isolated edition
Ежедневието, в което живеехме до неотдавна, ни караше да усещаме специфичен натиск: светът желаеше да дефинираме с точност кои сме, за какво се борим, какво искаме, да сме наясно как другите да гледат на нас, да разкодираме как да се вместим между автентичното и суетното. Сега сме предимно вкъщи, самовглъбяваме се по начин, по който не сме от години насам, може би дори никога. Приемаме поетапно, че не знаем и че това да сме в изчаквателна позиция не е личен провал. Приемаме се такива, каквито сме. Какво правим със себе си? Как рационализираме ситуацията? Тя е толкова всеобхватна, че всички знаем за коя говорим, дори и някой да прочете това след години. Творбите, които получихме след обявяването на нашия Open Call, разсъждават над тези въпроси и търсят какво точно може да опазим и създадем с есенцията си, с натрупания опит, със съзидателността, която е оцеляла и не е станала жертва на рутината. Светът през прозореца, човекът в огледалото, храната на масата, допирът до другите - всички това има ново значение и причина да бъде документирано, нарисувано, написано. Броят е резултат от силната подкрепа, която получихме в Patreon - тя подкрепя не само нас, но индиректно и хората, чията работа винаги е заслужавала по-голяма платформа и разнообразна публика.
Приятно четене!
Не излизай от стаята, не ги правѝ тия глупости. Защо ти е Слънце, щом пушиш Шипка – луд ли си? Навън е безсмислено всичко и радостта ни е чужда. До тоалетната и обратно – по-далеч няма нужда.
Не излизай от стаята. Потанцувай, учѝ боса нова. С палтото на голо и чехли на бос крак – готово! В антрето от зеле и вакса за ски не се диша. Ти много букви изписа. Още една е излишна.
Не излизай от стаята, не викай таксита. Това е. Пространството почва от коридора – да знаеш – и свършва със водомера. А ако някоя се затича да те целува, гонѝ я направо. Недей я съблича.
Не излизай от стаята. Нека само тя да е трогната от това как изглеждаш. И изобщо инкогнито, ерго сум – знае го формата от самата субстанция. Не излизай от стаята! Навън да не ти е Франция?
Не излизай от стаята. Все едно си настинал. От тия стени и от стола какво по-забавно има? Защо да излизаш оттам, дето пак ще се върнеш и пак ще си бъдеш същия, само че по-изгърбен?
Не ставай глупав! Не бъди като другите хора. Не излизай от стаята! Сливай се с интериора, с тапетите. Тресни вратата, барикадирай се от хроноса, космоса, ероса, расата, вируса.
Йосиф Бродски,
превод: Иван Ланджев
Михаела Власева
Вяра Бояджиева
“В началото скици като тази ми действаха успокояващо. Ставах, приготвях кафеварката и избирах ъгъл, от който да скицирам апартамента си, без приготовления, без мисловен процес - само хартия и тънкописец. Беше успокояващо, защото не си давах времеви ограничения, а и за разлика от хората, които скицирам на улицата по принцип, тези неодушевени предмети и пространства ме предразполагаха с цялото време, което би ми било нужно. Беше като медитация, придружена от хубава музика и топло кафе. Но после апартаментът се оказа твърде малък и скиците постепенно започнаха да ми припомнят реалността на ситуацията, а именно— същността на карантината.”
“Oт миналата седмица си "драскам" малки скици на ситуации и настроения, в които изпадам вкъщи, поставяйки ги върху примерни изображения на все още непокътнатите ми мечти, на които като цяло нищо май не може да им навреди. Идеята ми беше да изобразя нещо нормално. Състояние, в което всеки може да се намира по всяко едно време, независимо от карантината и все пак да си мечтае (и дори може би да си планува).”
Десислава Белчева
Мария Налбантова
“За мен изолацията не промени особено ежедневието ми. Работата ми никога не е изисквала много повече пространство от един скицник и лаптоп. Винаги съм обичала да се скривам вкъщи при любимите си уютни местенца, наблюдавайки света отстрани. През тези дни започнах всяка вечер да рисувам това, което се вижда от балкончетата на другите. Може би с идеята да подтикна хората да се загледат по един по-друг, красив начин в това, което ни е позволено да виждаме... А може би и за да се разходя "у тях" и да изследвам тяхното местенце.”
София Попйорданова
Safeplace е мини инсталация, посветена на малките вселени, които обитаваме, волно или неволно, в които се чувстваме илюзорно сигурни, но и изолирани от света. Safeplace е бягство навътре, връщане към миналото, затваряне на вратите.
София Добрева
КАДРИ Всеки ден - един и същи филм. С три кадъра. Добре познат. Позволих си да го проявя на най-ценната хартия, превърнала се в символ на това време.
Весела Карапетрова
“ДНЕВНИЦИ НА КАРАНТИНАТА” Теодор Ушев
Теодор Ушев
“Дневници на карантината”
ПРЕДИ ДА СИ ЛЕГНЕШ, ПРОВЕРИ ПОД ЛЕГЛОТО Поетически цикъл по време на карантина
Петър Чухов Илюстрация: Мина Атанасова
***
***
Дълги и празни улици
Цял ден се мотая из къщи котките ме гледат снизходително – друго си е да имаш девет живота
започват и свършват в мен
В ПАРКА Някои разхождат деца други разхождат кучета трети разхождат вируси моят ангел пазител разхожда мен *** Последният сняг се топи – не остана нито за снежен човек, нито за снежен ангел. Отдолу вече се вижда калта – време е Бог да се хваща за работа. *** коронавирус а уж чиста и свята република *** Понякога не трябва да си измиваш ръцете ако искаш да си с чисти ръце
***
***
През прозореца гледам – мирно и тихо хора разхождат кучета но си мисля какво ли ще стане когато излязат да се разхождат зверовете в нас
Този сън дойде преди да съм заспал преди да съм си легнал даже поседя до мен и каза извинявай сбъркал съм адреса после си отиде
СТРАХ Преди да си легнеш провери под леглото – да не би случайно да си там
ВЕЛОСИПЕД Държа го в леглото но не като жест на протест или на отчаяние – просто няма къде на друго място Щом легна намествам седалката между краката си хващам кормилото настъпвам педалите и се понасям по алеите на съня За да се събудя трябва само да натисна спирачката с надеждата че и този път тя няма да ме подведе
и сега не мога да заспя мисля си при кой ли е дали не е при теб *** Какво се случи откакто си легнах нищо особено – написах роман нарисувах картина направих филм създадох опера изиграх Хамлет открих планета изкачих Джомолунгма спуснах се в Марианската падина влюбих се в теб сега се събуждам сякаш нищо не е било всъщност не – още съм влюбен
Мила Янева - Табакова
Мила Янева Табакова
Деница Бояджиева
Александър Станишев "Social distancing before it was cool" 2017
“Всичко ме вдъхновява в момента. Най-вече се вдъхновявам от това, че най-накрая се научих криво-ляво да се фокусирам и да правя само едно нещо в продължение на часове (добре де, 30-40 мин). Фокусът ме вдъхновява: да чуеш цяла лекция, да прочетеш цяла книга, да изгледаш цял сериал. Преди, малко или много, всичко беше повече на парче малко от това, малко от онова…”
Милена Филипова
ПРОСТРАНСТВОТО ПОМЕЖДУ НИ Има времена, които са някак по-особено относителни. Такива, които изпитват отношенията между хората, които дефинират близостта, разстоянията, зоната на комфорт, границите ни. Формата на пространството между нас. Те го моделират, изкривяват и проверяват дали все още се чуваме, виждаме, усещаме, докосваме... Дали е нужно да крещим, или е достатъчно да шепнем? Или можем да се разберем без думи? Повече или по-малко е шумът от преди? Какво има между нас всъщност? Празнота? Хаос? Опасност? Може би тъмната материя не е запазена само за Космоса? Да реконструираме пространството помежду ни, но преди това да го почувстваме.
Мариана Сърбова
Георги Янчев
“Изолацията сама по себе си не е лошо нещо - в такива моменти човек може да обърне внимание на това кое е излишно в живота му и кое е време да бъде променено. За мен тя е възможност да подредя мислите си или поне да опитам. Колкото до ритуали настроението ми сутрин винаги се вдига, когато започна деня с чаша горещо кафе и погледам летящите птици през прозореца. (Имаме си и две чайки в квартала.)”
Омана Кацарска
БОГЪТ НА ОХЛЮВИТЕ Йоанна Елми
„18132, 71719“, обяви русата жена от екрана. „Нека изтеглените лица се свържат със следните здравни заведения…“ Започна като повечето трагедии: като нещо, което не засяга никого конкретно. Заглавие във вестника, закачило се за ъгълчето на окото. Екзотична новина, която гъделичка любопитството: смърт с неясен произход в далечна земя. Историята беше заразна, вървеше от човек на човек. Симптомите – шепот в метрото, раздумка на опашката пред пекарната, набързо вмъкната между партиите шах в парка конспирация. Съвсем скоро всички бяха преносители. Като че ли заради това притръпна още повече; нима хората не бяха постоянно наежени? Той вярваше, че е имунизиран срещу лудостта на съвремието. Краят на света се обявяваше всеки вторник по новините от експерти, които си приличаха, както по невзрачност, така и по глупост. Живееше в кошер на оси, който журналисти, политици и всякакви други шарлатани постоянно ръчкаха с дълъг прът. Подобно на онези глупави видеа в интернет, в които някой погажда подли номера на неподозиращи хора и животни, хилейки се зад кадър. — Това е знак. Каквото е там, ще дойде и тук. Хората ще разберат, че всички сме свързани — каза му съседката, когато ѝ остави мляко и зеленчуци от пазара. На възрастните не беше позволено да излизат. Приказки на стара хипарка, каквато си и беше. Човекът е едновременно всемогъщ и безсилен, помисли си той. Когато беше дете, с майка му излизаха на разходка след пролетните дъждове; помнеше мокрия черен асфалт и тъмнозелената трева, и как тежките капки сваляха цветовете на кестените и той си представяше, че земята е покрита с пуканки. Майка му от време на време спираше рязко, навеждаше се и се изправяше обратно с черупката на някой охлюв, със свито от уплаха лигаво тяло, хваната нежно между пръстите (сега знаеше, че това е просто инстинкт, охлювите нямат капацитет за друго). Тя поставяше охлюва в най-близката туфа трева или храст. — Чумата е дълъг епилог на верига от обстоятелства, над които той няма никакъв контрол - отговори той. — Не си прав. - отвърна му тя с дразнещото спокойствие на човек, който мирно се любува на
залеза на живота си, — Веригата е направена от брънки. Всяка брънка – един човек. Всяка спойка – един избор. Всичко е от значение. — И нищо не е — усмихна се той, пожелавайки хубав ден. Оттогава не я беше виждал. Помоли младата двойка, която живееше отсреща, да я наглежда. Не, че му беше неприятна, просто му вдъхваше тъга; чувството, че е забравил нещо и не може да си спомни какво. Тринадесетата пролет от живота му бе последната, в която се разходи с майка си в парка. След това вече нямаше време, нито желание. На деветнадесет яде охлюви с ориз у семейството на първата си приятелка. Баща ѝ ги събираше около блока и в околните паркове. Не можеше да прави лошо впечатление; яде със свит стомах, всяка хапка подправена със срам и гняв. После цяла нощ повръщаха – явно бяха пръскали за кърлежи предния ден. Защо сега си спомня тия работи? Повали го умора, две лепкави ръце стиснаха черепа му с нечовешка сила. Русата жена от екрана съобщи, че тази вечер няма да бъдат теглени повече номера. Той изключи телевизора, преди тя да успее да отправи повторно призива си. Чувството, че е забравил нещо, но не може да се сети какво. Може би няма власт над всичко, но поне да се застъпи за малкото – дали старата беше права? Ами ако след него дойде още един, а после още един… Но как да знае къде свършва неговата власт и къде започва чуждата? Нима човекът може да се съревновава с живота? Но не е ли човекът самия живот… Изпратиха им номерата в началото на месеца. Започваха от едно и достигаха сигурно до шест милиона, колкото беше населението на града. Вече нямаше новини – само тегленето. Той бегло знаеше, че в други градове са взели други мерки, но не го интересуваше. Всички се примиряваха – значи не можеше да е толкова лошо. Така се освобождаваха от отговорността на решението, нямаше вече горещи дебати за това чий план е по-добър, беше по-лесно и за лекарите. Той одобряваше – разболяваш се, регистрираш номера, чакаш. Да реши голямата ръка. Погледна своя номер, закачен с листче на хладилника. 1117110. Изведнъж му стана много студено.
Мартин Атанасов
“Април 2020 щеше да бъде чутовен...и е... но както казват - никога вече няма да бъде същото...Невидимото зло отнема кръвожадно. Както знаем всички от опит - страхът парализира. Изменя съзнанието. Сковава сърцето. Прекършва вярата. Разполагаме ли с мечтите си?
В изолацията откриваме нови видове взаимовръзки. Търсим пътечки и контактни стълбички. Търсим спасение най-вече в себе си, в личната си отговорност. А след това в целия свят! Разполагаме ли с мечтите си? Бъдещето е безвъзвратно...”
Current State, акрил върху платно, 2014
“Ракурсът, през който гледам на случващото се, е предзнаменованието: през 2014 участвах със серия картини във форума "Национални есенни изложби, Пловдив 2014", а името, поставено на ежегодните изложби, беше "Отстранени системи". Серията картини, които представих в изложбата, са посветени на Париж, но това е един Париж, изпразнен от присъствието на хората. Тогава все още не можех да си представя, че картините ми ще бъдат пророчески и какво е наистина да видиш света без човешко присъствие. Днес от форуми и официални новини успях да видя фотографии и кадри на големите мегаполиси по света, изцяло изоставени от човешкото присъствие, попаднах на такива кадри и от пустия Париж и останах потресен, защото припознах своите картини, но вече като реалност.”
Константин Костов
“Never-ending story, акрил върху платно, 2014
“Нямах 10 евро”, акрил върху платно, 2014
Extended environmentthe fury
“The followers of the main stream”, акрил върху платно, 2014
1-2-1-2-1-2-1-2-1-2 Савина Петкова Всичко изглежда еднакво. Приликите и повторенията са структуриращите спирали на амбивалентното понятие “ежедневие”, което доскоро всяваше ужас у всеки независим, пътуващ, пърхащ човек на свободна практика. Блатото на отношенията, одомашняването на тръпката, платото на рутината – ден след ден вече отмисляме и предефинираме тези разширени словосъчетания. Обратно, това, което счупва гладката повърхност на регулативността, е винаги еротично. Няма нищо по-оживотворяващо от това, новото да прободе закърнялата тъкан на вълнообразния ти живот. Говоря за връзка, говоря за любов.
прозорец се вижда същото (?) като през стария.
Изолацията като повторение с различаване. Приликата носи уют, пренасям дома си от "Обеля" в "Младост" и обратно, може би между "Дружба" и "Люлин", достатъчно е да са в различни ъгли на София, но да изглеждат еднакво. През прозорците на два съвършено различни свята – на споделеността и на самотата – аз виждам една мозайка от съществувания. Една е, но не и същата. Никой от приятелите ми не разбра, че не съм у дома, нито пък предположи, че може би имам нов дом, през чийто
Може би аз се променям, а не мястото, което обитавам, затова и взаимната заменяемост на 1 и 2 може да се успоредява до безкрай. Къде съм? Май само ти знаеш къде ме няма. В 1 социалната изолация - моят ориентир за съществуване, за време и за пространство, е другият. “Никой никога не се разделя с никого”, повтаряш ми, повтарям си. Разстоянието между 1 и 2 скрепява една имагинерна споделеност, без която, признавам, никой от нас не смее да диша.
Допреди месец разстоянието беше проблем за връзката, а животът ми беше другаде спрямо любовта. Сега, калкулирайки уюта на еднакво разположените апартаменти в панелките от двата края на града, се намирам в “помежду”-то на животите тук и там. А дори това междуживотие не успях да споделя с теб. Затова я има и втората снимка, за да покаже как сравнението, за което са нужни поне две от нещо, изнедрява болезненото понятие за различие. Сега съм у дома, сама. През прозореца е едно, но не и същото.
Мартин Илиев
“Social Distancing”
“Социалното дистанциране преди социалното дистанциране. В тази серия безименният градски човек, онзи силует, изгубен в хаоса и препускащия градски ритъм, се превръща в централна фигура. Скрит в сенките му, прегърнат от цветовете му, нежно докоснат от светлината му, понякога изгубен в мащаба му. Улицата винаги ме е вълнувала по особен начин. Изпитвам едновременно чувство на страх и неизвестност, понякога на дискомфорт от хаоса, който цари там, но и винаги ме е привличала силно. Животът, хилядите типажи, истории, моменти и емоции, които кръстосват улиците на града, едновременно плашещи, но и приканващи със своята мистериозност.
Затова и темата за отчуждението, самотата и меланхолията в града, там сред другите, е нещо, което ме провокира. И сега, когато трябва доброволно да се дистанцираме, единственото, което мога да направя, е да се “разходя” в архива си и да подредя визулано мислите си в тази посока. Започнах тази серия преди няколко години и тя се превърна в опит да покажа ненужността на човека да бъде там, където присъства. Във времена като тези, усещам тази серия изглежда актуална по особен начин. Дистанцирането, отдръпването вече не е феномен или недостатък, а необходимост, норма на отговорно социално поведение.”
Мартин Илиев “Social Distancing”
“Реалността ни в момента сякаш е това - ние сме Off-season в житейски план, сложени на пауза, “извадени” от картината, но следите ни са все още там. В очакване зимата да отмине, светът да се събуди, да се изправим на крака и да продължим. Променени, преосмислили живота си и ценностната си система и най-вече връзката си с природата.”
Мартин Илиев “Off-season”
Борислава Караджова
“Представям си всички да бъдем повече в хармония със себе си, да започнем да оценяваме малките неща, които ни носят радост всеки ден, да даваме без да очакваме в замяна. Да подкрепяме всички артисти и развитието на културната сцена, защото тя помага в момента да не губим връзка със света и да не изпадаме в черни мисли.”
Михаела Караджова
“Музиката винаги ми е била отдушник, муза, разнообразие, отмора и наслада. Затова и в този момент на изолация се обръщам към нея. Много от любимите ми изпълнители правят инстаграм/фейсбук изпълнения на живо, уроци по китара, пиано, барабани; изпълняват кавъри; говорят за вдъхновението и как да останем позитивни в ежедневието си сега. За мен това, което те споделят с всички техни зрители и почитатели, е дар. Учи те да приемеш ситуацията и да се отдадеш на това, което имаш и което можеш да контролираш. А и винаги, когато пред теб стои позитивен, вдъхновен и “пълен с плам” в него човек, няма начин да не “запали” и теб.”
КУЧЕШКИ ЖИВОТ Дани Радичков
Само до магазина, да не се моташ! – провикна се майката на Жорето след него. И той въздъхна. Въздъхна, защото продължаваше да живее с майка си, а си беше обещал преди седем години, че ще си намери собствена квартира и ще се загаджи. Въздъхна, защото един месец изолация се отразяваше на нервите. Въздъхна, защото докато беше у дома забравяше да диша, както и ние забравяме да дишаме непрестанно. Въздъхна, защото му тежеше от килограмите. Въздъхна, защото му се налагаше да използва въображението си, което беше закърняло, както и ние оставяме въображението си да закърнее и след това се чудим защо живеем в невръстенията на отказа и неспособността ни да приемаме ежедневието си всеки ден. Въздъхна, защото беше самотен като всички нас и го беше страх да се обърне към своя брат, човека така, както и нас ни е страх да се обърнем един към друг. Въздъхна, защото какво можеше да направи, когато за части от секундата в подсъзнанието му се разразяваше буря от хиляди натрапчиви мисли за всички решения, които беше взимал през живота си и усещането, че нито едно от тях не беше правилно. Жорето въздъхна, така както всички ние въздъхваме от време на време по време на нашия кучешки живот. Празното междублоково пространство, олющената боя по пейките, найлоновите торбички и опаковки, които вятърът завихряше, дърветата, които опърничаво се противопоставяха на пролетта, сивите облаци и индустриалните комини в далечината, кретащите икаруси, които продължаваха да съществуват сякаш само, за да се подиграват на подвига на великия Икар и да напомнят за нашата невъзможност да полетим, опашката пред бакалията от изморения и поизплашен народец, който не беше сигурен какво точно се случва, но гледаше с голяма доза недоверие екраните на телевизора всяка вечер, затворените и пустеещи магазини и знанието, че като нас и Жорето трябваше да преглътне невъзможността просто да се замота безцелно по уличките и да зяпа живота, който никога не беше там, където го
търсихме с очи – цялата тази картина изкара още една скрита въздишка от Жорето. После – опашката, изнервеният народец, възмутените погледи и пъшкания, припряността, самотният възрастен човечец в бакалията, който се бореше петнайсетина минути с една кутия прах за пране, докато я свали от стелажа, чакането, притеснението да не занеса нещо на майка ми, нищо, че е проклета и не се траем, ама трябва после, като се прибера хубаво да си измия ръцете, уморената продавачка със зачервени очи, впрочем какво ли ѝ минаваше на нея всеки ден през главата, докато ни гледаше нас, докато гледаше Жорето, несигурността всичко ли взех или може би не трябваше да пазарувам толкова неща, че не е сигурно как ще я караме сега, пък и нали, толкова хора съкратиха, мамка му и глупости! И Жорето псуваше, както и ние всички псувахме. И Жорето въздишаше, както всички ние въздишахме. И Жорето пожела на продавачката „всичко добро“, както някои от нас пожелаваха на продавачките да са живи и здрави и да имат хубав и спокоен ден. С торба в ръка и гадното чувство на дискомфорт от маската, от притесненията, от незнанието, от може би трябваше да купя и дезинфектант, от пак ли се прибирам между тия четири стени, Жорето се помъкна обратно към блока си. И докато гледаше небето, защото, както някои от нас обичат да гледат небето и Жорето обичаше да гледа небето, особено в тия малки случаи, когато можеше да излезе макар и за пет минути, Жорето се спъна в нещо. С невероятни акробатически умения, които бяха напълно неприсъщи за него, в последния момент преди да падне, Жорето успя да подскочи, да се завърти около самия себе си като могъщата земя, която също се върти около себе си и не стига това, но и продължава да ни толерира върху себе си, независимо какво е отношението ни към продавачките в бакалията, да притисне
нежно, но сигурно торбата към себе си и да се приземи от другата страна на препятствието с финеса на онзи герой от популярната филмова поредица, наречен Избраният. Зачервен и развълнуван, усетил притока на адреналин, Жорето се засмя на глас за първи път от много време насам. Когато очите му попаднаха върху препятствието, което за малко щеше да направи така, че Жорето да изпусне олиото като героинята от популярната книга на онзи автор, наречена Анушка, Жорето вече се смееше от сърце. Ако някой беше наоколо, можеше да потвърди, че в очите на Жорето даже се появи една много емоционална сълза, която разказа историята на неговото и на хилядите наши разбити сърца, които са намерили утеха. В краката на Жорето лежеше най-дебелото улично куче в целия квартал и то превърна Жорето едновременно в Избраният и в Анушка. Животното даже не трепна по време на цялата каскада. То се наслаждаваше на напълно самодостатъчния си кучешки живот и се задъхваше от килограмите като Жорето, пък от време на време в черната му мозъчна кутия се прокрадваха мислите за някогашното приятелство с човека и краха на тоя период, което събуждаше меланхолия в кучето и то въздъхваше така, както и ние въздъхваме след гърба на отдалечаващото се необратимо минало. Дълбоко в себе си кучето все още носеше наследствената генетична информация за времената, когато то е било най-добрият приятел на човека и историческите перипетии на кучето. Когато видя Жорето, кучето преживя подобен вихър в подсъзнанието си, който за секунда изрисува порочните практики на човека от древен Египет да обожествява вечния му враг котката, продължи с краските от благородните времена на човечеството, когато кучето е било вълк и е било уважавано, по-тъмните времена на експериментиране и кръстосване на породи, времето на първия пекенез и първия пинчер, считани за забравени от изледователите на кучешката психика, по-модерните времена на повторно опитомяване на човека от страна на кучето, новата история на бума на уличните псета и изтребването им и времето на кученизма, нещо като хуманизма, днес, когато макар и бездомни и гонени, кучетата започнаха да се радват на известни права.
Погледите на двамата несретници се срещнаха и ах, макар първата мисъл на човека да беше пресметливост и нови възможности за напускане на ежедневната ситуация, ах, макар първите мисли на кучето да бяха дали този човек ще ми даде храна, ах, равни, в своето несъвършенство, равни като всички нас в нашите несъвършенства, прекрасни в своята обикновеност, те се откриха един друг и пламна непреходната любов между човека и неговото куче! Жорето забрави и пазари, и несгоди, падна на колене пред кучето като пред икона, зарови ръце в мръсната му козина, кучето изплези език и връзката им беше подпечатана пред очите на вечността. Човек и куче се затътриха по тясното стълбище нагоре. Майката на Жорето започна да врещи, че тоя помяр в моя дом да не е стъпил и други подобни викове, които и ние сме чували от нашите майки. Изкъпан, вчесан, кръстен с великото име на неговите предци Кучо, Кучо скоро бе обикнат и от майката на Жорето и се превърна в част от семейството. Бурята в подсъзнанието на Жорето вече рядко го сполетяваше с предните си черни краски. Пък и самочувствието му порастна, след като целият квартал показа явно и активно одобрението си в постъпката на Жорето, като стигна дотам, че започна да му подражава, в следствие на което бездомните кучета в целия квартал скоро бяха покръстени и прикрепени към отделните семейства и скоро всички се разхождаха със скрити под маските им усмивки със своите четириноги любимци. Така, във времена на изпитания и тежки кризи, човекът отново се обърна към най-добрия си приятел, който не закъсня да му се притече на помощ. В най-новата история на кучето, то бе реабилитирано и зае отново почетното си място в краката на човека. Ветровете от Близкия Изток обаче злокобно донасяха до слуха на някои от нас зловещите писъци на мумиите на фараонските котки, които се обръщаха в саркофазите си от ужаса на загубеното превъзходство и вещаеха времена, в които трайно образът на снимките с котки в световната мрежа щеше да бъде заменен от смешни снимки с кучета. Тепърва на всички ни предстоеше да разберем.
Darya Hancharova
“Колкото и плашеща и неприятна да е ситуацията, изолацията всъщност ми позволи да не се разделям всяка неделя с приятеля си, който живее и работи не там, където аз живея и работя. Липсва ни да пътуваме, затова понякога се качваме в колата, пускаме музика и просто караме из града. Приятно е да сме двама. ”
Михаела Ангелова
Изабела Маркова
“Връщайки се в София, попаднах на много печатни издания, свързани с туризъм и пътуване, на една много интересна пропагандна книга за природата на България от времето на социализма и на няколко колекции от стари пощенски картички. Темата за туризма е в основата на магистърския ми проект, но тъй като сега нямам възможност да осъществя пътуването за проучването ми, реших да започна да работя върху други аспекти от осъществяването му. Картичките като документ за пътуването и синтез на най-важното, особено преди появата на социалните медии и разпространението на съобщенията, ме насочиха към темата за общуването и обмена на информация по време на пътуване; за “скуката”, която е присъща на “вкъщи” и екзотичността и приключението, присъщи на пътуването.“
Андреа Попйорданова
“Summer season”, oil on canvas
“Tree of life”, oil on canvas
Любен Петров – Любе
Боряна Пандова “Само минутка” отразява промяната, която настъпва в света за една минута.
Обект на невнимание Just a minute
Ако отстраниш цялото знание от главата си, всички мнения и умения за всички неща и не умреш от това в рамките на минута, оставаш си с едното наблюдение. Когато прекараш известно време, една минута, наблюдавайки, можеш да не видиш нищо, макар това да е рядкост, да видиш всякакви неща или да видиш едно нещо, което да те повлече нанякъде. Две фотографии, правени през една минута, могат да не регистрират никаква разлика, могат да регистрират значителна промяна, могат да бъдат или да не бъдат видяни. Като всеки обект на невниманието и минутата в живота ни носи със себе си необходимата доза недостатъчност. Усещането, че може би нещо си пропуснал. Нещо кратко за песен, нещо дълго за поглед. Има неща, които се движат, но в рамките на минута, изглеждат замръзнали. Частиците в LHC навъртат 674700 обиколки за това време. Ние, наблюдателите, сме винаги някъде по средата. От друга страна "Идвам след минута" - израз, който отбелязва порядъци от минута до никога, служи единствено за най-добри намерения. Но сме склонни да не го забележим. И природата може да дойде за една нейна минута. Която да не бихме обозряли, дори да живеехме по хиляда години. И краят на тази минута да се стовари точно днес, всяко едно днес, върху главите ни, така както се разсейваме. Внимавайте за обекти на невнимание!
Тодор Карастоянов
София Димитрова
“Напоследък няма много значение кой ден е, заради цялата обстановка и безвремие, създадено от карантината. Рисунката с прозорците е гледката от моя прозорец всеки ден, тъй като живея във вътрешната част на сградата ни и нямам пряк досег с улицата. Този грид от линии ми действа успокояващо, но също така и леко потискащо понякога, осъзнавайки, че хората отсреща най-вероятно се чувстват също толкова объркани, колкото и аз. Без да знам имената или професиите им, те са индиректни участници в ежедневието ми. Гледайки целия хаос от комфорта на домовете си, през екранчетата на телефоните си, седейки застинали, докато целият свят се променя със страшна скорост, засягайки хиляди животи, защото това е най-доброто, което можем да направим в момента. Напълно разбираемо е, ако не можем да продължим със същата рутина, както преди и да чувстваме безпокойство.”
“Тези илюстрации със син туш са това, което виждам ежедневно - малката ми стая, през чийто прозорец гледам по цял ден, кварталът, в който разхождам кучето. Толкова дълго ми се струва, че вече не знам дали съществуват други места. Дните се преливат един в друг, всички сутрини са всъщност една, като ги гледам от същия прозорец. Кварталът е празен, а пролетта кипи и всичко е толкова неестествено и непознато. На фона на това празно еднообразие тихо бучи едно постоянно чувство за тревожност. Ако се вслушам, е там."
“Малко ми е трудно да се фокусирам, да подхвана ново хоби или да съм супер продуктивна, въпреки че съм интроверт и уединението не ми е чуждо. Опитвам да ценя тишината повече, да наблюдавам повече какво се случва навън и какво се случва в главата ми. Опитвам неща, с които другите запълват времето си - да пека сладки неща, да препрочитам стари любими книги. Но може би не съм намерила правилното нещо все още, или може би не трябва да насилвам нещата и просто кротко да изчакам всичко това да мине.”
Калина Пеева
Алина Обручкова “Няма отражение за теб”
Имам време. Най-сетне имам време. Имам време за себе си. За пренебрегнатите кътчета от съзнанието си. За това, което отлагам от два месеца. За близост. За любимите си. За да си припомня защо са такива. За да галя котката 20 минути и да не мърдам, опасявайки се да не ѝ прекъсна блаженството. Имам време.
Ивана Джановска
“Нарисувах тази илюстрация съвсем в началото на карантината и усещах вкъщи едно спокойствие и място като крепост. Радвах се на всеки малък момент и знаех, че този период е точно за такива моменти. Да усещаме, да осъзнаваме повече пространството около нас и да преоткриваме себе си. Усещах едно безвремие и безтегловност, която ме караше да съм спокойна и да рисувам и да експерементирам. Така нарисувах моя приятел и кучето ни, сгушило се в него. Стоя с тях през цялото време и никога не ще ми омръзне да ги наблюдавам и преоткривам. ”
Маринела Галева
Виктория Стайкова
Калоян Илиев - Кокимото
“В най-добрият случай си представям свят без изградени 5G мрежи, със затворени ферми за добиване на кожи, свят с повече вегетарианци и вегани. Един свят с останали в него повече разумни същества, които не вредят на околните с действията си и които не черпят с такъв темп като досегашния ресурсите на Земята, която вече изнемогва. Променени хора, за които културата и изкуството са приоритет, а храната за душата е по-важна от ракията и салатата на масата. ”
“Живeя сама, а в момента именно музиката ме кара да се чувствам добре. Излушах толкова много музика последните дни. Ситуацията като че ли това ни кара да правим да обърнем внимание на някой текст, да го четем и възприемаме по нов начин, да събуди у нас чиста доза удовлетворение от слушането, да преоткрием отминала музика, да превъртаме албуми и да изслушаме още много други. И накрая да спреш всичко и да послушаш тишината. А тишината сега е повече от всякога.”
Никол Дечева Илюстрация: I wanna live together in a Petri dish
През повечето време живея в София. Родното ми място обаче е Благоевград и именно тук прекарвам дните на изолация. Животът е по-опростен и някак забраните се усещат по-леко. Въпреки всичко по-голямата част от ежедневието ми минава межу четири стени в опит за поддържане на предишния живот. Сега рутината ми доста се измени и от забързаността в София трябваше да забавя обротите и отново да тръгна с хода на малкия град. Това, което ми направи голямо впечатление, беше, че не само аз се бях прибрала. По улиците, освен бабите и дядовците, се срещаха и доста студенти и млади хора на моята възраст. Мисля, стигнали сме до момента, че когато по улицата на малкия си град срещнеш млад човек на своята възраст, чувстваш вълнение. Сякаш въпреки изолацията животът на града се беше завърнал. В началото на месец април бях прекарала цяла седмица у дома и в събота със семейстовото ми решихме, че имаме нужда от чист въздух. По принцип сме големи любители на природата, особено на планината и ако не бяха забраните, сигурно щяхме да хукнем към някоя хижа или заледено езеро. Обаче, благодарение на карантината, се наложи да се задоволим с излет до близкото село Марулево. Щяхме да ходим пеша по 15-километров черен път, изкачващ се нагоре в планината и наистина, ако не бяха забраните, никой от нас не би се навил на подобна авантюра. Още повече, че местността не беше често посещавана. Така де, вариантът беше компромисен. Пътят тръгва от покрайнините на града, минава през село Делвино и по билото над живописните долинки и склонове, обрасли с млада зелена трева, се изкачва до Марулево. В началото изкачването изгежда трудно, но стигнеш ли билцето, бързо забравяш за усилията и за града, и за забраните, и за маските. Там наистина времето е друго. Следобедното слънце припича приятно, лекият ветрец люлее клоните на цъфналите дръвчета. На отсрещния баир са извели на паша стадо овце и звънчето тихо потропва, а кучето с
лай се изгубва в горичката да гони заек. Горе в селото къщичките са наредени на стръмния склон една до друга с малки дворчета. Някакъв дядо оре с магаренцето градината и съседите са се събрали да гледат и да дават съвети. Куркането на кокошките в двора успокоява, а жуженето на пчелите в цъфналите цветове унася. Два врабеца се сбиват и заплашително залитат към храсталака, след което отново се понасят волно към небето, където лястовиците вече пренасят материал за новите си гнезда. Мирише на бор и млада трева, а слънцето стопля всичко наоколо със златни следобедни снопове. Тогава идва мисълта "живее ми се". Искаш да тичаш по поляните и да играеш като пеперудите, да летиш с птиците и никога да не си тръгваш. Всичко наоколо те зарежда и вечерта, дали от загорелия от слънцето нос, или от спомена за всичко видяно и преживяно, заспиваш късно, не спираш да мислиш и да си спомняш. Сега сигурно ще си помислите "тази пък какво е взела да се прехласва от някакво забутано село..." Истината е, че ако не бях принудена, аз също бих била някъде другаде доста надалеч, но знам, че точно като мен, много други хора на моята възраст сега са точно тук, в България, в родното си място, близо до родното си село. Това, което носи моето поколение, е огромния товар на забързаното време и ежедневие. Хората от това поколение през по-голямата част от живота си са имали достъп до огомни количества информация и нямат извинение да не са образовани, да не знаят поне три езика или да не са арт директори или преуспяващи влогъри на 19. Истината е, че не знаем кои сме и това ни тежи, дори и да учим медицина в Германия. Затова сега, когато макар и принудително сме у дома, в България, имаме една невероятна възможност. Всички очакваме деня, когато вичко ужасно ще свърши и с радост ще излезем отново по улиците, а ние ще се върнем в света именно тук. Затова тогава, когато щастието е най-голямо, дайте си възможност да усетите живота в родното си място, в родния си град, в родното си село. Открийте красотата, влюбете се отново!
Цветелина Ангелова
“Ябълките, които бях подредила за натюрморт, започнаха да гният бавно, а сега имам времето да го забележа и да му обърна внимание. Гниенето им ги направи по-интересни за мен и открих някакво странно удоволствие в това да наблюдавам и изобразявам как цялостта им се разрушава постепенно. Но през неподвижните дни на карантината успявам да забележа, че и с мен се е случило неусетно същото като с ябълките, но отвътре. Както приемам с интерес следите от времето по плодовете, така се опитвам да приема и дори да се сприятеля с това, което откривам в себе си по време на изолацията.”
Лилияна Александрова
“Стоейки вкъщи и практикувайки социално дистанциране, ние всички можем да подобрим настоящата ситуация.”
Цветина Данева
Шум Бръмчи компютърът, жужи хладилникът; телефонът пак е в ръката ти. Не можеш да си представиш кар(ан)тината без интернет и технологии. А какво би станало, ако ти спре интернетът?
Илюстрация:
Борис Далчев, Михаела Добрева Константин Георгиев
Текст:
“Тъй като няма кой знае какво да се прави тези дни, освен седенето вкъщи, реших да нарисувам момент от битието на съквартиранта в натуралния му домашен хабитат. Исках да изразя изгубването ни в екраните, породено от забраната за контакт с други хора. Допирът с осезаемия свят навън е почти напълно заместен от света на образите.”
Давит Карапетян
“Започнах да документирам мен и приятеля ми в моменти вкъщи по време на карантината. Портретите са снимани на филм (Фомапан 400) и са проявени у дома.”
Еви Карагеоргу “Лондон, почакай ме”
“Снимката е на моята приятелка Еви, в моята квартира в "Лозенец", София, проверяваща единствената социална връзка сега - телефона...”
Радостин Найденов
“Моята илюстрация се казва "Всички сме вкъщи" и е вдъхновена от хората в Хамбург, където живея в момента. Най-вече моите приятели и колеги, които поддържат духа ми и ме карат да се чувствам у дома, дори когато съм далече от семейството си. Първоначално очаквах, че хората няма да спазват наложените мерки, но много бързо се убедих точно в обратното и съм изумена от дисциплината и търпението, които всички показват. ”
Диана Щерева
Стефан Войводов "Без контакт"
“Периодът, в който всички се намираме, е от много голямо значение за състоянието ни и способността да изградим механизми, чрез които опазваме себе си и мира си при сериозни сътресения от такъв тип. Серията ми представлява автопортрети, с които исках да илюстрирам част от вътрешния си свят, а именно страховете и мислите, с които оставаме насаме. Трансформацията може да бъде трудна. Лично аз съумях да усетя желанието и възможността си да се справя, дори и сама. В автопортретите има силно изразено заиграване с формите, символизиращи стабилност и своеобразно събуждане. Харесва ми да работя със себе си - с тяло и мисли, защото усещам как мога най-точно да предам конкретика. ”
Габриела Илиева “Self Quarantine”
Мина Атанасова
Open your mind
See
Ива Дамянова
“Мисля, че сега е време да забавим живота. Искаме, не искаме - това е. Време да обърнем внимание на това окола нас.”
“НАКЪДЕ СМЕ ТРЪГНАЛИ”
Зоран Мише Print nest studio
“В начало на тази глобална криза ми отне дни да осъзная какво точно се случва. Целите ми за близкото бъдеще, като самостоятелно студио и дизайнерска кариера в Чикаго, ме увличаха в забързано ежедневие. Сега се уча как да намаля скорост. Забавянето ми дава възможност да се огледам за други възможности, а и да се вгледам в себе си. Забързани и вглъбени в постоянна работа и градски шум, забравихме накъде вървим. Изгубихме посоката. В тишината на всяка сякаш безцелна сутрин, окуражавам себе си. Зареждам се с търпение, като отделям повече време за забравени книги и музика. С удоволствие преоткривам мъдростта на природата и черпя вдъхновение от всичко това.”
Донна Димитрова “No borders”
Теодор Цанов
Розалина Буркова
Илюстрацията е част от кампанията Spring of Hope на Fine Acts - глобална платформа за социално ангажирани креативни решения. До края на месец май Fine Acts ще публикува колекция от десетки илюстрации на артисти от цял свят, посветени на темата надежда. Всички творби в Spring of Hope са реализирани под Creative Commons лиценз и са свободни за некомерсиално ползване от хора и организации.
Елисавета Въчева
Mominoki “Наоколо се споделят филми, книги, сериали, виртуални музеи. А аз наблюдавам как растат листата на дървото под прозореца ми...”
“Човешките същества са удивителни в способността си да съществуват и създават красота и в най-странни и непривични условия. Видяхме много трогателни истории тези седмици. И така, удобно настанена зад инстаграм профила си, започнах серия картинки за търсене на Тайния Талант в дните на карантина. Не мисля много за стила, цветовата гама или някаква последователност, просто се хващам за нещата, които ми хрумват докато готвя леща, гледам през прозореца или се разхождам из апартамента. Някои са смешни, други - не толкова… Нямам идея колко ще продължи всичко това... Но знам, че всичко ще бъде наред!”
“Като маниак на тема чистота, за първи път в живота си се чувствам нормална с постоянните си мисли за това кое до какво се е докосвало и периодичното използване на дезинфектант. Още повече като художник, който рисува с въглени, креди, тушове и всякакви бои, се налага да си мия ръцете по 30 пъти на ден. В това отношение няма нищо ново за мен и дори се радвам искрено, че всички осъзнават в момента колко важна е хигиената за здравето. Антисептиците - едно от най-значимите открития на човечеството - сега получават заслуженото си признание. И то точно, когато настъпи време за пролетно почистване.
Като оставим настрана факта колко по-приятно е обкръжаващата ни среда да бъде чиста, самият процес избистря ума и носи чувство на удовлетвореност. Освен външно, сега имаме време да разтребим мислите си, да подредим времето си, да изхвърлим лошите навици и да ги заменим с полезни. Откакто не излизам, започнах да оценявам какви ли не красиви моменти в ежедневието си. За моя огромна радост през прозореца си виждам цъфналите джанки, а по пътя към магазина усещам аромата им и се наслаждавам повече от всякога. Дали ще е в гледката навън, или скритите в ежедневната работа приятни моменти, навсякъде човек може да намери вдъхновение и да се възползва от ситуацията.”
Йоана-София Вангелова
Дияна Нанева
“Илюстрацията е моето малко бягство, личният ми балон, в който обичам да се потапям във всяка свободна минута. Паралелната ми смокинова реалност, в която изваждам на простора цялата флора, която расте в мен, понякога и думите, които не успявам да изрека. Думи, думи, думи. Понякога чужди, понякога свои. Точно върху тях съм се фокусирала през последния месец, посягам към четива, чудати, непознати, забравени, такива, за които все не остава време, хайде утре, такива, от които боли, такива, които не те оставят, докато не разбереш защо този кастилец вече не забърква прословутото си сирене, такива, които не те питат, ами те пускат в личното ти дълбоко, където понякога е страшно. Най-страшно и най-сладко е да останеш със себе си. Пускам пердетата и гледам навътре.”
Пола Попова
Виолета Димитрова
“Илюстрациите са портрети на мои колеги, художници. Това са сценографите: Михаела Михайлова (горе), Ада Паунова (долу) и илюстратора - София Попйорданова. Опитала съм се да си представя какво ли правят вкъщи, в извънредно положение.”
Яел Тайг
0. Последен ден, в който безцелното пъплене е напълно приемливо (но ние още не го знаем). С Н сме седнали на пейка между Софийски и Академията, избрана стратегически, за да не засека този, този и този. Леко съм раздразнена, защото градинката, освен че не е кой знае какво, не е достатъчна за така желаната социална дистанция от А (когото на път за там видях и избягах). Н кръстосва крачета в черен чорапогащник и се чуди на глас дали да се върне обратно в Осло, като основният ѝ аргумент левитира около възможността там да изживее любовен романс (прави секс) с Йоханес. Вади мокри кърпички от чантата си с пандемична гордост. Казва: - Изпих толкова много витамин C, че цикълът ми няма да дойде поне два месеца. Е, поне този път ще знам защо.
1. На този етап от деня М е с червено червило и пудра. Съзерцава образа си в огледалото като малка пантера и си мисли, че изглежда добре, дори много добре, със сигурност прекалено добре, за да стои затворена в този скапан малък апартамент и да е спокойна. Не само, че не е спокойна, ами е твърде раздразнена, защото Г не си вдига телефона вече втори ден, а тя изглежда невероятно и иска да се забавлява. Един ден преди обявяването на извънредното положение, през прозореца не се вижда никой, освен от време на време с нищо забележителни полупритичващи хора с медицински маски. Скуката се разстила по повърхността на шкафа за обувки, дървената ламперия, най-вече във въздуха. Подобно на вируса, скуката се вдишва и издишва, заразява и променя химическия състав на съзнанието. М е млада, за нея скуката е по-страшна от всичко.
Завърта се на пети, влиза стремително в кухнята, пуска силна музика на розовата колонка и отваря шишето водка. М мисли за хората навън и ги мрази, защото не ѝ трябват за нищо, не и помагат, не я занимават, нито пък тя тях. М си губи времето, иска някой да я обожава, да ѝ казва че е красива, пръстите му да са по нея, тя да слуша силна музика и да се смее, а смехът ѝ да е най-добрата част от озвучението. Обаче днес, утре, завинаги сигурно, ще седи сама със себе си тук.
2. Слънцето създава усещане за приповдигнатост и илюзорна безопасност. Кожата ми го попива, лъчите нагряват паниката, пропита там и тя малко по малко се изпарява. М смята, че трябва да носим по-апокалиптични дрехи навън, аз отбелязвам, че за нещастие нямаме такива. Улиците съвсем не са безлюдни. Стара жена опипва асфалта и неговите принадлежности в малък занемарен двор. Излизам от магазина с прясна мента за теоретично животоспасяващ чай. М е изчезнала. Почвам да се въртя в недоумение. Един от петимата мъже отпред ми казва: - Отиде в зоомагазина отсреща да види игуаната. Аз ѝ предложих моята, но истината е, че е прекалено малка. Вече сме на прозореца в кухнята, компанията за интернет ни е прекарала и всъщност в централния офис рутери няма, обадете се на този номер и ще получите допълнителна информация, бюрокрацията е имунизирана, тя всъщност не обитава тяло и преминава пред трудностите на живота като Жената чудо. - Мислиш ли че след тази ситуация част
хората ще изживеят някакъв катарзис и ще решат да са полезни за обещството? -казвам аз. -Боже Господи, не, хората са отвратителни.
3. Времето е спряло да съществува, трансформирало се е в един огромен разтечен ден с паузи от тъмно. Правя полудетайлна, не прекалено ангажирана рецензия на желираните бонбони, събрани в стъклени чаши по масата: Ужасни. По краищата са твърди, все едно животните имат кости или хитинова обвивка, а меката част всъщност е разочароващо вяла на вкус. Приличат на добре оформени малки скулптурки (в сравнение с квазимечките, чиято форма е по-скоро неопределена). От друга страна колоритът не е издържан, например палма и папагал са в един нюанс на зеленото и то смотано. Подозирам, че анализите ми са леко посредствени, но това всъщност е все тая, защото планирам истинската стойност на този проект да бъде в композициите, които ще заснема в допълнение към текстовете, например желирани мечки правят жертвоприношение в кръг, конфронтация между крокодили и огромен червей и т.н.
4. Седя със свити крачета на леглото по гащи, защото вече смисъл от дрехи няма и пиша домашно за Академията. Усещам миризмата на кожата си, извънредното положение ме кара да прекарвам много време сама с
тялото си, не можем да избягаме една от друга един вид.
5. - Стана ми мега гадно, наистина. Излязох от вкъщи и докато тичах надолу по стълбите вече плачех. На улицата нямаше нито един човек, казах си майната му, това е правилният момент за тези неща, никой не ме вижда. Почнах да крещя, че го обичам. Ей така, сама. После се прибрах. Казвам „Еха“. На мен и сега не би ми хрумнало да го направя.
6.
С М прекарваме цяла нощ в кухнята и говорим за игуаната Тихуана, която трябва да придобием, за да подобри значително нашето ежедневие. Когато най-накрая заспивам, сънувам Тихуана - тя вече вече е вкъщи, но е два метра висока, в различни нюанси на зеленото и лети във въздуха със завидна скорост из стаите на апартамента. Освен Тихуана има втора игуана, един вид лъжеигуана, която е кафява и драконова и по някакъв начин е еманация на злото. Умирам от ужас. На всичкото отгоре никой от останалите хора в съня ми не реагира отрицателно. После четох, че затварянето вкъщи и страхът от пандемията правели сънищата особено ярки и понякога страшни, но по-скоро май сюжетите са си изцяло мои.
Бояна Джикова
Провесеният Ако изтеглите картата Таро "Провесеният в гледане", опитайте се да погледнете нещата от нова, по-различна гледна точка. Твърде вероятно е мястото, в което се намирате сега, да ви накара да се чувствате като жертва. Възможно е наистина да сте жертва, но когато ни се отнема нещо, обикновено ни се дава друго. Така че опитайте да потърсите кое е това ново нещо, което макар и неприятна, тази стицуация ви е донесла.
Ивайло Саралийски
“Това е илюстрация, която сънувах още в първия ден на картината.”
Анелия Пашова
“Правя тези карти Таро от около два месеца, почти всеки ден по една. Конкретно тези са направени през последния месец, по време на извънредното положение. Всяка карта има свое значение, което аз съм интерпретирала според текущата ситуация и собствените си емоции.”
Алина Папазова
“Не след дълго ще сме пак свободни. Пак ще обикаляме света. Но в периода на изолация, освен очевидните неудобства, можем да почнем да виждаме и това, което ни остава, когато загубим обичайните си свободи. Неслучайно, много от най-големите световни мислители са прекарвали необичайно много време сами в стаите си. Тихите занимания ни дават възможност да видим това, което обикновено не забелязваме; да вникнем по-дълбоко в чувствата и преживяванията си. Ние не сме просто заключени и изолирани; дадена ни е една възможност да изследваме нашите непознати, понякога плашещи, но всъщност изумителни вътрешни континенти.”
Вероника Белчева
МОНАРХИЧЕСКО Нинко Кирилов Светът най-накрая се е сгромолясал и продължава да се разпада като един вече твърде немощен крал, чиято корона обаче е коронавирус. Паниката е преминала в пълна тишина (има причина за това, имайте търпение). С Г. седим в двата края на дивана и слушаме радио през компютъра ми. Паралелно с това си комуникираме, като си пишем във фейсбук месинджър. Той от време на време ме поглежда и понечва да се разсмее под маската си, виждам му очите, но се овладява. Аз също не се смея. Преди няколко дни, когато всичко това започна, опитах да ѝ се обадя, но тя просто ми затвори и ми писа, че най-добре било да не си отваряме устите, маските не били особено надеждни. Оттогава си пишем. И с нея, и с Г. Тя живее на съседната улица, но не мога да ида до нея, защото не трябва да излизаме от домовете си. Научаваме всичко това в движение от социалните мрежи, докато по радиото спокоен, но категоричен женски алт ни повтаря какво трябва да направим при зомби апокалипсис. Зомби апокалипсис няма, но някой е объркал каква програма трябва да се пусне при подобна епидемия и сега никой не знае какво точно да прави при дошлия ни на гости коронавирус. Вместо това слушаме глупости, които биха били достойни за онзи глупав филм с Брад Пит. Г. ми пише, че е ужасно жаден и ще рискува. Отива до хладилника, отваря си бира, поставя в нея дълга сламка и внимателно я пъхва под маската си. В отговор на въпросителния ми поглед вдига доволно палец. Женският глас от радиото ни съветва по възможност да защитим най-вече областите около шиите си и да се въоръжим с нещо удобно за удряне, бухалка например. Някой май е гледал твърде много треторазрядни екшъни. Отивам и също си взимам бира със сламка, която пия с подчертано внимание. Не обичам нито бира, нито сламки. Обичам нея. Пиша ѝ за трети път през последния половин час, но тя не отговаря, а seen-ва съобщенията ми. Започвам да си мисля за доста неприятни вероятности, пръстите на ръцете ми са ледени, без да ми е студено. Успешна стратегия в много случаи
било да имитираме походката и звуците на зомбитата при среща с такива, казва гласът от радиото. Г. продължава да се старае да не се разсмее с глас. Поставям показалец пред маската си, а той ми отговаря спокойно с огромния си палец, докато с другата ръка все още държи бирата. В хладилника има достатъчно храна, но от почти две денонощия не сме се осмелили да се храним. Колко време може да се изкара само на бира? Колко бира имаме изобщо? Решавам, че ще проверя по-късно. Гласът от радиото съветва да запазим спокойствие. Толкова е монотонен, че неусетно затварям очи. Будя се почти в паника, но само почти. Г. е заспал в другия край на дивана, главата му е клюмнала спокойно. Поглеждам телефона си – не ми е писала. Навън рязко и изненадващо силно започват да вият сирени. Скачам на крака и надничам през прозореца, но нищо ново не се вижда. Г. само се намества по-удобно и продължава да спи. След по-малко от минута сирените спират така внезапно, както са и зазвучали. Поглеждам към телефона си, поглеждам и към Г. Възможно най-безшумно отварям, излизам и затварям вратата на хола. Обувам се, взимам ключовете. Асансьорът работи съвсем нормално, но имам чувството, че шумът от движението му кънти в корема и черепната ми кутия. Въпреки че нося ръкавици, натиснах бутона за първия етаж с лакът. Фоайето на блока е като много студена пещера. Имам чувството, че ако издишам бавно, ще излезе пара, но се спирам да отварям широко уста, а и с маската може би няма да се получи. Излизам през задния вход. Автомобили са спрели по нелогичен начин по средата на улицата, има едно паднало дърво. Има и лека мъгла, пълна вероятно с фини прахови частици и значително по-опасни други вещества и елементи. Спирам на място и се оглеждам. Тогава я виждам – ниска женска фигура, която върви спокойно към мен с оранжевото си палто и синята си коса. Почти едновременно махаме маските си без замисляне. Тя ми се усмихва. И изглежда съвсем като кралица.
Божана Бончева
“Тemponautica: способността за пътуване във времето” е проект, който включва серия портрети, заснети по време на извънредното положение. Това е опит за изследване на връзката между бъдещето и миналото, както и живота във времето на пандемия и изолация. Човекът от бъдещето Темпонавт - пътува назад във времето до нашата реалност. Просто турист, купил си билет за пътуване или може би изследовател, събиращ информация от миналото. По време на едно от тези пътувания той попада в днешния ден. Улиците са празни. Пред магазините има опашки. Хората се движат с маски и ръкавици и се отбягват. В парковете се срещат предимно хора с кучета. Опитите му да установи контакт с хората на тази сюрреалистична реалност са безуспешни и той остава мълчалив свидетел на случващото се. Дали това е бъдещето или миналото зависи от нас...”
Силвия Богоева и Пламен Янков
Димитър Драганов
Hatiye Garip
Деси Баева
Борис Праматаров “She can’t use her social mask anymore”
Издател Камелия Величкова
Отговорен редактор Мая Стефанова
Комуникация и събития Мила Михайлова
Редактори Светослав Тодоров Димитър Кенаров Корица: “Together” София Димитрова
Този брой стана възможен, благодарение на: Александър Джурджин Александър Младенов Александър Станишев Александра Недева Ана Благова Анастасия Короконова Андреа Попйорданова Ангелина Георгиева Антония Вирт Ася Мункова Благовеста Кенарова Бони Бонев Борил Караиванов Борис Далчев Венцислав Лалев Вероника Атанасова Виктория Стайкова Георги Величков Гергана Гайдарова Давит Карапетян Дамяна Димитрова Даниел Дончов Десислава Станчева Деян Михайлов Димитър Кенаров Димо Господинов
Елена Зарова Елисавета Ангелова Емил Ованесов Златина Зарева Златка Стайкова Ива Мечкунова Иван Кашлаков Ина Дамянова Йордан Жечев Калина Вутова Калоян Илиев Кокимото Корнелия Юлиева Кристина Иванова Мария Белева Марио Йорданов Мария Съботинова Мария Вълкова Марияна Лозанова Мартин Стайков Мила Янева Милена Трифонова Михаела Добрева Моника Тодорова Николета Петрова Николай Паскалев Омана Кацарска
Параскеви Карагеоргу Радослав Механджийски Радостина Ганева Рая Ботева Рая Чичева Роксана Змиярова Светина Уейгант Светлана Апостолова Савина Герджикова Савина Николова Симеон Василев Симеона Манова Симона Ганева Славена Проданова София Попйорданова Станислав Петров Тихомир Стоянов Цветелина Симеонова Яна Бюрер Тавание Ясмина Якимова Chiydem iniakick Freeliving Creature Studio Komplekt
Ако харесвате работата ни и искате да подкрепите списание “Виж!”, направете своя абонамент тук:
www.patreon.com/vij_magazine
Стани част от бъдещето на изданието