424 г. с узурпатора Йоан, така както Теодосий І се справил през 388 г. и 394 г. с узурпаторите Магнус Максим и Евгениус. И се оказала права. През 425 г. Хонория се върнала с брат си и майка си Гала в пищния град Равена след обезвреждането от войските на Теодосий ІІ на узурпатора Йоан и започнала постепенно да обмисля как да вземе властта от брат си Валентиниан ІІІ. 92

Минали години и тя си хванала любовник, когото подготвяла да узурпира трона на брат ѝ, но заговорът бил разкрит и претендентът останал без глава. Хонория пък за назидание била изпратена в Константинопол, където леля ѝ Пулхерия я взела под строг надзор и я вкарала в своя манастир. От този момент Хонория си мислела само за най-великия мъж на света по това време – Атила… Тя успяла чрез доверено лице да му изпрати годежния си пръстен с молба за брак и писмо, в което пишела, че като сестра на западноримски император Валентиниан ІІІ ѝ се полага половината от западната империя като зестра… По това време Атила се сбогувал с посланик Максимин и историка Приск Панийски, които се кълнели в светите образи на Девата и Младенеца, че не знаят нищо за коварния план на преводача Бигила. Атила изпратил по тях писмо до Теодосий ІІ и ги уверил да му предадат, че ако василевсът плаща редовно данъците си към хуните, ромеите ще живеят в мир. Приск Панийски продължавал да води записките си и бил обсебен от идеята да разкаже любопитна история за семейството на Атила. Той вече написал за баща му Донат, чието прозвище било Мундзук, понеже завоювал провинция Мундияк. Разказал за чичо му Руа, чието истинско име било Харатон, а военното му прозвище Улдин. Приск бил впечатлен, че в града на Атила се говорело на много езици. Империята на варварина, според данни на западния посланик Ромул, се простирала от Дунав до островите в Каспийския залив на Океана и Приск добросъвестно отбелязал, че това е най-голямата страна в света, пред която треперят на изток персите, а на запад двете римски държави плащат данък. След това Приск научил от хунския съветник Константиол, родом римлянин, коя е причината за могъществото на Атила. Оказало се, че хунът още като млад 93

бил намерил с помощта на една крава меча на гръцкия бог Арес, чийто последен притежател бил великият мирмидонец Ахил... Това му давало неограничена военна мощ. Историкът много обичал да подпитва за легенди и пророчества. Терзаел го въпросът, дали империята на Атила ще рухне, и вечерта преди отпътуването услужлив острогот го завел до пещерата на гадателките валкири, защото те били предвещали според гота, че държавата на хуните ще рухне. Възрастна весталка приела византиеца в пещерата, почерпила го с топло вино и започнала да вещае: - Атила първо ще поеме на запад, ще превземе гр. Мец и войските му ще стигнат до Париж. Срещу него ще воюват Аеций и визиготският крал, който ще бъде убит на бойното поле. Това ще стане скоро, а следващата година той ще тръгне към Рим. Ще превземе гр. Аквилея и пътят му към Рим ще е отворен, но папа Лъв ще му се поклони и с благи увещания за годеж със знатна римлянка ще го върне в Панония. На другата година Атила ще умре. На следващата година гепидският архонт ще убие Елак, първородния му син. Трона ще поеме Денгиз, а третият брат Ирник ще се върне с българите и още няколко племена на изток от р. Дон, за да пази границата от аварите. Ирник ще стане цар на българите и кутригурите след убийството на Денгиз. Виждам отсечената глава на Денгиз по улиците на Константинопол. Ирник ще се откаже от битки на запад и ще насочи поглед на изток към Персия. Държавата му ще се простира от р. Днепър до Кавказ, а един ден ще нахлуе на юг от планината и ще превземе земите на арменците и персийците. Именно Ирник ще възстанови мощта на държавата на Атила, но ще я нарече Велика България... Четири години ще е цар на Персия с прозвището Балас. Това е пророчеството. После хуните пак ще започнат да нападат на юг от Дунав и няма да има спасение от тях, докато се появи мъж с име Аспарух, който окончателно ще превземе Мизия и ще създаде там държава България. Това е видението на валкирите, 94

ние сме весталки на мъдростта и живеем в уединение, пазим древните завети... Приск Панийски излязъл като зашеметен от пещерата. В този миг той проумял, че съдбовната личност за ръкописа му не е всъщност Атила, а третият му син Ирник. Малчуганът бил на пет годинки и снощи, на официалната вечеря в приемната на Атила, нахлул по детски и разцелувал баща си, който пък в знак на обич го пощипнал по бузата... - Не е за вярване – шепнел по пътя за вкъщи Приск, – че това хлапе ще е причината да загубим завинаги Мизия? То ще превземе Персия? Това означава, че на изток ще граничим пак с тях, така както сега граничим с тях по Дунав. Няма ли спасение от тия варвари? Аз все пак съм само историк и трябва да напиша това пророчество на валкирите, за да предупредя нашите императори и държавните мъже. От друга страна пък, това са суеверия, може би е по-добре да направя секретно приложение към историята си, но за да не бъда обвинен в подстрекателство, ще изчакам. Ако Ирник наистина потегли на изток от малка Скития и бъде нападнат от аварите, с които да поведе своя местна война, това ще е достатъчно основание да разбуля пророчеството на валкирите. Засега само ще отбележа, че съм научил, че има пророчество, според което империята на Атила ще рухне след смъртта му, но на Ирник е предопределено да я възстанови...

9. Когато пратеникът на Хонория пристигнал тайно в хунската столица Ветвар, Атила бил на съвещание с доверените си хора Едеко и Орест. Династът на хуните не успял да разбере от Бигила дали в заговора е замесен Аеций. Той се двоумял и раздразнено споделил:

– Ако е замесен и Аеций, ще нападнем Галия на запад от река Рейн и ще превземем визиготите в Тулуза, които едно време избягаха там с Аларих и Атаулф. Аеций смята, че там имаме право да ходим само под негово командване и на Литорий. Така бе при брат ми Бледа, при мен не е така. Щом остроготите са мои поданици, такива са и другите готи, визиготите. Ще бъдем не само на източната граница на държавата на Валентиниан ІІІ, но той и Аеций ще граничат навсякъде по суша само с нас. Ще бъдем върху тях като кокошка над яйце. Крайно време е Европа да бъде разделена между Рим и Хунската империя. Източните римляни очертаха границата с нас по Дунав, при това от догодина ще ни плащат 2100 фунта злато данък. Западните римляни са наши приятели още от времето на чичо. Но се ослушват дори да върнат златните чаши от Ниш, не плащат никакви данъци и ми излизат с номера, че съм на заплата при тях... Ако Аеций има някакъв пръст в този заговор, ще променим цялата си политика с него. Това е… В Рим Аеций беше върховен главнокомандващ и най-силната личност в Западната империя. Старата столица се съвземаше под неговите грижи, след като първо Аларих бе подложил на разграбване Рим през 412 г., а през 425 г. това сториха и вандалите, които бяха преплували от Картаген. Смъртта на Хонорий през 423 г. бе най-трудният момент за Гала Плацида. Още в траур от смъртта на мъжа си Констанций и ето, умира и брат ѝ, императорът. Теодосий ІІ изпрати на леля си Гала през 424 година двама свои офицери, за да ѝ помагат в двореца в град Равена. Единият от тях се казваше Бонифаций, който тя проводи на юг да се оправя с вандалите в римска Африка. Другият офицер бе Аеций, който имаше контакти с хуните, и Гала го прати в Панония, за да се договаря с тях. 96

По това време обаче римските войници в Галия издигнаха на щитовете си своя командир Йоан и го обявиха за император. Узурпаторът тръгна към столицата Равена, а Гала на ръце с Валентиниан ІІІ и Хонория избягаха в Константинопол. Аеций бе приет дружески от хунския цар Харатон, чието династично име бе Руа ІІ. Руа познаваше Аеций още от времето, когато той като млад офицер попадна в плен след една атака на хуните около Дунав. Цар на хуните по онова време бе брат му Дуа, когото римляните на своя език наричаха Донат. Аеций произхождаше от богато семейство от град Доростол (дн. Силистра) и много скоро родителите му го откупиха. Докато бе в плен, той бе предложил умението си на Харатон, известен тогава с военното си прозвище Улдин. Между двамата се породи взаимно уважение, защото младият Аеций бе стриктен в задълженията си и усърдно чертаеше карти на хунския генерал Улдин. Разделиха се приятелски, след като Аеций бе откупен за 11 солиди от баща си и Улдин му призна, че след убития префект Руфин за втори път среща свестен римлянин. Аеций се върна при семейството си в Доростол. Той продължи военната си кариера при Теодосий ІІ и през 424 г. императорът го прати при Гала Плацида, за да ѝ помага с хуните. Той тръгна за среща с тях от Равена преди да се разбере за преврата на Йоан и галските полкове. Бе приет дружески от стария Руа и Аеций обясни на хунския цар какво е настоящото положение в Западната империя, като спомена и за своята роля, но и за конкурента си Бонифаций. Харатон много бързо разбра, че трябва да бъде подкрепен Аеций, защото чрез него щеше да може да разшири влиянието на хуните на запад от река Рейн. Царя извика Бледа, по-големия брат на Атила, насаме и му сподели, че е решил да му даде войска, с която да се подпомогне Аеций. 97

Този офицер трябва да стане римски главнокомандващ, и то

благодарение на нашата помощ, Бледа – бе категоричен Руа. – Трябва да му помогнем да елиминира конкурента си Бонифаций и да овладее силни позиции в Равена. Бледа изслуша внимателно чичо си и отговори, че е готов за военни подвизи. Хунската империя щяла да стане още по-велика. Двамата отидоха при Аеций и Руа представи на римлянина своя племенник Бледа. Аеций се увери, че Руа е сериозен в помощта си, щом му дава за помощник престолонаследника на Хунската империя. Всички седнали на пир и започнала веселба, но ненадейно пристигнал вестоносец при Аеций и настроението му рязко се влошило. Той признал пред Харатон: -

Велики Руа, поставен съм пред много сериозен избор. Дай ми

съвет! Аеций споделил вестта, която бил научил. В Галия войските били издигнали на щитовете си за император Йоан и той, понеже разбрал, че Аеций е при хуните, изпратил вестоносец. -

Йоан иска да отида с хунска армия в Равена и да воювам на

негова страна. Теодосий е тръгнал с войски от Константинопол към Равена, за да накаже узурпатора на трона. Йоан иска да ме вкара във война с Теодосий и да запази трона си благодарение на хунската армия, която аз да заведа. Ако му откажа и той без наша помощ победи с галските полкове Теодосий, губя всякакви позиции в Равена. Ако не му откажа и Теодосий успее да върне Равена на Валентиниан ІІІ и майка му, пак губя позиции. Не виждам трети изход. Руа се усмихнал: -

Има изход...

Аеций наострил уши, а Харатон извадил една стара карта, която някога Аеций в плен бил начертал лично. 98

- Ето – посочил с пръст династа на хуните, – тръгваш с моите хора, но тук леко ще се заблудиш, понеже не познаваш местностите – засмял се той гърлено, – и ще пристигнеш с моите 60 000 хуни, които ще дам на Бледа, малко след битката. Теодосий ще мине през прохода на Юлианските Алпи. Ти ще изчакаш със съгледвачи и ще преминете с Бледа след неговата армия. Така ще стигнеш до Равена след битката между галските полкове на Йоан и илирийската войска на Теодосий. Ако Йоан е победил, ще се включите. Ако успехът е на страната на Теодосий, няма да се намесвате. Остават два проблема. - Кои? – попитал Аеций. - Как ще нахраниш моите хора около Равена и как по-късно ще обясниш пред Гала Плацида присъствието си с хунска армия до бойното поле. Защото тя не те е викала, а със сигурност ще разбере, че Йоан е пратил вестоносец да те вика. Но така пък вече не си без изход. От две големи беди имаш шанс да избереш трета, по-малка. Ако пък битката е на страната на Йоан, ще се превърнеш в герой, защото ще пристигнеш в крайната фаза и ще обереш лаврите. Аеций, Руа и Бледа решили да приложат този план. Армията на Теодосий победила узурпатора Йоан. Аеций и Бледа не се намесили, само складовете на няколко селища пострадали, откъдето хуните взели продоволствия. Гала Плацида триумфално се завърнала с Валентиниан ІІІ в столицата Равена. Аеций се разделил с Бледа и хуните се върнали в Панония. Гала обаче вдигнала скандал на Аеций и го обвинила в заговор. Той отричал и лъжел, че е бил заложник на хуните. Гала не му вярвала и го тикнала в затвора, но не посегнала на живота му, защото била впечатлена от влиянието му сред хуните. Те пък не забравили Аеций и предприемали 99

спорадични атаки около границата със Западната империя, като отказвали други посредници за урегулиране на отношенията освен Аеций. Гала преместила Аеций от затвора под домашен арест във вилата му. Хуните престанали да нарушават границата. Тогава тя се убедила, че Аеций може да бъде употребен за властта, още повече че Бонифаций се издънил с връзките си с вандалите и те през 425 г. ограбили Рим. Във вилата си Аеций преживявал хубави мигове. Той се грижел за градината, четял стари военни трактати и чакал всеки момент съпругата му да роди. Съвсем скоро на бял свят се появил Карпелион, синът му. Започнал нов етап в живота и в кариерата на Аеций. Гала Плацида била убедена, че не може да се справи с бургунди, гали, франки и визиготи без неговите приятели хуните. Тя го повишила в чин генерал. Аеций се свързал с Руа и скоро хунската армия на Бледа заедно с римските полкове на Литорий помели всичко на запад от река Рейн и въдворили ред сред варварските народи до Испания. През 434 година умрял от старост достолепният династ на Хунската империя Руа ІІ. Аеций научил, че константинополският патриарх Прокъл произнесъл тежки думи от амвона срещу него и хуните, но повече се заинтригувал от факта, че Бледа и по-малкият му брат Атила заедно поели управлението на обширната варварска държава. Бил озадачен, че властният Бледа се е съгласил Атила да е съуправител. Аеций имал влияние само върху Бледа и дори скоро му бил изпратил Зерко, един малък на ръст човек. Бледа бил във възторг от Зерко и му обещал съпруга. Аеций следял внимателно какво ще предприемат двамата братя. Докладвали му, че те се насочили с войски към Византия и стигнали до река Дунав. Теодосий им дал 700 солида данък. Бил сключен мир, с който братята издействали хунските търговци да са с имунитет и свободно да търгуват с Византия. 100

Един ден Гала Плацида попитала Аеций какво става на изток, а той безучастно вдигнал рамене: - Теодосий дава данък на Бледа и Атила, а братята като вземат парите, чрез техните търговци се снабдяват от Византион с каквото си поискат. Оборот да става... Като уредили мира с Константинопол, хуните се насочили на изток в Скития, за да помогнат на своя васал, акатирският цар Курдилах, да укрепи властта си сред многолюдните акатирски племена. Братята сложили ред в тези части на империята си, помогнали на Курдилах, но договорили с него, че след като умре, властта ще премине в ръцете на принц от хунския династичен род. После се върнали в Панония. Бледа имал незаконен син от славянката Хрена и се опитал да уреди неговата кандидатура за бъдещ акатирски цар. Атила не се съгласил. Жреците и съветът подкрепили Атила. Това скарало двамата братя. Атила имал трима синове: Елак, Денгиз и Ирник. Последният бил на 2 години през 445 г., когато между баща му Атила и чичо му Бледа избухнала вражда. Облаците на омразата се скупчили над хунския царски двор. Обвиненията на Бледа не утихвали и двамата братя като обезумели грабнали мечовете в единоборство. Атила убил брат си, а след това се свлякъл над безжизненото му тяло и започнал да плаче. Силни гръмотевици раздирали небето. Дъждът плющял като камшици в лицето му. Той се разкайвал и молел боговете да върнат брат му, но те останали безмълвни... През това време народът зяпал със смъртен ужас във висините, където между облаците се водела страшна война, свистели катапулти, прелитали стрели и цвилили коне... Всички били изплашени до смърт и не знаели какво е това видение и чудо, и що вещае...

101

След няколко дена секретарят на Аеций събудил господаря си посред нощ и му съобщил, че Бледа е убит от брат си Атила. Аеций ококорил безумно очи, всичките му планове рухвали. Той започнал да си представя как се изпарява силата му в Рим, как визиготите идват от Тулуза, за да отмъщават... В миг се окопитил, скочил от леглото и се затичал към стаята на своя син Карпелион. Към обед Карпелион бил готов да потегли към Атила. Аеций сметнал, че е най-добре да прати сина си, за да бъде подновено старото приятелство с хуните. Той преценил, че не е добър ход да отиде сам. Всички знаели за топлите му отношения с Бледа. По-добре Карпелион да постави нещата на чисто... – мотивирал

се Аеций пред императора. Преди да тръгне Карпелион, Аеций накарал Валентиниан ІІІ да издаде указ, с който на Атила като приятел на Рим да бъдат дадени чин magister militum и съответната солидна заплата за този висш пост. Валентиниан ІІІ се изплезил от учудване: -

Аз разбирам положението – казал той, след като изслушал

доводите на Аеций, – но коя провинция ще дадем на този magister militum Атила? Аеций се усмихнал ехидно: -

И аз като моя кесар знам, че господарят на хунския народ,

какъвто е вече Атила от около седмица, няма да стане главнокомандващ на нито една римска провинция. За жалост, бих допълнил. В случая е поважно Карпелион да му занесе първата заплата и Атила да се почувства обвързан с Рим, за да не му хрумва дори случайната мисъл да нападне империята. Не дай, Боже! Атила приел Карпелион дружески…

102

10. Изглежда, Детлеф бе впечатлен от щедростта на Кнупт, защото същата вечер го потърси по телефона в хотелската стая и му каза, че може да го заведе на едно място, откъдето да научи нещо повече. Кнупт се съгласи и Детлеф го взе с такси от хотела. Стигнаха до малко площадче и влязоха в разкошен руски ресторант със звучното име „Евразийска среща“. Детлеф се засуети на входа, но скоро се появи управителят, който им намери маса независимо от многото хора. Като седнаха и поръчаха, Детлеф обясни на Кнупт: -

В този ресторант идват мои приятели, уговорил съм среща с

един от тях. Обикновено е спокойно, но днес имало някакъв инвестиционен форум с представители от големите руски общини. – Детлеф даде да се разбере, че управителят е негов човек, след което се засмя: – И явно всички са решили да вечерят в руски ресторант. Скоро се появи висок и суховат мъж на средна възраст, който поздрави и седна на тяхната маса. Името му бе Шумахер, но веднага обясни, че няма нищо общо с голямата легенда от „Формула 1“. Това разведри атмосферата и Шумахер като типичен германец мина към темата си: -

Съветският съюз се разпада, но само наивниците си мислят

така. Всъщност в КГБ са решили наистина да изхвърлят марксистката доктрина, но не и „опаковката“, която ги направи военна сила. Русия се обособява като отделна държава, за да може след това под формата на ОНД да обедини отново всички пост-съветски държави и дори европейските, които в следващото десетилетие ще станат зависими от руския износ на газ. „Опаковката“ – разясни Шумахер – вече не е „световният комунизъм“, а евразийската теория на княз Трубецкой от началото на ХХ в. Днес тя се популяризира от един руски историк, Лев 103

Гумильов, според когото от Средна Азия до Париж е геополитическата рамка на Евразия, създадена първоначално от хуните, а след това утвърдена от монголо-татарите на Чингис хан. Кнупт се ококори и изтърси нелепо: -

Ама това сериозно ли?

Шумахер го гледаше със стъклените си безцветни очи и невъзмутимо продължи: -

Княз Николай Сергеевич Трубецкой е роден на 16 април 1890

г. в Москва, починал е на 25 юни 1938 г. във Виена. След Октомврийската революция емигрира в София, където създава „евразийската теория“. Тя е изключително оригинална. Князът смята, че болшевишката революция е станала не толкова заради някакви теории на Маркс и Енгел, а заради руския цар Петър Велики, който след ХVІІІ в. променил истинската, „източна същност“ на Русия, опитвайки се да я превърне в „западен образец“. Евразийците днес мразят „западнячеството“ и издигат лозунга, че то е пагубно за „мать Россия“. -

Евразийството е създадено в София ли? – попита Кнупт.

През 1920 г. и през 1921 г. именно в София княз Трубецкой

издава основните теоретични тезиси на евразийството – поясни Шумахер – в книгите „Европа и человечество“ и „Исход к Востоку“. Очевидно е бил много благодарен на българите за гостоприемството, защото на страница 141 във втората книга дори пише, че малкото княжество Киевска Рус се е учило някога от големите източни държави Волжка България и Хазария… -

Наистина не разбирам – обърна се Кнупт към Детлеф, казвайки

му с жест „какво общо има това с мен“. -

„Те“

–

многозначително

натърти

Детлеф

–

знаят

за

подготвяния от Вас сериал за Атила, а теорията на Хелфен, върху която го правите, отрича произхода на европейските хуни от Средна Азия. Това е

104

нож в сърцето на евразийската концепция на Гумильов, която ще стане новата идеология на Русия утре според наши наблюдения. Включи се и Шумахер: -

След статиите на проф. Хелфен от 1945 г., че европейските

хуни нямат нищо общо със средноазиатския народ от Ордос и Жълтата река при Китай хсионг-ну, учените на запад приеха аргументите му и Томпсън в книгата си за хуните от 1948 г. писа, че хуните на Атила не са от Китай. На запад постепенно се съгласяваха с Хелфен. Ето защо през 1960 г. Л. Н. Гумильов влезе в полемика с него и въпреки че се съгласи с аргументите му, се опита да обясни как все пак един „конен отряд“ хсионгну бил избягал от враговете си в северен Китай хсионг-пи и стигнал до Волга. Там тези „мъжаги от конния отряд“ си взели жени от маджарския народ и за два века създали нов народ хуни, Атиловите хуни. С две думи, той всячески се опитва да спаси необходимата за евразийската концепция приемственост между хсионг-ну от Китай и хуните в Европа. Хипотезите му, макар и смешни, се поддържат от учени в България, Казахстан и Турция… -

Искате да кажете – попита разтревожено Кнупт, – че именно

заради филма ми за Атила, който ще подрони бъдещата идеология на Русия, съм станал обект на службите им. Така ли? Двамата кимаха утвърдително, след което Шумахер стана, сбогува се и си тръгна, а Детлеф го изпрати до входа и се отби до тоалетната. Кнупт остана сам и объркан. Погледът му безизразно се зареея в множеството хора по масите. В този момент пред очите си видя познато лице със сламена коса. То също го гледаше и дори се приближи към масата. Не беше се променил на ръст, все така сериозен, сякаш се цупи. Това бе приятелят му от Ленинград Владимир, студент по право тогава,

105

чиято квартира често използваше, за да води гаджета. Кнупт се надигна с широка усмивка: -

Владимир Владимирович, Володя… Това ти ли си?

Куня – разтвори широко ръце нисичкият слаб мъж, чиито

сламени коси бяха оредели. – Каква среща! Двамата се прегърнаха и едновременно изрекоха: „Какво правиш тук?“. Володя седна, подви ръце и рече: -

Аз съм съветник по инвестициите при Собчак, кмета на Питер,

тук съм на един форум. А ти, Куня? -

И аз съм по работа – засмя се Кнупт на ленинградския си

прякор „Куня“. Честно казано, бе му домъчняло да го чуе. Той гледаше Володя почти любовно, малкото студентче бе заякнало и все така „мишмурок“. И се започна една, по „руски“. Водка, сельодка, кисели краставички, даже Володя привика една пищна лелка от делегацията и ѝ каза да не се връща без „сланинка“. Онази направи кисела физиономия: „Добре, господин Путин…“. Кнупт забрави глобалистичните си страхове, отново беше „сред свои“. Заразказваха се стари истории, кой къде е, как е. По едно време Володя попита: -

Ти сериозно ли не я позна?

Коя? – учуди се Кнупт.

Наташа, дето ти уреди квартира от „Жилфонд“ – посочи

Володя лелката, която обикаляше по масите „на своите“, за да търси парче от старозаветната руска „сланинка“… Кнупт се сконфузи, в миг осъзна, че Детлеф не се появи на масата вече. „Това е постановка“, осъзна той и изглежда, страхът му се изписа на лицето, понеже Володя се премести на стола до него и приятелски го прегърна:

106

Куня, старото свърши. Няма го. Разбираш ли? Ние вече сме

нови хора, играем по правилата на играта, създаваме банки, фирми, нашата земя е богата, а народът ни – беден. Докога? Репресивната машина е закопана като куче в земята. Ще създадем нова страна, виж, и Солженицин си дойде „у дома“. Куня, та това е и твоята страна, тя сега се създава отново като държава. Дойде нашето време, старчоците са за пенсия. Имаме всичко: нефт, газ, метали, интелект. Всичко, което е необходимо, за да вдигнем жизнения стандарт. Стига тъпи комунистически лозунги. Стига сме оправяли света, имаме си огромна страна, нея трябва да я направим богата и силна заради хората. Това е твоята страна, Куня. -

Какво искате от мен? – не се успокои Кнупт.

Просто не се занимавай в твоя филм с произхода на хуните, то

и без това тази тема е дискусионна. Направи го тоя филм, ти можеш. Ще го купим да го покажем и в Русия. И Куня, ела си, приятелю. Инвестирай сега в Русия, ти можеш да доведеш капитали, в Америка няма вече пазарни ниши, но при нас има. И няма да си сам, аз ще съм зад гърба ти. И един последен съвет: не се занимавай с тия олигарси – подаде Володя един лист и като потупа Куня по рамото и го целуна по челото, си тръгна. Кнупт се загледа безмълвно в смешната походка на Володя и се почувства спокоен. Старата депресия окончателно отлетя. Едва сега си даде сметка, че Русия и КГБ вече не са същите. Там на власт вече бяха неговите приятели от Ленинград. На следващият ден Кнупт отлетя за Лондон, телефонира на Валя в Италия и с възможно най-милия глас се извини, че поради „неотложни ангажименти“ ще я вземе от Рим след месец… По ирония на съдбата след седмица Кнупт наистина получи „неотложни ангажименти“. Обадиха му се от Холивуд, богат продуцент щял да финансира филма за Атила, но изискването било историческата драма да започва с произхода на хуните. 107

Доброто старо ЦРУ – отпи глътка уиски същата вечер Кнупт,

насаме с мислите си. – Постоянно ме подслушва…

11.

20th Century Fox представя

Атила

Сценарист и режисьор Кнупт Болга Консултанти: проф. Айзък Милцхе и проф. Петър Пашов

„Всяка една история може да се разбърква като тесте карти, от което не става по-малко исторична…“ Ото Менхен-Хелфен в писмо до Айзък Милцхе

108

12.

3D: Троя гореше в пламъци, а Одисей плачеше над мъртвото тяло на великия воин Ахил. Мечът на бога на войната Арес все още бе в дланите на Ахил, когато Зевс, най-великият от гръцките богове, обви в мъгла безжизнения боец. Одисей изумено видя как Ахил трепна, изправи се и куцукайки от раната в петата, се отправи към морето. Нептун по заповед на Зевс бе извил морска буря и корабът на мирмидонците, които Ахил бе отпратил няколко дни преди последната атака над Троя, се бе върнал обратно. Всичко беше в мъгла, гърците още се биеха за превземането на Троя и никой освен Одисей не видя как Ахил се качи на кораба на мирмидонците и отплува на север, към бреговете на Боспорското царство. Далеч до морето Меотида и река Танаис, които по-късно бяха наречени Азовско море и река Дон. Такава беше волята на Зевс. Ахил не отиде в подземното царство Аид, а създаде свое царство и основа град Мирмикия по името на своите хора мирмидонците. Одисей се скита по морските простори двайсет години и когато се върна, разказа на своя син какво е видял. Зевс бе възнаградил саможертвената сила на Ахил и бе решил да го остави да умре от старост, далеч от Троя и Гърция, чак на северните брегове на Черно море. Ахил се отдели и заживя в една пещера, потънал в размисъл за живота и миналото. Местните наричаха този остров „божествен“ и

109

славословеха Ахил като полубог, на който богът на войната Арес бе дал небесния меч на непобедимите. Един ден Ахил изчезна, мечът – също. Останаха легендите, че бог Арес е предопределил своя меч за друг велик воин, който ще превземе света. Александър Македонски ходи в Кавказ да търси меча на Ахил, но не го намери. Откри само един златен трон, за който съществуваше легенда, че е подготвен за най-великия воин на Арес. Минаха столетия. Светът забрави за меча на бог Арес, а гръцките историци разказваха легендата за Ахил, който не е умрял в Троя, а в Скитската земя, с уплах. Сякаш суеверно вярваха, че старите богове все още имат власт и скоро ще въздигнат новия си любимец именно от тези необятни простори... Така и стана. Атила се роди близо до пещерата на Ахил. Той беше от царското семейство, но имаше приятел едно краварче, с което заедно се обучаваха да яздят кон. Бащата на краварчето бе скотовъд и под негова власт бяха много стада. Той имаше пастирски сан и бе мъдър учител, познаваше всички треви. Говореше се, че може да гадае по гръмотевиците. Знаеше земята като дланта си. Насочваше едрия рогат добитък към райони, където пашата бе обилна. Умееше да пророкува кои извори и реки ще бъдат пълноводни през горещото лято и кои ще пресъхнат. Стадата му огласяваха със звънци простора и нито едно животно не бе болно, защото учителят познаваше билките. Често той въздигаше трева с ръце към небето, взираше се в това чудо на природата и шепнеше нещо с тих глас. В определени дни в зависимост дали луната зрее или вехне учителят забраняваше да се ловува и да се изкарват стадата на паша. В тези дни той ставаше от сън преди изгрев, чакаше слънцето да шарне с първите си лъчи и изсипваше съд с вода върху земята. Това бе ритуал. Синът му учудено наблюдаваше отстрани, а учителят казваше: 110

Днес цялата паша не е за нашите стада, а за Божия жребец.

Как изглежда? – заинтригува се веднъж Октар, синът му.

Учителят, на който едно от имената бе Мамли, понеже сред хуните имаше обичай да носят по няколко имена, рече: - Днес аз се казвам Вар, което ще рече „река“, и съм далеч от сушата. Бог Куар може да пусне своя бял жребец на паша. Той се различава от нашите коне. Има рог на челото. Божият кон е Еднорог. - Разкажи ми за него – настоя малчуганът Октар. - Добре – кимна Вар, – но нека първо да заплетем ремъците на седлото на моя боен кон, за да знае бог Куар, че хуните искат мирен договор с него. А след това ще ти разкажа... Двамата отидоха до обора, където бе военният кон Савир. Сред хуните имаше закон, който под заплаха от смъртно наказание забраняваше военните коне да бъдат използвани за оран или впрягани в каруца. Мамли, чието име в днешния празничен ден бе Вар, завърза ремъците на седлото. Това беше клетва за мирен договор. После влезе в хамбара и след като напълни яслата на Савир, прегърна сина си и двамата отидоха на сянка под ябълката. Там за Октар имаше люлка от оплетени ленени въжета и детето радостно видя изненадата. То реши да извика Атила и се затича към плета. Отсреща бе царската къща и Октар се провикна: - Атила, Атила... – Царският син се показа с дървен меч в ръката. – Ела на люлка! Атила хвърли меча и се затича към двора на пастирския сановник. Двете момчета дълго се люляха под цъфналата ябълка, чиито червени цветчета нежно ухаеха. После послушно седнаха на една черга и се вслушаха в думите на учителя: -

Бойните коне са от специална порода, те произхождат от

Еднорога. Някога в древността нашите воини били непобедими и живеели 111

в град Синоп в Анатолия. Те владеели цялата земя, която днес римляните и персите наричат Армения и Кападокия, а тогава се казвала Гамир. Нашите изработвали лъковете си от едно специално кавказко дърво, което наричали елха. Краищата на лъковете пък укрепвали с кости от рибата ксис, която плува в река Кубан. Ето защо стрелите им отивали на найдълго разстояние и всички армии в Анатолската земя били в уплах от гамирите. Гърците неправилно ги наричат „кимерийци“, те се казвали „гамир“. Величието им било от град Синоп до Йонийското гръцко море, а на юг стигали с конете си до еврейските земи. От Синоп пък до Кавказ, морето носело тяхното име. Тази легенда съм слушал от баща си, разказвайте я и вие на вашите деца... Учителят започна да дялка знаци по тоягата си и продължи: - Един ден гамирите се върнали на север от Кавказ. И тогава разбрали, че докато ги е нямало, скитите били хванали с ласо Еднорога и го отвели със себе си на западния бряг на река Танаис. Решили да си го върнат, но не знаели как да преминат през морския провлак до местността Овнешко чело. Хванали една сърна от Кавказ и я пуснали на брега на морския провлак. Кучето им я подгонило и тя намерила пътека по плиткото за да избяга на отсрещния бряг. Оттогава провлакът се нарича Кимерийски боспор по името на гамирите. Те отишли отвъд, наказали скитите и върнали Еднорога в синдийските земи на Меотида. По-късно в Кавказ дошъл един велик воин с име Боян. Неговият син, като видял Еднорога, казал, че това е бащата на хуните. Хората на Боян наричали войника и неговия боен кон с името „хун“. Те смятали, че трябва да има отделен град-гарнизон, в който да живеят само войниците и техните бойни коне. Такъв град бил построен от хората на Боян, това е град Занави. В него славните войници се наричали „хуни“, сиреч „задължени“, понеже идвали от всички племена и техен дълг било да воюват. Те се обучавали на военни игри и конете били уморявани до изнемога на турнирите. 112

Скоро хуните станали господари на Кавказ и подчинили всички тукашни народи, а синът на Боян решил, че им трябват още по-силни коне. – Учителят пое дъх. – Така един ден една красива кобила била пусната от хуните в пасбищата на Еднорога. След известно време се разбрало, че Еднорогът има деца. Жребците били с бели петна. През следващото лято се родил и Белият жребец, който позволил част от потомството му да заживее в конюшните на град Занави. Така хуните вече имали божествени коне. Атила и Октар бяха зяпнали. Те слушаха учителя, сякаш мед му капе от устата. -

Разкажи ни и друга легенда – помоли малкият Атила.

На дървото кацна лястовица. -

Ето, лятото дойде – рече отривисто Вар. – Къде е било това

птиче цяла зима? Коя е неговата родина? -

Нашата земя – побърза да отговори Октар.

Дали? – начумери си баща му. – А там, откъдето идва, не му ли

е родна земя? Разбирате ли какво ви говоря? Хуните трябва да следват пътя на слънцето и целият свят да бъде тяхна държава. Преди време се роди пророк, който предвеща, че това е бъдещето на хунския народ, но то ще стане едва когато се роди човекът, който ще открие меча на бог Арес. -

Къде е този меч ? – попита Атила, чието лице бе станало

сериозно и напористо. Вар много обичаше Атила и бе щастлив, че царското дете другарува със сина му Октар. Той отгатна детската мечта в душата на Атила и призова бог Куар да го упъти до мястото на славата. -

По нашите места, тук е, някъде наоколо. Идете днес и го

потърсете. Давам в оброк една крава. Ако ви заведе до меча на бог Арес, ще извърша жертвоприношение и тази крава, която ми е една от найлюбимите, ще я заколя. Октар ревна: 113

- Сивушка ли? Не, не... Сивушка е толкова добра... Вар се облегна на пастирската си тояга: -

Може би избързах, може би е още рано за пророчеството.

Просто знам от дедите си, че децата са по-близко до Бог от възрастните... -

Точно така. Сега е времето! – скокна Атила. След това се

обърна към Октар: – Защо плачеш за една крава, от това зависи бъдещето на народа ти. Да вървим. Децата вече бяха отишли при Сивушка и я дърпаха да тръгва. Вар учудено гледаше Атила и поклати глава: -

По-големият му брат Бледа тича по седенки и се кипри пред

момите, а тоя малчуган решил да става държавник. Какво ли ще донесе довечера? – А след това извика към отдалечаващите се деца: – Октар, Атила... да се върнете преди залез. И Сивушка да не пасе днес, че бог ще се разсърди... Чухте ли ме?

13. По боспорските земи живееха в уединение християни монаси. Един от тях, когото наричаха стареца Теофил, наблюдаваше от хълма странна гледка. Две момчета вървяха след една крава и когато тя спираше, те също не мърдаха зад опашката ѝ. Монахът се спусна към тях и рече: -

Какво правите?

Вървим след Сивушка, защото тя ще ни покаже една тайна –

отвърна Октар и се зазяпа в странното расо на християнина. Теофил вдигна назидателно ръка: - Кравата е безсловесно животно, как може да вярвате в нея. Бог разкрива тайните в света, а не златният телец...

114

Монахът отмина, а Атила запомни думите за бог. Душата на детето бе още наивна, то знаеше почти всички хунски легенди и вярваше, че богът на хуните изпраща знаци. В този момент Октар изпищя: -

Смок – и двамата видяха как едно едро и дълго влечуго се бе

обвило около краката на Сивушка и смучеше мляко. Октар предложи: – Да го убием. -

В никакъв случай! – заповяда Атила. – Това не е обикновен

смок, а едно от децата на Барадж. Драконът, който нашите хуни изобразяват на военните си знамена. Барадж е бог, дебел и голям змей, дълъг колкото топола. Синът на Барадж ще ни отведе при тайната, остави го да утоли жаждата си, а и на кравата ще ѝ олекне. Не чу ли какво каза монахът? Бог ще ни отведе при тайната, а не една крава. И малчуганите тръгнаха след змията, която се шмугна в една пещера. Двамата се спогледаха, но превъзмогнаха страха и смело влязоха в тъмното подземие. Октар рече: -

Атила, татко каза кравата да не пасе, защото бог ще ни накаже.

Отивам да я пазя. И побягна бързо навън... Атила се засрами да го последва и остана сам в тъмното. Когато очите му свикнаха със здрача, видя проход и бавно пристъпи. Почвата под краката му обаче се оказа рохкава и той с писък потъна в неясна бездна. Като се съвзе, видя, че е в тронна зала, осветена с десетки факли, а в дъното под изящна арка стоеше Барадж. Змеят на Кавказ, змеят на Гоар. Туловището му беше дебело като корен на дъб, а дължината му изпълни с ужас Атила. Змеят на Гоар надигна главата си. Лицето му бе сякаш моминско, дори миловидно се засмя:

115

- Не се бой, Атила. Аз съм Барадж. Благодаря ти, че позна детето ми и не посегна да го убиеш. Ти си мъдър, но има нещо още по-велико от мъдростта и ти го носиш в себе си. Смел си. Казвай за какво си дошъл! Аз обичам хуните, те всяват ужас по света с моя образ, но знаят, че аз съм добър дракон, който владее небето от изток до запад, където са те сега. Ти си единственият от царските синове, който ме потърси, и аз ще отговоря на твой въпрос. Не бързай, обмисли го. Атила, който бе вцепенен от страх, се успокои. Лицето му бе съсредоточено. Искаше да провери дали отговора на Барадж ще бъде верен и затова използва наученото от учителя, попита за утрешния ден: -

Какво ще се случи утре?

Изведнъж образът на змея горянин Барадж потъна в мъгла и от димната завеса излезе стройна девойка, облечена в леки военни дрехи, с меч, лък и колчан скъпи стрели. -

Ти си амазонка? – възкликна с възхищение Атила.

Да, аз съм амазонка, но не съм Барадж. Аз съм негов дух, а

занапред ще бъда твоя помощница. Наричат ме Худа-Самовила. А сега ме чуй. Барадж ме врече на теб, защото си умен и смел, ти си неговият избраник. Ти си мислиш, че зададе твоя въпрос случайно, но не е така. Утре, Атила, е тъжен ден за теб и хуните. Чичо ти Харатон ще дойде чак от римската земя Панония и ще съобщи тъжна вест. Баща ти Дуа е мъртъв, Атила. Ти не успя да видиш приживе своя баща. Той отдавна е в Централна Европа и завоюва много земи за Хунската империя. Дуа, кралят на хуните, покори много народи. Едни от тях го наричат на езика си Донат, а други – Дуло. Той обвърза всички с клетва за вярност към твоята династия Дуло. Но синът на бастаранския цар подмолно го уби с кама на приема, защото Дуа бе наказал баща му за измяна с римляните...

116

По бузите на момчето се стичаха сълзи. Единственият човек, когото боготвореше, бе баща му. Атила често молеше вечер майка си да му разказва за славния Руа, както тя го наричаше, понеже в нейния кавказки говор звуците „д“ и „р“ се смесват и бъркат. Баща му бе велик воин, бе завоювал римските земи Панония и Мундияк за хуните. По този повод получи и прозвището Мундзук по името на последната провинция Мундияк, която е на север от Дунав, в поселищата на старите даки. Атила не искаше да повярва, че е убит... Детският свят за него рухна в този момент. Детето пожела да стане мъж и воин, за да отмъсти за татко си... В миг видя в дъното на пещерата най-прекрасния кон, който може да съществува на света. Бял жребец, без нито едно петно по него. Чисто бял. Сякаш бе самият Божи жребец. Худа-Самовила направи крачка назад и бавно изтегли бляскав меч. Жребецът Кубар рипна на два крака и изцвили. Тя подаде меча в ръката на Атила… Атила се прибра вкъщи с кравата, меча на бог Арес и красив кон. Животът му бе белязан, той щеше да е най-великият воин сред хуните, в чиито ръце съдбата даде меча на бога на войната…

14. В планината Кавказ живееха над 40 народа, всички те бяха поданици на Хунската империя и този кошер от племена снабдяваше армията с войници, продоволствие и боеприпаси. В град Самандер, който бе до река Терек, се изработваха хунските мечове, шлемове, щитове, ризници, стрели и лъкове. В града имаше над 50 ковачници и две леярни за желязо. 117

В кавказкия град Бурджан бяха шивашките ателиета на хунския тил. Тук бяха и кожарските дюкяни за конски седла и юзди. Но най-славен от всички градове бе Занави, там бяха конюшните с бойните коне и най-голямата казарма на хуните. Всичките многобройни кавказки народи изпращаха тук младежи, които формираха военни набори и се обучаваха за войници. В Занави бяха най-добрите военни учители. Дълго време военните подразделения в Занави бездействаха. За последно бойците воюваха през 395 година, когато Харатон с тях нападна персийските и сирийските земи на юг от Кавказ. После Харатон, чието военно прозвище бе Улдин, умъртви на север от Дунав готския генерал Гайна и помогна на римския патриций Стилихон и срещу други готски вождове. Оттогава хуните поддържаха елитна конна армия в Скития и Панония и постъпления от военния град Занави не бяха викани. Гарнизонът бе пълен с елитни войници, които засега единствено охраняваха само аланските врата, прохода, който арменците наричаха Чора. И бе сигурно, че никой не може да мине на север от този проход, известен днес като Дербент. Атила също бе изпратен да учи за войник в Занави и дълго се подготвя там за „хун“. В началото страдаше за майка си, но възмъжа и укрепна телом и духом. Съученик му беше Терасико от исаврите, с когото деляха първите две места във военните упражнения и с когото щеше да премери сили по време на турнирите в края на казарменото обучение. Всеки хунски войник задължително бе обучаван да язди кон, да може да стои прав, докато конят тича. Да сяда обратно на коня и да стреля със стрели, да сяда встрани и пак да стреля. Терасико можеше да преминава дори под коня и да излиза от другата страна.

118

Чичото на Атила пристигна в гарнизонния град в деня, в който се провеждаха изпитите. Генералът на военната база посрещна Руа с царски почести и го покани в ложата, за да гледат заедно турнира. Звуци от рог огласиха площадката. Руа седна и даде знак за началото... Учителите първо пуснаха три едри коня в галоп. Трима войници трябваше да ги настигнат и да се качат върху тях в движение. Терасико бягаше най-силно и смело се хвърли, ръцете му се вкопчиха в седлото и той се набра върху коня. Атила успя след него. След това другите. Войниците имаха хъс и воля. После младите воини хвърляха ласо и така хващаха въображаем враг, който влачеха след коня, за да се омаломощи. Отново Терасико бе най-добър. Той бе рус младеж с гордо сърце, уверен в себе си и надменен. Атила скочи върху белия си кон и покани Терасико на единоборство. Двамата трябваше да се дуелират с една ръка, а с другата да се катерят по едно въже. Терасико бе майстор на този спорт, но не очакваше, че Атила така бързо ще се изкачи до върха, където бяха закачени на куки въжетата. Атила освободи въжето на Терасико и започна да го навива на ръката си. Гледката предизвика всеобщ смях и русият младеж се пусна на земята. Руа даде специален знак и двамата се наредиха един до друг. Трябваше да уцелят най-бързолетящото птиче, лястовицата. Терасико видя няколко прелитащи птици и започна да дебне. През това време Атила внимателно следеше полета на лястовиците и какво правят. Двамата стреляха едновременно. Горките птичета тупнаха на земята. -

Наравно сме – извика Терасико.

Атила го погледна учудено и донесе своята лястовица: -

В клюна ѝ има кълчища, а в клюна на твоята няма нищо... –

рече царският син.

119

Терасико стисна зъби. После даде знак, че се признава за победен. Двамата бяха един до друг, когато той попита Атила: -

Кажи ми коя е мечтата ти?

Да превзема Константинопол, а твоята...?

Да бъда император там – присви очи Терасико, който бе решил

през тая нощ да избяга от казармата. Атила весело и дружески потупа Терасико по рамото заради мечтата на войника. Той дори и не предполагаше, че това е бъдещият император на Византия Зенон.

15. През нощта Терасико и още двама негови приятели безмълвно се промъкнаха покрай стражата и на бегом стигнаха в гората до мястото, където бяха скрили три коня. Метнаха се върху тях и се понесоха като вихър на юг. Атила бе превъзбуден тази нощ, не можа да заспи и излезе да поязди с Кубар. Имаше пълнолуние и млечният диск от небето обилно хвърляше светлина. Принцът на хуните бе доволен, че чичо му ще го вземе на запад, в земите на римляните. Атила се размечта как ще победи Византия и обмисляше, че трябва да превземе поне над 70 града, за да се постави източният император на колене. Той имаше план. Всички градове от река Морава на изток под Дунав трябваше да станат хунски, за да не могат византийците да използват Дунав като северна граница. - Това ще рече – шепнеше Атила, – че начален град ще е панонската крепост Карнунт, която е източно до Виена и която нашите наричат Ветвар. А оттам до град Нове край свищовските земи. Да – кимна Атила, – до Нове. Няма да нападаме Доростол, там има много голям гарнизон. Това е линията от град Ветвар при реките Морава и Дунав до град Нове в 120

Мизия. А на юг? – той отново се замисли. Представи си ширината на юг до град Сердика. Когато щяха да започват да идват византийски посолства, Сердика трябваше да е пунктът, откъдето хуните ще ги съпровождат на север в Дакия и Панония. Така римляните щяха да разберат, че това е новата граница и връщане назад няма, шепнеше Атила.

В този момент

принцът видя тримата бегълци и импулсивно сръга Кубар, който се понесе след тях. Атила ги следваше от разстояние, така че те не разбраха, че не са сами. Скоро дезертьорите влязоха в малко селище. Спряха пред един дървен дом и вкараха конете в двора. Атила ги последва, малко преди къщата слезе от Кубар и прескочи оградата. С тихи стъпки се приближи до прозореца, за да види какво става вътре и кои бяха тримата войници. Остана истински разочарован, като видя Терасико, но в този миг погледът на принца на хуните се закова върху красива девойка, облечена в бели ленени дрехи. Той чу думите ѝ: -

Как можа да избягаш, братко. Нали сам пожела да станеш

хунски войник, задължен? Колко време живя в Занави, хранеха те, обучаваха те, станал си истински мъж. А ти за благодарност им открадна даже три коня! Атила не сваляше поглед от момичето. Някакво топло чувство опари сърцето му и той си тръгна. Без да накаже дезертьорите, просто се метна на Кубар и се опита да се върне към плановете за военната стратегия, а да не мисли за момичето. Но не успя... Прибра се в шатрата си и преди да заспи, усети отново присъствието на нейния гневен, но сладък глас...

16. На сутринта бойна тръба извести тревога. Атила рипна и пожела да се включи в отряда по преследване на тримата предатели. Генералът на 121

базата се опитваше да омаловажи случая пред Руа под страх за поста си. Такова дезертьорство не се бе случвало в кариерата му и той нервно пуфтеше, че е станало точно сега, когато династът на хуните, чичото на Атила, е на гости в казармата. Отрядът скоро стигна до селото и войниците започнаха да разпитват по къщите. Веднага се разбра, че сестрата на Терасико живее в дома на старата им баба и се грижи за нея. Десетникът заповяда да я доведат. Тя каза, че не знае нищо. Кметът на селището се появи отнякъде и свидетелства, че тя лъже. Бил видял преди изгрев трима конници да напускат двора. Момичето се разплака. В този момент Атила се разпореди отрядът веднага да настигне бегълците, а сестрата на Терасико да дойде в шатрата му, за да я разпита. Конниците се метнаха по команда на конете, а десет войници останаха с Атила и опънаха шатра на високо място, на хълма до селото. Бабата на Терасико също дойде с внучката си, двете жени носеха подарък за принца. Красиво избродиран голям гоблен, на който два коня се бяха спрели на водопой. Бабата рече: -

Царско чедо, приеми този дар, за да краси седлото на твоя

красив бял кон... – Момичето пък подаде четири златни персийски монети, а бабата допълни: – Моят внук Терасико не постъпи добре, посрами ни. Нека да платим свободата му... -

Той не е пленник, бабо – отвърна Атила. – Предварително ли

плащаш за него? При нас има закон, свободата на всеки пленник може да бъде откупена от роднините му. Но Терасико не е пленник, той е дезертьор. И по закон го чака побиване на кол... За да имаме велика армия, към нашите войници законите са по-сурови, отколкото към чуждите войници, които попадат в плен заради войната и са имали достойнство да воюват срещу нас. Ние ги пускаме срещу неголям откуп и така пълним хазната на държавата, а те, като се върнат по родните места, разказват с 122

уплах за хуните. Затова всички народи ги е страх от нас. Хуните превзеха цялата земя на запад, до голямото море, където залязва слънцето. Терасико не само избяга от казармата, която създаде от него мъж и храбър боец, но иска да продаде уменията си на византийците. Той сигурно вече бяга към морския град на лазите-колхи Фазис и с кораб ще иска да отплава в Константинопол. Там ще покаже всички бойни умения, които е научил при нас, и ще блесне в очите на префекта, който ще му даде военен чин и легион, за да воюва срещу събратята си хуни. Разбираш ли за какво говоря? Ние имаме списък с имената на всички хуни, които се укриват в Източната империя и императорът ще ни ги предаде, иначе ще изпепелим земята му. Какво ще прави тогава Терасико? -

Постъпката му е непростима – рече сестра му и бавно повдигна

топлите си черни очи към принца. Двамата се вгледаха безмълвно, дълго време. Атила изгуби гнева си и рече: -

Как се казваш?

Керка...

Атила се приближи до лицето ѝ и промълви: -

Когато стана император на хуните, ще бъда длъжен да приема

десетки династични бракове, понеже всяко племе, което е под наша власт, има обичай вождът им да е родословно свързан с техния цар. Аз ще бъда вожд на света. Ти обаче си единствената, в която се влюби сърцето ми. И винаги ще бъде така. Ти си моята кавказка роза. Искам да се омъжиш за мен и децата ни да наследят империята. Бабата, като чу тия думи, се разплака от умиление. А Керка присви красивите си устни и отговори: -

Добре, принце. Но да знаеш, че не съм лесна. Мога да бъда

нежна като кавказка роза, но и силна като амазонка...

123

В този момент се изви силен ураганен вятър и шатрата литна в небето, двамата останаха с разчорлени коси на поляната. Атила сякаш чу смеха на Худа-Самовила и извика: - Боговете дадоха съгласието си да станеш моя жена... Ще яздиш на червен кон до мен!

17. Когато Атила и Керка се сгодиха, цял Кавказ празнува и всички горски народи изпратиха старейшините си, за да поднесат подаръци на царския син. Атила обичаше своята родина Кавказ. Топлата вода на река Кубан, снежните клисури и островърхите скали. Той бе слушал легендата за заселването на народите по тази могъща планина, която местните наричаха Гоар. Някога в древността великият бог Зевс бил гневен на Прометей, че е дал огъня на хората, и го приковал към една голяма скала в Кавказ. Тогава по тия места живеели еднооки великани, наричали ги аримаспи. Циклопите аримаспи не пускали никого на север от кавказкия проход и великият персийски цар Дарий не успял да мине с войските си през Дербент. По-късно Александър Македонски, когото по тези места наричаха Искандер, също не успял да мине с войските си на север от Кавказ. Аримаспите били донесли камъни и запушили прохода. Те оставили само една желязна врата, която Александър с хитрост отключил и отишъл с няколко човека да види един чуден златен трон, на който искал да седне, понеже му предсказали, че така щял да бъде непобедим. Той открил трона близо до „извора на живота“. Така гърците наричали скалата на Прометей и Искандер, седнал там и станал непобедим.

124

Циклопите аримаспи решили по едно време да си вземат за съпруги амазонки, но жените воини воювали срещу циклопите и ги победили. Тогава бог се разсърдил и направил потоп, оцелели само Ной и неговото семейство. Ной имал син Яфет. Яфет харесал тези места и завещал на своя син Гомер да ги засели. От Гомер произхождат гамирите. Така гамирите станали господари по тези места и земите им стигали от кавказкия проход до река Танаис, на север, а на юг от прохода до селищата на кутиите в Утигурия. На запад от Танаис живеели скитите и кимерийците често воювали с тях. Кимерийските племена около Азовско море, чието старо име е Меотида, се наричали синдо-меоти. Понеже скитите често ги нападали, синдо-меотите решили да изпратят свои хора през Кавказ в Анатолия, понеже земите на юг от Черно море в Мала Азия били топли и там зимата не била сурова. Конниците-кимерийци минали Кавказ през прохода, превзели Гуриана и отишли на юг под морето, където основали гр. Синоп. Те нарекли морето на своето име и през следващите векове завоювали цяла Мала Азия. Техните островърхи шапки и бойни лъкове всявали ужас сред асирийците, урартите и фригийците. Йонийците щедро плащали откупи за градовете си, а траките се записвали като наемници при гамирите. Но лидийците отблъснали кимерийците и те решили да се приберат отново през Кавказ на север, при своите единородци синдо-меотите. Кимерийците донесли в старата си родина много плячка, но и много културни достижения от Анатолия и Месопотамия. Но имаше нещо, което Атила не знаеше… Великата богиня майка Кибела, която някои от местните наричали Кубаба, или Куар и Кубар, а други Сувар и Сурва, била избрала за свой любимец именно него. Тя решила именно на Атила да бъде връчен мечът на Ахил. Богинята била предрекла, че Атила ще превземе Мизия и Тракия на Балканския полуостров, където били най-старите нейни светилища. 125

Още от времето на древните тракийски племена... Християнските епископи рушали капищата на Кибела и тя избрала Атила да бъде бич Божи срещу тях. Такава била съдбата на Атила, орисан не само да превземе света, но и за много по-важни планове от земните. Не знаел, че небесните стихии също възлагат надежди на него... Разказахме за неговата древна кимерийска родина, защото тя винаги е била независима през вековете и никога перси, гърци и римляни не успели да я покорят. Тази планинска земя раждала горди и свободолюбиви хора, които се размножили като пчелен кошер върху снагата на Кавказ, и един ден хуните ги повели на запад, в Европа. Те решили да нападнат готския крал Херманарих и през 375 година превзели империята му. А той се самоубил от страх. След това завоювали цяла Скития, минали Карпатите и нахлули в римската провинция Панония. Погледите им били насочени към Тракия. Европа изпаднала в ужас, никой не предполагал, че хуните са толкова добри войници. Хунската конница била непобедима, те като вятър се понасяли и прегрупирали, а римската кавалерия изпадала в паника с тежкото си въоръжение от щитове и копия. За първи път римските пълководци видели конници, които стрелят с лък по време на бърз галоп. Те шеметено се чудели как хуните умеят да сядат по женски на седлата и да стрелят свободно с лък? Дори конете им сякаш били дресирани и никога не се отклонявали. Хуните обикновено пускали един малък отряд, с който подлъгвали противника и той започвал да ги преследва. Конете им бързо изкачвали някакъв хълм и се спускали в падината, а когато преследвачите вярвали, че почти са ги догонили, се оказвало, че в падината има още няколко конни отряда, и хуните дружно атакували от три страни. Тази тактика била непредвидима за римляните, те не знаели никога с колко отряда разполагат 126

хуните, понеже битките не се водели както обикновено на едно поле, а на големи разстояния. Хуните имали вроден усет да използват всяка хълмиста местност или възвишение, за да се дислоцират. Много скоро хуните превзели важния римски град Сирмиум. Те отцепили границата на Източната римска империя и затворили пътя между Константинопол и Рим. Императорът спешно написал писмо до западния римски генерал Аеций да дойде от Италия и да помогне. Но той не идвал. Един ден при префекта в Константинопол се явил млад и снажен мъж, който съобщил важни неща на управителя. Той твърдял, че Аеций няма да дойде, понеже е сключил приятелски договор с хуните, а това обрича Византион. Подкрепа от западната римска войска няма да дойде. Префектът Хрисафий, който бил евнух, се разтреперал, а младият воин смело му заявил, че е исавър, но се е обучавал дълги години в хунския кавказки гарнизон Занави и може да се справи със ситуацията, ако императорът му гласува доверие. Той хитро подметнал, че Атила, помалкият хунски царски син, отвлякъл сестра му Керка и сега братът искал да си отмъсти. -

Как се казваш? – попитал Хрисафий.

Терасико… – отвърнал боецът.

Евнухът нежно го погалил по русите коси и обещал, че ще предаде на императора молбата му. Много скоро Терасико получил с протекцията на Хрисафий римски военен чин и полк, на който станал командир. Терасико и Хрисафий се срещали често и мечтаели на чаша вино в подходящо време да бъде организиран заговор, който да убие Атила…

127

18. Още докато бил жив бащата на Атила, неговият брат Харатон пожънал военни успехи, каквито малцина познават. Харатон, чието военно прозвище било Улдин, през 390 г. стигнал с хунската конница до северна Италия, където срещу него тръгнал римският император Теодосий Велики. Префект в двора на Теодосий тогава бил Руфин, хитър и ловък дипломат. Той успял да влезе в преговори с Улдин и да спечели доверието му. Руфин казал на хунския военачалник, че преди две години Теодосий сключил примирие с Персия. Двете държави си поделили Армения и сега границите на Персийската държава стигали до дербендския проход, който бил наричан и Хунска врата, понеже оттам на север започвали земите на хуните. Руфин дал да се разбере, че ако хуните напуснат Северна Италия, Теодосий няма да ги напада на изток от провинция Панония и няма да се намеси, ако хуните атакуват Персия и превземат персийския дял от Армения за себе си. Така, подхвърлил Руфин, хуните в Европа щели да граничат с Рим, но и река Тигър щели да граничат с Римската империя. Досега светът се делял от две империи, посочил Руфин една стара карта на пергамент, и те били Рим и Персия. Но от утре можел да се дели на Рим и Хунската империя. Улдин веднага препуснал до лагера в Мундияк, за да се посъветва с брат си цар Дуа. Дуа изслушал брат си Харатон. Хуните вече били превзели част от Панония и Мунтения (Мундияк) и дори временно да отстъпели на изток, пак щели да си върнат тeзи територии. Дуа попитал брат си може ли да се вярва на Руфин. Улдин отговорил, че префектът му поискал помощ срещу готските генерали в римската армия, които били станали много алчни. Гайна искал да вземе градоначалническия пост в Константинопол, а Аларих настоявал да стане 128

губернатор на провинция Илирия. Вандалът Стилихон пък се разпореждал според разказа на Руфин в Рим и Равена все едно му е бащиния. Руфин бил разкрил пред Улдин своя таен замисъл. Според него нямало защо хуните да превземат Константинопол, нали оттам те ще получават ежегодни данъци… Харатон даже вече бил сключил примирие и Руфин се съгласил да плаща по 700 солида на година. Дуа потупа радостно брат си. А той рече: -

Утре данъкът може да стане 2000 солида... Ако разорим

Константинопол, ще вземем плячка за една година, а ако го поставим на колене, ще получаваме ежегодно все по-големи данъци. Сега сме само на север от Римската империя, а какво ще стане като бъдем и на източните ѝ граници в Анатолия? Двамата братя взели решение Дуа да остане на границата с Панония, а Улдин да мобилизира конна армия и да атакува Персия през Кавказ. Но нямало да бързат, защото не искали да оставят без армия и защита Скития. Щели да нападнат Персия, когато се удаде изгоден повод. В началото на 395 година римският император Теодосий Велики починал. Преди смъртта си той отново разделил на две римската империя и западната част завещал на по-малкия си син Хонорий, а източната – на поголемия Аркадий. Руфин станал опекун на Аркадий. Дуа и брат му решили, че сега е моментът, и Улдин нападнал персийските владения на юг от Кавказ. През юни на същата 395 година таен вестоносец на префекта Руфин посетил хунския лагер, който бил на север до езерото Ван в арменските земи. Улдин вече бил завоювал големи части от Персоармения. Сега той прочел в писмото, че Руфин го молел да нахлуе в империята от изток и да дойде до Константинопол, за да избие готските генерали. Те, пишело в писмото, готвят заговор срещу мен и скоро ще посегнат на живота ми. 129

Руфин вече бил издал заповед на граничния генерал Адаи да не воюва с хуните щом нахлуят, да се затвори в град Едеса и да ги пусне безпрепятствено на запад към река Халис. Оттам до столицата е близко. През юли хунската конна армия навлязла в земите на Византия от изток. Адаи се затворил в Едеса и не позволил на гражданите да сформират опълчение. Хуните стигнали почти до река Халис, но готските генерали разбрали за плана на Руфин и вдигнали военен бунт. Руфин бил обвинен в предателство и убит. Хуните се върнали назад, като превзели градовете Антиохия и Едеса и получили много злато. Няколко конни полка стигнали на юг чак до Келесирия и Палестина. Копринените складове на цялата Византийската империя, които били в градовете Тир и Бейрут, били изнесени с кервани от хуните. В Йерусалим по това време живеел Йероним, преводачът на библията на латински. Той написал потресаващ трактат, че хуните са народ, предопределен от Бог да бъде „гняв Божи“ над римската земя, която се изпълнила с ереси. Вече целият християнски свят знаел за хуните. От Юдея до Рим и Милано се говорело за тяхната непобедима войска. Сред християнските свещеници тръгнала мълвата, че хуните са „бич Божи“ и че чрез тях Бог ще накаже всички еретици, които не изповядват догмите от вселенския събор в Никея. - Бог не ни е изоставил – спорели черноризците, – напротив, праща бич, понеже земята се напълни с ереси... Бог ни наказва с хуните заради собствените ни грехове! – ръкомахали те на поместните събори. Генерал Улдин се върнал в Европа през 400 г. Сега армията му вече била с ореол. Всички му ръкопляскали във Византия, когато той хванал на север от Дунав престъпника ариянин-еретик генерал Гайна и изпратил главата му в Константинопол. 130

Хитрият западен римски генерал Стилихон сключил съюз с Улдин срещу германските пълчища на Радагайс и до края на живота си през 408 г. поддържал дружески връзки с него... Западният император Хонорий започнал да обмисля кого да прати на първото междудържавно посолство до хунския цар Дуа. Изборът му паднал на историка Олимпиодор. Аркадий, източният император, починал през 408 година. Наследил го Теодосий ІІ, който извикал Плинт, когото през 419 г. бил направил патриций, и му казал, че Западът вече се готви да посети с посолство лично царя на хуните Дуа. -

Ние не бива да сме след тях – заповядал все още младият и

неопитен източен император, който слушал съветите на по-голямата си сестра Пулхерия и на опекуна си Антиох. Плинт, за да угоди на своя господар, помолил хунския дипломат Есла да контактува само с Константинопол. Обаче Хонорий избързал и изпратил през Адриатическо море Олимпиодор при Дуа, когото историкът посетил в Мунтания. Многото племена, които хуните покорили, наричали династа Дуа по свой начин. Едни му викали на кавказки говор Руа, други Дуло, а трети Донат.Това е царят, който основал европейската династия на хуните Дуло. Той сключил с много племена клетвен съюз и ги направил федерати на Хунската империя. Бастаранският княз обаче избягал с хората си във Византия и дипломатът Есла казал на Плинт, че Руа ще наруши примирието с тях, ако те не върнат всички хуни, които са на юг от Дунав. Мирът бил на косъм и византийците спешно върнали всички хуни. Дуа наказал вождовете, а синът на бастаранския княз коленопреклонно обещал, че ще изпълнява волята на Дуа. Но излъгал. Малко след като посолството на Олимпиодор се върнало в Равена при Хонорий, бастаранският княз по

131

време на церемонията по сключване на клетвения договор подло убил с кама в гърба Дуа. Харатон бил бесен, той отрязал главата на княза и избил всички знатни хуни, които били потърсили прием при византийците. Хонорий, като научил тези новини, веднага изпратил подаръци на Харатон, за да му покаже, че го признава за глава над хуните и му засвидетелствал, че той е „пръв цар“ над тях вече. През 423 г. Хонорий починал, а Харатон приел името на брат си за династично и станал Дуа ІІ, но повече бил известен на света като цар Руа. Той бил чичо на Бледа и Атила, децата на брат му, и обещал да стане техен попечител, докато пораснат и поемат империята…

19. Пешев разбрал от Милцхе цялата истина за Валя и някак се състарил изведнъж. Той отпътувал преждевременно от Рим и се върнал при благоверната си съпруга. Скоро напуснал университета и двамата се заселили в родното ѝ село сред една китна планина. Мечтата на госпожа Пешева да има зеленчукова градина се сбъднала и тя разсадила по двора домати, краставици, лук, чушки, магданоз, тикви, картофи. Пешев купил от близкия град фиданки и по двора накацали райска ябълка, праскова и бадем. Вече имало череша, сочна като мед, и едра слива, а когато си взели и куче, идилията била пълна. Споменът за София и столичния живот все повече изглеждал на Пешев като мрачно петно на сивкав фон. В село Еремия се живеело библейски: пътят въздишал, старците мечтаели, магаретата лениво дъвчели по къра, а овцете давали най-вкусното овче мляко в тази част на света. Пешев се съгласявал с лакърдиите в кръчмата,

132

че местната овца е „чудо“, понеже „по порода“ била пришелка с прабългарите. Валя не дочака Кнупт в Рим и се върна в обрулената столица на родната България, където леля ѝ Митра всеки ден плакала „от жал по чедото ѝ в странство“. Валя също напусна университета, захвана се с политика и оглави една патриотична партия, според която българите били траки. Тя изрови от прахта на историята мрачната фигура на Чертков и я възкреси с идеята, че руснаците са също траки, а не славяни. Изобщо целият свят се оказа от траки, а тяхната прародина – у нас. Кнупт пожъна касов успех с филма за хуните, а в Холивуд се завъртя идеята да се направи нова историческа драма за Конан Варварина и кимерийците. Вече всички знаеха, че кимерийци, хуни и българи са братовчеди, а с бума на блогърите в интернет мрежата темата получи виртуална експлозия. Пешев се разхождаше с кучето всяка сутрин и вечер по чукарите на село Еремия и не знаеше, че има фен група от блогъри, които всекидневно влизат във вербални битки с „траките“ на Валя и един друг се попържат и обиждат в схватка за въпиющия произход на българите. Времето течеше и някак безсмислено „споровете за произхода на българите“ се пренесоха от интернет на площадите. „Траките“ на Валя скандираха с викове за присъединяване към

Евразийския съюз и

манифестираха с портрети на Чертков. Те настояваха Москва да не дава газ на Запада и да не връща на Ватикан летописите за хуните на историците Евнапий Сардийски и Приск Панийски. Правителството беше безсилно пред бунтовете и народния гняв, и от Вашингтон командироваха Милцхе да им помага с експертни съвети. Той кацна в една ноемврийска вечер аварийно на летището в Пловдив вместо в София и разбра, че тракийски сепаратисти са окупирали

133

столицата и отправят призиви за присъединяване на местните траки с траките от Русия. Древният град Филипопол също жужеше и гъмжеше, защото се бе кандидатирал за европейска столица на траките, ето защо Милцхе разумно реши да пътува с автобус от Пловдив до село Еремия и да поговори с Пешев. Пътят лъкатушеше покрай изоставена и буренясала земя, виеше се по някакви гори без край и Милцхе въздъхна облекчено чак след два часа, когато видя обширната мера на Еремия. Той слезе на асфалтовата спирка и тръгна пеша по селския път към селото, чиито китни къщи издишаха дим от комините. Залезът на червеното хладно слънце бе ошарил езическата снага на отсрещната гора, която местните наричаха просто Върлото. А по голямата пътека отгоре с вид на великан пристъпяше Пешев и свиреше с четири пръста в уста на голяма кавказка овчарка. Звярът се изтрополи от шубраците, подуши еврейския парфюм на Милцхе и извъртя туловище в тази посока. -

Какво видя? – рече Пешев и вдигна каскета си, над който екна

силен кучешки лай. Съзря човек по селския път и се скара: – Млъквай, Атила! -

Атила? – чу се фалцет в гласа на Милцхе отсреща. – Взел си си

господаря на света за домашен любимец? Невероятно… Двамата се прегърнаха сърдечно, а Атила се оказа дружелюбен пес. Пешев поведе госта по странична уличка и скоро влязоха в двор със симпатична двуетажна къща с възрожденски чардак и кьошк. В зимника имаше битова стая с камина и двамата седнаха на маса с везана покривка. Госпожа Пешева бе радостна и доволна, Милцхе констатира, че тя е „приветлива лейди“, която сръчно приготвя

„шопска салата“. Пешев

134

извади бърдуче сливова ракийка, а гостът разтърка доволно ръце пред огъня на камината и разказа: -

Бях на почивка в Доминиканската република, карах лодка,

препичах се безгрижно, трябваше да участвам в лов на акули и не повярвах, когато ми звънна секретарят по сигурността на Белия дом госпожа Мауна. Оказа се, че били запознати с моя „План РАН“ и спешно ме викаха във Вашингтон във връзка със събитията в България. Представяш ли си, корените на Мауна били от Доминикана и като разбра къде съм, се разчувства. След това ме попита какви са тия „родови кланове“ в България, които враждуват по площадите? Аз онемях, а тя започна да ми ги изрежда: беси, гети, одриси, серди, дардани, кикони, меди, асти, трибали, едони, синти… Чак сега включих, че тя си мисли, че историческите фантазии на Валя Кузманова се основават на съществуващи и днес родови кланове, както е в Афганистан. Успокоих я, че това са „глупости“ и че тия отдавна са измрели, а тя знаеш ли какво ме попита? -

Не – отговори Пешев.

„Защо са на площадите, като са измрели?“

Какво да ѝ

отговоря, веднага се сетих за македонците и се опитах да ѝ намекна, че Русия върти днес същите далавери, че българите са траки, както някога Сталин с решение на Коминтерна в Москва създаде македонска нация. А тя, приятелю, ме пита: „А защо едоните са против одрисите, след като все са траки?“. Е, това вече не успях да ѝ го обясня. В Румъния всички искат да са само даки, а в България, ако се съберат двама души, правят партия, а трима накуп са вече народ. Преди имахте две малцинства, днес десетки тракийски племена. – И той пак имитира секретаря по сигурността Мауна: –

витини, кробизи, мигдони, дентелети и даже една марка лютеница

„Дерони“...

135

И двамата се смееха. Пийнаха сливова, а Милцхе извади от портфейла си едно малко пластмасово картонче и го подаде на Пешев, който не бе виждал такъв вид банкова карта. -

Това е кредитна карта в долари, твоят хонорар от филма е тук.

Можеш да ги теглиш от една банка в Пловдив и две в София, сумите се отпускат като кредити, а нашите счетоводители ги погасяват до пълното изчерпване на твоя дивидент, който пълни сметката ти в зависимост от касовите постъпления по продажбите на филма в света и процента ти по договор. Атила не е само куче, той е и кауза. – Усмихна се към дремещата кавказка овчарка и сериозно рече: – Кажи ми, какво става във вашата страна, наистина ли всички са полудели?

20. Пешев извади от долапа домашна луканка и докато я режеше на ситни парчета, сподели: -

Европейските политици тръгнаха към обединена Европа без

ясната представа какво ще правят с националното самосъзнание. Те сигурно са си мислели, че в Европа всички ще прегърнат така наречените нови, „европейски ценности“, както емигрантите в САЩ след две поколения стават американци. Как обаче националните държави на Стария континент ще станат „европейски щати“? Освен това в щата Кънектикът и в щата Върмънт няма различни стандарти на живот, както е тук, където разликите между Брюксел и София са от земята до небето. Търпението е изчерпано, минаха доста години вече, аз следя нещата отстрани и изглежда, „бедният Юг“ иска да воюва с „богатия Север“. Разбира се, Русия не се е отказала от старото си геополитическо самочувствие и подклажда събитията. Москва усилено работи да си върне някои загубени парчета в Европа, особено България. Те създадоха теория, че траките не са 136

изчезнали и че днес се разхождат по пътищата на страната. Как се намират доказателства за такава безумна теория ли? Два-три фокуса и ето ти генетично изследване, все едно гените, културата и религията са етнически, а не международни феномени. Валя участва в играта им, тя е „техният човек“ тук. От София до Москва и Индия всичко било траки… Старата фашистка теория за арийската раса се преработва като теория за „тракийската раса“. Милцхе слушаше внимателно, той бе издействал вече във Вашингтон подкрепа Пешев да оглави ново министерство по културната и националната безопасност, в чийто ресор ще е и добивът на шистов газ. Проучванията бяха показали, че находищата в България са големи. Страната се нуждаеше спешно от алтернативни източници, за да не е изцяло зависима от руската фирма „Газпром“. Дипломати от посолството в София вече бяха уредили с премиера въпроса за назначаването на Пешев и Милцхе търсеше удобен повод да му го съобщи. Тревожеше се Пешев да не откаже и дори носеше „градеж“ от първомайстора на ложата, че това е задължително в името на „свободата, равенството и братството“. -

Да – кимна Милцхе, – който държи миналото, определя и

бъдещето. Тази максима се оказа вярна… Нося ти един подарък – и той извади от чантата красива махагонова лула… Пешев се усмихна. Двамата излязоха на двора и оставиха дремещия Атила до камината. Навън небето бе цялото в звезди, студеният въздух сякаш ги бе гланцирал и те пулсираха. Милцхе не бе виждал такъв красив небосвод, тъмната нощ се бе преоблякла в мастиленосини завеси, зад които галактиките се занимаваха с техните си траки. Той извади пура, запали я и подаде запалката си, за да може „братът“ да обжари ароматния тютюн на новата си лула:

137

Пушенето е лошо наследство от индианците, нашето местно

население, в чиято страна сме пришълци и дошляци – подхвърли Милцхе, за да предразположи Пешев. -

Нашите траки пък – усмихна се Пешев – са оставили навсякъде

по земята, на която ние сме „пришълци и дошляци“, златни съкровища. Иди обаче да убедиш Валя, че това е тракийска култура, а не българска или славянска... Небето се раздвижи, смали се, увисна и посипа двамата с непознатото усещане за вечност и недовършеност… Димитър Гешев, когото всички наричаха свойски Митко, бе професионален разузнавач от кариерата. Той бе за кратко на работа като трети секретар в българското посолство в САЩ и още по време на Желязната завеса бе внедрен в Ню Йорк сред българската диаспора. Младостта му и версията, как е избягал от „режима на комунистите“, не събудиха съмнение, когато един ден се появи в офиса на стария адвокат Коновски в Северен Бронкс, за да търси квартира. Митко постепенно се сля с емиграцията и успя да се докопа до много сведения, които стриктно предаваше в София. Именно той първи уведоми, че прогоненият в Мадрид български цар не се е отказал да се върне като политик в България и подготвя отдалеч почвата за това. Преди да стане служител на Държавна сигурност, Митко бе оцапал ръцете си в България с криминално престъпление и бе съден за убийство, но не попадна в затвора, а бе вербуван. След няколко „мокри поръчки“ над турски агенти в България, той си заслужи назначението в „черния отдел“ и за награда излетя като дипломат във Вашингтон. Оттам бе активиран сред българските емигранти в Ню Йорк, където официално работеше като таксиметров шофьор. Именно той трябваше да посрещне Пешев и Валя на летище „Кенеди“ и да внедри асистентката при Кнупт. 138

В тази мастиленосиня вечер над схлупеното село Еремия Митко се бе барикадирал зад един храст на Върлото и наблюдаваше през снайпера на пушката си къщата на Пешев. Механата в зимника имаше малко тясно прозорче и Митко чакаше. Когато двамата масони излязоха в двора, той се оживи и въпреки че бе добре облечен, потрепери от студ. Нещата се уреждаха по-добре, отколкото очакваше… Всъщност много по-добре… Небето се раздвижи от зума на мерника, смали се над жертвите, увисна и посипа двамата с непознатото усещане за вечност и недовършеност… Всичко стана толкова бързо, сякаш не се бе случвало, и Митко вече тичаше по селския път към колата си до асфалтовото шосе. Бе изпълнил последната си „мръсна задача“, последната. Бе се съгласил само защото „ония гадове“ му обещаха, че това е за последен път и той ще бъде изличен от списъците. Дишаше тежко, оставаха му само сто метра до свободата. Големите треви се движеха и бягаха заедно с него. Небето отново се раздвижи, увисна и лапите му със злобно ръмжене се посипаха над убиеца. Атила бе добро куче и Пешев постоянно го учеше да не напада хора, но не можа да го отучи да преследва и разкъсва зверовете и бягащите сърни. На кавказката овчарка това ѝ беше в гените още отпреди много столетия, когато подгони една сърна и тя прекоси езерото Меотида по плиткото, а кимерийците откриха, че на отсрещния бряг има земи за завоюване…

24 май 2014 г.

139

140

141

142