Интимност ЗИМА 2016 by Стана Апостолова

ФЕРЪ ЛИТЕРАТУРЕН СБОРНИК

БРОЙ

ИНТИМНОСТ ТЕМА НА БРОЯ:

ЗИМА 2016

Литературен клуб ФЕРЪ www.fairclub.info

©Редактори: Стана Апостолова, Донка Брусева ©Художник: Иван Краевски ©Издава: НЧ „ФАР 1946”, Бургас ISBN-13: 978-1523642205 ISBN-10: 1523642203

Интимност

Повярвайте ми, имайте вяра в мен, само за миг се съсредоточете и ми се доверете, че съм искрена, че бих искала да споделя моя стих. Първо тази строфа. След това още един куплет. И ако ви харесва, може би ще дойдете заедно с мен за само още едно стихотворение, или няколко... Търся интимност въпреки това, че сме напълно непознати, нали? Интимността може да е толкова тиха и нежна. Когато пиша, сякаш разчупвам хляб заедно с читателя над обща трапеза, или се забавлявам заедно с него, с развети коси срещу вятъра, рамо до рамо. Нашата дълбока свързаност е там – в края на едно стихотворение, в края на една история в разказ. Това е така, защото сякаш читател и автор споделят с намигване самотата на вглъбяването в измисления, но необходим свят на фикцията, дори и да е само за един миг. Интимността често не се нуждае от думи, но ако сме в състояние да изразим чувствата и преживяванията си в слова, по-вероятно е да я изпитаме. Тя е състояние на голота, на сваляне на инстинктивните защити, на споделяне цялата гама от чувства и преживявания, които имаме като човешки същества – болка и тъга, щастие и любов, радост и дръзновение. В основата си интимността представлява способността да узнаем какво съществува в потайностите на собственото ни съзнание. 4

Сърцето ѝ изграждат обичта, съпричастността, разбирането и състраданието; Това са хуманизиращите чувства. Интимността е биологична, духовна и културна потребност на всеки. Тя е нашата съкровена свързаност с другите. В днешния свят сме благословени с възможности да комуникираме онлайн или с текстове, когато четем книги или гледаме филми, театрални постановки, художествени изложби. В нея ние сме тук и там едновременно. Но в съвремието губим традицията, ритуалите, интимните преживявания на общността. Точно затова е от сакрално значение ревностното, любящо отношение към родния език. Интимността е нашият мост за съхраняване на човечността. Можем да го построим само с Честно слово! Стана Апостолова

ПОЕЗИЯ

Георги Ангелов ИМА РАЗЛИЧНИ МОЛИТВИ Едни са разцъфтели ябълки, други се ронят по заскрежената земя, трети са стиснати зъби, 6

тъмни стаи, дрънкащи ключове. Моята молитва е стая, която се страхувам да отворя. Баща ми шепнеше своята уверено, вглъбено и спокойно както забиваше лопата във пръстта. СОНАТИНА „Тук и въздухът има душа.” К. Паустовски В отмиращата светлина узрява тътен – очакван, но и закъснял за мене, пътника. Привеждам се одързостен. И ме достига целувката ти – лавров лист в катарска книга. На полилея Ерос спи. Покой. Омая. И въздухът е със душа във тази стая. Навярно чак след векове ще ни прогонят 7

в разноезична тишина, във грях без спомен. Но щраква пътната врата. Парфюмен вопъл. И вън се спуска вечерта – ненужно топла… Дали преминах пътя си добре? Премного вярвах в другите. И тихо се взирам в неподвижното море. Къде, приятели, се изпокрихте? И ето, сняг се сипва, дъжд ръми… А тъжната везна на битието отмерва точно колко сме сами по тясното ни мостче към небето. *** Никой не знае откъде идват думите. Никой не знае защо те се сбъдват. Никой не знае как да живеем със сбъдналите се думи. *** 8

- Бързай! - казва ручеят.Ще видиш: като река надолу съм различен. - Чакай! – казва старецът.Не бързай. Реката е измамна. И безсмъртна. И с усмивка в тихото нагазва. *** От кого да се науча на смирение? Познавах толкова поети не го притежаваше никой. А баща ми си отиде рано. И се обърнах към природата, но тя бе мълчалива. Успях все пак да чуя нечий полъх: “Внимателно везната балансирай в смиреното достойнство е средата…” Сега да видим кой ще ми покаже какво е и нетрепваща ръка. 9

*** На Георги Н. Николов А време няма. Тътенът приижда. Не вярвам да го чувам само аз. Все пак е жалко. Ефектът на 100-те маймуни до българина ще достигне след една космическа година. И викам във ушите на сърцето си, и викам с глас в пустинята: Прогледнах. Самичък съм, не ме сподири никой. Освен сърцето на една жена. Не ме сподири никой друг от тези, които тътенът ще помете като парцалени, лениви кукли надолу по широката пътека към кратера, описан от Йоан. На своя Патмос жилите на листа внимателно броя и се усмихвам на облаците, дюлята и коса, понесен в накървеното небе… 10

Валентина Шейтанова РАВНОСМЕТКА 2015

На доста думи акуширах и още толкова погребах. Отгледах живите. Умирах когато бяха непотребни. Годината събира дните си и умърлушена си тръгва. Не ми е мъчно,а се питам защо усещам се излъгана? Нали отдавна не очаквам

да ми се случат чудесата. Не, моля ви! Не се оплаквам... Готова съм да я изпратя. Не беше лоша и безплодна за мен. Но за света бе смутна, убийствена и неизгодна, забързана мира да бутне. И затова съм наранена от подлите и рикошети, и затова съм омерзена. Но вътре в мен надежда свети. Но още чакам, ненаситна, понесена от силни думи, да се докосна до звездите. И светът да стане по-разумен. БЪДНИ ВЕЧЕР Тази вечер е тихо очакване. Носи в себе си всичко човешко, измечтанно, желано, изплакано и понякога плащано с грешки. Тази вечер е топла и дъхава на сено и на огън ухае. Рождество предстои, после влъхвите, после кръстът и всички го знаем… Тази вечер е бременна с бъдеще. Може би затова я обичаме?! Утре руква съдбата. Не съдиш ти как и кой по света те повлича. Но прекрасно е всяко очакване, както идват прекрасни децата ни. Рождество предстои ( и изплакване). Запалете му бъдник в сърцата си. 12

ЗИМАТА ДОЙДЕ Боже, колко усмихната зима! Аз я чаках с виелици снежни, а пък тя ми се хили за трима и прелива от сдържана нежност. Още малко ще свирнат щурците и тревичките свити ще буйнат. Да повярвам ли? Само се питам, колко още остава да чуя Дядо Коледа, седнал в шейната, как лети и учтиво ругае, че без сняг му е трудно когато в кой сезон се намира не знае?

Елка Стоянова КОГАТО ОТВОРЯ ОНАЗИ ВРАТА Когато отворя онази врата, дали ще ме пуснат да мина? Преливам, тъй пълна със гняв и вина, та чак под клепачите имам. Проплаква еолова арфа навън, на лятото в развалините. И гордост, и съвест, потънали в сън, във змийско кълбо се заплитат.

Пулсира във вените черната кръв, пропита със срам и обида. И търся във всяка любов пъпна връв – въже към живота изпридам, но тънката нишка Сатурн дърпа с пръст, във другата длан стиснал сърпа. Тик-так. Острието, изписвайки кръст животът ми – струна придърпва. Но явно е здраво заплетен нитът, или съм любимка на Оня – все още съм в същата тлен, в тая плът, с която Михаля все гоня. п.п. Така ще е, явно – ще влача тлен`та. Любов след любов ще раздавам. Не можели хората да полетят? Не мога да се приземявам! ЗА ЛОДКИТЕ И ХОРАТА Беше тих, мълчалив. Често там, на брега, в хоризонта се взираше кротко. И когато след време баща му умря, взе му лодката. Ту е бурно, ту вятър, ту дъжд го възпре, ту веслото й нещо кривяло. Даже лодката 14

беше забравила, че е за плаване. И се сменяха зими със топли лета, ала той не посмя да отплава. Двама – лодка и мъж – на брега, на брега остаряват. След години синът му във тоя хангар я намери, платнището свлече. И на своя баща, вече толкова стар, я нарече. Не написа на скулата* име, макар непрестанно да й говореше. Ни веднъж не я пусна в морето- в хангар я затвори. Разтанцува се вятърът в бяло платно, от солта побеляха веслата. И отплаваха в залеза двама – синът и бащата.

Петя Банкова ИСКАМ С ТЕБ

Искам с теб да стигнем залеза, Със кръвта му да се слеем, На водата в отражението Нашите души да влеем. Искам с теб да сме луната Прояснила взора мътен И под лунното сияние В дъжд от злато да се къпем 16

Искам с теб да сме пространството Тъй безкрайно, необятно Малък свят за нас е то, А за други – непонятно. Искам с теб да бъдем огънят Оня в нас неугасим Злоба, завист, гняв и мъст Двамата да изгорим Искам с теб да бъдем капките На ромолящ дъждец в нощта, Искам с теб да бъдем восъкът Бавно плъзнал по свещта Искам с теб да бъдем бурята С огън, сила, ярост, мощ, Искам с теб да бъдем писъкът Проехтял в беззвездна нощ. Искам с теб да сме надеждата Пълна с вяра и мечти Но от всичко на света желала бих Да сме просто аз и ти. НОЩ Не мога да заспя. Нощта вали в листата на дърветата. С увехнали цветя Отдавна спят увиснали пердетата. 17

Пламен Дойнов 20 ЮЛИ 1981. ЛЮДМИЛА. ВЕРСИИ ЗА КРАЯ І. Убийство Людмила отказва да пипа пари. - Имат лошо излъчване – тръпне тя и потъва във ваната с балсами и билки, и разцъфва подводният източен свят, и тюрбанът като индийски кошер гори, и жужат духчета над розовата мътилка. Но прелива уханната вана и кипва химн: - Върни се, Мила, не слизай към хлъзгавото небе! Там се скупчват тълпи от любящи регенти – крещят Илчо и Александър, плачат Любомир и Светлин: - Не се давай, Мила, на ЦРУ, на умората и КГБ! Махнете сенките на нашите верни агенти! Кой ще ни води сега към окултния комунизъм? Как ще стигнем Запада през Далечния Изток? …Някой счупва ваната като тракийска пранга и потича балсамираната вода към канала наблизо, и целият български изток пада толкова низко, а от телефона на душа се лее слепият глас на Ванга… И когато изтече водата, някой тънко извика – там, долу, където лежеше Людмила, нямаше никой. ІІ. Нещастен случай Време е да се подхлъзна, време е да се отплесна по олющеното ръбче на безупречната вана. 18

Ще опитам да запазя равновесие с отвесен полет – със ръце внезапни ще остана като птица. На придворните поети ще съм бялата светица, мистика ще им налея, с блага вест ще ги нахраня…

Те ще пеят, те ще мънкат: - Можеше да бъде друго, можеше да бъде светло – бъдеще като омая: по-културна диктатура с метафизика накрая, ако ваната не беше хлъзгава като съпруга на наследствен партизанин – кандидат за член на рая. И Людмила си замина ей така по невнимание – скриха я под одеялото. Ах, нещастието – то е щастие със “не” в началото, с пухкав край като сияние. ІІІ. Самоубийство Да свършиш сам със себе си. Защо? Защото искаш да изпиташ тази мисъл – да нямаш свършване, докрай да бъдеш чудо? Защото си самотна? Защото вярваш в Буда? В безсмъртието – също? Защото няма смисъл? Защото всеки смисъл е съден да го няма. Но другите не знаят. Те – другите – умряха в септември като в май. Все някой ще дотича, ще ме спаси и край. Така започва краят. ВЪЛЧЕ

Тъй бяла, непонятна тишина гората вече не разбира. Тревите пазят в ясната слана замръзнала и малка вълча диря.

по памет за Петър Алипиев

Стаена сред човешките следи, тя в дъхавия малинак отвежда – там вчерашна светулчица мъжди и паяк дипли новата си прежда.

Змийче на припек своя сън суши. Издуват се глухарчета наболи. Над храстите две заешки уши се вслушват във световните неволи. Сред клонки като сребърни искри, в прохладата на стихнало усое един гъбар копривата разкри и с остър вик разполови покоя:

- Елате, ей! Вълче, вълче видях!… И всички се стълпиха – невидели – понесъл всеки своя вълчи страх в една увиснала за плячка челюст.

Уж всеки бе мечтал като момче да пусне кръв на хищник, да се бори… Но в миг потрепна сляпото вълче, за първи път очите си отвори – видя човечеството как мълчи. А хората, тъй както неми бяха, погледнаха във вълчите очи и себе си на дъното видяха.

Стана Апостолова ДУМИ КУРШУМИ Как чакам вест, как чакам гост, макар тревожно. Въпрос на чест и толкоз прост, а невъзможен! И пак възторг неясно как гори у мене. А мисълта подобно рак назад поема. Мечтаехме земя без зло и без прегради и знаехме, какво тегло ще се изстрада. Когато с гръм се провали светът създаван, камбанен звън те повали, а аз оставам. Сега със счупено сърце събирам думи и със треперещи ръце редя куршуми.

БОЖУРИ Тази сутрин зелените юмруци на божурите се готвят да убият нежността ми. Когато слънцето изгрее, ще разцъфтят с дантелени листенца, разкошни в своите къдрици, розови и бели, ярко червени и карминени. А чувствените пръсти на зората ще ги докосва по начин, който подлудява… Стаявам дъх, сърцето ми тупти, очаквайки разсъмване. Божурите в градината са стиснали юмруци. ОНЯ КОРАБ Аз съм в окото на бурята в оня кораб изгубил посока вярвам в близкия порт, който сигурно не съществува. Но не губя кураж – всички корабни плъхове са останали все още на борда, не бихме потънали. Сгромолясват се облаци, пенливи вълни ни обливат Моряците вдигам на бунт 22

– правя примка за капитана. И не губя кураж – пиесата се играе. На сцената ги няма актьорите от последното действие.

Ирина Войнова ГОСПОЖА ПОЕЗИЯ Такова преклонение в нозете Ти – наздравици, цветя и остроумия. Сълзи и фойерверки… Приеми ме на доверие! Дълбоко в хумуса на съкровението е моят корен – мишена за ловци на гласове. За да стрелят в мен отвсякъде. СКЪПЕРНИЦА НА ДУМИ Е ПОЕЗИЯТА Краде от мислите ми и им се любува. Дори не ги записва, но ги застрахова против неразбиране – за всеки случай. Пресява ги. Изгнилите – в течащата вода изхвърля, здравите – 24

на купчини сортира. Дом гради за тях, сади лехи с цветя и билки, копае кладенец, краде огньове и мълчи... Прелива от търпение казанът на небето. На разсъмване кръщава всичко в мъдростта на утрото.

РАЗМИНАВАНЕ С ГОСПОЖА П. Ако знаеше езика ти, щеше да ти каже слез от восъчната кула – ти си нейният фитил и ще плачеш денонощно. Щеше да ти каже, че в първата редица няма да е, когато те ръкополагат – ще подслушва зад вратата славата как сърцето ти изпълва с хлопане. Щеше да ти каже, че думите са проститутки и синя плесен в хляба на безвремието. Но късно е – и непробуден, езикът на сърцето ти е вече чужд и натежал. Ще се разминете по стъпала от небеса – защото тя е вятъра в сърцето ти.

Лилия Христова *** Градът обичаше дъжда през май. Очакваше щастливата внезапност, с която изненадва 26

напудрената суета на хората, гримасите на къщите и нервната забързаност на улиците гневни. Дъждът отпращаше чернилката в прозрачното чистилище на локвите, за да я превърне в ароматна и въздушна истина. Това разголване разсмиваше града и той обичаше дъжда през май. *** Уличен здрач приседна на перваза на прозореца. Сребристите стъпки на минутите - охлюви изписваха близки съзвездия по небето на стаята. Тишината изтегли виолетова нишка от сърцето на здрача, изплете дантела и покри огледалото... Лицето изгуби ореола на бяло очакване, а острият вик на зениците стихна до ласка. Нежност бях...някога импулсивна и без оправдание. Здрачът си тръгна, събрал в мокри длани тъгата ми... 27

Петър Краевски ДУМИ В ПЕПЕЛНИК Старите писма с внезапна премиера – поглед, който изпреварва пламъка. ГОРЯЩ СОНЕТ Далеч от анаболите на славата и белия прашец на суетата, напук на дитирамбите лукави, с които кръста ти кове предателят и въпреки невидимите удари от ведро премълчаните триумфи – бъди камбана, повод за учудване, невинно обиталище на думите… – В окопите на Втората световна изпуших Библията на цигари – подхвърли дядо ми небрежно и залезе… А моето несъвършено слово какво го чака? Огън да го жари! Защото пламъкът е живата поезия. 28

ПИРОМАНИЯ Падащи звезди. Господ драска по кибрит. Нощта е клада. ИЗГОРЕНИ ПИСМА Живеем върху стари гробища и дишаме изтлели пепелища. О, колко огън, огън в думите и колко думи, думи в огъня…

ФРАГМЕНТИ … бъдещето е полярна нощ, а ние – в навечерието… … това е светлината – мрак с критична маса… … черней, черней, за да засветиш…

ПРОЗА

Ваньо Вълчев ЛУЛА ОТ ЗЕМНОТО КЪЛБО На Георги Гергов, добър приятел и добър човек. Все още има няколко такива улички. Останали непокътнати близо стотина години. Тази е току на гърба на главната. Отбиеш ли се в дясно и веднага 30

асфалтът се сменя с калдъръмено сокаче. Няколко къщици от едната страна, няколко къщици от другата и една в дъното. По-нататък уличката не отива. Къщите са скрити сред дървета и асми. Както се шегуват обитателите им – всичко е оставено на доизживяване. Автомобили тук рядко идват и между каменната настилка се зеленее трева. Зад залинелите дъсчени огради дворчетата са чисти и подредени, те са една от малкото грижи на старците, които все още дават душа на това тихо кътче някогашен град. Към обед мъжкото население на тези къщи си намира повод да излезе и, като купи хляб и някоя рибна консерва, посядва на пейките под плътните сенки на градинката до каменната църква. Старците кръстосват длани върху бастунчетата си и изпод козирките на бейзболните си шапки наблюдават как по улицата и по площадчето шарено се щура животът… Къщата в дъното на сокачето е на чичо Геро. И тя е като другите – нисичък каменен долен етаж с кухничка и зад нея прохладният килер. По вътрешна стълба се отива горе, там са едно коридорче и две стаички. Чичо Геро си живее в кухничката, горните стаи е подредил – да са готови, ако го навестят синовете… Не беше добре през зимата и през влажната пролет чичо Геро. Обаждаха се стари болежки, уморено му беше и даже се шегуваше със съседите – ако някой ден не чуят да си е пуснал старото радио, да дойдат да видят, какво е станало… Днес денят от сутринта е истински летен. Чичо Геро се помая из килера, надникна в кухненския долап, пусна радиото, спря го, посегна към закачалката зад вратата и наметна една стара работна дочена дреха. Излезе пред къщи и огледа двора. Тревата беше чиста, а в долния край избуяваше продоволственото му

ранчо, както той наричаше няколкото лехи с домати, краставици, чушки и още някой и друг зеленчук. Заключи вратата, сложи ключа под саксията, в която отдавна имаше само пръст, и тръгна към пътната врата. Хубаво му беше днес и реши да не сяда при другите в градината. Пое бавно по сенчестата страна на улицата и се оглеждаше с любопитство. Няколко месеца не беше минавал от тук, някои магазини ги нямаше вече, отворили бяха други. А в края на улицата нови къщи отхапваха част от лозята на някогашната вилна зона. Повървя сред градини и лозя и стигна до големия парк. В този работен ден в парка нямаше никой. От високия бряг погледна към реката. Един румънски параход с гребни колелета отстрани свирна и се размина с товарен шлеп, няколко рибарски лодки се бяха кротнали около пясъчното островче, което лете се появяваше насред реката. Нямаше вятър и в спокойната вода се оглеждаха дватри суетни бели облака, полегнали в широката постеля на синьото лятно небе. От клоните на старите дървета се изливаха безброй птичи гласове, сякаш крилатите в този ден бяха луднали да се надпяват. А може би ги бе омаял сладкия аромат на разцъфтелите акации. Бай Геро вдиша дълбоко акациевото ухание и по навик забърка в джобовете на дочената си дреха. Всъщност той не пушеше вече от двайсет години. Изпушил си беше пушенето по строежите. Беше търсен арматурист, ръцете му са плели железните скелети на язовирни стени и високи комини. С жена си Йорданка пътуваха от строеж на строеж. Животът им, кажи-речи мина във ламаринен фургон. Понякога децата им сменяха по две училища през годината. Добри синове отгледаха, но от местения и пътувания им пресъхна усетът за роден дом, не им се пускаше котва на едно място. И когато 32

спря да работи и с майка им се прибраха в старата семейна къща на дъното на калдъръмената уличка, те продължиха да пътуват. Единият сега проектира мостове в Португалия. По-малкият се занимава с компютри чак в Норвегия. Португалецът поне се ожени за българка. Норвежецът живее с испанка. Ама виж, синът си кръстиха Герасим… Йорданка не живя дълго на калдъръмената уличка. Болестта я стопи за няколко месеца, догаряше примирено и само големите й кафеви очи попиваха всяко движение на нейния Геро, а той стоеше неотлъчно до леглото й, преместено до прозореца. Така си отиде една сутрин, сгушила изтънели длани в мъжките му ръце. Кипарисът, който посади над гроба й, вече е пораснал и в летните дни пази сянка на каменния кръст. Когато може, той идва тук, сяда на малката пейчица и в мислите си й разказва, какво е станало. Макар че все повече нямаше нищо за разказване. На тръгване чичо Геро казваше на глас: „Е, хайде, аз пак ще дойда!” и бавно поемаше към къщи… И сега, като вдиша акациевия аромат, и като си мислеше за всичките тези минали неща, той усети, че му се допуши. Отдавна не беше му се допушвало толкова силно. Ръцете му затършуваха припряно, макар да знаеше, че няма смисъл. Седна под едно дърво и съблече дочената дреха. Топлият летен въздух го прегърна, а той с последна надежда пъхна пръсти в горното джобче. И доволно поклати глава. На дъното на джобчето имаше малко тютюн, изпаднал през годините, когато там държеше кутията със „Златна Арда”. Наоколо нямаше дори късче хартийка . Запалка отдавна нямаше. Не носеше и кибрит. Наведе се над джобчето и помириса. Лекият мирис на тютюн го накара да се усмихне. Постоя така усмихнат няколко мига, после на лицето му се изписа

решителност, огледа се и приклекна. Почисти няколко сантиметра земя от тревата и с една клечка издълба малка дупчица. Разходи се наоколо и намери сламка от изсъхнал бурен. Изгреба колкото тютюн имаше в джобчето и го натъпка в издълбаното. Мушна сламката при тютюна и я закрепи с изровената пръст. Свали очилата, погледна към слънцето и нагласи лупата на едното стъкло така, че светлата точка, която беше събрала топлото на слънчевите лъчи, да падне върху ямката с тютюна. И когато се изви тънка струйка дим, чичо Геро легна по очи, разпери ръце в страни за по-удобно и захапа сламката. Усети как ароматният дим навлиза в дробовете му и сякаш се разнася по цялото му тяло. Смукна още няколко пъти и усети сладка премала от забравеното удоволствие. Ако врабците на дървото можеха да разсъждават, сигурно щяха да си помислят, че чичо Геро се мъчи да прегърне цялата земя, или че прилича на едно разпятие. Но понеже врабците не разсъждават, те нищо не си помислиха. А чичо Геро смукна още веднъж, ароматният прашец беше изгорял и той се загледа в тревичките, по които припряно пълзяха няколко мравки. Една пчела бръмна и кацна на едно глухарче, но май не остана доволна и се стрелна към няколко бели маргаритки. Чичо Геро се обърна по гръб и, както си е с разперени ръце, усмихна се и малко виновно каза: „На лула направих земното кълбо, Дядо Господи, да прощаваш, ама добре ми дойде!” И въздъхна.

Полъхът на вятъра поде въздишката, залюля я над ямката с тютюнева пепел, пусна я да погони две шарени пеперуди, после внимателно я прибра на крилото си и я издигна нагоре. Като стигнаха белите

облаци над реката, въздишката погледна надолу и видя чичо Геро – като черно кръстче върху зелената черга на тревата. После вече нищо не видя, понеже в облаците хем беше сребристо и светло, хем нищо вече не се виждаше… А в къщата на дъното на калдъръмената уличка сега никой не живее и тревата започна да избуява…

Милчо Касъров НОЖЪТ

Беше чудесен нож – широк, с жестоко тъмносиво острие. Дръжката му бе направена вероятно от рог на див козел, който по тези места се е срещал доскоро. Войната ги бе прогонила високо в планината, но понякога ги виждахме през биноклите, застанали като статуи на върха на някоя непристъпна скала. Стояха горе до облаците и гледаха към нас, хората, които се избивахме помежду си, без да разбираме напълно защо. Вече втори месец бяхме в Афганистан, в лагера край Кандахар, озверели от напрежение, очаквайки всеки миг да запукат минометите на талибаните. Тръгнахме от България с приятеля ми Митко, с когото израснахме в една махала. Аз от малък си бях побойник – водех всички битки в квартала – и тръгнах на война, за да търся приключения, но с Митко не беше така – той имаше семейство и шестнайсетгодишен син, а жена му беше останала без работа. Всеки ден давахме патрулни наряди в покрайнините на града, където се навъртаха най-много бунтовници. Понякога откриваха стрелба по нас, но и ние не си поплювахме – имахме на бронираните ни машини едни картечници… Митко, още преди първия наряд, извади и ми даде едни двеста долара. Ако се случи нещо с мене, рече, купи нещо за моите хора, да го имат за спомен. Не възразих нищо, не му казах онези тъпи и безсмислени думи, че говори глупости, че нищо лошо няма да му се случи, защото знаех, че може. И то един ден се случи. Няма да го забравя. Чухме избухването на минометни снаряди и се заспоглеждахме. Секунди по-късно от канцеларията си изскочи майорът и 36

викна: „Нещо е станало с патрула ни – не отговарят по радиото…” Скочихме в другите машини и подкарахме бясно по прашните улици на града. Водеше ни високият облак дим, който се издигаше на километър-два от нас. Минути по-късно бяхме на мястото. Какво да ви разправям – гледката не беше никак хубава: машината – обърната на една страна, вратата й – откъсната, трима от екипажа седят край канавката и пъшкат, а Митко… Митко лежеше спокойно и отначало помислих, че спи, но като видях огромната рана на главата му… Не искам да говоря повече. Останалите месеци до края на службата минаха като кошмар – поне за мене беше така – пред очите ми все беше усмихнатият Митко и после черният хеликоптер, който го отнесе. Как са го посрещнали близките му, сами си знаят. А синът му още бе ученик… Наближаваше Коледа, а с нея и краят на службата ни. Тогава се сетих за онези двеста долара. Какво да купя с тях? По пазарите в града не бе препоръчително да се обикаля, но на кръстовището пред лагера ни често спираше с магарето си един афганец, който продаваше изделия от ковано желязо. Нашите понякога си купуваха по нещо. Бях караул на портала и началникът ми каза: „Иди го разкарай този. Не го знаем какъв е, а напоследък често се навърта”. Селянин от планините е, отговорих му, ковач на желязо, продава стоката си в града. „Я е ковач, я е шпионин. Иди го разкарай!” Тръгнах с наведен към земята автомат, знак за миролюбивост, а селянинът търпеливо чакаше. Беше висок и кльощав с изсечени скули, а лицето му бе скрито зад гъста черна брада, като на повечето афганци. Знаех доста слабо езика им, но да прогониш един човек не бяха нужни много думи. Аз обаче исках първо да купя нещо. Той разбра и занарежда изделията си направо на земята, като ломотеше нещо на езика си, едър като шикалки. Имаше какво ли не – чукове, тесли, свредели, съдинки, дори един свещник. Нищо

не ми се стори подходящо и се канех да си тръгна, когато погледът ми падна върху ножа. Беше затъкнат в пояса му, пъхнат в облечена с кожа кания. Дръжката му ми се стори интересна и посочих към нея. Мъжът се ухили и заклати глава – не се продава – това му е за лична защита. Поисках да го разгледам. Той с неохота го измъкна и първото, което ме удиви, бе острият свистящ звук на острието в твърдата кания – сякаш змия изсъска. Взех го в ръце – бе тежък и строг. Широк поне три сантиметра и дълъг около трийсет. Острието му бе стоманено-сиво, почти черно. Защо е толкова черно, попитах мъжа. Къде с думи, къде със знаци обясни, че е закалено по специален начин – забиват нагорещеното до бяло острие в тялото на див козел. Бях чувал за този начин на закаляване, прилаган още от древните българи, които преди хиляди години са живели по тези земи. Като влиза в досег с кръвта, стоманата извлича азота от нея и се закалява. Селянинът взе ножа от ръцете ми, бръкна в дисагите, измъкна един чук и с все сила удари острието в желязото. После ми ги показа – на чука се бе появила дълбока резка, а по острието нямаше и следа. Искам да го купя, рекох, но мъжът отново поклати глава. Извадих двестате долара. Той се опули, очите си не можеше да откъсне от парите, после ми подаде юларчето на магарето – за тези пари всичката си стока ми продава, заедно с магарето, но не и ножа. Ножа искам, рекох отново и пъхнах парите в ръцете му. Двеста долара бяха невероятно много за бедния селянин – навярно никога не бе държал толкова пари в ръцете си – и без да продума измъкна канията от пояса си, пъхна ножа в нея и той отново изсвистя. После го целуна и ми го подаде. Ножът натежа в ръцете ми. Знаех, че този подарък щеше да хареса на Митко – и двамата имахме слабост към хладното оръжие. На другия ден се сетих за него и го измъкнах изпод възглавницата. Дръпнах го от канията и той недоволно изсвистя. 38

Заразглеждах го. Такава строга красота не бях виждал. По него нямаше нищо излишно, но въпреки всичко бе невероятно красив. Чак спираше дъха! Тогава забелязах петното. Ръждивочервено петно, голямо колкото пощенска марка върху едната страна на острието. До вчера го нямаше – бях сигурен в това. Потърках го с пръст. Не беше ръжда – бях виждал ръжда по моя нож, но това не приличаше на нищо такова! Метнал ме е този селянин, помислих си – ще трябва да му го върна. На другия ден афганецът с магарето отново беше на кръстовището пред лагера. Грабнах ножа и затичах. Виж това петно, рекох му сърдито. Той ококори очи и взе уплашено да ломоти. „Кръв! Това е кръвта на отмъщението! Ножът иска да отмъсти! Щом острието прободе врага, петното ще изчезне. Нищо друго не може да го премахне!” Спомних си за мъртвия си приятел и нищо не казах. Само пъхнах ножа обратно в канията. Този път не изсвистя. Оттогава редовно го носех със себе си при всяко излизане от лагера. Чаках сгоден случай да изпълня повелята на ножа, но такъв не се появи. Така го занесох в България. С петното. Когато го подадох на сина на Митко, той го хвана с две ръце и ме погледна. От баща ти е, рекох, да имаш спомен от него. А това петно тук, виждаш ли го? То иска мъст. Ще изчезне, щом прободе врага. Момчето, вече абитуриент, дълго гледа ножа, после го прибра в канията и рече тихо: „И аз ще стана рейнджър. Ще отмъстя за баща ми.” Кимнах разбиращо и си тръгнах. На другата година пак заминах за Афганистан. Отново в същия лагер. Преди да тръгна се видях със сина на Митко. Вече беше студент. Мислех, че в някое военно училище, но той каза: „Записах строително инженерство…” Ами Афганистан, попитах. Какво стана с обещанието ти да отмъстиш? Момчето помълча. „Мислих много по този въпрос. И реших, че пак мога да ида един ден в тази страна, но не да отмъстя, а да построя нови домове. Аз така и не 39

разбрах защо баща ми се е бил там, не разбрах и защо те се бият помежду си. Знам само, че този народ векове наред воюва за независимостта си. И никой не го е победил досега – не го покориха руснаците, няма да го сторят и американците. Мисля, че ще съм по-полезен не като войн, а като строител. А ножа, ето нося го – искам да ти го дам – на тебе ще ти бъде по-полезен.” Взех ножа в ръце и отново почувствах тежестта му. Отново острието изсвистя в канията и сивата му красота блесна. Потърсих петното, но не го видях. Какво е станало с него, попитах, махна ли го? „Петното ли? Не!” – отвърна момъкът. Един ден афганецът с магарето отново спря на кръстовището пред лагера. Извадих ножа и му го показах. Виж, петното го няма. А никой не е отмъстил! Как стана това? Мъжът дълго разглежда ножа, накрая каза: „Не е възможно. Тези ножове винаги отмъщават. Ето, виж!” – и той извади от пояса си нож, досущ като моя и ми го показа – върху двете му страни видях по едно кърваво петно. „Наскоро убиха двама от синовете ми – продума селянинът. – Трябва да отмъстя за тях.” А дали, попитах… дали ако простим, няма да стане същото? Не да простим убийството, но да се откажем от мъстта, защото смъртта ражда смърт и това няма да има край, докато по-умният не го разбере и не спре пръв. Убиеш ли някого, кървавото петно ще се появи не нечий друг нож. А ето, това тук изчезна само. И знаеш ли защо? Защото синът отказа да отмъсти за баща си. „Всеки син е длъжен да отмъсти” – промърмори мъжът. Не си прав, рекох, ето, един нищо и никакъв нож, мъртво и безсъзнателно парче желязо разбра това и прости, а ние, хората, не можем или не искаме. Не е ли това поличба – показах му отново острието. Той го поглади с пръст, дълго клати глава и накрая ме погледна с усмихнати очи: „Добре, ще опитам. Може пък да си прав. И ако наистина е така, ще разкажа за това чудо на всички в моето село. А те пък – на своите хора в другите села из планината.” 40

Дано това е началото на края, помислих си, стиснах кокалестата ръка на афганеца и го потупах по рамото. Същото стори и той. Вече имах един приятел в тази страна.

Начо Христосков

ПОСЛЕДНОТО ПИСМО НА И. Х. ДО БОГ на сина ми Митко – с обич И. Х. не обичаше изречените думи. В общуването помежду си хората казваха толкова много думи, че ако всяка една от тях се записваше, сигурно щеше да се получи чудовищно огромна книга, която да затисне и погуби с тежестта си всички… Поради тази причина И. Х. почти не говореше, а от много години само четеше и пишеше. Не че беше някакъв писател, амбициран да смае света с умотворенията си, психически болен или пък искаше да впечатли околните с някаква ексцентричност. И. Х. беше обикновен човек като всички останали хора. Живееше на най-високия етаж, имаше жена и деца, ходеше на работа и се връщаше у дома си. В свободното си време най-вече препрочиташе Библията и пишеше писма до Бог. Съседите не разбираха странния му, различен от техния, начин на живот. Не им пречеше с нищо и макар че помежду си понякога го одумваха, никой от тях не го смяташе за луд, смахнат или нещо подобно. Не го считаха за такъв, дори и на Великден, когато повечето от тях отиваха в църквата да почетат Възкресение Христово, а той не отиваше с тях, ами затворен в дома си на най-високия етаж пишеше поредното си писмо до Бог.

Световната мрежа на интернет все още не беше стигнала до Небесното царство и Бог със сигурност нямаше нито собствен имейл, нито профил във Фейсбук. По тая причина, въпреки че притежаваше личен компютър, И. Х. нямаше как да стигне по електронен път до Него. Ето защо И. Х. продължаваше да пише писмата си до Бог на найобикновена хартия и да му ги изпраща с най-обикновен плик. Разбира се, не ги пъхаше в обикновените пощенски кутии, а просто оставяше писмото върху високата дървена тераса, от там вятърът го поемаше и издигаше нагоре в небето…. И. Х. беше сигурен, че писмата му стигат до Бог и той ги прочита. В това той се убеди още в утробата на майка си. 42

Раждането на И. Х. беше продължително и трудно. Цялата облята в пот от родилните мъки, майка му напрягаше до крайност всичките си душевни и физически сили, за да роди детето си… В майчината утроба И. Х. написа и изпрати първото си писмо до Бог: „Господи велики, помогни на мама да не страда! Моля те, милостиви Господи!” И. Х. най-сетне се роди и проплака… Майка му притисна голото му телце до гърдите си… В уморените й очи грейна цялата слънчева радост на небето… В следващите много години след това И. Х. написа и изпрати още много писма до Бог. Съдържанието им не беше нещо необикновено. В тях го молеше за най – обикновени човешки неща – да живеят с жена си в любов и разбирателство, да им се родят здрави и читави деца, да има достатъчно хляб и вода да ги отгледат, да не мразят и да не бъдат мразени от околните…. През годините И. Х. никога не се усъмни, че Бог може и да не чете писмата му. Не изпита и капчица съмнение дори и тогава, когато му написа и изпрати писмото си за сляпото момче. На едни от съседите им се роди сляпо дете. Виждайки огромната мъка и страдание в очите на зрящите му майка и баща, И. Х. написа и изпрати поредното си писмо до Бог за помощ… Водиха сляпото дете на какви ли не лекари, знахари и врачки, ала напразно – то така си и остана незрящо… На поредния Великден, облечени празнично, повечето от хората отново се запътиха към църквите, за да изрекат своите молитви. И. Х., вече на преклонна възраст и с напълно побелели коси, отново седна пред хартиения лист. Децата му отдавна се бяха задомили щастливо и живееха по други краища на света далече от него, жена му почина миналата година и той остана в дома си сам. За първи път И. Х. написа и поиска в писмото си до Бог нещо единствено и само за себе си: 43

„Господи, останах сам, абсолютно сам. От самотата ли, от годините ли, прости ми, но сякаш започнах да се вдетинявам. Толкова неистово искам да видя мама, да ме погали, да ме притисне до гърдите си, да си поплача… Милостиви Господи, моля те! Искам да видя мама!”… Два дни след това писмо, незрящото съседско момче, вече строен младеж, почука с бялото си бастунче на вратата на И. Х. След като не чу отвътре никакъв звук, то я отвори бавно и влезе. На пода в стаята бастунчето му докосна мъртво човешко тяло. Незрящото момче се наведе, сложи потрепващата си длан върху вече изстиналото чело на безжизнения И. Х. и в тоя миг… прогледна. На грейналата пред очите му светлина то прочете последното писмо на И. Х…. В бялото поле, със светлосиньо мастило, топнато в мастилницата на някой небесен облак, Бог собственоръчно беше написал: „Да бъде!”

Петя Банкова ПРИВЪРЗАНОСТ “О! Толкова е хубаво. Вече е светло навън. Топло и уютно. Добро утро, мамо! Така се радвам да те видя. Моля те, гушни ме, целуни ме …. Благодаря ти, мамо. Какво има за закуска? Дай ми да ям. Къде ми е храната, мамо? Гладна съм. Не ми слагай сега чорапи. НЕЕЕЕ!!! Не ми сваляй панталоните! Къде ми е закуската? Искам и мляко! Мамо, гушни ме, моля те. Гушниииии ме.. А, ето го яденето. Ааа, 44

не искам да сядам на стола, мамо. Не на стола. Искам мляко, моля тееее. Ето го млякото, благодаря ти, мамо! Искам да седна на стола. Помогни ми да седна. Помогни ми. Не, искам да опитам сама. Аз мога сама, мамо! Опаа, разлях млякото . . съжалявам, мамо. Оле, че съм мокра. Мамо, блузката и панталоните са ми мокри. И на пода има. Голямо мазало стана. Съжалявам дай ми друго мляко, мамо, ще ми дадеш ли друго мляко? НЕЕЕ, не искам тази блуза, искам друга! Не ми сваляй панталоните! Те са мокри, мамо. Ама не скам други панталони! Искам тази блуза и тези чорапи. Само един чорап, мамо, не искам два. Я, гледай какво има тук, кремче! Хубаво е и се маже лесно, ще си сложа и на личицето и на ръчичките. Не, мамо, не ми го взимай! Дай ми го! Не я искам тази играчка, искам кремчето. Маааамоооо! Ще скоча, не можеш да ме хванеш! Къде ми е млякото? Гушни ме, мамо! Мамо, виж какво намерих. Прави музика, слушай само как звучи като удрям с лъжицата! Свири хубаво и силно. Ла, ла, ла, ла,ла. Не, няма да млъкна. Слушай колко е хубаво! Неее, мамо, дай ми го обратно, дай ми гооооооооо. ААААААААААААААА!! Искам сладолед! Не искам закуска, искам сладолед! АААААААААА!! Не, няма да млъкна, мамо! Мамо, не викай! Ти, тихо! Искам да се кача ей тука. Помогни ми! Искам да видя какво има там. О! Топчета. Искам да ги отворя. Отвори ги, мамо. Благодаря! Ще си взема малко. Опаа, съжалявам, мамо, разпиляха се. А, ето ми храната. Добре, ще ям. Мамо, окапах се на блузката. Ще го изчистиш ли? Мамо, мамо, ще го изчистиш ли? И на пръстчетата, също. Много е лепкаво. Благодаря! Не искам да ям повече. Искам да тичам. Я, колко вода има тука. Много обичам вода! Пляс, пляс! Вали, вали дъжд! Леле, как си измокрих. Ама тая локва е чудесна! Не, мамо, не се ядоствай! Много е забавно, ела и ти да опиташ. Ааа, ти искаш да ме хванеш, не можеш да ме хванеш, мамо. Виж само как бързо тичам. Мамо, не викай така! Можеш ли да ме хванеш? Ще ти избягам. Опаа, хвана ме! Браво, мамо! Ти

си страхотна! Обичам те, мамо! Може ли... може ли да ме гушнеш? И да ме целунеш? О, мамо, толкова е хубаво да съм с теб !!!” *** – Добро утро, Слънчице! Чудесна утрин е! Знаеш ли, ти си най-сладкото момиченце в целия свят и имаш найхубавата усмивка! Толкова е хубаво да те прегръщам, малка моя! Гладничка ли си? Да, гладна си. Нека ти приготвя закуска. Ела с мен в кухнята. Нека първо сложим чорапки. Студено е. Не ги сваляй, крачетата ти са студени, трябва да обуем чорапки. Нека първо ти сменя памперса. Не ритай така, не мога да ти сваля панталонките като риташ. Не мога да сменя памперса така. Пак ще обуем панталоните, само изчакай секунда да те сменя. Еха, даста силна си станала! Добрее. Готови сме. Хайде да идем да приготвим за ядене. Да знам, сега ще стопля и малко мляко, само ми дай секунда да приготвя първо храната. Не мога точно сега да те гушна, миличка, нали приготвям закуската. Стига си хленчила. Ето храната. Седни на стола, за да не изцапаме навсякъде. Ох, почти забравих млякото. Ето го и него. СЕГА искаш да седнеш на стола, така ли? Добре. Хайде, готово. Нека ти помогна с чашата. Сама ли искаш да пиеш. Добре, хайде да опитаме. Само внимавай, бавничко. Опа, разсипа го, нищо, всичко е наред. Ще го избърша. Цялата си мокра. Да, знам, недей да пищиш, ще сменим дрешките. Първо блузката, да знам, и панталонките. Чакай, не мога да не сваля панталоните, целите са мокри. Ще сложим други панталонки. Само по-тихичко, всичко е наред. Нека да измия пода, за да не стъпваме на мръсното. Знам, че искаш друго мляко. Само секунда, ще го приготвя. Сега пък какво има? Защо си сваляш блузката? Искаш друга блузка? Добре. А, и чорапи искаш най-накрая, хайде да ги обуем. Готово! Ама не го сваляй този чорап сега, сложи го обратно! Ох, добре, както искаш. Хайде да стоплим ново мляко. Миличка, какво направи!! Откъде взе този крем, дай го тук, цялата си се омазала, трябва да го избършем. Това е на мама 46

крема, ти не го пипаш, разбра ли? Играй си с твоите играчки. Ето ти любимата. Не я хвърляй! Стига си пищяла! Ще ти дам мляко, само ме остави на мира за няколко минути! И сега не мога да те гушна, нали трябва да приготвя млякото. Иди си намери нещо за игра... Какво? Спри! Какъв е този шум? Веднага да оставиш тенджерата в шкафа! Ох, не го издържам тоя шум! ПРЕСТАНИ! Дай да я прибера! Стига си пищяла! Какъв сладолед?! Още не си закусила. Не може сега сладолед! Не се качвай там, ще паднеш! Добре, стига си викала, ще ти помогна да се качиш. Готово. Какво има сега? Искаш да отвориш бонбонките? Дай да ги отворя. Ех, всичките ги изсипа! Пак трябва да зачиствам. Тази работа край няма. Ще се побъркам. Не се издържа! Иди си яж храната и ме остави на мира! Няма нищо, че си се оцапала, после ще го почистим. Охххх, добре, ще го избърша. Готово. Къде хукна пък сега? Не си яла изобщо. Имам нужда малко да отдъхна. Ей, какво е това плискане, къде си? Каквоооо!!! В тоалетната!!! Как можа! Та това е мръсна вода. Стига си пръскала навсякъде. Цялата си подгизнала и пода е мокър. Сега пак трябва и теб да преобличам и да мия навсякъде. Писна ми вече! Още е едва сутрин, а вече съм гроги! ПРЕСТАНИ най-после! Сега вече ще те накажа! Побъркваш ме бе, дете. Ела тук! ВЕДНАГА! Престани да тичаш. Само да те хвана, много ще съжаляваш, така да знаеш! Ела тук. Аха, хванах те, малко бедствие такова! Сега ще те науча! Сега ще видиш ти... сега .... Ох, как може така хубаво да прегръщаш! Как може да имаш такива искрящи кръгли очи, пълни с доброта, като си такова дяволче? Дай да те целуна. Толкова ми е хубаво с теб! Ти си най-хубавото нещо в живота ми. Как бих могла да живея без теб! Толкова съм щастлива, че те имам! Нека те пристисна, каква си ми топличка и пухкавка! Толкова те обичам, малка, сладка моя! Толкова те обичам!!!

Стана Апостолова МЕЖДУ РОДНИНИ

Пристигнаха с линейката за по-малко от двадесет минути, но старата женица береше душа и докторът, слаб мъж с къси мустаци, се паникьоса. Албена отскоро беше в неговата смяна. Като видя, че ръцете му треперят и не може 48

да намери вената в тънката съсухрена ръка на болната, го избута доста решително и рече: – Доктор Сапунджиев, дайте на мене, а вие поставете през това време диагнозата. Тя сръчно забоде иглата в изпъкналата вена на китката и бавно натисна буталото на пластмасовата спринцовка за еднократна употреба. Лекарят имаше страхотен професионален нюх, още като погледнеше пациента и приготвяше съответния разтвор за инжектиране. Албена, или Аля, както я наричаха близките ѝ, беше добила досега навик да върши тази работа по указание на спешния лекар. А беше карала смени с почти всички доктори от Спешна помощ. Но и така ставаше. Жената дойде на себе си, а дъщеря ѝ, която ги беше повикала, към шестдесет годишна, силно гримирана, но без особен успех, защото бръчките на лицето и шията още повече изпъкваха, започна да претендира, че трябва да откарат старицата в болница. Не беше работа на мед сестрата да коментира, затова Аля мълчеше. – Госпожо, казахте, че майка ви е на деветдесет и една години. Сърцето ѝ едва бие. Най-добре е да се грижите за нея в домашна обстановка – смънка доктор Сапунджиев, докато напускаше бързо дома. Гримираната жена хукна след тях, като почти крещеше: – Какво искате да кажете, да оставя мама да умре, така ли? Докато се качваха в линейката жената ръкомахаше и ги заливаше с упреци. Докторът се качи отзад, за да може младата медицинска сестра да седне на удобното място в кабинката до шофьора, но Аля не се възползва от кавалерството му и влезе заедно с него. Не можеше да търпи водача на линейката, който непрекъснато ѝ намигаше и правеше мръсни намеци. 49

Седнаха край носилката, която в случая беше празна и тя попита: – Доктор Сапунджиев, защо не казахте няколко успокоителни думи на гражданката? – Защото бабата до утре сутринта ще умре. Млъкнаха. От няколко месеца бяха заедно и тя се беше уверила, че той винаги знае кога смъртта е неизбежна. Смяната им свърши, докторът и шофьорът си тръгнаха, но тя все още се мотаеше в общия кабинет, когато нахлуха ромите. Аля специално репетираше да ги нарича роми, защото се обиждаха ако им кажеш „цигани”. Днес на рецепция и на телефона беше дежурна сестра Атанасова. Дежурният лекар още не беше се явил на работа, а всички сестри и лекари на смяна, бяха с линейките по адреси. Водеха някакъв пребит от бой, целия в кръв. – Докторът всеки момент ще пристигне, седнете да изчакате – успокояваше ги дежурната медицинска сестра, но доста тревожно надзърташе към коридора. Те започнаха да я заплашват и да блъскат по стъклата на гишето. – От какво е пострадал раненият? – приближи се по коридора Албена. Циганите я наобиколиха и започнаха един през друг да обясняват, че се е сбил и му е пукната главата. – Въведете го в кабинета, аз ще се заема – тя смигна на колежката си. – Не влизайте всички, само болният да остане! *** Сприятелиха се със сестра Виолета Атанасова след като я отърва от разгневената циганска тълпа. Оказа се, че Вили е тридесет и седем годишна, неомъжена като нея. Аля беше на тридесет и три, имаше по-голяма със седем години сестра и вечно живееше в сянката ѝ. Нейната кака завърши две висши образования, работеше като телевизионен журналист в столицата и я познаваха всички. Беше много целеустремена и амбициозна, притежаваше твърд характер 50

и непрекъснато критикуваше малката си сестра. Караше я да запише медицина и да си поставя по-високи професионални цели. Майка им беше учителка по литература, отдадена на своето призвание. Беше посветила много усилия на дъщерите си, но не скриваше своето разочарование и огорчение от избора на Албена да стане медицинска сестра. Само баща ѝ я разбираше, но той почина преди две години от инфаркт. Трите още не можеха да се съвземат от голямата загуба. Аля живееше самостоятелно в собствена гарсониера в един отдалечен комплекс на града. Майка ѝ остана сама в големия семеен апартамент в центъра и много трудно свикваше със самотата. Сега през лятната ваканция непрекъснато ѝ звънеше. Най-много я ядосваше, когато забравяше, че спи след нощна смяна и докато не се събуди и не вдигне мобилния не се отказваше. Тази вечер също звънна: – Какво правиш, Аля? – Приготвям си вечеря. – Трябва да излизаш с приятели вечер. На Христовата възраст си, работиш на смени сред зарази и неблагодарност и не си търсиш партньор в живота! – Мамо, добре съм, не се тревожи! Майка ѝ обаче я заля с поток от упреци и забележки. Аля все не смееше да им възразява, нито на нея, нито на амбициозната си и успяла по-голяма сестра. Най-накрая, когато взе да натяква, че трябва да има вече деца, се вмъкна и възрази: – Мамо, Дани се разведе и също няма деца. Не посмя обаче да ѝ каже за Виолета. Вили, се беше преместила да живее с нея и двете в момента си приготвяха медальони от тиквички. Оказа се, че и сестра Атанасова е вегетарианка като нея. *** 51

Виолета беше израснала в Карнобат. Родителите ѝ живееха там в голяма къща. Двете решиха, когато им съвпаднат почивките, да отидат за един ден на гости. Хванаха пътническия влак. Аля отдавна не беше ползвала ЖП транспорт. Пътуваха цял час. Прекараха си деня много приятно. Къщата беше огромна, на три етажа, всеки представляващ обширен четиристаен апартамент. Родителите на нейната колежка бяха строили десетки години, за да има по един етаж за всяко дете. Виолета имаше брат, но той беше се устроил в Испания, а тя в Бургас. Майка им и баща им живееха в малкия град сами. Обитаваха само първия етаж. Бяха много гостоприемни хора. Следобед, преди да хванат влака за връщане, отидоха да хапнат по едно парче плодова торта в малка сладкарница, намираща се на ъгъл, между главната улица и напречна уличка. Седнаха на маса за двама под чадър на открито. Наслаждаваше се на късното лято, на компанията на приятелката си, с която се разбираха без думи и се чувстваше спокойна и в добро настроение. Съвсем случайно се обърна и забеляза сестра си Даниела с някакъв едър мъж. Вървяха хванати за ръце и не виждаха нищо и никого около себе си. Аля толкова се изненада, че не можа да реагира адекватно. – Вили, май видях Дани с някакъв любовник! Беше разказала на Виолета всичко за по-голямата си сестра, за кариерата ѝ, за несполучливия ѝ брак, последван от мъчителен развод. Самата Дани се оправдаваше, че жените работохолички, за които професионалното утвърждаване е всичко, не могат да поддържат патриархални брачни отношения. – Не е възможно, припознала си се! Какво ще прави известна ТВ репортерка в Карнобат! – Казвам ти, видях я! Държаха си ръцете като влюбени гълъбчета! Виолета посегна и хвана ръцете на Аля в своите. 52

– Не харесваш ли влюбени гълъби? Гледаха се в очите. Двете бяха напълно различни външно. Аля с руса къдрава коса и топли кафяви като шоколад очи, а Вили със сини като мъниста очи и лъскава черна коса, подстригана на идеална черта. Те бяха милосърдни сестри, нагледали се на страдание и смърт. Даваха си сметка, че животът е кратък и не бива да изпускат шанса си. *** Виолета освободи квартирата си. Без това живееха в гарсониерата на Аля. Беше малко тясно, но много удобно. Тя осведоми родителите още като бяха на онова посещение в Карнобат. Настояваше Аля също да съобщи на своите близки. Най-после тази вечер Албена се реши да посети майка си и да проведе разговор с нея. Нарочно отиде към двадесет и един часа, за да може да си тръгне бързо. Имаше ключ. Отключи и влезе, очаквайки да завари старата учителка по литература пред телевизора. Но в големия апартамент нямаше никой. Тя запали осветлението в хола, седна на един от фотьойлите и звънна. – Мамо, къде си? Аз съм в апартамента ти. – На ресторант съм, ще закъснея, не ме чакай. Трябваше да ме предупредиш – затвори. – Добре – не беше сигурна дали сестра й чу. Аля цял ден се беше тревожила как ще мине разговора, но въобще не допускаше, че няма да я завари вкъщи и тя ще бъде на заведение. Дали беше намерила някой възрастен господин, който да замести баща ѝ? Почувства се пак онова малко момиче, което близките назидават и което у дома пренебрегват. Реши, че е крайно време да прояви достойнство в отношенията си с двете найблизки свои роднини. Звънна на сестра си. – Здравей, ще си идваш ли скоро в Бургас? – Няма. 53

– Аз се каня да дойда с една приятелка за няколко дена в София. Надявам се, че ще отделиш време да се видим. Аз не съм в столицата – сестра ѝ не започна да я назидава, както обикновено и Аля се сети, че откакто я зърна на главната улица в Карнобат, не бяха се чували. – Да не би да си в Карнобат? След дълга пауза голямата ѝ сестра попита: – Кой ти каза? – Аз ви видях, бях в Карнобат миналата седмица. – Какво си видяла? – малката сестра мълчеше, затова голямата продължи: – Аз напуснах работа, освободих квартирата си в София. Сега живея с един мъж в къща с двор. – В Карнобат ли се премести? – не можеше да повярва на това, което чува. – Не, в едно село на десет километра от Карнобат. Не казвай на мама. Ние скоро ще дойдем и ще ѝ обясня лично. До скоро. Дани въобще не сети да я пита как е Аля, има ли нещо ново в нейния живот. Дори сега, когато е зарязала голямата си кариера в столицата и се е преместила на село, не се сети да я изслуша. Но поне пропусна задължителната тирада от нравоучения. Стана от фотьойла, загаси лампите и заключи. Прибра се с такси. Виолета я чакаше. Успокои я, приласка я, увери я, че няма за къде да бързат. По един или друг начин близките им щеше да разберат, че двете се обичат и ще живеят заедно. *** Едва спасиха един петдесет годишен мъж. Беше получил тежък инфаркт. Закараха го в кардиологията и на връщане доктор Сапунджиев поде разговор. – Сестра, знаеш ли, че майка ти ми беше класна ръководителка в гимназията? 54

– Доктор Сапунджиев, моля ви, не си падам по сантиментални спомени. В този град където и да отидеш, ще срещнеш мамини ученици. – Аз съм на четиридесет и пет години, а ти си на тридесет и три, нали? – Да! – изрече го с досада, но всъщност се учуди, че е толкова осведомен. – Когато ние бяхме на осемнадесет и завършвахме средно училище, майка ти беше на точно толкова, колкото си ти сега. – Но вече е имала две деца, а аз нямам, това ли искате да намекнете? – Това дали имаш деца, дали си лесбийка и прочие не ми влиза в работата. Но си права, става въпрос за тебе и за майка ти – усмихна се и откри равни бели зъби под мустаците. Тя се сети, че не го е виждала да се усмихва. – Нищо не ти пречи да имаш деца, ако решиш. Аля се изчерви, беше толкова смутена, че започна да се държи съвсем неадекватно. – Сестра ми е студентско бебе, родена е в София. Точно седем години след това съм родена аз, за да съвпадне с тръгването ѝ в първи клас. – Спри, – докторът я дръпна за ръкава на бялата престилка и залитна към нея, защото линейката попадна в дупка на улицата. – искам да ти кажа нещо за майка ти, за да не си неподготвена. Антон от нашия клас беше лудо влюбен в нея. Сега е капитан първи ранг, плава под английски флаг. Тя сви презрително устни. Тинейджърите се влюбваха в учителките си, какво точно му ставаше на доктора, май напрежението да овладее инфаркта си казваше думата. Напълно беше изтрещял. – Случва се! – Като почина баща ти, Антон се разведе, без това нямаха деца. От няколко месеца живее с майка ти. 55

– Глупости! Майка ми ще навърши скоро шестдесет години. Пък и откъде може да знаете! Толкова години са минали! – Антон ми е приятел от години! Преди няколко вечери ходихме на ресторант аз и жена ми и той с майка ти. Лекарят се облегна назад, не коментира нищо повече. Главата я заболя. Подозираше, че има нещо такова, но с петнадесет години по-млад мъж! Майка ѝ си беше загубила ума! Докторът беше особняк, но спасяваше живота на хората и се оказа, че знае много за нея. Беше почувствала, че я уважава. Било е заради майка ѝ. *** Сестра ѝ се обади точно когато разказваше на Вили какво е научила от доктор Сапунджиев. – Аля, мама ми се обади да ме покани тържествено на обяд в събота. Поръча да съм хванела нощния влак. Какво се е случило? Да не би да си ѝ казала нещо? – Майка ни май си има нов мъж в живота. – Глупости, тя никога няма да прежали татко! – Аз също съм поканена в събота... – Смятах да идвам с Васко, но сега се двоумя – голямата сестра както винаги не се интересуваше от помалката. – Аз ще дойда с приятелката си – Албена се опита да звучи категорично. – Не, ще се съберем трите сами. Другият месец се навършват две години от смъртта на татко. Мама сигурно ще иска да обсъдим помена. Хайде до скоро! – затвори. Аля се разплака. Отново се почувства обидена и пренебрегната. Но Виолета много бързо я успокои. Обясняваше ѝ, че между роднини е така. *** В събота по обяд старата учителка и двете ѝ дъщери седяха около красиво подредената трапеза и обсъждаха вегетарианската дроб-сарма, приготвена от домакинята специално за малката дъщеря. Имаше и „пиле тандури”. 56

– Мамо, предлагам да започна аз първа – Аля се чувстваше спокойна. – Приятелката ми Виолета дойде да живеем заедно в моята гарсониера. Оказа се тясно, затова съм пуснала гарсониерата за продажба, ще си купим поголям апартамент. След първоначалната изненада, Даниела поде: – Осени ме идея да предложим и моята гарсониера за продажба, Аля да си купи голямо жилище, а този семейният в центъра един ден да остане на моите деца – тя се изпъчи, макар че нямаше голям ефект, защото беше слаба и с малък бюст. – Бременна съм. Тъкмо Албена щеше да протестира, че отново неглижират факта, че си е намерила интимна приятелка, но последното изречение я свари неподготвена. – Това е чудесно! – започна да възклицава тяхната майка. – Мислех, че Аля първа ще ме дари с внуци, ти все кариера преследваше, разведе се... – след като се поколеба, добави: – Ин витро процедура ли премина? – Не, мамо, напуснах работа и София. Живея с един мъж, винопроизводител и лозар, казва се Васил. Смятаме да правим сватба по Коледа. – Не е ли прибързано това решение? – Мамо, сестра ми е на четиридесет години. Хванала е птичето на щастието в последния момент – Аля се радваше. – Не, момичета! Птичето на щастието кацна на моето рамо в последния момент. Събрахме се с един мой ученик, Антон се казва. Ще се местя в неговия апартамент, затова ви повиках, да ви съобщя. Аля може да дойде да живее с нейната приятелка тук, а да даваме двете гарсониери, които ви построи баща ви, под наем. – Мамо, за какъв ученик говориш!? – сестра ѝ беше станала права. – Антон е капитан далечно плаване и е петнадесет години по-млад от мене. – Боже мой, на педофилия ли те е избило! – Даниела продължаваше.

– За какво говориш? Той е четиридесет и пет годишен зрял мъж. Даже косата му е по-бяла от моята. – Мамо, аз нямам нищо против, но да се преместиш при него, не е ли прекалено? – Аля стана и прегърна пребледнялата си майка. – Ще се преместя, защото той се чувства несигурен, а ще отплава другия месец. – Значи работата е наистина сериозна! Голямата сестра седна на мястото си и започна да яде от пилето. Откакто забременя, непрекъснато беше гладна. Аля се беше разплакала, майка им също бършеше сълзите си. Докато дъвчеше, с пълна уста Дани каза: – Аз също бих си поревала с вас, но трябва да пазя бебето. Не бива да го тревожа излишно. – Така е между роднини, особено между най-близките – каза малката сестра. Засмяха се. „Когато си щастлив, можеш да прощаваш.” – помисли си Аля и се усети за първи път пораснала.

Стефан Бонев ПРОДАВАЧКАТА НА СУВЕНИРИ

Продавачката на сувенири допушваше нервно последната си цигара, подпряна на вратата на малкото си магазинче. И тази седмица в курортното градче дъждът се изливаше като потоп. Нови почиващи изобщо не бяха 58

пристигали, а онези, които вече се бяха излъгали да дойдат, сега само надничаха намръщени иззад прозорците на квартирите и хотелските си стаи. Всъщност можеше да си купи цигари веднага. Необходимо беше само да врътне ключа и да отскочи до павилиона отсреща. Но трябваше да издържи поне до довечера. Знаеше, че няма волята да ги откаже, но можеше поне да ги намали. И то не толкова по здравословни причини. Беше все още млада и не се оплакваше от нищо сериозно. Но финансово нещата не стояха никак добре. Защото независимо дали щеше продаде нещо или не, сметките трябваше да се плащат. Не можеше да отложи нито наема и сота, нито сметките за ток, вода, телефон… За данъците да не говорим. Богдана разреди посещенията си при фризьорката, отказа се от маникюр, за фитнес и йога вече не можеше и да си помисли. Дори не помнеше кога за последен път си е купувала нова дреха. Едва успяваше да изплати осигуровката за сина си, който след развода остана при бившия й съпруг. Тя не се ядосваше от този факт. Дори изпитваше вина, че няма възможност да предложи на детето почти нищо от това, което му осигуряваше Иван. Когато навремето реши да се захване с този бизнес, все пак разчиташе на подкрепа от семейния бюджет, когато се наложеше да покрива някои разходи, които й идваха в повече. Пък и времената тогава бяха по-други. Туристите бяха повече и много по-платежоспособни. Всъщност и сега би могла да помоли Иван за помощ. Знаеше, че въпреки всичко, което се случи между тях, никога не би отказал да и влезе в положение. Но не искаше да се унижава пред него, а още по-малко и пред детето. Тя дръпна за последно от цигарата и дори усети в устата си отвратителния вкус на горящия филтър. Изгаси фаса в пластмасовата чашка от кафето и с въздишка влезе в магазинчето. Всъщност сама си беше шеф и можеше да си тръгне по всяко време. Имаше ли смисъл да стои тук и да се усмихва на редките посетители, повечето от които само

разглеждаха, разпитваха и излизаха с празни ръце. Преди си запълваше времето, като сърфираше из фейсбук, но от седмица насам хотелът отсреща кодира безжичната си мрежа. А да плаща за собствен интернет в сегашното й състояние беше направо немислим лукс. Жената седна зад щанда, подпря брадичката си с ръка и заоглежда рафтовете около себе си. Добре поне, че нейната стоката нямаше срок на годност. И за миг тя си представи, че облечените с народни носии кукли са тенекии със сирене, а битовите украшения от дърво и метал – кашкавал и кренвирши. Почти се засмя на глас от картината, която изникна в главата й. Е, да, но без сувенири се живее, а без храна… Тази сутрин за пореден път закуси с клисава баничка, от която стомахът и се беше превърнал в нещо като подута болезнена топка. Обяда прескочи, а довечера все щеше да намери нещо останало в хладилника. Ако не – в килера май имаше две-три рибни консерви. Ще си отвори една и ще си я хапне с вилицата направо от кутията, докато върти каналите на телевизора. И докато накрая заспи с дистанционното в ръка. Както всяка вечер. Сама... Дъждът беше спрял и по улицата вече се мяркаха хора. Гласовете на млада двойка, която се беше спряла пред витрината, я изкараха от унеса. Не можеше да види лицата им, заради рафтовете със стока. Дано да си купят нещо. От дни не беше завъртяла и стотинка оборот. Сега ще влязат и ще си вземат нещо за спомен от почивката. Нищо че е дъждовна. Богдана стана и колебливо пристъпи към средата на магазина. Можеше да им предложи толкова много неща. Имаше солници и ключодържатели с герба на курорта. Съвсем наскоро ги беше получила. Или пък онази кукла с народна носия и с кобилица менци на рамото. Тя много си я харесваше, но беше готова да се раздели с нея. Все пак това е стока, нали… И отстъпка щеше да им направи даже. Само да си купят нещо. Само да повлекат крак. То така става, 60

мислеше си продавачката на сувенири. Като няма клиенти – няма, но като дойде един и води други след себе си. Тя нагласи най-милата си и приветлива усмивка, дори се погледна набързо в огледалото. Остана доволна от видяното и се приготви да се покаже на прага, за да ги покани. Тя витрината си е витрина, но в магазина има още толкова много неща… – Видя ли оная кукла вътре? – коментираше гласът на жената зад стъклото. – Ние с теб се скъсваме от работа за оня дето духа в магазина за хранителни стоки, а тая по цял ден си смучи цигарката, пие си кафенцето, и сигурно взима повече от нас двамата.

ХУМОР И САТИРА

Петър Краевски

ДА УБИЕШ ДЕБЕЛИЯ ДЖЪСТИН Денят ми започна с убийство. Размазах хлебарка в банята. Метнах я в тоалетната и пуснах водата. За моите четирсет и две години съм избил толкова членестонога гад, че ако насекомите имат есхатологични представи за пъкъла, главният демон съм аз – онзи, който ги ръпка с тризъбец, за да не излизат от казана с „Райд”. Прави сте, странно започнах разказа си, а което е полошо, започнах го с лъжа. Истината е, че само си мечтая денят ми да започне с убийство. Вече цяла седмица дебна тая хлебарка в банята, но тя все намира начин да ми избяга. 62

Да беше муха, да съм я размазал с някое томче от Г. Господинов (каква по-нелепа смърт за една муха?), но хлебарката е друга опера. Държи се. Не мре. Също като ония практически безсмъртни тенори, които кланинедоклани, се разкарват по сцената и берат душа на фалцет. Не се учудвайте на моята кръвожадност. Не съм с наклонности на сериен убиец. Обикновен човек съм. Ловът ме влече от малък, когато с най-добрия ми приятел Момчил бродехме по бреговете на Марица. Докато другите деца играеха на мижитарка, ритаха топка или просто разцъкваха джамини пред блока, ние, важни-важни, събирахме такъмите и отивахме на сафари. В ловния си комплект имахме по един калем с фунийки, жилка и скобарка. Аз се фуках и със сгъваемо ножче, което дядо ми Кольо беше донесъл от Чехия плюс разкошен фенер с пет батерии волт и половина, пак оттам. Така, въоръжени и опасни, обикаляхме заблатените разливи край машините за добив на строителен материал. Дебнехме Дебелия Джъстин. Чудовищен хипопотам-албинос, спотаен някъде сред тръстиките – разгонен, с кървясали очи и неприветлив нрав. Не се шегувахме. Стреляхме на месо. Жабите бяха пропищели от нас. Да не говорим за милиционерите, които периодично ни гонеха от съоръженията на ДСО „Пясък и чакъл” по сигнали на будни граждани. Като се замисля, литературата ни направи такива. Под родителски натиск бяхме попрелистили книгите от задължителния прочит и изведнъж – ето го Хърман Мелвил с неговия „Моби Дик”! Какво откритие за приключенската душа! Историята за белия кит бе поразила детското ни въображение с такава сила, че ако живеехме в Созопол, щяхме да оборудваме някоя лодка с мачти като „гръбнаците на тримата древни кьолнски крале”, да излъскаме корпуса, „потъмнял като лицето на френски гренадир, воювал в Египет и Сибир” и да монтираме на носа страховито детско харпунче – почти като китобойния кораб на капитан Ахав, „благороден, но безкрайно тъжен”, а после да отплаваме

към шамандурите, за да се справим с оня морски зверунгел. Е, в Пловдив липсваха океански хоризонти, нямахме си и своя „Пекод”, затова Марица се превърна в нашата Замбези. Мутира и представата ни за Моби Дик. Той се прероди в Дебелия Джъстин. За младия африканер джунглата е рай, в който бродиш със заредена карабина. Едва с напредването на годините осъзнаваш, че Господ е върховният хищник, Онзи – с небесната пушка, а ние просто възкликваме между залповете: „Каква чест да сме върховната плячка!” Не знам на какво се дължи това, но откакто се захванах с писане, станах подвластен на странни мисли от този порядък. Издадоха ми няколко романа. Най-успешната си книга озаглавих „Да убиеш Дебелия Джъстин”. Първата част описваше детските ми преживелици край Марица и започваше с нафуканото: „Земята е затвор, в който всеки очаква изпълнението на смъртната си присъда” – претенциозно твърдение, което се продаде като топъл хляб заедно с останалите двеста хиляди думи. Срам, не срам, забогатях. Какво да правя като ме превеждат в чужбина? Да се терзая ли, че и Холивуд снима по мои сценарии? Купих си Майбах. Ожених се за Мис България, която впоследствие се превърна в Мисис Силикон. Тунинговах я заедно с колата, да са в тон. От едната проклетия си втълпих, че не мога да творя, ако не съм в хасиенда на Карибите, отпуснат върху люлеещ се стол от плетена тръстика, с „Chivas Regal” в ръка и скъпа пура в устата. Изглежда, важна част от писането е необходимостта да се убеждаваш, че си гений т.е. чат-пат да изпадаш в самозаблуда. Правех го, без да ми мигне окото. Можех да си го позволя. Че кой би устоял на изкушението? С времето Момчил изчезна от моето полезрение. Увлечени в собствените си стратегии за оцеляване, поехме по различни пътища. Чух, че завършил лесотехническия, опитал някакъв бизнес, но без успех, а по някое време вестниците го обявиха за тото милионер. Честно казано, 64

съжалих го. Тъпо е да чакаш успеха си от лотарията. Само лузърите го правят. Затова и не го потърсих за по бира. Бях прекалено зает да правя кариера в медиите. Печелех награди, давах интервюта, целех се нависоко – с гаубица – в литературния Олимп. Слава богу, вече бях загърбил младежкото си убеждение, че за да стигнеш върха, трябва да отпаднеш от класацията на конюнктурата. С очите си бях видял, че в надбягването към успеха бездарието е куц лилипут в лимузина. Защо да му дишам прахта? С увеличаването на жизнения ми стандарт се чувствах задължен да поддържам имидж на духовит бохем. Пичага от класа. Остроумен богаташ, който пише сълзливи антрефилета за бедните, а види ли просяк, минава на другия тротоар. Така е с всеки ухилен циник, постигнал, що-годе, мечтата на живота си, каквато и да е тя. Няма да ви лъжа, с живота се обичахме здравата, но именно тук е трагедията на хедониста – постоянно търси нещото, което да му достави върховното удоволствие, а когато го намира, то все не е това Ето и сега – присъствам на премиера в целия си блясък. Бял костюм “Ralph Lauren”. Артистично шалче “Versace”. Тъмни очила “Aviator” на “Dolce & Gabbana”. Парфюм “Gerlain Paris”. Доминиканска пура “Gurkha Black Dragon Especiale”... Това съм аз. Виновникът за „Дебелия Джъстин”, част II. Залата е претъпкана с мои почитатели. Те хем ме харесват, хем ми завиждат. Хак да им е. Виж, почитателките са по-искрени, стига да не са феминистки. Всички неволно се поклащат в ритъм: „Там-та-там-та-тамтата”. В дъното дискретно припява фолклорна група от Африка, специално поканена от посолството на Зимбабве. В романа си описвам как ловувам в техните резервати. Оцелявам в трудни преходи, трепя ногато и хвъркато, залюбвам местна красавица, спасявам я от побеснял хипопотам и така нататък, да не разказвам фабулата – Спилбърг вече подаде оферта за филмиране, ще му смъкна две-три кожи.

Обичам Зимбабве. Не че съм ходил в тая страна, но хората са благодарни. Чрез мен влизат в световната литература. Последното изречение току-що го изказва на глас виден критик, който ме превъзнася срещу сто лева на ръка. Забелязвам, че издателката ми Боги приема похвалите с натежало сърце. Едва я свърта на стола. Напоследък трудно преглъща успеха ми, понеже той предполага повече внимание и по-голям хонорар за автора т.е. за мен. Точно по тази причина се забави втората част на „Дебелия Джъстин”. Наложи се да го пуснат заедно с новата ми стихосбирка. Но какво са няколко изгубени месеца пред безсмъртието, което предстои? Нали сме безсмъртни до доказване на противното? Както и да е. Харесвам я Боги. Въпреки чаровната й чепатост, уважавам я тая жена. Затова говоря пред културния елит най-общо за мисията на писателите. Насилвам цялото си чувство за хумор в импровизации от сорта: - Като изключим гениите, писателите са два вида: едните печелят награди, другите правят литература. Едните са склонни към ефектни творчески самоубийства, а другите - към безсмъртие. Едните не ги четат, защото не ги познават, а другите не ги четат, защото ги познават. На едните съвестта им спи, а на другите – и хърка. Последните минават за дисиденти. Аудиторията постоянно реагира с непринуден смях. Пипнах ги! Продължавам с чувството, че успехът ми се случва в момента: - Писателите са два вида: едните остават, а другите продължават. Едните се делят на видове, а другите – на индивиди. Едните пишат с удивление, а другите се удивляват, че пишат. Тези, вторите, са обект и на всеобщо удивление. - А някои пишат „удивление” с „о” – обажда се моята коректорка, която минава за зевзек в минижуп. 66

- Правилно – отвръщам великодушно. – По тази логика писателите са два вида: удивителни и одивителни! Бурни аплодисменти. Удар в десетката. „Браво! Брависимо!”, отеква салонът, ще речеш, че в момента звучи арията на Фигаро от „Севилския бръснар”, но в изпълнение на хор, събран от кол и въже. Като се има предвид, че премиерата ми се предава директно по Националната телевизия, смятайте тиражът на книгите ми за изчерпан. Няма какво да говорим, хората обичат, когато литературата се превръща в пърформанс, хепънинг, шоу. Добре, че имам опит пред камера. Водил съм и стотици радио предавания. Знам къде да наблегна, какво да обера. А нюхът ми подсказва, че трябва да задоволя мерака на тълпата с позрелищен изказ. - За добрия писател голата истина не е с мерки на манекенка. Тя поразява внезапно като трътла на пилон. Не ви препоръчвам да търсите естетика в голата истина. Каква естетика у стара мома, обвинена в ексибиционизъм? Залата се залива от смях, да им се чудиш на акъла. Изключение прави напрегнатият екип на Държавната телевизия (така се скандализират пуританите – брутално и в директни предавания!). Боги също е на тръни. Разбирам я. По принцип издателите са принудени да гледат скептично на живота, за да не се разорят без време. - Ако писателят има кауза, превръща се в казус – усмихвам й се аз като бебок. – На твоята маса – гениалните, на съседната – бездарниците. В крайна сметка писателите са много, но читателят е на изчезване. Изобщо не ме интересува дали сте впечатлени от тази тирада. Стига ми, че залата в НДК става на крака и ме аплодира в продължение на пет минути! Под нестихващите овации ми връчват Националната награда за литература с поздравителен адрес лично от премиера. Пред малкия ми президиум вече се извива дълга опашка за автографи. 67

- Говорихте за писателите, а какво ще кажете за поетите? В стихосбирката ви има и класически форми, и vers libre... - Добрите поети си личат дори в римуваното стихотворение! – казвам самодоволно, разписвайки книга на някакво светило. – Поетите пишат с кръвта си, а критиците ги класифицират по кръвни групи. Съществуват и такива поети, на които свободата им се заключава единствено в свободния стих. Що се отнася до мен, имам душа на демократ, сърце на социалист, разум на либерал и сънища на анархист. В множеството се вклинява журналистка с микрофон на БНР. Познаваме се доста отблизо, да не кажа интимно. Трябва да има година, откакто я разкарах, заради едно сладко миньонче от bTV. Тя ме фиксира с поглед „имам да ти връщам” и подхвърля фамилиарно: - Не е ли по-важно колко сърце влагаш в писането? - А може ли да твърдиш, че пишеш от сърце, ако са ти сложили пейсмейкър? - Сърцето е в ума – опъва се тя. - Ако сърцето е в ума, разбирам защо политиците са безсърдечни... – засичам я на мига. - А как приемате славата? – питат от национален всекидневник. - Славата е слънце от станиол – заслепява, но не топли – започвам подвеждащо. – Славата има силиконови гърди. Колкото по-нависоко, толкова по-вероятно да й се пръснат циците. Смях избухва в репортерската тумба. Това им трябва на тях – някоя блажна фраза като за първа страница. - Апропо, за разлика от писателите, писателките биват само един вид т.е. едните имат вид, а другите нямат – слагам поантата. Ех, че веселба! Хубаво ми е, мама му стара... Абе, какво да ви кажа, чувствам се като човек, който е вдишал райски газ и се рее над простолюдието. С две думи – 68

консумирам успеха. Излапвам го на големи хапки заедно с гарнитурата. Знам, че звучи нафукано и нагло, ама въобще не ми пука. Ако щете, наречете ме маниак, но не забравяйте, че аз карам Майбах, а не вие, ок? И не си мислете, че ми убягва мимолетността на PR-а. Наскоро бях писал в “Daily Mirror”: „Тежка е царската корона, но тя е перце в сравнение с отминалата слава”. А в едно знаменито интервю за “New York Times”, което го цитираха и в “Deutsche Welle”, бях заявил дословно: „Славата е веселият капан на завистта. Славата е врана-албинос, която само отдалече прилича на бяла лястовица”. Нещо против? Сега разбирате защо попивам всеобщото одобрение като баобаб, който долавя с листенцата си бъдеща засуха. В разгара на триумфа, джиесемът ми запява с гласа на Ивана: „Няма какво да говооорим, ние сме номер еднооо. Опса!” Вдигам. - Ало... Кой?... Момчил?... Пада ти батерията?... Откъде?... Замбези?... Аха... Доскоро. Затварям. Разбутвам репортерите и с кисела физиономия се насочвам към изхода. Ония гракват като лешояди над мърша: - Кажете още за славата? За щастието? За успеха? - Каква слава? Какво щастие? Какъв успех! – изсумтявам с половин уста. – Та той е убил Дебелия Джъстин

КРИТИКА И ЕСЕИСТИКА

Стана Апостолова НА СЕДМОТО НЕБЕ НА ПОЕЗИЯТА „Това е книга за един от онези моменти, които пишат стихове. Момент, когато стоиш на ръба на себе си и посрещаш челните удари на живота, които разсичат времето на „преди“ и “след“. Момент, когато осъзнаваш, че най-ценното постижение е да 70

се изправиш и да продължиш. Изход винаги има!”, Роза Максимова

НА СЕДМОТО НЕБЕ НА ПОЕЗИЯТА В преддверието му гъмжи от дяволи. Обичам те – а няма смисъл. Обичаш ме – и няма смисъл. Да живее безсмислието!

Не са толкова много областите на човешката култура, които обладават такава дълбочина, сила и продължителност на въздействието както изкуството. Сред всички изкуства, които владее човекът, едно от най-почетните места заема изкуството на поетическото слово. Като че ли да поправи несъвършенствата на конкретната действителност, поетичното слово създава нова, изчистена и художествено концептуална жизнена среда. Роза Максимова с нейната съхранена индивидуалност и фино боравене със словото е поет в смисъла на Белински. (“Поетът е преди всичко човек, след това гражданин на своята земя и дете на своето време”, Белински) ТОЧКА Този път не плаках – взех се в ръце. Направих си маска от кал – същата, от която исках да те измъкна. 71

Облякох си роклята на точки и закрачих – точка на една история. Забележителна в своето майсторство да каже с възможно най-малко думи най-много, тя е толкова многопластова и докосваща в своите стихове, че се сещам за една мисъл на великия Гьоте: “Живото усещане на действителността и способността да го предадеш те прави поет.” ЮЛИ Играят раците на зарове, преяли гларуси на пръсти стъпват. Рибите танцуват валс и вятърът издига замъци от пясък. Далечен фар стеснително намига, флиртува с лодките. Морето, уталожено след скитане, изтяга гръб, въздиша. И пише стихове. Слънцето безгрижно пие бира, под розовия си чадър от мида, съвсем, ама съвсем нехае милото за влюбените във четвъртък. Поезията на авторката е изпълнени с цветове, багрите са наситени, ярки, жизнеутвърждаващи. Всъщност в своите хайку тристишия тя го е заявила по категоричен начин: ••• Небесна дъга. 72

Под нея няма място за безцветни хора. Ако отварям често прекрасно оформената поетична книга на поетесата „Асиметрии”/”От двете страни на времето“, това е за да почета нейните хайку стихове. ••• Разхвърляни смокинови листа – гардеробът на Ева преди среща с Адам. ••• Ден за прошка. Пред нас – цяла година за грешки. ••• Звън на камбанки в коледната нощ. Детето на прозореца съм аз. Майсторството на авторката се състои в способността й да интегрира в няколко стиха паралелно развиващи се смисли, сплитайки ги в сложно и прекрасно цяло. Но както е отбелязал Ибсен, за да имаш основание за творчество, трябва и собствения ти живот да е съдържателен. Най-завладяващото в тази поезия е искреността на изповедта. СТРАХ Боя се от оня страшен съд, пред който заставам приведена 73

под тежестта на кръста. Идеята произлиза от корените на светоусещането на художника, тя е обусловена от отношението му към действителността. А отношението на Роза Максимова може да се опише с една дума – любов. Анализът на различните страни на поетическата структура на стихосбирката би бил непълен, ако подминем въпроса за езика. Авторката е отдадена на езика и оперира със словото, опирайки се на речевия опит на своя народ по един виртуозно уникален начин. В крайна сметка усещането за съпричастност на читателя е ноповторимо, експресивното въздействие безспорно и резултатът изразителен.

Георги Н. Николов

ОТ ПЕРВАЗА СИН НА ВРЕМЕТО…

Отдавна вече Петър Андасаров е емблематично име в съвременната българската духовност. Той запечата, надграждайки и днес яркото си дарование, в редица запомнящи се книги с поезия, публицистика и стихове за деца. Сред които ще спомена, без да претендирам за изчерпателност, „Нося те в очите си”, „А е толкова рано за сбогом”, „Преди да ви повикам”, „Слънце между нас”, „Безсмъртничета”, „А ме боли от нежност”, „С очи те търся”, „И няма връщане”, „Ти освети небето на душата ми”, „Иде хубавото време”, „До поискване”, „За цвят копнея”, „Да си влюбен”, „Като дългото ехо на 74

песен”, „Когато сенките се удължават”... И като необходимо уточнение ще добавя, че стиховете му са преведени на руски, белоруски, чешки, полски, унгарски, немски, френски, английски, испански, монголски, китайски, японски и арабски езици. Това международно признание кара читателя да се взре с особено внимание в лириката на Андасаров. И да се слее в широката й мащабност със стихове-спомени, стихове-предчувствия, стихове-изповед… Акварелна панорама на осмислената поетична орис. В която се преплитат, като ярки шевици, годините на детството и зрелостта. В нейния център е вградена иконата на живота, обкичена с пролетно-есенни цветя. Такова впечатление ражда в съзнанието ми създаденото и създаваното от Петър Андасаров – един от ярките представители в мозайката на нашата литература. Можем да го

оприличим на химн за привидно делничната личност, олицетворяваща своето време. Родена в селска прегръдка, но литнала над пулса на града. Носеща кръста на цветни спомени, заспали под схлупената стряха някъде назад в годините. Където мили образи, под купола на вечността, тихо бдят над забравените стъпки към дома. И те не са сами. Кръвта им успокояващо пулсира в нашите вени. Неволно търсим топлото докосване на ръцете им. Сякаш разтваряме албум с ретуширани снимки, където се гушим и ние: в детството, в нетърпеливата младост или в мига на сбогуване. Вече поели кръста на собствената си орис, изглеждаща толкова привлекателна и безметежна. Но когато разберем, че отреденото ни време почти изтича през стрелките на биологичния часовник, се връщаме обратно. Къде? Защо? Има ли смисъл, щом пред нас отваря двери само старостта? „Да, има!” – отговаря поетът. Защото в миналото и в приемствеността на родовата традиция през безчет поколения се корени и нашето израстване в мислещи човеци. Тръгнали от ласката на майчиния скут, за да дадат от себе си нещо на света. Овехтялото семейно гнездо е дълбоко запечатано в мислите на сърцето и за него се сещаме все по-често, надвесени над бездната на вечността: Приседнала на прага на деня тя детството ми кърпи мълчаливо с конци от слънце в слънчева игла, за да е дрехата му по-красива. И в унеса на този слънчев блян – да гледа как посред света минава живота ми – и хубав, и голям – от взиране денят й ослепява. И виждам – с лъч от него, с бод последен тя слънцето за дрехата зашива. Иглата гасне в пръстите й ледени и с тъмното мълчание се слива… „Мама детството ми кърпи” 76

Съвсем условно, тематичният избор на Андасаров прави анализ на пътя между селото и града. Разгръща емоционална панорама на процесите, довели до смяна на нивата със заводския цех. Разкрива и постепенната промяна в психологическата нагласа на личността, привидно изгубена в тътена на градската улица. Подобен подход не е чужд на редица поети от 50-те г. на миналия век и до сега. Разликата между тях е как интерпретират мотивите на стародавния бит върху урбанизираните контури на съвремието. Дали с декларирана кабинетна носталгия по отминали години, които няма да се върнат. Или, с аналитично вникване в обществените процеси. Развиващи се в орбитата на света и даващи свой модел на гражданската пирамида у нас. Като със средствата на художественото творците заличат границата между двете символни понятия и изведат на преден план ролята на личността. Разчупила рамките на „местно” и „национално” в името на бъдещото време… Наистина, темата за селото е сред водещите в творчеството на Андасаров. Тя е зноен летен пейзаж, или сянка на облак, литнал във висините. Пътеки, минзухари… птици и благословения на полето труд. Чиято най-висша награда е ароматният, честно спечелен самун хляб, разчупен от корави длани. Но авторът не е само изповедник на копнежа по заглушена в паметта, идеализирана архаичност. В символите, във великолепно композираните природни химни и силуетите на обични люде, неизменно пулсира алегоричен контекст. Той е философски израз на нещо много по-дълбоко: за смисъла на нашето съществуване. С мисия ли се раждаме? Или трябва покорно да гравитираме в хода на годините, до последна глътка въздух? Какво е значението на отделната личност за хода на историята, когато тя сменя нравствените си ценности? Кой къде е, какъв е – не знаем, кой истина носи, кой крие лъжи; кой дава честност назаем, кой върху чуждия гръб лежи. * * *

Тези кратки редове само бегло докосват творчеството на Петър Андасаров. Истинското му богатство се разкрива с дълбоко познаване на казаното от него. На мен лично, по далечна аналогия, то настойчиво припомня „Четирите годишни времена” на Вивалди. Защото и тук имаме пролетта на детството, зноя на съзидателната личност, тихо пристъпващата есен… До зимата е далече, пък и кого радва зимата в нечий живот? А може ли да има човешки живот без зима? Да, разбира се… В многоцветната лирика на Петър Андасаров: мъдра, човечна, добронамеренокритична. Изповедна. И прилична на проповед от амвона на битието. В чието послание изгревът и залезът на живота са втъкани в една обща нишка, очертаваща нравствените контури на всеки от нас. С които ще бъдем запомнени известно време, или пък равнодушно заличени от съзнанието на околните. Създаденото от Андасаров е достъпно, разбираемо и изпълнено с много топлина. То разкрива свой собствен творчески път, изминаван в неспокойно равновесие със света и със самия себе си. В аналитични прозрения за стойностното в забързания ни делник и за доброто и злото в него. Поетът обича хората и това се чувства във всеки стих, във всяко негово изречено послание. Да обичаш хората днес, а не само себе си, е особено трудно. И това качество на Петър Андасаров, изсечено в безспорния му талант, ни изпълва с доверие. Което, струва ми се, е най-голямото признание за всеки автор…

ПЪТЕПИСИ

Йордан Атанасов

ТАСОС – МРАМОРНИЯТ ОСТРОВ Бях решил да спра с пътеписите, но щом сладкодумният ни гид Йоанис, започна да реди шантави истории на български, не се стърпях и, друса - не друса автобуса, взех химикала и сега разчитам криволиците едва. Йоанис учил в София за физиотерапевт 4 години. Говореше добре, само отвреме-навреме вместо Тасос изричаше Фасос.

Но това беше най-малкият му грях. Който разсмиваше някои от екскурзиантите, други сякаш се гавреха, повтаряйки помежду си: Фасос, Фасос... Някогашният „наш” остров Тасос е един от най-северните острови в Егейско море, природата е като на Халкидишкия полуостров. Впрочем преди милиони години те са били едно цяло. Ще направим пълна обиколка на острова с автобусчето, каза на втория ден Йоанис, това са 110 километра, ще спираме на по-атрактивните места. Плажовете са едно голямо богатство на острова – дължината им е 95 километра, водата - прозрачна като езерна почти, пясъкът – едър, а влизането във водата – мъчително. Обли и ръбести камъни и камъчета. Не можеш да избягаш, залиташ, потъваш изневиделица, подхлъзнат от тях, а някакви дребни същества (рибки или рачета) започват да епилират ходилата и пръстите ти настървено, методично… Пълно е с българи, с македонци – нашите помалки братчета, руснаци – тоже наши братя, но по-големи, европейци, китайци (без тях вече пейзажът щеше да е скучен). Струва ми се, че старозагорците бяха най-много, българска реч ехтеше по плажове, магазини, ресторанти. И от обслужващия персонал. На гала вечерта ни обслужваше една чевръста сервитьорка Мария. Била от сливенския край, от село Ковачите. С добре приготвената риба, пихме някакво отвратително безвкусно вино, което масово се произвежда и пие в Гърция. А първите що-годе цивилизовани хора по тези места са отпреди 27 века. Организираното заселване е станало от жители на остров Парос – един от Цикладските острови. Още тогава е започнал добивът на мрамор и изполването му за строежи облицовки, пътища. И за износ. Мраморът тук е един от най-качествените – гордее се Йоанидис. Интензивния му добив даже намалява площта на острова, шегува се водачът. И ни показва места, в близост до морето, където материалът е извлечен и водата се кипри на неговото 80

място. По пътя отляво се виждат кариери с бели, почти вертикални стени, разчертани на големи квадрати и готови за изсичане, а по-надолу, на равното - приготвен в палети материал за транспортиране. От блясъка на мрамора денят става още по-светъл. Отдясно погледът вижда в морето недалеко две платформи за добив на нефт. Добитото с тръби се пренася до рафинерията, която се намира на двайсетина километра на сушата. Други платформи нямат съседите, но са горди, че тези задоволяват един процент от енергийните нужди на страната. Останалите проценти се внасят. Турците имали претенции към мястото и едва не се стигнало до война преди няколко десетилетия… Островът е богат и на дървесина, предимно борове, която също се изнася. От високи, прави борове бяха всичките им електрически стълбове, предварително импрегнирани, за да не гният. За маслините е излишно да говорим, има ги навсякъде. Посетихме модерна преработвателна работилница за добив на свещената течност. Видяхме целия процес и се убедихме, че трябва да си закупим от студено-пресования вържил. Макар че в Кавала го видяхме на по-тънка цена. Нейсе. Така е в търговията. А колко му е гърците да ни излъжат. Те цял Европейски съюз излъгаха, та нас ли... Четирите дни минаха неусетно със слънце, плажове, гръцка музика (друга просто няма по радиата и телепрограмите), с посещение на всичко историческо и съвременно, което е приготвено и поднесено, така че да оставиш повече евра. След час фериботът ни стоварва на сушата, а от там към Кавала – Меката на тютюна, малко история по темата. И път - към нашата граница.

ИНТЕРВЮТА

СЪЮЗЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ – ПЪТИЩА И НАДЕЖДИ

С Боян Ангелов разговаря Георги Н. Николов

- Приятелю, ти пое ръководството на СБП след цял век негово съществуване. Какъв е авторитетът му в обществото и какъв искаш да го видиш в бъдните години? Какво ще му дадеш от себе си? - Съюзът на българските писатели престана да бъде идеологическо оръжие на една или друга политическа сила у нас. Регистриран е като сдружение с идеална цел и от зората на демокрацията не е получавал никаква държавна дотация. Дори са му отнети ценни имоти - пететажната административна сграда на ул. „Ангел Кънчев” №5 в центъра на София, почивната база в Ситняково и др. Ала за определени среди е 82

много изгодно да сочат с пръст този съюз, наричайки го „тоталитарен”. В началото на промените група пребоядисали се „партийни другари” успяха да приватизират вестник „Литературен фронт”, превръщайки го в „Литературен форум”. Категоричното ми мнение е, че тази камарила литератори нанесоха сериозен удар върху крехката българска демокрация, компрометирайки синята идея по доста вулгарен и безобразен начин. Започна отричането на поколения български писатели не по естетически причини, а по причини на личностна неприязън. Започна субективистично пренареждане и пренаписване на българската литературна история от слугинаж на небългарски интереси. Аз не знам какво му е тоталитарното на едно демократично сдружение на писатели, имащо за цел да защитава техните интереси пред държавата и да подпомага техния труд и изявите им, да се грижи за запазване на авторските им права. Не си поставям непосилни и грандомански задачи да превръщам Съюза на писателите в инструмент за решаване на глобални проблеми. СБП не е обвързана с нито една политическа централа, но това не значи, че ние няма да подкрепим всяка обществена кауза, която е полезна за България и нейните граждани. По принцип българските писатели са свързани трайно с родословните си корени и дълбоко вярвам в силата на тяхното любородие. Искал бих да видя този съюз в качеството му на обществен защитник на българското слово, на българския език и на родната ни история от посегателствата на безродници и отцеругатели. Към Министерството на културата трябва да възобнови дейността си Националният център за книгата и така държавата ще засвидетелства своята доброжелателност към стойностната литература. От години в общественото пространство са се настанили литературни нагаждачи,

които намират път към всяко правителство и използват държавни програми за превод на техни произведения зад граница. Същите тези самозванци обикалят неуморно българските културни центрове по света и създават впечатление, че са единствени и неповторими. А десетки български писатели тънат в мизерия, техните книги излизат в обидно малки тиражи и остават извън обсега на медиите. - Какво е състоянието на българската литература днес и контактува ли тя с европейските ценностни традиции? Има ли нещо, което трябва да „догонва” в стремежа си към тях?

- Повече от две десетилетия съзнателно се насажда впечатление, че съществуват две диаметрално противоположни литератури - „традиционна” и „модерна”. Критериите за противопоставяне са отново грубо идеологически. А критерият за стойността на едно литературно произведение трябва да бъде найвече естетически. Отдавна изкуствата са се оттласнали от бреговете на всекидневието и би било доста наивно, дори вулгарно, да се търси във всяка литературна творба огледалния образ на общественото битие. Поважно е какви са моралните и гражданските позиции на писателя - дали той стои на страната на истината, или защищава идеи и практики, които са в противовес на хуманността. Отношението между писател и творба е като отношението човек и неговия огледален образ. Не е възможно неморален човек да създава творби, които са заредени с човечност, любородие, добротворчество. Ето защо съм на мнение, че талантът без морал няма никаква стойност. Моето продължително пребиваване в Западна Европа успя да пренагласи и вижданията ми за ролята на отделните изкуства в съвременния обществен живот. По принцип на съвременната българска литература липсват преди 84

всичко елементите й на универсалност. Съчетанието на националната традиция със съвременните естетически тенденции би могло да донесе на българската литература нови измерения. Отдавна вече България не е заключена в своите 111 000 квадратни километра площ. Българи живеят навсякъде по света и този досег с неизчерпаемите и неизброими чудеса на живота ще донесе новия облик на българската литература. А високо талантливи български писатели има много - те са десетки, бих казал - стотици. И тези писатели не са само от Съюза на българските писатели, но и членуващи в други творчески сдружения, общества, кръгове. Във всички случаи съвременната ни литература не се изчерпва със споменаването на няколко имена, защото това би било несправедливо за други мои колеги. - България изживя своя духовен вододел на ноември 1989 г. Как изглежда тя днес литературно отношение? Трябва ли творците „виждат” реалния живот, или е по-добре да дистанциратот него в други измерения?

10 в да се

- Според мен 10 ноември 1989 година е важна дата за българската история. Българинът получи свободата да напуска пределите на своята родина безпрепятствено и безнаказано. Това е безспорно голяма крачка към демократизиране на нашето общество. Ала случилото се и случващото се в България вече четвърт век прилича повече на хорър филм, отколкото на реална действителност. В страната започна процес на масово обедняване за сметка на обогатяването на червената буржоазия, която смени принципите за социална справедливост с идеите на неолиберализма. В страната настана време на дивашки капитализъм, криминална приватизация и корупция на всички нива. Стигна се до компрометиране на държавните институции и до

навлизане във властта на криминалогенни индивиди. С няколко думи - настана прекрасно време за създаване на реална литература, която може да черпи сюжети от живия живот, който превъзхожда по безумие и безнаказаност и най-развихрената фантазия. Ала тази литература не трябва само да регистрира случващото се, а да го осъжда и да се опитва да възпитава читателите, да им дава някаква надежда, че не всичко на този свят е в ръцете на мизантропи и злодеи.

- Ти самият си утвърден поет - как подбираш темите си и аудиторията, пред които ги споделяш в стихове? Считаш ли ги за потребни в хаоса от чалга и борбата за делничното парче хляб? Какво още не си казал и искаш да кажеш на хората? - Поезията става и ще става все по-необходима за обикновения човек. В нея са закодирани моделите и средствата как човек би могъл да съхрани своята природа. Защото по природа човекът е добър и състрадателен, стига да бъде възпитан правилно в тази насока. Във всеки човек е закодирано и чувството за справедливост. Не бива да се подхранват само и единствено животинските нагони. Струва ми се обаче, че в днешно време поетите приличат на деца, които строят пясъчни замъци, докато над тях прелитат военни самолети, превръщащи милионни градове в купища от прах и пепел. Въпреки всичко поезията е полезна и необходима на хората. И колкото по-честна и по-свързана е с техните грижи и тревоги, толкова е по-полезна. Животът е прекалено кратък и е нужно човек да бърза да прави добро, защото това добро ще му бъде върнато от друго място и по друго време. Не ми се иска да вярвам в максимата, че няма ненаказано добро. Мисля, че истинската поезия ни помага да ставаме по-добри и по-човечни, да обичаме по-силно и 86

по-самоотвержено. И докато световни поети ни приканваме да умираме за свободата, искам да припомня един стих на големия швейцарски поет Алберт Щеффен, който е написал: „Аз искам да загина за приятел!”

- Има ли теми, от които се боиш и теми, които не понасяш? Какво е според теб творецът да бъде водач на масите днес, в общия знаменател на човешко обезверяване? - Няма теми, от които да се боя, но не понасям темата за всеобщото отрицание на всичко и всички. Тези талибански похвати и привички са станали вече част от всекидневието на някои наши политици и литератори. Отрицанието е форма на слабост душевна, емоционална, творческа. Колкото и да е трудно, би трябвало да се търси зрънцето добро и да се прави опит за неговото култивиране, за отглеждането и превръщането му в нежно и красиво цвете…

ХУДОЖНИЦИ

Иван Краевски

Иван Краевски е български художник, живописец. Роден е през 1943 г. в с. Зелениково, Пловдивско. Завършва Живопис във ВИИ „Николай Павлович” – София през 1971. Член е на групата на пловдивските художници. Участва в окръжни и национални изложби, както и в експозиции зад граница – Полша, Германия, Франция, Англия. Има двадесет самостоятелни изложби. Негови творби са притежание на галерии в България, Германия, Полша, Испания, Япония, Русия и др. Живее и работи в Пловдив.

ПОЕЗИЯ

Георги Ангелов

Валентина Шейтанова Елка Стоянова Петя Банкова

Пламен Дойнов

Стана Апостолова Ирина Войнова

Лилия Христова Петър Краевски ПРОЗА

Ваньо Вълчев

Милчо Касъров

Начо Христосков Петя Банкова

Стана Апостолова Стефан Бонев

ХУМОР И САТИРА Петър Краевски КРИТИКА

Стана Апостолова

Георги Н. Николов

georgi_angelov_68@abv.bg jantreya@abv.bg ellyst@abv.bg

petzaek@hotmail.com dojnovpl@abv.bg

stellapro7@gmail.com rina53@abv.bg

arnika1970@abv.bg petkraski@mail.bg

vanio.valchev@abv.bg

m.kassarov@gmail.com nahri@abv.bg

petzaek@hotmail.com

stellapro7@gmail.com stefanbonev@gbg.bg

petkraski@mail.bg

stellapro7@gmail.com

bi_georgi_nikolov@abv.bg 89

ПЪТЕПИСИ

Йордан Атанасов ИНТЕРВЮТА

Георги Н. Николов ХУДОЖНИЦИ Иван Краевски

lit_glas@abv.bg

bi_georgi_nikolov@abv.bg

ivan_kraevski@abv.bg

СЪДЪРЖАНИЕ ПОЕЗИЯ Георги Ангелов Валентина Шейтанова Елка Стоянова Петя Банкова Пламен Дойнов Стана Апостолова Ирина Войнова Лилия Христова Петър Краевски

5 10 12 15 17 20 23 25 27

ПРОЗА Ваньо Вълчев Милчо Касъров Начо Христосков Петя Банкова Стана Апостолова Стефан Бонев

29 35 40 43 47 57

ХУМОР И САТИРА Петър Краевски

КРИТИКА Стана Апостолова Георги Н. Николов

69 73 91

ПЪТЕПИСИ Йордан Атанасов.........................78 ИНТЕРВЮТА Георги Николов

......................81

ХУДОЖНИЦИ Иван Краевски.............................87

НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ "Ф А Р-1946" Основано през 1946г. от обща еврейска културна организация "Иля Еренбург". Приема се новоучреденото читалище да носи името "Шалом Алейхем". За първи председател е избран Шимон Калдерон. Алберт Анжел Вагенщайн е първият библиотекар. Задачите на читалището са да развива културно-просветна дейност сред населението. С решение на общинския народен съвет през 1952г. се преименува на читалище "Фар", а през 2010г.към името е прибавена годината на създаване, според изискванията на Закона за народните читалища от 2009г. През 1955г. към читалището е създаден първия цигански състав в региона с 55 участника. Изнасят се концерти в града и окръга. Разкриват се езикови и музикални школи. Дългогодишен секретар на читалището е Донка Брусева. Библиотеката, чийто фонд наброява 46 000 тома функционира с два отдела - детски и отдел за възрастни. На литературни вечери са канени Иван Радоев, Климент Цачев, Радой Ралин, Недялко Йорданов, Христо Фотев, Блага Димитрова и др. В салона на читалището се организират примиери на книги на бургаски творци, художествени изложби. Адрес: 8000 Бургас, ул. "Странджа" № 20 ; тел. +35956/545842-секретар и 545951-библиотека e-mail: nch_far@abv.bg

Литературен сборник ФЕРЪ www.fairclub.info/ РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ Стана Апостолова Донка Брусева