сп. "Обектив", бр. 213 (Септември 2013) by BG Helsinki

Септември 2013

МЕСЕЧНО ИЗДАНИЕ НА БЪЛГАРСКИ ХЕЛЗИНКСКИ КОМИТЕТ

Думи на редактора В новия брой на „Обектив“ може да прочетете: •

• • • • • • •

„Убежището България“ – дискусия с представители на ключови институции и правозащитни организации в търсене на решение как да се помогне на сирийските бежанци – Антоанета Ненкова Човешкото лице на трагедията: „Издържиш ли там една минута, ще ти дам каквото поискаш“, Любомира Маринова За казуса Дойче Веле: „Сезон Лято / Есен 2013“ – Митко Новков Писането за мутри мутризира и медиите – Татяна Ваксберг Протестите: „Опит за хладнокръвен анализ“ – Данаил Брезов Впечатления от тазгодишния „София Прайд“ – Радослав Стоянов Седемдесетгодишнини – Леа Коен История за деца, за трафик на деца и за измъчени родители – Христо Христов

ОБЕКТИВ ОПРОВЕРГАВА (4-6) Хлябът на циганина Мерай и независимото слово

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ (7-8) Сезон Лято/Есен 2013: Бойни изкуства в медиите (9-10) Опит за хладнокръвен анализ на някои драматични събития

ПРАВА НА БЕЖАНЦИТЕ (22-24) Издържиш ли там една минута, ще ти дам каквото поискаш!

КОЛОНКАТА НА ТАТЯНА ВАКСБЕРГ (25-26) Писането за мутри мутризира и медиите

ИНТЕГРАЦИЯ НА МАЛЦИНСТВАТА (27-29) История за деца, за трафик на деца и за измъчени родители

ПУБЛИЧНОСТ ЗА ЛГТБ (30-33) Колко струва да бъдеш свободен: Впечатления от „София Прайд 2013“

ГЛАВЕН РЕДАКТОР: Юлиана Методиева РЕДАКТОР: Жана Николова ПРЕДПЕЧАТ: Донка Мангачева АВТОРИ: Данаил Брезов , Димитрина Чернева, Леа Коен, Любомира Маринова, Марта Методиева, Митко Новков , Радослав Стоянов, Стефан Кръстев, Татяна Ваксберг, Христо Христов, Юлиана Методиева Снимка корица: Моника Писанкънева

БЪЛГАРСКИ ХЕЛЗИНКСКИ КОМИТЕТ Е НЕЗАВИСИМА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНА ОРГАНИЗАЦИЯ ЗА ЗАЩИТА НА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА.

ДА ОПОЗНАЕМ МИНАЛОТО СИ (34-38) Седемдесетгодишнини

ПО СВЕТА (50-51) Смъртта на свидетел на военни престъпления хвърля съмнение върху Косово (51-52) САЩ не критикуват арестите на представители на мирната опозиция в Бахрейн

Образуван е на 14 юли 1992 г.

София 1504 п.к. 146 тел/факс: (02) 943 48 76 bhc@bghelsinki.org www.bghelsinki.org София 1504, ул. Върбица №7

Председател: Красимир Кънев Зам.-председател: Десислава Симеонова Членове: Антоанета Ненкова, Васил Чапразов, Вълко Станев, Георги Банков, Георги Тошев, Даниела Фъртунова, Десислава Симеонова, Димитрина Петрова, Илиана Савова, Калина Бозева, Кирил Иванов, Красимир Кънев, Маргарита Илиева, Марта Методиева, Рамадан Кехайов, Юлиана Методиева, Яна Бюрер Тавание

ДОКУМЕНТИ (54-64) Доклад относно „Състоянието на Помаците - етническо малцинство в Република България” (65-66) България и Холокостът

Снимка: Архив БХК

ДА ОПОЗНАЕМ МИНАЛОТО СИ

Интервю с писателя Виктор Барух

42 КНИГИ

„Българският комунизъм“ не поставя точка на дебатите за изследването на комунизма

45 ПО СВЕТА

Страните трябва да защитават правото на неприкосновеност в дигиталната епоха

Клуб Обектив

Убежището България

47 ПО СВЕТА

Папа Франциск прокарва деликатна, но важна промяна

48 ПО СВЕТА

Унгария: Конституционната промяна е недостатъчна

ДОКУМЕНТИ

Писмо на 53–ма журналисти, правозащитници, преподаватели, блогъри до Дойче Веле

„ОБЕКТИВ“ ОПРОВЕРГАВА

Юлиана Методиева главен редактор

Хлябът на циганина Мерай и независимото слово Ромският ми колега Христо Христов ходи и рови по гета и затънтени села за истории. Например като тази в село Каменар, където Мерай и Пенка раждали деца, които едва изхранват с бране на орехи или ровене в контейнери за смет. После сводник им взел едното дете и го продал в Гърция, а лихвар ги изнудвал така, както само лихварите могат. Пенка и Мерай треперят Държавната агенция за закрила на детето да не им вземе останалите деца, а не получават социални помощи, защото са без адресна регистрация. В текстовете на ромския ми колега, които публикуваме в „Обектив“, се чуват гласовете на изплашени до смърт близки на зверски убити жени и циганчета, публикуваме разкази за прокуждани от къщите им многодетни фамилии, за ромската безизходица, за взривовете от туберкулоза и СПИН в гетата, за трафик на деца и проституция за парче хляб.

Гладният страх да не бъдат прибрани от държавата децата им, е пренебрежим за мейнстрийм медиите. Ако описват подобни истории, то е, за да предизвикат погнуса към Мерай и Пенка, които раждат деца, а не мислят с какво ще ги нахранят. В синхрон с медийните облъчвания и расистки послания, партията Национален фронт за спасение на България, водена от собственика на телевизия СКАТ, например, в предизборната си програма публикува идеите си за специални „индиански резервати“ за циганите. Ултранационалистите на Валери Симеонов предвиждат мерки и за тяхната стерилизация. Близки „икономически“ схващания имат и патриотите на ВМРО, както и, разбира се, подкрепящият управляващото мнозинство и кабинета „Орешарски“ Волен Сидеров. Подобно на повечето български политици и

Обектив | Брой 213

френският вътрешен министър Манюел Валс не мисли ромите за хора. В края на септември авторитетни вестници цитираха мосю Валс с шокиращи европейската публика думи: „Те, ромите, имат изключително различен от нашия живот“. И посъветва 20 хиляди роми, живеещи във Франция, да се завърнат в България и Румъния с елегантно свиване на рамене: „Не сме призвани да приемем цялата мизерия на света“. Разбира се, скочиха правозащитни организации и асоциациите за защита на чужденците по света. От SOS Racism му казаха, че е прекосил червената линия. Работата е в това, че предизборна Франция заиграва не за пръв път с ксенофобската карта. Да, приета е национална стратегия за интеграция на ромите, според която страните – членки на Европейския съюз, имат на разположение 50 млрд. евро за проблемните малцинства, но какво от това! Популизмът, национализмът извират отвсякъде, печалбите и рейтингът зашеметяващо помитат стандартите за недискриминация. Българската секция на германското държавно радио Дойче Веле е единствената медия, устойчиво и адекватно информираща за нарушените човешки права на циганите и ситуацията с всички етнически, религиозни и езикови малцинства в България. Предаванията и статиите на журналистите от радиостанцията системно и експертно спазват тъкмо журналистическите стандарти, важни за разтревожената от прииждащия расизъм Европа. Така беше впрочем както по времето на Румяна Таслакова, така и в мандата на Александър Андреев. Репортерите на ДВ, като Николай Цеков например, поднасят на слушателите си истории, свидетелства, правозащитен дискурс, за да разказва за абсурдите на държавата ни и нейните малцинства. Перфектните коментари на Еми Барух, Татяна Ваксберг, Георги Папакочев са вдигали летвата на българските медии през всичките години след падането на комунизма и по времето на ранния и късния преход. И ето че скандалът гръмна точно и абсурдно в Дойче Веле. Някак на тъмно гилдията узна за освободените заради нарушаване на журналистически стандарти уважавани коментатори. Също така като слух във въздуха се появи връзката между освобождаването им и заплашително писмо до редакцията,

изпратено от едно от най-споменаваните имена в последните няколко години – това на собственика на Корпоративна търговска банка Цветан Василев. Иначе казано, един притежател на доста български медии, характерни с проправителствени манипулации на информацията, се е жалвал пред ръководството на държавното немско радио заради тенденциозни публикации, уронващи имиджа му. За да си няма главоболия с банкера, радиото прекъснало отношенията си с дългогодишна freelance журналистка и с популярния със своята безкомпромисност неин колега. Така внезапно и интимно познато избухна новината, сякаш става дума за произвол срещу журналисти в местна кабеларка или за натиск върху свободното слово от самозабравил се собственик на вестник. Хипотезата, че е възможно злощастно съвпадение по време на написването на жалбата-заплаха от мастития банкер до мощната редакция в Бон и периодичния й надзор върху спазването на журналистическите стандарти, не изглежда убедителна. В писмо до Верица Спасовска (Head of Central/South Europe Deutsche Welle), подкрепено от 53 български журналисти, писатели, преподаватели, между които Полина Паунова, Силвия Чолева, Диана Иванова, Весислава Антонова, Марин Бодаков, Петя Владимирова, Нери Терзиева, Силвия Великова, Орлин Спасов, изразихме пълна солидарност с колегите ни Иван Бедров и Еми Барух и попитахме защо са освободени. В отговорите, които получихме (писмен и устен), съществуваха на пръв поглед разбираеми основания. Че г-жа Спасовска е взела решението си за прекратяването на working relationships с двамата НЕЗАВИСИМО от Цветан Василев[1]. Че съгласно процедурата, приета по Правилника на Дойче Веле, е извършен cloze review на случаен принцип и тя попаднала на articles на гореспоменатите, които се оказали в пълно нарушение на този Правилник. Че ръководството

[1] След сложна комуникация с колегите ни от Дойче Веле, на 27 септември, в 17 часа, редакцията публикува становище, в което се преразглеждат работните взаимоотношения с Еми Барух и Иван Бедров. Обратът в действията на ръководството и възстановяването на двамата коментатори са поредно доказателство за висока етика. Съгрешилият се извинява.

Обектив | Брой 213

„ОБЕКТИВ“ ОПРОВЕРГАВА

на Дойче Веле не е част от партизанските страсти в България. Че гледа със симпатия на битките ни за повече демокрация, което е „добра кауза, но българските журналисти я защитават с непрофесионални средства“. Както се казва във вица, дори да е така, остават тежки съмнения! Съмнения за пожертвано свободно слово в името на вътрешноредакционни интереси. Проблемът за циганите, задълбочаващият се расизъм на Европа и спазването на стандартите на журналистиката се оказват дяволски преплетени. Германия избра Ангела Меркел за трети мандат, с което остави европейците със завист да гледат социалната й политика, а германските медии продължават да бъдат еталон за етичност и

независимост. Доколко епизодът с прекратеното сътрудничество с българските коментатори е плод на съвършени недоразумения или на де факто цензура, на сделки с адвокати по повод непосилни материални искове, дали темата ще отзвучава дълго или кратко, трудно ми е да кажа. Зная със сигурност, че се броят на пръсти медиите, които могат да пишат за Мерай като за човек. Ако на европейския ни хоризонт ще останат само политици като вътрешния министър на Франция Манюел Валс, не ни чака нищо добро. Ксенофоби като него и бившия президент Никола Саркози дават тон на расисткия печат. Без адекватна информация и либерални послания, бедна страна като България остава в плен на своите фобии, антималцинствени предразсъдъци и жълти скандали.

Обектив | Брой 213

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ Митко Новков

Сезон Лято/Есен 2013: Бойни изкуства в медиите Българското политическо, а следователно и медийно лято беше горещо, врящо и кипящо, като по всичко личи, че тази вулканична термодинамика ще преобладава и през есента. Тръгна се, разбира се, с безумното назначение на Делян Пеевски и аз изобщо не се учудвам, че вече цели три месеца никой не си признава гафа: защото според мен този, който го направи, моментално трябва да бъде въдворен в психиатрична клиника. Протестиращите първоначално не прощаваха на Николай Бареков, крещейки под телевизионните му прозорци един не особено приличен епитет. Той обаче също не им се даваше – като контраатака им изпрати Петното, белким лекьоса възмутата им. Нещо като при бокса – ти на мен поредица леви прави, аз пък на теб дясно кроше. За чест на протеста, той набързо прескочи ниската топка Бареков, съсредоточавайки усилията си по „Цариградско шосе“ с единствената цел да покаже колко голям е. Показа го, но и това не помогна; обратно, дори попречи – властта я хвана стресът, осъзна тя, че са необходими спешни мерки за стягане на редиците, „бой последен“ и т.н.; вкара в разход всички присъщи й бойни техники за справяне с граждански недоволства. А един от най-важните терени, където тези техники биваха прилагани, бяха естествено медиите. Започна се с предупредителни шамарчета – Михаил Миков изтъкна от трибуната на парламента, че е необходимо средствата за масова информация да бъдат по-отговорни в начина, по който представят протестите. Тоест да не са средства за

масова информация, а да са средства за властова обслугвация. За тази цел дори беше вкаран в СЕМ не медиен експерт, а партиен функционер, Иво Атанасов, впрочем за първи път, откакто е конституиран медийният орган. Но специално на Миков му е простено, главата му често е замаяна и понякога дори той самият не знае какво точно витае в нея. Непростимо (тук сюжетът зазвучава като филм на Клинт Истууд) обаче беше поведението на т.нар. медии на Пеевски, където информацията директно беше преформатирана в дезинформация. Имаше някога по време на правителството на Филип Димитров двама негови съветници, активно занимаващи се с производството на контрадезинформации, но през това лято бившите „кинжали“ бяха ударени в земята категорично. Първият контрадезинформационен туш беше, че на протестиращите им плащат, вторият – че тези, на които не им плащат, са заблудени добичета, помагащи на ГЕРБ и особено на Цв.Цв., а за третия туш хартисаха само неколцина неплатени и незаблудени, но те пък бяха глътнати като стой, та гледай от многолюдната другарска среща на Бузлуджа. Там социалистите си припомниха своя стар лозунг: „Много сме, силни сме!“. Една след други властови кендо (кендо е бойно изкуство със самурайски мечове) техники, докато накрая остана уж празното пространство на уж тихите улици и площади на уж единствено протестиращата София. Разбира се, нито София беше сама, нито

Обектив | Брой 213

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ улиците бяха съвсем тихи, но пък тишина настана в телевизионните студия: всички български телевизии побързаха да пратят във ваканция коментарните си блокове, докато се види накъде ще се наклонят везните. Телевизиите, като се задействаха като нинджи – скриха се, за да нанесат в найподходящото време съкрушителния си удар. Само че тази тишина не мина без поражения: БиТиВи загуби звездната си двойка Цолова-Николаев, които съвсем справедливо се обидиха и поеха към Нова. Контрадезинформаторите обаче се впуснаха и тук вихрено – привлечени били двамата от парите, от нищо друго. Изписаха дори число – 10 000 лева на месец, което на ошмуления и оглозган българин му се провидя направо като сума с вселенски мащаби. Когато числата говорят, свободата на словото е без значение – това беше сякаш стратегията на дезинформацията. Почти като Сун Дзъ: ти пусни стрелата (мълвата) и чакай на брега на реката, където рано или късно ще видиш да плува тялото на твоя враг. Най-силното проявление на бойните техники в това противопоставяне обаче дойде от правителството на Пламен Орешарски. Изправи се той на парламентарната трибуна, за да обяви: няма вече страх. Не знам от кого се е страхувал Пламен, но в заявлението му се открива в пълна степен онова, на което учи О’Сенсей Морихей Уешиба, основател на айкидото – да се използва силата на противника, за да бъде победен. Казано иначе, срещу страха на протестиращите, че мафията е на власт в лицето на това правителство, това правителство обявява, че няма страх от мафията. Прочее, премиерът се движи с такова каменно лице, ще речеш, че не е български политик, а японски самурай. Трябва само меч да препаше, че да бъде приликата пълна. Не премиер, шогун същи. А и изражението му такова, сякаш сепуко прави. Нещо като камикадзе на истинската българска демокрация… Кинжалният удар срещу свободата на словото обаче най-изненадващо се оказа не български, а германски – редакцията на Дойче Веле след

жаловито писмо от Корпоративна търговска банка реши да пресече изявите на двама от водещите си коментатори на българските събития – Еми Барух и Иван Бедров. Мотивацията: не спазвали журналистическите стандарти. Сякаш в тези стандарти влиза да пишеш само хубави неща за КТБ и шефа й Цветан Василев. Защото е чудно какво би станало, ако такова писмо бе изпратено до ТВ 7 от Малкълм Гладуел например, чийто термин „повратна точка“ (tipping point) се превърна в „притча во язицех“ за журналистите от „медиите на Пеевски“. Нали не си представяте, че веднага ще свалят Николай Бареков от екран? Да не споменавам тук обективността на „телевизии“ като Алфа и СКАТ, че ми се повдига. Това е май една от слабостите на всяка институция, спазваща правилата на морала и професионализма – тя се съобразява с наложените от нея самата морални и професионални стандарти, докато на контрадезинформаторите не им дреме за тях. И ето как те си пускат своите клевети и мълви, докато осланящите се на собствената си съвест и на чувството си за справедливост журналисти биват остракирани. Въпросът тук е дали ръководството на Българската редакция на Радио Дойче Веле се е опитало да защити своите публицисти, или си е замълчало, за да не си разваля рахатлъка. По резултатите ще познаем – май си е замълчало… В този ред на мисли властта сякаш спечели битката за медиите. Но за разлика от традиционните, социалните мрежи определено са под опеката на протестиращите. Което предсказва един предстоящ „медиен апокалипсис“, да използвам заглавието на първия роман на Петър Волгин, един от днешните най-предани матросовци на правителството: ако 80% от българите са настроени негативно или поне мнително към сегашното управление (по данни на „Алфа рисърч“) и ако въпреки това традиционните медии продължават да го кътат и ухажват, това значи, че смъртта им е предизвестена. Впрочем, те май са и умрели, ако се вярва на Евгений Дайнов. Време е за упокойната молитва… Бог да (им) прости (на) българските медии…

Митко Новков е литературен критик, публицист, журналист. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия.

Обектив | Брой 213

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ

Данаил Брезов

Опит за хладнокръвен анализ на някои драматични събития Si je lâche la bride à la presse, je ne resterai pas trois mois au pouvoir. Napoléon Bonaparte Събитията около летните протести, ако не друго, се оказаха симптоматични за много проблеми в устройството на обществото и държавата. Държава на практика липсва, тъй като de facto няма правителство – социологически проучвания показаха още в началото на лятото, че малко под един и половина от всеки десет българи подкрепят кабинета – число, приемливо за едно отиващо си правителство, но в никакъв случай не и за такова, което тепърва встъпва в длъжност. Тази статистика сама по себе си поставя под въпрос легитимността на избора и изобщо съществуването на демокрация в страната. Докато в една цивилизована държава оставката се очертава като единствено логичният изход в подобна ситуация, у нас изкуственото удължаване на живота на този кабинет, който явно идва с определена мисия, сякаш стои над обществения мир и националните интереси. Събитията от последните месеци ясно сочат, че тази кауза ще се брани дори с цената на потъпкване на основни демократични принципи, като например свободата на словото и печата. По една случайност затварянето на знаковото дело за убийството на Георги Марков съвпадна със силовото потушаване на антиправителствените протести, чиято кървава сцена беше не площадът, както се случи в съседна Турция, а именно медиите. Тези, на които бе забранено да показват кадри от въздуха и да съобщават броя на протестиращите

(или пък бяха принудени да обявяват десетократно занижено число), на които размахваха гневно пръст от парламентарната трибуна, в чиито сгради нахълтваха озлобени депутати, за да „инструктират“ представителите на четвъртата власт как може и как не може да се отразяват определени събития. В крайна сметка медиите, или поне найпопулярните от тях, бяха опитомени в някакви приемливи граници, което едва ли изненада някого – механизми за това има предостатъчно, винаги е имало. Така натискът се пренесе на по-ниско ниво – върху журналистите, които изведнъж се оказаха предадени в борбата за истината. В какво се изрази този натиск, стана съвсем очевидно, тъй като акцията беше основно назидателна – уволнения, сплашвания, бой, запалени автомобили. Поръчковите убийства вече не са актуални не защото животът представлява някаква ценност или пък че властта е станала по-хуманна в прийомите си, а просто защото вече не се налага. Опитът показва, че прочистването на нацията от интелигенцията и средната класа става не по-малко ефикасно през Терминал 1 и 2, отколкото в лагерите на смъртта – последните избори са пример за това, че управляващите имат право да разчитат на късата историческа памет и оскъдна политическа интелигентност на електората си, които го правят удобно манипулируем и податлив на популистки лозунги.

Обектив | Брой 213

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ В какво успяха и в какво не успяха протестите? Равносметката сочи поне засега липса на прогрес в постигане на основното искане – оставка на правителството и предсрочни парламентарни избори. Някои анализатори определят като провал и пропуска да се обособи политическо представителство на протестиращите, но тази задача като че ли никога не е била на дневен ред, тъй като това би могло да застраши автентичността на движението. Съвсем очаквано не бяха чути и наивните възгласи за „повече морал в политиката“ – подобен апел би имал смисъл, отправен към човек с име и свободна воля, не и към анонимни структури, като банки, корпорации, организирани престъпни групи или тайни общества. Протестът все пак пожъна немалко победи – на първо място, показателно беше извоюването на националния флаг като обединителен символ от футболните агитки и левите радикали на Сидеров, както и други подобни фашизоидни организации, тенденциозно и погрешно наричани „десни“ и „националисти“ (тези думи някога значеха нещо хубаво). На второ място, десетки, а може би и стотици хиляди преминаха за броени дни от състояние на пасивно недоволство в „пълна бойна готовност“ – те излязоха „на светло“, разбраха, че не са сами, и се почувстваха силни и уверени, защото няма нищо по-сплотяващо от общия враг. Този акт на самоорганизация, в който мнозина не без основание видяха най-после зародиша на някакво гражданско общество у нас, бе така спонтанен и неподправен за разлика от предишни масови брожения, че властта в първите дни наистина показа признаци на паника. Наред с типичното за лидерите на левицата отрицание и неглижиране в изявленията, други открито демонстрираха гняв (всички помним шизоидното поведение на Сидеров, вилнеещ по малките часове из улиците на столицата със своите шпиц команди), а самият премиер някак се опитваше да се „спазари“ от телевизионния ефир за още кредит на доверие. С други думи, властта премина през първите три от петте фази на скръбта (Kübler-Ross), с което показа, че нещата действително излизат извън контрол. До останалите две обаче (отчаяние и приемане)

така и не се стигна, тъй като дойде време за лятна ваканция – време, удобно за прегрупиране и удар в тила на врага. Когато в началото на септември протестите се подновиха, медиите бяха вече попослушни, някои от facebook групите липсваха, а други „преливаха“ от изключително продуктивни провокатори. Пред обществото се лансира и идеята за т.нар. контрапротестиращи, чието организиране и извозване до столицата, подобно на полицейския произвол по време на контролираните взривове на обществено недоволство, навярно се урежда с пари на данъкоплатците. Мнозина се изказваха от името на протеста, с което нерядко се поставяха в услуга на противниците му, които в това време грижливо пробутваха добре познатата ни смесица от възторжен ляв популизъм и гротескно демонизиране на всяка алтернатива. Вложиха се доста усилия както за маргинализиране и отклоняване на вниманието, така и за противодействие на естественото „втвърдяване“ на протестната вълна, тъй като тя би могла сериозно да застраши статуквото. Днес, сто дни по-късно, изглежда, че протестът затихва, но това може и да е затишие пред буря – хората, които се прибират по домовете си, вероятно нито са преглътнали обидата, нито са се примирили с това, че децата им ще трябва да изплащат заробващи кредити или енергийни далавери за милиарди. Те просто изчакват следващата фаза на недоволство, която неизбежно ще последва предвид „експертните“ назначения на хора с криминално минало по всички етажи на властта, както и все по-ясно очертаващата се неяснота за бъдещето на основни отрасли. По думите на самия премиер, България се е върнала в деветдесетте. Да, събитията ужасяващо напомнят тези от края на миналото хилядолетие. Животът понякога поставя хората, дори цели народи пред идентични изпитания, когато са пропуснали някаква възможност и трябва да поправят своята грешка. Дали България ще поправи грешката, допускана в продължение на цели 69 години, е въпрос, от който зависи бъдещият й път на развитие, а навярно и самото й оцеляване.

Данаил Брезов е бакалавър по физика и магистър по математика в СУ „Св. Климент Охридски”, главен асистент в УАСГ.

Обектив | Брой 213

Разговора води Антоанета Ненкова, кореспондент на радио Дойче веле в София

Убежището България УЧАСТНИЦИ

АНАТОЛИЙ ЗАГАРОВ – полицейски инспектор в „Гранично наблюдение“ на МВР адв. МАРИАНА АНДРЕЕВА – координатор „Наблюдение на границата“, бежански офис на БХК ДЕНИЦА САЧЕВА – пиар специалист, собственик и изпълнителен директор на ПР и рекламна агенция „Интелдей Солушънс“ ДЕНИЗА ГЕОРГИЕВА – координатор във Върховния комисариат за бежанците на ООН – България.

Обектив | Брой 213

УБЕЖИЩЕТО БЪЛГАРИЯ

Колко са сирийските бежанци в България в момента?

АНАТОЛИЙ ЗАГАРОВ: За първите 20 дни на месец септември са около 350 души, а от началото на годината досега са около 1500 души. За сравнение – молбите, подадени пред органите на „Гранична полиция“ за цялата 2012 г., са 105. Медиите съобщават, че общо бежанците от Сирия са около 2 млн. души, от които само в Турция са около 500 хиляди.

дърворезбари, стоматолози, фармацевти. Профилът им е много разнообразен. Те са хора като нас, със своите професии и качества. Много от тях имат роднини тук или са учили в България, някои говорят български. У нас има сирийци, които отдавна живеят тук – 10–15–20 години, женени са за българи и българки. Сред тях има режисьори, актьори, лекари, журналисти. Голяма част са ангажирани във веригите за бързо хранене – предлагат дюнери. Те са средище, което предлага закрила, подслон и помощи на пристигащите бежанци-сънародници. Сирийската общност тук води преговори със Столичната община да се открие училище, в което те ще осигурят преподаватели и възможности за учебен процес на децата, но искат сграда.

Вълната

ДЕНИЦА САЧЕВА: По данни на различни неправителствени организации и на Асоциацията „Свободна Сирия“ в нашата страна има около 3 хиляди бежанци от началото на конфликта през 2012 г., от които около 850 деца. По-голямата част от тях са семейства. Сред тях има лекари, учители,

МАРИАНА АНДРЕЕВА: Броят на хората по южната ни граница (в Елхово и Свиленград), подали молба за закрила до 20 септември, е 456. От тях само стотина са лица, които не са от Сирия. Доминират семействата с деца – за разлика от миналата година, когато доминираха мъжете, които са сами. АНАТОЛИЙ ЗАГАРОВ: Идват на групи от по 40–50 души.

Обектив | Брой 213

КЛУБ ОБЕКТИВ

В европейските страни сирийските бежанци наброяват около 45 хиляди души. Приема ли ги Европа?

ДЕНИЦА САЧЕВА: Приема ги. Насочват се предимно към Гърция, Малта и Италия. Това са трите страни, получили средства от Европейския съюз за интегриране на бежанците. Бежанци обаче има и в Германия, Швеция, по-малко във Франция. Отиват да се установят предимно при роднини. Някои от бежанците тук искат да напуснат България заради

проблемите, с които се сблъскват. АНАТОЛИЙ ЗАГАРОВ: Една жена, настанена във Враждебна, заяви в интервю по телевизията: „Щом не ни осигурявате достатъчно средства за пребиваване, поне ни пуснете да отидем понататък“.

Какво означава „бежанец“?

МАРИАНА АНДРЕЕВА: В най-общ смисъл бежанец е лице, напуснало собствената си страна, защото е заплашен животът му или други основни негови човешки права, свързани с религия, социална принадлежност, политически убеждения. На базата на тези критерии се прави преценката. Всички имигранти извън тази категория не са бежанци. Бежанците винаги са част от общите миграционни потоци. Те ползват същите „канали“, но това не ги прави по-малко търсещи закрила. В България в момента бежанците нямат проблем с достъпа до територия. „Гранична полиция“ си върши работата. България има поведение, съобразено с поетите международни ангажименти. Освен достъпа до територия обаче, един бежанец трябва да има достъп и до процедурата в приемащата държава, където те имат проблеми. Проблемът не е правен, не е въпрос на законова рамка. Свързан е най-вече с липсата на капацитет. Липсва човешкият фактор. По наша информация колегите от Държавната агенция за бежанците работят на пълни обороти, щатът им изцяло е зает, но не достигат хора, които да извършват

интервюта и първоначалната регистрация. Липсва дори техника за това. Например в Регистрационноприемателния център в с. Баня край Нова Загора, чийто капацитет е за 80 души (в момента там има вече около 100 души), има само един компютър. Такива дребни битови неща затрудняват целия процес.

Настаняването Навярно си спомняте кризата с бежанците от Афганистан през 2002 г. Тогава в България влязоха приблизително 3800 афганистански граждани. Спомням си как ги извозваха с автобуси до Агенцията за бежанци. Тогава нямаше регистрационно-приемателни центрове в София и в с. Баня, нямаше транзитен център в Пъстрогор, нямаше ги и двата дома за временно задържане в Любимец и Бусманци. Тогава имаше обаче адекватен подход, изразяващ се в търсенето на алтернативни форми на настаняване. Със съдействието на неправителствените организации са били наети цели блокове в „Овча купел“ – празни помещения и при семейства, където хората са били настанявани, и проблемът е бил решен.

Обектив | Брой 213

УБЕЖИЩЕТО БЪЛГАРИЯ Алтернативни форми на настаняване (със или без военен конфликт до границите на България) трябва да се търсят като дълготрайно решение. Този модел работеше за известен период от време, като много активно съдействаха колегите от Бежанскомиграционната служба на Българския Червен кръст. Обикновено те влизат в контакт с наемодателите, преодоляват езиковата бариера, защото много хора

от общностите са сътрудници към БЧК. От началото на конфликта в Сирия досега в България има около 3000 бежанци, но се очаква до края годината да бъдат около 5 хиляди. „Бялото петно“ е в липсата на капацитет за работа на високи обороти.

Досега държавата не е ли имала стратегия в това отношение? Знаем, че територията ни е на кръстопът.

МАРИАНА АНДРЕЕВА: Към месец юли миналата година нямаше нито един доклад и нито една прогноза дали има изгледи конфликтът в Сирия да спре. Миналата година в Пъстрогор поставихме въпроса: „Какво ще правите, ако тук се запълни капацитетът, а и двамата регистратори не са

достатъчни?“ Отговорът беше: „Готови сме, няма страшно“. Адекватните решения трябваше да бъдат взети много по-рано. Според мен Държавната агенция за бежанците не реагира достатъчно бързо и своевременно. Мерките в момента имат палиативен характер.

Нямаше ли поне прогнози какво ще се случи на българотурската граница?

АНАТОЛИЙ ЗАГАРОВ: Това не е в ресора на „Гранична полиция“, а на разузнавателните служби. „Гранична полиция“ охранява държавната граница. Провеждахме съвместни учения с Върховния комисариат за бежанците, с Българския Хелзинкски комитет.

Стратегията

пламне Сирия“. В средата на 2012 г. ние поставихме въпроса: „Какво би се случило, ако конфликтът продължи?“ Отговорът винаги беше един и същ: „Няма страшно, ще се справим“. Към края на есента миналата година започна да се говори за палатковите лагери. За палатковите лагери обаче има стандарти. Тук лятото е само три месеца, не както в Северна Африка.

МАРИАНА АНДРЕЕВА: Когато започна конфликтът в Северна Африка (по-специално конфликтът в Либия през 2011 г.), всеки казваше: „Дано да не

ДЕНИЦА САЧЕВА: Въпросът за стратегията е много важен. Ако и в бъдеще няма стратегия, нещата ще стават все по-зле.

Обектив | Брой 213

КЛУБ ОБЕКТИВ Асоциация „Свободна Сирия“ и „Интелдей Солушънс“ са неправителствени организации; чрез тях помагаме на сирийците. Когато от Харманли и Хасково дойдоха първите сигнали, че там могат да се изграждат палаткови лагери, отидохме там. Хората в Харманли започнаха да се бунтуват, притесняваха се, че сирийците ще им откраднат туршиите. Отидохме с различни служби – социални, ДАНС, полиция и т.н. Бяхме подготвили информации за конфликта в Сирия, за различните религии, за културните особености там и т.н. За известно време вълненията престанаха, но се знаеше, че конфликтът ще се разраства. Тогава България беше много силна на международната сцена и излезе с много силни послания в защита на сирийската опозиция. За обикновените сирийски граждани това означаваше, че България е приятелска страна. Още тогава трябваше да започне подготовката. Вярно е, че в момента имаме недостиг на хора, но същевременно има голяма вълна от доброволци. Например студентите по арабски искат да дават дежурства като доброволци, за да превеждат.

Враждебността От една страна, имаме враждебна, неподготвена, уплашена, стигматизирана държавна администрация, която непрестанно ни повтаря, че пази страната и границите от терористи, а от друга страна – огромна вълна от гражданска енергия, от хора, които са добронамерени, положително настроени и с желание да правят много неща, но никой не свързва тези два свята. А за нас като външна граница на Европейския съюз е задължително да имаме имигрантска политика. У нас вече има огромни китайски, руски, арабски общности. Здравните, социалните и образователните служби трябва да са свързани в стратегия. Не

пренебрегвам въпроса за националната сигурност, но посланията за национална сигурност не могат да бъдат за сметка на хуманитарната помощ. И докато неправителственият сектор търси баланса, в държавата това не го виждаме. МАРИАНА АНДРЕЕВА: Досега според нашите наблюдения „Гранична полиция“ и Дирекция „Миграция“ реагират адекватно по отношение на бежанците. Извървяхме дълъг път, докато намерим форма на комуникация с „Гранична полиция“. Тя се обърна с искане за помощ към неправителствения сектор и ние откликнахме. Със средства на БХК наш преводач е на помощ на „Гранична полиция“, защото преводачите, за които държавата трябва да осигури ресурса, не стигат. АНАТОЛИЙ ЗАГАРОВ: От „Гранична полиция“ сме се обърнали към всички, които могат да помогнат по някакъв начин. От Българския Червен кръст имаме предоставени 200 чифта чорапи, вилици и лъжици за еднократна употреба и т.н. Нямаме условия да приемаме толкова много лица, в това число и майки с по 2–3–4 деца. МАРИАНА АНДРЕЕВА: Кризисният щаб в Елхово реагира адекватно. В домовете в Любимец и Бусманци, подведомствени на Дирекция „Миграция“, не трябва да бъдат настанявани по принцип търсещи закрила, защото са домове за административен арест, но сега там също се настаняват хора, за да имат покрив над главата си. Тоест центровете за нелегални имигранти приемат хора, търсещи закрила в България. Това е лоша практика, защото двете групи хора не трябва да се смесват. В момента обаче то се случва, защото няма места, където да спят.

Обектив | Брой 213

УБЕЖИЩЕТО БЪЛГАРИЯ

Но защо хора, които търсят убежище, се лишават от свобода?

МАРИАНА АНДРЕЕВА: Защото, за да излязат от тези места, Държавната агенция за бежанците трябва да ги поиска с нарочно писмо, за да ги регистрира и да продължи производството. Те обаче нямат достатъчно човешки ресурс, за да извършат това, и хората стоят задържани.

регистрационна карта, която не е документ за самоличност, но показва, че този гражданин на друга страна е в процедура по предоставяне на някакъв статут в Република България. От средата на 2012 г. насам голяма част от заловените на държавната граница са от Африка.

АНАТОЛИЙ ЗАГАРОВ: На бежанците се издава

Казахте „заловени“. Каква е разликата между бежанец и нелегално пребиваващ?

АНАТОЛИЙ ЗАГАРОВ: Когато лицето е задържано за нелегално преминаване на границата, има два пътя. Първият е лицето да подаде молба за закрила в Република България и следва да бъде предадено в регистрационно-приемателните центрове към Държавната агенция за бежанците. Ако по време на интервюто лицето не подаде молба, не желае закрила от Република България, то трябва да бъде настанено в специалните домове към Дирекция „Миграция“. Ние нямаме право да задържаме чужденци повече от 24 часа съгласно Закона за МВР. Когато лицето отиде в Специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ), то впоследствие може да подаде молба там. Въпрос на договорка между Дирекция „Миграция“ и Държавната агенция за бежанците е кога тези лица трябва да бъдат предадени в регистрационно-приемателните центрове.

АНАТОЛИЙ ЗАГАРОВ: Имаше Наредба за отговорността и координацията на държавните органи, според която органите на „Гранична полиция“ можеха да предават в СДВНЧ към Дирекция „Миграция“ дори и лицата, които са кандидатствали за закрила в Република България. Изключение се правеше само за уязвимите групи – майки с деца, самотни майки и т.н. По-късно, след натиск от неправителствения сектор, наредбата беше променена. В момента всяко лице, подало молба пред органите на „Гранична полиция“, следва да се предаде в центровете на Държавната агенция за бежанците. Нашите хора ги питат дали имат роднини и близки в България, за да не бъдат настанявани в центровете, които са пълни и условията в тях не са много добри.

МАРИАНА АНДРЕЕВА: Доскоро Държавната агенция за бежанците не приемаше молби на хора след 17 часа, събота и неделя нямаше дежурен. Отскоро има.

МАРИАНА АНДРЕЕВА: И още – има лица, задържани повече от 4–5 месеца в домовете на Дирекция „Миграция“, защото водим дела и ответник по тези дела е Държавната агенция за бежанците, която има ресурс и подход за решаване на проблемите, но

Задържането

Обектив | Брой 213

КЛУБ ОБЕКТИВ някой е бездействал и не си е свършил работата. ДЕНИЦА САЧЕВА: Това създава проблеми относно образа на България в чужбина. От края на август в страната са влезли 8 телевизионни екипа на чуждестранни телевизии (включително холандската и шведската). Снимаха хора, които по принцип трябваше да бъдат със статут на бежанци, но са задържани зад мрежи, огради и т.н. Това допринася за негативния образ на България, че като външна граница на Европейския съюз не се справяме с хуманността. Това е допълнителен аргумент за тях да не ни вкарват в Шенген и те да взимат средства от Европейския съюз, за да си интегрират хората. Парадокс е, че Германия взема пари от Европейския съюз за интеграция на българи и румънци. У нас още от миналата година хората в Харманли са негативно настроени към приемането на бежанци, но има и хора, които са положително настроени. Например хората от Симеоновград, приоритетно ромско население, заради безработицата и бедността искат да приемат бежанци, защото смятат, че ако заради бежанците там се насочат средства, лекари, социални работници и т.н., може да се

раздвижи местната им икономика. И не всички бежанци са без пари. Някои от тях имат средства. Затова не разбирам защо, въпреки нежеланието на Харманли да приеме тези хора, там продължават да се стоварват фургони и палатки. МАРИАНА АНДРЕЕВА: Има райони, където бежанците могат да бъдат настанени и интегрирани по-лесно. Това можеше да бъде решено с помощта на информационна кампания. Ние изпитваме атавистичен страх към чуждите, които ще дойдат да ни вземат земята. Един пример. В началото на месец август семейство сирийски граждани с едно дете кацнаха на летище София, идвайки от Истанбул, и подадоха молба за закрила. Бяха снабдени с виза. Съпругът е лицевочелюстен хирург. Това показва, че диапазонът от хора, които идват, е много широк, но те се нуждаят от помощ – от мляко, памперси, лечение, инсулин и т.н. Затова трябваше да се проведе информационна кампания (национална или регионална – въпрос на конкретика), за да се обясни, че това не са диви варвари.

А защо България не само че не осигурява подслон и храна, но и съди сирийски граждани, които бягат от войната? Според главния прокурор делата за нелегално преминаване на границата са скочили със 75% спрямо 2012 г. Адвокат Илияна Савова от БХК нарече това „институционален цинизъм“. МАРИАНА АНДРЕЕВА: Формалният повод тези хора да бъдат съдени е, че има времеви период от момента на тяхното задържане до стартирането на производството по разглеждането на техните молби. Държавните институции и в частност прокуратурата казват, че не са подали молба за закрила. Защо обаче не е подадена молба за закрила? Този въпрос поражда много подвъпроси и има много отговори

– имало ли е преводач, как е установено какво е казал, как е установено какво е искал и т.н. По-често нагласата на тези хора е да бъдат транспортирани някъде, а докато ги транспортират, те не подават молба за закрила. Получава се прехвърляне на топката, крайният резултат от което е с увеличаване на миграционния поток да бъдат увеличени делата за наказателни производства срещу тях. Дали става

Обектив | Брой 213

УБЕЖИЩЕТО БЪЛГАРИЯ

дума за сирийци, за африканци, иранци и т.н., нашата позиция е, че тази мярка не дава резултат. Преди време, когато нямаше конфликт и броят на хората, които влизаха в страната, беше идентичен (плюс-минус 200 души – между 800 и 1000 на година), наличието на наказателни производства

срещу тях не доведе до намаляване на бройката им. Обикновено наказателните производства приключват със споразумение, където наказанието обикновено е условно, има и налагане на глоба. Глобата обаче никога не може да бъде ефективно събрана, така че тази мярка е безрезултатна.

Какви действия се очакват от Върховния комисариат за бежанците? Тук, в България.

ДЕНИЗА ГЕОРГИЕВА: В България наблюдаваме липса на експертен капацитет на държавната администрация, липса на координираност на всякакви нива. Например в малко населено място като Харманли изведнъж се стоварват много чужденци и естествената реакция е, че те са варвари, хайде да си пазим територията. Тук има неадекватност от страна на отговорните власти, които не са информирали хората навреме и не са ги подготвили за по-адекватна нагласа. Много малко хора регистрират и настаняват бежанците. Ние не можем да предлагаме финансова и материална помощ, не работим директно с

нуждаещите се. Правим лоби за съблюдаване на техните права и оказваме експертна помощ на всички организации, работещи с хората, получили закрила. Проведохме срещи с МВР, МВнР, с вицепрезидента и обяснявахме, че ситуацията е сериозна и че трябва да се вземат навременни мерки. Едва сега забелязахме, че органите и хората не са информирани навреме, че липсата на адекватна информация води до неадекватни решения. Продължаваме да даваме експертна помощ. Наши колеги проведоха три дни обучение в Елхово и района около границите.

Каква адекватна намеса би преобърнала политиката на българската държава в това отношение?

ДЕНИЗА ГЕОРГИЕВА: Държавната агенция за бежанците има нужда от много по-голям брой хора. Доскоро трима души регистрираха стотици бежанци на ден. Една лекарка и една медицинска сестра преглеждат всеки ден по стотина души. С

такъв персонален състав нуждите не могат да бъдат посрещнати. Не може да се очаква Държавната агенция за бежанците да поеме отговорност за целия поток от

Обектив | Брой 213

КЛУБ ОБЕКТИВ хора. Трябва да има координация между различните министерства и агенции. След като приемем и настаним тези хора, какво ще правим след това? Те не знаят езика, а трябва да се адаптират по някакъв

начин. Трябва да им се предложат гъвкави форми за обучение по български език, трябва да им се предложи културна ориентация, да им се обясни как да стигнат до пазара на труда.

Каква е разликата между сирийски бежанец в Турция и в България по отношение на работа и образование?

МАРИАНА АНДРЕЕВА: Там няма държавен орган, който да провежда такава политика.

ДЕНИЗА ГЕОРГИЕВА: Политиката на Турция е да не приема бежанци, идващи от неевропейски държави. С две думи: Турция и Гърция не са добър пример по отношение на приемане на бежанци.

А може ли България да стане добър пример?

ДЕНИЗА ГЕОРГИЕВА: Преди да започна работа във Върховния комисариат, три години бях доброволец по проекта „Уърлд уелкъм“ – изцяло доброволческа инициатива, която съществува в България от три години. Доброволците минават през селекция – интервю и обучение. Помагаме на тези, които вече са получили някакъв статут, да научат български, да се интегрират в училище. Помагаме им при подготовката за изпитите пред регионалните инспекции, помагаме им при подготовката на домашните, водим ги на културни мероприятия. Организираме дейности и за родителите. Ставаме приятели. Мисля, че това е най-добрата практика. Имаме колеги арабисти, които много ни помагат.

Доброволците ДЕНИЦА САЧЕВА: Голяма част от сирийските бежанци, за които имам информация, са на

работа в Илиянци, други са наети на работа в сирийските общности. Някои ще бъдат учители в бъдещото училище за сирийски деца, което се подготвя в София. Всичко е въпрос на гражданска и доброволческа енергия. Политика в това отношение няма. Посланието от заместник-министъра на вътрешните работи, че един бежанец струва 1100 лв., беше ужасно деструктивно и възмутително. Всъщност бежанците получават 65 лв. на месец, без да получават храна. Административното обслужване на бежанец, включващо дейности на „Гранична полиция“, Дирекция „Миграция“, Агенцията за бежанците и т.н., би могло да струва на държавата 1100 лв., но това е различно. Изявлението подейства много зле на всички български граждани. Много от тях си казваха: „Ние се грижим за някакви хора, които са ни чужди, и им даваме по 1100 лв., а ние работим за по 400 лв.“

Обектив | Брой 213

УБЕЖИЩЕТО БЪЛГАРИЯ Значи пускаме бежанците, а после нито подслон, нито храна, започваме да ги съдим и да ги лишаваме от свобода – не звучи много добре! Да се върнем към отговора на въпроса: ще стане ли България добър пример? МАРИАНА АНДРЕЕВА: Решаването на проблемите изисква обединение на усилията на агенцията и министерствата – на здравеопазването, на труда и социалната политика и на образованието. Необходима е обща платформа с идея как те да се решават. Догодина ще имаме големи проблеми, защото

хората, идващи от Сирия, вероятно ще получат хуманитарен статут и когато останат в България, трябва да бъдат интегрирани. Тогава интеграционната политика на Държавната агенция за бежанците ще се изправи пред същия грандиозен проблем, който в момента администрацията и занимаващите се с регистрирането им имат. Затова трябва да се реагира своевременно.

Да очакваме ли бежанска вълна, ако в Сирия има военни удари? България ще затвори ли границата си? АНАТОЛИЙ ЗАГАРОВ: За мен лично голяма бежанска вълна не може да има. Обяснявам си го с голямото разстояние между България и Сирия. Имаше План за временна закрила при навлизането на 500 души бежанци на денонощие. За мен това е нереално. Бройката ще бъде значително по-малка. ДЕНИЦА САЧЕВА: Този въпрос трябва да бъде зададен на специалните служби. Не знаем какво ще стане в Сирия. В Ливан ситуацията е изключително кризисна – чужденците струват на Ливан над 7 млрд. долара. Част от сирийските бежанци,

които отидоха в Египет, биха могли да тръгнат да емигрират, защото и там нещата не са добре. ДАНС беше създадена, за да се занимава включително и с такива анализи и прогнози. Трябва да се има предвид, че България като външна граница на Европейския съюз може да се окаже притегателна за много от хората, напускащи Сирия. Затова ние сме задължени да се подготвим. Трябва да покажем, че сме ориентирани европейски ценностно и солидарно, а не азиатски в негативния смисъл на тази дума. Ще чуем ли: добре дошли?

Обектив | Брой 213

КЛУБ ОБЕКТИВ

Ще бъдат ли добре дошли бежанците в България?

ДЕНИЗА ГЕОРГИЕВА: Трябва да се промени нагласата – да видим как тези хора биха могли да се използват като ресурс, а не какви хуманитарни кризи ни чакат през настъпващата зима. Ако се проведе адекватна политика на интеграция, тези хора могат да бъдат работна ръка. Не всички са болни и сакати, не всички са майки с деца. АНАТОЛИЙ ЗАГАРОВ: Разбира се. Това са хора, които бягат от войната. ДЕНИЗА ГЕОРГИЕВА: Не всички от тях имат желание да бъдат в големите градове. Някои искат да се занимават с обработване на земя, с отглеждане на животни, да бъдат ангажирани в земеделския сектор. Трябва да се мисли за практични решения, но някой трябва да поеме отговорността и да създаде такъв тип нагласа и такава политика. Всичко това трябва да е колективно усилие, а не да се чака да бъде направено от Държавната агенция за бежанците. Интеграцията е процес, независимо дали е за роми, турци, чужденци. Давам примера с Ливан. Това е малка държава, но в нея има 700 хиляди бежанци. АНАТОЛИЙ ЗАГАРОВ: Българо-турската граница е една от най-модерните в Европа, наймодерно охранявана – със специални системи, с видеокамери. Онова, което се прави от „Гранична полиция“, според мен е напълно достатъчно. Не сме върнали нито един човек, пожелал закрила в Република България. ДЕНИЦА САЧЕВА: Дали в България ще кажем на бежанците: „Добре дошли“? Да, в България има много хора, които искат да помагат и да бъдат

съпричастни към случващото се. Носих дарение в Елхово преди няколко дни, събрано от 20–30 души, и си мислех за процеса на изграждането на доверие. Всеки беше дарил нещо, предавайки го на друг, за да стигне то до местоназначението. Всеки се беше доверил на друг. В това доверие няма романтика, а нещо друго, което аз наричам еволюция. Смятам, че в България има много хора, които правят това. Например хората, които помагат с превод на „Гранична полиция“ в Елхово, казаха, че хората от града носят пари и вещи – кой каквото може. Надявам се, че това до определена степен ще заличи негативния спомен, че държавата ни не е добре подготвена за бежанския поток. Убедена съм, че доброто има превес. Като страна, която дълго време експортира емигранти, като външна граница на Европейския съюз, трябва да се научим да живеем с мигранти. В другите страни обществата им все повече стават мултикултурни. България няма да остане изолирана в този процес. МАРИАНА АНДРЕЕВА: Не знам дали бежанците в България биха били добре дошли, но се надявам да намерят подслон, от който имат нужда. Не знам дали България ще бъде добър пример, но се надявам. Няма да бъде такъв, ако затвори външната си граница. Можем да се учим от грешките си, но и от постиженията си при бежанския поток от Афганистан. Ако подходим със съвместни усилия и се изправим очи в очи с проблема, той може да бъде решен, макар че нямаме много време за това.

Обектив | Брой 213

П Р А В А

НА БЕЖАНЦИТЕ

Любомира Маринова

Издържиш ли там една минута, ще ти дам каквото поискаш! Бусманци, 22 август 2013 г.

тел, която се шири на всяка стена. Добре дошли в Бусманци.

Пристигаме в малко градче в покрайнините на София. По улиците няма жива душа и таксиметровият шофьор не може да се ориентира накъде е домът за настаняване на чужденци. Иска да ни води в Казичене, а ние обясняваме, че двете места са напълно различни. Минути по-късно свиваме вдясно от пътя и пред нас се появяват няколко стари и порутени сгради. Най-скътаната обаче изглежда „по-лъскава“ и понаправена от останалите. Като изключим бодливата

Домът е отворен през 2006 г. Тогава не се очаквал такъв наплив на бежанци. Седем години по-късно мястото гъмжи от всякакви хора. Чудя се какво да очаквам. Посрещат ни с думите: „В момента сме в извънредно положение. Бежанците обявиха бунт и са на гладна стачка. Агресирали са, всеки член на персонала е жизненоважен!“. Влизаме за среща с началника, но той е толкова зает, че оставаме в коридора да чакаме да се случи незнайно какво. В един момент идва охранител и ни казва, че може

Обектив | Брой 213

ПРАВА НА БЕЖАНЦИТЕ

да се разходим „на карето“ и да поговорим с някои от настанените. 11:00 часът е и навън е горещо и задушно. В откритото пространство – „карето“, има около 50 души, може и повече. Някои обикалят в кръг, други си говорят под сянката. Забелязвам група от майки и деца, наредени под футболната врата. Отиваме при тях и с преводача, момче на около 20 с чудесен български, започваме да разговаряме. Те са в гладна стачка от няколко дни. Децата също. Не мога да проумея как двегодишно дете може да „вземе“ такова сериозно решение за здравето си. В този момент вече сме заобиколени от поне 30 души и всеки крещи и размята талончета с четирицифров номер на тях. Искат да им запишем номерата, а отстрани майки сочат с пръсти и обясняват как условията са кошмарни за семейства с малки деца. В следващия момент се чува грохот. Обръщаме се и виждаме как една от жените е припаднала на цимента по средата на карето. Другите майки я заобикалят и започват да ридаят, а децата пищят непоносимо... Бусманци, 16 септември 2013 г. Отново съм тук. Предния път не успях да огледам спалните помещения, санитарните възли и столовата. Отново половин час се чака, за да има кой да те придружи в блока. Очевидно е, че охранителите не достигат, особено откакто има наплив на бежанци, търсещи закрила. Повечето от тях са с изморени лица и постоянно в движение. На смяна, с 400 души се оправят по 11, което според тях донякъде прави работата сама по себе си непълноценна. Първо влизам в женското крило. То разполага с четири спални, в които са настанени семействата с деца, без деца и жените. Влизам в една стаичка, която няма и 20 м2. Вътре са наредени няколко легла, а по земята и дюшеци. Около мен се събират деца, някои от тях са още с летните си дрехи, а навън е само 17 градуса. В стаята е някак мрачно и студено. Питам защо има одеяло, закачено на прозореца, а едно момче ми обяснява, че тъй като от горния етаж понякога уринират през прозореца, те са го заградили, за да не влиза в стаята им. Една жена се опитва да ми обясни, жестикулирайки, че

нямат дрехи да облекат децата топло. Следващата стая е доста по-голяма и в нея са наредени много двуетажни легла. Навсякъде е оградено с чаршафи и одеяла, за да може семействата да имат някакво лично пространство. Някак си ми напомня на затвор. В тази стая живеят над 20 жени. Едно усмихнато момиче от Мароко се притича на помощ с превода. Жените гледат тъжно и са увити коя в каквото е намерила. В третата стая е вече някак страшно. Там живеят 13 семейства, около 50 души общо. От прозореца подухва студен вятър и няколко от децата се гушат в майките си. По-страшното настъпва, след като отивам в мъжкото крило. То се свързва с женското чрез столовата, която може би е най-запазеното помещение в блока. Мъжете са двойно повече от жените с деца. Там цари пълен хаос и безредие. Още от коридора ме лъха миризма на мръсно и урина. Обграждат ме веднага и започват да се надвикват, размахвайки талоните с номерата. Питат адвокат ли съм или журналист. Когато повечето чуят, че не съм нито едно от двете, губят интерес и се разотиват. Спалните помещения са все така претъпкани, някои мъже даже спят на дюшеци на земята. Стените във всяка стая са изрисувани и изписани с лозунги и разказват лични истории. Едно момче ми казва, че ако вляза в тоалетните и издържа цяла минута, ще ми даде каквото поискам. Приемам предизвикателството и влизам на място, което кара публичните тоалетни да изглеждат някак чисти и поддържани. Вратите са изпотрошени, писоарите все още стоят, защото са направени от метал, а от три душа само един работи. Таванът на банята е плесенясал и е по-зелен от дъното на блато. Засрамен бежанец се провиква, че се къпе и да не поглеждам натам. Миризмата е нетърпима. В коридора торби с боклук се помръдват от ветреца, влизащ през прозорците. Надвикването отново започва и охранителят ми дава знак, че може би е време да си вървя. Излизам за глътка чист въздух. Мисля си... Факт е, че има опити да се помогне на бежанците, но в лагерите и домовете за временно настаняване като този материалните условия са ужасяващи. Децата стоят затворени между четири стени, не

Обектив | Брой 213

ИЗДЪРЖИШ ЛИ ТАМ ЕДНА МИНУТА...

могат да посещават училище, а и кой знае на какви рискове от заболявания са изложени, имайки предвид ниската хигиена на помещенията. Факт е, че няма достатъчно охранителен персонал, а наличният едвам смогва да опази мира в Бусманци. Факт е, че ниската хигиена може би се дължи на това, че не всеки от настанените пази чисто, но нека не се забравя, че в този дом живеят и много деца и

жени, много хора, които бягат от война, мизерия и убийства. Излизам от „лагера“, а в съзнанието си все още виждам припадналата жена на цимента отпреди две седмици и децата й, които плачат и крещят, но не са я наобиколили, защото си мислят, че е умряла...

Любомира Маринова е завършила магистратура „Права на човека” в University College London. Работи като изследовател в „Мониторинг и изследвания” в БХК.

Обектив | Брой 213

КОЛОНКАТА НА ТАТЯНА ВАКСБЕРГ

Писането за мутри мутризира и медиите Колко близо до вкъщи бихте пуснали някой крадец, вече ограбил комшиите? Надали чак до антрето. И надали ще му искате свидетелство за съдимост, за да се уверите, че имате основание да го изгоните.

унищожава и професионално. Никой не уважава журналисти, които тикат напред измамници под претекст, че разказват за тях само за да им се подиграват.

Не е ясно защо тогава да пускаме крадците до други места, на които държим – работата например. Откъде накъде един професионален телевизионен шантажор, обявил, че започва да упражнява шантажа си пряко в политиката, би следвало да е отразяван от пресата, измерван от социологията и изобщо предмет на интереса на която и да било професионална дейност? След като всичко, което следва от неговото популяризиране, е неусетното му налагане като нещо нормално. Плюс факта, че рекламирането на един самозванец в медиите рано или късно валидира извършената от самозванеца кражба на идентичност – представя го точно като такъв, какъвто той иска да изглежда.

Негативните примери от последните седмици са много, но никой не е толкова ярък, колкото старият пример с Бойко Борисов – бодигард на диктатор и на цар, който беше любовно иронизиран от десетки журналистки, преди сам да овладее амплоато на бившите си работодатели. Помните ли журналистките? Едва ли. От Борисов обаче остана неизкоренима следа в цялата българска битност.

Крадец, допуснат до медиите и представен като равностоен политически съперник на политици, граби много повече от това, което би могъл да изнесе от дома ви. Отнема от вашето доверие в целия политически процес, като наред с това ви

От този случай насетне всяка медия би следвало да застава нащрек, ако някой нов атлет или чалга-фен оповести епохалното си намерение да се включи в политиката и да се кръсти „политик“. А не да се втурва да го обсъжда по страниците си с утехата, че прави това, за да му се подиграе. Обектът на нашите подигравки също изисква хигиена и също ни натоварва с отговорност. Просто не всеки Жорж Ганчев в историята е завършвал миролюбиво провалената си кариера.

Обектив | Брой 213

КОЛОНКАТА НА ТАТЯНА ВАКСБЕРГ

Откакто невербален монарх управляваше цяла република, а речовитият Цветанов бдеше над републиканската сигурност, на дневен ред е отговорността на журналистите. Именно тяхната, заради извънредната им власт в популяризирането на политици и политически проекти. Журналистите обичат да казват, че просто отразяват реалността, без да отговарят за нея. Това е вярно, но само донякъде. Твърде спорно е например как трябва да се измери състояването на една реалност. Все пак Борисов надали щеше да се радва на популярност сред огромни маси от електората, ако преди това не беше спечелил популярност в затворения кръг на медиите. В България въпросът с тази отговорност на журналистите възникна покрай фигурата на Волен Сидеров, и то чак през 2013 г. Тогава се роди призивът „игнорирай Волен“. Той стана възможен

след осемгодишен период, в който от чужбина неотклонно определяха националистите като опасност за етническия мир. Тази външна оценка накрая „пребори“ вътрешната, но това стана, след като партията му осем години беше невъзмутимо приемана вътре в страната – от медии и политици едновременно. Въпросът, на който няма отговор, е: дали медийната среда може да произведе собствена и единна преценка за подобни заплахи, още преди те да са се материализирали и преди да са били посочени отвън като неприемливи. На опашка за медийно внимание в момента чака поне един политически проект, прочут с порочното си начало и порочните си цели. От няколко дни част от медиите се увличат по неговото популяризиране. Вероятно са забравили, че този процес е двустранен – докато проектът получава трибуна, самата трибуна губи авторитет.

Татяна Ваксберг е журналист. Автор е на книгата „Милошевич и Трибуналът” и на филма „Технология на злото” за насилствената асимилация на българските турци. Била е кореспондент на Радио „Свободна Европа” в Хага и Вашингтон. Има три национални награди за разследваща и аналитична журналистика. От 2009 г. води колонка в сп. „Обектив“.

Обектив | Брой 213

ИНТЕГРАЦИЯ НА МАЛЦИНСТВАТА

Христо Христов

История за деца, за трафик на деца и за измъчени родители Трафикът на деца е опасна тема и е табу за ромите от варненското село Каменар. Никой не иска да говори за това. Дори и децата се плашат. Няколко дни във Варна, с помощта на много хора и с много обикаляне по различни места, стигнах до целта. Видях и разбрах какво ли не, но най-много исках да разбера как се стига до такова решение и има ли цена: материална или морална? Когато попаднах в семейството на моите герои Пенка и Мерай, историята се разплете. Но всичко си има цена, която всеки плаща. Заради истината.

Майка продала детето си Пенка Димитрова е на 32 години, майка е на 9 деца. Три от децата са в приемни семейства, 1 в дом в с. Виница, 4 деца живеят в семейството и 1 дете е продадено в Гърция. Пенка и съпругът й Мерай, 35-годишен, от Каменар, живеят заедно от 13 години. Нямат брак, но всички деца са признати от Мерай и носят неговите имена.

След продаденото момче в Гърция семейството си има още 2 деца. Четирите деца, които живеят с родителите, ходят на училище. Пенка и Мерай са безработни. Изхранват се, като берат орехи и ги продават или като преравят контейнерите за смет из Варна. Не получават социални помощи, защото нямат адресна регистрация. Бандит от Каменар продал къщичката им и така Пенка и Мерай били принудени да напуснат Каменар. Живеят в изоставена къща във Варна. Мерай е прекарал два инсулта, но всеки ден от сутрин от вечер работи, за да изхранва децата и да ги изпраща на училище. Семейството се страхува Държавната агенция за закрила на детето да не им отнеме децата.

Историята с продаденото дете Местен каменарски бабаит, името на когото няма да съобщя засега, дал преди време 300 лв. заем с лихва на Мерай, за да отиде на работа в Слънчев бряг. След две седмици обаче бабаитът начислил лихва и дългът от 300 нараснал на 1500 лв. Естествено,

Обектив | Брой 213

ИСТОРИЯ ЗА ДЕЦА, ЗА ТРАФИК НА ДЕЦА

сумата станала непосилна за връщане. А пък лихварят настоятелно си искал парите, знаейки добре, че семейството на Мерай няма откъде да ги вземе. Затова продал къщичката им в Каменар за 1000 лв. Но останали още пари за връщане. Лихвите продължили да се трупат върху остатъка от заема. Лихварят изчакал удобния момент, за да започне да изнудва отново бедните хора. И... Преди три години и половина, докато Мерай работел в Слънчев бряг на строеж, съпругата му родила момченце във варненската болница. Кръстили го Мартин. На петия ден след раждането Пенка се прибрала в Каменар. Ден по-късно, вечерта, при нея отишъл мъж от селото, въоръжен с нож. Казал на Пенка: „Или продаваш детето и тръгваш с мен, или те коля!“ Жената била сама вкъщи с бебето и с още три малки деца и от страх се съгласила. Мислела, че е пиян и на следващия ден няма повече да я тормози. Но на другия ден мъжът пак дошъл, качил Пенка и бебето в кола и ги откарал в Гърция. Жената е неграмотна, има затруднения в говора, а и здравословни проблеми. Близките, а и Мерай, който работел далече, дори не разбрали какво се случва. Пенка: В Гърция се видяхме с едър и висок мъж. Не знам кой е. Нашият селски бандит му дал бебето, а гъркът му платил в евро. Не разбрах колко пари му дал. Веднага след това ме качи в колата и ме върна във Варна. Стана много бързо. След като се прибрах, веднага казах на мъжа ми за историята и той се прибра от Слънчев бряг. Мерай: Още на момента отидохме в полицията. Разказахме всичко, хванахме адвокат. Започна се дело. И какво се получи?... Осъдиха Пенка вместо бандита 3 г. условно с 5 г. изпитателен срок. Вместо да спасим детето и да си го върнем, ние похарчихме парите за адвокат, за да изкараме Пенка от затвора. И за капак на всичко бандитът, продал детето ни, е назначен за прокурорски свидетел! Три години и половина се лутаме, търсим детето и няма кой да ни каже нещо за него. От

прокуратурата още не са го открили и никой не знае къде е, живо ли е, мъртво ли е?! Хванахме адвокат и той не знае какво става. Парите, които дал бандитът на жена ми за детето – 1400 лева, ги дадохме на адвоката. Държавата отнела три от децата на Пенка и Мерай. Те са настанени в приемни семейства, родителите нямат връзка с тях и нямат право да ги виждат. Преди 3 години прокуратурата решава един от синовете – Асен, на 7 г., да бъде върнат при родителите. Това обаче не се случва. За тези три години не сме го виждали. Веднъж, пред Второ районно във Варна, го видях и го целунах. (Мерай плаче, б.а.) Приемната му майка ми се развика и даже подаде жалба в полицията срещу мен, че го целунах... Да видиш собственото си дете в чужди ръце и да не можеш дори да го целунеш. Сърцето не определя бедност и богатство. Защо дават децата ни на други семейства и им плащат да ги гледат? Защо не помагат на нас да си отглеждаме децата? Това е законен бизнес с чужди деца. Ние тук не можем да се оправим с институциите в България, камо ли да открият детето в Гърция!, жалва се Мерай.

Посредникът М.М.К. е мъж на 48 години. Ще го наречем Хамелеона. Живее в Каменар, но трудно ще го намери човек там. Той е навсякъде и сериозно контролира работата и парите на семейството. Трябваше да се видя с него в Бургас, но после напусна града. Във Варна е неоткриваем и планът за лична среща отпада. Но знам кой е. Хамелеона има 15 деца. Дъщерите си ги продава за пари и злато на богати ромски фамилии от бургуджиите или ги прави проститутки. Синовете му, които са женени, са сутеньори на собствените си жени, а неженените просят по улиците. Всичките изкарани пари отиват в личната му хазна. Дава пари с лихва, продава бебета в Гърция и момичета за проституция. Има сериозно лоби в полиция, прокуратура и други държавни институции. Има дъщеря в Игнатиево, която продал още докато

Обектив | Брой 213

ИНТЕГРАЦИЯ НА МАЛЦИНСТВАТА

била дете. Направили я джебчийка и сега е найбогатата жена в Игнатиево. Няколко седмици преди да пристигна във Варна, Хамелеона откраднал момиче заедно с бебето й от улицата и ги изнесъл в Гърция. Бебето продал на грък в магазин от голяма верига. Върнал момичето във Варна. Никой не смее да говори по въпроса.

Посредникът на услугата „Приемен родител“

Хванах се за нишката с отнетите три деца на Пенка и Мерай. Попаднах на организация във Варна, която посредничи за настаняването на деца в приемни семейства. Исках да разбера кой и как отглежда децата на семейството от Каменар, без да казвам, че ги познавам. Оказа се, че служителка на организацията е приемен родител на едното дете, а майката на служителката е приемен родител на второ от децата. Приемната майка Е. получава пари от държавата за отглеждане на детето. Майка й също получава пари за приемната грижа за другото дете.

За да разбера как живеят тези деца, направих така, че хора, неангажирани със случая, да се срещнат с тях. Казаха ми, че и двете деца били облечени нормално, не с нови дрешки, живеели в нормална среда, с навици да ходят на градина и да си мият ръцете. Нищо особено. Малко по-добре от дома, в който живеят истинските им родители. Но запомних грубия начин, по който тази приемна майка и служителка на организация с иначе благородна мисия описа родителите на приемното си дете. „Аборигени“, „ненормални“, „алкохолици“, „клошари“, „разбойници“, „престъпници“... Не е така! Бях там и видях как живеят и как се борят тези хора. Питам се това ли е поредният закон на държавата, лишен от морал и човещина, или това са поредните хора, които отнемат от закона категориите човечност и морал, защото самите те са лишени от тях?

Христо Христов е поет, пишещ на ромски език. От 2006 г. е разследващ журналист в БХК. Директор на „Джипси ТВ”. Сценарист на три документални филма.

Обектив | Брой 213

ПУБЛИЧНОСТ ЗА ЛГБТ

Радослав Стоянов

Колко струва да бъдеш свободен: Впечатления от „София Прайд 2013“ На 21 септември 2013 г. се проведе шестото шествие „София Прайд“, по-популярно като „гей парада“. За шести пореден път станахме свидетели на това, как една будна и осъзната част на ЛГБТ общността се опитва да постави фокус върху проблемите, с които много нехетеросексуални и трансполови хора се сблъскват; как почитатели на идеята за това, че човешките права са само за някои, но в никакъв случай за всички, организират публична демонстрация с искане за забрана на друга публична демонстрация; как журналисти се опитват да отразяват темата „обективно“ до степен на безкритично предоставяне на трибуна и ефирно време на хора, свързани с неонацистки организации и деятели; как ЛГБТ общността бива вътрешно разединена поради нежеланието на част от нея да се „излага на показ“ и да бъде това, което е, без да

го крие или лъже. Накратко – видяхме нещо много тъжно: липсата на напредък, липсата на чуваемост, липсата на акумулиране на знания или опит. „София Прайд 2013“ трябваше да се случи през юли, както всяка година. Във връзка с провеждащите се в центъра на София протести против правителството на Пламен Орешарски обаче част от организационния комитет реши да отложи шествието и да проведе само „София Прайд Арт седмица“. Дали поради смяната на датата, дали поради ветровития есенен ден, дали поради слаба реклама, дали поради медийно затъмнение или опита на някои медии да генерират лъжливи сензационни новини в седмицата преди шествието, тази година участие в „София Прайд“ взеха около 600 души, в сравнение с около 1500 през 2012 г.

Обектив | Брой 213

(Това са официални данни на организаторите, които поради пропускателния режим в началната точка на шествието имат най-точни данни за броя участници. Въпреки това различни медии обявиха, че участниците са били между 60 и 200 души.) Причините, разбира се, са комплексни. Но проблемите в организацията на този етап не представляват толкова голям интерес, колкото реакциите срещу шествието. За поредна година и в отзвук на актуалната мода у нас на всяко събитие да има контрасъбитие, и тази година се проведе шествие, наричано от медиите „антигей парад“, а от самите му организатори – ту шествие в защита на „семейството от мъж и жена“, ту „протест срещу пропагандата на содомия“[1]. Доколкото антигей парадът постави за пореден път като искане забраната на шествието „София Прайд“, намирам за впечатляващо, че нито една основна българска медия не съзря в това антидемократични ценности и послания. Свободата

[1] Вж. напр. Български национален съюз (2013, 22 септември). Протестът срещу пропагандата на содомия събра стотици родолюбци. Посетено онлайн на 24 септември 2013 г. на адрес http://goo.gl/XrfIA3

на изразяване и свободата на събиране и сдружаване са фундаментални в демократичното общество. Няма демокрация там, където свободното изразяване и свободното събиране и протест на хората са произволно ограничавани, включително под претекст за несъвместимост с морала и културните традиции. В този смисъл идеята да бъде забранено шествието на „София Прайд“ е именно проповядване на идеята за произволна държавна намеса и ограничаване от страна на държавата на фундаментални свободи на гражданите. Това са човешки права, наричани така, защото са полагаеми на всяко човешко същество поради факта, че е човешко същество. Тези свободи са толкова основни именно защото дефинират носеното от хората естествено очакване за това, как трябва да бъдат третирани от околните. Такива свободи могат да бъдат ограничени само при изключителни, тясно определени в международното законодателство обстоятелства (а в някои юрисдикции не могат дори тогава). На този фон убеждението на много хора, че гей парадът може произволно да бъде забранен само защото изказва тези и изпраща послания, с които те не са съгласни, е аларма за слаба демократична култура. Човек би помислил, че промените в България след 1989 г. и предхождащият ги тоталитарен режим са научили българите на важен

Обектив | Брой 213

ПУБЛИЧНОСТ ЗА ЛГБТ исторически урок за цената на демокрацията и за свободите, на които тя се основава. Мъдрите си взимат поуки от историческите грешки. Но не би. Или може би просто никой не се е сетил достатъчно публично и ясно да артикулира въпроса за гей парада в този контекст? Това също би било жалко и симптоматично, защото показва лошото ниво на диалога, който се предполага, че прайдът инициира. Новост в платформата на „контрапарадиращите“[2] е опитът да се разгърне тезата, че всъщност ЛГБТ хората в България нямат проблеми, всичко им е уредено в конституцията (тоест равенство) и прайдът всъщност се организира и провежда от малка група активисти, които не са представителни за ЛГБТ общността и организират събитието само за да оправдаят финансирането си и да „лапнат едни пари“. Ако има истина в тази теза, тя е, че участниците в прайда наистина не са представителни за общността си. Но тази истина не е разобличение, а тъкмо напротив – показател за проблема. Мартин Лутър Кинг и Малкълм Екс също не са били представителни за общността на чернокожите американци по свое време. Нито пък [2] По въпроса за „парадирането“ вж. Стоянов, Р. (2013). Митът за „парадирането“. Сп. Обектив, бр. 212, стр. 30–32. Достъпно онлайн на адрес http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/ radoslav-stoianov/2013-07/mityt-za-paradiraneto/

Нелсън Мандела за чернокожите южноафриканци. Въобще никой активист не е представителен за своята общност. Напротив – активистите са първите птички на пролетта и винаги най-самотните. Но това не значи, че няма зима. Не значи и че пролетта не идва. Вместо да си съчиняват, противниците на прайда би трябвало да се вслушат в аргументите и посланията на организаторите му и да се опитат да им отговорят; да се опитат да оформят сериозен и интелигентен диалог. Засега обаче те проявяват или нежелание, или неспособност да сторят това. Най-голямото разочарование е, че за поредна година противниците на „София Прайд“ допуснаха в редиците си и легитимираха организации с крайно националистически възгледи и с връзки с неонацистки организации и движения. Всъщност това май беше основният профил на организаторите на контрашествието. И за поредна година медиите не успяха да разпознаят и покажат този факт. От изненадващо съществуващата още де факто (но кой знае дали съществуваща де юре) „ГВАРДИЯ“, до замаскираното Сдружение на българските футболни привърженици, защитаващо пронацистки прояви[3] [3] Вж. напр. т. 3 от тяхно писмо с предложения за законодателни промени на адрес http://goo.gl/jbdvpA (посетен на 24 септември 2013 г.).

Обектив | Брой 213

Снимки: Моника Писанкънева

и расистки престъпления[4], които единствено поради несигурност в дефинициите няма да нарека тук „тероризъм“. За съжаление не само че нищо от това не бе припознато и отразено от медиите, но те и тази година, шест години след първия прайд и тонове [4] Вж. Сдружение на Българските футболни привърженици (2013). Писмо от Сдружението на българските футболни привърженици в защита на Ники Горския, Сашо, Васко и Стоян. Посетено на 24 септември 2013 г. на адрес http://association. ultras-bulgaria.net/?p=67

мастило и байтове, изписани по темата, продължават да представят тези организации като легитимни „граждански сдружения“, противопоставящи се на прайда и единствени възможни участници в дебатите около него, като защитници на гледна точка, различна от тази на организаторите. Както написах в началото – напредък очевидно няма. Не ми се иска това да е тъжното обобщение, с което ще завърша, но е трудно сега да се намери друго. Докато българските граждани имат свободата да излязат на улицата и да бъдат недоволни от положението си, надежда ще има. Да видим докога.

Радослав Стоянов е студент по психология в НБУ и активист за равните права на лесбийките, гейовете, бисексуалните и транссексуалните хора (ЛГБТ). Той е жалбоподател по дела в обществен интерес, свързани с дискриминацията срещу ЛГБТ хората, етнически, религиозни и възрастови малцинства. Част от екипа на БХК.

Обектив | Брой 213

„ДА ОПОЗНАЕМ МИНАЛОТО СИ“ Леа Коен

Седемдесетгодишнини Седемдесетгодишнината от ... на българските евреи се оказа преломна дата за българския консенсус. Многоточието замества тук фаталната дума, около която се завихриха българските страсти в продължение на година и няма никакви признаци скоро да затихнат. Спасение, „спасение“, оцеляване, недаване (оттам името на един конфузен не само със заглавието си филм) са само част от термините, използвани от политици, журналисти, съвременници, субекти и обекти на съответното събитие през м. март 1943-а, когато Царство България изпраща 11 343 евреи на смърт в генералгубернаторството, а други 48 000 не изпраща. Този исторически факт, разнищен днес ден по ден и час по час, е важна причина да се припомни публично една трагедия в нашата нова история, която в крайна сметка и след енергичната намеса на частни лица, на няколко професионални сдружения и на Българската православна църква се е оказала частична. От тази „частичност“ са останали няколко урни с човешка пепел, донесени от Треблинка, които се намират сега в Музея на холокоста в Скопие. Няма съмнение, че този Музей се е превърнал в кошмара на гузната държавна съвест в България. Споменаването му на висок глас се избягва, нито едно официално лице от българска страна не го е посетило; от друга страна, на „журналисти“ –

активисти по темата на „спасението“, охотно се предоставя място за словесно поругание („кич“, „пропаганда“, „провокация“, „дисниленд“ и прочее са част от определенията, тиражирани от демократичната ни преса и медии). ОНОВА събитие така или иначе си остава дамгосано върху годината 1943-а от българската история, независимо че от двете страни на историческата му граница неговото напомняне предизвиква противоположни реакции: в Македония и Гърция – скръбни тържествени помени за загиналите, а в България – фестивал от тържествени, радостни мероприятия. Трябва да се признае, че в България си имаме отдавна изработена матрица по мегачестванията. Тя е тренирана в десетки манифестации, спартакиади, олимпиади, асамблеи, фестивали, грандиозни мероприятия с хиляди участници, достойни за страна с 1300-годишна история и с няколко авторитарни и диктаторски режима, които са разполагали с контингент, средства и амбиции да ги осъществят. За мегаспектаклите от последните 45 години още си спомняме ясно, а за онези преди тях (обединения, присъединяване на територии, военни и религиозни царски празници, тържествени марширувания, военни и други оркестри в униформи) любителите могат да консултират сайта „Изгубената България“, на който снимките от царското минало са не само много хубави, но и поучителни, без да е ясно защо за сайта е избрано

Обектив | Брой 213

СЕДЕМДЕСЕТГОДИШНИНИ

това скръбно име, след като и днес тези атрибути са налице, но и си възвръщат един по един цялата държавна официалност, която някога са имали по силата на монархията. И ако събитията от март 1943 г. – с изселванията на евреите, натикването им в преходни лагери, качването им в конски вагони и после в продънени гемии по Дунава до крайната дестинация Треблинка – са протекли дискретно (до степен някои днес да твърдят, че никой не бил разбрал за тях), то седемдесетгодишнината от тях се превърна в държавно мероприятие с всички полагаеми му се салтанати. В него се включиха политици (включително министър-председател, президент, депутати и евро такива), историци от всички нива на въпросната дисциплина, журналисти със и главно без квалификация по темата, а също така документалисти, кинаджии, телевизионни продуценти, художници, скулптори, гостуващи от странство хроникьори. Имаше спектакли, концерти, изложби, шествия, паметници, телевизионна сага, по-дълга от „Пръстена на нибелунгите“, документални филми по всички законни и полузаконни канали, сериални публикации в преса и електронни медии в стил „Клетниците“ от Виктор Юго, партийни сбирки, назовани за поизтънчено конференции и симпозиуми, представяне на текстове, наречени без неудобство книги. Всички тези културно-пропагандни мощности бяха впрегнати в нещо, което по-лесно и по-евтино можеше да се обяви с две изречения и после да се гласува като закон в Народното събрание, който да съдържа един член. А именно: В България преследване на евреи не е имало, тя е изключителна страна-спасителка на тия недолюбвани по света, включително и в нея хора, българският цар и правителство са свършили отлична работа по тяхното „спасение“, а липсата на 11 343 от бройката на спасените е досаден детайл, последица от една формална спогодба Клодиус, която, както се вижда от самото име, е чисто германска работа. И това не е никакъв сарказъм! Да се появи такъв Закон за спасението, чието неспазване да бъде строго инкриминирано, не беше утопично. Това личи от Писмо на интелектуалци и историци до министър-председателя, в което се изискваше веднъж завинаги държавата да НАЛОЖИ версията

за повсеместното спасение на евреите в България, а несъгласните с нея да дава на съд! В защита на българския цар Борис Трети и правителството на Филов бяха призовани дори „кошаревски свидетели“, които трябваше окончателно да разсеят уликите срещу монарх и министри за еврейските преследвания и екзекуции, извършени в периода 1941–1944 г. на територията на Царство България и извън него. Те дойдоха (и то неведнъж!) със средства на българската държава от Израел и на позабравен и малко комичен български език обикаляха от телевизор в телевизор със своите „кошаревски“ спомени от спасението. След като им поправиха езиковите грешки, същите бяха надлежно издадени (от щедрата българска държава) на хартия и наречени книги. Може да се каже, че държавата не пожали милионите на данъкоплатците за честта на това събитие. Тя не се смути нито от приведени нови факти, документи и аргументи, изнесени по време на няколко конференции (БХК, октомври 2012; СУ, ноември 2012; Париж, Мемориал дьо ла Шоа, юни 2013), нито от публикувани нови книги, изследвания, документални сборници (всички на частни разноски, тъй като държавата и институциите отказаха всякаква подкрепа за мнения „извън закона“). Никой не успя да заглуши спонсорираната като исторически „проект“ гюрюлтия, вдигана в продължение на месеци от няколко издания (основно „Дневник“, но също „Mediapool“ и „24 часа“), от телевизионни (БНТ, БТВ, ТВ+) и радиопредавания, от публични акции с пропаганден характер и без никакъв дебат, в услуга на една семпла, но с удивителна упоритост, устойчивост и неотстъпчивост прокарвана идея за идеалната българска държава и идеалния български цар. За целта беше използван и всеки някога по грешка написан ред в подкрепа на тази преувеличена теза. Включително Хана Аренд с нейната контроверсна, критикувана и напълно отречена книга „Айхман в Йерусалим“, писана през далечната 1962–1963 г. (още една годишнина!!!). Предимство беше, че в България почти никой не я беше чел, поради което тя бе цитирана многократно. Естествено, без 20-те фактологически грешки, които се намират върху петте страници, посветени на „българския случай“. (Една от тези грешки е

Обектив | Брой 213

„ДА ОПОЗНАЕМ МИНАЛОТО СИ“

например твърдението на Аренд, че причина за храбростта на цар и министри било поведението на Георги Димитров на Лайпцигския процес, „найсмелия българин“, според Аренд, чийто пример бил вдъхновил куража на политическия елит в България!?!?! Или нейното описание на Закона за защита на нацията като „смехотворно лековат“.) Но „българските“ страници на Аренд бяха изстискани като лимон не заради очевидното й непознаване на историческата реалност на Балканите, а заради сакралната, но неверна фраза, произнесена от един спорен авторитет: „Нито един български евреин не пострада през периода на Холокоста“. Тази фраза увисна като първомайски лозунг на знамето на честванията.

и в двете посоки не липсват, включително на найофициално равнище.

Натрапената идея за повсеместното спасение на евреите в Царство България се сблъсква обаче с конкретиката на събития и факти, които отдавна доказват обратното. На базата на документи, събирани от упорити, безкомпромисни, праволинейни и неотстъпчиви от истината като средновековни равини еврейски изследователи, като Натан Гринберг и Давид Коен. Събраното от тях е допълнено с още повече в наскоро издадения двутомник „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, март 1943“ от проф. Надя Данова и Румен Аврамов. Трудът на Данова-Аврамов възстановява тяхната традиция с огромен кураж и заслужава само адмирации. (Историята на това издание, струва ми се, може да бъде отделна глава в сагата на седемдесетгодишнината с обстоятелството, че един сизифов, епохален труд не намери подкрепа в нито една научна или държавна институция и изданието стана възможно благодарение на усилията на една гражданска организация като БХК.)

Солидни доказателства обаче сочат, че съдбата на евреите е била предварително известна на властите и на голяма част от обществеността. Нещо повече, тя не само е била ИЗВЕСТНА, тя е била планирана от същите тези власти.

Вече 7 десетилетия тези документи се прехвърлят между архиви, институти, партийни централи, министерства и прочее като горещ картоф на държавната отговорност за преследванията и депортацията, който никой режим и никое правителство в България досега не желае да поеме. Пропагандата обаче не се интересува от документи и факти. Още повече, когато може да ги укрие или да ги тълкува както намери за добре, като примери

Един от основните аргументи на пропагандистите на спасението беше обстоятелството, че „изселването“ е било възприето като нормален, правно обоснован акт, а за последиците от него българската държава не била носила отговорност, тъй като никой (монарх, министри, депутати, общественост) не бил знаел какво щяло стане с изселените. Един народен представител дори произнесе преди няколко години реч в парламента по този повод, която в днешно време стана отправна точка на някои от най-перверзните тълкувания на депортацията на евреите.

Наскоро от архивите във Вашингтон изскочи документ, наречен Окончателното решение на еврейския въпрос в България (Le Règlement définitif de la question juive en Bulgarie), датиран от 29 август 1942 г. Документът, изготвен от кабинета на Богдан Филов, е на официалния за времето дипломатически език – френски, и разяснява как ще се прилагат взетите на 28 август решения на Министерския съвет за тази „окончателност“. Поучително четиво за онези, които все още се съмняват или дават вид, че се съмняват в истинските намерения на министри и монарх по отношение на евреите. В българските архиви пишещата откри четири документа на една преписка между Комисарството за еврейските въпроси и Дирекцията на железниците и пристанищата, от която става ясно, че на българските власти е била известна и крайната спирка на „окончателното решение“ – Треблинка, цитирана в 2 документа по транспорта на евреите. Естествено, българските власти са знаели много добре от своя добър съюзник, немските нацисти, че Треблинка не е ваканционно селище в близост до Катовице, а фабрика за смърт. От случилото се на тези много добре организирани

Обектив | Брой 213

СЕДЕМДЕСЕТГОДИШНИНИ

Окончателно уреждане на еврейския въпрос 29 август, 1942

чествания би могло да се предположи, че България наистина е страна със специално топло и сърдечно отношение към евреите, което наистина би било уникално доказателство за толерантно съжителство на два етноса. Веднага трябва да се каже, че такова отношение съществува у много българи и дори в цели обществени кръгове у нас. За голямо съжаление обаче, то драматично липсваше у много от главните „актьори“ в тези чествания, което остави съмнение, че го правят по-скоро да почетат себе си чрез атрибута на „спасените евреи“, отколкото за да отдадат дължимото на едни хора, техни съграждани и сънародници, пострадали, а някои и трагично загинали в резултат на погрешна и нехуманна политика в определен период. Едно от „достиженията“ в писмената дейност по тези чествания беше, че тя класифицира евреите по един нов любопитен признак: степен на благодарност, която изпитват към ... монарха. Така се появи социално-политически формулираната

категория на „неблагодарните евреи“, т.е. на онези, които се съмняват в благодеянието на цар Борис Трети към тях или тяхната общност. Този прототип беше създаден като в сценария на Гьобелс за филма „Евреинът Зюс“ – корумпиран, неблагодарен, порочен, подъл, коварен и с тъмно минало, за предпочитане – комунистическо. Ако не можеше да се открие нещо в собственото минало на „неблагодарника“, нищо не струваше то да се съчини или да се припише на негови роднини. Безкритично, безнаказано и без всякакво притеснение категорията на „неблагодарните“ бе бичувана, изобличавана, оклеветявана, обиждана в медии и извън тях със средства, достойни за времето на националсоциализма. Изразните средства на неколцина активисти по темата ще останат като действително черно(сотническа) страница от тази годишнина. Както и унижението, на което се (само)подложиха неколцина проявили особено гореща благодарност евреи, чието сервилно поведение наподобяваше традиционното за нацистите ритуално зрелище на миене на

Обектив | Брой 213

„ДА ОПОЗНАЕМ МИНАЛОТО СИ“

улиците с парцал от равини и интелектуалци през периода на нацизма, на каквото Белев е подлагал двукратно и софийските равини. Разликата беше само в обстоятелството, че някогашните равини са криели сълзите си, докато „благодарните“ им потомци размахваха днес възторжено парцала пред телевизорите, в които ги водеха да ги показват за назидание. „Прекаленото става несъществено“, казва една френска поговорка. Такъв извод остава и след цялата изкуствена шумотевица от възторжени крясъци във възхвала на цар, легионери, правителство и дори служители от Комисарството за еврейските въпроси, включително Ал. Белев, някои от които бяха дори предложени от „благодарното“ еврейство и неговите български водачи (да не превеждам думата на немски) за орден „Стара планина“. Президентът се въздържа от подобен срамен акт, но пък почете една друга седемдесетгодишнина, планирана като продължение на спектакъла на спасението – деня от смъртта на Борис Трети. Отново с мегасценарий на фестивално честване на монарха: изложби, сказки, филми, поръчкови книги, спомени на „кошаревски свидетели“ и прочее… виж по-горе. Аргументира го като уважение на „държавник към държавник“, без да си дава сметка, че заеманата от него от една година длъжност още не го прави „държавник“, както и че един провалил се държавник едва ли заслужава да има в нозете си символа на републиката – пряко избрания президент.

Тези неискрени чествания дадоха обаче на много млади хора повод да се заинтересуват от въпросния тъмен период от историята ни, който не обедини с чествания нацията, а показа дълбока липса на консенсус. По много въпроси на политиката и историята, включително и този. Организаторите на всенародния театър „велики спасители“ ще се изненадат да установят колко трезво и без никакви фалшиви илюзии гледа младежта днес на този епизод. Което е може би единственото оправдание за вложените в неговото честване милиони. Привеждайки тези примери, не си правя илюзии, че и на 80-годишнината от това събитие отново ще има хора, които ще желаят да устроят масови празненства. И да издадат някоя нова книга на „кошаревски свидетел“. Но също така съм уверена, че младите хора, които днес задават безмилостни въпроси на тъй наречените управляващи, ще имат вече изградена имунна система срещу манипулациите както за настоящето си, така и за миналото. И силно се надявам, че измежду тях ще излезе онова ново поколение български политици, които след 10 години, а може би и по-рано ще имат сили да приемат една историческа реалност като трагедия и да поемат, макар и символично, отговорността на онзи монарх, представлявал българската държава, за стореното на евреите зло.

Леа Коен е музиколог, писател, политик и дипломат. Автор на 7 романа и на статии за култура, изкуство и политика. Депутат във Великото народно събрание.

Обектив | Брой 213

„ДА ОПОЗНАЕМ МИНАЛОТО СИ“

ВИКТОР БАРУХ

Снимка: личен архив

Българският антисемитизъм няма дълбоки корени Писателят Виктор Барух е роден през 1921 г. в София. Заместник главен редактор на сп. „Пламък“ и автор на книгите „Отречени от закона“, „Завоевателката“, „Сватбени свещи“, „Японска кукла“, „Деца на града“, „Късно око“ и др. През 1961 г. е единственият български журналист, изпратен да отрази историческия процес

срещу Айхман в Йерусалим, за който Хана Аренд написва книгата „Репортаж за баналността на злото“. Самият Барух вплита тази проблематика в повечето свои творби, включително в романа си „Оклеветената или грехът на епископа“ (2003).

Обектив | Брой 213

„ДА ОПОЗНАЕМ МИНАЛОТО СИ“ Как оценявате издаването на документалния сборник „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г.“? Необходима ли е тази книга и как ще я приеме, според вас, българското общество?

Все още не съм имал възможност да се запозная с книгата, но от доста време знам, че се подготвя такъв сборник. Познавам проф. Надя Данова, познавам и Румен Аврамов и не се съмнявам, че техният дългогодишен изследователски труд е много успешен и много значим. Сигурен съм, че тези два тома ще бъдат посрещнати много добре и от еврейската общност, и от цялата българска общественост. Горе-долу съм запознат с изследванията, те разкриват една твърде неприятна за всички нас истина. Самият този факт ще събуди според мен много, много голям интерес към това, което се съдържа в тези два тома. Предпочитаме обаче да говорим за спасяването на евреите от т.нар. стари земи и да неглижираме темата за депортирането на евреите от Македония и Беломорието, търсим „удобните посоки на паметта“, както се изрази Румен Аврамов.

Да, това е интересна формулировка. Смятам, че някои хора съвсем съзнателно, а други, без да съзнават това, се възползват от тези удобни посоки на паметта. Има спорове около истината за гибелта на тези 11 343 евреи от Беломорието и Македония. Някои от историците трудно приемат истината за тази гибел. Очевидно отношението към това страшно събитие зависи от възпитанието, от човешките нагласи, от националните или лъженационални интереси. При представянето на книгата стана дума за корените на българския антисемитизъм. В какво се изразяваше тогавашният български антисемитизъм, какви са спомените Ви за онези години?

Корените на антисемитизма са толкова древни, че трудно ще ги обозрем. Българският антисемитизъм обаче няма дълбоки корени, напротив, българският народ е много, много толерантно настроен към еврейската общност, а така също и към арменската общност, както и към всички други малцинствени групи. Аз самият съм израснал на софийската

улица „Софроний“, близо до площад „Възраждане“. Там съжителствахме с много бежанци от Тракия и Македония, с много арменци – също бежанци от събитията в Турция през 1915 г. Между нас никога не е възниквал проблем, свързан с различията на отделните малцинствени групи. Напротив, изобщо нямаше мисъл за това, кой е арменец, кой е българин. Растяхме без каквато и да е мисъл за такова различие. Играех с деца, чиито родители са израснали в семейства, които не познават такива негативни настроения спрямо една или друга малцинствена група и които бяха попили тази нагласа от своите родители. Както ви казах, израснал съм с арменчета и с деца на бежанци от Тракия. Родителите на арменчетата бяха саячи – сая се нарича горната част на обувката. Ние знаехме всичко това, помня родителите им с кожените престилки, нацапани с бели петна от т.нар. папчириш, с който се обработваха обувките. Бяхме проникнали едни в други. Един пример: когато се празнуваха Пасха и Възкресение Христово – нали двата празника обикновено съвпадат, защото самият Иисус отива в Йерусалим да отпразнува именно Пасхата, – настъпваше особено празнично настроение. По тези празници – говоря за Пасхата – в нашето семейство, както и във всички еврейски семейства се пееха песни, разказващи историята за изхода на евреите от Египет. И нашите съседи започваха да пеят същата мелодия. Тук нямаше никакво озлобление, а само едно съучастие в нашия празник. Така че нямаше и помен, нямаше никакъв оттенък от някаква омраза, от антисемитизъм и пр. Какво си спомняте от зимата и пролетта на 1943 г.? Достигна ли до Вас информация за това, което се случва с евреите от Македония и Беломорска Тракия?

Не. Аз си спомням много неща, защото съм участвал в тези събития. Софийските евреи бяха получили бележки да напуснат задължително София в тридневен срок с указания какъв влак трябва да вземат, в колко часа и т.н. И тогава стана този знаменит протест, тази демонстрация, в която участвах и аз. Но не си спомням да са се носили слухове за унищожението на македонските и беломорските евреи. Макар че тези събития – вдигането на евреите от Македония и Беломорието – станаха на 8–10 март. Даже част от беломорските

Обектив | Брой 213

БЪЛГАРСКИЯТ АНТИСЕМИТИЗЪМ НЯМА ДЪЛБОКИ КОРЕНИ

евреи минаха през трудовите групи – тогава еврейските младежи бяха мобилизирани в трудови работни групи. Така че имаше впечатления, че става нещо, че ги вдигат, но чак за такова унищожение, което стана фактически по-късно, не знаехме. Имаше слухове, имаше тревога, но не подозирахме за това ужасно развитие. Споменахте демонстрацията, колко хора участваха в нея?

Това беше една спонтанна демонстрация, породена от тревогата във връзка с предупредителните бележки за напускане на София в тридневен срок. Софийската еврейска общност бе обхваната от силна тревога, всеки се питаше какво става. Демонстрацията беше до голяма степен спонтанна, макар да съществуват твърдения, че е имало – може и да е вярно, но аз нямам такива впечатления – организация от страна на Българската работническа партия. Самият аз тогава бях член на РМС, тоест бях млад комунист, но до мен не е стигало съобщение за протест. Така че повечето от хората, които взеха участие в тази демонстрация, се събраха спонтанно. Те бяха около 5 хиляди души. Демонстрацията тръгна от Ючбунарската синагога – сегашния квартал Зона Б-5, – тъй като хората дойдоха да потърсят информация какво става. Къде другаде да отидат – там беше синагогата, там беше и еврейското училище. И там се събра най-напред множеството. То тръгна по ул. „Осогово“, после към ул. „Княгиня Клементина“ и оттам към площад

„Възраждане“ с идеята да стигне до центъра. Там, на площад „Възраждане“, полицията вече очакваше демонстрантите. Когато наближихме площада, видяхме множество полицейски камионетки с полицаи, които още с нашето приближаване наскачаха от камионетките с приклади и започнаха да разгонват демонстрантите, започнаха и арести. Тогава арестуваха една много интересна личност – равин Даниел Цион, който беше привърженик на юдеохристиянството и който беше изключително колоритен човек. Той беше пристигнал тогава в синагогата, където се отслужи малка служба. След службата множеството се събра около синагогата и тогава един младеж, който се казваше Соломон Леви – тъй като се бяха чули някои успокоителни думи, – се качи на една каменна пейка и извика: „Всичко това е едно успокоение, нас ни водят към Полша и по-добре да умрем тук, отколкото в Полша“. Това бяха неговите думи и след тях демонстрацията тръгна по улиците, както ви казах, в посока площад „Възраждане“. Имаше ли българи на тази демонстрация?

Трябва да е имало, но в цялата тази бурна обстановка не можах да различа кой е българин, кой е евреин. Някои казваха, че е имало.

Обектив | Брой 213

Интервю на Димитрина Чернева, журналист в Портала за култура, изкуство и общество kultura.bg.

КНИГИ Стефан Кръстев

Сборникът „Българският комунизъм“ не поставя точка на дебатите за изследването на комунизма Сборникът „Българският комунизъм. Дебати и интерпретации“ (Михаил Груев и Диана Мишкова (съст.). София: ЦАИ, 2013) е едновременно резултат на кръглата маса със същото име от ноември 2011 г. и следващата стъпка в дебата за осмислянето на миналото преди 1989 г., който тя инициира. Част от докладите са доразвити и редактирани от авторите им, влезли помежду си в режим на диалог и противопоставяне, който присъства динамично на страниците на сборника. Получава се един, по думите на съставителите му, полемичен и жанрово нееднороден том, в който се редуват строго академични и по-есеистични текстове на историци, културни антрополози, социолози, етнолози, икономисти.

Обектив | Брой 213

СБОРНИКЪТ „БЪЛГАРСКИЯТ КОМУНИЗЪМ“... Импулсът, който задвижва инициативата за кръглата маса и за сборника, е този на емоционална реакция на честване стогодишнината на Тодор Живков и издигането на статуята му в Правец през 2011 г. Емоцията е безпокойство – „да не би, както сполучливо пита Даниела Колева в своя текст, и ние пак да сме поели по някакъв Sonderweg, напредвайки в посока назад?“ Това до голяма степен дава тон на раздвоението, което като червена нишка минава през него – раздвоение между емоционално отричане и охладеното анализиране на периода преди 1989 г. Включени са 12 от докладите, представени на конференцията. Към тях съставителите са добавили един текст на румънския историк Богдан Якоб, който дава транснационална перспектива на българския дебат, и два коментара на Пепка Бояджиева и Михаил Груев към текста на Александър Везенков, предизвикал най-много реакции. Докладите са обединени в 4 подтеми – „Памет и носталгия: ракурси към българския комунизъм“, „Чия памет? Каква носталгия?“, „Още за историята“ и „Други гледни точки (Или за дебата с продължение)“. В предговора Михаил Груев и Диана Мишкова разглеждат честването на Живков като пример за натрапената на обществото „политика на паметта“, която идва „отгоре“ и среща подходяща почва в носталгичните настроения на широките слоеве на населението „отдолу“. За част от изследователите това е проблем. Безпокойството от противоречието между памет и историческо знание за комунизма преминава през докладите на Евгения Иванова, Даниел Вачков, Евелина Келбечева. За Е. Иванова носталгичните настроения към комунизма „пропускат, изтласкват, забравят“, задвижени от травматизма на настоящето, а според Д. Вачков позитивните представи за икономиката на НРБ са продукт на все още живата и активна пропаганда на комунистическия режим и смесването й с опита на отделния човек за отминалото време – откъслечен, фрагментарен, ограничен, лишен от познание за връзката между процесите на микро- и макроравнище. И тримата изследователи поставят въпроса: какво да правим с едно население, което е като че ли резистентно на знанията на професионалните историци. И тримата намират отговор в създаването на една консолидирана научна позиция, която не просто възсъздава историческата правда, но и активно оборва неправилните виждания на хората и формира морално-етични позиции, особено у

младите хора. Вачков критикува текста на Везенков по-нататък в сборника, заявявайки, че ценностно неутрално описание на историята е невъзможно и че историкът трябва да бъде и съдник. По сходен начин Е. Келбечева подчертава идеологическата същност на либералната демокрация и идеята за гражданските и човешките права и заявява, че призивите за деидеологизация и деполитизация на изследванията за комунизма водят до „престъпен“ релативизъм. Наместо фалшива обективност е необходимо изграждането на „голяма приказка“ за комунизма, която да дава ясна дефиниция на добрите и лошите сили, да бъде подета масово и да изгради цялостен спомен у обикновените хора, борейки се с умело изфабрикуваните изкривявания и митове на комунистическата историография. Даниела Колева анализира взаимоотношенията обикновени хора – историци по по-различен начин. Текстът й споделя критичната оценка на феномена на социосталгията, но отива отвъд категоричното му отхвърляне като своеобразно фалшиво съзнание. За Колева носталгията е нещо, чрез което социалните актьори вършат определен тип активна „работа“. Носталгията предоговаря миналото „отдолу“, тя носи характеристиките на утопичен проект, макар и обърнат към миналото, и на хетеротопия в смисъла на Фуко. За хората, извървели жизнения си път по времето на социализма, носталгията е най-вече реакция на едно квазиориентализиращо отношение, което се стреми да преразкаже собствения им живот по правилния начин. Така тя има определен еманципаторски потенциал. Следвайки идеята на Джералд Крийд за „опитомяването на революцията“ и на Майкъл Хърцфелд за „културната интимност“, която действа обратно на официалните идеологии, Колева разколебава представата за комунизма като единно тоталитарно цяло и показва начините, по които мнозина българи преди 1989 г. съумяват да се възползват от него. Нагласата да се приема носталгията на хората, независимо от причините, които я пораждат, продължава в изследването на Петя Кабакчиева. Тя говори за носталгията като право и фокусира безпокойството от комунизма след смъртта му в институционалната памет и утаените начини на поведение, характерни за комунистическото общество – институционални хибриди, където нови институционални правила се срещат със стари културни практики на свръхцентрализация, извънредност, авторитарност. Емилия Занкина, Михаил Груев и Момчил Методиев,

Обектив | Брой 213

КНИГИ разглеждат друг аспект на многообразието от оценки и памети за комунизма, отвъд делението историк-памет(и). Занкина изяснява тактическите и стратегически употреби на десните и левите интерпретации на 10 ноември 1989 г. в битката за установяване на контрол върху настоящето, възможността на БКП/БСП да играе роля в обществото след 1989 и легитимността на дисидентското движение. Груев контекстуализира темата за многообразието на интерпретациите на комунизма и вижда в него пречка за установяване на „общоприета опорна точка“, от която, по аналогия на процеса по осмисляне на нацизма в Германия, да се отиде отвъд фактологията и да се създава смисъл, да се свързва миналото на комунизма в една история. Момчил Методиев също отбелязва липсата на кристализирал историографски канон за комунизма, но вижда в това възможност за дебати и диалогизиране – осмислянето на комунизма според него ще стане не отгоре надолу – от институциите към гражданите, а обратно – от изследователската общност, гражданските структури и медиите към политическата класа. Последната част на сборника – „Други гледни точки (Или за дебата с продължение)“, съдържа текстове, по различен начин предизвикващи установените референции и интерпретации в осмислянето на комунизма. Румен Аврамов успоредява три момента в българския двадесети век – 1878, 1944 и 1989 г., описвайки паралелите между „вкаменяващите канонични версии“, които ги осмислят, като акцентират върху прекъсванията на историята и рязката граница между различните периоди. Напротив, според него ролята на историка е да осветли начините, по които историята се завръща чрез „циклични и постоянно обновяващи се повторения на сходно съдържание в мощните подмолни течения на longue durée“. Александър Везенков доразвива критиката на Румен Аврамов към „вкаменяващите интерпретации“ и описва сходствата във вътрешно хомогенните наративни похвати – независимо про- или антикомунистически, „нормализиращи“ или „ненормализиращи“. В аргументите си те огледално репродуцират наративните фигури на историографията, срещу които се борят. Част от

опонентите му в сборника го обвиняват, че на това той противопоставя едно просто фактологично, свободно от оценка – и затова и от смисъл – изреждане на исторически събития. Но позицията на Везенков според мен е по-сложна и остава отчасти неразбрана – той защитава идеята за „критическото“ изследване с отворен финал като постоянен и диалогичен процес на натрупване на знания, в което изследователите са отворени към вътрешни противоречия и находки, които преобръщат първоначалните им тези. Румънският историк Богдан Якоб дава конкретен израз на такъв подход. Той намира изход от методологическата дилема: дали комунистическите режими са били уникално, затворено цяло, или вкоренени в предходни традиции или външни влияния. За него тези режими се характеризират именно с постоянното напрежение между изолация и обвързаност и постоянните трансидеологически трансфери, преплитания, уподобяване и обмен, които текат между Изтока и Запада. Сборникът „Българският комунизъм“ не поставя точка на дебатите за изследването на комунизма; той в много по-голяма степен служи като снимка, която улавя оформящите се позиции в движение. Не отпада и въпросът: дали в мисленето и говоренето за периода преди 1989 г. (а в същата степен и за тези преди 1944 и след 1989) трябва да преобладава „морално-етичен“ или „хладно“ аналитичен подход. Предстои още сериозна работа по операционализирането на понятието „комунизъм“ и открояването на нюансите между например идеи и идеология, конкретни политики, осъществяването им в практики, както и репертоарите от тактики и подходи на подчинение, апроприиране или пък съпротива, с които социалните актьори действат в рамките на системата, както и съвкупността от непредвидени последствия от действията на един или друг актьор. Такова уплътняване на разбирането ни за социалната реалност на периода не значи непременно и заглушаване, и размиване на моралното отношение към него. То значи по-скоро отдаване дължимото на сложността и единичността на всяка ситуация – това, което според мислители като Ален Бадиу, е необходимо условие за всяко етическо съждение.

Стефан Кръстев е докторант по социология в СУ „Св. Климент Охридски“.

Обектив | Брой 213

ПО СВЕТА

Страните трябва да защитават правото на неприкосновеност в дигиталната епоха Държавите по целия свят трябва твърдо да защитават онлайн неприкосновеността чрез закони и политики, тъй като настъпателното електронно наблюдение нараства. Нужно е спешно да се проучи дали националните практики за наблюдение защитават личната неприкосновеност на всеки. В противен случай има риск от ограничаване на потенциала на Интернет. Глобалното използване на дигиталните комуникации заедно с нарастващата мощ на правителствата и благодарение на компютрите са довели до експанзивни нови практики за наблюдение. Оправдаването на употребата на тези практики с остарели законови рамки е позволило мащабно и настъпателно посегателство върху правото на лична неприкосновеност. За да води страните към модерните защити на неприкосновеността, Хюман Райтс Уоч прие набор от Международни принципи за прилагането на правата на човека при комуникациите за наблюдение, публикувани на 20 септември 2013 г. от голяма група граждански организации в Женева. „Шокиращите разкрития за мащабен мониторинг от САЩ и Великобритания показват как защитата на личната неприкосновеност не е вървяла в крак с технологиите“, казва Синтия Уонг, старши изследовател на Интернет към ХРУ. „Докато животът ни става все по-дигитализиран, безконтролното наблюдение може да порази правата на всеки човек, както и върховенството на закона“.

Международните принципи представляват препоръки към правителствата, за да е сигурно, че комуникационните практики за наблюдение са законни, необходими, пропорционални и подложени на адекватни гаранции срещу злоупотреби. Принципите, приети от над 250 неправителствени групи, са резултат от едногодишен консултативен процес между експерти по националните закони за наблюдение в политиката и технологиите. Правителствата трябва да се обединят около преразглеждането на своите практики за национално наблюдение и да се уверят, че те са в синхрон с тези принципи, както и около препоръките, направени от специалния докладчик за правото на свобода на изразяване, заяви ХРУ. В изявлението си на сесията на Съвета по правата на човека на 9 септември върховният комисар по правата на човека към ООН Нави Пилай изрази загриженост, че съществува широк спектър програми за наблюдение, включително в САЩ и Великобритания. Върховният комисар прикани всички страни да потвърдят, че имат адекватни гаранции за защита правото на лична неприкосновеност и на други човешки права дори „когато загрижеността за националната сигурност може да оправдае извънредното и неограничено прилагане на наблюдение“. Забележките на Пилай са продължение на препоръките на Франк Ла Рю, специален докладчик

Обектив | Брой 213

ПО СВЕТА за правото на свобода на изразяване, в годишния му доклад пред Съвета за човешки права към ООН през април. Той предупреждава, че неадекватните законови рамки „са плодотворна почва за произволни и незаконни нарушения на правото на лична неприкосновеност в комуникациите и впоследствие също така заплашват защитата на правото на свободно изразяване на мнението“. Според ХРУ и върховният комисар, и специалният докладчик признават, че националните закони не са били в крак с технологиите. Множество режими за наблюдение са влезли в сила преди съществуването на социални медии и когато трансграничната комуникация е била относително слаба. Във времето преди Интернет конвенционалните техники за наблюдение са били трудо- и времеемки, което е допринасяло за ограничаване на произволните и злоупотребяващи практики. Днес властите могат да изградят подробен профил на дадена личност само с една молба до някоя мобилна компания. Цената за съхраняването на данни и предаването им по компютърен път продължава да пада, като много улеснява масовото прихващане на фиброоптични кабели. Тъй като редица аспекти от човешкия живот се дигитализират, правителствата ще могат да проследяват местонахождението, връзките и комуникациите още по-ефективно. Подробностите за американските и английските програми за наблюдение, разкрити от бившия служител на Агенцията за национална сигурност на САЩ Едуард Сноудън, са показателни за тази тенденция, продължава ХРУ. Публикуваната на 21 юни информация в „Гардиън“ предполага, че от 2011 г. Управлението на британските комуникации е прихващало фиброоптични кабели, които са внасяли и изнасяли данни от Великобритания. Според вестника тази информация включва записи на телефонни разговори, съдържание на имейли и данни за употребата на уебсайтове и социални медии, както и че Великобритания може би споделя данни със САЩ. В Америка секретните документи и съдебните решения са разкрили, че програмите за наблюдение на САЩ не са нито насочени, нито

пропорционални, продължава ХРУ. Медийните доклади показват, че американската държава има достъп до огромни количества данни чрез кабелно прихващане и чрез изискване на комуникациите на потребителите, съхранявани от големи интернет и телекомуникационни компании, които работят на глобално ниво. Въпреки че точният спектър на събирането на данни и употребата им е все още неясен, разкритите документи предполагат, че настоящите гаранции за неприкосновеност са били нарушавани хиляди пъти през последните години, поставяйки под въпрос адекватността на механизмите за наблюдение. И двете правителства – на САЩ и на Великобритания, изглежда навлизат в частния дигитален живот на хората по света, огромна част от които не са заподозрени в никаква незаконна дейност. Още по-обезпокоително е, че нито едно правителство не иска публично да признае частните интереси на хората в законодателството си и в реториката си. Но проблемите с програмите за наблюдение на Великобритания и САЩ са представителни за един по-широк, глобален проблем. Като се има предвид колко агресивно може да е дигиталното наблюдение, всички правителства трябва да преразгледат практиките си и да модернизират законите си, за да осигурят защита на данните на потребителите, независимо от тяхното гражданство и местонахождение, заявява ХРУ. Действията на САЩ и Великобритания също така обръщат внимание върху начините, чрез които правителствата все повече оказват натиск върху интернет и телекомуникационните компании да подпомагат мониторинга на онлайн активността. Интернет потребителите се доверяват на компаниите, че те съхраняват найинтимните детайли от всекидневния им живот. Тези компании имат отговорността да гарантират неприкосновеността на потребителите и да не допринасят за злоупотреба с наблюдението от страна на властите. Според приетите от Съвета за правата на човека и Глобалната мрежова инициатива водещи принципи за бизнес и човешки права още през 2011 г., технологичните компании трябва убедително

Обектив | Брой 213

ПО СВЕТА

да покажат, че стоят зад своите потребители и се стремят да действат по-прозрачно. ГМИ е глобална инициатива от компании, правозащитни организации, инвеститори и учени, които групово се изправят пред проблемите на корпоративната отговорност в технологичния сектор. Правителствата трябва да изискват от компаниите да разкриват само определени данни при молби за наблюдение. Както законите остаряват, така международните стандарти също не са в крак с технологиите. Общият коментар № 16 на Комитета за правата на човека на правото на лична неприкосновеност не е променян от 1988 г., което предхожда с 10 години комерсиализирането на Интернет. Признавайки тази реалност, Ла Рю помоли Комитета за правата на

човека да изготви нов общ коментар за правото на лична неприкосновеност. ХРУ подкрепя препоръката на докладчика за напредък в международното разбиране за това, как новите възможности за наблюдение могат да застрашат личния живот и други права. „Без модернизиране на националните режими за неприкосновеност ние стремително вървим към един свят, където личното изчезва в момента, в който сме онлайн или звъним по телефона“, заключава Уонг. „Тъй като ползването на Интернет и мобилни телефони се разпространява глобално, всяка държава трябва да гарантира, че гражданите й могат да ползват тези технологии без страх от настъпателно и непропорционално навлизане в частния им живот.“

Греъм Рейд

Папа Франциск прокарва деликатна, но важна промяна По време на краткото си управление папа Франциск доби репутацията на разумен и смирен човек в съзвучие със задълженията му към една Католическа църква на и за бедните. Той предпочита дървен стол пред богато украсения папски трон, просто облекло и обикновено превозно средство. Какво общо има благоразумието му с неговите възгледи за мястото на сексуалната моралност? Изглежда много.

„Америка“ папа Франциск отбелязва, че в Църквата твърде много се набляга на въпроси за сексуалната етика, включително хомосексуализма, аборта и контрацепцията. Той предлага да се установи един по-разумен и по-малко обсесивен подход. Папа Франциск не толкова предизвиква възгледите на Църквата за моралността и сексуалната етика, колкото призовава да се измести фокусът от секса и да се насочи към по-належащи проблеми като бедността.

В пространно интервю за йезуитското списание

Обектив | Брой 213

ПО СВЕТА Това е добра новина за лесбийките, гейовете и транссексуалните хора. В много части на света католическите епископи правят изявления, които не са съвсем в духа на католическата доктрина. Светият престол публично се противопостави на насилието, дискриминацията и несправедливите криминални наказания срещу хората от сексуалните и половите малцинства. При все това представители на Църквата публично подкрепят криминалните наказания за доброволни еднополови връзки или се противопоставят на законодателство, което е създадено да защитава ЛГТБ хората от дискриминация. Други правят изявления, които подхранват климата на хомофобия, който позволява проявите на дискриминация и насилие.

Папа Франциск изпраща ясно послание: ЛГТБ хората заслужават да бъдат третирани с достойнство и уважение, а насилието и дискриминацията са напълно неприемливи. Светият отец се стреми да пренасочи вниманието към проблеми като бедността и несправедливостта. Можем да очакваме и още изненади. Според Франциск в същото интервю в „Америка“: „Йезуитът трябва да е човек, чиято мисъл остава недовършена в смисъла на мисленето с отворено съзнание“. Подобна формулировка е освежаваща промяна. Чакаме с нетърпение папа Франциск да се погрижи представителите на Църквата да практикуват онова, което самата Църква проповядва.

Унгария Конституционната промяна е недостатъчна Скорошните промени в унгарската конституция не спомагат много за успокояване на притесненията на Съвета на Европа и Европейския парламент. Промените включват клаузи, които подриват върховенството на закона и отслабват защитата на човешките права. Унгарският парламент, с мнозинство на управляващата партия, прие поправките на 16 септември 2013 г.

неговата недостатъчна решимост за справяне с проблемите, свързани с човешките права и върховенството на закона“, каза Лидия Гал, изследовател към Хюман Райтс Уоч за Източна Европа и Балканите. „Стигна се дотам, че се налага Европейският съвет и Европейската комисия да кажат, че ще има последствия за Унгария и че трябва да се премине от думи към действия“.

„Предимно козметичните поправки в конституцията от страна на унгарското правителство показват

Поправките трябва да отговорят на критиката на Венецианската комисия, експертно тяло

Обектив | Брой 213

ПО СВЕТА

към Съвета на Европа, която се специализира в конституционните реформи, и на Европейския парламент за конституционните поправки, направени през м. март. Те подкопаваха независимостта на съдебната власт, ограничаваха религиозната свобода и лимитираха излъчването на рекламите на политическите кампании само до държавен разпространител. Една положителна промяна отнема властта на председателя на Националната съдебна служба, която не е независимо тяло, да се прехвърлят дела от един съд в друг. Но сериозните поводи за загриженост остават. Те включват: Липса на съдебна независимост: Поправките засилват властта на Националния съдебен съвет, самоуправляващо се надзорно тяло, но оставят основните задачи по администриране на съдилищата на Националната съдебна служба. Религиозна дискриминация: Ако, от една страна, позволяват на всяка религиозна група да се нарича „църква“, от друга, поправките не засягат дискриминацията срещу църквите, които правителството не е признало. Парламентарен комитет, вместо независимо тяло, потвърждава правото на една църква да кандидатства за правителствени субсидии. Реклами на политически кампании: Поправките отменят наредбата само държавен разпространител да излъчва реклами на политически кампании, но задължава комерсиалните медии да пускат подобни реклами безплатно. Малко вероятно е тези медии да се съгласят да излъчват кампании без заплащане. „Доста оптимистично е от страна на правителството да смята, че подобни поправки ще преустановят международния дебат за унгарската конституция, продължава Гал. Те са по-скоро козметични,

отколкото решение за големите проблеми, които подкопават върховенството на закона и на основните човешки права“. Поправките са последните от поредица проблемни конституционни и правни промени, прокарани от управляващата партия Фидес, откакто спечели изборите с абсолютно мнозинство през 2010 г. Мащабни промени на унгарската правна рамка ограничиха независимостта на съдебната власт, намесиха се в съдебната администрация, принудиха почти 300 съдии да се пенсионират преждевременно и ограничиха възможностите на Конституционния съд да разглежда закони и жалби. Действията на унгарското правителство предизвикаха сериозна международна критика от страна на Европейския парламент. През юли той прие доклад, в който се подчертава сериозната му загриженост за състоянието на правата в Унгария и който подканва към специфични стъпки за справянето с проблемите. В свое експертно мнение Венецианската комисия споделя подобна загриженост за поправките, направени през март. Провалът на Унгария да направи необходимите стъпки, за да вкара своята конституционна и правна рамка в съответствие с препоръките на Съвета на Европа и със законодателството на Европейския съюз, изисква подобаващ отговор, заключава ХРУ. Венецианската комисия трябва да прегледа тези нови промени и да изрази експертното си мнение. ЕС трябва да заяви, че действията на унгарското правителство представляват явен риск за сериозно нарушаване на ценностите в член 2 на Европейското споразумение, включително върховенството на закона и съблюдаването на човешките права. Откриването на подобен риск ще предизвика действие според член 7 на Европейското споразумение, което може да доведе до отнемане на правата за гласуване на Унгария като член на ЕС.

Обектив | Брой 213

ПО СВЕТА

Смъртта на свидетел на военни престъпления хвърля съмнение върху Косово Смъртта на ключов свидетел в Германия по време на процеса срещу един от най-влиятелните косовски политици породи съмнение за ефективното разследване и заплашва да попречи на местните и международните усилия за установяване на върховенството на закона. Сплашването, страхът, клановата лоялност и културата на мълчанието отдавна спират развитието на функционираща правосъдна система в Косово, твърдят анализатори, и смъртта на свидетеля потвърждава тази тенденция. Свидетелят Агим Зогаж, 53-годишен, бивш командир в косовската армия за освобождение, водил си подробни бележки за вероятни военни престъпления, бе открит мъртъв миналата седмица, обесен на дърво в парк в Дуисбург, Германия. Според семейството му Зогаж е бил защитен свидетел на мисията за върховенството на закона на ЕС, или Еулекс, заради свидетелството му срещу Фатимир Лимаж, законотворец от управляващата в Косово партия и бивш командир в косовската армия за освобождение. За много косовари той е герой. През септември съдия от Еулекс поставя Лимаж под домашен арест за един месец, докато чака началото на процеса по обвинения във военни престъпления, като убийство и мъчения на сръбски и албански затворници в селището Клека в Централно Косово. Зогаж е бил командирът, отговорен за сигурността на лагерите в селището, и много обвинения са основани на неговите свидетелски показания. След направената аутопсия полицията в Дуисбург

официално обявява, че смъртта е вследствие на самоубийство, и Зогаж е погребан в Призрен. Африм Зогаж, 46-годишен, говори за „огромен психологически натиск“ върху брат си. „Не е възможно да се е самоубил, казва той, и дори да се е самоубил, той е бил принуден да го стори“. В семейната къща в Призрен, където живеят съпругата и трите деца на Зогаж, докато той се крие, вината се хвърля върху Еулекс. „Еулекс носи отговорност за смъртта на съпруга ми, твърди вдовицата му Ганимети Зогаж. Те не се отнесоха добре с него и не му осигуриха нищо“. От Еулекс отказаха да коментират смъртта. Направиха кратко изявление, в което изразяват съжалението си за загубата, като обясниха защо не могат да кажат нищо повече. „Защитата на свидетели и сигурността им са крайно болезнени проблеми, казват те, и не ще потвърждаваме или отричаме никакви подробности около операцията“. Според брат му, след нападение срещу дома на семейството през м. март Агим Зогаж бил уцелен в ръката и крака и решил да свидетелства, но да поиска защита на свидетели от Еулекс. От организацията изпращат г-н Зогаж в Дуисбург, където да живее с брат си. Когато представителите на Еулекс го взимат от семейния му дом след нападението, „те казват, че ще се грижат за него и че той е тяхна отговорност“, разказва Идриз Зогаж, 75, баща на Агим. Според Африм Зогаж, Еулекс не е осигурила физическа

Обектив | Брой 213

ПО СВЕТА сигурност за брат му в Германия. Веби Кайтази, правен репортер към „Коха Диторе“, водещ национален всекидневник в Косово, казва: „Доверието в Еулекс беше унищожено. Сега всички свидетели по делото ще започнат да търсят начини да избегнат свидетелстването“. Според Кайтази този провал ще засегне цялата съдебна система. „Защитата на свидетели не будеше сигурност и доверие дори и преди този случай, твърди той. Това е най-лошият сигнал, който може да се изпрати на бъдещи потенциални свидетели“. Сплашването или дори убийствата на свидетели не са нищо ново или шокиращо в Косово, каза Авни Дзогиани, председател на Коху, антикорупционна неправителствена организация. „ЕС непоколебимо се бори за знаков успех в Косово,

продължава Дзогиани. Целта е да се покаже на европейското обществено мнение, че ЕС може да има външнополитически успех, като в същото време пренебрегва случващото се в самото Косово“. В процеса за военните престъпления на бившия министър-председател на Косово Рамуш Харадинаж, на 34 от 100 свидетели е било позволено да скрият идентичността си, повече, отколкото на всяко друго дело на Международния криминален съд за бивша Югославия, споделиха по онова време прокурорите. Осемнайсет свидетели е трябвало да бъдат повикани с призовка, защото отказали да се явят, а останалите, щом влезли в съда, заявили, че не смеят да свидетелстват. През 2008 г. всички обвинения срещу Харадинаж били свалени, но през 2010 г. бил нареден частичен нов процес.

Джо Сторк

САЩ не критикуват арестите на представители на мирната опозиция в Бахрейн На 19 септември 2013 г. Държавният департамент на САЩ оказа голяма подкрепа на семейството, управляващо Бахрейн, в опитите му да смаже опозиционната партия Ал Уифак. Бахрейнските власти арестуват заместник-председателя на Ал Уифак Халил ал Марзук въз основа на доста съмнителни обвинения. Но вместо да критикува ареста, американската говорителка отправи критика

към бахрейнските опозиционни групи, че странят от „диалог“ с правителството, за да излязат на протест срещу ареста. Ал Марзук е изявена обществена фигура и главен преговарящ със западните правителства. Според изявлението на прокуратурата, ал Марзук ще бъде задържан за 30 дни, докато разследват

Обектив | Брой 213

ПО СВЕТА

обвиненията за „подбуждане към и защита на тероризма“. Ал Марзук е „говорил на много форуми, като е подстрекавал към насилие и е утвърждавал терористични актове, защитавал е принципи, които водят до подобни актове, подкрепял е насилие, извършено от терористична коалиция, и правно е оправдавал криминални деяния“, се твърди в изявлението. Бахрейнските власти не дават примери, свързани с ал Марзук, които да потвърдят твърденията им. Ал Марзук е бил заместник-говорител на 40-членния бахрейнски парламент, докато през 2011 г. той и други депутати не излизат от залата, за да протестират срещу жестокото потушаване на протестите от страна на правителството. Ал Марзук е арестуван, след като говори на събрание порано през м. септември. Хюман Райтс Уоч прегледа видео от това събитие, където ал Марзук казва: „Ние подкрепяме мирните движения и прозрачната държава... ние не сме част от групировките, прибягващи до насилие“. Но може би следващата забележка води до ареста му: ал Марзук казва, че антиправителствената младежка коалиция „14-и февруари“ не е терористична групировка, противно на твърденията на правителството. След ареста Ал Уифак и другите опозиционни групировки се отдръпват от „националния диалог“

с правителството, който изглежда не напредва в усилията си да се справи с бахрейнската политическа криза. В сряда, когато по време на ежедневния брифинг на Държавния департамент във Вашингтон един репортер помоли заместникговорителката Мари Харф да коментира ареста на ал Марзук, тя изрази разочарование, „че опозиционните групировки са се отдръпнали от участието си в националния диалог... ще продължим да насърчаваме всеки да участва в него“. Тя не трепна нито за миг дори когато й бяха зададени допълнителни въпроси. В четвъртък вечерта американските представители споделиха загрижеността си от задържането на ал Марзук, но не го отхвърлиха. Поради неспособността да се дадат доказателства, че ал Марзук или Ал Уифак са подкрепяли насилието, пропускът от страна на Харф да изрази критика към ареста на ал Марзук трябва да е бил сладка музика за ушите на хардлайнерите от семейството, управляващо Бахрейн, които са решени да смачкат всяка форма на несъгласие. Изявлението на Харф представлява притеснително несъответствие с посланията на САЩ към правителства, известни с репресивните си прояви. Добре е Вашингтон публично да отхвърли ареста на ал Марзук и да заклейми ескалирането на репресиите в Бахрейн.

Марта Методиева е преподавател по латински в НГДЕК и НБУ. Член на УС на БХК. От 12 години води рубриката “По света”.

Обектив | Брой 213

ДОКУМЕНТИ

Писмо

на 53-ма български журналисти, правозащитници, преподаватели и блогъри до Дойче Веле До Госпожа Verica Spasovska, Head of Central Southeast Europe, Deutsche Welle Уважаема госпожо, Журналисти, правозащитници, преподаватели по медии и право, сме силно смутени от освобождаването на двамата кореспонденти Иван Бедров и Еми Барух от българската секция на Дойче Веле. За нас, хората които активно се занимаваме с отстояване на високия професионализъм и етични стандарти както през собствените ни публикации, така и през системен мониторинг и правна помощ за опазване на независимостта на медиите и свободата на словото, терминалното решение за прекратяване на отношенията с колегите ни буди недоумение. Водени от убеждението за общата ни отговорност за прозрачността като базисно правило за демократичните медии, ние желаем да бъдем информирани. Какви са мотивите на редакцията да преустанови работата с уважаваните ни колеги! Пред “Капитал” говорителят на медиата Йоханес Хофман е казал: “Deutsche Welle получи от България подробно писмо по повод отразяването на новините на български език. В момента проверяваме повдигнатите в писмото въпроси. По този повод ще бъде изслушан и отговорният ръководител на редакцията Александър Андреев”. Ние искаме да знаем кои са укоримите материали? Какво в тях е намерено за отклонение от етичните правила? Настояваме да ни кажете и от кого е изпратено това писмо. Българската публичност, много остро реагира на намеси в медийната независимост.

Трябва да получим достъп до писмото от България, въз основа на който сте взели решението да приключите сътрудничеството с Иван Бедров и Еми Барух!. Смятаме, че както журналистическата гилдия, така и правозащитните организации с несъмнен международен авторитет в битката за защита правото на изразяване, имаме достатъчно основание да бъдем категорични в своето искане. Госпожо Spasovska, Редакцията на Дойче Веле винаги е била олицетворение на етичните правила в журналистическия труд . Вярваме, че и този път ръководителите на уважаваната от нас германска медиа ще бъдат заедно с нас в изключително трудния път на младата ни демокрация, в която незавимостта на медиите е незаобиколим фактор. Писмото е подкрепено от 52-ма журналисти, правозащитници, преподаватели, блогъри, между които: Атанас Чобанов, Албена Шкодрова, Асен Генов, Антоанета Ненкова, Весислава Антонова, Владимир Йончев, Емилия Милчева, Иван Бакалов, Красимир Кънев, Марин Бодаков, Митко Новков, Нери Терзиева, Орлин Спасов, Росен Босев, Силвия Великова, Петя Владимирова,Полина Паунова, Тома Биков, Тони Николов , Юлиана Методиева, Яна Тавание. София, 20 септември 2013

Обектив | Брой 213

ДОКУМЕНТИ

ДОКЛАД Относно: „Състоянието на Помаците - етническо малцинство в Република България” ВАШИ ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВА,

Оказване на съдействие на държавни, местни и международни институции за съхраняване, издирване и опазване на традициите на помаците;

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА, УВАЖАЕМИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА МЕДИИТЕ, Искаме да представим пред Вас настоящия кратък доклад отразяващ състоянието на Помаците в България, за което бихме желали чрез него да запознаем българската и световната общественост, институции и представителства, имащи отношение към въпросите и проблемите на малцинствата в частност това на помаците. Същият е изготвен на базата на наблюдения и проучване сред етноса на помаците на територията на Република България. Като представляващи неполитическа и нестопанска организация „ЕВРОПЕЙСКИ ИНСТИТУТ – ПОМАК”, съгласно решение №18/23.12.2012г. на членовете на управителният съвет при института, се обръщаме към Вас с молба за разглеждане на следният проблем и въпрос в търсене на съдействие за тяхното разрешаване на национално, европейско и световно ниво, касаещ защитата на основни човешки права, антидискриминация, етнически и малцинствени въпроси. Основен предмет на дейност, цели и направления на организацията ни са : Активна работа и съдействие за запазването, развитие и съхраняване идентичността, автентичните, културните, духовни, религиозни и фолклорни традиции на общността на помаците;

Запознаване на българската и световна общественост с културно-историческото наследство на помаците и съдействие за неговото опазване и съхраняване за поколенията; Насърчаване научните изследвания и проучвания за произхода на помаците и тяхната роля за разбирателството и утвърждаване на правата на всички общности и групи в обществото и света; Съдействие и информиране на българската и световна научна и културна общественост за проблемите на мултикултурните общества в условията на глобализация; Реализация на проекти, насочени към съхраняване и популяризиране на традициите на помашката общност в световен мащаб; Подпомагане младежки организации и акции, свързани с опазването на наследството и неговата социализация чрез дейности, свързани с участието на ученици, студенти и младежи, проявяващи интерес към културното наследство и традиции на помаците; Вземане на отношение и даване на становища и препоръки по въпроси, касаещи помаците и тяхната общност;

Обектив | Брой 213

ДОКУМЕНТИ

Представляваща помашката общност пред държавните и местни структури, пред европейските и световни организации. Като неправителствена организация „ЕВРОПЕЙСКИ ИНСТИТУТ-ПОМАК” е създаден на 07.07.2012 г. в гр.Смолян, Република България и е регистриран на 29.09.2012г. в Смолянски окръжен съд. На 15.10.2012г. на специално проведена пресконференция представихме пред медиите в България, основните цели и дейности, като запознахме обществото с различните виждания и позиции за помаците, техният произход и наличието на етноса, както и с важните проблеми, които стоят пред общността на помаците в България и на Балканите. Проблемите на помаците са от различно естество, като основно е продължаващото нарушаване на граждански и човешки права, лишаване на хората от собственост, целенасочена асимилационна политика в продължение на над 100 години от „Балканската война” до днес, чрез духовно и икономическо въздействие върху това население (чрез така нареченото „възраждане” и създаване на националистически организации в повечето случаи субсидирани от държавата), налагане на икономически геноцид (закриване на цели браншове и производства в районите където живеят основно помаци), с цел икономическа емиграция и малцинствено прочистване на обитаваните земи от вековната общност на помаците чрез лишаване на техните семейства от работа и възможност за осигуряване на препитание и развитие. Наличието на компактно население на помаци в България е съсредоточено основно в планината Родопи и основно в административните райони и области на Благоевград, Пазарджик, Смолян, Кърджали, Ловеч, както и в други райони на страната, които общо наброяват около един милион български граждани. През различните години и периоди на статистическо преброяване на населението на България, те умишлено не са били отразявани като самостоятелна идентификационна група в

анкетните преброителни карти, както това става при другите етноси и малцинства чрез отразяване и отчитане в отделна категория - помаци, а винаги те се представят като придатък към някоя от другите основни етнически и малцинствени групи. Това неправилно статистическо отчитане, беше направено и в последните две преброявания на населението след демократичните промени от 1990г., проведени през 2001г. и последното през 2011г. Помаците са коренно население на територията на Балканите, обхващащо територии, както на България, така и на съседни на България страни и са местно население, което е съхранило традициите си повече от 14 века, неподвластно и неподдаващо се на асимилатори и “възродители”. Безспорно е налице такава общност в повечето от балканските страни, като във всяка една от тях съответните държави прилагат различни политики и са налице други факти, но такава дълбочинна политика на асимилация и нарушаване на човешки и малцинствени права, както в България, не се е наблюдавало в последните 100 години. По наши и други налични данни за общността ни, голяма част от тази етническа група и малцинство живеят и на територията на Република Турция помаци, Република Гърция - помаци, Република Македония - помаци (торбеши), Република Косово - помаци (горани), Република Босна и Херцеговина - помаци (бошнаци), Република Албания - помаци (арнаути), като всички те са също част от голямата общност на помаците в Европа. За всеки един човешки индивид от днешният цивилизован свят, правата на всеки човек би трябвало да са гарантирани и неприкосновени, но смятаме, че за сега при нас в България е налице последователно и трайно погазване на човешките и граждански права на стотици хиляди български граждани, които са пожелали да се самоидентифицират и самоопределят под етносното наименование – помаци. Поради тези и други подобни факти, ние като група български граждани – помаци, създадохме и учредихме сдружението „ЕВРОПЕЙСКИ ИНСТИТУТ –

Обектив | Брой 213

ДОКУМЕНТИ ПОМАК”, защото това малцинство на практика няма чуваемост и представителство пред българските институции, които би трябвало да разглеждат еднакво и равнопоставено проблемите и въпросите на всички етнически и малцинствени групи в страната ни. Помаците са етническо малцинство, което е било постоянно обект на всевъзможни експериментални национални политики и въздействия, упражнявани върху него, където те са били използвани единствено като гласоподаватели, без да имат реално представителство като такива във всички органи на управлението, защото самата държавна власт не признава етноса помаци под това наименование и прилага всякакви форми на дискриминация, асимилация, игнориране, натиск и форми за подмяна на самосъзнанието им, с цел недопускане на възможност и право на самоопределянето на този етнос и малцинство, като част от мултиетническата българска нация и народност. Извършвани са и множество системни манипулативни за обществото действия от създадени чрез прикрити от държавата организации или фондации и конкретно, чрез така наречената Дружба „Родина”, с които са прокарвани водената и прилагана насилствено от държавата пропагандна политика на асимилация на помаците, започнала още от 1937г. чрез същата, продължавана и до сега. Тази организация през различни години е била под защитата на държавата като националистична такава или периодично е била закривана, поради прокламирането й като фашистка организация. Необходимо е да отбележим, че в днешно време възстановената дружба „Родина” за първи път има и председател, който е етнически българинхристиянин, и това ние смятаме за прецедент, който държавните власти създават с цел прокарване на поредната асимилационна политика спрямо помаците. От друга страна същият председател е и директор на Института по история на Българската академия на науките, чрез който се издават книги злепоставящи, обиждащи и клеветящи помаците в България. Представители на тази антидемократична организация набират членове сред българското учителство чрез поставяне в зависимост от

работното място и то предимно в районите населени само с помаци, като по този начин провежда процес на асимилативно въздействие върху помашките деца в училищата. За тази дейност нарушаваща правата на личността, досега няма официално становище от нито една държавна институция, още по-малко от Министерството на образованието, младежта и науката. Смятаме, че това е поредният опит да се асимилират помашките деца в тази крехка възраст и е пряко доказателство за провежданата държавна политика срещу помаците. От друга страна се използват старите комунистически прийоми от така нареченият „Възродителен процес” на асимилиране чрез приобщаване. Създават се и се използват съвременни еничари от помашките родове, които са били сътрудници на бившата комунистическа „Държавна сигурност”, обикновено получили образование в бившият СССР чрез допълнително предоставени за тази услуга, академични научни титли със съмнително покритие. Членове на същата дружба „Родина” с помашки произход, подпомагани от тези структури внушават надълго и нашироко в българските медии, че няма помаци в България и помашко малцинство, че това е обидно понятие, като отправят обиди и клевети по адрес на помаците. Когато от „ЕВРОПЕЙСКИ ИНСТУТУТ - ПОМАК”, поискаме законното право на отговор като засегната страна, в повечето случаи получаваме отказ, което е особено опасен вид медийна етническа дискриминация. Именно затова и казваме, че на медиите в България се въздейства по един противоправен и недопустим начин, за да не се отразяват изявите на нашия институт и да не се допуска обществен дебат по темата „Помаци”. Това е част от общото дискриминационно отношение към всички нас помаците. Многократно извършените насилствени покръствания от 1912г., множеството след това насилствено преименуване и смяна на имената на помаците, преди и по време на тоталитарния комунистически режим, са оставили трайни следи върху съзнанието и родовата памет на помаците, които и до днес оставят силно травматични и видимо осезаемо негативни следи и последици за подрастващите поколения и за децата ни. Това е трагично, но разбираемо последствие, понеже името е основна част от човешката идентичност.

Обектив | Брой 213

ДОКУМЕНТИ В периода от 1878г. по време на „РускоОсманската война” до днес, има стотици хиляди изселени и избягали зад граница помаци, заради системно провежданата асимилационна политика на България. Непосредствено след освобождението на България, сред ръководителите на Българската държава се заражда едно чувство на реваншизъм спрямо останалото на нейна територия мюсюлманско население, особено спрямо това на помаците. През този преходен период на територията на днешната Смолянска и Пазарджишка област е била създадена така наречената „Помашка Република – Тъмръш”, а също и отделно „Помашка Гюмюрджинска Република”. Първата просъществува като държавно формирование 35 години и показва на цяла Европа, начина и формата на управление на държава, в която всички етнически групи и малцинства са били равноправни, свободни и равнопоставени. Разбираемо за онова военно време на зараждащите се в Европа, вредни и опасни националистични доктрини, че същата тази държава не може да бъде пример на Балканите, и в началото на Първата Балканска война тя е унищожена по особено жесток начин. Тогавашните записки, спомени и факти говорят и до днес за тези трагедии и зверства. По време на Балканските войни, много от воюващите страни използват момента за реваншизъм срещу различното население, намиращо се на техните нови територии. Местното, коренно мюсюлманско население, след изтеглянето на Османската Империя е подложено на невиждани репресии от страна, както на Българската армия, така и от свободните формирования на тогавашната организация – ВМРО, подкрепяна от държавата. Те навлизат в селата населени предимно с помаци, извършват убийства, палежи, грабежи и масови насилия върху цялото население, където убиват, грабят, палят и разрушават множество помашки селища. Беззащитното местно население е принуждавано насила да приеме различна от неговата религия и му се налага принудително християнството с помощта на Българската православна църква. След тези поредици от асимилационни действия и процеси, за помаците на територията на днешна България настъпват периоди, които се редуват с множество насилствени преименувания и покръствания, появни или по-прикрити. В периода на „Балканската война” през 1912г. - 1913г. и многократно след това, в България са извършвани нечувани зверства,

форми на геноцид и насилствени действия спрямо помаците от различни правителства, редовната българска армия и представители на „Българската православна църква”, за което има редица доказателства съхранени от родовата памет на помаците, исторически документи и външни източници, като един от тях е „Carnegie Report от 1914г., както и други подобни проучвания и изследвания. В България, без значение от държавното и политическо устройство, почти всяко правителство и власт е упражнявала върху това скромно, работливо и доверчиво местно население, своите си опасни националистични експерименти. Стига се дори дотам, че в края на 40-те и началото на 50те години на 20-ти век по волята на Сталин, дори помаците от Пиринска Македония са заставени да се самоопределят като „македонци” ! Само 10 години по-късно, всички тези „македонци”, отново чрез държавна принуда трябва да станат българи, което и до днес не гарантира, че с така продължаваната и водена държавна политика, това няма да се случи утре или през следващите години, като следващ хуманоиден български експеримент, който всъщност продължава, но с по-фини държавни политики и методи. През различни периоди на насилие срещу това малцинство – помаците, има различни примери на масово противопоставяне. Едно от тях е масовите вълнения в село Рибново през 1964 г, както и девет години по-късно по стечение на обстоятелствата на същата дата, на 29.03.1973г. и в селата Корница и Брезница, област Благоевград. Не трябва да забравяме и съответните събития в с. Барутин, област Смолян. Естествено за това време на диктатура населението заплаща за това свое упорство, където има множество човешки жертви с много интернирани и принудителни изселвания по различни краища на България, с множество разделени семейства, унищожени съдби и силно смачкано достойнство и самочувствие на много от помаците. След това през 1984г. и през 1989г., поради бездействие на европейската и световната общност подобен насилствен „Възродителен процес” настъпва и за българските турци. Оттук насетне настъпват процеси, които и останалата на власт БКП не е в състояние напълно да контролира, и предприема други планове за реорганизация

Обектив | Брой 213

ДОКУМЕНТИ на държавата и провеждане на необходимите демократични процеси. През 1989г. помаците в България се вдигат на масови протести с основно искане за връщането на насилствено отнетите им рождени мюсюлмански имена. На 29.12.1989 г. Политбюро на БКП излиза с решение за възстановяване имената на мюсюлманите в България. За стотици хиляди протестиращи в София, това е невиждан празник, който от тогава до днес се празнува всяка година в селищата с помашко население като празник „Кортулуш Байрям”. След демократичните промени от 1989 г. в бившия Източен блок и в България, по време на така наречената „голяма екскурзия” през 1989г. - 1991г., под формата на етническо прочистване заедно с етническите турци - български граждани, от страната ни се изселиха над 300 000 души, от които около 100 000 помаци основно в Република Турция, но и в други страни. По време на така наречения „демократичен преход” започват кардинални промени в икономиката на страната, стига се до невиждана криза, където зимата на 1996г. - 1997г. е една от най-тежките, не само за помаците, а и за целият български народ. Много от селата на помаците започват масово да се обезлюдяват в следващите няколко години с темпове, които са били характерни само за времената на военните събития през времето на Балканската война. Поради това, че прословутите със своето си трудолюбие помаци не могат да стоят и да чакат подаяние от държавата, където е съсипан основният им техен поминък - земеделието и тютюнопроизводството, при наличие на пълна неяснотата по отношение изкупуването на произвежданата от тях продукция, цели семейства, махали, квартали или селища са принудени да търсят препитание в чужбина. В съседна Гърция в първите няколко години не се приемат български граждани с нехристиянски имена и много помаци са принудени отново да се преименуват. Този проблем се отнася и за големите градове в България, където се процедира по същия начин, от което следват своеобразни процеси на икономическа асимилация, вследствие на дискриминация и налагане на скрити и явни двойни човешки стандарти при наемане на работа или създаване на трудности при стартиране и започване на собствен бизнес.

Много голяма част от помаците в България виждат защита и подкрепа единствено в създадената тогава от бившата „Държавна сигурност” и нейните структури, новорегистрирана протурска партия „ДПС”, която първоначално е замислена да функционира като турско-помашка партия. В началото на прехода това донякъде е осъществено, като дава привидни надежди за развитие на това население, но само през първите години. След това помаците биват изтикани на втора линия в тази партия или отстранени. От редовете на същата са премахнати и по видните помаци, проявяващи такова самосъзнание, а неопределящи се за турци. Останалите там помаци се страхуват да изразяват своите позиции и това на населението което представляват, като те дори са принудени да се срамуват да се самоопределят и нарекат помаци, поради по-силно проявеният турски етнически елемент в партията им. През 1999г. Република България ратифицира „Рамковата Конвенция за защита на националните малцинства”, като с това обаче не се променя с нищо статута на помаците в България, а по-видните радетели за признаването на помаците в страната като етническо малцинство, биват постоянно преследвани от специалните служби за сигурност, като се използват и политически инструменти за съсипване бизнеса на онези, по-предприемчивите, или пък им се пречи чрез държавната машина и апарат за започване на нормална работа или бизнес. Националните служби дори се намесват по най-груб начин, чрез заплахи за компрометиране на личният живот на тези хора, като те биват постоянно обект на следене и подслушване със специални разузнавателни средства под предлог, че искат да „делят” държавата, като се следи цялата кореспонденция на тези лица и се оказват всевъзможни форми на въздействие и контрол. Всички извършвани действия се извършват чрез силово прилагане и демонстриране на неконтролируема власт, чрез заплахи, чрез икономически методи и инструменти, чрез форми на постоянни привиквания, проучване, чрез проявяване на нечовешко и грубо отношение, чрез разпити и демонстриране на властови унизителни действия над почти всички учредители на подобни организации от служителите на „Предварителното производство”, „Следствени служби”, „Държавна

Обектив | Брой 213

ДОКУМЕНТИ агенция за национална сигурност” и от органите на прокуратурата. И всичко това се осъществява, само защото тези хора искат да се самоопределят като помаци. Върху тях се оказват всевъзможни форми на дискриминация и психически въздействия, характерни като методи и действия на службите от бившата „Държавна сигурност” от времето на „Комунизма”. Един от множеството примери е осуетения опит през 2009г. на определени помаци да създадат Дружество „Обединение за мир, автентичност и култура”, както и обсъждането на въпроса по съставянето на Инициативен Комитет за учредяване на Политическа Партия „Обединение за мир, автентичност и култура” в с. Триград, община Девин. Малко време след това местно мероприятие през 2010 г., по време на нарочно образувано следствено производство се привикват част от учредителите и биват унижавани и обиждани чрез нечовешки методи на въздействие и грубо отношение, като за това през 2011г. същите са изпратили жалба до „Български Хелзинкски Комитет” и тя беше представена на специалния пратеник на ООН г-жа Гай Макдугъл. За съжаление, същите начини на отношение се прилагат и през 2012г. при учредяването на неправителствената организация „ЕВРОПЕЙСКИ ИНСТИТУТ-ПОМАК” в гр. Смолян. През времето от нейното учредяване до вписването й в Окръжен съд Смолян, учредителите й бяха многократно привиквани в представителствата на ДАНС в гр. София, гр. Благоевград и гр. Смолян, с една единствена цел - психически тормоз и опит за вменяване на вина за извършено престъпление срещу държавата ни. На помаците в България постоянно се нарушават основни човешки права, правото на собственост, правото на представителност в държавни организации по етнически, малцинствени и демографски въпроси, както и в учреждения на различно ниво, достъп до медии, до политическа трибуна, нарушение на религиозни права, като се преследват духовни водачи от етноса на помаците. Инициират се и се осъществяват протести против изграждането на религиозни храмове, ограничава се равнопоставения достъп до държавните медии, до училища, които биват стриктно контролирани от

неясни олигархични и националистически кръгове. Създават се и спънки по възстановяването на културни паметници, част от културата на помаците. Създават се внушения чрез новосъздадени и възродени националистически организации, че помаците са обида за България и не са самостоятелна общност, че не представляват своето етническо малцинство, и на тях се гледа като на заплаха и зло за държавата. Така се получава, че помаците като втората по численост етнорелигиозна група в България, през времето на „демократичния” преход след 1990г., продължиха и продължават и до днес да бъдат обект на прикрита асимилационна политика, на налаган духовен и икономически геноцид от страна на така наречените „демократични власти”. Същите се изпълняват с различни средства и форми за асимилиране и подтискане, особено в районите където живее компактно това население, както и продължителен отказ за провеждане на трайна политика за икономическо развитие. Целта е умишлено обезлюдяване на тези райони, поради което в най-ново време определяме, като една от най-зловещите форми на икономически геноцид и преследване на помаците. Можем да дадем редица примери, обосновани и подкрепени със солидни доказателства, факти, доводи и мотиви за множество действия и бездействия на властите, с които се оказва въздействие, затруднява се и без това трудния начин на икономическо развитие, препитание и оцеляване, а също така и последиците от това върху достойнството, здравето, образованието и равнопоставеността на помаците сред останалите български граждани. Бюджетът на България в момента се крепи на два основни стълба – тютюна и горивата. Те носят по близо 2 милиарда евро приходи годишно в държавната хазна. Тютюнът носи най–висок приход в растениевъдството от всички други култури у нас. От седемдесет хиляди /70 000/ регистрирани земеделски производители, половината са тютюнопроизводители и са помаци. Някои от примерите са умишлен отказ на държавните власти за възстановяване на земите им в реални граници, като пример за това са не едно и две селища, като с. Црънча и с. Бръщен от Община Доспат.

Обектив | Брой 213

ДОКУМЕНТИ Продължават умишлено създаваните пречки от държавата за възстановяване на имотите на мюсюлманската общност, пречки за възстановяване на религиозни храмове на общността на помаците. Закриването на здравни болнични заведения в райони, изцяло населени с помаци, като болницата в Община Девин, община Борино, община Доспат на област Смолян. Неосигуреност на нормално здравно обслужване в малките населени места, където живеят помаците, вследствие на което се наблюдава влошен здравен статус на това население в тези региони, за което ще настояваме да се организират специални здравни комисии с участието на европейски експерти за извършване на обстойни здравни изследвания на това помашко население. При извършвани такива здравни прегледи от лекари от други държави като доброволци, на същите им се създават пречки от държавните власти и други подобни.

държавата, които умишлено продължават да насаждат натрапеното ужким самосъзнание за това, че „помаците” са бивши „българи” и „християни”. Това е характерно за пропагандните и асимилативни методи, които създават матрица на психологично въздействие чрез смесване на принципно различните понятия за национална, религиозна и етническа принадлежност.

За периода 1990г. – 2011г. в България са проведени две статистически преброявания на населението и въпреки, че многократно е бил поставен въпроса за включване на отделна графа в анкетните карти за самоидентификация на етноса „Помаци”, това не е извършено от българските власти. На последното преброяване в анкетните карти беше формално допусната графа „Други”, в която би трябвало да бъде изразена волята на стотици хиляди български граждани, в това число и тези, които да се самоопределят като помаци. Според нас наличните данни бяха подменени и фалшифицирани, като това се случва със знанието и под натиска на властта, за да не се допусне самоопределяне на граждани с реалното наименование Помаци.

В различните години са правени опити от помаците да се сдружат или обединят под различни форми, за запазване на тяхната култура, обичаи и традиции, съгласно законите на страната. Повечето от тях се оказаха безуспешни, поради създаваните пречки от държавните органи, за да не бъдат поставяни искания за признаване или защита на малцинствените им права и съхранение на етноса им като помаци.

В последните години от управлението на България, помаците биват погрешно наричани „българомохамедани” от държавните власти и от всички институции, което е грешно и обидно понятие не само от теологична гледна точка, но съвсем неточно такова, както и подобното на него други производни наименования - „българо-мюсюлмани” или „българи-мюсюлмани”. Това води до асоциирането им с етноса на другата етнорелигиозна група „българи”. И същото се извършва от платените и протектирани от държавата учени, историци и кадри на бившата комунистическа „Държавна сигурност”, продължаващи да работят в научните звена на

Спрямо това население се прилагат двойни стандарти, явна и скрита дискриминация, налагане на последователна политика на натрапване и приемане на друга идентичност – „българската” и „етнобългарската”, с което заблуждават международната общност чрез лъжливо провеждане на политика за „интегриране”, което е вид асимилиране, за да може „българския етнос” да си осигури мнозинство и монопол сред останалите етноси в страната.

Традиционната религия, която общността на помаците изповядва повече от десет века, е тази на исляма. Има редица примери за последователна политика на въздействие, с цел „християнизиране” на помаците в България. Нарушават се и религиозните им права, свободи, политизират се техните проблеми, в частност и като мюсюлмани. Умишлено не се възстановяват от държавата имотите на мюсюлманското изповедание и на населени места, основно от помаци. Унищожават се съзнателно с бездействието си важни исторически паметници и обекти, като част от световното културно и историческо наследство на помаците, редом с тези на ислямската култура. Упражнява се натиск и преследване на духовни учители по религия и ислям в разграничение на другите духовници от ислямската или християнската общност, които се преследват и заради етническата им принадлежност, като помаци. В тази насока могат

Обектив | Брой 213

ДОКУМЕНТИ да се посочат и конкретни примери. Предприели сме редица действия по стартирането и провеждането на кампании и запознаването на държавните власти с необходимостта от спешни мерки за спасяването на някои значими паметници на ислямската култура в България. Пример за това е стартирането на кампанията по възстановяване и реставрация на Джамия „Караджа Паша” в гр. Гоце Делчев. Според думите на премиера на България г-н Бойко Борисов, „правителството е заделило 150 милиона лева от бюджета през 2013г. за реставрация, ремонт и обновяване на християнски храмове в България”, като нищо от бюджета не е определено за възстановяване на мюсюлмански храмове, въпреки че бюджетът на държавата се формира и от данъците на всички мюсюлмани български граждани в България, в това число и от помаците. Подкрепяме така обявените ремонти за обновяването и строежа на нови християнски молитвени храмове, но защо не се обръща внимание и на другите религиозни храмове на другите духовни и религиозни общности. Със специално писмо до Народното Събрание на Република България, ние сме запознали ръководствата на парламентарно представените партии и всички народни представители, с което е поискано да се предостави информация за наличието или липсата на парламентарна представителност на помаците, и искане за признаване на етноса, съгласно Конституцията на държавата и всички издадени международни документи и разпоредби за защита правата на човека и националните малцинства, но за съжаление до момента няма официални действия и отговор. Уважаеми госпожи и господа, нашата организация би искала да обоснове своите позиции и виждания чрез поставяне на тези въпроси и проблеми, като търси Вашето съдействие за осигуряване на международна подкрепа, отнасяща се до признаване етноса на помаците и тяхното малцинствено интегриране, като предоставяме някои от следните доводи и аргументи на базата на тези документи, съзнавайки, че върховенството на закона, правата на човека, мира, разбирателството и гарантиране свободата и волята на всеки човешки индивид са неизменни ценности за човечеството и за световната общност.

В тази връзка по изготвеният доклад на Организацията на Обединените Нации под номер №A/HRC/19/56/Add.2/03.01.2012г., са направени препоръки за укрепване, защита и признаване на общността и етноса на помаците в България, бихме искали накратко да Ви уведомим и да представим част от неговата същност, касаещ самите нас помаците. На 3 януари 2012 г. в Съвета по правата на човека към Генералната асамблея на ООН в деветнадесетата сесия, като точка трета от дневния ред е поставен въпросът за „Укрепване и защита на всички права на човека - граждански, политически, икономически, социални и културни, в това число и правото на развитие”. В рамките на тази точка е представен докладът на независимият експерт по правата на малцинствата г-жа Гей Макдугъл, относно мисията й в България от 4 до 11 юли 2011 г. В него е посочено ясно, че „независимият експерт... проведе консултации и с представители на етническите македонци и помашката общност.” Като специален раздел пети е отделено следното: „V.Признаване и права на македонската и помашката общности”. В него четем: „Признаване права на македонската и помашката общности”. Според чл.54 на Конституцията на Република България, който гласи, че „всеки има право да се ползва от националните и общочовешките културни ценности, както и да развива своята култура в съответствие с етническата си принадлежност, което се признава и гарантира от закона“, ние смятаме, че тази норма се отнася и за нас – помаците . Държавата в лицето на правителството, парламента и подопечните им власти, отрича съществуването, и в същото време не признава етноса на помаците (като нашите власти приемат за помаци, българоговорещите мюсюлмани в България) като отделно етническо малцинство - твърдейки, че и двете групи са всъщност етнически българи. Представители на групата, които се определят като етнически помаци, следователно, твърдят, че малцинствените им права са нарушени. За общността на помаците е от изключителна важност, тяхната самоидентификация и етническа принадлежност да бъде официално призната в

Обектив | Брой 213

ДОКУМЕНТИ съответствие с конституционните и международни разпоредби за зачитане правото на етническо самоопределение на човека, където чл.27 на „Международния пакт за гражданските и политическите права” гласи, че „в държави, в които съществуват етнически, религиозни или езикови малцинства, лицата, принадлежащи към тези малцинства, не могат да бъдат лишавани от правото да имат съвместно с другите членове на своята група, собствен културен живот, да изповядват и практикуват собствената си религия или да си служат с родния си език“. Въпросът за съществуването на малцинства е засегнат в Общ коментар № 23 (1994) за правата на малцинствата на „Съвета по правата на човека”, където чл.5.2 гласи, че „съществуването на етническо, религиозно или езиково малцинство в дадена държава-страна не зависи от решението на тази държава-страна, а изисква то да бъде установено вследствие на обективни критерии“. По отношение на идентификация с дадена расова или етническа група, „Комитетът за елиминиране на расовата дискриминация” е установил в своята Обща препоръка № 8 (1990) върху член 1 на Конвенцията, че „такова идентифициране, освен ако не съществува основание за противното, следва да се основава на самоопределението на съответното лице“. Правото на лицата свободно да се самоопределят като принадлежащи към етническа, религиозна или езикова група, следователно е установено в международното право. В тази връзка в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) на зимната си сесия 21-25.01.2013г. е разгледан работен доклад по постмониторинговия диалог с България №13085/04.01.2013г. на докладчика Лука Волонте (Италия, ЕНП/CD). Същият докладва проекторешения за спазването на правата на малцинствата в Република България и прилагането на поетите ангажименти с признаването на помашко малцинство и език, като се постави на българските власти препоръки и разпоредби за признаването на етноса и езика на помаците в България. Остро осъждаме обаче взетите решения и изразяваме своето безпокойство от случилото се

по време на редовната сесия на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) в Страсбург 21-25.01.2013 година, където в доклада за България отпада текстът за помашко и македонско малцинство. Имаше такова предложение, с което България се призоваваше „да признае помашкото и македонското малцинство”, но за съжаление и като обида за цяла България и за Европа, народния представител в българската делегация г-н Лъчезар Тошев от „Синята Коалиция”, внесе предложение за отпадането му в проекта за Резолюция 1915. Ето защо ръководството на „ЕВРОПЕЙСКИ ИНСТИТУТ - ПОМАК”, осъжда остро действията на представителите на България в ПАСЕ, които за пореден път доказват своето особено пренебрежително отношение към малцинствата в Република България, в частност особеното негативно отношение към нас помаците. За нас е недопустимо в днешно време да се твърди, че в България проблеми с малцинствата няма, особено когато става въпрос за техните основни права на самоопределяне и етносна самоидентификация. Поради това, според външното и вътрешно право, за нашите институции е необходимо, и те трябва да признаят тези права и да осигурят това, че никое лице или група да не страда от неравнопоставено третиране или дискриминационно отношение, въз основа на свободно избраното определение като принадлежащи към дадена етническа, религиозна, езикова или друга група. Това обаче не е единственият случай, в който от началото на 2012 г. международният фактор поставя искания пред България в полза на помаците и други общности и малцинства. На 24 януари 2012 г. комисарят по правата на човека при Съвета на Европа, г-н Томас Хамарберг е изпратил писмо до външния министър Николай Младенов (CommDH(2012)12, Ref: CommHR/SG/sf 002-2012), с цел продължаване на диалога по някои въпроси за правата на човека, сред които и този за правата на малцинствата. Той е приложил съответен документ, в който става въпрос за тези малцинства,

Обектив | Брой 213

ДОКУМЕНТИ споменавайки също помаците. От това следва, че и България трябва стриктно да спазва решенията на Европейския съд по правата на човека, отнасящи се до лица, принадлежащи към такива общности, и да ги изпълнява незабавно. Сдруженията трябва да функционират без пречки, те трябва да могат да си избират имена по свой избор и свободно да изразяват етническата си идентичност. Сдруженията, чиято регистрация е била отказана в миналото, трябва незабавно да бъдат официално регистрирани. Тези твърдения и заключения са от огромна важност за всички български граждани и за страната ни, защото се оспорват и се оборват фалшивото извинение на българските власти, че няма нужда да се признава малцинство, тъй като нямало международна дефиниция, а такава дефиниция има и е разписана в редица международни документи и конвенции, които и Република България е ратифицирала и се е задължила да спазва и прилага. Поради това, че всички направени препоръки, доклади, прилагане на международни конвенции (Рамковата конвенция за защита на националните малцинства; Европейската конвенция за малцинствата), договори и приети резолюции на ПАСЕ, ЕС, доклади на ООН, вътрешното законодателство и всички останали факти и обективни обстоятелства са много ясни, точни и категорични, като смятаме, че нашата страна Република България, трябва да признае и общността на помаците като етнос и национално малцинство със свой език, без да се оспорват тези основни човешки права. Уважаеми госпожи и господа, без да коментираме подробно пречките и действията на нашата държава в лицето на правоохранителните органи в последните години на прехода към демокрация, където не се допускаха да се регистрират партии на етническа основа като противоконституционни, но в същото време е несъмнено сигурно и неубедително, че въпреки тези изрични императивни норми, такива съществуват и то създадени още от началото на прехода през

1990г. Следват и могат да се посочат редица други примери за възпрепятстването на опитите на помаците да се сдружават. Според доклада на комисаря Хамарберг, в който се упоменава, че в Национален съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси (НССЕИВ), с цел по-добре да се изрази неговото предназначение се оказват препоръки, тъй като се забелязва, че българските граждани от произход – помаци, все още не са представени в тази институция и призовава българските власти да поправят и отстранят този пропуск в близко сътрудничество с представители на тази общност. Безспорно категорично е, че това искане на комисаря има много ясното значение – да бъде институционално признат статутът на общност и малцинство на помаците в България, и властите да започнат да си сътрудничат с представители на това малцинство. Също така е безспорно ясно, че се препоръчва да бъде намерено решение чрез отворен и искрен диалог в съответствие със стандартите на Съвета на Европа, регламентите на Европейския съюз и международните документи и разпоредби. На база предоставените факти, доводи, мотивирани становища и обстоятелства, настояваме и търсим адекватна и наложителна международна и външна подкрепа и съдействие за окончателно разрешаване на тези въпроси и проблеми. Молим също така и настояваме, българските власти да предприемат необходимите действия за пълноправно представителство на помаците в България на всички нива, във всички институции (български и международни), работещи по проблемите и интеграцията на етносите и малцинствата. Уважаеми госпожи и господа, именно поради тези причини, ние помаците се обръщаме към Вас, като умоляваме за Вашето съдействие и международна подкрепа по изложените наши проблеми, с надеждата за съвместно търсене на добър изход от тази нелепа, уронваща престижа на държавата дискриминационна ситуация и поставяйки под съмнение демократичните устои и ценности, за

Обектив | Брой 213

ДОКУМЕНТИ

които всички се борим. Бихме искали да приемем за реално и действително това, че все пак България е пълноправен член на Европейския съюз, която е ратифицирала „Международната конвенция за защита на националните малцинства”, с което всички ние да можем да покажем едно демократично и европейско мислене по въпросите за общностите, малцинствата и интеграционните процеси, с всичките тези

предпоставки, които са необходими за развитието и просперитета на Република България, като един пълноправен член на Европейския съюз и на Световната общност, и част от всички хора, които се стремят към мир, любов, добруване, уважение и разбирателство между различията в Европа и в Света.

Обектив | Брой 213

Председател: Ефрем Моллов 30.01.2013

ДОКУМЕНТИ

Book ReviewB Bulgaria and the Holocaust

New book sheds light on deportation of Jews in Second World War by Anthony Georgieff

eventy years after the Second World War the Bulgarian government is adamant in its denial that the Kingdom of Bulgaria did anything wrong in the territories – now in northern Greece, southern Serbia around the town of Pirot, and the former Yugoslav republic of Macedonia – it occupied as part of its deal with its ally, Nazi Germany. With great pomp and circumstance and at a considerable taxpayers' expense earlier this year Bulgaria officially marked the nondeportation, in 1943, of about 43,000 Jews living in Bulgaria-proper. The Bulgarian parliament released a carefully worded statement hailing the power of Bulgaria's civil society which prevented the planned deportations and expressed regret about what happened to the Jews in what at the time were referred to as the "new" Bulgarian territories, or "New Bulgaria." Significantly, the statement stopped short of producing an apology, eschewing to name the Republic of Macedonia and instead referring to the now non-existent Kingdom of Yugoslavia. Read between the lines, the Bulgarian statement indicates two things. First, that the establishment in Sofia vehemently and unequivocally refuses to acknowledge what war-time Bulgaria did to its neighbours. Second, as Former Prime Minister Boyko Borisov said last year any pronouncement to the contrary – indeed, any research into the issue at all – would be treated as "antiBulgarian" at best and "treason" at worst. To corroborate its stand, the Bulgarian state had supported research to prove that from a legalistic standpoint Nazi Germany rather than Bulgaria had occupied portions of Greece, Serbia and Macedonia, and that the Bulgarians just "administered" these territories. It also spent cash on funding a TV soap designed to tell the human story of the thousands of Jews in "Old Bulgaria" who were spared the gas chambers by not being deported to Nazi-occupied Poland.

The correct answers to the questions on p21: 1. - A; 2. - C; 3. - A; 4. - A; 5. - С; 6. - C; 7. - A; 8. - A; 9. - B

Обектив | Брой 213

ДОКУМЕНТИ

wBook Review

n ic

his

s d

e rian ly, g an c of now

t nd hat

o nt nto ti. n at ny ons hat

a y of who ng

To explain in a couple of sentences what really happened over a period of several years during one of the most dramatic times in European history is of course oversimplification. However, as the facts and the timetable may not be very well known, here is a brief recap of the highlights. Bulgaria joined the Nazi Axis led on by promises that Hitler would grant it territories in Northern Greece, Macedonia and southern Serbia that were predominantly ethnic Bulgarian. Toeing Germany's line on the so-called Jewish Question, Bulgaria implemented anti-semitic legislation modelled on the infamous Nuremberg laws. It was Germany who attacked and subordinated what were at the time the kingdoms of Yugoslavia and Greece. The Germans kept their word to an extent: they gave Bulgaria to administer the territories it considered its own, but it was decided that their full legal status would be determined once the war was over. In actual fact, parts of northern Greece, Vardar Macedonia and parts of southern Serbia were run by Bulgarian civil servants, Bulgarian army and Bulgarian police. Bulgarian was installed as the language of schooling. Decades after the event stamp collectors will gladly produce Bulgarian royal postage stamps used on letters dispatched from Kavala and Skopje as "internal" mail. In 1943, 11,363 Jews in these territories, who had been stripped of the opportunity to obtain Bulgarian citizenship, were herded by the Bulgarian authorities into Bulgarian State Railways cattle-cars. Most of them were taken through Bulgarian territory to the Bulgarian port of Lom and shipped up the Danube to Vienna whence they would be sent to certain death in Treblinka. The term used by the Bulgarian administration to describe the deportations was vdignati, or "picked up." There are of course many preserved documents about these events. However, for a variety of reasons no one either under Communism or during Bulgaria's transition

to democracy post-1989 has delved into them. Like elsewhere in the Soviet bloc, there were official monuments to victims, but the word "Jew" was carefully avoided. If the non-deportation of the 43,000 Jews from "Old Bulgaria" was mentioned at all, it was in relation to who was to take the credit for it. The breakthrough comes now. Historians Rumen Avramov and Nadya Daneva spent several years researching the Bulgarian State Archives to unearth a formidable collection of documents, many of which see the light of day for the first time. The result is a two-volume book of about 2,000 pages entitled The Deportation of Jews From Vardar Macedonia, Aegean Thrace and Pirot in March 1943, Documents From the Bulgarian Archives. It is financially and morally supported by the Bulgarian Helsinki Committee, the human rights watchdog. The book consists of a relatively short introduction that puts in perspective the events in the "new" Bulgarian territories, then lists hundreds of transcribed documents from the Bulgarian State Archives, including a full name-list of every single Jewish person who was rounded up and deported. There are applications by Bulgarians declaring themselves to be sufficiently patriotic to be granted rights over Jewish properties, diplomatic correspondence over the plans to strip Jews of Bulgarian citizenship, excerpts from diaries of officials, recollections of meetings with the senior Bulgaria clergy who stepped in mainly for those Jews who had converted to Christianity. Inasmuch it is possible through 70-year-old documents, the book presents a generally coherent picture of what war-time Bulgaria looked like and how its government and authorities handled the "Jewish Question." The last chapter of the book consists of documents related to the so-called People's Court organised by the Soviet-backed Communists after 1944. In the subsequent trials hundreds of real and imaginary war criminals were tried for political and other crimes, as the death sentences handed

down on Bulgarians, including many MPs, government ministers, doctors, lawyers and various non-Communist intellectuals, outnumbered the death sentences in the Nuremberg Trials. The book ran afoul of the Bulgarian authorities even before it was published. A number of academic publishers, including the Sofia University Press and the Bulgarian Academy of Sciences Publishing House, refused to touch it. The National State Archives would not get involved. It is expected that a flurry of activity by "patriotic" historians will follow once everyone comes back from holidays. The main trouble with Bulgaria's stance on the Holocaust is its failure to come to terms with events committed by individual Bulgarians and by the Bulgarian state that are now seen as uncomfortable. This is a refusal to face up to history is not only limited to the Jews in the occupied territories during the Second World War but also to other historical issues such as the so-called Revival Process in the 1980s, the beginnings of democracy in the 1990s and of course Communism itself (1945-1989). It indicates a fear that an acknowledgement of what Bulgaria did in Aegean Thrace, Macedonia and southern Serbia will somehow overshadow the much grander act of the non-deportation of 43,000 Jews with Bulgarian citizenship living in "Old Bulgaria." No one can deny the valour of a number of political figures, the senior clergy and many ordinary citizens who made that possible in war-time Bulgaria. But modern Bulgaria's refusal to state that nothing was really black-and-white in those turbulent times will continue to cast a doubt on its real intentions. The book by Rumen Avramov and Nadya Daneva – sadly, published only in Bulgarian – is the first significant step in the opposite direction. One can only hope that the academic community, if not the organs of the state, will read it carefully and without prejudice.

.-B

Обектив | Брой 213

Номинациите за „Човек на годината” 2013 – годишните награди за принос към правата на човека и правозащитността на Българския Хелзинкски комитет (БХК), са отворени между 1 и 31 октомври. Подробните критерии за номинации, както и формата за номиниране са достъпни на сайта www.humanoftheyear.org