Факт! Най-великото събитие в новата рокенрол история на България ще се случи през септември – Babyface Clan ще издадат новия си албум. И когато това се случи, ние силно държим да сте подготвени убедително по конспекта – защо това е наистина важно и защо Babyface Clan са най-изумителната и истинска рокенрол (разбирано, естествено, отвъд прозаичното жанрово дефиниране) група, която някога се е раждала в България. Поради тази причина се самосезирахме,
давайки началото на един процес, който има за цел да докаже именно горните твърдения. Другата страна може, разбира се, да възрази – производството е състезателно, но крайно неравностойно, както и сами ще се убедите. Btw, една приятелка веднъж укорително ми каза ‘Никак не си рокенрол, адвокатче!’ Това е 007 – The Sex, Drugs and Rocknroll Issue – ха, какво ще кажеш сега, Кали!?
+ НН открива Единствения и ни напуска / НС отново не прави секс / за първи път за една година ползваме цитат от друга медия (един-единствен) / дяволът изкушава 2Г / говорим за надуваема кукла с банан между краката / разбираме, че момичетата са прави
и казармата все пак е нещо хубаво / срещаме човек с прякор Краката / интродюсинг ДС и АК / дете мечтае всички сгради да са оцветени в котки / АК употребява думата „подлизурковци” / ВМ крещи истерично ‘не’.
Ред.
@ulichnickc
тема
varnenskiulichnik@gmail.com
Babyface Clan, Classic
свири и с Рут Колева, а преди Бейбифейс Клан – с Пластик Хай-Фай
фото: личен архив
7//Не поради дефицит на алтернативи Даката e барабанист и в Panican Whyasker, Ревю, Тъмно, Уикеда, Phuture Shock.
1//Иво Чарли” Стоядинов и Насо Русков свирят заедно от 1991. г., Боби Струкански се присъединява през 1994. г., Деян „Даката” Драгиев – от 1997 г., с появата на Филип „Фичо” Александров групата е оформена в настоящия си състав през 1999 г. 2//Насо Русков е израснал в Лондон – облъчван винаги от актуалността на световната сцена. 3//В началото на 90-те, още в ранните си 20, Чарли свири заедно с Милена Славова, която по това време е супер звезда и хората буквално я носят на ръце, на турнета из България, а също така и в Париж, Кан и др. 4//Чарли и Филип Александров са в основата на една от малкото други особено смислени БГ групи – Phuture Shock. 5//А Боби Струкански – на Leepra De Luxe. 6//Филип Александров в момента
8//Още при първата им поява на сцена в зала „Универсиада” с дълги топирани коси, чорапогащници и грим момичетата полудяват – стават звезди буквално за една вечер – на другия ден всички искат да се запознаят с тях, да излизат с тях, да взимат уроци по китара от тях. 9//За съжаление обаче „ние не знаехме още как да се възползваме от всички тези момичета”.
14//Печелят легендарният конкурс на Passport през 1997 с The Hip Swindlers.
недействителна наградата за найдобър албум на група PIF и да бъде връчена на BFC).
15//Макар че се явяват като аудсайдери: 1| тогава критиката ги смила – заклеймява Насо, че не може да пее, а останалите, че не могат да свирят 2| текстовете им са на английски 3| в конкуренция са с всички идоли на българската естрада.
18//Няма различни послания във всяко различно парче, има отражение на преживявания – истински или въображаеми – защото, ако не можеш да се отнесеш в страната на фантазиите в рокенрола, значи си абсолютен идиот.” Насо Русков
16//Това е първата комерсиална награда за българска алтернативна банда.
19//В този период BFC събират хиляди души на концерти, макар парчетата им да не биват въртени по радиото, тъй като пеят на английски.
17//Албумът им Romantica е номиниран в четири категории на третите годишни награди на ММТВ през 2000 г. в условия на качествено производство на българска алтернативна музика (в тази връзка, молим Съда да бъде обявена за
20//Иво Стоядинов и Насо Русков заминават за Лондон през 2004, където създават Imbeciles and the Poison Umbrella – electropunk група, която се утвърждава в лондонската клубна електро сцена точно под върха.
10//Ама постепенно...” 11//Крайно рокенрол (заради аутфита им и няколко бутилки водка) е и първата им поява в национален ефир – Час по всичко” –тийнейджърско предаване по Канал 1 в неделя следобед, което се гледа от цяла България – шокират водещите, които червени от яд им крещят ‘Какви са тия пънкарии!?!?”
Climb up on your private plastic tree swing from it - pretend that you are free
12//Естествено, за всички останали са тотални герои. 13//За този над 20-годишен период на колаборация те са свирили с найголемите имена на БГ сцената (напр. Нова Генерация). Оцелели са през десетилетия, в които популярните течения са се изменяли многократно.
фото: личен архив
The interest is lost, once you’re a feature of the regular cost Once you declare your undying love beware!
21//Там свирят пред YSL, Кейт Мос, Alexander McQueen и др.
като преди това в България лично са избрали BFC да ги подгряват).
32//А освен това Насо се връща и по любов.
34//Те лично го практикуват от години.
22//Както и в клубове като Madame Jojo’s в Сохо.
31//И въпреки всичко това, когато усещат, че ситуацията се е изчерпала
33//Вярват в рокенрол отношението към живота, разбирано като „да си
35//И знаят, че не всичко опира до смазване с алкохол и наркотици.
23//И нито веднъж в пъб.
36//И че най-важното е да е реално – човек, който води т.нар. нормален живот със семейство и т.н. е много по-рокенрол от някакъв позьор, който седи в нощен клуб с тъмни цайси, но фактически не е бил нито на едно турне, нито един концерт не е направил и нищо – седи критикува, седи и цъка в нета, като някакъв анонимен клавишен войн.”.
24//Те са един от първите актове, с които Marco Pirroni сключва договор при създаването на лейбъла си O.L.L.A. 25//Могат дори да си позволят да уволнят от групата басиста на Adam and the Ants Кевин Мууни (и го правят). 26//Отново в Лондон, двамата преживяват приключения с хора, които доминантната част от българските рок музиканти e виждалa само в списания. 27//Същите тези хора твърдо им заявяват, че Иво е гениален китарист, а Насо изумителен фронтмен. И че изобщо обожават музиката им. 28//В този ред на мисли Насо Русков е единственият фронтмен, не, единственият човек в България, който може да нарече хора от другата страна на микрофона “fucking cunts” и това да предизвика оргазмена сеизмичност.
Every wrinkle on your weary face marks a time you longed for an embrace
38//Наясно са, че трудно могат да шокират публиката във време, в което „можеш да откриеш баща си в порносайт с топки, набодени с игли.” Затова и клипът към първия сингъл от новия им албум „No Pressure” не е вулгарен, а стилен. фото: личен архив
29//А също така и единственият, който може да си позволи да се появи пред публика в прилепнала по тялото му тигрова тениска, принадлежаща на гаджето му, и да му се размине. 30//Свирили са в Brixton Academy и Manchester Apollo, след като по време на престоя си в UK Placebo ги канят за съпорт на свое турне (след
37//Познават рокенрол културата, имат респект към нея и знаят как изглежда една истинска банда, за разлика от мажоритарната част от БГ групите: „Изглеждат като пълни смотаняци, това е истината – нямат никакъв вид. Не ми пука за тях де, но искам да има малко по-интересни, по-предизвикателни групи. Не тия смотаняци по сандали.”.
и почват да буксуват творчески, те не се притесняват да зарежат един от най-великите градове в света и да се върнат в София.
космополитен, да срещаш интересни хора, да си тотално разкрепостен в мислене, живеене, секса и каквото там искаш.”
39//Което обаче не съвпадна с възприятието на БНТ, които обявиха, че няма да го излъчат, заради нецензурни кадри”. 40//И въпреки това BFC не се обидиха, не свикаха пресконференция и не вдигнаха скандал. Защото знаят, че това е добре, винаги е добре”.
фото: личен архив
41//Наясно, че хората са видели толкова много, че изпитват предимно досада от пазара, те не шокират, а „въздействат” (особено на концерти, когато Насо винаги знае как точно да постигне желания ефект). 42//И въпреки това, успяха да скандализират доста майки, които са свикнали рок групите в България да бъдат като цяло безопасни, с плаката за концерта им в софийския клуб Basement на 04.02.12 г., за който е използвана фотография на Алва Бърнадайн от изложбата й The Sentiment of Love.
рок групи, които „хем искат да са, хем не искат да са такива” и правят песни против наркотиците, No Pressure е отражение на преживени от тях неща, които „не са” непременно „нещо, с което да се хвалиш”. 46//Освен No Pressure и всички останали песни на концертите са нови. В този смисъл, те са една от малкото оцелели групи от 90-те, които продължават да създават, и по-есенциалното – да се развиват. 47//Говорейки за концерти, аз съм бил свидетел как Насо леко заплашително поздравява публиката с “Welcome to the freak show!”. Не преувеличава. 48//На лайф BFC имат адска енергия, повече от всички групи на 20-годишни, които сега почват, взети заедно („и това е естествено за нас, а не странно; за тях е странно”). 49//И въпреки това са имали не повече от пет концерта за последната година (и то само в София), без да се опитват отчаяно да изкарат някой лев, като по този начин запазват магията, която присъства винаги около тях – „Една група, която носи цялата магия на рокенрола, не може да е твърде достъпна” казва Насо пред друга медия.
43//Резултатът? Клубът беше фул макс. Аз лично още помня острия дефицит на О2, който едва не ме уби. 44//А и освен това създават такива кампании, защото, което се отнася и до всеки останал аспект на творчеството им – наистина се кефят на такива неща. 45//За разлика от другите български
50//Във връзка с горното, веднъж той губи 700 лв на улицата, но какво толкова, това са само пари.” За щастие все пак обещават, че щом завършат албума, ще направят много концерти и извън София. 51//Техният кавър на Dance Like a Monkey на The New York Dolls е официално одобрен от китариста на бандата Sylvain Sylvain.
52//Не живеят с провинциалното разбиране (което лази подмолно и из столицата), че щом те дават *по телевизора* си едва ли не успял в живота. Появите на Насо са подбрани и с ясно дефинирана цел: „гледам винаги да промотирам групата дори и непряко, а не на всяка цена, само и само да ме дават.” 53//Що се отнася до новия албум, той ще бъде тотално „изкъртващ” с много „радиофонични” парчета: „В момента имаме ебахти енергията!”. 54//Диксът, btw, се бави, защото се усъвършенства артуърка и логото на бандата, което разбира се всяка една бг банда прави.. о, не.. задръж секунда. 55//Първите песни от албума са записани преди около три години, но BFC подхождат с перфекционизъм, предпочитайки качеството пред количеството: „Можехме да сме издали три албума досега и да са адски тъпи, както правят голяма част от нашите колеги.”. 56//Албумът не следва трендове. За китарите си Иво казва „Рифовете започнаха да се появяват по съвсем естествен начин – почвам да свиря и си казвам – това е част от времето в момента. Тия рифове мога да кажа, че са супер примитивни, ако беше 90-те никога нямаше да свиря такъв риф, щеше да ми е супер тъп...”. 57//И в този диск ще станем свидетели на техния космос, дефиниран като: Пространственост на звука, на вокалите и на цялото излъчване, което се получава от музиката – истерична пространственост, както би трябвало да е с това изкуство – пълно освобождаване на всякакви
емоции – от най-еуфоричните до най-първичните, от най-поетичните до най-долнопробните”. 58//Този космос е възможен благодарение на феноменалните музиканти, които съставляват BFC, които дават възможност винаги групата да импровизира и да създава различни неща. По думите на Чарли: „Никога не сме се подготвяли предварително. Винаги играя със саунда, винаги манипулирам тотално. Да, имаме някаква схема, но винаги солираме една импровизация – може да стане само когато човек стигне до това ниво и има щастието да бъде част от такава група с такива музиканти”. 59//Маркетингът на новия албум? DIY: „Budget - ZERO. Personality and look - more than any of your shitty sponsors could ever buy.” Индийд. 60//Което означава, че проектът ще се издържа съвършено сам – групата расте в зависимост от популярността й – ако албумът и мърчандайзът се продават добре, това ще обезпечи следващия клип/диск. Безразсъдно смело? По-скоро оправдано. 61//Като артисти те търсят постоянно нови форми, нови похвати, нови насоки на развитие, за да не стават досадни на хората и самите себе си. 62//За Насо образът му от Babyface Clan не е алтер его, а винаги е бил водещото във всичко останало, с което той се занимава. И му носи само успех.
63//Когато ги попитах, дали смятат, че биха имали повече успех извън България, те отвърнаха точно с една дума: „Да.” Въпросът беше реторичен, действително.
фото: илиян ручжин
64//За над 20-годишна кариера не съжаляват за нищо.
BFC playlist:
The One Клуб “The one” е скрит в малките варненски улички, но несъмнено си струва намирането. В малкото по размери местенце, цари уникално уютна и топла атмосфера, която още с влизането вътре компенсира и предразполага за страхотна вечер. Хиляди разнообразни коктейли, шотове, изненадващо съответстваща и същевременно алтернативна музика, усмихнати бармани и загубена представа за време. Това са точките, по които е построена равнината на клуба, а какво я допълва е въпрос, на който всеки би си отговорил различно. Защото за разлика от тематичните барове и клубове, The One е способен да пасне на широк спектър хора, тъй като не цели да се хареса на определена група. И точно заради това се харесва на всички. Основното му предимство е настроението, с което е зареден – приятелско и комфортно. Идеално за паметна (или безпаметна) вечер
с голяма компания, с малка компания, за първа среща, за втора среща, за рожден ден. Наистина за всичко. Музиката, която наподобява саундтрак на най-хубавия летен ден, е изключително важен елемент, но по начинът, по който хубавият грим е хубав – не се забелязва, но без него нищо не е същото. Не се забелязва, защото перфектно се слива с интериора в топли цветове и се превръща в част от него. Джагите и дартса са резервен вариант, тъй като едва ли ще ви се наложи да прибегнете до там, за да се забавлявате. Цветните коктейли и вкусните шотове ще се погрижат безпроблемно за това. Не е скъпо, което е направо чудно, защото всеки любител на непретенциозните, но завършени заведения, би оценил The One много високо. Така че следващият петък се разходете до ул. “Княз Батенберг” №11, убедете се, че друг такъв бар не сте посещавали, прекарайте си велико, кажете на приятели, защото хубавите неща съществуват, за да се споделят. А клуб The One е несъмнено едно много, много хубаво нещо. НН
Contemporary Space Едно забележително различно, красиво, модерно място. Contemporary Space. Трудно е да се нарече галерия, защото руши представите за такава. По-скоро е Мястото, където се случват Неща. Модерни, по-точно напредничави, поточно необходими. Разбира се, има изложби (най-малко по една на месец), и то такива, които пасват перфектно на вдъхновяващата атмосфера, такива, които няма къде другаде да се видят. Но те не са единственото, заради което си струва да отидеш до ул. “Марко Балабанов” 21. Какво още има там, защо е там, заради кого е там, ни обясни Васил Даскалов, дълбоко замесен в цялото чудо. По думите му, Contemporary Space не се рекламира агресивно и няма нужда от ПР, защото това поставя под съмнение честността между хората и в изкуството. Разчита се на естествените процеси, за да се популяризира и да бъде намерено от тези, които имат нужда от него. А те са хора, търсещи диалог, съмишленици със сходни интереси и виждания за изкуство. Чувствам се малко неудобно да ползвам думата “изкуство”, заради морфемната й прилика с “изкуствен”, което пък е абсолютният антоним на Contemporary Space. Всичко вътре е повече от естествено, хората, библиотеката, единствените на света удобни високи столове, разположени покрай бар, на който можеш да изпиеш чаша кафе, чай, или вода. На горния етаж се помещава школа по рисуване, а на долния – по музика. И двете, разбира се, имат
модерен и алтернативен подход. Въпреки че не само подходът на школите, а и целите и замисълът на това пространство са различни от добре познатите, това всъщност не е търсен ефект. “Не се борим за това”, казват. Явно това е естественото състояние на едно толкова освежаващо и новаторско място. В него се прожектират видеа, празнува се денят на авиацията, разговаря се с артисти, срещат се хора. “Тези срещи са едно добро начало за някои осъзнавания”, смята Васил. И е безкрайно прав, защото къде, ако не в едно пространство, наситено и преливащо от талант, музика, цветове и равновесие, се случват осъзнаванията. Осъзнаването, че Contemporary Space се появи, за да срути желязната завеса на изкуството, паднала във Варна. За да задоволи нуждите на всеки човек, който поне веднъж е искал да посети галерия нощно време (защото освен всичко друго, работно време е до 22:00), нуждите на една обособена, но разрастваща се група хора, които търсят да се обградят с всичките форми на естественото изкуство, елементарните нужди на не-елементарните хора. Осъзнаването, че посещението на едно такова място не е нещо ексклузивно, а може и трябва да се случва колкото се може по-често. Осъзнаването, че картините не са само портрети на крале, че видеоклиповете не са само в Youtube, че дискусиите не са само спорове. Че галериите не са само галерии. НН
Contemporary Space работи: от вторник до събота – 10:00-22:00 в неделя от 12:00-22:00 а в понеделник почива (за всеобща завист)
Сексът в изкуството или как новата ера изядe апетита към първичните страсти Из артфорумите на The Guardian: [Dfimagerycom 29 May 2009 3:35pm] [Няма любов в изкуството днес, а така – няма секс. Сексът днес е воайорски, перверзен и така става по-слаб, пристрастяващ. Повече за мисълта, отколкото за тялото и душата. Но сексът е любов. Днес няма секс. Само воайоризъм, гледайки другите и мастурбирайки в мечти за единство. art collegia delenda est]
Занимават ли се варненските артисти с този дискурс и до колко изкушението влияе на работата? Пием направо от извора (само лирически, разбира се), срещайки двойка съвременни визуални артисти, познати не само на местната аудитория - Кокимото и Нитра. Вездесъщият Калоян Илиев разказва за инсталацията си „Животът ми е въздух под налягане”, изпълнена в Балчик, която се състои от надуваема кукла в басейн с кечист и банан между краката: К: Относно секса, така съм обърнал нещата - говоря за липсата му. Куклата е пълна с въздух, в нея няма живот, защото вече има изкуствени методи, да си доставиш удоволствие.
Тоест порното прееба секса? К: Така е, няма вече романтика. Ако гледаш порно, ще видиш, че всичко е много неприятно. Ужас, по-добре да не гледаш. Всичко е отвратително.
Сексът може да се разгледа и като вид насочена енергия – към дейност, партньор, състояние , изпитвайки силно удовлетворение. Н: Това е общата енергия. Според някои, единствената енергия е сексуалната, но зависи по какъв начин ще я освободиш. К: Според учения, като Тантра например, не е необходимо да пилееш енергията си, а точно обратното - да я задържаш, защото по този начин я трансформираш в нещо положително. Ето, Нитра е завършила иконопис и всички, които вършат това, минават на някакъв пост, физически, психически -въздържание. Защото ако си изразходваш енергията в секс, не можеш да я вложиш в иконата. Н: Това е да изразходиш енергията си на много ниска вибрация. А можеш да я задържиш и да я приложиш на много по-високо ниво, да постигне други въздействие. К: За нас това е нещо романтично и красиво, но масмедиите опошляват цялата история, и ти поемаш от това, променяш се. Н: Преди да се срещнем разпитах за варненски артисти, които вграждат еротични елементи в работата с и всички ме препратиха към Начо Каменов, който снима актова фотография. И разговорът веднага се завъртя около въпросите: „Ама, той спи ли с моделите си?”, „Те не са ли много млади?”. Толкова ти е обработено съзнанието, че започваш да навързваш нещата и да мислиш на по-ниско ниво, а по този начин няма да видиш истинското в една актова фотография например, притъпява се разбирането. В работата на художниците обикновено има граница която не се прекрачва и всичко се свежда до разбирането на това. Докато масовата култура прави точно обратното, защото се налага идеята, че сексът продава.
Как трансформирате вашата сексуална енергия? Н: В нашата работа акцентът е вече изместен. Става дума за съвсем различно
nitra // golden finger [2013] - 100 х 130 cm
kokimoto // smells like kokimoto spirit
ниво на идеи и на реализация. Сам по себе си, сексът не може да ти бъде някаква супер тема, той mкоито са поднесени да въздействат по изцяло еротичен начин, оосвен ако няма някакво по-дълбоко послание. Дори не задържам в съзнанието си неща, които са поднесени да въздействат по изцяло еротичен начин, освен ако няма някакво по-дълбоко послание.
Н: Днес отчуждаването е много по-голямо, а отношенията между хората са доста променени и тази бохемска нагласа остава назад, в миналото. Хората гледат много по-прагматично на живота, стресирани са. Художниците, като че ли са повече бизнесмени. Тези теми, определено не заемат толкова място, колкото в миналото. Животът стана унисекс.
По този начин се измества фокусът от феминизирането на жената като обект към това тя да бъде еманципирана. Нитра, усещаш ли някаква дискриминация в това отношение?
Долавя се известно асексуално отношение към живота у вас? Или това е така, защото го пазите за интимните моменти помежду си? К: Не, просто не ни е лайтмотив. Ние го използваме, но то не е основно. Н: Самият секс се изтърка като понятие за провокация. Това беше актуално в миналото, сексуалната революция и т.н. и сега изведнъж се смени ситуацията.
Много от художниците и изобщо хората на изкуството из отминалите епохи са водили ексклузивен бохемски живот, като доста от тях са черпили творчески сили именно от това, а самият Пикасо твърди, че секс и изкуство са едно и също нещо. Обаче случаят днес е друг – каква е промяната в това отношение?
Н: Гледам абстрактно в това отношение и за мен е без значение. Обикновено хората се влияят от пола, но според мен няма голяма разлика. Въпросът е идеята на автора и отношението, което влага в произведението. К: Чрез превръщането на жената в обект повече мъже получават това което искат. Но ако целта на мъжете е същата – това е лошо. Не намирате ли красотата в тази естетика, във физиката? К: Да, човешкото тяло винаги е било обект на възхита. Въпросът е какво те вълнува и на каква емоционална вълна си. Н: В съвременното изкуство сексуалността отстъпва на отчуждението. Хората изперкват сами със себе си.
Не се ли дължи това на факта, че преминаваме в нова епоха, ерата на Водолея, редно е да отстъпим място на духовното в живота си? К: Да, разбира се. Сексът е част от живота ни, но не трябва да се издига в култ. Той отстъпва място на духовното. Но първо се развиваш материално, за да бъдеш консуматор и после се развиваш духовно, за да си подобриш живота. Когато си консуматор, си участник в един омагьосан кръг, няква схема материална... Н: ...И сексът беше част от тази схема много дълго време. К: Ето, ние минахме през сексуалната революция - ‘Дайте всички ще правим
фото: 2Г
секс’, групов секс, секс с наркотици, секс без наркотици. Пък сега отшумя това, никой не прави групов секс вече, дори и да вземаш наркотици, пак не ти се прави секс.
До там ли сме я докарали?! Удари ли сме дъното на плътските страсти. К: Така се получава, че в тоя живот може би трябва да станеш аскет. А ние като цяло не изразяваме сексуалността помежду си, нямаме нужда от материални показатели
на това колко много се обичаме. Тръгнеш ли да правиш изкуство, малко или много се отделяш от материалния свят и навлизаш в един друг, където всички потребности остават на заден план. Отделяш енергията си за това, което твориш. И когато приключиш, съвсем човешки си хапваш нещо вкусно и правиш любов, нещо възвишено, нещо, което да изпълни цялото ти същество. 2Г
След тричасово взиране в лаптопа се предавам. Измъчван от неуспеха си, решавам да пия една бира. Отпускам се, казвам си „майната му, ще пиша утре“. Пресушавам бутилката, но все още чувствам напрежение. Бях решил да проверя съобщението, след като напиша статията, за да не се разсейвам, а и като един вид награда. „Nqma da moga utre. Zatrupana sym s angajimenti. Sori.” Единственото нещо, което очаквах с нетърпение тази седмица се провали. Прекрасно. Изпращам лаконично „ok“ и отивам до кухнята за уискито. След няколко секунди дилема дали просто да не пия от бутилката се сещам за правилата: „Ниска чаша. Две кубчета лед.“ Отварям хладилника, но ледът е свършил. Старите шотландски джентълмени ще са изключително разочаровани от мен… Шотландски джентълмени, хаха. Сещам се за основополагащия варненски израз „БХ!“ – очевидно whiskeyontherocks няма да е моетопитие тази вечер. Прибирам се в стаята с бутилката. Телефонът ми свети. Удрям едно голямо на екс, варненският израз вече ми се струва изключително подходящ за тема на вечерта. Айфонът светва – new msg. Очаквам да прочета редовните извинения и обещания, че ще се видим скоро, но вместо това съобщението е различно: „Tykmo se pribrah ot rabota.
„Окей, целуни ме.“ Усмихвам се, ставам
и я целувам. Усещам вкуса на уиски и никотин в устата й. След няколко секунди тя се дръпва „Истина.“ „Това достатъчно ли е за лека нощ?“ „Не.“ Бута ме на леглото. Всичко около мен се върти. Следващите няколко минути минават в целувки, хапане на устни и самодоволни усмивки. Всичко продължава да се върти, а аз усещам че нещо не е наред. Тя посяга към дънките ми, нищо не се случва. Изпадам в паника. Как може либидото ми да ме предаде в такъв момент? Опитвам се да намеря някакъв изход. Целувам я и се отдръпвам. Тя ме поглежда изненадано. „Не, това не е правилно, не трябва да го правим.“ Изненадата й се превръща в разочарование. „Защо?“ Мисля за извинения. Трудно е. „Съквартирантката ти ме харесва.“ „Ще го преживее.“ „Пияни сме.“ „Е и?“ „Все още обичаш бившия
си.“ Точно в целта. „Май, наистина си джентълмен.“ „Благодаря.“ Погледът й и странен. „Не беше комплимент.“ Ставам прегръщаме се и я изпращам. Лежа на леглото. Взирам се в белия таван, който се върти. Не съм се чувствал толкова засрамен през живота си. Поглеждам празната бутилка от алкохол и една мисъл бавно попива в съзнанието ми. Сещам се за една от статиите, които четох за влиянието на алкохола и еректилната дисфункция. Чувствам се отвратително. Във вихъра от мислите ми се откроява една идея. Сядам пред лаптопа и започвам да пиша: „Един джентълмен, никога не би трябвало да се поставя в ситуация, в която не е в състояние да удовлетвори сексуалните желания на дамата си.” НС
фото: Kuba Ryniewicz
VI: Too Drunk to Fuck
Imah ujasen den. Iskash li da piem po neshto?“ Гледам екрана глупаво за секунда и накрая осъзнавам, че съобщението е от някой друг. Поглеждам с укор бутилката уиски и ме връхлитат въпросите – „Живея в град с осем милиона население, защо се занимавам с момиче, което познавам от време, което почти напомня за предишен живот, с познанство, което може да се опише като саморазрушително и за двама ни?“ – решавам, че тази вечер трябва да се докажа на лондонската сцена. Звън: „Ще ми отвориш ли?“. Отварям. Тя ме поглежда за секунда: „Започнал си без мен?“, усмихвам се чаровно (или поне се надявам да изглежда така) „Да, но ще свършим заедно.“ Прегръдка. Сипвам й уиски. Вече има лед. Джентълмените по целия свят вдигат наздравица за мен и вече правилно направено питие. Паля цигарата й с най-добрия ми приятел Зипо, а в бекграунда Арктик Мънкис ме питат R U Mine. „Обожавам тази песен.“ Усмихвам се. След няколко чаши решаваме, че ни липсват тийнейджърските години и трябва да играем на Истина или риск: „Постоянно говориш за джентълмени и правила, мислиш ли че наистина си такъв?“ „Да.“ „Добре, риск.“ „Изпий чашата на екс.“ Чак след като бутилката е празна играта се превръща в разговор, състоящ се от въпрос и отговор. „Харесваш ли съквартирантката ми?“ „Не. Още ли обичаш ли бившия си приятел?“ Недоволна физиономия. „Не знам. А мен, харесваш ли ме?“ „Харесвам доста хора, трябва да си по-точна.“ „О, стига с адвокатските глупости, отговори нормално!“ „Окей, да речем, че те намирам за интересна. А ти мен?“ „Да речем че те намирам за интересен.“ Самодоволна усмивка. „Ще получа ли целувка за лека нощ?“ „Не съм си избрал. Риск.“
за последно. Тази горчива киселина трябваше да промени изконно усещането за география, време и пространство. Говорех по телефона с момичето, с което излизах тогава. Тя ми разказваше за поредното си недоволство от това, че прекалено бързо успявам да се издразня на иначе ‘деликатното’ ѝ отношение. Това ме побъркваше. Мислех малко, говорех много. Тя мълчеше. Спрях да говоря и наместо тишина долових шума на реката. Беше тъй успокояващ и нежен. Стори ми се, че чувам песента на хор от ангелски гласове, които напевно и еднообразно ме носеха с копринени конци, а аз се въртях в кръг. Слънцето се скрива зад заснежените ридове, а в подножието на върха, в долината, започва да роси. Той обича планината, майката природа, хвойните и аромата на клен, ледените води на езерото. Сри Татр. Реката тече. Вода се излива. Това предразполага към съзерцание. О, какво величие. Кой те създаде? А мен кой ме създаде? Искам да разбера. Какво трябва да сторя? Човек, вероятно е най-мистериозното същество. Той вижда мистерия в неотговорени въпроси. Кои сме ние? Откъде идваме? Накъде отиваме? Как знаем, че си мислим, че знаем? Защо вярваме изобщо? Безброй въпроси в търсене на отговор...Искам да зная. Искам да видя. Защо? Защо искам да зная? Защо? Помощ! А, кой си ти?Кой съм аз? - Част от силата, която желае зло, а все добро твори! 2Г
фото: 2Г
щане – прекалено гади от познатото усе то зно ио ер ист прецакваше всичко, Човекът. Вероятно най-м много мислене, което я ри сте Ми а. нет пла вата работеше същество на нашата с което се захвана. Тре ние? сме и Ко си. ро говоря със себе въп да на неотговорени добре, когато исках к Ка е? вам е оти ното напрежение Откъде идваме? Накъд си, да избягам от излиш що За ? ем зна че изпитам аморфно знаем, че си мислим, в отношенията си, да в си ро въп ой збр слушам музика, Бе да вярваме изобщо? удоволствие от това , който ор гов От м на ужасни р... ява ово авл отг търсене на както и да се заб ят щи два сле И си. енето прибавях и ще отвори нови въпро партита, като към пуш и си ро въп е ощ а вик мисли. Безкрайни отговор ще предиз смесени алкохоли. И винаги ли е не , тка черва, без начало сме о кат йна т.н. И в кра мисли, нанизани ият същ И все й-жалките опити въпросът един и същ? и без край. Това са на ъл каз е Но, дет н, счъ куе е идея в начална фаза. отговор? Дет из дъ е майка да се разви а онен ият скл е ом он зум Ик ра я ет. мл ени Ха лав джентълменът разбира се, обезг и, н лов еди по е дву ощ са ласява на на мизерията, охлювите да преговаря и се съг 30 с ти вър се . да сли та ми да гравитацията кара све масак за да продължи й-силна когато си на е ята аци нтр 000 км/с. Факти. нце Ко ината? Искаш - Искаш да знаеш ист напушен, нали? да каш Ис о? им още една? да усетиш нещо неулов - И още как. Искаш ли ? ето еви едн еж на зскрупулни та избягаш от апатия Следват съмненията. Бе нения за съм а, ти? - Та кой си обвинения към азлае зло, а все же то иалните въпроси. коя , енц ата ист сил екз и от ст - Част идентично идваме? Накъде добро твори! Кои сме ние? Откъде ата рск мо в та’ ина си мислим, че ков че , ‘Ра ем Паркът около отиваме? Как зна от няколкото о бщо? Безброй сам изо н е ете вам осв вяр е а градин знаем? Защо , сец ме т лия зре на р... Отговор, и ово отг нощни лампи наблизо въпроси в търсене на ното чер в ека път си. Кажи ми, ро на ай въп зкр ви който прави бе който ще отвори но море. близо ли съм? пробвам тая сила, а шумолене на - Ха, човеко, дай да я В мрачния парк се чув . им вор сът ще во опипват. во пък да видим как найлон и пръсти треска и ра иск а и подават на дав е а нит алк уст зап Кремък на Протягат се към а им че ки, ре . Въп . Преглъщане. проблясва пламък син езика бонбонче магия да а ням у ом ник ло, око достатъчно хора на какво се случва. с хапчета направи впечатление сефте си набих филма балон с хелий... За съм Някой от о ст. едн адо все , Мл в Уха ти т. - Ссссс на едно пар в път и сподели в пръ ma с md Пуших марихуана за гостите разполагаше ятен ри неп и просто тоз ше Бе ава и. тог кли гимназията. Но с останалите мера азваше са ми здр де ра ‘къ о ше сам ма дим Ня ’. не но на усеща ‘нищо особе ше ява неистово чин при или ’ не жа и сма дробовете до болка ръцете?’, ‘искам да се ни яи ри ме вто про на да то Но м. кое нищо особено, желание да подскача о с изпитах кат кур ше бе ви то пър в но а тех Едв ити то. състояние последвалите оп , ето го ган но вди й-м по ето на блаженото усещане на чесане на мястото, къд сетивността на -силно и по-бързо. по и е ощ кам Ис . позитивната нагласа и би сър се ми да а е започн арфа. В трети курс веч
Не мога да понасям лигавата музика, бавните хора, умереното темпо. Но съм все така позитивен и любвеобилен. Но мнителен. Съмненията станаха втора природа и след всяко поемане на мета химикалите, организмът ми марширува, но разумът е разиграван от безумни впроси. Тя ме гледа, защото иска да ме изкуси? Момчето, което разговаря с мен не ме харесва, дори може би ме ненавижда, завижда за нещо. - Но, хей, почакай. Кой си ти? - Извинете, пропуснах да Ви се представя. Ето визитната ми картичка. Певеце плака с надпис ‘господин Бонк’. Много ми е приятно. Мисля, че ми става все по-добре. И по-ясно. Не вярвам в проблемите. Не вярвам в болката. Не вярвам в обещания и думи, не вярвам, че има нещо, което ще ни промени. Не вярвам че ми остава нещо друго, освен да продължа да бягам. Но все още се чудя кой сте Вие? Кои сме ние? Откъде идваме? Накъде отиваме? Как знаем, че си мислим, че знаем? Защо вярваме изобщо? Безброй въпроси в търсене на отговор... Отговор, който ще отвори нови въпроси. Мисля че съм близо. Бягам...Знаеш ли, мислех си ... - Ще си вземеш ли парченце от това? Сложи го под езика си и го остави да се разствори. - Сигурен ли си, че е окей? - Приемането на наркотици е цяла наука, приятелю, довери ми се... За пръв път опитах LSD... не помня къде и кога. Не беше важно. Защото беше
фото: Ана К.
Младост. Свежест и енергия, пъплеща цветове и disposable goods. Градът на кралицата. О, Лондон, миришеш на целия свят.
London, Baby!
Загнездена в душата ми беше любовта на баща ми към английската култура на baked beans, капучино и цигари, на, както баба ми ги нарича, “лицемерни подлизурковци”, които ми пожелават прекрасен ден, въпреки че всички знаем, че небето ще е безцветно, слънцето някъде другаде, а костите подгизнали. И в действителност времето е отврат, хората – притеснително любезни, и кухнята – нещо между консерва и гъбен бульон, ама от найевтините. Но както Еразъм Ротердамски е казал: „повярвай ми, моля ти се, и сега: нищо не ми се е отразявало по-благотворно от Англия.Тук намерих приятен и здрав климат, извънредна култура и ерудиция, и то не дребнава и плитка, а задълбочена, точна, класическа...” и говори мислите ми. Първото, което си спомням за този град преди
да дойда и да се застоя, беше вирусът earphones. Всеки си води алтернативен музикален живот – постоянен soundtrack на странната ускорена действителност. Феноменът British music е познат на всеки ценител на музиката и е основното каналче, по което изтича местната култура и попива в животите на млади мечтатели отвъд острова. Спомням си началото на гимназията, Arctic Monkeys, Oasis и The Libertines - сивата британска младост, която дишах от радио NME, и tumblr малко по-късно, където споделях тази тайна и необяснима носталгия към нещо, което никога не съм имала. Има едно място в Лондон, известно като гнездо на музикални любовници и бунтари, успели да пробият полираната лъскава световна сцена с поведението и творенията си, като цяло, с животите си. Camden се води и нещо като родината на Брит поп – мечтателския сив реалистичен чар на Англия. Поръсен с много брокат заради туристите и любопитните посетители, на пръв поглед това кварталче и
изглежда доста сурово и безскруполно, диво, но с glam rock блясък и смущаващ готик сексапил. Когато за първи път дойдох в Лондон, за мен Кемдън беше едно изключително интересно място, от което малко се притеснявах, но много исках да посетя. Изглежда много бунтарско и някакси привлича. Странно, но всичките истории за наркомани, творили там, не го правят отблъскващо, а само напояват любопитството. Ех, човеци, храним се със зрелища. Много клубове, студия за дупчене и драскане (пиърсинг/татуиране), наргиле барове, големи магазини за готик обувки и аксесоари и менте Beats By Dre слушалки, много произволни графити, много будки с Ethiopian, Indian, Chinese, Japanese, Bangladeshi, Mexican и италиански фууд, пазар за всичко, наместен измежду огромни статуи на коне, статуи на части от коне и статуи на неща, свързани с коне. Хаотично, раздвижено и белязано от масовото комерсиализиране на Лондон и ужасяващия бяс на консуматорите. Но този кряскащ кът от Лондон си има прекрасна характерност, която някакси е успяла частично да се опази от отмиващата като белина вълна от туристи/дребни търговци. Намерихме с едни приятели малък бар, където вървеше кънтри, гръндж и класически рок, имаше много плът, мъжете бяха на по 50-60, жените също, миришеше на кожа, бира и човеци, летяха пръски от разгорещени уста и беше по-топло от килима пред камината. Духът на Кемдън, макар и леко лакиран от и за масата, е непокорен и примитивен, не знае какво е утре и обича всички дяволски творения. Той примамва с грандиозния си непукизъм и експресивност, нещо като лондонски Амстердам. Но аз имам любимо място. То вдъхновява и подхранва творенията на новатори, класици и всички души, посветени на изкуството. Шордич (Shoreditch). Славейки се като сборен пункт на хипстъри и място с концентрирано съдържание на стари дрехи
нюх на превзетост. Дали наистина са толкова артистични и самовглъбени, или това е просто поредния тренд, уседнал на различна сцена? И в Кемдън има трендове, но те са някакси по-вечни и непроменливи. Там жената си слага вампирското червило и високите платформи, защото така се харесва и иска хората да го знаят, докато в Шордич цари някаква странна и студена прикрита колективна суета, сякаш робуват на правила, които никой не е писал, но всички местни знаят. Каквото и да е, хората са красиви и стилни. И макар и леко да се уеднаквяват в този стремеж към странност и отчужденост, всеки си има краткотрайното неповторимо излъчване. Самотата е ежедневие, пълноценна и консумираща, тя е трагичният и ключов катализатор на творчеството. На това дължа отчуждените изражения на хората там – отдаденият артист няма време и чувства за никого, освен за крещящата си душа.
фото: Ана К.
Шордич представлява красотата на уединението. Местните там се различават от останалите из Лондон. Както Кемдън може да послужи за определение на човек с облекло тип Иги Поп или Ейми Уайнхаус, така и Шордич си има стил и гама – минималистично, елегантно, изискано и естествено. Независимо че доста голяма част от хората изглеждат груби и дръпнати за разлика от веселяците в рокерската част, те са такива просто защото живеят в своите си светове на творение и развитие. Сцената там приветства всеки, който диша това, което прави. Музиката е красива, нова, белязана от личността на създателя й. Вечерите са шумни или кротки, електронни или акустични. Клубовете се пълнят с млади хора, жадни да споделят време с приятели и колеги и да изпият по един сайдър или водка с боровинков сок. Всеки петък има нещо ново да предложи, от някоя даунтемпо меланхолична вечер в клуб с единствена светлина – знакът EXIT, до чувствен животински трап в голяма зала със светлинни лъчове, режещи тъмницата между захласнатите лица. Неизвестното е популярно в Шордич, но по скришен и безшумен начин. Всеки там обитава малката си безцветна вселена и разлива изкуството си около себе си, предлагайки го на околните, без да се интересува от мнението им. Прекрасно място. Дървесина, уединение , новаторство и прекрасно кафе. Но измежду органичната храна, изтънчеността и спокойствието се усеща
фото: Ана К.
Интересно е как един квартал може да носи настроение на цяла култура. Уличният местен музикант от Кемдън би бил 40-тина годишен, сбръчкан и мъжествен, със старо кожено яке, огромни ботуши и вид ‘не ме е*е’, а ако е млад – просто би приличал на талантлив наркоман с богата и объркана творческа душа и сурова музика. И двамата, неволно ексцентрични души, ще свирят за другите. Шумът там е въздух. Колкото издишвания, толкова и псувни. Колкото вдишвания, толкова и алкохол и странни наркотици. Грижите изтръпват и се унасят, скрити от съзнанието, а самото то се потапя в нещо като мляко, скриващо предразсъдъци и задръжки. Сцената на Кемдън си има чара, и то той е красив и почти апокалиптичен, безгрижен и непоколебим. Вечерите са великолепни циркове, изложение на човешката екстравагантност и заявена суета и освободеност. Примитивни? Хм, човеци. Опитвам се да сравня шиповете на рока с нежната музика, която се ражда в Шордич, и не мисля, че има смисъл. Шордич човекът би изглеждал скучен. Музиката му възпява... нищо, тя е просто всичките му вътрешности и сетива, поднесени в мелодии, които биха го взривили, ако не излязат наяве. Те не са писани за нас, те са писани за него, той ги изхвърля, ридае ги или ги усмихва, а ние ги ядем. Ако
искаме.Там се плава в спокойствие и заразен вдъхновяващ въздух, култ към личността и сдържаността. Не сдържаност като ограничение на естествените импулси, а такава, която да запази всичко, което се случва, в себе си за колкото може по-дълго, да окисли парчетата душа и да им придаде по-характерни цвят и име, когато излизат наяве. И стилът отразява или по-скоро допълва този модел – изчистен, хладен, красив и някакси смислен. Цялото място е платно с плиснати графити, кафенета, малки заведения и магазинчета. Мини светове, в които млади хора разпространяват страстите си, толкова разнообразни и невероятни, друга вселена, мхм. Красива и безкрайна, съществуваща непокътната в цялата каша от странни и обсебени хора. Излизам в неделя сутринта, косата ми мирише на вечния дъжд, закъснявам, но никой няма против, тук нервите изтръпват. И в метрото лицата се размазват от бързината (100 лица в минута), влакът крещи като ракета, и вътре всички тънат в света на Слушалките си. Ах, тази музика. Без нея Лондон нямаше да е Лондон, а аз нямаше да съм тук, камо ли да чакам с нетърпение утрешния сиво-бежов ден и сутрешното сиво-бежово кафе. АК
''Срещу какво бихте протестирали?'' попитахме учениците от 2. и 3. клас във варненските училища. Това са техните искрените и неопетнени каузи.
6. „... „Революция Z” да може да се гледа дори от 20-годишни и 1-годишни, всеки ден да го дават.” (тук няколко деца пеят началната песен) 7. „...без народна топка всеки ден и навсякъде. Излизаме на двора – народна топка, играем физическо – народна топка, отиваме в Морската – народна топка...” 8. „...всички тетрадки да са на котки!”
1. „...срещу това, че няма спортни площадки, а в Созопол има, а е помалък град.” 2. „...срещу новата спирка до чешмата на градинката. Автобусът спира и минаваме зад него, и дишаме вредни газове. Трябва да ги глобяват...” 3. „Протестирам, всички сгради да са оцветени в котки!” 4. „...да пускат по телевизията „Гангнам стайл” 5. „...всички училища, всяко дете да е умно, с милион защото така изразява себе си. Примерно, ако някой е много силен, да му викат Силната ръка...”
9. „...всяко малко дете да си има прякор, защото така изразява себе си. Примерно, ако някой е много силен, да му викат Силната ръка...”
10. „...да има индиански котешки произведения!” 11. „...срещу замърсяването на природата.” 12. „...срещу тези, дето пушат пред блока, и все не мога да изляза.” ДС
илюстрация: 2Г
12 Разгневени деца
Кинопреглед
Ще се л е е к р ъ в Тя отиде при друг. Той отиде при мафията.
Кръв за кръв
G.I. Joe: Ответен удар
Фийчърът доказва, че казармата е действително полезна – наученото в нея дава възможност на героя на Колин Фарел еднолично от свое име и за своя сметка да унищожи американската и албанската мафия + като всеки представител на мъжкия пол, израснал в бившия соцблок, намира готвенето за занимание под неговото ниво, което дава възможност да се завърже и една любовна история покрай останалото. Извод – филм, който ще бъде доста по-смислен по HBO, отколкото в кината.
Има насочена към героя на Уилис реплика във филма: „Преди да се пенсионираш…”, синтезираща положението изобщо в жанра: когато Уилис беше млад, имаше екшъни като „Умирай трудно” и „Последният бойскаут”, т.е. адекватни на постиженията на технологията и развитието на традицията фийчъри, интелигентно написани от хора, които не са научили понятието триактова структура от интернет, и най-важното – адски, адски стабилно чувство за хумор. Защото в тоя жанр просто няма как да се вземеш насериозно. Единственото, което мога да хайлайтна, е начинът, по който Лейди Джей изглежда между 00:51:20 и 00:52:33 (да, специално проверих, за вас го правя)
Транс Единственото, с което ще се запомни тая простотия, е сцена, която наистина ще се превърне в легендарна и се нарежда до Онази Сцена на Стоун от „Първичен инстинкт” и на Андрес от „Д-р Но” – Розарио Доусън казва на невярваващия в късмета си МакАвой „Знам какво искаш”, скрива се в банята, откъде чуваме възбуждащо интереса жужене на епилатор и излиза абсолютно, тотално чисто гола, а камерата я проследява в изумително близък кадър от пръстите на краката до лицето. Уау.
Така е на 40 Не. Не. Не. Не. Ненененененненененененененен ненененененененененнененененененененененне ненененененененененененененененененененене ненен не не нееееееееееееееееее.
Понеже виждам, че вече изобщо не ми се кефиш, съкровище. Понеже виждам как постоянно си проверяваш нокиата, дали ти е писал, макар че всеки знае, че при получаване на смс се чува звуков сигнал. Понеже те предупредих по време на краткия ни романс, че в подобна ситуация ще имам само една възможна опция… Вървя из потайностите зад Колхозния пазар, вдигнатата яка крие лицето ми, защото в мой интерес е никой да не може евентуално да ме разпознае. Типичното несигурно варненско пролетно време донесе дъжд, който ме връща в ноември, сякаш не сме се запознали, сякаш още никога не съм бил хипнотизиран от очите ти, по-кафяви от есен в гората, сякаш никога не съм докосвал божествения ти задник. Да, но съм. Крачещ в спомените си, не усещам кога съм стигнал до сивия девететажен блок. Обикалям го през калта според инструкциите и виждам описаната ми желязна врата с агресивно ръждясващи панти, кобно олющена боя и тънко правоъгълниче, което след почукването ми с подозрение се приплъзва и чифт оксиженени очи, прекосени от белег от порезна рана дълбаят в мен – дали наистина съм журналист, или ченге? Получавам вот на доверие и вратата се отваря, чифт тънки устни процеждат да следвам притежателя им към съзаклятнически слабо осветено помещение, в което се различават дървена дъсчена маса, два фотьойла, бар и проблясващи в мрака остър нож и остра опасност. Докъде ме докара, любов моя. „Реставратор викаш, а?” Големия Иван, ръководителят на ОПГ-то, в чието свърталище съм, дори не вдига поглед, докато му нахвърлям известните ми за врага ми детайли. За миг само черните му очи фиксират моите – имам чувството, че се вглеждам в нищото след смъртта. За първи път се разколебавам в решението си. Интересно е, че варненската мафия се излага на риск с такива нищожни поръчения – мокри поръчки от нещастно влюбени, ревниви съпрузи, неверни съпруги. „Пак е някой лев, а и е разтоварващо да изпълняваш задача срещу някой, който не предприел дори елементарна защита.” обяснява ми Краката, леко мършав бивш студент по психология, прилагащ познанията си с не толкова хуманна идея. „Може да се измисли нещо” продължава Големия, „в тия стари църкви, дето бачка… знаеш как е… стават инциденти.” Звучи сякаш наистина си разбират от работата. Обяснено ми е, че всеки месец са наети поне за една подобна дейност. Продължавам да се втренчвам във вечния мрак на очите му. Нима искам да обрека някого на това? Споделят ми, че хората, които правят тези поръчки, страдат от Obsessive Love – ирационални, раздирани от ревност, чувствата замъгляват преценката им, отказват да приемат реалността, обсебени са от абсурдната идея, че при първото нещастие, отново ще се върнат в играта и т.н. и т.н. Но не сме ли това всички? И все пак… „Слушай, хлапе, още си малък. Заслужава ли си да си проваляш живота?” намесва се отново Краката „Ако ни хванат, ще те изпеем, не се заблуждавай.” Факт, това е най-голямата ми любов. На този етап. Преходни работи. Може би трябва да се съсредоточа върху друго – учене, уличника, семейството ми. „Ти си млад, крас… тъй де, ставаш. Ще има други мацки.” вече ме изпраща Краката. Осъзнавам, че е адски егоистично да преследвам Б. месеци, след като сме приключили. „Взе правилния избор, хлапе.” казва той, стискайки ми ръката. Крача към новия си живот, дъждът в патетичен момент на лустрация се лее върху ми. „Айде, чао, до следващия път.” ВМ
варненски уличник #007
редакторски екип главен редактор
ВМ творчески директор, дизайн и оформление
2Г автори
АК ДС НН НС ВМ 2Г издава : благодарности на: мама, татко, димитър трайчев, ани от бохо шик, contemporary space, добо мързов, както и всички, които ни позволяват да си играем в пясъчника
twitter: @ulichnickc еmail: varnenskiulichnik@gmail.com