„Да убиеш Линкълн“ е много повече от точна хронология на жестоко убийство, белязало Америка завинаги. Това е разтърсващ разказ за жестока война, разбила човешките съдби на цяло поколение. Автентичните снимки и илюстрации допълват документалната сила на книгата, която неслучайно става основа на един от най-успешните филми за президента Линкълн.
Прочутият телевизионен журналист Бил О’Райли и историкът Мартин Дъгард са феноменален екип. И трите им съвместно написани книги предизвикват огромен интерес. „Да убиеш Линкълн“ е летящият старт на забележителното им сътрудничество, продължило с бестселърите „Да убиеш Кенеди“ и „Да убиеш Исус“, които също са издадени на български език.
ISBN 978-619-7067-35-4
www.knigopis.bg
Цена 19,00 лв.
Да убиеш Линкълн
Бил О’Райли Мартин Дъгард Два дни след края на Гражданската война в Съединените щати президентът Линкълн е убит. Оказва се, че войната всъщност не е завършила. Не приключват и досега нито научните изследвания, нито волните интерпретации на това трагично събитие.
Бил О’Райли и
Мартин Дъгард
Да убиеш Линкълн
Бил О’Райли и
Мартин Дъгард
Да убиеш Линкълн Превод от английски език Веселина Бакалова
София, 2014
На Македа Убне, която прави света по-добро място
Обръщение към читателите
Историята, която ще прочетете, е истинска и дълбоко потресаваща. Изминали са 150 години от началото на Гражданската война – най-кървавата в летописите на нашия народ, конфликт, изпълнен с толкова ужас, че е почти невъзможно да бъде разказан. Убийството на президента Ейбрахам Линкълн само два дни след края на войната е невероятна трагедия. Много се спекулира за събитията, довели до покушението, и станалото непосредствено след него, но малцина знаят какво се е случило в действителност. Преди историкът Мартин Дъгард и аз да започнем да пишем тази книга, си мислех, че разбирам фактите и последиците от убийството. Но макар да съм бивш учител по история, нямах никакво обяснение за случилото се. В самия план на този свиреп акт все още има елементи, които не са изяснени. Това е хроника за смелостта, страха и предателството. В нея има пластове на доказан заговор и твърдения за заговор, които ще ви смутят. От тези страници ще научите много неща, които, надявам се, ще разширят разбирането ви за нашата страна и как убийството на Линкълн я променя завинаги. Тази книга е различна от съвременната документалистика, каквато пиша повече от едно десетилетие, и от ежедневните новинарски анализи, които правя по телевизията. Но уроците, които ще научите от тези страници, имат отношение към живота на всеки един от нас. Всички ние, които искаме Съединените щати да продължават своя прогрес, така че да останат и в бъдеще най-великата нация
6 на света, трябва да сме наясно кои са истинските герои, направили страната ни велика, както и кои са злодеите, които са я опетнили. Накрая ще кажа, че тази книга е написана като криминален роман. Но не се подвеждайте от стила. Онова, което предстои да прочетете, е нецензурирано и безкомпромисно. Не е украсена американска приказка и аз се гордея с това.
Бил О’Райли 3 април 2011 Лонг Айланд, Ню Йорк
Пролог
Събота, 4 март 1865 Вашингтон
М
ъжът, комуто остават шест седмици живот, е разтревожен. Бърчи чело, както прави безброй пъти на ден, и излиза от сградата на Капитолия, която е пред завършване. Изтощен е и почти вкочанен. Петдесет хиляди мъже и жени стоят под проливния дъжд, затънали в кал до глезени, за да видят как Ейбрахам Линкълн полага клетва и встъпва в длъжност, започвайки своя втори президентски мандат. Новият му вицепрезидент, Андрю Джонсън, зачервен и подпийнал, току-що е приключил своето двайсет и шест минутно бръщолевене в охулване на Юга, което разбунва тълпата, смутена от пиянството му. Така че, когато Линкълн се качва на подиума и произнася красноречивия призив за обединение, духовното послание на второто му встъпително обръщение прозвучава още по-възвисяващо. „Без злоба към никого, с милосърдие към всички, с твърдост в правотата, която Господ ни дава да прозрем, нека се устремим напред и да завършим работата, която сме започнали. Да изцелим раните на нацията, да се погрижим за онези, които изнесоха битката, и за техните вдовици и сираци, да сторим всичко, с което може да се постигне и тачи справедлив и траен мир сред нас и с всички нации“,
8 реди смирено президентът. Въпреки че е изтощен, Линкълн е обаятелен. И мигновено се изпълва с енергия. Внезапно, докато говори, слънцето пробива през облаците, а светлината му обгръща високия и ведър външно Линкълн. Ала на около двеста километра оттук, на железопътния възел Питърсбърг във Вирджиния, каквато и да било мисъл за ведрост е фантазия. Армията на Конфедерацията, под командването на генерал Робърт Едуард Лий, е прикована в града вече повече от 250 дни от силите на Съюза, под командването на генерал Юлисис Грант. Макар да живеят в окопи и да са принудени да ядат плъхове и суров бекон, хората на Лий не се предават. Вместо това генералът крои планове как да се измъкне от Питърсбърг и да избяга на юг към Северна и Южна Каролина. Ако успее, молитвата на Линкълн за повторно обединение на Съединените щати може никога да не се сбъдне. Америка ще продължи да бъде разделена на Север и Юг – Съединени aмерикански щати и Конфедеративни aмерикански щати. Встъпителната реч на Линкълн е спектакъл, достоен за велик драматичен артист. И наистина един от най-известните драматични актьори на Америка стои само на няколко метра встрани, когато Линкълн вдига дясната си ръка. Джон Уилкс Бут се разпалва от думите на президента – макар и не по начина, желан от Линкълн. Бут е изключителен младеж на двайсет и шест години, израснал в Мериленд. Благословен с широка предразполагаща усмивка и жизнерадостен поглед, той е красив, блестящ, остроумен, обаятелен, нежен и способен да вкара в леглото си почти всяка жена, която пожелае – и вече е вкарал доста. Не е учудващо, че актьорът се ползва с успех на сцената на Бродуей. До него стои годеницата му, чувствена млада жена, чийто баща сенатор няма ни най-малка представа, че дъщеря му е тайно сгодена за мъж с такова ниско потекло като
9
Джон Уилкс Бут: знаменитост, симпатизант на Конфедерацията, убиец
Бут. Луси Хейл и Джон Уилкс Бут са красива млада двойка, привикнала на обожанието на висшето общество и противоположния пол. Дори тя обаче не знае, че Бут е симпатизант на Конфедерацията, и то от тези, които питаят патологична омраза към Линкълн и Севера. Луси няма представа, че любимият є е събрал отбор от чудати конспиратори, които да му помогнат да свали президента. Те имат оръжие, финансиране и точен план. В този момент търпението е тяхната парола. Изправен под студения вашингтонски ръмеж в сянката на купола на Капитолия, Бут е обзет единствено от бушуваща ярост и чувство за несправедливост. Актьорът е импулсивен и склонен към мелодрама. Точно преди речта на Линкълн, ко-
10 гато президентът излиза на източния портал, внимателно замисленият заговор на Бут е мигновено забравен. Макар да няма нито огнестрелно оръжие, нито нож, Бут се втурва напред към Линкълн. Един офицер от вашингтонската общинска полиция, известна с това, че сред редиците є има много симпатизанти на Конфедерацията, го сграбчва яко за лакътя и го изблъсква назад. Бут се съпротивлява, което само принуждава офицер Джон Уилям Уестфал да го хване още по-здраво. Като всеки човек в града, Уестфал знае добре, че има заговори за покушения срещу Линкълн. Някои казват, че въпросът не е в това дали президентът ще умре, а кога. И все пак, вместо да арестува Бут или поне да го дръпне настрани за разпит, Уестфал приема извинението му, че просто се е препънал. Арестуването на такава знаменитост би могло да създаде проблеми на полицая. Но Бут със сигурност не е приключил. Той кипи от гняв, докато слуша речта на Линкълн. Изяществото и поетичността на думите възпламеняват яростта му. От гледката на толкова много черни лица сред тълпата, вперили грейнали погледи нагоре към Линкълн, направо му се повдига. Не, съвсем сигурно е, че за Бут това не е краят. Най-малкото решителността му да свали Линкълн от неговия „трон“ става още по-силна. За Линкълн също не е краят. Президентът има епични планове за втория си мандат. Всяка една от тези четири години, а може би и повече, ще са необходими за да излекуват раните на раздираната от война нация. Това излекуване е първостепенната амбиция на Линкълн и той ще се възползва и от последната частица на своята пословична решителност, за да види как се случва. Нищо не трябва да застава на пътя му. Но злото не познава граници. А сега над Ейбрахам Линкълн е надвиснало най-голямото зло.
Част I
Тоталната война
Линкълн и бойци от съюзническите войски при Антиетам
1 Събота, 1 април 1865 Сити Пойнт, Вирджиния
М
ъжът, комуто остават четиринайсет дни живот, сам става свидетел на смъртта. Линкълн (той предпочита да се обръщат към него само с фамилното му име. Никой не го нарича Ейб, тъй като ненавижда това обръщение. Малцина го наричат „г-н президент“. Всъщност жена му го нарича „г-н Линкълн“, а двете му лични секретарки му казват игриво Магната) крачи по горната палуба на парахода „Ривър Куин“, а артилерийските залпове в далечината от време на време осветяват лицето му. Нощният въздух ухае на ранна пролет, влажен е и с дъх на цветя. „Ривър Куин“ е застанал на пристан в Сити Пойнт, оживено пристанище във Вирджиния, където са проникнали шпиони на Конфедерацията миналия август. Въпреки това Линкълн крачи целеустремено напред-назад, незащитен и без да го е страх, уязвим за снайперистки огън колкото всеки друг, а бомбардировките му служат идеално за разсейване от големите тревоги. Дали някога ще свърши тази война? Както ще каже един войник на Конфедерацията, „нестихващият тътен на оръдията“ започна в девет вечерта. Щом артилерията разруши защитите на Конфедерацията около Питърсбърг, съюзническата армия – армията на Лин-
14 кълн – ще изпълзи от своите позиции и ще се втурне през ничията земя към окопите на врага, настървена да завземе града, който є се изплъзва цели десет дълги месеца. Какво ще се случи след това, всеки може да си представи. В най-добрия случай главнокомандващият генерал на Линкълн, Юлисис С. Грант, ще хване в капан генерала на Конфедерацията Робърт Лий и неговата армия в Питърсбърг и ще ги принуди да се предадат. Това е твърде смела догадка. Но ако се случи, ще сложи край на четиригодишната Гражданска война и Съединените щати няма да бъдат разделени повече. И тъкмо това е причината, поради която Ейбрахам Линкълн наблюдава бойното поле. Ала Марси Робърт – Главния, както го наричат южняците – многократно е доказал, че е страховит противник. Лий планира да избяга и светкавично да стигне до границата на
Фeдерални кораби с провизии в пристанището на Сити Пойнт, Вирджиния, 1865 г.
15 Северна Каролина, за да се слее с друга голяма въстаническа част. Лий се хвали, че армията му от Северна Вирджиния може да удържи безкрайно дълго в Блу Ридж Маунтинс, където хората му ще намерят прикритие сред хребети и гъсталаци. Носят се дори смели слухове сред най-закоравелите поддръжници на Конфедерацията, че може да сменят сивите си униформи с дрехи на обикновени граждани, да потънат под прикритие, за да се бият в партизански стил. И тогава Гражданската война ще се проточи с години – кошмар, който измъчва президента. Линкълн знае, че много граждани от Севера са загубили желание да водят тази война, с нейните съвременни технологии като самозареждащи се пушки и далекобойна артилерия, причиняващи потресаващи човешки загуби. Протестите против Линкълн стават по-обичайни от самите битки. Бягството на Лий би могло да гарантира, че северните щати ще се вдигнат и ще поискат от Линкълн да не се бие повече. Конфедератите ще спечелят служебно, което фактически ще заличи всяка възможност за бъдещо обединение. Нищо не плаши Линкълн повече от това. Той толкова страстно жадува да види Америка изцелена, че е инструктирал Грант да предложи на Лий възможно най-снизходителните условия за капитулация. За войниците на Конфедерацията няма да има наказания. Конете и личните им вещи няма да бъдат конфискувани. От тях ще се иска единствено обещанието да се върнат бързо при семействата си, фермите и магазините, където отново ще могат мирно да работят. На младини на западната граница Линкълн е всеизвестен с изумителните си подвизи, демонстриращи сила. Един път вдига цяло буре уиски от земята, пие от канелката, а после – нали е въздържател – веднага го изплюва на земята. Очевидец се кълне, че е видял Линкълн да тегли сам-самичък половинтонна вагонетка с камъни. Телосложението му е толкова впечатляващо, че друг описва младия Ейбрахам Линкълн като „кръстоска между Венера и Херкулес“.
16 Сега обаче младостта на Линкълн е отминала, оставяйки след себе си бразди и бръчки, а челото и хлътналите му бузи свидетелстват за път, осеян с отчаяние и дълбоки размисли. Силата на Линкълн обаче е все още налице и намира израз в страстната му вяра, че нацията трябва и може да бъде изцелена. Сам той има силата да го стори, ако съдбата му позволи. Доверените съветници на Линкълн го убеждават, че убийството не се вписва в американския начин на поведение, но той знае, че е кандидат за тази голгота. Сърцето му се свива, докато се взира в нощта и отново преработва и чертае своите мисли, действия и планове. Миналия август шпиони на Конфедерацията убиват четирийсет и трима души в Сити Пойнт, като взривяват лодка с боеприпаси. Сега, с ръста си от 195 см и тънък като тръстика, с брада, обрамчваща лицето му, и носа, от който би могъл да се възторгне само някой карикатурист, непогрешимият силует го прави лесна мишена, ако наоколо пак се прокраднат шпиони. Но Линкълн не се страхува. Той е вярващ човек. Бог ще му покаже пътя по един или друг начин. Тази нощ Линкълн се успокоява с непосредствената действителност: точно сега най-важното нещо е Грант да победи Лий. Заобиколен от мрака, сам в студа, той знае, че единственото, което има значение, е Грант да обгради Лий и да сломи волята на армията на Конфедерацията. Линкълн отива да си легне доста след полунощ, щом артилерийският обстрел спира и нощта утихва достатъчно, че да му позволи известен покой. Запътва се към своята кабина в трюма. Ляга на леглото. Както често се случва, когато се изтегне в легло с нормални размери, краката му висят от единия край, поради което спи по диагонал. Обикновено в навечерието на битка Линкълн не може да заспи, ала сега е толкова уморен от умственото напрежение, причинено от изминалите събития и онези, които тепърва предстоят, че потъва в дълбок сън. Онова, което
17 му се присънва, е толкова ярко и болезнено, че когато след десет дни го разказва на жена си и приятелите си, описанието ги потриса неописуемо. С настъпването на деня сънят най-накрая свършва. На ставане от леглото Линкълн се протяга, чувства липсата на жена си, която е във Вашингтон, но също така обожава вълнението от това да бъде толкова близко до фронта. Влиза в малката баня, където застава пред огледалото и мивката, за да се избръсне и да измие ръцете и лицето си. После Линкълн надява неизменния си черен костюм с шал и хапва набързо закуска, състояща се от кафе и едно-единствено твърдо сварено яйце. Изяжда го, докато чете дебел наръч от телеграми от своите командири, включително от Грант и от политиците във Вашингтон. След това Линкълн се връща на горната палуба на „Ривър Куин“ и се взира в далечината. Отбелязва с въздишка факта, че точно сега няма какво повече да направи. Денят е 2 април 1865 г. Мъжът, комуто остават тринадесет дни на тази земя, крачи напред-назад по палубата.