Тиодор Зелдин - Разговорът (откъс)

Тиодор Зелдин

РАЗГОВОРЪТ

или как общуването може да промени живота ви

бгкниг@

1

Original english title: Conversation: Haw talk can change your life Copiright © Theodore Zeldin, 1998 Images Copiright © Theodore Zeldin, 1998 All rights reserved Bulgarian edition copirights by BGkniga Plc. © Всички права запазени. Никаква част от тази книга не може да бъде използвана, копирана, сканирана и разпространява в електронен вид без писменото разрешение на издателя. Разговорът или как общуването може да промени живота ви Превод: Росен Люцканов Предпечат: БГкнига Печат: Полиграфически комбинат “Димитър Благоев“ ООД ISBN 978-954-8628-14-3 Издава БГкнига ЕАД, София, 2011 02/ 804 31 25, office@bgkniga.bg, www.bgkniga.bg

2

Съдържание

1. Благодарности

5

2. За илюстрациите

6

3. Как всяка нова епоха променя темата на разговора

9

4. Похабената среща

20

5. Защо любовният разговор поема в нова посока 26 6. За онова, което спасява разговорите в семейството от скуката

43

7. Разговор на работното място: защо специалистите трябва да открият нов начин на говорене

59

8. Как технологиите влияят върху разговорите, които водим?

75

9. Как разговорът благоприятства интелектуалното общуване

93

10 Тридесет и шест теми за разговор

3

107

Мисли с главата си 4

Благодарности

Бих искал да изкажа признателността си на четвърта програма на радио ВВС и преди всичко на Филип Селарс, който ме покани да изнеса тези беседи, които презаписах тук с минимални изменения. Задължен съм също и на моите приятели Марк Гарсиа, Даниел Олсен, Корина Генън, Луиз Алън, Кристина Хардимент, Гидиън Копел, Джорджина Вести, Ъмърджийт Барн, Марк Елвин, Тапан Райчадури, Андрю Нюрнбърг, Кристофър Маклиоз и на служителите на “Харвил Прес” за помощта и съдействието, които ми оказаха, а също на всички онези, които говорейки и кореспондирайки с мен ми показаха колко различни могат да бъдат водените от нас разговори, и преди всичко, на Диърдри.

5

За илюстрациите

Освен всичко останало, разговорът е опит да бъде решена една загадка, игра, в която всеки от нас се старае да разчете мислите на събеседниците си. Ние сме принудени постоянно да правим предположения какво те имат предвид с думите си. Никога не можем да бъдем сигурни кога словото ще се впусне в танц, кога различните мнения ще се приласкаят взаимно, а завесата на въображението ще се повдигне, разкривайки нови теми за разговор. Винаги можем да станем по-умели в изкуството на разговора при условие, че искаме да постигнем това. Също като любовта, разговорът може да бъде провокиран от играта на видимостта. Ето защо, текстът е изпъстрен с картинни еквиваленти на тези стимулиращи средства. Надявам се, че тези образи ще подскажат раз6

лични идеи на онези, които се вгледат в тях и по този начин ще насочат обсъждането в различни посоки, по пътища, които въображението ще е склонно да поеме. От друга страна, дори и да нямат такъв ефект, те ще ни позволят да зърнем поне част от загадъчната пиеса, която се случва в главите ни. В края на книгата са поместени тридесет и шест теми за разговор, всяка от които е свързана с един от тези образи и повдигнатите от него въпроси. Също както влюбените задълбочават и извайват очертанията на своята любов, така и онези, които са зажаднели за разговори, които носят по-голямо удовлетворение, имат нужда да говорят за разговора. За разлика от любовта, на която са посветени множество стихове, за разговарянето няма почти никакви. Затова трябва да открием някакъв техен заместител.

7

Първи думи 8

1

Как всяка нова епоха променя темата на разговора

“Добре е да се говори”, твърди една от рекламите на “Бритиш Телеком”. Разбира се, това е само половината истина. Никой не би могъл да твърди просто “Добре е да се яде”, без да добави, че много от нещата, които обичаме да ядем, всъщност изобщо не са полезни за нас. Ако по отношение на разговорите имаше измислени предписания от рода на диетите, които спазваме при храненето си, те биха съдържали предупреждения относно различните типове разговор и съвсем не би било лесно да ни препоръчат място, където можем да се насладим на кулинарното изкуство на разговора. “Добре е да се говори” е един от девизите на ХХ век, който довежда докрай вярата в самоизразяването, споделянето на информация и стремежът към разбирателство. Говоренето обаче, невинаги е в състояние да 9

промени чувствата и идеите, както собствените ни, така и чуждите. Ето защо съм уверен, че ХХІ век трябва да си постави нова задача – да развие не просто говоренето, а изкуството на разговора, което е в състояние наистина да промени хората. Истинският разговор може да бъде възпламеняващ, той съвсем не се свежда до обикновен обмен на информация. На разговора са посветени хиляди книги, които дават указания как да ласкаем и заблуждаваме, да говорим убедително и изискано, или да се справяме с хора като Кларк Гейбъл, за когото Ава Гарднър твърди, че бил “ човек, който би се замислил дълбоко върху отговора, ако му кажеш нещо от рода на: “Здравей Кларк, как си?”. Не възнамерявам да ви предлагам нова колекция от рецепти, гарантиращи постигането на такъв стил на говорене, с който можете да се перчите пред познатите си. Разговорът, който ме интересува, е от типа на този, който вие започвате с готовност в края му да бъдете съвсем нов човек. Това винаги е рискован експеримент, чиито резултати не могат да бъдат предвидени предварително. Това е приключение, в което ние се стремим да направим така, че да преживеем света по нов начин, забравяйки поне част от горчилката, която се е натрупала в нас. Всичко, което възнамерявам да ви кажа, е плод на разговор. Последната ми книга беше следствие от разговорите ми с жени от 18 различни страни по света. В нея се разказва за това, което е било важно за тях, за техните 10

страхове и желания. Това ме накара да продължа да проучвам разговорите, водени от жените и мъжете, принадлежащи към различни цивилизации от миналото, да се опитам да опозная техните страхове и желания. Оттогава досега съм разговарял с хората за това, как те провеждат разговорите, в които участват. Прочетох всички книги, посветени на разговорите, които успях да открия и съответно проведох много разговори с писатели, чиито книги бях чел. След това обмислих наученото, което на свой ред означаваше да проведа един разговор със самия себе си. Накрая обсъдих получените резултати със съпругата ми Диърдри Уилсън, която от много години изследва това, което се случва в главите на хората, когато общуват помежду си. В хода на обсъждането често не успявахме да постигнем съгласие и докато спорехме стигнахме до идеи, които не ни бяха хрумвали по-рано. Тъкмо това е онзи аспект на разговора, който ме вълнува най-много: как той успява да промени начина, по който възприемаме света, а понякога и самия свят. Бих искал тук да обсъдим как точно се случва това. Как става така, че разговорите могат да имат толкова голямо влияние? Това определено не е възможно, ако приемем, че светът е движен от непреодолими икономически и политически сили, че противоборството е самата същност на живота, че хората не са нищо повече от животни, а историята се свежда до продължителна борба за оцеляване и господство. Ако всичко това е истина, не 11

Подражатели 12

бихме могли да променим кой знае какво. По силите ни би било само да водим забавни разговори, отвличащи вниманието ни от тъжната истина. Аз обаче, виждам света по малко по-различен начин: като сътворен от индивиди, които търсят съмишленик, любим човек, гуру или Бог. Срещите ни с тях са най-важните събития, които променят живота ни. Някои се разочароват, отказват се от търсенето и стават циници. Други обаче, продължават напред. Хората вече няколко пъти са променяли света, трансформирайки начина, по който водят разговор помежду си. В това отношение са станали истински революции, които са не по-малко значими от войните, въстанията и бедствията, които познаваме от историята. Когато проблемите изглеждали нерешими, животът – лишен от смисъл, а правителствата – безсилни, хората понякога намирали изход, променяйки темата на своите разговори, начина, по който ги водели, или пък своите събеседници. В миналото това са епохите на Ренесанса, Просвещението, модерната и постмодерната епоха. Днес сме на прага на епохата на новия разговор. В миналото повечето хора били прекалено уплашени, за да говорят много, не само публично, а дори и в частната сфера. Това било прекалено опасно, неловко или болезнено. Все още има места по света, където говоренето може да бъде опасно, тъй като властниците винаги са осъзнавали, че разговорите представляват опасност за 13

Проходът между частната сфера и публичното пространство 14

тях. През по-голямата част от историята, светът е завладян от един разговор, за който са характерни откритите заплахи и избягването на определени теми. Плахостта не може да бъде изкоренена напълно, но страховете могат да бъдат пренасочени така, че да стимулират в нас благородство, а не сковаващ ужас. В моментите, когато хората дръзвали да говорят, те придавали на думите почти божествен статут, почитали ги, стремели се да ги шлифоват и украсяват. Така се ражда наистина красивата музика на словото. Други хора обаче, открили как могат да се възползват от думите. Те се опитвали да постигат целите си с помощта на реториката, обвивайки казаното от тях в привлекателна опаковка от цветист език – метафори, алитерации, повторения, иронични бележки и парадоксални обрати. Така опаковката постепенно ставала по-важна от това, което трябвало да бъде казано. Поетите Уърдсуърт и Самюъл Роджърс си спомнят как веднъж посетили Колридж, един от най-големите привърженици на реториката, който им говорил в продължение на два часа, без нито веднъж да им даде шанс да проронят и дума. По повод на това, Роджърс отбелязва: “Когато напуснахме къщата, изминахме известно разстояние в мълчание”. “Той е наистина възхитителен човек!” – възкликна Уърдсуърт. “Наистина е удивителен” – добавих аз.

15

Емоционални дължини на вълната 16

“Каква дълбочина на мислите, какво богатство на израза” – продължи Уърдсуърт. “Никога не съм чувал нещо, което поне малко да напомня на казаното от него” – добавих аз. Отново се възцари мълчание. “Кажи ми, моля те, – запита ме Уърдсуърт – Разбра ли това, което той каза по повод на философията на Кант?” “Не точно”. “Или пък за множествеността на световете?” “Не мога да кажа. В действителност, ако трябва да съм откровен, не разбрах дори една сричка в целия му монолог”. “И с мен е така” – каза Уърдсуърт. Реториката прави речта убедителна. Понякога тя се свежда до набор от хитрини, с чиято помощ можеш да накараш другите да се съгласяват, да примират или да се възхищават на казаното от теб. Използвайки думите, вие получавате власт над хората. Така диетата измества старомодното готварско изкуство, а върху храната се изливат сосове и подправки, които скриват това, което е отдолу. Хората й се наслаждават, защото обичат да бъдат омайвани и се превръщат в роби на това, което възприемат като красиво. Така спечелването на спора постепено се превръща в заместител на откриването на истината. Силата да принудиш другите да се съгласят с теб се пре17

връща в извор на самомнителност, а реториката – в оръжие, с чиято помощ биват подчинявани милиони. В живота обаче, има и по-интересни неща от това да полираш доспехите си. Затова хората постепенно отхвърлят този начин на говорене, при това по две твърде различни причини. От една страна, той изглежда безполезен като инструмент за произвеждане на точни научни описания, като пречка, която отвлича ума с празни аналогии и поетични сравнения. Затова нарастването на интереса към науката постепенно води до промяна в стила на говорене. Ясното говорене и писане, лишено от ненужни украшения, кара хората да възприемат един по-хармоничен с науката начин на мислене, изоставяйки магията и суеверията. Хората започват също да критикуват реториката, обявявайки я за анти-демократична, за снобска, умишлено неясна, подтискаща истинските чувства. Те я отъждествяват с култа към аристократизма, с желанието да превъзхождаш останалите. Прямотата в разговора удържа победа през ХІХ в. в Съединените щати, принуждавайки предвзетите да спрат да тормозят останалите със своето маниерничене. От друга страна, този прям начин на говорене понякога се изражда в отхвърляне на стандартите и възхищение към речта на необразованите, а това може да бъде по-лошо дори от неяснотата, която реториката влага в речта. По същия начин, яснотата в науката понякога бива доведена дотам, че нейният език прераства в жаргон, разбираем само за посветените. Така говоренето в науката става еквивалент на здравословната 18

храна, а прямото говорене – на бързата храна. Идеалът на разговора остава доминиран от мъжете, докато в един момент жените не променят за пореден път темата на разговора. Те показват, че споделянето на чувствата може да подобри отношенията между представителите на двата пола. Те допринасят също за намаляване на грубостта и агресивността в отношенията между хората като цяло. Този нов начин на говорене напомня за вегетарианската кухня и привлича на своя страна едно неголямо малцинство. Повечето мъже обаче, продължават да предпочитат цинизмите, грубите шеги, деловата реч или академичните обсъждания, на които могат да се отдават свободно в отсъствието на жените. През ХХ век е направен нов опит за промяна на темата на разговора, като този път е премахнат расисткият или сексистки начин на говорене. Този опит е успешен само отчасти, но въпреки това оказва голямо влияние върху начина, по който хората се отнасят един към друг. Разбира се, наложените върху речта ограничения лесно могат да доведат до нова тирания на “политическата коректност”. Всяка диета за отслабване е свързана с рискове. Или да вземем духовитите разговори. Остроумието, което пробива балона на надутото говорене, позволява на хората в затруднение да сринат самочувствието на всеки, който се смята за нещо повече от тях. Чарлс Лам1, например, често успявал да превърне заекването си в 1 Чарлс Лам (1775-1834) е английски есеист, който заедно със сестра си Мери е автор на известните “Шекспирови пиеси”. Бел. прев.

19

Жестока дума 20

предимство, като отказвал да приема живота насериозно. Когато един лекар му препоръчал да се разхожда всеки ден на празен стомах, Лам го прекъснал с въпроса: “Чий стомах?”. Остроумието освобождава човечеството от досадата, която много разговори успяват да предизвикат, то е нашият защитник от онези, които се опиват от собственото си многословие. То обаче, прилича на новото направление във френската кухня: успява да възбуди сетивата ти, но в крайна сметка те оставя гладен. Наистина, остроумието изостря ума, но само по себе си не предлага храна за размисъл. Лилиан Глас, водещ холивудски експерт по разговорите, която учи звездите как да говорят, разкрива професионалните си тайни и пише следното: “Като специалист по комуникацията вярвам, че всички свързани с нея проблеми са разрешими”. На свой ред “Бритиш Телеком”, които ни уверяват, че е “добре да се говори”, са разпратили до всяко домакинство в страната брошура, разясняваща как да говорим разбираемо и точно, подчертавайки значението на яснотата на изказа. Ние обаче, имаме нужда от нещо повече от техник, който закърпва разговорите ни така, че те да не се разпадат от само себе си. Сами трябва да решим накъде да поемем и в какво да вложим своята способност за разговаряне. Разговорът не е просто начин за предаване на информация или споделяне на емоции, нито пък средство за поставяне на вашите идеи в главите на другите хора. Спе21

циалистите могат да ви помогнат да вникнете в неговия механизъм, но въпреки това, ако се опитате да се научите да разговаряте по-добре, прилагайки някаква техника от типа на описаните в наръчниците за по-добър секс, няма да стигнете далеч. Разговорът е среща на умове с различни спомени и мисловни навици. Когато умовете се срещат, те не просто обменят факти помежду си: те ги трансформират, придават им нов облик, извеждат различни следствия от тях, поемат по различни мисловни пътища. Разговорът не просто размесва тестето с картите: той създава съвсем нов вид карти. Тъкмо тази негова особеност ме интересува и точно този негов аспект аз намирам за вълнуващ. Това е като искра, прескачаща между умовете на двама души. За мен е важно какво пиршество може да си спретне човек с помощта на такива искри. Например: много хора си изкарват хляба със скучна работа, която не ги прави по-интересни личности. Искам да покажа как един нов разговор може да промени това. Освен това, голяма част от разговорите в нашия личен живот не ни правят по-благородни. Съществува ли един нов език на любовта, различен от бъбренето, който ще ни помогне да се отнасяме един към друг с повече уважение? Технологичните нововъведения внесоха много стрес и объркване в живота на всички нас. Може ли новият начин на разговор да ни даде смелост да осъзнаем, че имаме право на избор? Представителите на различните религии 22

често срещат трудности в общуването помежду си. Има ли начин те да постигнат хармония между себе си? Смятам, че всичко това е възможно и в нашия по-нататъшен разговор, който за нещастие ще бъде само полу-разговор, ще поясня как точно може да стане това. Съжалявам, че няма да мога да чуя това, което казвате, мислите или дори крещите възмутено, докато аз говоря. Ще ми се да можех. Позволете ми да се опитам да отговоря на едно възражение, което вероятно вече се е зародило в много от вас. Със сигурност не всеки е надарен със способността да разговаря. Какво остава тогава за всички онези, които по природа са мълчаливи, вглъбени в себе си, или пък за множеството стеснителни хора? Каква роля могат да играят те в живота, ако разговорът наистина е най-същественият тип общуване и същевременно най-важното средство за промяна? Не смятам, че за да общувате е нужно да бъдете приказливи или дори да имате бърз ум. Паузите в разговорите не вредят. Един от най-запомнящите се сладкодумници в историята, френският дипломат Талейран, който е израснал в самота и страдал от телесен недъг, често седял по време на светски събития без да пророни и дума, докато внезапно не произнасял едно-единствено изречение, за което хората после разказвали, че няма да забравят до края на живота си. Това, което наистина има значение, е дали сте готови да мислите със собствената си глава и да споделяте мислите си с останалите. Много хора 23

24

Похабената среща

не са способни на това по две причини: или защото прекалено често са им казвали, че са едни обикновени хора и затова нямат нищо важно за казване, или пък защото вече са понесли твърде много тежки удари в живота си. В отговор на това бих отбелязал, че историята е изпъстрена с примери за обикновени хора, които най-неочаквано са произнасяли най-удивителни думи, разбира се, когато са събирали решимостта да го направят. Найважното от всичко е да имате смелост. Най-удовлетворяващото откритие, до което съм стигнал в моите исторически проучвания, е свързано с това, как хората, които не се смятат за смелчаци, изведнъж забравят за своята нерешителност и благодарение на това извършват храбри дела. Малките мишки успяват да преместят големи планини много по-често, отколкото предполагаме. И тъй като много често онези, които разполагат със сила и власт, не успяват да преместят планините от наше име, нека видим какво можем сами да направим по въпроса, използвайки своя собствен мозък и език.

25

2

Защо любовният разговор поема в нова посока

В новинарската емисия тази сутрин забравиха да ни информират колко връзки, годежи и любовни истории са приключили вчера, а също и колко от тях са престанали да съществуват, защото жените се оплакват, че мъжете им не разговарят достатъчно с тях. Станфордският университет съобщава, че 50% процента от мъжете в Америка се чувстват притеснени в присъствието на жена, а флиртуването е едно полузабравено изкуство, тъй като всеки път, когато го упражняват, мъжете се притесняват да не им бъде повдигнато обвинение в тормоз. Изследвания, направени в Англия, показват, че същото се случва и тук. Освен това, какъв е смисълът да жадуваме за продължителни разговори, след като повечето изследвания сочат, че “Още през първите четири минути от запознанството ви можете да разберете дали даден човек ще бъде ваш приятел, любим или просто познат”?

26

В хода на историята хората са изобретили няколко различни вида любовно общуване, всеки от които добива различен облик в нашите отношения. Те приличат на езици, чийто речник е твърде ограничен. Ето защо, всеки сам трябва да измисли нов вид език, който да служи на днешните ни потребности. Най-рано появилият се начин за общуване с една жена е задирянето. Първоначално то се свежда до демонстриране на силата и богатството на мъжа, до опита жената да бъде впечатлена и завладяна. Нужно било съвсем малко говорене. Според една китайска поговорка, “oбщуваме като се храним заедно”. От своя страна, жените разчитали на магията, а не на езиковото общуване, с нейна помощ те се стремели да привличат мъжете и да предотвратяват тяхното напускане заради друга жена. През ХV век на мода излязла нова дума: “ухажване”. Ухажорите от двата пола, прекарвайки дълги часове в своята компания, измислили нещо като игра. Задирянето било дело на мъжете, но ухажването било съвместна дейност. Основната тема на протичащото посредством разговора ухажване била верността и въпросът дали обещанието за вярност може да бъде спазено. От друга страна, мъжете-ухажори твърдели: “Задача на ухажора е да ухажва всяка дама, без да бъде верен на никоя”. Когато тази игра била играна добре, това означавало вълнуващ разговор, посветен на смисъла на понятия като любов и вярност, на това какви трябва да бъдат целите ни в живота, а самата игра била практикувана с изключителна изтънченост. От 27

Любовни знаци 28

друга страна, когато в нея били въвлечени вълци, домогващи се до издигане в обществото, тя се свеждала до низ от лъжи и измами. Трети тип език, този на светското общуване, е популяризиран от един италианец на име Гуацо, чиято книга е публикувана за пръв път през 1574 година и е преведена почти незабавно на английски и други езици2. Гуацо акцентира върху вежливостта или изкуството да живеем заедно в благоприличие, без кавги и насилие. Той препоръчва почтеността и доброжелателството към другите, вниманието към женските чувства, стремежът към спечелване на любовта на жената чрез разкриване на нейните добри страни чрез думи, а не посредством насилие. Гуацо настоява, че “Мъжът не може да бъде истински мъж, без да разговаря”. Книгата му обаче, е прочетена само от малоброен елит (включващ и Джордж Вашингтон). Светът продължава да се прекланя пред насилието, поради което Гуацо не успява да се превърне в доктор Спок на брачното съжителство и приятелското общуване. Четвърти език е езикът на романтиката, чиито пропагандатори са поетите и писателите. Първоначално, това е езикът на революцията – на влюбените срещу родителите им, на жените срещу опитите да бъде наложен контрол над чувствата им. Той величае сексуалното общуване като въплъщение на любовта, а негова основ2 Стефано Гуацо (1530-1594) е автор на трактат в четири книги под заглавие “civil conversatione”, съдържащ различни предписания за подобаващото поведение на ухажора. Бел. прев.

29

на тема е страстта. От друга страна, той почива на две напълно неприемливи предпоставки. По силата на първата, мъжете идеализират своята дама до такава степен, че не изпитват нуждата да я опознаят истински, а според втората любовта трябва да бъде третирана като ненадеен гръм от небесата, на който човек доброволно трябва да се предаде в жертва. Това означава, че страданието е задължителен елемент на любовното чувство, а невротичното разстройство – негова честа последица. По думите на Бозуел3, това кара хората “да се преструват, че изпитват съвсем същото страдание като това, на което са били подложени известните първообрази на този тип емоции”. Така животът подражава на романите и поезията, които влагат заучени думи в устата на влюбените. Разбира се, не всеки успява да говори като умел ухажор или поет. Макар някои хора да запаметяват шегите и комплиментите, събрани в наръчниците по етикеция, много разговори, както отбелязва Суифт, все още проявяват склонността да заглъхват твърде бързо, “като огън без подпалки”. Много мъже изглежда не искат да чуят това, което жените искат да кажат, както и не виждат нищо нередно в изказаната от Джейн Остин тъжна забележка, според която “Слабоумието на жената, изглежда кара да изпъкнат нейните най-привлекателни черти”4.

3 Джеймс Бозуел (1740-1795), адвокат, мемоарист и писател. Най-известното му произведение е “Животът на Самюъл Джонсън” (1791). Бел. прев.

4 Това твърдение се съдържа в разказа “Абатството Нортингър” (1818). Бел. прев.

30