Клъц-сол by Mila Vasileva

Богдан Андреев Mobster

Клъцѝ–ѝсол!ѝ Разкази

С много обич от приятелите! София 2007 1

Съдържание: Битака преди Коледа Идиотска тема Султанати За некои дребни в кавички проблеми Чакъра, китайската мафия, ген. Василев и пр. Дискотека Как се пише донос Втелясване За всичкото и бай Тодор Кожухаров Къде е Алдо Моро? Спомени от снимките на един филм Нови подходи в провизирането на ДЕТХ/р/ Пости Мързел КЛЪЦ!-сол!, КЛЪЦ! – сол! Депресия История за цигани, смоци и други дреболии За гъбите и мечките Не сме държава! За хората – бездомни кучета. Лудницата. 2

Битака преди Коледа Дивна история е това битака на Сточна гара преди Коледа! Както знаете, той е нелегален, затова там събота-неделя се събират по, минимум, хиляда души. Сега, за да стигнеш до него се иска доста зловеща упоритост, защото се притърча между преминаващи коли - там, няма пешеходна пътека защото за какво ти е? Освен ако не си рекъл да се хвърляш от моста в реката, просто там си е едно транспортно търкало и толкова. Стигаш до целта - коли паркирани, естествено на най-забраненото място, но здраве да е. Кал до ушите, включваш се във "въртележката" - докато не изходиш целия битак и се омърляш до ушите връщане няма, нито ляво - дясно! Само напред! Стока - бол! Не сте виждали такива боклуци и в най-запаленото си въображение. Всичко или почти всичко е строшено, развалено, пробито, изкривено. Преобладават предмети от първа необходимост, такива каквито можеш да свиеш от всяко чуждо антре - стари чепици, обувалки, калкулатори - десетки, повечето със музейна стойност, телефони - стари и още по-стари, радиоточки/?/ Докато се блещиш и събираш първи впечатления чуваш "Варда-а-а! Банички! На двайсе стотинки!/?-навсякъде са от 50 нагоре? Крадат ли ги отнякъде? Неизвестно/и над главата ти прелита носената от някой циганяга тава с банички. Всичката "стока" е по земята - върху вестници, кашони, мушами. Продават се чужди/?!/ снимки, грамофонни плочи /кеф за Ivanof - цялото творчество на Емил Димитров можеш да намериш там и да го направиш кеф ти химн, кеф ти чалга/, дискове, касети. До реката един циганин "обезкостява" едно радио - дере и чупи с ръце, това което счита за излишно в апарата и хвърля в реката зад гърба си. Остава само високоговорителя. До него се продава някаква архаична печка с кюмур, върху нея са наредени кюнците и. Някой бутва кюнците - джангър, псувни до бога, смях - развалила се е сергията на "колегата" му до него. Някаква грамадна скара цвърчи и бълва пушеци - пекат се кебапчета, но по миризмата можеш да решиш че се пекат джапанки. Екарисаж! Продава се вино - точат го в бурканчета от детски храни или кофички от кисело мляко. Вой до небесата, Азис вие от импровизирана уредба, чието появяване на битака би могло да се обясни само с фалита на историческия музей, сектор "техника на миналото". Ластици, копчета, счупени детски играчки, по десетина фигурки за шах, компютърни клавиатури, дистанционни всякакви модели, радиоплатки, и, хит! -двутомно "Ръководство за решаване на задачи по висша математика". Към края на битака - сеир! Някакъв тип, черен, та черен, с брада до кръста и гол до кръста, в кожени гащи държи в ръка меч/!/ и проповядва за "Велика България"! До него забита антена за кола, на която е закачен някакъв черен полиестер, демек, конска опошка! Около него двайсетина циганета - кодош, псувни и т.н. Ех, Европо, Европо, още съюзе - жална ти майка като ни приемат!

Идиотска тема Аз не знам случвало ли ви се е да ви повлече из руслото на дивотията – май като почне рано-рано и така кара целия ден. Де да видим. Само че това, дето се случи е адски идиотско, а и аз спомогнах в не малка степен за тази неортодоксална свинщина. Значи, сутринта, към десет влизам във входа дето ни е кантората. Тук от 18 апартамента 12 са дадени под наем на фирми. Ужким горе-долу се познаваме, ама само на “здрасти-здрасти”, даже не знам и с какво се занимават. То сега имената не са като едно време, в зората на демокрацията. Например фирма “Хайдук Велко” – веднага ти ставаше ясно с какво се занимава, нали тъй? Та влизам аз във входа и гледам някакво маце с небрежарско костюмче, прическа, грим и т.н. ръга нещо с пръст в дупките на една пощенска кутия. Явно е някаква офисна птица дето си е затрила ключа за пощата. Кимвам и за добър ден и продължавам към асансьора, но чувам, тамън да се скрия вече, “Извиииняаавайтееее....!”. Обръщам се да видя за какво ме вика мацката, тя: “Аз съм Миленааа, от ТМО/?/ ООД, дето сме над вас...” Пак климам умно и се чудя какво става. “Бихте ли погледнали, моля ви се, ако можете да ми помогнете...” Какво да помагам не разбрах, но се върнах, хубаво маце. Като отивам до нея щях да падна от шока на такава дивотия. “Моля ви се, от петнайсет минути се мъча....” Мацката си заклещила пръста в дупката на кутията и ни напред, ни назад! Да се кикотиш не върви, ама едвам се сдържам. Щях да я питам няма ли ключ да се опитаме да и избутаме пръста от другата страна, но се сетих, че въпросът е безсмислен – ако има защо ще бучка с пръст? А пръстът и даже взел да се подува, пълна кретения. Опитах нещо да го дръпна, не става, квичи. Брех, мама му стара! Тя ме гледа едно такова хем тъпо, щото то голям акъл се иска да си заклещиш пръста в някаква идиотска кутия във входа, хем умилително, хем я е страх да не влезе някой от нейните колеги или, не дай си Боже, шефа. Викам и: “Я, се дръпни малко!” и фраснах кутията. Откърших ключалката, обаче Миленка такъв вой нададе, че ми изправи косите! Аха, да баялдиса, само да не съм и счупил пръста с вратичката заедно! Как да е, измънках вратичката от пантите и подбрах момата към нашия офис, тя с вратичката на пръста. В офиса направихме консилиум с нашите мадами как да я оправяме сега, в нейния офис нямало никой. Да я пратим в “Пирогов” – тъпо, как ще и помогнат, пък и с това дърво на пръста из таксетата и улиците..... Тамън тема за “Нощен труд”. Една от нашите нещо маза по пръста и сапун – не става, от мокрото дървото се подува и още повече притиска. Накрая викам: “Чакай малко!” и сгепцах от кухнята един голям нож. “Ама, моля ви се, защо е този нож?”. Казвам, няма проблем, кръцваме ти пръстчето, после в “Пирогов” ще ти го зашия, не си ли чувала, че вече правят такива операции, ето, ще сложим пръста в лед от хладилника, няма проблеми. Тя като писна, не ти е работа! Едвам я успокоихме, наместих ножа на дървото отгоре, чукнах го с дъното на едно яко шише и дървото се сцепи до дупката. Ура! Извадихме и пръста, голяма работа свършихме. Но за всеки случай тръгна за “Пирогов” за снимка, че още ме съмнява дали не и счупих пръста като фраснах кутията. Е, какво пък, ще си бърка в носа с показалеца на другата ръка.

Султанати Тъй.....Представете си, значи, султанския дворец едно време – време на великолепие, разкош, шехерезади и крини жълтици. Няма бензин, няма електрика, няма предстоящи избори, даже еврото го няма. Султанските покои – бамбашка работа! Злато и коприни, шадравани и смокини. Пауни се разхождат...Тъй де, птичи грип още няма! Ранна утрин, още не е напекло, султанът се пробужда , както Рабле е описал пробуждането на Гаргантюа. Т.е. оглушително пърдейки. Ясно е на всички царедворци накъде отива работата – султанът ще сере! Веднага писват зурни, задумкват таламбази, дрънчат цукала и от уста на уста се носи вестта за предстоящето събитие. Докато султанът се напъвал да кенза, главния ибрикчия го държал в прегръдките си и го утешавал с нежни слова: “Давай, бащице, и това ще мине!” След това султанските говна се носели на гадател, който по степента им на твърдост и консистенция вещаел бъдещето на мюсюлманския свят. След като измиели и подсушали хубаво височайшия гъз, султанът се просвал като трудна свиня на една мермерна маса и встъпвал в задълженията си т.нар. “зехтинлери манаф”. Започвал да капе затоплен зехтин по задника на султана, а през това време цицикали струнни инструменти. Когато султанския гъз се стоплел и разплесквал напълно, се появявал коджа манафа. Той, очевидно, бил избиран като най-курест от приближените и такъв му го навървял на султана, че оня се изблещвал! Най-известен манафин през 18-ти век бил Саръ Чизмели Мехмедаа.

За некои дребни в кавички проблеми Стенограма от речта на mobster на Априлския Пленум на “Ъ”-то, 2005г., кръчма “Пъдпъдъците”, Подуене /със съкращения/ Нема и не мое д’има дребни проблеми, кога ше се присъединяваме към Европа. Нема. Секи требва присърце да земе тея проблеми, да ги разучиме, па тогава да се присъединяваме! Какво ше стане ако утре земем, че се присъединиме, а проблемите си останат, така да се каже, за домашна употреба. Само че се изложиме, а напредвид новите реалности това е недопустимо, другари. Недопустимо. Целокупно требва да отчетеме некои грешки и недостатъци. Без грешки не може, другари, защото това е борба, така да се каже, а в борбата падат косми. Да. Да земем, например, боба, другари. Какво му е на боба, ше попитате вие. На боба нищо му нема, лошото е как го пакетираме, те това е лошо. Да земем, например, вчера. Земам аз, значи, полвин кило боб. Измих го, първа вода, втора вода, целина, джоджан, морков, морков да не се забравя, другари. Морков. Слагам го в тенджера под налягане да ври. Да ври. Вре той към час и половина. Много, ще кажете. Не му е много. Тамън. Хубаво, обаче, сипвам в чинията, какво да вида? Тоес, нема нищо за гледане – хубав боб, едър един такъв, плават морковчета и целина, ще речеш боб и половина! Обаче като го кусаш, друго излиза – едни зърна, другари, се дъвчат лесно, даже не се и дъвчат, а други трудно. Защо така при положение, че е врел час и половина? Защото, другари у един плик боб пакетираме боб от различни реколти, даже от различни сортове. Недопустимо, другари. Ами представете си, че утре така пакетираме и боба за космонавтите ни! Какво ше излезе? Дааа. Недопустимо. Друг пример. Па от живота, така да се каже. Да вземем баняджийските столчета. Всички ги знаете, нисички едни такива, едно време беха дървени, сега с развитието на химическата ни промишленос вземахме да ги правиме бакелитови. Хубаво, обаче ги нема! Нема ги, другари! Едно просто баняджийско столче не може да си купи човек от пазара. И какво ше излезе после? Ше излезе, че ние сме виновни че нема бакелитови столчета. Търсих аз, търсих столче – нема и нема. Най-сетне ми казаха, че в НДК на културата имало такива столчета. Тоес, не баш баняджийски, а рибарски, щото там имаше ловно-рибарска изложба. От плат. Нисички, щото мене ми требва нисичко столче, нали съм стар човек и от висок стол не стигам да си изрежем ноктите на краката. За това ми требва столче. Намерих. Обаче, цената, дванайсе лева, другари! Дванайсе лева! Е, питам аз, колко риба требва да налови рибара, че да има сметка от такова столче? Че тя мерлузата е лев и половина в магазина, бе! Значи, требва да налови, колко там излиза? Петнайсе? Не, осемнайсе? Осемнайсе кила мерлуза требва да налови рибара, че да му се изплати столчето! Че то, по статистика, така да се каже, щом ядеме по три кила и половина риба на човек на година, какво излиза? Че требва за четири, кажи го пет години напред мерлуза да си налови! Ха! Непропорцонално, другари. Верно, аз кога бех на гости на другара Самора Машел той ме води на риба, ама риба другари! Една риба колко пет наши шарана! Е, те тогава има смисъл, значи от такиви столчета, кога рибата, така да се каже, се постави на развитието на съвременния риболов. Иначе не може, другари. Не може.

После, защо не обърнем внимание на културата малко? Аз винаги сам казвал, че културата е от най-голема важност за нас и за обществото. Най-голема! Момент само, докаде бех стигнал? Да...... за културата.......Обаче, аз бих помолил оня другар в залата, на масата, де, да не кашли като кон текнефез, а да обърне внимание, да, ако му се кашли, тъй да се каже, да заповеда да кашли отвънка, отвънка. А оная другарка да остави малко телефона и да слуша. За интонационната среда, другари. За нея ми беше приказката. Ще кажете, какво и е толко важното? Важно е, нема две мнения по въпроса. Завчера пътувам в трамвая. Един другар, знаете от теа дето одат с едни слушалки на главите, слуша значи нещо. Слуша, обаче и пее. И какво пее, другари? И аз не разбрах. Нещо: “Аааа, ааа-аа-аа , ааааа, ааааааааъъъъъъъъ, сексе!” Е, какво е това, другари? То с “аааа и ъъъъ” може и Ганкиното и “Велик е нашия войник” да се пее, нали тъй? И какво е това “сексе” ли “мексе”, то верно вече не сме млади, ама....така, де, требва да се обърне внимание. Поголемо внимание. И са накрая да обърна внимание на историята. Историята. Аз май требваше с нея да почна, ама нейсе, другия път. Требва да и се обръща внимание, требва. Защо? Защото без история нема какво да разказваме утре, така да се каже. Ето на нашия пленум са се събрали, гледам тука една другарка стенограмира нещо, речта сигурно. Хубаво. Така требва, тя е модараторка, значи требва да стенограмира. Абе, аз тая дума не я разбрах, защо му е на форума модараторка, да не са объркале нещо другарите, ние тука да не се занимаваме само с мода, ама щом требва, значи техническия прогрес, така е, другари. После, тоя другар с апарата дето снима. И това е хубаво. Хем да ме изкара по-млад, ха, ха, ха! Ако ние едно време биме имале такива средства, другари, такава техника....Аз помна, кога превзехме Локорската мандра....Три дена сражение...Па що кашкавал имаше в нея! Един другар го продаде на Подуенския пазар и с парите си купиме навуща. Навуща. Да имаше тогава един другар да ни фотографира па да ни направи един портрет! Немаше, другари. Немаше. Затова сега требва с всички сили да влезем у Европейския съюз. Тук нема две мнения. Напред, другари, към Европейския съюз как едно време бехме тръгнале към Съветския, даже по-напред! Ха, наздраве!

Чакъра, китайската мафия, ген. Василев и пр. Дами и господа! Предвид нездравия, но постоянно присъстващ и очевиден интерес към, да речем, потайностите на сенчестия бизнес, както и известния ми афинитет към тази материя ще ви запозная с разкритията, които ми бяха доверени относно събитията в Харманли. Значи, Чакъра въобще не е някакъв си дребен апаш, както ни бълбукат. Чакъра бил резидент на китайската мафия у нас, Македония и част от Брашов и Турну Магуреле. За Браила не знам. Като такъв организира и легалната, и нелегалната контрабанда на китайски стоки у нас. Такива се явяват свинската четина за четки за бръснене и пиратките. Какво мислите е имало в контейнерите на кораба "Елена"? Точно така! В единия пиратки, а в другия свинска четина на европалети за по бързо разтоварване в критични условия. Обаче двамата механици на кораба/лека им пръст, завалиите!/ разбрали и пратеника на Чакъра е принуден да ги ликвидира. Вярно, че сега е във Варненската лудница, но и това не е проблем - китайците копаят в момента тунел от Хонг Конг до Варна, за да го освободят! Копаят денонощно като на всеки половин час започват работа нови сто китаеца, така че представете си темпото! Четината и пиратките са пренесени са разтоварени още в морето и превозени с хеликоптер до местността Папаздере до Харманли и после укрити във вилата на Чакъра. Тук обаче нанюхват Филчев и Б. Борисов и изпращат баретите. Патакламата я знаете...Обаче не всичко стига до публиката. Напр. не се знае, че през нощта ген. Василев отива във вилата и води преговори с Чакъра. За нещастие, да вземе да си забрави вътре пурата, неизгасена, търколила се под масата и складираните пиратки гръмнали! Тъкмо когато Чакъра кандисал да се предаде и поискал политическо убежище в Албания. Навсичкото отгоре се възпламенява четината и вонята е ужасна, наближава екологично бедствие и вчера министър Арсенова заминала за Пампорово, за да провери няма ли саждите от четината да повлияят върху снежната покривка и ски сезона. Б. Борисов разбира за този гаф и още в Харманли обявява дуел на Василев. Предизвиква го да си бият дузпи на "Народна армия" или на "Герена" по избор. Василев първо се съгласява, но после го усуква, че не разбрал, че дузпите ще се изпълняват по правилото "с добавка". Докато се разберат, Петканов, и той чул-недочул, да вземе да го уволни. Жалко, още едно шоу пропадна!

Дискотека В Панагюрище, аз като пришълец, бачкащ там, близо година кондисвах в тризвездния градски хотел “Каменград”. Хубав хотел, даже кабелна имаше в стаите. В хотела имаше дискотека. Нощен клуб. И той не лош, но с ужасно слаба клиентела. Мометата, които са най-честите посетители на подобен род заведения, предпочитаха да ходят на дискотека в Пазарджик, за да могат като окъснеят да “преспят у една съученичка”. Влаю Влаев, шефа на хотела, той и шеф на организираната агитка на “Левски” в града, ми се оплака един път, че наемателя на дискотеката не му е плащал наем от шест месеца и вече му дължал към 2 000 лева. Не можем ли, казва, да заведем едно дело. Можем бе, как да не можем, ама не и аз – за две хиляди лева пет години да търча на три инстанции. Ти, предупреждава ли го? Предупреждавах го десет пъти, не дава, няма оборот, няма клиентела Та казвам му, Влайо, искаш ли така да я наредя, че оня или да ти плати, или да си изнесе чукалата от дискотеката, та да я дадеш на друг? Оня подсмърча, не става, казва, той си е наел охрана, не можеш го би и т.н. Бе, кой ще го бие, ти го питай не иска ли, аз се наемам, да му увелича клиентелата с мои хора, хем местни, аз ще ги доведа. Влаю се пули, но на другия ден докладва. Дискотекаджията се навил, щял да пусне моите хора без куверт, само нещо алъш-вериш да стане. В предприятието привиках шефа на охраната, Стефчо. Стефчо, казвам му, ти нали имаш картотека на разни там от твоите, кой какво откраднал, пияниците, скандалджиите, тия дето са пред уволнение. Имам, казва. А, тогава, да ми подбереш, ей тъй, десет – петнайсе катила: шофьори, бомбаджии, бараби, само ги инструктирай довечера да са на разположение, пиенето от мен, ще ги водя на дискотека. Стефчо ме гледа и се чуди кога съм сварил аз да се напия или ме е блъснал багер в главата. Обясних му идеята, той грейна – и аз, казва, ще дойда. А не, не може, има хас шефа на охраната с разни гаменории, пък аз съм пришълец, нищо че съм началник. След работа срещнах контингента в “Бъчвата” – леле мале! Най-отявлените негодяи от Пещера до Копривщица. Едни небръснати физиономии, едни намръщени вежди, чудят се да не е някакъв номер. Викнах им по една ракия, после по още една, за мезе печени люти чушки с чесън. Фирмата плаща. Позагряха те, появи се предложение да извикали Елеонора. Викам им, щом имате мерак, викайте я, може и други уроспии, ако искате.....Ха, ха, ха, ха! Тая, викат, е баш уроспията и ми обясняват. Елеонора бил доктора на фирмата, най-изявения педал из панагюрско и стрелчанско. Подвизавал се из интернетските педалски форуми като “Елеонора”. Това хубаво, но почнал да се появява и из мъжките, дето разни пичове си търсят нещо за чукане. Да вземе да омагьоса някакъв пич от Пазарджик, какво му е писал никой не знае, но зацвърчала бурна нетовска любов. Жената на пазарджиклията обаче надушила, по ІР ли по какво издирила откъде пише Елеонора, но и тя си няма представа, че мъжа и е жертва на някаква педеруга, цъфне във фирмата и като почнат едни обяснения, мале мила. Елеонората се спотайва като бълха в гащи, че и да откачи лобута от мадамата, то мъжа и направо ще му свети маслото ако разбере. Изобщо майтапи. Елеонората, къде без “нея”, се появи – един дундав, очилат путьо. Като обърна две ракии призна, че си бил оскубал пред огледалото всички косми по гъза! Ашколсун! Какви жертви, какво кокетство! И какви стойки ли е заемал пред огледалото да си скубе гъза, не знам.

Към единайсе и половина се качихме в дискотеката. По пътя едвам съм ги удържал да не пеят патриотични песни. Набутах ги криво-ляво в заведението, още на вратата трябваше да разтървавам двама от “моите” с някакво момче от охраната. Влязоха те, поогледаха се, думка музиката, търкалят се светлинки, две-три гаджета се чупят в кръста на дансинга. Нашите се вмъкнаха в две срещуположни сепарета, изгониха една двойка дето се натискаше в едното, как се изхитряха не знам, при все цялата дандания като треснат една псувня надвикваха тъпаните, ей! Все едно бомба одринка трещи! Почнаха да се самообслужват – награбиха чаши от бара и ги курдисаха пред себе си. Аз ги бях предупредил да не влачат дамаджани и бутилки, те точни момчета послушали ме. Обаче! Още на десетата минута един от възпитаниците ми става и почва някакъв кючек ли, стриптийз ли, какво и аз не разбирам. Разсъблича си якето и почва някакви гьобеци, друг нещо му асистира, първия почва да се върти на място, а другия...!!! - почва да размотава нещо от него, но не виждам добре в тъмното, пояс ли, колан ли, трети го поема и т.н. Маркуч! Мамка му, препасал се със сигурно десет метра маркуч пълен с ракия и затапен от двата края! Като се размириса на панагюрска анасонлийка, жив спирт ви казвам – 57 градуса! Не се кусва, обаче ония си я локат като стой та гледай! Естествено, всички нормални посетители си тръгнаха по живо по здраво още щом един от доведените от мен дискоманиаци взе да гризе и дъвче чашата си, а други двама взеха да правят неприкрито сексуални възвратно постъпателни движения с тазобедрените си стави пред видеостената като гледаха разни хубавици. Елеонора пърха из дансинга и тресе бузи и дизи. Барманът рече да им прави секано и спря музиката. Що му трябваше. “Ха така бе, дееба маамаму! Не моем си чу приказката! Или...я пусни “Камъните падат”! Пусна я, де ще иде. Така някъде към час, час и половина. Строшиха четири – пет чаши, мърльосаха дансинг, мансинг с фасове, плюнки, ракия, един седна в някаква голяма саксия с някакво декоративно растение, заклещи се, едвам го извадихме, той наръси всичко наоколо с тор полепнала по задника му, друг щеше да подпали сепарето, изобщо културна програма. Но иначе, знаете, въстанически край, бурни души, пяха “Питат ли ме дей зората”, “Попа меси бели самуни, бели самуни – попадийски”. Смъкнаха една плюшена завеса и си направиха от нея знаме, после завиха със “знамето” един заспал и решиха да му правят погребение в дискотеката – вдигнаха го заедно със седалката, на която спеше, опяваха го, оня се събуди, скочи, падна та събори една тонколона, смях, псувни до Бога! Охраната имаше найдоброто желание да ни изхвърли всички, но не става. Те две момчета, дойдоха още две – не върви с тия яки бараби дето само чакат някой да им се озъби, че да преметат дансинга с него. Обърнаха го на молба, айде, момчета, повеселихте се, късно стана и т.н. Едвам съм ги събрал и то с изричното обещание, че ще се върнем в “Бъчвата”. То добре, че беше затворила. Та така осъществих аз молбата на борчлията дискотека-чорбаджи за увеличаване на оборота на заведението. На излизане само шушнах на бармана да спомене на шефа си, че на другия ден пак сме тука, щото много ни е харесало. И, а! да се обади на Влаю, че имали нещо сметки да уреждат. На другия ден чорбаджията дал на Влаю 500 лева и му обещал другите на вноски. Абе, май го завлече с последната, но пък се и изнесе от хотела, човек не трябва да е алчен, нъл’ тъй?

Как се пише донос Хич не ми се правете, че знаете! И да знаете, то познанията ви ще са нещо емпирично, дилетантско и профанско. Да не мислите, че е лесно? Сядаш, пердашиш разни глупости, коя с кого спала или кой псувал царя? Нищо подобно! Доносът има стародавни корени в нашето общество, затова той трябва да е едно елегантно творение, квинтесенция на изтънчена гадория при находчив подбор на двусмислени обстоятелства, да носи романтиката на една долна, но изстрадала душа/тази на доносника, разбира се/, която душа жертва собственото си душевно благополучие, за да разобличи в името на нещо си, каквото си хареса, някой мракобесник, някой ретрограден тип, който не пасва на изтънчения инструментариум от възвишени помисли у доносника. Доносът трябва да е оригинален и автентичен, да се чете леко и непринудено, да носи освежаваща струя на брилянтен сарказъм и епохално чувство за справедливост, той трябва да въпие до небесата за подкрепа на наранените чувства у доносника, иманентно да кара четящия доноса да изпитва съпричастност и разбиране. Когато това се комбинира с една изящна словесност на изказа, отлична граматическа култура и необуздана чувственост на перото се получава, ах!, нещо достойно за адмирации, творение на духа, което кара жертвата на доноса, ако това произведение попадне у нея, не да си казва “много важно! дрън-дрън, глупости! кой пък е този идиот дето го е писал това?”, а да побледнее, да изпъшка и да се хване за сърцето, да потърси първа помощ, да лапне нитроглицерин и ако прескочи трапа, поне шест часа да псува до възбог сразена от аргументацията на доноса, да се чуди как изобщо е възможно нечие възпалено въображение да роди подобно нещо, противоречащо на всемирните закони за гравитация, на теорията на относителността и на постулатите на Лобачевски. Доносът трябва да е толкова парадоксален, толкова идиотски и безумен в твърденията си, че жертвата, след като се поуспокои да си каже: “Ашколсун! Все бях виждал донос, ама такава свинщина не бях! Бравус!” Именно за такива четива ми е речта, да дава Господ повечко. Вземете например предизборните плакати и прочие материали. Всяка ремарка драсната в потайна доба върху ухилената мутра на някой кандидат си е своего рода донос. И какво четем по плакатите? “Педерас!”, “крадец!”, “курва”, “мошеник” – скучно, дами и господа, тъповато, детска работа, нищо ново и оригинално. То е ясно, че ще е или едното, или другото, или всичките заедно – и какво ново ни дава подобна суховата информация? На практика нищо, затова и подминаваме подобни драсканици с пренебрежение и досада. Но ако прочетеш на плаката, например, “Яде котки!”, а? Казваш си: “Има хас! Брей! Ц-цц.....” Естествено, доразвиваш пред първия познат информацията като я доукрасяваш, че братът на въпросния има фабрика край Голем Поровец, където дерат котките, а кожите изнасят за Буркина Фасо. Това е и смисълът в подобни послания. Те провокират, възбуждат полета на мисълта и ежедневието става някак си по-отрадно и не дотам скучно. Световната литература отделя също достойно място на доноса – ако си спомняте случая с жената на пощенския началник, стара баба, която тръгнала сутринта рано за гъби, срещнала селския даскал, той я попитал къде е тръгнала толкова рано, тя му казала, че отива за гъби и той и рекъл, че и той след малко ще дойде в гората. Бабата изпраскала един донос срещу даскала, че искал да я изнасили. От училищното настоятелство предприели разследване, да не излезе някой скандал, но

учителя извадил медицинско, че от осем години е импотентен, тъй като паднал от тавана на плевнята разкрачен върху ока на една талига. Преди осем години си го бил извадил свидетелството, щото тогава попът го обвинил, че спи с племенницата му, а самият поп спял с нея. Прекратили разследването, но бабата се озверила и подала жалба срещу кмета, околийския и даскала, че се били сдушили. Те пък я дали под съд за клевета. Бабата обжалвала като заявила, че е невменяема. Назначили съдебна експертиза, която установила, че наистина е идиот, но може да изпълнява всякакви държавни длъжности. Виждате ли какви последици може да има един прост донос? Спомням си, преди време приятел ми беше кварталния в Младост – в неделя ритахме футбол с него в двора на училището с разни други мушмороци от махалата. Един ден ме вижда по улицата и отдалеч ми се хили. Ела, кай, към “кантората” да прочетеш какво е написал твой комшия срещу теб! Аз, разбира се, въобще не обърнах внимание, викам си, кой знае каква щуротия пак – я съм му вдигал шум, я съм си стъргал калните обуща във входа.....Та затова отидох чак след три-четири дни. Но не било това – доносът беше чудесен, филигранно произведение на ъндърграунд мисленето на бай Дончев, делиормански катил (бивш активен борец, бивш директор на прогимназия, бивш партиен секретар на кварталната “ячейка” и т.н. Доносът, естествено, беше анонимен, но веднага разбрах от кого е, това е едно от предизвикателствата на доносите, нали). Значи, по това време ми се беше развалило казанчето в клозета, знаете преди време 99% от населението ползваше чугунени казанчета и те често се разваляха. Като се развали подобно чудо то непрекъснато цъцури и от клапан ли е там, какво е, се чува “фшът, фшът, фшът, свръъъъц..........фшът, фшът, свръъъъъц”. Това е доста вбесяващо, но в крайна сметка се свиква. Още повече ако петнайсе пъти си го поправял с гумички, кълчища и разни подръчни материали и повече не ти се занимава. Бай Дончев видял в това загадъчно църцорене съвсем друго обяснение, открил още един опит да се подкопаят основите на социалистическата икономика от моята зловредна личност. Разбира се, в доноса на първо място се изтъква липсата на марксистколенински мироглед у мен. Откъде този вампир знаеше какъв мироглед имам след като бяхме само на “здрасти-здрасти” по стълбите не е ясно. Та, писал той, че аз СЪМ ПРОБИЛ ДУПКА НА РАДИАТОРА, ТОЧА ВРЯЛА ВОДА, С КОЯТО ВОДА ТОПЯ ПЛАСТМАСА, ПРАВЯ КОПЧЕТА И ГИ ПРОДАВАМ!!! Брей, мама му стара, все ми бяха идвали дивотии на акъла, ама такава шашкъния не беше! Ега ти въображението, ега ти дуращината! Че и като бивш даскал написал доноса с едни калиграфски букви, като синци, да ти е драго да го четеш и после да го сгепцаш за гръцмуля! Пак повтарям, въобще не е важно, че подобна технология за производство на копчета е невъзможна, че дотогава в целия си съзнателен живот бях продал един единствен артикул в трети клас – детски пистолет с капси, че........ Важното е какво е измислил гения на доносника! Известно време се чудех – да го напсувам на стълбите, да му изшия два шамара, да му подпаля пощенската кутия, но си казах – не, неадекватни действия са това, не отговарят по сила и интензитет на интервенцията в душевния ми мир, трябва нещо по-така! И го измислих! Известно време като се виждах с Дончев все се чумерех, мъчех се да изглеждам потиснат, изнервен, уплашен. Най-накрая той не издържа и съвсем ачик ме попита какво ми става. Първия път премълчах, викам: “а, нищо, мои си работи.” Оня обаче клъвна. Започна вечер да ме причаква във входа, за да ме разпитва. Никога дотогава не бях виждал такава любезност у него и такова желание да помага “по

комшийски”. Идиота му с идиот! Най-сетне му изтърсих: “Абе, тук имах малко алъшвериш, една работа, ама от милицията нещо надушили, та ме привикват. Майната му, аз изнесох цялата техника в Подгумер, в един сайвант и направо си хванах двама цигани да ми бачкат, че ми хванат опинците!” Имах чувството, че Дончев се олюля от кеф! Ах, ма мале! Главата си режа, че цяла нощ е дращил доноса! Хубаво, ама след седмица вече ме викат в прокуратурата. Е, с тях се разбрах – казах им, че хабер си нямам от каквито и да е манифактури, това е нелепо, питайте когото щете, нямам материални затруднения, щото летя из цял свят и т.н. и т.н. Те май им беше писнало от Дончев, кой знае колко доноса досега им беше насвяткал за кого ли не, та ми казаха да не се кахъря ама все пак да внимавам. Чудничко! След ден-два устройвам аз засада на Дончев на стълбите – чувам го че влиза във входа, а аз адски внимателно започвам да слизам по стълбите като крепя пред себе си сякаш е рохко яйце един трилитров буркан с вода оцветена в зелено с пиоктанин ли беше, трипафлавин ли, забравих, онова зъболекарското лекарство. Бях си оплескал и ръцете с нафта да мириша отдалеч. Викам му: “Варда, пази се!” и продължавам към мазето. Лиснах го в мивката в общото мазе, изплакнах буркана и го сритах в кьошето и се качвам по стълбите. Дончев ме чака: “Какво е това, какво носиш в мазето?”, “А, нищо, не бой се! Аз съм го сложил на сигурно място, и земетресение да стане, няма да гръмне, няма страшно!” Дончев се припоти. На другия ден направих така, че като се връщаше от кофите за боклук да ме види как се мъча на балкона да запаля един “фитил”/всъщност парче канап/. Пак ме извикаха в прокуратурата. Този път и те не бяха много наясно за какво ме викат и бяха някак си раздвоени. Аз гледам умно и клепам на парцали. Пуснаха ме, но очевидно бях посял семето на недоверието в Дончевите доноси. След това го задебнах като минава покрай моята врата аз отвътре с една щракалка изпращах “морзови” съобщения, а на два-три пъти едно приятелче с добър немски, ужким случайно ме търсеше на телефона на Дончев /нали сме комшии, разликата беше една цифра/. Самият той се умисли, явно за пръв път му се случваше доносът му да се окаже състоятелен! И откъде само се започна! От едни нищо и никакви копчета! Tова му изяде главата. С крупномащабния си донос срещу мен, в който донос очертаваше шпионската ми дейност явно беше прекрачил границата на търпимост към идиотизми дори и в байтошовото МВР. Дончев изчезна някъде за около три месеца. После разбрах от баба Дончевица, че го посъветвали да пообиколи санаториумите в страната, щото много се преуморявал с обществена и партийна дейност. Като се завърна изобщо не беше на нивото си от преди. Sic transit gloria mundi…… Доносът не е за всяка уста лъжица. Така злощастно завърши и Луи дьо Фюнес, ако си спомняте в “Лудостта на величието” – нали питаше краля: “Ваше Величество, получихте ли моя анонимен донос?”.

Втелясване Човек като почне да се втелява, та край няма. И кой крив за това, моля ви се? Аз се имам за що годе разумен и оправен човек, но още се чудя как ми се случи една дивотийка, не, не нещо голямо, ами ей така, битовизъм. Преди повече от месец си купих едни летни гащи. Нарочно казвам “гащи”, щото “панталон” си е нещо по-така, нали знаете. Той си иска и чепици като хората, и ризка, а не тениска, пък и знаете ли, че даже партизанското име на Станко Тодоров било “Панталона” ? Но пък гащите ми са си много хубави – хубав плат, джобчета, широчки и ежедневни във всеки един смисъл на думата. Какво съм мерил, като съм ги купувал, какво съм гледал не знам, но като ги разопаковах повторно в къщи се вкиснах. Оказа се, че нямат джобове отстрани. А аз просто не мога да ходя по улицата, ако не съм си пъхнал поне едната ръка в джоб отсрани. Ходя с новите гащи и сякаш са ми поникнали още едни ръце, дето не знам какво да ги правя. Имат джобове ниско, към коленете – не става, не можеш се сгърбути, за да ходиш с ръце в тях. Имат и отзад – хептен не стават. Разходих ги два-три пъти, пък пак подкарах със старите гащи. Един ден все пак отново ги обух. По навик, веднага бъркам за джобове. Я! То имало, бе! Вярно, малко височко и едни прави такива, но все пак бива. “Маах гащи” часдва, прибрах се, като ги събух кво да видя – обул съм ги наопаки , с гъза напред и така съм си обикалял навсякъде. Бил съм си наврял ръцете в джобовете, които са на гъза. Ама кой да те загледа, хеле да ти каже. То сега като гледаш малките с какви гащи ходят, да се чудиш какво са обули – конски чул, торба от дющек или плащ-палатка-наметало. Поядосах се. Почнах най-внимателно да изучавам гащения феномен. И гледам, отвътре, отстрани висят хастари. Че за какво са? Пипах, рових… Мамка му, то си имало чудесни джобове отстрани, даже с ципове, но били зашити! Ама че ингилък! И хем ми е кеф, че ги открих, хем нещо ме скубе, що за абдал трябва да съм един месец да не си намеря джобовете на гащите?

За всичкото и бай Тодор Кожухаров Навремето нали помните, че бай Станко Тодоров (лека му пръст!), с партизанско име, "Панталона", щото бил калфа на един шивач преди 9-ти, спусна новата линия на Партията в Народното събрание... Нещо закъсала Партията 60-те и нямало с какво да се строи (тогава и измислиха у нас панелите). Спуснали директива - "Другари, ще строим с подръчни материали. С това което става и ни е под ръка!" Тогава старият анархо-комунист (и на него лека му пръст!) арх. Тодор Кожухаров изобретател на прочутите "кожухаровки" и депутат станал, взел думата и произнесъл: "Др. Тодоров, аз имам само една работа, дето ми е винаги под ръка, ама тя невинаги става!" А др. Кожухаров е видна личност - отличителен белег, от Пещера. Когато на стари години успял да вдигне къщичка в Пещера (нали знаете, че като се построи къща, майсторът се качва на най-високата кота и оттам развява или байрака или бяла риза), се покатерил криво-ляво на най-високата точка откъдето гръмко се изпърдял и се провикнал: "Здравей Москва!" На младини бай Кожухаров учил архитектура във Виена. Тогава присъствал на Аншлуса, когато Хитлер държи реч във Виена. Бай Кожухаров, като върл комунист и даже не комунист, а анархо-комунист, с още десетина тиквеници решава да провали митинга на Хитлер и да скандират антифашистки лозунги и пр. дивотии. Това вече съм го чувал лично от неговите уста: "Представи си само какъв човек е бил. Аз, заклетия комунист, дето съм отишъл да го освирквам, след десет митути се усещам, че заедно със сигурно още 100 000 съм се изпружил като пръв хитлерист и рева с другите "Heil!". Да, и да довърша историята, ще ви обясня що е това "кожухаровка". Това е походен клозет, състоящ се от три (!) тенекета над дупка, високи до кръста. Сега, тук ще възникнат въпроси - защо три, защо до кръста и пр. Обяснявам: както казах, това е походен клозет т.е. монтира се в полето. Презумира се, а то най-често е така, че четвъртата страна гледа към гората - оттам няма кой да те види. До кръста? Елементарно - мъж ако ходи по голяма нужда ще клекне - за жените това се отнася и в двата случая. А ако мъж просто пикае - за какво му е да кляка. Те ви те икономия на материали, здрав разум и креативност! А, американец да измисли такова чудо!

Къде е Алдо Моро? А сега се сещам една стародавна история - бях на 16-17г. Пътувам с рейс към Костинброд. Там бащата на един съученик беше шеф на птицезавода и него ден бяхме решили да си угаждаме с птичи субпродукти. Представи си, значи, един стар "Чавдар" по калдаръма към Костинброд. Тресе, вони, лумбур наляво - псувни отдясно. Срещу мен, на тези сдвоените седалки, седи човек с будна гражданска съвест и правилен политически мироглед. Как се беше отрязал като талпа в 9 сутринта - талант! Но пак ти казвам - будна гражданска съвест и политическа грамотност.Точно тогава бяха отвлякли Алдо Моро и един месец, карабинери, бракониери и пр. го издирваха. Та този мрачен герой вперва един поглед тип cappo di tuti cappi в жената до мен - мен какво да ми гледа, момченце, синя канадка, какво разбирам от световните проблеми? И гръмогласно заявява: "Другарко, внимавайте - аз съм опасно копеле!" Другарката го игнорира и се прави, че не се отнася до нея. Но след третата забележка, когато вече целият рейс слухти, жената казва: "И какво ти е толкова опасното бе другарю? Май си подранил?" Отговорът е :"Аз знам къде крият Алдо Моро!" В рейса:" Къде, къде.." За по голяма тежест на думите си нашият човек вади от джоба си една стограмка плодова, гаврътва я и заявява: " В село Алдомировци, ха-ха-ха..." Псувни, смях, чак шофьорът спря рейса да се нахили хубаво.

Спомени от снимките на един филм Бравус на бае Ламбо/кой не знае – Стефан Данаилов/! Голема работа е, голем актьор! Гледахте ли го в “Биволът” на Ив. Радоев? Знаете ме пък и мен, че много си го обичам Радоев. Голема работа, ама много надебеля Ламбо. Старост, нерадост! Не е дърт човека, сакън! Господ здраве да му дава, още сто години да играе, но в момента е шкембе и гъз като за изложението на разплодни бици в Лозана. Горе-долу сме един бой, но той е 4050 кила отгоре. Язък! Какво момче беше, ей! Иначе, както казва Ники Кънчев – чест и почитания! А защо ви разправям, че надебеля? Ами много просто – от лични впечатления. Та историята е следната. Точно преди година и два месеца се правеха снимките на “Бай Ганьо се завърна от Европа”. Имам едно приятелче, Иво, беше асистент режисьор на филма. Звъни ми, тъй и тъй, айде, вика, ако искаш, да участваш в масовката, ще буташ топчето да гръмне..../то пък едно гърмене беше, пази Боже, пръщеше кат арнаутска тъпанджа, нейсе. А propos, който го е гледал – цялата сцена с топчето я изрязаха и във филма никакво топче не пукна. Абе, те изрязаха цели сцени със Стефчо Мавродиев, че топчето ли... /. Снимките, кай, са на Кремиковския манастир, въздух, слънце и природа, рай, казва. Хубаво, бе, есктра, нямах нещо важно за правене, взех три дни болнични и – на манастира! Пък и по 20 кинти на ден, що да не ида? Сега, ‘нам що, ама това манастири, църкви, все с погребения ги свързвам, то разбира се е съвсем погрешно, пък и вече ми се промениха тези схващанията, де. Т.е. след снимките, щото там си беше направо купон – снимките имам предвид. Казах погребения, та се сетих и тази вметка е специално за Фокси, да знае, че като правих справки нещо по едно дело на Върховния административен съд – Комисията за защита на конкуренцията била осъдила Общинския съвет на Стара Загора да плати 5000 лв. вреди на някаква частна фирма. Общината осъществявала нелоялна конкуренция на пазара на погребални услуги като предлагала много ниски цени за погребенията и поповете. Алоу, Фокси, вие там из вилаета да не ги ровите в някоя стара денивелационна шахта дето трябва да се напълни с пръст? То пък и аз какво ли коментирам – нали тук, в София, някакви тарикати правеха напълно незаконни погребения. Значи, някакви серсеми откриват някакво много старо и, най-важното, отдавна закрито за погребения гробище в Дървеница, представят се за фирма за погребални услуги с ексклузивитет за това гробище/??/, набавили си от синодалния магазин реквизит и готово – почват да копат. Това, значи, варено жито, кръстове – всичко си имали хората. Даже и поп. Менте, разбира се. Лошото друго – понеже гробището закрито, било и заключено с катинар. Нашите идиоти прехвърляли ковчезите с умрелите през оградата, а опечалените трябвало да се катерят през нея! Ега ти наглостта – че срежи веригата на вратата, бре, говедо! Тъпанарщина – те така ги и заловили, де. Както и да е, за друго ви разправях.- за бае Ламбо. Но преди това, за да добиете представа, да ви опиша горе-долу атмосферата. Значи, наистина, околността там е чудесна. Слънце, гора, чист въздух – както се бях удушил и сганясал в тая пуста София, направо ми идеше да фръкна там от баира! Кеф, Колю, кеф, както се пее в популярната песен. За филма бяха събрали много от най-добрите ни актьори, знаете, Калоянчев, Ники Урумов, Лолова, Ламбо, Георги Русев и т.н. и т.н. Моя милост даже в един много кратък епизод от филма – когато файтона с младия Ганьо препуска по баира за ешмедемето в манастира, се оказа в центъра на камерата. В този кратък момент във файтона съм аз, а не Ники Урумов в ролята на младия Ганьо. Снимаха отдалечко и не си личи, че във файтона съм аз, но пак ви казвам, аз съм. Просто за да пестят време, че Урумов хукна нанякъде си по друга работа, ме поогледаха, поогледаха, рекоха “тамън!” и ми намъкнаха Ганьовия костюм – бял костюм, папионка, капела, бастон и готово. Поизпращя малко в раменете сакото, но се оказа, че с Урумов сме горе-долу с

еднакви габарити. Хайде във файтона с г-жа Балканска!/и тя беше дубльорка/, качиха оня дребния, забравих му името, дето води някакви семейни игри по NTV, за файтонджия и работата опечена. Да, ама не. Човека си е артист, а не каруцар. А и конете бяха едни хали, не ти е работа! Грамадни едни такива – по гърбовете им билярдо да играеш, както пише Захари Стоянов. Сега, вярно, оригинален режисьорски замисъл – да туриш на капрата тая капия с цилиндър на главата, ама не знаеш каква щуротия ще се случи. От друга страна, самия чорбаджия на коньовете/за да му снимат файтона Бог знае откъде го бяха довели – спеше на палатка пред манастира/ още до 10 сутринта вече беше навървил 5-6 ракии, та хептен не ставаше за снимки. Кинаджиите бяха открили нещо като сергия пред манастира – кафе, бира, ракия, вафли, фъстъци и т.н. Редя се аз сутринта за кафе, пред мен каруцаря – истинския. Дай, вика, на продавача, една ракия. Онзи: “Ами, няма, бе, братче, ти вече три изпи и шишето, дето го почна снощи, свърши. Де да знаех, щях да взема още две-три шишета.”, “Е, хубаво, де. Сипи един коняк!”. Както и да е, подкара дребния криво-ляво конете през една ливада. Пусти файтон като хлътна в една канавка, аха-аха да ни обърне! Климбицна се на една страна, аз скачам, балансирам на отсрещната стъпенка на файтона да не се обърнем, мадам Балканска писка, баш каруцаря, пиян на дармон, пцува и търчи през ливадата, на ситния му хвръкна цилиндъра от главата, абе, цирк “Лазар Добрич”! Изобщо веселбата си струваше. И аз си спретнах една, да не ви разправям, че то си е и за смях, и за срамотиите. Страшен номер сам си извъртях. Сега, всички знаете номера с настъпената мотика. В моя случай беше друг селскостопански уред. Някъде му викат гребло, другаде търмък, просто, това нещо дето е със зъби на края. Двете монахини на манастира с него си чешеха дворчето да събират листата. Търмъка се заровил в тревата на едно по-хлътясало място на двора пред нужника, за където се бях запътил, скачам аз отгоре му, - тряс! дръжката в главата! Бах мааму! То боляло, бе! Кой ме видя умря от смях, другите научиха веднага. Псувам аз, бетер файтонджията....Обаче, това не беше единствената последица от настъпването. Тресна ме, значи дървото в главата и, странно, адски ми замириса на лайна! Вярно, кенефа на пет метра, ама то мирише някак си от мен! Откъм главата ми се носи мириса, като че ли от там дето ме лупна търмъка?! Пипам се аз пак по челото, гледам си ръката – лайна! А стига, бе! Поглеждам дръжката на търмъка – лайняна! Монахините, сигурно,/кой друг?/ бъркали с дръжката в нужника – да го чистят ли, да търсят нещо си ли, не знам. Важен е резултата, нали? Ега ти свинския късмет извадих! Пък нещо да се скарам с монахините не върви, разбираш ли – какво са ми криви те, че аз настъпих желязото? Както и да е, научили - и сестра Аглая и сестра Катерина – умрели от смях, но пък ми подариха за компенсация едни плетени вълнени чорапи! Калата/Калоянчев, де/ още не беше чул още за историята с търмъка, гледа носят ми жените чорапите, подсмиват се, аз им благодаря... После ми вика: “ С к’во ги магьоса тез дърти кахпии, бе момче? Я к’ви хубави чорапи, в София не мож намери такива!” Не, знам, викам, бат’Кала, симпатичен съм им нещо сигурно. Даааа, с Калата се запознах преди мнооого време – напихме се във вагон-ресторанта на влака София-Русе още преди Плевен. Ама май беше забравил, да ви кажа, за случката. То така си е и редно – аз него да запомня, а не той някакво войниче. Е, пуснаха филма по телевизията, чак по Великден /а идеята беше да го пуснат за Коледа!/, мярвам се и аз в две-три сцени на първи и четвърти епизод, важното е, че взех 60 лева за екскурзиите до Кремиковския манастир вместо аз да ги дам и се сдобих с хубави вълнени чорапи и то в резултат на какво? – на настъпването на пустия му търмък! Ама да не забравя да ви кажа и друго – защо започнах с бат’Ламбо и защо го коментирам, че е дебел? Ами много просто – пред очите ми седна на една манастирска пейка и я строши с гъз! Ашколсун! Те това се казва гъз! С тежест! Депутатски! Но пък и друго си мисля - на дувара на черковата виси със страшна сила и до днес монументален надпис, че пейките и масите в двора на монастиря "Святий Георги" са

дарение от социалдемократическата партия. Та това си мисля, де - дали наистина бат Ламбо е толкоз дебел или на социалдемократите пейките им са слабички? А?

Нови подходи в провизирането на ДЕТХ/р/ /малка част от въведението на автора – mobster към научния му труд “Провизиране на ДЕТХ/р/” за получаване на научна степен “доцент” пред ВАК. Званието е защитено, в момента готви професура./ В общата несъстоятелност на схемата за съхранение и употреба на ДЕТХ/р/ по досегашния модел се набиват в очи две съществени несъответствия – при все че централизираното консолидирано доставяне на ДЕТХ/р/ в немалка степен облекчава служителите и не предизвиква тяхна пряка ангажираност в проблема, въпреки че и това е дискутируемо, вторият елемент е неизбежното планиране, провизиране на разходи за тези доставки. Как може да се преодолее това противоречие в хода на оперативната самостоятелност на звената в една структура? Едва ли има еднозначен отговор на въпроса. На първо място, всеки служител потребява различно количество ДЕТХ/р/, но да приемем, че това количество за известен период от време клони към що-годе изравняване у групите служители. Колкото и да ни е неудобно, следва да отбележим, че тези, да ги наречем групи за наблюдение, се оформят най-вече по полов признак и това е очевидно, а и няма как да бъде избегнато, просто трябва да се приеме като факт, от който ще изхождаме за в бъдеще. Второ, в никоя изследователска система, този подход не може да елиминира напълно, нито да предвиди т.нар. “случаен фактор” – дали е форс мажор или просто разливане на чай, никой не може да предвиди. Естествено, това също влияе върху потребителския разход.. Е, тогава има ли смисъл да се ангажира креативен потенциал в една непредвидима дейност? Повтарям, аз самият нямам засега еднозначен отговор. Естествено, най-тривиалният подход би бил да се продължи с досегашния метод на провизиране и всички съпътстващи го недостатъци. Ще приемем, че въпреки наличието им, този метод е доказал някаква средна ефективност и не си струва да го променяме. Ако, обаче, приемем един по-неконформистки подход, може би, ще открием нов модел за заместване на провизирането, който в бъдеще би могъл да се приложи и в други сфери на дейност, колкото и невероятно това да ни се струва на пръв поглед. Но като се замислим, нали Виагра е била експериментирана като сърдечно лекарство? И така, да решим, че може да се приложи известно новаторство. Да приемем и че подобно новаторство “си струва”. Въпреки това, редно е, поне за успокояване на собствената съвест, да взаимстваме от някои вече постигнати положения, нещо, което макар и емпирично познаваме донякъде. Приехме, също така, че най-общо казано, колектива не може да провизира, да изпълнява някакъв план по отношение реализацията на средства за ДЕТХ/р/, а и не това е целта му. В крайна сметка, именно в този колектив има подобни провизиращи звена, но целта ни е да ги освободим от тази им функция засега по отношение на ДЕТХ/р/, а в бъдеще, възможно и за други сходни. И какво правим на първо време? Просто ще взаимстваме една подобна форма на организация и ще осъществяваме мониторинг докато сме в състояние да извлечем някакви изводи. Нека за първото си наблюдение приемем да употребим една доброволна неконтролирана от никого събираемост на средства за ДЕТХ/р/ като използвайки досегашния ни опит придружим това място за генериране на средства с една, да речем, наивистична рисунка имаща или нямаща отношение към проблема, това не е толкова важно, или пък едно плюшено животинче......................... ........................................... /следват в изложението 14 глави, 8 сравнителни таблици, четири графики за сравнение на интензитети и кратък видеоматериал/

Пости Хубаво ли е човек да пости? Не знам щото никога не съм постил, имам го тоя грях. Освен това изоставам от модата – в офиса има четири момета, всичките постят, джвакат само ябълки, даже не си слагат мляко в кафето. Колкото по-кльощава, пО пости. Клъстичките вече джапат по пъпове из улиците, припкат, тръскат сланинки и дъвчат мазни пици. Самочувствие и феминизъм – ашколсун! Хич не ги е еня, че с тези гъзяги ще артисат като леща на Великден, набиват яко и това си е. Но и постите и диетите не ги хваля, де. Една нали тръгнала да отслабва. Рецептата на доктора била – две седмици пълен пост, по две кила газирана вода на ден и на петнайстия ден си избира една хубава ливада и се изсира на нея. Изтраяла госпожата криво-ляво, намерила си ливада, огъзила се и тамън се напънала и чува отнякъде: “хрът, хрът...”Помислил, че някой идва, преместила се, пак така, айде пак: “хръът, хрът....” Бре, да не я преследва някой перверзник? Закътала се на трето място и пак процедурата. Пак: “хрът, хръъът”. Поглежда тя надолу, кво да види!? – гъза и пасе! Та и за друго се сетих – имахме в ротата в Гривица един местен маймун, стара караулна бяс като мен – редник Вътков. Имаше някакъв кусур на стомаха, т.нар. хронична абстипация т.е. запек. Е, по онова време Ломоносов още не беше изобретил лекарството Мезим форте, та Вътков да пие две хапченца и да запее пред микрофона на радиоуредбата в Н-ското поделение: “Много ми е лекооо, чувствам се добре!”. Като старо куче се ползваше с привилегии в кухнята и караше готвача редник Тончев да му готви някакви извратени манджи, ужким да го прокарват. Бабешки рецепти някакви, вареше си билки, джоджен, копър, абе, нали като си стара служба трябва с нещо да си убиваш времето. Майтапяхме го, но тъй като беше в общи линии безвреден тип го оставяхме да щуросва из кухнята. Освен това беше много лаком и плюскаше като ламя, беше станал 105 кила с намерението да ги закръгли на поне 110 до уволнението. Хубаво, ама от това плюскане запекът явно се влоши, пращаха го на доктор, предписаха му диета, ама как ще трае редник Вътков на разни сурови зелета, лободи и пр.? Един следобед го заварвам в спалното, седнал на кревата, опулил се като куче в сливи и си наблюдава корема. “Уау/това Вътков го е измислил – “уау”-то, а не американците/, Софе/нали съм от София/, ще се мре, братко, нема да изкарам аз до уволнението, неговата мама мръсна!”, “Що бе Въткинс? Пак ли гъза нещо?”, “Гъза, мамицата му анадолска! Ни моа кензам! Седем кила лайна съм събрал! Те тва е!”. Викам му: “Вътков, от мен да знаеш – не ти ли се сере, не си напъвай гъза, ама ти все в кенефа киснеш. Кво се оплакваш? То гъза ти го е страх вече от дупката на кенефа!”. “Ти не се ебавай с мене, Софе, ами кажи няква рецепта. По вашия край нещо не си ли научил?”, “Научил съм, бе Вътков, научих, че от това дето ти го правиш само маясъл ще хванеш, ама ти си дебела глава и тва си е.” Па се замислих и се сетих: “Абе, Вътков ти с шарлан пробва ли?”, “Уау, квой туй шарлан? Дан’са ебаваш с мен?”, “Олио, бе серсем, олио! Шарлана е олио, по ямболско тъй му викат!”, “Чи как тъй с олио? Да си мажа задника ли кво?”. Викам: “Въткинс, ако си намажеш дирника с олио най-много някоя чаламба да отнесеш! Пиеш го, бе образ!” “Уау, и кво става? Сирьозно?”, “Ми кво да става? Ти за рициново масло не си ли чувал? Пробвай, най-сетне не те карам нафта да пиеш. Не вреди. Трасни две супени лъжици, па да видим.” Е, честно, казах го с най-добри намерения! Откъде да знам, че тоя дурак ще изпие две чаши олио! До вечерна проверка нищо, после пушихме по цигара, поприказвахме си пичмасали, па си легнахме. Вътков нещо примига, примига и без да каже дума с такъв демараж отфуча към клозета, че да ти е драго да гледаш. После дневалния докладва на

сутринта. Вътков кажи-речи пътека до кенефа направил. По едно време се отказал изобщо да излиза и само крещял отвътре: “Дневалния-я-я-я!!!!! Къде си, бе кир небесна?! Хартияя-я!” или “Дневалния-я-я-я!!!! Ух, ма мале, хуй сплескан! Донес на старото цигарите и кибрита от шкафчето!”. Изобщо много весело си прекарали и Вътков и дневалния редник Василев. То пък баш Василев се случи дневален, Вътков много го гонеше, щото Василев беше художник, а Вътков обикновен чукундур. Но така е в казармата. Странно, но на сутринта Вътков ми беше много благодарен: “Ей, Софе, от две години за пръв път са иссрах кат хората, брей!”. Образ беше Вътков, само дето ужасно му миришеха краката – непрекъснато ги миеше, чорапи сменяше, полза никаква, смърдяха на екарисаж. Вярно, че казармата не е мястото дето точно на това му е ред да придиря човек, пък и нали пустите обуща ги сваляхме през ден за по десетина часа/през ден, щото през ден бяхме караул, а там си хъркаш с обущата/. На всичкото отгоре единствен той от половин рота аскер в спалното си държеше обувките до леглото да са му на лесно ако ни вдигнат по тревога. Как спяха новобранките около него не знам. Но един ден ми писна и му изхвърлих калеврите през прозореца навън на плаца и Вътков беше много обиден. Даааа....Стари истории. Но и съвремието не прощава, нищо че е демокрация. Нали чухте, че едва вчера Министерство на здравето вдигна мораториума върху пиенето на боза? Имаше мораториум, май към седмица – шейсет случая на дизинтерия от някаква хасковска боза, изправила карантиите на маса народ. Ако има някой хасковлия от четящите да не се обижда, тази тъпотия може да се случи и с вакарелската, и с разложката боза, и с ябланската халва. Нарапа се човек с нещо вкусно и след малко се облещи като кобила глътнала сюнгер и хайде! – Пирогов. Па добре ако не е Орландовци. Абе, то аз мислех да ви пиша за постите, изобщо за влиянието на църквата върху хранителния режим на човечеството, пък виж какво излезе. Освен това по темата не знам защо се сетих един стар виц, македонски, пряко свързан с църквата и дъвченето: в него става въпрос за една грешна мома, дето отец Инокентие все я карал да пости, щото много грешала по оная линия, сещате се, обаче един ден като се изповедала, дядо поп не могъл да намери в требника съответния брой дни пости, които се полагали за поредното и прегрешение – “джвакан курец”, та трябвало да пита клисаря бае Герасим, но това е съвсем отделна тема, нали?

Мързел Имаше една песен “Ех, баня, ех, кеф! Градската баня – голям кеф!”. Аз, обаче, ще го перифразирам. “Ех, мързел, ех, кеф!” Да не ме чуе дявола, днес много ме мързи и от тая работа ми е много кеф. Три работи човек може да наблюдава безкрайно – вода, огън и как друг работи. Аз затова най-обичам да гледам как гасят пожар. Какъв кеф беше като на Сточна гара се подпали през нощта една цистерна с нафта! А-у, а-у, а-у! Сирени, пожарни /то пожарната е съвсем наблизо/, търчат пожарникари нагоре-надолу, вода на шадравани, съска и пуши, мъгел, псувни и олелия, полицаите сгепцали двама ошашавени цигани, целите вонят на нафта – и циганите, и полицаите, циганите щото пробили цистерната да точат, а полицаите щото джапали и пълзели из локвите нафта да ги гонят, дандания, сеирджиите от махалата едва ли не вече на бас се хващат коя цистерна или склад наоколо ще се подпали, изобщо голям кеф беше. Ама и вонята си я биваше – хем не бях от найблизкостоящите до пожара ама се усмърдях на нафта не ти е работа. Три дена след това, като ядях нещо, ми се струваше, че джвакам парче дзифт. М-дааа......, ами преди много време когато самата пожарна запали две езерца с отпадъчна нафта в Дружба? Нафтата за нищо не ставала, да я помпат и претакат било скъпо и айде!, теглили и кибрита. Ама ужким с мерки за сигурност и т.н. Е, те това беше голям сеир! После им разкатаха фамилията за тая дивотия – и на пожарникарите, и на метеоролозите, щото прогнозирали, че вятъра ще духа от югозапад, а той точно наопаки, та цяла София беше в такава черна вон геенска, че Хирошима пасти да яде. Аз, разбира се, бях в първата редица на сеирджиите. Обаче беше страшна жега от пламъците, ако щете вярвайте, не можеш на повече от сто метра да приближиш до езерцето от жега. М-дааа....то затова печките са с нафта, нали така? То подобни безразсъдни деяния с природните стихии кога ли са водили до нещо хубаво? С водните масиви е същото. Пак в Дружба, пак преди време решиха да проверят едно изкуствено езерце. Абе езерце, езерце, ама десет метра дълбоко, без майтап, мериха го.. Кой знае какъв хендек са скрили с това езерце – хем красиво един вид, природа - папур и жаби, хем покрили бакиите от строежите. Хитро. Калпав свят се навъди. Пуснаха вътре двама водолази – мале мила! Пещерата на Али Баба - автомобил “Москвич 408И”, гуми с джанти и без, две автомобилни седалки, черясла и пиростии, цукала, туби, скара или стъргало за обуща – неизвестно, щото било много ръждясало, бидони, сплути талашитени плоскости, легени, тави, чайници, скрин и табуретки, нощви и прусурници, два-три стари телевизора, кошерища, петолъчката от портала на Н-ското поделение, черчевета, тоалетни чинии и прочие фаянс, клозетни казанчета, печки, бала стъклена вата, рало без палешник, гетинаксови парчетии, кофа от багер, пружини за легла, детски колички, саксии, маси, столове и миндерлъци, антени, буркани и консервени кутии, цели панели, бодлива тел, половин бариера, дървена макара от кабел от големите, пластмаси, тухли и керемиди, кофражни и арматурни железа, киреч, чирепи, дреб и жабуняк до възбог! Един от водолазите яко се стреснал – плувам си, казва, изведнъж насреща ми Жельо Желев! А то някакъв стар предизборен плакат се плацикал из тинята. Всъщност, те пуснаха водолазите да търсят трупа на някакъв бараба, дето го мислеха че се е удавил в езерцето, щото всичко сочело натам – вечерта поркал с някакви негови авери в кръчмето “Котков хан” до езерцето, напили се, сбили се, оня изчезнал, а ортаците му нищо не помнят какво е станало. Впрочем, охотно допускали, че е възможно да са го хласнали с някоя тухла по канчето в тарапаната и да са го засилили в езерото. Три дена далдисваха водолазите да го търсят и най-накрая тамън да се откажат и оня се появи – бил при шурата в Негован да варят ракия, откъде да знае, че го търсят в езерото, в Негован не се хващала първа

програма. От цялата афера имаше и положителен ефект – първо в езерото откриха в една бохча църковната утвар от църквето “Святи Илия” в Дружба, дето предната година я откраднали неизвестни злосторници-поганци. Защо, обаче, са я хвърлили в езерото не стана ясно. Второ, понеже и по телевизията показваха кадри от подводния живот в Дружба, това послужи за чудесна политическа платформа на бъдещия кмет инж. Томов, който обеща на живеещите в квартала като го изберат да зарие езерото или най-малкото да го зариби, поне някаква файда да има от него/от езерото се има предвид/. Е, избраха го, но нито го зари, нито го зариби. Интересно, в него се завъдиха адски много водни костенурки, порода “червенобуза американка”. Това предизвика отново намесата на телевизията и изказването на наш виден зоолог, забравих му името, който призова населението да не изхвърля в блатата домашните си любимци – костенурки, защото адски лесно се размножавали и можело да нанесат ужасни екощети, т.к. нашата зоосфера нямала съпротивителни сили срещу този ужасен бич – американските костенурки. Това интервю, естествено, предизвика яростни хули и попържни във вестник “Анти” срещу горкия зоолог, когото обвиниха, че е комунист щом бил против американските костенурки, даже саркастично писаха, че какво, може би ученият би предпочел руски мечки вместо американски костенурки и изобщо как можело подобни изказвания и инсинуации, когато се готвим/тогава още се готвехме/ да влизаме в НАТО? Така е то, когато човек се бъзика с природните стихии, пък била тя и НАТО. Ами това ветрове, бури, гръмотевици? Вярно, не можем се сравни с Тайланд и Индонезия, но тук пък компенсираме с находчивост при употребата на стихиите. Веднъж, помните, ви писах за зетя на Весата – оня дето беше надул двайсе плондера/абе всъщност как е правилно да се пише – “плондер” или “плондир”?/ с газ, вързал антената на телевизора за плондерите и я възнесал в небето да си гледа на хубава картина мачовете. И дето го изтряска гръм та му съсипа телевизора и на бай Цано вилата на Ярема. Подобна дивотия извърши и един комшия – Любеца. Той пък реши да си прави вятърен двигател ли, генератор ли, не ги разбирам много, също на вилата. То това неговото си беше от айляклък и щуротия, да се намира на работа. Абе, аланкоолу, като нямаш работа, карай си кефа като мен, върти си палците, що се мориш с щуротии? Как да е, три месеца го проектира двигателя, намъкнал на вилата чаркаляци, парчетии, телища, колове, вериги, зъбни колелета, върви, един пропелер от “Ан-2” и две седмици го монтирал. Курдисал го на покрива на гаража. Че като духне един вятър, като насмота перката, събори половината гараж и го попилее по двора, шибне я в балкона та го потроши, изобщо Содом и Гомор. Е, на Любеца му мина мерака по приложната физика – сега въди арония на вилата. По безобидно е някак, а и зарзаватчийството си му е старо хоби – едно време беше решил, че е рентабилно да се прави гориво за двигатели с вътрешно горене от кори на дини, тръгна да прави бостан зад блока в Младост, тамън дините покараха и ги удари балсъра, но това е съвсем друга история.

КЛЪЦ!-сол!, КЛЪЦ! – сол! Те така викаше моя съученик Шобата/писал съм ви вече за него – оня дето хранеше мишките в БАН, после стана директор на кантора в”ХИМИМПОРТ”, сега къде е не знам/. Така викаше, когато го питахме: “Шобе, какво ще правиш с Копилето ако ти падне, а?” Копилето беше друг наш съученик – Руслан, който беше тихо и ученолюбиво момче, дребничко, с големи цайси. Верно, малко педерастично се държеше и съвсем не приличаше на тая тлъста хала Шобата, ама к’во толкоз. Шобата, неизвестно защо, много го мразеше и това му беше заканата – “клъц!-сол!” т.е. как ще му реже пръстчетата и ще си ги соли за закуска. Алтаво копеле беше Шобата, виж Руслан стана виден психиатър на 4-ти километър – той дава заключение по експертизата за вменяемостта на оная булка дето удави детето си в Южния парк, а после в затвора забременя от надзирателя. Абе, алтаво, алтаво ама имаше и проблясъци на здрав разум у Шобата – например, понеже имаше и неукротима сексуалност беше хвърлил око на даскалицата ни по география. Другата му слабост беше суджукът. Та веднъж го питаме: “Шобе, ако ти предложат да избираш, значи, между даскалицата и суджука какво ще избереш?” Шобата дълго мисли и накрая зададе контра-въпрос: “А колко е суджука?” А защо ви ги пиша тези за Шобата? Ами да ви се оплача, ама бива ли така, що за начин е това да те изкарат от пролетната умора и да те ядосат, че да изпаднеш в настроението на Шобата и света да ти е крив? И като ти тръгне с гъза нагоре, край няма. Верицата им вагабонтска – снощи се прибирам в къщи, студ! Спрели парното и топла вода няма. Повъртях се, повъртях се, за нищо не става, ни да четеш, ни да зяпаш телевизия, студено и се шибнах да спя, нямаше и десет и половина. Ставам сутринта, пак студено, няма как, започваш с псувните. От студа ли, от възглавницата ли – врата ми се изкривил като крив кюнец, сега едвам се обръщам към монитора. Не можеш и да се обръснеш като хората. В мивката в кухнята – чинии. Е няма да ги мия със студена вода, я! Изобщо – бомбок! Пирдов карашик! Мамка му! По радиото пак чепкат на царя дърмите – защо така, а не иначе, защо тоя, а не оня...Ей, абдал народ сме и това си е! Още Нушич навремето писал за детските си подвизи – как докато момчетата от махалата си устройвали война с гъските, след тях вървяло едно еврейче и събирало перушината да си натъпче възглавницата. И нашата същата – натъпка си царя възглавницата с перушина, да му е мекичко, а ние пак гоним гъските. Слизам до абонатната в мазето, че там съм настанил на топло една котка дето се окоти наскоро с две котета да проверя как са, е те поне бяха добре, свалил съм им долу и едно одеяло и съм им постлал в една щайга. На излизане, естествено, си фраснах главата в прага на абонатната, не стига че боли, ами ми се напълни косата с пясък, а няма вода да се измиеш. Оттам насетне, ясно, всичко тръгва от батак, по батак! Изгорих се с кафето, нейсе, случва се, три пъти се връщам от вратата на тръгване за работа, че все нещо съм забравил, когато най-сетне се приготвям, звъни телефона и се връщам да давам обяснения на някаква хухавела десет минути. Тръгвам, естествено, забравил съм си цигарите. За сметка на това нося чадър, а навън грее хубаво слънце. Дано поне завали, да не съм капо. По улицата всичко те дразни – ей ги, две джадии, хванали се под мишка и се тооочат по тротоара пред мен, сякаш Столична община им е борчлия и им е дала под аренда тротоара на “Дондуков”. Разбира се, забиват копитата точно на най-тясното място пред някакво говедо паркирало на тротоара и почват да се пулят пред една витрина с тоалетни чинии. Иска ми се да и викна на по-тлъстата: “Госпожа, хич не ги гледай! На твоето гъзище не тоалетна чиния, ами трап за гасене на вар му трябва!”, ама нали съм възпитано момче. На съседното кьоше някакво студентче сигурно, за стотен път ми връчва

някакво листе за езикови курсове. Понеже всеки ден кажи-речи минавам покрай него по едно време бях събрал в джоба на балтона поне петнайсе листчета. К`во да правиш, взимам ги да не го разочаровам, аз съм справедлив и демократичен човек. Как да е, пристигам в офиса. Е не! Свинщината е пълна! И тук са спирали парното, и тук “змеюва дупка”! Бахър, не е за приказки! Включвам компа да си дочопля от вчера едно файлче – чудесно, неговата мама, ланкартата ми заминала, не мога да се включа в сървъра! Изобщо, има такава приказка – когато един глупак претърпи провал в няколко направления, той обикновено събира други глупаци и почва да им дава акъл. Така е и с мен – като се видя, че днес ще е проклет ден, аз си избрах да ви досаждам на вас.

Депресия Изпадали ли сте в депресия? Според официалната медицинска статистика 1/3 от хората периодично изживяват депресии. Да не се бърка със стреса – на стрес сме подложени едва ли не ежедневно. В стрес е бил например питона, който възкликнал: “Проклет да е света!” след като глътнал един глобус на земното кълбо. Изобщо депресията си е болестно състояние, необходимо е лечение след компетентна лекарска намеса по въпроса. Но и с това не бива да се злоупотребява, т.е. решиш, че си в депресия, хайде на доктор и почваш да се оплакваш от каквото ти дойде на акъла – че от хлорираната вода в чешмата получаваш метеоризъм /пърдел по нашему/, че развиваш трихотиломания /несъзнателно отскубване на косми от тялото/, че ти се завива свят ако дълго време съзнателно си причиняваш асфикция /т.е. душиш се/ и т.н. Моя приятел Митю Пачата така беше ошашавиш джипито си, че оня му беше изписал едновременно приспивателно, пургатив и виагра! Представете си какво се получава от подобна комбинация. Събуждаш се след 14 часов сън с ерекция и насран. Друг случай: в гимназията имахме в класа един образ – Шобата, който беше уникален случай. Тъп като на гайда дъното. Не вдява отникъде. Как и с какви връзки учеше в английската гимназия – неведоми са пътищата господни! Е, изтрая две години и го изгониха с 4 двойки за годината, защото случая беше просто фрапантен – човека си беше дебил. Една от двойките му беше по биология. Даскалица по биология ни беше една сладурана, пред пенсия, Бог да я прости вече, Паца Ефремова. Бре, как не се мъчи тая жена да вкара нещо в чутурата на Шобата – не и не! Дебела глава, ей! Стоманен пирон не можеш заби в нея, камо ли да му обясниш нещо за крениума на питекантропа. Години след като завършихме, Паца изпаднала в ужасна тридневна депресия. Защо? Ами, среща на улицата Шобата, с костюм, с шлифер, връзка......”Здравейте, г-жа.....”, “Здравей, как си, какво правиш, какво работиш......” И Шобата и тръсне: “Работя в БАН.”, Паца си глътнала езика. “И какво работиш в БАН?”, “Ами аз съм в Института по генетика.”, Паца станала синя-зелена, “А по-точно?”, “ В отдела по заготовка и поддръжка на експериментален материал”. Мале мила! Паца три нощи кажи-речи не спала, най-накрая отишла да дебне Шобата към края на работното време около БАН, за да изясни въпроса окончателно – тя му писала двойка осми клас, че не можеше да каже по какво се различава червея от глигана, а сега – БАН, генетика, експериментален материал.....Тя ли объркала навремето нещо, Шобата ли е развил някакви скрити таланти – това искала да си обясни женицата, много добросъвестна беше. Издебнала го накрая и направо: “Слушай, я кажи какво точно правиш ти в този отдел, как там беше....”, “Ами храня мишките, бе г-жа Ефремова. Зайците също.” И се оправи Паца и без лекарства. Изобщо това края на декември, а и целия януари си е време на депресиите. Ми то само сметнете – Коледа, Нова година, Васильовден, Йордановден, Ивановден, Антоновден, Атанасовден /всичките по стар и по нов стил се карат/, па Трифон Зарезан иде – изобщо свинските празници, както им викам. То човек от желязо да е пак ще изпадне в депресия. Друг приятел – Рашо Тубата /не че свири на туба, ами защото като седне, с хубаво мезе опрасква една туба вино – десет оки, без да му мигне окото/, сега е в ужасна депресия, особено сутрин. Но се лекува човека - като прасне две ракии, светнат му очетата като на заклещен в капан лисунгер и е излекуван. К’во ще ходя, кай, на доктори, един път ходих, предписа ми, моля ти се антидепресант – пък той струва близо сто лева! Че това са сто кила вино, бе! Хайде, моля ти се! Образи всякакви – по принцип докторите съветват при депресия да промениш нещо в живота си – работата, жената, колата, каквото решиш. Да спортуваш, да ходиш на кино, на разходки и т.н. Разправяха ми за един, който се

депресирал понеже решил, че нещо взел да остарява. То някой да се подмладява с годините? Но той си го набил това в тиквата, фикс идея един вид и изпаднал в депресия. Е, доктора му дал съвет като горните – нещо да промени в живота си. И тоя идиот взел, че се обрязал! Няма що – подмладил се. Но и докторите изпадат в депресии – нищо, че са доктори. Разправяха ми за един патоанатом – е, това ако не е депресираща работа не знам коя е – да кълцаш трупове. Та доктора изпаднал в такава депресия, че нощем сънувал как му се обаждат по телефона благодарни пациенти. Но в патоанатомията е така – хората там са депресирани, вследствие на което забравят, пропускат да обяснят най-важното. Както случая с моргата на ИСУЛ: звънят те в хладилния завод дават адреса и поръчват още две хладилни камери. Реакцията на приемащия поръчката била: “Абе, вие там само плюскате ли, какво?” А че труповете депресират, няма две мнения по въпроса – и аз насмалко щях да изпадна в депресия миналата седмица, че във връзка с едно наследство трябваше да вадя от общината два смъртни акта. Но не изпаднах, защото клиента остави сто кинта на бюрото, аз се помотах следобяда в общината, извадих ги и готово. Но се оказа, че трябва да се вадят още пет, за да се изчисти наследството. Та му рекох на моя човек: “Аааа, приятел, я и другите наследници да дойдат да снесат като теб по сто кинта за смъртните актове, щото иначе току виж съм изпаднал в депресия.” Изобщо депресията е повсеместно явление, от депресия страдат дори и растенията. Да, така е – знаете ли какво е това кактусът? Просто разочарована от живота и изпаднала в депресия краставица. В депресия изпадат и животните. Например старшина Куно от Гривица хем депресира едно куче, хем сам си се депресира. Някакъв помияр редовно се шляел из двора му, кензал вътре, ровел из лехите и Куно привел в действие сатанински план. Сгепцал помияра, заклещил му главата и с помпата дето пръскал лозето му вкарал нафта в задника, след което му теглил кибрита. Кеф! Помияра квичи, бяга из двора, а от гъза му пламъци като от Пършинг. Добре, ама най-накрая се шибнал в плевника у сухото сено и глей ти депресия! Страшно нещо е депресията! Хайде, да не ви депресирам – свърших.

История за цигани, смоци и други дреболии Така, значи аз сега не пиша често във форума, щото на компа ми в офиса си нямам нет, вързали, моля ви се само един комп към нета и то през телефона! Аз не го ползвам, щото много мразим некой да ми наднича през рамото: “кво е тва?” Един, щото ужким за икономия – ега ти икономията, кога един комп им блъска импулси по телефона као дзвер, а пет по кабел ще им е по-евтино, но както и да е. То акъла не е зелник – да режеш и да раздаваш. Затова си пиша на дискетка и после го шитна от някой клуб и готово. Но така, разбира се, не мога да следя всекидневните лафове и постовете ми излизат като отчет от пленум на ЦК на Партията, но нейсе. Просто като се сетя нещо си пиша и като не ме мързи го пускам, пък който иска да си го чете. Но както и да е, Фокси ми драсна нещо във връзка с циганския секс по поста ми за гъбите, та се присетих разни работи във връзка с това.: значи, в Панагюрище се заформила любовна афера. Младо момче, ергенче и някакво момиченце се залюбили, харесали – ще се женят. Добре, ама всичките му аркапаши му викат: “Сакън, недей, бе! Тая е циганка!” Каква циганка, бе – бяла, та бяла, даже синеока, че и завършила прогимназия! Тиха, скромна, мома и половина! Е, не могли да го разубедят, обичат се младите и това си е! Дошло време родата на булката да намине да види бъдещия си зет, гости един вид, да преценят харен ли е, занаят има ли и т.н. Заприготвяли се в къщи – ергенчето – хубаво момче, ама не е първа ръка човек, живее скромно, само с майка си, иначе къщичката уредена, натъкмена, абе, всичко точно. Запретнала ръкави и старата – опекла една кокошчица, баничка, резнали салатка, извадили и една бъкличка винце и седнали да чакат. Те ги и сватовете! Като се чула една тупурдия откъм единия край на улицата /”Искрю Мачев”/, една олелия! Мале мила – свят да ти се извие! Две каруци цигани! Конете с пискюли, със звънци, с дзингии...Каруцарите по цигански табиет карат каруците прави! В каруците на челно място музиката – кларинетистът като опънал жили, като обелил едни очи като кратаци, надува та се кине, а от кларнето лиги капят. До него тъпанджията – лумка тъпана, че го скине! Друг извива акордеона, сякаш на душманина си врата кърши. Циганите вият разни такива популярни народни песни като “Мене ми се яде печена кокошка – още непроносила” и “По Дунава кирпич плава”. Две-три циганки в каруците друсат дайрета и въртят гюбеци. Ергенчето като видяло това чудо само теглило един честен кръст, през прозореца, през задния двор и дим да го няма! После три дена се крил в едни порутени съблекални на “Бялата пръст”, че циганите сърдити – търсят го да го колят. Това “Бялата пръст” е накрай Панагюрище – навремето нещо дупчили сондажи там и открили минерална вода. Зарадвали се панагюрци, басейн направили, съблекални. Всяко чудо за три дни – може ли панагюрец да отиде на басейн само заради водата и плуването. Естествено на бърза ръка направили и кръчма. Хубаво, ама много скоро един от “плувците”, кандил пиян, паднал в басейна и се удавил. И закрили басейна, съблекалните и кръчмата се порутили и това е. Лаф лафа повлича – като казах”през прозореца” се сетих друга лакардия пак от този китен градец. Имало там една младичка вдовичка. Почнал, значи, да я спохожда отвреме-навреме един юнак, любят се – човещинка. Обаче, пича женен. За да не го усетят/абе, то там за два часа всичко се научава – на кой зъб му вадили, коя с какво кесе ходила на баня, кой какъв гювеч от телешка глава в момента пече на фурната, та това ли!/, та той си мислел, де, че е много дискретен един вид, влизал на вдовичката през прозореца. Един ден, привечер, пак се промъквал през прозореца. Прозореца, обаче, тесничък, та зор –

таман си наврял главата, гърдите и сега трудното е да си набута и гъза та известно време е в неустойчиво равновесие – половината вътре, половината навън и маха крака. През това време по улицата минават двама келеши, гризат ябълки. Забелязват висящия гъз, и какво? – Шат една ябълка в дирника! Обаче го уцелили в ташаците. Скопили човека, чиста проба, за цял живот. Даааа, историите от този регион край нямат. Пък като съм почнал, да ви кажа и за дядо Ангел от село Бъта – най-големия зевзек! Джасне една ока вино, тръгне аркърабукуру из селото и току измисли някоя дивотия. Един ден, ни в клин, ни в ръкав, среща на мегдана един комшия. Откъде му дошло на акъла, пита го: “Абе, ти виде ли смока?”, “Какъв смок бе, дядо Ангеле?”, “Как какъв? Хванали един смок – пет метра дълъг! Сега е в клетка на гарата в Пазарджик, утре ще го карат за зоопарка в София”. Оттам насетне – лесно: кого срещне му съобщава за смока. Обаче хитър – на даскала каже три метра, на старшината – десет метра, на някой по-абдал може и петдесет метра да го изкара. Селяните и те задействат помежду си партенката и много скоро решават, че трябва да отидат на гарата да видят смока, докато не са го откарали в София. Грабват се двайсе-трийсе хайвани – и хайде на гарата в Пазарджик! Право при началника на гарата: “Началство, дошли сме чак от Бъта, айде да ни покажеш смока, за него сме дошли.”, “Какъв смок, бе хора?!”, “Как какъв? Смока, дето бил пет метра, десет, двайсе....”, “Бе, вие луди ли сте бе, няма такова нещо тука!” А те се сърдят:”Ти го криеш, ние толкова път бихме...” и т.н. Бре, не може да ги убеди човека! Най накрая един се сетил: “Абе, кой пусна фитила за смока?”, “Ами, май дядо Ангел...”. “Неговата мама!” – и обратно в селото да го бият. Ама бай Ангел хитър – скрил се в мазата при бурето и не се показва. Ами да ви разправям как бай Ангел се правил на данъчен инспектор в ТКЗС-то? Ама айде другия път. Е, чао от мен!

За гъбите и мечките

Абе, наскоро ми казаха :”Трябва да призная, че колкото до реването, то не бих открил разлика между Вас и едно магаре.” Е, какво да правиш – много редки дарби се губят по света или пък не знаеш как да им намериш приложение. Ако пък случайно го намериш, то – гаранция! – не е точното приложение! Но от друга страна – умряло магаре не реве, нали? Т.е. ако не бях ревал, то не бих бил магаре /живо имам предвид/, нали? Както и да е, преди време бяхме тръгнали с бай Милан за гъби /лека му пръст, голема терца беше – все ходеше с едни натъпкани памуци в ушите – веднъж го изджумбушиха в кафенето, че мязал на умрял турчин с тези памуци, а той като се обиди – не ти е работа! А то какво било - /после разбрах, де/: един ден бай Милан решил да си чисти ушите. Намотава, значи, парче памук на клечка и ръга. Това добре, но кой му дал акъла да топи памука в кислородна вода ли, спирт ли – не знам. Него злощастен ден бай Милан нещо се заплеснал – хем вестник чете, хем си чисти ушите, хем кафе сърба. За проклетия, до кислородната вода имало и едно отворено шише със лепило за обуща, щото нещо щял и да лепи и те ти готово! Шат, бай Милан си натъпква в ухото клечока с лепилото, и то не стига че в едното, ами и в другото! Та и оттам памуците/. Аз поначало му казах, че не различавам гъба от кактус, но като рече “айде, та айде!” Освен това адски мразя разни урбулешки увеселения по къра с “ойларипи”-та на всичкото отгоре у мъгла и шума. Не стига това, ами и да ръчкам като кьорав с пръчка из гората къде има гъба, къде не. Че не ги познавам вече ви казах. Дотук добре, качихме се някъде над Драгалевци щото там бил гъбарника на Софията /пълна глупост, разбира се/. Как съм се качил и колко съм пцувал – не питайте. То това му е лошото – кога човек неразбира от нещо – пцуе навред. Бай Милан се развихри – тука рови, там търси, обръща листа, плява, перушина, от умрели котки дърмите – абе, пълна програма! Изобщо, държеше се като дете възпитано от диви свини. Това удоволствие му отне към два часа. Но резултатът беше ако не показателен то поне поучителен – бай Милан ми донесе, за да ме обучи в гъбарството, нанизани на клечка две гъби със следния коментар: “Значи, да знаеш! Тези не се ядат! Имат двойници, хвойници и т.н. и т.н.” Ами, то аз нямаше да ям каквото и да беше набрал, ама нейсе. Но приказката ми е другаде. Бай Милан, отпочна някаква парцуца, а то и студено, мамка му, а ние клечим на някакъв изкорубен и спаружен дънер ми разказа следната поучителна и безкрайно занимателна история от шопския край. Значи историята е следната, като имате предвид, че през дума, през две бай Милан казваше :”Наздравичката!” или “Ох, добре тръгна пущината, нейната мама!” Имало ловджийска дружинка в Чеканчево /това е едно баталясало село до София, който не знае/. Когато се откривал сезона на прасетата дружинката си имала табиет първо вечерта да се почерпи хубаво, пък всеки да се похвали миналата година какво прасе изтървал на пусията, и то защото напр. Гошо бил кабахатлията, пък после на кой булката каква туршия направила и защо я е направила тамън тъй и т.н и т.н. Хубаво, обаче, сабахлемта, всички трябвало да са на мегдана, запасли пушки, силяхлъци, одежди, да водят палашите /хем да са ги държали гладни, че инак изтървават прасето!/ Адетът си му е адет! Събрали се те всички сутринта, преглед на оружието и подготовката – всичко точно! Само нещо липсва – най-младия авджия, Пешо, го няма! Що бре, де бре – не се знае. Стария авджия Спиро дал философско решение – абе, това

младото, сутрин докато издои козата, докато оправи жената и то се не видело, ами хайде да тръгваме, че ще опущим зверо! Пешо в залисията си, разбира се, закъснял и изтървал подготовката на четата. За честта на авджилъка, обаче, решил да ги догони. Па като тръгнал – Саранци, Макоцево, Камарци, Малина – всички баири изръшкал! Няма и няма дружина! Бре, замръкнал някъде из кърищата покрай Елин Пелин! Студ, глад, ужасия! Обаче, мярва някаква светлинка, нещо като огън и си вика: “Я, тяхната мама, чак докъде дошли!/имал предвид ловната дружинка/. Приближава той, но то не било дружинката ами огън, до огъня седят циганин и циганка. Ама циганката една хубава, една засукана, абе мамата си трака! Циганите като гостолюбиви и дружелюбни люде, като видяли премръзналия, гладен и мокър пишман авджия веднага го поканили – “Заповядай,бате! Ха бакалъм! Да хапнеш, да пийнеш? А, чорбаджилар?” Нашия – иска ли се друга покана? Седнал, хапнал, па извадил и от лютата ловджийска ичкия и си дошъл на кефа. Ама все в циганката гледа – пък и тя му мята едни белтъци, абе, усукана работа! По едно време се сетил как да му намери майсторлъка. Вика на циганина: “Абе, Манго, сега ще лягаме да спим, ама аз имам един адет – преди да заспя трябва да еба мечка!” Манго, горкия, - “Е, хубаво, бе, братко, ама откъде сега мечка?”. Авджията – “Скоро в гората да ми намериш мечка, че....” и току побарал чифтето. Манго, завалията, хукнал из храсталака, ама хем го страх да търси мечка, хем гледа да е по-близичко.. Подир малко – кво да види - авджията награбил Айшето и така хубаво я рендосва, че ум да ти зайде! И като му олекнало на Манго на сърцето! Като му станало едно хубаво! Па като се провикнал: “Е, ха така, де, майсторе! Ха така! Учи се, братко, учи се! Нема цел живот мечки да ебеш, я!” Та това ми разказа бай Милан докато ужким беряхме гъби. Прочие, бай Милан се спомина баш от гъби – събирал, дробил, сушил, варил ги, готвил ги, плюскал все “от неговите” и най-накрая взе че се отрови от тях и – готово! Кво да правиш – имаше си човека две мозъчни гънки и то едната нанесена по механичен път.

Не сме държава! “Не сме държава и това си е!”. Това са думи на бай Михал – Подуенския мъдрец или Учителя, както му казват, нищо че никога не е даскалувал, обущар бил човека. Затова и темата ми ще излезе мъдра и дълбокомислена. За бай Михал е писал доста и бай Кръстьо от Подуене, значи има за какво да се пише. Бай Михал живее на бул “Мадрид”/бивш “Заимов”/ точно до магазина на Глобул/бивша кръчма “Родопи”/. Тук малко ще се отплесна от темата си, но се сещам – ех, какви кръчми имаше в София едно време! Ей тази на – “Родопи” –влезеш, вътре мръсно, че чак кеф ти стане! Масите, вероятно бракувани от някое военно поделение покрити с мушама, стените намазани със синя/ами такава имало/ блажна боя. Поръчаш кана червено вино, келнера Гичо Смока носи, вади от джоба на престилката си /тя непрана от Вълко Червенково време/ своята персонална водна чаша, сипва от твоята кана първо на себе си, казва учтиво: “Ха наздраве!”, люсва я на един път и те оставя да си поркаш. Някой му поиска чаша вода или сода, щото някои имат тоя табиет – сипват си по мъничко вода във виното, Гичо му отговаря: “Пий, пий – аз колко требва вода съм му сипал”. Ами “Харков” – на кьошето на “Сливница” и “Ботев”! Единственото нещо за пиене – гроздова. Единственото нещо за ядене – салата прясно зеле, кълцано сякаш с калъчката на Филип Тотя. Мухи на талази, от тавана хлебарки капят право в чашите. Но пък имаше уважение към клиента! На масите шишенца стограмки от грозданка с надупчени отгоре капачки - оцет. За зелето. Келнерът беше един дебелак, не знам от кой край родом, приемаше поръчката с думите: “А ший’деш ли зиля?”. Ами “Морски дарове” – в една пряка на “Мария Луиза”/тогава “Георги Димитров”/! Виж това беше изискана кръчма. От тавана висеше един препариран сом – метър и половина дълъг! То не е било да съм бил там и някой пияндура да не си блъсне главата в сома, да го откачи от тавана и заедно с него да се прекатури по стълбата към мазето/щото и там имаше маси, де/. Джумбуш! “Що уби рибата, бе?”, “На ква стръв го хвана?”, “Я му викнете бело вино за сома, ха, ха, ха”. Ами “Палма”? Дето за пръв път чух Хисарския поп – “Дай с’аа идна ракияааа, да са напияааа.....”. Ами “Волга, Волга”, “Капри”, “Берое”, “Стадион”/че там ходеше редовно Жельо Желев, бе!/, “Беласица”/викаха и Бела цица/, “Шанхай”/ беше до Сточна гара, но там много-много да не влизаш – ходеха предимно хамалите от гарата. Лупаха шкембе и поркаха бира. Лингвистичен център – турски, цигански, сръбски, скърцане на зъби...Един отваря шишето бира в окото си, друг, да не остане по назад – изпие бирата и тресне празното шише в главата си та го строши...Като изпаднеха в мрачно настроение тъжно пееха “Изяш ма лъъъве, уапи ма змииийо – дъ умъръуъуъуъ….”Абе.../? Е, стига за кръчмите – да се върнем на темата си. “Не сме държава и това си е! Не може в една държава думата “ВИП” да се употребява по-често от думата “ХУЙ”! – е това казва бай Михал! Мъдрец е Учителя. Друга история знам за него. Отишъл при него за съвет Васко Либадето. Бил решил да си купува кола – “Запорожец”. Подхванал той темата, бай Михал мълчи. Туй-онуй, пак за “Запорожеца”. Бай Михал мълчи и сърба липов чай. Накрая: “Абе, бай Михале, да купя ли “Запорожеца”? Учителят пак мълчешката станал, поровил из библиотечката си, измъкнал някаква книга, поразлистил я и му показал една картинка – репродукция на великата живопис “Запорожци пишат писмо на султана”. Рекъл

му само: “Васко, според тебе, такива хора могат ли коли да правят?” Толкоз! Ерудиция и мъдрост! Той направи и друго, своего рода, гениално прозрение. Играл си веднъж с детските кубчета на внучето/нали ги знаете – на всяка страна на кубчето има буквичка. Като ги реди детенцето кубчетата едно до друго, обръщайки ги ту на една страна, ту на друга, се съставят думички/. Та Учителя открил, че с педагогическа цел, буквите “х”, “у” и “й” и трите заедно или поне двете от тях са винаги на едно кубче! А иди, че състави “хуй” по този начин! Бай Михал е и политолог. Преди време, помните, се окучи кучката на Путин. Имаше спорове на кого Путин ще подари по едно кутре. “Как на кого, рече бай Михал. И трима руски министри да искат някое, той ще го подари на Първанов!” Учителят малко думи казва, но все на място. Седнат с бабата да вечерят, сипе му тя леща, а бай Михал почне да бърка в паницата с лъжицата. Мълчи и бърка. Бърка, бърка, бърка...докато найнакрая вдигне победоносно лъжицата – “Косъм!”. Но не винаги е бил такъв. Сега, когато пие само липов чай, разказва как е било когато бил млад кундурджия. Влезе някой в дюкяна, носи му чифт обуща и му рече: “Майсторе, ай да ми изчукаш бомбетата, ама пари немам, та на ти половинка от мойта ракийка – люта е, огън!”. Ден така, друг така – бай Михал се пропил. Прибере се вечер в къщи – жена му пустосва, кълне го, оставя го гладен, да спи къде завари – абе, ужас! Обаче, от един ден насетне, Божи работи са туй, жена му станала по-мека и от прана вълна. А то защо – прибрал се пак една вечер кундурджи Михал пиян като тараба. Дотътрил се до леглото и се плюхнал да спи както е с обущата. Буля Михалица се кръсти, пак пустосва, но му изула обувките от краката. После рекла да му събуе и гащите, че били целите в лепило, канапи – обущарска работа. Обаче бай Михал, Ако и в несвяст, се провикнал – “Марш, ма курво! Аз съм женен!”. И оттогава – почит и уважение! Е, така е – всяко нещо си иска чалъма. Или както риторично пита Учителя: “Как се ебе котка?” и сам поучително отговаря: “С чалъм!”

За хората – бездомни кучета. Лудницата. Да, уважаеми почитатели на попфолк литературата – и в лудницата съм бил. Сега, някой веднага ще каже: “Е, тоя пък съвсем ни взе за мезе!”, но това си е самата истина. В лудницата на Военна болница. Както знаете, сградата на Военна болница е, според модерната в наши дни терминология, един “респектабилен билдинг”, но в двора има една малка постройчица, което си е и лудницата. Там имах щастието да скатая двайсетина дни служба, когато бях горд редник от силите на Варшавския договор. А историята е следната. Първата година от службата я карах в Саранци. По – калташка служба не можете да си представите. Е, сигурно им, де, но тази беше бамбашка идиотия.. Бях охранителна рота и бичех през ден, ама твърдо през ден караул. Който е служил ще ме разбере - що за кеф е това. Зимата стуууд, , сняг, мамата си трака. Е, войниклък, и това се случва. Лошото друго – като се закучи – шест месеца без отпуска! А съм на 40 км от София. Подивях! Обаче един ден се сетих – извиках вуйчо ми на свиждане. А той полковник, на всичкото отгоре доктор и професор по медицина и партиен секретар на Авиомедицинския институт/лека му пръст, млад си отиде, на 66, много си го обичах/. В неделя цъфнаха трите болта на КПП-то, дежурния козирува, търчи, суматоха. Както и да е обясних му аз ситуацията, а той засмян един такъв вика: “Лесна работа бе, Бобка, ей утре ще му звънна от МНО-то на твоя келеш/т.е. командира на поделението/ и ще те уредя с десетина дена, ама дай да измислим нещо по-така, да те дръпна поне един месец навънка. Дай да ти измислим една болест!”/нали е доктор/. И почна да мисли – кое трудно се диагностицира, не те обявяват за ограничено годен, пък може бая да намажеш отпуски. Язва – не става, нещо със сърцето – пак не става /то аз бях здрав – орехи да чупиш върху главата ми!/. Може би радикулит, ишиас, лумбаго....И изведнъж се сети: “Бобка, вика, снощи изпихме едно кило ракия с проф. Христов – шефа на лудницата. Дай да те вкараме там за две седмици, пък после , шапка на тояга! Кога се сетиш ще си взимаш отпуски по болест с една диагноза “хиподепресия реактива” оттам.” Готово, бе! След три дни хър-мър, пуснаха ме на изследвания в болницата. Там работата опечена. Професора, чешит голям, даже ми дава указания как да се държа, т.е. симулирам, че някое младо докторче - лейтенантче да не вземе да се пренатегне, когато него го няма и да ме изпише на бърза ръка. Няма проблеми, донесе майка ми от къщи разни работи – знаете там – пижама, мижама и аз се опънах като рязан турчин на болничното легло. Кеф, мама му стара! След ден – два се поопознахме. Половината луди, ние бяме двайсетина човека, скатавки като мен, т.е. връзкари. С тях джумбуши, пичмасали, по цял ден бродим из двора на болницата /щото там като видят два-три дни, че не си буен, опасен и те пускат на воля да пасеш из градинките/, а той беше и разграден, тъй че спокойно си ходехме и по кафенетата наоколо, нищо че сме по пижами. Юни месец беше, топличко, хората наоколо свикнали да гледат хора по пижами – болница голяма, седнем на припек, вземем по една бира и подсвиркваме на ученичките по улицата. Приберем се в лудницата, правим каре бридж. Ама не аджамийската, а както си трябва – по импова таблица, всеки само показва картата, а не ги шляпа като при белота и след рунда картите се отварят наново, за да се проследи разиграването. Ега ти лудите – играят спортен бридж! Е, лудницата си е лудница – прозорците от плексиглас и с решетки, ядеш само с лъжици и то с дръжки само колкото да можеш да я държиш, бръснеш се само с “бик”-че, а

не с бръснач например и разни други такива. Щото си имаше и хора луди. Един, например, яде хлорна вар от клозета, та после му изправиха кривото черво от клизми и промивки. Едно гадно копеле му беше казало, че била много вкусна и кво да правиш – луд човек, нарапал се с вар, иди го оправяй после. Друг ходеше като мъглосан и лепеше по стените бележки от рода на “Наполеон е жив! Кенеди също е жив! Аз ги спасих!”. Един старшина пък ни разправяше: “Отиваме, кай, на кино с жената. Гледахме нещо с Луи дьо Фюнес. Да не помислите, че нещо съм бил пил или такова, не, ама на връщане, като се засилих и – джас! главата в един стълб на улицата. Паднах, ставам, пак се засилих и пак главата – джас! – във стълба. И ей ме на - тука.”, “И защо, бе, старши, защо си джаскаше главата в стълба?”, “Ми де да знам?”. Докараха един друг, той вече луднал от пиене, в делир. Те му насвяткат венозно един коктейл успокоителни, викаха му “вълчи капан”, ама оня след два часа се събуди и почне да вика “тахтаби! тахтаби!”/дървеници/ и да ги гони по стената да ги трепе. На следващия ден се поуспокои, само гледаше към вратата и ни питаше: “Виждате ли го, бе? Ей, на, мъчи се да влезе! Ама не може, вратата тясна.”, “Кой бе?”, “Слона,бе! Ей го – хобота си вкарва, пазете се!”. Така е в лудницата. Това дето го има по филмите за лудите – как крещят, как ги бият, шокове, лоботомии – няма такова нещо. Просто истински болния там напълно се обезличава. Превръща се в един дребен проблем за решаване, за отметки в докладите. Тъй и тъй, според доктора си загубен вече за света – дали ще живееш или ще пукнеш – на кой му дреме. Ти си едно бездомно куче, станал си нечия играчка. Никой не те пита дали си обичал или дали си обичан, как изглеждаш, как си живял. Не те обиждат. Само да кротуваш. А и няма срещу какво да риташ, какво да те вбесява, защото ти пердашат конски дози успокоителни и толкова. През ден влизаш при лекуващия доктор, приема те в едно стайче, седи зад едно бюро, сковано сякаш от дъските на Ноевия ковчег, “Е, как си, добре ли си? Хапчетата пиеш ли ги?/то аз да не съм луд да ги пия!/. Хубаво, върви, почивай. “ Толкоз. По коридора се разминаваш с очи вперени в нищото, очи в които няма живот. Гледаш не лица, а циферблати. Нещо останало от някого. Нещо нищо. Животът е спрял без цел и смисъл. Нощем, през хъркането, чуваш нечий кошмар. Или виждаш някой седнал на ръба на леглото. Не помръдва. Стои така с часове. Не става, не ляга, седи до сутринта. Имаше един подполковник, както разбрахме с някаква наистина много героична история зад гърба си – спасявал войничета при пожар, министърът го наградил с орден, преподавал във военна академия, но с някаква много тежка диагноза, знаеше я, знаеше, че няма оправяне. Малко говореше, имаше старо, уморено лице, някак си набраздено от дългите години служба. Като си разбрал диагнозата избягал от къщи, за да не направи нещо на децата си или на жена си, скитал, одрипавял, не ядял с дни или каквото намери по кофите, припадал, спял където намери. Така три месеца. Най-сетне го открили, прибрали го в лудницата, изкъпали го, пооправили го...Веднъж се осмелих да го попитам: “А защо веднага не дойдохте тук? Знаете, че ще се погрижат за Вас.” Той опъна два пъти яко от цигарата и ми каза само: “Редник, а Вие чувал ли сте думата “гордост”?” Е, най-накрая се издъних и ме изхвърлиха от лудницата. Професор Христов излезе в отпуск и ми дадоха да попълвам един тест – MMPI /Minessota Multiphase Personal Inventory/. 556 въпроса на картончета, на които отговаряш разпределяйки ги в една кутия с три отделения – “да, така е”, “не мога да отговоря” и “не, не е така”. Съставя се многопрофилна характеристика на индивида – било здрав, било луд. Чертаят се скали – скалата на Фини, скалата на Макандрю, скала на истерията и т.н. и т.н. Първата скала е скалата на лъжата, т.е. дали си честен в отговорите си. Понеже теста се прави поне два часа си те оставят на спокойствие в стаята да си мислиш и да пълниш кутийката. Почнах аз, ама на десетия въпрос взе да ми писва от тези глупости, защото виждам, че всъщност един и

същ въпрос се повтаря десет пъти в различни нюанси. Тогава забелязвам, че всяко картонче отгоре има индекс, например. “A6”, “G5” и подобни. Тогава като хванах и наредих един пасианс на кушетката – всичките А на едно място, всичките В на друго място. И така, разбира се, събираш на едно място всеки въпрос във всичките му вариации. Десет картончета на тема “ти обичаш семейството си” – “да, така е”, десет картончета “ти обичаш да измъчваш животни и хора” – “не, не е така”. В средната кутийка – “не мога да отговоря” – нито едно картонче/такова нещо на практика не може да се случи/. Докторчето прибра кутията разсеяно, но на другия ден глей сеир! Влиза в стаята бясно: “Ментарджия! Тарикат! Стягай си багажа за поделението!”. Всичките ми скали не графики, а прави лини – такова чудо е невъзможно. Сякаш е отговарял компютър по програма, а не човек. Е, изгониха ме, но все пак държали са ме в болница, не може да не ми дадат отпуск – дадоха ми двайсе дена, изкарах си ги с кеф, а можеше да са и два месеца ако не се бях писал толкова хитър. На излизане последния човек, с когото си взех довиждане беше оня дето се вардеше от слона. Бяха го пуснали вече на двора и той си пристъпяше лека-полека и след себе си влачеше, сякаш е кученце, вързана на канапче една празна кутия от вафли.

Богдан Андреев – Mobster Клъц – сол! Разкази © Богдан Андреев – Mobster, автор. Текстовете събраха Foxy Lady, Рибка Бананка, Макарена, Stresstest и Мила. Предпечат – Мила Василева. www.dryndryn.net София, 2007