Откъс от "Светците от Черната библия"

Page 1

Преди много години Джон Ребус и още няколко ченгета се обявили за Светците от Черната библия. Само те знаели какво означава това – за тях и за престъпниците. Сега нито той, нито останалите „светци“ искат да се повдига завесата над миналото. Какво крие Ребус и какво ще разкрие, поставен в двойствената роля да разследва убийство и да бъде разследван?

ISBN 978-619-7067-28-6

www.knigopis.bg

Цена 14,00 лв.

Иън Ранкин

СВЕТЦИТЕ ОТ ЧЕРНАТА БИБЛИЯ

Превeден на 36 езика. Носител на най-престижните награди за криминална литература – „Дегър“ и „Едгар“. Световноизвестен с поредицата си за инспектор Ребус. Автор на десетки романи и разкази. Познавач на рока и хубавата бира. Това е шотландският писател Иън Ранкин.

Иън Ранкин


Иън Ранкин

СВЕТЦИТЕ ОТ ЧЕРНАТА БИБЛИЯ

Превод от английски език Анелия Янева

София, 2014


Пролог – Къде отиваме? – Просто караме. – Ама накъде по-точно? Ребус се обърна да погледне спътника си. Човекът се казваше Питър Мийкъл. Почти половината от съзнателния си живот беше прекарал из различни затвори на Шотландия и Англия, което си личеше по осанката му и бледата кожа на бивш пандизчия. Имаше нужда от бръснене, дълбоко хлътналите черни очи приличаха на глави на топлийки и гледаха с изострено внимание. Ребус го качи пред букмейкърската къща на „Кларк Стрийт“. След няколко светофара вече бяха подминали градския плувен басейн и се насочиха към Холируд Парк. – Бая време мина – обади се Ребус. – Какви ги вършиш напоследък? – Нищо, което да притесни твоите хора. – Притеснен ли ти се виждам? – Виждаш ми се същият като през 1989 година, когато ми дишаше във врата. – Толкова отдавна ли беше? – Ребус заклати глава в престорена изненада. – Трябва да признаеш обаче, че оказа съпротива при ареста, Питър, пък и открай време си кибритлия. – А ти не си ли? Като не получи отговор, Мийкъл пак заби поглед в предното стъкло на колата. Саабът вече беше на „Куийнс Драйв“, заобикаляйки канарите на Солсбъри Крагс по посока към езерото Сейнт Маргарет Лох. Неколцина туристи се опит5


ваха да хранят с хляб патиците и лебедите, но връхлитащите на рояци чайки отмъкваха по-голямата част от плячката. Ребус даде десен мигач и започна да се изкачва по виещия се като змия път около Артърс Сийт*. Подминаваха хора, тичащи за здраве или излезли просто на разходка. Градът постепенно се скри от поглед. – Все едно сме насред високопланинските части – отбеляза Ребус. – Направо не е за вярване, че Единбург е някъде там долу. – Той отново се обърна към спътника си: – Ти по едно време не живееше ли наблизо? – Много добре знаеш, че е така. – Нортфийлд, ако се не лъжа. – Колата забави ход, Ребус отби край шосето и спря. Кимна по посока на високия зид и портата в него, която зееше отворена. – Нали това е прекият път, ако идваш пеша към парка от Нортфийлд? Мийкъл само сви рамене. Носеше подплатено шушляково яке, което шумкаше при всяко помръдване. Проследи мълчаливо как Ребус отваря нов пакет цигари и пали с кибритена клечка една от тях. Ребус издиша струя дим и подаде пакета на Мийкъл. – Отказах ги миналата година. – Това е нещо ново за мен, Питър. – Аха, бас ловя, че е точно така. – Е, щом не мога да те изкуша, дай поне да поизлезем за минутка. – Ребус угаси двигателя, откопча предпазния колан и отвори вратата от своята страна. – Защо? – Мийкъл не помръдваше от мястото си. Ребус надникна обратно в колата. – Искам да ти покажа нещо. – Ами ако не се интересувам? Ребус обаче само му смигна в отговор, затвори вратата, заобиколи предницата на автомобила и тръгна през тревата към портата в зида. Ключът беше още в стартера и Мийкъл * Седловиден кратер на угаснал вулкан. – Б. пр.

6


го гледа трийсетина секунди, после изруга под нос, размърда се и отвори вратата. Ребус тъкмо влизаше в парка, в ниското пред него се бяха ширнали източните предградия. – Доста стръмен склон – отбеляза той, като засенчи очи със свободната си ръка. – Ама и ти беше по-млад тогава. Или пък не си го качвал пеша – може да си взел назаем колата на някой от аверите. Достатъчно е било само да кажеш, че ти трябва да превозиш нещо. – Пак подхвана за Дороти – заключи Мийкъл. – Че за какво друго? – Ребус тънко се усмихна. – Минали са близо две седмици, преди да я обявят за изчезнала. – Това стана преди единайсет години... – Две седмици – повтори Ребус. – Според твоята версия си мислел, че е заминала при сестра си. Заради дребното спречкване помежду ви. Просто нямаше как да го отречеш – съседите са чули крясъците ви. Но ти обърна всичко в своя полза. – Ребус едва сега се извърна към него. – Две седмици – а накрая не ти, а сестра ѝ ни се обади. И нищо не подсказваше, че Дороти е напуснала града – разпитахме по всички гари и автогари. Все едно си я набутал в някой от ония магически сандъци, които използват факирите. Отваряш го, а нея вече я няма вътре. – Ребус замълча и пристъпи към Мийкъл. – Само че тя е тук, Питър. Тя е някъде в този град. – Той тупна земята с левия си крак. – Мъртва и погребана. – Навремето и мен ме разпитаха, забрави ли? – Като главен заподозрян – добави Ребус и бавно кимна. – Нищо чудно да е излязла да пийне и да е налетяла на неподходящ мъж... – Изръшкахме стотици кръчми с нейната снимка, Питър, препитахме постоянните клиенти до последния човек. – Тогава сигурно е тръгнала на автостоп – колко му е да загубиш дирите на човек из Лондон. – Точно там ли, където си няма никого? И нито веднъж 7


да не тегли от банковата си сметка? – Ребус отново поклати глава. – Не съм я убил. Ребус заговорнически му смигна. – Тук сме само ти и аз, Питър. Не нося микрофон, нищо. Просто търся отговор за самия себе си, това е. Само признай, че си я довлякъл тук и си я заровил, и слагаме точка. – Аз пък си мислех, че вече не работиш в „Неразкрити престъпления“. – Откъде го чу? – Отделът ви бил закрит и реорганизиран. – Така си е. Но едва ли всички са информирани колкото теб. Мийкъл сви рамене. – Чета вестници. – С особен интерес към полицейската хроника. – Знам, че при вас върви реорганизация. – И защо това толкова те засяга? – Забравяш, че ние с твоите хора имаме дълга предистория. И като стана дума – защо още не си пенсионер? Вече имаш навършени години и достатъчно стаж. – Аз се бях пенсионирал – точно това представляваше Отделът за неразкрити престъпления: банда старчоци, които още душат по изстинали следи. Правилно си разбрал, че пръснаха архива ни къде ли не. – Лицето на Ребус сега беше само на сантиметри от това на Мийкъл. – Само че аз още не съм свършен, Питър. И ето ме сега тук. Тъкмо започвах да преразглеждам твоя случай, когато ми го отнеха. – Нямам какво повече да кажа. – Сигурен ли си? – Какво, да не се каниш да ме блъскаш в стената, докато пак не загубя съзнание? Ти и твоите хора винаги сте действали така... Но Ребус вече не го слушаше. Вниманието му беше на8


сочено към мобилния телефон в десния юмрук на Мийкъл. Измъкна го от ръката му и установи, че функцията за запис е активирана. После с мрачна усмивка го запрати в най-гъстия храсталак. Мийкъл само изохка отчаяно. – Така ли ще я караш вечно, Питър? – продължи Ребус, мятайки цигарения фас към зида. – Все ще се озърташ през рамо за някой като мен, докато един ден някое куче не вземе да души и рие на погрешното място. – Нито имаш нещо срещу мен, нито си голяма клечка вече – процеди Мийкъл. – Много грешиш. Нали имам теб. – Показалецът му се заби в гърдите на Мийкъл. – И няма да те оставя, докато за мен си все още неразкрит случай. – После му обърна гръб и тръгна към портата. Мийкъл го проследи с поглед как се качва в колата и пали. Автомобилът тръгна с мръсна газ. После, ругаейки под нос, нагази в прещипа да си търси телефона.   

Прощалното парти на началника на полицията беше организирано в столовата на Управлението на Лотиън и пограничните райони на „Фетс Авеню“. На шефа му предстоеше да заеме нов пост, южно от границата и май никой не беше наясно дали изобщо ще му назначат заместник. Осемте районни полицейски управления скоро щяха да се слеят в нещо, наречено Полиция на Шотландия. Нея щеше да оглави шефът на Стратклайд, а останалите седмина началници трябваше да драскат за ново назначение. Някой напразно беше положил усилие да превърне столовата в бална зала – няколко знаменца, пъстри гирлянди и даже дузина балони. Масите бяха застлани с хартиени покривки. Имаше дори купички с ядки и чипс, бутилки вино и бира. 9


– Тортата пристига след половин час – каза Шабон Кларк на Ребус. – В такъв случай си плюя на петите след двайсет минути. – Не обичаш ли торта? – По-точно речите, които я съпровождат. Кларк се ухили и отпи от портокаловия сок. Ребус държеше бутилка лека бира, но беше загубил охота да я пие – твърде газирана и недостатъчно студена. – Е, сержант Ребус – продължи тя, – каква я свършихте до днес следобед? Той заби поглед в нея. – Докога ще я караме така? Той говореше за това, че непрекъснато натъртва на ранга – неговия на сержант срещу нейния на инспектор. Преди десет години бяха с разменени роли. Но когато пенсионираният Ребус подаде молба да се върне в полицията, го предупредиха, че бройката на инспекторите е попълнена и ще трябва да постъпи като обикновен сержант. „Или това, или нищо“, казаха му. И той прие. – Имам намерение още известно време да дърпам тая струна – отвърна Кларк с още по-широка усмивка. – Но ти не отговори на въпроса ми. – Срещнах се със стар приятел. – Ти не само стари, ами никакви приятели нямаш. – Мога да посоча поне дузина само в това помещение. Кларк огледа лицата наоколо. – И сигурно още толкова врагове. Ребус се замисли. – Аха, сигурно – призна той. Но пак лъжеше. Дузина приятели?! Нищо общо с истината. Кларк му беше близка, може би най-близкият приятел изобщо, въпреки огромната разлика във възрастта и факта, че тя не харесваше повечето парчета, които той слуша. Той 10


беше заобиколен от хора, с които работеше отдавна, но не би поканил нито един от тях в апартамента си на приказка или на чаша уиски. Сред тях имаше даже неколцина, чиито задници с радост би сритал – като ония тримата от отдел „Професионални правила“ например. Стояха настрани от останалите в помещението, потвърждавайки статуса си на аутсайдери. Вече имаха доста наплашен вид – както заради отдел „Неразкрити престъпления“, така и от онова, което тепърва ги чака: да ги разпръснат заради реорганизацията. В този момент обаче от навалицата изплува образ от миналото и тръгна право към Ребус. Протегна ръка, която Ребус пое. – Дявол да го вземе, едва те познах – призна Ребус. Еймън Патерсън потупа онова, което беше останало от някогашното му шкембе. – Диета и упражнения – обясни. – Слава богу, вече очаквах да ми кажеш, че те е хванала охтиката. – Ребус се извърна към Кларк: – Шабон, това е Еймън Патерсън. Той беше старши полицай по времето, когато бях още новак. – Докато двамата се здрависваха, Ребус продължи с представянето: – Шабон е инспектор, което подклажда у нея жестоката илюзия, че ми е шеф. – Е, тогава ви желая успех с него – каза Патерсън. – Даже когато имаше още жълто около устата, пак не разбираше от дума, въпреки че често му сритвах задника. – Някои неща си остават непроменени с времето – заключи Кларк. – Навремето викахме на Еймън Търбуха – обади се Ребус. – Върна се от почивка в Щатите и се похвали, че в ресторанта изплюскал толкова храна, та накрая го наградили с тениска. – Още си я пазя – допълни Патерсън, вдигайки чашата си за наздравица. – От колко време сте извън играта? – попита Кларк. С тази негова висока и стройна фигура и гъста коса тя 11


нито за миг не би допуснала, че е по-възрастен от Ребус дори с ден. – Близо петнайсет години. Много мило от тяхна страна, че все още ме канят на такива събития. – Той махна изразително с чашата вино към насъбралите се. – Сигурно гледат на вас като на образец за пенсионер. – Може и така да е – съгласи се със смях той. – Значи, това е заупокойната молитва за Управлението на Лотиън и пограничните райони, така ли? – Доколкото ни е известно. – Ребус се извърна към Кларк. – Как беше новото име? – Вече ще има две управления – Единбург плюс Лотиън и Шотландски погранични райони. – Врели-некипели... – промърмори Патерсън. – Сега всички полицейски значки и обозначението на патрулните коли трябва да се сменят. Как, дявол ги взел, очакват да се пестят пари така?! – После се обърна към Ребус: – Ще наминеш ли към Дод? Ребус сви рамене. – Ами ти? – Там може би също ни чака заупокойна молитва. – Патерсън се извърна към Кларк: – Всички работехме заедно в Самърхол. – Самърхол? – Полицейският участък до ветеринарното училище на „Самърхол Плейс“ – обясни Ребус. – Видяха му сметката и остана само тоя на „Сейнт Ленърд“. – Станало е доста преди моето време – установи тя. – Направо през каменната ера – съгласи се Патерсън. – Вече останаха съвсем малко пещерни хора като нас, а, Джон? – Аз обаче се научих да паля огън – контрира го Ребус, измъкна кутия кибрит от джоба си и я раздрънка. – Не ми казвай, че още пушиш! – Е, има си хора за всичко. 12


– Обича и да си пийва – вметна поверително Кларк. – Потресен съм. – Патерсън демонстративно изгледа Ребус от глава до пети, оценявайки физиката му. – Не знаех, че съм на конкурса „Мис Вселена“. – Не си – отвърна Кларк, – но въпреки това си глътна корема. – Разбиха те – отбеляза със смях Патерсън и потупа Ребус по рамото. – Е, идваш ли у Дод? Май и Стефан ще намине. – Това ми прилича на среща с отвъдното – подметна Ребус, после обясни на Кларк, че Дод Блантайр наскоро е получил удар. – Затова иска още веднъж да събере под знамената старата гвардия – добави Патерсън. После размаха пръст към Ребус: – Нали няма да го разочароваш... нито пък Маги... – Ще си проверя ангажиментите. Патерсън изгледа втренчено Ребус, после бавно кимна и отново го потупа по рамото. – Е, хайде тогава – каза и тръгна да поздрави още някого от „старите пушки“. Пет минути по-късно, тъкмо когато Ребус се канеше да се измъкне под предлог, че има нужда от цигара, в столовата влезе група новопристигнали. Приличаха на адвокати, каквито всъщност бяха – гостите от юридическия отдел към Министерския съвет. Изтупани, със загладени лица и предвождани от самата Елинор Макри, юридическия съветник на правителството. – Дали не е редно да се поклоним ниско? – промърмори Ребус към Кларк, която нервно си гласеше бретона. В този момент Макри целуваше шефа на управлението по двете бузи. – Само гледай да не изтърсиш нещо, за което после ще съжаляваш. – Както кажеш, шефе. Макри изглеждаше така, сякаш се е отбила на още няколко места, преди да дойде на тържеството: фризьор, коз13


метик и скъп бутик. Големите очила с черни рамки само подсилваха пронизителния ѝ поглед. Само с едно оглеждане тя прецени кого сред присъстващите си струва да поздрави и кого спокойно може да подмине. Съветникът, оглавяващ Комисията по реда и сигурността, беше удостоен със същата целувка като шефа на полицията. Останалите гости наоколо трябваше да се задоволят с ръкостискане или кимване. Поднесоха на юридическия съветник чаша бяло вино, но Ребус се съмняваше, че това е нещо повече от реквизит. Той чак сега забеляза празната бутилка в ръката си, макар да се зарече да не си разваля жаждата, докато не открие нещо по-свястно. – Подготви ли си думичките, ако случайно се понесе насам? – подметна той на Кларк. – Според мен сме доста извън нейната орбита. – Уместна забележка. Но след като тя е вече тук, скоро ще започнат и приветствията. – Ребус измъкна пакета цигари и направи неопределен жест към света навън. – Ще се върнеш ли? – Тя срещна погледа му и сви устни, осъзнала колко глупаво е прозвучал въпросът ѝ. Обаче щом Ребус се накани да се изниже от столовата, Макри зърна някого и се устреми право към него, та се наложи да се размине с нея. Тя се намръщи в усилие да се сети кой точно беше този, даже си позволи да изпроводи с поглед отдалечаващата се фигура. После обаче се добра до своята цел. Кларк проследи как най-висшестоящият адвокат на Шотландия хвана Малкълм Фокс за ръка и го откъсна от кохортата на отдел „Професионални правила“. Каквото и да се канеха да обсъждат, явно им трябваше усамотение. Една от сервитьорките в столовата се появи на вратата с торта в ръце. Само бегъл жест от страна на полицейския началник беше достатъчен, за да разбере, че церемонията трябва да почака, докато юридическият съветник не е готова да се присъедини... 14


– Малко по-сериозно е – неохотно каза той, поставяйки крайно предпазливо чашата върху чинийката. – Сигурно не сте чували за Светците? – Само за австралийската рок банда. – И това е било нещо като банда според мен. Наричали са се Светците от Черната библия. – Това пък какво ще рече? – Не съм много сигурен – досиетата от офиса на юридическия съветник не са съвсем пълни. – Звучи ми малко като масонски орден. – Може да излезе нещо подобно. – И полицаите от Самърхол също са били членове, така ли? – Единствените членове. Всеки следовател в участъка по онова време е бил Светец от Черната библия... 4. Ребус седеше в колата, втренчен в къщата с веранда пред себе си. Щом беше със сааба, не можеше да пие, но пък можеше да се изнесе набързо, ако се наложи. Небето беше чисто, луната се виждаше ясно. Само един-два градуса над нулата, по настилката на пътя вече се образуваше скреж. Ребус се беше вкопчил във волана. Още не беше видял някой да влиза. Прозорците на долния етаж светеха. Тези на спалните бяха на полуетажа под скосения покрив, покрит с шистови плочи – тъмни и със спуснати завеси. Ребус спусна прозореца от своята страна и запали цигара. Може никой друг да не се появи. Казаха му за седем часа, а сега беше седем и десет. Ами ако влезе и се окаже, че са само той, Дод Блантайр и Маги? Дали ще им е много уютно така? Дръпна от цигарата и присви очи, защото му засмъдя от дима. Дод дали е на легло? Сигурно са го преместили в дневната, а шкафът е избутан до стената. Маги е изтощена от грижите около него, 59


животът се оттича и от нея. Дали ще попита защо Ребус така и не се накани да намине и никога не отговаряше на нейните коледни честитки, които тя редовно му пращаше? „Дано скоро се съберем пак. С любов: Дод и Маги“ Името на съпруга ѝ винаги на първо място, но с нейния почерк. Наистина ли искаше да прекара вечерта само с тях двамата? Имаха ли изобщо какво да си кажат, освен да си спомнят за едно време? Дали тя е приготвила сандвичи, или пък е някаква по-засукана вечеря, та да се налага да балансира с чиния, вилица и чаша в ръце, докато седи или стои? – Мамка му... – промърмори, тръскайки пепелта през прозореца. – Това е замърсяване на околната среда – изгърмя някакъв глас и един юмрук се стовари върху покрива на сааба. Ребус едва не изпусна цигарата. Ругаейки, се взря в приведената край колата фигура на Еймън Патерсън. – Сърдечен удар ли искаш да ми докараш?! – престорено се оплака Ребус. – Стар полицейски трик – да се промъкнеш незабелязано до заподозрения. Ребус вдигна прозореца, измъкна ключа от стартера и отвори вратата. – Само не ми казвай, че си дошъл пеша – възкликна той, докато се измъкваше от колата. – Хванах автобус. – Патерсън кимна към сааба: – Да не си се цанил за шофьор тая вечер? – Също като в Самърхол. – Само един-два пъти се е случвало да ни разкарваш по домовете. – И да чистя повръщаното от задната седалка. – Това нали не е същата кола? – Не точно. – Помня, жена ти се оплакваше, че миризмата така и не изветрява. 60


– Накрая трябваше да я продам на безценица – кимна Ребус. – Колата или жената? – Патерсън му смигна и го потупа по рамото: – Е, готов ли си за срещата с инвалид. Виждаш ми се съвсем одървен от студ. – Просто се притеснявах да не съм сам-самичък. – Сякаш Светците биха допуснали такова нещо. Още едно окуражително потупване и Патерсън го поведе към вратата на къщата. Минаха няколко секунди, преди Маги Блантайр да откликне на позвъняването. Окъпана в топлата гостоприемна светлина, тя не изглеждаше остаряла и с ден. Пепеляворусата коса падаше по голата ѝ шия; широки рамене, затова пък тънка талия. Отрупана със скъпи бижута и с безупречен грим. – Момчета! – разтвори широко ръце да прегърне всеки един от двамата. – Влизайте, че е студено. Патерсън получи целувка и по двете бузи, още преди да е прекрачил прага, после дойде ред и на Ребус. Тя задържа поглед върху него и притисна пръсти към лицето му, заличавайки следата, останала от червилото ѝ. – Джон – каза, – така се надявах да успееш. – После го поведе за ръка навътре, затваряйки вратата към света навън. – Събличайте се. – Тя кимна към закачалката, където вече висеше палто от камилска вълна, от единия му джоб се подаваше червен шал. – Стефан тук ли е вече? – досети се Патерсън. – Вие сте следователите – провлачи Маги Блантайр, – вие ми кажете. – Винаги съм му казвал, че палтото от камилска вълна го прави да изглежда като търговец на коли втора употреба. И той провеси пухеното си яке. Ребус продължи да се бори със собственото си палто, докато Маги не му помогна. Пътьом забеляза, че до стълбата към втория етаж е инсталиран ескалатор за инвалидна количка. 61


– Не знаех дали е редно да донесем нещо за пиене – оправда се той. – От вас не се очаква нищо друго, освен да дойдете – увери го тя, докосвайки отново ръката му. – Идвайте с мен. Минаха през малка трапезария и влязоха в хола. Дод Блантайр седеше в наглед обикновено кресло, напълно облечен и с водна чаша оранжева течност на помощната масичка край себе си. Стефан Гилмор се надигна от дивана, прехвърляйки чашата с уиски от дясната в лявата си ръка. – Здрасти, Търбух – рече. Двамата се здрависаха, после беше ред на Ребус. – Доста време мина, Джон. – Стефан... Ребус огледа някогашния си шеф. Вече беше навлязъл в седемдесетте, но изглеждаше поне десет години по-млад. Под вталеното сако носеше черна тениска, комбинирана с ръждиви на цвят панталони от рипсено кадифе и кафяви мокасини. Малкото му останала коса беше така зализана, че да покрива колкото се може повече от олисялото теме. Пронизващи сини очи и здрав руменец на бузите. – В града ли си отседнал? – попита го Патерсън. Гилмор кимна: – Шофьорът ще ме закара обратно. – Шофьор, значи, а? – Патерсън махна към Ребус. – И аз си имам за тази вечер. – После се упъти към ъгъла, където седеше Дод Блантайр, и стисна рамото му за поздрав. – Ще ме извиниш, че не ставам да те посрещна. – Едната половина от лицето на Блантайр някак се беше смъкнала по-ниско от другата и това правеше говора му леко завален. – Всичко си ти е наред, Дод – отвърна Патерсън. Блантайр кимна и насочи вниманието си към Ребус. – А, ето го и блудния син – каза. – Аз пък си мислех, че или пиенето те е довършило, или си щипнал към Испания. – Просто съм затрупан от работа – отвърна Ребус и извинително вдигна рамене. 62


– Е, нали сега си тук. Маги, нали няма да оставим хората да погинат от жажда? Барчето вече беше отворено. Изглежда, Маги знаеше, че Патерсън ще поиска малцово уиски „Хайланд Парк“. – И за теб ли от същото, Джон? – попита тя. – По-добре да взема едно такова. – Ребус кимна към чашата портокалов сок край Блантайр. – Със или без двойна доза водка в него? – Без. – Дод отлично знае, че не трябва да пие. – Тя взе да налива портокалов сок от кутията. – Докторите се опитват да ми отнемат и последната радост от живота – оплака се Блантайр. Ребус отново трябваше да се напрегне, за да схване какво казва старият му колега. – Разполагайте се – подкани ги Маги, подавайки им чашите. На дивана имаше място точно колкото за тримата гости. Маги се настани на свободното кресло. – Да пием за нас – подкани ги с широк жест тя. После, осъзнавайки гафа, се надигна и отиде при съпруга си да му помогне да държи чашата, докато отпива през сламка. По брадичката му потече слюнка и тя я изтри с опакото на един от пръстите си, окичени с пръстени. – Много мило, че всички успяхте да дойдете – каза, когато се върна на креслото си. – Нали така, Дод? – Аха – потвърди той. – Светците от Черната библия... – Отдавна не съм го чувал – усмихнато отбеляза Стефан Гилмор. – Защото сега се движиш в други сфери – напомни му Патерсън. – Само футболисти и филмови звезди. – Не са чак толкова много, колкото си мислиш. – Ама още държиш оня хотел в Дубай, нали? – Само за да го рушат пясъчните бури – призна Гилмор. 63


Седнал в другия край на дивана, Ребус не можеше да вижда някогашния си шеф, ако не се наведе напред. Гилмор беше главен инспектор в Самърхол. Патерсън и Блантайр бяха старши полицаи, а Ребус и по-младия от него Фрейзър Спенс – сержанти. Спенсър обаче беше загинал преди десет години при катастрофа с мотоциклет в Гърция. На неговото погребение останалите четирима членове на Светците се събраха за последно. – За какво се размисли, Джон? – попита Маги Блантайр, разклащайки бялото вино в чашата си. – Мисля си, че не трябваше да идвам с колата. – Той красноречиво изгледа портокаловия си сок. – Тогава я остави тук – утре ще си я вземеш. Ребус обаче поклати глава. – Разбрах, че още работиш – каза Дод Блантайр. – За кратко бях в пенсия – поработвах като цивилен в отдел „Неразкрити престъпления“. – Същия, дето го сформира Грегър Маграт ли? – Вече го ликвидираха. Подадох молба да ме върнат в Главно следствено и извадих късмет. – Нещо като ония дърти чешити, дето ги взимат на работа в магазините на „Би енд Кю“, така ли? – пошегува се Патерсън. – Джон винаги си е бил работяга – обади се Блантайр. – Тоя удар да не те е лишил и от памет – изсумтя Патерсън. – Джон беше най-мързеливото леке. – Той се обърна към Ребус. – Хайде, признай си, че съм прав, Джон! – Бъркаш Джон с бедния Фрейзър – прекъсна го Гилмор. – Фрейзър беше тоя, дето бозаеше от всички. – Вярно ли? – Патерсън се намръщи, опитвайки да си спомни. – Спри уискито на Търбуха – предупреди жена си Блантайр. – И без това са му останали съвсем малко сиви клетки. Последва кратък смях, после всички се съсредоточиха върху питиетата си. „Дотук добре“, помисли си Ребус. Но 64


той познаваше тези мъже: настроението им бързо можеше да се обърне... – Някой пази ли още Черната библия? – наруши тишината Гилмор. – Идея нямам какво стана с нея – отвърна Блантайр. – Според Маги може да е отишла на боклука, когато разчиствахме гаража. – Срамота! Блантайр погледна Гилмор. – Бас ловя, че си страшно доволен, дето се махна съвсем навреме – имаш повече пари, отколкото бедняци като нас някога са виждали. – Колко хотела имаш вече, Стефан? – Въпросът дойде откъм Маги. – Не са точно мои. Просто управлявам компанията. – И все пак – колко са? – Последния път бяха седемнайсет. – Кой знае колко въздушни мили си натрупал*. – Със стюардесите на „Емирейтс“ вече сме на малки имена. Тя се усмихна, явно зарадвана заради него. – Още ли ходиш с оная манекенка? – Не е манекенка – работеше в телевизията. – Все тая – теб те интересува външният вид. Гилмор бавно кимна. – Още сме заедно – потвърди той. – Но не сме женени. – Четохме по вестниците за теб – всичко, дето се изписа около референдума. – „Стефан Гилмор казва „не“ – издекламира Патерсън. – Така ли си подлагаш за рицарско звание? – Ами какво стана с вашите планове с оня твой авер футболист да купите стадион „Тайнкасъл“? – включи се Дод Блантайр. * Система за отстъпки на лоялни клиенти, които ползват често една и съща авиокомпания или група авиопревозвачи. – Б. пр.

65


– Това взе да намирисва на разпит – престорено се възпротиви Гилмор. – А на всички ни е ясно колко неприятни могат да са тия двамата. – Той се усмихна и отпи от чашата си. – Ами с теб какво става, Джон? – обърна се към Ребус Маги. – Ти май се раздели с Рона, нали? Имахте само едно дете... – Остави човека на мира – прекъсна недоволно жена си Блантайр. После се обърна към Ребус. – Прекалява със сапунените сериали, там е проблемът. – Тогава да слагам пайовете във фурната – предложи Маги, надигайки се от мястото си. Съпругът ѝ кимна. – Пайове ли? – обади се Патерсън. – Дод реши, че ще ви е приятно да си спомните. Казва, че цели две години само това сте яли. – Май така си беше. – Патерсън потупа корема на Ребус. – Но се лепнаха на Джон и на Фрейзър. – Ще са готови след малко. Преди да тръгне към кухнята, тя отиде при мъжа си и го целуна по челото. Щом излезе, Блантайр ги накара да затворят вратата. Стефан Гилмор го направи. – Приближете се и тримата – повика ги той. Гостите наобиколиха креслото му. – Не ми се ще да говоря високо. – Какво става, Дод? – попита Гилмор, снишавайки глас. – Последните няколко пъти, като ходих при белите престилки, не позволих на Маги да дойде с мен. Тя не знае колко зле е положението всъщност. Не е само от удара, цялата машинария отказва. – Съжалявам да го чуя – обади се Патерсън. – Остават ми още няколко месеца – поне така се надявам. Но дочух, че може и да не са толкова приятни, колкото би ми се искало. – Той се взря във всеки един от тях. – Елинор Макари е изровила томахавката. – Макари? – повтори Гилмор. 66


– Юридическият съветник – обясни му Ребус. – Рови се в случая „Сондърс“. – За какъв дявол ѝ е притрябвало?! – Защото може да си го позволи. Отхвърлиха принципа на двойната наказуемост*, ако не си чул. – Не съм чул – призна Гилмор. – Не са го отхвърлили съвсем – реши да уточни Ребус. – Само при определени случаи ще се иска повторно разглеждане на делото. – Това беше преди трийсет години – възмути се Гилмор. – Няма как да помним... – Това няма да ги спре да разпитват – обърна се към приятеля си Патерсън. – Забавно ли е да виждаш снимката си по вестниците, Стефан? Ама не как си награбил някоя телевизионна звезда, а заедно с полицейските снимки на Били Сондърс! – Тоя Сондърс още ли е на белия свят? – попита Гилмор. – Макари едва ли щеше да се занимава с него, ако не беше жив – обади се Блантайр. А после: – Гърлото ми пресъхна – може ли някой от вас... Патерсън вдигна чашата и поднесе сламката към устните на Блантайр. Гилмор извади чиста носна кърпа, с която попи брадичката му. – И какво правим в такъв случай? – попита. – Аз просто ви предупреждавам навреме – каза му Блантайр. – Защото само след няколко месеца това изобщо няма да ме касае. За вас обаче... Гилмор погледна към Ребус. – Ти си единственият от нас, който все още има общо с работата на управлението, Джон. Можеш ли да разбереш какво става? * Принцип от наказателното право, при който никой не може да бъде съден два пъти за едно и също престъпление, ако вече е изтърпял присъдата си или е оправдан по обвинението. В българското наказателно право за него се използва латинското Non bis idem. – Б. пр.

67


– Ще опитам – отвърна Ребус. – Само гледай да не излезе, че се опитваш да заметеш нещо – добави Патерсън. – Да замета ли? – повтори Ребус в момента, когато Маги влезе при тях. – О! – възкликна тя и на лицето ѝ се изписа страх, щом видя тримата скупчени около съпруга ѝ. – Да не би... – Добре съм – побърза да я увери Блантайр. – Просто ми дадоха да пия. Тя притисна ръка към гърдите си. – Изкара ми акъла. – После посочи към кухнята: – На пайовете ще им трябват петнайсетина минути, но преди това ще изляза – имам нужда от една цигара. – Може и аз да се присъединя – обади се Ребус. Той улови погледа на Дод Блантайр. – Стига да нямаш против... – Давай – съгласи се Блантайр след моментно колебание. Ребус последва Маги през малката кухня към задния двор. Градинските мебели в него бяха покрити в очакване на по-добра метеорологична прогноза, зад тях се виждаше ивица трева. Тя запали първо своята цигара, след това подаде златната запалка на Ребус. После скръсти ръце на гърдите си, за да се предпази от студа. – Искаш ли да ти донеса палтото? – попита той. Тя обаче поклати глава: – Вкъщи понякога ми става много горещо. Дод обича отоплението да е винаги надуто до дупка. – Двамата спогаждате ли се? – Какво друго ни остава? – Тя отметна кичур коса от едното си око. – Сигурно никак не ви е леко. – Хайде да сменим темата, става ли? – Щом искаш. Тя се замисли за момент. – Всъщност не, дай да обсъдим точно това – защо всич68


ки сте се събрали? – Не съм сигурен, че схващам въпроса. – Кога за последно и четиримата бяхте на едно и също място едновременно? – На погребението на Фрейзър. – А това беше преди десет години. Защо се събрахте точно сега? – Тя протегна ръка. – И не си прави труда да смекчаваш удара. През живота си на какви ли не неща съм се нагледала. – Тя пристъпи крачка към него. Толкова близо, че усети парфюма ѝ. – Дошли сте, защото той умира, нали? Умира, а си въобразява, че може да го скрие от мен. Тя прочете отговора в очите му и се извърна, дърпайки трескаво от цигарата и изпускайки през ноздрите, така че скоро цялото ѝ лице беше обвито в дим. – Маги... – започна той, но тя само поклати глава. Накрая си пое дълбоко дъх и опита да се стегне. – Още ли си на стария адрес? – попита. – Онзи, на който ти пращам картички всяка година? – Да. – Значи, така и не си се преместил. Мислиш ли, че Рона ще се върне при теб? – Едва ли. – Той пристъпи от крак на крак. – Май никой от нас не може да скъса с миналото, а? Дод непрекъснато приказва за Самърхол. Понякога ми се струва, че повече има нужда от свещеник, отколкото от жена. – Тя забеляза погледа му и вдигна ръка: – Спестява ми всички кървави подробности. Други времена, други правила – нали така? – Само себе си можем да убедим в това. – Ребус взе да изучава тлеещия край на цигарата си. – Но него все пак нещо го тревожи, нали? Не е само това, че си отива. И то има общо със Светците. – Най-добре питай него. Тя се усмихна. – Сега питам теб, Джон. Питам стария си приятел. – Ко69


гато той не отговори, тя се наклони и го целуна по устните. Целуна го бавно, после изтри уликите с пръст. – Той така и не разбра – каза почти шепнешком. – Освен ако ти не си му признал. Ребус поклати глава, но нищо не каза. – Вие бяхте още момчета, всичките. Момчета, които си играеха на каубои. – Тя прокара пръст – не този, с който изтри червилото – по бузата и шията му. – Ами ти каква беше тогава, Маги? – попита той, докато тя изследваше очертанията на лицето му. – И тогава си бях същата като сега, Джон. Нито повече, нито по-малко. Ти обаче... – Определено съм добавил нещо към бившето си „аз“. – Но си и някак по-тъжен. Затова се питам защо все още смяташ, че тая работа ти е нужна? – Е, какъв бях по онова време? – В теб сякаш имаше навита пружина. – За късмет навреме го усетих. – Не съм толкова сигурна. – Тя за последно дръпна от цигарата и я хвърли към най-близката саксия. – По-добре да се прибираме, преди да са почнали да си чешат езиците. Не че вие, Светците, си нямате вяра... Ребус също угаси цигарата и хвърли угарката при нейната. – Това е само прозвище, което си измислихме – обясни той. – Нищо не значи. – Пробвай да го кажеш на Дод. – Тя се позабави при вратата с ръка на дръжката. – Според него идеята е заимствана направо от комиксите. – Нещо не се сещам за много супергерои, които затлъстяват от ядене на пай – възрази той. – Сигурно не носите и долните си гащи върху панталоните – съгласи се тя. – Освен ако не искаш да ми намекнеш нещо... 70


Turn static files into dynamic content formats.

Create a flipbook
Issuu converts static files into: digital portfolios, online yearbooks, online catalogs, digital photo albums and more. Sign up and create your flipbook.