За Веселин Ханчев Роден на 04.04. 1919г. сякаш напук, за да се окаже патронният ни празник през пролетната ваканция, т.е. да не можем да си го отпразнуваме, както му се полага, поетът приключва земния си път едва 47 годишен. След себе си обаче Веселин Ханчев оставя незаличима следа – лириката си. Той е поет философ, който се стреми към самопознание, към откриване на големите страсти и истини, към изследване на широкия свят. Вълнува го мисълта за творческата същност на човека, за неограничените му възможности и духовни хоризонти. За него е ясно, че пътят към съзиданието, към високите цели, минава през върховно напрежение и мъка, през остри конфликти и сложни въпроси. Затова с трагично прозрение той отстоява борбата и търсачеството, неизчерпаемия вътрешен плам на духа. В стиховете на Ханчев се чувстват волността, бунтарството, неудовлетвореността от постигнатото, от застоя. Смел призив за разгръщане на творческите сили пронизва всеки стих. Ханчев със сигурност е поет на общочовешкото, на човешкия порив към идеала, към хармонията. Той открива духовните измерения на героичното,
които са по силите единствено на разкрепостена, нравствено извисена личност. Великолепен пример в това отношение е стихотворението “ Земя и небе”- метафора на вечната диалектика на духа на материята, на вечната разпънатост на човека между земното и порива към идеала.
Есе
миналото, настоящето и бъдещето на народа ни. Чрез родния език ние опознаваме света около нас, научаваме начина на живот на предците ни, отправяме послания към потомците. В този смисъл езикът е един духовен мост между поколенията. Ако се замислим за това, как е оцелял народът ни в своята нелека хилядолетна история, в онези трагични години на робство и гнет, неминуемо осъзнаваме ролята на съхраняването на словото ни. Именно родният език, наред с християнството, е станал символ на българщината. Обединил ни е, запазил ни е като народ. Превърнал се е в една национална светиня с естетическа и духовна стойност. Затова и Вазов в едноименната си творба го нарича „свещен” и „прекрасен” но и „страдални”, затова и поетът изпитва възмущение към онези, които не го ценят и се отричат от него. Всеки от нас се е убедил в силата на словото в нашето ежедневно общуване. Думите, които изричаме, крият неподозирани възможности. Те ни събират и ни разделят. Понякога добрата дума може да ни стопли, да възвърне надеждата, да облекчи страданието, да възроди духа ни. Но не рядко грубите думи, обидите, изречени с гняв, ни нанасят
Неслучайно Евангелието на Йоан започва с израза „В началото бе словото и словото беше у Бога и Бог беше слово.” Словото е дар на Божията премъдрост, която с неподражаема разумност е устроила човека и света. Дарявайки човека с разум и слово, Бог го отличава от другите същества. Чрез словото хората общуват помежду си, изразяват чувствата и разбиранията си, изявяват своята индивидуалност. Едно от най-значимите му призвания / особено на писменото слово / е чрез него да се съхраняват житейският опит и мъдрост, да се отразяват битът и културата на един народ. Чрез книгите хората усвояват знания от различните области на живота, чувстват се по-силни, по-способни да се справят с проблемите на ежедневието. Затова убедително звучи метафоричната сентенция на Константин Кирил Философ „Голи са без книги всички народи.” Тя откроява съдбовната роля на писмеността и като изразител на националната идентичност и самобитност. Езикът е основно средство за общуване между хората. Той се свързва с родното и милото за всеки човек, защото събира в себе си
“Върху земя човек роден е. Но той на нея е роден небе да вижда и да стене, загуби ли го някой ден...”
не е ли очевидно прозрението на поета, че тялото е само материална обвивка на търсещия човешки дух, то е, което го приковава към земята? За човешките мечти и стремления обаче няма предели, вечен е поривът към необозримото, към безкрая. Идеалът е онова, към което се стреми човекът, а когато го осъществи, той тръгва в друга, непозната посока, към нови простори. Без идеали, без “небе” в душата няма и човеци. Ако ли няма голям обществен идеал, на който да се посвети, човек сам трябва да си го създаде. И да му бъде верен. До смъртта. Именно пред нейното лице поетът неистово шепне своето “ Жив съм “. В поезията на Веселин Ханчев пулсират величието и могъщата сила на живота. На него – непобедимия – той е посветил най- поетичните трепети на своето сърце. За него – непобедимия – той е издигнал неразрушим паметник в найдобрите си стихотворения. Милена Димитрова /преподавател по Български език/
непоправими душевни рани, пораждат болка и скръб. Не случайно са възникнали народните поговорки за силата на подобни думи, например „Думата стрела не е, пък в сърце се забива”, „Думата е по-остра от меч”или „Люта рана заздравява, но лоша дума не се забравя”и други. Те изразяват мисълта, че езиковите недоразумения не само нараняват, но могат да породят спорове и конфликти. Затова и големият български езиковед Л.Андрейчин заявява: „Език мой, враг мой”. Умението да си служим с думите, да изразяваме ясно нашите мисли и чувства се гради цял живот. Днес, в епохата на глобалната комуникация между хората познаването на чужди езици е от голямо значение. Ние можем да си намираме приятели от различни страни от целия свят, да обменяме информация, да обогатяваме житейския си опит и знания, да се чувстваме граждани на света. Едновременно с овладяването на други езици не бива да пренебрегваме родното слово, майчиния език. Защото именно чрез него се чувстваме българи, пазим народностното си съзнание и националното ни достойнство. Танка Тачева / преподавател по български език /