сп. "Обектив", бр. 216 (декември 2013) by BG Helsinki

Декември 2013

МЕСЕЧНО ИЗДАНИЕ НА БЪЛГАРСКИ ХЕЛЗИНКСКИ КОМИТЕТ

Думи на редактора В новия брой на сп. Обектив може да прочетете: • „Приятели на хората“ – Яна Тавание разказва кои личности получиха наградата „Човек на годината“ – 2013 • „ 2013 – отпечатъците: окупация, бежанци, реч на омразата“ – в това издание на клуб Обектив ранобудни студенти, известният блогър Иво Божков, популярният продуцент на „Четвърта власт“ Найо Тицин разсъждават за най-важното от изтеклата година • „Украйна, Европа и предчувствие за гражданска война“ – Красен Станчев • „Правителството предлага масови ограничения на правата на бежанците“ – адв. Илияна Савова • „Военна рампа: Слабата държава създава страха от различния“ – адв. АделаКачунова • „Село Гърмен между английските съседи и сирийските бежанци“ – интервю с кметицата Минка Капитанова • Н. пр. Матиас Хьопфнер: „Пред активното гражданско общество има още препятствия“ • „Училището, политическото и правата на човека“ – Ния Кирякова • „Обичам Кабакум“ – Татяна Ваксберг • „Дискриминирани роми, дискриминирано изкуство в Петрич“ – Христо Христов

ЧОВЕК НА ГОДИНАТА (4-9) Приятели на хората ОБЕКТИВ ОПРОВЕРГАВА (10-11) Усмивката на Орешарски има един живот, а личността му – друг ГОРЕЩИ ТОЧКИ (23-26) Украйна, Европа и предчувствието за гражданска война ПРАВА НА БЕЖАНЦИТЕ (27-29) Правителството предлага масови ограничения на правата на бежанците (30-31) „Военна рампа”: Слабата държава създава страха от различния (32) Село Гърмен между английските съседи и сирийските бежанци ПОГЛЕД ОТВЪН (33) Н. пр. Матиас Хьопфнер: Пред активно гражданското общество има още препятствия ПИСМА ЗА ПРАВА (34-35) Училището, политическото и правата на човека КООНКАТА НА ТАТЯНА ВАКСБЕРГ (36-37) Обичам Кабакум

ГЛАВЕН РЕДАКТОР: Юлиана Методиева РЕДАКТОР: Жана Николова ПРЕДПЕЧАТ: Донка Мангачева АВТОРИ: Адела Качаунова, Андрей Гетов, Георги Папакочев, Илияна Савова, Красен Станчев, Марта Методиева, Морган Джеймс, Ния Кирякова, Татяна Ваксберг, Христо Христов, Юлиана Методиева, Яна Бюрер Тавание Снимка корица: Кадър от филма „Епизод от живота на събирача на желязо “

БЪЛГАРСКИ ХЕЛЗИНКСКИ КОМИТЕТ Е НЕЗАВИСИМА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНА ОРГАНИЗАЦИЯ ЗА ЗАЩИТА НА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА. Образуван е на 14 юли 1992 г.

София 1504 п.к. 146 тел/факс: (02) 943 48 76 bhc@bghelsinki.org www.bghelsinki.org София 1504, ул. Върбица №7

Председател: Красимир Кънев Зам.-председател: Десислава Симеонова Членове: Антоанета Ненкова, Васил Чапразов, Вълко Станев, Георги Банков, Георги Тошев, Даниела Фъртунова, Десислава Симеонова, Димитрина Петрова, Илиана Савова, Калина Бозева, Кирил Иванов, Красимир Кънев, Маргарита Илиева, Марта Методиева, Рамадан Кехайов, Юлиана Методиева, Яна Бюрер Тавание

ПРАВА НА МАЛЦИНСТВАТА (42-44) Дискриминирани роми, дискриминирано изкуство в Петрич ПО СВЕТА (51-52) Защо Палестина трябва да търси справедливост в Международния криминален съд ДОКУМЕНТИ (53-54) „Има свобода на изразяването, но няма свобода на враждебната реч”: Подкрепете петицията! (57-60) Отвъд програмирането – ефекти от изпълнението на Националната стратегия за интеграция на ромите и Десетилетие на ромското включване през 2012 г.

12 КЛУБ ОБЕКТИВ

2013 - отпечатъците: окупация, бежанци, реч на омразата

Боздугани

Да си спомним днешните бежанци на Деня на благодарността

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ

ПУБЛИЧНОСТ ЗА ЛГТБ

Какво се случи на 20 ноември

45 КИНО

Горчив епизод от живота на събирача на желязо

ПО СВЕТА

48 ПО СВЕТА

Гърция: Да се засили антирасисткото законодателство

ДОКУМЕНТИ

Наистина ли не ни интересуват досиетата

Яна Бюрер Тавание

Приятели на хората Когато връчваше специалната награда “Вдъхновение на годината”, Марин Бодаков, член на журито на “Човек на годината” 2013, прочете това: СТЕНАТА от Борис Христов

И припаднал накрая в дивия бурен, плаках тайно от гняв и обида извикаш ли нещо, няма кой да те чуе, каквото напишеш - няма кой да го види.

Пак ще живея - една ръка ако имам, и ще се радвам, че тъкмо тя е останала. Пак ще се топля с листото през зимата и от листа ще си правя сандалите...

Последната моя надежда тогава издишах и сам си отрязах крилата наболи какво е човекът, щом малката мишка може спокойно да мине отдолу!..

Бяхме тръгнали да разбием стената и на площада да изгорим като слама, но в една дупка изгубих моя приятел, а след него и другите - двама по двама.

Но свършва живота, ще прекипи като сода всичко друго е вятър и стихове. И ако трябва сега да извикам свободно, извикал бих само: “Аз викам.”

Без да мисля тогава, че дойдох да живея, аз затворих очи, за да нямам свидетели и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея, докато не покапа кръв от ръцете ми.

Ако имах и малко сили в ръката и трябваше да напиша някоя дума, написал бих смело върху стената: “Това е стена!” И нищо друго.

Обектив | Брой 216

Наградите “Човек на годината” 2013 бяха връчени на 10 декември, Международния ден на правата на човека, на тържествена церемония в София. Това е шестото издание на годишните награди на Българския хелзинкски комитет (БХК) за принос към правата на човека и правозащитността. Журито[1] определи три специални, две равностойни втори, както и една голяма награда. Бяха връчени и наградите на публиката, както и три поощрителни грамоти.[2]

“Протестирайте винаги, когато срещу вас се изправи безподобна арогантност. Протестирайте винаги, когато има стена, която е готова да окървави ръцете ви, да ви обезсмисли, да ви унижи, да ви обезсърчи”. Това бе призивът на Антоанета Цонева, председател на Управителния съвет на Институт за развитие на публичната среда, при връчването на наградата. Другите две специални награди бяха за Зорница Стоилова и Диана Борлакова.

Журито отличи Ранобудните студенти и Протестиращият пред Министерски съвет с една обща специална награда “Вдъхновение на годината”, заради духа, постоянството, волята и смисъла им. Марин Бодаков помоли всеки от публиката, който е протестирал тази година, да излезе на сцената, за да получи наградата.

[1] Тази година журито беше в състав Иван Бедров, Красимир Кънев, Марин Бодаков, Мими Фурнаджиева, Петко Петков, Татяна Ваксберг, Христо Комарницки, Яна Бюрер Тавание. [2] Наградите “Човек на годината” са морални и нямат финансово изражение. Както всяка година, всеки можеше да номинира човек, група или организация, на базата на публичните критерии. Допуснатите номинации бяха 42. Търсените постъпки трябваше (алтернативно) да са с особен градивен потенциал, да бъдат прецедент в правозащитната сфера, да са оригинални и творчески. Гласовете за наградата на публиката са близо 20 000. Всички номинации, с пълните им профили, ще намерите на humanoftheyear.org.

Зорница Стоилова беше обявена за „Журналист на годината”. Материалите й в “Капитал” от години се занимават със социалните проблеми в страната, като през 2012 и 2013 г. тя написа редица материали на обществени теми, пряко свързани със защита правата на различни уязвими групи в обществото – бежанците, хората с психични увреждания, мюсюлманите. Журито оцени, че с материалите си тя по ясен и категоричен начин се застъпва за правата на тези групи хора и така допринася за утвърждаването на правозащитността и за налагане на правозащитния дискурс в медиите и в обществото. “Мисля си, че това беше и най-лошата, и най-добрата година за българската журналистика: за всяка идея имаше контра, на всеки се лепеше етикет. Надявам се нашата журналистика да е тази на фактите, така че хората сами да правят изводи”, каза Зорница Стоилова при връчването на наградата.

Обектив | Брой 216

Диана Борлакова стана “Активист на годината”. Тя беше отличена заради големия си принос в борбата за правото на пациентите с онкологични заболявания на достъп до животоспасяващо лечение. Неотдавна тя изпрати до медиите отворено писмо, в което протестира срещу забавянето при отпускането на конкретно лекарство. “Категорично не съм съгласна администратори да решават дали да живея или не!”, написа тогава Диана Борлакова, като така за пореден път се застъпи за адекватна държавна политика и хуманно отношение към тази група пациенти. От нейно име наградата взе Жени Адарска от Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания. “Истината е, че Диана можеше да намери решение на своя проблем, без изобщо да привлича медийното внимание. Това, за което й ръкопляскаме днес, е, че не го направи. Мечтая да живеем в общество, в което не се дават награди на болни от рак. Тяхната смелост е нужна срещу болестта. Там трябва да бъдат смели”, каза Жени Адарска. Двете равностойни втори награди бяха за Калин Калпакчиев и Иво Божков. Съдия Калин Калпакчиев бе отличен заради изключителния му морал и желание за промяна на статуквото, заради това, че работи неуморно за една по-прозрачна съдебна система. Като член на Висшия съдебен съвет той повдига въпроси, които са от изключителна важност за цялата държава, изразява остри позиции за лишената от обществено доверие кадрова политика на ВСС, открито и с особена доблест коментира и работи и по други основополагащи за независимостта

на съдебната система въпроси като цялостната й реформа, случайното разпределение на делата. И още, чрез своя блог съдия Калпакчиев осигурява на цялото общество достъп до същността на най-висшия орган на съдебната система и дава възможност на гражданите да участват в дебатите, свързани с дейността на ВСС. “Упражняването на правата на човека е невъзможно и непосилно без съществуването на независим съд. Постигането и отстояването на съдебната независимост изискват непрекъснати усилия”, припомни съдия Калпакчиев при получаването на наградата. Иво Божков е журналист и блогър, който неуморно стриймва на живо протестните действия през 2013 г. срещу кабинета „Орешарски”. “Той на практика осветлява протестите, горещите и противоречивите моменти тогава, когато традиционните медии или ги подминават, или ги отразяват само откъслечно в новинарските си емисии”, бяха част от мотивите, с които Божков беше номиниран. Журито отличава Божков и заради достойните му коментари и позиции през годината, както и отбелязва изключителната му отдаденост на каузата - на два пъти той пострадва физически при свръхупотреба на сила от полицията, което не го стряска или спира да продължи да предава на живо случващото се на улицата. Иво Божков е и един от двамата носители на Наградата на публиката – събралите най-много гласове при онлайн гласуването. “Искам да посветя тази награда на всички хора, които застават с лицата си и когато виждат нещо

Обектив | Брой 216

живот, спасява цяла вселена”. Тя е и създател на документалния филм “Да помним”, който вади от забвение имената на достойни българи, които са противостояли с цената на саможертва срещу репресиите към евреите. “Смятам, че особено днес, в нашето разделно време, изпълнено с омраза и крайни крясъци, е много важно да даваме пример на младите хора, че подвигът, който се е случил преди 70 години, има своето място и в нашето време, и в бъдещето”, каза Алберта Алкалай.

нередно, го разобличават и се борят срещу него. Символ на една такава борба е Пламен Горанов, който е един от първите хора тази година, които застанаха открито с лицето си и назоваха името на мафия и олигархия, като каза „Във Варна мафията си има име и то е ТИМ”. Неговият пример се последва от хората, които попитаха „Кой предложи Пеевски?”. Феномените „Пеевски”, „Цветан Василев”, „връзки между власт и икономически кръгове” влязоха в дневния ред и това е найважното”, каза Иво Божков.

Другият носител на Наградата на публиката е Алберта Алкалай, номинирана заради популяризиране на обществения подвиг за спасяването на близо 50 000 евреи от лагерите на смъртта по време на Втората световна война. По повод 70-годишнината от избавлението от Холокоста тя организира и провежда със свои усилия национален ученически литературен конкурс на тема “Който спаси един човешки

Преди да обяви Голямата награда, журито връчи и три поощрителни грамоти:

Благовеста Пугьова е председател на фондация „Подарете книга” и активист за закриването на домовете за деца. Ентусиазмът и благородството й заразяват стотици доброволци от цялата страна, които не само даряват книги на децата, лишени от родителски грижи, но им помагат в уроците и ги учат на трудови навици. “Ако всеки отдели малко от времето си, за да помогне - дали на деца от домове, дали на бездомни, дали да отиде и да протестира…, просто да отделиш малко от комфорта си, за да направиш нещо хубаво за някой друг или за другите, без да ги дефинираш - тогава вече светът може да се промени”, каза Благовеста Пугьова. Радина Ралчева е номинирана за разнообразната й активна и отдадена доброволна работа. Тя е активист за опазването на природата, активна и в протестите #ДАНСwithme като част от Протестна

Обектив | Брой 216

мрежа и редакционната колегия на вестник #Протест; развива доброволческа дейност в подкрепа на бежанците, на бездомните кучета. “Благодаря на журито и на всички, които са оценили мъничките действия за дълго време. Благодаря на хората, с които протестираме заедно, не само сега, а от 89-та година насам, за да направим тази държава едно по-добро място за живеене”, каза тя.

Сдружение “Човеколюбие” - Пазарджик работи не просто за интеграцията на хората с психични проблеми в обществото, а за промяната на нагласите на самото общество и за отхвърляне на предразсъдъците към тази група хора. Основно чрез доброволен труд екипът на сдружението развива у посещаващите го хора умения за пълноценен и самостоятелен живот, умения за труд и реализиране на трудовия пазар, социални умения. “Приемаме я като награда за нашата работа, и то не само за нашата работа, а за полето на нашата работа. Много е трудно да се направи нещо в областта на психичното здраве” , казаха от сдружението.

Бежанците и “Приятели на бежанците” бяха отличени с голямата награда “Човек на годината” 2013. “За първа година в историята на тези награди голямата награда “Човек на годината” 2013 е “две в едно”. Две групи, неразривно свързани, печелят тази награда. Бежанците получават наградата за своята сила, вяра и безстрашие да тръгнат, с риск от смърт, но водени от голямата идея да живеят достойно. Те са номинирани заради проявената непримиримост с несправедливостта, заради отказа им да бъдат потъпквани, за решителността да бъдат не жертви, а Човеци. Заради това, че са готови да изгубят всичко, включително живота си, в името на това да получат всичко, което им се дължи – права, уважение, достойнство. Като с всеки акт на бягство те нанасят удар на един режим, жигосват го със собствената му несправедливост. Бежанците получават тази награда заради своята борба - за себе си и за тези, които остават”, каза Красимир Кънев, председател на БХК и председател на журито на “Човек на годината” 2013. “Ние сме категорични - ситуацията, в която се намират бежанците у нас в момента, представлява най-сериозния проблем с правата на човека в България. На този фон се появиха “Приятели на бежанците” - неформална група доброволци, чиито акции по събиране на най-необходимото за бежанците са целенасочени, адекватни и се

Обектив | Брой 216

случват светкавично. Тези хора пътуват с личните си автомобили, в свободното си време и събират съмишленици лавинообразно. Променят нагласи и предразсъдъци. Тези хора при безпрецедентни за съвременна България обстоятелства и в условията на ескалираща омраза към всеки “друг” енергично защитиха основанията на човешкия живот и неговото достойнство. Направеното от тях бе от жизнена необходимост и най-малкото, което може да се заяви, е, че в реално време се погрижиха за реални хора при неподготвена държава и враждебна обществена среда”, добави Красимир Кънев. Наградата бе връчена символично на семейство от Сирия. Фатима ал Мухабени е на 23 години от Хомс, завършила е училище за изкуства. Искала е да продължи образованието си, но заради ситуацията в Сирия е била принудена да бяга. Съпругът й Анас Еделби е имал супермаркет, с който е изхранвал семейството, но армията го разрушила и опожарила. Децата им са Ферес на 4 г. и Сара на почти 3 г. Апартаментът им в Хомс е разрушен от бомба, когато Сара е била само на 3 месеца. Мнозина не си дават сметка, че ужасът в Сирия продължава вече почти 3 години. След бомбата в апартамента отиват в Дамаск при роднини. Една година са живели в Йордания, където съпругът й работи като сервитьор, за да се изхранват. Искат да стигнат до Канада, защото неговите родители живеят там. Но мечтата им е един ден да се върнат в своя град – в Хомс. “Ние бягаме заради нашите деца, защото те имат право на живот и на по-добро бъдеще. [...] Слава богу, че влязох в Европейския съюз и в България и видях с очите си протести, и то масови протести, без да има стрелба в главите на протестиращите. Нашите протести в Сирия бяха мирни дълго време, но… даже не само стреляха с автомати, а дори и с ракети. Искам да кажа благодаря на всички вас за всичко, което правите за нас”, каза Анас Еделби. “Аз не съм бежанка. Аз съм сирийка, ако бях в Сирия, може би щях да бъда бежанка. Страдам с моя народ, страдам жестоко. В момента се убиват деца, изпращат се в други градове за назидание. Сега

моето училище е база на военните на режима и там убиват. Благодаря на целия български народ. Не мога да изброя имената на хората, които ни помагат, но само мога да кажа, че e една партията, която ни напада. Бъдете сигурни, доброто е много повече от злото”, каза Асхар Аломар, която превеждаше на семейството от Сирия. “Това, което ние даваме като хуманитарна помощ, всъщност е много малко, то е капка в морето, на фона на това, което би трябвало реално да се прави, но най-важното, което ние се надяваме, че правим, е промяната на нагласи, моралната подкрепа към тези хора, защото те имат много по-голяма нужда от моралната подкрепа, отколкото от храната или дрехите, които ние можем да им занесем”, каза Мария Черешева от “Приятели на бежанците” при получаването на Голямата награда. БХК организира кампания, с която реално “връчва” наградата на бежанците. Това е картичка, която всеки може да прати на някой от бежанските центрове, така, изпращайки надежда и кураж (изписани на арабски и фарси на лицето на картичките) на бежанците. Картичките са в мрежата на Fame cards в най-големите градове в страната от 13 декември. Този репортаж нарочно е прибран откъм емоции. Не написах кои плакаха при получаването, на кои им трепереше гласът при обявяването, на кои им отнемаше време, за да се осъзнаят и да излязат на сцената. Оставих посланията, защото сами са достатъчно силни. Емоциите са тук, в капсулата на този параграф. Беше страшно тежка година. Всички го казваха. Година, в която се чувствахме едновременно могъщи и безсилни. Много и недостатъчно. Може би затова в онази зала беше толкова щастливо-тъжно, толкова настръхващо, толкова истинско. Бяхме се събрали да кажем на едни хора “Браво!”, но и да си покажем, че не сме малко, че не сме сами в битките си, че сме заедно. Това беше церемония, където спечелиха всички, които се борят за нещо отвъд рамките на себе си. Приятели на хората.

Яна Бюрер Тавание е член на журито на наградите “Човек на годината” 2012 г. и директор на програма “Кампании и комуникации” на БХК.

Обектив | Брой 216

„ОБЕКТИВ“ ОПРОВЕРГАВА

Юлиана Методиева, главен редактор

Усмивката на Орешарски има един живот, а личността му – друг Не ви ли се струва, че премиерът има две лица? Едното е усмихнато, другото е ледено, някак си мъртво, напомня на маска. Това си казваме с приятели. Питам за същото и студентите. Ще викате ли още „оставка“ на правителството му? Ще обсаждате ли пак вътрешния министър на вечеря в уютни ресторанти, след като полицията за пореден път е блъскала мирни жени и хора от протестите в коли и стени, а накрая е арестувала Александър, както преди седмица задържаха за 24 часа Валя и Диана? Колко време ще чакате отговор на въпроса „кой“ от Пламен Орешарски, а той само да ви се усмихва, презрителен и недосегаем? Всъщност недосегаем ли е? Всъщност усмихва ли се, или ужасно се страхува от неизбежния ден, когато ще започне разплащането за огромните си грешки като кадровик на държавата? Него го овласти политическото мнозинство, произхождащо от семейство на комунистите/социалисти, а историята на това семейство е като латиноамерикански

сериал – затвори, атентати, изтезания, безчестие и онзи неутихващ апетит за контрол над хората… Задавам тези въпроси на Делян Русев, докато вървим по коридорите на Ректората. Непривично тихо ми се струва и гледам с тъга празното пространство пред университетската книжарница. Навсякъде има плакати, известяващи окупацията на Ранобудните студенти и техните послания. Споделям тези послания: парламентът е окупиран от самозванци, студентската окупация представлява историческа симетрия на безобразието. Заедно с Надя Данова обсъждаме с Делян /Дани/ предстоящата прожекция на документалния филм „Сърцето умира последно“ на Малина Петрова. Ранобудните отдавна търсят среща с документалистката, която създаде безкомпромисен филм за пожара на Партийния дом, единственият носител на наградата за гражданска доблест на фондация „Паница“. Имаше план тя да снима студентския дебат за комунизма и какво е

Обектив | Брой 216

общото между миналия режим и днес. Как стана възможно да управляват през 21 век синовете на апаратчиците от Москва и защо още толкова стотици хиляди гласуват за тях? Снимките се провалиха поради митинга на БСП и ДПС на Орлов мост. Полицията беше направила мъртвата си хватка около Софийския университет, а Сергей Станишев крещеше в мегафона онова, което електоратът му очакваше. И електоратът крещеше. Навярно взаимно нужна им е тази кресливост. Дани е историк, както и немалко от „окупаторите“. Съзнавам, че рефлексиите им върху „Сърцето умира последно“ за един от най-чудовищните процеси на българския комунизъм са затруднени. Филмът трае 89 минути и е великолепен микс от магнетофонни записи от разпитите на Трайчо Костов, от донесения на агенти на ДС, справки и подслушвани телефонни разговори, стенографски записки на следователите на обвинения в шпионаж в полза на англоамериканските врагове. Не могат да идентифицират лицата от документалните кадри на агентите на сталинизма Георги Димитров, Васил Коларов, Антон Югов, Вълко Червенков. Социалните мрежи харесаха и разпространиха идеята за нова прожекция на 16 декември. В нощта срещу 17-ти през 1949 г. Върховният съд на НРБ е издал заповед да бъде обесен един от „най-верните синове на Партията“, Трайчо Костов, този „жулик“ /мошеник/ по думите на Йосиф Висарионович Сталин. Е, малцина още си спомнят каква житейската ирония е този процес, как през монтирани обвинения прокуратурата го обвинява в антипартийна дейност, шпионаж в полза на британското разузнаване и заговорничество с Йосип Брос Тито. Така Трайчо Костов от гласувал указите за Народния съд и лагерите, баща на Държавна сигурност става жертва на зловещите й методи. В „Сърцето умира последно“ се чува и вижда как следователите на комунистически тайни служби го карат да пълзи по пода и да лае като куче, за да изтръгнат признания. Гледайки уникалния монтаж на тези филмирани архиви, на които се вижда не само надменната увереност на апаратчиците на БКП за вечност на властта им, но и писмата на стотиците хиляди граждани до тях, в които се настоява за смъртна присъда на „изменника“, един блогър написа

„Филмът е задължителен, за да осъзнаете КЪДЕ се върнахме това лято“! Впрочем, опитите да се излъчи „Сърцето умира последно“ по Българската национална телевизия не са много окуражителни. След премиерата му през 1992 г., се нареждат седем години чакане. В крайна сметка, националната телевизия излъчва филма след седем години в полунощ… И толкова. Разправят, че неколкократните опити да бъде качен в интернет допреди седмица били неуспешни – някой грижливо го „изтривал“. На 16 декември 2009 г. в своя „Призив“ Малина Петрова казва „Медиите за поредна година премълчават случилото се на тази дата. 2 години по-рано в Софийския затвор е бил обесен и Никола Петков. И двамата с Трайчо Костов са невинни по предявените им обвинения. Като народ сме въвлечени в тези престъпления, независимо дали сме били родени или не.“ Така се случи, че на първия и единствен официален показ на „Сърцето умира последно“ във Военния клуб бях заобиколена с генералите от БСП. Беше изключително напрегнато, въздухът можеше да се среже с нож. В предните редици стояха достолепни обществени фигури, почти целия координационен съвет на СДС. По средата се движеха журналистите, несигурни какво точно са гледали – филм-реверанс към екзекутирания Трайчо Костов или филм за непрекъсваемата връзка между комунистите и сякаш вечната Държавна сигурност. Публичността на престъплението, каквото е по същество скалъпеният съдебен процес на Трайчо Костов, бе шокирало и удовлетворило едни зрители. За хората от БКП/ БСП обаче това минало не трябваше да се узнава. Изпирането на историята на комунизма бе една от стратегиите на прехода. Затова и министърпредседателят Пламен Орешарски изглежда с „две“ лица. Усмивката му пред камерите не е за протестиращите, не е за Ранобудните студенти. Тя е усмивка на един мим в пантомимата на посткомунизма. Орешарски се опитва да представлява увереност във властта си, кръстена от одиозната фигура на Пеевски. Другата му личност всъщност знае миналото, знае безчестието, надява се на безпаметност и забрава, които едва ли ще го споходят.

Обектив | Брой 216

Разговора води Антоанета Ненкова, кореспондент на радио „Дойче веле” в София

2013 - отпечатъците: окупация, бежанци, реч на омразата УЧАСТНИЦИ

Найо Тицин – журналист, продуцент, протестър Мария Черешева – журналист, доброволец-активист, „Приятели на бежанците”, протестър Пламен Иванов – ранобуден студент, протестър Ивайло Динев – историк, ранобуден студент Иво Божков – политолог, студент в Нов български университет, блогър, протестър

Обектив | Брой 216

КЛУБ ОБЕКТИВ

Окупация, бежанци и пропадане на медиите – това ли са трите основни отпечатъка на 2013 г.?

МАРИЯ ЧЕРЕШЕВА: Пропадането на медиите не е събитие от тази година. Това е процес, който продължава вече 5 години по-засилено.

ИВО БОЖКОВ: Изплуваха обаче теми за големите язви в българското общество: още през пролетта за монополите в различни сфери, а сега и за олигарсите, за които започна да се говори и поименно.

А „развалянето“ на речта в медиите продължи ли?

от появата на т. нар. нови вестници в началото на 90-те години. Вече берем плодовете на този 23-годишен процес. Вече в медиите и в нормалното общуване между хората трудно можем да чуем книжовна реч.

НАЙО ТИЦИН: Развалянето на речта и опошляването на българския език също е процес

МАРИЯ ЧЕРЕШЕВА: И словото на омразата си намери удобно и комфортно място – първоначално в крайно десните политически медии, а след това и в популярните издания, в телевизията, особено през последните месеци.

Обектив | Брой 216

2013 - ОТПЕЧАТЪЦИТЕ

Сред нас е и човекът на словото – Ивайло Динев. Един негов стих: „Все по-настръхнато става!” Наистина ли става понастръхнато в обществото ни?

„Настръхналите“ медии

акции сме имали два пика на насилие. Първият и най-голям пик е на 12 ноември, когато всички медии отразяваха как студентите са бити, имаше снимки с разкървавени лица. Вторият пик е, когато атакуваха университета и имаше насилие, агресия. Останалото не привлича вниманието.

ИВАЙЛО ДИНЕВ: Ако съдим по случващото се между медиите и улицата, изводът е, че има сбъркано виждане, че само насилието и кръвта привличат вниманието и затова само това отива на първа страница. Медиите действат на пазарен принцип, в което няма нищо лошо, но това поражда проблеми. Можем да ги анализираме по начина, по който са представени в публичното пространство, по начина, по който медиите спомагат даден протест да отиде в една или друга посока. От началото на студентските

Направихме два клипа – единият е с пияните професори, а вторият – с 23-ма студенти, които държаха послания с по една дума, например „Красота”, „Природа”, „Солидарност” и др. Този клип е гледан от около 3 хиляди души. Клипът с пияните професори е гледан от много повече хора. Медиите са създадени да посочват проблемите на обществото, но когато се посочват само проблемите, ние потъваме в усещането, че това е нормално. Затова усещаме, че нашият живот е пълна трагедия. Според последната класация ние сме едва ли не най-нещастната нация и това е знак за криза в процесите.

„Криза” и „настръхналост” – това ли са ключовите думи за 2013 г.?

НАЙО ТИЦИН: И това, но и т. нар. „количествени натрупвания” на нередности в политикообществения живот доведоха до качествена реакция от страна на обществото. Коренно се промени отношението и бдителността на обществото. Мисля, че образованите хора трудно вече могат да бъдат излъгани коя медия чии интереси представлява. Ако преди 3-5 години е можело под булото на

задкулисието да не се разбират тези връзки, то сега това не е възможно. Всички можем да посочим спокойно кой чий интереси защитава, кой рекламодател чии интереси представлява. Сега вече много повече хора могат да си дадат тази сметка. Това е едно от постиженията на тази година и то най-вече е заслуга на протестиращите.

Обектив | Брой 216

КЛУБ ОБЕКТИВ

Нека обобщим: каква бе метаморфозата на четвъртата власт през тази година?

НАЙО ТИЦИН: Системната грешка. Тя излезе наяве в голяма степен. Щастливо е съвпадението с появата на сериала „Четвърта власт”, на който аз съм

изпълнителен продуцент. Някои хора казват, че той е много пророчески.

Имаше ли конспирация, или беше случайност съвпадението?

НАЙО ТИЦИН: Няма нищо случайно в случайните работи. Когато има системна грешка и тя постоянно се повтаря, не е трудно за един творчески колектив, за един сценарен екип, за хора, които искат да разкажат за тези процеси, да уцелят момента и да представят онова, което се е случвало и продължава да се случва. В този смисъл сериалът „Четвърта власт” е неудобен и ще бъде неудобен за всяка власт. Ако беше излязъл по време на управлението на Бойко Борисов, бъдете сигурни, че неговото обкръжение във властта също нямаше да бъде доволно, защото щяха да припознаят себе си в този филм, както се случи впоследствие с настоящото управляващо мнозинство. Не е трудно да се предвиди какво ще се случи, когато то непрекъснато се случва и се повтаря в продължение на 23 години.

„Развалянето на речта“ ИВО БОЖКОВ: Тъжно е, че през тази година сложихме „отпечатъци”, които успешно заглушиха възможността хората да се чуват помежду си и да уважават различията си. Това тепърва ще трябва да го преодоляваме. Езикът на омразата, който се изля срещу протестиращия човек, предизвика остра контрареакция и се превърна във взаимно обвинение. Едните казваха: „Вие сте хора на злото”, другите пък отвърнаха: „Вие няма да отидете в рая, защото сте дяволи, комунисти”. Нито едното, нито другото има място в едно общество, което

иска да напредва. За съжаление обаче това е една от реакциите на опорните точки, отпечатъците, които вкараха езика на омразата, на злото, на заклеймяването на различния като нещо лошо. Това ще бъде преодоляно, но много хора си изрекоха тежки думи, без да е имало нужда, защото обществото има различни интереси, хората имат различни виждания. Огромна група активни граждани с будно съзнание се опитват да променят правилата на тази политическа и обществена игра. И защитната реакция на Октопода беше да всее омраза помежду ни. МАРИЯ ЧЕРЕШЕВА: Бяха допуснати и грешки, които бяха използвани. В началото на протестите се чувствах окрилена от това, което виждах по улиците, но от страна на медиите, подкрепящи протеста, излязоха тотално недопустими материали от моя гледна точка. Протестът беше обрисуван като протест на интелигентните, образованите, умните и красивите. Опасявах се, че това ще бъде използвано като бухалка в ръцете на интереси, които разполагат с много по-голям медиен ресурс. Това беше грешка и от редиците на ДАНСwithme. Имам предвид политически лидери, които впоследствие започнаха да се асоциират с протеста. Допуснатите грешки

Обектив | Брой 216

2013 - ОТПЕЧАТЪЦИТЕ

бяха използвани по най-извратения начин за създаване на разделение между хората. За съжаление една от ключовите думи на тази година е „разделение” – първо между нас като български граждани, а сега и между българи и чужденци.

В условията на такава социална нестабилност и разслоение е много по-лесно да се прокарват интереси. От друга страна, постоянната критичност няма да залезе.

А вие чии интереси прокарвате чрез блога си и онлайн канала? ИВО БОЖКОВ: Всичко започна миналото лято, когато на Орлов мост се събраха много хора и искаха промяна на Закона за горите. Събираха се три дни, имаше сблъсъци, но това не беше отразено достатъчно от официалните медии съобразно големината на случващото се. Тогава аз започнах да излъчвам събитията с един прост смартфон и една безплатна програма. А от началото на тази година събития има бол, напреженията растат. За мен това е документиране на случващото се. То е част от историята на България. Например в момента много би ми било интересно да видя кадри и разговори на хора, които са протестирали 1990 или 1997 г. Осъзнавам, че наградите, които получих – общо четири за тази година – всички за дейността ми на терена на гражданската журналистика, показват, че е имало нужда от нов канал за комуникация, който осветлява случващото се и позволява на много хора да вникнат в събитието, да го усетят, да го преживеят. Има много българи извън страната, които не са забравили българското у себе си.

Учудвам се до колко много хора е достигнал стриймингът. Включванията на живо са половин милион. Отделно в You Tube има още 200-300 хиляди души. По-миналата седмица бях в Украйна. Там това е истински медиен канал. Видях момче с таблет, пред него репортерка, която коментира ситуацията, а той с канала предава. Това се нарича „гражданска журналистика”. Не познавах този термин преди да си направя регистрацията в Юстрийм. Иновативното спрямо традиционните медии е, че има интерактивност, която е добавена стойност спрямо останалите. Докато снимам, виждам съобщенията във Фейсбук и Туитър, които се появяват. Хората могат да си общуват, има комуникация и интерактивност. Това е голям плюс. Хората – потребители на този канал, преживяват случващото се, имат участие в него. Хубавото на интернет средата е, че всичко е взаимно свързано. Колкото повече взаимовръзки правим, толкова повече възможности има да се засече информацията. Постига се голяма публичност. Едно събитие може да бъде видяно от много гледни точки.

Обектив | Брой 216

КЛУБ ОБЕКТИВ „Приятели на бежанците” бе определена като неформална група доброволци, чиито акции през 2013 г. по събиране на най-необходимото за бежанците са били светкавични. „Тези хора пътуват с личните си автомобили в свободното си време и събират лавинообразно съмишленици, променят нагласи и предразсъдъци“ е само една от оценките за приноса на групата. Как се появява такава организирана група на фона на неподготвена държава и враждебни обществени нагласи? Наблюдателите казват например, че в България бежанец е равно на „заплаха, болест, опасност“. Това се посочва в изследване на Асоциацията на европейските журналисти.

(Не)приятели на бежанците МАРИЯ ЧЕРЕШЕВА: Аз съм член на тази асоциация и аз представих изследването наскоро. Тогава с помощта на други организации направих медиен анализ. От 2009 до 2012 г. – за три години, имаше 800 публикации на тема бежанци, имигранти и граждани на трети страни, предимно информативни материали, а сега само за месец септември имаше 8 000 публикации. От посланията най-много бяха за заплаха за националната сигурност, за болести и т.н. Постоянно ни търсят медии, за да им даваме контакти с чужденци, с които общуваме. На бежанците не трябва да се гледа като на една цифра – колко са пристигнали у нас. Всеки е дошъл по някаква причина.

Има много да се работи. Направеното е само първа крачка. Обнадеждена съм. Включих се през месец септември, а имам чувството, че вече са минали няколко години. Направихме си среща пред „Кристал”, за да не си звъним по телефоните, но това се разпространи във Фейсбук и дойдоха стотици хора. Свързахме се с групата, която вече съществуваше, и започнахме да действаме заедно. Хората в нашата група се множат лавинообразно и в момента са около 3 хиляди души. Всеки ден се присъединяват стотици. Вече получаваме подкрепа и от компании, което означава доверие. Мечтата ми е хуманитарната помощ да бъде покрита от държавата, тоест тя да си изпълнява задълженията, та тези хора да са нахранени и добре настанени, а ние да можем да се фокусираме основно върху проблема с образоването на обществото. Това трябва да тръгне от ранните класове в училището. Мултикултурното образование заляга в основата на повечето европейски страни, а България вече е такава и ще става все по-шарена. Това е неизбежно. Затова нашата нагласа трябва да се промени.

Продължава ли ситуацията с бежанците да бъде един от най-сериозните проблеми по отношение на правата на човека в България? МАРИЯ ЧЕРЕШЕВА: Ако една 7-милионна държава, каквато е нашата, ако не може да се справи с 10 хиляди бежанци и ги поставя в нечовешки условия, това не говори добре за нас. А има неприятни

нагласи, побоища. Нашата група организира едно шествие – „Внимание – фашизъм!”. Учуди ме, че дойдоха към 500 души.

Обектив | Брой 216

2013 - ОТПЕЧАТЪЦИТЕ

МАРИЯ ЧЕРЕШЕВА: Отношението на българите към тях е пренебрежително. Ще има още бунтове, това е съвсем нормално. Напрежението няма да спадне, когато бежанците са поставени в нечовешки условия на живот, а отношението към тях е като към стадо животни. Одеялата, които им дават, са напоени с нафталин и не може да се диша. Хубаво е, че нещата вече се подобряват. ПЛАМЕН ИВАНОВ: Аз съм от Харманли. Хората от града са негативно настроени към бежанците. Смятат ги за навлеци. Полицаите също са негативно настроени към тях. В Любимец имаше бунтове. Там имам приятел – граничен полицай. Били са пет души полицаи, които са провокирали бунта.

ПЛАМЕН ИВАНОВ: Баща ми беше военнослужещ в същото поделение, в тази сграда. Помещенията бяха разграбвани с години. Сега са сложили само дограма от РVС. Най-добра е базата в с. Пъстрогор. Понеже съм от този регион, смятам че напрежението ще ескалира.

Та как в едно настръхнало общество се появява една неформална група като „Приятели на бежанците”?

МАРИЯ ЧЕРЕШЕВА: Налага се да изземеш функции, когато друг не си ги изпълнява. Имало е нужда някой да провокира позитивната енергия у хората от нашата група. Еволюцията само за няколко месеца е огромна. Желанието ни е все повече да се занимаваме с реална интеграция и образование. Вече има по-добро отношение към нас от страна на държавата. В началото не ни пускаха по центровете, а сега ни посрещат и ни оказват пълно съдействие.

Искаме да се занимаваме с образоване на българското общество. Можеш да дадеш хляб, мляко и памперси на бежанците, но това няма да им оправи положението, а голяма част от тях ще останат в нашата страна. Процесът на обучение на нашите хора трябва да започне от училищата. По-трудно е да промениш гледната точка на човек, който има формирани свои твърди виждания. Нашата група се състои от няколкостотин души, може би хиляда.

Обектив | Брой 216

КЛУБ ОБЕКТИВ И сега да се върнем пак на студентската окупация. Защо й е окупация на една фалирала държава? Как очаквате такава държава да заработи под обсада? Протестите текат вече 6-ти месец, но дали властта обръща внимание на улицата? ИВАЙЛО ДИНЕВ: Мисля, че имаме недостиг на идеализъм в обществото и твърде много прагматично говорене, което озлобява хората и ги вкопчва в цифри и суми. Според мен това е погрешно. Може би разсъждавам като Малкия принц. Още в първата глава Малкият принц казва, че се дразни от възрастните, когато само питат за сумите, за заплатите, каква къща имаш, колко е голяма и други подобни неща. Малкият принц обаче се интересува от човешките неща, които сме позабравили – доброта, взаимопомощ. Видяхме, че в центровете за бежанци идваха хора, които даряваха храна, лекарства, одеяла. Една баба идваше всеки ден при нас и ни носеше в двулитрово шише направен от нея нектар. На 8 декември дойде с палачинки.

В деня, когато бяха нападнали университета, се появи също една възрастна жена. Аз бях на прозореца, когато тя се появи изведнъж, подаде ми един хляб и каза: „Не се отказвайте! Вие сте последната надежда!” Разплаках се. Никога няма да забравя това. Ето, такива примери са ни нужни. Когато се опитваме да помагаме на бежанците, ние всъщност се опитваме да дадем пример по какъв начин да живеем, а не толкова да сменяме закони и управляващи. Тези неща се играят от 20 години. На нас ни липсват положителни примери, които да променят културата ни.

Как виждате бъдещето?

ИВАЙЛО ДИНЕВ: И след 5 години смятам, че ще го има политическото отвращение. Но след 15 години виждам друга България, много по-красива и много по-солидарна. Тези, които окупираха университета, са хора, които след 15 години ще бъдат в разцвета на силите си и ще хванат живота в своите ръце. Техният идеализъм ще пробие на много места. Вчера ме попитаха дали ще влизаме в парламента. Не. Според мен тези десетина студенти, които постоянно гравитират около окупацията, те поскоро трябва да влязат в училище и да преподават. Ако искаме реална промяна, тя трябва да започне от образованието. Например резултатът от военните действия по време на Сръбско-българската война е

описан като „Гръбнакът на неприятеля пречупен”. Там сме ние и другите. Ние сме като монумент, а другите – като паразити, които ни дразнят и трябва да ги премахнем. Когато се дава тази материя, тя не се осмисля, наизустява се. Излязохме с декларация относно образованието, на която медиите не обърнаха внимание. В нея ставаше въпрос, че образованието досега е конструирало едни апатични граждани, които не могат да проявят самоинициатива и да поемат отговорност. А ние искаме образованието още от основното училище да изгражда активни граждани и критично мислещи хора.

Обектив | Брой 216

2013 - ОТПЕЧАТЪЦИТЕ

Проблемите ни произтичат от това, че много хора не осъзнават, че свободата означава отговорност. Има твърде много хора, които използват свободата, за да налагат своето мнение, в повечето случаи мнение, пропито с омраза. На нас ни трябват хора, които да осъзнават, че всяко мнение е относително, да осъзнаят, че във времето, в което живеем, има плурализъм. Затова трябва да има разбирателство и да се обединяваме около общите човешки норми. Всеки трябва да се оправя както смята за добре, без да пречи на другите. Смятам, че това, което се случи през лятото, трябваше да обедини хората около общото – да живеем в по-нормална държава, да няма една маса от хора, която задкулисно да дирижира отгоре. Медиите създадоха паралелна реалност на гражданската журналистика, която в публичното пространство поражда съмнение у читателя и зрителя, изгражда несигурност. Имаме пример от световната практика – „Глобъл войс”. Аз бях там автор по-рано на българската версия. Той възникна покрай протестите в Египет, защото по основните медии нещата не се представят каквито са. Там се цитират блогове, включват се стриймове, включват се текстове от Туитър. Авторите са обикновени хора. Мисля, че това е бъдещето на журналистиката, защото обществото става все по-интелектуално и има все повече потребители в интернет. Смятам за нормално след 15 години традиционните медии да ги няма или да се променят заради новите медии. Това е исторически процес, необратим. Същото бих казал и за протестите. Правим сравнение с чуждите протести. За мен в основата на

протестите тук са онези протести, които започнаха през 2011 г. Не бих направил обаче сравнение с тези в Украйна. Там протестите са на хора, които усещат, че някой извън официалната власт дирижира нещата, че наложените политически решения са неправилни. Всъщност тези хора заявяват готовност да се намесят в решенията и рано или късно ще постигнат целта си. Това не е протест, а процес. И този процес е тръгнал към подиректна демокрация. Според мен у нас са нужни не революционни, а просвещенски действия. Имаме технологията, но нямаме образованието. Ако правим сравнение с Украйна, макар там гражданската журналистика може би да е на по-високо ниво, мисля, че те сега са на етапа, който беше през 90-те години тук.

След още 10 години на „европейските релси“ ИВО БОЖКОВ: Украинците ги обединява каузата „Европейска Украйна”. Смятам, че тяхното е като нашата 1997 г., защото искат да си сложат „влака” на европейските релси. Несравними са техните действия като революция с нашите като протест. Може би техният процес ще бъде много по-бърз, отколкото си мислим. Такова бе усещането ми, там в Киев. Аз бях с Васил Гарнизов. Пътувахме с ранобудните студенти. Отидох там, защото се пише история. Като го видиш с очите си, след това ще разказваш на внуците си, че си бил част от един процес, записан в историята на човечеството, когато една държава е била на прага на огромно решение. Дали ще го постигне или не – ще видим, но това е уникална възможност.

Обектив | Брой 216

КЛУБ ОБЕКТИВ

Ако с вас се срещнем след 10 години, за какво бихме си говорили, ако темата ни е „Нещо се случи“...? ИВАЙЛО ДИНЕВ: Сигурно бихме си говорили как идеалистите са победили прагматиците. По време на моя съзнателен живот ние не сме имали морален коректив. Имали сме пълна хоризонталност на ценностите и действията. Не е имало достатъчно разграничение кое е правилно и кое – грешно. Като общество с традиции ние трябва да си изберем ценностите, които ще приемаме за приоритети. Трябва да има „морален авторитет”, който да ни казва това. Не говоря за личност или група, а за усещане. То трябва да бъде предизвикано от отделни групи, от определени дейности, като започне от училището. Аз съм оптимист. Сега прагматичното говорене се е впило в политическото, в медийното говорене, навсякъде. Мислим като изпълнители и консуматори, без да виждаме извън цифрата или регистъра човешкото действие. В историята ни като народ онова, което ни е държало, са били моралните авторитети, думите, които са обединявали хората.

МАРИЯ ЧЕРЕШЕВА: Трудно ми е да кажа какво ще стане след 15 години. Надявам се да сме проумели, че споделяме едни и същи проблеми. Лошата социална система е еднакво несолидарна към бедните българи и към бедните чужденци, които ще пребивават на тази територия. Критиката не трябва да бъде едни към други, а заедно да си градим подобри условия. Това би било осъществимо с повече информираност, повече показване на проблеми, идеи и добри инициативи. Това е оптимистичната картина. Има и песимистична, но на нея не искам да се спирам в момента. ИВАЙЛО ДИНЕВ: За мен моралът и човешкото не могат да се дискутират. Човешкото е моралното. Не е морално, когато видиш двама души да се бият, да стоиш отстрани и да снимаш. Прагматично е да снимаш, за да можеш после да го покажеш, но почовешко е да помогнеш в тази ситуация. ПЛАМЕН ИВАНОВ: След 15 години бих искал да сме обединено общество.

Един философ беше казал: „Всичко е език, само смъртта е събитие.” Днешния разговор започнахме с думите: настръхнало, разделение, потъване, апатия, „изяж другия“, чудовище, паралелни светове, но завършваме с думи като повече хуманност, морал, Туитър, надежда, „висящ хляб“ (за протестиращите в университета от непозната възрастна жена) , красота, солидарност, нови медии. Дали това ще бъдат думите, които ще използват

българските медии след още една декада? НАЙО ТИЦИН: В момента сме в постмодерна ситуация, а със сигурност след 10 години ще бъдем в постпостмодерна ситуация. Думите ще бъдат други. Нека не забравяме, че алтернативните медии станаха истински феномени там, където журналистите и медиите не си вършат работата.

Обектив | Брой 216

2013 - ОТПЕЧАТЪЦИТЕ

Гражданската журналистика замества липсващия професионализъм на медиите. „Гардиън”, „Индипендънт”, „Ню Йорк таймс”, „Вашингтон пост” са с много по-висока отговорност отколкото нашите вестници. Нека не забравяме, че когато преди дветри години гръмна бомбата с „Уикилийкс”, този огромен масив от материали бе даден на три медии – „Гардиън”, „Ню Йорк таймс” и „Шпигел”, за да отсеят важното, защото са истински работещи. У нас слава Богу, че има хора като Иво Божков, като Васил Гарнизов с неговите прекрасни фотографии, които пресъздадоха онова, което го няма в медиите.

ИВО БОЖКОВ: Аз не се чувствам „феноменален“, но се чувствам като човек, запълнил ниша. Надявам се след 10 години да има визуална и информационна прозрачност, която да гарантира самодисциплнирането на хората, които вземат решения, засягащи много други хора. НАЙО ТИЦИН: Ако вземем като метафора композициите на Бах, то те са в минор, но завършват с мажорен акорд. Мажорният акорд носи повече положителни емоции. Въпреки че през минора душата ти потъва, после се извисява към Господа, мажорният акорд на финала ти дава пречистване.

Обектив | Брой 216

ГОРЕЩИ ТОЧКИ

Красен Станчев

Украйна, Европа и предчувствието за гражданска война Обектив | Брой 216

УКРАЙНА, ЕВРОПА И ПРЕДЧУВСТВИЕТО... Заглавието е взето назаем от едно интервю на Радио Свобода с председателя на партията на мнозинството (Партията на регионите, ПР).[1] Предупрежденията към Янукович от страна на ЕС, Държавния департамент на САЩ, сенатори, официални лица и политици от Полша и Литва, както и от световно известни личности и журналистипознавачи на региона като Едуард Лукас, са мотивирани от същото предчувствие.

нейната история и диаспора, президентската форма на управление, заедно с положителната нагласа на протестите, са част от причините, поради които световните медии отделят много повече внимание на случващото се в Киев. Повод за това отношение обаче преди всичко е употребата на сила спрямо протестиращите и фактът, че за единадесет арестувани участници в протестите няма никаква информация.

София и Киев

Опозиционните партии в украинския парламент са ясно изявени. Партията УДАР (Украински демократичен алианс за реформи) на Витали Кличко с 42-ма народни представители, Общоукраинското обединение “Свобода” (бившата Националсоциална партия) на Олег Тягбинок с 37 депутати и партията “Татковина” с председател на фракцията Арсений Яценюк (коалиция с участието на различни обединения, включително партията на Юлия Тимошенко) има 99 народни представители. Те действат след началото на протестите като обединена опозиция, но 178-те им гласа не са достатъчни да спечелят вот на недоверие и да предизвикат предсрочни избори. В 450-местния парламент, Върховната рада на Украйна, най-голяма е фракцията на ПР (с 210 гласа), с нея гласуват Партията на комунистите на Украйна (КПУ, с 32 гласа) и повечето от 30-те независими депутати.

Разликата между случващото се тук и там е очевидна, но не всички подробности са известни на българската публика. Протестите в Киев бяха мотивирани от изцяло положителни очаквания и дневен ред споразумението за интеграция с ЕС. В София исканията са изцяло свързани с оставка на правителството. Тук няма политическо водачество на протеста, той засега не може да получи политическа форма и няма как да премине в политическа процедура. Положителният заряд на украинското обществено настроение във връзка с европейското бъдеще на страната в България или не се появи, или бе вулгаризиран от политическите партии до използването на чужди пари. Украинците мечтаят “Европа”, сравняват се с Европа и не харесват себе си. Класическите партии на прехода тук загубиха въображение покрай подготовката на членството в ЕС, загубиха въображение за занимания с местни проблеми и достиженията на самия преход бяха неглижирани и вулгаризирани от политическа конкуренция на попрището на популизма. Вакуумът бива запълван от вулгарен национализъм. Президентът Янукович избра Русия преди подписването на споразумението с ЕС, въпреки че сем. Клинтънови и много други го призоваха да не прави това само преди месец - два. Българското правителство прави същия избор след членството на страна в ЕС, въпреки че поканената от Станишев група на Доменик дьо Вилпен го посъветва да не прави това още през май 2009 г.[2] Особеното геополитическо значение на Украйна, [1] Виж: http://www.svoboda.org/content/article/25198641.html. [2] Изборът на Янукович е рационален още и с това, че страната му все пак граничи с Русия, а икономиките на двете страни са силно преплетени.

За разлика от Върховната рада, най-голямата фракция в законодателното събрание на България е, както е известно, опозиционната ГЕРБ. Ролята на ГЕРБ в парламента е да служи като боксова круша на останалите три партии. Това поставя ГЕРБ в принципната невъзможност да формулира алтернатива на сегашното управление. Преди две седмици обединената опозиция в Киев загуби вот на недоверие. По конституция ново гласуване на недоверие не е възможно през следващите дванадесет месеца. В България парламентарната опозиция не може да предложи смислен повод за недоверие на правителството, най-вече защото собственото й поведение в миналото неминуемо ще даде повод за атака. Извънпарламентарната опозиция също няма нито въображението, нито единството, за да произведе достоверно политическо послание и алтернатива. В Украйна парламентарната опозиция вече е съществена част от протестите, у нас ГЕРБ по много

Обектив | Брой 216

ГОРЕЩИ ТОЧКИ причини не може да напусне парламента. И в двете страни обаче има съществена неприязън към политическото участие в протестите, посилно тук, отколкото в Украйна. В крайна сметка процедурната безизходица, т.е. липсата на конституционен механизъм, освен доброволното оттегляне на управляващите, е общото между политическата обстановка и в двете страни.

Политическа икономия на отношението към Европа и Русия В България погрешно се смята, че Украйна принадлежи на СССР и на руско-имперското “жизнено пространство”. Всъщност разликите между двете страни са исторически и много дълбоки. Московска Русия, свързаните с нея династии, както и Съветска Русия, са наследници по-скоро на Чингизхан, отколкото на Киевска Русия. Възходът на никому неизвестното Московско княжество е свързан с обстоятелството, че Иван Първи Калита получава от монголите през 20-те години на XIV век правото да събира данъци от името на хана. Затова Иван получава прозвището “Торбалан” (от “торба с пари”), а умението за изземване на доходи и собственост се разгръща до съвършенство по времето на Иван Четвърти Грозни. Една от жертвите на това развитие е подтисничеството върху една от малкото свободни територии на Европа от онова време, територия, обхващаща днешните земи около Новгород, Киев, западна Украйна и Полша. Останалото е просто една от най-неприятните глави в историята на данъчните системи.[3] Макар и странно на пръв поглед, това самоосъзнаване е много важно и за съвременния украински национализъм, и за схващането, че Украйна е в Европа. Историята на ХХ век дава допълнителни потвърждения за него - от господството, наложено след Гражданската война, през гладната смърт от колективизацията на 30-те години и пакта между Хитлер и Сталин до политиката на големи руски държавни компании след първия президентски мандат на Владимир Путин. [3] Най-краткото изложение на тази история е дадено в гл. IV на: Charles Adams, For Good and Evil: The Impact of Taxes on the Course of Civilization, Lanham, First Madison Books, 2001.

По-съществено за разбирането на съвременните перспективи на Украйна, по повод които е и днешното политическо и обществено разделение. Привържениците на Янукович са прави, когато посочват, че споразумението за свободна търговия с ЕС не означава членство в съюза и че най-вероятно Украйна ще бъде третирана “като Турция”. Освен това те знаят, че освобождаването на търговията с Европа ще постави в съмнително положение много предприятия в Източна Украйна и с основание се страхуват от “санкции” от страна на Руската федерация. Много от страховете са илюзорни. Налагането на наказания като цени на природния газ, мита и забрани за търговия и други подобни могат да имат само временен характер. Непосредственият резултат обаче би бил падането на Янукович, ПР и КПУ от власт, когато и техните привърженици от Русия и Източна Украйна се обърнат срещу тях. Несъгласните с поведението на президента и мнозинството във Върховната Рада, донякъде инстинктивно, са мотивирани от по-дългосрочно виждане на своето и на Украйна бъдеще. Те знаят, че разходите по освобождаването на търговията с ЕС, във вид на съобразяване със закони и регламенти, вече са платени. С право се предполага, че, търгувайки с по-богати, хората обикновено сами стават по-богати. През последните пет години украинците изучават доколкото могат подробно опита на страните от нова Европа, включително българския, и не виждат в него нищо тревожно. Дори България, с нейния най-нисък национален доход на човек от населението в ЕС (поради политиката на правителствата от 80-те и средата на 90-те години на миналия век), изглежда два пъти по-добре от Украйна по този показател. Освен това украинците пътуват и могат да сравняват качеството на живот в чужбина с това у дома и в Русия. Загубата на конкурентност на украинските машиностроителни предприятия на руските пазари вече е факт, руските търговци не купуват стоките им просто защото няма кому да ги пласират и защото руските потребители предпочитат по-качествени и по-евтини стоки и услуги. Руските доставчици на суровини не могат да си позволят дългосрочна загуба на пазар като Украйна и не могат да

Обектив | Брой 216

УКРАЙНА, ЕВРОПА И ПРЕДЧУВСТВИЕТО... вдигнат цените си само защото трябва да накажат “украинците”. В самата Русия рано или късно ще осъзнаят, че 15-те или 20 милиарда щатски долара откуп за Украйна ще трябва да бъдат платени от някого. Всъщност това осъзнаване вече е налице. Украинската стопанска криза - и тази, и предишните, са следствие на тесните връзки с икономиката на СССР и Руската федерация. Тук факторите са два стопанският национализъм във вид на индустриална политика и липсата на конкурентност поради субсидирани енергийни ресурси и други изкушения от Москва. Но в Украйна хората вече разбират онова, което нормалните хора в нашите страни знаят отдавна: най-добрата индустриална политика е никаква индустриална политика. В България само БСП и „Атака” баламосват избирателите с противоположни възгледи. В Украйна дори олигарсите искат да се еманципират. Възможен е “белоруски вариант”: стокови кредити, задлъжняване на страната към Русия и превръщане на дълга в собственост. Но тъкмо този вариант не се харесва на протестиращите украинци. Споразумението за свободна търговия между ЕС и Северна Америка е на път да стане реалност. В обозримо бъдеще ползите от него и за Украйна, и за Русия са огромни. Евразийският митнически съюз няма как да бъде алтернатива.

Път за никъде и сценарий Общественото мнение в Украйна е разделено, все пак с явен превес на предпочитанията за интеграция с “Европа”.[4] Проблемът, първо, е в това, че в източните провинции привържениците на Московския съюз са над два пъти повече от тези на свободната търговия с ЕС (46 на 20%, като останалите граждани засега нямат мнение). Всяко протакане на вътрешнополитическата криза, московската пропаганда и чисто икономическите проблеми на икономиката на тези региони найвероятно ще тласкат общественото мнение на изток. Президентът Янукович и неговото правителство [4] Виж: http://www.baes.bg/images/pdf/13.12.06.ukraine.pdf.

и парламентарно мнозинство нямат пространство за маневриране и отчаяно ще се придържат към статуквото. Привилегированият от тяхното и предишното управление украински “националноотговорен капитал” вече малко по малко ги изоставя. Партиите на статуквото вече нямат полезен ход освен да се надяват на руските държавни компании и кликата на силните около президента на Русия. За да имитират сила в своята страна, те контролират местните медии, организират контрапротести и ще се опитват да си купят по-голяма подкрепа сред различни слоеве от населението. Както и в България, тази политика излага на риск и без това крехкото здраве на икономиката и фиска. Протестиращите в Киев нямат илюзии спрямо алтернативните на статуквото политически партии. Макар лидерите им да ги показват редовно по международните новини, киевчани не им позволяват да диктуват положението на улицата. И улицата, и опозиционните партии получават подкрепа от т. нар. Запад, но само на думи. Истинската подкрепа би била възпирането на Русия и гаранциите за Украйна и нейните съседи, че политика в традициите на КГБ няма да бъде толерирана. Вместо това Европа и САЩ плетат отношенията си с Руската федерация като business as usual. В тази ситуация президентът на Русия ще опита в Украйна споменатият белоруски вариант. Много е вероятно Янукович да бъде подкрепян като човек, “комуто никой няма да подава ръка”, както казват мои киевски приятели. Това ще го превърне във втори Лукашенко. А Путин и неговите приятели междувременно ще търсят негов заместник, който прилича на Бидзина Иванишвили. За да няма изненади, те ще подкрепят сепаратистки настроения в Източна Украйна, националистическите партии в Киев и Лвов и ще се опитват да разединят и без това разнородната обединена опозиция. На езика на КГБ това би трябвало да се нарича “управляем хаос”. От него има една крачка до граждански сблъсък и две крачки до международна интервенция. Последното все пак е по-малко вероятно.

Красен Станчев e доцент в СУ „Св. Климент Охридски”, председател на Управителния съвет на Институт за пазарна икономика (ИПИ). Народен представител (1990-1991 г.) и между 2003 и 2012 г. Работил е за различни частни и международни организации в страните от Балканите, Кавказ и бившия СССР.

Обектив | Брой 216

ПРАВА НА БЕЖАНЦИТЕ Илияна Савова

Правителството предлага масови ограничения на правата на бежанците На 19 ноември 2013 г. правителството внесе в Народното събрание законопроект за изменение и допълнение на Закона за убежището и бежанците. Промените бяха подготвени в политическия и обществен контекст на т.нар. “бежанска вълна” в България и, както сам вносителят МС посочва в мотивите си към законопроекта, целта за изготвянето му е била да изпълни задълженията на България за въвеждане на европейските директиви в областта на убежището и международната закрила в националното законодателство. В същите мотиви правителството изрично подчертава, че измененията целят, цитирам: “... да регламентират високи стандарти на отношение към лицата в съответствие с основните права, като това важи особено по отношение на задържането”. Внимателният прочит на законопроекта обаче сочи точно обратното. Предложените изменения категорично не съответстват на заявената от правителството цел и стандарти за защита на основните човешки права, особено що се отнася до обхвата, основанията и продължителността на задържането. Направените предложения по своето същество въвеждат общ режим на задържане спрямо всички категории лица, търсещи закрила, без оглед на техните индивидуални особености, уязвимост, възраст, здравословен статус, специални нужди или други релевантни обстоятелства, както и

без разлика на етапа на производството по ЗУБ, на който те се намират. Спрямо всички лица, търсещи закрила, като правило се предприема всеобхватно и безусловно задържане в центрове от затворен тип, а настаняването в центрове от отворен тип се извършва на принципа на изключението. По този начин се обръща изцяло в обратна посока прогласеното в европейското законодателство[1] правило, че държавитечленки не могат да задържат едно лице единствено поради това, че то е кандидат за международна закрила. Избраният от правителството подход по същество представлява почти идентично дублиране на режима, уреден в Закона за чужденците,[2] относно мерките за административна принуда, налагани спрямо имигрантите с нередовен статут, за които се предприемат действия по тяхното извеждане от територията на страната. Така законопроектът вменява на Държавната агенция за бежанците изпълнението на охранителни и полицейски функции, които са в разрез с основното предназначение на тази институция, а именно - да провежда в изпълнение на поетите от Република България международни задължения процедури предоставяне на убежище и закрила спрямо лицата, които се нуждаят от нея и в защита на техните основни човешки права и свободи. [1] Чл. 8, ал. 1 от Директива 2013/32/ЕС [2] Раздел І, Глава V на Закона за чужденците в Република България

Обектив | Брой 216

ПРАВИТЕЛСТВОТО ПРЕДЛАГА МАСОВИ ОГРАНИЧЕНИЯ...

Законопроектът прави опит да въведе европейските стандарти,[3] но основанията за задържане са преписани механично, дословно, без мисъл и без отчитане на спецификите на националните производства за предоставяне на статут. Европейските директиви в областта на убежището уреждат общи минимални стандарти и дават възможност на държавите-членки да ги въведат във вътрешното си законодателство, като отчетат собствените си правни традиции и административен режим. Съгласно европейското законодателство задържането на кандидати за международна закрила е допустимо единствено целево и единствено в кратките срокове на постигане на законоустановената цел във всяка една изброена хипотеза на Директива 2013/32/ ЕС (т.нар. Приемателна директива). С оглед на националната система за убежище и закрила това означава, че задържането на кандидати за международна закрила ще е допустимо само на етапите на провеждане на действия по регистрация, дъблинско и ускорено производство по ЗУБ или, иначе казано, преди етапа на образуване на производство по общия ред на ЗУБ. На етапа на провеждане на производство по общия ред на ЗУБ задържането е недопустимо - освен по изключение, когато са налице сериозни основания да се предполага, че определено лице съставлява заплаха за националната сигурност или обществения ред. Всякакво друго задържане на лица, влезли на територията на Република България да потърсят убежище и закрила, ще е недопустимо и в нарушение на общите европейски норми и стандарти по убежището и международната закрила. Основателно възражение буди разпоредбата от законопроекта,[4] съгласно която в центрове от затворен тип могат да бъдат задържани малолетни и непълнолетни деца, търсещи закрила, въпреки условието, че това следва да се извършва като крайна мярка и след установяване, че по-леки мерки не могат да бъдат ефективно приложени. Лишаването от свобода на движение и задържането на деца в центрове от затворен тип нарушава [3] Чл. 8, ал. 3 от Директива 2013/32/ЕС [4] Чл. 45е от ЗИД на ЗУБ, сигнатура 302-01-42 от 19.11.2013г. на НС

основните правни стандарти за закрила на детето съгласно чл. 10, ал. 3 от Закона за закрила на детето и чл. 37, буква “б” от Конвенцията за правата на детето. То може да има изключително неблагоприятен ефект върху нормалното физическо, умствено, нравствено и социално развитие на детето, особено като се има предвид, че при задържане децата ще бъдат лишени и от правото на достъп до образование, гарантирано им по чл. 26, ал. 1 от ЗУБ. С предлаганите изменения се допуска задържане и настаняване в центрове от затворен тип и по отношение на непридружени деца, търсещи закрила (чл. 45е, ал. 3). Същото е абсолютно недопустимо, тъй като създава по-неблагоприятен правен стандарт от установения в чл. 44, ал. 9 от ЗЧРБ по отношение на непридружените деца имигранти с нередовен статут, чието задържане е изрично и безусловно забранено от закона. Не съществува никакво правно или фактическо оправдание и обосновка за това по-неблагоприятно третиране на непридружени деца, търсещи международна закрила, на които по дефиниция се дължи предприемане на по-благоприятни мерки и стандарти на третиране спрямо нередовните мигранти. Законопроектът предлага и въвеждането на нов вид документ за кандидатите за международна закрила,[5] който да отмени за неограничен период от време задължението на Държавната агенция за бежанците да издава своевременно регистрационна карта на лицата, подали молба за закрила. Това означава, че за търсещите закрила се отменя за неопределен срок до издаването на регистрационна карта правното задължение на ДАБ да им открива здравна партида в НОИ и да заплаща дължимото здравно осигуряване.[6] Притежавайки единствено документа за удостоверяване на статуса и без регистрационна карта, кандидатите за международна закрила няма да могат да се ползват и от правата си на социално подпомагане[7] и да получават парична помощ в размер на 65 лв. [5] Нова т. 10 в чл. 40, ал. 1; нов чл. 40а и изменение на т. 11 на чл. 44, ал. 1 от ЗУБ [6] По реда на чл. 31, ал. 1, т. 3 от Закона за здравното осигуряване във връзка с чл. 29, ал. 1, т. 4 от ЗУБ [7] Чл. 2, ал. 1 от Закона за социално подпомагане във връзка с чл. 29, ал. 1, т. 3 от ЗУБ

Обектив | Брой 216

ПРАВА НА БЕЖАНЦИТЕ месечно. Така, чрез подмяната на регистрационната карта с друг документ, удостоверяващ статуса, законопроектът изцяло лишава кандидатите за убежище и международна закрила от възможността да упражняват гарантираните им от закона права по време на производството за предоставяне на статут, при това - за неопределен срок. Такова всеобхватно и флагрантно лишаване от всякакви права е недопустимо, в разрез с международните стандарти за закрила и предпоставя нечовешко и унизително отнасяне, тъй като поставя лицата, търсещи закрила, в положение на законово предопределена бедност и нищета, като ги лишава от техните най-основни права на прехрана, медицинска и социална помощ. Предпоставеният в законопроекта пълен отказ на тези права е абсолютно недопустим. Накрая - законопроектът въвежда нови изключващи клаузи в нарушение на чл. 1F от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. Чрез предлаганите две нови алинеи 6 и 7 на чл. 12 от ЗУБ се въвеждат допълнителни основания за отказ на бежански статут, когато са налице сериозни основания определено лице да бъде разглеждано като заплаха за националната сигурност, или спрямо лице, осъдено с влязла в сила присъда за тежко престъпление, което представлява заплаха за обществото. Въвеждането на тези допълнителни изключващи клаузи е недопустимо. Съгласно

съдебната практика България, като държава-страна по Конвенцията, няма право да стеснява обхвата на бежанската закрила, позовавайки се на нови ограничения, изключващи или прекратяващи клаузи, които не се съдържат в Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и Протокола към нея от 1967 г. (Решение №272 от 21.01.2000 г. по адм.д. №2038/1999 г. на Върховния административен съд, Трето отделение). Наличието на основанията опасност за националната сигурност или обществото не могат да съставляват основание за изключване от международна закрила въобще, а само основание за изключване от забраната за връщане (non-refoulement) по силата на чл. 33, ал. 2 от Женевската конвенция и чл. 4, ал. 4 от Закона за убежището и бежанците. Предлаганите допълнителни изключващи клаузи противоречат и на разпоредбата на чл. 44а от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), приет на основание чл. 2 и 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС). Предвид горните възражения приемането на законопроекта за изменение и допълнение на Закона за убежището и бежанците в тази му редакция неизбежно ще съставлява сериозно нарушение на българското и международното законодателство в областта на убежището и правата на човека.

Илияна Савова е юрист, адвокат по бежанско и имигрантско право от 1994 г. Работи като директор на Правната програма за бежанци и имигранти към БХК.

Обектив | Брой 216

ПРАВА НА БЕЖАНЦИТЕ Адела Качаунова

„Военна рампа”:

Слабата държава създава страха от различния За условията в бежанските центрове се изписа и изговори много през последните няколко месеца – всъщност откакто многобройните бежанци станаха видими. Когато към Пъстрогор и Любимец бях добавени „Военна рампа“ и „Враждебна“ – софийски квартали, иначе далече от общественото внимание. Когато вече не можехме да се правим, че ги няма, че не ги виждаме и съответно да се държим с тях като с кучета. Или да кажем, като с хлебарки? Паралелът е съвсем уместен при скорошното сравнение на българите с хлебарки в листовка, разпространявана в Обединеното кралство.[1] Всички подскочиха погнусени, как може те с нас да се отнасят така, ние с какво сме го заслужили? Ами със същото, с което бежанците са заслужили определения като „канибали“, „престъпна имиграция“ и т.н. Но разпространителите на омразата не се сещат, че това е другата страна на медала. Настанените в софийските центрове „Военна рампа“ и „Враждебна“ са в преобладаващата си част сирийци – а това автоматично означава, че те бягат от война и свързаните с нея жестокости. Бягат, за да се спасят. Да спасят себе си, но и децата си – физически, не икономически. Те не искат повече – повече доходи, повече блага, те искат да останат живи, да не подлагат себе си и децата си на рисковете да бъдат изтезавани или убити. Но попадайки в „първата сигурна държава“ след Сирия, каквато е България юридически, се оказва, че положението е „от трън, та на глог“.

Държавата, известна като лош стопанин, за пореден път доказва, че е такава. Използва изоставени сгради в окаяно състояние, за да настани в тях хиляди хора, много от тях деца. Същевременно започва публично да всява страх у населението – твърдения на публични фигури, че има данни за нарастване на престъпността в районите на бежанските центрове. Спекулации, изразени публично от нашите държавници, за апокалиптичните количества хора, които ще преминат държавната граница с надежда да получат закрила. Обещанието на вътрешния министър, че скоро ще може да се похвали с извеждането на 200 нелегални имигранти на месец от страната. Сякаш хората са бройки? И къде ги извеждат – по нормите на международното право България трябва да гарантира, че където и да депортира чужденците, няма да бъдат застрашени техните здраве и/ или живот. Дали това е известно на господин министъра? Логично за бедния българин – беден материално, но и духовно, това веднага има цена – той веднага калкулира колко струва издръжката на един бежанец и започва да размишлява – ами коледните добавки към пенсиите, ами социалните помощи, ами престъпността. И държавата, очаквано, постигна целта си – последните два-три месеца са едни от най-срамните в най-новата ни история. В условия на слабо правителство, ползващо се с маргинална подкрепа

Обектив | Брой 216

ВОЕННА РАМПА: СЛАБАТА ДЪРЖАВА СЪЗДАВА СТРАХА... от населението, естествено избуяха най-грозните чувства – тези на омраза към различния – към бежанците, имигрантите, търсещите закрила, както и да ги наречем, но различните от нас по своята религия и/ или цвят на кожата, които вместо убежище и закрила са адресати на омраза, проявена от твърде голяма част от обществото. С действията си правителството често може да се причисли към тази категория от българското население. Но всяко действие има своето противодействие и обществото ни се раздели на две ясни части – тази на „хейтърите“ и тази на „приятелите“. Станахме свидетели на най-лошото проявление на обществото – на скинарите, които пребиват на улицата различни от тях. Но видяхме и тези, които помагат с каквото и колкото могат, които не се вълнуват от различния цвят на кожата или от различната религия, за да проявят благородство. Благородството е независимо, то не оценява, не преценява, а се проявява винаги и спрямо всеки, който има нужда. Неприемането на вълната бежанци е проява на недорасли и неосъзнати морални ценности, проява на абсолютната глупост да мислиш, че ти, защото си бял, с нещо превъзхождащ другия, който е мургав, или ти, който си християнин, с нещо си по-добър от другия, мюсюлманина. Подобна примитивност винаги ме удивява. Дали е заради осъзнатия ми атеизъм, зад който стоят години изучаване на различни религии и знанието, че те са причинителят на едни от най-големите бедствия в историята на човечеството? Не отричам религията, но ми се струва, че тя стои в основата на голямата омраза към бежанците в България днес. Щяхме ли така да се отнасяме към тях, ако бяха бели християни? При посещенията ми в центровете във „Военна рампа“ и „Враждебна“ видях различни хора, предимно сирийци с кюрдски произход. При всеки разговор с тях ме впечатляваше светлината, която излъчват, положителната нагласа, която те имат към мен, въпреки че с нищо не съм я заслужила – на фона на отхвърлящото ги българско общество.

Срещнах младо семейство с 4 малки деца, които се стараеха да запазят малко лично пространство, за да продължат да бъдат семейство. Срещнах млада жена, очакваща първото си дете – то вече трябва да се е появило, и често се замислям как се гледа новородено в бивша класна стая, която споделяш с още 20-ина души, които не са твои близки, при липса на топла вода и постоянно течение по коридорите. Дано майката да кърми бебето си – само така биха оцелели. Срещнах студенти по медицина от университета в Алепо, вече разрушен от бомбардировките, които казваха, че първоначално мислели да стигнат само до България и да продължат да учат в някой тукашен университет. Тази тяхна надежда попада в сферата на фантастиката и те добре разбират това. Вече не искат да останат тук. Сирийците във „Военна рампа“ дори ми предложиха техния обяд. Настояха да опитам поне. Смееха се и ми подадоха лъжицата обиколила няколко усти, за да споделят своето с мен. Без да мислят откъде ще намерят следващото си ядене. Беше вкусно. Държавата в своето проявление на лош стопанин предоставя на бежанците чували с картофи. А после? Някои са намерили електрически котлончета, жени клечат на пода, пържат картофи в съдове, дарени им от „приятелите“ – т.е., за да бъде възможна изобщо грижата на българската държава, трябва и доброволно подпомагане. Както се пееше в една песен – „за какво са ми 10 000 лъжици, когато всичко, което ми трябва, е нож?“ Подозирам, че сирийците, които първоначално са искали да останат в България, са разсъждавали, че България като бедна и оредяваща социално държава, би имала нужда от млада и образована работна ръка. Не са очаквали тромава бюрокрация, кучешки условия и враждебно общество. Ако за първите две може да се намерят някакви оправдания или обяснения, то враждебността не може да бъде оправдана – по същия начин както на нас ни звучи абсурдно и обидно да сравняват българите с хлебарки.

Адела Качаунова е завършила право в СУ “Св. Климент Охридски”, има магистратура от Университета в Упсала, Швеция, възпитаничка на НГДЕК. От юни 2012 г. работи в Правната програма на БХК.

Обектив | Брой 216

ПРАВА НА БЕЖАНЦИТЕ Интервю на Юлиана Методиева с кмета Минка Капитанова

Село Гърмен между английските съседи и сирийските бежанци Г-жо Капитанова, в началото на декември разказахте пред медиите за готовността да настаните бежанци в две опразнени отдавна училищни сгради в с. Гърмен. Казахте да изчакаме за интервюто общоселските събрания, за да обявите окончателно ли е решението.

Да, аз пуснах идеята в пространството. Бях силно повлияна от английските ни съседи Лили и Ян, които преди години си взеха къща в близкото селце Крушаре. Те приеха две семейства и децата им бежанци от Сирия. Казах си, защо и ние да не го направим! Тукашните села сме по-голямата част мюсюлмани, ние можем да ги разберем тези хора от Сирия! Но еднолично не мога да реша нищо. Каква е историята с англичаните? Колко деца са при тях, имат ли документи, бежански статут?

Две семейства са и 5 деца. Преди всичко се допитахме до Агенцията за бежанците, вече имат адресна регистрация. Всичко с децата при Лили

и Ян е наред. Нашите хора им даваха обувчици за малките дечица, носеха им дърва. Те са състрадателни. Наскоро пристигнаха и камиони от Норвегия и Холандия, пълни с дрехи. Научили от Лили и Ян, казали си „каква трагедия“ и изпратиха помощи. Звучите обезкуражено…

Идеята не е пропаднала на 100 процента, има още 40 процента надежда. Повлияха им медиите. Какви аргументи чухте срещу себе си на тези общоселски събрания?

Че искам да извлека политически дивиденти. Щяло да има убийства, тия хора били чужди. Питах ги, а двете убийства в Осиково бежанец ли ги извърши? Наш си беше. Казаха ми: “Да им дадем дрехи, каквото там им е нужно, но да си вървят. Не ги щем тука“.

Обектив | Брой 216

ПОГЛЕД ОТВЪН

Н. пр. Матиас Хьопфнер:

Пред активното гражданско общество има още препятствия Юлиана Методиева, главен редактор на изданието на БХК, се обърна с въпрос за нестихващите протести на гражданското общество и за независимите медии към големия приятел на правозащитното движение и ерудиран познавач и изследовател на свободата на изразяване, Негово превъзходителство посланика на Германия, Матиас Хьопфнер.

Ваше превъзходителство, каква е 2013 г. за България през вашия поглед?

Мисля, че 2013 г. е добра година за България, както и за немско-българските отношения. 2013 г. ще остане в спомените ни като годината на гражданското общество, първо с протестите през февруари, след това с протестите, които продължават от средата на юни до днес. Вярвам, че тези действия на гражданското общество са достигнали безпрецедентно ниво и това ще се отрази положително на България и отношенията й с останалата част на Европа. Щастлив съм да видя, че българските граждани осъществяват по-тесен мониторинг на политическите решения, отколкото преди, и изразяват мнението си свободно. Ние не трябва да си затваряме очите пред многото препятствия, които все още трябва да бъдат преодолени, но за мен това е важна стъпка към по-добро бъдеще за българската демокрация. Появата на българското гражданско общество, което активно призовава за съхраняване на демократичните ценности и върховенството на закона, по принцип е добра новина за България и всички нейни европейски партньори.

Обектив | Брой 216

ПИСМА ЗА ПРАВА Ния Кирякова

Училището, политическото и правата на човека Преди месец в „Обектив” четохте за възможността писма да наклонят везните в полза на зачитането на правата на човека. През ноември Българският хелзинкски комитет се свърза с всички регионални инспекторати по образованието с покана към директорите и училищните колективи да предложат на учениците да се включат в кампанията „Писма за права”. Подчертахме, че всеки може да избере по кои казуси да пише, както и да откаже да участва, дори ако всички останали ученици са решили да пишат своите писма. Освен с училища, БХК се свърза и със социални и културни центрове, младежки организации и други. В кампанията се включиха близо двадесет училища, три от които – столични, останалите – от цялата страна. Писма писаха около хиляда ученици, повечето от които – в гимназиален курс. Много от директорите и преподавателите прегърнаха инициативата, мотивирани от възможността да разширят хоризонтите на възпитаниците си, да развият способностите им за емпатия. Други причини да се включат са възможността чрез реални казуси да обсъдят с учениците проблеми, свързани с правата на човека. Някои преподаватели споделиха, че заедно с учениците са избрали да работят по казуси, в които виждат директна аналогия с феномени в българското общество. Инициативата беше повод за развиване на различни

грамотности и умения у учениците – организирането на събитията в училище изисква умения за работа в екип и умения за планиране и управление на времето. Учениците писаха писмата си на чужд език, а някои дори преведоха на български език видеата, съпътстващи всеки от дванадесетте казуси от Писма за права. Учители споделиха радостта си и дори донякъде изненадата си от това колко задружно, мотивирано и самоинициативно са подходили учениците им към писането на писма в защита на хората, чиито права са засегнати. Дотук изводите са няколко. Първо, учениците могат да се обединят около дейност, която за тях има смисъл, и която им дава усещането, че са важни и ценни членове на обществото. Второ, множество педагози, включително училищни директори, сметнаха, че идеята учениците да пишат, разбира се доброволно, писма до хора, които са пострадали, е добра и има висока възпитателна стойност. Тук е мястото за размисъл за това какво спря други техни колеги да предложат на учениците си да подкрепят правата на хората от дванадесетте казуса. Младши учител, чиито ученици бяха научили за „Писма за права” и бяха изявили желание да участват, се наложи да оттегли заявката си за участие, след като, въпреки съгласието на директора, педагогическият съвет заклеймили дейността като политическа манипулация на децата. Други

Обектив | Брой 216

УЧИЛИЩЕТО, ПОЛИТИЧЕСКОТО И ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

заявиха, че учениците не разбират казусите и че нямат основни знания и житейски опит, на които да стъпят, за да имат мнение по въпросите, които кампанията повдига. Трети изразиха озадачение и веднага след това неодобрение за това учениците да пишат на „затворници”. Тези коментари осветяват тревожна тенденция и отношение към идеята за „политическото”. Докоро чувахме и четяхме призивите „Политиката вън от университета!”. Това послание е симптоматично за фундаменталното неразбиране на това що е „политика” и за равняването на „политическото” с партийната политика. Подобно на абсурдния призив за изолиране на университета от политическото, отказът на педагогическия колектив да позволи на децата да напишат техните писма на подкрепа е резултат на едно криворазбрано желание за обективност. За съжаление, този стремеж към изолиране от политическото е основан на неразбирането, че всичко е политическо, включително и изборът за забраната за писане на писма и изразяване на политическо мнение. Опасно удобно е да си внушим, че можем да поддържаме дискурс, който не е политически. Удобно е, защото така привидно не налагаме мнение на учащите, не се налага да отговаряме пред родители и общност. Опасно е, защото е абсолютно невъзможно, а заблудата, че сме обективни или аполитични ни пречи да видим колко политически е изборът ни да не говорим на конфликтни теми, да забраним изразяването на

мнение по тези теми, да забраним дори коментар върху тази забрана. Неуважително и незряло е да смятаме, че децата и младежите не могат да имат валидно мнение по въпроси като свобода на изразяване, право на жилище, право на защита от престъпления от омраза, право на справедлив процес. Непедагогично е да отказваме да говорим с младежите на тези теми, особено когато смятаме, че не ги разбират добре, и особено, когато те самите изразяват нужда и желание да научат повече. Политическо е да избягваме отговорност за действията си, които дават или отнемат думата, и следователно са политически по същество. Обръщането на гръб на политическите въпроси не ги разрешава или кара да изчезнат, само задълбочава предпоставките за политическа и социална неправда. За радост, много ученици и техните партньори в ученето и израстването, активно проучваха историите зад казусите, питаха, четоха и така формираха мнението си. Имат желание да научат повече и отвъд кампанията „Писма за права”, да посещават институции, да разберат как работи правосъдната система в България. Искат да направят каквото е в тяхната власт, за да не се налага повече да пишат писма, за да протестират срещу потъпкването на правата на човека.

Ния Кирякова е учила международни отношения във Великобритания, Канада и Косово. В момента работи в програма “Кампании и комуникации” на Българския хелзинкски комитет.

Обектив | Брой 216

КОЛОНКАТА НА ТАТЯНА ВАКСБЕРГ

Обичам Кабакум Плажът Кабакум вече не съществува. Не и след 13 декември 2013 г. – дата, на която варненският общински съвет реши да го преименува, като му даде българското име Големия пясък. Заедно с него пострадаха още 214 местности в общината, които оттук нататък ще носят български имена, вместо изконните турски. Местност Тепето се преименува на Хълма, местността Карадаш – на Черновеждия, Далън чешма става Потъналата чешма, а Чок бунар – Големия кладенец. Предложението е на година и половина, но все не събираше гласове. То принадлежи на 34-годишния общински съветник Костадин Костадинов, който в последните месеци претърпя идеологически безболезнен трансфер от ВМРО към НФСБ. Заглавната страница на неговия блог обяснява всичко с една единствена карта: тя изобразява една България, културно и нравствено одухотворена с помощта на поне три морета. Костадинов благодари за подкрепата на ГЕРБ – без гласовете на тези членове на Общинския съвет предложението не би могло да бъде прието. По предварителни данни „за“ са гласували и представителите на ДСБ и Атака. Не е ясно как Общинският съвет си представя да наложи „новите имена“ в публичното пространство, но това е май второстепенен проблем. През 80те години, когато БКП сменяше насила имената на българските турци, същия проблем го имаше

и Държавна сигурност. Там обаче бяха намерили решението – за да наложат „новото име“ на певицата Йълдъз Ибрахимова, например, пращаха по концертите й мустакати и зализани костюмари, които да й ръкопляскат с възгласите „Браво, Сузи!“ и да увличат в тези възгласи автентичната публика. Бяха съгласни да преглътнат дори и неуместния синкоп на джаза, който Йълдъз Ибрахимова пееше, само и само да се осъществи партийната повеля за налагане на правилното не-турско име на певицата: Сузана. Не успяха, но въпреки това трябва да им се признаят две неща. На първо място – това, че се стараха до смърт. А на второ място – това, че не успяха само поради липса на време. За да смениш ефективно имената на 800 000 души като Йълдъз, бяха нужни далеч повече от оскъдните пет години, оставащи до края на комунистическия режим. И далеч по-голям бюджет от онзи, който отиде за патриотичната цел със съсипването на десетки хиляди семейства. Факторът „време“ е това, което най-много тревожи в така наречения „възродителен процес“, проведен през 1984-1989 г. Какво щеше да стане, ако времето им беше повече? Примерно, толкова повече, колкото в момента има демократично устроената българска държава? Щеше ли да има масови протести срещу преименуването, общия тормоз и депортирането на българските турци? Или протестите щяха да си останат там, където и без това бяха – в кухнята на шепа интелектуалци, прославени предимно чрез

Обектив | Брой 216

КОЛОНКАТА НА ТАТЯНА ВАКСБЕРГ

радиоефира на САЩ, които мъчително се опитват да привлекат на страната на поне епистоларния протест и други интелектуалци, но се натъкват предимно на конформизъм и унижаващо всички усукване. Онова, което е важно за плажа Кабакум през 2013 г., е най-мъчителната поука от преименуването на 80-те години – повечето българи или харесват, или просто мълчат пред това силово налагане на българщината. Независимо дали то е против хората, природата, историята, или обикновения здрав разум. Не виждат в него нито симптом, нито болест. Ако случайно му се съпротивляват, то в повечето случаи е с аргументите на присмеха, а не на анализа. Не знаят – но и не обичат да научават – че тази патологична борба с турските имена е израз на банална националистическа омраза с непредвидими последици. Не е детайл. За България явлението „смяна на имената“ е също толкова симптоматично, колкото в Сърбия, да кажем, би бил апелът за разширяване на жизненото пространство на сърбите. Или в Унгария призивът за запазване на унгарскостта в културата. Колкото и да са деца на еднакви комплекси, национализмите имат различни първи прояви в различните страни. За поле като българското, в което поне от столетие

властите периодично се нахвърлят върху турските имена, дори и преименуването на храст би следвало да се разглежда като проблем от национално значение. А какво да говорим за преименуването на 215 местности. И то набелязано от човек на крайната десница. Това е и другата прилика с насилствената асимилация, проведена през 80-те – че огромността на проблема се сблъсква с нехайство, подценяване, иронизиране или подминаване сред част от демократичното малцинство и с възторжено приветствие сред националистическото мнозинство. Поне две варненски медии приеха с радост решението на Общинския съвет, като една от тях – Варна утре – дори употреби израза „възродителен процес“ в положителен смисъл, намеквайки, че както навремето турското малцинство е било „възродено“ с нови имена, така сега са възродени и местностите. Толкова по въпроса, че е пресилено да сравняваш 80-те години, когато са преименувани насила истински хора, с 2013, когато се преименуват с демократично гласуване неодушевени географски райони. Сравнението се прави на първо място от апологетите на това престъпление, наречено „възродителен процес“. Те са тези, които първи разпознават родството между двете агресивни прояви. Въпросът е какво правят останалите.

Татяна Ваксберг е журналист. Автор е на книгата „Милошевич и Трибуналът” и на филма „Технология на злото” за насилствената асимилация на българските турци. Била е кореспондент на Радио „Свободна Европа” в Хага и Вашингтон. Има три национални награди за разследваща и аналитична журналистика. От 2009 г. води колонка в сп. „Обектив“.

Обектив | Брой 216

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ Митко Новков

Боздугани Агитки пред националната телевизия – тия офшорни митинги по подобие на някогашните от началото на 90-те сякаш искат и опитват да ни припомнят онези бурни времена. Но, както е казано отдавна, историята обикновено се повтаря като фарс: нито масовката беше толкова масова, нито пък поривите – толкова спонтанни. Всъщност на полето на БНТ беше разиграна не битка за идеи, колкото битка за видимост – камерите ще ни заснемат, значи свършили сме си работата. Хич неслучайно гостът, станал причина да се съберат тези стоенки и крещенки, помоли в един момент да бъдат заглушени и махнати – пречели му. Въпросът обаче е не толкова до преченето, въпросът е, че гледайки тях, зрителят не гледа него. Както е известно, няма значение какво казваш, важното е да го казваш от екрана. Пък, ако го казваш в ситуация на монолог – още по-добре! „Панорама“, между другото, става все по-монологично предаване, това от една страна: политиците там не дискутират помежду си, политиците там я карат на принципа „едно си баба знае, едно си баба бае“; от друга, става все по-монстрационно (терминът „монстрация“ е на Даниел Даян, буквално означава показване, но може и трябва да се чете също и като чудовищност), тоест едновременно биещо се в гърдите – ей ме на, тук съм!, и все по-изродно – ей ме на, тук съм и ви страхувам, врагове мои! Лебеди мои! От такъв ъгъл погледнато, между случката „събеседване“ с Бойко Василев и случката „викане“ на „Сан Стефано“ 29 няма особена разлика – всеки слуша себе си и плаши другите… Учудването от тези инциденти обаче не е свързано с монологичността, не и с чудовищността, нито с „Панорама“, учудването е защо всичко това се случва пред/в националната телевизия. Защото в началото на промените беше ясно: една е

държавната телевизия, тя осигурява натрупването на символен капитал, следователно който владее телевизията, владее и възможността да въздейства върху общественото съзнание. Ала днес ситуацията е коренно различна, телевизията не е една, легион са. Защо тогава не се използва този легион за монстриране на собствената политическа персона? И защо пред други телевизии не се конструират такива „възмутени“ менте-агитки? Вярно, някъде в началото на протестите небезизвестният Петното (когото службите вече побързаха да скрият, илитератът си свърши черното дело) се яви с група нахъсеняци да негодуват пред bTV, но това беше напълно колатерален акт, без особени последствия. Същият се показа и пред БНТ, искайки среща с главната директорка, каквато – съвсем справедливо – му беше отказана. Ала и в двата случая противопоставянето беше друго: не тълпа срещу тълпа, а тълпа срещу журналисти. Докато сега именно тълпите се възправиха една срещу друга на полето на националната телевизия, надявайки се на показ и внимание. Разбира се, получиха го – българските медии още не са се научили, че понякога възможността-да-не покажеш е по-добра и по-професионална от възможността-да покажеш. Действа рефлексът „Милена Милотинова“: главата да се вижда, нищо че я режат… Журналистиката като Саломе – превъзбуждане до кръв. Но все пак: защо пред БНТ, а не другаде, пред Нова телевизия, например? Смятам, че отговорът е лесен, макар и не толкова пряко съзираем. И той е свързан с начина, по който се разбират медиите в България (всички медии, не само телевизиите), особено т.нар. „частни”. Човек наистина изпада в недоумение, когато седне и си направи сметка колко много са вестниците, списанията, радиата, телевизиите, а напоследък

Обектив | Брой 216

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ и сайтовете в нашата страна. По доход на глава от населението ние може да сме сред последните в Европа, но по средства за масова информация напълно съм убеден, че сме сред челниците. Но това не е, защото у нас медийният бизнес е свръхпечеливш, нито пък защото има ниши, които биват запълвани, а защото българските медии всъщност не са медии, те са боздугани. Боздугани, които влизат в действие при разразяването на политическите и корпоративните битки. Погледнете например случая с Волен Сидеров, който изведнъж се оказа на топа на устата с луксозните си снимки. Извинете, ама жизненият стандарт на този Тартюф е известен не от вчера, а от години. За всекиго е ясно, че той троши народна пара, а може би и друга, идваща на порции, на порции с източния сибирски вятър. Нещо като български националист на руска служба. Но досега нищо, всичко това беше в мъгла, докато изведнъж – хоп, Сидеровчо на портрет! Брех, че честност, брех, че принципност! Нищо подобно: просто човекът вече изглежда е станал неудобен (а може би и ненужен), значи подкосяваме го… Фотографиите излизат, появяват се разни негови бивши съратници, които обясняват онова, което знаем от години, сякаш е новина нечувана и невидяна (това също е пошла история, защото всеки бивш е лесно укорим – партийна люспа, отрепка, ренегат), „публичното пространство“ лумва, блясъкът е силен, пожарът е неудържим, непослушникът е предупреден. Боздуганът го праснал по главата и той трябва да се скрие

дълбоко, че да си превърже болките... Точно това обаче го няма в БНТ, там територията е равнопоставена – както едните, така и другите. Следователно трябва да я овладеем тази територия, да я превземем. Не случайно най-монологичният български политик, същият Сидеров от по-горе, призова от парламента за нулев бюджет: не защото БНТ е конкуренция на „Алфа“, макар че и това го има, а защото е трибуна и на други гласове. А е такава трибуна, защото тъкмо бюджетът й е видим, прозрачен: държавна е, финансира се с левовете на българския данъкоплатец. Докато за другите, боздуганите, тъкмо това не е известно – с какво се издържат, след като е пределно ясно, че не биха могли от реклами?! С какви пари се издържа „Алфа“, например? А ТВ7? Пълна тъмница, мрак в пустинята… Българските медии ще действат като боздугани, докато собствеността им не бъде извадена на светло. Мисля си, че политиците имат най-голяма полза от това – все пак тях най-често ги пердашат по слабите места. А може би не? Тук всяко чудо е за три дни, какво като са ме замерили, ще пооближа рани и ще мине. И всичко ще се забрави… Но пък редът за следващ удар с боздугана е мой, само мой! Политикът ехидно потрива ръчички... Корпоративният му партньор също...

Митко Новков е литературен критик, публицист, журналист. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия.

Обектив | Брой 216

ПУБЛИЧНОСТ ЗА ЛГБТ Морган Джеймс

Какво се случи на 20 ноември От ноември 2012 г. до днес 238 транс хора от 26 държави[1] са загинали. 20 ноември беше Международен възпоменателен ден за транс хората. Навсякъде по света ЛГБТ[2] организации и активисти се събраха, за да си спомнят за онези, които са били убити заради тяхната идентичност или са се самоубили. Въпреки това, пазеният в тайна личен живот и характерната изолация означават, че транс хората все така са най-тихия глас на ЛГБТ движението. Означават още и, че шокиращи статистики като тази по-горе често биват подминавани от световните медии. Но какво всъщност обозначава етикетът „транс”,[3] и защо и по какъв начин са изложени на риск транс хората? Най-общо терминът „транс” включва всеки, който не се чувства комфортно със социално пришитата си полова роля. Това обхваща множество различни идентичности, включително трансполови, транссексуални, травестити, хората с „два духа“, аполови, джендъркуиър и много други.[4] За да усложним нещата допълнително, ще кажем, че много транс хора променят етикета си в хода на живота си,

[1] http://www.transrespect-transphobia.org/en_US/tvt-project/ tmm-results/tdor-2013.htm [2] ЛГБТ е абревиатура, означаваща общността на лесбийки, гей мъже, бисексуални и трансполови хора. [3] http://www.pdxqcenter.org/bridging-the-gap-trans-what-doesthe-asterisk-mean-and-why-is-it-used/ [4] http://geneq.berkeley.edu/lgbt_resources_definiton_of_terms

като различните идентичности, през които минават, често могат да се припокриват. Въпреки това, има много въпроси, които обединяват транс хората. Най-честите от тях са страхът, пазенето на тайна, а често и чувството за вина. Транс хората не са по-различни от нехетеросексуалните хора, тъй като и те често намират за трудно да се „разкрият” и да говорят със семейството и приятелите си за своята идентичност. Страхът от отхвърляне, малтретиране и дори насилие от страна на близки и по-широката общественост карат много от транс хората да живеят в тайна. Животът в тайна ражда самота и депресия, които могат да доведат до самоубийство, самонараняване и злоупотреба с наркотични вещества. Проучване в САЩ от 2010 г. установи, че 41% от транс хората са се опитвали да се самоубият (средният процент за страната е 1,6%). Цели 25% от анкетираните транс хора пък са посягали към алкохол или наркотици вследствие на изпитаната дискриминация. Други проучвания в САЩ са установили, че 50% от транс жените са били изнасилени или малтретирани от партньорите им, 30% са били в затвора и 1 от всеки 12 е бил убит. Много от транс хората в САЩ живеят в крайна бедност и в сравнение с хетеросексуалните и ЛГБ хората е почти четири пъти по-вероятно да живеят в домакинство с доход по-нисък от $ 10 000 на година. В допълнение, 40% от бездомните младежи в САЩ се определят като ЛГБТ. В областта на здравеопазването 83% от хетеросексуалните

Обектив | Брой 216

ПУБЛИЧНОСТ ЗА ЛГБТ възрастни отчитат отлично или много добро здраве, в сравнение със само 77% от ЛГБ възрастните и 67% от транс възрастните. Тези данни[5] са от САЩ, където транс хората са по-видими и транс движението има по-ярко изразен глас. В други страни, където транс хората не се признават като референтна група на държавни политики, като например България, даже няма статистика. Ако се вгледаме в състоянието на правата на ЛГБТ общността в България, можем ли наистина да вярваме, че реалността на транс хората

[5] http://www.buzzfeed.com/hfetter/7-lgbt-issues-that-mattermore-than-marriage-fk74

е много по-различна от това, което се вижда от статистическите данни по-горе? Въпреки че транс етикетът обхваща многообразна палитра от хора, предразсъдъците, дискриминацията и липсата на знания за това кои са те и проблемите, пред които са изправени, ги обединяват. Транс хората по-често страдат от бездомност, бедност, насилие, физически и психически заболявания и социално отхвърляне. Тези факти подчертават важната роля на събития като 20 ноември в повишаването на осведомеността на гражданите по отношение на предизвикателствата, пред които е изправена тази общност. Ако световните медии не успяват да популяризират най-важното събитие в транс календара, то тази проблематична реалност е малко вероятно да се промени.

Морган Джеймс е стажант в БХК.

Обектив | Брой 216

ПРАВА НА МАЛЦИНСТВАТА

Христо Христов

Дискриминирани роми, дискриминирано изкуство в Петрич От десетилетия роми самодейци предават народните традиции от поколениe на поколениe и старателно съхраняват местния български фолклор. Да, не ромските, а българските традиции и фолклор. Две групи от квартала в Петрич усилено се готвят за поредното предизвикателство – участие в Станчинарски игри, традиционен конкурс на община Петрич. Въпреки дискриминационното отношение на организаторите и журито на феста, ромските самодейци не се отказват от участие. Двете групи наброяват повече от 300 участници: деца, младежи, девойки, мъже. Изпълняват български народни танци, обичаи и кукерски игри. И двете групи съществуват благодарение на собствените усилия и желание да съхранят традицията. Нямат свои покровители, дори местните читалища и общината не помагат. Групите не са регистрирани като сдружения, единствено любовта към изкуството им дава кураж да продължат. Това са единствените ромски групи в България, занимаващи се с български фолклор, и с такъв голям брой участници. За проблемите разказват ръководителите на групите.

Николай Айдаров, ръководител на група „Златна фея”, намеква само за болката от дискриминацията срещу тях, но не навлиза в подробности, защото работи като експерт по въпросите на малцинствата в общината. Затова пък Румен Славчев, ръководител на група „Веселяци”, е безработен и говори спокойно за тревогите си. Николай Айдаров, ръководител на група „Златна фея”:

Има дискриминация и тя е прозрачна

Ръководител съм на група за Станчинарски игри от 1990 г. В момента съставът ни наброява 150 души от 8 години до 30 години, разпределени на четири подгрупи: русалии, арапи, кукери и персонажи. Изпълняваме традиционни петрички хора, кукерски игри и традиционни обичаи. Когато започнах работа с групата, бяхме 30 души и идеята беше да организирам културния живот на ромите в квартала. Тази идея е продължение на труда на нашите предци, които десетилетия са съхранявали

Обектив | Брой 216

ДИСКРИМИНИРАНИ РОМИ...

българския фолклор, а ние продължаваме тяхното дело. Работим сезонно, от ноември до края на декември, за да се подготвим за Станчинарски игри на 1 януари. Нямаме възможност да се събираме почесто заради липса на база, средства... Ние репетираме в момента на улицата в махалата, на минусови температури. Но не се отказваме. Тази година ще участваме от 120 до 150 души. Сами изработваме маските за кукерите и костюмите. Има петима мъже, които помагат за изработването на кукерските костюми. Те пък унаследили изкуството от техните дядовци и чичовци. Изработваме няколко вида костюми: от кожа от коза, реснаци-китеници и много други материали. Сами си купуваме материалите. Всеки участник сам се подготвя за фестивала, със собствени пари. За тези, които нямат средства, събираме пари помежду си и им даваме да се подготвят. Костюмите за народни танци взимаме под наем. Това е също голям проблем, защото за едно участие, за един ден плащаме 600 лева за 30 костюма. Така заради липса на средства са ограничени възможностите ни за участие на други културни форуми. Питате се как събираме тези 600 лева? Имаме традиция на 1 януари, след участие на фестивала, да обикаляме за здраве къщите в махалата. Танцуваме и пеем за здраве на хората, а те ни дават каквото обичат и така събираме пари да си плащаме наема на носиите. Никой не е склонен да ни помага. Не стига това, ами срещаме и омраза. Колко години поред участваме в това събитие на общината, а нито веднъж не сме класирани. Поне едно признание да получим. Има дискриминация и тя е прозрачна, ама някои хора не я виждат и не си признават. Журито е пристрастно към други групи, не оценява реално нашите възможности. Това бе и причината тази година да протестираме пред общината. Тогава спечелихме негативизма на местната общественост. Били сме се оплаквали, че сме непризнати. Как може да спазваме условията и регламента на фестивала и ни допускат да участваме, а толкова години нито веднъж да не сме оценени? Да не говорим за завистта на другите групи към нас. Има общо 12 групи, от които ромските сме

2. Е, без спонсори, без подкрепа на читалище и общината – за какво ни завиждат? За да участваме с оркестър на живо на фестивала, сумата е поне 1 500 лв. Ние нямаме тази възможност, а българските групи плащат за зурни по 2 000 лв., къде е справедливостта? Аз не се оплаквам! Но има ли място за омраза? Нали и ние съхраняваме българския фолклор или е проблем, че сме роми? Единствено желанието ни помага да продължим. Как се организира група от 150 души за участие в такъв фестивал? Само с желание. Румен Славчев, ръководител на група „Веселяци”:

Завистта и дискриминацията ни стимулира да работим още повече Група „Веселяци” е създадена през 2001 г. Започнах с 27 души, а сега вече сме близо 180. Това не е малка работа. Като имам предвид, че има още една група от 150 души и че населението на квартала е 4 000 души, ние обхващаме 10 процента от жителите му в групите за български фолклор. Няма друг такъв пример в България. Жалко, че не можем да работим целогодишно с тези млади хора, защото нямаме условия и средства. Репетираме на улицата, в снега. Въпреки трудностите не се предаваме. Завистта и дискриминацията ни стимулират да работим още повече. Ние всяка година се доказваме колко сме добри, нищо, че не сме признати и оценени. 7 години поред участваме в Станчинарски игри и нито веднъж не сме класирани. Парадоксалното е обаче, че през тези години членовете на журито са едни и същи хора, а класираните победители са едни и същи български групи. Как да обясня на 180 души защо не сме оценени? Как да им обясня, че се дължи на омраза, защото сме роми? Излизаме на сцената и цялата публика изригва с аплодисменти. Но само това... Оставаме си атракция за обществото и ни карат да се задоволяваме с аплодисменти. Искаме признание. Полагаме много труд и енергия. Колко много усилия ми струва да задържа 180 души без стимул и мотиви, заради едно участие в годината...

Обектив | Брой 216

ПРАВА НА МАЛЦИНСТВАТА

На фестивала тази година протестирахме пред общината. Не можем да си затваряме очите. Стига толкова години да ни отхвърлят. Искат да се откажем от участие в културния живот на града. Няма да се откажем. Ние сме много добри и талантливи. Нека българите се сърдят, че изпълняваме и съхраняваме техния фолклор. Ами защото и ние сме българи. Имаме покани от страната и чужбина за участия, но всичко е свързано с много средства. Ние сме голяма група, изисква се сериозна подготовка и много

средства. Не можем да си позволим такъв лукс и затова се явяваме на Станчинарски игри в Петрич, за да подхранваме желанието на участниците – да не се отказват. След училище децата идват на репетиция. Няма наркотици и проституция в квартала. Това е успехът, който постигаме. Добре, че имаме подкрепата на родителите - те също ни помагат. Мечтая един ден да видя младежи от моята група в университета в Благоевград. Там има профил хореография и дано един ден да имаме възможност и средства да изпратим нашите деца там. За да има кой да продължи традициите ни.

Христо Христов е поет, пишещ на ромски език. От 2006 г. е разследващ журналист в БХК. Директор на „Джипси ТВ”. Сценарист на три документални филма.

Обектив | Брой 216

КИНО

Андрей Гетов

Горчив епизод от живота на събирача на желязо “Епизод от живота на събирача на желязо”, отличената със “Сребърна мечка” на тазгодишния фестивал в Берлин лента на босненския режисьор Данис Танович, до голяма степен се размина с предварителните ми очакванията за високобюджетен и наситен с авторски претенции филм. Защото на фона на впечатляващата професионална биография на своя създател (спечелил “Оскар” за “Ничия земя” през 2002 г.) новият филм на Танович изглежда някак “малък” и скромен. Това обаче далеч не е кинематографична слабост, а по-скоро обратното. Всъщност “Епизод от живота на

събирача на желязо” представя една преднамерено опростена и документална по своя дух възстановка на действителен случай, разиграл се в малко и бедно селище от района на централна Босна. За съзнателен стремеж към непрестореност говори и фактът, че режисьорът поверява главните, а и почти всички второстепенни роли, на “играещи себе си” реални персонажи. Така, напълно лишен от маниерност и ненужен блясък, без патос и романтизиращи етнически стереотипи, филмът на пръв поглед безстрастно регистрира живота на едно “обикновено” ромско семейство - докато бременната в петия месец

Обектив | Брой 216

КИНО

Сенада се грижи за скромното домакинство и двете си малки момиченца, съпругът й Назиф се бори за насъщния, събирайки железни отпадъци из заснежените полета. Двойката посреща суровите изпитания с достойнство и не позволява на мизерията да отрови семейните им отношения, но един ден крехкото им щастие рухва – Сенада прави спонтанен аборт и мъртвият плод трябва да бъде изваден чрез спешна операция. Младата жена обаче не е здравно осигурена и от местната болница отказват да я приемат, ако не плати непостижимите 980 германски марки... Драматичният сюжет постепенно се разгръща, а с него и етичната чувствителност на филма. Камерата ни повежда из омагьосаните кръгове на едно общество, в което дори Хипократовата клетва заглъхва, общество, в което изходът от гетото не води по-далеч от изкупвателния пункт за старо желязо. И въпреки че и на екрана, и в реалния живот, историята на Назиф и Сенада има щастлив завършек, това съвсем не е успокоителен „хепиенд”. Защото остава тревогата, че онова, което сме съпреживели с героите на филма, e един отново предстоящ “епизод”.

АРТ ФЕСТ и ДОМ НА КИНОТО, с подкрепата на партньорски организации и на преподаватели от висши учебни заведения в България, канят студентите, както и всички, проявяващи интерес, да посетят прожекциите на филма на Данис Танович „Епизод от живота на събирача на желязо”. Входът е свободен. Присъстващите ще имат възможността да се включат в публични дискусии с участието на университетски лектори и експерти в областта на правата на малцинствата, историята на междуетническите отношения на Балканите, социалното и здравното застъпничество, социално-артистичните практики сред малцинствата и др. Прожекцията на 9 януари 2014 г. (17,00 ч., Дом на киното) ще бъде съпроводена от открита дискусия на тема “Човешките права на малцинствата” с участието на Красимир Кънев, председател на БХК. „Обектив” първи представи филма в кореспонденцията на филмовия кинокритик Павлина Желева от Берлинале 2013.

Андрей Гетов е мултимедия продуцент на БХК. Режисьор е на късометражните игрални филми „Фокусници” и “На Улица Нула”, както и на документалните “Гьоч - да прекрачиш границата” (в съавторство с Ирина Недева и Даниела Горчева) и “Че сме се видели” (в съавторство с Яна Бюрер Тавание и Стефан Кръстев).

Обектив | Брой 216

ПО СВЕТА Рубриката води Марта Методиева

Да си спомним за днешните бежанци на Деня на благодарността От Алис Фармър Уикендът на Деня на благодарността е един от найнатоварените периоди в годината. Милиони хора поемат нанякъде за празника, който отбелязва бягството на религиозно преследвани хора, открили свобода на нова земя. Аз ще бъда една от пътуващите. Очаквам с нетърпение срещата със семейство и приятели, но не и суматохата: дълги полети, претъпкани седалки и различни други неудобства. Разбира се, ще пътувам законно, със съответните документи. Повечето от нас не могат да си представят колко трудно е да прекосиш международните граници, ако документите ти не са в ред. И все пак, милиони хора бягат от войната и нестабилността или от страх от преследване от собственото им правителство. Те не могат да си позволят лукса да кандидатстват за паспорти и да чакат за визи. Без документи не могат да прекосяват границата законно и затова се придвижват по други начини, често контрабандно, поради липса на избор. В последните десетилетия в Хюман Райтс Уоч сме интервюирали хиляди мигранти и бежанци. Те прибягват до сложни, дълги и опасни пътувания пеша, с лодка или със самолет, като използват фалшиви паспорти. Те плащат четири или пет пъти цената на същото пътуване при обикновени обстоятелства, като продават и последната си земя или похарчват и последните си спестени пари. За бежанците да „изберат” този тип пътуване е пресметнат риск спрямо още по-големите опасности

в родината им. Резултатът често е фатален. Сред известните случаи със смъртоносен край през последните месеци са: 12 сирийски бежанци се удавиха край беговете на Египет; 92 мигранти, предимно жени и деца, умряха от жажда в Сахара; а повече от 300 души загубиха живота си, когато претъпкана лодка, незаконно превозваща бежанци, потъна край бреговете на Италия. През 2012 г. 463 души умряха в опит да влязат в територията на САЩ през тежък пустинен терен. Много от децата, с които съм разговаряла, са непридружени – те пътуват без родители или други настойници. Поне 10 000 непридружени деца търсят убежище в Европейския съюз всяка година, най-вече от Афганистан, докато повече от 4000 непридружени деца са избягали от Сирия, откакто е започнала войната. Миналата година САЩ заловиха почти 25 000 непридружени деца, основно от Централна Америка. Повечето от тях казват, че бягат от насилието, бедността и понякога от преследване и заплаха за живота. Децата, пътуващи сами, нямат пазители, които да бдят за живота им по време на тези пресметнати рискове. Те сами взимат решения по време на самотното им пътуване. Ариф бяга от Афганистан сам, когато е на 15 години, с надеждата да потърси убежище в Австралия. Когато се срещнахме в Индонезия, той вече беше плащал два пъти на незаконно превозващи бежанци да го закарат с лодка в Австралия – преход, по време на който през изминалите 10 години повече от 1 000

Обектив | Брой 216

ПО СВЕТА мигранти са загубили живота си. И двата пъти той едва не се удавя. При второто пътуване казва, че е прекарал „три нощи в потъваща лодка... Катерехме се все по-високо и по-високо, докато лодката потъваше”. Спасен накрая от индонезийския флот, Ариф бил върнат обратно в Ява, където с месеци е държан в ареста. Твърди, че по време на престоя си там, бил бит. Въпреки това обаче той ми каза, че отново ще опита пътуването с лодка. „Бизнесът” на превозващите бежанци е нерегулиран и няма статистика на пътуващите. Затова колко хора се придвижват по този начин? Стотици хиляди на година е малко число. Много хора в богатите държави се питат защо някои бежанци пътуват толкова надалеч. Защо не стоят по-близо до родината си? Истината е, че много от държавите, които граничат с конфликтни зони не могат или просто не защитават бежанците. Афганистанците, търсещи убежище, които днес влизат в Иран, вече не могат да кандидатстват за бежански статут и често са депортирани обратно в Афганистан. Между ноември 2012 г. и януари 2013 г. кенийската

полиция арестува, измъчва, изнасилва и по друг начин тормози 1 000 сомалийски бежанци. Въпреки че страни като Кения и много други, по-неразвити държави, щедро са приютявали стотици хиляди бежанци, изправени пред безкрайни конфликти, волята и капацитетът им отслабват. Не знаем колко хора, пътуващи по този начин, наистина търсят убежище. Проблемът е, че няма да знаем, ако не ги попитаме. Отчаяните хора се нуждаят от безопасни пътища, за да търсят бежански статут. Австралия, Европейският съюз и САЩ могат да направят повече, за да подобрят достъпа до убежище. Различни държави като Индонезия, Пакистан и Израел трябва да защитават бежанците и да се грижат за безопасността им по време на пътуването им. Докато самолетите ни водят към домовете ни, си струва да си помислим за продънените лодки, които някога са прекарвали пилигрими, а днес бежанци. Има много, за което да сме благодарни.

Гърция Да се засили антирасисткото законодателство Да се поправи проектозакон, за да се оптимизира ответът на расисткото насилие Членовете на гръцкия парламент трябва да включат мерки за справяне с расисткото и ксенофобското насилие в антирасистки проектозакон, заяви

Хюман Райтс Уоч. Законът, вкаран в парламента от министъра на правосъдието Харалампос Атанасиу на 20 ноември 2013 г., ще налага санкции за слово на омразата и подбуждане към насилие, но не се обръща към проблеми в съществуващото гръцко законодателство и приложението му по отношение

Обектив | Брой 216

ПО СВЕТА

на докладването и преследването на расисткото насилие. „Гърция предава очакванията на безброй жертви на расистки и ксенофобски нападения, като нито разследва, нито преследва нападателите”, казва Ева Косе, специалист по Гърция към ХРУ. „Ако министърът на правосъдието и парламента говорят наистина сериозно за по-доброто справяне на страната с расизма и ксенофобията, те трябва да премахнат препятствията за търсенето на справедливост за тези нападения.” Проектозаконът, представен пред парламентарния комитет за публична администрация, обществен ред и справедливост, ще затегне криминалните санкции за подбуждане на омраза, дискриминация и насилие. Той също така ще криминализира отричането на геноцид, военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Но той не включва мерки за окуражаване докладването на престъпления на омразата или осигуряване на подходящи действия от страна на полицията и съда, обобщава ХРУ. Членовете на парламента трябва да поправят проектозакона, така че да включва клаузи, според които всяко престъпление, което може да бъде категоризирано като жестоко престъпление на омразата, независимо от характера му, ще изисква разследване и преследване, без да се изисква от жертвите да плащат такса от 100 евро, за да подадат жалбата си. Проучването на ХРУ показа, че тази сума възпира някои жертви на расистки нападения да направят това. Членовете на парламента трябва също да включат клаузи, които защитават жертви и свидетели имигранти, без документи, от задържане и депортация. Представителите на изпълнителната власт трябва да бъдат накарани да преустановяват всички законови действия, свързани с имиграцията и произтичащи от недокументирания статут на жертва или свидетел на вероятно нападение, за да се направи първичен разпит от страна на прокурора за основанията на жалбата срещу атаката. Тези клаузи трябва да са в съзвучие с директивата на ЕС за правата, подкрепата и защитата на жертвите на

престъпление. ХРУ многократно е чувала от жертви на расистко насилие, че заплахата от полицията за вероятно задържане и процедури за депортиране, ги е отказала от докладване на расистко нападение на полицията или разследване на случилото се. Отделен проектозакон, който да поправи гръцкия имиграционен кодекс (предстои да бъде представен в парламента), ще даде хуманитарни визи на жертви и свидетели на определени престъпления. Това ще помогне да се оптимизират усилията за справедливост при расистко и ксенофобско насилие и ще допълни предварителното отлагане на налагането на имиграционния закон, който според ХРУ трябва да се прибави към антирасисткия проектозакон. Важно е, освен това, гръцките закони да се борят като защитени категории при престъпленията на омразата да се включват и сексуално ориентираните и свързаните с половата идентичност. Това е в съзвучие с директивата на ЕС за правата на жертвите на престъпление. Проектозаконът цели да вкара в гръцкото законодателство рамковото споразумение на ЕС от 2008 г. за справяне с определени форми и изразяване на расизъм и ксенофобия. Но той съдържа клаузи, които пораждат притеснения за неправомерна намеса в свободата на словото и асоциирането, продължава ХРУ. Според член 1 престъпление е да се подбужда към омраза, дискриминация и насилие срещу хора, въз основа на раса, цвят, религия, потекло, национален или етнически произход, недъг, по начин, който застрашава обществения ред или представлява заплаха за живота, свободата или физическата цялост. Нарушенията на закона ще се наказват с вкарване в затвора от три месеца, до три години, както и с глоби от 5 000 до 20 000 евро. Според съществуващото законодателство подбудителството, въз основа на национален или етнически произход, се наказва с до две години затвор. Според член 2 проектозаконът ще криминализира отричането на геноцид, военни престъпления и престъпления срещу човечеството, наказуеми с подобни присъди за вкарване в затвора и глоби.

Обектив | Брой 216

ПО СВЕТА

Докато налагането на санкции за директно подбудителство към насилие е легитимно, словото, което е близко до подбудителство към насилие – включително отричането на геноцид, военни престъпления и престъпления срещу човечеството – не трябва да бъде криминализирано, колкото и нападателно да е, казва ХРУ. Законът ще даде на министъра на правосъдието властта да налага сериозни административни санкции, като глоби, на асоциации, ако един от членовете им е осъден за простъпки, определени като такива в закона. Според гръцките административни законови процедури на санкциите може да се възрази пред административните съдилища. Законът предвижда, че ако обвиняемият е напълно оневинен, санкциите могат да бъдат оттеглени. Проектозаконът също ще разшири спектъра и ще затегне криминалните санкции за участие в асоциации, които „систематично” подбуждат към омраза, дискриминация и насилие, които се наказват с вкарване в затвора от три месеца до три години, както и с глоби от 5 000 до 20 000 евро. Проектозаконът обаче не дефинира какво ще конституира систематично подстрекателство към омраза, дискриминация и насилие. Членовете на парламента трябва внимателно да проверят дали тези мерки ще са съвместими със съответните стандарти за човешки права. Всички мерки, които ще нарушат правата на свобода на свързване и изразяване, трябва да бъдат прецизно прегледани, за да е сигурно, че са необходими и пропорционални, а криминалните закони трябва да бъдат така изработени, че да осигуряват законова сигурност – т.е. да е ясно на хората какво ще конституира нарушение на закона. Преследването на хора само заради членство в законна политическа партия например, ще наруши свободата на асоцииране, твърди ХРУ.

Законопроектът се появява след краха на крайно дясната, антиимигрантска партия Златна зора. Лидерът й, Николаос Михалолиакос, и петима други членове на парламента от партията бяха осъдени в началото на октомври по обвинение за създаване и участие в криминална организация, свързана с редица деяния, включително фаталното намушкване на антифашисткия активист Павлоа Фисас на 18 септември, както и няколко жестоки атаки срещу имигранти. Михалолиакос и останалите отричат обвиненията и каквато и да е връзка с насилието. На 16 октомври парламентът отне депутатския имунитет на трима други членове на Златна зора, но те още не са формално осъдени. „Желанието на гръцкото правителство да противодейства на омразата е основателно, казва Косе, - но за разлика от насилието, пълните с омраза идеи се неутрализират най-добре с дебати и социално осъждане, а не с криминални наказания.” През юли 2012 г. ХРУ публикува доклада „Омраза по улиците: ксенофобско насилие в Гърция,” който документира обезпокоителното нарастване на ксенофобските нападения и неспособността на гръцката полиция и съд да предотвратят, разследват и накажат патрулите, мишената на чието насилие са имигрантите и търсещите убежище. Гърция направи някои положителни стъпки, включително установяването на специализирани полицейски отряди през януари, за да се справи с расисткото насилие и на даването на пост на прокурор, който да се съсредоточи върху престъпленията на омразата, извършени в Атина през ноември 2012 г. На 20 ноември 2013 г. един атински съд осъди двама мъже за расистки утежнени престъпления според първата позната наредба, в която през 2008 г. бе приложен статутът за престъпления на омразата. Всеки от тях е осъден на затвор за три години и пет месеца, но може да плати глоба вместо да излежи присъдата.

Обектив | Брой 216

ПО СВЕТА

Защо Палестина трябва да търси справедливост в Международния криминален съд От Бил Ван Есвелд Почти от година, откакто статутът на Палестина в ООН се промени, палестинското ръководство в Рамала е имало възможността да отвори врата на правосъдието за сериозни международни престъпления, извършени на палестинска територия. Може да се използва този шанс, за да се спрат бъдещи злоупотреби, като се даде юрисдикция от Международния криминален съд. Палестина за пръв път подаде декларация за юрисдикцията на МКС в края на януари 2009 г., след унищожителния 22-дневен конфликт в Газа, който бе започнал месец по-рано. През април 2012 г. тогавашният прокурор на МКС не зачете декларацията на Палестина, с основанието, че не може да определи дали Палестина е „държава”, което е необходимо условие за юрисдикция. Но през ноември 2012 г. Генералното събрание на ООН реши проблема, като гласува Палестина да бъде допусната като „държава наблюдател, без да е член”. Скоро след промяната на статута от ООН, настоящият прокурор Фату Бенсуда заяви, че „сега топката е в полето на Палестина”, за да се поиска юрисдикцията на съда. Правозащитни организации подканиха Палестина да действа според декларацията си от 2009 г., но на 25 ноември 2013 г. администрацията публикува доклад, който затвори тази врата. Прокурорът е оставил отговорността на палестинските лидери отново да се опитат да получат юрисдикцията на съда, като или формално страната стане член на Международния криминален съд, или като подаде нова декларация за признаване на юрисдикцията от съда. Палестина е можела да се опита да я получи винаги от 2002 г. насам, когато съдът отвори вратите си. Защо Палестина не играе хода си в Хага? На отговорните за ракетните нападения от Газа срещу

центрове на израелското население може да им бъде потърсена сметка в МКС, но това не бива да отказва палестинското ръководство в Рамала от опит за получаване на юрисдикцията от съда, след като е заявило, че е срещу подобни прояви. Основната причина, според бивши и настоящи представители на палестинската власт, е, че Израел е заплашил с неопределено противодействие, ако тази юрисдикция се получи, а САЩ са подсилили заплахата. Както един бивш палестински правен съветник ми каза: „САЩ ясно ни казаха, прокарвайки позицията на Израел: „Не я пипайте”. Американският държавен секретар Джон Кери каза по време на изслушвания в Сената, че САЩ са „твърдо, твърдо против” всякакво „усилие Израел да бъде изправен, например пред ... Международния криминален съд”. Други държави, които като членове на Съда трябва да оказват натиск за универсална ратификация на статута му – включително Великобритания, Франция и найскоро Канада – вместо това също притискат Палестина да не търси справедливост чрез МКС. Заплахите на Израел и САЩ не могат да се омаловажат, предвид израелския контрол над живота на палестинците – на контролни пунктове, гранични постове и по време на арестантски акции по домовете – като освен това палестинската икономика е твърде зависима от чуждестранни дарения, включително от САЩ. Но последствията спрямо алтернативата трябва да бъдат премерени – безнаказаност за престъпления, които подклаждат бъдещи злоупотреби. Юрисдикцията на МКС би се заела със сериозни престъпления според международното законодателство, извършени на палестинска територия от всички страни, като ширещо се подлагане на мъчения или произволни нападения срещу цивилни, било извършени от палестински въоръжени групировки или от израелската армия.

Обектив | Брой 216

ПО СВЕТА

Статутът на Международния криминален съд категоризира „директния или индиректния” трансфер на цивилни от една окупираща сила в окупираната територия – както трансфера от страна на израелското правителство на еврейски заселници в поселения – като военно престъпление. Друго военно престъпление, според статута, е „насилственото изгонване” на защитените хора в окупираната територия от земите им, като се разрушават домовете им и не им се позволява да се завърнат в тях. След идването на власт на израелския министърпредседател Бенямин Натаняху през 2009 г. е започнало строителството на 8 575 къщи на заселници. Разрушенията от страна на Израел на палестински къщи за същия период са оставили повече от 4 000 палестинци без дом. И двете тенденции се засилват. В първата половина на 2013 г. започват да се строят 1 708 къщи на заселници, със 70% повече от същия период през 2012 г.; тази година разрушенията са оставили 933 палестинци без дом, в сравнение с 886 през 2012 г.

заселническо земеделие е нараснала с 35% от 1997 г. Някои палестински земеделци нямат друга възможност, освен да наемат земя от заселници, които я получават от Израел безплатно.

Палестинските лидери заявиха, че понастоящем ще се опитат да получат юрисдикцията на МКС, ако – и очевидно единствено, ако Израел започне да строи поселения в т.нар. зона Е1м на изток от Йерусалим, което според много анализатори ще разполови Западния бряг. Но строежът на поселения не се отнася само до бъдещо разрешение на проблема от двете страни: то взима ужасна, ежедневна дан от живота на хората. Израел е дал на заселниците юрисдикцията за 39% от целия Западен бряг, като е направил територията недостъпна за палестинците, които притежават земя там или по традиция са имали достъп до нея за селско стопанство и отглеждане на добитък. Междувременно, както една израелска правозащитна организация скоро докладва, територията за

Палестинските лидери са под натиск, но те не му противодействат и не настояват, че юрисдикцията от МКС ще служи на справедливостта и вероятно ще подпомогне мирните преговори. Те не са обяснили защо се чувстват неспособни да се опитат да я получат. Ако МКС има юрисдикция, прокурорът може да започне разследване по свое усмотрение, но това изглежда малко вероятно. Ако Палестина стане член на съда, е далеч по-вероятно да направи и втората стъпка и да помоли прокурора да разследва. Но правенето на първата стъпка за получаване на юрисдикция може да окаже натиск срещу безнаказаността за сериозни престъпления. Време е палестинското ръководство да информира обществото как изиграва топката за търсене на отговорност.

Израел, САЩ и други държави оправдават призива си към Палестина да не използва своя нов статут в ООН, за да получи юрисдикцията на МКС, с основанието, че така ще се застрашат мирните преговори. Но през 20-те години на започване и спиране на преговорите безнаказаността на нарушенията на правата и на военните закони е довела до напрежение и е направила работата на преговарящите още по-трудна. Липсата на убедителни механизми за търсене на отговорност едва ли се е проявила като предимство в прекратяването на конфликта. Евентуалното въвличане на Международния криминален съд може да промени политическите сметки на отговорните за подобни нарушения, като им изпрати ясното послание, че действията на комисията за тежки престъпления ще доведат до сериозни последствия.

Обектив | Брой 216

ДОКУМЕНТИ

„Има свобода на изразяването, но няма свобода на враждебната реч”: подкрепете петицията! На 29 ноември 2013 г. неправителствени организации и медийни професионалисти разпространиха следната позиция до медиите: На вниманието на българските медии

ПОЗИЦИЯ

на неправителствени организации и медийни професионалисти Уважаеми колеги, Във връзка със зачестили материали и предавания, които дават безкритична трибуна на расистки и ксенофобски възгледи, чувстваме необходимостта да обърнем вниманието на всички медии и обществото към следното: Даването на такава трибуна на хора, които подбуждат към омраза, дискриминация и/или насилие, е в нарушение на общоприетите в международен план етични журналистически норми, и конкретно на два члена от Етичния кодекс на българските медии: 2.5.1. Като уважаваме правото на всеки да живее в сигурност и безопасност, няма да публикуваме материали, подбуждащи или насърчаващи омраза, насилие и всякаква форма на дискриминация. 2.6.5. Ще внимаваме да не бъдем използвани за платформа от онези, които насърчават, подбуждат или прилагат насилие; ще съобщаваме за техните действия с необходимата сдържаност и само ако това е в очевиден обществен интерес. Аргументът, който някои медии използват - че свободата на изразяване е гарантирана за всички, и затова трябва да бъде давана на всеки, не е приложим в този контекст. Защото има свобода на изразяването, но

Обектив | Брой 216

ДОКУМЕНТИ няма свобода на враждебната реч.[1] Последната е престъпна. Още един аргумент, ползван от някои медии - че щом феномени, като зараждащ се неонацизъм и растяща кесенофобия съществуват, трябва да бъдат показвани, понеже медиите “не могат да заравят главата си в пясъка”, е прилаган по грешен и изключително притеснителен начин. Един опасен феномен не може и не трябва да бъде “показан”, като му се дава безкритична трибуна, така както не може да се показва безкритично каквото и да е друго престъпление. И още, дискусии, формирани на принципа “за или против” ксенофобията, расизма, неонацизма са недопустими. Последните не са “възможни гледни точки”. Те нямат място в обществените и частните медии. В противен случай медиите легитимират опасни позиции и на практика стават съучастник в популяризирането им. Ако интервюиран изрази подобни възгледи, това няма как да става при заявеното или мълчаливо съгласие на журналиста. Призоваваме всички колеги от медиите да се придържат към медийната етика и професионалните принципи, защото носят отговорност към обществото - не просто да информират и да бъдат “огледало на случващото се”, но и, водени от обществения интерес, да спомагат за укрепването и поддържането на демократичните процеси. Подписалите към 29 ноември 2013 г., по ред на подписването, бяха Български хелзинкски комитет; Асоциация на европейските журналисти - България; Фондация “Медийна демокрация”; Гражданска платформа “България може/MoveBG”; Нели Огнянова, преподавател по медийно право; Велислава Попова; Алексей Лазаров; Иван Бедров; Полина Паунова; Силвия Великова; Пролет Велкова; Николай Стоянов; Христо Комарницки; Росен Цветков. Позицията обаче все още е отворена за подписи. Всеки гражданин, журналист или НПО, който иска да се присъедини към подписалите, може да го направи тук: http://www.peticiq.com/65329. Към 16 декември 2013 г. допълнителните подписи са вече 536. Сред тях са имената на журналисти като Росен Босев и Бойко Станкушев, на блогъри като Пейо Попов и Йовко Ламбрев, на организации като Център за развитие на медиите и РискМонитор Институт, на стотици граждани и активисти. Подпишете се и вие! Позицията, заедно с пълния списък подписали, ще бъде изпратена до главните редактори на български медии още веднъж в края на декември 2013/началото на януари 2014 г.

[1] Наказателен кодекс на Република България, чл. 162. (1) (Изм. - ДВ, бр. 27 от 2009 г., изм. - ДВ, бр. 33 от 2011 г., в сила от 27.05.2011 г.) Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, както и с обществено порицание.

Обектив | Брой 216

ДОКУМЕНТИ Георги Папакочев

Наистина ли не ни интересуват досиетата? Дошъл ли е моментът за закриване на Комисията по досиетата? Кой стои зад организациите на бившите агенти на ДС? Достатъчни ли са 6 години за задълбочено изследване на миналото на българските тайни служби? Георги Папакочев разговаря с германски и български експерти:

още не е късно за приемане на закон за лустрацията и припомниха, че “човекът, който в Германия беше председател на комисията по разкриване на досиетата, сега дори е президент на страната”.

“Имайте предвид, че ние няма да се оставим! Имайте предвид, че в тези организации членуват над 100 000 души, над 100 000 души!” - възкликна в българския радиоефир полковник Чавдар Петков, председател на Националната асоциация “Сигурност” (наследничка на Второ главно управление на някогашната ДС) по повод писмото на 20-ина граждански организации за закриване на Комисията по досиетата. Според бившите кадрови служители на комунистическите тайни служби дейността на комисията води до ограничителни и лустрационни действия, които били противоконституционни и противоречали на общоприетите норми във вътрешното и международното право, а приетият през 2006 г. с политически консенсус Закон за досиетата вече бил изгубил актуалност.

“Трябва да се отчита времето, през което този орган е имал възможност да работи”, каза пред Дойче Веле Ханс Алтендорф от Федералната комисия за архивите на ЩАЗИ в бившата ГДР. “Българската комисия, де факто не започна работа още в края на 1989-а, когато беше основана сродната й институция в Германия, а чак през 2008 г. Докато в Германия ние разполагахме с близо 25 години възможност за работа, 6-те години съществуване на българската комисия далеч не са достатъчни за едно сериозно и задълбочено изследване на досиетата и архивите. Затова съм убеден, че сега въобще не е време да се дискутира закриването на вашата Комисия както и достъпа до досиетата”, е убеден германският експерт.

Тези дни министър-председателят Пламен Орешарски също прикани комисията “да побърза и да си свърши работата”, пояснявайки, че след като стори това, не вижда защо тя трябва да съществува. От своя страна в специална декларация членовете на Съюза на репресираните от комунистическия терор се обявиха за продължаване дейността на Комисията по досиетата, изразиха мнение, че все

Закриване на Комисията по досиетата?

Комисията по досиетата е работещ орган и ако това не беше така, никой нямаше да се интересува от нея, е категоричен разследващият журналист и изследовател на архивите на ДС Христо Христов: “Винаги, когато БСП се е връщала на власт, тя се е изкушавала да посяга върху досиетата и да ги ликвидира. Очевидно кликата на хората от ДС, които искат архивите да останат затворени, припознават в БСП своето представителство”.

Обектив | Брой 216

ДОКУМЕНТИ Бившият председател на Комисията по досиетата Методи Андреев е също убеден, че по време на управление на БСП винаги съществува потенциална опасност от подобни действия. “Под натиска на Европа БСП подкрепи навремето Закона за досиетата, но тогава тя го направи не по вътрешно убеждение, а по външна политическа необходимост, която нямаше как да бъде избегната. Сега тази партия пуска своя ариергард от “обществени организации”, които трябва да създадат представата, че искането за закриване е желание на много хора, на цели “трудови колективи”, а в даден момент БСП ще вземе своето решение. Затова смятам, че комисията е реално застрашена и въобще не трябва да си правим илюзии, че опасността за нея е отминала”, е категоричен Методи Андреев. Правото на информиран избор “Още в началото на 90-те години на миналия век в Германия оживено дискутирахме това, дали бивши агенти на ЩАЗИ да имат право да изпълняват ръководни обществени функции”, пояснява Ханс Алтендорф и допълва: “Това беше една от причините за създаването на нашата комисия - след като биографиите на такива лица бъдат осветени и изяснени да се даде възможност за публична дискусия около тяхното минало. В Германия често обсъждаме кандидатурите на политици и депутати, които са били информатори и неофициални сътрудници на тайните служби. Лично аз не знам нито един случай, в който бивш агент, щатен или нещатен сътрудник на комунистическите тайни служби, да е заел пост в държавната администрация”, твърди Ханс Алтендорф. Според Методи Андреев разкриването на хора с агентурна принадлежност, попаднали във важни сектори на днешното държавно управление, има няколко измерения в сегашното българско законодателство. Едното е, че тази информация може да повлияе на избора на всеки гражданин, което означава, че който не иска присъствието на такива хора във властта, не трябва да гласува за

партиите, които ги издигат. Другото е, че по този начин се къса тайната нишка на зависимости между щатния вербовчик и неговия таен сътрудник. Тези ползи щяха да бъдат несъизмеримо повече, ако имаше и лустрация, каквато съществува в Германия. Някои казват - това е пещерен антикомунизъм. “Не знам дали е пещерен или не, но в Германия лустрацията ще продължи да действа до 2019 г.!”, възкликва Методи Андреев. Фундаментът на “контролираната демокрация” Всичко, което е известно за архивите на бившата ДС, сочи, че значителна част от контролирания и сбъркан български преход, който спокойно може да се нарече “контролирана демокрация”, лежи върху неотворените досиета. Цели 16 години те не бяха прочетени, констатира Христо Христов. Сега комисията обявява т.нар.”икономически досиета” и те показват, че през първите седем години от прехода парите на България са били управлявани от трима агенти на ДС, назначени за управители на БНБ. Дори повече, човекът, който е трябвало да отговаря за това банките да не фалират, случайно или не, също е бил агент на тайните служби. Архивите доказват, че българското политическо пространство е било моделирано с активното участие на кадри и сътрудници от агентурната мрежа на ДС. Заради това БСП и кликата на ДС никога не са спирали усилията си за ликвидиране на комисията - сега сме свидетели на седми поред опит за последните 24 години досиетата отново да се затворят. В крайна сметка битката е не само за биографиите на бившите сътрудници и за това досиетата да не пречат за нови техни назначения на високи постове в държавата. Битката е и за паметта на комунистическата епоха, една битка, която историци и изследователи продължаваме да водим, обобщава разследващият журналист Христо Христов.

Обектив | Брой 216

Текстът е публикуван на страницата на Deutsche Welle

ДОКУМЕНТИ

Отвъд програмирането – ефекти от изпълнението на Националната стратегия за интеграция на ромите и Десетилетие на ромското включване през 2012 г. През 2012 г. Институт Отворено общество – София в сътрудничество със 8 неправителствени организации (Центъра за междуетнически диалог и толерантност “Амалипе”, Асоциация “Интегро”, Сдружение “Свят без граници”, Фондация “Здравето на ромите”, Сдружение “Ромска академия за култура и образование”, Социална фондация “Инди-Рома 97”, фондация “Ромска солидарност” и сдружение “Нов път” – Хайредин), работещи в сферата на интеграция на ромите, проведоха национално представително изследване в 100 ромски квартала, разположени на територията на цялата страна. Изследването имаше за цел да събере информация за условията на живот на ромската общност в няколко сфери (Образование, Заетост, Жилищни условия, Здравеопазване), опитвайки се да измери ефектът от дългоочакваната и силно адмирирана Национална стратегия за интеграция на ромите в България 2012 – 2020 (НСИР). За читателите, които нямат време или търпение да прочетат материала докрай: ефектът клони към нула – заради липсата на политическа воля, бюджет, човешки ресурси, капацитет за усвояване на средства от ЕС и т.н. Причините са същите като онези, които доведоха до неизпълнението на Рамковата програма за равноправно интегриране на ромската общност в българското общество, приета през 1999 г. И тогава, както и сега имаше формално желание, без наличие на силна политическа воля, и пак нямаше финансиране; имаше политическа подкрепа, но само по време на публични изяви, които тогава се организираха много по-често и хората поне можеха да споделят мненията си – нещо което днес не се случва. Но основната причина не е липсата на семинари и конференции - просто ромите не са приоритет, никоя релевантна

институция няма желание да се вслуша в гласа им и да работи за тях реално, с влагане на реални ресурси и постигане на реални резултати. Реалната работа изисква политическа воля и посвещаване (англ. commitment), каквито тук липсват и клонението им не е към нула, а дори е с знак минус отпред. Изследване на Институт Отворено Общество – София за нагласите на обществото към езика на омразата,[1] проведено през лятото на 2013 г. показва, че в над 90% от случаите обект на езика на омразата са именно ромите, като в същото време основен източник на език на омраза са телевизията и политиците. Парадоксално е да се очаква от тези, които сеят омраза срещу ромите да работят за тях и за подобряването на техния социално-икономически статус. За политиците в България по принцип е престижно и им помага да събират подкрепа това, че работят „против“. Това поведение на политически отговорните хора и тяхното нехайство продължава да поддържа образованието и заетостта сред ромската общност на изключително ниски нива. В момента едва около 2,5% от ромските ученици са в последен клас на средното образование, при положение, че почти всички ромски деца, подлежащи на записване в първи клас биват записвани, но по различни причини започват да отпадат след завършване на начално образование, докато в последните класове на гимназиалната степен остават малцина.

[1] Иванова, И., Обществени нагласи спрямо езика на омразата в България, ИОО-София, 2013, наличен на: http://www.osf.bg/ downloads/File/2013/Hate_speech_report_interactive_BG.pdf

Обектив | Брой 216

ДОКУМЕНТИ В тази връзка, проекто-закона за образованието, разработен по време на предишното правителство в момента отлежава, макар да съдържа редица актуализации и мерки, които ще окажат благоприятно влияние и върху ромските деца и ученици. Има опасност обаче, дългото протакане на процедурите по приемането на този закон (ако изобщо бъде приет някога) да направят така, че предвижданите мерки и регулации да изгубят актуалност. Известна е зависимостта между нивото на образование и заетост. Изследване на Институт Отворено Общество – София от 2012 г. показва тази зависимост много ясно и категорично. В него се посочва, че около 70% от ромите, завършили висше образование работят. Делът на заетите роми със средно образование е 48.8%, заетите роми с основно образование са 35%, около 25% са работещите със начално образование, докато работещите роми без никакво образование са едва около 14%. За съжаление, делът на ромите с висше образование е изключително нисък. Според доклада на НСИ за висшето образование в България през 2012 г.,[2] записаните студенти за академичната 2012/2013 г. са общо 278,600 д. Според рейтинговата система на висшите училища в България през 2012 г., изработвана и поддържана от Институт Отворено Общество – София, студентите от ромски произход са около 0.5%, което прави около 1400 д. За сметка на ниското образование, нивата на безработица са високи. Докладът от гражданско наблюдение на изпълнението на Националната ромска стратегия и Плана за изпълнение на Десетилетие на ромското включване показа, че едва около 30% от ромите в България имат трудова заетост и че останалите около 70% са безработни. Въпреки заложените мерки както в НСИР, така и в плана за изпълнение на Декадата, въпреки въвеждането на „ромските“ трудови медиатори, по-голямата част от безработните роми не са регистрирани в бюрата по труда; т.е. не получават обезщетения за безработица или други социални [2] http://www.nsi.bg/EPDOCS/Education2012_ENHEOOP.pdf

придобивки. (Което от друга страна следва да обори мита за това, че ромите са основните ползватели на плащанията на социалната система). Вместо ромите да бъдат обвинявани в източване на социалните плащания би било по-добре отговорните институции да намерят начин да влязат в махалите и да са близо до хората, за които се предполага че работят. През 2012 г. едва около 10% от респондентите в изследването споделят, че в техния квартал има офис на Бюро по труда. В повечето случаи бюрата по труда са разположени в общинските центрове, което не винаги е най-доброто решение. В отдалечените райони, както и в райони в които отсъства публичен транспорт придвижването между населените места е предизвикателство и често не позволява достъп до масови публични услуги: в 60% от ромските квартали отсъства медицински център или дори лекарски кабинет. В около 75% от ромските квартали никога не е имало аптека; полицейско управление има в или в близост до квартала в около 35% от случаите; достъп до социален патронаж имат по-малко от 10% от респондентите. Половината ромски домакинства не са свързани с водопреносна мрежа и нямат никаква течаща вода в дома си; над 60% от респондентите споделят, че нямат достъп до обществен транспорт и детска градина, при по-малко от 20% улиците са асфалтирани, по-малко от 7% казват, че има улично осветление в квартала. Всъщност, изследването показа и друг факт, който ако бе споменат по-рано би обяснил голяма част от негативите на живота в ромските квартали – 17% от ромските домакинства живеят в къщи от кирпич. (Кирпичът, за тези които не са информирани, е строителен материал, който се прави от пясък, глина (ромите обикновено използват размекната почва – обикновена кал) и органичен материал – най-често това е слама или оборска тор. След смесването на материалите се оформя блокче-тухла, която се оставя на слънце за да изсъхне. Тази техника е използвана в древен Египет, а според Уикипедия продължава да се използва в някои части на света – Северна Африка, Латинска Америка, Югоизточна Европа (България)[3]. Около 2% от ромските

[3] http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0% BF%D0%B8%D1%87

Обектив | Брой 216

ДОКУМЕНТИ домакинства живеят в примитивни подвижни постройки, а повече от половината ромски домакинства нямат баня и течаща топла вода; 25% не са свързани с обществената канализация. Всички тези данни дават основание да се твърди, че въпреки големият брой стратегически документи и оперативни програми, съществува недостатъчно изразена политическа воля. Изпълнението и прилагането на политически заявените намерения не са реалност. Основна пречка пред постигането на значими резултати за ромското включване е несъответстващото финансово осигуряване на дейностите, свързани с интеграцията на ромите. Заради това, в рамките на развитието и изпълнението на държавни дейности в секторните политики е необходимо отделянето на точен и ясно дефиниран бюджет – както от средства на ЕС, така и от държавния бюджет. Прилаганият подход от страна на държавата и местната администрация трябва да стимулира и да е стратегически ориентиран. Да бъде насочен към подобрение и постигане на дългосрочно въздействие. Неправителствените организации са важен партньор, но осигуряването на качествено образование за всички деца и ученици е задължение на държавата, затова държавата и институциите трябва да поемат тази важна роля. Гражданските организации трябва само да оказват подкрепа в процеса, но основните носители трябва да бъдат официалните власти. Само тогава, може да се очакват и да се постигнат устойчиви и дългосрочни резултати – чрез логически обвързани публични политики, изпълнявани от националните власти, подкрепени от гражданските организации. Основната бариера пред ромите, за да станат равноправни граждани на България е дълбоко вкоренената структурна и обществена дискриминация. Социалните дистанции между роми и нероми се разширяват според тенденция от последните пет години, която показва, че няма подобрение. Разработване на мерки за скъсяване дистанциите между роми и нероми и подобряване на мултикултурния диалог ще допринесе за промяна на статуквото. За да се намали отпадането на ромски деца

и насърчи образователната интеграция не са достатъчни само превантивни мерки, основани на общински или НПО проекти. Трябва да се разработи широка национална програма за подкрепа на ранно детско развитие и гарантиране на свободния достъп до предучилищно образование и детска градина. Ранният достъп на деца от ромски произход до образование е проблематичен и изисква разработването на конкретни програми за осигуряване на транспорт до училище, интеграционни модули за деца и родители в образователната система и т.н. образованието и обучението на учители в недискриминация и включващо образование е ключов фактор, който ще допринесе за интеграцията на ученици не само от ромската общност, но и ученици с увреждания или ученици с девиантно поведение. В областта на Трудовата заетост са необходими повече целенасочени програми и мерки са за активиране на дълготрайно неактивните хора на пазара на труда. Повече курсове за ограмотяване, квалификация и преквалификация следва да бъдат въведени. Индивидуални програми трябва да бъдат възможни в бюрата по труда, както и ясна и видима подкрепа за намиране на трудова заетост или стартиране на собствен бизнес. В рамките на НСИР, частта „Заетост“ е най-слабо развитата област. Подобряването на достъпа до здравеопазване и здравни грижи за ромите е дългосрочно предизвикателство. Този процес се затруднява допълнително и от забавената реформа в здравеопазването в страната. Предвидените дейности в НСИР са неясни. Законодателна промяна с оглед на нереформирания сектор е изключително нереалистична, особено поради факта, че понастоящем се провежда труден процес на оптимизиране на ресурсите. Осигуряването на достъп до здравеопазване трябва да бъде сегментирано съобразно целевите групи. Очевидно е, че не всички роми или икономически уязвими групи имат нужда от това. Групата от хора, която има нужда от спешен отговор от правителството са онези, които са дълготрайно безработни и не съществуват в социалната система като бенефициенти; онези, които въобще нямат достъп до здравни услуги. Българското правителство трябва да подкрепи всички усилия

Обектив | Брой 216

ДОКУМЕНТИ за изграждането на ново поколение от млади ромски здравни професионалисти – инициатива стартирана от Институт Отворено Общество – София, Ромски образователен фонд и Отворено Общество - Будапеща – ценна и много необходима интервенция; т.к. тя неминуемо ще рефлектира върху подобряване на здравния статус на ромите в България. Нещо повече, необходими са целенасочени усилия за преодоляване и борба с дискриминацията срещу ромите. Младите ромски здравни професионалисти могат да служат като отличен ролеви модел и за двете общности – роми и нероми. Начинът за подобряване на здравния статус на ромите е чрез подобряване на жилищните условия, особено на онези, които живеят в гета, в лоши жилищни условия, без водоснабдяване и канализационна система. Важно е за НСИР и за българското правителство да въведе социалните жилища като инструмент за подобряване на жилищните условия на ромите; въпреки, че тези мерки трябва да бъдат свързани със силна информационна кампания за преодоляване на негативното отношение към ромите. Междусекторен и интегриран подход трябва да бъде приложен, за да се постигне успех. Въвеждането на система за събиране на данни за жертви на трафик на хора от ромски произход е необходимост, с оглед на планирането на по ефективни политики и измерване на прогреса по тяхното изпълнение. Успешни практики, свързани с превенция на трафика на хора в ромски квартали трябва да бъдат публикувани и мултиплицирани във всички места, където живеят уязвими групи. Според чл.34 от Директива 2004/38/ЕО за правата на европейските граждани за придвижване и пребиваване в ЕС, България има задължението да разпространява информация за правата и задълженията на гражданите на ЕС, свързани с въпроси за мобилността чрез информационни кампания. Тази информация би могла да се разпространява сред ромите от трудовите и здравни медиатори, а извън страната биха могли да се създадат звена към посолствата (на

подчинение на МТСП и МВнР), които да информират гражданите на България относно правата им на свободно придвижване и работа в чужбина. В заключение, настоящата ситуация на ромите се характеризира с множество предизвикателства, неуспехи и нужда от спешни действия. Много бариери стоят пред цялостното изпълнение на плановете, свързан с роми. Затова следните препоръки трябва да се вземат в предвид от съответните държавни власти, с оглед постигането на устойчиво и измеримо въздействие: 1. Осигуряване на значителни финансови ресурси за всяка дейност и програмна област, както от структурните фондове на ЕС, така и от националния бюджет; 2. Силен политически ангажимент за подобряване на жилищните условия на ромите, с оглед на преодоляване на бедността, борба със структурната дискриминация, достъп до пазара на труда, подобрени жилищни условия с оглед на достъп до публични услуги, повишени образователни постижения и представяне, засилен достъп до здравни услуги; 3. Осигуряване на адекватна, дееспособна и включваща административна структура, с разширен мандат за действие, която да ръководи процеса при преодоляване на неуспехите за ромите; 4. Гаранции, предоставени от държавата за спазването на принципите на партньорство, прозрачност, включване, отчетност и доверие; 5. Въвеждане на съответстващ, регулярен и цялостен механизъм за наблюдение от страна на ЕС за изпълнение на НСИР.

Обектив | Брой 216

Димитър Димитров Директор на програма „Рома“ Институт Отворено Общество - София

Бежанците и „Приятели на бежанците” Човек на годината 2013