Някой гост – и никой друг! 18 След минута съм у дома. Спирам колата и тръгвам към гаража. В тази част Княжево е тих квартал, опазил следите на стара София. Макар че и тук упорито се стараят да ги изтрият. Уличното осветление едва стига да разреди мрака по уличката, дворовете са потънали в тъмнина. Преди време на уличката играеха много деца, сега под лампите няма никой. Децата изчезват и се появяват с някаква циклична последователност, но никога не успях да разбера нейната логика. Съседското куче се обажда от двора, ей така – да покаже, че е наясно с моето присъствие и с отсъствието на децата. „Здравей, Рики!“. И Рики ме поздравява. Любезно куче. Вратата на гаража е отворена, вече влизам в колата, когато два фара изпълзяват зад завоя и застават на няколко метра зад мен. Нищо не виждам назад, от блесналите фарове. За миг се ядосвам, не обичам да ме заслепяват така агресивно. Пълно е с нахалници в този град! Запалвам мотора, фаровете зад мен угасват. Вече мога да различа тъмния силует на колата. Светлината на уличната лампа с последни усилия стига дотам. Не знам какво ме накара да изчакам за миг. Светлините на друга кола се появиха внезапно от завоя и в тях автомобилът на нахалника изплува за миг от полумрака. Видях го добре в огледалото. Черно ауди, мъжки силует, който седи неподвижно на волана и очевидно гледа към мен. Непознатата кола отмина към другия край на улицата. Червените стоп светлини потънаха в завоя, а аз се вцепених – „Господи!“. Познавам тази кола, само преди двадесетина минути смятах, че се е отделила от мен. Че се е разтопила безследно в хилядите посоки и улици на града. Сега се убеждавам, че не е така. И мъжът, и автомобилът са ме следвали дотук. Дебнешком? Акулите преследват жертвите си по миризмата и ги намират в най-голямата тъмнина, независимо от укритието им. Гладна акула ли седеше в колата зад мен? Или просто аз се бях разсейвала, а някой е решил, че не е добре чак толкова да се разсейва човек. Особено, ако разсейването е дело на жена.
Къде са хората от днешната суматоха – да видят с кого съм се събрала сега, във вечерната самота! „Имало едно време едно малко сладко момиченце. Всеки, който го видел, го обиквал. Но най-много го обичал вълкът и все гледал да го зарадва с нещо.“ Ето я радостта. Дойде и при мене! Опитвам се да натисна някакво копче в себе си, обратно на паник-бутона. Не намирам такова. Мъча се да свържа физиономията, мярната в колата, с някакъв познат. Може би забравен пациент? Враг, за когото не съм подозирала? Опитът е неуспешен. Няма такива физиономии в каталога на паметта ми, макар че доста набързо го прерових. А и защо щяха да ме преследват по този безумен начин! Какво са пропуснали да ми кажат навреме? Търся решение, затисната между „никой“ и „някой“. „Никой“ не може да ми помогне. „Някой“ има намерения, които засега не разгадавам. Но усещам с всяка клетка на тялото си, че последиците от намеренията едва ли ще ме зарадват. Агнето разпознава вълка и без да е чело приказки за него. А Грета толкова приказки е прочела. Беше нелепо да седя така – „парализирана“. Помислих си за мобилния телефон – да набера номера и да извикам полиция. Какво да им кажа? Че ме преследват. Ако човекът зад мен си тръгне, щяха да ме назидават, че такива като мен непрекъснато ги „разкарват“. Полиция ли е днешната полиция! И след колко време ще пристигнат – само защото някаква кола е спряла зад моята! Да викам за помощ към улицата и къщите на съседите? Мразя умолителните интонации. Крясъците понякога са спасителни, но винаги са кошмарно унизителни. Да се „обадя на приятел“, като в ония игри? И това не искам. Антропологът в мен явно е разбрал в какво съм се забъркала. Без да сподели мотивите си, предвидливо се е оттеглил. Такива са днешните антрополози, страхливци! В колата зад мен човекът търпеливо изчаква решението ми. Знае за колебанията ми. Със сигурност е наясно и със 19
20 страховете ми. Дали изпитва наслада да ме плаши? И дали разбира, че освен страх имам и проблем? Когато са правили гаража, не са оставили вътрешна врата към двора. Затова, след като вкарам колата, трябва да изляза отново на улицата и оттам да вляза в двора. Строителите обичат да правят капани, тайници, тайни знаци и всякакви лабиринти. В случая са се старали заради мен. „Отворете ми, искам да си вървя!“ Кракът ми натисна леко газта, воланът се завъртя наляво. Бях отработила влизането блестящо. Къде е някогашният ми инструктор – да ме види и да се гордее с мен! Миг преди да вляза, забелязах, че фаровете зад мен присветнаха. Послание ли ми изпращат? Не вярвам нощните преследвачи да пращат любовни писма с морзовата азбука на светлините – „Липсваш ми!“. По-скоро ми казват друго – „Сега ще те настигна! И като те хвана...!“. Паниката усърдно пълзи навсякъде из мен, а сърцето ми се мъчи да излезе и да последва антрополога. Не иска да стои с мен сърцето. Тук, в нелепата ситуация на животинското дебнене. И тогава нещо, което по-късно щях да нарека „глас“, се обади отнякъде – „Грета!“. Не ме призова към спокойствие. Не ми обеща, че няма нищо страшно. Страшното клечеше като куче в мрака отвън и ме гледаше злобно. Просто произнесе името ми. Дори не го изрече в ушите ми, по-скоро го изля в сърцето ми. Името се разля в сърцето ми и го направи спокойно, различно. Кръвта спря да се изкачва задъхано към главата, пулсът смени ритъма, космите се върнаха по местата си. Агнето престана да блее уплашено в разградената кошара. И повтори с надежда името ми – „Грета“. Сега е времето на снизходителните усмивки. Когато мистичното иска да ни гостува, когато потрябва нещо истински приповдигнато, тогава се явява Гласът. Той мъдро ни наставлява и ето – вече сме други. Всички сме се възвисявали в тази възвишеност.
Но нито до приповдигнатост ми беше в момента, нито мистичното чаках за гост тази вечер. Наясно съм с механизмите на стреса, със сенките и виденията, които се раждат във водопада на ужаса. Сега сенките се стреснаха от името ми и отстъпиха пред онова проясняване. Сърцето ми се огледа изненадано и вече не настояваше да иде при антрополога. Беглецът внезапно научи, че господ ни е дал сърце за смелост, а не сърце за страх. Спрях колата, угасих мотора. Предвидливо съм запалила лампата, макар че светлината в едни ситуации е предимство, а в други си е беда и опасност. Един железен лост, с който се сменят гумите. Стои като старомоден ерген в ъгъла и всеки път ме спъва. Закачка е спъването, отмряла форма на флирт. Отдавна се каня да го изхвърля – кога съм сменяла гуми с лост – и все не смогвам. Като го видях да ме чака предано в ъгъла, започнах да благославям старомодните ергени. Да хваля тяхната скромност и вечна преданост. Спасяването на преследваните е дело на старомодните ергени. Особено в старите къщи на отдалечените градски квартали! Изтръпналата хлад на сърцето ми помогна да взема лоста, да угася лампата и да тръгна към изхода. В къщата съм си, в края на краищата! Хора живеят наоколо! Защо Рики не се чува, по дяволите! Може до полуда да лае подир подскачащите нощни жаби, а за жабока от аудито направо е онемял. Светлината на уличната лампа дрезгаво прониква във вратата на гаража. Достатъчна е, за да виждам, когато трябва да се справям със заключването. Но до излизането и заключването тази вечер е още далеч. Много далеч. На крачка от вратата забелязах сянката. Беше сянка на глава и за миг щях да я пропусна. Но очите ми гледаха с други очи тази вечер и слава богу не я пропуснаха. Сянката-глава е неподвижна. Раменете, който са я донесли до тук, са се прикрили зад близкия храст. Но нея по невнимание са я забравили. И сега забравената глава виси – издайнически 21
22 залепена на стената. Пак ти благодаря, боже, че главите стърчат от раменете на хората. И хората, за разлика от мъдрите костенурки, забравят да ги прибират. Спрях последната крачка във въздуха, стиснах лоста с двете ръце. Отместих се леко към стената, опрях гръб в нея. Завих се с тъмнината. Главата-сянка бди на около два метра от мен. Нито стъпки по улицата, нито дишане откъм сянката. Замрели сме така. Ако сега мине кола по улицата щеше да освети дебнещия. А мен може би ще спаси. Но никаква кола не минава, колкото и да я викам в ума си. Някои се крият, за да бъдат щастливо намерени. Аз също се крия, но съм нещастно намерена. Колко щях да издържа така, не зная, но съм сигурна в едно – не бива да мърдам. Имам едно минимално предимство – аз се свивам в тъмното, врагът будува зад храста, в дрезгавината на лампата. Дебнещото тяло не винаги успява напълно със скриването. „Хей козлета, отворете, тук е майка ви!“. Седем козлета трябваше отзивчиво да се обадят на призива. Но козлетата бяха поумнели след онази грозна история с лъжливия вълк и не се обади нито едно. Майка ми не е вкъщи и нямам намерение да отварям на никого. Нито да пристъпвам и крачка напред. Майка ми отдавна е отишла в една по-голяма тишина и тъмнина. И още не се е върнала. Но измамникът с черните лапи отвън явно не е наясно с нейния график. Семейни истории, домашни работи – откъде пришълците да знаят за тях. Нима са длъжни! В напрегнати ситуации мозъкът работи светкавично. Моят не направи изключение. Осъзнавам, че в тази нелепо дебнеща ситуация разполагам с още едно предимство. Няма за къде да бързам. Гостът очевидно има. Не само заради възможните минувачи. Тези хора са самонадеяни и напълно безпардонни – тъкмо това със сигурност ще го вдигне от уюта на засадата. „Ей, сега ще те извадя от дупката! Като лисица мишка-
та! Като вълк козлетата! Колкото козлета се намерят, толкова ще се изядат!“ Мишката и козлетата стоят притихнали до стената. Не искат нито да ги вадят от дупката, нито да ги ядат. Ръцете ми продължават да стискат лоста. Не чух стъпки. Само видях как ловецът на мишки и любителят на козлета изникна в рамката на отворената врата. Входът на гаража е паст, направена от тъмнина. „Ало!“ – гласът е приглушен, но строг и се надява да помогне на очите, спрели на прага на тъмното. Дали очаква да кажа с подобаващо нетърпение: „Здравей, скъпи! Толкова се тревожех за теб! Така чаках да се обадиш!“. Не споделям радостта от обаждането на любимия човек. Сърцето на Грета вече е толкова охладняло! Направих малка крачка напред и стоварих старомодния ерген отляво на главата му. По тъпия звук разбрах, че съм улучила. Посетителят също разбра, защото със странно хрипливо стенание се свлече пред краката ми. „Този грак е твойто сбогом!“ Гарванът на безнадеждното разтвори криле, а тялото рухна и се разпиля в тъмнината на пода. Ударих още веднъж разпиляното, без да гледам. Когато има кой да води делата ни, делата не остават недовършени. Все пак навреме спрях ентусиазма на старомодния ерген. Гневът и ревността правят старомодните ергени безразсъдни. Неоправдано жестоки. В дивите лесове и в тъмните гаражи е страшно. Всякакви хищни зверове, нечисти сили и мрачни създания се надигат от тъмното и дебнат замръкналия. В добрите християнски времена на помощ на изпадналите в беда пътници се притичвали всички светци. Или поне онези, които били свободни в момента. Нямаше светци да помагат тази вечер в гаража. Само старомодният ерген стърчи още в ръката ми. Каквото можеше да направи, го беше свършил. Не чакаше благодарност. Реалност ли е това наоколо? Или е филм, който вече съм 23
24 гледала? Озъртам се в тъмния салон и не зная нито на кой ред седя, нито кое място имам. Разпоредители не се виждат, зрители също. За мен и само за мен е цялата наслада от филма. Ползата и поуката от изкуството. Да не ни убеждават повече, че изкуството е самоцелно. Че бяга от практиката и пренебрегва реалността. Че не пресмята никакви ползи, а се е вторачило в чистото естетическо въздействие. Толкова прочетени книги и гледани филми ми даваха умни и най-полезни съвети в тъмното на гаража. Стояха край мен и ми подсказваха с нетърпение – като незаменими помощници от типа „Домашен майстор“ или „Какво да сготвя, когато мама я няма“. Да го скрия по-бързо! Да го заколя! Да го полея с бензин..., не – с киселина! Да го заровя в градината! Да го сготвя! Да го изям... Повечето от подсказвачите са направо освирепели. Но последните съветници, очевидно от прекалена възбуда, са отворили на неподходяща страница. И са сбъркали напълно задачата. – Спокойно! – укротявам ентусиазма на подсказвачите – Знам какво да правя, когато мама я няма. Знам още, че всеки е начинаещ в занаята на другия. Но никога не е късно да се изучи. Затворих вратата, запалих лампата. Огледах тялото на пода, придърпах го навътре и го подпрях до стената. Ако пушех, щях да запаля и цигара. Но не пуша и този детайл отпадна от сцената. Наистина е спътникът ми от магистралата. Сега мога да го разгледам отблизо. Млад мъж, около 25–30-годишен. Изгубен и ранен някъде в джунглата. Главата му кърви, черната фланелка бавно се напоява. Гърдите се повдигат, което ми дава знак, че посетителят е жив, макар да не изглежда особено здрав. Всеки иска да е жив и здрав. И аз искам. Отворих вратата на колата, приседнах на седалката. Внезапна работа ми се беше отворила, трябва най-сетне да си
почина. Докато тялото с мъка се отпуска, мозъкът продължава да работи на максимални обороти. Видях в ума си къде са тънкото капроново въже, предвидливо запазено от някакви стари опаковки, още едно въже, ножиците. Подредената къща е благодат за стопаните. Да се надяваме, че гостът ще оцени благодатта и няма да стане да си върви, преди да се върна. Но няма основания за подобни тревоги, спокоен и възпитан човек се оказа гостът. Завързах добре ръцете му, направих примка около врата му. Като се върже както и където трябва въжето, клупът сам се стяга при резки движения. Вързаният научава за болката и внимава с движенията. Един познат моряк, при когото често отсядам, ме е научил да правя възли. Не съм забравила урока, всякакви неща умея да заплитам и връзвам. Вързаният човек може да живее и в гараж, но истинският му дом е мазето. Слава богу имам какво да предложа. Къщата е с дълбоки и широки мазета. Когато са я строили през тридесетте години на миналия век, очевидно са ценели мазетата. Или дядо ми е бил по-различен човек, та е настоял за мазетата. Познавал е ползата им. Каквото и да е, гостът има къде да се приюти. В едно от помещенията съм направила малка фитнес зала. Харесва ми в нея. В съседство има почти обзаведена стая. Тук смятам да настаня госта и се надявам, че няма да ми придиря много за старите мебели. Гьоте бил убеден, че на човека е оставено нещо трудно за носене. Мъдър човек е Гьоте и за мойта трудност е знаел! От цялата тежест върху плещите на хората на мен се падна да влача точно това тяло. Влача човешката тежест през двора. После я влача по стълбите и ругая късмета си! Навик ли ти стават ругатните, Грета? Дано лоши погледи не са ме видели, докато с усилие пресичах градината. „Грета влачи мъже из къщата си! Нощем! Какво ли ги прави!“ „Изяжда ги!“ – отговарям им наум. Извиних се на тялото за грубостта при пренасянето и с въздишка го проснах 25
26 върху наръч от старите черги на баба ми. Удобствата после! Покривът над главата е важен. Най-сетне мога да се погрижа за себе си. Да осмисля нелепостта на преследването и ситуацията – ако нелепиците могат да се осмислят. Какво прибиране само – барбекюто си остана самотно и сърдито под навеса, а димът се извива някъде другаде. Омар Хаям ли казваше, че ако някъде гори огън, димът му се вие другаде? Умни хора са били някогашните араби. Знаели са толкова неща за огъня и дима. Докато хвалех арабите и жалех за барбекюто, внезапно ми просветна – „Колата!“. Бях забравила за нея, а какво е кола без грижовен стопанин! Не можех обаче да я прибера в мазето, както приютих нейния уморен собственик. И той не ми трябва, но засега друга идея за неговото настояще нямам. За бъдещето му също нямам идея. Кратката почивка е най-подходяща за воина. Не му дава възможност да се отпусне и да забрави дълга си. Слязох в мазето, потърсих в джобовете, но ключове не открих. Проверих колата отвън, заключена беше. Грижовен стопанин! Намерих ключовете на пода на гаража, вероятно ги е държал в ръцете си, когато ме позова с копнеж и тревога – „Ало!“ Да идем някъде да се разходим с колата? Като семейство, което в меката есенна вечер е тръгнало да бяга от скуката. Или да се мушнем с любов в кревата? Толкова отдавна не сме били заедно! Всяко живо същество оставя следи. Човекът не прави изключение със следите. Дори и когато е мъртво същество, пак може да ги оставя. Затова внимавам специално за следите. Защото хрътките утре ще тичат по тях. И ще лаят радостно – ако успеят да стигнат до плячката. Без да паля светлините, излязох бавно в края на уличката и поех към центъра. Не предполагах, че само след час ще съм на обратния път, но тази е изтощителната истина. Аудито ухае хубаво, многобройните светлини по таблото ме успокояват. Ръкавиците ми галят волана, а очите търсят място, където да изоставя моята прекрасна спътница.
При „Пирогов“ свих наляво, прекосих старата железопътна линия и само след две минути паркирах колата малко преди „Стамболийски“. Игла в купа сено – това искам да постигна сред разлюлялото се море от коли наоколо. Все някога ще се разбере доколко съм успяла. Таксита по „Стамболийски“ вървят непрекъснато, нямаше на кого да направя впечатление на връщане. Спрях таксито цели две пресечки преди нас. Конспираторът в мен работи и става все по-предпазлив. Не искам да оставям никакви следи и мишката в компютъра на главата ми непрекъснато натиска бутона „Delete“. Каква страст само е триенето! Колата е успешно изтрита от уличката пред къщата, но човекът в мазето не е. Следователно имам сериозен проблем. Хората винаги са проблем, особено когато не са си на мястото. Бях замръкнала с човек в мазето. С ранен от мен самата вълк. С пленник, пленен в битка. Със заложник, когото не зная срещу какво да разменям. Книги и филми отново се подредиха в главата ми. Съпричастни са към вълненията и тревогите ми. Нетърпеливо се избутваха едни други. Сигурно заради дълбоката емоционална връзка между агнетата и вълците, първо се яви „Мълчанието на агнетата“. Блееха в мазето агнетата, а чудовището се правеше, че не ги чува. После над главата ми мрачно се надвеси „Колекционерът“ на Джон Фаулз. Изтръпвам от тази книга, всеки път. И сега не ме отминават тръпките, винаги аз играя пеперудата от колекцията. Накрая през уморения ум на клетата Грета задружно минаха Хензел и Гретел. Бяха ги изгонили от дома, те се държаха уплашено за ръце и бързаха към къщичката на старата вещица. Бързам да ги предупредя да не отиват натам, но гласовете на хлябовете и козунаците ме изпревариха. Кой пристигащ от полетата на глада ще подмине такива хубави козунаци? Каква вещица и какви заплахи, това са бабините козунаци! Гостоприемни домакини ни чакат с разтворени обятия в къщата с козунаците! Няма по-голям плагиат от живота. 27
28 Животът подражава на изкуството и най-нахално наднича да види какво става в приказките. Тази вечер се разполагам в поредното потвърждение. Доказателството лежи долу в мазето и отговорно е поело сантименталната роля на жертвата. Човекът от мазето едва ли е допускал, че тази недостойна и унизително второстепенна роля е писана за него. Точно за него ли? Страшилището на градската джунгла! Нинджата с черната фланелка! Преследвачът на всяка плячка, осмелила се да надзърне от дупката си в нощта! И кой да е неговият победител? Една нелепа мишка. Едно нищо и никакво козле! Жена някаква, нагло посегнала да се бие с Господаря на силата! Накъде отива това изкуство? Така ли смята да продължава животът? С приказки за хитроумни козлета ли ще се забавляваме? Или суровият реализъм, дълбоката правда на живота ще пълнят и радват сърцата ни! Върху всички тези въпроси Господарят на силата ще може да мисли утре. Сега никак не му е до естетически размишления и до нравствени съждения. Старомодният ерген свърши с подобаваща отговорност своята работа. Измих старателно кръвта. Не е ерген за изхвърляне, работа винаги може да се отвори. Почистих и гаража заради следите от суматоха и кръв. Следите ни правят уязвими, а тръпките от конспирацията – красиви. Фатално красиви. Знаех го от малка. Направо се задъхвах от тревога и възбуда при игрите на криеница. И сега съм красива. Усещам го. Фатално красива! Скрий ме в тъмното – защото утре ще се скрия другаде! Накрая, като истинска милосърдна сестра, слязох в мазето и се погрижих за раните на брата си. Не помръдва никак братското тяло, макар че раните – за радост на всички ни! – не се оказаха фатално опасни. А дали душата на врага мърдаше някъде? Това не ми е дадено да узная в припадналата над града нощ. За душите е обяснено, че са невидими и непредвидими. Проверих отново възлите. Скандинавският вълк Фенрир е връзван от боговете няколко пъти. И няколко пъти се е
развързвал. За да се надсмива над боговете. Докато накрая услужливи джуджета изплели въжета от несъществуващи неща – шум от котешки стъпки, бради от жени, корени на планини... Да бях скандинавски бог и аз щях да имам такива джуджета. И такива здрави въжета. Но не съм скандинавски бог. Дори балканска богиня не съм. Затова е по-добре утре да потърся белезници. И пленниците имат права. И те оценяват по-високата „технологична култура“. Знам къде да намеря необходимото. Какво още да свърша? Е, стига за тая вечер с домакинските работи! Лягам, че утре ме чака друго. Лека нощ, Грета!
29