Делото „Cohen v. California” Кратко изложение на фактите. На 26 април 1968 г., Paul Robert Cohen, на 19 г., е бил арестуван за това, че е носил яке, на което е имало надпис „Да си е..... майката наборът” вътре в сградата на съдебната палата на Лос Анджелис. Вътре в съдебната зала якето му е било сгънато на ръката му, така че надписът не се виждал. Едва на излизане от залата той е облякъл якето си и тогава е бил арестуван. Той е бил осъден за нарушаване на чл. 415 от Наказателния кодекс на Калифорния, който забранява „злоумишленото и преднамерено смущаване на спокойствието или на тишината на който и да е квартал или лице ... чрез ... обидно държане”. Присъдата е била потвърдена от Апелативния съд на Калифорния, който се е произнесъл, че „обидно държане” означава такова „поведение, което има тенденцията да провокира другите към актове на насилие или то самото да наруши спокойствието.” След като Върховният съд на Калифорния отказа да преразгледа присъдата, Върховният съд на САЩ нареди делото да бъде отново гледано. Пред Върховния съд на САЩ адвокат Melville Nimmer представлява интересите на Paul Robert Cohen, а Michael Sauer отстояваше интересите на щата Калифорния. Съдържание на решението на Върховния съд на САЩ. Жалбоподателят е бил осъден за нарушаване на тази част от Наказателния кодекс на щата Калифорния, а именно, на чл. 415от него, който забранява „злоумишленото и преднамерено смущаване на спокойствието или на тишината на който и да е квартал или лице ... чрез ... обидно държане” заради носенето на яке, на което е бил изписан надписът „Да си е..... майката наборът” в коридорите на съдебната палата на Лос Анджелис. Апелативният съд е намерил, че „обидно държане” означава такова „поведение, което има тенденцията да провокира другите към актове на насилие или то самото да наруши спокойствието” и е потвърдил присъдата. Върховният съд на САЩ реши, че при липсата на по-детайлни и неподдаващи се на оборване основания за присъдата на Апелативния съд на Калифорния, щатът не може, в съгласие с Първата и с Четиринадесетата поправки1 на Конституцията на САЩ, да реши, че простото публично излагане на тази, състояща се от четири думи, ругатня, е престъпен акт.
1
Първата поправка към Конституцията на САЩ е приета през 1791 г., като част от първите десет допълнения към Конституцията на САЩ, известна като „Харта на правата” и гласи: „Конгресът няма да приема закони, които установяват някаква религия, или забраняват свободното изповядване на каквато и да било религия, ограничават свободата на словото, свободата на пресата или правото на хората да се събират мирно и да се обръщат с петиции към Правителството за отстраняване на несправедливости”. Четиринадесетата поправка на Конституцията на САЩ, е приета през 1868 г., след Гражданската война. Тя е наричана също така поправка, която гарантира равна защита от закона. Ето и текста на съществения в контекста на това дело първи параграф на тази поправка: „Всички лица, родени или натурализирани в Съединените щати и попадащи под тяхната юрисдикция, са граждани на Съединените щати и на щата, в който живеят. Нито един щат не може да приема или прилага какъвто и да било закон, който да ограничава привилегиите или свободите на гражданите на Съединените щати; нито един щат не може да лишава което и да е лице от живот, свобода или имущество без надлежен съдебен процес, нито може да отказва на лице, подлежащо на неговата юрисдикция, равна защита от законите”. Бел. прев.
Съдията Harlan J., излага мнението на ВС на САЩ, което се поддържа още от съдиите Douglas, Brennan, Stewart, и Marshall, JJ. Съдията Blackmun, J. има особено мнение, към което се присъединяват съдиите Burger, C.J., and Black, J., а съдията White, J. поддържа отчасти2. Съдията Harlan излага мнението на Съда. На пръв поглед това дело може да изглежда твърде незначително, за да го разглеждаме тук, но въпросът, който то поставя, има голямо конституционно значение. Жалбоподателят Paul Robert Cohen е бил осъден от Градския съд на Лос Анджелис за нарушаване на чл. 415 от Наказателния кодекс на Калифорния, който забранява „злоумишленото и преднамерено смущаване на спокойствието или на тишината на който и да е квартал или лице ... чрез ... обидно държане”.3 Той е бил осъден на тридесет дни затвор. Фактите, на които се основава присъдата, са описани в решението на Апелативния съд на Калифорния, Втори апелативен район, по следния начин: „На 26 април 1968 г., обвиняемият е бил забелязан в съдебната палата на Лос Анджелис в коридора, започващ от 20-та зала на съда, носещ яке, на което е имало надпис „Да си е..... майката наборът”, който е бил ясно видим. В коридора е имало деца и жени. Обвиняемият е бил арестуван. Обвиняемият свидетелства пред съда, че е носил това яке, знаейки за надписа на якето, които са представлявали средство за осведомяване на публиката за дълбочината на чувствата му, насочени срещу войната във Виетнам и срещу наборната военна служба. Обвиняемият е действал сам: никой друг не е бил включен в този вид поведение, нито той е заплашвал някого с цел да го последва в това, нито някой изобщо е имал същото поведение в резултат на носенето на якето с въпросния надпис. Нито пък някой е извършил или е бил заплашен с цел да извърши какъвто и да е акт на нарушение. Обвиняемият не е говорил високо или е произвеждал ненужен шум, нито пък има каквито и да са доказателства, че той е произнесъл някакъв звук преди да бъде арестуван.” (Решение с индекс 1 Cal.App.3d 94, 97-98, 81 Cal.Rptr. 503, 505 [1969]). При потвърждаването на присъдата, Апелативният съд на щата Калифорния е намерил, че „обидно поведение“ означава „поведение, което има тенденцията да провокира другите към актове на насилие или то самото да наруши спокойствието” и че щатът е 2
Така с пет срещу четири гласа деветчленния Върховен съд на САЩ приема решението си по делото „Cohen v. California” с индекс (No. 299) 1 Cal.App.3d 94, 81 Cal.Rptr. 503, с което не потвърждава решението на Калифорнийския апелативен съд и нарежда случаят да се гледа отново. 3 Ето и пълният текст на този член: „Всяко лице, което злоумишлено и преднамерено смущава спокойствието или тишината на който и да е квартал или лице, чрез силен и ненужен шум, или чрез шумно или обидно поведение, или като заплашва, клевети, кара се, предизвиква (насъсква) някого, или влиза в единоборство с него, както и всеки, който, на улиците на всеки град без общинско самоуправление или на пътищата на подобни градове, устройва конни надбягвания, независимо дали за извличане на печалба или за развлечение, или в споменатите градове произвежда изстрели от оръжие, или в присъствието на жени и деца (или ако те могат да чуят) употребява какъвто и да е вулгарен, скверен, непристоен език шумно и необуздано, е виновен в извършването на простъпка (дребно престъпление) и с присъда на който и да е съд, имащ съответната юрисдикция, следва да бъде наказан с глоба в размер до двеста долара или със задържане под стража в местния затвор за не повече от тридесет дни, или и с двете, или само с едно от двете наказания, по усмотрение на съда.”
доказал, преценявайки фактите по това дело, че е било налице именно такова поведение. Сигурно е било разумно да се предвиди, че подобно поведение може да стане причина други хора да извършат насилнически акт срещу обвиняемия или да се опитат насилствено да смъкнат якето му. 1 Cal.App.3d at 99-100, 81 Cal.Rptr. At 506 Върховният съд на Калифорния не е удовлетворил искането за ревизия на присъдата, но при гласуването гласовете на съдиите са се разделили. 4 Ние приехме да разглеждаме това дело тук, във Върховния съд на САЩ, отлагайки разсъждението върху това, спада ли то към нашата юрисдикция, за да проведем изслушване по съществото му. Вж. (399 U.S. 904). Сега ние действаме по един противоположен начин. Въпросът за нашата юрисдикция не трябва да ни забавя дълго време. По време на разглеждането на делото, Cohen последователно твърди, че както е изтълкуван, за да бъде съотнесен към фактите по делото, законът нарушава неговите права на свобода на свобода на изразяването, гарантирани от Първата и от Четиринадесетата поправки към Конституцията на САЩ. Това негово твърдение бе отхвърлено от Върховния съд на щата Калифорния, с прегледа на решението на който ние се занимавахме. Поради това, ние сме напълно в правото си да разглеждаме това дело и смятаме, че жалбоподателят правилно е призовал, чрез жалбата си, нашата юрисдикция (На Върховния съд на САЩ, бел. прев.). Вж. 28 U.S.C. § 1257(2); „Dahnke-Walker Milling Co. v. Bondurant”, [257 U.S. 282 (1921)]. I. За да можем да определим точно въпросът, който това дело поставя, ще е полезно първо да проучим внимателно различни теми, които материалите по това дело не представят. Присъдата твърде ясно се основава върху това, че думите, които Cohen е използвал, за да изрази мисълта, която иска да съобщи на публиката, имат обиден характер. Единственият „вид поведение”, който щатът е търсил да накаже, е фактът на комуникацията. По такъв начин, ние тук имаме работа с присъда, основана единствено на „реч”, ср. „Stromberg v. California”, 283 U.S. 359 [283 U.S. 359 (1931)], а не върху някакво отделно определимо поведение, за което може да се предполага, че Cohen преднамерено е използвал, за да бъде възприето от другите като изразяващо някакви възгледи. Но по същество тази реч не непременно разпространява някакво послание и 4
Бе направено внушение, че в светлината на последващото мнение на Калифорнийския върховен съд по делото „Bushman“ (с индекс 1 Cal.3d 767, 463 P.2d 727 (1970), не е изцяло сигурно, че тълкуването на Калифорнийският апелативен съд на пар. 415 от щатския Наказателен кодекс сега е меродавното тълкуване на този параграф. (Изпратено от съдията от Върховния съд на САЩ Blacmun, който не е съгласен с мнението на мнозинството). По време на разглеждането на делото „Bushman“ председателят на щатския Върховен съд Traynor заяви: „Някой може ... да бъде виновен в смущаване на спокойствието чрез „обидно“ поведение (попадаща в рамките на пар. 415), ако, чрез действията си, той/тя злоумишлено и преднамерено подбужда други хора към насилие или ги въвлича в начин на поведение, способно да подбуди други към насилие. Ср. (People v. Cohen (1969) 1 Cal.App.3d 94, 101, [81 Cal.Rptr. 503].) 1 Cal.3d at 773, 463 P.2d at 730. Ние не виждаме съществена разлика между тълкуването, приложено към делото Bushman и това на Калифорнийския апелативен съд, и най-вече като се има пред вид, че съдът по делото Bushman одобрително цитира мнението по делото „Народът на щата Калифорния срещу Cohen”.
следователно е възможно да бъде регулирана без да има нужда ефективно да се потиска възможността на жалбоподателя да се изразява. Ср. „United States v. O'Brien”, [391 U.S. 367 (1968)]. По-нататък, на щата сигурно му липсва власт, за да накаже Cohen за подразбиращото се съдържание на надписа, който той е носила на якето си и така е правил възможно други да го прочетат. Поради това, извън всичко друго, че не е забелязано каквото и да е намерение да бъде подбудено неподчинение на набора на войници или да бъде разрушена тази система (за попълване на армията, бел. прев.), не би могло, в съответствие с Първата и с Четиринадесетата поправки на Конституцията на САЩ Cohen да бъде наказван за поддържане на една ясна негова позиция за безсмислеността или неморалността на наборната система, която надписа на якето му отразява. Ср. „Yates v. United States”, [354 U.S. 298 (1957)]. Тогава присъдата срещу жалбоподателя, категорично почива върху това, че той е упражнил своята „свобода на изразяване”, защитена срещу произволно вмешателство от страна на правителството и може да бъде оправдана, ако изобщо това е възможно, само като израз на една валидна регулация на начина, по който той е упражнявал тази свобода, а не като допустимо забраняване на същностното послание, което той е разпространявал. Това, разбира се, не бележи края на нашето изследване, защото Първата и Четиринадесетата поправки на Конституцията на САЩ никога не са мислени като даващи абсолютна защита на всеки индивид да говори винаги когато иска и всичко, което пожелае, или да изказва всякакво обръщение при всякакви възможни обстоятелства по негов собствен избор. Обаче също така в тази връзка ние мислим, че е важно да отбележим, че няколко неща, обичайно свързани с този род проблеми, не са представени тук. На първо място, Cohen беше съден според закон, приложим на територията на целия щат. Всеки опит да бъде поддържана тази присъда на основата, че законът има за цел да опази една подходяща за съдебно здание, в което Cohen е бил арестуван, атмосфера следва да бъде считан за провалил се, защото в закона липсва какъвто и да е език, който напомнял на жалбоподателя, че някои видове реч или поведения, които са допустими на други места, не биха били, според закона на щата Калифорния, толерирани, на някои особени места. Вж. „Edwards v. South Carolina”, [372 U.S. 229, 236-237, and n. 11 (1963)]. Ср. „Adderley v. Florida”, [385 U.S. 39 (1966)]. Никакво правилно прочитане на фразата „обидно поведение” може бъде изказано така, че задоволително да информира обикновения човек, че с този закон са били въведени различия между местата, на които се осъществява поведението.5 На второ място, както считаме ние, за този случай не може да бъде казано, че попада измежду тези относително малко категории от примери, в които предишни решения са установили властта на правителството да се занимава по-изчерпателно с известни форми на самоизразяването на индивидите просто поради това, че те са били използвани. Не може да се каже например, че това е случай на сквернословие. Това, 5
Случаят ще стане по-ясен, ако отбележим какво е станало, когато Cohen е влязъл в съдебната зала в зданието на съда. Той е свалил якето си и то е стояло сгънато и преметнато през ръката му. Междувременно полицаят, който е бил заедно с Cohen, е отправил към председателстващия съдия бележка в смисъл, че Cohen следва да бъде обвинен в неуважение към съда. Съдията е отклонил тази бележка и Cohen е бил арестуван от полицейския служител едва след като се е появил в съдебната зала. App. 119.
което допълнително може да е необходимо, за да предизвика по-широката власт на щата да забрани едно сквернословно изразяване, е необходимостта подобно изразяване, да е, по един общозначим начин, еротично. „Roth v. United States”, [354 U.S. 476 (1957)]. Не може правдоподобно да бъде поддържано, че това вулгарно подмятане за системата на набирана на войници би предизвикала у когото и да е такава психическа стимулация, че да е вероятно този някой да би се обявил срещу грубо обезобразеното яке на Cohen. Върховният съд на САЩ също така намира, че щатите имат свободата да забраняват самата употреба, без да привеждат допълнителни оправдаващи забраната им обстоятелства, на така наречените „ругателни думи”6, тези лично оскърбителни епитети, които, когато са отправени към обикновения гражданин, имат, както е общоприето, вътрешно присъщата способност да провокират насилствена реакция. „Chaplinsky v. New Hampshire”, [315 U.S. 568 (1942)]. Поради това, че състоящият се от четири думи израз, показван от Cohen, който се отнася до системата на набора, да не е използван по начин, който да провокира когото и да е, в този случай е ясно, че този израз не е бил „насочен пряко към някое лице или някакъв слушател”. „Cantwell v. Connecticut” [10 U.S. 296, 309 (1940)]. Никой действително или потенциално присъстващ човек не би могъл разумно да схване думите, написани върху якето на жалбоподателя като някаква пряко насочена към него лична обида. Нито пък ние имаме тук пример за упражняване на властта на щата да възпре един човек, който говори, от това да съзнателно да провокира някаква група да реагира враждебно на това, което се говори. Ср. „Feiner v. New York”, [340 U.S. 315 (1951)]; „Termniello v. Chicago”, [337 U.S. 1 (1949)]. Няма нито едно свидетелство, както бе отбелязано и по-горе, в полза на това, че някой действително е видял Cohen да е бил възбуден или готов към насилие, или пък за това, че жалбоподателят е целял да постигне подобен ефект. Накрая, в хода на разсъжденията, направени при гледането на делото пред Върховния съд на САЩ много бе направено, за да се обоснове твърдението, че отблъскващият начин на изразяване на Cohen е бил начин той да се натрапи на хора, които не биха искали да имат нещо общо с него, или на нищо неподозиращи случайни свидетели, и че поради това щатът може легитимно да действа така, както е действал, с цел да предпази тези, които биха се обидили, от една демонстрация на грубата форма на протест от страна на жалбоподателя, която не би могла да бъде избягната. Естествено, простото предполагаемо присъствие на неволни слушатели или зрители не може автоматично да служи за основание за забрана на всички видове реч, способни да предизвикат обида. Вж. напр. „Organization for a Better Austin v. Keefe”, [402 U.S. 415 (1971)]. Макар че Върховният съд на САЩ е признал, че правителството в много ситуации с право може да забрани нахлуването в частното пространство на дома на идеи и възгледи, които не се посрещат добре от тези, които живеят в съответните домове, но не могат да бъдат изобщо забранени за публично обсъждане, напр. „Rowan v. Post Office Dept”., [397 U.S. 728 (1970)], ние също така последователно сме подчертавали, че „ние често сме „пленници” вън от олтара на дома си и сме подложени на предизвикваща възражения реч”, както е 6
Според дефиницията, дадена в Wikipedia-та, „Ругателни думи” (англ. “fighting words”) са писмени или изказани думи, обичайно използвани с цел да предизвикат омраза (ненавист) или насилие от този, към когото са насочени. Определенията, свободата за ползването им или не и ограниченията, на които тези думи подлежат, са различни в различните правни системи. В общ смисъл този термин се употребява, за да означи думи, които, когато се произнесат, със самата си употреба, създават (съзнателно или не) вербално или физическо противопоставяне”. Вж. http://en.wikipedia.org/wiki/Fighting_words , посетена на 14 декември 2009 г. Бел .прев.
отбелязано в току-що преведеното дело. Компетентността на правителството, в съответствие с Конституцията на САЩ да спира изказвания само поради това, че някои протестират срещу възможността да ги чуят, е с други думи, зависима от това да се покаже, че съществените интереси на опазването на частния живот са били нарушени по начин, който по същество не може да бъде толериран. Всякакво пошироко разглеждане на тази власт би овластило мнозинството да накара несъгласните с него да млъкнат просто поради пристрастията си. В тази връзка, хората , които се противопоставят на якето на Cohen се намират в положение, което е съвсем различно от това, да кажем, на тези, които са подложени на грубия шум, който се получава от звуците на големите камиони, които трещят покрай домовете им. Хората в Съдебната палата на Лос Анджелис биха могли ефективно да избягнат обстрелването на тяхната чувствителност просто като отвърнат погледа си от якето на Cohen. И макар че би могло някой да има по-съществена претенция към признавания интерес от опазване на частния живот, когато се движи по коридорите на Съдебната палата, отколкото, когато, например, се разхожда из Централния парк, това със сигурност няма нищо общо с интереса му да бъде свободен от непоискано изразяване на нечии възгледи в пределите на собствения си дом. Ср. Keefe по-горе. Като имаме пред вид деликатността и сложността на включените в делото фактори, то дори ако говоренето на Cohen се ползваше по друг начин от защитата на Конституцията, ние не мислим, че фактът, че някои неволни „слушатели“ в публичните здания са могли за кратко време да бъдат изложени на това говорене, може да служи като оправдание за тази нарушаваща мира и спокойствието присъда, още повече че няма никакви доказателства, че там е имало хора, които са били в невъзможност да избягнат това поведение. Освен това, тази част от закона на щата Калифорния, по силата на която Cohen бе осъден, не почива върху никаква връзка, нито както е написан, нито както е изтълкуван от съдилищата в Калифорния, с едно евентуално лошо отношение към „пленения“ слушател, но напротив, вместо това безразборно напъхва в рамките на забраните си цялото „обидно поведение“, което обезпокоява „който и да е квартал или лице“. Ср. вече цитираното решение по „Edwards v. South Carolina“.7 ІІ. На този фон, въпросът, който възниква чрез този случай, изпъква на една ясно очертана основа. Тя е дали Калифорния може да изключи, в качеството му на „обидно поведение” някакъв отделен неприличен епитет, от публичния дискурс, независимо дали според теорията на нашия съд, че неговата употреба има вътрешно присъща тенденция да причини насилствен отпор, или опирайки се на по-общото твърдение, че щатите, действащи като пазители на обществения морал, могат законосъобразно да изключат тази обидна дума от речта, която се употребява публично. 7
Действително, други части от същия закон правят подобни разлики. Например, законът също така забранява нарушаването на „реда и тишината ... чрез висок или ненужен шум“ и употребата на „вулгарен, скверен или неприличен език в присъствието или ако са на разстояние, че да могат да чуят, на жени или деца, високо и необуздано. Тази за втори път цитирана разпоредба служи, в частност, за да предупреди колкото се може по-надлежно извършителя за това, което законът забранява. Тя също така подкрепя възгледа ни, че клаузата за „обидно поведение”, както е изтълкувана и приложена в този случай, не може да бъде законосъобразно оправдана от Върховния съд на САЩ като предназначена или имаща намерение да прави тънки разлики между различно разположените възприематели.
Обосновката на съда в Калифорния е изцяло несъстоятелна. В най-добрия случай тя излага един „недиференциран страх или схващане за нарушение, което не е достатъчно, за да надделее над свободата на изразяване”. „Tinker v. Des Moines Indep. Community School Dist.”, [393 U.S. 503, 508 (1969)] Не ни бяха демонстрирани никакви доказателства, че значително количество граждани са били готови физически да замахнат ;(или да ударят) някой, който би атакувал тяхната чувствителност с ненавист, подобна на този, която е била изразена от Cohen. Може да е имало някои лица около жалбоподателя, които са имали подобни незаконни и насилнически склонности, но това не е достатъчна основа, на която може да се издигне, в съответствие с конституционните ценности, една власт на правителството да принуди лицата, които имат желание да направят публично достояние дисидентските си възгледи, да формулират възгледите си така, че да избягват някои форми на изразяване. Аргументът на калифорнийския съд не е нищо повече от самоопроверагаващото се твърдение, че за да избегне налагането на цензура по физически насилствен начин върху изказванията на някого, който няма за цел да провокира физически насилствена реакция от страна на някаква хипотетична противозаконна котерия, която би искала да упражни цензура чрез употреба на физическо насилие, щатът може по един по-подходящ начин да постигне същото, като упражни цензура върху изказванията на този човек. Ср. „Ashton v. Kentucky”, [384 U.S. 195, 200 (1966); 393 U.S. 503, 508 (1969)].; „Cox v. Louisiana”, [379 U.S. 536, 550-551 (1965)]. Разбира се, не е толкова ясно, че Първата и Четиринадесетата поправки трябва да бъдат използвани, за да направят щатите неспособни да наказват публично изказване на такива непристойни ругатни, с цел да поддържат това, което те примат за подходящо ниво на дискурса в рамките на политическото тяло.8 Ние мислим, че проверката и размишлението ще разкрият слабостта на противоположното гледище. От самото начало ние не можем да придадем прекомерно значение на това, че в нашата присъда повечето положения, при които щатите имат оправдаем интерес от това да регулират речта, ще попаднат в обсега на едно или на повече от различните установени вече изключения, които бяха обсъдени по-горе, но не са приложими тук, за сметка на обикновеното правило, че правителствата не могат да предписват формата или съдържанието на индивидуалното изразяване. По същия начин важна за нашето заключение е конституционната основа, върху която то трябва да бъде направено. Конституционното право на свобода на изразяването е мощно лекарство в едно толкова 8
Едно „приятелско на съда” мнение (amicus) ни обръща доста настойчиво внимание, че този въпрос не е правилно поставен пред нас, защото законът, както е изтълкуван, наказва само поведението, което може да подбуди други хора да реагират по насилствен начин. Обаче, поради това, че мнението, което излагаме, изглежда се изгражда върху фактически неопровержимото допускане, че употребата на тази дума ще произведе подобни резултати, законът, както е изтълкуван, се явява, за да наложи фактически, една абсолютна забрана върху публичното произнасяне на тази дума. С оглед на случая, който разглеждаме, ние не мислим, че е неподходящо да изследваме дали някоя друга обосновка може по подходящ начин да подкрепи този резултат. Макар че ние мислим, че е ясно от основанията, изложени по-горе, че нито един закон, който просто забранява „обидното поведение” и е изтълкуван толкова широко, колкото този, който разглеждаме, може след това да бъде оправдан във Върховния съд на САЩ като такъв, който прави тънки разлики между поведенията, случващи се на различни места, или такива, които обиждат само известни лица, не е така безоснователно да търсим да оправдаем неговия широк замах на основа, различна от тази, изложена тук. Поради това, че не е така очевидно ясно, че приемането на оправданието, което сега обсъждаме, би придало на закона извънредно широка или неконституционна мъглявост и би станало причина отговорът на аргументите на ответника да изглеждат твърде ясни, ние няма да преминаваме границата на спора, очертани от обсега на претенцията, която разглеждаме.
разнообразно и гъсто населено като нашето. То е замислено и има за цел да отстрани пречките, които правителството поставя, от арената на публичната дискусия, поставяйки решението за това кои възгледи следва да бъдат обсъждани широко, в ръцете на всеки от нас, с надеждата, че подобна свобода непременно ще произведе покомпетентно гражданство и по-съвършена държава и с вярата, че друг подход не би се съгласувал с предварителното условие за достойнството на индивида и неговия избор, върху които се основава нашата политическа система. Вж. „Whitney v. California”, [274 U.S. 357, 375-377 (1927)] (съдията Brandeis, J., се съгласява с особено мнение). За мнозина непосредствената последица от тази свобода може често да изглежда само като (позволяване на, бел. прев.) словесен шум, несъгласие и дори обидно изразяване. Те обаче са, в рамките на установените граници, действително необходимите странични ефекти на дълготрайните ценности, които процесът на открит дебат ни позволява да достигнем. Че ефирът понякога може да изглежда натъпкан със словесна какафония в този смисъл не е знак за слабост, а напротив – за сила. Ние не можем да изпуснем от погледа си факта, че в това, което другояче може да изглежда дребен и дразнещ пример на отблъскващо нарушение на тази привилегия (на американските граждани, бел. прев.), тези основополагащи обществени ценности са действително включени. Това е поради „по никакъв начин не взимащата страна безполезност ... на това да се подчиняваме на свободата на словото толкова пълно, както това е сторено в поемите на Кийтс или в проповедите на Джон Дън”, вж. „Winters v. New York”, [333 U.S. 507, 528 (1948)] (съдията Frankfurter, J., се съгласява с особено мнение) и защото „докато средствата, които се употребяват, са мирни, комуникацията не се нуждае от това да покрие някакви стандарти на допустимост”. „Organization for a Better Austin v. Keefe”, [402 U.S. 415, 419 (1971)]. На фона на това схващане на конституционните политики, на които се опираме, ние различаваме и някои по-детайлни съображения, които отделно от другите ни карат да отхвърлим това решение. Първо, принципът, който щатът защитава, изглежда вътрешно необятен, лишен от ограничения. По какъв начин някой може да разграничи една обидна дума от друга подобна? Със сигурност щатът няма право да прочиства публичния дебат до там, че той да се изразява само във форми, които са граматически „апетитни” за повечето от гнусливите между нас. Въпреки това нямаше лесно установим общ принцип за ограничаване до този резултат когато трябваше да вземем решение дали да потвърдим присъдата на калифорнийския съд. Защото, докато отделното изказване от четири думи, което се обсъжда тук да е може би поотблъскващо, отколкото повечето други от същия вид, въпреки това често е истина, че това, което за някого е вулгарност, за друг може да е поезия. Разбира се, ние мислим, че основната причина държавните чиновници да не могат да правят принципните разлики в тази област е, че Конституцията на САЩ оставя въпросите на вкуса и на стила да бъдат решавани главно от индивидите. Освен това ние не можем да пренебрегнем факта (защото той е добре илюстриран чрез включения тук случай), че много езикови изрази изпълняват двойна комуникативна функция: те съобщават не само идеите, с възможната точност, с едно безпристрастно разяснение, но в същото време те пренасят също така и неизразими емоции. В действителност, думите често биват избирани не колкото поради тяхната емотивна, толкова и поради тяхната познавателна сила. Ние не можем да наказваме възгледа, че Конституцията, бидейки загрижена за познавателното съдържание на индивидуалната реч, не уважава или уважава само в незначителна степен емотивната функция, която,
ако говорим от гледната точка на практиката, може често да бъде по-важния елемент на цялостното послание, което някой желае да съобщи на другите. Разбира се, както съдията Frankfurter казва: „Една от привилегиите на това да бъдеш гражданина на САЩ е правото да критикуваш публичните личности и мерките, които те предприемат; и това означава не само информирана и отговорна критика, но също така и свободата да говориш по глупав начин и без да се въздържаш”. „Baumgartner v. United States”, [322 U.S. 665, 673-674 (1944)]. Накрая, но в същата връзка, ние не можем да си позволим да направим сговорчивото допускане, че някой може да забрани отделни думи, без да се изложи на съществения риск от потискане на идеите, които се обсъждат. Разбира се, правителството може да наложи цензура върху отделни думи в качеството на удобна маскировка на това, че забранява изразяването на непопулярни идеи. Ние можахме, както е отбелязано погоре, да намерим само една твърде малка полза за обществото, която може да е резултат от излагането на риска да отворим вратата пред подобни, с възможни тежки последици, действия. Накратко казано, нашата присъда е, че при отсъствието на по-детайлни и непреодолими причини, щатът не може, в съгласие с Първата и с Четиринадесета поправки на Конституцията на САЩ, да направи простото публично излагане на цитираният тук, състоящ се от четири думи, израз, криминално престъпление. Поради това, че изложеното по-горе е единствената приемлива обосновка на присъдата, която се обсъжда тук, решението на Калифорнийския върховен съд трябва да се отхвърли. Превод: Емил КОЕН