Снимки, шаржове, портрети Нещо като пътеводител, нещо като скалпел, нещо като игла и конец за съшиване на фрагменти в общ сюжет… Анчо Калоянов
С
поред намерението на съставителите на тази книга за мен – Иван Станков и Димитър Михайлов, трябва да има и приложение със снимки в ограничен брой (40). Числото е свещено и предимно поминално. То ме и оправдава пред онези, които ще отсъстват, а за тези от тях, за които знам, че ще ги заболи, съм предвидил да ги „посетя“ с един брой от издадената книга (с тук написаното извинение). Поради немара почти всичките ми снимки са в кутии и без пояснение, но само за малка част не успях да възстановя датите. Подреждането им е улеснено и от външния вид, според който моят живот отчетливо се дели на „чернобял“ (в първите четири десетилетия) и „цветен“ (в последните три десетилетия). Наличното противопоставяне има и друго измерение – „черният“ е за най-светлите ми години (до 1986 г.), минал под знака „все по‑нагоре“, а „цветният“ е в „равното“. Все пак като плета „по радичковски“ своята сиджимка, с която в края „да вържа“ читателя, аз трябва да призная, че пиша този „пътеводител“ с охота, защото ми достави съновидения наяве и възможност да допълня отговорите си на въпросите на Иван Станков в анкетата. И особено на незададения му въпрос към мен: „Как гледаш на себе си?“ 307
Някога по обичайния път на Света гора (тогава на нейния връх се въртеше „виенското колело“), който изминавахме с Иван Радев, той каза: „Човек цял живот се мъчи да избяга от образа, който природата му е предназначила, но щом остарее, той се изписва изцяло по предписаното!“ Питам се дали и сега, чрез очите на другите край мен някога (нали в техните ръце е бил фотоапаратът), аз не се опитвам да избягам от предписаното? Или вече съм готов да се видя такъв, за какъвто съм предвиден, и най-малкият недостатък по този зададен изначално калъп да е „суетен по рождение“? Снимките са подредени по години, но не изцяло, защото те не са само „донесения“ от време оно към днешното, но и подсещания в обратен ред за моите тогавашни преценки, съхранени и до днес в паметта ми. В края съм добавил снимки и думи към посвещенията, с които съм публикувал разкази, статии и книги – те са и моят „документ“ кому съм се кланял през годините.
Тази снимка по право е първа – тя е на корените ми. Направена е на 14 февруари 1926 г. при освещаването на оброчния кръст на Трифон Зарезан. Приклекналите са младите, правите (над петдесетина) са мъжетебащи на моето родно село Бъзовец, завърнали се преди осем години от война. Сред тях са и двамата ми дядовци: дядо ми Петко е единадесетият отляво на дясно, с мустаците, с които съм го запомнил, а дядо ми Анчо е 308
вдясно от свещеника, с кърпа и къса тояга, може би вече е бил селският бикар. Както забелязвам едва сега, и двамата не са се оставили други да минат пред тях в груповия портрет. Снимката е и мой принос в българската етнография – за пръв път се публикува снимка с освещаване на оброчен кръст на Трифон Зарезан, при който се избира новият „цар на лозята“, а този обичай е познат само при нас, в Беленска околия.
И тази снимка е „етнографска“, макар и да е от 1958 г. На нея са дядо ми Анчо (роден през 1895 г. и воювал в Първата световна война) и баба ми Яна (родена през 1901 г. и сирак от Балканската война) – тя е с герданче и кундури, с кадифена горна дреха и с подаващи се дантели на ръкавите и на полите (вероятно сватбеният £ дар от свекъра – прадядо ми Еню). Каквито ги запомних, такива ги вградих в „Мъжете преди нас“. Обичах ги, но не съм им го казвал на глас – в моя дом само майка ми използваше тази дума и то за нас с брат ми Енчо, за трите си внучки Дани, Светлинка и Юлито и за внука си Вълю.
309
Моят XI„а“ клас през пролетта на 1961 г. пред нашата гимназия в Две могили (аз съм на втория ред и шестият отляво надясно). Вече съм автор на отпечатани стихотворения (две в окръжния вестник и едно в сп. „Родна реч“), но учителката ми по литература – другарката Попова, която е на снимката с нас, не подозираше това. В нейните часове не ми вървеше, защото в тях всякак блестеше Емилия Харалампиева (четвърта от дясно наляво). Ние двамата с нея бяхме от едно и също село (и родени в една и съща година), но за разлика от мен тя притежаваше всички думи за литературата (и не само). Тя ги изговаряше с лекота и ги пишеше красиво, сякаш ги знаеше отпреди появата си на този свят и присъствието £ в него го превръщаше в поле за битки, защото битките имаха цел, а целта – образ. Нейният образ дотолкова е станал част от мене, че аз никога не го употребих нито за сравнение в живота, нито за прототип в литературата. Питам се дали постигнах в пълнота обхвата на всичките нейни тогавашни думи, но съм сигурен, че ако отрано започнах да мисля с добро за времето и за мястото, в което ми се падна да живея, то половината от този дар дължа на мама, а другата половина – на Емилия.
310
На Кремълския площад през юли 1963 г., на път към Родината след учение по зенитно-ракетни стрелби в степта на изток от Сталинград, наскоро преименуван във Волгоград. Всички от войнишкия състав сме двадесетгодишни и еднакви, не съм и предполагал, че ще забравя кой съм на снимката, затова и не съм си записал, но според мен – седналият най-вдясно на втората редица.
311
Всички сме студенти от спецалността българска филология в Университета на Света гора; аз съм най-горният вляво, до мене е Иван Радев, другият е Георги Гърдев, а до него – Стефка, бъдещата Стефка Гърдева. На разходка по пътя за Арбанаси през март 1965 г. – първата година от нашето дълголетно приятелство. Макар дърветата да са все още голи, всякак е пролет и е начало с усмивка.
312
Моите през лятото на 1970 г. в градината пред нашата къща в Бъзовец. Правите сме брат ми Енчо, курсант във Военноморското училище във Варна, жена ми Радка, студентка по история във Великотърновския университет, и аз, уредник в музея на Златарски в Дългопол, а за това лято и временно (за три месеца) – общ работник в строителната бригада на село Бъзовец (но вече автор на книга – „Последното жито на лятото“). Седналите са дядо, баба, мама и татко, а снимката е заради бебето Дани в ръцете на баба си Дана.
313
На разкопките на неолитното селище в Усоето край Аспарухово през 1971 г. А снимката е правена от Йово Неделчев – с нея влязох в литературата (придружаваше новелата „Кръстовден“, публикувана в сп. „Пламък“ през 1973 г.) След четири десетилетия, обърнат назад, виждам, че книгите ми с проза са малко (общо осем). Но сядах пред пишещата машина по своя воля, за да изкажа онова, което ме измъчва или очарова. Странно е, че съм смятал за най-ценно достояние на живите очарованието от света. Тъкмо тук на Усоето през есента на следващата година при раздялата с Димитър Златарски (бях вече избран за асистент по български фолклор) старците, които работеха на разкопките, ми казаха за златните предмети от халколитния некропол край Варна, прибрани в дома на Райчо. Покъсно Димитър Златарски ми изпрати копие от първата им снимка, което пазя като документ, че слуката (названието за съдба, дадена на път) е с мен.
314
Моето първо коледуване на 7 януари 1969 г. в Аспарухово, а за онези къщи, които оставаха под водата на язовира и трябваше да бъдат напуснати, то беше последното. Вдясно до мене е Тодор Делирадев, който през юли 1967 г. ми изпя всичките петдесет и две коледни песни на Аспарухово. Тогава записах и неговото признание къде, кога и от кого ги е научил: „Нашият братовчед, като се върна от войната, стана стананик и нея година бяхме в Балкана, със свине. Бях 10 – 11‑годишен хлапак и в колибата, както са налягали мойте братя – три-четирима, и той, лежат възнак и пеят коладнишки песни. И аз, още малък, тъй, тупка ми сърцето, тупка! И отпред, както е колибата, огънят гори и тий пеят…“ Прихванах от бай Тодор Делирадев тази пренесена през годините топла любов към коледните песни на Аспарухово, поетични и митични, заради тях станах уредник в музея на Златарски (от юли 1968 до септември 1972 г.), сюжетите им са в основата на „Български митове“ (1979), видяха бял свят в „Добър юнак с добра коня“ (1987), с тях коледуваха моите студенти от кръжока по фолклор в търновските домове, те звучат във филма „Коледна приказка“ (1996), тях си припомням всяка година по Коледа и до днес – изживявам мъчително най-късите дни на годината и се „лекувам“ с тях. Понякога се изкушавам на лекции по фолклор бързореко да „цитирам“ коледарската благословия от Аспарухово. Тогава, когато е правена снимката, аз коледувах наравно с мъжете на Аспарухово и понякога станеникът ми отстъпваше правото си – благославял съм и домове, които останаха триизмерни в моята памет и в паметта на живите от обитателите си, макар да са там, на дъното… 315
Водите на Луда Камчия напълниха язовира, по него тръгнаха лодки. С Димитър Златарски взехме една с изричното намерение да си направим снимки за спомен, аз – на него и той – на мен. Двата плана на нашите взаимоотношения се опитах да изкажа в „Цитадела от разрушеното“, появила се в „Септември“ през 1978 г. (само жанрово наподобява очерк за Димитър Златарски). А тук лодката с двама ни се носи над потопеното Аспарухово, предишното Ченге и средновековното Овчага – дало и име, и образ на българското минало. Когато с фотографа Росен Донев (негова е великолепната поредица от снимки в „Добър юнак с добра коня“) търсехме празничния дух на селото в гроздобера на Сънтовец, пресрещната девица и то такава, каквато ни трябваше – с кобилица през рамо и с пълни кошници, ми каза: „Ти май случи с нашето село!“ Като е красива, Каля може да казва това, което мисли, а аз спонтанно се оправдах: „Че то и вашето село случи с мене!“ Без да имам намерение, съм казал истината – нашата взаимна любов е жива и до последно.
316
Тогавашната ни слука с Росен Донев не влезе в албума – Каля не беше със старовремски дрехи. За възмездие имам си снимка от Младен Любенов с няколко съвсем фолклорни по дрехите си девойчета, когато през 2005 г. Аспарухово ме направи свой „почетен жител“.
317
318
По време на фолклорната експедиция през юли 1984 г. в своята църква „Света Петка“, но вече на новото си място, възкръсна Димитър Злочести – в моноспектакъла „При земетръс реките тръгват обратно“ (по мотиви от „Димитър Злочести и Войводата Патрев“), дело на Петър Тодоров, на състава „Вълна“ и на актьора Ламбрин Сотиров. Пред иконостаса Димитър Злочести изказваше себе си, от балкона слизаше песнопението на състава „Вълна“, а публиката плътна, права и онемяла… Сътвори се чудо. На другия ден към него се прибави още едно – Емилия Стоянова ми донесе писъмце от баба Каля Иванова, на лист от тетрадка, сгънат на осем. Запазил съм го при най-важните писма, които притежавам. То започва така: „Много поздрави от баба Каля. Снощи просто се възхищавах, когато гледах артиста как се изразява и изпълнява с душа и сърце, а вие с отворена уста го гледате и се радвате. И очите ви се смеят…“ За своето откровение (нататък описваше какво самата тя е преживяла по време на спектакъла) от десетината участнички в експедицията тя беше избрала за посредник Емилия – беше прозряла в нея един серафим, слязъл в Аспарухово да нагледа потомците на Йовковите „земляци“. Самата баба Каля беше известна на всички от експедицията, защото при вечерния отчет в началните дни беше обсъждан случаят с нея. На въпроса на един от нашите дали вярва в самодиви, тя беше отговорила утвърдително, но на предвидения следващ въпрос как си ги представя, изненадващо беше препитала питащия: „А ти Ботев не си ли чел?“. Самото село си беше такова, особено, та препитваше любопитните да надникнат в неговата душа – и мен, и моите студенти от двете експедиции. Първо за случая с мен. Когато през 1981 г. „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ получи Дългополската награда за проза, Румяна Казакова ме поведе към Аспарухово, за да ме представи на среща с читатели. Нещо се позабавихме и притъмня, та срещата мина на свещи, а библиотекарката пожела сама да се справи – за книгата говореше със свои думи, пестеливо подредени, които редуваше със страници от моя текст (предимно такъв, в който беше изтрита чертата между тук и отвъд). Множеството слушаше сдушено, като при беда, а на светлика на свещите лесно се различават и подмокрени очи – видях и такива. После разбрах, че младата жена чрез думите, изричани в книгата от някогашни тукашни хора, се е приобщавала към тях, прощавайки се с живите. След година нея вече я нямаше. Младата жена, останала без името си в моята памет, беше снаха на мой познайник, един от старците, с които разкопавахме неолитното селище в Усоето. Бай Йордан е бил от кметовете след Девети, правил е кооперирането, затова зад гърба му го наричаха Сталин. Той още тогава 319
знаеше кой е Димитър Злочести и гордо казваше, че е негов пряк потомък. На втората експедиция през 1985 г. тръгнах към неговия дом заедно с Тодор Моллов и Венцислав Димов – имах незаявеното желание да им покажа как да поведат разговор с „информатор“ така, че да го накарат сам да се издаде по интересуващ ни въпрос от фолклорната култура. Нали си бяхме с бай Йордан свои отпреди, той стресна и трима ни с първите си думи: „Аз и вашият Михаил Арнаудов познавам!“ Михаил Арнаудов наистина беше наш, защото така се казваше кръжокът ни по фолклор, но и другото се оказа вярно – през 1933 г. бай Йордан е бил на гурбет (въглищар) в Странджа и то в Българи. Дадох знак на моите да записват, а аз направлявах разговора около нестинарската игра, на която той е бил свидетел заедно с Михаил Арнаудов (професорът от София обикнал хляба, който въглищарите от Аспарухово сами си изпичали, а му се услаждали и приказките с тях, дори сам им казал да го наричат Мишо и той, нашият „информатор“, използваше тъкмо това име). Бай Йордан беше очевидно паметлив, разказваше цветисто за себе си и за огъня на нестинарите имаше точни думи – нали тогава като въглищар е бил на ‚„ти“ с него. Вече старец, този мъж ми беше любопитен и по друга причина – не криеше, че в дните преди Девети без малко щял да загази, а след Девети пожелал възмездие, но не намерил подкрепа от другарите при вземането на властта (своите съселяни той наричаше „проста маса, от която ми побеля главата“). Приключих разговора доволен, бай Йордан се прибра (бяхме разговаряли на пейката пред неговия дом), аз поисках записаното от Тодор Моллов и от Венцислав Димов. И двамата се сепнаха – бяха забравили да записват. Нарочно бях избрал само тях, защото този „информатор“ беше труден, от „препитващите“, имаше осъзнати свидетелски показания за историята и за себе си в нея. Примирих се със загубата – незаписаното (както и незаснетото) по‑дълго се помни, ако наистина е значимо. Всъщност, и аз бях като тях, защото в Аспарухово е трябвало непрекъснато да записвам, докато в повечето случаи само съпреживявах разказите на моите събеседници. Скътано там някъде, незнайно къде, то се появяваше внезапно при писането на трите романа, в които е вградено Аспарухово. След три десетилетия при мен са двете книги на Тодор Моллов и Венцислав Димов, излезли в една и съща година: „Етнология и медиевистика“ (2012) и „Добруджа: памет и песни“ (2012). „Вградената невеста“ в тях, невидима за другите, но не и за мен, е незаписаната в полевите бележници среща на Михаил Арнаудов с нестинарите от Българи, видяна през очите на бай Йордан от Аспарухово.
320
Участниците във втората фолклорна експедиция в Аспарухово през юли 1985 г. заедно с белетристите Георги Марковски и Ангел Г. Ангелов, журналнста Йово Неделчев, архитекта Камен Горанов, авторът на паметника на войводата Христо Патрев на Трънлива стока. Сред нас е и Димитър Златарски с подчинените си уредници в музея в Дългопол – Румяна Казакова и Тодор Моллов. Зад нас е хребетът на Източния Балкан, от който ни делят водите на язовира. В груповия портрет на старите и новите поклонници в Аспарухово Румяна Казакова (крайната вляво) е с особени права – била е в експедициите на кръжока по фолклор през 1973 – 1974 г., но е и потомка на „земляците“. Заразена от моята любов към коледните песни, тя защити дипломна работа за записаните в десетината села на Провадийско, заселени от аспаруховци през ХІХ-ХХ в., а след завършването на Университета на Света гора стана уредник в музея на Златарски (зае опразненото от мен място). След кончината на Златарски през 1989 г. тя оглави неговия музей… Крайната вдясно е Румяна Лебедова. Пролетните момински песни на Аспарухово, които £ се паднаха за тема на дипломната работа, не £ допаднаха, но тя издаде монографията „Митът за Златна Добруджа в българската литература“ (2005). И Златна Добруджа е „юнашка гробница“, както се пее в издадената от Венцислав Димов монография „Добрдужа: памет и песни“, но и двете имат отправната си точка във времето и в пространството в скромния паметник на поручик Гаврил Попов до „Света Петка“ в Аспарухово – загинал при освобождението на Добрич на 16 септември 321
1916 г. В Европейската война „земляците“ на Йордан Йовков от Аспарухово се сражаваха и за Златна Добруджа. Десетина са експедициите на кръжока по селата на Североизточна България с намерението да бъдат школи по умната обич към родното, българското. В Аспарухово ми помагаха и възкресените в белетристиката ми сенки, и дори „изначалното“ му име. Всъшност, ние защитавахме достойно и името на проф. Александър Бурмов, първия ректор на Университета на Света гора. Бил е осемнадесетгодишен, когато публикува в Сборника за народни умотворения песните на родната си Бяла черква.
След филма, посветен на 50‑годишнината на Университета, общо дело на режисьора Станамир Трифонов и на сценариста Емил Андреев, аз използвах опразнената катедра, за да връча на сегашния ректор Пламен Легкоступ заповедта на първия ректор Александър Бурмов от 1 юли 1965 г., с която ни командироваше (по тройки) на фолклорна експедиция „по стъпките на Михаил Арнаудов след петдесет години“. Емил Андреев е посрещал някои от своите книги, представени от мен, Станимир Трифонов ме призова за консултант на тежкия си филм по „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, а Пламен Легкоступ е художникът на кориците на „Славите ли Млада Бога?“ (1992) и на „Българското шаманство“ (1995). 322
Същинският отчет за свършената ми работа чрез кръжока по български фолклор „Акад. Михаил Арнаудов“ откривам в тази снимка, направена пред Университета през пролетта на 1985 г. Пламен Бочков (вторият от седналите) вече е аспирант на Тодор Ив. Живков, затова беше нашата тогавашна гордост (сега е ректор на Нов български университет), до него (първият) е Иван Градешлиев – и той ще бъде аспирант на виден български учен – проф. Емил Боев и ще стане автор на монографията „Гагаузите“ (1999), Тодор Моллов ще дойде в Университета и ще издаде „Мит – епос –история“ (1997) (сега е професор), Венцислав Димов и Румяна Лебедова са доктори и доценти, има и журналисти с талантливи пера (Йордан Георгиев и Атанас Донев), останалите са тези, за които не знам нещо повече, но предполагам, че освен добри учители и родолюбци, продължават да обичат своя Университет и да се гордеят с него.
323
Тази снимка не е от моите, а от интернет и е дело на Росен Малчев. Тук сме организаторите на Осмата национална конференция на младите фолклористи в Копривщица през 1986 г.: Тодор Ив. Живков, Албена Георгиева, а до мен е Юлия Димитрова. Вече директор на Института за фолклор, проф. Тодор Ив. Живков доброволно беше поел грижата за новото попълнение в нашата фолклористика и аз му помагах според наличните сили в нашия кръжок „Акад. Михаил Арнаудов“. В него една от най-дейните беше Юлия Димитрова, която преди три години превърна стар мой ръкопис в книга и така се появи „Разигра се Черно море. 101 български народни песни за морето“, издадена през 2011 г. Представянето £ беше приютено в салона на Радио Варна от Елица Виденова, поетеса, която през 1986 г. в Кошов също беше преминала посвещението за фолклорист в една от скалните монашески килии в Поломието. Сещам се да изправя ръст, за да кажа, че може и да са много „ятаците“ на Йордан Вълчев, но и моите не са малко, почти навсякъде по Българско.
324
А на тази снимка е последното попълнение в студентския кръжок, към което бях съпричастен при израстването му. Тук е Николай Ненов, първият от двамата докторанти, които съм ръководил, директор на Регионален исторически музей – Русе.
325
Пред музейната къща „Калиопа“ – цялото приятелско войнство, подредено за снимка на 25 септември 2003 г. Стари и нови, етнолози и филолози, на първата линия са Росен Малчев и Константин Рангочев, водещите фигури от Асоциация за антропологични изследвания „Онгъл“. А най-горе до мен е Юлито, дъщерята на брат ми, която си отиде шест години по‑късно, а дъщеричката £ Емилия е в центъра, над Цвета Ненова и прегърната от Велислава Донева (навелият глава е Вълю). Тук всичките са от моите, а аз съм точно на шестдесет години.
326
На същия ден, 25 септември 2003 г., но на Червен. Николай Ненов като законен стопанин на средновековния Червен (води му се „инвентарно“) ми е връчил истински някогашен ключ, така че ставам по право „почетен гражданин на средновековния Червен“ (по‑късно ще стана такъв на Аспарухово, а после на Дългопол и на Две могили). Вечерта на празничната трапеза Цвета Ненова ми връчи и шамански жезъл, направен по описанието му в „Старобългарските шамани“, която на Червен представи Тодор Моллов (издание на „Род“). Така че ставам „въоръжен и много опасен“, защото чрез жезъла мога да се движа и по световната ос в трите зони на Пространството, и по оста на Времето. Вече бях завършил „Девети“ (2003) и се задаваше петтомната „Славянската православна цивилизация“, в която шетам по нейното пространство и по нейното време от ІX до XVII в. Когато изтощен, подвил криле, поискам да се прибера на защитено място – имам си ключ за моя дом в Червен и в някое уютно време за живеене от десетилетията на XIII и XIV в. А и Червен не е далеч от родното ми село Бъзовец – само на двадесетина километра – като лист над вода (както се казва в коледарската благословия от Аспарухово) ще измина пътя по Лома и срещу течението. Ще видим как ще бъде – засега крилете ми са разперени, но все пак ключът и жезълът са ми под ръка.
327
С Андрей Германов (вляво) и Янислав Янков (вдясно) в Габрово, към края на 1979 г. Андрей Германов (1932 – 1981) беше приятел на Димитър Златарски и на Йово Неделчев, стана и мой. Гостувал съм в Боженците, в което имаше къща и се радваше „на меко слънчице да се погрее“ (от негово стихотворение). Потомък на тракийски бежанци от Кавакли, Лозенградско, той обичаше България интимно. Беше първият, за когото писах спомен в „Книга за Андрей Германов“ (1985) – един книжовен паметник, дело на Слав Хр. Караславов. Слав Хр. Караславов беше пълна противополжност на Андрей Германов – чепат по характер и властен (оприличаваха го на Юрталана), което го правеше разбираем за мен и ми допадаше (може би и аз съм бил такъв тогава). С Янислав Янков бяхме състуденти, с него бях на първите си рецитали в Университета и в Клуба на дейците на културата. По това време вече работеше в редакцията на „Зорница“‘ – Габрово.
328
Тази снимка е в околностите на Вонеща вода през пролетта на 1980 г. Ясно е кой е бъдещият виден кинорежисьор Станимир Трифонов – говори с ръка, която и тримата следим внимателно. До мен е журналистът Николай Христов, впечатляваше ме с това, че имаше не знам колко си скока с парашут (служил в десантни войски, но и след това). Иван Мишев (вляво) е другият белетрист в Дружеството на писателите, с когото другарувах. Имахме и общо премеждие – като автори на белетристични книги през 1977 г. на 30 ноември, хем ден на апостол Андрей, хем и Мечкинден в народния календар, на път за София по изненадващия първи сняг върху нас (пътувахме с колата на Иван Мишев) връхлетя подхлъзнал се и пряко на пътя един камион-самосвал. На десет метра от нас той внезапно се извъртя и се хвърли в пропастта – размина ни се срещата с „мечката“ (а и самосвалът се стовари върху някакъв орех и видяхме от кабината да излиза жив шофьорът), та радостта ни беше пълна. Дори две години по ред отбелязвахме избавлението, а на третия път аз забравих и това възмути Иван Мишев. За мое оправдание – освен общата за двама ни „мечка“, аз си имах моя „мечка“, която пак изръмжа и аз хукнах по София, да опознавам столичани чрез поликлиники, болници и санаториуми.
329
Клуб на дейците на културата във Велико Търново, след като Иван Радев е представил романа на Атанас Мочуров „Последното отечество“‘ (1980). Атанас Мочуров е редакторът на първата ми книга, запомнил съм един от съветите му за писане на проза: „Започни направо, не мъчи читателя…“ Послушах го и започвах направо, дълго си търся първото изречение, но пак ми казват и най-добронамерените към моя текст, че съм мъчен автор. Може би защото самоубийствено изповядвам за добра онази проза, която предлага споделена мъката между автор и читател.
330
Под кулата на Червен през септември 1980 г. и то с двамата си учители: Тодор Донев ми е учителят по български език и литература от пети до седми клас (поощряваше ме в писането) и след това и до днес – приятелят, с когото се срещам, когато съм в Бъзовец, а Стоян Генчев ми е учителят по етнология. С неговото съпричастие написах „Български митове“ (1979), на която стана и рецензент, такъв е и на „Престолнина“ (1985), и на „Добър юнак с добра коня“ (1986), а пак той буквално ме натири да напиша „Етничното усвояване на пространството, отразено в българския фолклор“, защитено като труд за научното звание доцент през 1988 г. След промените през 1989 г. Етнографският институт беше станал внезапно излишен за политиците, а с него и той, неговият директор, който си отиде от нас на 10 декември 1990 г. Не бях на погребението, отидох на гроба му по‑късно. Все още беше есен, макар и късна, в централните гробища, но чак в дъното, сред огромни стари дървета, някои от тях изпопадали от вечност, облени в жълтата светлина на отиващия си ден. И въздухът беше в жълто, и дори десетината кучета, които се появиха, бяха жълтеникави и неми – цветът на отвъдния свят и неговата вечна тишина. Полазиха ме тръпки, побързах да се оттегля от прясната купчина пръст и от кучетата, които с нищо не показаха, че са ме забелязали…
331
Бях в някакъв потрес, защото първата работа на Стоян Генчев (кандидатската дисертация) беше за погребалните обичаи от двете страни на ятовата граница (заради нея беше посетил и родното ми село, прието в нея за далечно „контролно“ селище) и понякога той цитираше фрагмент от стихотворение на руския поет от началото на тогавашния век Вячеслав Иванов, в който беше възпят потъналия в жълто отвъден свят…
В Бъзовец през 80‑те години с Веселин Тачев при едно от гостуванията му. Покрай „уроците“ по „спасяването на храма“ (природата на Поломието) му дължа и Житието и Дневника на отец Хрисант, един от българските монаси мъченици за вяра от моето време. Като него беше и Веселин Тачев… Замина си на запомнящ се ден – Рождество Христово през 1991 г.
332
Тази снимка е една от трите, правени в първата половина на 80‑те години и то в едно и също фотографско студио при пролетните четения на поети, възпитаници на Университета (това е единственият случай, в който „увековечаването“ ми е било специална грижа). Бях водещият на тези техни четения и разпределях вниманието си по равно. Помня едното, което стана в Аулата – пълна с млади сърца. Решил да ги спечели, Марин Георгиев пожела да чете пръв (току-що беше излязла една от най-хубавите му книги – „Показалец“) и избра за начало стихотворението „Бик“ – и съдържанието му беше съответно на заглавието, и поетът пристъпи с един крак напред (позицията на бика преди битка), масивен и устремен, и го каза. А публиката, усетила някаква закана, притихна и дори забрави да ръкопляска (не съм присъствал на други случаи, при които зашеметяването от думите да действа по този начин) – поезията му беше и първична, и самородна, мисля, все още недооценена. С Борис Христов беше друго, сякаш където присъстваше, той и като че ли отсъстваше едновременно – прибран в себе си, готов да отстъпи или да сдобри, ако разговорът се нажежи. Беше ми на гости на село след премеждията ми по болниците в София и ме вълнуваше един сюжет, за който бях намерил и заглавие – „В подмолите“ (по нас подмоли са под-
333
копаните от реката места в бреговете £, в които риби и раци се ловят пипнешком, а на мен в момчешките години ми се случи да набарам водна змия). Сюжетът беше за случилото се около мен неотдавна – вуйчо ми Лефтер, най-малкият от тримата братя на мама, обичаният, се разболя внезапно с болки до възбог, влезе в болница и когато казаха „рак“, повярвахме и го оплакахме на живо, макар неговата лекарка да смяташе, че е станала грешка (разменени резултати от биопсията с неговия съсед по легло). Излезе права и радостта възтържествува сред близки и съседи – именно тя напираше със своето заглавие. Но имах и съмнение, че е за моето перо и че въобще е за перо, което споделих с Борето, докато тримата пийвахме в горницата на бащината ми къща (по това време баща ми правеше много хубаво вино). А той, пак прибран в себе си, си позволи съвет: „А ти не пипай там… Не се връщай там!“ В него се вслушваха (аз – по‑малко от другите) и нито ред не написах, защото в подмолите на сюжета, в които на сляпо те защипва разгневен рак, имаше и змия. Нали нашата радост за завърналия се от отвъдното вуйчо Лефтер беше разменена със скръбта в друг дом за друг човек, съседът по легло. Колко добре щях да разбера Илия Волен, който в разговора след срещата със студенти в Университета спомена нещо, което вече беше написал или се канеше да напише: „В разказите на Йовков щастието понякога спуща клоните си в чужди градини!“ Имаше предвид не само „Песента на колелетата“, в който, за да бъде щастлива дъщерята на Сали Яшар, трябваше да си отиде от този свят зетят му. Спомням си този случай с охота, вече отдалечен, виждам как съм се учил да обичам човека не със сърцето, а с ума си. Поетите, първо Иван Цанев, след него Андрей Германов, а когато позакрепнаха словесно – и Борис Христов, и Марин Георгиев, не бяха като другите около мен, защото тяхното сечиво е метафората, а от нея до чудото разликата е никаква – или те обсебват, или не. Блесне и се уловиш на стръвта! В прозата не е така и колкото и направо да започваш, трябва да накупчиш думите в нагорнище, от което повествованието теква самò по надолнището и си търси последната точка. И излиза (сега), че съм се вслушвал много повече в думите на поетите около мен, отколкото в думите на белетристите. Пак сега намирам за много уместна грижата за увековечаването тогава – от четвърт век не съм се виждал нито с Борис Христов, нито с Паруш Парушев (третият поет на снимката), докато с Панко Анчев (вдясно сред правите), който е литературен критик и издател, имахме общи книжовни дела. И все още имаме… Млади тогава, през 1983 г., и вече имена на литературния процес, днес ние не притежаваме думите, които могат да ни 334
съберат след три десетилетия. Такъв е не само животът ни, но и животът на нашите общи думи (всъщност, те умряха преди нас). Борис Христов ми е идвал на гости на село с художника Иван Стамболиев (един от тези, които ми липсват в снимките, защото през студентските години през неговия поглед се досегнах до света на изобразителното изкуство). По-късно Иван и неговата съпруга – Надя Стамболиева, всеотдаен на призванието си журналист, бяха съпричастните към сполетелите ме беди приятели, чийто дом бе отправната ми точка към болниците на София).
С Георги Марковски през май 1984 г. в Мадрид – най-западната точка на света, до която съм стигал и то с „верен другар“ като него („верен другар“ е от народните ни песни). Георги Марковски владееше знанието за цялата изящна словесност на българите – и писаната, и устната, имаше самосъзнание за това и го изписа в „Достойно ест“ (1986), поради което бяхме не само връстници, но и от една кръвна група в „братството на белетристите“. 335
Тази снимка съм получил на 30 юни 1985 г., наскоро след гостуването си на Емил Андреев в Лом, а съм заварил в редакцията на неговия вестник Георги Марковски и Любомир Йорданов. Не сме се уговаряли, живеех без телефон и със сигурност съм тръгнал ей така, само за да се видим. Боже, какво време, когато не ми е идвало на ум да се пришпорвам, за да съм в такт с часовника (аз и часовник на ръка не носех, нали другите около мене имаха). Все пак литературна среща е имало, но с редакторите и сътрудниците на вестника, затова сме си направили и тази „литературна снимка“ с пишеща машина. А Емил Андреев все още не е „цялостен“ (само с мустаците), защото първата му книга „Ломски разкази“ ще види бял свят чак през 1996 г., а след нея се заредиха и другите книги с разкази и новели, и трите романа „Стъклената река“, „Проклятието на жабата“ и „Лудият Лука“. Емил Андреев започна с ломските чудаци, докато още беше студент, а после ги намери навсякъде, където бродеха героите му. „Чудо“ е ключова дума за неговото писане, а игровото му поднасяне от позицията на ерудит го прави различен, човечен и уютен, очарован и от себе си, и от света, в който живее, Комай сега е не само единственият професионален писател, когото познавам, но и третият (след Иван Вазов и Елисавета Багряна), за когото сякаш българската литература е създадена, за да се чувства уютно в нея. Тъкмо с неговия вестник след 1989 г. влезе в моя дом истин-
336
ският Девети като събитие в живота на българите – той се беше сетил да публикува в поредица протоколите на Народния съд в Лом от февруари-март 1945 г. и за какво ще ми ги изпраща, грижливо очертани, ако не е мислил, че може да ми дотрябват? Поръчал си е „Девети“, макар да не го е получил такъв, какъвто го е очаквал, затова и го избрах да е един от тримата „първи съветници“ при писането му (наравно с Йово Неделчев и Иван Станков).
След Дните на поезията в Севлиево през 1985 г. (бях член на журито за наградите) се сдобих с екслибрис, дело на Пенчо Кулеков, но подарен от Добрина Каратодорова, която ми вярва, че съм си заслужил псевдонима. Колкото до името Калоянов, не ме питаха, както не питат и тия в купела, затова го приех като следствие от истинско кръщаване, без възражение (в него е взел участие освен Йордан Радичков и поетът Анастас Стоянов). При такива кумове не пречи да си имам за личен покровител цар Калоян и екслибрисът да е нещо като „кръщелно свидетелство“. Знам, че името не прави човека и човек не прави името, но все си е друго (а може би все пак „някой диктува“)… 337
Тази снимка е производна от знаменателно за мен събитие – на 24 април 1989 г. Висшата атестационна комисия в София ме утвърди за доцент по български фолклор. Отказах се от защита на кандидатска дисертация и това ми беше официалното посвещаване в науката, което беше отпразнувано в катедрата и завърши с групов портрет. Без да натоварвам излишно някого с признанието си, но което постигнах, дължа и на катедрата, една „литературна команда“, която по примера на нейните основатели Пеньо Русев и Георги Димов остойностяваше живота (и своя) чрез образците в българската литература.
338
С Георги Данчев в неговия дом на 24 декември 1989 г. Вероятно коледувам и пея някоя от любимите си коледни песни. Беше дошло времето да съм самотен коледар у съседа, който през лятото на 1965 г. ме поведе по стъпките на Михаил Арнаудов в Еленско (тогава той подготвяше за печат първата си стихосбирка „Гергьовска люлка“). После бяхме заедно в катедра „Българска литерура“ и в Дружеството на писателите. От 1972 г. до 1983 г. водех упражненията по български фолклор, по който той четеше лекциите. С него се работеше леко, имаше ми доверие и ме беше оставил на самотек (не помня да съм злоупотребил със свободата си). Аз си останах главен асистент до 1989 г., а започнах да чета лекции след отиването му в Рим, но и когато се завърна, не си ги взе обратно. С него имаме и едно важно общо дело – Христоматия по българска фолклористика (в три издания). Така че най-искрено съм го благословил с благослова на песните от Аспарухово: „Колкото звезди в ясното небе, толкова здраве в тази къща!“ (мислех го за нашенски и стародавен, а и той се оказа, както много други изрази в уж езическия ни фолклор, библейски цитат). Пожела да го погребат в родното Плаково. Добър пример от един балканджия, за какъвто се смяташе и беше Георги Данчев.
339
Сметнал съм, че снимката е историческа, затова съм я датирал веднага „сряда, 24 август 1991 г.“ У дома сме, приятели и съмишленици: седналият между Иван Радев и мен е Христо Медникаров, поет и водещият журналист на в. „Борба“, правите са Димитър Михайлов (вляво), литературен критик и колега в катедрата, който пое от мен литературния кръжок „Емилиян Станев“ и Миролюб Влахов (вдясно), белетрист, журналист и стопанин на списание „Веда-М“, от което издадохме само първия брой през 1991 г. В предвидената към него Библиотека Веда-М през същата година се появи знаменателната книга „Синдром на кукувицата“ на арх. Христо Генчев, вече известен с геостратегическите си анализи в статии след 10 ноември 1989 г. Всичко от предвиденото от арх. Христо Генчев в тази книга се случи!… А аз съм нейният редактор – водих преговорите с него за издаването £ и според новите правила, с които свиквахме, при „деловата среща“ в търновски ресторант аз купих правото £ за издаване „за един лев“.
340
И на тази снимка като на „историческа“ аз съм написал „11 юни 1998 г. на Червен с Даруиш“ (в ръцете ми е Вълю, четиригодишен). Сред съвременниците си, които опознах, Даруиш Шеро единствен може да понесе товара на високите думи: „Човек може да бъде унищожен, но не и победен!“ Беше ми студент след като е бил партизанин по планините на Кюрдистан, раняван в ръката с куршум дум-дум, лежал със смъртна присъда в затворите на Саддам Хюсеин, политемигрант в България и студент в Търновград, той през 1988 г. замина за Швеция. Той е от езидите, както наричат слънцепоклонниците от кюрдите, син е на жреца в своето родно градче в Ирак и по право е неговият наследник. И моите далечни прадеди някога са били слънцепоклонници, ние сме от хърцоите, чието название идва от името на слънчевото божество Хърс в пантеона на старобългарското езичество. С Дари се сближихме, имаме се за братя, затова той ми казва „батко“ (освен това той е човек на перото на шест езика – поет, журналист и преводач). Не помня дали случаят помогна или му предложих да си избере въпроса на изпита по български фолк341
лор, но за нашите хайдушки песни чух най-истинският студентски отговор – говореше не само поетът Даруиш Шеро (на кюрдски „шеро“ значи „лъв“), но и слезлият от бесилката Стоян с „бялата риза“. Когато разбера, че брат ми Дари, мъж на делото и на словото, е свил ръце и оборил глава, за мене ще дойде знакът за дванайстия час на човечеството…
На Самуиловата крепост в Охрид през май 2000 г. с Радослав Радев (крайният вляво) и Иван Радев (крайният вдясно). В късната есен на същата година видях и езерото Ялпух край Болград в Украйна. Казвали са ми, че в пределите на Европа Охридското езеро е най-дълбокото, а Ялпух – най-дългото, аз видях само, че водите и на двете езера са бистри. Колкото да си спомня стих от Николай Лилиев – „и твоят Бог ще се огледа на Вардар в бистрите води“. Все пак дори и отчуждени от някогашната земя на българите, край тях все още продължава да звучи нашата реч.
342
С Генчо Стоев на 2 юни 2000 г. в издателство „Слово“. През годините, в които се знаехме, той смяташе, че голямата проза „бяга“ от големия обем. Моят „Девети“ вече се е задавал и вероятно съм споделил това, което обяснява и скептичната му усмивка, успоредена с жеста на показалеца. Още при разменените приветствия той ми показа своя Анкетен лист, изискван за срещата, с неговото предложение за библиотечната поредица „Нова българска класика“ – за раздела „Белетристика“ в неговата девятка беше и „Див огън“.
343
Пак в Издателство „Слово“, на същия Втори юни: с Генчо Стоев, Марин Георгиев и Иван Радев (в рамката на вратата е Иван Станков). В случайната композиция сякаш се е намесила съдбата с нейното „последно сбогом“ на точния ден. Датата, след която няма да се срещаме.
344
Другата моя катедра – Катедрата по общо езикознание и славянски езици на Измаилския държавен хуманитарен университет – през есента на 2000 г. ме посрещнаха като гост, през юли 2004 г. ме изпратиха като свой, а тук сме заедно на моята 60‑годишнина. Задължението ми по етикет да се обръщам към тях с личното име, придружено с бащиното, ме объркваше и тогава (цяло нашествие от имена в окръжението – за случая 26 броя), а сега съвсем. Но до мен е Мария Андреевна (тя е от бесарабските българи), правите над мен са Елена Берестецкая (българистка от висока проба, завършила Московския държавен университет) и Наталия Бикова (също българистка, следвала в Шуменския университет), до тях е Валентина Стародедова, не само декан на Филологическия факултет, нашия, но и моята хазяйка (в стопанисвания от нея дом преживях три години в писане). През човек сред правите е Наталия Колцун, българка по потекло, чудесен събеседник, а под нея сред седналите е ръководителят на катедрата – проф. Лидия Колесникова. Едва в края на моето пребиваване се разбра, че тя някога е живяла и учила в Капустин яр, където баща £ е бил командир на онова поделение и то по същото време, в което през лятото на 1963 г. бях ходил на зенитно-ракетни стрелби. Обясняваха ми, че след промените останали без общоприетото „товарищ“, затова като заместител се явило „девушки“. Съответно или не на възрастта, за мене то си беше вярното – те бяха моите „момичета“, винаги усмихнати и готови да ми помогнат (а и на пазара жените от всички възрасти към мен се обръщаха с „молодой человек“)… 345
Пред Дома на художниците в Измаил заедно с Иван Шишман (вляво) и Александър Кара (вдясно), известни имена на бесарабски българи, познати и у нас, които по битие, характер и изкуство бяха пълни противоположности. Иван Шишман в съгласие с името си (това беше истинското му име, а не псевдоним) се държеше по царски и винаги беше в центъра, рисуваше картини, но и стенописваше църкви и в дома си имаше шест шишманчета, непобиращи се при пътуване в обикновена лека кола (най-малките са Злата и Петка). Сашо Кара беше „човекът в ъгъла“, с три братчета (както той казваше) и с все още жива майка на село, при които обичаше да се връща. Без да е фолклорен човек, за него родното, българското беше фолклорът. С тях приказката ни беше между свои, подклаждаща самочувствието ни на творци. Сашо Кара нарисува една „нова българска икона“ – „Господ орач“ по една коледна песен на бесарабските българи. Когато направи своя изложба в Националната картинна галерия в Двореца, тази картина беше откупена от Министерството на външните работи и вероятно е заминала някъде в чужбина, но аз си имам умалено нейно копие, направено от самия Сашо Кара. След двата тома с 2500 нотирани песни на българите от Молдова и Украйна, дело на Николай Кауфман, беше излишно да се изявявам като фолклорист и се издължих на фолклористиката ни по друг начин – чрез Александра Добрева, която беше аташе по културата в посолството ни в Украйна в Киев 346
(и знаеше стойността на жеста си за българите и отвъд Дунава, и отсам Дунава), видя бял свят през 2002 г. и то фототипно, в Издателството на БАН, знаменитият сборник на Атасан Върбански „Песните на Бердянските българи“, издаден в Ногайск през 1910 г. Намирам завръщането на този сборник в нашата културна памет за едно от важните дела, на които съм бил съпричастен.
В Харманли на 3 ноември 2004 г. Всички сме пишещи и умно ухажваме Росица Лайкова, която е вдъхновителката на събитието Поети с китара. В града до Извора на Белоногата живее и Георги Николов (в средата), поет и белетрист с грижливо осмислено слово, а до Емил Андреев е Петър Кралев. Той е бил на експедициите в Красен и до Престола на Слънцето (като алпинист), но е и белетрист, автор на книга с разкази. Не е единственият „двойно мой“, но е най-особеният от всичките – изучил психоанализата в Лугано, Швейцария, сега работи като психотерапевт и книгите му са други, а последната „Аяхуаска“ (2011) е с подзаглавие „Свещеният дар на слънцето“ (с думи от психоанализата ми се ще да отбележа вероятно несъзнаваната от него, но не-случайна за мене връзка с Престола на Слънцето)…
347
Такива бяха те от двата кръжока, различни, идвали са в тях готови, препопредедени, усетили, че са от „призваните за вечерята“ и са подлагали на проверка и себе си, и мене. Когато на живо се държиш на върха на погледа им, винаги е трудно, през годините се менят и очите, които те гледат, и думите, които им служат. Не само за лекциите (и досега), но и за разговорите с тях аз се подготвях предварително и не помня да ме е нападал страхът, че може да се издъня. Дано не се е случвало, а те милостиво да са си премълчали.
И тази снимка е датирана от мене, т. е. е историческа: „10 ноември 2004 г., Силистра, с отец Руси“. В нея има и предистория… В една зимна Силистра през 1998 г. бях на среща с читателите на „Див огън“, представен от Румяна Лебедова. По нейна хрумка посетихме в дома му отец Руси, който е бил млад свещеник в Аспарухово по Девети и негови енориаши са били и моите герои от „Див огън“. Беше прочел книгата и споменатите в нея имена го вълнуваха, покрай тях изскочи и разказът за преживяното премеждие на самия 9 септември 1944 г. в който отслужвал неделната служба. Тогава внезапно в църквата „Света Петка“ влезли двама въоръжени, прекъснали службата и насила го повели 348
да венчава булката от една партизанска сватба в съседното село Преджа „с най-бързите коне в цялата Провадийска околия“. Още при тази наша среща случилото се поведе и мен, но към сватбата на Илинда Обретенова в „Девети“. Първите редове на романа написах пак в Силистра в края на август през 2000 г., на пристанището, в очакване на кометата за Измаил. В Силистра, където живееше и все още служеше отец Руси, аз пребивавах периодично в продължение на четири години, но не пожелах нова среща с него – бях го вградил дори със същото име, само малко поизменено – от Руси в Русан (опитах, но разказът ставаше друг, сякаш измислен). Ценя признанието на Владимир Янев: „Знаем как се убива свещеник в българската литература, но ти си свършил добре работата си… Твоето е запомнящо се!“ И едва при вече издадения роман аз се появих пред неговите очи (помолих да го поканят на срещата), за да поискам прошка. След десет години почти, аз се вглеждам в тази снимка и сега си давам сметка, че всеопрощаващият поглед на отец Руси е простил не само на мене… От него се излъчва целият „ужас на Историята“ не само в премеждието на 9.09.1944 г., но и в последвалите събития. И не знам дали тази снимка е лична, само на трима ни (моя, на Румяна Лебедова и на отец Руси) или е на Голямата история.
349
В Университета през лятото на 2007 г. И Емил Андреев като мене обича да се снима пред паметници. Приседнали сме пред равноапостолните братя, за да измолим благослова им, и то според възрастта си: той – от Кирил Философ, аз – от архиепископ Методий.
350
В края на 2007 г. директорът на Университетската библиотека Сава Василев на поредния „Академичен четвъртък“ представя авторския колектив и отговорния редактор проф. Иван Харалампиев на „Сказание за железния кръст“ и епохата на цар Симеон“. Приемам случилото се за „предисловие“, защото с помощта на Мария Спасова и Тодор Моллов и при същия отговорен редактор се появяват томовете от поредицата „Славянската православна цивилизация“. Мария Спасова е един от най-авторитетните ни старобългаристи, затова когато ми каза, че съм с мисия, аз £ повярвах и ако е пострадавша от моите призиви за помощ, вината не е само моя. Не е само моя вината и пред Иван Харалампиев. След „Селищна могила“, издадена през 1976 г. и преди поредната Търновска школа през 1980 г., когато Григорий Цамблак се появи с портрета си пред университетската общност, Иван Харалампиев придружи своята стихотворна закачка с дружески шарж. Тъкмо сега пиша за Григорий Цамблак – както и да гледам критично на неговия нос от портрета на Констанцкия събор и на моя нос от шаржа на Иван Харалампиев – приличат си. Дали тогавашния ми художник не е предусетил, че ще е отговорният редактор на петтомната „Славянската православна цивилизация“, в която Григорий Цамблак ще се окаже най-емблематичната за темата фигура? А и как аз да не се разпозная в Григорий Цамблак, след като вече е предречено!
351
А със Сава Василев сме заедно от първите години на кръжока „Емилиян Станев“ – той пишеше разкази, а на мене ми трябваше неговото остро критично перо. Той стана и двете – професор по съвременна българска литература и български писател. Като мене с две дини под една мишница и понякога усещам, че изповядвам закона на Дарвин за вътревидовата борба като най-жестоката, но в съ-съществуването на двойниците в едно и също време и място има и моменти, в които един без друг не могат. Поне аз чувствам липсата му, когато се отдалечи…
352
ПОСВЕЩЕНИЯ
На Йовчо Неделчев – посвещение към „Кръстовден“ от „Селищна могила“ (1976). Още тогава осъзнавах, че му дължа много, защото чрез списваната в продължение на едно десетилетие само от него многотиражка „Кооперативна трибуна“ аз влязох в света на живите и на мъртвите от Камчийския край. „Кръстовден“ излезе в „Пламък“ с моя снимка, направена от Йово, сега тази снимка на Йово е от мене, и пак в Аспарухово, но през 2008 г. 353
На Димитър Златарски – летописеца на тази земя, от която изтича Камчия – с преклонение! – посвещение към „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ (1978). Както е записано на гърба от Златарски, снимката е направена от Йово Неделчев при представянето на книгата в Аспарухово през 1981 г. (Йово е нейният редактор). Събрали сме се и тримата, свои сме си, а това личи дори и от спокойните погледи към третия, който държи фотоапарата.
354
На Васил Попов – посвещение към „Страдивариус“ в „Седмият живот“ (1982). Осмелих се да му го посветя и защото смятам, че е най-доб рият ми разказ. А на снимката е първото ни поклонение след поставянето на паметната плоча на родната му къща в Миндя – белетристите от „Емилиян Станев“ заедно със Стефан Попов, бащата на Васил Попов, и с Иван Радев (крайният вляво). При корените сме, а другите около нас тримата са леторасли, по‑късно всички ще издадат книги, а някои – и много книги. Заниманията в „кръжок“ не само сега изглеждат данък на ръкописното минало на литературата (те и тогава не се ценяха много високо), но продължавам да смятам, че писаното изящно слово се овеществява едва при четенето, а то е пълноценно, когато е предхождано от говоренето за него в нарочни места („салони“). Такова „нарочено място“ беше и нашето в Студентския клуб към Университета, на което е бил гост и самият Васил Попов.
355
На д-р Владка Вълчева – посвещение към „Оня от приказките“ в „Седмият живот“ (1982). Нямам нейна снимка, но имам думите £ в писмо от 11.01.1999 г.: „Помниш, че беше сънувал годината на смъртта си, но все не ми се вярваше!“ Да, помня, но не с пророчеството, а с резкия му протест: „Аз не съм вече ваш и вие не сте моите!“. Става дума за нас, живите му съвременници, и за мен включително. Жизнеността му беше неизчерпаема, любовта към Отечеството – неистова. Можехме да му се възхищаваме, но отдалеч – близо край Йордан Вълчев хвърчат искри. С изключение на д-р Владка Вълчева, най-вярната стража и днес на неговата памет. Всъщност те бяха „ония двамата мъж и жена“ от приказките на Българския двайсети век.
356
На брат ми Енчо – докато „гази“ белия Дунав да му бъде топлина от бащиното огнище! – посвещение към „Славите ли Млада Бога?“ (1992). Това е моят отговор на едно негово писмо, писано от Куба през 1972 г. като курсант във Военноморското училище във Варна: „…Като се върна в България, ще разказвам за чудесиите на Хавана, за окръжния град Камагуей и малкото пристанище Нуевитас, откъдето ти пиша в момента. Сега тук е около 23 часа, 18 август, а в България е около 5 часа, 19 август. Хората от Бъзовец сигурно чакат русенския рейс, кубинското време е назад от гринвическото с 4 часа, а България е напред от Гринвич с 2 часа. Накрая не зная какво да ти кажа. „Добро утро!“ за тебе и „Лека нощ!“ за мене“.
357
„На жена ми Виделина – сега и тук, моя аями! – посвещение към „Българското шаманство“ (1995). Снимката е от четвъртия рожден ден на Вълю, на 10 юли 1998 г. във Велико Търново.
358
На Иван Радев – посвещение към студията ми „Поп Андрей с топа срещу „Жетваря“‘ Христос (един сюжет от българската политическа митология) “, която излезе в четири поредни броя на в. „Зора“, от 6 февруари до 27 февруари 1996 г. Иван Радев тутакси откликна с тази надписана своя снимка: „На Виделина и Анчо за спомен в деня на 53 ми рожден ден на 26 февруари 96‑та във Велико Търново“. На нея той е този, с когото бях най-близък в радости и беди от есента на 1964 г.
359
В памет на Атанас Донев – посвещение към „Див огън“ (1997). Беше син на мой приятел и го обичах синовно – помня го от детските му игри. В казармата беше гвардеец, такъв беше и в живота след това. А на снимката сме зимни силуети с ловни пушки през януарска ваканция в Бъзовец заедно с брат му Милен (първият вляво), когато е имало бял сняг в прозореца на техния дом, огън в бумтящата печка, звън на чаши и на техните две китари. И песни, много песни. Един от нас беше казал, че „смърт не може да има“. Нека да му повярваме.
360
В памет на проф. Стоян Генчев – посвещение към „Старобългарското езичество“ (2000). На снимката сме в търновския ми дом през 1989 г. Поетът Здравко Пеев (крайният вляво) е с открито чело и поглед напред (така се полага на поетите), Николай Москов (до него) е нещо си озадачен (той е известен журналист, тогава в областния вестник), Стоян Генчев е скептично усмихнат (такъв го помня открай време). И вестник има на масата – вероятно бистрим някаква истина от времето на „гласността“. Където е Стоян Генчев, там винаги става дума за нещо важно, което привидно е от областта на етнографията, затова аз съм в необичайната за мене позиция на слушател. А и Николай Москов е сред свои – завърши с дипломна работа върху народните умотворения, публикувани от Илия Блъсков, но и сега „фолклорните теми“ в „24 часа“ са негова територия – не само „болезнения“ за всички въпрос за ракията, но и за истинските ни болки, лекувани от т. нар. народни лечители, за които издаде една търсена книга. Може и да не е вярно, но и тук виждам важния принцип „даром ви е дадено, даром го дарувайте“ – от Стоян Генчев на мен, от мене – на другите около мене и то, ей така, докато „отглеждаме“ приятелствата си.
361
На дъщеря ми Даниела Анчева и На сина ми Вълю Анчев – посвещения към „Старобългарските шамани“ (2003) и „Славянската православна цивилизация“ (2007). На снимката съм с двете си деца през 2007 г. – с моите по моя четвъртвековен път от Университета до дома: отляво ми е старинна гора, отдясно – странното Търново. Пътят започва от Светите равноапостолни братя и от Патриарха, минава край иконата на Богородица и нейните стражи – монасите по парапета, край Строителите на царския град, продължава по Алеята на признателността, която започва с основателя Александър Бурмов и завършва с чешмата на паметта, изписана от Панайот Димитров с такива наши букви, които приканват да бъдат погалени не само с поглед, но и с ръка. А после идва топлият бигорен силует на Картинната галерия и четиримата Асеневци, необходимият за всеки истински път мост над Янтра – отвъд него са Майка България и Левски. Подреден по хрумката на случая, все пак аз приемам, че е направен и заради мен, защото тъкмо в написаното и публикувано през тези 25 години аз съм се вживявал по необходимост във времената на всичките паметници на този мой път. Дали той ме е уловил или аз не го пускам? А като баща си оставям и Дани, и Вълю сами да избират своя път.
362
На Тодор Моллов – вече тридесет години сме като два вола в браздата на същата нива, която някога заора Господ. Нему слава! – посвещение към „Славянската православна цивилизация“ (2012). Снимката е правена на 1 октомври 1985 г. от Юлия Димитрова, но изборът да застанем под Патриарха е мой – заради предусещаните още тогава думи в посвещението. Всъщност, не съм могъл да предвидя тези тридесет години, но очевидно много съм искал да ги имаме. И особено последните десет години, когато ми липсваха ориентири в големия сюжет за славянската православна цивилизация. Десетки са издирените от него и то по собствен почин студии, монографии и паметници, стотици са часовете, които ми е отделил за разговори. Нека се знае – аз не писах сам излезлите вече три тома на поредицата. С мен беше Тодор Моллов.
363
В памет на баща ми Йордан Анчев Енев (31.01.1923 – 19.01.2008) – посвещение към „Славянската православна цивилизация. 3. Неделникът на българските патриарси и архиепископи“ (под печат). На снимката е баща ми през 2005 г. през погледа на внучката си Дани. Баща ми е в мен, но не изначално, а откакто не мога да му го кажа. Беше ми дал свободата да избирам сам пътя си, по който той ме подкрепяше според силите си. Как добре го разбирам сега, когато синът ми Вълю вече е по‑висок от мене и трябва да гледам нагоре, когато двамата разговаряме прави…
364
В памет на майка ми Йордана Петкова Анчева (12.01.1924 – 20.04.2011) – посвещение към подготвения за печат четвърти том „Славянската православна цивилизация. 4. Великата църква на Царевград Търнов“. Двамата с баща ми през лятото на 2007 г. у дома в Бъзовец през погледа на внучката Юлия (†2009). Това беше последното светло лято в нашия дом, в който те ме посрещаха, седнали на пейката отпред, до прага на портичката. След болниците и санаториумите се връщах тук, за да лекувам тялото. И след неуспехите – пак тук, където душата ми намираше покой под грижовния всеотдаен син поглед на мама. В последните истински зими (и без да има някаква неотложна нужда) аз слязох от влака на спирка Батишница и седемте километра до Бъзовец изминах в снежна виелица – никаква кола, пътят беше затрупан с почти метър сняг, а когато се отропах в къщи, вместо очакваните поучителни думи тя каза: „Ти и от времето не се плашиш!“ И докато пиех полагащото се горещо вино с чер пипер, още тогава си дадох сметка, че това е най-голямата похвала, която съм получавал от света. Мама знаеше цената на думите…
365
На Валентина Павлова – едно късно посвещение – това би следвало да напиша към „Червен – име на нашата памет“, което намерих в папката с вторите екземпляри на изпратени от мен писма. Както съм изрекъл непредпазливо в началото на анкетата, за мен при връщането назад във времето е по‑важно да откривам и у себе си неща, които не съм подозирал, и да ми е интересно. И ето че се случи, защото не съм виждал този свой текст публикуван. Най-вероятно той (приложен към писмо без втори екземпляр) е имал само един читател. Сега, когато публикувам „Червен – име на нашата памет“, сметнах за редно да впиша и посвещението, което онагледявам със снимка. На нея съм на Червен през юли 1986 г. с Валентина Павлова, която преди беше Валентина Бояджиева, а е и Василена от новелата „Селищна могила“ (както Василена, така и Валентина беше кръстена на партизанското име на баща си). С Валентина Бояджиева се срещнахме на Света гора през 1965 г., бяхме състуденти, а с баща £ Николай Бояджиев – по страниците на „Девети“ (през февруари 1944 г. съдът в Провадия беше произнесъл третата му смъртна присъда). В годините на тази снимка Валюша беше редактор в „Българска фотография“ и чрез нейната изложба средновековният Червен се появи в българските дипломатически представителства по света. 366
Въпреки че се съпротивлявам, снимката ме принуди към равносметка чрез трите точки на моето лично пространство – изначалното село Аспарухово, средновековният град Червен и царственият Търновград. Вероятно несъзнавана, но неслучайно избрана от мен представителна извадка от географията и историята на българите. Малко е това пространство, нашир и длъж се обхожда и оглежда за ден с кола, но в него са Плиска, Мадара и Велики Преслав. И ми е напълно достатъчно за разговора ми с някогашните му обитатели. Аз чрез тях съм жив и те чрез мен – също. Защото сегашното време не съществува.
Червен – име на нашата памет На Валентина Павлова – едно късно посвещение И днес след толкова съсипии – от свирепи пришелци и жестокото време – средновековният град Червен изглежда все така могъщ, строг и величествен. Милостиво посипан като скъп мъртвец с родна пръст, запазил основи под диви треви и храсти, за векове обитаван само от змии, той започна да „възкръсва“ изпод ръцете на археолозите едва отпреди две десетилетия. Внушителните останки от крепостни зидове, бойни кули и църкви са сбъднати надежди за археологическа сполука на Виолета Димова, Никола Ангелов, Соня Георгиева, Стоян Йорданов и сред тях – на родения в едноименното село в подножието на крепостта Димитър Иванов. Какъв светъл символ има в това от своя кръв да бъде опитната ръка, посегнала към святото място на предците! Защото всеки път намереният под грамадата камъни пробит череп на воин или тържествено изпънатият скелет в каменния гроб до църква може да се окаже неговият същински далечен прадядо. Над къщичката на археолозите в лятното озвездено небе виши силует дванадесетметровата кула, от зъбера £ преди час отлетя гарванътстолетник и отминава тръпката от зловещото му програчване, руините излъчват топлина – в здрача миналото внезапно става ласкаво, и ние завиждаме на Виолета Димова, която всяко лято, вече четвърт век, е в Червен. А какво търсим и ние тук, на изгърбения от спомени хребет? Историята е онова, което виждаме или искаме да видим от миналото, а не онова, което наистина е било. Затова и във времето, когато е „наше“, е заложена скрита симетрия с възможност за бъдеще и за възмездие, но когато „замръзва“ в моментната снимка на руини от зидове, във фрагменти от съдове или в отломки от мраморни фризове, то вече е отделено от нас, асиметрично е като диаграма на трус, начупено и назъбено. Озъбено! И 367
очакващо от нас с въображение, а не с възстановки (не дай, боже, и тук на Червен!) да го продължим в себе си. И окото на фотоапарата трябва да „прогледне“ с окото на ваятел в часа на изгрева и в часа на залеза, взряно в алената душа на мака, разцъфтял върху зид. Вървим с Валентина Павлова и Васил Ананиев, стопанина на това желано от трима ни „око“ – твърде много искаме от него. Ще запомни ли онова, което виждат нашите очи: в поройнината от наскоро падналия дъжд лъсва фрагмент от сграфитокерамика със запазено изображение на птиче крило (а другото къде е!), зеленее тънка монета с монограма на цар Иван Шишман (а защо тъкмо неговия, на последния цар!), под кулата вдигаме глава към небето, някой гледа към нас от бойницата (нали са вярвали, че душите на защитниците на Отечеството отиват в небесните селения!). Живо е останало словото върху камък. Отбелязали са своето присъствие под това небе, но преди седем-осем века, Георги, Добре, Момчил, Стоян и неколцина още. Колкото да знаем, че наши имена са носили и ония, сътворили чудото Червен! А църквите – те са вече тринадесет – са без имена! Археолозите ги именуват с номера по реда на откриването. Някъде силуетите им са триметрови. За да ни поразява стройността им. А какво ли е било още по‑нагоре! Нали за височината над погледа е мястото, предназначено за изящните изкуства – сложно орнаментирани фризове, декоративни розети, мраморни релефи и керамични икони. И стенописи. Върху отломък от стенопис, голям колкото човешка длан, светло и ведро гледат към днешния човек Богородица и Младенеца – днес приютени в експозицията на Националния ни археологически музей. За да свидетелствуват, че Боянският майстор и оня от скалните манастири до Иваново, не са били велики самотници. На Червен всичко е истинско. Можеш да се изкачиш по истински стъпала към бойниците на кулите или да слезеш към кладенеца на водохранилището. И когато те обгърне мракът му, останал от онова време, да възкликнеш удовлетворен, че най-сетне и Българското средновековие има свой тогавашен покрив. Истински са и опалените от пожарите на битки камъни на крепостните порти – Червен не се е предавал без бой! Зидовете на цитаделата на червенския воевода поразяват с мощността си. Сигурно владетелят им е бил феодален подтисник. Но той е бил и оня, който е възсядал боен кон тъкмо в тоя широк и бухнал в трева двор, за да последва своя сюзерен, търновския цар в дни на победни битки или отчаяна бран – с цар Калоян при Одрин и с цар Михаил Шишман при Велбъжд. Познат на домашната летописна традиция още от Първото българско царство, известно митрополитско седалище и военно-административен 368
център на област на Второто, „смалил се“ през времето на робството до будно селце (оттук са родителите на Баба Тонка), Червен вдъхнови Раковски, учуди Феликс Каниц и Карел Шкорпил, но и до днес той все още чака да бъде открит от всички нас, наследниците, за да бъде включен в христоматийните примери на нашата българска памет! Той ви очаква! Анчо Калоянов
369
ПОЯСНЕНИЯ КЪМ ШАРЖОВЕТЕ
Това е рисунката на Петър Стефанов, спомената в най-ядовитото писмо на Йордан Вълчев до мен от 25 април 1983 г. (и най-ценното за мен). Не изпълних предписанието му да я сложа в рамка, за да не я поразява прахът, просто я прибрах в скромния си архив. Оказа се, че в непослушанието си съм постъпил най-целесъобразно, защото съм я опазил от светлината, пагубна за нея. Сега Петър Стефанов, и той от някогашните фолклористи в кръжока „Михаил Арнаудов“, е мой колега и скорошен професор по детска литература, а според надписа, едва личи, рисунката е направена у дома в Бъзовец на 13 септември 1980 г. 370
Двата шаржа на Борис Димовски са от Шестия национален симпозиум на българския фолклор в Дома на хумора и сатирата в Габрово на 8 – 10 юни 1982 г. Сред участниците бяха Радой Ралин (с доклад) и Борис Димовски (онагледяващ словото му). Така, както беше в „Люти чушки“, инкриминираната книга на двамата (заради подписа на Тодор Павлов, председател на БАН, с който завършваше опашката на свинята при епиграмата „Сит търбух за наука глух“). Бях горд притежател на скандалната книга (купих си я легално месеци след разправата в книжарницата в Дългопол – живял съм по места, където забраните не стигаха толкова бързо, а може би и въобще не са стигали, които обаче означава, че и позволенията с благините си не бяха на една ръка разстояние). Сред фолклористите бях единственият белетрист, вече член на Съюза на българските писатели, а и познавах Радой Ралин, който лично пред мен изходатайства да бъда зачетен от Борис Димовски. И ако „официалният“ шарж е копие, то предвиденият само за мен е оригинал… Добре илюстрират използваната от граматиците игрословица „Искам да съм такъв, какъвто бях тогава, когато исках да съм такъв, какъвто съм сега“. Но, право да си кажа, винаги съм мислил, че съм такъв – и сега, и тогава. И дори когато бях без брада…
371
Що се отнася до брадата – веднъж я обръснах по заповед. Да опиша случилото се ме подсети Иван Станков, а да е сред шаржовете на Борис Димовски избрах аз. По времето, когато с Иван Радев наистина бяхме млади, но вече с бради, Георги Данчев празнуваше успешната защита на големия си докторат в престижния тогава хотел „Янтра“. За вечерята беше поканена цялата наша катедра, но с Радев тръгнахме „почти закъснели“. А се оказа, че ни чакат само нас двамата. Изнизахме се покрай всички, пред очите на най-официалните – тогавашния първи секретар на Окръжния комитет Николай Цонев, ректорът ни проф. Димитър Филипов и много други. Ние – почти като Кирил и Методий, те – като същински триезичници. Дори подрекоха нещо, затова не се изненадахме и двамата, че на другия ден Филипов ни извика на разговор, мене от лекции, Радев – от къщи, „по чехли“. Срещнахме се под надписа, че сме Университет от 1371 г., където беше назначена и срещата (според Радев – за да няма истинска среща, а да говори само той, Филипов). Съзряхме и ректора си под сянката на Патриарха с архитекта на Университета. Освободи се от задълженията си и тръгна към нас, а ние го пресрещнахме по средата на пътя (инициативата поде Радев) за да сме все пак насаме: „Досещате се защо съм ви извикал… Дотегна ми да ми правят бележки от високо място… Обръсвате ги още днес!“ Аз казах: „Не мога, вземам кортизони заради саркоидозата в ударни дози, брадата става много твърда!“ Светкавично: „До кога?“ „След месец приключвам“ – казвах и в двата случая истината, въобще не ми мина на ум да се бунтувам, макар да не носех брада само заради кортизоните. „Тогава след месец обръснат!“. И Димитър Филипов, към когото запазих уважение до последно, направи крачка, за да се отдели от нас, защото за Радев заповедта не можеше да се отлага, както при мене. Иван Радев обаче му прегради пътя, пресече го, а Филипов спря и почервеня: „Какво има?“ „И аз имам съображения.“ „Какви?“ Отговорът беше: „Лични“. „Не се уважават“ – каза Филипов и поиска да заобиколи пречката си. И тогава чух с ушите си: „Че вие така може да ме накарате утре да се разкрача и да ме кастрирате! Аз да не би да трябва отново да се съглася с Вас!“ Не само беше казано, но и добре чуто. Ректорът му забрани да излиза на лекции с брада, отмениха му научна командировка до Белград (ако добре си спомням), Иван Радев дори си обръсна брадата, но веднага пак я остави. За себе си не помня дали наистина я обръснах или се възползвах от суматохата с Иван Радев. През пролетта дойде Евтим Евтимов, повикаха Иван Радев да го представи в Аулата. Не съм бил долу в кафенето при Тотка, където гостите бяха поканени след срещата, но Радев ми каза, че първата наздравица била за него, а не за Евтим Евтимов: „Бръснах го, стригах го, но той си остана такъв, държи на своето! Да ни е жив и здрав такъв!“. Наздравицата предавам 372
приблизително, но съм сигурен в добавката на Филипов: „Пък и напоследък разбрах, че някои съветски другари също ходят с бради!“ Всъщност Димитър Филипов беше широко скроен човек и „съветските другари“ бяха езоповски камуфлаж – той оцени по достойнство мястото на един необходим на Университета авторитет, какъвто вече притежаваше днешният академик Иван Радев. Било е през 1979 г.
Портретът е правен в Бъзовец от Дани през есента на 1985-а, вероятно около дните, когато сме празнували у дома нейния 16‑и рожден ден. Според това, което си спомня сега – много набързо, позирал съм около половин час, когато свършили и донесените за друга цел бои. Така останах и недорисуван, но така ми се пада, защото едва сега, когато го извадих на показ пред приятели, разбрах, че дъщеря ми Даниела Анчева е роден художник… 373
СЪДЪРЖАНИЕ Иван Станков Похвално слово за Анчо Калоянов.............................................................. 7
СТАТИИ Димитър Михайлов Препрочитайки Анчо Калоянов ...............................................................11 Тодор Моллов Тоталната етнология на Анчо Калоянов (Българските придобивки)..........................................................................22 Ангел Дюлгеров От род в род… ................................................................................................49 Йово Неделчев За книгата на Анчо Калоянов „Димитър Злочести и Войводата Патрев“......................................................................................85 Сава Василев Разказвачът и любовта..................................................................................88 Иван Станков Див огън .........................................................................................................105
РОМАНЪТ „ДЕВЕТИ“ Антония Велкова-Гайдаржиева „Девети“ или за опита да се живее с истините за Девети..................112 Романът „Девети“ на Анчо Калоянов и мисленето за историята в съвременната българска литература (Дискусия по повод романа „Девети“ на Анчо Калоянов)..............119 Димитър Кръстев Разказите на паметта срещу наратива на историята (Бележки по полетата на „Девети“) ........................................................143
Йово Неделчев Романът „Девети“ на Анчо Калоянов.....................................................149 Руси Русев Романът „Девети“ на Анчо Калоянов – роман за българското преломно време............................................................................................153 Панко Анчев Властта като разделителна линия (Романът на Анчо Калоянов „Девети“)............................................................................................................. 159
ДРУЖЕСКИ ПОСЛАНИЯ Четири писма до приятеля Анчо Калоянов................................................166 От Иван Станков........................................................................................166 От Петър Стефанов..................................................................................169 От Радослав Радев.......................................................................................172 От Сава Василев...........................................................................................174 Радослав Радев Сезоните на Анчо Калоянов......................................................................177 Иван Станков Думи за кръжока по фолклор...................................................................182 Петър Стефанов До Подуяне и обратно или спомен за детско-юношески роман, трабант и сърна.............................................................................................185 Иван Харалампиев Горе на могилата...........................................................................................190 Младен Любенов Сказанието за железния кръст (Интервю с Анчо Калоянов)...........193
АНКЕТА Литературна анкета с Анчо Калоянов, проведена от Иван Станков в периода от 25-и април до 17-и май 2013 г..............198
ПИСМА ИЗБРАНИ ПИСМА до Анчо Калоянов и от него.......................................278 1. От Държавно издателство – Варна (25 април 1969 г.)..................278 2. От Иван Радев (вероятно от май 1972 г.).........................................280 3. От Андрей Германов (14 юли 1972 г.)................................................280 4. От Андрей Германов (1 септември 1974 г.)......................................282 5. От Марин Георгиев (9 януари 1976 г.)...............................................282 6. От Йордан Вълчев (Нова година, 1982 г.)........................................283 7. До Емил Андреев (17 февруари 1983 г.)...........................................284 8. До Йордан Вълчев (19 април 1983 г.)................................................286 9. От Йордан Вълчев (25 април 1983 г.)................................................287 10. От Иван Станков (9 април 1985 г.)....................................................291 11. От Емил Андреев (27 юни 1985 г.).....................................................292 12. От Георги Марковски (16 септември 1986 г.)..................................293 13. От Стоян Генчев (17 октомври 1986 г.).............................................295 14. До Иван Радев (12 септември 1987 г.)...............................................296 15. От Веселин Андреев (27 февруари 1988 г.)......................................298 16. От Върбан Стаматов (3 ноември 1988 г.).........................................299 17. От Веселин Тачев (26 февруари 1990 г.)...........................................300 18. От Галя Константинова (8 февруари 1999 г.)..................................301 19. До Иван Станков и Димитър Михайлов (8 юни 2001 г.).............303 20. От Петко Александров (20 септември 2006 г.)...............................305
СНИМКИ, ШАРЖОВЕ, ПОРТРЕТИ Анчо Калоянов Нещо като пътеводител, нещо като скалпел, нещо като игла и конец за съшиване на фрагменти в общ сюжет................................307 Посвещения...................................................................................................353 Червен – име на нашата памет..................................................................367 Пояснения към шаржовете........................................................................370