Асен Димитров Маричев. Личен документ на времето.

автобиография и кратка история на село Дългоделци, област Монтана

СТАВРОФОРЕН ИКОНОМ АСЕН ДИМИТРОВ МАРИЧЕВ 1913 – 2000 г.

ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА СЕЛО ДЪЛГОДЕЛЦИПОСМЪРТНО На основание докладна записка, внесена от кмета на село Дългоделци, област Монтана- Петко Ангелов Луканов, от 27 април 2000 г. Общинският съвет в Якимово на заседание с протокол М20 от 9 май 2000 г. и решение №84 реши: За изключително големи заслуги в духовната сфера, съхранение и опазване християнската вяра на хората от района, удостоява със званието "ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА СЕЛО ДЪЛГОДЕЛЦИ" - посмъртно СТАВРОФОРЕН ИКОНОМ АСЕН ДИМИТРОВ МАРИЧЕВ. Той живя в епоха, изключително динамична и трудна за християнската вяра, епоха, в която чуждите негативни влияния на секти и псевдорелигии намериха благоприятна почва в младата ни още неукрепнала демокрация. Асен Маричев беше бащата на християнството в селото, живееше с радостите и неволите на хората. Неговото благородство и честност, както и предаността му към христовата вяра, ще оставят дълбоки следи и корени в цялото поколение на района. "Нека младите наследници с чест да се гордеят с името му, което заслужава дълбоко уважение и ще стои редом до героите от войните на паметната плоча в църковния храм, а ние все така ще пазим христовата вяра, която ни е съхранила като нация през вековете" каза кметът пред събралото се множество на литургията, посветена на всеотдайния и скромен свещеник по повод 40 дни от кончината му.

ДУХОВЕН БИСЕР

ПРЕДГОВОР ЛИЧЕН ДОКУМЕНТ НА ВРЕМЕТО, ПРЕИЗПЪЛНЕН С БЛАГОДАТНИ ДУХОВНОНРАВСТВЕНИ СИЛИ И книгата си има своя биография и своя история. Както човекът. Ражда се от човека, но за разлика от него не умира със смъртта му, а надживява поколения, дори и цивилизации. Преди години не се решавах да представя за печат първата си книга “Войната през погледа на едно дете”, докато не успея да преиздам първата книга, написана от първия висшист на моето родно село Мърчево-свещеник Крум Христов Петков. По ирония на съдбата нейният автор ме бе кръстил като свещеник, а после като директор на училището ни бе и мой учител. Книгата му “Наука, Философия и Религия", излязла в навечерието на Втората световна война, в нейния край изчезва. Намесилите се “зли духове” довеждат до нейната забрава, така че и наследниците му да не я знаят и виждат, а в библиотеките следа да няма. Но пък за “беда” като че ли единствен екземпляр се оказва в моя дом. С помощта на мой ученик, станал вече бизнесмен, се появи второто й издание. Така на мен се падна ролята на Вергилий да преведа отдавна поминалия се Старши богослов Крум Христов не там горе, а тук на земята, за да го опознаем отново и оправдаем от двойната анатема: един път от църквата заради разпопването му и втори път- заради изключването му от БКП по култовия лозунг: “Врагът е с партиен билет". Сега, в началото на Третото хилядолетие, се запознавам с paждането на една друга книга- отново дело на свещеник. Тя носи непретенциозното заглавие "Автобиография и кратка история на село Дългоделци". Личността на този творец е широко позната в нашия

край. Та нали по земния си 87 годишен път този Божи служител е извършил в 69 църкви в областта и страната богослужения и ритуали. Двете му дъщери като изявени литераторки познавам отдавна, а пък землищата на двете ни села граничат. Та се заемам да представя тази книга, която представлява ЛИЧЕН ДОКУМЕНТ НА ВРЕМЕТО, но ПРЕИЗПЪЛНЕНА С БЛАГОДАТНИ НРАВСТВЕНОДУХОВНИ СИЛИ. Авторът пише книгата цял живот и оставя ръкописа на връх Великден-1996 г. с последното желание:”Ако някой от моето поколение се поинтересува от моя живот, да извлече поука за себе си. Ако пък не, то поне да знае, че съм съществувал като личност на тоя свят”. Но неговите две дъщери дават живот на книгата. Да! Това е. А има още нещо. Разгърнем ли написаното, ще се уверим, че то е цяло пътуване във времето и е цяла история на отминалия век. И не представлява поука за едного, а за цели поколения. Написаното е цяло пътуване към нравствените корени на народността ни и представлява едно романтично ехо от онова нравствено пространство, в което един Божи служител, преживял две епохи, ни предава най- типичната характеристика в развитието на българската църква. А това е време на гигантските сблъсъци на мировозрения и на различни морални системи. И тук отец Асен се оказва един осторожен и трезвен познавач на белезите на настъпилото ново време след войната в нашата страна. В своя духовен търсеш успява да придържа поверената му църква на село в естествения й коловоз и да не остава в суетня, когато животът може да премаже всяко колебание и противопостави всевъзможните отрицания. Вгражда себе си по найдостоен морален и благочестив начин към развиващите се нови процеси в държавата и в частност на повереното му паство. Здраво слива религиозно- нравствените възгледи и чистотата на православната вяра с просветно

възпитателната дейност сред възрастни и млади. А това е колкото велико служене, толкова и тежко задължение! И отстоява. Доживява новите превратности, случили се у нас на предела на двете хилядолетия, когато се сбъдва казаното в Светото писание: "Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, Божието- Богу" /Мат.22:21/. Да се чуди човек как е удържал: и бригадир да бъде сред хилядата черноризци в бригадирските батальони по изграждащите се язовири и електрически юзини; и сред новите съзидатели на кооперативите в село; и още и още, та какви ли други професии усвоява и да отстоява "анатеми” на богохулниците и на изобретенията на “земните” дяволи. А Вие, уважаеми читатели, четейки сега тази "Автобиография", ще се убедите, че тя е цяло "Житие и страдание..." И бихме още един път приветствали Сава Раковски, решил да публикува за първи път във вестник "Дунавски лебед" Житието на Софроний Врачански, че открива особената рубрика с изразителното заглавие: "Драгоценни памятници за българската нова история". А такова начало не поставят ли наследничките на отец Асенучителките Цветана и Иванка, които преди десетилетия сигурно са се смущавали да споделят, че са попски дъщери. Но сега, прегърнали писанията на своя баща и духовен отец на толкова църковни енории, да издадат в цяла книга, съпроводена и с посветените след неговата смърт свои ИЗПОВЕДИ, свои поетични стихове ... И тихо да скътаят от неговия път шепа пръст, живителна вода, за да ги пренесат през вековете. Те може би съзират, че в раждането на тази книга има доста съдбовни неща. Тях ги намират не само в онова, което е стояло като Ангел- пазител над отец Асен и благодатно го е вдъхновявал. Намират ги и в дата 1 ноември, когато техният баща през 1944 г. получава заповедта за установяване на постоянно свещенослужене

в с. Дългоделци. 3ащото неслучайно той е избрал след своето ЖИЗНЕОПИСАНИЕ да постави и Кратка история за селото. Нали неговият живот и из Белоградчишките села, и тук преминава като живот на истински народен будител през двадесетия век. А може би и съдбовността е в намирането на четирилистната детелина от неговата внучка Светлана в местността "Усой" на родното село Репляна на отец Асен, когато година след неговата смърт неговите дъщери и внуци посещават истинския извор, “поддържал живота на Маричеви”. И все още се сещат за многото съдбовни символи, като че ли белязани от Бога по пътя и достолепието на техните мили родители. От страна на клира отец Асен достойно ще почете и причисли към първите иереи на Видинската епархия Митрополит Дометиан, а от страна на миряните, само четиредесет дни след смъртта на Стафрофорен иконом Асен Димитров Маричев, Общинският съвет ще го удостои със званието “ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА СЕЛО ДЪЛГОДЕЛЦИ “– ПОСМЪРТНО. И накрая, появилата се книга може би стои като найвисок паметник, редом с така изящно символизиращата надгробна композиция над семейната гробница– Бонка и Асен Маричеви в селото. А за читателите от областта и страната ни– ще е един значим принос за краеведението и един чуден пример за отеческата признателност на поколенията към своите предци. Но с нея църквата "Св. Параскева"- Дългоделци няма да се чувства овдовяла, защото тя ще стои редом с богослужебните книги върху АМВОНА и ще напомня, че повече от половин век на него ОТЕЦ АСЕН е произнасял похвални тропари към СПАСИТЕЛЯ!

01.01.2003 г. Монтана 10

Йордан Георгиев

АВТОБИОГРАФИЯ През 1973 г. написах автобиографията си заедно с разни спомени и преживелици, но не ми хареса, като се убедих, че не е достатъчно изчерпателна. През 1979г. преработих всичко и допълних, но пак ми се видя с недостатък. Затова реших трети път да се наема наново да преработя всичко. И така: През 1935 год. в разговор със стария учител Анто Цветков Мутин в с. Репляна (родното ми място), Видински окръг, научих следното: От историята е известно, че Турската империя е обхващала земите на цяла България, цяла Югославия, част от Унгария– отвъд Будапеща и др. В покрайнините на гр. Лясковец (днешна Югославия) живеели будни и непокорни на турската власт българи скотовъдци. През 1776 год. там вилнеели със своите издевателства еничари, кърджалии и разни османлии. Чашата на търпението преляла и тия скотовъдци решили да се махнат от там и да потърсят убежище някъде из дебрите на Стара планина далеч от роден край, за да заличат вероятно следите на своите отмъщения. За целта избрали делегация да проучи и издири подходящо място за заселване. Тия съгледвачи обиколили много места. През Ниш и "Св. Николския проход” превалили Стара планина, навлезли в тучни планински ливади, отклонили се от пътната артерия Видин– Ниш на изток, навлезли в непристъпни, но уютни и угледни всред гората полянки, изпъстрени с няколко бистри изворчета. Тая местност, защитена от три страни с три върха им харесала много за заселване. Още повече на север от тая местност и на юг от същата на около два километра един от друг били разположени два манастира “Св. Архангел Михаил” и “Св. Вм. Панталеймон”. Радостта им била пълна. Тук между два молитвени дома и между три непристъпни 11

върха– истинска естествена крепост, ще бъде тяхното ново селище. Решено- сторено. Завърнали се при своите в гр. Лясковец. Проагитирали 12 семейства и веднага, заедно с едър и дребен добитък, с жени и деца, с всичка покъщнина, натоварена на коне и мулета, тръгнали подобно на Израил за обетованата земя. Пристигнали там между трите върха. Намерили тихо пристанище. Но веднага изникнал въпросът как да нарекат своето ново селище. То трябвало да носи име. Да го нарекат Лясковец, ще издадат произхода си. Да сложат името на един от 12те родоначалника, ще бъде славолюбие – култ към дадена личност. Трябвало да се сложи име, което да ги свързва с новата обстановка. Хубава гледка с накацалите орехови дървета в диво състояние представлявал източният склон на един от трите върха. Същият е наслойка от варовити скали, наслоени от кредната епоха. Тоя склон нарекли “реп” поради каменистия наклонен терен. А оттам и името на селото “Репляна”. Така заживели спокоен живот тия непокорни българи… Но нека се отклоним за малко. Не е безинтересно да се погледне, да се надникне по- далече в историята на тия места. Преданието говори, че преди да се заселят тия лесковчани, много отдавна тук е кипял живот. На тепето на единия от трите върха и сега личат останки от старо укрепление. Местността носи името “Градище”. В центъра на същото има издълбана яма– водохранилище. Тук водата е докарвана чрез скачени съдове по глинени тръби чак от изворите от самата Стара планина. Следите от водопроводния канал още личат. Недалеч от това “Градище”, в низината на запад се намира единият от поменатите манастири– “Св. Архангел Михаил”. И там има голяма яма– водохранилище. Тия два манастира и това укрепление “Градището” непременно са имали връзки помежду си. Преданието продължава. При нашествието на латините респективно кръстоносците, обитателите на околните селища били събирани на сигурно място 12

в крепостта. Латините я обсадили и държали под напрежение дълго време. Било горещо лято. Латините със своята конница напирали всеки ден, но напразно. Хора и коне били изтощени до крайност. Жажда голяма. Нужна е вода- но къде в оня южен склон от нажежен варовик. Конете копаят с крака и изведнъж пробиват тръбите на водопровода. Превземането на крепостта е сигурно. Притокът на вода във водохранилището на “Градището” изведнъж спира. Обитателите разбират безизходното си положение и измислят хитрина. Времето било ветровито. Нагласили гайди и тъпани на вятъра. Чувала се музика. Обсадителите били спокойни и вече не бързали. Обсадените сега се веселят, но гибелта им утре е сигурна. Успокоени от тая мисъл, обсадителите отслабили бдителността, а обсадените ковали конете с обратно направление на подковите и тихомълком през нощта се оттеглили на запад в непристъпните усои, обрасли с вековни гори. Чакали латините. Музиката не спирала. Те отново се активизирали. При последния пристъп намират вратата на крепостта отворена, гайдите и тъпаните набити на високи колове свирят от вятъра, а дирята на конете показвала вместо излизане, влизане в крепостта. Разбрали, че са измамени, латините се втурват в близките манастири. Палят и ограбват всичко. (Една мраморна колонка доскоро се търкаляше пред главната врата на църквата в с. Репляна, очукана от боледуващи, взимали парченца от същата за цер– останка от манастира “Св. Архангел Михаил”). Така завършила епопеята на местното население през онова време, когато латините вместо да идат да освобождават Божия гроб, се ширели из Балканския полуостров като в своя земя… Не са безинтересни имената на близките пещери: “Станишина дупка” и “Татарска пещ”– първата близо до “Градището”, вероятно скривалище на някой си Станиш– водач на неспокойни личности, а за втората легендата говори, че при нашествието на татарите някои лица 13

от местното население се укрили в тая пещера. След грижливо разпитване татарите узнали, че тук се крият бунтовници. Пещерата се намира над отвесна скала, висока около 70 метра. Във входа може да се влиза само един по един. Татарите били 70 души. На входа дежурел як планинец с дървена вила (набодина) в ръце. Когато преследвачите започнали да влизат един по един, вилата автоматически бутала всеки на свой ред в пропастта… През 1980 год. ми попадна книгата “Видинският санджак през 15 и 16 – векове”. Тук е описано с най-големи подробности кои области от тогавашната турска империя е обхващал Видинският санджак. В два подробни списъка са описани владенията на разни заслужили личности. По-нататък са изброени селищата, запустелите землища (мезра) с обозначение броя на домакинствата. Тимар (владение) на Берак – син на Шахин (притежаващ Берат от покойния Мурад бей), с. Реблян (Репляна) е посочено с 12 домакинства, неженени 5– с приход 1126 акчета /сребърни монети/. А във втория регистър от 1560 г. стр. 121– същото село давало доход на тимаркота 5000 акчета. В същия тимар влиза и мезра Пантелей (вероятно запустял имот на манастира “Св. Пантелей”), която санджакбеят дал за заселване. Тук са описани и всички околни села, които и днес съществуват: Протопопинче, Фалковче, Чупрен, Търговище, Долни Лом, Горни Лом, Върбово и Яйниче пусто. При така създалите се легенди и исторически сведения изпъкват недоразумения: 1. Учителят Анто Цветков говори, че селото съществува от 1776 г; 2. Легендите говорят, че манастирите и “Градището” са съществували още при нашествието на латините и татарите респективно 12 и 13 векове, когато са станали и събитията в “Градището” и “Татарска пещ” от местни жители; 3. В кн. “Видинският санджак…” исторически е доказано, че тогава (15 век) селото е съществувало, а землището на манастира “Св. Пантелей” било пусто и дадено на 14

тимаркота Берак за заселване. От всичко това може да се направят следните изводи: 1. Село Репляна е съществувало още при траките трибали, които са населявали северозападната част на днешна България. От историята се знае, че при разширение Римската империя отвъд Дунава, непокорното Тракийско население избягало по непристъпните места – върхове и чукари и там устройвали своите битови условия за живот– главно водоснабдяването на “Градището”; 2. При образуване българската държава селото също е съществувало заедно със своите два манастира, които са били подчинени на една от първите християнски митрополии– Рациария. Знайно е, че християнството проникнало тук още през първите три века от новата ера; 3. При нашествието на латините или татарите и при съпротивата на местното население манастирите са били заличени, селото- също. Изминало се доста време и в началото на 15 век (а не както твърди учителят Анто) са се заселили 12те домакинства. Числото 12 се посочва и в двата източника– учителят Анто и кн.“Видинският санджак през 15 и 16 векове”. За онова време (турското пребиваване) се говори, че който турчин замръкне в селото, не осъмва. Не напразно било заповядано около рекичката, по течението на която е бил изходът на селото към околийския център Белоградчик, гората от двете страни на пътя да бъде винаги изсечена (отголена) на разстояние по 50 метра. Въпреки всичко, селото се развивало нормално. Скотовъдството стояло на нужната висота. И днес реплянската овца се сочи от Академията на науките като най- рентабилна, найдоходна на мляко и вълна (хубава, дълговлака и мека) и най- подходяща порода за балкански и полубалкански райони. Предприемчивостта обаче на много реплянчани от една страна и малкото земя за препитание от друга, са накарали много семейства да се изселят по дунавската равнина в селата Бело поле, Крива бара, Буковец, 15

Луковица, Сливата, Добри дол, Лом и др. От 12-те семейства заселници, както е реч по-горе, днес селото наброява около 250 къщи. От тия преселници произхожда по-сетне и баба Мара– родоначалник на фамилията Маричеви, от която за щастие или нещастие произхождам и аз – Асен, дошъл на белия свят по родословната таблица: Мара, Цветко, Петко, Живко, Димитър, Асен. В ранна вечер срещу 1-ви май – Пророк Еремия 1913 година, когато сестрите ми Борка и Руса обикаляли къщата с биене железа в ръце и с възгласи по стар древнобългарски, може би славянски или тракийски обичай “Еремия у полье, змия у море”, в ниската схлупена къщурка, сред седем живи родени деца, майка ми Цвета Младенова се освободила от бременност с едно малко кресливо момче, осмо по ред. Бабите, които ми отрязали пъпа, предсказали, че това дребосъче щом реве така гласовито, ще пее през целия си живот. Не вярвам в бабешки предсказания, но излезе вярно. Вече съм на 73 години и непрекъснато пея. Пея народни и църковни, весели и скръбни и всякакви песни. Пял съм и пея, не че съм бил и съм щастлив, а защото се гордея, че майка ми ме е родила българин от оня край, където се е пяла и се пее хубавата народна песен от турско робство “Даваш ли даваш балканджи Йово”… В края на тоя ми труд съм написал всички песни, които съм пял и запомнил през целия си жизнен път. Както е реч по- горе родоначалникът на фамилията ни е баба Мара. Тя е била умна и прочута в селото. Вероятно е останала млада вдовица, за да се таксува не мъжът и, а тя за родоначалник. Всичките жени от селото се допитвали да нея. Давала им съвети и лекувала децата им с билки и народна медицина, т.е. била знахарка на селото. Нейният внук Петко Марин е бил голям хитрец, комик и шегобиец. Обичал да се закача с всякого чрез тънка ирония. Благодарение на тая му похватност той, 16

бедният и сиромахът, успява да ожени внука си Димитър (моя баща) за дъщерята на заможния Младен Живков Живин- Цвета (моята майка). Прадядо ми, по майчина линия, Живко бил голям скотовъдец. Обичал много дребния добитък (овце и кози). През целия си живот се стремял да има много такъв добитък. Три пъти хилядил, т.е. три пъти през живота си достигал хиляда бройки овце и кози. Същият е бил пълномощник за защита правата на селячеството в Белоградчишко през 1850-60 година. Зимно време козите му са откарвани на паша в обширните нискостеблени гори в района на селата Толовица и Ярловица, а пролетта се прибирали в района на село Репляна. По пътя през селата Дреновец, Бело поле, Ружинци и др., той събувал беневреците си (вид панталон, носен по онова време из оня край), слагал ги на прът, правил един вид знаме, издигал го високо и вървял пред стадото си, та хората да гледат в беневреците му, а не в стадото му, за да не го урочасат. А то (стадото) било красива гледка– колкото са възрастните кози, двойно повече били яретата– красиви, мили същества. В махалата, дето е живял прадядо ми Живко, на една обширна поляна имало голям орех. Видинският владика Антим (по- сетне екзарх Антим І) всяко лято идвал на почивка в Репляна и отсядал под тоя орех– любимото му място. Прадядо ми –първенец в селото, го настанявал там под палатката на открито и му прислугвал. Наблизо имало студени изворчета и приятна панорама. При избирането му за екзарх на Българската православна църква вестта го заварва тук. Оттук е потеглил за Цариград, за да заеме поста си– гл. кн. “Видинска епархия”– издадена от покойния Видински Митрополит Неофит. И днес в Репляна се говори, че в последните години на пребиваването му тук, бил нещо силно раздразнен от жителите на селото до такава степен, че произнесъл клетва дословно: “Каквото съм намислил да постигне селото, нека се сбъдне на тоя орех”. На следващата година орехът изсъхнал.

17

Майчината ми фамилия е многобройна в селото и авторитетна, а бащината ми е малобройна и бедна. От последната има преселници в Крива бара, Лом, Сливата, Луковица (сега Смирненски) и Видински буковец. Дядо ми Живко (бащата на баща ми) не беше материално богат (в селото няма богати, а има средни и бедни), но беше богат с дар слово, беше сладкодумен. Няма да забравя, докато съм жив, неговите хубави и увлекателни приказки и разкази за личните му приключения. Той умееше да завладее събеседника си и да му говори с часове. Не съм словоохотлив. Не съм наследил неговия характер, при все че съм отрасъл при него на кошарата в местността “Усой”. Напоследък той беше с отрязана лява ръка (над лакътя) и аз му прислугвах. Умря на 83 години през 1938 г. радостен и доволен, че ме видя свещеник. По онова време баща ми е на фронта из Македония. Воюва на “Завоя на Черна” и на “Червената стена”. След погрома на България попада заложник във френския лагер Микра край Солун. Брат ми Анто трябва да се запише ученик в първо отделение. Съдбата на баща ми е неизвестна. Той пише писмо на учителя Павел в село да запише и мен в първо отделение. И така, на шест годишна възраст през септември 1919 г. аз съм ученик в първо отделение. Системата на обучението беше проста. Седяхме на дълги чинове по шест ученика. Тетрадки нямахме, а пишехме на плочки с две лица: на едната страна по писане, на другата- по смятане. Вместо с молив пишехме с калем от креда, все 18

така до четвърто отделение. Началното си образование завърших в Репляна, първи и втори прогимназиални класове– в Търговище, а трети прогимназиален клас– в Чупрене. Учех се прилежно и бях примерен ученик. В Търговище и Чупрене квартирувах само през зимните студени дни, а през останалото време си идвах в село заедно с всички другарчета. С учебниците в торбичка през рамо, със скъсани цървулки, с окърпени шаечни горни дрехи, без долно бельо, с риза от коноп, завързана на гърдите с “петлици”, без пуловер, сутрин рано за училище на седем километра, след обяд от училище за вкъщи пеша пътувахме всеки ден, много пъти с разкъсани цървули в дъжд, в студ и пек. При такива условия учехме. На 12 години завърших в Чупрене прогимназиалното си образование. Зиме бях ученик, а лете– на кошарата при дядо и баба– овчарче, козарче, говедарче или шилегарче. Разбира се, всичкият този добитък беше наш. Обикновено ежегодно притежавахме най- малко 50-60 овце майки, 2530 кози, 20-30 подрастващо поколение от тях, две крави за разплод, чифт впрегатни волове и 6-8 телета на различни възрасти. Кошарата ни беше на север от селото на 5 км. разстояние в м. “Усой”. Тук на едно място притежавахме около 70 дка комплектувано: ниви, ливади, гори, орници и пасища– с едно изворче, едно непресъхващо поточе и допираща до имота ни малка рекичка “Реплянка”, в която винаги имаше сладководни рибки. Хубаво беше там през четирите сезона на годината. През пролетта по ливадите растат буйни треви, изпъстрени с разнообразни цветове от билки и полски цветя. Разноцветни пеперуди хвърчат на воля. От всеки храст и от всеки лес ехти концерт от сладкопойни птички. Агънцата и яренцата лудо припкат покрай зелените храсти и горички. Околната панорама е омайваща наблизо и далеч. А когато настане вечер, безброй щурци надуват своите свирала. Далеч от дъбравите или от високите чукари се обажда бухал. Чува се и викът на лисицата. Уловицата присмехулно се кикоти, 19

а на всички Чухалото отговаря: “Чух…,Чух…” Лятото започва със сенокос. Стотици косачи и сеносъбирачи са надигнали коси, вили и гребла да прибират фураж за добитъка. Наблизо и далеч се чуват песни и свирни. Ту мома ще извие песни за младежки идилии, ту ерген ще засвири с кавал, дудуче и окарина, пригласени от трелите на славей, кос и авлига; ту възрастни косачи ще запеят песни за стари хайдути, бродили тъдява из родния балкан… Кошарата ни се намираше между три района, на три межди на трите села; Репляна, Търговище и Протопопинци– сред хиляди декари ливади, ниви, горички, поточета и лесове. Тук кипи живот през всяко време. Всред окосените вече ливади, от трите села се събират говедарчета– момчета и момичета. Хиляди весели закачки, игри и приключения, хиляди незабравими скъпи детски и юношески спомени. От нивите в оня район житото се изкарва за вършитба в селата, а ръжта се складира при кошарите. Всеки стопанин оронва зърното чрез примитивна вършитба: бухане с големи бухалки, газене с волове и пр., с цел сламата да остане едра за покриване на кошарите. А такива имаше много в същия район на стопани от трите села. Тук му е мястото да опиша по подробно един епизод от хилядите такива от детския ми живот. В Протопопинци се ожени сестра ми Руса. На сватбата й не счетоха да ме поканят (такава важна личност на 8-9 години), но аз отидох нелегално, та там си изпатих доста- имаше настъпване, мъмрене, та и плесници. Както и да е, това отмина. Отмина около една година и понеже тяхната кошара беше на около един километър от нашата, то през лятото нашите пратиха мен и брат ми Анто да отнесем някакъв хабер. През тучни ливади, дъбрави и поточета, с веселие, боричкане и смях пристигнахме бързо при сестрата, която работеше на нивата при кошарата им, заедно с девери, зълви и етърви– също многобройно семейство като нашето. Щом 20

ни видяха, седнаха да почиват и да видят каква новина им носим. Трябваше да извършим церемония за посрещане. Както бяха насядали, брат ми напред и аз след него, започнахме да се ръкуваме с всеки поотделно и да произнасяме поздрава “добре дошли”. Всички прихнаха да се смеят така заразително, че ние почувствувахме някаква обида. Предадохме хабера и се завърнахме обратно при нашите. Разказахме им всичко с подробности и тук разбрахме в какво сме сгрешили, та ни се смяха така силно. Не трябвало да казваме ние “добре дошли”, а те. Конфузия голяма, която ни послужи за урок. В “Усой” отраснахме всички родни братя и сестри. Тук прекарвахме цялото извънучилищно време. Тук бяха разположени десетки скотовъдни кошари, почти наполовината от селото ни. Затова и беше винаги оживено. Тук са нивите, ливадите, овощните градини, лозята, пасищата, горите, зеленчуковите градини и всичкият едър и дребен добитък. Тук раснах на воля, обкръжен от грижите на дядо и баба. Дядо се разпореждаше накъде да откараме добитъка за паша, а през почивното време и особено зимните вечери, ни разказваше интересни приказки и лични приключения. Баба ни готвеше чорбица от гъби, охлюви, лападец, киселец, зеленчуци и ошав от разни плодове, а по някой път и сладка риба, която я има в изобилие в течащата наблизо рекичка “Реплянка”. Както е реч по горе, тук всичко е приятно, всичко е весело, всичко е интересно, винаги разполагащо към добро настроение. Щастлив детски и юношески живот! Приключения, спомени скъпи, трайни и неповторими! Няма полянка, няма рид, чукар, горичка, лес, поточе, изворче, пещера, скала, та най- после “Болван” (найвисоката точка в оня район), от който да не изникват тия спомени. По ливадите тичахме на воля: пролет да берем цветя и да гоним разноцветни пеперуди, лете (след окосяване на ливадите) да караме добитъка на паша и да играем разни игри с насъбралите се от трите села 21

овчарчета, козарчета и воловарчета; есен (незабравима есен) с кошнички или торбички в ръце тичахме на воля, събирахме обилно поникналите с бели шапчици гъби печурки и диви круши с най-разнообразен сладък аромат. Зимата и тя е красива. С шейните кръстосвахме надлъж и шир по наклонените терени. Провирахме се между падащите снежинки със зачервени бузи, изстинали ръце и крака, често разбити нослета. Налудували се вече, се завръщахме на кошарата при дядо и баба. Дядо започва приказките, а баба тършува из къщичката и изнася от някой ъгъл, от някоя торбичка или кошче, та ни почерпя със сушени ябълки, сливи, круши, дренки, орехи и лешници, които е събрала най- грижливо и скътала да черпи своите внуци палавници, когато й дойдат зиме на гости от училище, вместо вкъщи, право на кошарата. Не е безинтересно да се опишат още подробности около живота ми в незабравимия “Усой”. Наблизо до крушата ни има една малка котловинка “Валугите”. Тук в незнайно време са търсени подземни богатства– личат следите на галериите. Личи и мястото, където е преработвана рудата. Това е една неразчистена площадка, пълна с дребни камъни и обрасла с разни храсти, намираща се непосредствено до нашата дълга нива в м. “Долния усой”. В тия “Валуги” при лошо време спирахме на завет добитъка на паша. Наблизо е “Самаров дол”, в който има изобилие охлюви. И там е удобно за паша в лошо време. От тая местност се изкачваме все по-високо. Пасища– изоставени слабодоходни ниви. Започва гората “Кьоршино краище”, “Донина ливада”, лесове, изпъстрени с найразлични горски саморасли насаждения. Клечат габър (свинак), едър габър, дрен, леска, разновиден дъб, бук, явор и люляк. Ето и “Венецът”– отвесна варовита скала– 70-100 м. висока, отгоре обрасла с ясен, явор и най-много люляк, който през май отдалеч придава чудна гледка с преливане на люляковия и сивия цвят на скалите. Найвисоката точка е “Болван”. Тук е легендарното “Градище”.

22

Оттук се виждат наблизо запустелите места на бившите два реплянски манастира, с. Репляна, а по на югозапад е с. Чупрене, в центъра на което извисява снага църковната камбанария с инсталирания на нея (под мое ръководство през 1939 г.) селски часовник с камбана. В същото село има квартал “Манастирка”, над който е имало манастир с легенди и истории за героично минало. Камъкът-стълб от престола на храма на манастира стоеше на мястото си през 1939- 42 г., когато бях свещеник на селото. Понагоре се белее връх “Булин кладенец”– връх с извор в района на Репляна. Тук е мястото да се опише легендата за този кладенец. Видинският везир Бекин прекарвал повече от свободното си време в с. Чупрене. Тъй като същото село се намира в най- красивата част на западна Стара планина, нему се харесали хубавите снажни, едри и набити балканджийки. Харесала му се и бистрата студена балканска вода. Пиел само от един извор. Носили му я от селото чак във Видин. И днес тоя извор носи неговото име “Бекинска шобарка” - в “Бекинска падина”. След като се гаврил с много моми и жени, останал пленен от хубавата Драгана- млада булка на Велко (вероятно войводата хайдут Велко, възпят в народните песни). През 1938 год. Ставри Попов от гр. Чипровци издал юбилейна брошура за Чипровското голямо въстание 1688 год. На стр. 45 в брошурата четем: ”През 1806 год. във времето на сръбското въстание, предвождано от Кара Георги, към което въстание тогава се присъединил и хайдут Велко със своите български въстаници”. По всяка вероятност това е Велко от с. Чупрене, за когото е създадена настоящата легенда. Знайно е, че хайдут Велко заедно със своята дружина се е подвизавал именно в тоя кът на Северозападна България. Задигнал Драгана и я отвел в харема си във Видин. Велко бил беден сирак, но здрав и як балканджия. Образувал чета и чакал да дойде лято, когато Бекин ще летува в селото. Драгана се примирила 23

със съдбата си и останала була (ханъма) на Видинския везир. Настъпило лято. Бекин заедно с Драгана пристигнал на летуване. Много грехове имал да изплаща, а наймного дължал на Велко. Последният му устроил клопка с хитрост. Събрал хубави жени от селото все роднини на неговата дружина, които му приготвили пищна вечеря с люта чупренска ракия и червено “орлянско” вино (от местността “Орля” в района на с. Боровица). След като везирът се напирувал и самозабравил, Велко нахълтал със своята дружина. Хванал и вързал везира. Хванали също и Драгана. Отвели ги при любимия му извор. Запитали Драгана отказва ли се от Бекин. Тя отговорила отрицателно и тутаткси побегнала по една урва из балкана. Докато дружината се разправяла с ликвидирането на везира, тя достигнала големия връх при бистро изворче. Изморена, спряла да пийне студена водица, но бива настигната от Велко и съсечена на парчета. От тогава тоя извор заедно с голия връх носи името на булата“Булин кладенец”, а урвата, из която се изкачила, за да достигне до върха, носи собственото й име - “Драганица”. И днес в Чупрене има фамилии “Бекинци” и “Велкови”. Някои по-запалени родолюбци смесват тази легенда с легендата за поп Мартин– уж булата била неговата жена и ликвидирането на везира и Драгана е извършено от него и четата му. Коя от двете легенди е достоверна, не е известно, но поуката е една и съща: непокорният балканджия не прощава на турските изедници за техните издевателства. За доказателство на тая ми мисъл ще опиша още една легенда, разказана ми от Николинка Василева Петрова от Чупрене (тя ми е разказала и другите две- за Бекин, Драгана и Змея), на нея пък предадени от Йордан Велковски от същото село, а на него разказани през зимни дни от баба му Пена Велкова. Легендата, за която става дума, е следната: През турското робство в Чупрене идвал турчин от Видин да събира данъци. При всяко идване избирал най- хубавата мома и докато пребивавал там, се 24

гаврел с нея. При всяко идване избирал все друга мома. Това продължавало няколко години наред. Последната година харесал една мома, която имала трима братяяки и смели балканджии. Отседнал у тях още първия ден. Вечерта братята го нагостили и очаквали да си излезе от тях, но той настоял да остане тук. Поискал отделна стая, в която да спи със сестра им. Турчинът бил женен. Братята на момата разгневени го питали: “Нямаш ли си жена и деца, та искаш да се гавриш със сестра ни” и тутакси го хванали, заклали го, насекли го на парчета и за да избегнат отговорност, решили да избягат през балкана в Сърбия, която по това време била вече свободна страна. Натоварили всичко на волска кола. Впрегнали воловете и отпреде им на четворка конете. Заедно с жени и деца потеглили за границата. Времето било зимно. Снежни виелици затрупвали отпреде пътя им и отдире следите им. Нощта превалила, а те - още насред път. Виелиците пречели на придвижването им. Замолили се братята на Св. Никола (покровителят на пътуващите) да им помогне да преминат балкана. Успели да сторят това преди съмване и от благодарност нарекли прохода “Светиниколски”, което име носи и до днес. Логично е да се мисли, че това събитие има връзка с построяване църквата в селото (1847г.), която носи същото име. И днес из Чупрене се носи следната мълва: Пътувал един циганин от Белоградчик за Ниш през Чупрене. Трябвало да мине през прохода “Св. Никола”. Била страшна люта зима с виелици и фъртуни. Замолил се циганинът на Св. Никола: “Дядо Николе, моля те, помогни ми да премина Балкана и ще ти запаля голяма факлия колкото ръката ми”. Преминал циганинът Балкана през прохода и когато се отзовал отвъд планината, се провикнал: “Дядо Николе, я те лажем, къде че найдем толкова много восък за такава голяма факлия”. На югозапад от “Булин кладенец е м.”Преслап”– слабо наклонен терен, обрасъл с редки лесове от ели и осеян (в най-ново време) с много вили: “Ловен дом”, “На 25

просветата”, “Балкантурист”, “На овчаря” и др. частни такива. Най- отгоре на самата граница с Югославия се белее “Реплянска църква”- връх, осеян с едри гранитни камъни. Тук се намира голяма пещера с два входа от изток и от запад - скривалище на хайдутите през турското робство. Около тоя връх и цялата най-горна част на реплянския балкан расте и хубавее чамовата гора на площ от около 7000 декара, из която има полянки, осеяни с боровинки, зреещи през август. Тия поляни носят имена “Овчарници” и “Говедарници”, защото в миналото тук летуваше на паша яловият едър и дребен добитък на селото. В подножието на тая гора в местността “Ивов рът” притежавахме ливада от 16 декара. Когато учех в свещеническото училище, я продадохме, за да плащам пансионски такси. Тук имахме и кошара, където стадото ни (овце и кози) прекарваше зимния сезон. Между 3-ти и 4-ти клас (сегашен 7 и 8) престоях 5 години т.е. не бях ученик. С дядо прекарвах времето си като овчарче и козарче. По- горе казах, че дядо ми беше сладкодумен. В землянката той ми е разказал много приказки, от които ще цитирам една: “Един самотен овчар живял в своята колибка землянка в полите на балкана. Имал тоя навик да разговаря със себе си на глас. Колибката му имала две срещуположни врати. Една нощ мълком се приближили 11 души хайдути. Обградили колибката– пет души на едната врата, пет души - на другата врата, а главатарят им обикалял ту при едните, ту при другите. Вече се зазорявало. Овчарят ставал от сън по това време. Обувал цървулите си и слагал на огъня гърненцето да си вари чорбица. Със ставането започнал да говори: “Сега ще стана, ще вържа петима, ще вържа още петима и ще припека Щръбльо.” Прозинал се и започнал да обува цървулите. Главатарят започнал да се безпокои като чул говора на овчаря. Започнал бързо да обикаля ту при едната петорка, ту при другата. Дал строго нареждане да се оглеждат и да внимават. През това време овчарят рекъл: “Петима вързах 26

(обул единия крак – пет пръста) още петима ще вържа и ще припека Щръбльо.” Главатарят бил щърб и помислил, че работата е много сериозна, бързо обиколил колибката, огледал има ли вързани. Овчарят пак се обадил: “Вързах и другите петима, ха сега да припека Щръбло”. Главатарят веднага побегнал, а хайдутите след него. “Не искам да ме пече”– рекъл и офейкал. Така овчарят се спасил от беда благодарение на това, че приказвал със себе си гласно”… Тук през 1928- 29 г. при люти зимни условия преживях трудни дни, които съм описал в отделно съчинение, скромно и наивно за времето си, но скъпо и съхранявано до днес.

27

28

29

Оттогава имам много приключения. На другаря ми се женеше сестра. Ние трима “смели момчурляци” откраднахме едно павурче (съд 1.5 литра) с подсладена ракия. В края на сватбата- в неделя вечерта изпихме всичката ракия, та се напихме. Лудувахме до насита, а след това три дни бях болен. Това ми послужи за урок, та оттогава не пия алкохолни напитки. Опитвал съм се много пъти в компании да пийна по малко, но не върви. Затова и до днес съм пълен въздържател, даже и от газирани напитки… Все по това време, при едно отиване до пазара в Ружинци с баща ми с волската кола, натоварена с материална гора, намерих на пътя една кутия цигари. Нали е “муфта”, изпуших ги за един ден, та и от това си изпатих– повръщане, главоболие и пр. Та и от тях ми се погнуси и оттогава не съм слагал цигара в устата си. И пак по това време брат ми Анто имаше пистолет 6/35. Една вечер го присвоих и излязох над село на “Селска нива”. Там има голям камък. Качих се на него и изстрелях всичките патрони, та размирих тишината в селото. Вуйчо ми Георги беше кмет. Беше вече разбрал кой “герой” е направил това, имаше голяма конфузия. От онова време притежавам белег на лявата буза от манарче (брадва)- спомен от лудуването ми из гората заедно със Славчо Цветковски. Бяхме с козите из гората. Целия ден имахме весело настроение. Привечер решихме да отсечем една хубава права бука, за да правим от нея дръжки за разни сечива. Отсякохме я, но в гъстата висока гора буката се закачи и не падна. С дървен лост направих да я откачим, а Славчо удряше в дънера с неговото манарче да предизвика сътресение, за да се откачи буката. Вместо да удари в дънера, той удари по лоста– силно пружинира. Манарчето с острото удари по бузата ми, но нали бях млад, лесно зарасна раната, ала остави белег до живот. Не е безинтересно да добавя тук, че през тия пет 30

години освен семейните всекидневни ангажименти, бях и селски говедар с дядо Косто Фъртуната– крайно добър и честен човек, но беше и крайно беден. Неговата биография е доста интересна. Още при раждането майка му умира. Откърмили го махленските жени родилки, тъй като тогава не е имало дойни крави или друг добитък, особено през зимния сезон. Едвам навършил две– три годинки, умира и баща му. Останал кръгъл сирак. Отгледали го из махалата. Всеки му състрадавал. Като навършил 8–9 години, започнал да ходи слуга из чуждите къщи. Когато възмъжал, пак от състрадание го оженили. Направили му и къща. Родили му се 4 деца (три дъщери и един син). Позакрепил се семейно. Но нещастието го съпътствува. Умира жена му. Дъщерите се оженват в други села. Синът му отива в Америка и там умира. От него остава внук на дядо Косто, запилял се нанякъде. Дядо Косто остава самотник. Започва пак да се изхранва селски– говедар, овчар, свинар. Най- после грохва изнемощял. Умира мизерно. Аз го погребах. Селски отгледан, селски оженен и задомен, селски погребан, но оставил светла диря, светли спомени за пример и подражание. Трудолюбив до крайност- достойно носи прякора си “Фъртуната”– постоянно тича, хвърчи като фъртуна; честен, тих, скромен, услужлив– “благ” човек. Може би и от него съм усвоил (нескромно казано) част от тия му качества. Тук е мястото да добавя и това, че освен селски говедар през тия пет години бях и селски овчар и козар. Спомням си: едно лято бяхме четирима другаридядо Живко Крайнин, дядо Михаил Донкин, Еленко Антов Чучуков и аз с 220 овце и 120 кози– бачия. До към средата на юли бяхме със стадото в село в дома на дядо Живко. Ставахме рано с цел до съмнало да сме ги издоили. След това ги изкарвахме на паша– старците с овцете, а аз и Еленко с козите. Карахме ги на паша по горепоменатите вече местности: “Станишина дупка”, “Болван”, “Градището” под двата “венеца” (двете високи 31

варовити скали). От средата на юли отидохме в балкана в местностите “Малина ливада” и “Градена ливада”. Тук нямаше кошари, а заедно със стадото запирахме и спяхме на открито. Особено впечатление ми правеше броденето с козите из девствените дебри по обширния балкан, из местностите “Цръни връ”, “Калиново барье”, “Горунак”, “Ребро”, “Шиничарница”, “Раков връ”. Навсякъде из поменатите местности се редяха ту гъсти вековни букови гори, ту млади дъбови, яворови, лескови и букови лесове, прорязани от малки шумливи и пенливи поточета и прошарени с девствени полянки, обагрени с красиви балкански пъстри цветенца, с накацали по тях разноцветни пеперудки и шарени диви пчели. А долу в низината се провира със силен шум “Крастовичка река”, която на всичко отгоре придава приятен шепот, сякаш тук е устроен концерт от хиляди струнни музикални инструменти. Освен тия приятни преживелици в балкана, имаше и неприятни. Спомням си- една късна вечер имаше силен задух. Стадото спеше спокоен сън под открито небе на найвисоката точка на “Градена ливада”. Ние бяхме налягали на нощна стража около него, всеки на своето определено място. Изведнъж започна да се чува далечен тътен откъм запад, сякаш се е разгърнала бойна атака между две враждуващи сили. Канонадата се чуваше все по-ясно. Фронтът идеше все по- близо. Полъхна хладен ветрец. Не след дълго се разрази страшна буря, придружена със силен пороен дъжд и непрекъсващ гръм и светкавици. Страшен е балканът в такива моменти. Имаш чувството, че морският Левитан се е разиграл и бълва вряща вода, огън и жупел. Стадото се разтревожи и хукна из нанадолнището. Едвам се чуваха звънците. Голяма беше тревогата. Овци и кози разпръснати на много групички, едвам ги намерихме и то само при честите проблясвания на светкавиците. Постепенно бурята утихна, но вече се зазоряваше. Тази нощ не спахме. Прибрахме и преброихме 32

всичко намерено, но се оказа, че липсват доста бройки. Наново претърсвания. Намерихме ги уплашени и сгушени из шубраците. Наново преброяване. Оказа се, че липсва само една овца. Намерихме я третия ден, навирила крака право нагоре в една дълбока урва. Есента беше дъждовна. Със същото стадо бяхме на открито в местността “Росуля”. Дъжд валя денонощно. Спяхме всеки на определеното си място, заедно с кучетата на гола поляна на мократа трева, загърнати с ямурлуци. Но това беше вече късна есен. Наскоро разделихме стадото. Всеки със своя добитък се прибра в кошарата си на сухо и топло. По- после, когато станах свещеник и завеждах село Горни Лом, пътят ми минаваше оттук и всякога си спомнях за преживелиците. От тоя изходен пункт водехме стадото на паша из околния район– из изоставените ниви, станали пасища, ливади и гори– красиви панорами есенно време. С козите ходехме и из близкия варовиков балкан– на север от селото. И тук има красиви панорамни изгледи, един от които ми напомня “Червената стена” от разказите на баща ми, на която е воювал. Неприятелят бил на високата скала. Било при изгрев слънце. Лъщели щиковете на противниковите пушки. Нашите войски били разположени из равнината на запад. Нямало никакви прикрития. Изведнъж противникът открил огън. Нашите паднали покосени на бойното поле. Спасили се малцина чрез бягане на запад. Тук баща ми с един негов другар се спрели в гъсти храсти. Шинелите им били окървавени и надупчени нагъсто от куршуми. Оказало се, че няма наранявания, а кръвта била от окървавените вече храсти. Описвайки спомените за тоя овчарски живот, ми идва на ум една приказка, предадена ми от дядо. Подобно гореописаната бачия, един летен сезон имало също такава в местността “Лекия” в балкана, състояща се от голямо стадо с трима овчари– двама старци и едно момче Иванчо. Всяка сутрин преди да вдигат стадото за паша, овчарите сядали да се нахранят добре, защото 33

през деня няма време да почиват– стадото е в постоянно движение. Било през месец юли – най-големите дни. Една сутрин седнали тримата да се хранят. Старците се прекръстили и започнали да ядат. Накарали момчето и то да се прекръсти, но то категорично отказало. “Иване, прекръсти се”, “Не ща”, “Иване, прекръсти се”, “Не ща”, “Щом не щеш, ставай, вдигай стадото и потегляй из пасищата”. Настъпил обяд. Иванчо охранявал стадото откъм Чупренския район в местността “Билото” по посока към “Булин кладенец”, а старците- откъм реплянския район. Отвреме навреме старците подвиквали Иванчо. Той се обаждал, но вече с отмалял гласец, като мислел, че го викат да му дадат хлебец. А те пак се провиквали “Варди, варди”. Станало вече икиндия (около 5 часа след обяд), старците пак повтаряли същото, а Иванчо с още по-отмалял гласец се обаждал, прекръствал се насаме из шубраците и мърморел на себе си “Нали не е трудно да речем така”– слагайки кръстния знак върху себе си. Настъпило привечер. Старците пуснали момчето да отиде на “търлото” да събере сухи дърва из гората за огъня, защото в балкана и през летните нощи е студено. Отишъл той тичешком. Взел от торбите къшей хляб. Хапвал набързо и все така тичешком събрал за късо време много дърва; дори напалил огъня и сварил чорбица за вечеря. Колко много са държали на вярата старите хора! Понаблизо към селото на път за балкана е местността “Дел”. Тук също през летния сезон имало бачии. Постоянно се подвизавал един невменяем човек с нарицателното име “Делчич”– от “Дел”. Крадял от овчарите за ядене каквото намери на “търлата” им. Един ден забелязал, че на някой си Иван– овчар, донесли топла пита. В Репляна месеха домакините големи хлебове в чирепни– подници. Откраднал той питата. Иван бил наблизо със стадото, съгледал го и го погнал да отнеме хлеба, защото сетне ще гладува. Но “Делчич” с тичането късал по парче хляб и по едно време се обърнал към преследвача: “Иване, що 34

търчиш толко, еве колко оста”, като му показал съвсем малко останало парче от питата. Но нека се върнем отново на “Болван”. Оттук хоризонтът е разширен. Долу в низините на юг е селото ни. На изток е другият венец, еднакво висок с тоя, на който стоим. На югозапад и запад се тъмнее чамовата гора, настанила се по северните склонове на Стара планина, по-точно по върховете “Дупляк”, “Ивов рът”, “Реплянска църква” и “Три уши”. На северозапад е третият “венец” между селата Върбово и Търговище. На югоизточния склон на тоя “венец” сякаш човешка ръка е нарисувала върху голите скали числото 3 арабско от саморасли ниски храсти от клечат габър (свинак). А по към землището на Чупрене и Върбово в предподножието на същия склон през варовитите камъни има нещо като трасе на път, идващо откъм Върбово и свършва при една дупка (малка пещера) до самата река- среден приток на река Лом. И тук легендата изниква и се натрапва автоматически. В село Върбово имало хубава мома, най-лична на хорото. Всички ергени лудо тичали по нея. В поменатата дупка живял с майка си млад грозен змей. Когато обикалял из околните села, оглеждал всички моми, но най- много му харесала хубавицата от Върбово. В един празничен ден, когато на мегдана в същото село се виело кръшно хоро, змеят изневиделица грабнал момата и я помъкнал през “Гламата” към своята пещера. Тук я заключил, не я пускал никъде да излиза. Не след дълго време родила момченце, също грозно като него. Минало доста време и тя се замъчила за майчиния си дом. Молила змея да я пусне, макар за кратко, да отиде да види баща и майка. Той й направил железни цървули от “връшник” (железен прибор, капак, доста дебел за печене хляб) и заявил, че когато прокъса цървулите си, ще я пусне. Затъжила се още повече. Кога ще може да ги скъса толкова дебели и то от желязо. Съгледала я свекърва й (старата змеица). Домиляло й за нея и й дала следния съвет: “Не бой се, аз 35

ще те науча как най- лесно ще се прокъсат. По- често ги нагрявай на огъня до зачервяване, след това ги заливай със студена вода и те скоро ще се прокъсат”. Послушала съвета на свекърва си и наистина цървулите наскоро се прокъсали. Показала ги на змея и той се съгласил да я пусне, даже ще я заведе заедно с рожбата си. По пътя й дал следните съвети “Аз ще се обърна на голям венец от цветя, детето- на малък. Щом стигнеш у вашите, ще ни закачиш на закачалката зад вратата; ще се наприказваш със своите, а когато си тръгнеш, ще вземеш венците и ще си заминем в нашия дом. Но в двора на вашите има пълна кола със сено. В същото сено има разни билки: вратика, чемерика, лудо биле. Да се внимава добре да не запали някой това сено, че щом помиришем тези билки при горене, веднага ще изчезнем с детето завинаги”. Щом стигнали, измъчената вече невяста разказала всичко на майка си и със сълзи на очи я замолила да направи всичко възможно, за да я отърве от сполетялата я беда. Майката тутакси грабнала главня, забучила я в сеното, то пламнало. Изведнъж се чул силен шум. Венците зад вратата изчезнали и шумът се понесъл като вятър по посока на пещерата. И днес любопитни хора от с.Чупрене и Върбово щом насочат поглед към “гламата”, виждат дирята, по която змеят влачел хубавата мома от с. Върбово в пещерата. Легенди, истории, разни събития изпъкват и се натрапват щом зърнеш дадена местност, селище, чукар, връх, пътища.... Но да продължим още. Долу в низината се сгушило с.Търговище, от което излиза като дълга бяла змия шосето, свързващо “Свети Николския” проход с гр. Лом. А ако тръгнеш по следата на въпросното шосе, то веднага те отвежда на североизток из широката дунавска равнина, често прорязвана от дима на пътуващите влакове от Видин за София и обратно. Още по на север се белее дълга ивица, северната граница на отечеството ни, река Дунав.

36

Кацнал като орел на тая височина, устремил взор на всички страни, който и да си ти, ще почувствуваш омайната красота на тая малка географска част от България и ще се почувствуваш горд, че си се родил именно в тоя красив, неповторим кът на милата си родина... Не трябва да се отмине описанието и на другия “Болван”, на изток от селото. В неговите пазви е сгушена “Татарска пещ”. На тоя връх според легендата Крали Марко е играл на титра с пет големи камъка, еднакви по големина (около 25 м3). Но след като го разсърдили неговите другарчета: козарчета, овчарчета и говедарчета, той ги хвърлил в нанадолнището на пет страни на разстояние на три километра от върха. Същите камъни и днес стоят по местата си непокътнати. Невероятна легенда, но възпитаваща в сила и мъжество. Ако е нужно да се описват всички неща и целия район в обсега на посочения хоризонт, не ще стигнат стотици томове книги, защото има какво да се каже за всеки кът, за всеки връх, дол, урва, хълм, поточе, изворче, лес, дори за всеки гръм (храст) и за всяко дърво, но намирам за необходимо да спра тия описания и да започна около темата: АВТОБИОГРАФИЯ на моя живот. По- горе описах произхода си, родословието и някои имена на близките ми хора. Описах и това, че произхождам от бедно семейство. Майка ми е неграмотна, а баща ми- слабограмотен. Неуки, но скромни и трудолюбиви родители. Имаха силно желание да създадат на поколението си по- добър, по- сносен живот. Трепереха над нас. Трепеха се от ранна сутрин до късна вечер в непосилен труд. Възпитаваха ни в труд, в честност и доброта. И ние наследихме тия качества. Тяхната славянска душа беше пословична за селото. Сочеха ги хората за пример във всяка добра насока, особено в гостоприемството. Рядко имаше ден, в който да не е стъпил чужд крак в нашия дом. Така ни възпитаваха, така възпитавах по- после и моите деца. Споменах по- горе, че лете съм бивал (като дете и 37

юноша) овчарче, козарче и воловарче, а зиме- ученик. Учех се прилежно и винаги с примерно поведение. Като пастирче пък играех умерено и скромно със своите другарчета. На 12 години завърших трети (сега седми) клас. Това беше задължителното образование. Имах силно желание да продължа нагоре, в гимназия. Моите другарчета съвипускници от селата Долни Лом, Горни Лом, Чупрене, Върбово, Търговище и Протопопинци (всички учехме прогимназия в Чупрене ), излетяха нагоре в гимназии, технически и занаятчийски училища, а аз останах на село, не толкова като пастирче, колкото като общ работник. От тая възраст започнах изкусно да въртя косата из обширните ливади, също вилата, греблото и мотиката. Заедно с брат ми Анто окосявахме нашите ливади, а след това косехме и по чуждите за печалбарство. Трудолюбието на родителите ни беше кумир за нас. Стремяхме се да вършим все по- качествена работа, та да ни сочат за пример не само в семейството, а и из селото. Не е безинтересно да се знае, че през онова време всеки се грижеше да снабди семейството си със храна, облекло, обувки и други битови нужди по частни пътища. Ние бяхме многочленно семейство, а от друга странабедно. Облеклото и обувките ни бяха изключително домашно приготвени: калпак от овча кожа; риза от конопена прежда; горното облекло (сако и патналони) от вълнена тъкан– груб вълнен плат, след изтъкаване носен на тепавица в съседното село Търговище, за да стане годен за облекло; чорапи също от домашна вълнена прежда; обувките– цървули от свинска или говежда кожа. Тъй като бяхме много, рядко ни стигаше ново, а повече кърпено. Въпреки всичко, бяхме здрави. Всред природата, на нивата, в гората, на ливадите и на всеко работно място газехме с полубоси крака по проходими и мъчнопроходими места. Често настъпвахме змии и гущери. Един епизод от подобен характер от онова време остана здраво 38

запечатан в паметта ми. Беше сезон на косене ливадите. В “Усой” при пчелина косехме ливадата аз и брат ми Анто. След като дойде време за клепане на косите, седнахме на сянка и започнахме действие. Баща ни отиде на кладенчето за вода. Същото се намира в сянката на голям четиристеблен орех и извира из корените му. При завръщане по пътеката изрева уплашено. Голям смок връхлетял на него– излязъл от горичката при “Пчелина”, вероятно подплашен от нашето чукане по косите. Двамата с брата се спуснахме стремглаво по нанадолнището, но от смока- ни следа. След щателно претърсване, с голям кол в ръце, открихме шумоленето му в един гръм близо до голямо дърво габер. Но шумът секна. Доста време обикаляхме около дървото, но смокът изчезна. По една случайност погледнах в клоните на големия габер. Смокът се наднасяше бавно право към главата ми. Изтръпнах. Светкавично се овладях. Силно го ударих с кола. Пречупил съм гръбначния му стълб. Свлече се на земята. Доубихме го. Измерихме дължината му. Беше дълъг девет педи т.е. около 2.20 метра. Това събитие ме обезстраши, та по- после избивах масово змии и смокове, които се развъждаха много из горичките по нашия “Усой”. Незабравими спомени са залегнали у мен от онова време, кагато започвах да се уча в една или друга работа. Така например при започване косене ливадите брат ми ме учеше как да клепа (кова) косата си, как да я изостря, та да реже хубаво, как да я държа, как да я извъртам около себе си. Спомням си с какво старание усвоявах предаваните къси лекции от брата ми. И ненапразно впоследствие станах образцов косач, като се хващах винаги пръв найнапред при групово косене. При окопаване царевицата сестрите ми ме учеха как се държи мотиката, как се прореждат и загърлят гнездата, как трябва да се копае за повече прекопаване. При правене сеното на купи аз като най- млад винаги подавах с вилата и изкусно хвърлях чак на върха, колкото и да е висок купенът. При жътва обичах 39

да правя въжетата и да връзвам сноповете скоростно и стегнато. Стараех се работата ми да бъде винаги хубава, качествена, та да бъда похвален- моя слабост, вродена в характера ми, съществуваща и до днес. Каляването ми във физическия труд беше за пет години- годините от 1925 до 1929 г. (престояването ми между трети и четвърти клас). Това прекъсване на учението ми беше по вина на най-големия ми брат Ангел, който се противопоставяше на желанието ми да продължа образованието си. Точно през тоя период умря баба ми Живка (1928 год), а през 1929 год. и брат ми Ангел- баба от старост, а брат ми от силна простуда– пневмония. През март в студено време бе отишъл на воденица в Търговище. Там спал през нощта на циментовия под, смлял брашното; докарал го в къщи; неизпрегнал воловете, хвърлил капистрите на ярема; казал, че му е лошо; влязъл в къщи и легнал на легло. Беше сряда. В петък почина, а в събота (Лазаровден) го погребахме. Голяма беше скръбта и мъката по загубата му. Той умря на 30 години. Остави три дребни сирачета: Димитър, Цветана и Кирил. Последният умря в 1983 година. Всичките създадоха семейства и имат и внучета. През това време у мен беше залегнала силно вярата ми в про-видението. Братът ми беше зъл човек- настроен от злата си жена. Много пъти наблюдавахме различни сцени. Злобно се караше с баща ми и майка ми. Веднаж посегна да бие баща ми. Баща ми го прокле. Казват, че бащина клетва се сбъдва. И ето сбъдна се в нашия дом. Сираците отгледахме. Майка им се ожени. Не чака и една година след смъртта на мъжа си. Същата умря през 1973 год. От втория си мъж има син Георги, който е силно привързан към едноутробните си братя и сестра. Имат се за свои. В началото на 1929 год., малко преди да умре брат ми, в селото ни дойде нов свещеник– Славчо Грънчаров (сега свещеник пенсионер). Живее в гр. Лом. Нашето семейство беше религиозно. Беше създадена традиция всяка година, в ранна пролет, щом добитъкът ни окон40

чателно се оброди, да почистиме идеално оборите и кошарите и при новолуние (млада неделя) свещеникът да направи водосвет и да благослови стадата ни за здраве и многоплодие. Нея година, верен на традицията, баща ми покани младия свещеник да извърши нужното. След религиозния ритуал свещеникът беше поканен на скромен обяд, старателно приготвен от майка ми. В “собата”, където беше обедът, на полицата (лавицата) се намираше нотираната ми пеенка от трети прогимназиален клас. Свещеникът запита чия е тази книжка и кой се занимава с нея. Отговорих, че е моя. Владеех отлично пеенето както слухово, така и нотирано. Той ме накара да му изпея няколко упражнения по ноти, няколко народни песни, изпита кадърността ми и след като оцени всичко, замоли баща ми да ме пусне да ходя при него да ме научи да стана църковен певец, понеже в селото ни нямаше такъв. Разбраха се. Свещеникът живееше в Боровица, а когато станеше нужда за религиозни служби, идваше в село на кон. Пътят му минаваше наблизо край кошарата ни. Уговаряхме се кое време трябва да съм при него в село. Той се движеше на кон по централния път, а аз пеша по преки пътеки и винаги го изпреварвах в квартирата му. Бях много срамежлив, но ученолюбив. За късо време усвоих псалтикийното източно пеене. Пеех с желание и настроение. Пеех навсякъде: в къщи, с добитъка, на хармана, на нивата и ливадата. У мен се породи желание да уча в семинария. Бях вече 16-17 годишен, а в семинарията приемаха непосредствено след завършване на прогимназия. За да уча за свещеник, трябваше да отида най- напред при Владиката във Видин за ориентировка. С баща ми пеша от село до гара Орешец 24 км. и оттам, за първи път със смесен влак (товарен и пътнически) заминахме за Видин. Пристигнахме привечер и се настанихме в хан. При стопаните на същия хан баща ми е бил “багджия” (слуга, лозарски работник и пазач). Беше ми много интересно. Разгледахме Дунава и всички черкви из 41

Видин. В митрополитската църква служеше архимандрит Евгени- протосингел (духовен секретар) на Митрополията. За първи път слушах от него проповед. След свършване на службата двамата с баща ми се представихме пред него. Казахме му за какво сме дошли. Той ни поясни, че за постъпване в семинарията съм превалил годините, а за да уча в духовно училище в Черепиш, ще трябва да съм завършил ІV клас (сега VІІІ ). Налагаше се да се търси ходатайство и посредничество. Но кой ще ми помогне. Казаха ми, че владиката ще бъде на следващия празник в изворския девически манастир на служба. В ранна утрин тръгнах пеша през селата Протопопинци, Фалковец, Върбовчец, Скомля, Дълго поле, Шипот и Костичавци. В манастира пристигнах към два часа след обед. Владиката току що беше заминал обратно за Видин. Взех участие във вечерното богослужение. Вечерях и преспах в манастира при грижовното отношение на монахините и игуменката. На другата сутрин заминах обратно за село. В близко време научих, че владиката е заминал на почивка във Вършец. С телеграма от Долни Лом (в нашето село и днес няма поща, а тогава нямаше и телефон) проучих докога ще бъде той там. На другия ден пак пеша, от Репляна до гара Орешец, оттам с влака до Бабино мало (сега Бели извор), а от Бабино мало до Вършец, 32 км, все пеша, се явих при владиката. Видях го за първи път. Бях невежа по отношение на административното устройство на Българската православна църква. Във влака при това пътуване, в разговор със цивилен неизвестен за мен човек, разбрах, че в България не е само Видинският владика, а има още десет други; че страната ни е разделена по църковна линия на епархии (окръжни центрове); епархиите- на архиерейски наместничества (околийски центрове), а архиерейските наместничества - на енории по села и градове, заемани и управлявани от енорийски свещеници, какъвто желаех да стана и аз. Тук във Вършец за първи път се срещнах със семинарист- сегашния вършечки свещеник Георги 42

поп Михайлов. Подобно на дядо Йоцо бях готов да го разцелувам, да го притисна до гърдите си, до сърцето си, да ме вдъхнови, та и аз да стана като него- облечен в хубав ученически костюм, с черна кадифена фуражка, обшита с бели кантове и украсена на челото с монограм– инициали СДС– Софийска духовна семинария, а от дясната страна на същата- забучени четири звездички– знак, че той е в ІV клас на семинарията. По толкова звездички от двете страни на яката върху кадифени подложки. На десния ръкав над лакътя зашити същите инициали– СДС. Той прислужваше на владиката. Представи ме пред него и след разговора дълго разпитвах за ученическия живот и обстановката в семинарията. Желанието ми бе да уча там, но понеже съм бил напреднал с годините, нямаше да може, поради което владиката ми даде напътствия да завърша ІV гимназиален клас (сега VІІІ) и след това да се явя на конкурс в Черепишкото средно свещеническо училище. Послушах съвета му и още същата есен, макар и със закъснение, през октомври, с приемен изпит постъпих ученик (след 5 години) в ІV клас на Белоградчишката смесена гимназия. Тук заживях със съученици от цялата околия. В съботни дни след часовете, с торбичка на рамо, пеша 25 км си ходех на село за провизии- хляб, боб, лук, картофи, пиперки и др. (готвех си в квартирата), и в неделните дни се завръщах около обяд. Учех се прилежно. Въпреки отсъствието ми пет години от училище и късното записване (през октомври, когато с уроците бяха доста напреднали), накрая още на първия срок при 47 ученика в класа, се бях наредил на четвърто място по успех. През свободното време скитах на воля със запалени планинари– съученици навсякъде из прочутите Белоградчишки скали. Научавахме имената на всяка поотделно и беряхме редки растения (цветя), от които със старание подреждахме хербариуми по ботаника при учителката Бобалинова, която освен по ботаника, ни преподаваше и по химия. Преподаваше така хубаво с помощта на пособия в каби43

нета, че всички я слушахме със затаен дъх и в захлас и усвоявахме отлично тия две дисциплини. И тук спомени мили, приятни, незабравими- ученически години! С какво старание украсявахме училището в официални празници! С какво веселие празнувахме първи май- при ромона на ситен майски дъждец, под звуците на флейти и барабанихора, ръченици и закачки на хубава поляна, обградена с отвесни и навесни скали… Един от тия спомени се е врязал дълбоко в съзнанието ми. При училището имаше дълбока варница и широка 4 на 4 метра. Никой не смееше да я прескочи, защото при най-малко колебание, на такова разстояние ще се потъне в рядката дълбока вар. Аз бях обут в току що направени ми по поръчка сандали от здрав материал, изработени от приятеля на баща ми– обущаря Рунджо. Единствен аз прескочих трапа, но на отсрещния бряг сандалите се спукаха отпред. Голямо беше мъмренето от обущаря, когато ги занесох на поправка. Скитахме и из прочутото Белоградчишко кале– крепост на поробителите турци. През 1850 г. при Белоградчишкото въстание тук в специална катакомба, врязана в крепостта в така наречената “първа плоча” са гниели въстаниците, а след присъдата им са изкарвани през тясната врата на западната стена. Наведени са изкарвани един по един, а палачът с ятагана им отсичал главите. Днес пред тая врата извън крепостта стърчи монолитен паметник, при който на Спасовден ходихме там под строй- ученици, войници и гражданството, за да почетем паметта на загиналите. Извършваше се панихида от градските свещеници, а началникът на военния гарнизон произнасяше прочувствени слова… Наблизо до калето в стария турски квартал на града доскоро се намираше джамията. За нея научих следното, колкото легенда, толкова и истина. На 11.01.1974 г. бях повикан в Долно Церовене за погребение на Илия П. Денински. Преди да почна опелото, в храма беше Васил Главаняшки. Неговата жена 44

Тодора (сега покойница) е от Средогрив, поради което той е обикнал Белоградчишкия край и често ходел там (сега и той е покойник). През лятото на 1973 г. ходил на обиколка из Белоградчик и в калето в разговор със стар гражданин научил тая легенда. В Белоградчик живял богат турчин първенец, уважаван и зачитан от всички турци (а там имало много). Имал млада дъщеря хубавица и неомъжена. Остарял вече и пред неизвестност за бъдещето на едничката си дъщеря решил да остави незабравим спомен на своите съграждани– да съгради джамия. Когато джамията станала готова, трябвало да се намери майстор да уреди и направи вътрешната украса и резба. Пуснал обява. Наел се млад момък, отличен майстор, от южна България. Уговорено било турчинът да му заплаща по една жълтица на ден, по един литър вино и храна. Турчинът имал слуга полуням. Същият носел на майстора ежедневно уговорените неща, а той от своя страна, му давал по една парица. Поради тия връзки между слугата- българин и момъка- майстор се породила силна обич. Един ден при почивка момъкът обикалял дома на турчина и при отворен прозорец видял дъщерята хубавица без фередже. Тя пленила сърцето на момъка. Завързала се трайна дружба. Момъкът се срещал всеки ден с хубавицата, обикнали се искрено. Не могли един без друг. Турчинът забелязал това. Силно разгневен, я принудил да си признае всичко. Признала му, че го обича искрено, без него не може да живее и го иска за съпруг. Бащата оценил високо майсторлъка на момъка, съгласил се и решил да ги ожени, но при условие той да приеме турската вяра. Момата това и чакала. Казала на своя избраник за съгласието на баща си, но той цинично се изразил приблизително: “за една обикновена жена, каквито са всичките жени, вярата си няма да дам”. Разплакана, хубавицата се явила при баща си и му докладвала. Той силно се разгневил и заповядал на немия слуга да погуби момъка. Поради силната си 45

обич към момъка слугата се натъжил много. Но заповедта била строга. Обмислил полунемият и решил да повали обичния момък в безсъзнание, но да го остави жив. Така и направил. Слугата бил як балканджия. С един удар повалил момъка на земята. Последният загубил съзнание. Слугата го помислил за мъртъв. При падането от пазвата на поваления, с верижка на шията му, изхвръкнала жълтица. Той я грабнал. Занесъл я при турчина и му казал, че поръчението е сторено. Момъкът е мъртъв. Турчинът взел жълтицата, заоглеждал я внимателно и изведнъж потъмняло лицето му. Жълтицата и верижката били идеално копие на оная жълтица и верижка, която той от дете не свалял от шията си. “Къде е убитият?”, “Там”- посочил слугата. Втурнали се двамата заедно и що да видят– мъртвият оживял. Турчинът с голяма тревога запитал момъка: “Отде имаш тая жълтица?” Момъкът спокойно отговорил: “Аз съм сирак от малък. Преди да умре майка ми, свали от шията си тая жълтица, подаде ми я и ми каза: “Синко, носи тая жълтица за спомен от мен и помни, че тя има история. Преди да умре моята майка, я предаде по същия начин и ми каза, че съм имала братче и когато сме били още малки, тя поръчала при изкусен майстор да ни изкове еднакви жълтици с верижки да ги носиме за спомен. Наскоро след този дар братчето ми изчезнало. Минали турци през селото, грабнали го и до ден днешен не се е чуло нищо за него”. Турчинът разбрал, че жълтицата е на сестра му и че момъкът не е никой друг, освен синът на сестра му– негов племенник. Историята с тази жълтица станала в навечерието на откриване на джамията. Разбирайки, че той е станал жертва на турците в детските си години и че е чист българин- вуйчо на изкусния майстор- резбар, големият турски чорбаджия се явил пред турския съвет с гордо вдигната глава и им заявил, че е измамен неговият живот, че е българин. Отказва се от турската вяра и им предал джамията за спомен. Разярени от неговата постъпка, 46

турците моментално го убили, погребали го до джамията и пуснали мълвата, че той, големият турски благодетел, е убит от съзаклятници българи заради това, че построил джамия в град с българско население. Поучителна за вярващия и за всеки българин е тая история. Тя говори за силната вяра у всеки човек в тоя край през турската робство… Но това е материал за друга тема. Нека да продължа автобиографията си. След завършване успешно ІV клас на белоградчишката гимназия лятото работих усилено по дребните имения на баща ми. Когато наближи срокът за приемане в Черепишкото свещеническо училище, пратих молба с нужните документи. Бях повикан на конкурсен изпит. Когато кракът ми стъпи на оная земя, където впоследствие щях да усвоявам богословските дисциплини, изпитах чувство на благоговение и страх, смесен с обич и надежди в светлото бъдеще. Училището и пансионската сграда бяха в ремонт. Приютиха ни в манастирските сгради. Тук бяхме се събрали кандидати от всички краища на България. Имаше смях и закачки, тревоги и гадания за утрешния ден. Имаше замислени и строги, смели и горди, безгрижни и весели, а аз единственият- беден и скромен, очакващ добро възпитание за достоен утрешен народен пастир. Очаквах, че тук ще се срещна само с хора идеалисти, призвани за достойни дела, но съм се лъгал. Малцина бяха такива. Повечето бяха чорбаджийски галени синове, груби и самонадеяни. Тия ми първи впечатления впоследствие се оправдаха отчасти, а известни личности се превъзпитаха и станаха добри пастири. Приемния изпит издържах. По пеене бях подготвен още в село от свещеника Славчо Грънчаров. С изпяване “Свети Боже…” направих отлично впечатление пред приемната комисия. Разотидохме се по домовете. На село по това време беряхме царевицата. Трябваше да ставаме рано, защото времето беше променливо и бързахме да се надпреварваме с капризите му. Една сутрин преди 47

зори трябваше аз да впрегна воловете и да ги откарам при нашите, които бяха отишли преди мен в местността “Въртача”. При излизане от село след вековния дъб при гробищата нещо ги подплаши (а те бяха хубави, едри, яки) и хукнаха на галоп. При отбиване по черния път за казаната местност, всичко от колата се разпиля (литри, щитове, потоница). Паднах и аз на дясната страна. Совалката на ръката ми се пукна. Силно ме болеше. Нашите ме пратиха в Долни Лом при правилец. Той ми нагласи ръката, но тя ме болеше доста време и след започване занятията в Черепиш, та трудно пишех писмените си работи… На 15 септември започнахме занятия. С особено старание усвоявах всичко предавано от учителите ми. Класен наставник ни беше учителят Димитър Даскалов от гр. Разлог (сега живущ в София). Той ни преподаваше по пеене. Бях негов любимец. При всеки нов урок пръв аз ще изпея предаденото и то най- правилно. Пращаше ме на служби на празнични дни в околните села на Черепиш. СЕМИНАРИСТ В ЧЕРЕПИШ

48

В Зверино се надпявахме на литургията с две момичета… И тук скъпи спомени… Понеже училището е пансион, имаше възможност учениците да се групират в задушевни неразделни групички по двама-трима. Нашата група се състоеше от мен, Драготин Иванов от Върбовчецсега живущ в Пловдив, а завежда гр. Девин и Симеон Моневски от с. Садовец, Луковитско. Всяка групичка си имаше собствено уютно кътче: из гората, около Искъра, край ливадата, лозето, скалите. Нашето кътче беше на една отвесна скала, в която Искъра мие водите си. Тук бяхме направили площадка с пейка. Водата бълбукаше непрестанно и отекваше в малката пещера, находяща се непосредствено под нашето кътче. Още първата година при провеждане пролетната училищна трудова, замолихме класния ръководител да ни разреши да си направим алея- пътечка до нашето кътче. След като получихме нужното разрешение, запретнахме ръкави и направихме пътечката, както позволяваше теренът. Понеже същият е стръмен, почти отвесен, направихме я на зиг- заг. При съединяване кътчето с пътечката трябваше да прекопаеме една малка урва, почти отвесна към Искъра. При тая манипулация изровихме няколко златни монети (а колко ли се сринаха във водата невидени от нас!), които същата 49

година продадохме поотделно на един мошеник- златар от с. Бърдарски геран, Белослатинско. Хаир не видяхме от намереното, но все пак при наличността на пансионска такса 10000 лв. годишно за времето, ни помогнаха тия средства поне за една година. Преди да открием това скромно съкровище и тримата се бяхме запалили да отидем монаси в "Св. Гора", но не било писано. Бяхме бедни и тримата. Със собствени средства трудно беше при тия скъпи пансионски такси и непоносима криза по онова време да се завърши училище. Но ние живеехме с амбиция да завършим на всяка цена. Бяхме бедни, но не се отчайвахме. На нашето кътче след приготвяне уроците пеехме на три гласа църковни и народни песни, а след вечеря и преди голямото занимание отивахме на беседката на източния край на манастирското лозе и пеехме с настроение също на три гласа: “Мракът вечерни покри полята, в тиха прохлада заспа земята. Лека ти нощ, тихи покой, Божий покров над заспала земя”. При свободно време ходехме и другаде из обширните манастирски гори, долове и чукари. При такова едно скитане за първи път чух из гората да се пее от по-голям от нас ученик песента “Пролет пукна и пиленце по балкана пее, зеленее се тревица, слива се белее”… от Любен Каравелов. Отведнъж я запаметих и оттогава, та и до днес често ми идва на ум да си я попея… Тоя волен ученически живот не се забравя, но биваше смущаван само в началото на всеки срок, когато се завръщахме в училище от срочна ваканция. Тогава следваше да носиме със себе си определената пансионска такса. Поради тогавашната криза винаги се случваше, че това бе почти невъзможно. Доходи отникъде. Ректорът ни пъдеше. Връщахме се по домовете. За мен беше трагедия. Затварях се в килера на старата ни къщичка, сядах до малкото прозорче, ронех непрекъснато сълзи. През това време баща ми обикаля разни лихвари, търговци, мошеници и след като намери малко пари, ме изпрати обратно в училище. Внасям парите 50

и съм спокоен за известно време. Продължавам учението повече с чужди учебници и пособия. Ходя в Мездра. Там купувам амбалажна хартия, сгъвам я на 8 и получавам тетрадка от 16 страници. Слушам преподаването от учителя и на тия тетрадки записвам накратко онова, което съм чул… За четиригодишното учение продадох на баща си горепоменатата 16 декара ливада в местността “Ивов рът”, няколко вола и направихме задължение пред банки и частни лица около 40000 лева, които след ръкоположението ми бяха прехвърлени на мое име и ги изплащах докато да дойда в Дългоделци. Много пъти ми е отпускал помощи и Св. Видинският митрополит Неофит (сега покойник). С голяма мъка завършихме училище и тримата. Моневски умря скоропостижно, а аз и Драготин станахме свещеници и служиме и до днес. Тук е мястото да опиша някои епизоди от тогавашния ми живот и някои събития, станали по онова време. На втората година от учението там във всички училища в България имаше стачни вълнения. Такова се вдигна и в нашето училище уж против учителя йеромонах Евгени Лебедев, избягал от Русия през октомврийската революция, а то била на политическа основа. Бяхме замесени всички ученици. Аз бях в акционния комитет, посочен и избран от класа. През време на стачката бях дежурен по кухня. Стачката трая три дни. Никой не влизаше в класните стаи. Всички хващаха организирано балкана, а на обяд под строй заставаха пред трапезарията. От страна на учителите беше дежурен Лебедев. Казваше ми, че първата нощ преди стачката сънувал медвед (мечка). Ректорът Архимандрит Флавиян се опитваше да изтръгне нещо от всякого, но напразно. Всички мълчаха. Последствията бяха лоши. Разпуснаха ни и цели четиридесет дни бяхме по домовете си. Привикваха ни на групи. Давахме писмени показания. В резултат мнозина бяха изключени, някои с намалено поведение, а 51

болшинството - помилвани. С дълги молби и разкаяния всички бяха приети наново и продължихме учението си. Първият клас, най- малките, бяха подложени на изпит (приравнителен) и ги присъединиха към нашия клас. Същите заедно с нас завършиха курса на училището. Тая стачка бе съдбоносна за нашето училище. Закриха го, а нас ни преместиха да довършиме образованието си в семинарията– София. В Черепиш отделяхме време за разходки и развлечения. Из околностите на училището имаше такива кътове, от които разходките ни останаха запаметени завинаги. Така например срещу училището, през реката, непосредствено до тунела, е овощната градина на манастира, а над нея е “Шишмановата крепост”. Както река Янтра опасва Търново във форма на полуостров, така и тук Искъра опасва тая естествена непристъпна крепост, възпята от легендите. Тук Иван Шишман според същите легенди е давал отчаяна съпротива срещу пристъпа на многобройните турски орди срещу пансионската сграда. През реката в средата на скалите е “Софрониевата пещера”. В нея се е криел от турците Врачанският владика Софроний– писателят на “Житие и страдания грешнаго Софроня”. Най- високата точка на манастирската гора е “Тавора” над манастирското лозе. Тук преди стачката заседаваше стачният комитет. Оттук се открива красива панорама на всички посоки. Много пъти нашата тройка се е подвизавала из шубраците на тоя връх. На югозапад по посока към Зверино се вижда долината на едно поточе. Там е “Витезда”– естествен воден басейн, издълбан в скали. Много пъти тук сме идвали да се къпем в чистите води на тоя красив скален водопад. Срещу варниците, долу през реката, до самата нея е карстовият извор. Колчем си спомня за него, веднага изпъква в съзнанието ми песента “Овчар си стадо пасеше край извор бистър, самотен...” Разходките ни до Зверино с училищния хор се съчетаваха със служба в храма и концерт от хорови 52

песни в читалището. Тук бяха и дечицата от училището. Те от своя страна ни изпяха няколко народни песни, между които “Гуслар ми гуси по вси мегдани...”. И тая песен запаметих, та често я пея и досега. Ходехме и до Мездра с хора на архиерейска служба с ректора епископ Панарет и концерт в читалището. Хорът ни се състоеше от 47 души– мъжки хор на четири гласа. Диригент ни беше класният наставник Димитър Даскалов. Аз пеех в баритоновата партия, често соло. Пътувахме и до село Моравица с хора до лобното място на Ботевите четници между двата тунела до “Шишмановата крепост” с всички ученици и учители– в деня на кончината им- с извършване панихида и речи. В Ребърково изнасяхме концерт в читалището. Тук бе изпята песента “Люти клетви”, която също влезе в репертоара ми. На връщане минавахме през лозята. Беше около Димитровден. Гроздобер. Черпиха ни със сладко грозде. Оттам през с. Люти брод, по пътя на легендарната баба Илийца, през портите на манастира, по тъмно закъсняло време, изморени се прибирахме, спомняйки си хубавия разказ от Иван Вазов с всички подробности. Спомени, спомени скъпи, далечни, незабравими, скъпи спомени… Заради стачката в училището станаха големи промени. Ректорът архимандрит Флавиян бе заменен с епископ Панарет. Той много обичаше, докато всички се хранят на обяд, някой от учениците да чете откъси от научнорелигиозен характер. Понеже четях доста изразително, често натоварваше мен с тази задача. Учителят Евгени Лебедев бе освободен. Тук изкарахме ІІІ клас, а за ІV клас училището бе закрито. Нас, последния клас, ни преместиха при семинарията в София (сега пионерския дворец), за да довършиме образованието си. До преместването ни в София лично аз не бях ходил никога там. Когато отидох за първи път, още със слизането от влака на гарата се събрах с мои съученици и семинаристи. Не бях виждал трамвай. За първи път мой крак стъпи в такова превозно средство. Беше вечер. Прекосявайки София от единия край до 53

другия т.е. от гарата до семинарията, взирах се през прозорците на вси страни. Със захлас зяпах във всяка точка, изпречила се пред погледа ми. Всичко ми беше интересно и учудващо. Пристигнахме в семинарията. Тук ни настаниха в просторна стая- спалня, предназначена специално за нашия клас. Преспахме. На сутринта беше неделен ден. Бяхме свободни да ходиме, където пожелаем из София. По пътя на трамвая от семинарията до гарата отидох пеша, за да се назяпам на воля. Случи се така, че в този ден дойде в София югославският крал Александър. Бях изумен от гледката, която се открояваше пред погледа ми. Хиляден народ бе излязъл от двете страни на главната улица, водеща от гарата за царския дворец. Гвардейска войска в хубава блестяща униформа бе строена в шпалир. В специални леки коли бяха седнали двамата държавни глави- нашият цар Борис и югославският крал. Съпровождани от вси страни от автомобили и мотори, при овации от струпалия се народ, се движеха бавно по определения път. Гледката беше изумителна за мен, друг път не видял подобно тържество. На другия ден започнахме учебните занятия. Както в Черепиш, така и тук аз бях винаги сочен за пример по пеене- главният предмет в духовните училища. И тук и там бях пращан по храмовете да пея- даже и в параклиса на св. Синод! В семинарията ни беше ректор Епископ Антим. Тук нашият клас не се ползваше с добро име. Дойдохме с петно на челото- “стачници”. Рядко излизахме извън стените на семинарията. Единствената ни разходка беше през един пролетен ден до Драгалевския манастир. Тягостно беше за нас, черепишлиите, когато се разкриваха престъпления и пороци на семинаристи, а ги приписваха на нас. Дядо Антим често употребяваше аналитичната мисъл приблизително така: “Както орлите, прелитащи от връх на връх разнасят своята мърша, така и учениците от Черепиш пренесоха своите навици всред 54

по- малките семинаристи– зараза за цялата семинария. Както и да е, и тук се учехме старателно, имайки предвид, че се готвим за утрешни народни пастири. Усвоените от нас знания бидоха оценени на последния изпит и така дипломирани се разотидохме по родните места. Последната година, когато учех в София, бях вече женен- нещо, което бе разрешено за нашето училище. Тук е мястото да отбележа и тоя епизод от моя живот. През лятото между трети и четвърти класове, една нощ сънувах чуден сън. В с. Средогрив не бях ходил никога и оттам нямах никакви впечатления и връзки, но сънят ми беше следният. Пълноводна река тече през Средогрив и завива на “Фалков мост” към Белоградчик. По тая река плавам с лодка, като едвам издържам напрежението. Минавам през Средогрив, “Фалков мост” и веднага след “Орлянски мост” напрягам сили да скоча на брега, но не мога. На брега стоят непознати младежи. Изведнъж една мома, снажна, висока, черноока, енергично ми подава ръка и ме изтегля на брега. Това беше всичко. Събудих се и сънят не излизаше от паметта ми. Образът на тая мома остана запечатан в съзнанието ми. Наближи денят, когато трябваше да замина за София, за да продължа учението си в четвърти клас, но средствата ми бяха оскъдни, а пансионската такса- висока. Реших да се оженя, та родителите на жена ми, ако имат възможност да ми помогнат. В село работеше дограмата на училището ни Асен Димитров Парлъжов от с. Средогрив. При него усвояваше занаята си брат ми Анто. Отидох при тях и разкрих намеренията си. Наближаваше 28 август, голям празник “Успение богородично”. Моят именик Асен ми заяви, че в неговото село има две момичета, желаещи да се оженят за бъдещи свещеници- едната негова балдъза, а другата- негова племенница, дъщеря на сестра му. Той ме посъветва да отида там на черкуване, да се запозная с тия моми и ако някоя от тях ми хареса, той ще бъде посредник. На шега или на истина отидох. Църквата 55

беше препълнена от посетители. Между тях бяха и двете моми. Харесах племеницата му Бонка и през септември се оженихме. Сънят ми се сбъдна. Момичето, което ме изтегли на брега от лодката, беше същото, за което се ожених. Родителите й положиха усилия, та намериха пари в заем и с тях завърших образованието си. И така, вече бях готов да заемам поста енорийски свещеник. Следваше да издържа епархийски изпит и да ми се определи енория, за да бъда ръкоположен. Ходих няколко пъти във Видин. Издържах изпита още при първото ми явяване, но нямаше кредит и вакантно място. Най- после бе решено да бъда ръкоположен в с. Котеновци, Ломско (сега Якимово 2). Но родителите ми се противопоставиха и аз бях принуден да се съглася с тяхното предложение да остана в родното си село Репляна, Белоградчишко. Нека ми бъде позволено да се отклоня за малко, за да опиша как стана женитбата ми. За богослужението, в което взех участие в Средогрив, отидох заедно с брат ми Анто. Носехме дребен подръчен багаж. В храма беше неудобно да го оставим, а и нямаше къде, та го оставихме в дюкянчето през пътя срещу черквата. На службата се бяхме събрали трима курсисти богослови- аз, Васил Иванов от Боровица и Асен Михайлов от Долни Лом. Какво впечатление сме направили, нескромно е да се хвалим, но в храма имаше пълна тишина, а пеенето ни се лееше така мелодично (на източни ноти), сякаш серенада се изпълняваше под прозореца на любимо момиче. След свършване на службата, отидохме с брат ми в дюкянчето, за да приберем багажа си. След нас се втурна младо момиче, снажно, чернооко, за да раздаде за празника разни подаяния. Обърна се към магазинерката с покана “Лельо, вземи”. Нали бях ерген, а тя мома– спогледахме се. Та това е момичето от съня ми! Запознахме се. Оказа се, че магазинерката е леля на момичето, а момичетоплеменница на Асен Парлъжов. След няколко срещи уговорката стана. Срещу една септемврийска сряда 56

отидохме в Средогрив с файтона на моя братовчед от Търговище Митко Стоилов да вземем невястата. В дома й извършихме традиционния обичай. Целувах ръка подред на тъст, тъща, дядо, баба и всички роднини, насъбрали се там. Аз бях беден като църковна мишка. Трябваше да вземем и рубата на невястата. Младоженецът трябваше да я откупи. Чичо й Димитър седеше на големия скрин и настойчиво искаше да платя порядъчно. Портмоне нямах, а вместо него имах малка пластмасова плитка кутийка, приспособена от мен за съхраняване на дребни монети. Там имаше съвсем малко. Изсипах му ги в шепата и “рубата” бе освободена. Тръгнахме с жива раздяла. При излизане от Средогрив през Долни Лом и Репляна “кочияшът” ми непрестанно викаше: “Айде грънци, грънци продавам…” На другия ден– сряда в нашия дом в най-тесен кръг събрахме нейни и мои роднини. Венчахме се в черквата в село Репляна. На обяда вместо музика ни свиреше грамофон. Това беше в сряда, а в неделята заминах за София, вече женен да довърша образованието си. На 21 септември 1935 г. станах дякон, а на 27 същия месец– свещеник. И на първия неделен ден след това с файтон от Белоградчик през Боровица, “Фалков мост”, Средогрив и Долни Лом бях въдворен от Архиерейския наместник от Белоградчик Борис Балкански, тържествено посрещнат от цялото село с хляб и сол от ръцете на жена ми и при обща трапеза в църковния двор. В храма след службата Драготин ме описа като ученик и негов неразделен другар и увери населението, че аз съм усвоил богословските дисциплини и ще им служа както подобава. До 1938 г. свещенодействувах тук в родното си село. Израснал между своите другари и съселяни, живеех вече като свещеник с идеалите на същите. Според силите си се мъчех да въведа някакъв ред. Селото до моето идване не беше самостоятелна енория, а се завеждаше винаги от съседни свещеници. Първите ми грижи бяха да приведа храма и църковния двор в приличен вид. Храмът беше с развален покрив, а подът му с тухли и то разбити.

57

Стените напукани и с разлепена мазилка. Оградата на двора бе с каменен зид - разкривен и разбит. Помъчих се, та сградата приведох в по-приветливо положение, като отворих врата (порта) откъм главната улица. Препокрих покрива на храма. Изкъртих пукнато и порутено и варосах от всякъде, но най-тежкият проблем беше да се сложи дюшеме. Материал няма, а и средства няма. Хората ме слушаха. Лесничейството отпусна безплатно чамов материал. Селяните го прекараха до дъскорезницата. Там под мое наблюдение цяла седмица в балкана набичих трупите на дъски. Пак хората ги прекараха в село, а брат ми Анто пое грижата като майстор и направи дюшемето. Разбира се, всичко това бе извършено безплатно. И така храмът получи по-приветлив вид. Грижех се за църквата и църковните имоти и оставих добро наследство. Една година, през това време завеждах и с. Горни Лом при добрия свещеник пенсионер Георги Попов. В това село имах далечни роднини– Михаил, Иван и Тодор Терзийски. Същите много ми помогнаха с пари в заем, докато учех. Докато бях свещеник в Репляна, животът ми бе доста труден. Освен пряката ми работа, ми предстоеше да напрягам сили да работя и странично, за да мога да връщам пари, взети в заем заради мен от частни лица, кредитни кооперации и банки. Вземах живо участие в личното ни селско стопанство, в читалището и в контролния съвет на кооперацията в село. В религиозно отношение селото беше на нужната висота. Всички се кръщаваха, венчаваха, изповядваха, причастяваха и опяваха. Лете имаше служби на оброци из района на селото, а зиме служби по къщите на покровители светци. Всяка фамилия и всяко семейство ме канеха при такива случаи да им отчитам празнични трапези и да им правя водосвети. През това време се роди синът ни Богдан – на 11.VІ.1937 год.– след три години очакване. Кръсти го поменатия отец Георги от Горни Лом. На кръщавката му присъстваха канени и неканени. Имаше много хора.

58

свещеник в село чупрене

СЕЛО ГОМОТАРЦИ 1942 - 1944 г.

59

По същото време Чупрене остана вакантна енория и от м. октомври 1938 год. бях преместен там. И тук, в това будно село предстоеше работа. Храмът е строен през 1847 год.- нисък и вкопан в земята около 1.5 метра, с малки прозорци и тесни непрозрачни врати. Заех се да поправя всичко. Обзаведох храма с клироси. Осветих го с пробиване на по- широки прозорци и врати– всичко остъклено. Стъпалата на входната врата за по- удобно влизане изнесох навън. Църквата имаше пари и имоти. По мое предложение и със съгласието на църковното настоятелство, със църковни средства и с малка помощ от населението, с четвърта надстройка на църковната масивна камбанария инсталирах кулен часовник с камбана- ориентир и украса за селото, дори и за околните села. Тук се роди дъщеря ни Цеца на 4.ХІІ.1939 г. На кръщавката й бяха поканени над 100 семейства. Бяхме на квартира в бивш свещенически дом при Буча и леля Мария. Първата се ожени за Димитър Искренов от Лом– син на свещеник Георги Искренов. Обичаха ме много. Бяха културни хора. Чрез тях се сприятелих с всички будни жители на селото. Хубава традиция бе създадена да се ходи групово на посещение на рождени и имени дни. При такива случаи влизах в близки контакти с бивши мои съученици и учители, които също ме ценяха. Хазайката Буча имаше много кошери, наследство от баща й. Пчелинът й беше в местността “Буковец”, близо до потока със същото име. Той се влива в средния приток на р. Лом. Срещу тоя пчелин на десния бряг на потока в една урва през 1923 г. били избити 12 души въстаници. Преди избиването им те се укрепили в района на село Долни Лом в местността “Сухи дол”. Били малобройни. Срещу тях капитан Монев образувал фронт с удвоена гранична войска и подкрепление от редовни войници от Видинския гарнизон. Главната му квартира била в нашето село. Войската ту нападала, ту замлъквала. Въстаниците се отбранявали отчаяно, насърчавани от екота на оръ60

дейните далечни изстрели на топчето на поп Андрей от Медковската ж.п. гара. След тридневно сражение въстаниците били разбити. Повечето хванали гората, а 12 души- пленени. Прекарали ги през Репляна покрай нашия дом, завързани с въже за каруца отзад, един срещу друг (шест срещу шест). Конете били буйни, а въстаниците изтощени. Срещу нашия дом пътят е наклонен. Конете побегнали и повлекли падналите дванадесет души. Откарали ги в Чупрене и в урвата капитан Монев лично ги изтрепал като кучета с голяма цепеница. В групата са били двама синове на свещеника от Горни Лом– единият бивш консул в Швейцария. Когато през 1925 год. бях ученик в Чупрене, с мои другарчета често минавахме за село през тия шубраци и оглеждахме търкалящите се кости на избитите въстаници. При победата на левите сили през 1944 год., сведенията говорят, че капитан Монев е заплатил за жестокостта с живота си по същия начин. Както в Репляна, така и в Чупрене освен енорийската работа заемах и други длъжности: касиер на пчеларско дружество; на дружество за закрила на децата; член на контролния съвет в кредитната кооперация. Тогава взех живо участие в строежа на кооперативния дом в близост с черквата. Тоя дом бе осветен лично от мен. В канцеларията на кооперацията се научих да пиша с пишуща машина. На всеки голям официален празник се извършваше молебен пред паметника на падналите през войните, който се намираше на площада непосредствено пред входа на църковния двор. Сега тоя паметник е преместен на височината над училището. Площадът е разширен и храмът е останал на центъра. Бяхме интимни приятели с учителя Васил Петров, когото оженихме за хубавата мома Николинка. След нашето преместване от Чупрене в Гомотарци той умря, а с нея и днес поддържаме задушевни приятелски връзки. В Чупрене хората бяха (и сега са) много добри и честни. Всички ме обичаха и всички обичах. Най-хубавият ми живот е прекаран там. Бях беден 61

като “църковна мишка” с 40000 лева задължения пред частни хора, банки и кредитни кооперации. Както аз, така и жена ми и децата ми ходехме скромно облечени, някой път и със закърпени дрехи и закърпено расо. Хазаинът ми не можеше да се примири с тая ми външност. Често ми даваше пари в заем и отсрочка за наема с цел да се обличам по-прилично. Един летен ден бе ходил в Лом да пообиколи дома си и когато се завърна на обеда (хранехме се заедно), ми подаде хубав плат за расо и подрасник. Купил го за мен и ме застави да отида при добър шивач, за да ми ги ушие хубаво. Тогава отидох във Враца при Христо Златарски, който шиеше само свещенически дрехи. Уши ми ги хубаво и с тях се представих вече в по- приличен вид пред хората. Хазаите ми не бяха селскостопански работници, но имаха ниви и ливади, които даваха на хората срещу наем или изполица. Нали произходът ми е от работливо семейство, не можех да стоя без работа. Тогава една година взех от тях под изполица две ниви- едната в горния край на м. “Буковец” в полите на връх “Черни връх” от един декар, а другата в м. “Мала Равна” от 1.5 декари. Насадих ги с картофи– тогава беше нашумял хубавият сорт “Бинте”. Годината беше плодородна, та набрахме голямо количество- имаше и за тях, и за мен и по- голяма част за продан. И тук скитах из балкана на воля с жена си, Васил Петров и неговата Николинка. Една година тръгнахме по легендарния път на Драгана. По реката “Манастирка”, покрай мястото, където е бил някогашният манастир, през “Драганица”, “Бекинска шобарка”, “Булин кладенец”, през ливадите на Репляна, навлязохме в чамовата гора; изкачихме се на връх “Реплянска църква”; обядвахме при студеното изворче; изядохме една голяма любеница, която чичко Васил (така го наричахме по давление на сина ни Богдан) донесе до там в раница на гърба; брахме балкански малини, много вкусни, растящи в диво състояние; налюбувахме се на красивата природа 62

и вечерта късно, грохнали от дългия път, се прибрахме в село. Другата година ходихме на ливадата на хазаите в м. “Бяла вода”. Там също при бистрото изворче прекарахме ден и нощ, полюбували се на чистия въздух, бистрата студена водица, красивата природа, вкусили от сладката бобена чорбица, подсладена с балканска чубрица и сварена на открит огън в котленце, окачено на специална “котловарка”, под нестихващия концерт от разни сладкопойни птици. Бяхме същата компания, допълнена от хазяйката, хазяина, Ангел Попов с неговата Мария и Ачко Попов от Търговище- първи братовчед на леля Буча. И тук спомени, спомени, спомени!!! Не е безинтересно да се отбележи и следният епизод от пребиваването ми в Чупрене. Тук има военно поделение. По онова време командир на поделението беше поручик Кирчо от София. Беше семеен отскоро. Общувахме с него. Баща му беше религиозен човек. Когато идваше при сина си, винаги се черкуваше. По едно време се разнесе мълвата, че Кирчо се самоубил. Излезе вярно. Между него и жена му се появили семейни раздори, породени от ревнуване. Той извадил пистолета и стрелял към жена си. Между тях имало маса. Тя се скрила зад масата, а той помислил, че е убита. Захапал пистолета и се самоубил. Трябваше да се извърши от мен опело. Извърших го и баща му го откара, та го погреба в София. След това при всеки принос на 20, 40, половин година и една година, баща му ми поръчваше да извърша панихида в храма. С най- голямо старание организирах населението, та при всеки принос малката църквица биваше препълнена от посетители. Всеки скърбеше за загубата на това добро момче. Наскоро след това събитие бях преместен в Гомотарци. Тук имаше една жена– баба Флора. Нейният син ми беше клисар. Тая баба Флора се оженила на младини за крайно беден човек. И за да издържа семейството си, той отишъл на печалба в Америка. Там умрял, а през това време се родил синът им Ангел.

63

Флора останала вярна на своя съпруг и не се оженила. Тя страдаше от едно особено болестно състояние. На всяко новолуние изпадаше в транс. Тогава свещеникът, ако й чете молитва, страданията й се облекчаваха. При една църковна служба в обикновен неделен ден синът й ми пошушна в олтара, че майка му пак е изпаднала в транс. След свършване на службата отидох в дома й. Тя лежеше по гръб и пъшкаше така, че имаш чувството, като че ли се изкачва по стръмнина. Прочетох й Василиевите молитви и всяка присъстваща жена пристъпваше да й каже по нещо за своите близки починали. Тук беше и попадията (жена ми). Жените я накараха да сложи нещо белег в ръцете й и тя веднага заговори за умрелите от моята фамилия, като ги назоваваше по имена. Говореше приблизително така: “Анча (тука) е и приотяса (попадията). О, колко е красиво на масата на техните на оня свят. Какви ли ястия не са наредени. Тук е дядо Живко, баба Живка” и изреди всички наши умрели по имена. О, тук е и едно красиво офицерче Кирчо”. Ние с жена ми останахме учудени, като знаем, че от нашата бедна фамилия не е имало офицер. На другия ден баба Флора дойде в квартирата ни на приказки и от дума на дума стана ясно какво й става, как всичко вижда… Тя ни обясни и разказа, че още от младини, когато загубила мъжа си, започнало да става с нея това. Отивайки в храма, а той беше близо до тях, преди още да престъпи прага на входната врата, пред нея се изпречвали три жени, облечени в черно, с шапки на главите, а на шапките по едно кръстче над челата им. Възпирали я и й казвали да ходи и разказва на всички за техните близки умрели. А тя упорствувала, като казвала, че е бедна и хората ще изтълкуват, че това прави, за да печели. Тия три жени я биели и настойчиво я карали да разказва на хората. Между другото тя поиска от нас да й дадеме снимки, ако имаме, да види дали ще познае някого. Дадохме й албум, пълен със снимки. Изведнъж изпадна снимката на поручика Кирчо. Тя ахна и викна: “Защо ме 64

лъжете, че няма във вашата рода умрял офицер. Ето това момче видях вчера на масата на вашите умрели на оня свят”. Убедихме се, че нашите молитви при извършване панихидата в Чупрене са го приобщили към нашите покойници. Но писано било и тук да не остана свещеник. Имаше местен семинарист. Майка му просто ме ненавиждаше. При всяка среща бълваше “огън и жупел” срещу мен затова, че съм заел мястото на сина й. Бях решил да се махна час по- скоро от тук. По това време бива пенсиониран свещеникът в с. Гомотарци, Видинско. Епископ Софрони (помощникът на владиката) много ме ценеше и обичаше да служа с него. На празника “Св. Илия” 1942 г. служихме в храма в с. Рабиша. Тогава ми загатна, ако ми харесва, да бъда преместен в Гомотарци. Дадох съгласието си да отида заедно с него на служба и опознаване. На Преображение Господне същата година ме повика там. Служихме. Хубав храм. Много и добри певци. Църквата пълна с посетители. Много ми хареса и през есента на същата година бях преместен там- всред румъногласните енорияши. Имаше крайно бедни и крайно богати хора, разделени в двата края на селото, крайно честни и религиозни, но и крайно крадливи и свадливи. Търсеха свещеника навсякъде да им чете молитви: на новородено тутакси след раждането, в който и час да се случи (денем или нощем) и то пред одъра на родилката; при главоболие; за обич в семейството; за благославяне жито, вино, плодове; за освещаване домове; за помирение на свадливи. Но често участвах и в арбитражни комисии при кражби, побоища, бракоразводи и др. Тук също бях уважаван затова, че живеех с грижите, мъките и радостите на всички. Все още има хора, макар и след 40 години от напускането ми от там, които не са ме забравили. Но тук водех борба и с мошеници, грабители на църковни средства. Конкретен пример е съдебният процес с наемателите на църковните магазии за зърнени храни- братята Флорови, които 65

дължаха наеми за дълги години. Макар и богата църквата с имоти– капитал нямаше, а и имотите не бяха скрепени с нотариални актове. Употребих всички усилия, та снабдих имотите с такива актове, а при напускане селото оставих на църковното настоятелство над 30000 лева капитал. Въпреки всичко тук имаше условия за работа. Свещеникът за селяните беше всичко. За най- дребните случаи той е арбитър. Тук спечелих авторитет и с това, че се отнасях съчувствено към хората. Така например през онова време войната между Германия и Русия беше в разгара си. Липсваха на пазара продукти, материали и предмети от първа необходимост. Населението беше принудено да търси тия неща по околни пътища. Една нощ 34 човека бяха отишли на един спрял в Дунава шлеп за газ за осветление. Селото не беше електрифицирано. Граничните власти ги заловили, арестували и затворили в училището. Тоя вид търговия беше строго забранен– така наречената “черна борса”. Който попаднеше в съда, биваше осъждан до 5 години затвор. Между тия хора попаднал и хазяинът ми Йордан Йорданов Здронов. Създала се голяма паника. Съвещавали се нещастниците и решили да изпратят хазяина при мен да ги спасявам. В тъмното през прозореца издебнал пазачът и хукнал при мен запъхтян. “Отче, загазихме”– тревожно изхлипа. Повтарям- законите за черна борса бяха много строги. Ако попаднат в ръцете на правосъдието, ще им продадат домовете, ще гният в затвора. Размислих и реших. Време за разтакаване няма. Граничният офицер поручик Пенчо Иванов, роден в с.Живовци, Фердинандско (сега Михайловградско) е мой приятел, но местопребиваването е във съседното село Сланотрън, отдалечено на около 5-6 км. по черен път. Пратих веднага хазяина с бележка до него да се разпореди, щото моите енарияши да бъдат освободени без много шум и да не се подвеждат под съд. Това ще укрепи още повече авторитета ми в селото. Поручикът ме разбра много добре. Веднага нарежда до граничарите с 66

бележка да освободят задържаните. Хазяинът ми запъхтян, с голяма бързина се връща право в училището. Подал бележката на пазача и хората били веднага пуснати на свобода. Всички разбрали, че спасението им станало от мен. Голяма беше общата радост, а аз се почувствувах морално удовлетворен, затова че съм успял да направя едно добро. Друг случай. В селото беше интерниран Петър Велков, старец със своята баба от с. Петърч, Софийско заради това, че единственият им син Иван, 17 годишен, напуснал гимназията, станал печатарски работник в София, разпространявал нелегална литература против властта и избягал при партизаните. Заради тая вина добрите хрисими и беззащитни старци, далеч от свои, бяха подложени на измъчване и мизерия тук, в това гранично село. Като християнин и защитник на човешки правдини, почувствувах се задължен да помогна на тия старци. Бях председател на контролния съвет в селкоопа. Магазинер беше някой си Маринчо– енергичен и послушен, по убеждение дружбаш за онова време. С риск за отговорност наредих на същия, винаги когато и каквото потърсят тия старци от магазина, да им дава, а на първо време, за да не гладуват, да им даде един чувал брашно. За заплащане аз ще уреждам. Пращах моето дете Богданчо из къщите да събира волни помощи- продукти от първа необходимост: боб, картофи, лук, пипер и други, които той им отнасяше свободно. Когато времето им изтече, те с благодарност и със сълзи на очи се разделиха с мен. След това техният син (по всяка вероятност Иван Петров Мирски) беше заел голям пост във военното министерство, а старците спокойно изживяха последните си дни в родното си село. Сетне, когато бях преместен в Дългоделци, те дълго ми се обаждаха с писма. Искаха да се реваншират. Пишеха ми, че техният син е голям човек в София и ако имам някакви проблеми да им обадя, та синът им да ми помогне. Аз винаги отговарях, че никой не ми прави лошо, при все че имаше подета кампания против мен за отстраняване 67

от Дългоделци. Трети случай в Гомотарци. Хазяинът ми имаше брат Данаил. Той бе съученик на Боян Чонос, но прекъснал учението поради болест. Боян пристигнал в селото с цел да основе ремсова организация. Отседнал при Данаил, но разбрал, че в тях на квартира живее свещеник. Побоял се и от предпазливост наредил на хазяина ми да бъда изпитан по заобиколен начин. Разбрах веднага всичко и им заявих да вършат работата си без страх под прикритието на квартирант свещеник, на безопасно място. Цял месец Боян работи в селото, но когато напусна Гомотарци, на път за Ясен, преоблечен в женски дрехи, бил разпознат от един овчар, редовен клиент на баща му Иван Чонос– адвокат във Видин. Тоя овчар станал причина за гибелта на Боян. Обаче Ремсът започна да функционира нелегално, на който и аз дадох парична помощ 500 лева. В Гомотарци, в дома на Ромолуз се роди дъщеря ми Иванка на 6.VІІ.1943 г. Това беше втората ми квартира. Но и тук не се застояхме много по простата причина, че хазаинът Ромолуз се прибираше често вечери късно пиян и преди да си ляга, настоятелно искаше да се отбие в нашата стая да поприказва. Това нещо ни тормозеше много и бяхме принудени да се преместим в трета квартира, в дома на Петър Паданов. Той беше разбран човек. Обичаше ни много и тук стояхме до преместването ни в Дългоделци. Още нещо за Гомотарци. От преживените тук ми се натрапват следните спомени. Когато живеехме у Ромолуз имахме съсед Флоро– вечно пиян. Една вечер имало полицейски час. Редът в селото се пазеше от граничните войници, понеже постът им се намира на една височина на брега на Дунава, но така разположен, че при влизане в селото се натъкваш в центъра и то право в кръчмата. Тук били закъснели неколцина пияни, между които и комшията Флоро. Когато войниците ги предупредили да напуснат кръчмата и да се приберат по домовете си поради настъпилия полицейски час, нашият Флоро се 68

противопоставил. Войниците вместо да го арестуват, го набили така, че потекла кръв от лицето му и ноздрите му. Прибирайки се, вместо да си отиде в къщи, се отби направо при мен, плачейки и ридаейки като малко дете. Потропа на вратата и викна: ”Отче, излез само да ме видиш”. Отворих и що да видя– целият облян в съсирена кръв. Пратих го при поручика в Сланотрън да го види и му разкаже всичко с подробности. На сутринта поручикът дойде с граничната двуколка, извика ме и заедно с него и ранения отидохме на поста при войниците. Тук той ги разпита как е станало всичко и след като дойде до истината, заключи, че вина имат войниците. Взе един колан от тях и така нашиба виновните, та си взеха поука за друг път. Щеше много да ги наказва, но аз се застъпих за тях, та ги помилва. Същият Флоро имаше много зло куче, което не позволяваше никому да влиза в двора му. Един ден нашето дете Иванка изчезна. Беше много палава. Търсихме я тук и там. Никъде я няма. Най- после я съгледахме при това страшно куче. Прегърнала го. То изплезило език, върти опашка, ближе детето по лицето и му се радва. Изтръпнахме. Извикахме стопанина, та го взе от при кучето и ни го подаде през плета, а то (кучето) изръмжа страшно, явно недоволно, задето му развалихме приятната компания… Беше към средата на 1944 г. Военните действия на руска територия бяха в най- големия разгар. Слуховете долитаха, че голям брой, хиляди немски войници са пленени при Сталинград, Крим и другаде. Немците стремглаво отстъпваха. Не се мина много време и сирените зачестиха тревожни сигнали. Криехме се из градините и окопите. При една такава тревога наблюдавахме в тъмното през нощта светещи снаряди, изстрелвани от Дунава и падащи право в румънския град Калафат. Не след дълго същата нощ наблизо до с. Кошава в Дунава експлодира мина със страшна сила, та се потресе земята. В тоя момент 69

жена ми стоеше срещу мен. Уплаши се от тая мигновена изненада. Хвана се за яката на расото. Несъзнателно дръпна и то се разцепи надолу до половината. Из Дунава се чуваше буботенето на немските параходи, оттеглящи се нагоре. На другия ден отидохме с Богданчо на брега към м. “Тълтан” да гледаме оттеглящите се плавателни съдове. Реката беше задръстена. Съгледаха ни от параходите. Изгърмяха няколко пушки и куршумите изсвириха около нас. Уплашихме се и побягнахме на закрито и безопасно място. След два дни наблюдавахме страшна картина. По Дунава плаваха най- различни предмети, части от счупени параходи, мъртви човешки тела и части от човешки органи, провизии, прибори и дебел слой нафта от разбити цистерни. Руски самолети от румънска територия излитаха непрекъснато и при Турно Северин бяха ги предварили, разбили и не пропуснали нищо да се оттегли за Германия… Краят на старото време и началото на новото наближаваше. Стана загадъчната смърт на цар Бориса. След тоя случай се редуваха няколко кабинета: на Багрянов, Муравиев и други, докато на 9.ІХ.1944 г. народното вълнение взе своя връх. Старото отстъпи на новото. От Гомотарци имаше пратени във вътрешността на страната двама свещеника Георги Стаменов и Андрей Попов. Тия същите развивали пропаганда за откъсване 38 села заедно с Видин и Кула и да се придадат към Румъния. С лодка са пренасяли румънска литература и богослужебни книги. През мое време бе направен обиск в храма в Гомотарци. Откриха цял комплект румънски богослужебни книги. Новата власт даде свобода за всички. Същите свещеници пожелаха да се завърнат в родното си село. Молбата им бе уважена и аз трябваше да напусна. Владиката ни размести с Андрей, който беше на енорийска служба в с. Дългоделци. На 1ви Ноември 1944 година получих заповед назначение за това село. Трябваше да дойда тук да приемам. Не 70

знаех къде се намира селото. Упътиха ме да сляза на гара Долно Церовене. Пристигнах вечерта по тъмно. Попитах слезлите пътници и в каручката на Боко Титов, настанен заедно с Ангел Тодоров Паков и Петър Лилов(сега и тримата покойници) заминах за Дългоделци. При разговор с моите спътници научих, че те са отечественофронтовци, ходили в Лом за инструкции как да затвърдяват управленческите позиции. Упътиха ме къде да отседна. Беше кръчмата на Иван Николов Стояновски. Тук се запознах с партийния отговорник Георги Иванов Шапкалов (сега покойник). Попаднах наново между непознати хора. Бях настанен за пренощуване у Ангел Николов– брат на кръчмаря. Посрещнат бях любезно от цялото му семейство. На сутринта се явих при свещеника. Разбрахме се с него. Разменихме си каквото можахме и на другия ден се завърнах в Гомотарци, та да прибера семейството си и всичко каквото имахме. В един мъглив дъждовен есенен ден с три волски коли натоварих багаж, жена и деца, потеглих за гара Видин, съпровождан от стотици съчувствени погледи от бившите ми вече енорияши. Видин бе препълнен от руски войски, настъпващи към сръбската граница. Влак за заминаване нямаше. Всички влакове бяха заети от руски ешалони. За цивилно население влак ще има утре. Тъга и тревога бе обхванала мен и жена ми пред неизвестното бъдеще. В това размирно време отивам в ново село при нови хора. Наново ще трябва да изграждам авторитет всред непознати. Благодарение на Иван Доцински от с. Бело поле, Белоградчишко– началник на Сточна гара Видин, успях да таксувам всичкия си багаж. Бях настанен в специална стая в същата гара, тъй като в града нямаше незаети хотели. Дори ми бе назначен пазач, човек на същия началник. През нощта ме дебнеше неизвестното. Руски войски с танкове и оръдия бяха настанени на почивка около гарата. Дъщеря ми Иванка– бебе плачеше тревожно във временната ни квартира. Руски войник пиян се втурна с цел да търси развлечение 71

в младо семейство, но благодарение на пазача, той беше отблъснат. На сутринта влакът беше композиран и семейството ми потегли за новото местопребиваване. Тук пристигнахме привечер. Настанихме се в звънарника в двете стаички на горния етаж, където бе на квартира моят предшественик. Преспахме на пода и на другия ден отидох на гарата с три волски коли: на Любен Ангелов Стояновски, Славо Палански и Анчо Луканов, та прибрах багажа си, между който бяха и три кошера, притежание ми още от Чупрене. Тук в Дългоделци преди 9.ІХ.1944 г. е имало голямо разделение на хората между разнообразни партийни групировки. Между тия групировки имало вечно враждуване, което води началото си още от турско време, когато селото е било на две части– Кривина и Дългоделци. Тук е мястото да отбележа, че съм написал ръкописна кратка история на село Дългоделци, която се намира в църковната архива и е описана в инвентарната книга. Докато съм отсъствувал между 1 и 10 ноември, за да прибера от Гомотарци семейството си, една от тия групировки, из средата на която произхожда Борис Цветков, се застъпила пред управленческите кръгове да докарат същия за свещеник на Дългоделци от Охрид и Протитовци, Михайловградско– роден в Дългоделци, бивш учител, по- после станал свещеник в поменатите села. Три делегации последователно ходят при владиката за тая цел, оглавявани от Ангел Илиевски (Къльо), Младен Беломелски (Регента) и Стоян Лесковски. Оказва се и давление върху мен от страна на кмета Петко Иванов Цаков. Заявявам, че съм дошъл по силата на заповед и само с такава ще напусна, ако ми бъде връчена за напускане. След упорит отказ от страна на владиката останах да свещенодействувам тук и до днес, а за да се угоди на свещеника Борис Цветков, владиката го премести в Пишурка и част от Дългоделци– 100 къщи от долния край, където той живееше (празният сега двор зад Димитър Веячката). Тук изкара около една 72

година. У него имаше две заложби: свиреше с цигулка и ораторствуваше. Жена му го насочваше към такива дела, които го излагаха. Много пъти идваше до подлуда от силно разстроени нерви. Не можа да устои на поста си. Хвърли расото и по давление на жена си отиде учител в Родопите. Там стоя малко. Завърнаха се с жена си в родното й село Спанчевци и там завърши своя живот… Разнообразни и дълги са преживелиците и приключенията на годините, прекарани тук. Ще се помъча да опиша поне част от тях, които съм запаметил. Разбира се, няма да съм в състояние да спазя хронологическия им ред. И така. С пристигането тук най- напред се запознах с църковните настоятели. Не беше изготвен бюджетът на храма за следващата 1945 година. Касиер беше Борис Стоянов Готовански, а членове Марин Томов Чульовски, Дамян Русинов Дамянов и Петър Димитров “Угрипката”, клисар– дядо Сандо Крачунов, хитър и себеугоден човек. При изготвяне бюджета стана дума за квартирата ми. След дълги умувания настоятелите решиха да плащам по 100 лева наем месечно, докато живея в звънарника. Тук живях 58 месеци до есента на 1948 година, когато се преместих в недовършената моя собствена къща. Докато живеех в звънарника, ми се налагаше да се справям с много задачи. Най- напред трябваше да обърна внимание на църковния ред и дисциплина. Касиерът ми се отказа от длъжността си. Наложи се да я поема лично аз- донякъде с фигуранти касиери, а впоследствие поех изцяло. Титулярният певец Начо Пенчовски също се отказа по политически съображения. Беше станал член на комунистическата партия с прекор “Ставитски”. Нямаше кой да пее, да помага в богослуженето. Пееха Костадин Димитров Буляшки, Кольо Вацков, Ангел Тошов, но бяха слаби певци. Налагаше се да потърся млад човек с желание да го подготвя по мой вкус. След дълго търсене чрез подбор открих заложбите у Атанас Качов Николов.

73

За късо време той възприе слухово църковното пеене. Подготвен добре от мен, с малки прекъсвания, взимаше живо участие във всяко богослужение. С него ходехме и пеехме и на архиерейски служби, извършвани от владиката– в Расово, Медковец, Якимово и тук в Дългоделци. В продължение на годините всички тези хора измряха. На техни места последователно бяха посочвани от мен и своевременно одобрявани от епархийския съвет: Ангел Николов Горанов, Григори Тодоров Попов, Герго Иванов Пачов, Андрей Ангелов Лашков, Борис Генов Кръстев, Димитър Иванов Слънчогледов, Аврам Стоянов Пенчев, Кирил Станков Йонов, Борис Иванов Облашки и Методи Иванов Илиев. От всичките тия болшинството измряха, други се отказаха, а днес фигурират Методи Иванов Илиев, Никифор Петков Луканов, Борис Петков Христов и Симеон Йорданов Облашки. След като дядо Сандо Крачунов сам се отказа от клисарството поради старческа некадърност, трябваше да се намери друг на негово място. Такъв постъпи Йордан Иванов Облашки. Него открих при следния случай: Като живеех в звънарника, най- близък добър съсед, с когото се разбирахме, беше зетят на дядо Ангел Попов (ослепял старец, бивш църковен певец), Илия Платожов “Мунчовски”. С него ходихме често на ливадата му в м.”Долното ливаге”. Един летен ден ходихме там с воловете и колата за дърва. На връщане минахме през “Държавното”… Тук бяха новозасадени акациеви дръвчета. На всеки, който е садил дръвчетата, му бе дадена парцела за бостан в същите насаждения. Пъдар на бостаните беше дядо Йордан. Ние бяхме спрели на “Джандарския геран” да пиеме вода. Пъдарят дойде при нас. Оказа се разговорлив. От дума на дума стана на въпрос, че нямам човек за клисар, тъй като дядо Сандо е вече грохнал. Той даде съгласието си и оттогава дълги години ми служи честно и вярно. След него за малко беше клисар дядо Ангел Стояновски. Той умря скоропостижно и на негово място стана дядо Рико (Христо Филипов).

74

Беше трудолюбив, чист и честен човек, но коварният рак отне живота му. След неговата смърт 24.І.1973г. клисар е Методи Иванов Илиев. От началото тук трудно се живееше. Поради военното положение беше въведена купонна система. Липсваха продукти от първа необходимост: брашно (всеки си приготвяше хляба), облекло, отоплителни материали и пр. Търсех помощ от новите си познати. Тогава дядо Игнат Банишки (редовен посетител на църковните служби), след като видя плачевното ми положение, докара една каруца ояден царевичак, та с него да отоплявам дребните си дечица в тясната килийка в звънарника. Дядо Борис Готовански, бившият ми касиер, собственик на мелница, ми продаде на изплащане 20 кофи жито по 500 лева. Смлях ги и с кравичките на Денка Вачова прекарах смляното от мелницата до звънарника. Цветан Русинов Мечкарски ми продаде дърва за огрев, неотсечени. Отидохме в собствената му гора в м. “Мечкарския чукар”, отсякохме по- криви дървета, негодни за строителен материал и с колите на Любен Ангелов Николов, Първан Вълчев и собственика Цветан ги докарахме, та спасихме положението за цяла година. Томо Каламата пък ми даде безплатно клоняк от акациеви дървета от собствената му акациева гора от м. “Липов дол”. Докарахме го с неговите волове. Аркади Станев беше кмет- слабограмотен, но човечен. Смили се, та даде за децата плат и басмички за дрешки на трите деца, на мен за подрасник сив неофициален за свещеническо облекло, но тогава никой не гледаше на външността, стига да си прилично облечен. От Гомотарци си донесохме необработен памук. Занесохме го в Мърчево. Там имаше памучна фабрика на братя Рапонски. Обменихме го и през лятото жената от него изтъка платно, та пооблече децата и себе си. Понеже бях и съм трудов елемент, не можех да стоя без работа през свободното си време. В звънарника на долния етаж, където сега е книжарницата, беше 75

канцелария на ОЗПС (Общ Земеделски Професионален Съюз- бившата “задруга” до 9.ІХ.1944 г.). От отечественофронтофската власт бяха назначени: председател Димитър Василев (Митрон Влаа), а секретар Иван Йолов. Често влизах при тях. Почувствуваха, че не могат да се справят с възложената им задача, та замолиха властвующите да ме вземат за секретар, а Андрей Величков Сливански- за председател. Гласувано ми бе доверие и аз с готовност поех тая длъжност. Плащаше ми се прилично, а и от свещеническата заплата успях, та ликвидирах задълженията си чак сега тук, които идеха още от ученическия ми живот. В ОЗПС работих съвестно. Съобразявах се с разпорежданията от висшестоящите организации. Бях оценен правилно от околийското ми началство, та оглавявах тая организация до закриването й и прехвърлянето й към ОФ през 1948 г. Мой предшественик в “Задругата” е бил Цвятко Иванов Пачов– бащата на свещеник Борис Цветков. Бил е много хитър цанковист. Той устройвал делегациите за при владиката за преместването на сина му от негови съмишленици. Устройваше и разни интриги и клевети против мен до края на живота си, но безуспешно. При предаване на ОЗПС не отчел голяма сума, около 30000 лева тогавашна стойност. В околийското управление на тая организация направили щателна проверка и потърсиха тая сума от мен като неотчетена, въпреки предадените изчерпателни от мен отчети. Аз протестирах и бях спокоен, че сумите, събрани от мен, са отишли по принадлежност съгласно отчетните ми документи. Направи ми се уважение, предостави ми се възможност да се оправдая и да докажа документирано. В торба отнесох всички приходни и разходни документи, оперирани през мое време в Лом. Два дни стоях там. Секретар на околийския ОЗПС беше Петър Апостолов от Крива бара. Направих подробни описи на всички приходи, също такива на всички разходни документи. В резултат се оказа, че сметката ми е идеално чиста и 76

точна, а разликата иде от времето на Цвятко. Тогава той бе строго предупреден, че ако не внесе сумата, ще бъде подведен под съдебна отговорност. Продаде си шевната машина, та внесе цялата сума…. През мое време като секретар на ОЗПС трябваше да се пенсионират всички стари членове, навършили годините. Тогава за установяване възрастта и разни формалности повиках от Лом съдията Наум Партов. Тук на местна почва бе направено всичко. Трябваше да се ходи в София в централното управление на ОЗПС за заверка на всички книжа, след това в пенсионното отделение в Министерството на вътрешните работи за изготвяне на пенсионните книжки. В торба, натъпкана с около 420 преписки, ги отнесох първо в ОЗПС. Секретар беше Пеко Таков. Той ги завери. Отнесох ги после в пенсионното отделение. Там изготвиха всички пенсионни книжки. Описах ги и всеки месец ходех в Долно Церовене. Получавах пенсиите и ги раздавах по принадлежност… Общината оземляваше безимотни жители на селото. Бях станал жител и аз, като мислех да не се местя вече тук и там. В комисията по оземляването влизаше добрият ми приятел Бранко Омарски (сега покойник). Той ме посъветва да отида в Репляна за нужното за целта удостоверение. Представих такова на комисията, но бях отхвърлен, понеже не съм земеделец по професия. По същото време общината бе решила да продава на нуждаещи свободни парцели, утвърдени по новия план на селото. Често ходех при общинските чиновници, разглеждах плана, който ми стана доста ясен. Кошерите ми бяха в Каламовото. Минавах често покрай мерата под село, част от която бе утвърдена за парцели– дворови места. Много ми хареса парцела там, където сега живея. Когато търгът бе насрочен, явих се и аз. За други парцели не участвувах, като изчаквах да се стигне дотук. Записах се в тръжния лист. Внесох законния депозит и наддадох над първоначалната цена. Явиха се и други кандидати.

77

Апелирах към тях да се откажат в моя полза, та и аз да имам двор да си построя жилище, в което да бъде приютено семейството ми. Но Петко “Аптекаря” и Кръсто “Пилето” се амбицираха и не се отказаха. Натовариха ме много. Петко викаше публично, че аз съм чиновник в движение- сега съм тука, утре ме няма и не следва да имам имоти тук, а “Пилето” бе пиян, специално подготвен. От 15.30 лева на квадратен метър тия господа скочиха изведнъж на 25 лева. Дадох над тях още 30 стотинки. Те се отказаха. И така аз имах вече дворово място. Платих и се снабдих с нотариален акт. Дворът обаче беше гола поляна. Трябваше да се огражда. От тук и там събрах пръти, колове, тръне и връшляк. Моно Жилков ми даде много тръне от ливадите си в "Кривинско ливаге”, а Иван Ганин и Трайко Филчов оградиха целия двор с така приготвените примитивни материали. Вратник купих от балканджии, които караха разни материали. Той беше изплетен с пръти. Поставихме го на североизточния ъгълтам, където сега е банята в кухнята. Голяма беше радостта ни, че вече си имаме собствен двор. Първото ограждане на двора беше примитивно– с тръне и бодили. За няколко години всичко изгни, та се налагаше да се погрижиме наново за ограден материал. В село такъв нямаше. Отидох в Репляна. Зад село при казаните имаше дъскорезница. Майстор беше мъжът на сестра ми Борка– Еленко Христин. Той ми приготви летви (тараби) достатъчно, а синът на тетка ми Ангелина (племенница на майка ми) Мишо Игнатовски с камион заедно с мен ги докарахме в Дългоделци. По пътя през Аспарухово, Расово и Долно Церовене, на едно място, излетя едно колело от камиона. С голяма мъка го монтирахме, след което потеглихме за Дългоделци. Тук пристигнахме късно през нощта. През деня жена ми беше получила житото, което сме заработили през годината. При получаване житото научила от Николай Влаа, че предната вечер имало партийно събрание, на което Ценко 78

“Щуреца” ме клеветил, че съм ходил из гората и съм сякъл вековни дървета за огрев и когато съм се придвижвал към село, на брода в реката съм счупил (от тежкия товар) ярема. Това докладвал пред партията гледача на волове Петко “Исперъка”. Невярна клевета, но трябваше да се очерни попа. Както и да е, през лятото набавих и диреци, и жили, та Георги Миланов Комитски и Петко Куманов оградиха двора втори път. Но нали всичко е от дърво, не устоя на атмосферните условия, та след около 10–15 години се наложи да ограждаме двора трети път. Това стана, когато завеждах Якимово 2– Котеновци през 197576 година. Там църковният двор беше разграден. Набавих доста телена мрежа и стабилни циментови колове. След ограждането на тоя двор остана доста материал (мрежа и колове), платих ги и с тях направих оградата на собствения си двор в тоя вид, който е сега. По- рано от това време Илия “Руснака” (съседът ни) се изсели в София. Дворът му остана празен, запустял и обраснал с храсти и високи акациеви дървета. Къщичката започна да се руши. Със сина ми се срещаха често в София и след дълги преговори купих същия двор на изгодна цена на името на сина ми. От изкоренената гора направих доста колове, които се ползват и до днес. Дълги години тоя двор се ползуваше за обща цел, но сега вече се обособи в самостоятелна парцела и синът ми сади, каквото намери за добре. Цял ден работехме в двора, а вечер, когато се прибирахме в звънарника, свирех с окаринката, седнал на балкона. С нея съпътствувах постоянно всички радости и мъки. В парцела насадихме овощни дръвчета, които попосле, едно по едно унищожихме. Остана като талисман само орехът. Вода в двора нямаше, а беше крайно необходима. Тогава решихме и си изкопахме геран. Майстори бяха Янко Вълов и Петър Вамаджията. В по- ново време тоя геран заринахме, защото водният капацитет беше малко, та изкопахме сегашния със сондата на Георги Харитонов (Молеца). На първо време тук садехме всички 79

зеленчуци, които поливахме от стария геран на витъл (нямаше електричество– селото се електрифицира през 1954 г.). Трудно беше това поливане, но бяхме млади и не усещахме умора. Първата година бяхме насадили бели тикви около герана. Точно тук, където сега е къщата, бяха нараснали едри и хубави. Докато живеехме в звънарника, покрай енорийската служба и секретаркасиерството ми в ОЗПС, исках да се занимавам и със земеделие. ТКЗС още не беше образувано. Още нямаше правителствена ориентация за начина на стопанисване земята. Всеки си притежаваше известни парчета ниви и ливади. Тогава дядо Йоско Цинцара ми даде безплатно една изолирана парцелка от 1.5 декара в м. “Църцориите” при неговия чифлик, та я садих със слънчоглед. Изкарах хубава реколта. Обмених слънчогледовото семе в маслобойната в Бойчиновци. По тоя начин се снабдихме с олио и кюспе и хранихме прасе. Друга година взехме 10 декара под наем от Никола Петров, адвокат от Лом, който притежаваше 50 декара до Кочанковия чифлик. Там две години наред садихме царевица и слънчоглед и сеехме жито. Тоя слънчоглед обменихме по същия начин в Брусарци, а житото мляхме в Медковец. Кириджия ми беше дядо Илия Платожов. Житото жънехме със сърпове. Помня, бяхме завели и децата на нивата. Бяхме започнали жътвата, а Пендо и Дечо Кочанкови имаха жътва понагоре от нас. За да отидат дотам, трябваше да минат с двете жътварки сноповръзвачки, теглени с трактори, покрай моята парцела. Вместо да си вървят по пътя, забраздиха през моето жито, отидоха на тяхната парцела, а на връщане привечер ми дожънаха всичкото жито. С жената събрахме снопето и се прибрахме навреме в село доволни и радостни, че най- после и ние ще си имаме собствено жито, припечелено със собствен труд… На 4 декември всяка година празнувах светец за мое здраве. Това празнуване иде още от юношеската ми възраст, когато едно лято бях застрашен от антракс 80

село дългоделци

(синята пъпка). През 2-3 дни се явяваше на различни места по тялото ми. Тогава майка ми ми хвана оброк на Въведение Богородично, който по стария календар се празнуваше на тая дата. На тоя ден събирах приятелите си в звънарника в тясната килийка, където живееше семейството ми. За такива тържества се иска и пиене. Нямах лозе, а купувах грозде от Ангел Балкански за вино в 100 литрово буренце, докарано още от Чупрене, направено от тамошния майстор Генчо Виденов. Между гостите на тоя ми празник винаги са присъствували Мико Перчинков с жена си Верка и Ангел Яков с жена си. При тия тържества ми дойде на ум да си купя лозе. Потърсих такова и се оказа Милчо Кръстев Василев с празно място. Продаде ми един декар за 30000 лева тогавашен курс. Насадихме го. Оттогава и до днес го стопанисваме и ползуваме. Имахме си вече дворно място и лозе, но това не ни задоволяваше. Мечтите ни се удвоиха. Искахме да си имаме и къща, и ниви, и овощна градина... Планът ни беше да притежаваме две нивици по 7-8 декара. Едната да сееме с жито, а другата да садиме с царевица и слънчоглед; около 2 декара под село за овощна градина в м.“Лъката”– близо до бъдещия ни дом; да си имаме и две крави, па сетне каквото сабя покаже. Търговията със земя вървеше усилено. От Дългоделци бе женена в Лом 81

Вена на Ценко Попов. Тя имаше зестра от баща си. От нея купихме желаните две ниви в м. “Долното ливаге”– 9.5 декара, а в м. “Гръчкото”– 8 декара. Първата работихме само една година (47г.). Изора ни я някой си Стоимен от Пишурка с трактор. Засяхме я с жито. Овършахме 130 кофи. Беше голяма радост! Жънахме я със сърпове. Там спах една нощ, мечтаейки и чертаейки бъдещето. На другия ден я дожънахме. В началото на нивата до пътя в моето място имаше локва около половин декар. Мечтаех да я засадя с тополи. Втората нива засяхме също с жито през 1948 година, но зимата срещу 1949г. влязохме в ТКЗС и през пролетта я ожънахме вече кооперативно. С Илия Дърпача с волска кола прекарвахме снопите до вършачката. Докато товарехме, той поемаше на колата, а като дойдехме за разтоварване, аз се качвах да хвърлям на вършачката, а той стои настрана, за да изпуши цигара. Правеше ме на глупав, но аз не задирвах, защото бях силен физически, не чувствах умора, а работех с желание да давам личен пример за трудолюбие. За покупката на тия ниви нямах пари. Тогава замолих братята си и тъста си да ми дадат- братята срещу полагащия ми се дял по наследство, а тъстът уж в заем, но той ми ги подари попосле. След влизане в ТКЗС мечтите за крави и овощна градина отпаднаха… Най- належащо си оставаше как да се снабдим със собствено жилище. Най- напред трябваше план, какъвто ми изготви архитект от Лом; пари, материали, майстори и тухлари. Препоръчаха ми Петър Даскалов със синовете му Цанко и Коти. Уговорихме да ми направят 30000 бройки тухли по 5 лева или всичко за 150000 лева. А имах в книжка само 30000 лева. Показах ги на майстора и му заявих да не се опасява. Парите ще му наброя всичките при запалване огъня в складираните за печене тухли. Те започнаха работа, която продължи цялото лято. Помагаше им и Гошо Тулумбов (сега покойник). Заплатата ми от свещеничеството и от Задругата беше 9500 лева. Имахме 82

свиня майка с 11 прасета. Хранехме и други три за угояване. Имахме три кошери, от които извадихме много мед. Взехме под наем за бостан: от Георги Мечкарски (Примката) в м. “Лъката” 2 декара, а от Крум Милков Чульовски в м. “На ливадски път” 1 декар. От всичко това при добра цена събрах достатъчно пари, та не само за тухлите, а имаше и за други цели. За тухлите трябваше да се набавят каменни въглища от Перник. Там отидох у Вера Искренова, дъщеря на хазяина ми от Чупрене. Нейният мъж беше инженер в управлението в мини Перник, та чрез него уредих бързото доставяне нужните въглища до гара Долно Церовене. Всеки ден имаше волски коли от село на гарата и добри хора ми прекараха въглищата. След като тухлите станаха готови, майсторите ги нагласиха за изпичане и една вечер, когато вечеряха тук в двора на открито, при запаления вече огън във фурната (отвора) на замазаните тухли, наброих всичките пари на бай Петър. Тогава той се учуди, че за късо време съм събрал толкова много пари. Преди приготвяне тухлите набавих керемиди от Котеновци. Фабриката беше частна. Собственици бяха Гьонко от същото село и Ванко Попов от Прогорелец. На майсторите във фабриката на всеки поотделно подарих по една кърпа за лице. Избраха ми хубави керемиди. Докараха ми ги добри хора от село. Складирахме ги в двора, но започнаха да ги крадат. Тогава ги прекарах в двора на дядо Йоско Цинцара. Но било речено тия керемиди да отидат в чужди ръце. Стефан Тотов (червеният капитан) беше построил къщата си, но не могъл да се снабди с достатъчен брой. Останала му част от къщата непокрита. Оплакал се в общината при кмета Фердинанд Николов и той с цялото си величие се разпореди, та взеха (не помня колко) част от керемидите и то без пари, понеже ищецът беше силен на деня. По същото време стана национализацията на едрия земеделски инвентар. Построиха се хангари за машините, но нямаше керемиди 83

да ги покрият. Тогава кметът Цури от името на общината ми взе останалите. Дълго време след това ги молех да ми ги върнат, но те отказваха категорично. Бяхме административно подчинени към околия Лом и област Враца. От Лом ме упътиха да заведа дело против общината. Аз не се съгласявах, но те заявиха, че само чрез съд ще мога да си взема керемидите или тяхната стойност. Осъдих ги. Любен Таушански от Лом ми беше адвокат. Делото беше мотивирано или да ми върнат керемидите, или да ми ги заплатят по днешна пазарна цена. Извадих изпълнителен лист, но на финансовия изпълнител към общината Първан Каменов Генов бе внушено от кмета да не ми изплаща. Тогава бях принуден да отида с дългата преписка около тия керемиди в областния център във Враца. Там секретар беше Нинко Стефанов. Оплаках му се и той се разпореди до Лом да се внуши на общината в Дългоделци незабавно да ми се брои сумата. Имах приятел в ДСК Лом някой си Датков. Оплаках му се за случилото се с мен и той беше добър да ме научи как да постъпя. Сметката на общината е при тях. Да искам спестовната книжка от финансовия изпълнител и заедно с моята да ги дам на него, а той от своя страна ще оправи всичко. Така и стана. Стойността на керемидите дойде в мен. С тия пари после купих други керемиди, но си спечелих врагове за дълги години. Правиха ми се спънки при всяко контактуване с хора от общината. Една година се проведе акция за събиране по полето вредния за посевите сив червей. По уважителни причини не можах да отида, но на другия ден кметът Цури ме порица по радиоуредбата, че попът не е чул камбаната за тревогата по случая, понеже била много далеч от него, живущ под самата камбана. Много пъти след това съм им “сърбал попарата”, но затова като му дойде времето. За къщата трябваше и гора. Отидох при баща си. В собствените горски обекти имаше всякаква материална гора и за греди, и за мартаки. Той обаче ми даде в найнепристъпното място на границата с Горни Лом. Теренът 84

беше наклонен около 70-80 градуса. Имаше близо до шосето над с. Протопопинци при кошарата ни, но тая гора пазеше за оня от синовете, който го догледа. След национализацията на горите той съжаляваше, но минало свършено. За сеченето на дадената ми гора аз не можах да отида, а жена ми отиде и организира изсичането и свличането й на удобно място на шосето за Долни Лом. Труден беше въпросът за превоза. Камиони рядко се намираха. Открих, че в Дондуково има собственик на два такива, някой си Митко Тишларски. С влака от Долно Церовене слязох на Василовци. Там намерих един стар мой учител Томо Виденов. Посетих го в дома му. Много се зарадва, че се оказах признателен бивш негов ученик от прогимназията в Търговище, неговото родно село. Оттам отидох в Дондуково. Намерих човека. Уговорихме кога да отидем за гората. Аз отидох с влака до Орешец, а оттам- пеша до Репляна. Там чаках три дни. Прекарахме я и складирахме в църковния двор. Дядо Петко “Женския” я фасонира с манарата. Тя беше само греди. Когато стана нужда за строежа на къщата, ги прекарахме в нашия двор. С Илия Кирковски уговорихме за доставка на мартаки от Родопите– чамови. Когато са пристигнали на гарата, аз бях на национална бригада в Горни Лом, та и тук жената е видяла голям зор за организиране превоза им. Бяхме поръчали камък три вагона от Ерден и два от Орешец. Едните прекарах аз, а за другите пак жената се е грижила. Повтарям- на гарата имаше всеки ден волски коли от село и се намираха добри хора, които прекараха всичко- едни срещу заплащане, а други- даром. Най-много са ми услугвали за всякаква работа: дядо Илия Мунчовски, Спас Игнатов, Цветан Танасков, Ванчо Йолов, Яким Муташки, Начо Лашков, Цветан Мечкарски и много други. Мартаките бяха недостатъчни. Жена ми е ходила с коли и от Расово да достави. За целта ходихме с Бранко Омарски чак в Башановци (сега Темелково). Не можахме да уредим, но се отбихме и в София. Тук той ме запозна 85

с негови съмишленици по партийна линия. Беше член на земеделската дружба. Беше ми добър приятел. С него ходихме и в Репляна. Там той излекува болно прасе на баща ми. Беше добър ветеринарен фелдшер. Трябваше ни и вар. Тогава на гарата търговец на тоя вид строителен материал беше Първан Главаняшки– девер на Тодора от Средогрив. Бърже ме снабди. Прекарахме я. Угасихме я. Всички материали бяха готови. Оставаше да се намерят майстори и да се почне. Тогава ми препоръчаха човек от Пишурка, а живущ в с. Долно Церовене (не му помня името). С него уговорихме да образува група и му дадох капаро 10000 лева. Той говорил с трима човека също от с. Пишурка: Сандо Улин, Тошо Попов и Предо Първанов, но не дойдоха. Мина доста време. Намерих тоя мошеник, обаче той ми заяви, че капарото е само да ми намери работници, а парите остават за него. Заведох дело в Лом и когато се явихме пред съдията Наум Партов, аз му ги опростих, като останах с убеждение, че с тоя човек ще се съдя дълго и ще похарча повече пари. Оставаше да намеря друг ръководител. Тогава ми препоръчаха Киро Буляшки от Долно Церовене. Той се оказа добър и честен човек. Огледа плана. Уговорихме се за начина на заплащането. С него очертахме изкопите за основите и мазето. Запретнахме ръкави с жената и за един ден и другия до пладне изкопахме всичко. На третия ден същият майстор дойде. Повикахме и уговорените хора от Пишурка. Започнахме строежа с освещаване на основите, като сложихме написани на хартия имената на строителите, нашите и на присъстващата на тържеството Стоянка Г. Миланова в едно стъкло с олио. Запечатахме го добре и го сложихме под прага на входната врата в мазето на десния ъгъл. Построяването стана бързо. Бяхме влезли вече в ТКЗС и председателят Ценко Ерменков се разпореди да ми дадат цимент и работници. Всичко бе изчислено в трудови дни, които впоследствие ги отработихме. По същото време в село се построиха много 86

къщи. Бяха дошли майстори чак от Севлиевско. Живееха в стаичката на яхъра на комшията Френчо. Уговорихме се с тях да ни измажат долните две стаи. За тях поръчахме дограма от София. В така приготвените две стаи през есента се преместихме за живеене вече в собствен дом. Беше също голяма радост. Много къщи осветих. Осветих и нашата. На тържеството присъстваха почти всички от махалата. Така в тия две стаи живяхме дълго. Останалото приготвяхме на етапи. Чак когато децата ни завършиха и се задомиха, взеха “хляба в ръцете си”, завършихме и приведохме къщата в ред. През 1972 г. направихме и кухнята и измазахме всичко отвън и я докарахме до тоя вид, в който е сега… От отпадъците на къщата построихме кочината. Майстори бяха Любен Начков и Петър Вамаджията. Работиха бавно с цел да вземат повече надници. Не бях доволен от тях, но нали свършиха работа, та имаше къде да подслониме прасе и кокошки… Още спомени от звънарника. Дядо Илия Мунчовски ни бе дал място от сухата градина зад село да си садиме лук. Садихме го заедно с него и баба Стояна- жена му. На слога му имаше слива. Беше слънчев пролетен ден. С нас беше и синът ни Богданчо. Бяхме му постлали чердже да играе под сливата. Залисани в работа, не видяхме кога е заспал. Колко време е спал, не узнахме, но когато се събуди, беше се разболял. В същото време в селото дойде на работа доктор Сашо Искренов от Лом. Жена му Верка и моята жена са първи братовчедки. Нямаше къде да отседнат, та ги прибрахме временно при нас в звънарника. Тясно ни беше, но нали сме свои. Докторът лекуваше детето, но то не се подобри, а се влоши. Верка беше страхлива и от страх да не се зарази, избяга от нас. Бяхме принудени да го отведем в Лом. Препоръчаха ни доктор Антонов. Той установи, че детето е прекарало пневмония и се е обърнало на плеврит. Попита ни как е лекувано. Казахме му, че доктор Искренов го е леку87

вал с калций. Той ни нареди да използваме храна, която съдържа органически калций т.е. прясно сирене, плодове и зеленчуци, също прясно краве масло; а през лятото да отиде на балкан, на чист въздух. Приложихме това лечение. Масло вземахме от Пишурка, а зеленчуци от някой си градинар Йордан, който работеше градина под селото ни. Похарчихме тогава около 17000 лева. Поддържахме режима му. Лятото беше биволар на дядо Иван в Средогрив. На разположение е имал биволско мляко, масло и прясно сирене. Есента се прибра здрав. Нямаше превозни средства за Лом. Ходехме на гарата пеша, а оттам с влака. Но за да свършим работа, трябваше да се отиде вечер, да се преспи на хотел и след обяд да се потегли обратно. Една привечер трябваше да замина. Отбих се в канцеларията на селкоопа. Беше там, където е сега голямата кооперативна сграда. Казаха ми, че времето за влака е минало. Стъмваше се вече. Побеседвах с бая Моно и бая Гаврил (те бяха чиновници тук) и се завърнах в звънарника. Жената току що се прибираше горе в стаята. Като чу тропането на вратата, изплаши се. Попита: “Кой е?”, но аз не отговорих, а метнах расото на главата си, покачих се в тъмното по стъпалата. Тя не можа да ме познае. Мислеше, че съм заминал за Лом. Изплаши се много. Силно изпищя. Уплашиха се и децата. Разбрах, че постъпката ми бе неразумна, втурнах се бързо и се обадих моментално, та ги успокоих. След установяване новата отечественофронтовска власт на 09.ІХ.1944 г. се внедри масово бригадирското движение. Ученици, комсомолци, учители, свещеници и всички млади и работоспособни се включиха в това общонародно начинание. Наши свещеници бяха на Хаинбоаз, Самуил, Силистра, Перник– Волуяк, Горни Лом и др. На мен се падна Горни Лом между ученици и учители от гимназии– Брегово, Кула, Видин, Белоградчик... Строяхме ВЕЦ “Китка”. Нашата група се състоеше от 13 души 88

БРИГАДИР НА ВЕЦ ”КИТКА”– ГОРНИ ЛОМ– 1948 г

учители и 6 души свещеници. Бяхме млади, буйни и здрави. Режимът ни беше казармен. Излизахме под строй с песен. Пеехме маршове, партизански, патриотични и бригадирски песни. През време на почивка всеки се проявяваше с нещо, кой с приказки, кой с вицове , кой с песни и закачки. Тук беше и Тодор Петров, учител от гр. Димово, напоследък инспектор в отдел “Просвета” в Михайловград (сега покойник). Хубаво прекарахме в Долни Лом. Посещаваха ни от разни места естрадни изпълнители, хумористи и изпълнители на народно творчество. Между тия посетители беше и хумористът Киро Лучански. Той имитираше звукове на разни птици, бръмбари и разказваше хуморески, с които разсмиваше всички. Знамето “първенец” често минаваше в наши ръце. Не го изпускахме по няколко дни наред. Ние 89

бяхме винаги или на първо, или на второ място, но никога на последно. Всяка вечер се строявахме и пред всички се отчиташе съревнованието. А през това време, докато бях в тая бригада, строителните материали вагон след вагон са пристигали на гара Долно Церовене, та жената е видяла голям зор с прекарването им. Един ден, когато е била залисана в кърската работа, Ванчето скочила от звънарника от втория етаж, търкулнала се по стъпалата чак долу. От търкалянето беше си набила главата и цялата снага. Когато се завърнах от бригадата, тя беше вече оздравяла, но й мина голямо премеждие. След тоя случай аз направих вратичка над стъпалата, която трудно се отваряше. В долния етаж, там където сега е складът на книжарницата, беше канцеларията на църковното настоятелтво. Тук извършвах разни треби, кръщавки и венчавки. На Стефановден беше празник на занаятчиите. Тук след молебен в църквата имаше празнична трапеза за всички занаятчии. По същия начин се празнуваше и денят на земеделието на ”Св. 40 мъченици”– Младенци. Държаха се речи и тостове, всеки според умствения си багаж, но от сърце. За такива тържества моят предшественик свещеник Йоаким Мустрев е построил звънарника. Планът му е донесен от Цариград. Там е бил свещеник преди да дойде в Дългоделци. Беше дошла на гости майка ми. По същото време имаше много кръщавки и венчавки. В събота винаги ми носеха пита, сварена кокошка и бутилка вино, с които ме известяваха, че утре ще кръщавам или венчавам. Такива хранителни продукти се събираха по 5-6 комплекта, та майка ми се учудваше и се радваше, че съм попаднал в религиозно село, но съжаляваше, че не е при мен. Бях повикан на погребение на бащата на Милко Стругов. Тоя човек беше ходил през студената зима за дърва из “Кривинско ливаге”. Не го познавах, но от звънарника от балкона наблюдавах как един човек газеше в реката между ледените блокове и помагаше на 90

кравичките си да изкарат товара. Дълго време се мъчи. Бродът беше там, където сега е мостът за кравефермата. Когато тоя човек умря, разбрах, че е оня, който се бореше с ледените блокове. От дългото стоене в студената вода изстинал, хванала го пневмония и скоропостижно умря. На същото погребение, след завръщане от гробището, един старец Цено Косера между разговора ме запита от кое село съм роден. Казах му, че съм от Репляна. Очите му светнаха изведнъж. Зарадва се и ми обясни надълго, че от същото село имал искрен, неразделен другар в казармата в Белоградчик; служили заедно, живели като братя; много се разбирали и никога не се делили. Запитах го как се казва тоя човек и, той отговори– Димитър Живков Петков. Аз се засмях и му казах, че същият е моят баща. Той скочи, целуна ми ръка, потупа ме по рамото и трогнат до сълзи, каза: “Откъде това щастие за мен, да ни дойде свещеник синът на моя другар”. Радостта му беше голяма. Задължи ме да му пиша да дойде да се видят след толкова дълга раздяла. Писах му и нали е казано, че истински приятели не се забравят, дойде и му гостува цяла седмица. До смъртта си тоя човек ме имаше като син, а неговата баба Еленка не ме оставяше, когато мина през тяхната махала, да не ме отбие у тях и да ме почерпи с нещо. Когато ходехме с жената някъде, децата ги оставяхме при баба Евдокия– майката на Цветан Танасков. Тя се грижеше за тях, а ние с моята жена, неговата Гълъбица и той ходехме на ливадата им в “Църцориите”. Там косехме сено, събирахме го. Копаехме и берехме царевица. Сечехме шума за добитъка им. Там бях откарал и кошерите си. Хубаво беше. С тоя човек много си живеехме. За всяка услуга с волска кола той ми се притичваше на помощ. По същия начин се разбирахме и със Спас Игнатов. Той ни услугваше, а аз му помагах често. Когато косеше ливадата в Игнатовото, винаги му бях косач. Спомням си, един ден точно в жътва, той заедно с брат си Митко отидоха с жътварката през реката по посока към “Равнището”.

91

Беше точно по обяд. Обядвали и тръгнали. И ние току що бяхме обядвали. Забелязахме ги от балкона и тръгнахме след тях. Когато ги настигнахме из баира при чешмата за “Равнището”, попитаха ни къде отиваме. Ние ги излъгахме, че отиваме за Мърчево. Повярваха ни. Но когато стигнаха на нивата си в “Равнището”, ние застояхме, докато нагласиха жътварката и тръгнаха да жънат. Втурнахме се след тях. Събрахме снопето и заминахме за “Църцориите”. Дядо Митко беше взел 10 декара под наем от дядо Йоско Цинцара. Жътварката им беше в изправност и докъм привечер ожънаха и тая нива. Щом привършихме събирането на снопето, се изля силен дъжд. Намокри ни, та едвам се прибрахме вечерта в село. При косене ливадата на бай Спас помагаше и Лазар Пчелара от София. Той се беше сприятелил със Софрон Кукувицата. От него купи място в “Смрадовица”. Там направи къщичка и голям пчелин, но при масовизиране ТКЗС, всичко му взеха. Сега къщичката е квартира на овчарите при кооперативните овчарници в оня район. Същият Лазар квартируваше у Спас Игнатов, а когато се преместихме от звънарника, той отиде там на квартира. С негов другар Митко електрифицираха много къщи из село. Електрифицираха и нашата къща. Когато трябваше да купувам нивите, за които е реч по- горе, братята прецениха и ми дадоха пари срещу моя наследствен дял. Тогава баща ми ми даде 4 броя овце с агънцата. С Богдан отидохме да ги вземем. За придвижването нямаше друг начин, освен пеша- направо от Репляна за Дългоделци през гори и поля. Придвижихме ги до Средогрив. Там преспахме. На сутринта рано пред зори потеглихме през гората от Средогрив за Гюргич. Зората ни посрещна на билото между двете села. Беше 24 май– “Св. Кирил и Методий”. Селата бяха в празнично настрение. Когато минахме Гюргич и Белотинци, беше още рано, а като влязохме в село Долна Рикса, на площада имаше тържество. На трибуната имаше оратор. Минахме и това село. Спряхме на кратка почивка. От изток започна 92

да гърми. Тъмен облак наближаваше. Започнаха да падат едри капки и изведнъж се изля проливен дъжд, сякаш някой сипваше с чаша. Набързо се сгушихме под чадъра на завет под един гръм, овчиците до нас на открито. Валя що валя. Пекна слънце и ние пак потеглихме направо. Отдалеч се виждаха в ляво Сливовик, в дясно Славотин, а направо в хоризонта- гара Долно Церовене. През ниви и ливади без път се устремихме към гарата. Разстоянието беше дълго. Мрак ни обгърна далеч над Церовене, но ние крачехме все напред. Късно вечерта към 10 часа пристигнахме на кошарата на дядо Цено Косера, която се намираше през реката на “Ливадския брод”. Със същия човек бяхме уговорили предварително да ни ги пасе през лятото. Когато ни дойде ред да вземеме мляко, ние с жената по стар наш балкански обичай, отнесохме на овчарите хляб, манджа и ракиица, а те ни напълниха съдовете. Носехме ги на кобилица на рамо и си спомнихме как сме носили в Репляна такъв товар чак от “Малина ливада” на около 10 км от балкана. Йордан “Ясния” беше кмет. През негово време се събираше наряд от всякакво селско произведение. Тогава купихме от Георги Гункин прасе около 30 кг. Беше гладно, мършаво, нехранено. За една година го угоихме, та стопихме от него 4 тенекии мас. Кметът ни завидя и ни взе една тенекия. Завист голяма! Злоба голяма!… Трябваше да полагам грижи и за църквата. Вътрешността на храма не беше в приличен вид. Предстоеше боядисване. Намерих майстори от Враца. Боядисаха целия храм. Сложиха блажен цокъл и боядисаха врати и прозорци. Преди 7-8 години майстори от Лом за втори път боядисаха по същия начин всичко, като почистиха с безир иконостаса. Църковният двор бе разграден от всички страни. Със свещеник Йордан Найденов ходихме в Бързия (тогава Клисура). Там поръчахме къси летви, та оградихме лицевата страна. По-късно, когато те изгниха, ги заменихме със сегашните железни решетки. Откъм 93

училището заградихме с мрежа, а откъм Клювиите с бина– тухли и циментови парапети. Тухлите купихме от Георги Демирков- тъста на Методи Благорийски…

Тъй като звънарникът и канцеларията на селкоопа бяха наблизо, често ходех при кооперативните чиновници. Бай Моно беше главен счетоводител. С него се разбирахме много добре. Още от първата среща той ме разбра, че съм кооператор по убеждения и любител на счетоводството. През 1945-49 г. дейността на селкоопа се разшири всестранно. Всичката търговия минаваше през тоя институт. Налагаше се да се увеличи и канцеларският персонал. Проагитираха ме да им стана книговодител. Точно тогава бях издал секретар-касиерството си от ОЗПС, та бях свободен. Съгласих се. Работех трезво и съвестно. Възлагаше ми се всестранна работа. Тук усвоих добре счетоводството, разбира се под постоянното наблюдение и контрол на бай Моно. Тук беше и отделът на ТКЗС, образуван от няколко членове през 1945 г. Счетоводител им беше Димитър Игнатов. Той често надничаше в моята работа и му правеше особено впечатление усърдието ми. Към края на 1948 г. в селото се проведе акция за набиране нови членове на ТКЗС. Дълго агитираха и мен. Ползвах се с голям авторитет. След 94

колебания дойдох до заключение, че друг път няма, освен отечественофронтовският. Дадох молба и на първото общо кооперативно събрание бях приет за член на ТКЗС. Мечтите да си имам ниви и добитък отидоха на вятъра, при все че се бях снабдил с 18 декара ниви. Уставът на ТКЗС гласеше новите членове да внасят в общото всичкия си жив и мъртъв инвентар. Нивите описах. Вкарах и 4 овчици, с които се бях снабдил чрез обмяна. Имахме малки прасета, дадохме ги за агнета. Станаха овце. Овчар ни беше дядо Димитър Омарски (бащата на Бранко) и Кръсто Шапкалийски (бащата на Георги). Ония овце, които докарахме с Богдан от Репляна, ги стопанисвахме само една година и ги продадохме при строене на къщата. До края на 1949 г. работих в канцеларията на селкоопа, но като бях вече член на ТКЗС, председателят Тудор Зарев ведно с целия управителен съвет и с мнението на счетоводителя Димитър Игнатов ме отзоваха от селкоопа и ме назначиха книговодител в ТКЗС. Канцеларията им беше на стопанския двор, най- старата двуетажна сграда до Лозарския баир. Колеги ми бяха: главният счетоводител Димитър Игнатов и Цветан Григоров (Цури). Съставът на ТКЗС преди моето влизане беше 45 домакинства. С моето влизане станаха 107 домакинства, разделени на две бригади с бригадири Никола Ангелов Благорийски на Іва бригада и Цветан Кръстев “Коловоза” на ІІра бригада. Моето семейство се числеше в Іва бригада. Когато бивах свободен от канцеларска работа, работех и в полето, и в градината... Така, спомням си, заедно с младежите правехме канал от реката през училищната градина за зеленчуковата градина. При оброка на Коло Вацков косихме фий с овес. Когато сеното беше готово- изсъхнало, се зададе дъждовен облак от запад. Бригадирът бързо ме повика от къщи. С непосилна бързина го събрахме и се изля проливен дъжд. Друг път бяхме на косене зад Кочанковия чифлик. Между косачите бяха се събрали от двете бригади много мъже: двамата бригадири, 95

Трайко Милчовски, Рачо Видлишки, Кирчо Мл. Ценин. Беше много весело. Обикновено когато се съберат много косачи на едно място, биват пускани най- разнообразни вицове, приказки и шеги. През същото време държавата сключваше заеми с населението. Аз бях винаги излъчван за секретар на комисии. Ходехме из село. Хората записваха кой колкото може. В моите квартали нямаше никой, който да не е записал. Имаше и избори, на които ме поставяха за председател на изборно бюро… Дотук бях спрял да пиша автобиографията си в 1986 г. Сега е краят на 1993 година и началото на 1994. Какво ме е накарало да прекъсна, не съм в състояние да обясня. Дали това, че съм вече все по- зле, дали това, че много съм претрупан с всестранна работа, но заживях с амбиция отново да се помъча, все пак да опиша, ако не всичко, то поне онова, което все още не е изчезнало от паметта ми. Повтарям- няма да е по хронологичен ред, а ще бъде така, както съм запомнил. Успоредно със служебното си задължение като свещеник съм работил и друга работа, но откакто влязох в ТКЗС, работех по всички отрасли. В канцеларията пребродих всички длъжности- книговодител до масовизацията 1950 г. Още при започване масовизацията бях посрещнат “на нож” не затова, че съм политическа личност, а затова, че съм “поп”. От Дългоделци беше на работа (портиер) в ЦК на БКП в София някой си “Цири” от Дрънголовата фамилия. От селските управници му бе внушено да ме окарикатурят във в.“Стършел”.Давал съм земята си под наем и изполица и съм тормозил наемните си работници. А аз нямах и педя земя. Като касиер се стараех да бъде винаги касата ми в ред. Моите предшественици бяха “забатачили” работата, та ми се възлагаше често да ходя из села и градове по разни предприятия, за да равнявам сметните отношения. Така например в София в Министерството на земеделието някой си Богоев (важна 96

личност) идвал в нашето ТКЗС. Дали му нашите 60 яйца, не ги платил и аз трябваше да се излагам за 60 яйца да ида чак в Министерството на земеделието да взема от Богоев стойността им и да закрием сметката му. Също в София и на гара Искър- неуредена сметка с ДП“Въгледвуокис”. И нея уредих, ходейки пеша от Центъра на София до гара Искър и обратно. В Лом в ОКС два дни равнявах сметката, пускахме изправителни операционни бележки, за да добием равенство. Като счетоводител– операционист работех със силно желание и амбиция работата ми да бъде в „ажур”. На пето число балансът с извлеченията от спомагателните книги следваше да бъде представен в БНБ Лом. Изключително всички операционни бележки пусках аз. Имах 24 души подотчетни лица. Бях си съставил подробен план за ежедневно отчитане. Всяко подотчетно лице знаеше в колко часа през деня да ми отчете първоначалните документи по опис. Своевременно съставях операционната бележка и в края на работното време всичко биваше готово за разнасяне по спомагателните книги. И ако някой книговодител не беше в състояние на края на месеца да направи нужното извлечение от поверените му спомагателни книги, притичвах се на помощ, та на петото число да представя всичко в БНБ. Ненапразно знаменцето “Първенец- счетоводство в Ломска околия” често се вееше на моето бюро. С няколко къси прекъсвания в счетоводството ме връщаха пак, за да бъда полезен. Тук му е мястото да отбележа, че партийният работник в ТКЗС Стоядин от Пишурка често ми натякваше да разбера, че не разполагам със себе си, а друг разполага с мене. По едно време бях стоковед. Местоработата ми беше на кантара при зеленчуковата градина. Там всяко подотчетно лице ми отчиташе своята продукция. Измервах я и веднага я предавах на закупчика срещу фактура и в същото време пусках платежно искане и на другия ден 97

стойността постъпваше в касата на ТКЗС. Тук една есен за прибиране на реколтата беше придадена бригада от военно поделение от гр. Гоце Делчев. Войниците бяха разквартирувани в сградата на градината, а шивачът, обущарят и готвачът квартируваха в стаята, където работех аз, та се сближихме доста. Станахме добри приятели. На събора ми гостуваха, а после много години си пишехме писма. По липса на кадри бях и отчетник на зеленчуковата бригада една година. За усърдната работа ми завидяха, че съм си спечелил голям авторитет, та ми скроиха “кюлафа”. Инсценираха съдебен процес. За строителството на яхърите за кравефермата трябваше да се набави годна гора за греди и мартаки. Управителният съвет упълномощи за доставчици: Ценко Ерменков– член на контролния съвет и Нейко Симеонов като вещо лице. Те бидоха пратени у Родопите да уговарят. Уговорено беше ние да дадем царевица, а те да ни дадат гората. Речено, сторено. Обаче при оглеждане от строителните техници се оказа, че гората е негодна за строителство. Бракуваха я. Нарязаха я на дърва за огрев. Раздадоха я на населението срещу царевица. Посочените закупчици закараха пак у Родопите събраната царевица. Там освен за гора от частни лица, продавали и на предприятия срещу по- висока цена– разликата от 2000 лева (реализирана по тоя начин) присвоили за себе си. Предприятията поискали документ, а те им предложили такъв за костуемата цена, а за двете хиляди лева - не могат. Тогава те завеждат дело да съдят нашите закупчици. На първото гледане делото било отложено за доказателства. Защитникът адвокат дал чернова на удостоверение как да бъде съставено от канцеларията на ТКЗС, за да бъдат оправдани нашите хора. Тая чернова беше донесена, а главният счетоводител отсъстваше от селото. Аз го замествах. Тъй като начинът на търговията ми бе известен, понеже всичко е осчетоводено от мен, 98

прегледах черновата и след като се уверих, че няма фалшификация, написах удостоверението, подписах го, подписа го и председателят Ванчо Василев. Закупчиците отнесли това удостоверение и на второто гледане на делото били оправдани. Тъй като партията (БКП) в село по това време се делеше на две фракции (единият от подсъдимите Ценко Ерменков е водач на едната фракция и вечно се водеше омразна борба между тях), трябваше да се докаже пред партията в село кой е виновен. Попът е виновен - “дръжте го”. Заведе се дело. Изправиха ме пред съда в Лом. Бях подведен по наказателния кодекс чл. 159, който иска за съставяне на документ с недействително съдържание 15 години затвор. А те ме осъдиха на 6 месеца с право на обжалване. Предният ден, преди да ме съдят, отидох при съдията Никитов. Показах му преписи от счетоводните операционни бележки, а той ми каза изрично: “От всичко личи, че в теб няма никаква вина, но разбери, че поръчението от партията в Дългоделци е попът да бъде очернен”. Ненапразно имаше доброволни свидетели да доказват моята вина - Петко “Квачката” и Линко “Свинята”, компрометирани личности, но верни доносници на партията. След присъдата обжалвах делото пред Окръжния съд във Враца. За защитник взех техния адвокат Гено Делев от София. При разглеждане делото във Враца той предложи на съда три варианта: 1. Да бъда напълно оправдан; 2. Ако това не е възможно, да бъда осъден на принудителен труд в ТКЗС и 3. Ако и това не е възможно – да бъда осъден условно. През нощта срещу делото в Балкантурист във Враца сънувах, че се намирам на най-високата скала на Врачанския балкан и сутринта тълкувахме с адвоката съня ми: Сбъдна се – бях осъден условно и да заплатя разноските по делото. При разглеждане делото в Лом свидетелят Любен “Шмайзера” поиска повторно думата и рече: “Другари съдии, може ли двама да газят реката и на отсрещния бряг единият да излезе сух, а другият мокър”. Председателят чист, а аз99

осъден. Но това беше волята на партията, която питаеше явна омраза против църквата. Това беше 1957 година. Тогава напуснах канцеларията, та до 1960 година работих в Іва полевъдна бригада. Работил съм по всички фронтове в ТКЗС. Семейството ми се числеше към Іва полевъдна бригада и когато не съм в канцеларията, съм там(в Іва бригада). Имаше разнообразна работа: окопаване пролетни култури, жътва, есенни култури и прибиране на всякаква реколта. Бригадир беше Коло “Тръкача”. При една жътвена капмания той излъчи мен и 12 жени да отидеме и ожънеме една нива около десетина декара в м. “Мицковото”. Тя беше малко редка и по настрана от големия блок, неудобна за жътварка или комбайн. Организацията беше на ниво. Жените жънеха ръкойка след ръкойка. Правеха по някое въже и ми го подхвърляха, а аз връзвах снопите, правех ги на кръстци. И така при свършване жътвата, снопите вързани и складирани. Бях похвален за тая ми дейност. При бреста в м.”Мемедов геран” на шосето една година бе складирано снопето от целия блок 2000 декара. Беше организирана цялата бригада, та се вършееше денонощно на смени с вършачка(още нямаше комбайн). Жена ми работеше зад вършачката в плевата, а аз на купите с вила подавах снопи на багатора. Бяхме яки, та не усещахме умора. Когато пък дойде първият комбайн, бяхме на жътва в м.”Държавното”. Тук на Йосковия чифлик беше разчистена площадката, където се изсипваше житото, а ние работниците го лопатирахме постоянно, за да добие зрелост. Тук и нощувахме, за да пестиме времето на комбайна. Друг път събирахме снопето след сноповръзвачките- например в Цанковия блок в “Кривинско ливаге” заедно с младежката бригада, сформирувана от всички младежи в селото. Пролетно време садехме царевица с примитивни ръчни садачки, приспособени към плуговете. А по едно време агрономите измислиха да се сади царевица гнездово, с 100

копачка лопата, по Ломския начин, с много труд. Нашата бригада сади при “Йосковия чифлик”, уж за по- доходно, а то излезе все същото, както при редовото садене. По района на с. Дългоделци имаше много ливади: Клювийска, Мунчовска, Стояновска, Игнатова, Мицкова, Неновото, Благорийското, Кривинско ливаге, Гръчкото, Кочанковото, в падината... Всяка година, без изключение, се организирахме косачи и косехме с веселие, настроение, вицове и закачки. Тия ливади днес са почти всички изорани с изключение на горите и чукарите, които са станали пасища. Както на косене, така и на всички полски работи, обичах да нося вода на работниците от различни изворчета из района: Джандарковия геран, Риковия геран, Поповото кладенче, Благорийското, Яковото, Бояджийското, Костовото, Бекярското.... Така и не съм забравил големия 20 литров бакъл. Всички се накачили още от село на волските коли, а аз след тях пеша носех бакъла, пълен с вода до дългия блок на 6-7 км. В Іва бригада звеновод ни беше Георги “Лонго”. Той ни обикаляше всяка сутрин придружен с много красиво, пухкаво мъниче кученце Жанка. При една обиколка то остана у нас. Присвоихме го, та дълги години ни беше портиер – пазач. Една година се проведе акция за унищожаване на всички кучета. Който не си даваше кучето за унищожение, биваше третиран и глобяван. Аз отведох Жанка при животинските гробища. Там Милчо “Доктора” й удари смъртоносна инжекция. Тя жално ме гледаше с красивите си очички около една минута, притрепера и умря. Погледът й се запечата у мен и до днес не изчезва от съзнанието ми. Наскоро след тая трагична раздяла Богдан ни донесе едно малко кутре Бари, подарено му от Иван Абаджиев(треньорът на щангистите в София). Ходил на турне из Русия. На минаване покрай един овчар в Кавказките планини последният му подарил 3-4 такива кученца (чистокръвна порода “Кавказка пастирка”), от които едното– нашият Бари. Порасна при 101

нас. Беше умно куче. Обичаше да играе с децата и умря на 16 години. Погребахме го в един трап под нас– на мерата. После често минавахме покрай гробчето му. В бригадата се отглеждаше и памук, боб, слънчоглед и захарно цвекло. Една година цвеклото беше засадено в най-крайния кът на землището ни до с.Пишурка. Вадехме го ръчно. Чистехме го на място и го изкарвахме на шосето за товарене в посока захарния завод в Лом. Беше студено и на 20 декември изкарахме последната кола. През летния сезон, освен другата работа, правехме и камари слама и сено, балирани на кошарите, в зеленчуковата градина, стопанския двор, дори и на Церовене, когато бяхме с тях обединени в едно ТКЗС. Аз бях нещо като ръководител при направата на тия камари. Поддържах ъглите и стените в права линия, за да бъде работата ни стабилна. Преди един първи май с Асен Гаврилов на стопанския двор правехме камара с люцернови бали. Покрай нас минаха председателят Методи Бързашки и Цветан Стоянов ”Кьоравия”– управници. Ние бяхме седнали на камарата на почивка. Те не ни видяха, но като погледнаха колко хубаво е скътано люцерновото сено, си прошушнаха:”Тези хора, които правят така хубаво тия камари, трябва в други ден на първи май да бъдат наградени”, но като разбраха, че майсторът съм аз, наградата не се осъществи. На тия камари работехме съзнателно, но щом тука работи попът, непременно ще има санкции. Един ден, на стопанския двор в ъгъла до уручковото кладенче правехме камара слама. Беше подсигурен превозът – доставката на бали. Работехме усилено. Аз изчислих според определената норма, че трябва да ни се заплати на всеки работник по 15.30 лева. Щом бюлетинът отиде в канцеларията, там всички реагираха остро, че това било много, равняващо се на министерска заплата. Веднага коригираха нормата. Другия ден нямаше осигурен приток на бали и ние получихме по 60 стотинки. А камарите под мое ръкъводство 102

ги правихме идеално прави на дължина колкото щеш без очертаване предварително с конец. С мен работеше на камарите и Петко Илиевски. Когато на края на сезона, на работещите със сламата бе определено да се даде натурална премия жито според заработката, на него дадоха 2300 кг, а на мен само 60 кг, при все че аз бях заработил повече… А какво да кажа за работата ми в зеленчуковата градина. Беше период, в който не работих в канцеларията. Включих се на работа в парниковото звено. Тук работехме 10 души с непосилен труд. Зареждахме (пълнехме) парниците с бунище, засявахме ги още от декември, правехме от тор панички за пикиране. Пикирахме. Поливахме с хладка вода. Слагахме каси, рами, рогошки за предпазване от измръзване. Рано през февруари, март добивахме реколта шипка и краставици. С жена ми поливахме нощно време гравитачно, за да ползуваме оскъдната вода. Звеновод ни беше Трайко П. Горанов. Беше опитен майстор градинар. Голям шегаджия. На края на сезона бяхме реализирали 40000 лева печалба и вместо да ни дадат по 2000 лева премия, дадоха ни по 300 лева на всеки работник. В групата ни работеше Алко Радин– работлив циганин. Пратих го в София да се оплаква от тая нередност, но там му отговорили, че това си е работа на местните ръководители и така си остана. Като работехме така заедно с тоя Алко, един ден решихме да го заведа в Репляна, да обиколиме там, дето съм роден, раснал, живял и работил. Най- напред спряхме в село Протопопинци при сестра ми Руса. Кръстих внучката й Росица. Оттук поехме пътя за “Усой”. Още при откриване панорамата на нашия имот, у мен се зароди умиление. Посочих му дългата нива в “Долни Усой”. Пристигнахме в Реплянка– ливадата. Изкачихме се при кошарата. Посочих му всички кътчета, свързани с мои спомени. Пихме вода на нашето изворче. Потеглихме по посока, където съм пасъл говедата, овцете и козите.

103

Пихме вода и на Чучуковото изворче. Оттам през пасищата и горите се изкачихме на най- високата точка на тоя венец, връх “Болван”. Оттук се откриваше чудна гледка на всички посоки. В низината Алко видя за първи път моето родно село Репляна. Тук обядвахме към един часа след обяд. Направихме добра почивка, след което по козите пътеки слязохме в селото. Минахме покрай “Градището”, “Станишина дупка” и трапа, в който се е вливала водата докарана от балкана по тръби . Слязохме в селото. Запознах го с всички роднини. Вечеряхме, преспахме и на другия ден рано потеглихме за балкана. По дългия път му показвах места, свързани с моето минало. Пристигнахме на временната кошара на баща ми близо до Чупренската межда. Видяхме стареца– баща ми, поприказвахме и пак поехме все още нагоре. Близо до границата с Югославия в чамовата гора пихме вода на студеното изворче, най- студеното в балкана. Оттам през чамовата гора по козята пътека отидохме в м. “Дупляк”– там, където летно време излизаше на паша почти всичкият ялов добитък на селото. Изкачихме се на самата граница. Позяпахме на всички страни и след като се полюбувахме на чудната гледка, поехме обратно за село. На голямата поляна полегнахме да отпочинем. Изведнаж нахлу мъгла. Беше август месец. Стана ни хладно. Раздвижихме се и тръгнахме. Тук намерихме загубена вила и я отнесохме на нашите в село… В Дългоделци през времето, когато работех в парниците, се развиваше в ТКЗС и лозарство, и овощарство. И в двата отрасъла се разширяваше засаждането на нови площи с нови сортове лози и овощни дръвчета. Обичах тия култури. Там работеше Кирчо Мл. Ценин. Включих се в звеното на Димитър Игнатов. И тук работих съзнателно. Всеки момент се натъквах на все нови и нови познания. Научих се на резитба на лозята, а така също и на овощните дръвчета и как се прави всякакъв вид разтвор с препарати против мана и болести. За 104

целта се устройваха и сбирки в околните села за обмяна на опит: във Вълчедръм, Якимово, Долно Церовене, а най- много в Георги Дамяново (Лопушна). Там през зимния и пролетния сезон ни занимаваха по теория и практика научни сътрудници и професори– специалисти по десетина дни на сезон. Завръщахме се вече обучени и работихме усърдно и съвестно. Резултатите бяха отлични. След Димитър Игнатов звеновод станах аз. В звеното ми имаше добри работници, видно от това, че давахме за износ грозде по 2300 кг. от декар, както и ябълки, сливи и круши в голямо количество. Когато нямаше работа в лозарската бригада, жените отиваха в другите бригади на помощ, а мъжете на косене ливади, люцерна, грашка... Една година беше паднала градушка, та очукала в “Мицковото” нивата с жито. Трябваше да се окоси за сено с ръчна коса. Тук бяхме се събрали около 15 души косачи. Между другите беше и Ферчо, активен “борец” срещу мен. Аз претендирам, че съм добър косач. И за да го поизтормозиме малко, както той мен тормозеше, устроихме така, че всеки косач пред него да се отстъпи и аз да остана пръв след него. Тогава го погнах, та чак до края на блока, а той бе дълъг около 700-800 метра. При много косачи всеки трябва ритмично в такт с другите да маха с косата, за да не стане осакатяване. Така го гоних до края и там като стигнахме, той бе плувнал в пот, хвърли си ризата и падна върху нея изморен до крайност. Така му заплатихме колективно за това, дето действаше подмълвно против мен… Освен косене, мъжете от лозарската бригада, сечехме и шума; от тополите покрай стадиона, по чукарите, Клювийската ливада, Мунчовската гора и при “Поповото кладенче”. През време на почивка, понеже обичам всякакъв извор, другите мъже почиват, а аз с Кръсто “Паяка” ремонтирахме това кладенче. Стамен Йолов ни докара циментови блокчета и го направихме стабилно, така че и днес съществува в тоя вид. Освен това кладенче правих 105

ново и при лозето, близко до колибата, където Митка “Кукуружлянката” бе родила момче и го беше кръстила Гагарин. Така остана името на това място. Там направих изворче, насадих до него тополи, та като пийне човек, да си почине. Но зли хора унищожиха всичко, защото това е направил попът. Такова кладенче с Христо “Уловицата”, правихме и у “Падината", но от него днес няма и следа, защото водните източници там са пресъхнали напълно. Една година всичките мъже от лозарската бригада ремонтирахме и чешмата при лозето. Аз направих подходящ дренаж на вадата, та притокът се увеличи чувствително, но сега вследствие сушата и там пресъхна. По онова време, когато работех в лозарската бриада, властниците поведоха активна борба против църквата и нейните служители. За първи май трябваше да се празнува пълна победа. Много свещеници бяха проагитирани и се отказаха от свещеничество. В селото беше сформирана комисия от партийни дейци: Ферчо, Додо, Милан, Методи, Иван Вълов и представител от окръжния актив. Повикаха ме в партийния клуб да дам съгласието си да “хвърля расото”, да се “разпопя”. Дълго ме увещаваха. Предлагаха ми служба, каквато пожелая: счетоводител, бирник, секретар в общината и какво ли не, само и само да отстъпя. Но аз излязох твърд в позицията си. Зададох им въпроси: какво ще стане с мен, със семейството ми (децата учеха в горните класове), колко време ще бъда на службата, която ми предлагат. Не им вярвам. Защо ме съдиха? Тогава Милан беше откровен и каза: “Защото си поп”. Предложих им, че ще уважа волята им само при условие да ме приемат за член на партията. Питаха ме защо искам това. Казах им, че според мен партията ще ме закриля, а те както ме съдиха за нищо, така още утре ще ме катурнат от службата, на която ще ме назначат. Окръжният представител отговори, че верующ човек не може да бъде член на партията. Казах, че вече съм категоричен: оставам си свещеник, па каквото щат 106

да правят с мен. Партийният секретар Ванчо Вълов удари с пистолета в масата и каза: “Щом не искаш, оная ти дъщеря с опашката (тогава момичетата носеха дълги коси, вързани на опашки), ще си ти я докараме от София (там беше студентка) и вече от утре няма да работите с жена си в лозарската бригада. Запитах ги: “Ще ме изключите ли от ТКЗС”. Казаха, че нямат това право. Тогава им предложих да ми дадат работна площ, работен добитък и с четиричленното си семейство да образувам звено и да работя това, което ми се възложи. Дори и камъни да нося на гръб от гората, няма да ми тегне, нали е за полза на ТКЗС. Маршираха ме. Отговорих им, че не съм дошъл доброволно, та да ме маршират, а съм викан от тях и постъпката им не е културна. Излязох, а на другия ден отидохме с жената на работа в лозето. Още от сутринта Димитър Игнатов ни уведоми публично, че днес сме на работа в лозето, но от утре, по нареждане на партията, да се причислим към Іва полевъдна бригада. Целия ден жена ми не престана да плаче, а Митко, доволен от станалото, целия ден пееше и свиреше с уста. Прехвърлихме се в Іва бригада и работихме обща работа. По това време се организира звено със звеновод Дамян Бързашки с цел да се прорежда гората из района на селото. Включих се и аз. Болшинството бяха възрастни мъже. И тук работихме съзнателно. През време на почивка се пускаха разни шеги, закачки и вицове. В групата работеше и Симеон Горанов– бивш офицер в българската армия. Говореше винаги отмерено и умно. От него съм запомнил следната поговорка: “Под всяка шапка се крие философ”. Той ми съчувствуваше за гонението. По църковна линия бях произведен вече Протоиерей, Иконом и Ставрофорен иконом. Моето началство ме обичаше и когато стана на въпрос за гонението ми, предложиха да се преместя на енорийска работа в Лом. Тогава Симеон Горанов ме посъветва да си стоя на място, защото там ще бъда на квартира, няма да имам нищо от 107

земеделско производство, всичко ще трябва да купувам, а материалното ми състояние е бедно. Примирих се и останах в Дългоделци да продължа одисеята си. Тайно бяха натоварили Пеци Митов да ме агитира да стана овчар във фермата на ТКЗС, като мислиха, че за мен ще бъде обидно, но аз се съгласих и цели три месеца бродех със стадото из района на с. Дългоделци. Спокойно пасях стадото и си тананиках светски и църковни песни. Годината беше сушава. През м. август липсваше паша за овцете. Дългият блок беше засят с фуражна царевица. Всички стада, кооперативни и частни, пасяха там, а аз не смеех да пускам моето, защото забелязах, че пъдарите Ванко Еребишки и Ицо Ахчишки ме дебнеха да ме хванат в престъпление. Другарите ми Пеци и Гоцо Василев ме посъветваха да не се страхувам, да пускам и моето стадо във фуражната царевица. Послушах ги, но пъдарите ме наклеветиха. Клопката беше направена след дълго дебнене. Писаха ме във в. “Стършел” със заглавие: “Поп ли е, дявол ли е” със съдържание, че съм затиснал звънците на овцете и че съм се качил в една круша да наблюдавам откъде ще дойдат пъдарите, нещо което беше абсолютно невярно. В началото на статията беше нарисуван поп с калимявка и с дълга брада. Беше ми много обидно, но нямаше на кого да се жалвам. Нарочиха комисия, която да огледа загубата, сторена от моето стадо. Загубата в посоченото място беше 100 %, но беше сторена преди да вкарам стадото там. Следваше на всяка цена да получа някакво наказание, защото целта дотук не беше постигната. Глобиха ме в най- големия размер (200) двеста лева. Тогава за първи път в село заседаваше другарски съд. Партийният секретар Вълов вместо официална бележка– призовка ми връчи хвърчаща бележка още същия ден вечерта да се явя пред другарския съд. Ще ме съдят, защото съм нанесъл материална щета на ТКЗС. На заседанието присъстваше инструктор от Лом адвокатът Маджаров. Гледаха се много дела, а мен 108

ме бяха оставили последен. Накрая, председателят Тото “Угрипката” заяви, че има подадена жалба от ТКЗС против Асен Димитров Маричев за нанесена щета. Той е глобен и с това си е понесъл наказанието. За едно престъпление по закон няма две наказания. А салонът беше препълнен, защото знаеха, че ще съдят попа. Като бе заявено това, хората се втурнаха към изхода. Аз се бях приготвил да се защитавам, да кажа на хората истината... Все по това време смених много работи в ТКЗС. Няколко месеца бях млекар в кравефермата. Илия Босилека беше отговорник, а аз се водех за работник в мандрата при фермата. Приемах млякото от всички кравари; измервах им маслеността; центрофугирах със центрофугата; добиваше се бито мляко за телетата, а каймака предавахме на млекокооп за добиване краве масло. Аз водех всичките сметки, а Босилека беше началник… С Гошо Овчаров работехме на един трактор с ремарке. Той беше трактористът, а аз и Асен Гаврилов “Гълабара” бяхме товарачи. Аз товарех с миньорска лопата, а той (другаря ми) с обикновена. Не се сърдех за това, а работех съзнателно, за да ни върви работата ритмично. За 55 минути пълнехме четиритонно ремарке: с тор от овчарските кошари, от “белия пясък”; пясък от река Лом от “Багачина”; с баластра от потока “Песочница” край мечкарските кошари. Когато другарят ми отсъстваше, Гошо товареше от време на време с мен общо и накрая той пускаше товарителница, в която и той се пишеше за товарач, та той вземаше ¾ от заслуженото общо възнаграждение. Например: 54 лв. за него, а за мен - 18 лв. Не се сърдех, за да не остана без работа, защото тогава децата учеха в града и имах голяма нужда... По едно време ходех на гара Долно Церовене, за да обработвам щайги на “Булгарплод”. Ковяхме нови и ремонтирахме стари. Бяхме 5 - 6 души работници. Между нас се водеше голямо съревнование. От голямото напрежение и всекидневното пътуване на 6 км се разболях сериозно.

109

Лекуваше ме Любка на Пръндавицата. Беше медицинска сестра към ТКЗС, но обслужваше и населението. Това стана причина да се откажа и от тоя “занаят”… Не е лесно да се труди човек на няколко сектора успоредно. Но аз бях здрав и силен, та не си скъпях труда. С жената освен в ТКЗС, крадяхме време, та работехме в собствения двор репички, краставици корнишони и бубарство. Още от м. януари, при удобно време подготвяхме лехи за репички, размервахме ги, сеехме ги, наторявахме ги с оборска тор, добре пресята, маркирахме ги със специално гребло. Така приготвени, ги заглаждахме, покривахме ги с найлон върху пръчки и след поникване отвивахме, завивахме, поливахме.... С “Булгарплод”– Лом сключихме устен договор и цялото производство продавахме на тях. За пръчки ходех чак при “Григорчовата воденица”. Там имаше израстъци от кошничарски върбак. След като набирах достатъчно, свързвах ги на снопче и на гръб ги донасях за лехите. Но тоя върбак постепенно се свърши, та се налагаше да се потърсят от друго място. Тогава прибягнах към железни пръчки. В село липсваше такова желязо, а имаше във Вълчедръм. За прекарването ми услужи Андрей Колов Лашков. Той прекарваше отпадна течност за свинефермата в ТКЗС от Червен бряг. Трябваше да ида с него чак до там през февруарски студ и на връщане да взема от едно предприятие във Вълчедръм шипка (желязо). И понеже желязото беше стоманизирано, много трудно насякох (по размери) нужните пръчки. Засявахме дванадесет лехи през целия двор надлъж, та задоволявахме нуждите на почти целия Лом. С “Булгарплод” уговаряхме да набираме през ден по 200- 300 връзки. Доставяха ми амбалаж. Имаха ми пълно доверие. Изпращах им репичките най- редовно и при свършване кампанията най- късно до 6ти май, отивах при тях, оправяхме си сметките и си получавах парите накуп. Непосредствено след репичките започвахме с бубарството. Имахме достатъчно черничеви дървета за около две кутии. Отглеждахме ги качествено и ги предавахме на 110

определени пунктове: в Якимово, Долно Церовене, Лом и Дреновец. Една година бяхме предали в Якимово наймного от всички. Трудно се отглеждат бубите- особено последните 11-13 дни. Не остава дори време за почивка. А пък когато се случи в последните дни да почнат да умират (при нас рядко се случва), тогава трудът отива “на вятъра”. Помагаха ни и децата, когато са свободни, но най-голям труд полагахме аз и жена ми. Аз нарязвах и доставях необработения материал, а жена ми беше свикнала да кастри шумата бърже. Така се случваше, че за хранене последните дни Ванчето биваше винаги “на линия”… Още несвършили с бубарството, започваме да садим краставици корнишони. Много труд се влага в тях. Случваше се така, че децата по това време са в лятна ваканция, та помагаха доста. Засаждахме почти целия двор. Най- трудно размервахме разстоянието ред от ред; правехме вадите по конец, наторявахме, засаждахме, поливахме с лейка, просаждахме изгубените, набивахме колове, опъвахме три нишки тел; веднага сновяхме конци нагъсто, та щом пораснат врежовете ( а те растат по 20 см на ден) ги увивахме около конците. На всеки 4-5 дни ги пръскахме с препарати против вредители и брашнеста мана. Беряхме ги всеки ден. И когато ги закараме на приемателния пункт, приемчикът ги преокачестява по свой вкус, въпреки указанията, и по най- мошенически начин ги пресортира с цел да направи далавера за лична печалба от гърба на производителя. Много пъти имахме разправии с Андрей Матеев от Долно Церовене дори пред милицията. Но “гарван гарвану око не вади”, та нашият глас биваше “глас в пустиня”. Като свещеник стриктно изпълнявах служебните си задължения. По всяко време и на всяко място. Канен бях на разни съслужения и служби и в околните села– Якимово, Долно Церовене, Медковец, Сливовик, Безденица, Вирове, Габровница, Бойчиновци, Портитовци, Черни връх, Вълчедръм, Мадан... В Расово ходех няколко 111

пъти на църковни служби с владиците: дядо Антони– помощник на дядо Неофит, дядо Филарет и сегашния владика дядо Дометиан. Винаги пеех на клира поради това, че се отличавах (нескромно казано) с хубавия си глас. Службата се изпълняваше обикновено в деня на събора им. Посещението биваше масово. Имаше няколко църковни певци. МЕЖДУ СВЕЩЕНИЦИ ОТ ВИДИНСКА ЕПАРХИЯ

112

Към края на 1944 год. бях поканен в Габровница на погребение. Тогава нашите войски воюваха на запад. От това село бяха загинали на фронта четири момчета. За всеки войник бе поканен и свещеник. Между тях беше едно офицерче– моят “пациент”. Опелото извърших пред общинската сграда. На площада пред четирите ковчези се беше събрал много народ. Картината беше покъртителна. До вечното им жилище бяха съпроводени с военна музика. По-късно тук умря старият им свещеник. Бях поканен да взема участие в опелото му. Младият им свещеник Петко беше културен и начетен човек. По едно време беше преместен в Михайловград. Там властниците комунисти бяха го малтретирали, та умря скоропостижно. Оттогава Габровница за десетина години беше обслужвана от отец Дамян, но и той умря и селото остана без свещеник, поради което често ходех там на погребения.

113

СЛУЖБА С НЕГОВО ПРЕОСВЕЩЕНСТВО ВИДИНСКИ МИТРОПОЛИТ ДОМЕТИАН

114

Вирове и Безденица се обслужваха от Безденишкия поп Борис. Беше голям спортист. При състезания с мотор беше получавал често първо място. Беше също добър свещеник, но умря не много стар. И тия села останаха без свещеник, и там ходех често на погребения. Бойчиновци и Портитовци се обслужваха от отец Въжаров със седалище Бойчиновци. Бог и него прибра при себе си. И тия селища останаха без свещеник. В Портитовци е женена племенницата ми Ана. Там умря дядото на мъжа й. Взех участие в неговото погребение. По-сетне те се преселиха в Бойчиновци, където умря свекървата й, която също погребах. В Портитовци имаше много способен лекар Крачунов. Много пъти съм ходил при него на лечение, а и много пациенти съм пращал от село. Черни връх се обслужваше от местния свещеник Панайот. И него властвуващите малтретираха. Замина си без време на оня свят. Оттогава няма местен свещеник. Често ме викаха на погребения и в това село. Във Вълчедръм съм ходил на погребение на майката на отец Веско. В Сливовик съм ходил на погребението на майката на медковския свещеник Петър Горчев. Когато бях съветник в Митрополията във Видин (1968-94година), бях натоварен от дядо Филарет да въдворя на енорийска служба в това село поп Иван, роден от тук, а идещ от Мездра. Със слово след светата литургия го представих на енориашите. Преди службата през нощта преспах у дома на Петраки– завършил курсовете за свещеник в Черепиш. С него се опознахме и после го представих на дядо Филарет. И когато се почувствах, че нямам сили да обслужвам Якимово, замолих дядо Дометиан, та на неделята на Мария Египетека 1995 година той го ръкоположи за свещеник на трите квартала на село Якимово. По здравословни причини ми се наложи да поискам човек да ме замести там. В Мадан служи отец Васил. Добър, честен и стабилен човек. Той дойде от цивилния живот. С жена си бяха 115

продавачи на централния гастроном в Михайловград. Смъртта на седемнадесет годишната им дъщеря го застави да се посвети на църквата. На един Петровден отидохме в Мадан с дядо Филарет. Служихме Св. Литургия и накрая бях натоварен от владиката да изпълня въдворяването му. Със слово го представих на енориашите му. След това слово дядо Филарет, може би на шега, ми каза, че съм достоен да бъда протосингел. На обеда в дома на свещеника презвитершата му ми обясни, че след смъртта на дъщеричката им тя от безбожница е станала религиозна и оттогава взима участие в църковните служби всеки път с пеенето си. В Медковец съм ходил много пъти. Най- напред на погребението на стария им поп Ангел. След това на погребението на отец Иван, а преди- на презвитерата на отец Петър Горчев– Мара. С отец Петър се знаем още от семинарията. Запознанството ни стана в семинарската болница. Той беше първа година, а аз- последна. Той ми изготви много конспекти за изпитите на матурата. След завършване на образованието си аз станах свещеник в родното си село Репляна, а той- в Медковец, родното село на презвитерата му. Аз пребродих три енории и след девети септември 1944 г. дойдох в четвърта енорияДългоделци. При ново началство в Лом се събирахме всеки месец на конференции. Много се обикнахме, та след смъртта на презвитерата му погребах тъста му, тъща му и венчах и кръстих децата му. Той пък беше така добър да дойде на опелото на моята презвитера Бонка, която умря на четвърти, а я погребахме на шести януари 1996 година. В Медковец ходих на служба с дядо Филарет, когато се запознах с Петраки и Христо Българиев от Дреновец. Когато дойдох в Дългоделци, Йордан Найденов от Лом беше свещеник в Долно Церовене. Умират и детето, и жената му след една година съпружески живот. С него се разбирахме много добре. Взаимно си помагахме в служби и погребения. И той беше репресиран от местните 116

управници и не след дълго отиде на служба в Лом, за да се отърве от разправии. С него ходехме на разни места по частни и служебни работи: Гостувахме в Мокреш при свещеник Борис Попов. В разговор с него разбрахме, че и той е третиран много зле. Отмъкнали го посред нощ насила в църковния двор. Там го проснали на земята. Били го с тояга наред от главата до петите, докато загуби съзнание. Било през късна студена есен. Когато се свестил, намерил се по гръб, с лице към ясното звездно небе. С голяма мъка се прибрал у дома си. Лекували го с овчи кожи, за да облекчат болките му. След тоя побой преживя 2-3 години и умря без време. В Берковица отец Данчо имаше сестра. Един ден й отидохме на гости, а оттам- в Бързия, където има дървопреработвателни предприятия. Дългоделският църковен двор беше разграден, та трябваше тука да уговориме да ни приготвят оградни материали (летви и мартаци). Доставиха ни ги чак на село. Но нали е дърво, издържаха десетина години, изгниха и ги заменихме с железни. В Медковец умря старият свещеник Ангел. И там отидохме с група от Церовене пеша покрай ж.п. линията, бяхме млади и не усещахме умора. Взехме участие в опелото и се завърнахме по същия път. И когато поп Данчо отиде в Лом, нашата дружба не прекъсна. При всяко ходене на конференция или по служба, най-напред ще се отбия при него и тогава ще отида по своя работа. Не се разделихме до неговата смърт. Участвах и на неговото опело. Той контактуваше с хората от Митрополията и когато стана нужда да се попълни числото на Епархийския съвет, чрез негова препоръка станах негов член до избора на новия състав. След отец Данчо в Долно Церовене се смениха последователно свещеник Асен Попов от Брегово и Ангел Динчев от Младеново. От 1960 до 1964г. бях натоварен да завеждам и това село. Изпълнявах служебните си задължения най-добросъвестно. Стараех се да задоволявам религиозните нужди на всеки, който ме е потърсил. Оградата на църковния двор беше от дървен 117

материал, но изгнила и разградена. Камбаната беше монтирана от незапомнено време на дървени поставки, но беше толкова разкривена, че имаше опасност да падне всеки момент. Трябваше всичко да се оправи. С оскъдните средства, с които разполагаше църковното настоятелство, успях да поставя камбаната близо до храма на нова постройка. Доставих циментови колове и телена мрежа, та оградих отвсякъде и църковния двор. И до днес стореното от мен е налице. През 1964г., за да се намери място на свещеник Евгени от Аспарухово, Долно Церовене беше отнето от мен и дадено на тогова. Останах само с Дългоделци до 1974г. По това време се уреждаха опреснителни курсове от Св. Митрополия в Клисурския манастир. Лектори бяха измежду свещениците от епархията. Курсовете бяха от полза. В един неделен ден група свещеници поискаха разрешение да се поразходим из балкана. Другите останаха на служба в храма, а ние: аз, Кирил Манчев от Орсоя, отец Георги от Сталийска махала и няколко други поехме из стръмните пътеки все нагоре и нагоре. Стигнахме до студения извор “Еленков кладенец”. Тук направихме голяма почивка. Закусихме. Пихме от студената балканска вода и поехме пак все нагоре. Изкачвахме се из почти отвесните северни склонове. С голямо напрежение успяхме да се доберем до най-високата точка на “Тодорини кукли”. Пристигнахме около 2 часа след обяд. Красива гледка на вси страни. Налюбувахме се на чудното творение божие, на красивата панорама и изпъкна в съзнанието ни приказката за козарката Тодора и нейните кукли. Било през месец март. Грейнало топло слънчице. Младата Тодорка още момиче, взела своите кукли, провикнала се “Циц, козо, на стару планину, марта жена, я жена” и подкарала козите из планината. Стигнала на върха. Козите се разположили из храсталаците. Тодорка се разиграла със своите кукли. Изведнъж се извила страшна мразовита буря. Притъмнили се страшни 118

облаци, зафучали снежни виелици. На върха на планината никой не могъл да помогне на безстрашната козарка. И така Тодорка с нейните кукли останала вкаменена за вечни времена, както и легендата. При тая природна красота изведнъж ни хрумна, че сме могли и тук всред природата, на възбог, да отслужим Св. Литургия. Но не би, изпяхме няколко църковни песни и решихме да поемеме обратен път надолу, из урвите за манастира. Из пътя отец Георги от Сталийска махала изпя песента “Хванали се на бас момче и момиче”. Тази песен съм пял и аз и винаги чрез нея съм си спомнял за разходката до “Тодорини кукли”. Оттогава насетне, колкото пъти съм бивал в Клисурския манастир, все съм поглеждал нагоре с тъга, че никога няма да се повтори тая разходка… През 1974 г. свещеникът на Якимово Георги Христов се разболя и бях натоварен да завеждам и това село. Боледуването му беше около една година и скоропостижно умря. Останах вече титуляр и на цялото Якимово– Прогорелец, Котеновци и Войници до м. април 1995 година. В Якимово-2 - Котеновци няма храм. Моят предшественик бе допуснал храмът да се разруши– останали само четирите голи стени. Даже вътре в храма растат големи дървета. Опитах се да набирам средства за възстановяване наново целия храм. Събрах от цялото село (260) двеста и шестдесет лева. Други средства няма. Времената бяха такива, че църковният имот беше документално изгубен. Доходи никакви. Властта не позволяваше да се строят нови храмове. И така Якимово-2 остана без храм. Само руините стърчат. На мое разположение имаше вече три храма: в Дългоделци, в Якимово-1 и в Якимово-3. По съвест бях принуден да служа най-редовно и в трите храма по ред. В Якимово-3 - малко съм работил по ремонта на храма. Син на баба Мина, живущ в Германия, беше изпратил марки и сега храмът е приведен в хубав приличен вид. Това село през мое време се завеждаше и от други 119

свещеници. В Якимово-2 успях поне да оградя църковния двор с циментови колове и телена мрежа, а храмът и църковната килия (бивше килийно и селско училище) са си все още разкапани руини. Слаб религиозен живот. Погребения се извършваха повече без свещеник, а с музика. Поради слаби финансови възможности бях принуден да обединя в едно църковно настоятелство Якимово-1 и Якимово-2. Често ставаха промени в състава на настоятелството; едни измряха, други пречеха на правилния развой на работата и биваха замествани с нови. Най-големи неприятности ставаха с обработването на църковните имоти. Бяха определени само 32 декара и то непосредствено до домовете на частни домакинства, които постоянно нарушаваха границите. Земята след като се засади от църковното настоятелство, се раздаваше по малко (0,5 – 1 декар), за да има за повече хора и въпреки това пак имаше разправии - стигаше се до намеса на властта. За нередности кметът прибягваше да конфискува царевицата и да я дава на общинския добитък. В Якимово бях изградил хубави традиции. Как ги е запазил моят приемник Петраки, не ми е известно. И така, от м. април 1995 година вече пак съм енорийски свещеник само на Дългоделци… Както е реч по- горе, от 1968г. до 1995г. бях член на епархийския съвет. Освен вземане живо участие в заседанията на тоя съвет,често бях пращан от владиката да изпълнявам разни поръчения из епархията – за ремонти на храмове и църковни сгради, финансови проверки и др. Около 3 - 4 години изпълнявах длъжността “епархийски ревизор”. В студ и пек, пеша, обикалях из селата и градовете, за да ревизирам освен финансовото състояние на църковните настоятелства и състоянието на самите храмове, икони, имоти... Имаше всякакви отговорни лица- и честни и нечестни, но накрая всеки си получаваше заслуженото. Ревизирал съм и манастирите: Клисурски, Лопушански, Чипровски и Изворски. Работех по съвест, честно и стриктно…

120

великденска служба - църквата "Св. параскева" с. Дългоделци

121

От текста на написаното дотук личи, че много пъти съм прекъсвал описанията на разните спомени. Сега вече съм на 83 години и съм решил да туря край на всичко. Написах много спомени и събития от моя живот с цел, ако някой от моето поколение се поинтересува, да извлече поука за себе си. Ако пък не, то поне да се знае, ЧЕ СЪМ СЪЩЕСТВУВАЛ КАТО ЛИЧНОСТ НА ТОЯ СВЯТ.

Написал за спомен: Асен Димитров Маричев

14–15 април Великден 1996 година с. Дългоделци

P.S. След 15 дни ще навърша 83 години. След загубата на жена ми живея в отчаяние и мъка по нея. Ден след ден времето върви– лети… Все още се мъча, въпреки оскъдните ми сили, да бъда полезен на хората, при които Господ ме прати преди 52 години. Докога ще бъде така, Бог знае. Чакам часа, когато ще бъда отведен в отвъдното– там при своята половинка. С нейните криле ние двамата летяхме през времето. Сега тия криле ги няма, отрязани са и аз съм безсилен без тях.

122

РОДОСЛОВНОТО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯТА, НАПРАВЕНО СОБСТВЕНОРЪЧНО

123

СЕМЕЙНА ЛЕТОПИС

124

ПОТОМЦИТЕ НА СВЕЩЕНОИКОНОМ АСЕН ДИМИТРОВ МАРИЧЕВ Завършил Техникум за двигатели

БОГДАН АСЕНОВ ДИМИТРОВ син (1937-2000 г.)

с вътрешно горене „В.Пик”. Професионална реализация: Авиокомпания "България " ЕЪР; Частни фирми.

Завършил

ИВАНКА НЕЙКОВА АНДРЕЕВАсъпруга на Асен Родена: 1970 г. Завършила УНСС- филиал Монтана. Професионална реализация: УниКредит Булбанк

Строителен техникумВраца и София. Работил: Ж.п. изграждане "Зверино-Лъкатник" технически ръководител; Столичен районен съвет–отдел "Гражданска защита";Метрополитен - Секретна служба- София.

ЛЮБОМИР АСЕНОВ БОГДАНОВ – правнук Роден:1987 г.

ЛЮБКА АТАНАСОВА ДИМИТРОВА съпруга на Богдан Родена: 1944г. Работила: Обувен и

ДАНИЕЛА БОГДАНОВА ИЛИЕВА – внучка Родена: 1967 г.

хладилен завод - София; Кино "Д. Благоев", "Изток", „Сердика”; БНБ 2.

АСЕН БОГДАНОВ АСЕНОВ – внук Роден: 1964 г.

Завършила 29-та Гимназия София. Работила- Младежки комплекс „Орбита”.

125

ВАСИЛ ИЛИЕВ ИЛИЕВ – съпруг на Даниела Роден: 1958 г.

специалност "Българска филология". Учителствувала: Селско-стопански техникум: Вълчедръм и Георги Дамяново, Гимназия – с. Бели Мел и Техникум по икономика - гр. Монтана; Ръководител: Клуб на младия филателист към ОМД – Монтана и състав "Художествено слово" към Техникум по икономика и Читалище "Разум"; Председател на Филателно дружество - Монтана; Член на ЦС на СБФ; Съдебен заседател; Библиотекар; Член на краеведческото дружество. Носител на почетната значка на община Монтана.

Професионална реализация- Автосервиз „Москвич” и „Мото пфое”.

ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ ИЛИЕВ – правнук Роден:1985 г. Международно висше бизнес училищеБотевград.

1993 -1993 г.

Роден: 1995 г

СТЕФЧО КОСТОВ ИВАНОВ – съпрyr на Цветана

ДОНА ВАСИЛЕВА ИЛИЕВА правнучка

Роден: 1933 г. Учител по френски

ДАНИЕЛ ВАСИЛЕВ ИЛИЕВ – правнук

език в гимназия- село Бели Мел, Селско-стопански техникум - Георги Дамяново, Техникум по икономикагр. Монтана; СПТУ по строителство, Пето СОУ – Монтана.

СВЕТЛАНА СТЕФЧОВА КОСТОВА – внучка

ЦВЕТАНА АСЕНОВА КОСТОВАдъщеря Родена: 1939 г.

Родена: 1966 г. Завършила СУ

Завършила СУ

"СВ.Климент

"СВ.Климент Охридски"-

Охридски"

126

специалност "История"; Стопански факултет - икономика- София. Професионална реализация: МОНКултурнопросветен център за работа с българите в чужбина; Частни фирми. Художник - приложни изкуства и художествен текстил

София- счетоводство и контрол; УНСС – право; Професионална реализация: Българска Пощенска Банка - гр. Дупница; Търговска Банка "БИОХИМ”- София; УниКредит Булбанк – София.

КАЛИНА КОСТОВА КОСТОВА – правнучка Родена 1999 г.

НИКОЛАЙ ТРАЙЧОВ ГЕОРГИЕВ съпруг на Светлана Завършил Техникум по електротехника-

СТЕФАНИ КОСТОВА КОСТОВА – правнучка Родена 2001 г.

София. Управител на частна фирма.

КОСТА СТЕФЧОВ КОСТОВ – внук Роден 1969 г. Завършил СУ "СВ.Климент Охридски"информатика. Професионална реализация: ОББ Монтана; Булбанк АД - Централно управление - София; Фирма „Спиди”; Райфайзенбанк;

КАЛОЯН КОСТОВ КОСТОВ правнук Роден: 2008 г.

УниКредит Булбанк - София.

ИВАНКА АСЕНОВА МИЛЕВА – дъщеря Родена 1943г.

ДИМИТРИНКА АЛЕКСАНДРОВА КОСТОВА – съпруга на Коста Родена 1970 г.

Завършила

Завършила УНСС

127

Институт за начални учителиград Кърджали и СУ "Св. Климент Охридски", специалност "Българска филология". Учителствvвала в: Училище "Св. Кирил и Методий"село Дългоделци, обл. Монтана; 5-о СОУ "Хр.Ботев" - Монтана; Техникум по електротехникаМонтана; Директор на Център за работа с деца - с. Якимово, област

по Зоотехника и Ветеринарна медицина - "Г. Павлов" - гр. Стара Загора. Професионална реализация -Доктор по ветеринарна медицина .

МЛАДЕНКА ИВАНОВА МЛАДЕНОВА – МИЛЕВА – съпруга на Тихомир Родена: 1964 г.

Монтана.

КИРКО ТРИФОНОВ МИЛЕВ – съпруг на Иванка Роден: 1942 г.

Завършила Стопанска академия „Д.А.Ценов” – Свищов. Специалност „Управление на бизнеса”.Професионална

Завършил

реализация: Финансист към

Институт за начални учители град

община Лом.

Кърджали и Национална Спортна Академия - София. Професионална

ЙОАНА ТИХОМИРОВА МИЛЕВА – правнучка Родена: 1988 г.

реализация: учител в СОУ село Дългоделци и 5-то СОУ- Монтана; Зам. директор в 9 –то СОУ Монтана и Директор в СОУ "Св. Кирил и Методий" - с. Дългоделци. обл. Монтана.

ТИХОМИР КИРКОВ МИЛЕВ – внук Роден: 1965 г.

МАРИЯ ТИХОМИРОВА МИЛЕВА – правнучка Родена: 1996 г

Завършил Ветеринарен Институт

128

С ВНУЦИТЕ АСЕН, ДАНИЕЛА, СВЕТЛАНА, КОСТА И ТИХОМИР И ПРАВНУЦИТЕ ВЛАДИМИР, ЛЮБОМИР, ЙОАНА И МАРИЯ

С ВНУЦИТЕ АСЕН, ДАНИЕЛА, СВЕТЛАНА, КОСТА И ТИХОМИР И ПРАВНУЦИТЕ ВЛАДИМИР, ЛЮБОМИР, ЙОАНА И МАРИЯ

ЧЕСТВАНЕ НА РОЖДЕНИЯ ДЕН 1 МАЙ

БЪДНИ ВЕЧЕР У ДОМА

ВОДОСВЕТ – ДЕТСКАТА ГРАДИНА В С. ЯКИМОВО

ВОДОСВЕТ В НОВИЯ ДОМ НА ДЪЩЕРЯТА ИВАНКА И ЗЕТЯ КИРКО

СВАТБАТА НА ВНУЧКАТА ДАНИЕЛА

ВЕНЧАВКАТА И СВАТБАТА НА ВНУКА КОСТА

КРЪЩАВКАТА НА ПРАВНУЧКАТА КАЛИНА

поздравление на сватбата на внука Тихомир

137

138

на гости във вЕлико търново

връщане на визитата в с. дългоделци

139

СЕМЕЙСТВОТО СИН БОГДАН И ДЪЩЕРИ ЦВЕТАНА И ИВАНКА

140

ВИНАГИ ЗАЕДНО С ПРЕЗВИТЕРА БОНКА ИВАНОВА МАРИЧЕВА

141

СЕЛИЩА, В КОИТО СТАВРОФОРЕН ИКОНОМ АСЕН ДИМИТРОВ МАРИЧЕВ Е ИЗВЪРШВАЛ ЦЪРКОВНИ БОГОСЛУЖЕНИЯ И РИТУАЛИ: (Поместил собственоръчно в автобиографията си) 1. Репляна 2. Долни Лом 3. Горни Лом 4. Средогрив 5. Чупреня 6. Търговище 7. Протопопинци 8. Върбово 9. Боровица 10. Белоградчик 11. Рабиша 12. Орешец 13. Медовница 14. Сливата 15. Видин – 1 16. Видин – 2 17. Видин – 3 18. Кирин бег 19. Гомотарци 20. Сланотрън 21. Лом – 1 22. Лом – 2 23. Лом – 3 24. Василовци 25. Медковец 26. Аспарухово 27. Расово 28. Пишурка 29. Дългоделци 30. Якимово – 1 31. Якимово – 2 32. Якимово - 3

33. Черни връх 64. Долно Церовене 34. Вълчедръм 65. Изворски манастир 35. Мокреш 66. Клисурски манастир 36. Долни Цибър 67. Добридолски 37. Горни Цибър манастир 38. Протитовци 68. Лопушански 39. Бойчиновци манастир 40. Мърчево 69. Петропавловски 41. Габровница манастир 42. Монтана 43. Берковица 1 44. Берковица – 2 45. Мездрея 46. Вършец 47. Враца 48. Чипровски манастир 49. Чипровци 50. Бели мел 51. София (семинарията) 52. София (Св.Синод) 53. Поморие 54. Созопол 55. Мадан 56. Столетово 57. Мездра 58. Зверино 59. Търново 60. Арабаконак 61. Еница 62. Черепиш 63. Сливовик

142

ПЕСНИ, КОИТО СВЕЩЕНОИКОНОМ АСЕН МАРИЧЕВ Е ПЯЛ 1. Тежък камък ми е паднал 42. Либе, либе, първо либе 2. Слана падна у гора зелена 43. Море мома бегае през ливаге 3. Булка върви през гора зелена 44. Айде, Цоне на лозе 4. Кога излезеш на висок чардак 45. Излезох да се прошетам из лозе 5. Куче лае всред селото 46. Айде, Софе 6. Овчар си стадо пасеше 47. Боряно, Борянке 7. Болен лежи млад овчарин 48. Конче яздих, мамо 8 Когато бях овчарче 49. Покойници 9. Млада овчарка 50. Вятър ечи, балкан стене 10. Стар овчар в гората свири 51. Дружна песен 11. Защо ми се сърдиш либе 52. Шумете дебри и балкани 12. Тиха лунна нощ навред царува 53. Когато над Дунав се мръкне 13. Люти клетви 54. Хей, поле широко 14. Песен на заточения 55. Ален мак 15. Песен за монахинята 56. Тихо полъхва вечерник 16. Дала е мама Гането 57. Балкани, вдигайте се 17. Отдолу иде Хаджем ага 58. Стани, стани юнак балкански 18. Ден денувам 59. Мила родино 19. Горе, горе на Балкана 60. Питат ли ме где зората 20. Край реката се е свила...

61. Полегнала е Тодора 21. Китка: Дунав тече...

62. Дона на порти седеше 22. На тежко вино 63. Откак се е, мила моя майно ле 23. Пролет пукна 64. Ти ли си, мале 24. По моря се скитам ази 65. Зададе се облак тъмен 25. Садила мома край море лозе 66. Кавал свири на поляна 26. Сладкопойна чучулига 67. Вятър ечи, балкан стене– 27. На брега край морето обширна 28. Малка далматинка 68. Боят настана 29. На Северо Леденое море 69. От заник слънце озарени 30. Где се е чуло, видяло 70. Планино Пирин 31. Хубава си моя, горо 71. Морен орачът 32. Неразделни 72. Немам мило, немам драго 33. Наклала Ненка седенка 73. Работници, работнички 34. Сутрин рано в неделя 74. Ярема на робство сурово 35. Стига сме яли 75. Да строим неуморно, другари 36. Кажи, кажи, Хайдут Велко 76. Елате хиляди младежи 37. Ой, бре Кольо 77. Извил урагана 38. Гуслар ми гуси по вси мегдани 78. Край Босфора шум се вдига 39. Продават се, мамо, бели 79. Сън сънувах, ой нерадост манастири 80. Капитанът болен лежи 40. Хоро се вие край манастира 81. На капитан Андреев 41. Ний четирима сме другари 82. Край Вардара

143

83. Диляна платно белеше 84. Що ми е мило и драго 85. Снощи си минах 86. Часът е вече дванайсет 87. Хванали се на бас 88. Девойчинье 89. Ей, бре, бабо гърбава 90. Ти се усукваш все край мене 91. О, майко моя 92. Отдолу иде Кольо Бързака 93. Черна козичка 94. Върви, народе възродени 95. Тих, бял Дунав се вълнува 96. Я кажи ми, облаче ле бяло 97. Янкин брат Янки думаше 98. Окол Плевен руси сноват 99. Кой не знае бай ти Пижо 100. Тъкала Донка престилки 101. Ой, Димитро ле 102. Некю невеста да бидам 103. Скачат, играят палците 104. Детенце хубаво 105. Тез ръчички, те са две 106. Дали гърми, ил се земя търси 107. Легнала мома заспала 108. Имаш, моме, бело лице 109. Пелин бързо расте 110. Мракът вечерни 111. Отдол иде стари дядо 112. Метнало ленче ябълка 113. Даваш ли даваш, балканджи Йово 114. Грозданка по двор ходеше 115. Откога ни е родила 116. Жив е той, жив е …

117. Всемогъщи прави, Боже 118. Дядо Господи, прости ме

119. Отпаджа дума Страхилу 120. Шуми Марица 121. Аз знам една лира край Охрида 122. Тъгнал дядо да се жени 123. Тръгнала е Милка, мамо 124. Брала мома къпини 125. Каква мома видех, мамо 126. Събрали се девет баби 127. Гугутка гука в усои 128. На сърце ми лежи, мила мамо 129. Петлите пеят, либе 130. Събуди ме, мамо 131. Таз вечер празнувам разлъка 132. Луд гидия 133. Откакто излезе новата мода 134. Теменуго, Теменужке 135. Аз съм Гошо хубавецът 136. Песен за карабината 137. Хранила майка, гледала 138. Който ме чуе, че пея 139. Дете на моите години 140. Ой, мили ми другари 141. Чуй, бледни докторе

Текстът на всяка от тези песни е записан в оригинала на автобиографията.

144

СИМВОЛИ, БЕЛЯЗАНИ ОТ БОГА

Редица спомени за татко, съзидани с доста съвпадения и близки до чудесата моменти, притежават странна символика, сякаш е божествено белязана. Доминиращото достойнство в чудните подтекстове представлява доказателство за неговото изключително съществувание. Макар и да звучи пристрастно, стократно съм убедена, че тези символи са божествени знаци, в които са закодирани тайните на неслучаен човек. Една далечна бяла пролет на 1. V. 1913 г. ражда богоизбрано дете. Опитам ли се да си представя безбрежното Божие пространство и спираловидните законни повторения на процесите след цели 87 години, отново ще ме срещне пролет, изпълнена с благовония и окъпана с млечнобели цветове, но този път, за да ми напомни за тежката раздяла с любимия човек, с любимия баща и свещенослужител. Не бих забелязала белия цвят от многообагрената пролетна палитра на природата, но контрастът между черните забрадки и рязко променения вид в премяната на домашните овошки в деня на смъртта ме поразява и впечатлява. Едно самотно дръвче на 200 метра разстояние, до дънерите на което при всекидневни оздравителни разходки опира бастунът на този старец, в същия ден заема прощална поза, отрупано в белоцветие. Асоциативно ме завладява и траурният спомен за майка, която придружаваме до гроба в удивително повтаряща се гледка с преобладаващото бяло. Този път през януари познатите дръвчета подпират с раменете си дебело-снежни кристали. Мисля си и за ония сънища, сънувани, бленувани и споделяни още преди от самия татко, в които отново дъхти белота. Идвам до заключението, че няколкократно присъствуващият аналог в белотата е един намек за чист, честен и подчинен на красива нравственост живот. Подобно на звездата във Витлеем разкошната белота идва да предизвести и да утвърди истината, че на земята е живял човек с апостолска мисъл, достигнал до тайните на Боговъплъщението. Определено е от горе този човек да е 145

Асен Димитров Маричев. Определено е той да пее в църква и в песента му да има небесна чар. Определено е да живее скромно и честно. Отсъдено е с молитви, песнопения и слово като в изпитание да слави Господа във финалните най- тежки атеистични години на второто хилядолетие. Така Светата Троица получава чрез него истинско славословие и не прекъсва чрез своя небесен радар връзката си със земята. В неспокойния свят на преживелиците аз си спомням оная тежка априлска вечер, когато дойде краят на татковия живот. Къщата ни се изпълни с молитвен шепот и изумително страдание. С изключителна упоритост и любвеобвилни грижи децата и внуците му искаха убедително да докажат и този път смисъла на Десетата Божия заповед, но той се беше вече устремил към бога. Душата му се възнасяше, а ние го спирахме със силни лекарства и го връщахме при нас. Денонощните медицински системи доведоха единствено само до няколко сърцераздирателни срещи с неговото съзнание, които за последно носеха в себе си чудодеен дар. Всяка прегръдка бе изпълнена с обич и за него, и за нас. Две степенувани лъчезарни усмивки с бащински блясък на очите бяха равни на благословия. Крайното постижение на лекарската намеса беше само: като възкръснал от отвъдното да ни каже на тръгване “Обичам Ви”. С полуотворени очи, с протегнати ръце, като че ли в пророчески смъртни прозрения несъзнателно ноктите му създават на бялата стена плетеница, от която ярко се открояват и до днес три думи “ника” и два пъти цифрата 11. Този необикновен детайл на чудото ме гледа всекидневно и размътя мислите ми като странно бащино завещание. Белоцветните символи са изографисани като същинска философска загадка. Зная, че библейската дума “ника” означава победа. Зная и това, че тази дума е отпечатана на просфората за причестяване. Има я на смъртния кръст на всеки покойник. Виждала съм я да оживява от ръцете на татко по стените при ритуалното освещаване на нов дом. Този път адресът остава неясен. Кому принадлежи тази дума – на татко, на нас или на Бога?! Ако е на Бога, то значи, че Бог 146

е победа, Бог е всичко! Ако е за нас, наследниците му, може би означава наша победа в живота, но само чрез Божието слово. Ако е за него, категорично го свързвам с израза, който звучи като сентенция: “Смертию смерт поправ!” В подтекста на този великолепен великденски израз аз виждам заложен`а без преувеличение идеята за заслужено безсмъртие. Това заключение звучи като Божия награда, признание и уважение. То идва и от саморъчно написаната автобиография, напомняща точен животопис, в който се заключава богатството на един български дух, сплитат се и се извисяват прекрасни духовни стойности и ценности. В този истински урок за живота властва амбицията не само да се отличи, но и да превъзмогне хулите срещу черното расо. Замислям се и за другите загадъчни инициали от стената. В цифрата 11 истината за точната дата на смъртта е най-прозрачна, защото татко умира на 11 април. Съмнение и дълбок размисъл ме свързва с втората цифра 11, която стои малко по- ниско върху белия фон. Цели 9 дни като заключена метафора тя носи в себе си значението на друга неизбежна смърт. На ненавършени 63 години брат ми Богдан получи масивен инфаркт. Черните забрадки станаха още по-черни, сълзите – още по-горчиви. Изчезна белотата и красотата. Мисля, че състоянието на умиращия ни баща е един проточен акт на бащино моление за Божия милост над първородния му син, за чиято съдба е узнал преждевременно. Двете цифри 11 и изпълнените в тревожно очакване дни между тях, като че ли са едно предзнаменование, че умират баща и син заедно, защото кой знае в космическото пространство колко нищожни, може би като един миг изглеждат тези 9 денонощия. Още по- дълбок смисъл улавям в Лазаровден, който точно след една година свързва душите им в едно на ритуалния помен– навършване на една година от кончината и на двамата. Намирам странна логика и в номерата на дните, в броя на хората, в повторяемостта на цифрите: 0, 1, 2, 4, 11, 13. Двойката и нулата например се свързват със 2000г.(годината на смъртта), с 20 май (40 дни от смъртта), с протокол номер 20 (общинското решение за удостояването му като почетен гражданин), с 20 дни, които не достигат, за да 147

навърши татко 87 години. Примери има още много. Цифрата 13 започва да говори още от деня на погребението 13 април. След това упорито се налага в броя на хората, които посещават гроба през първите 3 сутрини след погребението. Забележителен е фактът, че гласувалите съветници при удостояването му със званието Почетен гражданин са били точно 13 души. Като че ли това е самият Божи съд, където за сетен път светва присъствието на Божи знак за признание и победа. Не крия, че огромно желание имах кроткият дух на татко да се възнесе при Бога поне на добър ден. Църковната камбана възвести неговата смърт в делничния ден вторник, чийто покровител обаче е Йоан Кръстител. Навлизам в своеволия и си позволявам да твърдя, че по този начин се получава символично съответствие на цялата апостолска дейност на нашия баща, и че и в обикновения ден прелива възхвалата за него. Тодоровден се оказва със съдбовно значение за моя баща. Впечатляваше ме интересът на татко към светията, когато четеше книгата “Житията на светиите”. Свети Тодор и в смъртта си дава спасителни наставления на християните. Подобно наставление след смъртта на татко получава едно момче от фамилията Стругови в нашето село. “Вдигни кръста!” – му казва насън благият отец Асен, който някога му подарява Библия. Вълненията на това момче спират едва тогава, когато случайно открива един повален каменен кръст – оброк. След 22 години вярна служба Тодоровото служение в храм “Св. Възнесение” в с. Якимово се оказва прощално. Втори път, но в храм “Св. Параскева” в с. Дългоделци тази служба за Св. Тодор има пак облик на прощаване, но сегапоследно и завинаги. Трогателно изглеждаше този ден цялото му поведение на вярно служещ. Той беше удивително силен, преодолял дългото боледуване, за да се поклони за последен път пред Бога и пред богомолците, за последно да посети селските гробища и да отслужи последния помен, където да получи последния си дар– голяма хавлиена кърпа, която като във фокус сякаш събира цялата хубост на 148

земята с най-наситените пастелни цветове. Тя се превръща в символ на благодарност на всички християни към неготехния духовен пастир. Като истински символ – средоточие и на живота, и на смъртта на татко стои Христовият Великден. Среднощната тъмнина в храма, голямата свещ в ръцете на служещия татко и песента му “Приидите, приимите свет…”, тържественият камбанен звън, светите великденски молитви, обикалянето на църковния дом, ми напомнят за една необикновена красота. На следващия ден татковите празнични славословия изпълниха нашия малък нов дом, където се извърши освещаване. И досега безмълвно стоят божествените кръстчета, нарисувани от татко по стените. Беше Великден – 11 април. Странен символ! Точно на тази дата, една година по-късно, татко предаде Богу дух. Страниците на неговата автобиография приключват под номер 87– равно на годините, с които приключва и земният му живот. И още нещо– на стр. 87 остават двадесет празни реда– толкова, колкото дни не достигат, за да навърши 87 години. Прави ми впечатление, че есенните месеци в живота на татко му поднасят нещо ново- нова грижа, ново място за работа, нови приятели… През септември е ръкоположен за свещеник в родното си село, през октомври е на енорийска служба в Чупрене, през септември заминава за Гомотарци, което след време напуска, за да се установи окончателно в с. Дългоделци в началото на месец ноември. Пролетта обаче му поднася възнаграждения и признания. На 18.IV.1960 г. на втория ден на Великден е отличен за Протоиерей в църквата “Успение Богородично” в гр. Лом от Видинския Митрополит Неофит. На 28.IV.1974г.– втория неделен ден след Великден в църквата “Св. Параскева" в с. Дългоделци е произведен Свещеноиконом от Видинския Митрополит Филарет. Знаци, символи, сигнали– толкова много продукти на божията промисъл се обединяват– чудно единство, което кръжи около утвърждаването на една личност пред Бога. Ако есента насочва погледа към мястото на изявите, 149

то пролетта вече мисли върху качеството на постиженията му. Ако задачата на Дядо Неофит и на Дядо Филарет е да се узакони повишаването в чин, то в пълния смисъл на думата и по пътя на ескалацията призванието на Негово Преосвещенство и Благовейнство Видински Митрополит Дядо Дометиан се оказва най-важното и най- отговорното: пак през пролетта, през Великия пост, 20 дни преди Великден да се докосне до Божието благоразположение, да го представи на Бога Всещедри и да се застъпи за него с молитвена митрополитска оценка, обединявайки в нея всичките му заслуги на човек и всичките му постижения на праведник. Идвам до извода, че Пролетта и Великден, Великден и Пролетта в най- широката си амплитуда от началото на Великия пост до Спасовден представляват едно обединително звено– символ за всеобщото бих казала и Божие признание на прекрасния ни баща. От тук нататък неговите посмъртни годишнини не само, че ще се подчиняват на постите, както подобава за един свещеник, но винаги ще красят неговата памет с най- хубавия Божествен празник– Великден. И ако почит към майка ни ще въздаваме за в бъдеще все преди Коледа, утешавайки се, че тя ще бъде облагодетелствана да стои близо до Голямата Майка Св. Богородица, то такава синовна почит към татко винаги ще зрее и ще дава плодове на признанието и на благодарността ни все около дните на Възкресението Христово. От всичко 65 години трудов свещенически стаж в с. Дългоделци той свещенодействува 55 години. Целият му живот е един скромен христолюбив подвиг за осъществяване на евангелския идеал– мир на земята и добра воля между човеците. Съвсем заслужено се изразяват мнения, които се докосват до най- чувствителната струна на душата ми и звънтят като брилянтна оценка: “Няма като нашия Дядо Поп!”, “Той беше и си остава за нас светец!” Една обикновена съселянка наивно като във вълшебна приказка предлага невъзможна идея: “Едва ли ще има човек, който да не е съгласен да подари по един ден живот на Дядо Асен, 150

та да го имаме за дълго”. И ако такива твърдения долавям от често срещани обикновени хора, то на още по-високо ниво се усеща признанието в думите на хора-интелигенти. Лекуващият лекар д-р Дойчинов казва: “Приемам Дядо Асен като някакъв странен символ на селото. Обичам го. Жаля за него”. Твърдо и декларативно звучи изказването на Негово Преосвещенство и Благоговейнство Видински Митрополит Дядо Дометиан: “Вашият баща завинаги ще остане в историята на Видинската Митрополия. Това ще бъде Ваше и мое удовлетворение”. Напълно основателно идва накрая символичният поклон на обществеността, намерил посмъртно решение в удостояването на Ставрофорен Иконом Асен Димитров Маричев със звание “Почетен гражданин на с. Дългоделци, обл. Монтана”. Енориашите му го помнят като прекрасен духовен пастир. В историята на селото той е вградил вечни светли дела, достойни за всеобща огромна признателност. Неговите 87 години красноречиво говорят, че той умело е разгадавал знаците на времето и е осъзнал кой е, какъв е на земния си пост, за да изпълни житейската си свещеническа задача с чест. Познавайки вкуса на църковната просфора, той е осенен с божествена мъдрост, която ще ни възхищава винаги. Лазаровден, който през 2001 год. ще оповести година от смъртната раздяла, отново ще ме срещне с белия двор на осиротелата ни къща, а 11 април във Великденската Велика сряда ще ми помогне да свържа двата края на тестения венец около кръста върху ритуалното блюдо. В центъра на Великденското настроение още в неразсъмналата се сутрин на Велики четвъртък три големи свещи ще горят на гроба – едната за татко, другата за майка, третата – за брат ми. С приведена глава, шепнейки “Вечная память”, моята благодарна душа ще се понесе отново на крилете на въображението, за да се докосне до отвъдното. Все си мисля, че Великден е велик и за моите хора.

Иванка Асенова Милева 151

ЧЕТИРИЛИСТНАТА ДЕТЕЛИНА

И досега не мога да си обясня защо чак това лято, година след смъртта на татко, успяхме да посетим местността "Усой" в Репляна. Тук стъпвахме за първи път, покорени от девствената красота, кърмилката на татковото детство и младост. Почти в края на Реплянския петкилометров път до "Усой" моята племенница Светлана - Отец Асеновата внучка намери четирилистна детелина. Случайната среща с това цвете на крачка от "Усой" за всички от семейната група значеше много. Светлана го пое в ръцете си. В този малък оазис на земната хубост видяхме най-напред изворчето, което "поддържаше живота на Маричеви" според думите на бате Мито, вече 80-годишен старец (син на най-големия брат на татко), дошъл с нас от Репляна да ни разведе до мястото. Любопитството тържествуваше и в чудни образи сплиташе видяното и чутото за пчелина, за четиристебле152

ния орех при извора, за величествения цер, който и сега разстила дебела сянка, спомняйки ни за постоянната детска люлка върху двойно извития клон, както и за работата, за почивката в многолюдното семейство, за домашната къпалня у Реплянка, където водата е издълбала същинско корито, за сладката рибена чорбица, за някогашната кошара и "собата", пред която и досега стои самотна круша, обронила клони, за да спомня къде е бил входът, за малки и големи парчета ливади, които простират снага по чудните склонове на рекичката, изпъстрени с горски цветя... С жадни очи търсехме онези 25 години, които татко беше оставил тук сред Балкана, наситени с пъстроцветни пеперуди, изпълнени със свистенето на косата, озвучени с мелодиите на личната му песнопойка, осладени със студена изворна вода, която той облажаваше до края на живота си. От развълнувания разказ на бате Мито запомних: "Тъдява имаше много кошари, беше много оживено, но никъде нямаше такива природни удобства за живеене, както беше тука за М а р и ч е в и." Всичко беше толкова приятно, чисто и обагрено в зеленина. Само мястото на отдавнашната кошара и планинско жилище беше потънало в тръни и къпини. Нямаше го нашият сладкодумен прадядо Живко да ни посрещне и да ни разкаже приказка, нито миловидната прабаба Живка да ни почерпи от торбичката с нейните изсушени горски плодове и лешници така, както до последно татко пазеше такива мигове в детския си блян. Със сестра ми, племенницата и Ники стояхме сред невиждана за нас красота. Светлана държеше в ръцете си детелината - знак за щастие, който ни даряваше природата. Въздухът бризгаше, беше странно упоителен. Задържайки се все още на билото на стръмното възвишение, около което в низината скачаха от камък на камък водите на немирната Реплянка, видяхме в далечината ясните очертания на Белоградчишките скали. Мисли за минало 153

и настояще, за битие и за природа нахлуваха в съзнанието ни и без преувеличение създаваха впечатление за поразителна природна прилика на местността "Усой" с Търновския средновековен Царевград. Само дето възвишението беше с по - малки размери и вместо Янтра долу звучеше песента на Реплянка. Детелината трептеше в ръцете на Светлана. Тръгнахме си с убеждение, че зад гърба си оставяме Малък Царевец, една отминала преживяна идилия, част от една семейна история, в чиито страници се оглеждат скромните ликове на стогодишния ни дядо Димитьр и на знахарката баба Цвета, на едно голямо домочадие, където се усещат трепетите и на младата невяста- нашата майка. До нея блести светозарният образ на татко, който продължава и след смъртта си да ни дарява светлина. В много бутилки взехме вода от живия извор на "Усой", от старата крайпътна чешма на Репляна, от средселската чешма до храм "Св. Никола". Всичко това сторихме преднамерено, за да прелеем вода на гроба в Дългоделци по стар религиозен обичай, но този път от Реплянския Балкан и с още по-голяма любов. Бързахме да се приберем и да се поклоним на гроба на скъпите ни родители. Бяхме набрали и много цветя за тях с клончета от крушата и мълчаливия цер. Тръгнахме да им занесем камъчета от тесния планински път и шепа пръст от мястото на младостта им. Беше вторият ден след Илинден 2001 година. Светлана и Ники заминаха с лекия си автомобил за София и отнесоха със себе си детелината, но това четирилистно цвете беше вече оставило в сърцата ни незаличимия спомен за "Усой", за нашия прекрасен баща, за щастието, изживяно от нашите родители в този райски кът на природата.

Иванка Асенова Милева 154

БЯХА ДОСТОЙНИ ЕДИН ЗА ДРУГ

Родителите ни взаимно се допълваха, бяха всеки по своему достоен за другия. Тя беше част от него, а той– от нея. Бяха еталон за семейно единомислие и разбирателство– опора за нас, децата им. Думите ни са безсилни, за да изразим нашето уважение, обич и признателност пред тях така, както само те заслужават. Майка ни беше надарена с прекрасния усет да планира дейностите в нашия дом за всеки ден. И сега я виждаме в поредица от моменти, които съответствуват на народната мъдрост “Ори, мели, яж”. Неуморима, тя създаваше с болните си ръце тъкани изделия – чаршафи, китеници, черги; плетива и бродерии, с които искаше да радва в бъдещето внуци и правнуци. В церемонията на домашното изкуство грее присъствието и на баща ни. За майка “живея” означаваше “работя”. Вдъхновявахме я ние– децата й. Подкрепяше я той – нашият татко. И той– другарят в дните й, признава нейната преднина с голямото й майчино сърце, със забележителната й сила и мъжествен дух, организаторски способности и необикновена издръжливост. Истинска българка, напомняща ни за образи, пресъздадени в нашата литература. Достойна майка! Днес стоим изумени пред много вещи, които носят надписи на семейно единство и красота. Хурката и вретеното по асоциация се свързват с тъкачния домашен стан. А голямата кошница с двата капака е атрибут, който разказва с нежен шепот за една майка, крачеща по междуселския път с товар на рамо, за да го изпрати на своите деца – ученици в града. Вълшебен товар!

155

Искаше ние, нейните деца, да се обичаме, да сме единни. Беше щастлива като майка, защото се стремяхме да сме винаги до нея. Беше щастлива и като съпруга. Ако майчиният инстинкт се уповаваше на едно бъдещо признание на наследниците и след смъртта й, сърцето й по друг начин диктуваше как да се грижи за татко. Тя живееше с всичките му проблеми. Изпращаше го чак до портата и се прекръстваше с молитва към Бога за успех, когато той тръгваше някъде, и за благодарност, когато се завръщаше жив и здрав. В нашия дом не се говореше на висок тон. Точно тя, майка ни, умееше най-много от всички ни да замълчи, когато трябва,да прояви такт при трудни ситуации. Умееше да даде съвет на всекиго. Дори и баща ни често приемаше нейното мнение. Тя не умееше да мрази. Нейното оръжие беше доброто. И спрямо лошите беше добра. Знаеше цената на добрите дела повече от всички нас. Тя живееше с мисълта за нашето щастие и за здравето на своя съпруг. Лишаваше се от всичко, за да сме добре… Тя беше топлината на нашия дом. Сега без нея е студено и тъжно. Още по-тъжно е и без баща ни. А с тях си отиде и брат ни. Единствената ни утеха е светлият им пример. Застанали пред надгробния въздушен кръст, който символично продължава да обединява нашите родители и в смъртта, ние коленичим със свещ в ръка и изплакваме нашата молитва “Бог да ги прости”. Гордеем се с тях, обичаме ги и благоговеем пред образите им като пред икони! Цветана Асенова Костова 156

БИЛИ СМЕ НЕГОВИ ДЕЦА

Моят баща беше обикновен човек и в същото време необикновен! Пословично скромен, пословично всеотдаен “сеяч на вярата”! Излъчваше святост– беше светец! И ще бъде! Портретът му на мраморна паметна плоча в селската църква “Св. Параскева”, където е служил 56 години, се е превърнала в икона, пред която хората вече палят свещи в знак на уважение и упование, на безмерна обич и преклонение! Още на четиридесетия ден след смъртта му от Общинския съвет го обявиха за почетен гражданин на Дългоделци. За мен това беше необикновен факт – божие прозрение да бъде възнаграден един обикновен човек, истински божи служител. Колкото и шаблонно да звучи, гордея се с него, именно защото беше истински, защото му бе отредено да прославя божиите дела със своя прекрасен глас и мисията му бе да бъде духовен пастир на хората. Беше честен– дори стотинките от нафората зачисляваше на църквата, както и парите от иконите и онези, с които богомолци откупваха даровете по тях. И още по-забележително е, че на няколко пъти такива пари той даде в знак на милосърдие на едно бедно дете, дошло с многобройното си семейство с пет деца от София да живее в селото ни. Този малчуган редовно посещаваше църквата и от любов към баща ми заявяваше, че ще стане като него свещеник. Колкото повече остаряваше, толкова добродетелите му се открояваха. Излъчваше благост и доброта, кротост и смирение– същински светец! Обгръщаше ни с обич особено след смъртта на майка ни, обич, която взаимно си дарявахме. Бе преизпълнен с любов не само към хората, но и към природата. Беше април – последният за баща ми. Пред прозореца ни бяха разцъфнали “сливката и черешката”. Пролетта раждаше красота, а той с гаснещ поглед я поглъщаше с толкова нежност и радост. Сякаш усещаше предстоящата раздяла. Желанието му да ни е полезен не го напусна до края на дните му. Умееше да обича, умееше да прощава, умееше да работи, умееше всичко… За него нямаше предел на 157

силите, не делеше работата на мъжка и женска. Връщайки се от служебни ангажименти, сваляше расото и веднага се захващаше за работа по двора или на полето. И винаги заедно с майка ми… Беше пълен въздържател! Хората му се възхищаваха. Споделяха си, че на трапезите пред него би била достатъчна и само каничка вода. Не обичаше да пълни торбите си. На бедните и на всички от нашия квартал, където живеехме, не взимаше пари, когато не се служеше в самата църква. Обслужваше хората по пословично нисък ценоразпис. Неговата любознателност не секна до кончината му. Последните книги, които прочете почти едновременно непосредствено преди фаталното влошаване на здравето му, бяха: “Жития на светиите” и “Остров Тамбукту” от М. Марчевски. Както много неща в живота му са символични, и тук се получи нещо такова. Едната книга сякаш доказваше стремлението му към святостта и го допускаше в редицата на светиите, а другата въплъщаваше детската му мечтателност и чиста душевност, както и по детски романтичната му поривност. Скромността му бе пословична. За потвърждение на това е достатъчен само примерът – последното му желание да бъде погребан сред хората в селското гробище вместо в църковния двор, както му подобаваше. Беше най- точният човек, когото съм познавала. Винаги преди определения час на заетостта си биваше готов и припрян. Той все бързаше. Бързаше към хората, към техните мъки и радости, бързаше сякаш към вечността… Образът на моя баща все повече ни облъхва със своята необикновена доброта. По особен начин сме щастливи, ч е г о е и м а л о, ч е с м е г о и м а л и, ч е с м е б и л и н е г о в и д е ц а! За нас той вече е светец и се превръща в икона – икона като всички останали в църквата, където отдаде светлия си живот в с л у ж б а н а Г о с п о д а! Цветана Асенова Костова 158

СТИХОТВОРЕНИЯ – ПОСВЕЩЕНИЯ

Пред него коленича Над къщата ни цъфна бяла пролет, дори в сърцето ми цветче надзърна. Април разстели нежния си полет цветята снежнобели да прегърна.

Годиниrе му търся в тишината, та бащинска усмивка да ме сгрява. Поглеждам във простора - в синеватав сън бяла радост той ми подарява.

Годиниrе му търся, без да спирам. Откривам ги най-после в светлината. С ръката си въздушен кръст рисувам, Във пръстенчета от лъчи извират с цветята зидам пролетна стена. и топят се горещи над цветята. Във спомени започвам да бленувам: за татко искам бяла тишина. Над къщата ни цъфна бяла пролет. Едно цветче в сърцето ми наднича. Годините му търся у Реплянка Пред него коленича. край изворите ледено студени и чувам глас на детската камбанка

Иванка Асенова Милева да тръпне сред ливадите засмени. Годините му търся в равнините във потна риза и с коса от рано, и виждам откосите във тревите, а него морен и с бакъл на рамо.

С душевност като пролет бяла Родил се е в една далечна бяла пролет богоизбран и благословен да бъде, на Господа да служи с ум и воля, сред хората да бъде благ и целомъдрен.

Годините му търся до престола, до дверите, олтара и до клира. Пред иконостаса коленича и се моля Закърмен е с красивата мелодия, и обичта ми грейва с вечна сила. искряща от горите на Балкана. Закърмен е със светла вяра божия, Годините му търся по пътеки кристално светла като пролет бяла ... към кръста, нафора и комка святана херувими виждам стъпки леки до стъпките на татко на земята.

Годините му търся и сред книги, във жития и в песни на щурците. Отгоре светят ми фенери сини – намирам го светец между светците. Годините му търся при лъчите във онзи чар на неговата песен. Все виждам го на майка до очите и чакам чудо, мигове чудесни.

Светец е той, превърнал се в икона, икона - символ на христова слава. Светец е той, служител скромен с душевност като пролет бяла ... Родил се е в една далечна бяла пролет и ни напусна в цъфнал бял април. След себе си остави светла диря–спомен за бялата душевност на "пастир".

159

Цветана Асенова Костова

Целуваме ръцете ти свещени

Кажи ми, татко... Кажи ми, татко, може ли във рая да светят цветовете на дъгата? Два чудни цвята искам да познаеш, които ти изпращам за отплата.

Домът ни беше земен рай със тебе, духовен храм на мъдростта ти бяла Едва ли някой може да отнеме от тайната на радостта ни цяла.

Червеното от огъня ще взема на тебе топла дреха да ушия, А бялото - от нежна хризантема отново пак за тебе ще го скрия.

С най-свидните слова сега да можем във топлото русло на тишината метличино венче за миг ще сложим до твоя труд, единствен в чудесата. Ще помним всякое господно лято, че любовта ти беше преродена във истинска, вълшебна, чиста святост, от Светло Триединство вдъхновена. Днес вярата ти в Бога ни заставя да гледаме във нашата икона и всяка нова пролет път да правим до светлите ти нравствени закони. От скромността, която завеща ни енергия ни пращат днес звездите, но ценното, което ни остави, е кротката ти благост на очите. Във бяло пламъче на свещ голяма все търсим плахо бащина закрила. Усмивката ти днес ни трябва само, закърмена със слънчевата сила. Жадуваме отново да те видим облечен пак във царствени одежди, на Бъдни вечер, Коледа, Великден, с крилати божи песни и надежди.

Кажи ми, татко, може ли във рая да светят цветовете на дъгата? На майка искам с обич най-накрая цикламен цвят да пратя от земята!

Иванка Асенова Милева

Блажено беше времето със теб ...

На майка ми Блажено беше времето със теб светлееше спокойствие богато. Дни слънчеви със сладостта на мед играеха в дръвчето ни клонато. И под гръдта ти майчина отляво струеше топлина за нас, за всеки ... И като птиците от твойто рамо поемахме по своите пътеки. А твойта ласка майчина цъфтеше до силата и нежността на татко. А твойта блага дума все звънеше и слънцето не грееше за кратко ...

Целуваме ръцете ти свещени и искаме със обич да ти кажем: “От твоята следа сме запленени; Блажено беше времето със теб, по-свят, по-скъп си ни от хляба даже!" със силата и нежността на татко ...

Иванка Асенова Милева

Иванка Асенова Милева

На баща ми ... Трудът ти само с чудо се равнява, със слънчева магия покорена, със силен огън в дъхава морава, със дивна песен, лудо устремена.

От твоя труд земята натежава в небесната хармония велика. На него птиците се наслаждават със песните на хиляди езика.

160

Иванка Асенова Милева

ИЗПОВЕД, КОЯТO НИ ВОДИ КЪМ ДОБРОТО Авторът на автобиографията е между най-скъпите за мен хора, но се надявам да съм безпристрастна, съзирайки в творението му прилика с утвърдени вече личности, какъвто е и легендарният Захари Стоянов. Във всички случаи едно е вярно– предложеният разказ е увлекателен и безизкуствен. При това е съчетан с дълбоко врязване в действителността и е придобил облик на ЛИЧЕН ДОКУМЕНТ НА ВРЕМЕТО. Усеща се пулсът на историята, като се започне още от първите страници с легендите за родното мило селце и се проследят селищата, където е протекъл животът на свещенослужителя. Включени са много от най- характерните събития на столетието. Преживян е погромът на България чрез съдбата на баща му, който от фронта попада във френския лагер “Микра” край Солун. Като ученик в Черепиш авторът участвува в стачно вълнение. Не е пропуснато и Септемврийското въстание– избитите дванадесет души в района на село Долни Лом в местността "Сухи дол" от капитан Монев – “Лично ги изтрепал като кучета с голяма цепеница”. Много интересни случки с политически оттенък са разказани по време на престоя му в Гомотарци– и за предателя на Боян Чонос; и за полицейския час; и за интернираните старци– предполагаемите родители на Иван Мирски; и отстъплението на немците през 1944 година; задръстването на Дунава от мъртви човешки тела и дебел слой нафта; загадъчната смърт на цар Борис; краят на старото време и идването на новото, съвпадащо с преселването на семейството в село Дългоделци. Одисеята продължава. Следва членството в ТКЗС– всеотдайна работа във всичките му сектори и много унижения. Унизителен е случаят със закупените от него керемиди, отнети му по най- брутален начин от селски комунист като “силен на деня”. Настъпва национализацията на едрия земеделски инвентар и тогава общината му взема и останалите керемиди. След дълга преписка и чрез намесата на по-висша инстанция стойността на керемидите се възстановява, но предстои кошмарно преследване още дълги години. По време на акция за събиране из полето на вредния сив червей е порицан, че не е участвувал (а е имал уважителни причини). Но по радиоуредбата е казано: “Попът не е чул камбаната, понеже е била много далеч от него, живущ под самата камбана”. Още посрамен е случаят и със свинската мас. От стопените четири тенекии на семейството кметът конфискува една наряд. Реакцията е кратка: “Завист голяма. Злоба голяма”. А във вестник “Стършел” е поместена измислена история, че попът бил давал земята си под наем

161

и изполица и е тормозел наемните си работници. В действителност не сме имали и педя земя. Но тогава указанията на Партията са били поповете да се карикатурят. И въпреки че знаменцето “Първенец в Ломска околия” често се вее на неговото бюро в канцеларията на ТКЗС, където е счетоводител, успяват да го “натопят” заради един документ, подписан от него и от председателя. Но председателят е оправдан, а баща ми – съден. Пак по поръчение на Партията попът е трябвало да бъде очернен. И това е преживяно. Но следват още изпитания. Искат да го “разпопят” – да хвърли расото. Заканват му се. Не успяват. В автобиографията му се оглежда столетието ни със своя възход и в същото време и със своето падение! Всъщност баща ми не е имал намерение да пише книга за отпечатване. Просто е искал да остави спомен за себе си: “АКО НЯКОЙ ОТ МОЕТО ПОКОЛЕНИЕ СЕ ПОИНТЕРЕСУВА ОТ МОЯ ЖИВОТ, ДА ИЗВЛЕЧЕ ПОУКА ЗА СЕБЕ СИ. АКО ПЪК НЕ, ТО ПОНЕ ДА ЗНАЕ, ЧЕ СЪМ СЪЩЕСТВУВАЛ КАТО ЛИЧНОСТ НА ТОЯ СВЯТ”. Именно в тези финални думи на творбата се излъчва може би най - силно обаянието на скромния човек, който, подложен на не едно изпитание, оцелява и се самосъхранява с прекрасната си душевност. Много хора са оставили отпечатък в душата му. Между тях са дядо Косто Фъртуната, класният му наставник Димитър Даскалов, ученикът-семинарист, когото вижда за първи път и заради когото изживява вълнения, подобни на дядо Йоцо (по думите на самия автор) и много други. Достойна за удивление е паметта на баща ми, който помни толкова много имена! Безспорен е талантът му да разказва за себе си, за хората, за миналото и настоящето. Сладкодумен е. Запомнят се легендите и преданията, с които е изпъстрил четивото си. Между тях се откроява приказката за самотния овчар, разказана от дядо му Живко; преданието за измамените латини с гайдите и тъпаните, които свирели от вятъра на високи колове и др. Покоряваща е любовта на автора към природата. Природните описания неведнъж доказват нежната му чувствителност. Емблематична е слабостта му към изворчетата– “Обичам всякакъв извор”. И това го подтиква да ги оформя – загражда и съхранява за хората. А на полето носи на гръб “бакъл” с вода на 6-7 километра през блока на кооперативните ниви, за да пият и утолят жаждата си уморените селяни. В тази си поза той е символичен образ на себераздаващия се духовен пастир, който утолява и жаждата, и стремлението на човека към Божието слово. Тази всъщност е основната мисия в живота му, започнала още от ученическите му години в Черепиш. Спомените от това време са завладяващи– особено за прескока на дълбоката

162

варница (4 на 4 метра)– “Никой не смееше да я прескочи, защото… ще потъне в рядката дълбока вар". Единствено той прескача с новите сандали, които се спукват… От Мездра купува амбалажна хартия, сгъва я на осем и прави тетрадка от 16 страници. Покъртителна съдба на бедния ученик! Не убягват от погледа ни и литературните му пристрастия. Само може да му се завиди за вълнението, което е способен да изпита, когато върви по пътя на легендарната баба Илийца, “спомняйки си за хубавия разказ от Иван Вазов с всички подробности”. Сам той споделя, че епископ Панарет обичал по време на обяда, докато семинаристите се хранят, някой от тях да чете откъси от научно– религиозен характер. “Понеже четях доста изразително, често натоварваше мен с тая задача”. Пред нас се очертава личност, надарена от Бога с толкова неспокойна душа и вечно устремена към най-пълноценното изживяване на човешкия живот. Ако отделим от написаното онова, с което се е занимавал, ще се изумим. Нима е възможно всичко това да се събере в един човешки живот: свещенослужител, епархийски съветник, епархийски ревизор, счетоводител, книговодител, косач, работник в зеленчукова бригада, лозар, овчар, млекар в кравеферма, участник в бригадирското движение на ВЕЦ “Китка” и какво ли още не. При това винаги и навсякъде съвестен и изряден в изпълнението и често похваляван и назоваван “първенец”. А любовта му към храмовете, които е завеждал, е пословична. И в Репляна, и в Чупрене, и в Дългоделци, Долно Церовене и Якимово е достройвал и ремонтирал – проявявал грижовност в стопанисването и удовлетвореност от стореното лично от него. За личностните качества на автора може да се отделят много примери, описани в автобиографията му. Някои от тях звучат като легендите, които той толкова обича да разказва. Живот – легенда! Самата творба няма претенции за някакво явление. Тя просто е една човешка изповед, изречена вълнуващо и искрено; изповед, която поучава пак скромно и по човешки; изповед, поставяща въпроси за бъдещето, припомняйки ни миналото; изповед, от която много ни боли за изживяното от една обикновена личност и още повече до голяма степен и от цял един народ. Най-важното е, че тази изповед ни води към доброто като божие творение и дар на човеците. В този смисъл баща ми бе дарен от Господ! На свой ред той дари на Господ себе си! А описанието на живота си дари на нас– неговите следовници – за поука и с любов! Благодарим му от сърце! И му се покланяме!

Цветана Асенова Костова 163

кратка история на село Дългоделци

1979 г.

164

Ако хвърлим бегъл поглед върху местонахождението и землището на село Дългоделци, ще видим, че то е осеяно с разнообразен терен, по който личат следи от няколко селища, укрепления, оброци и разни знаци. Тия неща са неми свидетели за произхода, бита, културата и социалното положение на основоположниците и следващите поколения на жителите на сегашното село Дългоделци. Разнообразни, стари, прастари и по-нови са тия неми свидетели, за които много е писано, много е говорено и тепърва има да се разказва за сведение и поука на следващите поколения. Помъчих се да направя извадки от писаното, да разпитам стари хора и да дам що-годе ясна представа в сбита форма за историята на селото. Някъде съм се добрал до положителни сведения, някъде има известни съмнения, а някъде съм се позовал и на разни поучителни легенди. Не считам, че съм дал завършен вид, но съм се постарал да хвърля известна светлина върху онова, което трябва да знае всеки човек, живущ в село Дългоделци. *** Основоположникът и началото на с. Дългоделци са забулени в дълбока тайна. Следите говорят, че тук е имало селище от дълбока древност. В центъра на селото, непосредствено до църковния двор, източно от него, на около 50 метра има сегашна ръчна помпа, инсталирана върху стар геран (кладенец). Всеки го знае– “Латинският геран”. На север от църквата по южно изложения склон, където са домовете на Паковци и Йоловци има следи от стари гробища, чиито произход е неизвестен, но при поставяне основи на сгради са намирани скелети от големи на ръст хора, погребани с лице на изток – явно християни. На около 200 метра на изток от селото има следи от голям окоп, началото на който започва от “Голинския баир” и достига до “Врачанския балкан” – наричат го и “Римски окоп”, и “Аспарухов вал”. Дали е римски или български – не е известно, но се знае, че “при Исперих северозападната граница на България стигнала близо до Лом. За това свидетелствува защитният окоп, който бил прокопан по онова време недалеч от гр. Лом. Ровът на този окоп е от запад, а насипът - на източната страна, което сочи, че той имал предназначението да служи като защитно средство на един народ, който живеел източно от него” (Дамянов, Симеон А., 165

“Ломският край през Възраждането”, 1967 г. – стр.314). Над селото на десния бряг на р. Цибрица има естествена крепост – височина, по която личат останки от керамика и старо укрепление – “Калето”, вероятно на римско селище, съществувало наблизо. Вероятно е било кула на “кривия турчин” – основоположникът на с.Кривина, по-късно квартал на с.Дългоделци, за когото ще стане дума по-долу. (Срв. с ”Във всяко село високо се издигала кулата на турчина, който е откупил правото да го владее” (Дамянов, Симеон А., “Ломският край през Възраждането”, 1967 г. – стр.19). На север от селото пък, в землището на същото, там където до 1945 г. Беше “Кочанковият чифлик”, а сега язовир на ДЗС-Якимово, има кладенец, по предание – “Римският геран”. Непосредствено над него по билото между двете падини ясно личат (в сухо време) пепелищата на неизвестно селище, а в източната падина имало още един геран, в който при разработка на земята са намерени бакърни съдове и разни домакински метални и глинени предмети (сведение от Найден П. Паков на 94 г. от с. Дългоделци, (дадено през 1969 г., когато е бил на 85г.бел.ред.). Тая местност и сега се именува “Селището”. На юг от селото на границата между с. Дългоделци и с. Габровница в местността “Котовото”, там където при Освобождението е бил оземлен Кото хайдутина, легендата говори, че покрай “Римския окоп” или “Аспарухов вал” е имало стар път отдясно на окопа от Лом през Кутловица (дн. Монтана– бел.ред.) до Берковица – главна артерия, по която е имало крайпътни станции за охрана и почивка. Развалини ясно личат. Може би това са били и някои крайпътни крепости. Обли камъни се намират и в м. “Равнището” по същата посока. В долния край на частните лозя често се намират парчета от стара керамика. Всичко това и някои други обстоятелства от тоя род говорят, че тук в чертите на село Дългоделци, неизвестно от кога е имало стари селища, преминали през траки, римляни, славяни и българи. По-друга е картината на историческото развитие на с.Дългоделци от по-ново време. Днес то е разположено на левия бряг на р. Цибрица във форма на полумесец, простиращ се от дола “Торловица”, пресича дола “Божоровица” и достига близо до “Аспаруховия вал”. Наброява около 700 домакинства с около 1900 души население. Най-стари спомени за сегашното село 166

Дългоделци са следните: През турско робство е наброявало 16 къщи български. Точно кога са били толкова, не е известно, а се знае, че 1870 г. са били 70 къщи с 480 души население. (вж. приложение No.7 – стр.360 на гореспоменатата книга). Отначало селото е имало две отделни части, т.е. две отделни села: Дългоделци и Кривина. Дългоделци – на изток от дола “Божоровица”, около “Латинския геран” и черквата, а Кривина– на левия бряг на дола “Торловица”. Не е безинтересно да се отбележи произхода на имената на тия два дола, тъй като идат от района на съседното село Долно Церовене и се вливат в р. Цибрица при с. Дългоделци. Тълкуването на “Торловица” е следното: левият приток на тоя дол иде от с. Долно Церовене, който носи името “Козаровец”. Селото притежавало много кози, на които седалището било по стръмните склонове на този приток. При дъждове пороищата отнасяли торта от козите в “Козаровец”, а той в по-големия дол, който събирал (хващал, улавял – от глагола ловя) торта. Получава се двусъставната дума “Торловица” (от “тор” и “лови”). На север от с. Долно Церовене на около 2 км, на десния склон на “Божоровица” има разкрити основи на древна християнска църква, а на левия склон и още по-наляво има следи от обилна керамика. Предполага се, че тук през християнската епоха е имало селище, на което жителите са се занимавали изключително с производство на керамични изделия. При дъждове около този храм пороищата са свличали почвата и я отнасяли в дола. Преносно – водата “рови” около Божия дом – оттам “Божоровица”. За произхода на името на с. Дългоделци има различни предположения. Първото е, че селото било образувано от 16 задруги. Семействата живеели в многочислени задруги, имената на които са следните: Баничани, Крачунови, Перчинкови, Павлови, Бързаци, Сушовци, Мицковци, Дешовци, Живовчани, Мечкарците, Партовци, Тачови, Михайлови, Пакови, Клювиите и Русинови (вж. стр.88 от Дамянов, Симеон А., “Ломският край през Възраждането”, 1967 г. и История на с. Дългоделци от Общината). Те притежавали дълги делове гръстелници, засявани ежегодно с гръсти (коноп– бел.ред.). И от там – “дълги делове”, дългиделци, Дългоделци. Второто предположение за произхода на името на село 167

Дългоделци е следното. В горепомената книга авторът описва подробно горчивата съдба на населението в Ломския край около Чипровското въстание 1688 г. (стр.28-30). Чипровските въстаници водили борба и в равнината с унгарския феодал Текели, воювал в помощ на турците. В редовете на въстаниците положително е имало хора от балканското село Дълги дел. След разгрома на въстанието всеки е търсил начин да се укрие. Възможно е дългиделчани да са огледали запустелите стари селища близо до съществуващото тогава Кривина, да им е харесало и тук на закрито място да са довели семействата си и се заселили. И оттук името: дългиделчани, дългиделци, Дългоделци. Съществува и трето предположение. Между по-старото село Кривина и новозаселилото се са се водили дълги разправии (дела) за имоти и от тук: “дълги дела”, Дългоделци. Най-вероятно според мен е второто предположение, а именно селото се е заселило с бежанци, въстаници от Чипровското въстание– Дългиделчани и впоследствие дошли родоначалниците на гореспоменатите задруги: част от други села и част от Дълги дел. Кривина носи името си от това, че пръв жител на същото село бил някакъв турчин, разбунтувал се, недоволен от порядките на своите сънародници, обявил се против властта (“крив”, “виновен”) и около него се присъединили други недоволници българи, които са убивали турци. Първото им заселване било на левия бряг на дола “Торловица”, а още по-напред, в древността, може би и на височината на десния бряг на същия дол, непосредствено до сегашното опитно поле на училището, там където има следи от старо селище, стоящо точно срещу “Калето”, за което стана дума по-горе. При страшна епидемия от чума (1828 г.) Кривина се изселила в м. “Бекярското”. След стихването на епидемията селото се настанява пак на левия бряг на “Торловица” и в знак на признателност, че са останали живи и здрави, поставят оброк – място за църковни служби, посветен на “Св. Георги Победоносец”, който и днес съществува и се намира в двора на Бойчо Ангелов Гривчов. Тук е имало голям брест. Под него селото се събирало при всякакви случаи: радостни и скръбни. След Освобождението идват от балкана и се заселват в Кривина: Подножите, Даскалови, Ненови, Сойкови, Карабаджаци, Помеждинците и други. Дълги борби са се водели между двете села, както през 168

турското робство, така и след освобождението кой да вземе надмощие. Достигало се до там, че на десния бряг на дола “Божоровица” е издиган плет, та да не се преминава от едното село в другото. Най-после здравият разум надделял и при кметуването на Петко Кочанков с помощта на първенци от Кривина селото се обединило в едно с име Дългоделци и махала Кривина, които имена са запазени до днес. След обединението селото заживява мирен живот и тук непрекъснато започват да се заселват пришелци от балкана. От 70 къщи с 480 души население през 1870 г. днес (1979 г. – бел.ред.) селото наброява, както е реч по-горе около 700 къщи с около 1900 души население. Заселването е ставало около водните източници: по ниския терен около река Цибрица, доловете “Торловица” и “Божоровица” и трите кладенци: “Латинският”- под черквата, “Коновият”до новия мост на сред село (сега заличен) и “Кривинският” – сегашната помпа при Гайтанчаните. Наслението живеело в землянки и вследствие непоносимия обир (позволен и непозволен), данъци в пари и натура от страна на турските властници, често гладувало. Не е отминавано и от страшни заразни епидемии – чума, холера, шарка, скарлатина и други, а така също и от природни бедствия – градушки, наводнения и пр., които са ги карали да се изселват за известно време и пак да се връщат. “Страшни стихии и епидемии карали населението да бяга от левия бряг на десния на р. Цибрица” гласи Минея общак с. Долно Церовене, където е писано, че на 27 юли 1858 г. е станало “Повогето”. А в книгата “Ломският край през Възраждането”, 1967 г., стр.31 и 32, С.А. Дамянов казва: “Няма село в Ломския край, в което да не се разказват тъжни спомени за епидемии, които са карали населението да се изселва, за да се отърве от чумата 1828 г. и холерата 1854 и 1872 г. Тогава именно Кривина се е преселвала в м.“Бекярското”, а Дългоделци– при сегашната свинеферма на ТКЗС-то в м.“Селищата” около стар геран, където и днес личат следите от землянките. Там доскоро е имало оброк, където са се молели страдащите бежанци от чумата, холерата, наводнението. Сега тоя оброк е изчезнал (сведение от Найден П. Паков на 94 г. от с. Дългоделци). Населението се е занимавало в главната си част със скотовъдство и съвсем слабо със земеделие (така дядо Дешо имал сам около 400 овце, други по 100-200, поп Томо имал 100 коня, а останалото население следвало примера на първенците). “При 169

лоши години са яли изключително месо от добитъка; кълцали куленашки и посолени с малко брашно, запечени са ги “кусали” с лъжица вместо хляб” (из История на с. Дългоделци– Общината). Така 1870 г. в селото е имало : биволи 5, биволици 100, волове 146, крави 284, коне 11, кобили 132, овце 2817, кози 141, магарета 25, свине 130 – гл. стр. 357, кн. “Ломският край…”, 1967 г., С.А. Дамянов. Там също е казано, че за нуждите на войската от Поломие са пращани едри кокалести и силни коне. Имало е просторни пасища и гори около селото по баира, който сега е заселен. “Вълци със своя вой са всявали ужас между разпръснатите къщи на населението, но често кремъклиите пищови са ги поздравлявали и раздирали нощната тишина. Сурия от отбранителни кучета са ги прогонвали през горите” (История ... – Общината). Облеклото е било следното: на жените през зимата– конопена риза, сукман, калашник, джамадан и пояс с пафти; летно – също конопена риза, вълненик, прекукля, чорапи вълнени и цървули; за венчавка – габровски обувки, предавани от една невеста на друга. Косите – сплитани в гъсти сплитки над ушите, а сетне се събират нашироко в един коцак, оплетен с гайтани и много пари. Невестите носели на главите си “марама” (широка шапка с накити от пари като корона) и дълга кърпа, забодена от страна на пояса. На мъжете облеклото било: зимно – кошуля, кожух, дънести потури, пояс и силях, в който са поставени тютюнджийските принадлежности, нож и пищов. На главата носели кожени калпаци с червени шаечни подкалпаци; глава бръсната, отпред с перчем, отзад с коцак. След освобождението остригали коцака и премахнали бръсненето на главата. Летно (облекло – бел.ред.) – дълга конопена риза, елек, конопени гащи. Ризата препасвали със силях, на него подбодена дълга кърпа; цървули и габровски обуща. Днес носията е приравнена в духа на новото време и се движи със съвременната мода. Увеселението ставало с гайди, зурли и тъпани. Едни от първите свирачи гайдари са: Симеон Петков Дръндарски и Георги Крътев Комара, а зурладжии – Найден Демов и Камен Куртев (Кеата). През турско робство в селото е имало и турско население. Земята в по-голямата си част се владеела от турски първенци – аги и спахии. Така “Мемедов геран” е бил владение на видинския Мехмед ага, “Бъз кара” 10000 дюлума – на Мула Ибрахим – ломски първенец, заселен в Лом за военни заслуги, 170

“Сълова круша” от неизвестен спахия. Атеш Каякли е владеел земите при “Локвата” – стария геран под Пишурка. Тази земя при освобождението е била заграбена от Шуманкьовите от Лом и продадена на Исак Ибелиградиано от Румъния, а после заселена с бежанци от покрайнините и Банат, които образували сегашното село Пишурка. “Гръчкото” по всяка вероятност е било владение на берковския владика грък Доротей – голям клеветник пред турските власти – виновник за разкриването на Ломското съзаклятие 1868 г. В селото неговото име станало нарицателно. Всяко лошо дете при мъмрене от родителите е носело неговото име: “Хей, Доротее!” (спомени на Найден Паков, предадени му от баба Петра Горанова). “Държавното” пък е било владение на черкезите от село Драгоевци, било е 12 000 декара пасище. След освобождението същата земя останала държавна, а 1908 г. – разделена по равно между Дългоделци, Прогорелец и Котеновци (последните две са част от сегашното с.Якимово – бел.ред.). На агите, на владетелите на земите, българското население, което е обработвало същите, трябвало да дава продукти за армията, а на държавата данъци под разни форми. Населението пъшкало под гнета на турските първенци, аги, спахии и чифликчии. Данъчната система е била десетъка от всички зърнени храни, мерени дори с филджани. Данъците са били откупвани от разни търговци, които впоследствие събирали с горница и лихви от населението. В Дългоделци такъв събирач е бил Цепилещов от Враца. При дядо Дешовото търло през реката “при дуда” (черница) е вършано снопето ангария с коне. При наличието на това страшно тегло, двойни данъци, ангарията, въпроса за земята, която по документ (тапия) била на турските първенци, аги и спахии, населението загубило самообладание и започнало да се бунтува. Чипровското въстание в 1688 г. дало повод, щото много участници в него да забегнат във Влашко. Провъзгласяването за независим на Османпазвантоглу във Видин, кърджалийското размирно време и придвижването на турската армия към Видин, дали още по-силно отражение върху търпението на безправните българи. Същите се стреснали и започнали да се изселват кой където намери за по-добре. Останалото население започнало усилено да иска земя за собственост. Правителството самò съзнавало, че “една от главните причини за оплакванията на българите, е липсата на земя”. Ала всички въстания били жестоко потушавани.

171

В 1859 г. на мястото на избягалите българи турското правителство започнало да заселва татари и черкези. За изграждане жилищата им селското население бива масово заставяно да работи ангария. Така от Прогорелец се искало всички мъже до 40 г. да дават безплатен труд (ангария) за настаняване на черкезите в с. Драгоевци и обработване на земите им, с които били оземлени. Логично следва, че и Дългоделци като съседно село, не е оставено на мира за тая цел. На пришелците е давана най-хубавата земя, а за българското население нямало. Оскърбени, българите започнали да искат настойчиво да напускат родните си огнища и да бягат в Русия. По това време става спогодба между Високата порта и Русия, съгласно която след Кримската война Русия трябвало да позволи и съдействува на татарите от Кримския полуостров и на черкезите от Кавказ да напуснат Русия и да се заселват в Турция, а Турция да разреши на българското население, които желаят да се изселят в Русия. Северозападната част на Турската империя става най-важната и деликатна част от българските земи. Започнала се усилена агитация между населението за изселване в Русия. Като главен агитатор изпъква Георги Йошев от Лом и негови сподвижници Ганчо Кривобарски, поп Димитър Иванов от Василовци и болшинството от поповете из Ломска околия. Тук е мястото да споменем първия свещеник на с. Дългоделци Тома Николов, родом от Расово, встъпил на енорийска служба в Дългоделци 1830 г. Бил доста енергичен и предприемчив. През негово време е строена първата черква в селото. Като буден свещеник е спечелил омразата на берковския владика Доротейголям българомразец. Не се знае въпросният свещеник да е агитирал населението да бяга в Русия, но фактът, че през негово време голяма част от с. Дългоделци се е изселила и не се върнала (от Баничаните, Стояновци и др.) говори, че и този свещеник е бил един от агитаторите за изселването. В съседство на с. Дългоделци се образуват две черкезки села, на изток – Драгоевци и на югозапад в м. “Бекярското”– друго селище. Освен това и в селото, там където е сега стопанският двор на ТКЗС, през реката е имало черкезка махала от десетина къщи. Особено крадливи и разбойници са били Драгоевските черкези. Кражби, измами и всякакви золуми не са давали спокойствие на селяните от Дългоделци, от които по-смелите се отплащали с убийства. Такъв смел дългоделчанин е бил силният и снажен Камен 172

Лашков, който на кон е гонел престъпниците, убивал ги, забягвал на шумаците и след около седмица се завръщал в село. Този смел защитник на човешките правдини доживял освобождението и все така силен умрял при злополука. През същото време голяма част от българските младежи от Северозападна България бягали във Влашко и Сърбия. Там се образували наказателни чети от по 10-15 човека и често навлизали дълбоко навътре в тая част на България, за да отмъщават. Убивали подтисниците и палели техните чифлици. В тия чети влизали сръбски младежи, симпатизиращи на българските четници. Такъв един сръбски човек, дал цялото си сърце за България, е бил комитата Милан Милорадов от град Крагуевац, настанил се след освобождението в Дългоделци, за коготе ще опиша подробно по-долу. А сега да спомена за развоя на събитията, които са накарали тоя патриот да се бори за свободата на България. Както е реч по-горе, през него време в Сърбия избягал от заточение от остров Измит (1852 г.) големият родолюбец ломчанин Иван Кулин и се настанил в гр. Зайчар. В продължение на 15 години организирал и изпращал наказателни чети в Северозападна България, да избиват най-ненавистните кръвопийци и да палят чифлиците на бейовете, с което да ги принудят да се приберат по градовете и да оставят на мира селското население. Тези хайдутски акции повдигали силно духа на селячеството. Такива чети били изпращани април 1863 г. – 18 души и май 1864 г. – 15 души. Във втората чета е участвал Никола Геров от Медковец. Вероятно в такива чети е участвал и нашият съселянин Милан Милорадов, за да му хареса и пожелае след освобождението да се настани на местожителство в Дългоделци. По сведение на Георги Миланов (82 г. от с. Дългоделци, син на Милан Милорадов), неговият баща е взел участие и в боевете на Бузлуджа. Следователно тоя сърбин, голям радетел за осжобождението на България, е участвал в четите на Иван Кулин, воювал на връх Бузлуджа през 1868 г. (при влизането на четите на Хаджи Димтър и Стефан Караджа), а по-после с българското опълчение взел живо участие в боевете при Плевен, Шипка и Казанлък по време на Руско-турската война от 1877-78 г. Същият разказвал на сина си с подробности и увлечение за непосилните боеве. На Шипка водили сражение 6 дни. Свършват патрони, гладни, жадни, непрекъсната стрелба срещу безбройните 173

прииждащи турски орди, обградени отвсякъде, започват да къртят скали и камъни, грабват тела и на умрели и хвърлят срещу турците. Никога не се плашел в сраженията до тук, но тук се уплашил много, спуква му се долната устна, от която 2-3 дни непрекъснато е текла кръв. Седмия ден идва руската армия, присединяват се към нея и напредват до Освобождението. След Освобождението българското правителство го награждава с много ордени, дава му голяма пенсия и му предлага да остане да живее в България, където пожелае. Тогава заедно със своите другари комити: Качо, Станчо и Стойчо пожелали да се заселят в селото на своя другар по оръжие Първо Трифонов от село Прогорелец (част от дн. с. Якимово, съседно на Дългоделци – бел.ред.). Всички те са се били заедно през 1867 г., както и през 1868 г. в едно отделение в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа под командването на командира от сръбската армия Еремия Петров-българин, племенник на Иван Кулин, син на ломския търговец и училищен деятел Младен Мокрешлията, а внук на поп Пунчо от Мокреш. Първо Трифонов сложил костите си на Бузлуджа “за удовлетворение на своите обидени родолюбиви чувства”. Качо, Станчо и Стойчо остават в с. Прогорелец, а Милан пожелал да се засели в имението си 50 декара, подарено му своевременно между селата Прогорелец и Дългоделци. Тук той разширява имението си до 300 дка. Води борба с прогорелските първенци за тая земя, спечелва я на дело и вече 40 годишен се оженва за Параскева Първанова Милчева от село Каменна рикса. За обработка на имота си той е набирал работници от Балкана. Заселил около 60 къщи в Драгоевци, от където били изгонени черкезите. От тия заселеници избрал съпругата си. Бил е добър шивач. На цар Фердинанд ушил касаче. Заселниците в Драгоевци искали землището на същото да бъде тяхно, т.е. да ги оземлят, но правителството било обявило вече земята за държавна (“Държавното”) и била дадена под наем на французин от Марсилия за пасище. Същият ги изгонил и те се заселват в Прогорелец (Конярците и др. фамилии) и в Дългоделци (Коло Вацков, Начо Ценов, Комарите, Мокрите и др.). По тоя начин Дългоделци се увеличило, което и без това след освобождението било нараснало на 200 къщи. Още за Милан Милорадов: раждат му се три момчетаГеорги, Димитър и Първан. Последният взел живо участие в Септемврийското въстание 1923 г., след това и в т.нар.

174

“тройки” и “петорки”, но вследствие многото терзания умира. През 1904 г. Милан се преселва в Дългоделци, там където е сега домът на братя Стоянови Лесковски. Послед-ните си години прекарал в Лом при братя Стрезови и 1927 г. умира там, окичен с много ордени, при стечение на хиляден народ и под звуците на военната музика от конния Ломски полк, при залп от оръжия, спуснат във вечното му жилище. Тогава, когато тоя патриот е проливал кръвта си по бойните поля, в Дългоделци се разнесла мълвата, че русите идат. Неописуема била радостта на селяните, когато научили, че те са вече в Драгоевци. Мъже, жени, деца, стари и млади, всички излезли на край село да посрещнат своите освободители. Целували им ръце, крака, дрехи и оръжие и ги разквартирували по няколко във всяка къща. В църковно Евангелие, инв. No.63 четем: “Да се знае кога дойдоа московете у Дългоделци на 20 Ноември, та седеа 30 дни сене беше 1877 тогива зеха и Лом паланка, и Видин зеха на месец Февруари десети ден сене беше 1878 така да се знае аз писах това писмо поп Иоан…” Това е накратко историята на с. Дългоделци до Освобождението. След това селото поема своя път за из-граждане до наши дни при кметуването на първия кмет Стефан Симеонов Партов до 1892 г.. От 1893-1918 г. Петко Кочанков е кмет, след което е народен представител дълги години. Цветко Иванов Пачов кметува от 1918 до 1933 г. с прекъсвания. Кмет е бил и Първан Младенов. По времето на кмета Спас Партов е било построено сегашното училище. Каква е историята на селото след Освобождението и в по-нови дни е известно на всички дългоделчани. Затова няма да се спирам повече на тоя период, а ще премина на историческия развой на УЧИЛИЩНОТО И ЦЪРКОВНО ДЕЛО от запомнени времена до наши дни. *** Първото училище (килия) е било открито 10 години преди освобождението, т.е. 1868 г. Килията обаче, е започната да се строи 1867 г. Първото слово, първите букви: Аз, Буки, Веди са прозвучали в нея на църковнославянски език с учител Тома Николов. Същият е и първият свещеник на с. Дългоделци, дошъл на енорийска служба тук 1830 г. Оттук излизат първите учители: Зарко Петров Мечкарски, Ангел Тоцев и Ангел Попов. Тук са водени всички слети класове в една стая. Зарко Петров 175

е от първия випуск от килийното училище. Учил след това във Видин, а по-късно става учител в същото училище. В църковния апостол инв. No.67 има писано: “Църковен апостол стар беше и разкинат ние го дадохме на поп Първан от Люта да го потегне на 1881 г. Март 18ти ден с.Дългоделци, дадохме му на ръце, що го е стегнал, 13 гроша. Подписал и потвърдил учител З. П. Мечкарски”.Той е учителствал дълги години в Дългоделци, а покъсно става секретар-писар в общината. От първите учители в селото са известни: Младен Киров от Габровница, Игнат Петров от Медковец, Спас Попов също от Медковец – брат на поп Андрей от Долно Церовене. Този учител е пръв в новото училище, построено 1892 г. Същият е учител на Цветко Иванов Пачов, който дава тия сведения. Тук е учителствувал и Иван Рангелов от Габровница – високообразован човек, близък приятел на Иван Вазов, с когото е поддържал тесни връзки и разменял взаимни посещения. Учители са били и Георги К. Белчев от Прогорелец, Игнат Марков от Медковец и Томо Петров – по-после свещеник на с. Дългоделци (“Да се знае коги зеха московете земята от турците на година 1878 Декември 10 ден– поп Иван, даскал Томо Петров”– инв.No.65 Апостол). В инв.No.65 четем: “През 1892/93г. учителствуваха в с. Дългоделци, когато се построи църквата в с.село, от която падна и почина Стефан Смилев от с. Росоки– Македония– учители Георги К. Белчев от Прогорелец и Игнат Марков от Медковец”. За смъртта на този майстор на същото място пише и синът му Руси Стефанов: “Да се знае кога правил майстор Ст. Смилев и кога загинал за божията църква в месец Октомври 23 ден 1892 г.” и по- долу: “Да се помни кога Г.К.Белчев беше учител в с. Дългоделци, а именно 1892/93 и 1891/92 г. При последната 1893- 20 март се направи църквата”. От посетите семена в малката църковна килия поникват първите плодове: Първан Павлов Паков – по-късно кмет на селото; Цветко Пачов – общински служител, също кмет; Иван Младенов, Пъшо Младенов и др. С настъпването на политическата и икономическата независимост скованите досега умове и сърца усещат и духовна нужда от по-голямо образование и просвета. Това налага, щото през 1892 г. да започне построяването на ново централно училище, което да замести старото килийно. В доклада за отпразнуване стогодишнината (1868 – 1968 г.) на училището в с. Дългоделци подробно е описано развитието на учебното дело и имената на всички учители, учителствували 176

след освобождението до наши дни. Затова излишно е да се повтаря тук, а ще преминем към ЦЪРКОВНОТО ДЕЛО. *** Трудно е да се разграничи църковното от училищното дело, тъй като до 1945 г. църква и училище, учител и свещеник са вървели ръка за ръка и рамо до рамо. Оттогава насам църквата е отделена от държавата и действа самостоятелно, разбира се, в унисон със законните положения в старната. Въпреки всичко има какво да се каже и за едното, и за другото. Както стана дума по-горе, от намерените кости на погребани хора от неизвестно време и неизвестна народност, от разположението на тия кости с глава на запад, а крака на изток, се заключава, че в ранна възраст на селището е имало християни. Християни са били и първите заселници на сегашното село – 16-те задруги, изброени по-горе. С положителност се знае, че първият свещеник е бил Томо Николов от Расово, встъпил на енорийска служба в 1830 г. в с.Дългоделци. Както е реч по-горе, той е бил буден, енергичен и предприемчив човек, живял с мъките и въжделенията на своите енориаши. С идването в село започнал да строи църква с тяхната подкрепа, труд и средства. Църквата е носила името “Покров Пресв. Богородици”– гласи надписа на църковния служебник инв.No.74– “Сия книга купил Цано Ценов (б.а – прадядо на Цветко Пачов), па подарил на храмът “Покров Пресв. Богородици” за спомен на дом и чада во веки амин”. Едновременно се е грижил за просветата и възпитанието на своите енориаши, видно от следното: В църковния псалтир инв. No.77 четем: “Псалтир на Алексо Василев (вероятно църковен певец или настоятел– б.а.), купен от поп Томо от Берковица”. Певец му е бил Цако Омарски, сляп с едно око. Грижел се е и за обзавеждане на храма, като е привличал със своя авторитет дарители и от други села. В църковното Евангелие инв. No.63 четем: “Сие Евангелие донел поп Първан от Люта на дългоделската църква да се постави на престола Божи и който си подпише името на него, да предаде милостиня за вечен спомен– 3 февруари 1859 г.” – следват имена на дарители. По онова време турците не позволявали да се строят черкви и къщи на гяурите над земята (всички в селото са живеели в бордеи– къщи уземки). Ето защо почнали да строят черквата, като я укопали в земята. Не казвали, че строят черква, а 177

помещение, в което да спират пътници, които минават през селото. Главната улица на селото не е минавала тук, където е сега, а е вървяла на север по тая улица, дето беше за Лом, към Буляците, а после при буляшкия кладенец завивала на изток и е слизала на пътя за Прогорелец. Тогава преместили пътя да минава покрай черквата. Покривът е бил от дървета, слама и земя. Малкото полиелейче в сегашната черква и 13-те икони, предадени по опис в Св. Видинска Митрополия за съхранение, са останали от тая черква (спомени на Христо Илиев Перчинков– стар учител). Че същият свещеник е сеял добри семена на своята духовна нива, говори обстоятелството, че той е спечелил отрано омразата на берковския владика грък Доротей, за когото стана реч по-горе. Живял е с мъките на своите енорияши и взима живо участие при агитацията за изселване в Русия, а после за поддържане на духа на останалото население. В църковното Евангелие инв. No.63 четем: “Да се знае коги се узеха селата от берковската кааза, та отидоха у ломската кааза на година 1866 Март ден първи. Тогава оди Алексо Попов Ценков от Котеновци на Св. Гора сене беше 1866 март 15-й”. След отделяне Дългоделци от Берковската кааза, пак под ръководството на същия свещеник, се построява килията в църковния двор – първото килийно училище в селото 1867 г. В 1868 г. на Димитровден блесва първата искра на просвета, открива се училище с църковнославянска азбука. Това училище просъществувало до 1892 г., когато се построява ново пообширно с по-особена програма. Тоя буден свещеник работил на Божията нива до 12 февруари 1874 г. За него четем в църковната Ирмология инв. No.68: “Да се знае коги умре дедо поп Тома на година 1874 месец Февруари, ден 12-й и запреща да му служим 40 литургии и 12 парастаса за 4 години”. След неговата смърт идва свещеник Иван Данчов от с. Мърчево. За него научаваме от внука му Григори Попов, дългогодишен църковен настоятел и от стария общественик Цветко Пачов. Свещенодействал е през времето на борбите за освобождението 1874-1885 г. Той също е бил буден свещеник. През негово време става покръстването на първите цигани в селото: “Да се знае коги се покръстиха циганите на година 1878 месец Април 10-й ден” – гласи Великия Требник. По това време умира някой си Кръсто Николов, вероятно негов помощник, а 178

може би брат на първия свещеник Тома Николов. За него четем в Псалтира инв. No.49, стр.28: “Сене 1878 месец Април 26-й ден да се знае коги умре Кръсто Николов – пролетта беше дъждовита, зимата беше силна много”. През 1886/87 г. временно е завеждал Дългоделци свещеник Георги Раденков от с. Долно Церовене. От 1887 г. до 1919 г. в с. Дългоделци е свещенодействал свщеник Томо Петров поп Томов– внук на първия свещеник Тома Николов. В църковната Ирмология инв. No.68 след надписа за Томо Николов четем: “На горния по Томо унука му поп Тома е ръкоположен на 29 Юни 1887г., а починал на 30-й Януари 1925 г.” – писано от Ангел Попов, син на поп Иван. През времето на тоя свещеник е разцвета на религиозния живот в Дългоделци. По това време, 1892 г. се построява новото училище след килийното и новият храм “Св. Параскева”, при което той взема дейно участие. Храмът е осветен 1892 г. от Видинския Митрополит Кирил по настояването на големия ктитор, дал много средства за построяването на същия– Петко Кочанков – възпитаник на митрополит Кирил, а по-после избирател на Митрополит Неофит и дългогодишен народен представител. Тук е мястото да кажем, че за построяването на храма е дал живота си главният майстор, за когото писах вече. Срокът за завършването на храма 27-ми октомври (Петковден) наближавал, а майсторите работели мудно. Разгневен от това, той взима една плоча за покрива на храма, изкачва се на самия покрив на северозападното крило по стълба, закачва плочата, губи равновесие и пада долу мъртъв. Гробът му е в църковния двор, недалеч от лобното място с надпис: “Тук почива майстор Стефан Смилев от с.Росоки, Македония. 23.X.1892г.”. Изработването на иконостаса и иконите на храма са от Нистор Трайков Дебърлията. Свещеник Тома Петров е бил и учител в селото (вж. по-горе). През негово време религиозният живот е на своята висота. Из района на цялото землище изникват 11 оброка, посветени на Господски, Богородични и Светителски празници, между които и оброк от стария учител от с.Челюсница– преселник в Дългоделци чрез Драгоевци– Коло Вацков, издигнат от него за това, че се завърнал жив и здрав от поклонение от Рилския манастир. През същото време се водят и войните за обединението на България, също и Септемврийското въстание, на което той даде найсвидното– сина си Ценко Попов и още десетина души свои енорияши.

179

През 1923 г. той не е вече енорийски свещеник, но е жив свидетел на събитията. Умира в 1925 г. От 1920 до 1921 г. енорийски свещеник е бил Йоаким Мустрев, заминал като екзархийски заместник в Цариград, където и починал през 1967 г. През 1922-24 г. енорийски свещеник е Андрей Попов от Долно Церовене. В 1924 г. идва будният енорийски свещеник Борис Г. Попов от Горна Вереница. По негово време се построява двуетажната сграда “Звънарника” (1928г.) с волни пожертвувания от населението. Синът му Любен Попов завършва семинария в София, а по-после- медицина в Чехия, където е на служба и до днес. Свещеник Борис Г. Попов умира рано от коварна смърт на 18.I.1939 г. През 1937/38 г. енорийски свещеник е Йордан Найденов от Лом, а 1938/40 г. – Димитър Новков от с. Клисурица. От 1940 до 1944 г. свещеник в селото е Андрей Ив. Попов от Гомотарци, Видинско. От 1-ви ноември 1944 г. до днес съм азмое смирение Свещеноиконом Асен Димитров Маричев. За себе си, т.е. за енорийската си служба, не мога нищо да кажа. Нека това сторят енорияшите, а аз се чувствам задължен да дам своята АВТОБИОГРАФИЯ. *** Роден съм в с. Репляна, Белоградчишка духовна околия, от крайно бедни, но крайно честни и силно религиозни родители: Димитър Живков Маричов и Цвета, по баща Младенова, на 1-ви май 1913 година. През 1919 г. баща ми е пленник в лагера “Микра” край Солун. Брат ми Анто по това време следва да започне училище в първо отделение. Тогава баща ми писал на главния учител в село Павел от Лом да запише и мен като доброволец. Записан вече, минавам успешно като редовен ученик четирите отделения в село. Прогимназия продължавам, първи и втори клас в с. Търговище, а трети - в с. Чупреня. На 12 години свършвам прогимназия. Искам да продължа нагоре, в гимназия, но найстарият ми брат Ангел не разрешава. Резко се противопоставянямаме средства. Оставам на село пет години овчарче. През 1929 г. в селото ни идва нов свещеник Славчо Грънчаров. Няма църковен певец. При едно посещение на кошарата ни той намира в мен нотно пеене от трети прогимназиален клас и ме кара да пея. Срамежлив по характер, аз му пеех от всяка страница, където ме насочеше. Тогава той хареса гласа ми и взе разрешение от баща ми да ме готви за църковен певец.

180

За малко време аз се запознах с църковните източни ноти и с гласовете. През същото време умира скоропостижно братът ми Ангел. В мен вече се породи силно желание да стана свещеник, да уча за такъв. В семинарията не мога да постъпя, защото съм надхвърлил годините. За Черепишкото свещеническо училище нямам IV-ти клас. Принуден съм да се запиша в четрвърти клас в Белоградчик чрез приемен изпит. Уча като редовен ученик и 1930/31 учебна година завършвам искания клас. Същата година чрез приемен изпит постъпвам в Черепишкото свещеническо училище и 1935 г. завършвам същото успешно. Веднага държа епархийски изпит и на 21 Септември 1935 г. съм ръкоположен от Св. Видински Митрополит Неофит за свещеник в родното ми село. От 10-ти октомври 1938 г. до 10-ти септемви 1942г. съм на енорийска служба в с. Чупреня. От 10.09. 1942г. до 01.11.1944г. съм на енорийска служба в с. Гомотарци, Видинско, а от 01.11.

1944 г. до днес съм енорийски свещеник на с. Дългоделци. Докато бях в Репляна свещеник, завеждах и с. Горни Лом, а 1960/64 г. завеждах и Долно Церовене. От 01.X. 1974 г. и до днес обслужвам и селата Якимово-1 и Якимово-2. На 18.04.1960 г. (вторият ден на Великден) бях отличен протоиерей в църквата “Успение Пресв. Богородица” в Лом от Св. Видински Митрополит Неофит, а на 28.04.1974 г.-свещеноиконом в църквата “Св. Параскева” в с. Дългоделци от Св. Видински Митрополит Филарет при стечение на много енорияши, в хубав слънчев пролетен ден – неделята на Мироносците. От 1952 г. съм епархийски избирател, а от Декември 1966 г. и епархийски съветник. Успоредно с енорийсктата си служба съм вършил и обществено полезна работа: в Репляна в контролния съвет на селкоопа, в Чупренясъщо, а и касиер на пчеларското дружество и “Дружеството за закрила на децата”, в Гомотарци - в контролния съвет на селкоопа, а в Дългоделци последователно: секретар-касиер на ОЗП, книговодител в селкоопа, а сетне в ТКЗС: книговодител, касиер, отчетник, втори счетоводител, звеновод, общ работник и старши счетоводител по растениевъдство. От 01.03. 1974 г. не върша никаква странична работа, освен прякото ми задължение– енорийска служба. Навсякъде и всякога съм се стремил според силите си да поддържам религиозното чувство в повереното ми паство. Стремил съм се също да бъда полезен на всеки, който е потърсил моята морална и материална помощ. Доколко съм сторил това, други ще кажат.

181

Тази история на с. Дългоделци е копие на написаната от мен точно преди 10 години с малки изменения. Накрая дължа да изкажа дълбока признателност и благодарност на: директора на училището ни Петко Ангелов Луканов, кмета Милан Георгиев Шапкалов, Георги Т. Даскалов– покойник, Борис Н. Гайтански, Найден П. Паков– покойник, Григори Т. Попов– покойник, Цветко Ив. Пачов – покойник и Георги Миланов Милорадов, също и Христо Илиев Перчинков– учител и Захарина Георгиева– учителка, за дадените ми ценни сведения за написването на настоящия исторически очерк. Посочените покойници бяха живи преди 10 години, когато написах първата история на селото.

с. Дългоделци

10.XII.1979 г.

Написал:

Свещеноиконом Асен Димитров Маричев *** СВЕIЦЕНОИКОНОМ АСЕН ДИМИТРОВ МАРИЧЕВ КАТО КРАЕВЕД Свещеноиконом Асен Димитров Маричев не е вече между живите, но той остави следа след себе си с всеотдайния си живот и с двете си творения "История на с. Дългоделци" и "Автобиография". Затрогващо е желанието му да бъде полезен на хората. В краткия предговор към кратката „История” той пише: "Не считам да съм дал завършен вид, но съм се постарал да хвърля известна светлина върху онова, което трябва да знае всеки човек, живущ в с. Дългоделци". Безспорни са краеведческите интереси на автора. Той винаги е считал, че трябва да познаваме както родовите си корени, така и родния си край, да обичаме всичко родно. Неслучайно още в самото начало на "Историята" цитира Симеон Дамянов с книгата му "Ломският край през Възраждането"- 1967г., а и по-нататък в изложението си на няколко пъти се опира на това изследване. Този факт подтвърждава специалния интерес на Маричев към краеведчеството. Историята на с. Дългоделци зопочва със сведения за най-старите за6ележителности в землището: Латинският геран, Аспаруховият вал, Калето, Римският геран. Не е пропуснато изясняването произхода на имената на местности и на селото. Той винаги има свое мнение. Счита, че след разгрома на Чипровското въстание хора от с. Дълги дел се приютяват по тези земи и оттам името Дългоделци. Но излага и други три версии. Прави впечатление, че много факти в книгата са събрани посред-

182

ством разговори с по-възрастни xopa като: Найден Паков на 94години, Георги Миланов на 82 години, Христо Перчинков- стар учител. Осо6ено място е отделено на сърбина Милан Милорадов, който се заселил след Освобождението в Дългоделци. „Дал цялото си сърце за България”, той е воювал на Бузлуджа през 1868г., в боевете при Плевен, Шипка и Казанлък по време на Руско-турската война в 1877-1878г. А на цар Фердинанд „ушил касаче” – бил добър шивач. Посочени са и кметовете до Освобождението - първият Стефан Партов, а след него – Петко Кочанков /1893-1918г./, който дълги години е бил и народен представител. С периода до Освобождението приключват историческите сведения и следва втора -специална част в историята, в която се говори за училищното и църковното дело. В 1868 г. на Димитровден блесва първата искра на просветата. в Дългоделци. Първото слово на църковно-славянски език прозвучава от учителя Тома Николов, който е и първият свещеник на селото. След като отбелязва, че е „трудно да се разграничи църковното от училищното дело, „тъй като до 1945 г. църква и училище, учител и свещеник са вървели ръка за ръка, рамо до рамо”, Маричев прецизно и с подчертана гордост проследява хрониката на църковните събития в селото с точни имена и факти. От 1 ноември 1944 г. енорийската служба поема самият Асен Маричев. От краткия автобиографичен епизод прави впечатление изключително трудната и същевременно духовно богата житейска съдба на автора. На 12 години завършва прогимназия. Остава пет години овчарче на село. Като църковен певец на свещеник Сл. Грънчаров той решава да стане свещеник и преодолява ред трудности. С приемен изпит учи в Белоградчик като редовен ученик, за да завърши четвърти клас и отново с приемен изпит постъпва в Черепиш, където е до 1935 г. и веднага след това е ръкоположен за свещеник в родното си с. Репляна. Преминал още през с. Чупрене и Гомотарци /Видинско/, от 1.XI.1944г. е в Дългоделци до последните си дни. От 1952 г. е епархийски избирател, а от 1966г.- епархийски съветник. Успоредно с енорийската си служба върши и огромна общественополезна работа – в контролен съвет на селкооп, книговодител, счетоводител, отчетник, секретар-касиер, звеновод и какво ли още не. Както в „Автобиографията” си, така и в кратката „История” авторът следва неизменния си морален дълг да предаде на следващите поколения своите „сведения и поука”.

Цветана Асенова – член на Краеведческото дружество - Монтана

183

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е 1. Почетен гражданин на село Дългоделци- Посмъртно.....4 2. Духовен бисер- Видински Митрополит Дометиан...........5 3. Предговор. Личен документ на времето, преизпълнен с духовно-нравствени сили – Йордан Георгиев..........................7 4. Автобиография...................................................................11 5. Родословно дърво.............................................................123 6. Семейна летопис..............................................................124 7. Потомците.......................................................................125 8. От семейния албум...........................................................129 9. Селища, в които е извършвал богослужение.................134 10. Песни, които е пял.........................................................135 11. Символи, белязани от бога............................................137 12. Четирилистната детелина..........................................144 13. Бяха достойни един за друг..........................................147 14. Били сме негови деца.....................................................149 15. Стихотворения - посвещения.......................................151 16. Изповед, която ни води към доброто..........................153 17. Кратка история на село Дългоделци...........................156 18.Свещеноиконом Асен Димитров Маричев като краевед ................................................................................................174 Автор: Ставрофорен иконом Асен Димитров Маричев Българска, първо издание Формат: 16/60/90 Печатни коли: 11.5 Редактор: Цветана Асенова Костова коректор: Иванка Асенова Милева Компютърен набор: Лазаринка Спасова Компютърен дизайн: Лазаринка Спасова Печат: „Полимона” ООД - Монтана ISBN

978-954-9966-77-0 184