Сузи е убедена, че единствено тя има обяснение за нелепата смърт на съученичката си Франи. Смазана от загубата на най-добра си приятелка и измъчвана от разрива между тях, тя се оттегля в мълчаливия свят на въображение си. За да докаже, че Франи се е удавила, защото е била опарена от медуза, Сузи решава да отиде сама на другия край на Земята. Докато подготвя тайното си пътешествие, тя ще научи поразителни неща за Вселената и... ще открие неочаквано любовта и надеждата съвсем близо до себе си.
Романът е блестящ пример за падовете и възходите на детството, но е и свидетелство за величието на необятната природа. „Пъблишърс Уикли“ Децата не само ще научат много от тази книга. Тя дълбоко ще ги развълнува. „Ню Йорк Таймс Бук Ревю“. www.knigopis.bg ISBN 978-619-7067-47-7
Цена 13,90 лв.
Нещо по въпроса за медузите
Пиша за астрофизици и спортисти, за изследователи на Космоса и Арктика, за геолози и психолози. Пиша и за страхотни деца. Най-много от всичко обичам да разкажа хубава история. Светът около нас е сложен и неразбираем, но е изпълнен с очарование и чудеса.
Али Бенджамин
Бестселър на „Ню Йорк Таймс“
Али Бенджамин
Нещо по въпроса за медузите
Али Бенджамин
Нещо по въпроса за медузите Превод от английски език Анелия Янева
София, 2015
На всички любопитни деца навсякъде по света
Призрачно сърце
М
едузата прилича на тупкащо сърце, особено ако я наблюдавате достатъчно дълго. Все едно от кой вид е: дали кървавочервената Atolla с нейната пулсираща като полицейска сирена светлина, дали ще е от ония като разтворено чадърче с къдри по края, или пък почти прозрачната млечнобяла Aurelia aurita. Всичко идва от тяхното пулсиране, от начина, по който бързо се свиват и разпускат. Също като призрачно сърце – сърце, през което може да надзърнеш право в един друг свят, а там се е скрило всичко, дето някога си загубил. Медузите, разбира се, нямат сърце – нито сърце, нито мозък, нито кости, нито кръв. Но я се загледайте в тях известно време. Ще видите как туптят. Г-жа Търтън казва, че ако живеете до осемдесет години, сърцето ви ще направи три милиарда удара. Замислих се над това, опитвайки да си представя толкова голямо число. Три милиарда! Върнете се три милиарда часа назад и днешният човек няма да го има – само пещерни хора с див поглед, целите космати и издаващи нечленоразделни звуци. Три милиарда години назад и самият живот едва ще се е зародил. А ето че сърцето ви през всичкото това време си върши своята работа, удар след удар, чак докато станат три милиарда. 5
Но само ако доживеете тази възраст. То бие, докато спите, гледате телевизия или стоите на плажа със заровени в пясъка стъпала. И може би, както си стоите там и наблюдавате искриците бяла светлина върху тъмната повърхност на океана, се чудите дали си заслужава пак да си намокрите косата. Може би ви се струва, че презрамките на банския са се врязали малко посилно в загорелите ви раменe, или пък че слънцето блести прекалено ярко в очите ви. Леко примижавате. В този момент сте живи като всички други хора по света. А междувременно вълните продължават да обливат краката ви една след друга (почти с ритъма на туптящо сърце – все едно дали го забелязвате, или не), еластичните презрамки се впиват още повече и вероятно забелязвате, много по-осезателно от слънцето и презрамките, колко студена е водата или как вълните изравят дупки в мокрия пясък под краката ви. Майка ви е някъде наблизо – в момента снима и вие знаете, че трябва да се обърнете към нея и да се усмихнете. Но не го правите. Не се обръщате, не се усмихвате, а продължавате да се взирате в океана и никой не си дава сметка за важността на този момент, нито какво предстои да се случи (пък и как би могъл?). А през всичкото време сърцето ви продължава да си бие. Това му е работата – да тупти, докато не получи съобщение, че е време да спре, което може да стане само след няколко минути, а вие дори не подозирате. Защото някои сърца стигат едва до 412 милиона удара. Това на пръв поглед може да изглежда много. Работата е там обаче, че така човек доживява само до дванайсетата си година. 6
Част първа
Цел Няма значение дали пишете лабораторен доклад в средното училище, или сериозна научна статия. Започнете с въведение, което да обоснове целта на изложената по-нататък информация. Какво се надяваме да установим чрез това изследване? Какво отношение има то за благото на хората? Г-жа търтън, учителка по природни науки в 7. клас средно училище „юджийн фийлд мемориъл“, саут гроув, масачузетс
8
Докосване
П
рез първите три седмици в седми клас ми се изясни най-вече едно: човек може да стане невидим просто като си седи тихо и кротува. Винаги съм мислила, че видимото е онова, което хората възприемат с очите. Но когато класовете от средното училище „Юджийн Фийлд Мемориъл“ посетиха аквариума тази есен, аз, Сузи Суонсън, изчезнах напълно. Излиза, че да си видим, е по-скоро въпрос на слух, отколкото на зрение. Намирахме се в залата с открития аквариум и слушахме брадатия служител, който говореше по микрофона. „Дръжте дланите си отворени“, каза той. Обясни, че ако потопим ръце във водата и ги държим съвършено неподвижни, малките акули и скатовете* ще се отъркат в дланите ни като дружелюбни домашни котета. „Ще дойдат при вас, но трябва да държите дланите си отворени и напълно неподвижни.“ Щеше да ми е приятно да докосна някоя акула. Но около аквариума беше голямо гъмжило и шумотевица. Аз стоях настрани, в дъното на залата. И просто гледах. Като част от подготовката за това посещение в часа * Вид хрущялна риба с плоско тяло, приспособена за придънен начин на живот. – Б. пр.
9
по рисуване и изкуство боядисвахме тениски с техника батик*. Тогава оплескахме ръцете си с неоново оранжево и синьо, а сега носехме тези тениски като някаква психеделична униформа. Допускам, че целта беше всеки от нас да бъде лесно забелязан, ако се изгуби. Няколко от красавиците – момичета като Обри Лавали, Моли Симпсън и Джена ван Хууз – бяха завързали тениските си на възел на ханша. Моята висеше свободно върху джинсите като стара роба на художник. Тъкмо се навършваше месец, откакто стана най-лошото, и почти също толкова време, откакто започнах моето неговорене. Не че отказвах да приказвам, както си мислеха всички. Просто реших да не пренасищам света с думи, ако това не е крайно наложително. Това е обратно на вечното дърдорене, което упражнявах дотогава, и е къде-къде по-добро от общите приказки, които хората очакваха от мен. Сигурно, ако дрънках общи приказки, родителите ми нямаше да настояват да се срещна с доктор, с когото ще може да поговориш, което щях да направя този следобед след екскурзията в аквариума. Честно казано, в доводите им нямаше никакъв смисъл. Имам предвид, че ако човек не говори – и в това е цялата драма, – тогава сигурно доктор, с когото ще може да поговори, е най-малко подходящият човек за среща. Освен това съм съвсем наясно какво ще рече доктор, с когото ще може да поговориш. Това ще рече, че според моите родители имам проблеми с главата и те не са от онзи вид, които ми пречат да смятам или да се науча да чета. Това ще рече, че според тях имам психични проблеми, на които Франи им викаше куку, съкратено от кукундел, кое* Техника в изкуството и текстила, при която се използва восък. – Б. р.
10
то на свой ред идва от изкуквам, т.е. когато на някого му е спукана работата. С други думи, на мен ми беше спукана работата. – Дръжте дланите си разтворени – повтори служителят на аквариума, без да се обръща конкретно към някого, в което нямаше нищо лошо, защото и без това никой не го слушаше. – Тези създания са способни да доловят биенето на сърцата из цялото помещение. Наистина не бива да шавате с пръсти. Джъстин Малоуни, момчето, което все още си мърда устните, докато чете наум, се опитваше да сграбчи някой скат за опашката. Панталонът му беше толкова хлабав в кръста, че всеки път, щом се наведеше над водата, можех да видя няколко сантиметра от разголените му задни части. Забелязах, че е облякъл наопаки боядисаната си тениска. Ето че премина още един скат и Джъстин толкова рязко посегна да го хване, та оплиска с вода от глава до пети Сара Джонстън, новодошлото момиче, което стоеше точно до него. Сара избърса солената вода от челото си и отстъпи няколко крачки встрани от Джъстин. Сара е много кротка, което ми допада, пък и ми се усмихна още първия ден, като дойде в училище. После обаче Моли ме избута и я заговори, а след това я видях да си приказва и с Обри при гардеробчетата. Сега тениската на Сара е вързана на възел на ханша, също като техните. Махнах кичур коса, който ми влизаше в очите, и опитах да го тикна зад ухото си – г-ца Къдравела с невъзможната коса. Кичурът моментално пак се провеси през лицето ми. Дилън Паркър се промъкна зад Обри. Сграбчи я за раменете и я раздруса. „Акула!“, изкрещя. 11
Момчетата наоколо се разсмяха. Обри изписка, всички момичета наблизо също, но и се кискаха – както правят понякога момичетата в присъствието на момчета. Естествено, това ме наведе на мисълта за Франи. Защото, ако сега тя беше тук, също щеше да се киска. Тогава усетих онова потно-лепкаво чувство, което изпитвам всеки път, щом се замисля за Франи. Стиснах очи. За няколко секунди мракът, който ме обгърна, дойде като същинско избавление. Но после в съзнанието ми се оформи картина и тя не беше никак приятна. Представих си как откритият аквариум се пръска на парчета, а скатовете и малките акули се разпиляват по целия под. Това ме накара да се запитам колко ли ще издържат тези създания, след като останат на сухо. За тях всичко наоколо ще е твърде студено, прекалено болезнено и ярко. А после ще спрат завинаги да дишат. Отворих очи. Понякога така отчаяно искаш нещо да се промени, че не те свърта на място, където всичко си е постарому. В срещуположния край на залата една стрелка сочеше стълбището към друга експозиция, МЕДУЗИ, на долния етаж. Тръгнах натам, после се огледах да видя дали някой няма да забележи. Дилън опръска с вода Обри, която пак изписка. Един от ръководителите на групата се запъти към тях, въсейки вежди в крачка. Въпреки боядисаната в неонови цветове тениска, въпреки непокорната ми коса на г-ца Къдравела, изглежда, никой не ме забелязваше. Тръгнах надолу по стълбите към експозицията МЕДУЗИ. Никой не ми обърна внимание. Абсолютно никой.
12
Понякога нещата просто се случват
Т
и си била мъртва от цели два дни, преди да го разбера. Случи се един следобед от късния август, в края на дългото самотно лято след шести клас. Мама ме извика и аз разбрах, че нещо се е объркало – много, много страшно се е объркало, – само като я погледнах. Уплаших се, защото помислих, че може би с татко е станало нещо. Но дали след развода за нея изобщо беше от значение, ако той пострада? Тогава реших, че може би се е случило нещо с брат ми. – Зу – започна мама. Чувах как хладилникът бръмчи, онова цоп-цоп от прокапалия душ, цъкането на стария часовник върху лавицата над камината, който винаги показваше грешен час, освен ако не се сетех да го навия. През прозореца се процеждаха дълги снопове слънчеви лъчи, сякаш призраци минаваха през стена. После лягаха върху килима и замираха неподвижно. Мама говореше равно, думите излизаха от устата ѝ с обичайното темпо, но въпреки това всичко изглеждаше някак забавено, все едно самото време изведнъж беше натежало. Или пък сякаш времето изобщо беше престанало да съществува. – Франи Джаксън се е удавила. 13
Пет думи. Сигурно е отнело има-няма две секунди да бъдат произнесени, но сякаш това продължи близо половин час. Първата ми мисъл беше: „Ама че странно. Защо говори за Франи с фамилното ѝ име?“. Не се сещах мама някога да те е наричала по фамилия. За нея ти си беше просто Франи. И чак тогава осъзнах какво беше казала след произнасянето на името ти. Удавила. Тя каза, че си се удавила. – Била е на почивка – продължи мама. Забелязах, че седи съвършено неподвижно, колко сковани са раменете ѝ. – Почивка на море. – а после добави, сякаш това би помогнало казаното да придобие някакъв смисъл: – В Мериленд. Но думите ѝ, естествено, и тогава не изглеждаха посмислени. Имаше милион причини за това. Думите звучаха безсмислено, защото те бях видяла съвсем наскоро и ти определено беше жива като всички други. В думите ѝ нямаше смисъл, защото винаги си била отличен плувец, много по-добър от мен още от мига, в който се запознахме. В тях нямаше смисъл, защото нещата между нас не приключиха така, както се полага. Нищо не би трябвало да свършва по този начин. Но ето я сега майка ми, която стоеше точно пред мен и произнасяше тези думи. И ако думите ѝ бяха истина, ако беше права за онова, което ми казва, това ще рече, че както те зърнах за последно – отдалечаваща се по коридора в последния ден на шести клас, понесла онези торбички с мокри дрехи и обляна в сълзи, – такава ще останеш завинаги пред очите ми. Втренчих се в мама. – Не, не е – казах. 14
Ти не се беше удавила. Не би могла. Сигурна бях в това. Мама отвори уста да каже нещо, после пак я затвори. – Тя не се е удавила – настоях, този път по-силно. – Този вторник – каза мама. Гласът ѝ беше притихнал, сякаш, като повиших тон, отнех силата на нейния дъх. – Станало е във вторник. Аз чак сега разбрах. Днес беше четвъртък. Минали бяха цели два дни. Щом се замисля за тези два дни – за времето между твоя край и мига, в който разбрах, – се сещам за звездите. Знаеше ли, че са необходими четири години, докато светлината на най-близката звезда стигне до нас? Което ще рече, че когато я гледаме – когато гледаме която и да е звезда, – ние всъщност я виждаме такава, каквато е била в миналото. Всички тези мигащи светлинки, която и да е от звездите в небето, може да са угаснали още преди години – цялото нощно небе може да е пусто точно в този миг, а ние още няма да сме го разбрали. – Тя може да плува – казах. – Тя беше добър плувец, не помниш ли? Когато мама нищо не отвърна, аз пак настоях. – Не помниш ли, мамо? Но мама само затвори очи и опря чело в дланите си. – Това е невъзможно – упорствах. Как не можеше да проумее, че това е напълно невъзможно?! Когато най-накрая вдигна очи, тя заговори бавно, сякаш опитваше пряко сили до мен да стигне смисълът на всяка нейна дума. – Даже добрите плувци може да се удавят, Зу. – Но в това няма никакъв смисъл. Как би могла…? – Не всичко има смисъл, Зу. Понякога нещата просто се случват – тя поклати глава и си пое дълбоко дъх. – Сигурно даже не ти се вярва. На мен също не ми се вярва. 15
После затвори очи за две дълги секунди. Когато отново ги отвори, лицето ѝ ужасно се сгърчи. По страните ѝ рукнаха сълзи. – Съжалявам – каза. – Толкова съжалявам. Лицето ѝ изглеждаше страшно, цялото се кривеше в спазми. Не можех да понеса да я гледам такава. Извърнах очи, но абсурдните думи продължаваха да се въртят в главата ми. Ти си се удавила. Докато си плувала в Мериленд. Преди два дни. Не, нищо от това нямаше смисъл. Нито тогава, нито покъсно същата нощ, когато Земята се потопи сред звездите. Нито на следващата сутрин, когато се изтърколи обратно на слънчева светлина. Нямаше смисъл и това, че е възможно светът отново да бъде огрян от слънчева светлина. През цялото това време си бях мислела, че нашата история е точно това: нашата история. Оказва се обаче, че ти си имала своя история, а аз – моя. Нашите две истории може да са се препокрили за известно време – вероятно достатъчно дълго, че да заприличат на една и съща история. Но те бяха различни. И това ме накара да осъзная едно: историята на всеки човек е различна през цялото време. И никога не се слива с друга, дори за известно време да изглежда, че така е станало. Имало е отрязък от време, когато мама вече е знаела какво се е случило с теб, тежестта на станалото я е застигнала, а аз все още съм тичала по тревата като всеки друг ден. Имало е отрязък от време, когато някой друг е знаел за станалото, а мама още не. Имало е отрязък от време, когато само твоята майка е знаела и почти никой друг на света. А това ще рече, че е имало отрязък от време, когато ти 16
вече си си била отишла и никой на земята не е подозирал за това. Само ти, единствена, потънала във водата, а никой все още дори не е предполагал какво е станало. Само мисълта за това навява невероятна самота. „Понякога нещата просто се случват“, беше казала мама. Това беше ужасен отговор, най-лошият. Г-жа Търтън казва, че когато се случи нещо, което никой не може да обясни, значи, си се сблъскал с пределите на човешкото познание. И тогава викаш на помощ науката. Науката е процес за откриване на обяснения, които никой друг не е способен да ти даде. Бас ловя, че така и не се запозна с г-жа Търтън. „Понякога нещата просто се случват“ не е никакво обяснение. И няма нищо общо с науката. Но седмици наред разполагах само с него. Докато не се озовах на този подземен етаж, загледана в медузата от другата страна на стъклото.
17
Невидима
З
алата с експозицията от медузи на етажа под открития аквариум, където моите съученици от седми клас още се пръскаха с вода, беше почти празна. Тук долу цареше тишина, а това си беше същинско избавление. Залата беше пълна с аквариуми с медузи. Видях такива, чиито пипала бяха по-фини от косъм. Явно аквариумите бяха осветени отвътре, защото техните обитатели постоянно променяха цвета си. До тях в отделен аквариум имаше медузи, чиито пипала се виеха като къдри на момиче, което плува под вода. В трети аквариум пипалата на обитателите му бяха толкова дебели и здрави, сякаш сами се бяха оградили със затворнически решетки. Имаше дори аквариум, пълен с новородени малки медузи, които приличаха на фини и дребни бели цветя. Всички медузи са толкова странни създания – изглеждат почти като извънземни. Грациозни извънземни. Мълчаливи. Като балерини от други светове, които танцуват, без да им трябва музика. Край единия ъгъл на залата имаше надпис НЕВИДИМА ЕНИГМА. Знаех какво означава енигма – мама често повтаря, че аз съм нещо такова – особено когато гарнирам пържените яйца със сладко от грозде или съвсем умиш18
лено обувам различни чорапи. Енигма означава „загадка“. Обичам загадките, затова се приближих да прочета целия надпис. На снимката имаше два пръста, които държаха малко бурканче. Вътре в него, почти недоловима за окото, плуваше прозрачна медуза, голяма горе-долу колкото нокът. Текстът обясняваше, че в бурканчето се намира медузата ируканджи, чиято отрова била сред най-опасните в света. Имало дори твърдения, че е хиляда пъти по-силна от тази на тарантулата. Ужилването
от пипалата на ируканджи причи-
нява остро главоболие и мускулни спазми, изпотяване, вътрешно напрежение, опасно ускоряване на сърцебиенето и събиране на течност в белите дробове.
Пострадалите изпитват усещане за предстояща гибел. Някои пациенти са толкова убедени в неминуемата си смърт, че дори умоляват лекарите да ги умъртвят, за да „се свърши всичко това“. Гледай ти. Това звучеше направо страшно. Продължих да чета: В
действителност има няколко документирани
случая на смърт от синдрома на ируканджи, но не е ясно дали именно отровата е причина за тях, или погрешно им се приписват други причини.
Учените
се опитват да научат повече за тази отрова и дали наистина пораженията от опарване на ируканджи са много по-големи, отколкото първоначално се е смятало.
Макар
медузата ируканджи да обитава край-
19
брежните води на австралия, симптоми, подобни на тези от нейното опарване, са наблюдавани и много пӝ на север
–
около британските острови, хаваите,
флорида и япония.
Ето защо мнозина изследователи смятат, че ируканджи мигрира много по-надалеч от родната австралия. Тъй като водата в океаните се затопля, твърде вероятно е ируканджи, подобно на други медузи, да продължи да мигрира на все поголеми разстояния. След като приключих с пасажа, аз отново го прочетох. И потретих. Загледах се в снимката на прозрачното дребно създание. Никой не би го съзрял във водата. Там то ще е абсолютно невидимо. Отново се зачетох в пояснителния надпис. И дълго се взирах в думите. Няколко документирани случая на смърт… Мигрира на все по-големи разстояния… В главата ми взе да жужи, почувствах се леко замаяна. Имах чувството, че на света не съществува друго освен мен, тези думи и безмълвните създания, които пулсираха навсякъде наоколо. Погрешно им се приписват други причини… Толкова дълго се взирах в думите, че накрая смисълът им взе да ми се губи, сякаш бяха на някакъв съвсем непознат език. Едва когато издишах, си дадох сметка, че дълго бях сдържала дъха си. До мен отново стигна бъбренето на съучениците ми и аз се втурнах нагоре по стълбите към залата с открития аквариум, където ги бях зарязала. 20
Но сега горе всичко беше различно. На мястото на брадатия служител имаше руса жена, вързала косата си на конска опашка. Тя разправяше същите неща по микрофона: „дланите разтворени, дръжте ги неподвижни“. Боядисаните тениски на съучениците ми също никакви не се виждаха. Сега около аквариума имаше струпани деца в униформи с цвят каки и шотландско каре. Тази ученическа група беше съвсем друга. Зачудих се дали съучениците ми са се върнали в „Юджийн Фийлд Мемориъл“ без мен. Отидох в главната зала на аквариума и взех да се озъртам. Не след дълго забелязах боядисаните тениски. Нижеха се покрай огромния аквариум с океански обитатели като ято пъстри, обагрени в искрящи краски риби. Даже не си бяха направили труда да минат през експозицията с медузите. И не знаеха нищичко за ируканджи. Дори представа си нямаха. Чак тогава разбрах – никой си нямаше представа за нея! Освен мен.
21
Как да спечелиш приятел
К
огато те виждам за първи път, ти носиш светлосин бански. Той е с цвета на лятно небе и целият блещука като обсипан със звезди. Изглежда така, сякаш денят и нощта са се събрали в едно. Аз съм на пет и скоро съм тръгнала на детска градина. Намираме се в големия закрит басейн. Наоколо е шумно. Отвсякъде кънти. Майките ни седят зад нас на пейките. Довели са ни тук за заниманията на групата, която наричат „Гупите“*, за да се научим да държим главите си под водата и да ритаме с крака. Треньорката едновременно надува свирката и вика децата по име. От нас се иска да се държим за плувните дъски от полиуретанова пяна и да се оставим да ни тегли из плиткото. Но когато стига до твоето име, ти не скачаш във водата. Аз също не се хвърлям в басейна, когато идва моят ред. На слънцето косата ти прилича на слама. Харесват ми твоите лунички и това, че са като съзвездия върху кожата ти. Когато оставаме последни да седим на ръба на басейна, само ние двете с теб, треньорката със свирката идва при * Малки тропически рибки. – Б. пр.
22
нас и казва: „Съжалявам, момичета, но е време да се присъедините към групата“. Тъкмо се каня да поклатя отрицателно глава, когато ти се обръщаш към мен. Гледаш право в мен и аз виждам как розовите ти устни се разтягат. Усмивка. После си поемаш дълбоко въздух и се гмурваш във водата. Треньорката ти подава дъската от полиуретанова пяна, но ти не я поемаш. Вместо това се потапяш под вода. Очите, косата, всичко. И започваш да плуваш. Чак до мястото, където останалите от групата са се вкопчили в плувните дъски. И през цялото време само под вода. Аз те последвам. Потапям се във водата, но не защото госпожата ми е казала да го направя, а защото искам да мога да плувам като теб. И защото харесвам луничките ти, сламената ти коса и твоята усмивка. И защото в този момент да се сприятелиш с някого, изглежда най-лесното нещо на света.
23
150 милиона ужилвания
К
огато се прибрах у дома следобед след посещението в аквариума, с изненада видях джипа на брат ми, спрял точно до колата на мама. Край джипа на Арон, право на автомобилната алея, с кръстосани крака седеше приятелят му Роко. Почти през цялото време, докато пътувах с автобуса към нас, си мислех за медузите. Надписът край единия от аквариумите гласеше, че всяка година има по 150 милиона ужилвания от медузи. Така че на връщане към училище – докато останалите се надвикваха, пускаха музика, подхвърляха си бележки от седалка на седалка и се опитваха да придумат шофьора да надуе клаксона – аз направих някои изчисления на гърба на тетрадката. Сто и петдесет милиона ужилвания годишно се равняват на почти 411 000 ужилвания всеки ден, което на свой ред е равно на 17 000 ужилвания на всеки час. А това означава по четири-пет ужилвания на всяка секунда. Затворих очи и преброих до пет. За това време близо двайсет и трима души току-що бяха опарени от медуза. После го повторих. Едно, две, три, четири, пет. Нови двайсет и трима души. 24
Продължих да броя отново и отново. Толкова дълго броих, че броенето и ужилванията започнаха да изглеждат едно и също нещо – сякаш, вместо да изчислявам ужилванията, по някакъв начин самата аз ги причинявах. И макар да знаех, че това не може да е истина, част от мен почти го повярва. Сякаш, ако спрях да броя, и ужилванията щяха да престанат. Но не можех да се спра да броя до пет. Сякаш част от моето съзнание упорито се съпротивляваше на друга негова част. Роко присви очи насреща ми, както се беше разположил върху асфалта. – Я гледай! Здрасти, Сузи Кю.* Чуден ден, а? Не му отговорих. Трябваше да му е ясно, че няма да го направя. Той махна с ръка към небето. Ако бях птица – занарежда, – щях да полeтя около света в преследване на следващата, и следващата, и следващата есен…** Едва ли говореше на мен. Това ми хареса. Все едно да надзърнеш в най-интимните мисли на някого – сякаш бях тук и не тук едновременно. – Джордж Елиът – добави той и аз кимнах, все едно знаех за кого става дума. Роко завършваше английска литература в университета, където Арон тренираше женския отбор по футбол. Роко все цитира някого. Ако все още бях от хората, които говорят, сигурно щях да отвърна на Роко: „Брой до пет“. А когато преброеше, бих могла да му кажа за двайсет и трите ужилвания. * Заглавие на песен от репертоара на американската рок група „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“. – Б. пр. ** Цитат от писмо на английската писателка Джордж Елиът от 1 октомври 1841 г. – Б. пр.
25
А после щях да го накарам да преброи отново. И щях да кажа: „Четирийсет и шест ужилвания“. И пак. Шейсет и девет. Роко прекъсна мислите ми. – Двамата с Арон се отбихме да видим дали ще ви предумаме с майка ти да дойдете с нас на кино – каза. – Тя обаче каза, че си имала час при лекар или нещо такова. Лекар, с когото бих могла да разговарям. Уф! После той се ухили. – Майка ти, естествено, се възползва от случая да ни пробута някои от нейните „съкровища“. В момента товари Арон. Той натърти думата съкровища и аз нямаше как да не се усмихна. Мама си умира да пазарува в магазини за стоки втора употреба – вика му „търсене на съкровища“, макар че така и не успях да проумея как точно нечий излязъл от употреба съд за фондю* или евтина саксия могат да се превърнат в съкровище. Мама просто е безсилна да устои на нещо, което според нея купува на далавера. Къщата е претъпкана от кашони с невероятни неща – буркани, пълни с копчета (тя не шие), форми за кексчета (тя не пече) и куки за плетене, залепени една за друга със скоч (тя не плете). Роко потупа с ръка асфалта до себе си. – Сядай. Много беше приятно да те поканят така, но аз имах нужда да продължа разсъжденията си относно тия ужилвания от медузи. Поклатих глава, после леко му махнах за довиждане. Роко отдаде чест, после затвори очи и вдигна лице към слънцето. Запътих се към къщата, като продължавах да броя * Ястие от топени сирена. – Б. р.
26
колкото се може по-бързо. Сто и петнайсет ужилвания. Сто трийсет и осем. Сто шейсет и едно. Вътре Арон вече стоеше край входната врата, натоварен с кашон, който се пукаше по ръбовете от кухненски потреби – жълт метален поднос, изрисуван с петли; тел за разбиване на яйца; износен на вид електрически уред за приготвяне на гофрети, на който все още висеше етикетът (3,97 долара). – Бре, бре, бре! Я гледай кой си е дошъл! – Арон се ухили насреща ми. Моят брат. Загорял и атлетичен, винаги готов да се усмихне. Понякога изглежда твърде хубав, за да е истински. Мама подаде глава от кухнята. – Зу – подвикна и ми смигна. Открай време ми вика така. Зу е нейното галено от Сузи, което е пълна смехория, защото самото Сузи е вече галено от Сузън. Веднъж, преди няколко години, пробвах да я науча да ми вика просто З, най-краткото галено име изобщо, но така и не се получи. – Тръгваме за твоя час при лекаря след петнайсет минути. Баща ти ще ни чака там. Мама беше в работно облекло – костюм с панталон, с който развежда разни хора из къщите за продан. Но беше боса и кичури от ситно къдравата ѝ коса – дивото киче ми е наследство от нея – се бяха измъкнали от прибраната на кок прическа. Тя трупна и едни щипци за салата върху кашона на Арон. – Мамо – обади се той, – нямаме нужда от още такива неща. 27
– Задръж така за секунда – отвърна тя. – Има и една дъска за рязане, която искам да ти дам – приклекна, отвори един от шкафовете и взе да рови из него. – Роко ме чака, мамо – каза Арон. Погледна ме и подбели очи. Завъртях пръст на слепоочието си, сякаш казвах „луда жена“. – Ей – обърна се той вече към мен, докато мама тракаше с тенджери и тигани из кухнята. – Бива ли го училището? Свих рамене. Той се взря по-внимателно в мен. – Сузи, средното училище е пълна отврат – каза. – Нали ти е ясно? Забих поглед в пода. – Истина ти казвам, Сузи. В седми клас направо ми идваше да си бия шута. И при това изобщо не бях загубил най-добрия си пр… – той веднага млъкна и поклати глава. – Само искам да ти кажа, че и това някога ще свърши. Не обелих дума и той продължи. – Честна дума, Сузи. И тогава изведнъж, кой знае защо, усетих как в гърлото ми засяда огромна буца. Мама изхвръкна лекокрило от кухнята, понесла напукана дървена дъска с формата на прасе. – Открих я! Сигурно ти трябва дъска за рязане. Всеки има нужда от прилична дъска за рязане. Тя я постави най-отгоре в кашона и Арон се разсмя. – Хм – измърмори, измервайки със свити вежди дебелото парче дърво с форма на прасе. – Може би не точно такава дъска за рязане обаче… Мама нежно го перна по ръката. – Бъди мил със старата си майка. 28
– Добре, ама става ли старата ми майка да ме пусне да вървя на кино? – Естествено – отвърна тя с въздишка. – Ще отделя още посуда и ще ти я оставя за после. Тръгнах към стаята си, докато брат ми се провикваше по коридора: „Пак ще се видим, Сузи!“. Седнах на бюрото и отворих тетрадката си. Започнах наново да броя. Едно… две… три… четири… През прозореца видях как Арон върви към Роко. Двайсет и три ужилвания. Медузите ужилват по няколко на всяка секунда от всяка минута на всеки един ден. Роко се надигна, взе кашона от Арон и го понесе към колата. Четирийсет и шест ужилвания. Те жилят ден след ден, седмица подир седмица, месец след месец, година подир година. Роко стовари кашона на задната седалка. Шейсет и девет ужилвания. Роко вдигна дъската с форма на прасе и погледна към Арон. Арон сви рамене, сякаш му казваше: „Майка ми си е такава“. Деветдесет и две. После двамата се качиха в колата и затръшнаха вратите. През предното стъкло видях как Роко разроши косата на Арон. Май се смееха. Арон подкара колата на заден ход по алеята. После се изгубиха – отидоха на кино, както обикновено правят хората, чиито думи не унищожават всичко. Като ги гледах такива, с тяхното лесно и безоблачно щастие, имах чувството, че някой ме е обърнал с хастара 29
навън. Сякаш уж можех да си спомня какво е щастие, но в същото време все не ми се получаваше. Но най-вече знаех, че не заслужавах да бъда щастлива. И никога повече няма да го заслужа.
30