ДЖЪСТИН
ХАЛПЪРН
Дивотиите* които плещи баща ми S#*t My Dad Says
На двайсет и осем живеех в Лос Анджелис и от три години имах връзка от разстояние с гаджето си, което живееше в Сан Диего. В петък обикновено висях по три часа и половина в задръстването и пъплех с форд рейнджъра, модел 1999 година, за да измина двестата километра по магистралата до Сан Диего. Колата ми току решаваше да изгасне. Радиото се беше прецакало, та ловях само една станция и по нея пускаха парчета комай на една-единствена изгряваща рап звезда – Фло Рида. Нищо не може да се сравни с това, да попаднеш в задръстване на магистрала, двигателят да ти гасне час по час, воланът ти сам да се заключва и някакъв диджей да се дере: – А сега МОЯТ ЛЮБИМЕЦ Фло Рида с новия си хит „Всичко отначало“! Нека купонът започне сега! Накратко, беше ми дошло до гуша от тази връзка от разстояние. Затова, когато през май 2009 година ми предложиха от Maxim.com работа, която можех да върша навсякъде, тутакси се възползвах от възможността. Можех да се преместя и да заживея с гаджето ми в Сан Диего. Единствената засечка в плана ми беше, че гаджето не се въодушеви колкото мен. Като казвам „не се въодушеви колкото мен“, имам предвид, че когато й се явих на вратата, за да й съобщя лично добрата новина, тя скъса с мен.
Докато карах обратно, изведнъж осъзнах, че сега вече не само си нямам гадже, но и няма къде да живея, защото вече бях казал на хазайката в Лос Анджелис, че в края на месеца се изнасям. Точно тогава двигателят ми угасна. Седях в колата и се опитвах трескаво да го запаля, когато ми хрумна, че единствените хора, които познавам в Сан Диего и които биха могли да ме подслонят, са майка ми и баща ми. Въртях напред-назад ключа на запалването, а в гърлото ми заседна буца. Хрумна ми още, че семейството, излязло да си прави барбекю на верандата, пред която бях спрял, може да ме помисли за перверзник, който се е отбил да си спретне една бърза. Добре, че след минута двигателят запали и аз отпраших към нашите. Причината да се притесня толкова много и толкова бързо бе, че да моля баща ми за нещо, беше, като да се явя да защитавам някого пред Върховния съд: трябваше да изложа ясно фактите, да ги превърна в неоспорим довод и после в своя подкрепа да се позова на прецеденти от предишни дела. Малко след като се изтърсих неканен в скромната тристайна къща на родителите ми в предградието на Сан Диего Поинт Лома, аз вече излагах пред тях във всекидневната за какво става въпрос. Незабавно се позовах на делото „Татко срещу брат ми Даниъл Халпърн“, когато Дан
изпадна в „преходен период“ и в резултат на това се премести при нашите. Някъде по средата на пледоарията татко ме прекъсна. – Добре де. Господи, за какво ми разтягаш тия шибани локуми! Знаеш, че можеш да останеш тук. Само ще те помоля да си прибираш дърмите, та стаята ти да не мяза като след групов секс. А, да, съжалявам, че гаджето те е зарязало.
Трябва да си самоуверен, ако искаш да се докопаш до сърцето на една жена или най-малко до гащите й Никой не иска да легне с мъж, който не би легнал със себе си. Между първата и втората година в гимназията дръпнах на ръст с цели двайсет и пет сантиметра. Изведнъж станах висок цял метър и осемдесет. – Започваш да приличаш на мъж... донякъде – заяви татко на шестнайсетгодишния ми рожден ден, докато отхапвах от филе миньона, който той ми поръча в ресторант „Рутс Крис“. Неприятното на това внезапно израстване бе, че всъщност не владеех тялото си. Движех се като кукла на конци в ръцете на кукловод с церебрална парализа. Добрата новина беше: въпреки че не можех да измина и три метра, без да се спъна в нещо, мятах доста силно бейзболната топка. Взеха ме пичър в университетския отбор по бейзбол и аз го поведох към нови висоти. Същата година водачката на викачките в училището реши да прояви съпричастност и да кара момичетата си да присъстват на всички бейзболни мачове. Да ходиш по гимназиални бейзболни мачове е като да присъстваш на
ученически филмов фестивал: там си, защото се чувстваш задължен на някой, който има нещо общо с него, и след два часа на затъпяващи повторения и „екшън“ поздравяваш този човек и се опитваш да се измъкнеш час по-скоро. Излишно е да казвам, че почти през цялото време викачките си пишеха домашните или гледаха как расте тревата отстрани на игрището. Но татко, който идваше на почти всичките ми мачове, беше на друго мнение. – Виждам как те гледат – заяви той, докато се прибирахме след поредния мач с колата. Опитах се да му обясня, че не ме гледат и че ако изобщо гледат нещо по време на мач, то това са часовниците им с надеждата срещата да е към края си. – Глупости – отсече той. За щастие се спря дотук. Но не задълго. В неделя обикновено ставаше рано и отиваше в „Уинчълс“ да купи за закуска десетина понички, включително шест шоколадови – специално за мен. Но една неделя през пролетта на 1997 година се събудих, за да установя, че на масата в трапезарията до кухнята няма кутия с понички. – Обличай се, отиваме за понички – съобщи татко, след като влязох сънен в трапезарията. Навлякох набързо бейзболни шорти и тениска и двамата с татко отпрашихме със сребристия му
олдсмобил. Когато се опитах да пусна радиото и той побърза да го угаси, разбрах, че иска да ми говори нещо. Точно тогава профучахме покрай „Уинчълс“. – Мислех, че отиваме за понички – напомних му аз. – Не, отиваме да закусим като хората – отвърна той и зави към паркинга на местния „Денис“. – Това тук е „Денис“ – изтъкнах аз. – Ти пък не си шибаната английска кралица. Влязохме вътре и татко даде знак на оберкелнерката, че искаме маса за двама. Една от сервитьорките ни заведе в ъгъла в дъното на ресторанта, където имаше квадратна масичка, сгушена до по-голяма правоъгълна, на която бяха насядали шест колежанчета с вид на махмурлии, включително двама с тениски на Щатския университет в Сан Диего. Масите всъщност бяха долепени една до друга, делеше ги само един сгънат лист, който уж да създава усещане за преграда. Седнахме и татко поръча на келнерката две чаши портокалов сок. Когато тя се отдалечи, той насочи вниманието си към мен. – Аз съм мъж и обичам секса – заяви той. Колежанчетата до нас се смразиха, после избухнаха в приглушен смях. Все по-паникьосан, си дадох сметка, че баща ми смята направо тук, в
„Денис“, да проведе с мен разговора за секса, както го разбира той. – Не... не, татко. Какви ги говориш? Дали да не се откажем от това място? Не е ли по-добре да отидем другаде? Мисля, че не е хубаво да ядем тук. Хайде... хайде да си тръгваме. – Какви ги дрънкаш? Тъкмо се настанихме. Кухнята в „Денис“ не е от най-добрите, но ти и без това през цялото време се храниш с боклуци – отвърна той точно когато сервитьорката остави тежко двете чаши портокалов сок. Виждах с крайчеца на окото, че колежаните са ни зяпнали с баща ми, сякаш бяха платили за това. Вече очаквах някой да извади огромна кутия пуканки. Без изобщо да забелязва, че съм все попритеснен, татко продължи и ми съобщи, че навремето „се е забавлявал много“ и е спал с колко... абе с много жени. – Не можеш да ме наречеш хубавец. Никога не съм бил. Но изобщо не ми пукаше. Ти не си грозно момче. По-хубав си от мен. Но никой не ни плаща да ни снима, нали? Кимнах и тъкмо го направих, когато чух как едно от колежанчетата казва: „Леле!“, което послужи за знак останалите отново да се запревиват от смях.
После татко ми обясни, че единственият начин да се срещаш с жени е „да се правиш на много печен“. – Хич да не ти пука, и да ти кажат, че не те харесват. Просто си дръж на своето. Ако ти пука, такива като нас с теб няма да отчукат никого. Келнеркат а беше на т ри мет ра и с е приближаваше бързо, за да вземе поръчката. Аз само дето не се пръснах от срам. Имах чувството, че цялото „Денис“, цял Сан Диего ни слуша, зяпа ни и се смее, и не исках друго освен всичко това да приключва. Затова направих нещо, което рядко си позволявам с баща си: прекъснах го. – Татко, не можеш ли да ми кажеш направо каквото имаш да ми казваш? Не искам по време на цялата закуска да обсъждаме това с толкова много хора наоколо – рекох и погледнах наляво и надясно, за да покажа, че ни слушат и това ме притеснява. Той замълча и също се огледа, после се обърна право към колежанчетата до нас, които побързаха да отклонят очи. – Наистина ли ти пука какво ще си помислят всички тези тук? Та ти изобщо не ги познаваш – каза той. Кимна, грабна вестника до себе си и зачете, от което се почувствах още по-неловко, понеже нямах какво друго да правя, освен да гледам задната страна на вестника и да стоя сам с
унижението си. Поръчахме храна и продължихме да мълчим, докато келнерката не донесе бърканите яйца на баща ми и моите палачинки. – Татко, какво искаше да ми кажеш? – попитах накрая приглушено. – Ти, синко, все ми повтаряш, че жените не те харесвали. Никой не иска да легне с мъж, който не би легнал със себе си. – Само това ли искаше да ми кажеш? – попитах аз. – Не. Но щом те вълнува толкова какво си мислят за теб някакви си непознати в „Денис“, останалото, което смятах да ти кажа, е без значение. Казах му да спре да чете вестника и след като го остави на мазната маса, той ме погледна в очите. – Заради това ли ме доведе тук? За нещо като проверка дали ще се притесня? – Приличам ли ти, синко, на човек с такъв сложен план? Просто исках да поговорим и да хапна яйца. Остави ме да приключа с едното от тях.
Не всеки заслужава да го сриташ в топките Мамка му, забравих да те взема, нали? Извинявай. Така или иначе, повече няма да тренирам тоя скапан отбор. Бях на десет, когато баща ми си нямаше друга работа, ами взе, че по свое желание се хвана да тренира моя отбор от Малката лига. След половин година, през пролетта на 1991-ва, треньорската кариера на Сам Халпърн приключи внезапно и гневно. Когато през 1972 година татко дошъл в Поинт Лома, крайбрежното предградие на Сан Диего, тук са живеели предимно военни. Той е служил във флота и се е чувствал добре дошъл сред познатата обстановка и съседите си – все хора с неговия начин на мислене. Но заради близостта си с плажа, Поинт Лома започна да привлича през годините и заможни хора, така че не след дълго скромният ни дом с три спални бе заобиколен от огромни къщи, които никнеха като гъби след дъжд. Татко недоволстваше. – Отказвам да се превръщам заради тях в тъпо юпи – заяви той, когато наши съседи станаха младо семейство, изместило един от последните
стари армейски офицери, които навремето живееха на улицата ни. Така, докато растях, местният ни отбор от Малката лига – „Фарът на Том Хам“ – се напълни с децата на тези хора, които татко презираше, и в повечето случаи те бяха глезльовци, които нямаха уважение към нищо и никого. Почти от самото начало бях наясно, че на татко не му е работа да е треньор на такъв отбор, но той обича бейзбола, обича и мен и явно бе решил, че това е достатъчно. Като треньор баща ми имаше само едно правило – каквито и да са способностите на децата, всички да изиграят на мач по еднакъв брой ининги. – Това тук е Малката лига. Като цяло всички играете ужасно, но какво толкова. Има само един начин да не сте толкова вързани – като играете – заяви ни татко на първата тренировка. И така във всеки мач ние със съотборниците ми се редувахме на игрището и всяко дете имаше възможност да играе в четири от общо шестте ининга. Понякога редуването не се получаваше и ако някой преседяваше на резервната скамейка три, а не два ининга, това бях аз. – Всъщност си добър и го знаеш. Но другите деца, ако ги извадя от играта, се скъсват от рев – казваше татко, за да ме утеши.
– Значи, ако се разплача, ще играя, така ли? Не е честно – заявих след поредния път, когато той ме прати на резервната скамейка. – Не, ако се разплачеш, пак ще те пратя на резервната скамейка, а после ще отидеш там още веднъж заради това, че си се разплакал, задето няма да изиграеш ининга в някакъв си тъп мач от Малката лига. Ти си ми син, а животът е гаден. През първите два-три месеца като главен треньор не бих казал, че татко не се превърна в любимец на съотборниците ми и техните родители, които бяха на мнение, че правилото за еднакво време на игрището е неприемливо. Веднъж по време на един мач някакъв родител се разкрещя на татко от трибуните, задето отрочето му не играе повече. – Заради теб губим мача! Може ли такова нещо, да извадиш най-добрия играч? Това е кретенизъм! – кресна бащата на сополивия ми съотборник. – Най-добрият играч? Интересно какъв мач гледа този! – промърмори татко. Бащата продължи да крещи, явно не му пукаше, че татко става все по-ядосан и разстроен. Когато инингът най-после приключи, треньорът Халпърн скочи от мястото си и се понесе като хала към трибуните.
– Всички играят еднакъв брой ининги, такова е моето правило. Мамка му, това тук да не е световното първенство, това е Малката лига. Десният ни защитник хваща всички топки и пак се подчинява на това правило. Защо да не го спазвате и вие? С избухването си татко укроти временно родителите, но аз чувах как съотборниците ми недоволстват зад гърба му. След около седмица-две едно момче, на име Маркъс, ме потупа по рамото по време на тренировката. След като се обърнах, то ми заяви: – Татко каза, че баща ти е гъз. Не знаех какво да отговоря, затова стоях известно време и мълчах. Накрая рекох: – Не, не е гъз. Баща ти греши. Точно тогава по пищяла ме удари една топка и след като се обърнах, видях, че ми е било ред да застана на линията и татко е метнал по мен топката, защото не внимавам. – Внимавай, сине! Не стой сякаш си си заврял палец в задника. Не ми помагаше особено в опитите да го защитя. От тренировка на тренировка родителите и глезльовците се нахвърляха все повече на татко. Той искаше да се учим да играем бейзбол, а не се получаваше. Тренировките все повече се
превръщаха в упражнение по търпимост и сдържаност. Накрая, по време на една тренировка през май, търканията достигнаха връхната си точка. През този ден температурите бяха високи, беше горещо и на децата не им се правеха упражненията за загряване, които татко бе усвоил във флота. След няколко спринта от единия до другия край на игрището едно от хлапетата се вдигна на бунт и отказа да се подчинява на заповедите. – Пълна тъпотия. Нали уж играем бейзбол, какво е това търчане! Знае го всеки истински треньор – кресна съотборникът ми, застанал предизвикателно пред татко. В мига, в който звукът от неподчинението на момчето достигна до ушите на безстрашния ни водач, татко реагира по същия начин, както Брус Уилис в края на „Шесто чувство“, когато разбира, че през цялото време е бил мъртъв: пълно стъписване и объркване, последвани от дълбоко вдишване на въздух в опит да се поуспокои. Усилията му да не губи самообладание не се увенчаха с успех. К а р а н и ц а т а н а б р а с ко р о с т и с т а н а неуправляема, докато накрая татко се разкрещя: – В такъв случай си го тренирайте сами тъпия отбор, а мен ме целунете отзад!
Каза го на няколко четиринайсетгодишни хлапаци и на един ужасен заместник-треньор, на име Ранди, който се занимаваше с отбора само защото жена му го беше зарязала и той искаше да се поразсее с нещо. Не бих нарекъл баща си емоционално устойчив в онзи момент. – Твои са, Ранди. Приятна работа! Татко отиде разярен при колата и отпраши. За беда бе толкова ядосан, че забрави да вземе и мен. Живеехме на пет километра от игрището и в онзи миг не изгарях от желание да моля някой от другите родители да ме откара – всички деца ме бяха зяпнали, а Ранди изглеждаше така, сякаш – аха – и ще ревне, затова реших просто да се прибера пеш. След един час, когато до нас оставаха две пресечки, татко ме пресрещна с колата и смъкна прозореца. – Мамка му, забравих да те взема, нали? – Аз кимнах. – Извинявай. Но няма да тренирам повече онзи тъп отбор! След като сам се свали от длъжността главен треньор, той продължи да идва на всичките ми мачове и да следи отблизо отбора до края на сезона. В дните, когато нямахме тренировки, двамата с него тренирахме сами. – Ранди не разбира нищо от бейзбол. Мята топката, както жена мята стрелички.
И така два дни в седмицата ние с него тренирахме мятане. Веднъж, докато отивахме с колата на игрището да тренираме, той тръгна по друг път. – Къде отиваш? Игрището е в другата посока – напомних му аз. – Ще минем да вземем Роджър, той ще тренира с нас – обясни татко. Роджър определено бе най-странното дете в отбора. Смърдеше ужасно на гнили плодове, примесени с „Олд Спайс“. Иначе бе доста добър пичър, но насред ининга получаваше нервни кризи и направо не ставаше за нищо. – Защо ще го вземаме Роджър? – попитах аз. – Уча те да подаваш топката. Роджър е вторият пичър в отбора. Реших да ви тренирам едновременно – обясни той. Спряхме пред жилищен блок, Роджър ни чакаше отпред. Следващите две седмици идваше да тренира с нас. След това татко купуваше и на двама ни сладолед. Не казвах на никого в отбора, защото вече не бях център на вниманието и последното, което исках, бе да ме свързват с Роджър. В предпоследния мач отборът ни игра с един от най-силните противници. През първите три и н и н г а бя х п и ч ъ р и р е зул т ат ъ т бе ш е приблизително равен. После за четвъртия и петия
ининг ме смени Роджър, благодарение на което към края на петия поведохме. В шестия ининг, след като Роджър се приготви да мята, един от родителите на противниковия отбор се изправи и застана при оградата на три метра от хоума. Казваше се Стив и беше едър и дебел, с голямо бирено коремче. Приличаше на човек, с когото Попай ще се сбие, докато е в отпуск на сушата. Понечеше ли Роджър да метне топката, Стив правеше всичко възможно да отклони вниманието му. – Тоя не го бива да хвърля, хванете топката – крещеше Стив на сина си и на съотборниците му. Правеше го, за да изкара Роджър от равновесие. Роджър пък продължаваше да си хвърля, но го правеше все по-зле. Накрая ревна, тъй като топките му отлитаха на два-три метра от зоната на играча. Ранди отиде на игрището, извади го от игра и той седна разплакан до мен на резервната скамейка. Ранди вкара в игра синчето си, което също се казваше Ранди и хвърляше като баща си. Изгубихме безславно. След мача татко се приближи до мен и каза: – Чакайте тук с Роджър. Ще го откараме до тях. Но първо трябва да свърша една работа. Отиде на паркинга, където Стив помагаше на сина си да прибере нещата. Изчаках трийсетина секунди, после и аз отидох при тях, нищо че татко
ми беше казал да не мърдам – главно защото не исках да стоя с Ранди и Ранди. Двамата винаги се прегръщаха с всички за „довиждане“, вместо да махнат с ръка или да те плеснат по дланта, а от това ме побиваха тръпки. Когато се приближих до татко и Стив, видях, че говорят разпалено. – Това си е част от играта, Сам – казваше Стив. – Я не ми ги разправяй! – отвърна татко. – Мери си думите, Сам. – Бащата на детето е пияница. Семейството му е пълен ужас и ти го знаеш. А си седнал да му крещиш и да го разстройваш, сякаш е играч от Голямата лига, за да може хлапето ти да спечели мач в Малката лига! Възрастен човек си, да го вземат мътните. Какво те прихваща? На това място Стив изпелтечи нещо, после се качи заедно със сина си Кевин на пикапа и отпраши. Преди да оставим Роджър у тях, татко ни купи сладолед. Докато се прибирахме, почти не говорехме. Не знаех какво точно се е случило, но знаех, че татко е ядосан на Стив, и затова реших да му пооправя настроението. – Тоя Стив не ми харесва и на мен, тате. Дебел е, Кевин също и двамата си въобразяват, че са много добри, но са добри само защото са по-
дебели и по-едри от всички останали – изсумтях аз. Татко продължи да мълчи и докато паркираше на алеята пред нас. После се извърна към мен. – Синко, нищо не разбрах от това, дето ми го каза току-що. Преди да влезеш, си събуй кецовете, май си настъпил кучешко лайно.