сп. "Обектив", бр. 214 (Октомври 2013) by BG Helsinki

Октомври 2013

МЕСЕЧНО ИЗДАНИЕ НА БЪЛГАРСКИ ХЕЛЗИНКСКИ КОМИТЕТ

Думи на редактора В новия брой на Обектив може да прочетете: • • • • • • • • •

„Всичко е език. Политическото и медийното хейтърство също“ – разговор със социолога Алексей Пампоров, медийния експерт Георги Лозанов, ромския активист Румян Русинов Игра на добруване или привидността на българския мир – Марта Методиева Свобода на изразяване: Слаб 2, Слаб 2, Слаб 2... – Митко Новков Анонимните коментари в интернет – чия е отговорността – Калоян Станев Пресечни точки между правата на хората с психо-социални разстройства и българската им реалност – Анета Генова Домовете за деца – къде да търсим чудото, когато държавата е сляп баща – Мариела Заричинова Гейове, педофили и на баба ти хвърчилото – Радослав Стоянов Интервю: Правителството затъна в бюрокрация - Димитрина Чернева Безсилие, което влезе в историята – Татяна Ваксберг

ОБЕКТИВ ОПРОВЕРГАВА (2-3) Окупация, бежанци, агенти на ДС и режисьори-тарикати ЛИЧНО (17-19) Игра на добруване или привидността на българския мир СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ (20-23) Анонимните коментари в интернет – чия е отговорността? (24-25) Слаб 2, Слаб 2, Слаб 2... ПРАВА НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ (26-28) Пресечни точки между правата на хората с психо-социални разстройства и българската им реалност (29-31) Домовете за деца - къде да търсим чудото, когато държавата е сляп баща? ПУБЛИЧНОСТ ЗА ЛГТБ (32-35) Гейове, педофили и на баба ти хвърчилото ИНТЕГРАЦИЯ НА МАЛЦИНСТВАТА (36-40) Правителството затъна в бюрокрация

ГЛАВЕН РЕДАКТОР: Юлиана Методиева РЕДАКТОР: Жана Николова ПРЕДПЕЧАТ: Донка Мангачева АВТОРИ: Александър Везенков, Анета Генова , Георги Зеленгора, Георги Медаров, Димитрина Чернева, Калоян Станев , проф. Майя Грекова, Марта Методиева , Мила ЦаловаР Мирела Заричинова, Митко Новков, Ния Кирякова, Радослав Стоянов, Татяна Ваксберг, Юлиана Методиева Снимка корица: Колаж сп. Обектив

БЪЛГАРСКИ ХЕЛЗИНКСКИ КОМИТЕТ Е НЕЗАВИСИМА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНА ОРГАНИЗАЦИЯ ЗА ЗАЩИТА НА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА. Образуван е на 14 юли 1992 г.

София 1504 п.к. 146 тел/факс: (02) 943 48 76 bhc@bghelsinki.org www.bghelsinki.org София 1504, ул. Върбица №7

Председател: Красимир Кънев Зам.-председател: Десислава Симеонова Членове: Антоанета Ненкова, Васил Чапразов, Вълко Станев, Георги Банков, Георги Тошев, Даниела Фъртунова, Десислава Симеонова, Димитрина Петрова, Илиана Савова, Калина Бозева, Кирил Иванов, Красимир Кънев, Маргарита Илиева, Марта Методиева, Рамадан Кехайов, Юлиана Методиева, Яна Бюрер Тавание

КОЛОНКАТА НА ТАТЯНА (41-42) Безсилие, което влезе в историята ПО СВЕТА (56-57) Сирия: Екзекуции и вземане на заложници от бунтовниците (58) Безсърдечният Оланд не успява да разреши скандала с ромското момиче ДОКУМЕНТИ (64-67) Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина (68-81) Балканската война – масова смърт и етническо прочистване (82) Меморандум на участниците в кръглата маса „Предизвикателствата пред отварянето на досиетата в България”

Снимка: Архив БХК

ДА СИ СПОМНИМ КОМУНИЗМА

Интерпретации за соцносталгиите

45 КИНО

Списаревски в патриотизма на отрицанието

49 КИНО

Филми с мисия минаха по екраните през октомври

Клуб Обектив

Всичко е език. Политическото и медийното хейтърство също

52 ПО СВЕТА

Русия: Да се позволи пускането под гаранция на арестуваните протестиращи

55 ПО СВЕТА

Ливан има причини да се срамува от отношението си към сирийските бежанци

ДОКУМЕНТИ

Отново за ценностите: гражданска позиция и научно изследване

„ОБЕКТИВ“ ОПРОВЕРГАВА

Юлиана Методиева главен редактор

Окупация, бежанци, агенти на ДС и режисьори-тарикати Един от плакатите в окупирания Софийски университет гласеше „1956 - 1968 - 1990 - 2013”. Студентите по право истински се вбесиха от преподавателя си професор Димитър Токушев, оплел се в кълчищата от правни и политически фокуси в казуса „Делян Пеевски”. Плакатът, естествено, символизира внушения за приемственост на „онези” години с „тези” студенти от Алма Матер през 2013-та. Бегла връзка между събитията наистина съществува. През 68-ма френските студенти си играеха с идеята, че обществената власт може да се окаже податлива на разклащане отдолу. Каприз, който стабилните институции на Шарл дьо Гол им позволиха да следват безнаказано. Германският случай беше малко по-различен. Младата радикална интелигенция през 60-те не само се бе разбунтувала, но роди и такива лидери като Руди Дучке или агресивни режисьори като феноменалния Райнер Вернер Фасбиндер. За съжаление, подобни ярки типажи не се забелязват

сред протестиращите студенти. Битките им в двора на окупирания университет с кафяво-червените банди на симпатизанти на БСП, сдружение „СИЛА”, ВМРО, бръснатите от „Атака”, Николай Бареков и тв7 са забележителни с детската си наивност и търсене на идентичност със „старите пушки” от площад „Независимост”. В протестите в София дразнещо отсъства акцентът върху скандалните опити на парламентарното мнозинство и правителството на Пламен Орешарски да се назначават на ръководни позиции агентите от отвратителния репресивен апарат на комунистическия режим. Само в Министерството на външните работи дванайсет (12) шефове на общо 21 дирекции са били сътрудници или служители на тайните служби! Нещо повече. Когато пак през октомври беше направено предложение да отпаднат лустрационните текстове от Закона за радио и телевизия, които филтрират от 1997 г.

Обектив | Брой 214

бивши доносници да не участват в управителните органи на БНТ, БНР и Съвета за електронни медии (СЕМ), вестниците реагираха подозрително вяло. Незначителен дял публикации от мейнстрийма бяха свързани и с другия безсрамен опит на БСП, ДПС и партия „Атака” да върнат чадъра върху висшите ДС-кадри в разузнаването, възстановявайки отменения параграф 12 от Закона за досиетата. Реставрираните агенти бяха представени от хардлайнера на левицата Младен Червеняков като „стари и болни хора, никому не можещи вече да сторят зло”. Пропагандната мъглявина, наречена „национална сигурност” за пореден път се разстла пред дремещия разум на обществото, което така и не узря достатъчно да идентифицира и да осъди морално някогашните ченгета сред политици, дипломати, медии, университетски преподаватели, църква и бизнес. И докато циничният рестарт на опорочените от живковското минало кадри застрашава ценностния за българите договор с Европейския съюз, то идеите за справяне с бежанците бележат тотална некомпетентност по отношение на всички норми на правата на човека и международните стандарти. Същински правозащитен шок предизвика последното предложение на МВР да се изграждат центрове за бежанци от затворен тип, както и да се предоставят проверки на дактилоскопични отпечатъци и биометрични данни на консулския отдел на посолството на Сирия! Някак не може да не се направи връзка между тези противохуманни идеи, поставящи в риск хората, потърсили убежище в България, и факта, че шеф на дирекция „Права на човека” в МВнР е Димитър Филипов, едно от гореспоменатите 12 назначения. Филипов бе оповестен от Комисията по досиета като агент Пламен (Главно разузнавателно управление на ДС). И това не е всичко. Неколкократните питания на Брюксел по отношение на ксенофобската политика на българската националистическа партия „Атака” задълбочават дефицитите в тримесечните протести по въпросите не само на бежанците, но и на малцинствата. Недопустимите провокации на депутатката Магдалена Ташева и на Волен Сидеров на темата бежанци очертаха според изследователи новите

превъплъщения на расисткото говорене. Алексей Пампоров от Институт „Отворено общество” отбелязва как определенията „мръсен”, „крадлив”, „престъпен”, отправяни от крайнодесните към сирийците, са напълно аналогични и заместват обичайните дискриминационни стигматизации на ромския етнос у нас. Политическите фокуси на Волен Сидеров, че уж „Атака” призовава само към битка срещу монополите и повишаване на работната заплата, не могат да прикрият страстта му да мрази и насъсква срещу етническия „друг” тълпите, наричани в предизборна ситуация „електорат”. Драматично е напрежението сред жителите на кв. „Овча купел”, където предразсъдъците и страхът към чуждия сириец-бежанец са на ръба да разпалят етнически пожар от типа „Катуница”. Страховитите шпицкоманди и самоорганизиращи се отряди на неофашисти душат с инстинкта на диво животно за плячка и около бежанските центрове във „Враждебна” или градинката при Централните хали. Техният деструктивен потенциал като че ли не тревожи никого. В този контекст буди недоумение показът на новия български документален филм „В търсене на Списаревски”, който усърдно се прожектира в „Евросинема” на бул.”Стамболийски”. Премиерата на хитряшки направената със средствата на данъкоплатеца лента, копродуцирана от БНТ, подпомогната и от програма „Култура” към Столична община, бе съпроводена от бурни ръкопляскания в култовата зала на Дома на киното. Напълно объркващо и подвеждащо бе поведението и на популярната режисьорка Адела Пеева. С думите „поклон на светлия герой” за Димитър Списаревски, „първата жива торпила на Европа” през световната война, в която България бе съюзник на Адолф Хитлер, режисьорката демонстрира три неща. Че документалното кино пак се провали като гражданска отговорност, чувствителност и послания. Че това произведение е неадекватно към живия контекст със своята самоцелна демитологизация и доста безвкусна естетика. Трето. С тарикатски методи режисьорката произвежда филм, който изплаши до смърт хора от малцинствени общности. Те виждат на екрана пропаганда на неофашистите на Боян Расате и Ангел Джамбазки, младежкото крило на ВМРО, кафявите ботуши и черните знамена на „Списаревски марш”.

Обектив | Брой 214

Разговора води Антоанета Ненкова, кореспондент на радио Дойче веле в София

Всичко е език. Политическото и медийното хейтърство също Две трети от хората, които са чували реч на омразата, казват, че са я чули от политик, една трета казват, че са я чули от журналист.

УЧАСТНИЦИ

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ – председател на СЕМ АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ – социолог, Институт „Отворено общество” - София РУМЯН РУСИНОВ – Център за публични политики и застъпничество

Обектив | Брой 214

ВСИЧКО Е ЕЗИК... Темата е „Слово на омразата”. Европейската дефиниция на „слово на омразата” е: Разпространение, подбуждане, улесняване или оправдаване на нетолерантност, на ненавист, на враждебност срещу малцинства, имигранти. Каква е ситуацията в България? Относно бежанската тема има изявления по ТВ „Алфа”, където бежанци от Сирия са сравнени с канибали, престъпници, масови убийци и ислямски фундаменталисти, които бягат от правосъдието. Изследване по линия на Асоциацията на европейските журналисти сочи, че в 8 439 онлайн публикации ключовите думи са, че бежанец е равно на заплаха, болест, опасност. Казанлък блокира прохода „Шипка” заради закриването на Полицейската школа и превръщането й в център за бежанци. Това ли са моделите на поведение? че някак автоматично този начин на говорене беше прехвърлен към сирийските бежанци.

Роми = „мангали, престъпници,заплаха“

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Последното ни изследване е правено през юли, преди бежанската вълна. Нашият въпрос тогава беше: „Чували ли сте в публичното пространство изказвания, които изразяват неодобрение, омраза или агресия спрямо представители на етнически, религиозни или сексуални малцинства?”. Това е относително опростена формулировка, защото Европейската дефиниция е твърде тежка. Около 91% от хората, които казват, че са чували реч на омразата, я определят като насочена срещу ромите. Ако днес се направи изследване обаче, то ще бъде различно. Обичайните стереотипи за ромите, възпроизвеждани публично в речта на омразата са „мръсни“, „престъпници“, и „заплаха“. Любопитно е,

При нашето изследване, което беше представително за пълнолетното население на страната, т.е. над 18 години, едва 45% от хората казват, че са чували реч на омраза. Което е поразително малко като дял. При медийния мониторинг, който сме правили преди, единствено в два вестника не се пише срещу ромите – в. „Дума” и в. „Капитал”. Всъщност тези вестници просто избягват тази тема. В „Дума”, например, най-много два пъти годишно да се появи нещо на тема „роми” и то е по случай ромските празници. В другите вестници пик на негативните статии има при социални кризи. Например кризата с боклука в София, кризата с газа рязко увеличи говоренето срещу ромите. Когато наближат избори, това придобива чудовищни размери. Обяснението е, че те се използват като изкупителна жертва за нашите проблеми.

Обектив | Брой 214

КЛУБ ОБЕКТИВ И това е така не от вчера. Стереотипите на “контра“ говоренето остават едни и същи повече от 10 години. Ето три заглавия от вестниците от 2001 г.: „Крадливи цигани кършат черешите в Горубляне”, „Мангали опнаха катун насред столицата” и „Циганин педофил наръга полицай”. Какво пише днес в заглавията на българската преса? АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Преди две години излезе поредният правителствен документ, според който трябваше да има санкция, ако използваш обидни думи и език на омразата. На следващия ден на първа страница в. „Монитор” излезе със заглавие „МАНГАЛ вече струва 2 000 лв.” Те го поднасят като новина, но веднага намират начин да нарушат разпоредбата. Претендират, че това е информация. През последните 10-15 години обаче няма промяна в медийното говорене за ромите.

е в посока на влошаване. Началото на враждебното говорене е през 1991 г. Политиците и полицията трябваше да намерят изкупителна жертва за скока на престъпността по това време. Затова общественият гняв се насочи към полицията, че не разкрива престъпленията, че самата тя участва в престъпления, а пък ромите станаха първата изкупителна жертва. Антициганското слово се оказа клапан на охлабване на напрежението и насочването му в друга удобна посока.

Преди две години с Института по социология на БАН и ВКБООН правихме изследване на бездомността сред бежанците. Установихме, че думата „мангал” (още преди да има сирийци) се пренася за мургавите имигранти. Това е чист расизъм, защото думата идва от черните печки, с които са се топлили едно време. Затова сега за сирийците казват: „Тези мангали не ги искаме”. Използва се същият расов стереотип, който съществува към арабите и като цяло към хората, принадлежащи към т.нар. индоафгански расов подтип.

Ако проследим медиите, ще видим, че до 1991 г. не са правени етнически профили на престъпността от полицията. Престъпникът фигурира само с името си. Когато се вдигат цените на стоките при правителството на Димитър Попов, тогава започва подаването на етническа информация от МВР към медиите. Оттогава насам етническият произход на извършителя се посочва, когато той е чужденец или циганин. Внушава се, че циганите са чужди хора, че не са част от нас. До 10 ноември 1989 г. схващането е, че циганите са втора категория, но те са наши. След това започва внушението, че те вече не са наши.

РУМЯН РУСИНОВ: Дали има промяна в стереотипите на говорене помежду ни? Дори да има промяна, тя

Ромите не са наши нито тук, нито там. Капсула vs интеграцията - това ли е стереотипът към „пришълците“ ? Какво сочи паралелът с Европа? Искат ли Париж, Берлин, Брюксел сирийските бежанци? АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Всъщност големият страх в Западна Европа е предимно страхът от българските и румънските роми. Например в Англия и Холандия никой не казва: „Не ви щем лекарите”. Българският лекарски съюз е регистрирал, че десетки лекари

месечно или стотици лекари годишно заминават за Великобритания и никой не ги е върнал. Никой не е върнал и студенти, които берат ягоди. Тях ги притесняват ромите, които могат да влязат във връзка с пакистанците и индийците, притесняват ги

Обектив | Брой 214

ВСИЧКО Е ЕЗИК...

турците, които използват кюрдски канали и остават там трайно. А за сирийските бежанци трябва да признаем, че у нас има само 4 хиляди бежанци от началото на годината. Към Германия ежедневно има такъв поток, да не говорим за Испания, Италия. На европейския фон нашите мащаби са много малки и е безумие това, че не можем да се справим с тази ситуация. В България от години се алармира за лошите условия, в които се настаняват бежанците и търсещите закрила, от години се говори за липсата на подготовка, ако се наложи да поемем по-голяма вълна от бежанци. Но правителствата и местните власти не обръщат внимание на предупрежденията. Нещо повече, медиите направиха Костов национален герой, че бил спрял бежанците от Косово и Сърбия. И никой не говореше за това, че Сандански беше станал албански град, пълен с косовски албанци. Те имаха пари и никой не казваше, че има проблем, защото хотелите и

частните квартири бяха пълни месеци наред.

Бежанец = „заплаха, болест, опасност“ Сега проблемът е голям. Тези хора са бедни и имат нужда да им се даде. А българинът не обича да дава. Правихме изследване през 2008 г. Когато представих резултата и казах, че ромите не са най-мразени, редица НПО скочиха и казаха „Не е възможно“!. Тогава обаче бяхме включили много групи и като по-мразени се откроиха кюрдите, арабите, виетнамците и лицата с африкански произход. През последните две-три години образът на арабите се подобри, но очаквам, че заради сирийците, социалните дистанции към тях отново ще нараснат, макар че не всички сирийски граждани, които търсят закрила в България са араби. Но хората не разбират това. В България липсва чувствителност към разликите между етноси и религиозни деноминации.

И къде е коренът на социалните дистанции?

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Страхът от чуждото, от непознатото. Едно време ромите по улиците говореха на български, защото беше забранено да се говори на ромски – но това много хора не го

знаят. Сега сред сирийците, които идват в България, има много християни. Има много алевити. Има кюрди. Но това не се знае – стереотипът е „арабимюсюлмани“.

Какво е лекарството срещу страха от непознатото?

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Опознаване. Първо трябва да се убедят властите, а след това и хората. За мен беше морално престъпление това, че предишното правителство направи министъра на вътрешните

работи отговорен за интеграцията на малцинствата. Това е абсурдно. Министър-председателят казваше, че имаме лош човешки материал. След това събираше младите роми и казваше: „Дайте да се

Обектив | Брой 214

КЛУБ ОБЕКТИВ интегрираме”. Имаме експерти, отговарящи за техническата интеграция, които твърдят, че найдобре ще се случи интеграцията, ако тук докараме

бесарабски българи и ги разпръснем из нашите села. Как ще стане това нещо?

А как точно се убеждават хората, че адекватната политика е солидарност с хората, които бягат, защото са в опасност, и че утре и ти можеш да си на тяхното място. АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Трябва да се започне с правителствен документ. България е страна на бежанци. Тук огромна част от населението е свързана с бежанци – не само от Тракия и Македония, а от много места. Фокусът трябва да бъде опознаване на другите и да се знае, че и те са хора. Ако следите футболните новини, сигурно знаете, че в момента треньорът на „Арсенал” е разследван за расизъм, защото е разказал виц, в който става дума за маймуна в космоса и може лицата с африкански произход в отбора да са се почувствал обидени от думата „маймуна”. А тук обществени фигури и дори учени си позволяват да правят изказвания, че нямаме проблем с раждаемостта, но имаме проблем, че това е ромска раждаемост. Трябва да има строги законови рамки за такива изказвания.

РУМЯН РУСИНОВ: Всъщност в България „страхът от непознатото“ си има и специфичен български корен. Държавното безразличие към ромите е решаващият фактор, който провокира негативните нагласи у мнозинството. До 1997 г. държавата не виждаше ромският проблем. От 1997 до 2007 г. в присъединителните си усилия институциите се опитваха да симулират някакви действия за така нареченото „ромско включване“, защото така искаха отвън. След това нещата заглъхнаха, а между 2009 г. и 2013 г. забуксуваха и тръгнаха назад. Стигна се до негативизма и омразата. „Вододелът” беше след 2010 г., когато Саркози се захвана с експулсацията на циганите. През 2011 г. това резултира у нас – случаят с Катуница. Така ситуацията на омраза и агресия, на нетолерантност се бетонира. И сега се пренася върху бежанците – следващите „други“.

Обектив | Брой 214

ВСИЧКО Е ЕЗИК...

Нека конкретно кажем каква е адекватната българска политика към бежанците от Сирия, които преминават границата - състрадание, милост? АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Със състрадание няма да се справим. Тези хора биха умрели от глад, защото идва зима. Не може тези хора да бъдат настанени в някаква казарма, която е току-що ремонтирана, уж

боядисана, но тоалетните са запушени. Тези хора не са животни. Те трябва да получават адекватни условия на живот - медицинска грижа, работа, училище за децата им, езикови курсове.

Всъщност потокът от говорене „срещу“ залива не само ромското малцинство и бежанците. Наскоро Кюстендилският окръжен съд наказа с 1 500 лв. политик, защото нарече друг „мръсен комунист”. „Свидетели на Йехова”, обичайно са обявявани за „сатанисти“... За „гея, бея и злодея...“ АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: По протестите много се говореше и за „Гея, бея и злодея”. Когато казвах, че това е език на омразата, отговаряха ми: „Стига бе, това е шега със Станишев, Местан и Сидеров.

Голяма работа!” Притеснява ме фактът, че само 45% от хората казват, че са срещали език на омраза. По медиите и социалните мрежи тече поток от свободно говорене срещу всички малцинства – етнически, религиозни, сексуални.

Намирате ли връзка между езика на омразата в медиите и потъването на медиите надолу в медийната свобода? Не е тайна, че през 2012 г. „Репортери без граница” отбелязаха красноречиво „пропадането на българските медии“. АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Никъде в света няма свободни медии – свободата на медиите е мит. Важното е да си дадем сметка обаче, че трябва да се отразяват многостранни интереси. На човек, който започва да работи в даден вестник, трябва да му е ясно, че ще следва политиката на съответния вестник. Големият проблем е, когато всички вестници станат собственост на едно лице. Не е притеснително, че в. „Атака” и телевизия „Алфа” имат някаква гледна

точка. Просто трябва да бъдат санкционирани, ако има език на омразата. Притеснително е когато всички медии имат една гледна точка. Преди всички ръкопляскаха на Борисов. После стана неудобен, скараха се и всички започнаха да плюят по него. Интересно е как ще се развият нещата около Евроизборите. Това обаче не е проблем със свободата на медиите, а с прозрачността на собствеността на медиите.

Обектив | Брой 214

КЛУБ ОБЕКТИВ Дефектното медийно хейтърство Тук е мястото да добавим към дефектната политика на управлението и дефектите на медийната система, които са стимул за хейтърството в публичното пространство.

Историята със сирийските бежанци показва, че говоренето по отношение на тях не е въпрос на конвенция на езика, а на реакция на конкретни факти. Обществото и медиите са склонни да следват непосредствеността на реакцията. Казва се: „Ами хората така искат”.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Темата за собствеността на медиите е важна. Това е един от дефектите на медийната ни система, която има много дефекти. Той е стар – още от началото на прехода. Аз обаче не виждам пряка връзка между пропадането на медиите у нас през 2007 г. и сега при проблемите с бежанците. Когато в Казанлък цялото общество е срещу това там да се приемат бежанци, основният медиен проблем е „Защо?”. А това за съжаление не се вижда. Качествена е медията, която може да отговаря не само на въпроса „Какво?”, а и на въпроса „Защо?”. Проблемът с бежанците може да се използва, за да се направи анализ за сегашното състояние на нашето общество – предразсъдъците, враждите, изворите на враждебна реч. Ние реагираме срещу говорителите на тази реч, но те говорят някому. Има немалка група, която иска да чуе това. Например националистическите партии имат „срок на годност”. После изчезват, след това се появяват други. Това е процес, който продължава през целия преход.

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: При нашето изследване относно езика на омразата въпросът беше: „През последните 12 месеца чували ли сте в публичното пространство изказвания, които изразяват неодобрение, омраза или агресия спрямо представители на етнически, религиозни и сексуални малцинства?”. Резултатът беше, че най-много омраза е насочена срещу роми, турци и хомосексуалисти. И макар в семейна среда хората да употребяват изрази като „Мама им мръсна на тези мангали”, те не смеят да го кажат навън. Тези, които го казват навън, са политици и журналисти. РУМЯН РУСИНОВ: Словото на омразата стана печеливша тактика. Това вдига тиражите на вестниците и рейтинга на телевизиите. Политици и държавни служители се издигат в кариерата си. Например на 29 юни 1992 г. Арлин Антонов като шеф на РПУ – Пазарджик, ръководи антициганска акция в 5 часа сутринта и веднага след това стана шеф на Националната служба за сигурност, а покъсно – депутат. Шеметна политическа кариера!

Обектив | Брой 214

ВСИЧКО Е ЕЗИК...

Какво прави СЕМ, когато словото на омразата вдига рейтинга на медиите? Санкциите променят ли стереотипите на враждебност?

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Естествено. Сравнете регулираните с нерегулираните територии – интернет и жълтата преса. Ще видите, че има сериозна разлика. Но това са две различни неща. Аз правя голяма разлика между норми и ценности. Нормата я спазваш заради страха от наказание, макар че има много пробиви. За мен е важна ценностната мотивация. Казано на езика на теорията, ценността е идеализирана норма, влязла вътре в теб. Много е важно говоренето да бъде твоята реч. А толерантно говорене има много, особено в медиите, в които участват повече експертни фигури. Ще дам пример с Бойко Василев. Той е образец на идваща му отвътре толерантна реч. По отношение на това „вътрешно нормиране” нямаме голям успех от началото на прехода. По-голям успех имаме по отношение на „външното нормиране”. Ще спомена два проблема в това отношение.

Първият проблем е, че когато регулираш една част от публичното пространство, а другата – не, нерегулираното е много продаваемо. Това е да пълниш каца без дъно, защото асиметрията обезсмисля до голяма степен регулацията. Аз съм за това да има общ Закон за медиите, в който да влязат няколко принципа, между които и зачитането на чуждата идентичност (културна, социална, сексуална и т.н.). Това като общ принцип да може да се разпростре върху цялото публично пространство. Втори проблем. Когато попаднем на случай на враждебна реч, санкционираме медията според Закона за радиото и телевизията. А няма съмнение, че традиционният източник на враждебна реч са политиците. Медиите са длъжни да ги отразяват заради собствените си ценности и така ние заради политиците санкционираме медиите.

Закон и за политическото хейтърство

Явно е необходимо детайлизиране на нормативната основа.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Струва ми се, че се нуждаем от закон не само за медийното, но и за политическото говорене. То изключително влияе върху нагласите на обществото. В медиите не се позволява да се говорят вулгаризми, преди децата да са си легнали, но политиците почти винаги говорят преди децата да са си легнали. Така се нанасят основните поражения. Медията дава само израз, и то в резултат на същинския си ангажимент да информира аудиторията. Когато един политик

говори лошо за циганите, от гледна точка на Закона за радиото и телевизията трябва да не му дадеш трибуна. От гледна точка на правото на информация неговото говорене непременно трябва да стигне до аудиторията, за да може тя да си направи сметка, особено в предизборна кампания, дали да гласува за този човек. Чрез Закона за радиото и телевизията не може да се дисциплинира политическото говорене. А тази регулация на говоренето е нужна на политиците.

Обектив | Брой 214

КЛУБ ОБЕКТИВ

„Езикът е дом на човешкото битие“, казва немският философ Мартин Хайдегер. Речта е механизъм за производството на смисъл. Когато започнеш да произвеждаш смисъл, той дава смисъл на живота ти. Всъщност речта произвежда смисъла на живота ни. После живеем този смисъл, който сме произвели. Аз уважавам и не се притеснявам от опитите за иронизиране на политическата коректност в езика. Може да има много дебати дали циганите трябва да се наричат цигани или роми. „Цигани” не е по-обидно като етимология отколкото „роми”. В границите на политически коректното говорене в България етикетът „роми” означава, че аз внимавам как ще етикетирам тази общност. А дали това е правилният етикет или не, не е толкова важно. Важното е да личи внимание как етикетираш. Важното е да кажеш „гей”, а не друга дума и т.н. Много е важно да се изказват мнения. Няма нищо лошо и нищо осъдително в това някой да каже: „България не трябва да приема бежанци.” Това е част от нашата европейска идеология. Всяко нещо трябва да може да се изговори публично, защото има свобода на мненията, но не можеш да обиждаш достойнството на тези, за които говориш. Затова е лошо, когато речта стане враждебна.

Проблем = стигма? Работата на журналистиката е да открие проблема, когато го има. Когато обаче от проблема започнеш да създаваш стигми и съответни настроения, тогава попадаш под санкция. Много често там, където има проблем, ние непрестанно търсим враг и смятаме, че ако намерим враг, когото да мразим, решаваме проблема. А така се сгромолясваме още повече. Обратното на враждебната реч е интеграционното говорене. То интегрира в една общност, в един културен план различностите. Обратното на враждебната реч не е толерантното говорене, защото то е обща норма. Враждебната реч е активна речева стратегия, която иска да постигне нещо, така насреща й трябва да има друга активна речева стратегия, каквото е интеграционното говорене. Ние нямаме интеграционно говорене. Почти няма такъв човек, който да може да разпознае различията, да може да ги описва, да ги съпоставя, да може теб самия да те опише като различен. Ние имаме враждебна реч и насреща опити да бъдат защитени тези, върху които пада речта на омразата. Докато в Америка и в Западна Европа има предмети в училищата, които помагат на децата да научат повече за отношението към различния.

Как се дисциплинира едно общество? С какви политики можеш да накараш елита да говори за другия, за различния без агресия?

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Ние имаме голям проблем – на неизживения тоталитаризъм. По времето на социалистическия режим беше вменяван колективизъм. Голямата трагедия идва от това, че после ни беше казано, че трябва да сме индивидуалисти. В средите на демографите дори се заговори за втори демографски преход, който е индивидуалната себереализация. В България ние

станахме големи индивидуалисти. Смятам, че трябва да се забрави колективизмът, за да се изживее индивидуализмът. Сега поведението на всички ни е индивидуалистко. В Казанлък били казали: „Не щем бежанци”. Тогава какво правим с Харманли?! Ами Свиленград?! Цялата страна трябва да мисли като общност. На

Обектив | Брой 214

ВСИЧКО Е ЕЗИК...

някои не изкупували доматите на добри цени, затова ги разпилели по пътя. Щом имаш проблем с цените, защо унищожаваш продукцията?! Имаме големи проблеми с индивидуалните желания на обществото и с опитите на държавата да търси решения за всички малки индивидуални съвкупности. Трябва да се постигне обща солидарност в обществото, да си дадем сметка, че плащането на данъци и здравни осигуровки е добро за всички. Трябва да спрем да търсим индивидуални решения, а да действаме като общество. Трябва да се спазват законите, за да не пречим на другите. Само по начина, по който не се спазва Законът за движение по пътищата, можем да правим изводи за състоянието на обществото. Имаме добри закони, но нямаме санкции и контрол на санкциите, нямаме ред вътре в себе си. Това важи и за езика на омразата. Аз също използвам думата „роми”. Дори твърдя, че „цигани” и „роми” са две различни социални реалности. Ромите са част от циганите, но циганите са нещо пошироко. Това обаче е друг дебат.

вътрешна мотивация. Затова смятам, че трябва да има закон за политиците. РУМЯН РУСИНОВ: Ако трябва да оценяваме дали медиите или политиците са с повече отговорност за словото на омразата, безспорно това е политическият елит. Медиите са функция на политическия елит, който контролира финансовите потоци към медиите по един или друг начин. Именно политическият елит се възползва от създаваните противоречия, той има полза когато едни групи от обществото се карат с други групи. Ако има гениална формула да убедим политическия елит да спре да генерира противопоставяне (чийто израз е словото на омразата), може и да започнем да разговаряме нормално помежду си. Ако не се случи, ще затъваме надолу - в омразата и агресията към този срещу нас.

Ако попитате някого какво е „Столипиново”, той ще ви каже: „Циганска махала”. Но там само 10% от хората говорят ромски и се смятат за роми. Останалите смятат, че са турци. Трябва да спрем да мислим за хората в гетата като за роми и цигани. Те са хора, които живеят в гета. Тяхната култура е култура на бедността – хора без работа, останали без образование, без жизнен шанс за реализация.

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Две трети от хората, които са чували реч на омразата, казват, че са я чули от политик, и една трета казват, че са я чули от журналист. За съжаление журналистите свалят на нивото на хората. Не съм оптимист, защото съм присъствал на срещи, при които псевдоултранационалисти с псевдомалцинствена партия в ефир се „изяждат”, а след това си пият кафето и правят планове. Лошото е, че и едните, и другите наливат масло в огъня, защото така им е удобно.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: „Всичко е език, само смъртта е събитие”. Ние не спазваме дори граматиката, когато говорим за закони и правила. Речта започва да се разваля. Колкото повече се разваля речта, толкова повече живееш в по-мизерен и по-нещастен свят. Както казах, речта е механизъм за производство на смисъл, който даряваш на собствения си живот. Ние живеем в толкова смислен свят, колкото можем да произведем, използвайки езика. Затова медийната среда е много важна. Затова публичното говорене, което има силно влияние върху обществото, а в този смисъл и върху производството на социалния смисъл на света, който обитаваме, носи голяма отговорност. През годините на прехода обаче аз не виждам това да е станало на базата на ценностна

Смятам, че трябва да има противопоставяне, но то трябва да е противопоставяне на публични политики, примерно противопоставяне на социалдемократически политики срещу християндемократически политики, на консерватори срещу либерали. Не трябва да има противопоставяне на наши срещу ваши, на ченгета срещу Държавна сигурност и т.н., където винаги се търси частният интерес. За съжаление в България е точно така. От началото на прехода до 1997 г. все пак имахме цел – че трябва да влезем в Европейския съюз. Тази цел налагаше определено поведение, цивилизоваше ни. Лошо е обаче, че Декадата на ромското включване стана декада на ромското изключване.

Обектив | Брой 214

КЛУБ ОБЕКТИВ

Как да се измъкнем от блатото на агресията и враждебността? Това са разумът, анализът. Сега под национален интерес се разбира да намериш някой, който да ти е виновен. Дали това ще са турците, Съединените щати и т.н., това е отделен въпрос. Аз казвам: национален интерес е да имаш интерес

към себе си, да се смяташ за важен, да можеш да откриеш съществени неща за себе си. Другото са сценарии, които се лансират популистки с цел да спечелиш властта, после да използваш властта за лично облагодетелстване и след това отново да хейтърстваш, за да можеш пак да я спечелиш и т.н.

Изходът от „терапията на враждуването“ Как го правят другите?

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Правят го, като полека-лека толерантността се превръща в ценност, става вътрешно присъща. Ние обаче ползваме „терапията на враждуването”. Когато имаш проблем, който не можеш да решиш, трябва да си конструираш враг, за да стовариш върху него вината. Това не ти решава проблема. Това е терапия на неговата нерешимост, от което той допълнително се увеличава. Ние очаквахме медиите да създадат друга среда. За съжаление това не се случи. Новите медии са същата територия. Буди безпокойство използването

на медиите не по предназначение. Медиите трябва да търсят проблемите – и в сферата на престъпността, и в социалната област. Въпросът е да не се засяга достойнството на хората. Не бива да се казва етническият произход на извършителите на престъпленията, но и това не е най-същественото. Най-същественото е да има интегрираща реч, част от различията на малцинствата да се превръщат в част от публичния дебат и това да държи вниманието. А такова говорене ние нямаме.

Обектив | Брой 214

ЛИЧНО

Марта Методиева

Игра на добруване или привидността на българския мир Цяло лято, а и включително в последните дни в Софийския университет, отеква големият въпрос без отговор: „Кой предложи Пеевски?”. Мнозина все още ходят на протести, но всички със затаен дъх очакваме поредната безобразна постъпка на нелепото ни, но очевидно ползващо се с могъща подкрепа правителство. Моето лично чакане за отговори и промяна приключи с естественото осъзнаване на факта, че тъй като управляващите ни са марионетки, дори те да се сменят, кукловодите им трудно ще изчезнат от международната сцена. Тъй като не се увличам по теории на конспирацията и нямам достатъчно време за губене в гадаене за възможните обяснения на невъзможните политически събития в България, трябваше да мина по пътя на болката и съчувствието, за да видя една съвсем очевидна симетрия. Ако по отношение на случващото се в България чакаме обяснение вече почти половин година, то за събитията в Сирия търсенето на някаква логика и смисъл, поне за мен, продължава трета

година. Никога няма да забравя безпомощността, омерзението и болката, които изпитвах при навлизането на коалиционните сили в Ирак, както и ясното съзнание, че ще бъде извършена абсолютна грешка и то от чуждестранни войски и правителства. Страшното паралелно звучене на продемократичната антитерористична пропаганда на Америка с единствената дума „петрол” ми бе неописуемо болезнено за слушане и възприемане. И все пак, в онзи конфликт имаше нещо подредено, ясно и студено като бетонна сграда, а именно, схемата на явното зло. Играчите бяха очевидни, знаеше се кой кой е, безумните им ходове не оставаха скрити, а още по-нелепите им и пагубни решения отзвучаваха в целия свят. При Сирия ситуацията ми се струва съвсем различна, объркана и безизходна, защото ми бяга отговорът на основния въпрос: „Кой и какво печели от случващото се там?”. В Ирак беше ясно, че е оръжейният комплекс на Америка или големите строителни компании, или всички, които ще се

Обектив | Брой 214

ЛИЧНО ползват от новозавладения петрол, ако приемем тази версия. В Сирия нищо не води към лесни обяснения. Свои избиват свои в безконечна война, която на пръв поглед не води наникъде. Вероятно експертите по Близкия Изток веднага ще ми дадат някаква смислена гледна точка, която ще ми подреди хаоса на случващото се там, но истината е, че просто искам то да свърши. Но тъй като това няма да стане лесно, като в приказките с хепиенд, остава да се долови поне един устойчив елементключ в цялата кървава картина. През изминалите години за мен той беше Русия. До момента, в който САЩ не решиха отново да изправят света на нокти с колебанието си дали за пореден път да не започнат миротворческа война, всички материали за Сирия и света бяха свързани с позицията на Русия и Китай по отношение на конфликта. Именно заради подкрепата, особено руската, на режима на Башар, ООН не можеше да осъди, санкционира и в крайна сметка да помогне на Сирия. До такава степен Русия виждаше случващото се по различен начин, че държавната пропаганда представяше режима на Башар ал Асад като бранител на законността и реда в държавата[1], застрашена от някакви разрушителни групировки, срещу които сирийското правителство трябва да се бие не с друго, а с руско оръжие. Със сигурност истината не е една. Със сигурност противниците на Башар не винаги са изпълнени с любов и загриженост към цивилните. В материал от „По света” в този брой е представено резюме на доклад на Хюман Райтс Уоч, наречен „Все още можете да видите кръвта им”, посветен на масовото убийство на цивилни от проправителствено настроено селище. Сред убитите има и много жени и деца. Какъвто и да е верният отговор обаче, не Русия ще го даде. Когато крадецът вика „дръжте крадеца” от позицията на своето могъщество, се влиза в преобърната реалност, в която истината е лъжа, а лъжата – истина. Защото, симетрично, в друга статия от „По света” от този брой е представен призивът на ХРУ именно към Русия да позволи

[1] Вж. статията на Анна Нейщат „Руското двуличие” в юнския брой на „Обектив”, рубрика „По света”

пускането под гаранция на хора, които са от една година в затвора, в очакване на процеса си. Тези „криминално проявени индивиди” са протестиращи срещу избирането на Путин, обвинени в неправомерни действия срещу полицаи по време на мирна демонстрация. Обвиненията са неясни и неподкрепени със смислени показания, а условията в затвора са такива, че един от обвиняемите завършва в болница, тъй като сериозното нараняване на очите му не е лекувано. Добре е да си спомним, че събитията в Сирия започнаха именно с мирен протест срещу правителството, подобен на този срещу Путин, по време на церемонията по встъпването му в длъжност на 6 май 2012. Подобен на този и всички следващи срещу българското правителство и безумните му действия и назначения. Сирия потъна в кръв, Путиновата държава става все по-недемократична и репресивна, а какво се случва с България е въпросът, който завършва симетрията на събития, случващи се в различни части на света, но с един общ ключов елемент – Русия. Този елемент има благоразумието да не се набива на очи с безумни действия като тези на САЩ, да се пази от крайни позиции, да присъства осезателно, но не директно, така че Великата страна да не бъде уличена в нищо конкретно, да дърпа конците така, че всички да го знаят, но да не могат да го докажат. А когато могъщият дребен Путин все пак дари света със словото си, то е за да зададе многозначителен въпрос като този, защо починалите от вероятна химическа атака сирийски деца са били оставени сами, без родителите си... А какво се случва с България ли? Надалеч се чу, че тя е „залята” от бежанци, имали лошия късмет да бягат от държава, на която й бе достатъчен един мирен протест, за да се самоунищожи. За онези, които цяло лято мълчаха под обстрела на гневното протестно слово на множество българи, настъпи благодатно време за изграждане на словесни структури на страха, преувеличението и разпространяването на ужасяващи прогнози. Верният и вечен малък другар на велика Русия, в лицето на поредното българско комунистическо правителство, всекидневно множи ефекта от нещо, което само по себе си е малко. Не звучи сериозно 6 000 бежанци да са огромен наплив от човешка

Обектив | Брой 214

ИГРА НА ДОБРУВАНЕ ИЛИ ПРИВИДНОСТТА ...

маса за страна с множество пустеещи земи, която според проучване, публикувано през септември тази година във в. „24 часа”, губи по 7 души на час, 2-ма от които емигрират, а 5-има умират. Охотно поета от не малък брой ксенофобски настроени българи, тази пропаганда разцъфна в нещо, което освен безкрайно срамно е и много опасно. В статията си от 23 октомври „Малките бежанци от големия свят” коментаторът от в. „Труд” Веселин Стойнев чудесно представя характеристиката на тези родолюбиви, загрижени за градовете си и добруването си големи патриоти, но малки хора. Към думите му бих искала да добавя един акцент по отношение на 2-мата българи, които на час емигрират от България. Познавайки бедственото положение на българските провинциални градове, можем да заключим, че те са роден дом на родителите на всеки втори български емигрант. Което води до въпроса дали същите тези майки и бащи, гордо изпратили децата си в странство, не са сред протестиращите срещу строенето на бежански центрове близо до китните им, прекрасни, български градове, чиито единствен, но премълчаван недостатък е, че провождат много емигранти и нови жители на София. Разбира се, за тези родители ще е кощунствено неповторимите им деца да бъдат сравнявани с някакви си клети бежанци, но погледът на държавата-приемник често отчита като натрапник и бягащия по икономически причини, и търсещия убежище по политически. Или моето дете може да бяга от прекрасната ни страна, за да търси по-добър живот, но чуждото не може да иска същото от България. Страната ни си играе на добруване и се къпе в гордостта от мирните си протести, нямащи нищо общо с тези в Турция и още по-малко, с онези,

ужасните, в Сирия, довели до цяла война. Но няма как всеки скандирал „Оставка” пред Министерския съвет поне веднъж да не се е запитал защо и докога протестите ни ще са мирни и красиви. Дали това не е илюзия, която скоро ще покаже истинската реалност, еднакво обща и със сирийското, и с българското правителство?! Не можем да знаем, но със сигурност е недопустимо да си позволяваме да гледаме на сирийските бежанци като на засегнати от болест, която никога няма да ни застигне. Все пак за шест месеца активни всекидневни протести не можахме да свалим едно правителство. Освен комичен и нелеп, този факт е и ужасно страшен, именно заради неизвестното му обяснение. Точно толкова неясно, колкото е и невъзможната война в Сирия. Единственото, което ни остава, освен усърдното противопоставяне на идиотщините на управляващите, е възползването от уникалната възможност да се опитаме с всички сили да помогнем на сирийските бежанци, да подкрепим личностите им, да обичаме децата им и да уважаваме старците им. С няколко свои посещения в бежанските центрове Българският хелзинкски комитет успя да алармира и разобличи неадекватните действия на Агенцията за бежанците, да огласи ужасяващите условия на живот в центрове като „Враждебна”, да призове към оказване на медицинска помощ на сирийските деца. Много от участниците в антиправителствените протести организираха фейсбук кампании за събиране на помощи за бежанците, с което показаха, че чувствителността към проблемите не се проявява само когато те са лични, български, а и когато засягат другия, чуждия, молещия за помощ.

Марта Методиева е преподавател по латински в НГДЕК и в СУ “Св. Климент Охридски”. Член на УС на БХК.

Обектив | Брой 214

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ

Калоян Станев

Анонимните коментари в интернет – чия е отговорността? „Решението на [Съда] създава дълбоко обезпокоителен прецедент за свободата на изразяване в множество аспекти“.[1]

(жалба № 64569/09), което беше публикувано на 10 октомври 2013 г. и което не беше отразено от българските медии.

„Обезпокоително решение беше постановено от Европейския съд по правата на човека, което може сериозно да засегне онлайн коментарите“.[2]

Според ЕСПЧ гражданско правната отговорност, наложена на новинарски интернет портал във връзка с обидни коментари на читатели на сайта, насочени срещу определен човек, не представлява нарушение на правото на свобода на изразяване на сайта.

Това са само част от коментарите на международната правозащитна общност по повод решението на Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ) по делото Delfi AS v. Estonia [1] Коментар на Габриеле Гилемин, юристка в международната организация за свобода на изразяване „Article 19” и бивша юристка в ЕСПЧ, достъпен на адрес: http://inforrm.wordpress. com/2013/10/15/case-law-strasbourg-delfi-as-v-estonia-courtstrikes-serious-blow-to-free-speech-online-gabrielle-guillemin/. [2] Коментар на Падрейг Рейди за международната организация за защита на правото на свобода на изразяване Index of Censorship, достъпен на адрес: http://www.indexoncensorship.org/ about-index-on-censorship/.

Решението е потенциално опасно, тъй като може да накара много интернет портали да забранят коментарите под статиите си.

Фактите Жалбоподател по делото е компанията Delfi AS, чиято собственост е сайтът http://www.delfi.ee/. Delfi е един от най-големите интернет новинарски портали в Естония и публикува до 330 статии

Обектив | Брой 214

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ

дневно, коментарите под които достигат 10 000 всеки ден. На 24 януари 2006 г. Delfi публикува статия за това, че фериботната компания SLK, като е променила маршрутите на някои от линиите си, е разрушила ледени пътища – пътища, които се отварят през зимата върху замръзналото море и свързват сушата с някои естонски острови. По този начин компанията е забавила отварянето на такива пътища – по-евтина алтернатива за придвижване в сравнение с услугите на самата компания. Статията била коментирана 185 пъти, а около 20 от коментарите били обидни и съдържали заплахи срещу Л. – основен акционер в компанията. През март 2006 г. адвокатите на Л. поискали от сайта да свали обидните коментари и да заплати 500 000 крони (около 32 000 евро) обезщетение. Сайтът[3] премахнал коментарите още същия ден, но не се съгласил да изплати исканото обезщетение. През април 2006 г. Л. завежда дело срещу сайта. Първоинстанционният съд отхвърля иска на Л., но след това делото е върнато за повторно разглеждане от Апелативния съд в Талин. При повторното му разглеждане съдът уважава иска на Л. и му присъжда обезщетение в размер на 5 000 крони (около 320 евро). Решението е потвърдено от Талинския апелативен съд и в крайна сметка от Върховния съд през юни 2009 г. Националните съдилища намират, че коментарите под статията, заради които се води делото, са „унизителни, клеветнически и са накърнили честта, достойнството и репутацията на Л.“ и като такива не попадат в обхвата на защитата на правото на свобода на изразяване. Естонските съдии намират, че сайтът следва да се смята за разпространител на коментарите, макар да не е техен автор, тъй като има икономически интерес от тях и многобройността им, както и контрол върху тях – ако някой „докладва” нечий коментар, той бивал

[3] Оттук нататък използвам „сайта“, имайки предвид компанията-жалбоподател Delfi AS – собственик на сайта Delfi, където е публикувана статията и коментарите по нея. Използвам „сайта“, за да отгранича компанията-жалбоподател от фериботната компания SLK.

изтрит от модераторите на портала, а читателите, от друга страна, не можели да променят или трият коментари. Съдилищата отхвърлят довода на Delfi, че според Директивата за електронната търговия на ЕС (Директива 2000/31/ЕО)[4], транспонирана в естонското законодателство, сайтът трябва да бъде освободен от отговорност като чисто технически, неактивен преносител на въпросните коментари (чл. 15 от Директивата). Според съдилищата за разпространители на обидните коментари следва да се считат и техните автори, и сайтът, а засегнатите лица могат да избират срещу кого от тях да заведат иск. Не на последно място, националните съдилища намират, че сайтът е дължал да предотврати публикуването на явно противозаконни коментари, а след публикуването им е трябвало да ги премахне по своя инициатива.

Правото ЕСПЧ, като приема до голяма степен мотивите на националните съдилища, решава единодушно, че по делото няма нарушение на чл. 10 от Конвенцията – правото на свобода на изразяване. На първо място, Съдът в Страсбург намира, че неговата роля не е да замести националните съдилища по въпроса дали отговорността на сайта е ограничена от Директивата за електронната търговия и съответния естонски закон, който я транспонира, или не. Европейските съдии отбелязват, че техните естонски колеги са се позовали на норми от Гражданския кодекс, за да установят отговорността на компанията и да я санкционират. Затова Съдът намира, че намесата на властите в свободата на изразяване на Delfi е „предвидена в закона”, както изисква чл. 10, ал. 2 от Конвенцията. След като приема, че страните по делото не спорят, че процесните коментари са обидни и противозаконни и Delfi своевременно, след като е бил уведомен за тях, ги е премахнал, Съдът стига [4] Директивата за електронната търговия (Директива 2000/31/ ЕО) е транспонирана у нас в Закона за електронната търговия.

Обектив | Брой 214

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ

до най-съществения въпрос по делото, а именно дали гражданскоправната отговорност, наложена на сайта, представлява пропорционална намеса в правото му на свобода на изразяване. Съдът признава коментираната статия за балансирана и релевантна за обществен проблем, но намира, че сайтът „е можел да съобрази, че [тя] може да предизвика негативни реакции срещу фериботната компания и нейната управа“ и че предвид общата атмосфера на коментарите в сайта е бил налице „по-голям от средния риск негативните коментари да отидат отвъд границите на допустимата критика и да достигнат степен на неоправдана обида или слово на омразата“ (параграф 86 от решението). На второ място, Съдът преценява мерките, които Delfi е взел срещу публикуването на клеветнически коментари. Механизмите на портала за контрол върху коментарите били няколко: предупреждение на сайта, че не той, а коментаторите са отговорни за коментарите си и че клеветнически, обидни, заплашителни и вулгарни коментари са забранени; автоматичен филтър за коментари по ключови вулгарни думи; и бутон за „докладване” на проблемен коментар от страна на ползвателите на сайта. Освен това всеки можел да се свърже с портала и да поиска свалянето на дадени коментари. Съдът отбелязва, че всички тези форми на контрол са се оказали недостатъчно ефективни, защото процесните коментари срещу Л. са останали близо 6 седмици на сайта и вредата не е била предотвратена. Съдът се произнася, че именно сайтътжалбоподател, а не човек, чиято репутация може да бъде засегната, е бил „в позиция да знае за публикуването на статията, да съобрази естеството на евентуалните коментари, които тя може да предизвика и, най-вече, да предприеме технически или ръчни мерки, така че да предотврати клеветнически твърдения да станат публично достояние“ (параграф 89). Авторите на коментарите не можели да трият или променят коментарите си, след като веднъж са ги публикували, и ЕСПЧ интерпретира това като контрол на Delfi върху коментарите, който обаче не

е бил упражняван пълноценно. Съдът отбелязва, че националните съдилища, санкционирали сайта, не са го задължили да вземе определени от тях конкретни мерки за опазване правата на трети лица, а, напротив, са му дали „свобода на действие“. Това според Съда е важен фактор, който „намалява сериозността на намесата в свободата на изразяване“ (параграф 90). Относно алтернативното търсене на отговорност от авторите на коментарите, вместо от сайта, европейските съдии решават, че би било диспропорционално тежестта на доказване на идентичността на коментаторите да бъде върху засегнатите лица. Според Съда, като е позволил коментирането на сайта без регистрация, Delfi е „приел известна отговорност за тези коментари“ (параграф 91). Съдът отбелязва, че „обхватът на интернет и възможността, а в някои случаи и опасността, веднъж публикувана, информацията да остане публична и да циркулира завинаги, изисква повишено внимание“ (параграф 92). Според Съда дори за сайта-жалбоподател е трудно да идентифицира и премахва клеветнически коментари, а какво остава за потенциалните жертви на подобни коментари, за които е „по-малко вероятно да притежават средства за непрекъснат мониторинг на интернет“ (параграф 92). Накрая, Съдът отбелязва, че обезщетението, което е осъден жалбоподателят да плати, в размер на 320 евро „не може в никакъв случай да се счита за диспропорционално“, като се има предвид, че Delfi е един от най-големите новинарски интернет портали в Естония. *** Ситуацията, описана в решението на Съда, макар че се развива в Естония, може съвсем лесно да се пренесе и на родна земя. Всеки, който чете новини в интернет, знае какво става в коментарите под статиите. И не е нужно статията да говори за нещо скандално. Достатъчно е тя да е написана от жена или пък да споменава по какъвто и да е начин роми, бежанци, гейове или лесбийки. Можем само да

Обектив | Брой 214

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ

гадаем какво би било решението на Съда, ако Л., от чийто иск тръгва всичко, не беше акционер във фериботна компания, а примерно активистка за права на жените. Правилно ли е обаче в случай, когато сайт публикува балансирана и издържана статия, той да бъде санкциониран затова, че е осигурил платформа, на която всички потребители могат да изразяват мнението си по важни обществени въпроси? Не е ли именно това едно от големите предимства на интернет порталите – че предизвикват разгорещени онлайн дискусии, които иначе не биха се случили, ако същата новина бъде публикувана от традиционните медии? Колко са стъпките от решението Delfi до това платформи за блогове като Blogspot, Tumblr или Wordpress да бъдат съдени за публикации в лични блогове, администрирани от тях? Какъв би бил ефектът от тази правна уязвимост за такива бизнеси и ще продължат ли те да предоставят услугите си на блогърите, от които общественото мнение има такава нужда? Няма съмнение, че процесните коментари са обидни и заплашителни по отношение на Л. и че подобни коментари стоят под почти всяка статия в интернет. Несъмнено е и, че както и Съдът отбелязва, би било непосилно за жертвите на подобни коментари да идентифицират техните автори и да доказват отговорността им за публикацията. Като възлага отговорността изцяло върху сайта обаче, въпреки че Delfi премахват обидните коментари веднага след като са уведомени, решението на ЕСПЧ е с потенциал да накара много подобни на Delfi

интернет портали да закрият секциите си за коментари, за да избегнат риска да бъдат съдени за тях. Това би било удар по свободата на изразяване онлайн и би свело до минимум възможността да се случват потенциално важни обществени дискусии. Освен това, във време, когато, поне у нас, свободата на медиите е под огромен въпрос, с решението си ЕСПЧ индиректно поощрява използването на филтри, които автоматично да трият коментари, или на системи, за които е нужно само натискането на бутон, без никакъв мотив, за триенето на коментари. За Съда дори тези механизми не са достатъчни. Със сигурност повечето коментари, премахвани по този начин, са наистина обидни и клеветнически, подканващи към насилие и дискриминация, но как една подобна процедура може да бъде толкова прозрачна, че обществото да е сигурно, че заедно с наистина противозаконните коментари не биват премахвани и такива, които противоречат на редакционна политика на сайта или пък са насочени срещу определени корпоративни интереси, свързани със собственика на сайта? Или пък срещу правителството? Може би най-стряскащото от цялото решение, обаче, е фактът, че то е било взето единодушно. Така, ако решението не бъде отменено от Голямата камара на Съда (в случай, че бъде обжалвано), то би се превърнало в опасен прецедент, който, ако бъде последван в други страни, би могъл да има „смразяващ ефект“ върху свободата на словото онлайн – ефект, който Съдът е призван да не допуска.

Калоян Станев е бакалавър по арабистика от Софийския университет, а в момента завършва магистратура по Права на човека в Централния европейски университет в Будапеща. Част от екипа на БХК е от 2010 г.

Обектив | Брой 214

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ Митко Новков

Слаб 2, Слаб 2, Слаб 2… Българското общество в цялост през тази 2013 г. непрестанно биваше поставяно на изпит доколко е солидарно общество. Българските медии в частност през тази 2013 г. непрестанно биваха поставяни на изпит доколко са отговорни медии. Българските властимащи през тази 2013 г. непрестанно биваха поставяни на изпит доколко са компетентни властимащи. За съжаление, никой от тези изпити не беше преминат, получихме двойки по всички линии. Най-звучната двойка, която си изкарахме, беше по въпроса с бежанците. Никой – от граждани през медии до управляващи, не успя да прояви нито доблест, нито мъжество, нито смелост, за да се изправи пред проблема с адекватно решение. Напротив, хлъзнахме се по нанадолнището на популизма и омразата, забравили сякаш, че в древните времена – и гръцки, и славянски, и германски, гостоприемството е било висша ценност. Елините дори са започвали войни заради презрителното и враждебно отношение към бежанци, търсещи приют и закрила. Докато ние, днешните българи във всичката си целокупност, се издънихме тотално: бежанците у нас живеят в кошмарни условия, т.нар. „обществено мнение” категорично отказва да ги припознае като хора в нужда, на които трябва да се помогне, а масло в огъня се влива ли, влива както от символната, тъй и от реалната власт. Но като че ли най-напред беше символната: от екрани, страници, радиоапарати не спираха апокалиптичните картини на безчинства, престъпления, мизерия и смрад, с които щели да ни залеят нещастните сирийци и други имигранти. Имало е, впрочем, в американската история такъв период, в тази „топилня на народите” някъде по средата на XIX век, в края на АндрюДжаксъновата демокрация, Ралф Уолдо Емерсън

пише за това, че белите протестанти са смятали бедността за заразна. Е, нашите медии, макар и не протестантски, а още по-малко бели (поскоро жълти), съвсем ачик-ачик и с достатъчна доза настървеност насъскаха обществото срещу хората, дошли тук с протегната ръка за помощ. Повтарям – ЗА ПОМОЩ! И тази протегната ръка ние, българското общество във всичките си еманации, отблъснахме. Като в този презрителен жест на отхвърляне най-напред с развят байрак бяха медиите. Чужденците чупят, чужденците вредят, чужденците мародерстват, чужденците заплашват… А връх в този негостоприемен, нещо повече – враждебен тон, постигна не кой да е, а председателят на Държавната агенция за бежанците Николай Чирпанлиев, който в интервю за в. „Преса” най-отговорно заяви, че „Бежанците пъхат памперси и дамски превръзки в каналите и това е умишлено и тенденциозно”, а медията побърза да протръби: „Чужденците умишлено чупят и вредят на държавата”. Всички ли чужденци, г-н Чирпанлиев? И бебетата ли, в. „Преса“? Ето, това е реакцията на българския чиновник, на всеки български чиновник: хората, на които той е призван да помага и благодарение на които той съществува като държавен пост, та точно тези хора той винаги и всякога възприема като пречка, като напаст, като натрапници. Българският чиновник е петимен службата му да я има, но хората, заради които службата му я има, изобщо да ги няма, дим дори да ги няма… Честно казано, ако бяхме някоя нормална държава (но България, както отдавна е известно е прекрасна страна с отвратителна държава, която в момента май надминава всичките си предишни върхове на отвратителност), господинът Чирпанлиев отдавна да е бил принуден от своите началници да си подаде оставката. Не би, (не)естествено:

Обектив | Брой 214

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ неговите началници не спират да обикалят от медия на медия и да реват колко е страшен проблемът и как те не могат да се справят: „Няма страна, спечелила от бежанци“, излива се чистосърдечно от вътрешния министър Цветлин Йовчев и думите му нахъсват още повече ксенофобите. Защото ние сме бедни, пък сега ни се натрисат и тия навлеци, да им се не види и мизерниците непрокопсани!… А джобовете ни са празни, местата за приютяване – разнебитени, условията – отвратителни, а парите ни – много малко… Макар че – ако погледнем съвсем обективно, да не би в Сирия ей така, изведнъж да избухнаха боевете? Там се бият от, кажи го, две години почти и е пределно ясно, че обикновените хора, чийто живот е застрашен и имущество разграбено, няма да чакат като добитък в кланица, а ще вземат бохчите си и ще тръгнат към по-спокойни и богати страни. А кои са спокойните и богати страни най-близо до Сирия? Западна Европа, разбира се, страните от ЕС. И откъде биха могли да минат към тая Западна Европа тези прогонени от домовете им сирийци? Да бяха прелетни птици – ясно, щяха да размахат криле над китната ни родина и хич да не се сетят за нея, ненапразно малцина от тях искат да останат в България. Пък ние само щяхме да зяпаме от земята и да викаме: „Я, ято сирийци прелитат на Запад!” Да, обаче не са прелетни птици, хора са, които също като нас ходят именно по земята. Нещастни и обрулени от глупостта човешка, алчна и стръвна, хора. И, за съжаление, същата глупост, алчна и стръвна, намериха и в България в изобилие. Защото нашите мъдри управляващи, вместо да реват и да се жалват сега, трябва да си посипят главата с пепел и да се разкаят, тъй като беше ясно, че в един момент този бежански поток ще ни залее по съвсем простата причина, че няма откъде другаде да мине. Когато кръстоносците са тръгвали да освобождават Йерусалим, през нашите земи са минавали, затова и те изобилстват с нормански паметници, и песен за краля Балдуина има написана… Поне древните карти да бяха погледнали тия наши мили властници,

песента за Балдуин да си бяха припомнили, та да се сетят: все ще е същото – най-краткият път за Йерусалим е през Балканите и България, следователно обратният път за Париж и Берлин най-къс ще е пак през Балканите и България. Заради това, поне според мен, цялата медийна атака срещу тръгналите да спасяват живота си обрулени хорица бе подхваната не заради друго, а за да се скрие за пореден път пълната некомпетентност и безхаберие на българските власти, чийто поглед никога, ама никога не е прескачал по-далеч от носа им. Заработи отдавна откритият принцип на Пиер Бурдийо, че журналисти и политици са актьори от едно поле, тоест – казано по български: „Гарван гарвану око не вади”. Ето защо бежанците неминуемо трябваше да бъдат изкарани виновни, тъй като в противен случай щеше да лъсне вината на ония с управленските лостове, които изглежда им служат единствено да си бъркат в носа и да се почесват по други едни места. Точно от този непукизъм се възползва без свян винаги готовата да грабне тоягата на омразата „Атака”, чиито депутати дори внесоха питане за вкарването в страната на ислямски фундаментализъм и радикален ислям в България. Все едно в някогашната Руска империя, атакисткият всъщност националистически блян, да са посрещали бежанците от българските земи със същите подозрения – че вкарват османски фундаментализъм и радикално еничарство. Или в Австро-Унгария. И цялата тази изригната омраза се просмука вече до всички слоеве в българското общество и отвсякъде – Харманли, Казанлък, Варна, всички крещят: „Не ги щем! Не ги щем!” Ето така получихме двойка по общочовешка солидарност и братство… Цитираният по-горе Емерсън казва: „Истинският показател за цивилизованост не е равнището на богатство и образование, не е изобилието на продукция, а обликът на човека, възпитан в дадената страна”. Слаб 2, Слаб 2, Слаб 2 – чак срам те хваща от българското колективно невежество, управленска немощ и невежествени медии…

Митко Новков е литературен критик, публицист, журналист. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия.

Обектив | Брой 214

П Р А В А

НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ

Анета Генова

Пресечни точки

между правата на хората с психо-социални разстройства и българската им реалност Представете си един свят, който е достъпен и удобен за хората. За всички хора. В който хората с физически увреждания нямат пред себе си препятствия и отиват, където пожелаят. В който хората с умствени затруднения не се затрудняват да сключат желани от тях договори, защото езикът, на който са написани тези договори, е възможен за разбиране, а и винаги има някой наблизо, който да помогне, без да злоупотреби. В който те са получили адекватно образование, защото образованието е достъпно за всекиго. В който хората не се срамуват да се погрижат за психичното си здраве, защото всеки разбира, че човекът е уязвимо същество,

което понякога излиза от релси. И да, свят, в който да имаш психо-социално разстройство не е стигматизиращо и убиващо по много и различни, но сигурни начини. Представяте ли си такъв свят? Свят на достъпност, в който и майките с бебешки колички, и възрастните хора, заедно с хората с увреждания, отиват там, където пожелаят. В който образованието е достъпно и интересно за всяко дете, а здравната грижа не е изпитание за никого. В който никой не е лишен от правото си да взима свои собствени решения и да ги следва... Един човечен свят. Утопия?

Обектив | Брой 214

ПРАВА НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ

Не. Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания прави този свят възможен. Изисква той да се случи. За България тази Конвенция е в сила от април 2012 г. Колко далече сме от този свят? Констатацията е тъжна. В България все още няма дори адекватна статистика за броя на хората, страдащи от психо-социални разстройства. Към 2008 г. за 39 304 души е било прието, че страдат от умствени затруднения. Числото е в известен смисъл спорно. Никой не може да определи дали децата, отглеждани в институции и особено в институции за деца с „умствена изостаналост”, не са просто социално неглижирани до степен да не развият капацитета си. Не е ясно и колко деца и възрастни са останали извън статистиката, поради недостъпността на съществуващата система за грижа. В същото време, пак към 2008 г., статистиката сочи, че 75 981 души са били диспансеризирани като психично болни. Интересен факт е, че само пет години по-рано това число е с около 100 000 души повече. Диспансеризирани като психично болни обаче не са всички хора, които имат психосоциални проблеми, а само онази част от тях, които са хронично болни и са преценили, че се нуждаят от периодични здравни грижи. Колко хора остават извън статистиката, можем да само да гадаем. В България няма официална статистика, която да определя броя на хората, поставени под запрещение, поради диагнозата си. Те са поне 7 000, но вероятният им брой е много по-висок. Поне 85% от хората, които са в институции, са под запрещение, т.е. лишени са от свободата си, без да са имали шанса да изразят собствено мнение по въпроса къде искат да живеят и каква нужда от помощ имат. Никой от тях няма право на достъп до съд, независимо колко тежко са нарушени правата му/й. А правата им са нарушени тежко, трайно и често непоправимо.

В България да си човек с психо-социално разстройство означава да се криеш. Да не смееш да вземеш болнични, когато се налага, за да не разбере работодателят ти, че имаш „такова” заболяване. Ако разбира се, имаш късмета да работиш. Хората с психо-социални разстройства много често остават безработни или се принуждават да приемат ниско платена и неквалифицирана работа заради диагнозата си, въпреки квалификацията си. Те често живеят в ужасяваща бедност. Често са оставени сами на себе си, само заради болестта и кризите. Страдащите от психо-социални разстройства са удобни жертви за всеки насилник. Те са обиждани системно, пренебрегвани, пребивани, стават лесни жертви на сексуално насилие. Лесно биват мамени. Случаите обаче, в които се стига до разследване на подобни посегателства срещу тях са малко, а дори и да започнат, те често завършват със стигматизиращата констатация, че става дума за човек с психична болест или умствено затруднение и той или тя, по тази причина, не бил(а) разбрал(а) какво точно е преживял(а). Дори да имат ресурси, хората с психо-социални разстройства са изправени пред неимоверни трудности и бариери, за да могат да се ползват от тях. Отказва им се сключването на договори, дори да не са под запрещение (а ако са, не тяхната воля се има предвид, а тази на настойника, което често е увреждащо за хората с увреждане). Гледани са с подозрение и недоверие. Достъпът до здравна грижа за тях е много по-голямо изпитание, отколкото за хората без диагноза. Чакането за решение на ТЕЛК и следващата след него пенсия понякога е смъртоносно – много хора, останали без пенсия през зимата, просто умират от глад и студ. А социалната система? Тя е недостъпна за бездомните, каквито са много от тях, за онези, които не могат да разберат смисъла на бюрократичните процедури, за онези, които са в криза. Хората с психо-социални разстройства са хора с увреждания. Те са и един индикатор за състоянието

Обектив | Брой 214

ПРЕСЕЧНИ ТОЧКИ ...

на средата, в която живеем. Правната среда, в която е все още възможно човек да бъде лишен от възможността да взема решения за всички сфери на живота си, само поради диагнозата си, а лишен веднъж, се оказва завинаги лишен от повечето си права. Обществената среда, която предпочита да сочи с пръст човека с необичайно поведение, но не и да се погрижи за намаляване на насилието и враждебността. Системата от грижи, която е така абсурдно бюрократизирана, че истинска помощ трудно може да бъде постигната. Една болна среда, в която човечността трябва да бъде възстановена. А тя може. Един инструмент, който вече имаме е Конвенцията за правата на хората с увреждания. Тя задължава държавите, които са я ратифицирали, да осигурят достъпна среда на всички хора с увреждания, да гарантират на всекиго пълен достъп до права, без ограничения на дееспособността му. Задължават да се гарантира на всеки човек с увреждания необходимата подкрепа, така че да се постигне пълноценно упражняване на всички права. Има малки искрици надежда. В края на 2012 г. Министерският съвет прие Концепция за промени на националното законодателство, свързани с прилагането на стандартите на чл. 12 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Дискусията за бъдещото законодателство е факт. Но кога ще е факт самото законодателство е трудно да се гадае. И дали то ще бъде в състояние да гарантира на национално ниво спазването на правилата на Конвенцията? Колко път ни чака, за да достигнем до онзи свят, в който човечността е норма, а подкрепата всекидневна реалност? Някои неправителствени организации вече прилагат на практика принципите на Конвенцията в грижите, които предлагат и

откриват, че това прави живота на всички по-добър, всекидневно. Иска ми се да завърша с две паралелни истории, които се случиха почти в един и същи момент.[1] Дългогодишен мой клиент ми се обади от една далечна държава, с молба да събера всичките документи, които установяват психичното му заболяване. Беше попаднал в система от грижи, която му гарантираше подкрепа за намиране на подходяща работа, жилище и месечна пенсия в добър размер. „Ей, каза ми той – в България колко време се борих да доказвам, че не съм психично болен от страх, че ще ме затворят, а те пак ме затваряха. А гледай как можело да бъде, можело да се чувстваш човек, да не си сам.” Само няколко часа преди това бях имала тревожен разговор с друг мой клиент, в България, който за пореден път беше нападнат от хора, решили да изпробват „силата” си върху него, знаейки за безпомощността му. Безпомощност не само заради заболяването, а и заради липсата на всякаква подкрепа и защита. Нито социална, нито здравна, нито полицейска. Съвсем сам. Но в този свят на взаимовръзки никой никога не е наистина сам, нали? И докато оставяме хората с психо-социални разстройства сами на себе си, отнемаме гласа им и правото контролират живота си, обричаме света си на болка, насилие и административно бездушие. Защото те са една от онези най-слаби брънки в тази взаимозависимост, която показва къде сме.

[1] Историите са реални, но по изрична молба на участниците в тях не споменавам никакви детайли.

Анета Генова е адвокат, специализирала е в борбата срещу домашното насилие, а след 2005 г. – в работа с хора от уязвими групи, основно хора с ментални проблеми (възрастни и деца). През 2010 г. е координатор за Българския хелзинкски комитет в процеса на проверката на институциите за деца с интелектуални затруднения, проведена съвместно с прокуратурата.

Обектив | Брой 214

П Р А В А

НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ Мирела Заричинова

Снимки: Яна Бюрер Тавание

Домовете за деца къде да търсим чудото, когато държавата е сляп баща? Обектив | Брой 214

ДОМОВЕТЕ ЗА ДЕЦА...

с ментални и други увреждания, настанен в институция и намерил смъртта си в нея след тежки злоупотреби. Кампеану няма близки, които да го представляват. Разследването на смъртта му е проведено неадекватно и безрезултатно от страна на румънските власти. Делото се води от две правозащитни организации – международната Interights и румънската Center for Legal Resources, а Българският хелзинкски комитет (БХК) е формално конституиран като трета страна. Случаят е емблематичен и показва изключително тежки пороци на системата не само в Румъния, но и в България, където ситуацията е аналогична.

Представете си, че сте дете, отглеждано от зла мащеха. Студено ви е. Гладни сте. Иска ви се някой да ви гушне. Но тя не ви обръща внимание, защото нехае за вас. Принудена е да се грижи за вас, защото е необходимо да удовлетвори желанието на съпруга си. За нея обаче е най-добре да ви накара да изчезнете, да ви отрови, например, но по един привидно естествен начин. А представете си сега, че баща ви, онзи, който единствен може да спаси живота ви, е сляп и не му е възможно да ви помогне. Става ли ви още по-студено? Представете си, че институцията е вашата мащеха, а вашият баща е държавата. Така психиатърът Владимир Сотиров описа своята гледна точка за случващото се в институциите, в които са настанени стотици деца с умствена изостаналост. Парадоксално, те са наричани от държавата „домове”. Доктор Сотиров разказа своята „приказка” на международната филмова организация New Media Advocacy Project: N-Map и макар интервюто му впоследствие да не успя да се побере в рамките на краткия филм, посланието му беше впечатляващо със своята сила.

Какво е различното в това дело? Неправителствени организации претендират правото да водят дело от и в името на мъртъв човек, без да са упълномощени за това. Какво налага този нов подход към Европейската конвенция за правата на човека? Простият факт, че има хора, за които никого не го е грижа и не би водил дело заради тях. В нашата „приказка” никой не се интересува от нуждите на децата, които сме захвърлили в институциите си. Физическите и още по-лошо – психологическите им нужди са последната грижа в „домовете”, в които живеят. Децата са просто една досадна бройка.

Американците бяха в България за заснемането на филм, с който да се лобира пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ) по едно революционно дело – Кампеану срещу Румъния. Жалбата е заведена заради смъртта на Валентин Кампеану, румънски гражданин

Обектив | Брой 214

ПРАВА НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ ЕСПЧ взе решение делото по случая на Кампеану да се разгледа от Голямата камара, вместо по общия ред. Това очевидно идва да покаже, че Съдът разбира колко важен е този проблем. Ако ЕСПЧ допусне за разглеждане тази жалба, това ще създаде прецедент, който БХК ще използва пред Съда в случаите на мъртви български деца, които не са получили адекватно разследване от прокуратурата. Именно затова организацията е конституирана като страна. В България фактите са следните: 238 деца са починали между 2000 г. и 2010 г. Според БХК поне три четвърти от всички тези смърти са били предотвратими, сред които 31 – от глад, 84 - от общо изнемощяване на организма, 13 – от лоша хигиена, 6 – от злополуки като измръзване, удавяне, задушаване, 36 - от пневмония, т.е. от студ или залежаване. Ако мислите, че тези практики са спрели, грешите. Деца продължават да умират, защото им е студено или са хранени неправилно. Умират на няколкостотин километра от нас, скрити, изолирани. Ние няма как да ги видим, защото политиката на държавата от тоталитарните времена насам е да крие всичко, което й се струва нелицеприятно, всичко, което издава слабостта й. Но държавата-баща не може да скрие това от себе си, не може да се прави на сляпа до безкрай. Някой трябва да я превъзпита и да й отвори очите. След общите проверки, които прокуратурата и БХК проведоха заедно, първата няма как да каже, че не е видяла мащаба на чудовищните престъпления, които се извършват срещу български деца. Но фактите, към 2012 г., са следните: прокуратурата образува 229 досъдебни производства и преписки, относно поне 375 деца и младежи. По 149 от тях са постановени откази за образуване на дела. Към 2012 г. 65% от всички образувани дела/ преписки клонят към приключване без достъп до съд за

жертвите и без адекватна, ясна причина за това. За БХК не остана друга възможност освен да се обърне към една наднационална инстанция, каквато е ЕСПЧ. Дотук бяха избрани три стратегически, особено сериозни случая. Една от целите на организацията е Съдът да принуди българската държава да изпълнява своите задължения към децата, които все още са живи, но са институционализирани. За тези деца има какво да бъде направено, ако има воля. Трите дела са за Анета, Борис и Николина. Анета умира през 2006 г., когато е на 15 г. Причината е перфорация на стомаха - болницата изваждат от него 25 стелки за обувки, 8 парцала, 3 дунапренени гъби, 6 чорапа, 3 парчета хартия и 3 камъка с големина 3-4 см при операция, която не успява да я спаси. Борис е на 14 г., когато умира. Причината е дизентерия - зараза, обусловена от лоша хигиена. Николина умира на 19 години. Причината е крайна степен на патологично недохранване. Прокуратурата не просто не разследва защо това дете не е било хранено според нуждите му, според постановлението, в това число от Върховната касационна прокуратура, недохранването се дължи на умствената изостаналост на Николина. Как завършват приказките обикновено? Попита д-р Сотиров. Обикновено някъде отвън идва чудо и спасява човека в беда. В тази зловеща „приказка” това чудо може да бъде в Страсбург. Защото когато слепият баща оставя децата си да умират в студените ръце на своята мащеха, а после, вместо да разследва и накаже нея, обвинява детето, тогава трябва да се намеси някой отвън. Друго не остава. Очаквайте скоро филма на N-MAP, който ще бъде публикуван на страницата на Българския хелзинкски комитет.

Мирела Заричинова е завършила право в Софийския университет. От февруари 2011 г. работи в Правната програма на БХК.

Обектив | Брой 214

ПУБЛИЧНОСТ ЗА ЛГБТ

Радослав Стоянов

Гейове, педофили и на баба ти хвърчилото Има една особена група хора, която вижда взаимовръзки и смислени модели в заобикалящия ни свят, които всъщност не съществуват. Тази група хора аз лично наричам „конспирацисти“ или „конспиративно мислещи“. На пръв прочит са доста разнородна маса, но в основата си имат тази обща черта. Някои от тях вярват, че атентатите срещу Световния търговски център в Ню Йорк от 11 септември 2001 г. са организирани от самото американско правителство. Други пък вярват, че човек никога не е кацал истински на Луната, а прословутите кадри, документиращи този исторически момент, са заснети в секретно студио. Трети смятат, че през последните години в небето има атипични самолетни следи, наричани „кемтрейлс“ (химически следи), които се разпръскват умишлено от секретни самолети със злия умисъл да увредят здравето на населението. А пък четвърти откровено вярват в тайно световно правителство в сянка, което се управлява я от евреите, я от илюминатите,[1] я от – и това е

съвсем сериозно – влечугоподобни извънземни, наричани „рептили“, които се крият в огромни кухини под земната кора. През последните седмици пък имаме „удоволствието“ да се нагледаме и на бум на конспиративните теории за американския финансист и милиардер Джордж Сорос, който е обвиняван в подстрекателство или директно кукловодство на антиправителствените протести срещу кабинета на Пламен Орешарски, и то само защото неправителствени организации, които някога или понастоящем са финансирани от учредени от него фондации, се застъпиха за върховенството на закона в България, за сметка на действителния сенчест олигархичен модел в управлението, който излезе на бял свят покрай скандала с Делян Пеевски от тази година.[2]

[1] Германско тайно общество от 18 век.

[2] Вж. http://goo.gl/45g5gY

Какво е общото между всички тези конспиративни теории, освен идеята, че някой върши нещо тайно, за да навреди на обикновените граждани? Обща е именно тенденцията към халтави асоциации, към

Обектив | Брой 214

ПУБЛИЧНОСТ ЗА ЛГБТ произволни твърдения за взаимовръзки, които освен емпирична, често пъти нямат и логическа основа. Тези възгледи, или по-точно – системи от вярвания, намират особено плодотворна почва сред консервативните кръгове и найчесто националистическите и християнските общности (както православни, така и католици и протестанти). Този факт отваря топла връзка между конспиративното мислене и ксенофобските, антисемитски, ислямофобски, расистки и – разбира се – хомофобски нагласи. Така например може да чуем любопитната теза, че, търсещите да дестабилизират дадена национална държава тайни, еврейски или масонски кръгове финансират движението за равноправие на гей хората, което да разклати „устоите“ на нацията, като измени понятието за „нормално“. Струва ви се странно? Но не и на хората, които го твърдят. Докато за тях сексуалната ориентация е въпрос на морал, а не е естествен компонент от психиката на човек, който не подлежи на възпитателни интервенции (а те избират да вярват в това, защото удовлетворява предразсъдъка им), за тях тази теза звучи напълно смислено. Всъщност, тя не е нова. Това е просто старата песен за плана „Дълес“, но на нов глас. Планът „Дълес“ или доктрината „Дълес“ се нарича основният документ, около който е развита конспиративна теория, според която началникът на ЦРУ през 50-те години на 20 век Алън Уелс Дълес е разработил план как в хода на Студената война САЩ да унищожат Съветския съюз посредством покваряване на културното наследство и моралните ценности на съветската нация. Документът за първи път е публикуван в Русия след разпадането на СССР. Този фабрикуван план всъщност е заимствана и изменена версия на художествения роман „Вечният зов“ (Вечный зов)[3] на руския писател Анатолий Иванов. За първи път е публикуван с названието „план“ и приписан на Алън Дълес през 1993 г. от митрополит Йоан Санктпетербургски във вестник „Советская Россия“.

„Протоколи на Сионските мъдреци“ – антисемитска мистификация, описваща еврейски план за глобално господство, която е публикувана за пръв път в Русия през 1903 г. и дори днес продължава да се цитира като легитимен документ. „Протоколите“ пък са заимствани от литературни оригинали на германския писател Херман Гьодше и френския сатирик Морис Жоли. Толкоз за тайните планове за морална поквара. На гей-лесбийската общност обаче не й се разминава току-така. По неин адрес съществува една много по-опасна и печално популярна клевета, набрала най-голяма популярност през 60-те и 70те години в САЩ, а днес усърдно проповядвана от различни християнски институции – предимно протестантски, но не само. Тази клевета е, че мнозинството от хомосексуалните мъже всъщност са педофили; или че мнозинството от педофилите са хомосексуални мъже; или пък че въобще съществува някаква „връзка“ между хомосексуалността и педофилията. Последното твърдение е точно толкова вярно, колкото това, че съществува „връзка“ между хетеросексуалността и педофилията; без съмнение различните педофили имат различни предпочитания към пола на сексуалните си обекти и това няма как да не е така. Проблемът с тази клевета обаче е, че тя внушава, че всеки гей мъж е потенциално опасен за децата и търси да „докопа“, сиреч да вербува, децата на „нормалните“, разбирайте хетеросексуалните семейства.

Друг аналогичен случай пък са печално известните

Най-популярен проповедник на тази клевета е развихрилата се през 70-те години в САЩ певица и бивша Мис Оклахома Анита Браянт. През 1977 г. окръг Дейд, Флорида, приема наредба, забраняваща дискриминацията на основата на сексуалната ориентация. Като ревностна баптистка, Браянт подема кампания под името „Спасете нашите деца“, организирана не просто около консервативните християнски вярвания за греховната същност на хомосексуалността, но и около твърдението, че гей мъжете блудстват с деца. Според Браянт, тъй като по естествен път гей хората не могат да имат деца, „те трябва да вербуват нашите“.

[3] Издаден на български от „Партиздат“ с предговор от Маргарита Митовска през 1974 и отново през 1979 г.

Кампанията на Браят има толкова опустошителен ефект, че антидискриминационната наредба бързо е отменена. Отговорът обаче не закъснява.

Обектив | Брой 214

ПУБЛИЧНОСТ ЗА ЛГБТ Многолюдната и политически активна гей общност организира бойкот на рекламирания от Браянт портокалов сок, който е не просто забранен в гей баровете, но е заменен с ябълков сок, ползван в коктейл с името „Анита Браянт“. Парите от коктейла собствениците дарявали на гей активистите. Загубите за производителя на сока били огромни и той се видял принуден да скъса отношенията си с Браянт, която по-късно банкрутирала. Въпреки това последствията от кампаниите й останали в продължение на десетилетия. Забраната за осиновяване от еднополови двойки, гласувана във Флорида в отзвук на нейния активизъм през 1977 г., бе отменена едва през 2008 г. – тридесет години покъсно. Тридесет години очевидно неравенство пред закона заради една публична и нагла лъжа. Лъжа, на която хората са вярвали и немалко продължават да вярват.[4] Същата вяра по-рано тази година доведе до приемането на федерален закон в Русия, забраняващ свободата на изразяване на публични места, която може да бъде изтълкувана като „пропаганда на хомосексуалност“ сред непълнолетните; а като такава „пропаганда“ се разбира всяко представяне на хомосексуалността и еднополовите връзки като нормални или равноценни на хетеросексуалността и разнополовите семейства.[5] С други думи – за хомосексуалността или лошо, или нищо. От 2013 г. България си има своя собствена Анита Браянт. Нейното име е Елена Ваташка и тя е председател на новоучреденото Сдружение на българските футболни привърженици (СБФП). Тази година тя успя да генерира същинска истерия около едно – според нея – учебно помагало, наречено „Азбука за теб и за мен“. Изданието всъщност е ръководство, предназначено за учители, за работата с което те получават задължително няколкодневно обучение. То е част от комплект материали, предназначени за преподаване на полово образование и култура в среден курс в училищата – именно времето, в което настъпват физическите промени на пубертета и децата започват да откриват [4] Вж. напр. http://goo.gl/D6eF24 [5] Вж. http://gamanews.bg/UoSUON

своята сексуалност. В действителност „откриватели“ на помагалото обаче са от християнския сайт Hristiqni.com.[6] Подела алармата от техните ръце, Ваташка по-рано тази година внесе в прокуратурата жалба срещу двама от авторите на изданието, защото, според нея, то учело децата да се отдават плътски на възрастни мъже. И всичко тава, макар и не експлицирано в самата жалба, е публично комуникирано в контекста на това как всъщност в „помагалото“ на децата се казва, че хомосексуалността е „просто“ алтернативна сексуалност, а не тежка болест и грях, както вероятно им се иска на критиците. Новината за „Азбука за теб и за мен“ обиколи десетки фейсбук групи, а самата програма беше заклеймена като (тайно!) вдъхновена от гей активистите и развращаваща (разбира се) децата. Някои коментари отиват дори по-далеч – до това да се твърди, че такава тема въобще няма място сред децата в такава възраст. В действителност обаче половото възпитание не е нововъведение, а добре забравена стара практика у нас още от преди 1989 г.[7] Но не и за конспирацистите, за които това е „нововъдение“, целящо удар върху „традиционния морал“. Но как седят нещата точно? Педофили ли са гейовете и vice versa? Най-обилни и достъпни данни за педофилията предлага англоезичната литература. Според различни изследванията на американски психиатри и психолози случаите на еднополово блудство с дете са средно взето 1/3 от всички случаи на сексуална злоупотреба с деца.[8] Фактически в мнозинството от случаите на сексуална злоупотреба с малолетни възрастен мъж блудства с малко момиче. Никой обаче не нарича тези педофили „хетеросексуални педофили“ и не прави кампании срещу хетеросексуалните, нали?

[6] Вж. също пресконференцията на „Свобода за всеки” и ПП „Християндемократичен форум” на адрес http://goo.gl/TWWSxZ [7] Вж. напр. Грасел, Х., и K. Бах. (1984). Сексуалността при децата и младежите. София: Издателство „Наука и изкуство“, стр. 393-394. [8] Вж. напр. Ранчев, И. (2012). Сексуални престъпления срещу деца. София: Изд. „Фенея“, стр. 155. ISBN 9789549499889

Обектив | Брой 214

ПУБЛИЧНОСТ ЗА ЛГБТ Фактите обаче никога не са пречели на вярата. Ако някой носи предразсъдък, сиреч пред-убеждение, той неизменно ще е по-склонен да кредитира като достоверна тази информация, която утвърждава предубеждението му, отколкото тази, която поставя на изпитание възгледите му. Нещо повече – така наречените от мен „конспирацисти“, които неизменно съзират подмолни действия срещу установения ред, според някои учени са продукт на еволюционния процес: залагайки на това да вярват в съществуването на взаимовръзки между потенциално несвързани неща, предците ни са залагали на презумпцията за опасност дори там, където може и да я няма, като така са оцелявали по-лесно, а с тях и това поведение.[9] С други думи – еволюционно сме „програмирани“ да вярваме. А когато носим и предразсъдъци, вярата е един от наймощните инструменти, с които да ги браним. Защото са си наши, нали така?

[9] Вж. по-подробно при Шърмър, М. (2013). Вярващият мозък. София: Изд. „Изток-Запад“, стр. 77 и сл. ISBN 9786191522354.

Докъде са готови да стигнат родните анти-гей кръстоносци предстои да видим. Лошото е, че май не сме готови за тази война. За да бъдем, са ни нужни мечът на здравия разум и щитът на критичното мислене. А редица примери от последните години показват, че българинът масово е невъоръжен с тези потребни умения. Медиите обичат да засягат темите в сензационна светлина и максимум в 5 до 10 минути телевизионно време, в което клеветникът да избълва клеветите си, а защитникът безпомощно да се опитва да оборва набързо акумулираните неистини. Така наречените културни войни започнаха, честито! Лошото е, че бежанската вълна, започнала още след промените след 1989 г. (визирам потоци млади нехетеросексуални хора, напуснали и все още напускащи родината ни), е в наш ущърб. Или трябва да се учим бързо и в движение, или да си стягаме куфарите. Защото готови да предлагат закони, дори по-безумни от руските, се намират. Това вече сториха от ПП „Атака“, които предложиха наскоро 5 години затвор за организиране на гей парад – едно мирно събрание, в една уж демократична държава. Амин!

Радослав Стоянов е студент по психология в НБУ и активист за равните права на лесбийките, гейовете, бисексуалните и транссексуалните хора (ЛГБТ). Той е жалбоподател по дела в обществен интерес, свързани с дискриминацията срещу ЛГБТ хората, етнически, религиозни и възрастови малцинства. Част от екипа на БХК.

Обектив | Брой 214

ИНТЕГРАЦИЯ НА МАЛЦИНСТВАТА Димитрина Чернева

Правителството затъна в бюрокрация На 8 април тази година 24 неправителствени организации, ангажирани с интеграцията на ромите, изпратиха писмо до министър-председателя и заместник-министър председателя на България, който е същевременно председател на Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси (НССЕИВ), с няколко предложения, чиято основна цел е гарантирането на резултатността и ефективността на приетата Национална стратегия на България за интеграция на ромите (2012-2020). На първо място представителите на гражданските организации поискаха да бъде закрита Комисията за интеграция на ромите към НССЕИВ, тъй като става дума за една изцяло неефктивна структура. Почти седем месеца след изпращането на писмото отговор все още липсва. Без отговор остава и искането на гражданските организации за среща с настоящия председател на НССЕИВ, вицепремиера Зинаида Златанова. От името на тези организации поискахме интервю от председателя на НССЕИВ, но получихме отказ и възможност да разговаряме само със секретаря на съвета г-жа Росица Иванова. Беше ни дадена обаче единствено възможност за интервю по електронната поща. “Отговорите”, които получихме, са показателни за схематично-чиновническия подход, престоренобезсъдържателната “диалогичност” и съвършената безполезност на лицата, оглавяващи Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси – една от многото неефективни структури в държавата.

Обектив | Брой 214

ПРАВИТЕЛСТВОТО ЗАТЪНА В БЮРОКРАЦИЯ

Росица ИВАНОВА, секретар на НССЕИВ

Такава среща ще има в най-скоро време. При това на нея бихме искали да се говори конкретно за извършените действия, постигнатите резултати и най-вече какъв ще е ефектът от направеното.

(По изрично настояване на правителствения пресцентър въпросите и отговорите бяха изпратени по електронната поща) От доста време сте секретар на Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси, запозната ли сте с писмото и предложенията на група граждански организации във връзка с резултатите и ефектите от Националната стратегия за интеграцията на ромите (2012-2020)? Защо това писмо е все още без отговор?

Да, разбира се, запозната съм с писмото. Преди месеци същите организации отправиха свои искания за оптимизиране работата на Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси (НССЕИВ). Бе създадена работна група, която извърши преглед и анализ на предложенията. В момента тече процедура за промени в Правилника за устройството и дейността на НССЕИВ, като най-съществената промяна се изразява в това, че Комисията за интеграция на ромите ще има водеща мониторираща роля по изпълнението на Националната стратегия за интеграцията на ромите (2012-2020). В Междуведомствената работна група за ресурсно подпомагане със средства от фондовете на Европейския съюз същите тези граждански организации имат свои представители. Тя планира ресурсно обезпечени интервенции за изпълнение политиката на интеграция на ромите, определени в националната стратегия, основана на цели и приоритети на ниво здравеопазване, образование, социална политика и жилищна политика. Междуведомствената работна група изпълнява функциите на координационна група по тематичен фонд „Фонд за реформи, свързани с включването на ромите и другите уязвими групи” по Българошвейцарската програма за сътрудничество. Тоест всичко, което неправителствените организации са предложили, е разгледано, анализирано и се работи по осъществяване на част от предложенията. Представители на граждански организации, ангажирани с интеграцията на ромите, настояват за среща с новото председателство на НССЕИВ. Как ще обясните факта, че такава среща все още не е проведена?

В момента се работи по няколко програми, насочени към интеграцията на ромите – Рамкова програма за интегриране на ромите в българското общество, Национален план за действие по Десетилетието на ромското включване, Стратегия за образователна интеграция, Здравна стратегия за лица в неравностойно положение от етнически малцинства, Национална програма за подобряване на жилищните условия на ромите… Какъв е ефектът от работата по тези програми и какви са приоритетите на новото председателство на НССЕИВ?

След приемането на Националната стратегия на Република България за интегриране на ромите (2012-2020) от Народното събрание през 2012 г. се работи основно по този стратегически документ. Той обединява философията, целите и мерките от различните стратегически документи досега в областта на ромската интеграцията. За да бъде успешна една хоризонтална политика, каквато е политиката за интеграция на ромите, трябва тя да се прилага координирано, а не разпокъсано между различни институции, което се постига чрез стратегията. Същият подход се прилага и в областните стратегии за интегриране на ромите и общински планове за действие. Понастоящем имаме 27 областни стратегии за интегриране на ромите и 220 двугодишни общински планове за действие до 2014 г. Те бяха изработени от местните власти в сътрудничество с неправителствените организации, а координацията на процеса се осъществи от Секретариата на НССЕИВ. Краткосрочните приоритети пред НССЕИВ са свързани с подготовката на втория етап на Плана за действие по стратегията, както и изготвянето на общинските планове за действие до 2020 г., изграждането на система за мониторинг и контрол на изпълнението на националната стратегия за интегриране на ромите, отчетен доклад за напредъка по стратегията за 2012-2013 г.

Обектив | Брой 214

ИНТЕГРАЦИЯ НА МАЛЦИНСТВАТА

Като част от това е и работа по оптимизиране дейността на съвета, и в тази връзка се предприемат промени в правилника за неговата дейност. Тази година група неправителствени организации изпратиха предложения за оптимизиране на работата на Националния съвет. Сформира се работна група от представители на Националния съвет – както от неправителствените организации, така и от институции, представени в съвета, която разгледа тези предложения (периода април-май 2013 г.). В проекта на изменение на правилника са взети предвид предложенията за оптимизиране на дейността на съвета, направени от неправителствени организации. Основните промени се отнасят до дейността на Комисията за интеграция на ромите, която се обвързва по-отчетлива с изпълнението на Националната стратегия на Република България за интегриране на ромите (2012-2020), изясняват се и някои моменти, които в течение на годините и от практическа гледна точка са доказали необходимост от промяна – например срокове за кандидатстване за членство и др. Основните наши съмишленици за осъществяване на тези приоритети са неправителствените организации. Тук бих искала да спомена, че за изпълнението на тези приоритети ще продължим да си сътрудничим с неправителствените организации, ще продължим доброто си партньорство със Световната банка, Институт “Отворено общество” и др. Смятате ли, че ромите трябва да бъдат включени в процеса на взимане на решения и изработване на приоритетите, свързани с ромската интеграция? Какво правите в тази посока и какви са намеренията на новото председателство на съвета?

Ромите винаги са били част от процеса на вземане на решения. Те участват в него още от времето, когато се изработва Рамковата програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество, която е приета от Министерския съвет през 1999 г.

Националната стратегия и планът за действие са изготвени от работна група с широко участие на представители на ромски неправителствени организации и експерти, както и на граждански организации, които работят в областта на приобщаването на ромите под координацията на Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси и поконкретно на Секретариата на НССЕИВ. Преди да бъде приета, тя беше подложена на широко обществено обсъждане и аз в качеството си на представител на Европейската комисия в България по това време бях силно впечатлена от активното участие на ромските организации в дискусиите. И в момента гражданските организации – както ромски, така и такива, които работят по проблемите на ромите, активно участват в тематичните групи, изготвящи оперативните програми за периода 2014-2020 г., в комитети за наблюдение на сегашни оперативни програми, в работната група за изготвяне на Споразумението за партньорство, очертаващо помощта от европейските структурни и инвестиционни фондове за следващия програмен период. Те са част и от процеса на изготвянето и прилагането на областните стратегии за интегриране на ромите и на общинските планове за действие. Всички добри традиции и инициативи досега ще бъдат продължени. Намерението ни е да надграждаме. Например, през септември се проведе VІІ Национална среща по „Инициатива за здраве и ваксинопрофилактика”. Това е дейност по приоритет „Здравеопазване” на Националната стратегия. Тя беше поредното доказателство за доброто сътрудничество между парламент, правителство и неправителствени организации за подобряване на здравеопазването в уязвимите групи. На срещата имаше силно международно участие – представители на Световната здравна организация, на Европейската комисия, представители от съседни държави. Една от найуспешните практики в сферата на интеграция на ромите е здравното медиаторство. Опитът на България, който впрочем вече се копира и в други

Обектив | Брой 214

ПРАВИТЕЛСТВОТО ЗАТЪНА В БЮРОКРАЦИЯ

Снимка: Архив БХК

европейски държави, беше за пореден път много високо оценен. Ние виждаме реалните резултати от него и сме убедени, че обхватът му трябва да се разширява. Затова намерението ни е да увеличим средствата, които държавата предоставя на общините за тази дейност, за да може от следващата година броят на здравните медиатори да стане 150 при 130 сега. Вече е подготвено и предстои приемането му от Министерския съвет на решението, с което средствата, давани от държавата на общините за издръжка на здравните медиатори, се увеличават с 8,7%.

домакинствата, живеещи в обособените квартали. Тези документи са основа, на която ще се планират дейности през следващите години.

са най-маргинализираните домакинства сред

групи: Междуведомствена работна група за

Как оценявате дейността на Комисията за интеграция на ромите към НССЕИВ? Приемате ли становището на неправителствените организации, че тази структура е неефективна и трябва да бъде закрита?

Както вече казах, в момента готвим промени в правилника на съвета, които да внесат по-голяма гъвкавост, оперативност и резултатност в работата на комисията, фокусирани върху постигане на Преди дни бе представена Концепция с комплекс целите на Националната стратегия. В тази посока от мерки за интеграция на най-маргинализираните са и предложенията на неправителствените общности сред етническите малцинства, организации. Христо е поет, пишещ нана ромски Наръчник заХристов планиране и изпълнение меркиезик. за От 2006 г. е разследващ журналист в БХК. Директор на „Джипси Сценарист три документални филма. интеграцията имТВ”. на местно ниво.наИдентифицирани Към комисията ще функционират и две работни

Обектив | Брой 214

ИНТЕГРАЦИЯ НА МАЛЦИНСТВАТА

ресурсно подпомагане интеграцията на ромите със средства от фондовете на Европейския съюз и Междуведомствена работна група за мониторинг на изпълнението на Националната стратегия за интегриране на ромите (2012-2020) и правни промени. По времето на Томислав Дончев бе създадена Междуведомствена работна група за ресурсно подпомагане на интеграцията на ромите със средства от фондовете на ЕС. Какво е свършеното досега от тази група и ще продължи ли дейността си тя?

Предвид предсрочните избори, промяната в структурата и състава на Министерския съвет тази работна група беше преустановила дейността си за няколко месеца. Съставът й вече е актуализиран и до края на октомври ще се проведе първото заседание. В предишната дейност на групата са изработени няколко документа, с активното участие на неправителствените организации, тези документи ще бъдат разгледани отново – в светлината и на напредналия процес по изготвяне на бъдещите оперативни програми. През следващия програмен период ясно е посочена подкрепа от европейските структурни и инвестиционни фондове за интеграция на маргинализирани групи включително и за представители на етнически общности в риск от социално изключване. Дейността на групата е отговорна и смятам, че форматът, в който тя ще продължи да работи, ще подпомогне постигането на целите й. По какъв начин ще гарантирате ефективността и резултатността от приетата Национална стратегия на България за интеграция на ромите (2012-2020)?

В Стратегията е заложено напредъка по изпълнението й да се представя в мониторингов доклад, който отчита извършеното по плана за действие.

В момента се работи по отчетен доклад за периода 2012-2013 г. Докладът ще се изготви от отговорните институции и ще бъде представен и обсъден на НССЕИВ. Неправителствените организации също ще готвят своя алтернативен доклад. С Институт “Отворено общество”, който е координиращата този процес организация, обсъдихме двата доклада да бъдат представени и обсъдени – нещо, което досега не е правено и би било много полезно и градивно, защото всички ние, като граждани на България, сме заинтересовани постиженията на нашата държава да бъдат ясно посочвани. Разбира се, това, което не е постигнато също трябва да се посочва и да се търсят начини за неговото изпълнение. Предстои изграждането на система за мониторинг и контрол на изпълнението на националната стратегия за интегриране на ромите, която ще позволява анализиране на информацията, и ще измерва резултатите и проследява напредъка. Това е важно за правилно насочване на мерките и действията и в крайна сметка за постигане на целите. Предвижда се това да стане по ОП „Развитие на човешките ресурси 2014-2020 г.”. В тази връзка положителен факт е, че администрацията на Министерския съвет чрез секретариата на Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси е бенефициент по същата програма. В Стратегията е предвиден механизъм за преглед и съответно актуализация, при необходимост, на стратегията и на плана за действие. По същия начин е заложено и в областните стратегии и в общинските планове за действие. А след 2020 година Стратегията ще може да бъде продължена, допълнена или изменена, в зависимост от постигнатите резултати, както и от реалностите тогава.

Димитрина Чернева е журналист в Портала за култура, изкуство и общество kultura.bg.

Обектив | Брой 214

КОЛОНКАТА НА ТАТЯНА ВАКСБЕРГ

Безсилие, което влезе в историята Да чакаме мира или да го извоюваме? И ако ще воюваме за него, то дали буквално? Тези два въпроса не идват с войната в Сирия, зададе ги преди двайсетина години Тадеуш Мазовиецки – първият некомунистически премиер на Полша, който почина в края на октомври на 86-годишна възраст. Поводът беше войната в Босна – тема, по която Мазовиецки беше специален докладчик на ООН. Един от онези политици на световната сцена, които настояваха за физическа намеса на Запада във войната и поради тази си позиция се брояха буквално на пръстите на едната ръка. Който иска да разкаже за краха на дипломацията в югославските войни, би следвало да вземе за свой трагичен герой именно Мазовиецки – човек с уникалната комбинация от знания както за комунизма, така и за национализма, попаднал на точното място (посткомунистическа и националистическа Югославия) и в точното време (етническите балкански войни), с достатъчно влияние, енергия, вътрешна убеденост и авторитет, за да прокара политика, която смята за правилна, но постигнал само провал на всичките си безкрайни

усилия. Толкова трагичен провал, че днес е сравним единствено с Холокоста. Мазовиецки става специален докладчик на ООН в момент, в който войната в Босна е към края на първата си фаза: сърбите са превзели близо 70% от територията на страната, прогонили са мюсюлманите от домовете им и вече настаняват в опразнените им къщи етнически сърби. Подходите към мюсюлманите са три – една част са убити, друга част са пратени в лагери, а третата част се смята за щастливата – това са хората, които са намерили убежище в други градове и села, до които босненската сръбска армия все още не е стигнала. Това е ситуацията в края на лятото през 1992 г. В първата си година на поста Тадеуш Мазовиецки става свидетел точно на това, което се случва на „щастливата“ група. Той вижда как десетки хиляди мюсюлмани, убедени, че са избегнали най-лошото, се озовават в три обкръжени от сърбите зони – Сребреница, Жепа и Горажде. Тъкмо по времето на Мазовиецки ООН поставя трите зони под своя защита, като изпраща там сили на ЮНПРОФОР. И

Обектив | Брой 214

КОЛОНКАТА НА ТАТЯНА ВАКСБЕРГ

от първия ден на тази инициатива Мазовиецки предупреждава: това са решения на хартия, те не могат реално да предпазят хората, защото ЮНПРОФОР нямат право да се намесят със сила, а същевременно са заобиколени от четвъртата по сила армия в Европа /за онези времена това е югославската армия/. Той призовава за въоръжена намеса, с което да се пропука обръчът на сръбските сили около Сребреница и да се освободят хората от анклава. Десетки телеграми, призиви, изказвания и доклади не свършват никаква работа. През лятото на 1995 г. босненските сърби нападат анклава Сребреница и със съдействието /а не само в присъствието/ на ЮНПРОФОН отделят мъжете и жените. После убиват мъжете. Мазовиецки е първият политик в света, обвинил ООН в това, че е допуснала престъплението. Той го прави в момента, в който подава оставка от поста си и малко след като е предал доклада си за събитията в Сребреница. „Не мога да продължа да участвам в тази претенция, че уж защитаваме човешките права“, пише той. Този доклад е първият документ, проследяващ бездействието на ООН пред една постоянно наблюдавана заплаха и на фона на многобройни предложения за това кое решение би спасило хората от сигурна смърт. В момента докладът на Мазовиецки е в основата на редица обвинения в Хагския трибунал. Той обаче не можа да допринесе за осъждането на силите на ЮНПРОФОР на място (по онова време тези сили са съставени от холандски военни).

и то не само с мрачната роля на бездействащата ООН и съучастващите сили на ЮНПРОФОР, но и с драмата на неуспелия борец Тадуеш Мазовиецки. В едно интервю той беше казал, че се чувства виновен за всичко, което се е случило в Сребреница. Удивителното на това несправедливо самообвинение е, че лидерите на холандския батальон, снимани да пият ракия с Ратко Младич, никога не стигнаха до признанието, че се чувстват „виновни“. За медиите, които в края на октомври 2013 г. писаха за смъртта на Тадеуш Мазовиецки, епизодът Сребреница остана някак на заден план. На преден план дойде ролята му на първия некомунистически премиер. На второ – активното му участие в дисидентското движение в Полша. На трето, четвърто, пето и шесто – това, че именно Мазовиецки извърши първите политически реформи в Полша, че именно по негово време беше отменена ръководната роля на комунистическата партия и беше сложен край на участието на страната в порочния икономически модел, наречен СИВ. Мазовиецки не е особено харесван в страната си или поне не е харесван от всички. Най-малкото заради това, че е бил проводник на диалога на полската кръгла маса, вместо да се обяви за радикално изземване на властта от ръцете на комунистите. Но Мазовиецки никога не съжали за политиката, която е провеждал вътре в Полша. Той съжаляваше за Сребреница – място, за което можеше да направи толкова много, но не успя.

Този епизод заслужава своето място в историята,

Татяна Ваксберг е журналист. Автор е на книгата „Милошевич и Трибуналът” и на филма „Технология на злото” за насилствената асимилация на българските турци. Била е кореспондент на Радио „Свободна Европа” в Хага и Вашингтон. Има три национални награди за разследваща и аналитична журналистика. От 2009 г. води колонка в сп. „Обектив“.

Обектив | Брой 214

ДА СИ СПОМНИМ КОМУНИЗМА

Георги Медаров

Интерпретации за соцносталгиите На девети октомври 2013 г. в конферентната зала “American corner” в Столичната библиотека бе представен сборникът “Българският комунизъм. Дебати и интерпретации“[1] (вж. „Обектив”[2]). Представянето, а и самата публикация, продължават дебата, започнал през 2011 г. на кръглата маса “Българският комунизъм - две десетилетия по-късно”. Конкретният повод е желанието за по-систематичен и научен отговор на гражданските празненства покрай стогодишнината от рождението на Тодор Живков, както и на цялостното надигане на соцносталгията. Струва ми се обаче, че въпросните дебати надминават първоначалната си цел, оформяйки собствен разговор за отношението между гражданската и научната роля на изследователя на комунизма. Конкретно за изследователите, които целят изграждането на ангажирана позиция, осъждаща периода под една или друга форма. Пред тях се поставят и по-широки въпроси относно възможността за разграничаване на фактите от ценностите и на науката от политиката. На представянето бяха поканени да говорят Майя [1] Михаил Груев и Диана Мишкова (съст.). 2013. “Българският комунизъм. Дебати и интерпретации”. София:ЦАИ [2] Кръстев, К. 2013. Сборникът “Българският комунизъм” не поставя точка на дебатите за изследването на комунизма. Брой 213 “Обектив”

Грекова (вж. текста на нейното представяне в „Обектив“, бр. 214) и Румен Даскалов, като и двамата засегнаха именно тази проблематика. Майя Грекова, позиционирайки се в рамките на подходите на Румен Аврамов и Александър Везенков, критикува смесването на науката с гражданската позиция, препращайки към веберовото разбиране за ценностна неутралност. Нека припомня, че около статиите на Везенков и Аврамов се оформя ключовото противопоставяне в книгата. Те изразяват определени опасения от канонизирането на десния разказ за комунизма. На представянето Румен Даскалов също изрази сходни критики, иронизирайки кръглата маса от 2011 г., като я уподоби на футболен мач, в който участва само един отбор със сини екипи, макар и в различни нюанси.

Възможен ли е единен десен разказ? Струва ми се обаче, без да оспорвам по никакъв начин важността на въпросите, поставени от Грекова и Даскалов, че в книгата се съдържа още един не толкова явен аспект. И по-точно, че зад общото осъждане на категорията комунизъм не е задължително да стои канонична структура. Тук не искам да се занимавам със спецификите в статиите, а само ще дам няколко свободно избрани примера за разнородността на

Обектив | Брой 214

КУЛТУРАТА НА ПАМЕТ ЗА КОМУНИЗМА В ЕВРОПА

интерпретациите на соцносталгията. Евелина Келбечева, например, предлага да мислим носталгията като ефект от “изключително умелото подменяне на разказа” от (пост)комунистическия елит (75) и „настоящия“ процес на “раз-образование”. Различна е перспективата на Даниел Вачков, според когото носталгията по соцстопанството е следствие от разрива между вкорененото в опита съзнание на “обикновения човек” и незнанието за “обективното” състояние. Обективни знания се появили едва наскоро, твърди той, цитирайки изданията на Института за изследване на близкото минало (44). Така “обикновените хора” не правят връзка между “микро- и макроравнище”. А преди просто не е имало “адекватен спомен” (48) за “реалното” значение на дефицита (49), за абсурдите “от икономическа гледна точка” (50) и за “негативните страни на прекомерната заетост” (48). От друга страна, Даниела Колева не осъжда носталгията, тя твърди, че социализмът “не допуска носталгия”, а наличието ѝ свидетелства за ”алтернативи, възможни само при демокрация” (124). Михаил Груев също не я разглежда като фалшиво съзнание (без значение дали като продукт на план или не), а като исторически процес, в който паметта се въвлича в политически битки за легитимност между бившите комунисти и новите антикомунисти (91). Това е описано и от Емилия Занкина, която разкрива конфликтния образ на Десети в разказите на елитите и как им служи за електорална мобилизация. В статията си Петя Кабакчиева демонстрира, че важните комунистически наследства са в полето на институционалната памет, засягаща общия живот, а не в интимния спомен (133). В нейния текст ясно се вижда, че и гражданските битки трябва да се водят именно там, а не за индивидуалната памет, която тя нарича и „лично право“. Кабакчиева оспорва и идеята за масовото разпространение на соцносталгията, изваждайки наяве нюансираността в популярната памет за времето преди 1989 г. С тези кратки примери се стремя да покажа, че сборникът е твърде разнороден, в него не присъства една антикомунистическа парадигма. Действително

повечето от текстовете изразяват негативен патос към категорията комунизъм и соцносталгията, но без обща интерпретация на причини, практики или ефекти. Сборникът включва широка палитра от разнородни подходи и аргументи. Преди всичко си струва да бъде четен и обсъждан, а появата на диалог показва възможност за нови вълнуващи дебати. Разбира се, това създава и чисто технически проблем пред въпроса за преподаването на комунизма, защото макар и известен консенсус за същността (като зло) да е мислим, то по-трудно ще се стигне до консенсус за проявленията. Между другото “третият път“ на Александър Везенков и Румен Аврамов, отвъд „нормализацията“ и „ненормализацията“, не е новост. Например, Институтът за критически социални изследвания[3] отдавна разработва историческа социология на социализма, далеч от “лявата” реабилитация и “десните” присъди.

Кой комунизъм? Бих искал да завърша с по-общо наблюдение върху споменатия антикомунистически патос. Струва си да си припомним критиката на Хана Аренд срещу „делото Айхман” и въвличането му в политическия проект за национално строителство и съпътстващите парадокси от криминализирането на периоди и идеи. A и ако целта е морална позиция, то чия? Този въпрос би оголил несъгласията не само с миналото, а и с настоящето. Времето преди 1989 г. може да се критикува от абсолютно противоречиви позиции. В България някои смятат комунизма за “национално предателство”, а други за националистически. Ако изберем втората по-либерална критика, то прогонването на българските турци превъзхожда изселването на виетнамските работници в зората на демокрацията само по мащаб. Втренчването в “зли същности” и в липсата на абстрактна свобода може да скрие съвсем конкретни дефицити на свобода днес.

[3] Вж. напр. “Историческа социология на социализма”, 2003, бр. 1-2, сп. “Социологически проблеми”; “Седмичните кинопрегледи: към историческата социология на социализма”, 2005, бр. 1-2, сп. “Социологически проблеми”; “Социализмите под микроскоп”, 2011, бр.3-4, сп. “Социологически проблеми”.

Георги Медаров е докторант по социология в СУ “Св. Климент Охридски”. Участва в група “Нови леви перспективи”.

Обектив | Брой 214

КИНО

Албум „Списаревски“

Ния Кирякова

Списаревски в патриотизма на отрицанието Обектив | Брой 214

КИНО В търсене на Списаревски – българският военен авиатор от Втората световна война, известен и като първата „жива торпила”, режисьорът Адела Пеева и екипът й разговарят със съвременници, колеги и роднини на капитана, с български и чуждестранни архивисти и хора, свързани с военната авиация, както и с представители на Българския национален съюз, ВМРО и Гвардия. Пред зрителя се разгръщат спомени за красив мъж, анекдоти, противоречиви сведения за първия боен полет на капитана в небето на 20 декември 1943 г., кадри от Списаревски марш, кадри от протести на националистически организации, изказвания на техни лидери. Според „Национален репортер”, Адела Пеева така и не „намира” Списаревски. Възможно ли е тя всъщност да не го е търсела? Кадър след кадър, филмът разкрива, че обект на филма са поскоро интерпретацията и присвояването на един исторически образ. „В търсене на Списаревски” пита не толкова коя е личността, загинала в своя Месершмит 109G-2 на 20 декември 1943, колкото коя е личността, която ни се иска Списаревски да е бил и какво говори това желание за пожелалия го. Изглежда почти всеки е склонен да проектира върху името на пилота липси, които изпитва в собствената си реалност, били те младост, привлекателност, буен нрав, непокорство, родолюбие или жертвоготовност. В този смисъл, авторът на разочарована статия в гореспоменатата публикация вероятно е прав – Адела Пеева не „намира” неговия Списаревски, но отключва размисъл за това защо хора като автора пламенно се възмущават от сблъсъка им с противоречащи на убежденията им факти. Едно от достойнствата на филма е, че илюстрира склонността да се тълкуват събития и личности така, както е угодно, често дори в лицето на доказателства, категорично отхвърлящи това тълкувание. В психологията този отказ да преформулираме убежденията си под влияние на оборващи ги факти се нарича когнитивен дисонанс. Друг въпрос, с който излизам от залата, е какво помним, ако помним, и как говорим за тази памет, ако изобщо говорим. Освен това, че Бойко Борисов се помести в учебниците по история още по време на мандата си, случило ли се е друго осъвременяване на учебниците от 2001 г.?

Учебниците, одобрени от МОН, помогнаха ли на учениците да разберат защо порозовя паметникът на съветската армия? Вероятно много от тях, по примера на възрастните, са сметнали акта за вандализъм, а не като политическо послание или знак, че имаме крещяща нужда да говорим за миналото отвъд клишето и официалната линия. Засега заявките за критично преразглеждане на миналото се правят под прикритието на нощта, за да ги подминем с тролея в сутрешното задръстване, да ги отразим набързо във вечерните новини и пак в срамния мрак на малките часове да ги заличим с пароструйката. Оставаме с удобното клише за „спасените” български евреи, с разрушаването на мавзолея вярваме, че сме заличили и миналото, част от което е, а изграждането на музей на терора сме оставили в режим на изчакване. Документалното кино не може и не бива да претендира за стерилна обективност. Самият факт на насочването на прожектора към конкретна сцена от историята е обект на избор и като такъв е белязан от субективност. Филмът винаги е начертан като пътека към някаква цел, видяна като смислена от твореца. Отзивите за „В търсене на Списаревски” са противоречиви, дори тези, идващи от един и същи идеен камп. Докато някои от последователите на националистическата идея смятат, че филмът „дава възможност на един куп дребни душици да оплюят героя”, че не трябва да се закача паметта на човек, който не е тук, за да се „защити”, то други излизат съвсем доволни от киносалона и заявяват, че „стоят добре”. Възможно ли е тези противоречиви тълкувания отново да са плод именно на онази склонност да тълкуваме нещата така, че да защитим вътрешното си спокойствие, да ги тълкуваме така, както е най-угодно за настоящите ни убеждения? Разчитаме ли във филма знак от Адела Пеева за творческия замисъл? Нека се обърнем към самото заключение на документалната лента. Финалната поанта е поставена от няколкоминутен близък план на сълзите на Боян Расате, породени от „срещата” му с предрешения като Списаревски актьор Иван Юруков. Последната картина са сълзите на човек, който само преди минути оправдава открития си призив към насилие над „цигани” с личната си убеденост, че именно това би направил и неговият Списаревски, ако живееше в наши дни

Обектив | Брой 214

ГОЛОТАТА НА ПАМЕТТА

„Списаревски марш“

– би „раздал справедливостта”, която държавата днес отказва да раздаде. Интересно е какъв ефект е търсен с този завършек, какво усещане е искал режисьорът да остави у зрителя в онези секунди тъмнина и самота в тишината на салона преди лампите да светнат и да посегнем към палтата си. В медийното пространство и в неформални разговори тези близки планове на сълзите на човека, срещу когото са заведени осемнадесет дела, арести и наказателни производства, се тълкуват различно. Отвъд разнородните тълкувания трябва да се отбележи, че сълзите в общия случай хвърлят пряк мост между зрителя и обекта на кадъра и създават предпоставка за негласна емпатия. Сълзите говорят за искрена убеденост. Зрителят е оставен насаме с тази емоционалност на Расате – без речеви или музикален коментар. Сълзите и тази възможност за емпатия създават опасната вероятност зрителят да забрави, особено ако не е бил достатъчно потресен, или дори да оправдае романтизирания подтик на Боян Расате към „раздаване на справедливост” за една „чиста” и свята България. Въпросът не е до политическа коректност. Дори в идеалния случай епизоди, показващи абсурдната псевдоуниформеност, символните препратки

към нацистката естетика и най-вече изказвания, приканващи открито към насилие и омраза към различните, действат стряскащо и предупредително на зрителя, който не иска да се озове в лош римейк на събития отпреди седем десетилетия. Именно тук, за съжаление, дреме проблемът с кадрите от филма, приканващи за родолюбското изтребване на чуждите елементи от KLETA MAJKA BALGARIQ. Проблемът е в субективността на зрителя и в капацитета му за критично мислене. Докато моята лична субективност долавя в режисурата на филма ирония към фашистите и затвърждава у мен убеждението, че те са хора в нужда от специализирана помощ, субективността ми като учител и правозащитник ме предупреждава, че иронията е превратна, когато не можем да бъдем сигурни, че ще бъде усетена. В този смисъл изборът да се даде толкова филмово време на националистическите организации е хазартен. Част от залога е въздействието върху подрастващата публика на филма. В търсенето на идентичност, така типично за възрастта и развитието, тийнейджърите са склонни да поемат идентичности, предлагани им наготово, като например неонационализма. Особено е опасно, че той може да изглежда (не само във филма на

Обектив | Брой 214

КИНО Адела Пеева) патриотичен, а подрастващите през всички години в училище в час по история, в час по литература, се социализират в едни образи на родолюбие и патриотизъм, които биват узурпирани от неонацистите. За сведение, фашистките организации в България като БНС, Гвардия и ВМРО са съставени в голяма степен от младежи. Проблемът с патриотизма, предлаган от Боян Расате, Ангел Джамбазки и съратници както от екрана на „В търсене на Списаревски”, така и от трибуните на телевизии, Лукови и Списаревски маршове, е, че той непременно гради идентичност чрез и в опозиция спрямо Другия. Пример - в кадър от Списаревски марш Ангел Джамбазки казва, че предпочита „така” да си прекарва времето, отколкото да ходи на „гей паради”. За проповядващите този патриотизъм на отрицанието той е източник на утешителното, макар и илюзорно чувство за общност, принадлежност и споделена идентичност. Хората от тези кръгове са зависими от този патриотизъм, изискващ готовността да убиеш или да се пожертваш, като източник на самоуважение. Интересите на този патриотизъм се преследват на цената на изключването и отричането на нуждите на Другия. Нещо повече, оцеляването му зависи от унищожаването на Другия. Възможен прочит на расатевите сълзи е страхът

от загубата на този източник на сигурност, идентичност и самоуважение в лицето на осъзнаването, че патриотичният Аз е илюзорен, че българската идентичност е флуидна и приемаща така демонизирания от патриотизма му Друг, и дали си добър гражданин и българин не се дефинира от това дали си готов да убиваш с думите и действията си всичко различно, всичко, което не разбираш. Ако съществува дори бегла възможност за такова тълкуване, значи има вероятност и зрителите с националистически пориви да доловят фината ирония на Адела Пеева в последния й към момента филм и да преразгледат какво, как, под чия команда и с какви последствия величаят. „Разбира се, хората не искат война. За лидерите, винаги е лесно да ги тласнат натам. Всичко, което е нужно, е да им кажат, че са нападнати и да обвинят пацифистите в липса на патриотизъм и излагане на страната на опасност. Това работи във всяка страна.” Херман Гьоринг „Patriotism ... is a superstition artificially created and maintained through a network of lies and falsehoods; a superstition that robs man of his self-respect and dignity, and increases his arrogance and conceit.” Ема Голдман

Ния Кирякова е учила международни отношения във Великобритания, Канада и Косово. В момента работи в програма “Кампании и комуникации” на Българския хелзинкски комитет.

Обектив | Брой 214

КИНО

Мила Цалова

Филми с мисия минаха по екраните през октомври През октомври в София, в продължение на седмица, ценителите на документалното кино имаха възможност да видят премиерно нови и награждавани документални филми, чиито теми са в областта на човешките права, интеграцията на малцинствени групи, опазването на околната среда, нестандартните провокативни образи и стилове на живот.

Сред акцентите в програмата бяха отличеният с наградата за документална режисура в Сънданс „Кралицата на Версай”, награденият със „Сезар” за най-добър документален филм „Невидимите”, звездният „Дайте ни парите” с Боно, Боб Гелдоф и Бил Гейтс, както и номинираният за наградата на журито в Сънданс „Детропия”.

Обектив | Брой 214

КИНО да държат „трудните” теми отворени за размисъл и разговор. Sofia Biting Docs е факт благодарение на работата на “Позор” и на съдействието на фестивала за човешки права “Един свят” в Прага, Чешкия център в София и фондация “Кино Изток”. Партньори на Sofia Biting Docs са Американското посолство в София, Френският институт - София, Гьоте институт – София, и Институт Сервантес - София. Премиерната първа година на фестивала започна с премиера на български документален филм, с премиерата на “Ром Кихот”. „Ром Кихот”, по думите на неговите създатели, е „Поетичен разказ за безумието и мъдростта на една ромска махала”.

Четири истории от две махали

Фестивалът е организиран по подобие и със съдействието на утвърдения вече фестивал, посветен на човешките права, „Един свят” в Прага („Един свят” има 15-годишна история). Идеята на организаторите е не толкова да дават рецепти или решения на наболели и вечни проблеми, колкото

България. Кюстендил. Ромската махала. Четири паралелни истории и един свързващ романтичен образ, образът на Ром Кихот, доскоро известен като Валери Леков - журналист, театрал, поет, музикант, блогър, пчелар… ром. Магнетичен и самобитен, Валери почти случайно приема да бъде гид на документалния екип в махалата. Всъщност в двете махали. Защото в Кюстендил ромската махала е разделена на две.

Обектив | Брой 214

КИНО

Снимки къв статията: Кадри от „Ром Кихот“, оператор Димитър Костов

Едната махала е до реката, другата е до влаковата линия. Къщите в двете махали са различни, хората също. Историите им, истории за мечти, любов, раждане, пътуване и отказ от пътуване са разказани в документален стил, но докосват със силата на художествен разказ. „Разказът” е дело на две млади режисьорки - Нина Пехливанова и Петя Накова. Филмът е първият пълнометражен документален филм и за двете, но не е първият им съвместен труд. Темата за интеграцията и човешките права не е нова тема за младите жени. Още в гимназията Нина посвещава три години на Българския младежки червен кръст, където натрупва опит в работа с малцинства и социални заведения. Петя е била сценарист на токшоу за човешките права и свободи, режисьор на късометражни филми, втори асистент режисьор в сериал. Другият им съвместен проект „Истории с тишина” разказва за живота на хора с увреден слух и техните проблеми и надежди.

Музиката във филма е дело на Мартин Любенов – по-известен в странство, отколкото в България. За разлика от други ромски музиканти, Мартин Любенов не е самоук, а получава системно музикално образование. Учил е в София, Чикаго и Виена и в момента е едно от най-нашумелите имена в австрийската и средноевропейската алтернативна джаз и етно сцена. Екипът с радост съобщава, че филмът вече има редица покани за международни фестивали и очаква първите си награди. Авторите информират, че „Ром Кихот” може да бъде предоставян от тях за целите на обучения, семинари и дискусии, свързани с ромите. Нина и Петя твърдят, че никоя група зрители не е прекалено малка и при времева възможност са на разположение, за да разкажат за работата си и да участват в обсъжданията по темата. Подробности може да намерите на сайта на филма www.romaquixote.com/bg.

Мила Цалова завършва философия и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Работи като журналист и координатор връзки с обществеността в различни издания и неправителствени организации.

Обектив | Брой 214

ПО СВЕТА Рубриката води Марта Методиева

Русия Да се позволи пускането под гаранция на арестуваните протестиращи Руските власти трябва да пуснат под гаранция всички задържани, обвиняеми в процеса за масовите протести от 2012 г., както и да се разследват обвиненията в злоупотреби и отказ на медицинско лечение. Арестантите са сред десетките хиляди демонстранти, протестирали на централния московски площад „Балатная” на 6 май 2012 г., в деня преди почетното встъпване в длъжност на президента Владимир Путин. Между полицията и малък брой протестиращи тогава имаше ограничен брой изолирани стълкновения. От 12-те обвиняеми почти всички са били обвинени в участие в „масови безредици”, формулировка, която руският омбудсман за човешки права критикува като непропорционална. Повечето са обвинени и в нападения срещу полицията. Трима са под домашен арест или са били пуснати под гаранция, деветима са оставени в арест. „Деветима протестиращи безсмислено са загубили една година от живота си зад решетките, каза Рейчъл Денбър, заместник директор за Европа и Централна Азия към Хюман Райтс Уоч. - Още полошо положението - изглежда спрямо някои от

тях са извършени злоупотреби или не са получили нужното лечение.” Според адвоката на един от обвиняемите клиентът му губи зрението си, докато се намира под предпроцесуален надзор и е бил удрян от надзирателите извън съдебната зала. Друг е преживял травма на очите и твърди, че му е отказвано адекватно лечение в продължение на почти една седмица. Според третия надзирателите в затвора са го удряли и са го подлагали на унизителен обиск. И тримата са арестувани повече от година, заедно с още шестима техни съобвиняеми. Процесът в Никулинския московски районен съд бе прекратен на 4 октомври, а новата дата за продължаването му е 22 октомври. Още 13 души чакат дело за подобни обвинения. Четирима от тях са в предпроцесуален арест. Владимир Акименков, един от обвиняемите, твърди, че на 1 октомври затворнически ескорт го ударил с ръка отзад по главата, докато го е придружавал в коридора на съда. Адвокатът на Акименков не знае какво е предизвикало ескорта. Според него, когато изслушването започнало, Акименков казал

Обектив | Брой 214

ПО СВЕТА на съдийката, че надзирателят го е ударил, но тя го прекъснала, отказала да приеме обвинението и заплашила да го изгони от изслушването, ако продължи да говори. 26-годишният Акименков е с увреден очен нерв по рождение. Когато лекарите го прегледали в затвора през октомври 2012 г., три месеца след ареста му, те открили, че зрението му значително се е влошило от последния му очен преглед през 2004 г. и че вижда с лявото око само 10%, а с дясното – 20%. Съдиите многократно са отхвърляли молбите за освобождаване на Акименков под гаранция, за да се лекува. През май 2013 г. Московският градски съд се съгласява с петицията на Акименков за освобождаване, при условие, че процесът започне по-късно от 10 юни, но тъй като той започва на 6 юни Акименков остава в затвора. Амнести Интернешънъл го обявява за затворник на съвестта. „Зрението на Акименков става все по-зле, докато той се намира в ареста, твърди Денбър. - Той спешно трябва да бъде пуснат под гаранция, за да получи помощта, от която се нуждае.” Властите обвиняват Акименков в „участие в масови безредици” по време на протеста от 6 май, твърдейки, че той е хвърлил пластмасова дръжка на знаме по полицаите. Полицаят, идентифициран като жертвата, е дал противоречиво показание при разследването. Първо казал, че Акименков е хвърлил неизвестен обект, после твърдял, че било пластмасова дръжка на знаме, а чак накрая, че всъщност бил ударен с нея. Полицаят все още не е свидетелствал в съда. Вторият обвиняем - Сергей Кривов, е писал на адвоката си, че на 2 октомври е бил подложен на унизителен обиск в коридора на съда. Според писмото, пратено по интернет, надзирателите го накарали да свали всичките си дрехи, включително бельото си, и да кляка пред тях. След три клякания Кривов отказал да продължи. Един от надзирателите започнал да му крещи и после го ударил, пише обвиняемият. Кривов бил накаран да стои няколко минути напълно гол пред осмина надзиратели, като сред тях имало и жена. Надзирателите не обяснили причината за обиска.

Когато съдебните изслушвания започнали, Кривов, който бил най-речовит сред обвиняемите, се оплакал пред съдийката за малтретирането му. Съдийката го прекъснала и накрая го изгонила от изслушването, тъй като отказал да спре да говори за предполагаемия инцидент. Кривов, 52-годишен, е баща на две деца и е доктор по математическа физика. Преди ареста през октомври 2012 г. той ходи на протести и на самостоятелни прояви в подкрепа на обвинените във връзка с протеста от 6 май. Кривов е обвинен в участие в „масови безредици” и отделно нападение срещу полицай по време на събитията от 6 май. Според разследване той е ударил по ръката един полицай, грабнал палката му и я подал на друг протестиращ. Единствените двама свидетели срещу него са полицейски офицери, които по време на разследването не могли да идентифицират Кривов като извършител. Третият обвиняем - Андрей Барабанов, преживява сериозна травма на окото на 27 септември, когато случайно се удря в стената на килията. Адвокатът му каза на ХРУ, че клиентът му е имал жестоки кризи на главоболие и трудно е виждал след инцидента. Но не е получил адекватно лечение, защото предпроцесуалният арест, където се намирал, не разполагал с офталмолог, твърди адвокатът. По време на изслушването на 1 октомври той помолил съдията да изпрати специалист в затвора. Получил отговор, че молбите трябва да бъдат официално изпратени до съдебния кабинет. Затова лекарят не могъл да прегледа Барабанов преди изслушванията на следващия ден. На изслушването на 2 октомври Барабанов седял, притискайки лицето си с ръце, за да намали болката в нараненото око, съобщи на ХРУ наблюдател на процеса. Адвокатите на Барабанов повикали два пъти линейка, но и двата пъти надзирателите забранили на лекарите достъп до обвиняемия. Накрая дошла линейка от затвора, но без очен специалист. Адвокатът на Барабанов каза на ХРУ, че клиентът му в крайна сметка бил преместен в клиника на 4 октомври, където офталмологът казал, че има нужда от лечение и почивка на легло. За да се спазят препоръките на лекаря, съдебните изслушвания били отложени за 15 октомври.

Обектив | Брой 214

ПО СВЕТА

23-годишният Барабанов е прекарал повече от 15 месеца в арест. Като Акименков и Кривов, той е обвинен в участие в „масови безредици” и отделно в нападение над полицай по време на протеста на „Балатная”. Той е обвинен в навлизане в полицейска редица, ритане и удряне на полицаи. Съдиите редовно са отхвърляли молбите за пускане под гаранция на Акименков, Кривов, Барабанов и шестима други обвиняеми, с аргументите, че представляват заплаха за обществото, има опасност да избягат или ще препятстват разследването, въпреки липсата на убедителни доказателства за подобни заключения. Когато отказва гаранция на Барабанов, съдията например цитира аргумента на прокурора, че той „има връзки с анархисти и футболни фенове”, които могат да му помогнат да избяга. Акименков отрича, но съдията коментира, че той е бил активен участник в политически митинги, където „записвал с камера политическите действия и отказвал да сътрудничи с полицията”.

октомври 2012 г., че съдията, който изпратил Кривов под предпроцесуален надзор, установил в полза на прокурорските твърдения, че Кривов може да попречи на разследването, без обаче да излага доказателства за това. Прокурорът твърдял, че Кривов бил неблагонадежден и, че, ако остане на свобода, може да „продължи престъпните си действия”, като например солови действия в подкрепа на някаква идея. Но в Русия протестите, проведени от един човек, не са престъпление. Неспособността да се направят основни стъпки, за да се установи дали продължителното задържане е разумно, е нарушение на стандартите изисквани от Европейската конвенция за човешки права, по която Русия е страна, заключава ХРУ. Конвенцията изисква съдилищата да дават достатъчни и конкретни основания за нареждането на предпроцесуално задържане. В „Калашников срещу Русия” Европейският съд за човешки права подцени факта, че националните съдилища са задължени да установяват убедителни причини за издаването на заповед за задържане, а властите трябва да положат „специално старание”, преди да отнемат нечия свобода.

Руският вестник „Новая Газета” съобщава през

Обектив | Брой 214

ПО СВЕТА

Ливан има причина да се срамува от отношението си към сирийските бежанци В миналото взимах парния влак от старата гара Хадж в Дамаск до Блудан и Забадани. Локомотивът се движеше толкова бавно, че пътниците от време на време скачаха от вагоните да си наберат плодове и се мятаха обратно на влака. Блудан беше вид горист спа курорт, пълен с лениви поточета, дини и груби циментови къщи, както и с големи плакати на Хафез ал Асад, диктаторът, баща на Башар. По тези хълмове имаше палестински тренировъчни лагери и областна щаб квартира на Иранската революционна гвардия – Ливан е само на 16 км. Пътеките на контрабандистите тръгваха от Блудан и Забадани и стигаха до долината Бекаа. Блудан е християнски град, Забадани е предимно сунитски и е бил един от първите въвлечени в сирийската война. Старите контрабандистки пътеки сега помагат на десетки хиляди сирийски бежанци да влязат в Ливан, броят им стига до 1,3 млн. души, от които поне 780 000 са регистрирани от ООН. Това означава, че всеки четвърти човек в Ливан е сириец. Така и се усеща. Бедните просят по улиците на Триполи, Бейрут, Тир и Сидон, богатите спират пред мен в хубави коли, с регистрационни номера, които показват, че идват от Рака, Деир екс Зур и Дераа. По няколко от колите имаше дупки от куршуми, както по множество ливански коли по време на гражданската война в Ливан 1975-1990 г. Почти половината от хората, които срещнах в един обикновен ден в Бейрут, бяха сирийци. Те работят на строежи близо до дома ми. Преди две години всички подкрепяха Башар. После по-бедните работници провъзгласиха бойците от Свободната сирийска армия за свои герои, а отговорниците

на строежите се оказаха разузнавателни агенти, подкрепящи режима. Сега бунтовнически настроената група от сградата е тиха – тъй като не са ислямисти, а псевдоченгетата си държат устите затворени. Заможните сирийци са се преместили в лъскави апартаменти в центъра. Понякога откривам, че когато пътувам от Бейрут за Дамаск през уикенда, половината от сирийците, които искам да видя, въобще не са в Дамаск. Те прекарват същия този уикенд в Бейрут. Има причина за голям срам, свързан с масовия прилив на бежанци. Когато ливанците бягаха в Сирия по време на гражданската война, режимът съвестно ги обгрижваше. Сега ливанците посрещат с негодувание гъстите тълпи от изток. Те са бити на имиграционни опашки, мамени са с баснословни наеми и в някои градове (християнски, съжалявам, че го казвам) не им се позволява да бъдат по улиците след 20.00 ч. Християнските палестинци от Дамаск живеят в бедност, в едностайни бараки в единствения християнски палестински бежански лагер в Дбайе. Сунитските палестинци от Сирия посещават порутените бараки на Сабра и Шатила, за да обменят историите си на ужаси с такива за кланета и диващини, сполетели палестинските им братя и сестри от този лагер, оставен преди 31 години в ръцете на жестоките израелски съюзници. Големият страх на ливанците е градовете от сирийски палатки да не се превърнат във въоръжени лагери, извън суверенитета на Ливан, управлявани от сирийци, носещи собствените си оръжия извън закона. Но може ли Ливан да предотврати тази опасност, когато сирийското страдание е толкова

Обектив | Брой 214

ПО СВЕТА

голямо? В събота вечерта видях трима сирийци – двама от тях само на 14 години, да продават бели рози близо до дома ми. Амир дошъл от предградието Дума, край Дамаск, преди една година. Десният му крак бил откъснат от снаряд. Хади и Хани са братя, от Хама. Ръката на Хади е била ампутирана от осколки на снаряд преди осем месеца. Само Хани

е невредим. Купих бяла роза. Трима сирийци, само единият в целостта си. Робърт Фиск, британски журналист, колумнист на „Индипендънт”, който от 35 години живее в Ливан

Сирия Екзекуции и вземане на заложници от бунтовниците Въоръжените опозиционни групировки в Сирия са убили най-малко 190 цивилни и са взели други 200 за заложници по време на военна офанзива в селската област Латакия на 4 август 2013 г., съобщи Хюман Райтс Уоч в доклад, публикуван на 11 октомври. Най-малко 67 от жертвите са били екзекутирани или незаконно убити в операция около проправителствено настроени алауитски села.

първия ден от операцията. Двете опозиционни групировки, участващи в нападението - „Ислямска държава Ирак” и „Дажайш ал Мухаджирийн уал Ансар”, все още държат заложници, огромна част от които жени и деца. Разкритията до голяма степен сочат, че убийствата, взимането на заложници и други злоупотреби стигат до военни престъпления и престъпления срещу човечеството, твърди Хюман Райтс Уоч.

Докладът от 150 страници, озаглавен „Все още можете да видите кръвта им: екзекуции, безразборна стрелба и вземане на заложници от опозиционни сили в провинция Латакия”, представя доказателство за убийствата на цивилни на 4 август,

„Тези злоупотреби не са били действия на разбойници, отбелязва Джо Сторк, директор към ХРУ за Близкия Изток. - Подобна операция е била координирана планирана атака срещу цивилното население на тези алауитски села.”

Обектив | Брой 214

ПО СВЕТА

За да осигури справедливост на жертвите, Съветът за сигурност към ООН трябва незабавно да сезира Международния криминален съд, заяви ХРУ. Организацията е документирала военни престъпления и престъпления срещу човечеството, извършени от сирийските правителствени сили. В доклада са отразени полево разследване и интервюта с повече от 35 души, включително хора, които са преживели нападението, отряд за бързо реагиране, както и бойци и активисти от правителствените и от опозиционните сили. ХРУ е открила, че поне 20 отделни въоръжени опозиционни групировки са участвали в операцията, наречена от тях „кампанията на потомците на Айша, майката на вярващите”, „Офанзивата Баруда” или „Операцията да освободим брега”, продължила до 18 април. Не е ясно дали всички, или повечето от тези групировки са били в селата на 4 юли, когато са извършени най-голяма част от посегателствата. Но петте групировки, които са били основните събирачи на средства, организатори или изпълнители на атаките, явно са присъствали при започването на операцията на 4 август. ХРУ заключи след множество интервюта, полево разследване и преглед на опозиционните изявления и видеа, че

тези пет въоръжени групировки са отговорни за инцидентите, стигащи до военни престъпления. След преглед на показания на свидетели, видео- и снимков материал, както и на болнични архиви, ХРУ смята, че опозиционните сили са убили най-малко 67 от 190-те идентифицирани мъртви цивилни. За останалите убити са изисква допълнително разследване, за да се определят обстоятелствата на тяхната смърт и дали жертвите са умрели в резултат на убийства. Високата степен на смъртност на цивилни, природата на установените наранявания, например множество белези от разстрел или намушкване, както и труповете на 43 жени, деца и възрастни, сочат, че опозиционните сили или преднамерено, или безразборно са убили повечето от останалите жертви. Степента и моделът на сериозни злоупотреби, извършени от опозиционните групировки по време на операцията, показват, че те са били систематични и планирани като част от нападение срещу цивилното население. ХРУ заключава, че доказателствата твърдо предполагат, че убийствата, взимането на заложници и други злоупотреби, извършени от опозиционните сили на 4 август и след тази дата, стигат до престъпления срещу човечеството.

Обектив | Брой 214

ПО СВЕТА

Безсърдечният Оланд не успява да разреши скандала с ромското момиче След пет дни политическа криза сагата с депортираната от Франция ромска ученичка избухна в лицето на президента Оланд. Той се опита да го потуши, като предложи на 15-годишната Леонарда Дибрани, която бе задържана по време на ученическа екскурзия преди 10 дни, да възстанови обучението си във Франция сама. Компромисът, който нито една от страните не прие, задълбочи кризата, свързана с миграционната политика на кабинета и кристализира гнева на младите хора срещу предвожданото от социалистите правителство. В събота, по време на тържествено обръщение по националната телевизия, изцяло посветено на аферата, президентът каза, че Леонарда може да се върне – но без родителите и четиримата си братя й сестри. Депортацията на Леонарда и семейството й е била законна, каза Оланд, но представителите на властта в източна Франция са действали тромаво при свалянето на момичето от автобуса пред съучениците му. В бъдеще нови правила ще забраняват задържането на деца на нелегални имигранти по време на училищни мероприятия. Леонарда изслуша речта на президента в Косово, по телефона на френски журналист. На живо по телевизията тя определи предложението като „безсърдечно”. „Няма да се върна във Франция сама, каза тя. Няма да изоставя семейството ми.” Баща й Резат Дибрани, на 43 г., който призна, че е излъгал пред френските власти за родното място на семейството си, каза, че Оланд е взел „лайняно”

решение. Според допитване повече от 70% от французите нямат проблем с депортацията на Леонарда. Гимназистите в Париж и други градове не са съгласни. Миналата седмица те блокираха училищата и шестваха по улиците в знак на протест. Президентът Оланд мълча три дни, преди краткото, но необикновено телевизионно обръщение от Елисейския дворец в събота. Той предложи на Леонарда правото да се върне сама на училище в областта Дубс, близо до швейцарската граница. Каза, че френското правителство ще организира и, по подразбиране, ще плати за приемно семейство. По-късно стана ясно, че Оланд е бил длъжен да направи този компромис, за да прекрати конфликта между министър председателя си Жан-Марк Айро и хардлайнера министър на вътрешните работи Мануел Валс. Айро е искал цялото семейство да се върне. Валс не е искал никой от тях във Франция. Миналия месец министърът на вътрешните работи ядоса политиците от левицата, като каза, че малка част от 20 000-те роми от Източна Европа имат „капацитета” да се интегрират във френския живот. „Съдбата” им, каза той, е „да се върнат у дома”. Коментарите му отчасти обясняват защо „аферата Леонарда” стана такъв голям проблем. В интервю във френски вестник той остава непоклатим: „Нищо няма да ме накара до се отклоня от пътя си. Законът трябва да се прилага и това семейство (освен Леонарда) не може да се върне във Франция”.

Марта Методиева е преподавател по латински в НГДЕК и НБУ. Член на УС на БХК. От 12 години води рубриката “По света”.

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ

Майя Грекова

Отново за ценностите:

гражданска позиция и научно изследване Благодарности на съставителите за поканата да участвам в представянето на книгата, което приемам по-скоро като възможност за продължаване на дебата, който е в основата на този сборник, защото книгата излезе от печат през юни и вероятно всички от присъстващите са я прочели, а които не са успели – вероятно познават представянето й, публикувано в сп. „Обектив“. Така че аз ще се възползвам от тази възможност, няма да се спирам поотделно на текстовете в сборника, за да представя синтетично важното в тях. Ще фокусирам вниманието си върху няколко проблема, които заедно или поотделно, в една или друга степен присъстват в текстовете, или аз ги откривам в тях, или се поставят като проблеми от автори в сборника. И, разбира се, смятам, че са важни и дебатът по тях заслужава да продължи. Преди да премина към очертаването им, трябва да направя една уговорка: с оглед на времето, а и на жанра на срещата ни, няма да препращам и да се позовавам на автори, да привеждам цитати от текстове; давам си сметка, че това само по себе си би могло да породи възражения от разпознал се или припознал се автор; надявам се да е възможно да удържим вниманието си върху проблемите, без да влизаме в доизяснявания на конкретни фрази и на тяхната евентуално неразбрана от мен контекстуалност; Трябва също така да кажа, че прочитът на сборника ме накара да се разровя из интернет, за да добия малко по-плътна представа за живия дебат, проведен на 9 ноември 2011 г. и в такъв контекст

да разположа сборника с текстове. В тази връзка трябва да отбележа представянето на кръглата маса “Българският комунизъм – две десетилетия по-късно”, в. „Култура“, бр. 39, 18 ноември 2011, от Теодора Георгиева под заглавие „Комунизмът’ 2011 Между присъдата и носталгията“. Това представяне пък ме подтикна да се върна още малко назад във времето и така се запознах със статията на Благовест Нягулов, Как да пишем историята на близкото минало (За един актуален историографски дебат) – История на Народна република България. Режимът и обществото. (в. „Култура“, бр. 6, 19 февруари 2010). От статията пък се насочих към обемното издание, което, признавам, не успях да преборя в дните до днес. 1. Първият проблем, „гражданска позиция и научно изследване“: Защо това е проблем? Аз за себе си убедена, че позицията на гражданина и позицията на учения трябва да бъдат ясно разграничавани. Гражданинът – ако и доколкото е гражданин, прави, бих казала всекидневно, съзнателно или недотам съзнателно, избор, основан на ценности, интереси; той може да е „ляв“/“десен“, консерватор/либерал, демократ, каквото и да означава това за него или за другите; той може да има свои интереси, които по различни легални и полу-легални начини да реализира; той може да е добър или лош човек за своите близки, приятели, колеги; и т.н. Ученият, когато и доколкото реализира научно изследване, а не когато е гражданин, би трябвало да се ръководи единствено от ценностите на науката, от правилата на научното изследване, другояче казано да постави

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ

в скоби желанието си да отсъжда и да осъжда своя изследователски обект. Казват, че това не е възможно, дори че не е желателно; аз смятам, че е задължително, но е трудно за реализиране, особено когато изследователският предмет предполага и изисква и гражданска позиция. Добре известно ми е, че и по света, не само у нас, има нагласа за определяне и за самоопределяне на социални изследователи като леви и десни; че натрапчиво се употребява напр. „лява академия“. Но, ако изобщо има право на съществуване подобно разграничаване, от моя гледна точка разбира се, то може да има своите основания единствено и само по отношение на избора на изследователски предмет. Както се досещате, в това си разбиране аз плътно се придържам към формулировката на Вебер за свободна от ценности наука: изборът на предмет се определя от ценности, но изследването на (избрания) предмет е подчинено на изследователски метод/и, съопределени от предмета и е свободно от ценности – освен от ценността на научното изследване. Защо това е проблем по отношение на изследванията на комунизма? Цитирам: „При цялата условност на едно разграничаване, се очертават две ценностни ориентации, които се отразяват в изследванията за близкото минало. Става дума за “избора” между сигурността и свободата. Тези, които условно “избират” или предпочитат сигурността на колективистичното общество и неговите социални и национални ценности, изглежда са по-склонни да представят социализма като “неизбежна брънка от верига предходни и последващи състояния” или като “нормален” период от българската история с неговите негативи и позитиви. […] Този род интерпретации се определят от техните автори като нормализация на писането на съвременната история, но понякога те водят до оправдаване на социализма и комунистическия режим. Напротив, онези, които “избират” свободата на индивидуалистичната либерална демокрация, гравитират към представянето на комунистическия режим като “прекъсване в естествения еволюционен ход” на държавата и обществото. […] В този случай

се достига и до косвено или пряко осъждане на комунистическия режим“ (Бл. Нягулов). Още един, много по-кратък цитат (от предговора към История на НРБ. Режимът на обществото, с. 19): “[…] начинът на “разказване” на историята на периода не може да изключва ясната оценка, няма как да не е функция на ценностната ориентация на изследователите.” Ако в първия случай бихме могли да допуснем, че се предлага обобщение на случващото се в историческите изследвания в България днес, във втория случай няма как да не приемем, че се задава рамка на интерпретациите. Тъкмо „разказът“ на изследователите няма право да е функция на ценностните им ориентации като граждани. В противен случай, неусетно понякога, се стига до абсурда да бъдат обвинявани респонденти и по общо – част от гражданите на България, за тяхното невежество, за това, че имат такива, а не други – правилни „спомени за комунизма“, за това, че нямат интерес към историческото знание, че вместо да четат умните ни книжки, слушат чалга… ; и да бъдат подигравани респонденти (потенциално всеки, който като тях си спомня) за това, че „спомените“ им за комунизма са изпълнени с дребни/битови/ лични неща, а не са „спомени“ за… важните политически, икономически и т.н. характеристики на режима/ системата. Подобна не-научна нагласа (съжалявам, но няма как да я нарека по друг начин) води до едно много важно следствие: • до претенция за наличие на Истина и за постигане/владеене, овладяване на Истината за … (в случая – комунистическия период), която – за съжаление – другите още не са проумяли, но „ние“ (владеещите Истината) можем да им „помогнем“ да я научат. Все едно дали тази претенция ясно се заявява – бих казала ако е ясно заявена, тя не би била проблем. Но аз продължавам да се надявам да е възможно, поне в някакви кръгове на граждани-учени, да преодолеем силното влечение към Истината с главна буква. Наистина да приемем, че са възможни различни интерпретации от различни

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ

гледни точки и тяхното верифициране се провежда единствено с научни аргументи. Да не забравяме един друг спомен от близкото минало: тъкмо историци (главно) около век втълпяваха на поколения български граждани Истината за „турското робство“ – безвъпросната, единна, всеобясняваща Истина. Отпреди 20-30 г., не само историци, започнаха да се разколебават във вярата си в тази Истина и да се опитват да разклащат създадените от историческата „наука“ митове. Нима искаме да повторим този опит? За да изпреваря възможни прибързани реакции: не твърдя, че „комунизмът“ не е „зло“, не твърдя, че комунистическият режим като такъв и в частност в България не е направил хиляди злини, разбил е хиляди съдби, и т.н.; напротив, твърдя, че като граждани, при това владеещи експертно социално знание, трябва да направим всичко по силите си, за да преодолеем дълбоко проникналите в живота и в мисленето ни остатъци, метастази на комунистическия режим. Твърдя също така, че ключовият въпрос, от който следват множество конкретни изследователски въпроси (на някои от които са посветени статии в сборника), е как комунистическият режим успява да просъществува 45 г., а последиците от него да продължават скрито-полускрито-полуявно да определят или да въздействат върху всички измерения на социалния живот в България днес? 24 години след като заклеймихме режима. Тук се налага да направя едно отклонение към относително по-частен проблем на социологически, културологични и други изследвания, които добиват своя изследователски материал чрез интервюта от различен вид. Не бива да забравяме, че в ситуация на интервюиране ние упражняваме принуда над респондента: ние принуждаваме респондента в този точно момент да настрои своята мисъл, да постави в центъра на своя свят въпросите/проблемите, по които ние искаме неговото мнение – в този момент обаче напълно неизвестно остава какви други неща са в центъра на неговия интерес; още по-сложна е ситуацията на интервюиране, когато призоваваме респондента да си „спомни“, да се обърне назад към своето съществуване в един предходен исторически период, който за него не е „период“, а

част от живота му, и в този от нас принуден поглед да „обхване“ живота си – в случая по времето на социализма, да ни сподели представата си за политическия и/или икономическия и/или… живот по времето на комунизма, да ни сподели какво мисли за комунизма изобщо. Нима наистина си представяме, че това е възможно или поне – че е лесно постижимо? Или искаме да ни декламират запаметеното от учебници или от публични изяви на проповедници (тук отново, надявам се, разпознавате Вебер) и да ни го споделят като свой спомен? В този проблемен кръг разполагам и обсъждания въпрос за „соцносталгията“ – какво наричаме соцносталгия, има ли нещо, което да попада в смисловото поле на съответното наричане и как го разпознаваме, и т.н. (Тук не мога да не отбележа статията на Даниела Колева, която дава много добри ориентири за избягване на злоупотребите с термина, както и коректния анализ на резултати от изследване на паметта за социализма на Петя Кабакчиева.) Ако всяко спомняне „с добро“ на нещо от времето на социализма бележим като „соцносталгия“, рискуваме не само да обезсмислим самия термин, но и да отречем правото на хората да съхранят своята собствена биография като преживян живот. Тук отново ще се върна за малко към интервютата-разкази за живота „тогава“ и особено т.нар. биографични интервюта. Защо ни се струва странно и едва ли не кощунствено в разказите да присъстват „дребните“ човешки радости и страсти, и хубави спомени, вместо очакваната от нас мрачна действителност на комунистическия режим като такъв? Нима действително си представяме, че е възможно хората, живели комунистическия режим, непрекъснато и устойчиво да са мислели и преживявали през режима? Или очакваме сега, в новото време, да преосмислят живота си през концептуализиране на режима? 2. И стигаме до следващия проблем: Преподаването на най-новата българска история, учебниците по история и присъствието в тях на комунистическия режим. Наскоро имаше дебат по повод на проведено изследване на учебниците, не познавам доклада по изследването, но безспорно

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ

е заключението не само от него, че учениците и по-общо „младото поколение“, неживяло през периода на комунизма, не познават най-новата история на България. Стои въпросът и какво, и как да бъде преподавано, т.е. да присъства като знание в учебниците. Но за мен стои и въпросът, продължаваме ли да мислим, че учебниците и преподаването – в частност на история, трябва да дават на учениците безвъпросно знание, или – особено когато става дума за най-новата история на България – следва да предоставят, да провокират дори, възможност за обсъждане, за сблъсък на мнения, за събуждане на интерес към проблематиката и по този начин интерес към търсене и на изследователски публикации, материали извън включеното в учебниците. (Напълно съзнавам твърде вероятни възражения от типа: че това са утопични идеи; че учителите не са готови за дебат, а учениците не се интересуват; че не знам какво е средното училище в България днес; че комунистическият период е в края на учебниците и за него не остава време; и т.н. И все пак, това са друг тип проблеми.) Казаното не означава, че не трябва да се търси и да се намери консенсус относно ключови събития, процеси, действия, личности сред широк кръг изследователи на периода. Ако изобщо е постижим такъв консенсус, но ако не е – това означава, че преподаването на история е и ще бъде зависимо от конюнктурни политически интереси и периодично ще се провежда промяна на съдържанието на учебниците, прогласяващи поредната Истина, независимо от научни аргументи и изследвания. Но след постигането на такъв консенсус, да се надяваме, че все пак то е възможно, в учебниците следва да се отрази различието в интерпретациите. И като казвам различието в интерпретациите, изобщо нямам предвид „оправдаването“ на комунистическия режим, защото оправдаването, респективно осъждането, не е въпрос на научна интерпретация. Впрочем аз не знам какво би могло да означава „оправдаване“ – оправдаване на жертвите, на явното и скрито насилие, на ограничаването на възможностите на белязани по някакъв начин граждани? Но има различни интерпретации, освен всичко друго и защото в рамките на комунистическия режим има

различаващи се гледни точки: и аз не виждам нищо страшно в това, включително и от гледна точка на историческото знание, да бъде представена и гледната точка на бившите управляващи и тъкмо тя да бъде „сблъскана“ и „засрещната“ с преживяванията, записаните спомени, с факти от същата тази действителност, които показват какви са били следствията от политически действия на равнището на всекидневния живот на различни „групи“ от населението на България; които разкриват каква е цената на тези действия за тогавашните български граждани; какви са последствията, включително и за социалността днес. Давам само един пример на възможен сблъсък. Ако продължа на друго равнище с примерите, сблъсък между пропагандни думи и институционални действия; сблъсък между закони и прилагането им, което превръща действащ закон в произвол на „случайно“ оказали се овластени да го прилагат; сблъсък между заявена политика и провеждани „мероприятия“, които само изглеждат като произтичащи от нея; и т.н. Накратко, мисля, че изборът не е между „преподаване на суха фактология“ или „проповядване на единствената Истина“ – в случая, за най-новата българска история. 3. И последният проблем, който за мен не е проблем, но присъства в полето на дебата: Приемственост или прекъсване в историческото развитие е периодът на комунистическия режим? Аз отказвам да мисля в тази опозиция комунистическия период-режим и който и да било исторически период. Отказвам и да мисля като научно занимание проиграването на неслучили се варианти за алтернативно развитие. Какво означава „прекъсване в историческото развитие“? Има някакво „естествено“ развитие, което обаче не се е случило? Била ни е предначертана националната история, но „външни сили“ я прекъснали? След прекъсването се връщаме към „националната си история“? Като прекъсваме прекъсването й? А по повод на приемствеността, бихме могли да твърдим, че я има или не, единствено и само чрез внимателни сравнителни изследвания, които освен всичко друго биха обяснили как успява да се

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ

установи комунистическият режим и да се задържи 45 години. Откъде и как черпи ресурс – извън външната сила, международното положение и др. подобни. Силата на насилието не е убедителна като единствено и финално обяснение. Съзнателно или несъзнателно, комунистическият апарат се ориентира, след началния терор, към „мек“ натиск, който възпроизвежда – в новите условия – действеността на популярната поговорка от споменатото вече „турско робство“ - „преклонена глава, сабя не сече“. Единствено в конкретни изследвания може да се проследи какво и как в институциите, политиките, законите, практиките, радикално се променя

или – повече или по-малко варирайки бива приспособявано в интерес на новата власт. Тези от вас, които са участвали в дебата или познават текстовете от сборника, вероятно са разпознали близост във вижданията ми по проблемите, на които се спрях, с двама от авторите в сборника – Румен Аврамов и Александър Везенков. Така е. В техните текстове, разбира се, има значително повече и проблеми, и аргументи, а и различия. Публикацията е откъс от сборника Българският комунизъм (Дебати и интерпретации). Съст. М. Груев, Д. Мишкова, 2013.

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ Александър Везенков

Спасяването на българските евреи –

уникално ли е наистина

Учили са ни, повтаряли са ни и в съзнанието ни вече необратимо се е запечатало, че България е единствената страна в Европа, спасила всички свои евреи през Втората световна война. Това се смята за уникално явление в онова време на пълно ожесточение, за един от върховете в политическата ни история, за едно от малкото неща, с които наистина можем да се гордеем. Неприятното е, че в чужбина тази уникалност обикновено не се признава, а самият случай сякаш не се познава. При политически прояви, чествания, пък и в чуждите исторически изследвания спасяването на българските евреи много често се пропуска или остава в сянката на други случаи. Събитията в България са познати на чуждите специалисти, правени са и специални проучвания за тях (да споменем най-вече това на Фредерик Чери), но там всичко е представено и оценено по доста по-различен начин. Обикновено оцелелите евреи от старите предели на Царството се дават заедно с депортираните и избити от Беломорието и Вардарска Македония (“новите земи”), намиращи се по това време под българска власт. Така излиза, че над 20% от евреите в страната са станали жертва на Холокоста в разрез с широко приетата у нас формулировка, че “нито един български евреин” не е бил депортиран. Наред с това, доста повече място се отделя на репресиите, понесени от иначе оцелелите български евреи. Всъщност, критични публикации за политиката на България към евреите през Втората световна война се появяват не само в чужбина. Някои книги, които показват по-сложна и противоречива картина, са преведени или публикувани у нас (заслужава

внимание книгата на Лариса Дубова и Георгий Чернявский), неприятни истини се казват и в ред български изследвания (Илчо Димитров, Иван Ст. Хаджийски, Иван Генов и ред други). Публикувани са и съответните документи: заслуга на Натан Гринберг, Давид Коен, Витка Тошкова и пр., а напоследък към това се добави много поизчерпателният двутомник, съставен от Надя Данова и Румен Аврамов. Изобщо въпросът за съдбата на евреите през Втората световна война е един от найдобре проучените в новата и най-нова българска история и ред неудобни факти са многократно изтъквани в специализирани изследвания и полемични статии. В резултат на тези критики се е стигнало до една поголяма предпазливост във формулировките – когато се говори, че “всички български евреи” са били спасени, обикновено се уточнява, че става дума за старите предели на царството, докато онези от новите земи са били депортирани. Мнозина в прав текст заявяват, че отговорност за това депортиране носят българските власти. Част от публикациите отделят и повече внимание на унизителните репресии, които евреите понасят през годините на войната. По-внимателните изследователи, и български, и чужди, стигат до извода, че самото спасяване на евреите от старите предели е плод на ред обстоятелства, а не само на иначе безспорните заслуги на граждански активни българи. Специално се подчертава и ролята, която изиграл обратът във войната за промяната на политиката по еврейския въпрос. Отбелязва се, че и в Дания евреите са спасени (по-рядко се споменават и

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ някои други страни), съответно, че става дума не за единственото, а за едно от много малкото изключения. Въпреки тези уговорки, у нас остава да господства представата за уникалния характер на спасяването на българските евреи. Напоследък виждаме как някои интелектуалци, от една страна, настояват да се кажат всички неудобни истини за тормоза над евреите през годините на войната, както и за българската вина за депортацията от новите земи, но заедно с това твърдят, че спасението на българските евреи е “уникално”, че не е “мит”, че самата дума “спасение” не бива да се слага в кавички, притесняват се да не би то някак да се “омаловажи”, радват се на малкото открити “признания” от чужбина и възторжено ги цитират. В същото време, мнозина направо сочат България като активен съучастник в Холокоста. Как да се справим с тези взаимноизключващи се интерпретации? Вижда се, че не е достатъчно да се вадят на показ документи и факти. Това много пъти вече е правено, но е дало само частичен резултат: дискриминацията и преследванията над евреите в старите предели и дори депортацията на тези от новите земи полека лека заемат мястото си в дългата верига от злоупотреби и насилия в миналото ни, а в това време идеализираната представа за “спасяването на българските евреи” като уникален феномен си остава почти непокътната. Затова тук ще опитам друг подход – да анализирам по-детайлно процеса на конструиране на българския разказ за “единствената страна в Европа, спасила своите евреи”. Изграждане на разказа в историографията Изграждането на разказа за единственото по рода си спасяване на българските евреи има няколко основни елемента и пропускането на възможните сравнения с други европейски страни е несъмнено най-важният от тях. Взирането само и единствено в българския случай не винаги се прави съзнателно, но, в крайна сметка, именно то води до възприемането му като уникален. Нека за компенсация направим един кратък сравнителен преглед.

Макар нацистите да си поставят за цел да унищожат евреите от цяла Европа, далеч не навсякъде те имат възможност да приложат плановете си. Извън мерките по окончателното решение остават не само неокупираните противникови територии (Великобритания и части от СССР), но и неутралните държави (Ирландия, Испания, Португалия, Турция, Швейцария и Швеция), макар някои от тях да водят прогерманска политика. За евреите от последните шест страни не се говори, че са “спасени”, просто защото управниците им не са ги изложили на риск от депортиране. Обратно, с малки изключения евреите стават предмет на депортация и унищожение във всички територии под директен германски контрол, а те не са малко: освен самата Германия и присъединените към нея територии (Австрия, Судетите, големи части от Западна Полша, Люксембург и т.н.), тук влизат остатъците от Полша (Генералното губернаторство) и Чехия (Протекторатът Чехия и Моравия), Холандия, Белгия, Норвегия, Дания, Северна Франция (от ноември 1942 г. и останалата част), окупираните територии на СССР (включително Прибалтика), поголямата част от Югославия и някои стратегически зони в Гърция. По-различно е положението сред страните съюзници на Германия от Оста. Разбираемо е, че най-плътно линията на преследване и депортиране на евреите следват две от тях, създадени с решаващо германско съдействие – Хърватската независима държава и Словашката република. Трябва да се отбележи обаче, че от октомври 1942 г. насетне Братислава спира депортацията. С изключение на Финландия и Япония, суверенните съюзници на Третия Райх възприемат по-меко или по-строго антисемитско законодателство, но се оказват доста по-резервирани към депортирането на евреи. През лятото на 1942 г. Румъния, България, Словакия и Хърватия се съгласяват техни поданици евреи от германските територии да бъдат депортирани, но Италия и Унгария отказват. Що се отнася до евреите на собствена територия, Италия поначало отказва, а към Финландия изглежда дори не е отправяно подобно искане. Унгария предава през лятото на 1941 г. около 16-18 хиляди евреи чужди поданици, които са

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ избити, доста хора загиват и в трудовите групи, но през следващите години регентът Миклош Хорти и следващият министър-председател Миклош Калай (март 1942 – март 1944) категорично отказват да депортират евреи.

оцеляването на евреите у нас с депортирането им от други страни имплицитно поставят България наравно с окупираните държави. Същото смесване на несъпоставими случаи се получава и при споменаванията на България наред с Дания.

След началото на войната срещу Съветския съюз, режимът в Румъния сам извършва геноцид над голям брой евреи, но от есента на 1942 г., въпреки първоначално даденото съгласие, маршал Антонеску по-скоро мълчаливо, а после и открито отказва да депортира.

В други варианти се говори как до мерките срещу евреите и съгласието за депортация се е стигнало след постоянен и неудържим германски натиск. Всъщност, противно на това впечатление за продължителен натиск, пред който в София само по принуда отстъпили, процедурата по приемане на Закона за защита на нацията започва по време, когато България все още се придържа към неутралитета си и явно не става дума нито за диктат, нито за отлагане до последния момент.

Предложението към България е отправено заедно с това към Румъния през есента на 1942 г.; от София първо дават съгласие по принцип, а по-късно уточняват, че за момента смятат да депортират евреите само от новите земи. Както е добре известно, спогодбата е подписана така, че предполага да се депортират и известен брой хора от старите предели, но протестите на близки до властта лица принуждават правителството да отмени това последно допълнение. В крайна сметка, три от страните на Оста също са окупирани – Италия (в северната й част) след капитулацията й през септември 1943 г., като тогава под германски контрол преминават Албания и контролираните от Италия окупационни зони в Гърция, Югославия и Франция; Унгария през март 1944 г. заради подозрения, че може да сключи сепаративен мир; в края на септември 1944 г. е окупирана и Словашката република. В първите два случая това води до започване на депортация, а в третия – до възобновяването им след дълго прекъсване. При това положение, от голямо значение е разглеждането на България наред с окупираните държави. Тъй като нито една наистина суверенна страна от прогерманския лагер, като изключим самата нацистка Германия, не е депортирала свои поданици евреи към лагерите на смъртта, само приравняването на България към окупираните страни и марионетните режими може да я превърне в някакво “изключение”. В някои случаи България директно е представяна за “окупирана” страна, но дори без подобна формулировка, на практика всички сравнения на

Българските власти бързо и лесно дават съгласие и за депортирането на евреите, енергично прилагат и постигнатото споразумение за това. Едва след частичното осуетяване на депортацията от 9 март 1943 г. българските управници започват да се дърпат на последващите искания за депортиране. При това се пропускат поне две неща. Първо, в случая на суверенните съюзници “германският натиск” е прилаган по-дипломатично и продължаването му зависи от поведението и реакциите на съответната страна. Второ, докато непрестанно се акцентира върху германския диктат, някак се пропуска, че българските управници се страхуват и от натиска на противниковия лагер. Ако от София лавират пред Германия, и то не само по еврейския въпрос, това е и заради все по-силното съобразяване с очертаващите се победители. Както антиеврейските мерки в страната, така и съгласието за депортация се представят като нещо, изцяло привнесено и наложено отвън. Вярно е, че Законът за защита на нацията и всички последващи антиеврейски разпоредби са изработени по чужд образец. Това обаче е също толкова вярно за цялото законодателство в страната, включително за Търновската конституция. Въпросът следователно е да потърсим как привнесеното се е вписало в тогавашния политически ред и обществен живот. Изследването на Румен Аврамов върху “микроикономиката на държавния антисемитизъм” добре показва това в

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ една сфера, за която още съвременниците усещат наличието на нездрав интерес както в средите на държавната администрация, така и сред различни слоеве на българското население. В някои случаи антиеврейските мерки дори се оправдават като плод на една благородна тактика – те не само били приети под германски натиск, но също така били нужни, за да се избегне изпълнението на други искания от германска страна. Това били необходими отстъпки в усилията да се заблуди Германия, за да се спасят евреите. Подобно обяснение обаче е анахронично за всички мерки, предприети преди да се предложи депортацията. Съществен елемент е разглеждането на различните прояви на подкрепа към евреите като единствени по рода си, без да се виждат подобните случаи в други страни. При някои автори се митологизира цар Борис, което всъщност отразява идеализирания образ, който приживе му е изградила една внимателна лична стратегия и официалната пропаганда. В действителност, Мусолини може да се похвали с по-благоприятен баланс по еврейския въпрос дори след като се вземат предвид депортираните евреи след германската окупация на Северна Италия. С по-голямо основание на преден план се вади фигурата на Димитър Пешев, за което нов тласък даде книгата на Габриеле Нисим “Човекът, който спря Хитлер”. Заговори се, че в България имало единствен случай на “легална парламентарна акция” в защита на евреите, а самият Пешев бил единственият “държавник” в подчинената на нацистката власт Европа, който през 1943 г. успял да вдигне глава и да “спре преследването” на евреите. Но ако е трудно да посочим точно парламентарна акция в защита на евреите, то има ред случаи на хора от средите на управляващите в страни от Оста, които се противопоставят категорично – примерите на регента Хорти и премиера Калай в унгарския случай са достатъчно показателни. Като уникална се представя и ролята на духовенството. Но не само в България религиозните среди, иначе носители на “традиционен”, “битов”

антисемитизъм, са сред първите редици на отхвърлящите “политическия” антисемитизъм: примерите включват широка палитра - от архиепископ Дамаскинос в Атина през архиепископ Степинац в Загреб до мюсюлманското духовенство в Алжир. Това се разбира и от самите нацисти, които отдават италианската, унгарската и испанската съпротива по въпроса на “клерикални влияния”. Изобщо разказът за приносите на отделни българи често се плъзва към тяхното разкрасяване и идеализиране, но големият проблем е в липсата на по-широк поглед. Показателен пример е обявяването на хора с подобни заслуги за “праведник на света”, присъждано от института Яд Вашем в Израел. С гордост публикациите у нас отбелязват, че един или друг от видните спасители на евреите е получил подобно признание, а за такива са признати вече 20 българи. Това, което обикновено се пропуска, е, че за праведници на света са признати вече близо 25 хиляди души и в други европейски страни те са стотици (Унгария, Гърция, Югославия и др.), а в някои дори хиляди (Полша, Холандия, Франция и др.). Уникалното при спасяването на българските евреи е, че става дума за цяла една общност, при това сравнително многобройна. Затова от фундаментално значение е подразделянето на темата на две части – една за спасяването на “всички” български евреи в старите предели и друга за депортацията от новите земи, макар че те са част от един общ план, а събирането на евреи от старите предели е насрочено за шестия ден след това в Беломорието и непосредствено преди онова в Македония и Пирот. Именно това разделяне на двата въпроса позволява, след като опишат депортацията от новите земи, ред автори да заключават, че “нито един-единствен български евреин не беше депортиран от страната”. Б.а.: Текстът е част от по-голямо историографско проучване по темата. Задължен съм на Надя Данова, Румен Аврамов и Чавдар Маринов за предоставени сведения и бележки по по-ранни варианти на текста, като отговорността за него си остава изцяло моя.

Обектив | Брой 214

Текстът е препечатан от в. „Култура”.

ДОКУМЕНТИ Георги Зеленгора

Балканската война –

масова смърт и етническо прочистване „Не ви ли заставиха неоспоримите факти да стигнете до извода, че българите и сърбите в своите национални стремежи да поправят не съвсем благоприятните за тях данни на етнографската статистика се заеха със систематично изтребване на мюсюлманското население?“ (Извънпарламентарно питане на Лев Троцки към депутата в Държавната Дума Павел Милюков, вестник „Лъч“, 30 януари 1913 г.) Историческата демография е най-големият враг на национализма. Точните и обективни данни, с които тя си служи, обикновено не се харесват на създателите на националистически митове. Техният основен принцип на работа е пълното пренебрегване на демографската статистика и замяната и с произволни твърдения, при които демографските показатели на нашата етническа група винаги се преувеличават, а тези на другите се подценяват. Този начин на правене на наука е характерен за всички балкански държави. Той засяга и трудовете, посветени на миграционните процеси в нашия регион през ХIХ-ХХ век. Етническите прочиствания и възникналите като следствие от тях бежански проблеми са част от новата история на всяка балканска държава. Всяка национална историческа наука им отделя значително място. Балканските историци и представителите на бежанските организации произвеждат огромно количество информация по бежанския проблем, в която преобладават емоционалните оценки, но липсват напълно статистическите аргументи. Изследователите обръщат внимание на трагедията на своите бежанци от съседните страни, но запазват мълчание по въпроса за нещастието на хората, прогонени от

собствените им държави. Родината се представя като жертва на етническо прочистване от страна на съседите, но не и като извършител на подобни злодеяния към собствените си малцинства. В резултат на това хората на Балканите имат погрешна представа за етнодемографските процеси в региона. Те не си дават сметка, че етнически хомогенните общества, в които днес живеят, са създадени благодарение на масовото и насилствено прогонване на чуждите етнически и религиозни общности. По отношение на броя на бежанците най-ощетена е Турция. При възникването на балканските национални държави мюсюлманските общности в техните земи не само не отстъпват по численост на преобладаващия християнски етнос, но на места дори го превъзхождат. Днешните жители на тези държави или не осъзнават тази реалност, или я смятат за нещо нормално и я оправдават напълно с клишета от националистическата фразеология. Твърдението, че са били под „турско робство“, е натрапвано системно на балканските народи от момента на създаването на техните държави, за да се оправдае подготвяното насилствено прогонване на „поробителите“ от Балканите. Масовото прочистване на мюсюлмани и заграбването на

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ техните имоти се представя като част от процеса на национално освобождение. В България представата на хората за бежанския проблем в българо-турските отношения се изчерпва с прогонването на българите от Източна Тракия и Мала Азия през 1913-1914 г. Наследниците на тези бежанци дори започват преди две десетилетия кампания за търсене на компенсации от Турция за отнетите имоти, без да си дават сметка, че мюсюлманските бежанци от България са многократно повече, а стойността на изоставените от тях имоти е значително по-висока. Напоследък в България се наблюдават плахи опити за преоценка на някои от споменатите патриотични заблуди. Тези логични и изключително здравословни за обществото тенденции предизвикват вулканични изригвания от първосигнален патриотизъм. Ето и част от неговата хронология. През 2010 г. бе издадена на български език книгата на Джъстин Маккарти „Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922 г.“, от която българският читател за първи път научи за някои от престъпленията на неговата родина срещу мюсюлманите. Патриотичните организации осъдиха книгата като антибългарска. Демонстрирайки нулеви познания по демография, полуграмотни журналисти и треторазрядни политици се втурнаха да оспорват професионализма на автора. В началото на тази година парламентът прие декларация, осъждаща възродителния процес. Там за първи път т. нар. „голяма екскурзия“ бе официално наречена етническо прочистване. Патриотите скочиха като ужилени против това закъсняло самопризнание. Недоволството от декларацията бе оглавено от известния предимно с агентурното си минало академик Георги Марков. Истинската истерия обаче се разрази във връзка с отбелязването на 100-годишнината от Балканската война. Приемана дотогава единодушно и безкритично като освободителна и като някакъв недостижим национален връх, Балканската война бе напълно демаскирана като едно от най-големите престъпления, които нашата държава някога е извършвала. Първи смелостта да назоват нещата

с истинските им имена проявиха членовете на новосъздадения Европейски институт „ПОМАК“. Те призоваха държавните институции да отменят честванията в Родопите, тъй като по време на тази война срещу мюсюлманското мнозинство в планината е извършено брутално насилие от страна на българската армия и подкрепящите я македонски и тракийски чети. Последва Кърджалийският скандал. Отказът на мнозинството в общинския съвет да присъди на окупатора на града генерал Делов званието почетен гражданин на Кърджали отприщи невиждана патриотична агресия. И отново начело на тази истерия застана споменатият вече академик-доносник. „Независимите“ медии се надпреварваха да канят „безспорния специалист“, а неговите крясъци горещо се акламираха от фашизоидите от ВМРО и „Атака“. Казусът „Делов“ се превърна в основен проблем на обществото. Намеси се и Ахмед Доган, който също определи Балканската война като война за етническо прочистване. Тази абсолютно вярна констатация се оказа поредното наливане на масло в огъня най-вече поради факта, че е изказана от лидера на ДПС. Реакцията на Георги Марков не закъсня. Той обвини всички, които не приемат глупавите му патриотични клишета, че са турски агенти и проводници на измислената от него самия доктрина на неоосманизма. Политици от различни цветове се юрнаха да се изказват по въпрос, от който си нямат хабер. Последната неадекватна реакция беше на някакъв световно неизвестен писател-тракиец, който на страниците на вестник „24 часа“ разказа сърцераздирателна история за трагедията на своите предци по време на турското нашествие през лятото на 1913 г., но не обели нито дума за значително помащабната трагедия на „омразните поробители“ от есента на 1912 г. В цялата тази словесна истерия напълно отсъстваха научните аргументи. Насилието над помаците и етническото прочистване се отхвърляха с горещ патриотичен плам, но без научни доказателства. А такива безспорно има. При това не чужди, не турски, европейски или американски, а чисто български. В следващите редове ще се опитам да представя Балканската война от гледна точка на българската статистика, която по моя преценка е на много високо професионално ниво и, ако все пак в нея има

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ някакви слабости или пристрастия, то те в никакъв случай не са протурски или промюсюлмански. Етническото прочистване на мюсюлманско население от България започва още по време на Руско-турската война (1877-1878) и продължава почти до края на ХХ век. То засяга не само турците, но и другите мюсюлмански общности като помаци, татари, черкези, юруци и цигани-мюсюлмани. Българската статистика позволява да установим с приблизителна точност броя на изселниците, населените места, от където произхождат, и годината на тяхното изселване. В това отношение най-полезни са резултатите от преброяванията на населението в България от 1881 г. нататък, както и други издания на Дирекцията на статистиката в България. Поради причини, които вече изтъкнах, в българската историография липсват опити за изясняване на този важен демографски проблем. Сериозни изследвания има в турската и в западната историография. Изводите в тях се потвърждават почти изцяло от данните на българската статистика, но тук няма да се спирам на тях, за да не бъда обвинен в тенденциозност. Безспорно Балканските войни бележат една от връхните точки в изселването на мюсюлмани от България. Количествените параметри на този процес могат да бъдат проследени, като се съпоставят резултатите от преброяванията на населението в България през 1910 и 1920 г. Това, разбира се, не обхваща всички изселени в Турция мюсюлмани, а само тези, за които се отнасят и двете преброявания, а именно за довоенните територии на България, с изключение на Южна Добруджа и Западните покрайнини, които през 1920 г. вече не са част от страната. Тази съпоставка не се отнася и за териториите, придобити след 1912 г. Това са окръзите Петрич, Пашмакли и Местанлъ, околиите Кърджали, Свиленград, Малко Търново и Василико. На тях ще се спра отделно. Общият брой на населението на България към 31 декември 1910 г. е 4 337 513 души. От тях 602 078 души са мюсюлмани. Към 31 декември 1920 г. населението на страната е вече 4 846 971 души, от които 690 734 души са мюсюлмани. За десет години населението на страната се е увеличило с 509 458 души, а мюсюлманите с 88 656. Тези данни обаче не

отчитат териториалните промени през този период. България губи една територия с преобладаващо мюсюлманско население, каквато е Южна Добруджа, но получава други територии с още по-многобройно мюсюлманско население, каквито са Родопите. За да отчетем най-точно намаляването на мюсюлманите в старите предели на България, трябва да съпоставим резултатите от двете преброявания по окръзи, околии и населени места. През периода 1910-1920 г. не са правени промени в териториалноадминистративното деление на страната. Променя се само общата територия, което води до отпадане и присъединяване на нови окръзи и околии. Ето и данните по окръзи:[1] Окръзи 1910 1920 Раз лика

Забележка

Бургаски 40 739 40 925 + 186 Без ок. Василико и Малко Търново Варненски 39 543 42 284 + 2741 Без ок. Балчик, Добрич и Куртбунар Видински 7665 7539 - 126 Врачански 12 945 12 703 - 242 Кюстендилски 1402 1811 + 409 Пловдивски 47 553 39 878 - 7675 Плевенски 22 000 21 446 - 554 Русенски 88 163 99532 + 11 369 Без ок. Силистра и Тутракан, с община Юнузлар Софийски 5215 6509 + 1294 Без ок. Цариброд Старозагорски 30 234 31 411 +1177 Без ок. Кърджали и Свиленград Търновски 27 015 27452 + 437 Шуменски 132 648 142 510 + 9862

От таблицата се вижда,че при някои окръзи се наблюдава намаляване на мюсюлманския елемент, а при други незначително увеличение, което при тогавашния прираст е по-малко от нормалното и означава, че има изселвания на мюсюлмани от съответните окръзи. Прави впечатление, че мюсюлманите намаляват в окръзите, където относителният им дял е малък, а в окръзите, където са мнозинство, въпреки наличието на изселвания, мюсюлманите запазват силно присъствие и бележат увеличение. Най-силно намалява мюсюлманският елемент в Пловдивски окръг и това се дължи почти

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ

изцяло на изселването на помаци през 1913-1914 г., предизвикано от насилствената християнизация. Помаците са причина и за негативния баланс при мюсюлманите в Плевенски и Врачански окръг. Повече яснота за териториалното разпределение на изселническия поток ще придобием, като съпоставим данните от двете преброявания по околии. Околии

1910 1920 Разлика

Айтос Анхиало Бургас Карнобат Котел Къзълагач Сливен Ямбол Варна (градска) Варна (селска) Провадия Белоградчик Видин Кула Лом Берковица Бяла Слатина Враца Оряхово Фердинанд Дупница Кюстендил Радомир Карлово Пазарджик Панагюрище Пещера Пловдив (градска) Пловдив (селска) Станимака Ловеч Луковит Никопол Плевен Тетевен Троян

16 603 5216 2872 6248 1812 1228 5072 1940 6164 9184 24 186 843 3607 179 2036 677 3382 2084 4125 1777 350 796 256 4381 5067 833 15 892 6583 5246 9551 3365 2415 5840 6086 3179 1115

16 064 - 539 4996 - 220 2285 - 587 6840 + 592 2113 + 301 944 - 284 5477 + 405 2206 + 266 5615 - 549 11 039 + 1855 25 630 + 1444 892 + 49 3199 - 408 82 - 97 3366 +1330 626 - 51 3490 +108 2773 +691 4102 - 23 1712 -65 566 +216 990 +194 255 -1 4485 +104 4939 -128 1026 +193 11 878 -4014 7199 +616 4123 -1123 6228 -3323 3291 -74 2706 +291 4957 -883 6383 +297 3038 -141 1071 -44

Бяла Разград Русе (градска) Русе (селска) Орхание Пирдоп Самоков София (градска) София (селска) Трън Борисовград Казанлък Нова Загора Стара Загора Харманли Хасково Чирпан Габрово Горна Оряховица Дряново Елена Свищов Севлиево Търново Ески Джумая Осман пазар Попово Преслав Шумен

8404 46 947 6090 27 122 1107 303 833 2440 510 22 1215 10 655 2067 3585 6062 4721 1929 34 3324 258 6731 6372 6270 4026 23 676 26 695 8312 15 876 58 089

8481 +77 51 740 +4793 6182 +92 33 129 +6007 1153 +46 202 -101 921 +88 3500 +1060 627 +117 59 +37 1442 +227 10 755 +100 2013 -54 3095 -490 6222 +160 5974 +1253 1910 -19 89 +55 3043 -281 212 -46 7651 +920 6037 -335 6389 +119 4031 +5 24 500 +824 28 676 +1981 8174 -138 14 342 -1534 66 818 +8729

От 65 околии в 28 мюсюлманското население бележи спад. Особено забележително е намаляването на мюсюлманите в околиите Пещера, Пловдив (селска) и Станимака, където преди войната преобладават помаците. От населените предимно с турци околии най-сериозно намалява населението в Преслав. Значителен отлив има и от околиите Айтос, Анхиало, Бургас, Къзълагач, Варна (селска), Видин, Никопол, Свищов и Стара Загора. Резултатите от преброяванията по населени места дават приблизителна яснота от кои села и градове по колко мюсюлмани се изселват в Турция. В повече от 20 населени места в Бургаски окръг мюсюлманският елемент намалява значително между двете преброявания. В окръжния център намаляват с 406 души (от 1287 на 881), в село Скеф

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ с 24 души, в Созопол с 20; в селата от Анхиалска околия: Арнауткьой с 69, в Бурунджук с 62, Гюргенкьой с 21, Даутлий – 39, Еникьой – 67. В Айтоска околия най-много мюсюлмани се изселват от село Барък. От 483 през 1910 г. през 1920 г. остават само 6. Изцяло се изселват турците от село Казалък-ени-махле, наброяващи 261 души през 1910 г. Село Хотал намалява с 211 мюсюлмани, Джелеп кьопрю с 45, Ичмей вакъф с 43, Каравелилер с 22. От Карнобатска околия: Българско Бейкьой с 27, Караджиларе с 28, Сигмен с 43; от Сливенска околия – Юренджик с 53. От Къзълагачка околия изцяло се изселват мюсюлманите от селата Оджакьой – 238 души през 1910 г. и Попово – 65, а в Кайбиларе намаляват с 23 души. Изселвания има и от Варненски окръг. Всички мюсюлмани от село Абдикьой, на брой 36 през 1910 г. се изселват. Най-много намаляват мюсюлманите в село Чокек – с 267 души. В село Бейджиоглу намаляват със 185 души, в Дервиш мюслим със 125, в Големи Аладън (Страшимирово) с 38, в Челебикьой с 43. Преброяването през 1920 г. отчита 119 мюсюлмани по-малко в Провадия. В Провадийска околия броят на мюсюлманите намалява в селата Мухалий със 114 души, Чамурна с 204 и Петрушан с 238. Бежанците от последното село са настанени в село Шевкетие (Хаджи Паун кьой), окръг Маняс, на мястото на изселените оттам българи. Една от трите махали на Шевкетие се нарича Петрушан (или Потрошан). Във Видински окръг мюсюлманите намаляват само в окръжния град с 508 души и в село Арчар с 99. Мюсюлманите, които не се изселват, са предимно цигани. Във Врачански окръг съществен дял в изселванията се пада на помаците от Белослатинска околия. Изцяло без помаци остават селата Бъркачево (48 души през 1910 г.) и Реселец (28 души през 1910 г.). В Бреске помаците намаляват с 31, в Буковец с 30, в Глава с 43, в Койнаре с 46, в Тлачене с 33 и в Търнак с 43. Част от помаците в околията заминават за Румъния при оттеглянето на румънската армия след Втората Балканска война и се изселват в Турция през пристанището в Констанца. Във Врачанска околия мюсюлманите намаляват в селата Голямо Пещене с 21 души, Цаконица с 21, Краводер с 29, Лик с 28, Ракьово село с 41, Тишевица с 22 и Чирен

със 79; в Оряховска околия: Оряхово с 81, Алтимир с 30, Бързина с 25, Малорад с 54 и Селановци с 37; в околия Фердинанд: Винище с 22, Вълкова Слатина с 39, Громшин с 24 и Мърчево с 41. В целият окръг почти не остават турци. Помаците намаляват значително. Единствено циганите запазват силно присъствие. В Кюстендилски окръг броят на мюсюлманите е символичен, поради което динамиката на тяхното население не оказва никакво влияние върху етнодемографския облик на региона. Намаляване на мюсюлманите се наблюдава единствено в Дупница от 260 на 147 души. В Плевенски окръг изселванията засягат найсериозно Никополска околия. В Никопол мюсюлманите намаляват с 338 души между двете преброявания, в село Гиген с 36, в Гулянци със 72, в Коиловци със 70, в Крета с 32, в Муселиево с 23. От Плевенска околия само село Ортакьой намалява с 31 мюсюлмани. От помашките села в окръга намаляват само Турски извор с 263 души и Добревци с 28. Другите големи помашки села в региона като Галата, Градешница, Торос и Помашка Лешница бележат увеличение. Най-масовите изселвания от старите предели на България са от Пловдивски окръг. От Карловска околия селата Татаре и Кърнаре намаляват съответно с 45 и 37 мюсюлмани. Мюсюлманите в Пазарджик през 1920 г. са с 224 по-малко, отколкото през 1910 г. През периода 1910-1920 г. се изселват всички мюсюлмани от селата Аканджиево – 21 и Ляхово (Ясъджа) – 37. Спад на мюсюлманите в околията е регистриран в селата Бошуля с 32, Дебръщица 199, Динката – 34, Семчиново – 20, Хаджилии – 40. От село Ерелии, Панагюрска околия, се изселват всичките 27 мюсюлмани. Като следствие от насилственото покръстване на помаците Пещерска околия преживява истинска демографска катастрофа. Чепино баня намалява с 1299 души, колибите Мечекоритски с 35, Дорково с 1029, Корово със 151, Костандово с 449, Ново село с 27, Осеново с 457 (изцяло изселено през 1911 г.), Ракитово с 1014 и Фотен с 94 помаци. От Пловдивска селска околия изцяло се изселват помаците в Еникьой (Цар Калоян) на броя 496 души през 1910 г., а в помашкото село Чурен от 536 души през 1910 г. остават само 5 през 1920 г.

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ Село Каратаир намалява с 46 мюсюлмани, Куртово Конаре с 23, Манолско Конаре с 50, Марково със 164, Полатово с 25, Стряма с 95. Почти всички помашки села в Станимашка околия бележат значителен спад между двете преброявания. В Станимака мюсюлманите са с 44 по-малко. Всичките 91 мюсюлмани от Орешец се изселват в Турция. Село Савтъще от 447 през 1910 г. остава с 6 жители през 1920 г. Основната част от жителите на селото са заселени в селата Чаталтепе и Нусретие, околия Лапсеки, на мястото на изселените оттам българи през 1914 г. Богутево намалява с 596 помаци, Дреновец със 73, Острица със 169, Харделово с 51, Борово с 226, Белица с 333, Ер кьопрю с 216, Добралък със 185, Куклен с 43, Павелско с 97, Гюндюзица с 262, Чепеларе с 365 и Чукуркьой с 564 души. В много села на Русенски окръг броят на мюсюлманите намалява. В околия Бяла това са околийският център с 52 души и селата Батин с 28, Бей Върбовка с 34, Батишница с 34, Бъзовец с 22, Горно Абланово с 25, Дреновец с 31 и Чилнов със 72; в Разградска околия: Гюзелдже алан с 25, Демирджилер с 64, Дикили таш с 22, Калово с 82 и Сеново с 33; в Русенска селска околия: Кая махле с 21, Пара махле с 21, Голямо Враново с 46, Просена с 21, Костанденец с 44, Табан с 55, Пиргос със 111, Семерджиево със 133, Тръстеник със 102, Щръкльово със 141 и Юпер с 56. В Софийски окръг абсолютният брой на мюсюлманите е незначителен. Между 1910 и 1920 г. се наблюдава спад само в селата Белопопци с 20 души и Владая с 25. Повече изселвания има от Старозагорски окръг. Всичките 36 мюсюлмани от село Бодрово, Борисовградска околия, го напускат. В село Дълбок извор, същата околия мюсюлманите намаляват с 28 души. В Казанлъшка околия мюсюлманите намаляват в селата Мъглиж с 32, Осетеново (Доймушлари) с 91, Ръжена с 48; от Новозагорска околия: Долно Паничерево с 37, Караджа Муратлий с 34, Попово (Ени Пазлии) с 36, Сборище (Джумалии) с 37; от Старозагорска околия: Богомилово (Теке) с 36, Левски (Аладалий) с 27, Ореховица с 56, Черково с 22. Изцяло се изселват мюсюлманите от Змейово (Дервент) – 47 през 1910 г. и Климентово (Кючюклери) – 26. Село Хан

Аспарух (Чавла кьой) намалява с 66 мюсюлмани. Те са настанени в село Килик, окръг Гьонен, където дотогава живеят българи. В Харманлийска околия мюсюлманите намаляват в селата Брегово (Ярджелий) със 70, Горни Главанак (Акбаш Баля) с 89, Ефрем (Урум кьой) с 25, Лешниково (Пандъкли) с 24, Любимец (Хебибчево) със 143, Орешец (Козлуджа) с 32 и Малко Градище (Алван дере) с 35 (всички). В Хасковска околия изцяло се изселват мюсюлманите от Манастир (Хасарлоба) – 77 и от Петелово (Хорозлар) – 88 души през 1910 г. Криво поле (Иробас) намалява с 46 мюсюлмани, Козлец (Кочашлий) с 65, Каменец (Каяджик) с 24 и Узунджово с 22. В Чирпанска околия се изселват всички мюсюлмани от селата Зетьово – 55, Крушево (Халът кьой) – 39, Малко Борисово (Бурнусуз) – 29 и Царско село (Чикарджик) – 24 през 1910 г. В Голобрадово (Кюселий) мюсюлманите намаляват с 20, а в Пъстрово (Алагюн) с 24. Турското население намалява и в Търновски окръг. Горна Оряховица намалява с 38 мюсюлмани, Добри дел със 70, Долна Оряховица с 36, Драганово с 29, Крал бунар с 81, Сушица със 74, Чаир с 65. В Дряновска околия се изселват всички 28 мюсюлмани от Ялово. Свищов намалява с 211 мюсюлмани, а селата околията Козловец с 29, Лъжене с 22, Ореш с 53, Царевец с 26, Чаушово с 25, Яйджии с 32; в Севлиевска околия: Върбовка с 97, Горско Сливово с 35, Душово с 23, Хирево с 28; в Търновска околия: Осмо Градище с 49 и Дебелец с 57. В довоенна България най-многобройно е турското население в Шуменски окръг. Въпреки че между 1910 и 1920 г. то нараства, през същия период има масово изселване в Турция. В Ески Джумая (Търговище) мюсюлманите намаляват със 139 души, в Ямла с 64, в Бухлар с 39, в Айладън с 33. В Поповска околия спадът засяга следните села: Балджи Омур със 120 души, Гагово 25, Дриново (Бахшишлар) с 68, Ковачовец с 53, Къзъллар със 111, Люблен (Дагъени) с 55, Садина с 30, Султан с 38, Хайдар с 68; от Преславска околия: Бяла река (Ак дере) със 110, Нова бяла река (Ак дере йени махле) с 346, Софулар със 175, Върбица с 57, Карамихца с 80, Бекирлие с 172, Иваново с 355, Хасаново със 124, Чулфа с 231, Осмар с 27, Троица (Тружа) с 58, Суха река (Кору дере) с 33; от Шуменска околия: Абоба с 357, Крива река (Ири дере) със 76, Имрихор с 29, Марковча (Марково) с 64, Кулаково с 62 и Нови

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ

Пазар с 265 души. Съпоставката на резултатите от двете преброявания е валидна само за онези територии, които са били в България както през 1910, така и през 1920 г. Като извадим от общия брой на мюсюлманите през 1910 тези, които живеят в откъснатата от страната Южна Добруджа 166 565 души, получаваме 435 513, а като извадим от общия брой на мюсюлманите през 1920 г. 690 734 броят на мюсюлманите от новите земи 216 634 души, получаваме 474 100. Двете стойности получени от изваждането визират броя на мюсюлманите в земите, които и през двете години са били в България. Разликата между двете е 38 584 и показва увеличението на абсолютния брой на мюсюлманите в тези земи. Това прави прираст от 8,86% за период от 10 години. Средногодишният естествен прираст за периода между двете преброявания е 1,04%. При мюсюлманите обаче той е малко по-висок от средния, 1,25 %, поради неучастието им в бойните действия през Балканската война. Като приложим ретроспективния метод, установяваме, че между 1910 и 1920 г. от довоенните предели на България са се изселили около 20 000 мюсюлмани. Това става предимно през периода 1912-1914 г. Приблизително половината от тези бежанци са помаци, напуснали страната заради насилствената християнизация. Относителният дял на мюсюлманите в България между 1910 и 1920 г. бележи съвсем леко увеличение от 13,9 на 14,4%. Като се има предвид, че в новите земи мюсюлманският елемент преобладава, това скромно покачване подсказва, че има масово изселване на мюсюлмани в Турция и настаняване на български бежанци от съседните държави. В старите земи обаче се наблюдава сериозен спад в относителния дял на мюсюлманите във всички околии, с изключение на Русенска селска околия, където те се увеличават от 32 на 34,4%. От териториите, които са обхванати от преброяването през 1910 г., в горните таблици не са включени Южна Добруджа и Западните покрайнини, които на следващото преброяване са вече извън България. В административно отношение тези земи включват околиите Балчик, Добрич, Куртбунар,

Силистра, Тутракан (без община Юнузлар, която остава в България) и Цариброд, както и община Босилеград от околия Кюстендил. През 1910 г. в тези околии са преброени общо 166 565 мюсюлмани, разпределени, както следва:

Околия

Мюсюлмани през 1910 г.

Балчик 9070 Добрич 30 565 Куртбунар 34 103 Силистра 39 515 Тутракан (без Юнузлар) 33 184 Цариброд 128

Няма данни колко от тези мюсюлмани се изселват в Турция, преди областта да бъде откъсната от България. От друга страна България придобива нови територии, населени предимно с мюсюлмани с обща численост 216 634 души според преброяването през 1920 г. Тези територии образуват три нови окръга Мъстанлийски, Пашмаклийски и Петрички и четири околии Кърджали, Свиленград, Малко Търново и Василико, присъединени към Старозагорски и Бургаски окръг. Към тези земи трябва да прибавим Беломорска Тракия и Струмишко, които са отнети от България след Първата световна война, но през част от интересуващия ни период са под българско управление. Преди Балканските войни тези земи влизат в състава на Одринския и Солунския вилает. Данните за тяхното население са напълно съпоставими с тези на българската статистика, въпреки някои разлики в методиката и някои промени в административно-териториалното деление. Освен това има някои показатели, които са отчетени от българската статистика и дават косвена представа за размера на изселванията от тези земи. Това е статистиката на населените места, в която е отбелязано кои са селищата, напуснати от своите жители.[2] Ето и данните за броя на мюсюлманското население по кази и околии за 1903 и 1920 г.[3]

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ

Околия/Каза

Салнаме 1319 (1903)

Преброяване 1920

Мустафа паша 10432 153 Ортакьой 16951 1879 Кърджали 37388 42017 Малко Търново 2603 40 Ахтопол 1461 86 Султан йери 58772 61136 Ахъ Челеби 21857 17620 Даръдере 21887 17555 Егри дере 38397 35228

В Малко Търновска околия мюсюлманите се изселват почти изцяло. От 2603 през 1903 г. през 1920 остават само 40. Българите в околията и преди войната са мнозинство. Има едно обезлюдено село Бакаджик. Подобна е ситуацията и в околия Василико (Ахтополска каза). Тук мюсюлманите намаляват от 1461 на 86 души между 1903 и 1920 г. От картата на Свиленградска околия са заличени 5 села: Алиолар, Гюрген, Карабунар, Кюселер и Хаджикьой. Някои са презаселени след войната с бежанци. Спадът при мюсюлманите в околията е драстичен от 10 432 през 1903 г. на 153 през 1920 г. Втората стойност обаче не включва мюсюлманите от бившата нахия Чирмен (Орменион), която остава в Гърция след Първата световна война. Най-сериозно засегната от изселванията е Ортакьойска околия, от чиято карта са заличени 32 села от общо 79, а други са с изцяло променен етнически облик. За по-малко от година околията на три пъти сменя стопанина си. През есента на 1912 г. е окупирана от българската армия, през юли 1913 г. попада в турски ръце, а по силата на Цариградския договор е върната на България. В хода на войните в околията са извършени масови репресии от страна на окупационните войски на едната и другата страна. В крайна сметка родните си места напускат жителите на селата Ятаклар, Караклисе, Къзълчал, Кютюкли, Съчанлъ, Ямаджик, Алагьозлер, Горно Акчасар, Горно и Долно Юрюклер, Гюджеклар, Дуванджикьой, Мюселим, Рахманлар, Спахалар, Ходжакьой, Юваджилар, Юсекьой, Армутлия, Аптарманкьой, Ашакьой, Карлово, Умурверен, Балджа, Башюрен, Зорнаджилар, Кохчас,

Менекьой, Рахманкьой, Солуклар, Топузлар и Чуките. Част от тези села са възстановени след войните, като в тях са заселени бежанци. Така от 16 951 мюсюлмани през 1903 г. 17 години по късно остават 1879. Ако в навечерието на войните мюсюлманите в Ортакьойска каза са над 18 хиляди, 90% или над 16 хиляди са напуснали родните си места или са загинали. Територията на каза Султан йери включва бъдещата околия Кошукавак и община Местанлъ. След Първата световна война към новосъздадената околия Местанлъ е присъединена и част от Гюмюрджинския санджак. През 1903 г. мюсюлманите върху територията на бъдещите Кошукавашка и Местанлийска околия са 58 772, а през 1920 г. върху същата територия живеят 61 136 мюсюлмани. Човешките загуби сред мюсюлманите в областта в резултат на Балканските войни са между 8 и 10 000 души, умрели или изселени. Четири села в околията са обезлюдени в резултат на войните – Дахъкьой, Казаклъ, Сюргюлю и Чукурите. Жителите на други пет села от същата околия Гьологлар, Едилоглар, Кабиллер, Каинтепе и Налбантлар са се пръснали из околните села. Данните за околия Егри дере (Ардино) са съпоставими, защото нейната територия съвпада с тази на казата. От таблицата се вижда, че между 1903 и 1920 г. населението на областта намалява с 3169 души. Загубата на мюсюлманско население обаче е повече 2 пъти по-голяма, тъй като между 1903 и 1912 г. е осъществен прираст от минимум 10%. В Кърджалийска околия мюсюлманите се увеличават с 4629 души между 1903 и 1920 г. Това означава 12,38% прираст за 17 години или 0,72% средно годишен прираст, а това е доста под нормалното за периода. Поне 3000 души са загубите на мюсюлманите в района. Това е по-малко отколкото в другите нови околии. Причината за това е, че Кърджалийска околия е етнически хомогенна. Турците в нея до Балканските войни са близо 100%. Поради това те се чувстват по-сигурни и са по-малко склонни към емиграция. Околиите Даръдере и Пашмакли (Ахъчелеби)

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ

почти се покриват с бившите кази. Демографските промени в двете околии са много сходни. От 1903 до 1920 г. мюсюлманите в околия Даръдере намаляват с 4332 души. В Пашмаклийска околия броят на мюсюлманите от 1903 до 1920 г. е намалял с 4237 души. Така общите загуби от смърт и изселване през 1912-1914 г. надхвърлят 6000 души във всяка една от двете околии, като огромното мнозинство от тях са помаци, напуснали страната заради християнизацията. В Девинска околия, населена с помаци, войната също води до обезлюдяване. В хода на бойните действия бягат жителите на селата Барутин, Касъка, Чавдар махле, Яланджиево, Балабан, Неапли (Попово), Каурчан, Кестенджик, Гьоврен, Тъмръш и Чуруково. Някои от тези села са заселени повторно след войната, а други като голямото село Тъмръш изчезват завинаги. Неговите жители са пръснати в различни райони на Турция. Най-голямата група е настанена в измирското предградие Газиемир. Друга част от тъмръшката диаспора живее в село Гьохююк, окръг Чумра, област Коня. По-малки групи има в село Неджип кьой, окръг Маняс, област Балъкесир, където има и помаци от селата Черешово и Осиково. Тъмръшлии има и в окръзите Бига и Одрин. От Яланджиево (Змеица) има заселени бежанци в град Караджабей, област Бурса, и в село Сьольос, окръг Орхангази, област Бурса. Помаци от Доспат и Сърница, Девинско, се заселват в село Ташкесии, окръг Балъкесир. Данните за новоприсъединените земи от Пиринска Македония също дават възможност за известна съпоставка. Данните от подробното салнаме на Солунския вилает за 1899 г. представляват найточна оценката за етнодемографското състояние на региона.[4]

Околия Горна Джумая Мелник Мехомия Неврокоп Петрич

Салнаме Селища Преброяване Селища 1899 1920 5442 32 1579 39 6419 53 504 63 11 907 13 7618 13 47 190 130 18 301 69 15 249 70 1151 72

С изключение на Неврокопска околия, където селата са два пъти по-малко, за останалите имаме приблизително запазване на териториалния обхват. В Горноджумайска околия мюсюлманите намаляват повече от три пъти. В околийския център от 3000 мюсюлмани през 1899 г. за две десетилетия спадат до 1013 души. Масови изселвания има от Осеново и Симитли. През 1899 г. в село Крупник живеят 400 помаци. Двадесет години по-късно остават само 60. Съпоставката показва, че в Петричка и Мелнишка околия мюсюлманите намаляват с над 90%. В Мелнишка околия са опожарени и трите помашки села Градежница (1322 жители през 1899 г.), Грънчар (270 жители през 1899 г.) и Ново село. Почти всички мюсюлмани се изселват от градовете Мелник и Свети Врач и от селата Белица, Джигурево, Левуново, Плоски, Поляница, Припечен и Склави. В Петричка околия войната води до обезлюдяване на селата Будилци, Гюргюво, Въксан и Ляшница, както и на помашкото село Сливница. Значително намаляват или изчезват напълно мюсюлманите в селата Вишнени, Тополник, Димидово, Дрожево, Дреновци, Елешница, Камена, Ключ, Коларово, Каменица, Мендево, Моровци (помашко), Мусли чифлик, Скърт, Старчево и Яворница. От 1570 помаци в околията през 1899 г. след Балканската война остават само 13. В Мехомийска околия една трета от мюсюлманите се изселват. За 20 години броят им намалява с 1976 души в Мехомия, с 279 в Бабяк, с 688 в Баня, със 122 в Бачево, с 422 в Белица, с 675 в Добринище и със 139 в Якоруда. В Струмишка околия, която след Първата световна война е присъединена към Югославия, има едно обезлюдено село Драгомирово. Изселвания има и от българската част на Неврокопска околия, но те по-трудно могат да се установят от наличните статистически сведения, поради разликата в обхвата на казата и околията. Следващата таблица обхваща почти цялото мюсюлманско население на Неврокопска околия през 1920 г.

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ

Населено място

Салнаме 1899

Преброяване 1920

Абланица 1300 931 Боголин 158 158 Крибул 290 215 Беслен 307 267 Перица 340 287 Долен 334 247 Теплен 370 191 Блатска 215 262 Дъбница 355 608 Фустаня 230 395 Брезница 821 830 Корница 757 692 Лъжница 429 392 Бръшлян 274 276 Жижево 500 122 Кочан 973 980 Любча 351 335 Марулево 395 403 Усина 282 247 Долно Дреново 287 297 Крушево 347 385 Ореше 224 259 Горно Дреново 311 357 Неврокоп 7440 1087 Буково 144 208 Осиково 200 289 Рибново 625 647 Циропол 285 100 Филипово 357 145 Плетена 757 722 Копривлен 340 108 Садово 371 83 Сатовча 1247 690 Фъргово 307 216 Скребатно 287 170 Вълкосел 940 949 Годешево 590 569 Слащен 794 771 Туховища 569 559 Тешово 220 21 Фотовища 220 138 Дебрен 572 447 Общо 26 115 17 055

голяма степен се дължи на изселването на турците от Неврокоп, но не по-малък е делът на изселените помаци. В село Коджа бунар, окръг Гьонен, където до 1914 г. живеят българи, са настанени бежанци помаци от 33 села в Неврокопско, Драмско и Девинско, сред които Фъргово, Барутин, Крибул, Абланица, Жижево, Кочан, Сатовча, Карабулак, Джирновица, Пепелаш и други. Съседното село Чатак е заселено с помаци от Фъргово. Какви са демографските загуби при мюсюлманите в новите земи в резултат на Балканската война? В придобитите от България територии на трите нови окръга и четирите околии мюсюлманското население през 1911 г. възлиза на 327 732 души.[5] През 1920 г. в същите тези земи българската статистика отчита 216 634 мюсюлмани. Разликата е 111 098 души. Като добавим и осъщественият за девет години естествен прираст стойността ще надхвърли 120 000 души. Това са убитите и насилствено прогонените от родните им места. За съжаление в Беломорска Тракия не е правено преброяване, докато българите владеят областта. Българската статистика дава сведения единствено за обезлюдените села. В Гюмюрджинска околия това е село Куштепе, в Дедеагачка – Боялък, Делескьой, Халъкьой, Каракая, Ходжакьой, Фъндаджик, Селимие, Малък Вакъф и Гювендик, в Ксантийска – Лъджите. В околия Софлу в резултат на Балканските войни изчезват 31 села, а именно Гемиджикьой, Каваккору, Калдъркос, Кьопекли, Чалък, Чешмеджик, Арабмахле, Караюрен, Кюселеру, Кютюклю, Сипахлер, Катранджик, Миселимкьой, Муката, Пишмен, Калайджиюва, Демирен, Армутлу, Ашамахле, Балъккая, Дикилиташ, Иманлар, Инджекьой, Маскарлар, Рушанлар, Суджалар, Челибилер, Чокели, Юмерлер, Кюсекьой и Душтабак.

Вижда се, че за две десетилетия мюсюлманското население на района намалява с една трета. Това до

Демографските загуби при мюсюлманите в областта можем да установим, като съпоставим данните от довоенната османска статистика с тези от преброяването, извършено от френското окупационно управление през 1920 г. Резултатите от това преброяване са показани в следващата таблица:[6]

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ

Околии

Турци Българи Помаци Гърци

Евреи Арменци

Ксанти Гюмюрджина Дедеагач Софлу Димотика Караагач Всичко

30657 1550 9507 37877 19924 2232 637 18067 2770 14447 1274 4956 5 10210 73220 69154 11739

280 1397 165 877 370 3000

А ето и съпоставката на броя на мюсюлманите в областта според двете статистики: Каза

Салнаме за 1903 г. Преброяване 1920 г.

Димотика 8499 1274 Дедеагач 11900 637 Софлу 29754 2770 Гюмюрджина 53273 (- 17 045) 40109 Ксанти 25368 40164

През 1903 г. в Беломорска Тракия живеят 128 794 мюсюлмани. От тях 17 045 са в онази част на Гюмюрджински окръг, която през 1920 г. се намира в България и е част от окръг Местанлъ. В останалата територия на областта през 1912 г. мюсюлманското население достига до 122 924 души. Между 1912 и 1918 г. Западна Тракия е част от България, но по това време не е правено преброяване на населението. Съпоставката на двете статистики показва, че между 1912 и 1920 г. общият брой на мюсюлманите в областта намалява от 122 924 на 84 959 души. Това означава, че по време на българското управление и най-вече през Балканската война повече от 40 хиляди мюсюлмани от Беломорска Тракия умират или се изселват в Турция. С изключение на Ксантийската каза и донякъде на Гюмюрджинската в останалите мюсюлманите намаляват катастрофално. През същия този период българите в областта, които преди войните са незначително малцинство, се увеличават до 69 154 души благодарение на заселването на бежанци от Източна Тракия, Мала Азия и Македония.

6580 2479 2565 7435 17602 15045 51706

280 650 512 157 450 1969

Цигани Всичко 482 47 122 1113 1834

48774 64951 21946 24699 25059 27193 212622

Със сигурност има голям брой изселници от онези земи в Македония, които са окупирани от българската армия по време на Първата балканска война, но в резултат на Втората са отстъпени на Сърбия и Гърция. В някогашното българско село Той белен, окръг Балъкесир, Северозападен Анадол са настанени помаци от Жарново и Пепелаш, Драмско, избягали през Първата балканска война, когато районът е окупиран от българите. От тези села по време на българската окупация част от жителите се изселват в селата Тайфур, окръг Галиполи, Йени Сьольос, Орхангази, и Коджапънар, Гьонен. За етнически прочистените мюсюлмани от Серско и Драмско през Балканската война известна представа дават резултатите от преброяването в Гърция през 1915 г. Те показват, че през 1912 г. мюсюлманите в Драмския санджак са 126 308 души. През 1915 г. са преброени 125 522 мюсюлмани. Намаляването е сравнително слабо, с около 1000 души. Най-засегната е Драмската каза, където спадът е с над 4000 души. Незначително намаляване се регистрира в казите Правище и Нестос, а в Кавала дори се наблюдава увеличение, което вероятно не е само от естествен прираст. По време на Балканската война в Кавала се струпват огромен брой мюсюлмани, бягащи от настъпващата българска армия. След като градът е окупиран от българите, там са избити няколко хиляди мюсюлмани, а други са върнати по родните места. Част от бегълците обаче предпочитат да останат в Гърция, след като градът попада в гръцки ръце. Оттам идва увеличението. Не така стоят нещата в Серския санджак, където мюсюлманското население преживява демографска

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ

катастрофа. От 53 381 мюсюлмани в навечерието на войната през 1915 г. са останали само 20 335. В Серската каза спадът е от 19 836 на 5 615 души, в Зиляховската каза от 3934 на 1261, в Демирхисарската каза от 22 206 на 10 506, а в Нигритската каза от 9385 на 2953 души.[7] Изводът е, че в окупираната от българите част от Гръцка Македония в резултат на Първата балканска война демографските загуби на мюсюлманите се изчисляват на около 35 000 души. Една не малка част от тях са били избити от четите на ВМРО с мълчаливото съгласие на българските военни и граждански власти. Има и голям брой умрели от глад и от върлуващия в района коремен тиф.[8] Статистиката категорично показва, че в резултат на „освободителната“ Балканска война България се разширява с територии, в които мюсюлманите доминират категорично. В някои от тези територии и до днес преобладават въпреки многократните прочиствания. Изключение прави Малкотърновската каза, където българите са абсолютно мнозинство и преди 1912 г., както и отделни малки анклави от Свиленградско, Ивайловградско и Пиринска Македония. Колко е общият брой на мюсюлманските бежанци от Балканите по време на Балканските войни и веднага след тях? Според статистиката на министерството на вътрешните работи на Турция за периода 19121920 г. от Балканите в Турция са дошли 413 922 бежанци, които са заселени предимно в Европейска Турция и Западен Анадол. Други 632 408 балкански мюсюлмани умират в резултат на Балканските войни.[9] С други думи, демографските загуби при мюсюлманите на Балканите надхвърлят един милион души за по-малко от две години. Каква част от тези загуби са от България и от нейните военновременни владения? Като прибавим към загубите на мюсюлманите от новите земи, които са около 120 хиляди души, 20-те хиляди мюсюлмани, напуснали старите предели, 40-те хиляди от Беломорска Тракия и 35-те хиляди от окупираната през 1912 г. от българите част на Гръцка Македония, ще получим приблизително 215 000. В тази бройка не влизат изселените мюсюлмани от Южна Добруджа и от онези части на Македония, които

през Първата Балканска война са окупирани от българската армия, но според Букурещкия мирен договор от 1913 г. са предадени на Сърбия. Техният брой със сигурност също никак не е малък. Разбира се, гореспоменатата стойност не включва и убитите и прогонени от българската армия мюсюлмани от Източна Тракия. Тези, които успяват да избягат от областта преди идването на българите, естествено се завръщат след като Турция си възстановява контрола над тази територия, но има и хиляди обикновени мюсюлмани, загинали от куршуми, глад и болести. Другото, което не може да се установи с абсолютна точност от българската статистика, е съотношението между убити и бежанци. Тези, които са напуснали старите предели на България могат да се отнесат към бежанците, но от новите земи, където се водят сраженията, процентът на убитите никак не е малък. Както вече стана дума, бойните действия са основният, но не единственият фактор за миграционния процес. В случая с България решаващ се оказва и опитът за насилствено налагане на християнството над помаците. Той започва още с еуфорията от първоначалните военни успехи през есента на 1912 г. и се развива особено интензивно в началото на 1913 г. Налагането на християнството сред помаците не е официална държавна политика. То е дело на отделни националистически настроени представители на духовенството, интелигенцията, македонските и тракийските революционери и българската общественост в помашките райони. Държавата приема тактиката на „ненамеса“, с което на практика развързва ръцете на извършителите за безконтролно насилие над беззащитните помаци. След поражението във Втората балканска война под натиска на международната общност правителството на Васил Радославов се намесва и спира насилственото покръстване, като дава право на помаците да се върнат към исляма. Въпреки това голяма част от тях предпочитат да емигрират в Турция. Българската историография продължава да оправдава това престъпление, съпроводено с мащабно насилие над помаците, и да обяснява прекратяването на кампанията и връщането на помаците към исляма като предизборен ход на Радославов. Истината е, че помаците оказват сериозна съпротива и отказват да приемат

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ натрапената им вяра, а международният натиск срещу България за прекратяване на тази срамна кампания е безпощаден. Предизборната стратегия на Радославов е последният фактор, с който може да се обясни този единствен възможен изход. Балканските войни пораждат сериозен бежански проблем и в България. Поражението във Втората балканска война и загубата на територии предизвиква потоци от бежанци от Тракия, Македония и Добруджа. През 1913-1914 г. се осъществява най-голямото изселване на българи от територията на днешна Турция, което окончателно прекратява българското присъствие в Източна Тракия и Мала Азия. Отричайки етническото прочистване на мюсюлманите от България, споменатият многократно сътрудник на тайните служби Георги Марков определя като такова прогонването на тракийските българи. Няма съмнение, че и това е етническо прочистване, съпроводено с убийства, изнасилвания и грабежи. Сравнявайки обаче двете етнически прочиствания, правят впечатление две неща. Първо, че броят на напусналите България мюсюлмани е значително по-голям от броя на прогонените от Турция българи, и второ, че етническото прочистване на българите от лятото на 1913 г. е реакция на идентичното, но доста по-масово прочистване на мюсюлмани през есента на 1912 г. Българските бежанци, напуснали Източна Тракия през 1913 г. и след това, са 62 998, а тези от Мала Азия са 7296 души или общо малко над 70 хиляди, което е повече от три пъти по-малко от демографските загуби на мюсюлманите от България и от окупираните от нея територии и многократно по-малко от общият брой на мюсюлманските бежанци от България за последните 135 години. [10] През по-ранния период е трудно да се говори за масово етническо прочистване. Между 1878 и 1912 г. броят на българите, напуснали Одринския вилает е около 60 000 души.[11] Към тях трябва да прибавим и 1700 малоазийски българи, преселени в Княжеството през 80-те години на Х1Х век, които обаче разменят имотите си с турци от България. Равносметката за периода от 1877 г. до днес показва, че от територията на днешна Турция се изселват около 130 000 българи. За същия период близо 1 700 000 мюсюлмани напускат България и намират убежище в Турция.

Бежанската вълна от 1912-1914 г. е една от петте най-масови вълни на изселване на мюсюлмани от България в Турция. Първата е по време на Рускотурската война 18771878 г. и довежда до загубата на 749 хиляди мюсюлмани от Княжество България и Източна Румелия (От тях 261 хиляди са умрели, а останалите са изселени). През 19501951 г. от България се изселват 156 хиляди мюсюлмани, през 1968-1978 г. се изселват 114 хиляди, а по време на голямата екскурзия през 1989 г. около 360 хиляди. Между тези пет големи вълни има множество по-малки вълни и постоянни единични миграции. Изселването през Балканските войни засяга особено сериозно помаците и води до обезлюдяване на обширни територии в Родопите. Изнесените данни не са някаква провокация на външни, враждебни на България сили, а са част от българската статистика. Българската историческа наука обаче сякаш не ги забелязва и продължава да преекспонира трагедията на българските жертви и бежанци за сметка на противниковите. Балканските войни продължават да се оценяват само от гледна точка на политическите резултати от тях. Отричането на масовите убийства и етническото прочистване е първата крачка възпроизвеждане на онзи модел на междудържавни и междуетнически взаимоотношения, който доведе до трагичните събития от 1912-1913 г. Тази война е преди всичко трагедия за милиони жители на полуострова, причинена от егоистичните интереси на шепа хора. Затова тя трябва безусловно да се осъди, а не да се празнува като освободителна. Цинично е, убийството на стотици хиляди невинни мюсюлмани и прогонването на още толкова от родните им места да се нарича освобождение. Вярно е, че терминът „етническо прочистване“ влезе в употреба по време на войната в Босна през 90-те години на миналия век, но той е напълно приложим към събитията на Балканите отпреди сто години. Масовите убийства и принудителното изселване на стотици хиляди хора доведе до радикална промяна на етнодемографската картина на Балканите, до разрушаването на съществуващия от векове мултикултурен модел. България, която има решаваща заслуга за това престъпление, е длъжна да го признае и осъди, както Германия призна и осъди Холокоста. България е длъжна да изключи

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ

микрофоните на психопатите, които фаворизират етническата хомогенност, на доносниците, които не признават на правото на хората на самоопределение и размахват на плашилото на „неоосманизма“, защото те са голямата заплаха за нейното бъдеще. Тези болни мозъци са в състояние да подпалят

трета балканска война, ако не бъдат спрени. А отговорността за това е на всички нас.

Извори и историография: • Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1910 г., кн.1, С.,1923. • Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1920 г., кн.1, С.,1927. • Резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1910 г. (по окръзи), т.1-12. • Резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1920 г. (по окръзи), т.1-15. • Ростковский, А. Распределение жителей Солунскаго вилаета по народностям и вероисповеданиям в 1899 г. СПб., 1900. • Селскостопанско настаняване на бежанците. С.,1932. • Списък на населените места в Царство България от Освобождението (1879) до 1910 г. С.,1921. • Списък на населените места в новоприсъединените към царството земи. С.,1915; Данаилов,Г. „Изследвания върху демографията на България“. Сб.БАН, ХХГУ, 1930; Карайовов,Т. „Материали за изучаване на Одринския вилает“. Сб.НУНК, Х1Х, кн.1, 1903. • Маккарти, Дж. Смърт и изгнание. Етническо прочистване на османските мюсюлмани 18211922 г. С.,2010. • Шишков, Ст. Беломорска Тракия в Освободителната война от 1877-1878 г. Пловдив, 1929. • Kornrumpf, Hans-Jurgen, Die Territorialverwaltung im östlichen Teil der Europäischen Türkei vom Berliner kongress (1878) bis zu den Balkankriegen (1912-1913) nach amtlichen Osmanischen veröffentlichungen. München, 1983; • Soteriadis, G. An ethnological map illustrating the Helenism in the Balkan peninsula and Asia Minor. London, 1918.

Източници

Текстът е публикуван в „Либерален преглед”. Георги Зеленгора е български историк и изследовател.

[1] Общи резултати от преброяване на населението в царство България на 31 декември 1910 г. С.,1923; Общи резултати от преброяване на населението в царство България на 31 декември 1920 г. С.,1927, с 193-213. [2] Списък на населените места в новоприсъединените към царството земи. С.,1915, с.5-33. [3] Карайовов, Т. Материали за изучаване на Одринския вилает. Сб.НУНК, ХIХ, кн.1, 1903, с.7-10; Komrumpf, Hans-Jurgen, Die Territorialverwaltung im östlichen Teil der Europäischen Türkei vom Berliner kongress (1878) bis zu den Balkankriegen (19121913) nach amtlichen Osmanischen veröffentlichungen. München, 1983; s.29-99. [4] Ростковский, А. Распределение жителей Солунскаго вилаета по народностям и вероисповеданиям в 1899 г. СПб., 1900. [5] Маккарти, Дж. Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922. София, 2010, с.213. [6] Шишков, Ст. Беломорска Тракия в Освободителната война от 1877-1878 г. Пловдив, 1929, с.78. [7] Soteriadis, G. An ethnological map illustrating the Helenism in the Balkan peninsula and Asia Minor. London, 1918, p.16. [8] Маккарти, Дж. Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922. София, 2010, с.184-185. [9] Пак там, с.214. [10] Селскостопанско настаняване на бежанците. С., 1932. [11] Данаилов, Г. Изследвания върху демографията на България. Сб. БАН, т. ХХIV,1930, с.144.

Обектив | Брой 214

ДОКУМЕНТИ

МЕМОРАНДУМ на участниците в кръглата маса „Предизвикателствата пред отварянето на досиетата в България”, проведена на 29 октомври 2013 г. в Народното събрание Ние, участниците в кръглата маса настояваме: 1. 42-то Народно събрание и управляващите да се придържат неотклонно към постигнатия обществен консенсус за отваряне на архивите на бившите тоталитарни комунистически служби, чийто израз е приетият през 2006 г. Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. 2. Да се развива без отстъпления заложената в закона политика на прозрачност и гарантиране правото на информиран избор на гражданите и обществото по отношение на лица, заемащи публични длъжности и осъществяващи публични дейности. Смятаме за категорично увреждащи правото на гражданите за достъп до информация и информиран избор, така и в разрез с обществения интерес всякакви законодателни промени, целящи затварянето на определени досиета. 3. Парламентарно представените политически сили да потвърдят заявената през 2006 г. политическа воля процесът на разкриване на сътрудниците на тоталитарните служби да продължи, като осигурят необходимите средства за това и да се въздържат от предприемането на каквито и да е ограничения или пречки пред нормалното функциониране на комисията по досиетата поне до изтичането на мандата й през 2017 г. 4. Смятаме за необходимо за широката информираност на гражданското общество приложното поле на закона да се разшири към осветляването на лица, заемащи позиции в сектори като „Енергетика” и други монополи в сферата на обществените услуги.

Обектив | Брой 214

Гласуването за Човек на годината 2013 започна!

Гласувайте за вашите герои тук: http://humanoftheyear.org/?page_id=4796