Иън Ранкин
В чужд гроб
Иън Ранкин
В чужд гроб
Превод от английски език Емилия Л. Масларова
София, 2013
Ian Rankin STANDING IN ANOTHER MAN’S GRAVE Copyright © John Rebus Limited 2012 c/o Литературна агенция Andrew Nurnberg Associates International Снимка на корицата © Shutterstock В чужд гроб Първо издание София, 2013 ©
.
© Емилия Л. Масларова, преводач Вера Александрова, редактор Нели Германова, коректор Румяна Такова, графично оформление Издателство Книгопис ЕООД ул. Васил Друмев 3, 1505 София office@knigopis.bg www.knigopis.bg Печат Лито Балкан АД, София ISBN 978-619-7067-08-8
Чакалнята не беше голяма и не бе трудно да забележиш жената – само тя седеше на единствената редица столове. Когато Ребус се приближи, тя скочи на крака. Дамската чанта върху скута ú падна на пода и жената приклекна, за да събере съдържанието. Листчета, няколко химикалки, запалка, тъмни очила и мобилен телефон. Ребус реши да не ú помага, да я остави да стане, да си оправи косата и дрехите и да се поокопити. – Казвам се Нина Хазлит – представи се тя и протегна ръка. – Джон Ребус – отвърна той. Жената му стисна силно дланта, върху китката ú заподскачаха няколко златни гривни. Червеникаворусата ú коса беше подстригана на черта, поне така би го определил Ребус. Той предположи, че посетителката е някъде към петдесетте, с малки бръчици около светлосините очи. – Инспектор Маграт да не се е пенсионирал? Ребус потвърди, като кимна, и жената му подаде визитната картичка. С времето се беше зацапала и краищата ú се бяха подвили. – Опитах да се свържа по телефона... – Доста време е минало, откакто някой е вдигал на тези номера. Какво ви води насам, госпожо Хазлит? Върна ú визитната картичка и пъхна ръце в джобовете си. – Разговарях с инспектор Маграт през 2004 година. Той щедро ми отдели доста време. – Думите ú се лееха като водопад. – Накрая не успя да помогне, но направи всичко по силите си. Не всички се държаха като него... и сега не е по-различно. Затова реших, че сигурно няма да е зле да дойда при него. – Известно време жената мълча. – Наистина ли се е пенсионирал? 17
И този път Ребус кимна. – Преди шест години. – Шест години... Жената загледа невиждащо някъде зад него, сякаш се чудеше къде е отишло това време. – Обясниха ми, че сте тук заради безследно изчезнал човек – подкани я Ребус. Тя примига, за да се върне тук и сега. – Дъщеря ми Сали. – Кога е изчезнала? – На Нова година през 1999-а – изрецитира Хазлит. – И оттогава няма следи от нея? Жената сведе глава и я поклати. – Съжалявам – каза ú Ребус. – Но аз не съм се отказала. – Хазлит си пое дълбоко въздух и срещна погледа му. – Не мога да се откажа, докато не разбера истината. – Влизам ви в положението. Очите ú поомекнаха. – Казвали са ми съвсем същото толкова много пъти... – Не се и съмнявам. – Той се извърна към прозореца. – Вижте какво, тъкмо бях тръгнал да изпуша навън една цигара... дали да не ми правите компания? – Откъде знаете, че пуша? – Видях какво държите в дамската си чанта, госпожо Хазлит – отговори той и я поведе към вратата. Тръгнаха бавно по пресечката към главната улица. Жената не взе от „Силк Кът“, с които Ребус я почерпи – предпочете ментоловите си цигари. Когато евтината му запалка заяде, тя извади от чантата си „Зипо“. – Не срещам често жени с такива запалки – отбеляза той. – Беше на мъжа ми. – Минало време? – Той издържа само година след изчезването на Сали. 18
Лекарите отсъдиха, че е емболия. Не обичат да пишат върху смъртните актове „разбито сърце“. – Сали единственото ви дете ли е? Хазлит кимна. – Тъкмо беше станала на осемнайсет. След половин година щеше да завърши училище. После смяташе да се запише в университета, английска филология. Том беше учител по английски... – Том съпругът ви ли е? Тя кимна. – Къщата е пълна с книги, не е изненадващо, че Сали се запали по четенето. Когато беше малка, Том ú четеше преди лягане. Една вечер отидох при тях, очаквах да видя книжка с картинки, а се оказа, че ú чете „Големите надежди“. – При този спомен жената се усмихна и лицето ú се сбръчка. Метна цигарата на пътя, макар че не я беше изпушила и наполовина. – Сали и няколко нейни приятели наеха вила недалеч от Авимор. Вместо коледен подарък платихме нейната част от наема. – Новото хилядолетие – отбеляза Ребус. – Едва ли е било евтино. – Не беше. Но вилата беше за четирима, а в нея се настаниха шестима. Това помогна донякъде. – Дъщеря ви караше ли ски? Хазлит поклати глава. – Знам, че градът е известен с това, и най-малко две от момичетата караха ски, но Сали искаше просто да се повесели. Бяха ходили в самия Авимор, бяха ги поканили на два купона. Всички мислели, че Сали е на другия. Не са се карали или нещо такова. – Пиеше ли? – Предполагам, че е пила. – Хазлит закопча тънкото си яке, за да не ú е студено. – Очаквах в полунощ да ми се обади, макар и да знаех, че телефонът ú не е съвсем изправен. На 19
другата сутрин приятелите ú предположили, че се е хванала с някого и е отишла да спи на друго място. – Жената спря рязко и срещна погледа на Ребус. – Не че беше в стила ú. – Имаше ли приятел? – Разделиха се през есента. Навремето го разпитаха. Ребус изобщо не помнеше случая, но Авимор бе доста далеч на север от Единбург. – Наложи се ние с Том да ходим в Шотландия... – Откъде? – прекъсна я Ребус. Беше решил, че макар да говори с английски акцент, жената живее в града. – От Лондон – уведоми го тя. – „Крауч Енд“... знаете ли го? – Той поклати глава. – Провървя ни – след като се оженихме с Том, родителите му ни помогнаха да купим къщата. Бяха наследили едни пари. – Известно време тя мълча. – Извинявайте, знам, че това няма нищо общо. – Така ли ви казват? – предположи Ребус. – Да, доста полицаи – призна жената с поредната тъжна усмивка. – Как се е получило, че накрая сте разговаряли с инспектор Маграт? – попита той; наистина му беше интересно. – Разговарях с всички – всички, които отделяха време да ме изслушат. За инспектор Маграт прочетох в един вестник. Споменаваха го като специалист по неразкрити престъпления. И след второто... – Хазлит забеляза, че е привлякла вниманието на Ребус, и си пое дълбоко въздух, сякаш се готвеше да рецитира. – Май 2002 година, магистрала А834, недалеч от Стратпефър. Жертвата се казваше Бриджит Йънг. Била на трийсет и четири и работела като дипломиран счетоводител. Колата ú била оставена край пътя. Със спукана гума. Оттогава никой не е виждал жената. Всяка година има толкова много безследно изчезнали... – Но нещо в този случай е привлякло вниманието ви. – Ами станало е на същия път, нали? 20
– Така ли? – Стратпефър е на хвърлей от магистрала А9 – вижте картата, ако не ми вярвате. – Добре – рече Ребус. Хазлит го погледна твърдо. – Този тон ми е познат. Означава, че вече се питате що за птица съм. – Сигурна ли сте? Тя не му обърна внимание и продължи нататък: – Третият случай е от 2008 година, станало е на самата магистрала А9 – парк между Стърлинг и Ох... – Тя се свъси. – Града, където е хотел „Гленигълс“. – Охтерардър ли? Тя кимна. – Двайсет и две годишна жена на име Зои Бедоус. Колата ú е била на паркинга целия следващ и по-следващ ден. Това е породило подозрения. Ребус беше изпушил цигарата до филтъра. – Госпожо Хазлит... – подхвана той. Тя вдигна ръка, за да го прекъсне. – Чувала съм го прекалено често и съм наясно какво се каните да кажете. Няма улики, така и не са се появили трупове, затова от гледна точка на вас и на колегите ви престъпление няма. Аз не съм нищо повече от майка, чийто здрав разум се е изпарил заедно с детето ú. Пропуснах ли нещо, инспекторе? – Не съм инспектор – възрази той тихо. – Навремето бях, но вече съм пенсионер. Работя в полицията като цивилно лице. Извън отдел „Неразкрити престъпления“ нямам никаква власт, което ще рече, че не мога да ви бъда особено полезен. – Но тези престъпления са точно неразкрити! Жената повиши леко глас, който се разтрепери. – Може би ще се сетя с кого да поговорите. – Имате предвид някого от следствието ли? – Тя зачака Ребус да кимне. Обхвана с ръце тялото си и се извърна – да 21
не го гледа. – Току-що идвам оттам. Инспекторът почти не ми обърна внимание. – Може би, ако първо поговоря с него... Ребус бръкна в джоба си, за да извади телефона. – Не с него, а с нея. Представи се като Кларк. – Хазлит го погледна отново. – Случи се още веднъж. И ще продължава да се случва. – Тя замълча и стисна очи. По лявата ú буза се търкулна една-единствена сълза. – Сали беше само първата...
22