Извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство (IX – началото на XI в.) by Slavyan Stoyanov

Извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство (IX – началото на XI в.)

Национален aрхеологически институт и музей Българска академия на науките

© Издател: Национален aрхеологически институт с музей – BAN Главен редактор: Людмил Вагалински Редактор: Предпечатна подготовка: Росица Кънева Отпечатано в България Всички права запазени ISBN 978-954-92395-4-6

Българска академия на науките Национален aрхеологически институт и музей

Дисертации том 5

Деян Рабовянов

Извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство (IX – началото на XI в.)

София, 2011

Bulgarian academy of scinces National Institute of Archeology with Museum

Dissertations Vol. 5

Deyan Rabovyanov

The provincial stone fortresses of the First Bulgarian Empire (9th â&#x20AC;&#x201C; beginning of 11th century)

Sofia, 2011

СЪДЪРЖАНИЕ УВОД . ...............................................................................................................................................................7 БЛАГОДАРНОСТИ ........................................................................................................................................11 ПРЕГЛЕД НА ПРОУЧВАНИЯТА .............................................................................................................12 ГЛАВА ПЪРВА .................................................................................................................................................19 Регионални групи крепости – планови и конструктивни особености................................................19 I.1.Крепости на изток от р. Янтра, между Дунав и Стара планина . ............................................22 I.2.Крепости на запад от р. Янтра . .......................................................................................................39 I.3.Крепости на север от р. Дунав .........................................................................................................43 I.4.Крепости на юг от Стара планина .................................................................................................45 I.5.Крепости от югозападните български земи . ...............................................................................51 ГЛАВА ВТОРА . ................................................................................................................................................63 Извънстоличните каменни крепости като съоръжения за отбрана и живеене.................................63 II.1.Типология на крепостите ................................................................................................................63 II.2.Организация на отбраната и атаката на крепостите по изворови и археологически данни . ............................................................................................................................................................ 66 II.3.Крепостите в отбранителната система и пътната мрежа на Първото българско царство . .............................................................................................................................................................72 II.4.Извънстоличните каменни крепости в съпоставителен план и тяхната строително-архитектурна традиция .............................................................................................................................................81 II.5.Извънстоличните каменни крепости в селищната система на Първото българско царство . .............................................................................................................................................................97 ГЛАВА ТРЕТА ................................................................................................................................................111 Поява, функциониране и изоставяне на извънстоличните каменни крепости...............................111 III.1.Фортификацията на ранния период на Първото българско царство: землените укрепления ........................................................................................................................................................111 III.2.Хронологически рамки на каменните крепости по регионални и архитектурно-функционални групи: археологическите доказателства ......................................................................................115 III.3.Причини за изоставянето на землените укрепления и за появата на извънстоличните каменни крепости ............................................................................................................................................122 III.4.Фактори за изоставянето на извънстоличните каменни крепости и тяхната съдба в периода на Византийската власт и Второто българско царство ..................................................................129 ЗАКЛЮЧЕНИЕ .............................................................................................................................................135 ЛИТЕРАТУРА . ...............................................................................................................................................139 ПРИЛОЖЕНИЯ . ...........................................................................................................................................161 Каталог на обектите . ..............................................................................................................................163 Таблица 1. Функциониращи извънстолични каменнни крепости в периода на Първото българско царство ..................................................................................................................................................209 Таблица 2. Представяне на извънстоличните каменни крепости според приетата типология ..........................................................................................................................................................214 Списък на приложените карти ............................................................................................................217 Карти............................................................................................................................................................217 Образи .......................................................................................................................................................227 Summary ........................................................................................................................................................................287

На светлата памет на Рашо Рашев, защото без него нямаше да има такава книга... On the bright memory of Rasho Rashev, because there would be such a book without him...

УВОД Интересът и вниманието, отделяни на извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство, са най-малкото напълно оправдани. Те заемат важно място в неговата отбранителна система и пътна мрежа и същевременно представляват специфична селищна категория. Това е причина относно тях да възникнат редица въпроси, притежаващи съществено значение за представяне картината на цялостния живот на ранносредновековната българска държава. Сравнително големият брой на тези паметници не само затруднява тяхното изследване, но е и косвено свидетелство за това, че те са част от една сложна многопластова система в рамките на Първото българско царство. Архитектурната им разнообразност поставя редица въпроси за произхода, функциите и възможността тяхното построяване да е било повлияно от една чужда култура. Макар и все още ограничено, археологическото проучване значително обогатява наличната информация за тях през последните десетилетия. Поради това се появи необходимостта от създаване на едно ново обобщаващо изследване след труда на Р. Рашев „Старобългарски укрепления на Долния Дунав (VII-ХI в.)“, издаден през 1982 г. В настоящото изследване не са включени монументалните каменни крепости, познати от епиграфските паметници и от някои писмени извори с названието „аули“ и изпълняващи столични и резиденциални функции. Това е продиктувано от няколко причини. Информацията от писмените извори и археологическите проучвания не оставя съмнение, че аулите са имали резиденциални функции и са били пряко свързани с владетелския двор. Това е отразено и от специфичния им архитектурен облик, характеризиран от монументалния градеж, наличието на дворцови и храмови постройки, бани и други водни съоръжения. Затова с основание Плиска, Преслав, Дръстър, крепостта на остров Пъкуюл луи Соаре и аулът до Хан Крум се отделят от извънстоличните крепости. Засега археологическите и писмените извори показват, че аулите запазват значението си през целия период на Първото българско царство, въпреки промените, претърпени от някои от тях като Плиска. Макар че проблемите, свързани с тези внушителни паметници на ранното българско средновековие, не могат да се считат за окончателно решени, тяхната същност ги поставя извън предмета на разглеждане на този труд. Пример за споровете, засягащи тези паметници, са изключително интересните данни за крепостта на остров Пъкуюл луи Соаре, представени от Г. Атанасов. Според него археологическите материали обвързват нейното издигане с началото на Х в. (Атанасов 2007, 176-177). Това би променило досегашните представи за нейната функция и мястото, което е заемала в живота на Първото българско царство. Споменаван и приеман от съвременниците, включително от император Василий II, като столица на България след преместването на държавния център в югозападните български земи, Охрид също се изключва от предмета на разглеждане. Наличието на укрепен център преди превръщането му в столица е напълно допустимо, но липсата на конкретна информация за него през ранния период, прави невъзможно изследването му. Някои крепости от 7

югозападните български земи като Преспа, Скопие, Воден, Копринища (Пронища), Мъглен и Сетина, са споменавани от византийските хронисти във връзка с българския владетелски дом. Наличната информация за тях обаче не позволява те да бъдат разграничени архитектурно, функционално или в друго отношение от останалите крепости в югозападните български земи в периода на Първото българско царство. Наред с това, те не са натоварвани със специално значение – като втори столици – от съвременниците им, и поради това са разгледани заедно с другите извънстолични крепости. Вероятно връзката им с управляващата династия трябва да се търси в мобилността на владетелския дом и в нуждата от укрепени места за подслоняването му в условията на постоянна война с Византийската империя. Извън рамките на темата остават и землените укрепления. Те оформят една защитна система, чието изоставяне довежда до заместването им с разглежданите в това изследване каменни крепости (Рашев 1982, 173-174; Rashev 2005, 52-54). Различните им функции – на преградни съоръжения и военни лагери – също ги поставят извън предмета на изследването. Почти пълната липса на археологически проучвания върху тях след началото на 80-те години на ХХ в. не предполага възможност за разрешаване на някои от съществуващите проблеми. Извънстоличните крепости на Първото българско царство представляват изключително труден предмет на изследване. Във връзка с множеството проблеми, свързани с тях, се поставят следните цели: ✓ да се установят причините за изоставянето на землените укрепления и появата на извънстоличните крепости; ✓ да се очертаят хронологическите и териториалните рамки на издигане на разглежданите крепости; ✓ да се посочи мястото, заемано от крепостите, в отбранителната, пътната и селищната система на Първото българско царство; ✓ да се изясни от кого са построени, поддържани и защитавани крепостите в различните области на Първото българско царство; ✓ да се установи строително-архитектурната традиция, продукт на която са крепостите, и да се проследи наличието и посоката на проникване на евентуалните чужди влияния; ✓ да се очертаят причините, довели до изоставянето на част от крепостите, и промяната в устройството и функцията при други. За да се постигнат поставените цели, се преследва разрешаването на следните задачи: • да се представи основната информация за разглежданите крепости с възможно найпълна библиографска справка за тях; • да се изследват плановите и конструктивните особености на крепостите по регионални групи; • да се представи археологическата информация, свидетелстваща за датировката, принадлежността и функцията на тези паметници; • да се типологизират крепостите съобразно основната им характеристика – възможността за осъществяване на ефективна защита; • да се представят свидетелствата за наличието и характера на селищата, некрополите, религиозните обекти, занаятчийското производство, търговските връзки и контактите с държавните центрове от самите крепости и тяхната непосредствена околност; • да се съпоставят по отношение на план, конструкция и функции българските крепости с тези на съседните държави и народи – хазарските, източнославянските, моравските, източнофранкските и византийските; 8

• да се анализират известните писмени извори и наличните данни за плана и конструкцията на крепостите, разкриващи начина на осъществяване на обсадни и защитни действия от войските на Първото българско царство и тези на неговите съседи; В съответствие с представените цели и задачи е определен и териториалният и хронологическият обхват на изследването. Самата тема определя за хронологическа рамка периода на Първото българско царство (681-1018 г.). Наличната информация обаче налага долната граница да се постави в началото на IХ в., когато във връзка с българската експанзия на юг от Стара планина в нейната територия са включени някои функциониращи византийски крепости като Месемврия, Анхиало и Голое, а други като Констанция са възстановени. За горна граница е приета 1018 г., когато българската държава е унищожена и земите ѝ са включени във Византийската империя. Необходимостта да се проследи появата на извънстоличните каменни крепости, разбира се, определя и разглеждането на обекти и процеси, датиращи от преди началото на IХ в. По подобие, очертаването на причините, довели до изоставянето на някои от крепостите и променянето на други, налага да бъде засегнат периодът след 1018 г. В изследването са обхванати крепостите от цялата територия на Първото българско царство. Имат се предвид само владените от българите земи, за които има данни, че са били включени за по-продължителен период в българската държава. Това е позволило те да бъдат пълноценна част от неговата административна, отбранителна и селищна система. Затова извън предмета на работата са обширните т.нар. „военно-временни територии“ по Южното Черноморие, в Тракия, Северна Гърция, Адриатическото крайбрежие и Сърбия. Трябва да се подчертае, че много често определянето дори с приблизителна точност на една граница е проблематично. Това се отразява и в многото научни спорове за южната българска граница в Тракия или за северната граница на държавата в земите на север от Дунав. Тъй като цел на настоящата работа не е определянето на границите на Първото българско царство, тук са взети под внимание основните мнения по въпроса и са включени само територии, за които се разполага със сигурни данни. Основен източник на информация за изследването се явяват археологическите проучвания. Данните, представени от тях, обаче са в пряка зависимост от вида и степента на проучванията. Сравнително малко крепости са изследвани чрез по-значителни археологически разкопки. Това са тези до Дуранкулак, Цар Асен, Скала, Хума, Сливен, Перник, Церово (бивше Долно Церово) и Велики Градац до Доньи Милановац, Раш до Нови Пазар в Република Сърбия. При повечето са проведени само сондажни проучвания или информацията произхожда от теренни обхождания и наблюдения в иманярски изкопи. Характерът на информацията не само създава редица затруднения за възстановяване на цялостната картина, но и поставя един специфичен проблем. В началото на Х в. множество изоставени късноантични крепости по цялата територия на Първото българско царство са заселени повторно. Проучвани в повечето случаи чрез теренни обхождания или чрез ограничени по площ сондажи, те често са определяни като функциониращи български крепости. В настоящата работа е прието, че наличието на по-ранни укрепления и археологически материали, свидетелстващи за обитаване на мястото през ранното средновековие, не са достатъчни за подобна атрибуция. Налице е примерът на Девелт, при който, макар че съществува споменаване в изворите, липсата на основния фактор – наличието на средновековни укрепителни съоръжения или поправки, затруднява да бъде приет на база археологически свидетелства за експлоатирана крепост. Използването на подобни строги критерии води до ограничаване на броя на потвърдените като функциониращи крепости в сравнение с тези, намиращи се в обращение в научната литература. Бъдещите археологически проучвания могат да внесат нови данни и да реабилитират някои от обектите 9

като действително използвани крепости. Дотогава обаче приемането им на база несигурни данни не е алтернатива. Вследствие на приложените критерии само за 107 крепости е прието, че може да са функционирали в периода на Първото българско царство (Табл. 1). Като второстепенен източник на информация са използвани писмените извори за епохата. До голяма степен това се дължи на тяхната лаконичност, особено за териториите на Първото българско царство на север от Стара планина, на съществуващата разлика между времето на създаване на извора и това на описваните събития, което хвърля сянка на съмнение върху информацията, и най-вече на техния характер. На първо място, почти липсват преки споменавания за строителство на крепости от българите. Изключение представлява само Битолският надпис на цар Иван Владислав (Заимов 1970) и твърде лаконичната „Апокрифна българска летопис“ (Иванов Й. 1970, 273-280). Липсват и използваеми описания на точното разположение, вида и устройството на крепостите. Единствената полезна информация, осигурявана от писмените извори, е, че те свидетелстват за съществуването на дадени крепости през разглеждания период, във връзка с описанията на някои военни действия. Тя обаче също трябва да бъде използвана с голямо внимание поради възможността да се „прехвърля“ съществуването на известни крепости в една по-ранна епоха. За основно правило при боравенето с информация от писмените извори е прието, че тя трябва да бъде постоянно сравнявана с данните от археологическите проучвания. Несигурността на писмените извори се демонстрира и от многообразието и взаимозаменяемостта на използваните в тях термини за обозначаване на укрепени обекти. Във византийските писмени извори от IХ-ХI в., които съставят по-голямата част от наличните данни за разглежданите крепости, се използват множество названия: πόλεις, πολίσματα, πολίχνια, άστυ, χωρία, κάστρον, καστέλλιον, φρούριον, όχύρωμα. Един от първите изследователи, използвал широко данните от писмените извори, за да създаде карта на крепостите на Първото българско царство, е В. Тъпкова-Заимова. Въпреки че отбелязва, че византийските автори използват термините взаимозаменяемо, тя смята, че това се дължи на липсата им на ясна представа за населеното място. Затова за нея термините имат недвусмислено значение и дават ясна информация за вида на описваните места. Така по-големите градове се отбелязват с πόλεις, по-малките укрепени селища с πολίσματα, πολίχνια или χωρία, а крепостите – с κάστρα или φρούρια (Тъпкова-Заимова 1956). По-късните изследвания обаче показват, че византийските извори не могат да се ползват толкова безкритично. При внимателно изследване и статистическа обработка на няколко основни писмени извора – съчиненията на Теофан, Никифор, „Продължителя“ на Теофан, Йосиф Генезий, Лъв Дякон, „За темите“ на Константин Багренородни и „Живота на Василий I“ – А. Каждан установява не само различия в обозначаването на дадени селища и крепости в зависимост от личните предпочитания на автора, но и отсъствието на еднозначност в термините (Kazhdan 1998). Според Джон Холдън терминът кастрон се използва все по-често през IХ и Х в., без значение какъв е характерът на селището, за което се отнася, и от средата на Х в. се превръща в доминиращ при описването на градски селища. Терминът отразява и признаването в литературните текстове на функционалните промени във византийската селищна структура (Haldon 1999b, 16-18). Във „високата“ литература обаче продължават да се използват полис и астю като израз на образованост и пиетет към античното наследство (Angold 1985, 15-16; Haldon 1999b, 16-18). Задачата на съвременните изследователи се усложнява и от факта, че кастрон се използва за обозначаване както на укрепени селища и градове, така и на малки укрепления без селищни функции (Angold 1985, 15-16). Това прави невъзможно определянето на характера на дадено място, споменато в изворите, без допълнителна информация, получена от други документи или от археологически разкопки. Не по-различна е ситуацията и с използвания домашен термин град. В „Апокрифна българ10

ска летопис“ той се използва за обозначаване на укрепени места. Със значението на крепост се използва и в Битолския надпис на цар Иван Владислав от 1015 г. (Заимов 1970, 91). Славянската дума град се извежда от градити със значението на място с някакъв значителен градеж – най-вече крепостни стени. Поради това, както отбелязва Ст. Михайлов, необходимо е абстрахиране от съвременното понятие град (Михайлов 1982, 135) и думата да се възприема просто като обозначение на укрепено място, без да носи информация за характера му на селище. При по-голямата част от писмените извори за разглеждания период най-често се споменава само името на дадено място заедно с термин като кастрон или полис, без то да се описва повече. При положение, че не може да се разчита на терминологията да даде указания за вида на разглеждания обект е невъзможно да се използват писмените извори за друго, освен просто да регистрират наличието на укрепено място или селище. Неговият характер може да бъде „открит“ само чрез археологически проучвания. Благодарности Написването на една докторска дисертация винаги е било, преди всичко, самостоятелна задача. За да излезе обаче, тя като книга, бе нужна подкрепата и съдействието на колеги, заслужили моята благодарност поне с няколко реда. За съжаление, не мога да благодаря още веднъж лично на своя покоен научен ръководител проф. д. и. н. Рашо Рашев. Жестоката смърт отне на българската археология учен от най-висока класа. Такъв го видях и в избора на темата на дисертацията. Въпреки че беше издал фундаментален труд по проблема, той виждаше необходимостта от ново решение вече в светлината на резултатите от последните теренните проучвания. Изрично настояваше териториалната рамка да обхване цялото Първо българско царство , за да бъде изследването всеобхватно. В процеса на работа професор Рашев ми осигуряваше пълна свобода на мисъл и решения, а в същото време, без да се натрапва, критично и с умела, ръка, корегираше моите грешки. Благодаря още ведъж и почивай в мир! Специални благодарности дължа и на главния редактор на поредицата Disertationes, доц. д-р Людмил Вагалински. Не говоря само за ценната възможност труда ми да бъде прочетен от непредубеден, но с професионална подготовка, критик. Той внесе в текста повече яснота и логика на изказа, посочи някои мои пропуски. Това се отнася най-вече за преставянето на някои крепости, при които късноантичното наследство представлява съществена част от структурата на паметника. От друга страна, не си позволи да моделира структурата или пък смисъла на текста според своите разбирания. Благодаря и на проф. д. и. н. Станислав Станилов и доц. д-р Борис Борисов. Те бяха критични, но добронамерени рецензенти, които дадоха необходимите съвети и външен поглед. Дължа благодарности и на по-младите ми колеги и приятели Пламен Дойчев и Калин Чакъров, които отделиха от времето си, за да бъде тази книга по-добре илюстрирана. Благодаря и на всички български и чуждестранни археолози, историци, нумизмати, сфрагисти и епиграфи, създали емпиричната и теоритична основа, на която стъпих, за да постигна изследователските си цели. Запазвам края, за да благодаря човека, който беше винаги до мен – съпругата ми Теодора. Тя не само изтърпя моето творческо напрежение, но и като професионален коректор допринесе изказа да се доближи до нормите на българския книжовен език, правейки текста да стане по-разбираем за читателите.

Преглед на проучванията Натрупването на данните, позволили написването на този труд, е продукт на работата на множество български и чуждестранни изследователи. Като една tera incognita, каквато се явява страната след Освобождението по отношение на историческото си наследство, България започва да възстановява миналото си благодарение на труда на чужди учени, свързали живота си с нея. Опит за решаването на много въпроси, свързани с отбранителната система на Първото българско царство, прави бащата на българската средновековна археология Карел Шкорпил (Шкорпил 1905а; 1905б; 1914; 1929). Той е и първият, направил описания и планове на част от разглежданите тук извънстолични каменни крепости от територията на днешна Североизточна България и румънска Добруджа, посочвайки ранносредновековния им произход. Тези данни ще залегнат в основата на всяко последвало изследване на тези обекти. Изследванията на ранната българска история неизменно насочват учените към описаните в писмените извори укрепени обекти. Чрез ползването на тези източници са направени в различна степен успешни опити за идентифицирането на дадени крепости със съществуващи руини. Пример за това е спорът около локализацията на крепостта Мория (Иречек 1899, 119; Мутафчиев 1928, 165-172; Баласчев 1930, 27-31). В такава насока са и търсенията на В. Аврамов, който се опитва да локализира крепостите в района на старите български столици Плиска и Преслав (Аврамов 1929). През този период се правят и първите опити за създаване на историческа карта на Първото българско царство, което отново поставя въпроса за локализацията на споменаваните в изворите крепости (Миков 1937). Тази проблематика е отразена и в изследванията на един от най-големите български историци на XX в. – Васил Златарски. Неговите търсения относно функциите на крепостите във военните действия между България и Византийската империя, както и заключенията за значението и местоположението им (Златарски 1971; 1972) продължават в голямата си част да са валидни и днес. Особено значение за изследването на югозападните български земи имат трудовете на Йордан Иванов (Иванов 1910; 1931; 1970). Съчетаването на теренно обхождане на паметниците и изследване на писмените извори поставя началото на пълноценното използване на археологически данни в историческата наука. Тази тенденция намира отражение и в трудовете на Ат. Игнатиев (Игнатиев 1921-1922; 1926-1927) и Иван Велков (Велков Ив. 1929; 1938). Важно място заема и трудът на Иван Снегаров „История на Охридската архиепископия“, който представя ценни писмени извори и за пръв път показва ролята на разглежданите крепости в църковната система на Първото българско царство (Снегаров 1995). Сред българските историци, работили в началото на XX в., трябва да отбележим Йордан Венедиков, който пръв изказва предположението за българския произход на Каменния вал в Добруджа (Венедиков Й. 1917). Показателно за оригиналността и смелостта на това решение е, че дори първите изследователи на Каменния вал – археолозите Карл Шухард и Карел Шкорпил не могат да избягат от клишето за римското наследство и „варварския“ упадък. Все пак Шкорпил бързо разбира българския характер на това съоръжение, което не може да се каже за Шухард (Schuchardt 1901; 1918), който го счита за прототип на Анастасиевата стена, или за Р. Вулпе, подкрепящ тезата за римския му произход (Vulpe 1938. 370). Въпреки това работите на Шухард са особено ценни, защото той осигурява първото професионално наблюдение, съпътствано и със сондажни проучвания на този ранносредновековен паметник. Той е и човекът, обърнал вниманието на международната научна общност върху Каменния вал. Принос в тази насока има и Г. Точилеску, който публикува първите рисунки на профили и лица на преградната стена и прави първата ѝ възстановка (Tocilesku 1900). 12

След Втората световна война и настъпилите политически промени интересът на българските историци към извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство се запазва и разширява. Изследванията отново са насочени към локализирането на някои споменавани в изворите крепости като Мория (Цанкова-Петкова 1953, 279-283), Динея (Бешевлиев 1962, 10-12; Недков 1960), Малък Преславец (Дуйчев 1963; Недков 1960). Наред с това са направени и сериозни опити за създаването на пълни исторически карти на Първото българско царство. В две свои изследвания Василка Тъпкова-Заимова разглежда крепостите и военните пътища на Първото българско царство (Тъпкова-Заимова 1956; 1957). Нежеланието да се ползват макар и оскъдните тогава археологически данни и безкритичното приемане на терминологията на селищните категории във византийските извори обаче поставя под съмнение някои от достигнатите изводи. По-добре е оползотворена археологическата информация в „Политическа география на средновековната българска държава“ на Петър Коледаров (Коледаров 1978). Той създава и едно от най-обстойните изследвания за локализация по писмени извори на българска крепост – Девол (Коледаров 1982). Извънстоличните български крепости попадат в полезрението на българските историци и във връзка с изледванията на военно-административните области на Първото българско царство (Венедиков Ив. 1979), на надписите от този период (Заимов 1970; Бешевлиев 1992; Божилов 1973), за отвъддунавските български територии (Божилов 1975; 1979; Тъпкова-Заимова 1976). Безспорен приносен характер има представянето на българските крепости по бреговете на Дунав и Черно море в том 1 на „Български средновековни градове и крепости“ под редакцията на Васил Гюзелев и Александър Кузев. Равнопоставеното използване на данните от писмените извори и археологическите проучвания го запазва все още като ценен източник на информация въпреки миналите вече 30 години. Тази традиция в българската историческа наука е продължена и през новия XXI в. в изследванията на Георги Николов и Красимира Гагова (Николов Г. 2005; Гагова 2002). При тях е приложено критично ползване на писмените и археологическите източници, макар и с уклон върху първите и известен формализъм при употребата на вторите. Особено полезни за разбирането на ролята на крепостите са данните за откритите в тях печати. В това отношение дългогодишните изследвания на Иван Йорданов (Йорданов 1982; 1984; 1985; 1992) дават основа за всички, разглеждащи този проблем. Разширяването на информацията за изследването на извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство обаче е постигнато основно благодарение на многобройните археологически разкопки, проведени в периода след Втората световна война. Чрез мащабни разкопки е проучвана крепостта до с. Цар Асен, която е един от най-големите и представителни паметници от този тип в днешна Североизточна България. За съжаление резултатите са представени частично и разкъсано по проблеми – архитектура, керамика, надписи (Димова 1993; Антонова, Дремсизова 1984; Димитров 1993). Оскъдното представяне на резултатите от археологическите разкопки е типично за много от извънстоличните каменни крепости. Такива са случаите с укреплението в амфитеатъра на Марцианопол (Тончева 1966; Ангелов Ат. 1999, 55-56; 2002, 117-118), крепостта върху Абритус (Георгиева 1961; Георгиев, Чобанова, Дзанев, Димитров 1996; Радославова, Дзанев 2003; Дзанев 2005) и крепостите до Церово (Стоянова-Серафимова 1963) и Каравелово (Крайчев 1982; 1983; 1984; 1990). Наред с тях обаче са провеждани и обширни проучвания в редица крепости, които получават обстойни публикации. Димчо Аладжов проучва редица обекти в Хасковско и въпреки 13

спорното им обвързване с Първото българско царство в серия от статии представя данните за тяхната датировка и архитектурни особености (Аладжов Д. 1961; 1970; 1975; 1977; 1980; 1981; 1987; 1993; 1995; 2001; Аладжов Д., Балабанян 1972). В отделен том на поредицата „Разкопки и проучвания“ са представени резултатите от проучванията на българските археолози в ранносредновековното укрепено селище до с. Стърмен (Вълов 1982; Джингов 1982; Михайлов 1982). Дългогодишните разкопки на Пернишката крепост също са отразени пълно в посветения на това том от поредицата за обекта (Чангова 1983а, б). Точно в периода преди настъпването на демократичните промени в България е издаден и единственият цялостно проучен обект от разглежданите в това изследване – укрепеното селище на острова в Дуранкулашкото езеро (Тодорова 1989 а, б). Наред с това периодично е представяна и информацията за археологическите проучвания в съвременни живи градове като Пловдив (Ботушарова 1959; Джамбов 1980; Ботушарова, Танкова 1982; 2001; Кесякова 2001; Морева-Арабова 2001; Мартинова, Боспачиева 2002; Bospachieva 2003), София (Станчева 1974; 1981; 1989; 1994; Станчева, Станилов 1979), Несебър (Venedikov, Ognenova-Marinova, Peetrov 1969; Čangova 1969; Прешленов 2002) и Мелник (Цветков 1989 а, б, в; Стоянов 1992; Нешева 2003; 2005). Въпреки ограничеността на проучванията от съвременните строежи, което придава фрагментарен характер на информацията, тя е особено важна за разбирането на тези центрове, запазили своето значение през цялото средновековие. Провеждането най-често на сондажни археологически разкопки в редица късноантични укрепления също дава важна информация, ако не за съществуването на крепости върху тях, то поне за селищния облик на Първото българско царство (Джингов 1962; Джонова, Радева 1979; Лисицов 1978; Александров 1987; Александров, Станилов 1983; Николов Б. 1970; Дамянов 1984; Дамянов, Балабанов П. 1985; Димитрова 1986; Антонова 1975; 1985; 1995). В рамките на представянето на археологическите обекти по окръзи множество крепости са отбелязани без сериозни основания като ранносредновековни или използвани през този период (Дремсизова-Нелчинова, Антонова 1975; Дремсизова-Нелчинова, Иванов 1983; Дремсизова-Нелчинова, Слокоска 1978; Митова-Джонова 1979; 1983). Първият, който обръща подобаващо внимание върху извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство, е Рашо Рашев. Извършвайки многобройни сондажни проучвания в обекти в Североизточна България, той изяснява тяхната хронология и устройството на укрепителните им съоръжения. Тези изследввания, съчетани с работата му с архива на Карел Шкорпил, му позволява да направи и заключения за тяхната планировка. Резултатите Рашев публикува в монографията си за ранносредновековните обекти по Долния Дунав (Рашев 1982), която и сега е запазила своята меродавност за териториите на Първото българско царство на север от Стара планина. Монографичното издаване на крепостта до с. Хума, което той осъществява заедно със Станислав Станилов (Рашев, Станилов 1987) и досега остава образец за представяне на обект от този тип – с изясняване на хронологията, на укрепителните съоръжения, на вътрешното застрояване и на материалната култура. Интересът на Рашо Рашев към извънстоличните каменни крепости е представен и в теоретичните му статии за причините за появата им в земите на север от Стара планина и за функцията им в селищната, отбранителната и пътната система на Първото българско царство (Рашев 1997а; Rashev 2005). Под негова редакция през 1995 г. в „Плиска-Преслав“ том VII излиза и обобщаващото труда на много български археолози изследване „Материали за картата на средновековната българска държава“, което остава най-пълното представяне на средновековния период за Североизточна България. 14

Въпреки затрудненията, изпитвани от българската археология в годините след демократичните промени през 1989 г., в този период не само бяха проведени нови археологически разкопки, но и издадени множество изследвания, засягащи извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство. Публикувани бяха многогодишните проучвания на крепостта върху хълма Хисарлъка до Сливен (Щерева и др. 2001), които представиха хронологията и планировката на този важен център на Първото българско царство в Тракия. Обобщаващи публикации бяха направени и за Голое (Дражева 2002) и за проучванията в Кюстендил (Слокоска и др. 2002). От особено значение за изясняване на характера на крепостите в земите на юг от Стара планина имат продължаващите или възобновени проучвания в редица обекти в Тракия като Анхиало (Торбатов, Михайлов 2008; Даскалов 2009; 2010), Дебелт (Дражева 2000; Балабанов П., Петрова 2002; Костова, Дочева, Манолова-Войкова 2005; Манолова-Войкова, Костова, Дражева 2007; Вагалински, Чолаков 2007; Жекова 2008), Русокастро (Дражева, Николов М. 2008; 2009) и Маркели (Аладжов Ж. 1993; Момчилов 1991). Въпреки отчетния или предварителен характер на повечето публикации, те предоставят информация, изясняваща мястото на тези крепости в живота на Първото българско царство. Сред тези проучвания трябва да се посочи и монографията на Димчо Момчилов, разглеждаща пътната и селищната система между Източна Стара планина и „Еркесията“ през IV-XIV в. (Момчилов 1999). Макар и в по-малка степен са продължени и проучванията в Североизточна България. Под ръководството на Георги Атанасов са извършени сондажни разкопки в двете крепости до с. Руйно, които допълниха данните за тези отстоящи само на 1,5 км един от друг обекти (Атанасов, Русев, Йотов 2001; 2002; 2003; Атанасов, Йотов, Русев 2004; Атанасов, Йотов 2005). Съвместната му публикация с Валери Йотов върху проучената до 75% от територията крепост до с. Скала (Йотов, Атанасов 1998) е рядък пример за изследванията на тези обекти. От особено значение за изясняване на мястото на ранносредновековните каменни крепости в днешна Североизточна България и преминаването им под византийска власт са серията от статии на Георги Атанасов (Атанасов 1991; 1996; 1999; Atanasov 1994), а в последните си изследвания той предоставя и нови данни за датировката на Каменния вал в Добруджа (Атанасов 2007; 2010). Друг основен проучвател на разглежданите крепости, работещ в тясно сътрудничество с Георги Атанасов, е Валери Йотов. Той извършва едно от редките за периода след 1989 г. археологически проучвания на ранносредновековна крепост в Североизточна България, тази до с. Преселенци (Йотов, Атанасов 2008; Йотов, Атанасов, Йотов 2009). В свое изследване обръща внимание и на проблема за заемането от българите на изоставените късноантични укрепления през X в. (Йотов 1993). Сондажни проучвания са проведени и в крепостта до с. Завет (Василев 2004; Николаева, Василев 2005) и около Преслав (Майсторски 2008). Макар и насочени към проблематиката на късноантичния период, приносен характер по темата имат и изследванията на Сергей Торбатов, в които той обръща внимание на някои укрепления от Североизточна България и румънска Добруджа (Торбатов 2002; Torbatov 2000). Обширността на териториите на Първото българско царство, немалка част от които попадат днес извън границите на България, предпоставя и наличието на изследвания на чуждестранни проучватели. Най-много по обясними причини са тези на румънските учени. Проблемите за локализацията на споменати в писмените извори крепости са привлекли вниманието на С. Барасчи и П. Настурел (Barasci 1991; Năsturel 1965) и на Петре Дякону 15

(Diaconu 1965; 1987a, б), а също и на някои руски историци като И. Коновалова и В. Перхавко (Перхавко 1994; Коновалова, Перхавко 2000). Като най-внушителното ранносредновековно съоръжение в Добруджа, Каменният вал основателно е привлякъл вниманието на румънските изследователи. Повечето от тях приемат макар и широка датировка в рамките на X в., използвайки данните от монетите (MănucuAdameşteanu 2001) или от археологическите разкопки (Comşa 1951; 1957 а, б; Diaconu 197375; 1962; Barnea 1981). Въпреки това, известна доза идеологическа обремененост пречи на някои от тях (като М. Саламон) да приемат българския му произход (Salamon 1971), а други – като Петре Дякону (Diaconu 1962), Йон Барня и А. Стефанеску (Barnea 1981; Barnea, Stefănescu 1971), свързват построяването му с българите, но постулират наличието на някакви византийски владения в Северна Добруджа през X в. Много по-голямо внимание румънските археолози са обърнали на изследването на някои късноантични крепости по брега на Дунав, в които е регистрирано ясно изразено ранносредновековно присъствие. Дългогодишни изследвания са провеждани в Капидава (Florescu, Florescu, Diaconu 1958; Florescu 1967; Florescu, Cheluta-Georgescu 1974; Florescu, Covacef 1988-89; Diaconu 1969), Аксиополис (Черна вода)(Barnea 1960; Barnea, Stefănescu 1971), Остров-Берое (Vălceanu, Barnea Al. 1975), Диногеция (Ştefan, Barnea, Comşa M., Comşa E. 1967) и Нуфъру (Stoia 1980; Damian O., Andonie, Damian P. 1994). Представянето на ранносредновековния период на използването им обаче не винаги е с прецизна хронология. Ясно забележима е тенденцията тези обекти да се отнесат към периода на византийската власт (края на X – XII в.), което не може в еднаква степен да бъде прието за всички. В подобна насока са издържани и иначе обширните нумизматични изследвания на Александру Маджару (Madgearu 1992; 1999) и Георге Мануку-Адамещяну (Mănucu-Adameşteanu 1998; 2001). Като единствен представител на извънстоличните каменни крепости в района на Карпатите, укреплението до Слон е от особено значение. То става известно благодарение на проучванията на Мария Комша (Comşa 1960; 1969; 1978). Дори и тя обаче не успява да разчупи напълно идеологическото клише и обвързва втория период на крепостта с някакъв „митичен“ проторумънски феодал в Трансилвания. Проучванията на сръбските археолози дават важна информация за крепостите в западните земи на Първото българско царство. Особено важни са изследванията на Марко Попович и Милица Янкович за крепостите Раш (Popović M. 1999) и Велики Градац ( Jанковић М. 1981). В тях те представят добре проучените обекти в пълната им светлина на крепости на Първото българско царство в неговите гранични западни територии, обвързвайки ги и с наличните писмени извори. Много по-трудно обаче сръбските изследователи приемат българския характер на ранносредновековния Белград. Основавайки се на малкото данни от археологическите проучвания на ранносредновековния период, те игнорират ясно посочената в изворите функция на крепостта като административен и военен център на Дунав (Marjanović-Vujović 1973; Поповић 1982; Jанковић М. 1997). В качеството си на държавен център след превземането на Преслав през 971 г. земите на днешна Македония са описани в изворите като покрити с крепости. Изследването на ранносредновековния период там е още в своето начало. Основен проучвател на крепостите в Македония е Иван Микулчич (Микулчиќ 1982; 1985; 1996; Микулчиќ, Никульска 1978; 1979). Наред с него други македонски изследователи проучват отделни средновековни обекти като Струмица (Милковиќ, Коцо 1978), Стенье-Конско (Битракова 1988; 1989), Щип ( Jовановиќ 1961) и Морозвизд (Трайковски 1983). Данните, получени в по-голямата си част от обхождания на крепостите, са отразени и в том 2 на „Археолошка карта на република Македония“ от 1996 г. 16

Като цяло изследванията върху крепостите на Първото българско царство са ограничени основно до тяхното локализиране по изворови данни (Томоски 1977; 1978; Tomoski 1984-85; Аџиевски 1987) или до разглеждането на отделна област, като Пелагония (Аџиевски 1994). Основни слабости на изследванията в Македония са използването основно на данни от обхождания и исторически извори и ограничеността на археологическите разкопки, както и силно изразената идеологическа обремененост, довела до избягването на охарактеризирането като „български“ на разглежданите крепости. Макар част от земите на Първото българско царство да попадат в днешна Северна Гърция, гръцките изследователи традиционно избягват изследването на ранносредновековния период там. Изключение са проучванията на Николаос Муцопулос в базиликата Св. Ахил на острова в Преспанското езеро (Муцопулос 2007) и изследванията му върху историческата география на региона (Мουτσόπουλος 1994), както и на В. Кравари за Западна Македония (Kravari 1989). Въпреки че интересът на западноевропейските изследователи към българското средновековие е слаб, неговото наследство е отразено в два обобщаващи труда, които го поставят в контекста на Византийската империя. В том 6 на Tabula imperii Byzantini (Soustal 1991) и том 3 на Karasura (Vendel 2005) са обхванати голяма част от ранносредновековните обекти в Тракия и е отразен трудът на поколения български изследователи. Интерес представлява и едно ново изследване, в което е разгледан Каменният вал в Добруджа. Става въпрос за труда за римски линейни укрепителни съоръжения на Ж. Наполи (Napoli 1997). В него обаче археологическите и историческите данни са пренебрегнати за сметка на формално-типологическия подход, и в резултат този паметник на българската ранносредновековна фортификация отново е обявен за римски. С това кратко представяне на проучванията на извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство се цели само запознаването на читателя с характера и развитието на научния процес до наши дни. В текста и Каталога изследванията са посочени, използвани и обсъждани в контекста на разглежданите обекти и проблеми. Там е отразено и личното отношение на автора на тези редове.

Глава първа рЕГИОНАЛНИ ГРУПИ КРЕПОСТИ – Планови и конструктивни особености В тази глава се преследват две основни цели: 1) да се групират по региони и да се представят плановите и конструктивните особености на крепостите и чрез сравняване на регионалните групи да се установи наличието или отсъствието на общи елементи и различия в крепостното строителство на отделните области на Първото българско царство; 2) да се установи доколко големият брой късноантични крепости, заселени в периода на Първото българско царство, са продължили да функционират като крепости или са били само топографски наследени от ранносредновековни неукрепени селища. В помощ на изследването данните са представени и в Табл. 1 и 2. В обширната територия на Първото българско царство, за която е известно, че в средата на ІХ в. е била разделена на 10 военно-административни области – комитати (Венедиков Ив. 1979, 56-160), различията между централната област и периферията са очевидни, като защитното строителство не прави изключение. Именно поради това крепостите са разгледани по регионални групи. Това се прави не толкова с цел да се улесни процеса на изследване, колкото поради специфичното място, което заемат отделните области в Първото българско царство и наличната информация за тях. На първо място е поставена централната област – днешна Североизточна България и румънска Добруджа – в която са се намирали резиденциалните центрове на държавата от създаването ѝ до 971 г. За граници са приети Стара планина на юг, р. Янтра на запад, р. Дунав на север и Черно море на изток. Това е територията, чието единство се подкрепя не само от писмените извори, но и от археологическите изследвания на селища и некрополи, свидетелстващи за значителна концентрация на българско население. Територията на север от Дунав е отделена в друга регионална група. Нейният граничен статут винаги е подчертаван от писмените извори, засягащи „отвъддунавска България“ на североизток от делтата на Дунав до р. Днестър. Наличните данни не са достатъчни, за да покажат докъде и откога се е простирала тук властта на българската държава. Археологическите материали, които свидетелстват за присъствието на прабългарско население наред със славянското във Влашко и Молдова, не говорят за вида на административното или военното управление. Няма и основание да се отхвърля наличието на български владения там (Тъпкова-Заимова 1976, 20-22). Обикновено територията в южната част на Карпатския басейн, източно от р. Тиса, включително солодобивния район на Южна Трансилвания, се разглежда заедно със земите около Бдин, Белград и Срем. Въпреки връзката на последните с земите северно от Дунав, те попадат в друг регион. Показателно е, че преживяват завладяването на северните земи от унгарците. Писмените извори са твърде недостатъчни, за да се приеме, че тези земи са били друго освен 19

слабо населени гранични области, обвързани номинативно с държавния център. Българското присъствие в тях обаче е засвидетелствано и археологически. Пример за него са проучените некрополи от т.нар. група „Бландиана А“, датиращи от първата половина на IX в., но използвани и през Х в.(Йотов 2010, 489; Fiedler 2008, 159-162). Друго, което обединява тази територия, е слабата археологическа проученост на селищата и укрепленията с изключение на днешна Молдова (Kozlov2007,478). Също така и вероятно ранното ѝ изгубване от Първото българско царство. Пример за това са опустошаването на селищата северно от дунавската делта в началото на Х в. (Рашев 1995б; Kozlov 2007, 478), причинено от маджарската експанзия в земите на запад от Карпатите (Bowlus 1995, 235-267; Szalontai 2000, 278; Fiedler 2008, 162), което превръща Дунав в гранична линия. Мъглявите споменавания в някои късни писмени извори за полунезависими български владетели в Трансилвания като Охтум трябва да се приемат с голяма предпазливост. Следващата регионална група включва територията на запад от р. Янтра между Дунав и Стара планина в днешна България и частта на юг от Дунав в днешна Република Сърбия1. Това са територии, в които материалната култура е с доминиращо славянски характер (Fiedler 2008, 159), а писмените извори не оставят съмнение за принадлежността им към Първото българско царство до самия му край в началото на ХІ в. Крепостите на юг от Стара планина са обособени в отделна регионална група. Това е една област на постоянeн военен и политически конфликт на България с Византийската империя, особено северната част на днешна българска Тракия. Основният проблем тук е свързан с нейните често променящи се в резултат на военните действия южни граници. Както бе аргументирано и в увода, настоящото изследване се дистанцира от военновременните граници, които при управлението на хан Крум и цар Симеон включват територии на юг до Мидия и Одрин. През по-голямата част от периода след началото на ІХ в. като постоянна граница между двете държави, определена и с мирния договор от 815 г., се явява граничният вал „Еркесия“ (Рашев 1993). Разбира се, къде точно е минавала действителната гранична линия и доколко в българската територия са били включени и части от Родопите, остава спорен въпрос, по който са изказвани различни мнения (Коледаров 1979; Рашев 1993; Георгиев П. 1999). Неговото разрешаване не се включва в целите на изследването. Последната регионална група е тази на крепостите от югозападните български земи. Тук са включени днешните Югозападна България, Македония и части от Северна Гърция и Западна Албания. Обособеността на тази област е добре осветлена от изворите и научните изследвания (Златарски 1971; Иванов Й. 1931; Заимов 1970; Ваклинов 1977; Микулчиќ 1996; Николов Г. 2005) и затова няма да бъде разглеждана повторно. Нейното положение в държавната система на Първото българско царство търпи рязка промяна след 971 г., когато от периферна се превръща в основна държавна територия, в която земите на днешна Македония заемат централно място. Крепостите от всяка от тези пет големи области оформят и съответните регионални групи паметници. В рамките на всяка регионална група те се разделят на подгрупи съобразно характера на създаването им. Специфичните условия в отделните области водят до известни разлики в критериите, по които се обсъждат регионалните групи. Така например е възможно съществуването на специфични подгрупи за дадена регионална група, например Каменния вал и свързаните с него крепости за групата, обхващаща крепостите от централната област на север 1 За съжаление за момента не може да се установи доколко на юг от Дунав са се простирали българските земи. Сигурен е обаче българският характер на десния бряг на Дунав.

от Стара планина. Основни фактори, които оказват влияние на формирането на отделните подгрупи и съответно определят кои крепости да бъдат включени в тях, са: 1) дали крепостта е построена през периода на Първото българско царство или става въпрос за преизползвана късноантична; 2) обслужва ли някакви специфични функции; 3) съществува ли информация, поставяща под съмнение преизползването на дадена късноантична крепост в периода на Първото българско царство; 4) наличието на определена военно-политическа ситуация, позволяваща разграничаването на дадена подгрупа крепости; 5) съществуването на писмени извори, споменаващи крепости на Първото българско царство. От особено значение е да се взема под внимание степента на археологическа проученост на отделните области и наличието или съответно липсата на писмени извори за някои от тях, както и положението, което са заемали във военно-административната система на Първото българско царство. Съобразно с посочените критерии се предлага следната система от регионални групи и функционално-архитектурни подгрупи, в която да бъдат включени изследваните паметници. В нея групите са отбелязани с римски цифри от І до V, а подгрупите с арабски. І. Крепости на изток от р. Янтра, между Дунав и Стара планина 1. Новопостроени крепости 2. Каменният вал в Добруджа и свързаните с него крепости 3. Споменати в писмените извори и преизползвани в периода на Първото българско царство късноантични крепости: а) споменати в писмените извори крепости; б) доказано преизползвани късноантични крепости; в) крепости без сигурни доказателства за преизползването им; г) крепости, за които е доказано, че не са преизползвани по предназначение2. ІІ. Крепости на запад от р. Янтра 1. Новопостроени 2. Преизползвани късноантични крепости 3. Споменати в писмените извори крепости, но нелокализирани 4. Късноантични крепости без сигурни доказателства за преизползването им в периода на Първото българско царство ІІІ. Крепости на север от р. Дунав 1. Новопостроени 2. Споменати в писмените извори, но нелокализирани ІV. Крепости на юг от Стара планина 1. Византийски крепости, присъединени към българските земи 2. Новопостроени крепости, чието построяване е свързвано с българската държава 3. Преизползвани късноантични крепости, чиято употреба е свързвана с българската държава 4. Късноантични крепости без сигурни доказателства за преизползването им в периода на Първото българско царство и предполагаеми византийски крепости 2 Съзнателно е обърнато внимание на тези крепости, въпреки че няма данни те да са участвали във военната система на Първото българско царство. Целта на автора е да се ревизира тяхното безкритично определяне в литературата като български крепости.

V. Крепости от югозападните български земи 1. Новопостроени 2. Преизползвани късноантични крепости 3. Споменати в писмените извори, но нелокализирани 4. Късноантични крепости без сигурни доказателства за преизползването им в периода на Първото българско царство В настоящата глава планово-конструктивните особености на крепостите се разглеждат по групи и подгрупи по представения план. Такава е и структурата на Каталога. I.1. Крепости на изток от р. Янтра, между Дунав и Стара планина Новопостроени крепости Строителството ad fundamentum е обединяващо за паметниците, включени в тази подгрупа. Те са издигнати или върху „чист“ терен като тези при селата Скала и Хума (Каталог №№ 18, 21), или върху културния пласт на тракийски селища – крепостите до Завет, Руйно-Аязмото, Руйно-Картал кале, Стърмен (Каталог №№ 6, 16, 17, 20). До известна степен като изключение се явява Руйно-Картал кале, при която главният вход на изток застъпва демонтираните до основи стени на малък късноантичен кастел, съществувал в периода ІV-VI в., заемащ малка част от площта при шийката на полуострова, върху който е издигната ранносредновековната крепост (Атанасов, Йотов, Русев 2001, 187). Отчитайки високата степен на разрушеност на кастела и малкия процент от територията на ранносредновековната крепост, която заема, при това без да оказва влияние върху нейната конструкция или план, може и Руйно-Картал кале да се приеме за новопостроена крепост. При разглежданите крепости доминира разполагането върху естествено защитен терен. Най-често са издигани върху тераси със стръмни, на места дори отвесни, брегове, оградени от долините на реки или суходолия (обр. 1, 5, 6, 9, 11, 12, 16, 20, 23, 26, 31, 34). В един случай – крепостта при Дуранкулак (Каталог № 5) – е използван скалист остров в езеро (обр. 3). Дори когато теренът е сравнително равен и не е затруднявал достъпа до крепостта, се наблюдава стремеж поне едната страна на крепостта да е природно защитена. При Попина и Малък Преславец (Каталог №№ 9, 14) крепостите опират на високия и стръмен дунавски бряг (обр. 8, 14), а при Преселенци (Каталог № 15) – до отвесния бряг на суходолие (обр. 15). Крепостта до Стърмен (Каталог № 20) е разположена върху ниска тераса, обхваната от блатист терен при завой на р. Янтра (Джингов 1982). Случаите, при които крепостта е издигната върху достъпен от всички страни терен, са малко – едва 3 от 22 паметника. Освен това при крепостите до Изворник и Пет могили (Каталог №№ 7, 12) защитните качества са снижени от пресичаща ги малка река (обр. 7). Крепостта до Долина (Каталог № 4) в известна степен нарушава условието, тъй като в близост минава дълбоко корито на пресъхваща река, но все пак е достъпна за атака по цялата дължина на защитния периметър (обр. 2). В планировката на крепостите доминира стремежът към правилни геометрични форми – правоъгълник, трапец, квадрат, елипса – разбира се, доколкото това е било позволено от релефа. Забелязва се предпочитанието крепостните стени да се прокарват в прави отсечки дори по неравните брегове на терасите (обр. 1, 5, 9, 11, 12, 23, 26, 31, 34). Тези два елемента демонстрират генетична връзка със землените укрепления от периода VII-IX в. (Рашев 2006б). Специфичен случай са крепостите до Изворник и Пет могили (Каталог №№ 7, 12) и до известна степен тази до Долина (Каталог № 4), които имат елипсовиден план. Вероятно той е избран 22

поради неподготвеността на строителите да изградят прави стени и най вече ъгли. Типичен е простият еднопространствен план. В малкото случаи, когато се срещат съставени от две части крепости – тези до Долина, Завет и до известна степен Руйно-Картал кале (Каталог №№ 4, 6, 17) – най-вероятно става въпрос за етап от развитието на укреплението, при който се е целяло подобряване на отбраната чрез добавянето на една предна стена. И при трите случая разширяването на укрепената територия не е толкова голямо, че да се приеме за основна причина. За съжаление все още неизяснен остава въпросът, доколко новата и старата стени са съществували едновременно. При разположените върху естествено защитен терен крепости стените са добре съобразени с особеностите на релефа. Те са прокарвани по ръба на терасите, оставяйки пред себе си стръмния склон или по-ниско разположената част на възвишението, върху което са издигнати. Естествените защитни качества на терена са отчитани и при някои крепости като тези до Хума и Руйно-Аязмото (Каталог №№ 16, 21). Стените, преграждащи по-трудно достъпните места, са по-тънки (Рашев, Станилов 1987, 10-13; Рашев 1982, 143-144). При наличието на естествена непреодолима преграда като скалист отвесен бряг на сухоречие не е изграждана крепостна стена. Това се наблюдава в крепостите до Беловец, Дуранкулак, Завет, Преселенци, Руйно-Аязмото, Скала и Средище (Каталог №№ 1, 5, 6, 15, 16, 18, 19). За широкото прекъсване на защитния периметър на крепостта до Хума (обр. 31) се предполага, че е направено с друга цел, примерно за осигуряване на достъп до реката (Рашев, Станилов 1987, 10-16). То обаче повдига други въпроси, свързани най-вече с опасността от нападение в този сектор. Недостатъчната проученост на много от разглежданите крепости не дава възможност да се придобие пълна представа за мястото, което са заемали кулите и входовете в защитната система на всеки паметник поотделно. Със сигурност може да се приеме, че при някои крепости са липсвали кули – тези до Дуранкулак, Изворник, Пет могили, Преселенци, Средище (Каталог №№ 5, 7, 12, 15, 19), а при други, въпреки че има такава вероятност, информацията е недостатъчна за положителен отговор – Беловец, Василево, Изворово, Малък Преславец (Каталог №№ 1, 2, 8, 9). При останалите 13 крепости, при които са отбелязани кули, тенденцията е те да се разполагат на по-уязвимите за нападение страни – Владимировци, Завет, Окорш, Руйно-Аязмото, Руйно-Картал кале, Хума, Цар Асен (Каталог №№ 3, 6, 10, 16, 17, 21, 22) и по-рядко по целия защитен периметър – при Долина и до известна степен Скала (Каталог №№ 4, 18). В последния случай по-дългият защитен периметър обяснява и забележимо по-големия брой на кулите – 20 при Долина. По правило кулите са разполагани сравнително близко една до друга по стените, средно на разстояние около 30-40 м и позволяват осигуряване на флангова защита. Има обаче и случаи, когато разстоянията между кулите са нефункционално големи, както е в крепостите до Окорш, Попина и Цар Асен (Каталог №№ 10, 14, 22). Наблюдава се и учудващата им липса на ключови за отбраната на крепостта места както при югозападния ъгъл на Руйно-Картал кале (Каталог № 17)(обр. 20)(Атанасов, Йотов, Русев 2001, 187), в североизточния ъгъл на крепостта до Цар Асен (Каталог № 22)(обр. 34) и източния ъгъл на тази до Окорш (Каталог № 10)(обр. 9). Ефективността на кулите е ограничена и от неголемите им размери, които не позволяват концентрацията на повече защитници върху тях – при Скала те са 3,5х4 м (обр. 24); едната от фланкиращите главния вход на крепостта Руйно-Картал кале е широка по фронта 5,80 м (Атанасов, Йотов 2003, 130), а една от най-големите, ъгловата на Руйно-Аязмото (обр. 17), е с размери 6х5,50 м (Рашев 1982, 143-144). Кулите по северната достъпна стена на крепостта до Скала са с размери едва 2,5х2,5 м (Йотов, Атанасов 1998, 18). Кулите на разглежданите крепости са плътни, така че не е било възможно да се води обстрел от разположени вътре в тях помещения. Същевременно строителната им техника, която не се различава от тази на крепостните стени, едва ли е позволила 23

те да се издигат по-високо от стените. Това подсказва, че са били използвани по-скоро като по-широки площадки-уширения на крепостната стена, позволяващи разполагането на повече защитници върху тях, които да осъществят флангов обстрел на мъртвите пространства пред куртините. Типична е квадратната и по-рядко правоъгълната форма на кулите. Само охраняващата главния вход на Руйно-Картал кале кула е трапецовидна с окръглена фронтална стена (Атанасов, Йотов 2003, 130). Освен уязвимите участъци на крепостните стени кулите са защитавали и често разполаганите в близост до тях входове. Пример за това са крепостите до Дуранкулак, Завет, Подлес, Хума (Каталог №№ 5,6, 13, 21)(обр. 4) и Скала (Каталог № 183)(обр. 24). Засега са изключения по-добре защитените входове като разположения в чупка на крепостната стена главен вход на крепостта до Цар Асен (Каталог № 22)(обр. 36) и фланкирания от две кули на РуйноКартал кале (Каталог № 17). Разположението на самите входове е разнообразно. Поставяни са както в най-достъпната и съответно уязвима част на крепостите – при Хума, Омарчево (Каталог № 11), Средище (Каталог № 19), така и на по-недостъпно място, заставяйки нападателите да подложат на продължителен обстрел незащитената си дясна страна. Примери за последното има в крепостите до Цар Асен, Завет, Скала и Руйно-Картал кале. При много от крепостите се наблюдава стремеж да се осигури достъп до постоянен водоизточник – най-често минаващата в непосредствена близост река. Именно такива входове имат някои крепости до Завет, Подлес и Средище (Каталог №№ 6, 13, 19). В крепостта до Хума липсва цяла секция от стената към сухоречието (Каталог № 21)(обр. 31)(Рашев, Станилов 1987, 10-16). За съжаление прекъсването на разкопките не е позволило да се провери дали това се дължи на пропадане на терена или е решение на строителите, които са предпочели да шкарпират склоновете в тази точка и да не издигат стена3. При Омарчево (Каталог № 11) къс зид се спуска по склона от крепостта към реката, очевидно за да защити достъпа на нейните обитатели до водата (обр. 11)(Рашев 1982, 131). Тази тенденция е развита докрай в крепостите до Изворник и Пет могили (Каталог №№ 7, 12), където самото укрепление е пресечено на две от малка рекичка. Голяма роля за осигуряване на допълнителната защита на тези крепости са играли рововете. Обикновено те са изкопани пред достъпните за нападение стени. При крепостите, издигнати върху равен терен – Долина, Изворник, Пет могили и Стърмен (Каталог №№ 4, 7, 12, 20) – те ограждат целия периметър. Понякога ровът е съоръжение с внушителни размери – в крепостта до Цар Асен той е с ширина 20 м и дълбочина 4 м (Димова 1993), а при РуйноАязмото е двоен (Рашев 1982, 143-144). Винаги е оставяна берма между крепостната стена и рова, вероятно както с конструктивно – за да не застрашава стабилността на стената, така и с военно предназначение. С отдалечаването на рова чрез берма от стената неговото дъно излиза от мъртвото пространство пред лицето на куртината и може да се обстрелва от бойната пътека. Изкопаната от рова пръст е използвана за спойка и пълнеж на крепостната стена (Каталог №№ 15, 21), а понякога е натрупвана като укрепващ насип до вътрешното ѝ лице (Каталог № 20). Има примери за натрупване на излишната пръст като нисък вал пред рова – Руйно-Картал кале (Каталог № 17)(Рашев 1982, 141-143; Атанасов, Русев, Йотов 2002, 130) и Хума (Каталог № 21)(Рашев, Станилов 1987, 10-18), а при Преселенци (Каталог № 15) самата стена е издигната върху невисок вал (Йотов, Атанасов, Йотов 2009, 647). Очевидна е връзката на тези укрепления с типичните за периода VII-IX в. землени укрепления (Рашев 1982, 173-174; Рашев 2006б; Йотов, Атанасов 1998, 19). 3 Благодаря на проф. дин Станислав Станилов за консултацията относно този неотразен проблем в монографията за Хума.

Материалът, използван при строежа на крепостите, навсякъде е местен ломен камък. Понякога камъните от лицата на стените са получавали допълнителна груба обработка, както е в крепостите до Завет, Омарчево и Руйно-Картал кале (Каталог №№ 6, 11, 17). Или качествата на камъка (скалата се добива във вид на плочи) определят използването на по-удобните за строителството плочести камъни – при Дуранкулак и Окорш (Каталог №№ 5, 10). Само в крепостта до Цар Асен (Каталог № 22) лицевите камъни са грубо оформени квадри. Пълнежът между двете лица е винаги от разноформатни, често по-малки ломени камъни, примесени с глина. Интересен е случаят с крепостите при Хума и Преселенци (Каталог №№ 15, 21), където процентът на глината в пълнежа е много голям (Рашев, Станилов 1987, 10-18; Йотов, Атанасов, Йотов 2009, 647). За спойка навсякъде се използва кал – хумус или жълта глина. Белият хоросан, спояващ пълнежа на крепостната стена при Скала (Каталог № 18), е от втория строителен период на крепостта, който е датиран след 971 г., свързва се с действията на византийската администрация в завладените български земи (Йотов, Атанасов 1998, 18), поради това попада извън рамките на изследването. Същото е в сила и за частта от стената при входа на цитаделата на крепостта до Цар Асен. За зидарията е типично оформянето на две лица, най-често от по-едри и по-добре обработени камъни, които обаче имат слаба връзка с пълнежа от дребни ломени камъни и глина (обр. 10, 19, 21, 24, 27, 32). При дебелина на стените, варираща от 1,60-1,80 м при Дуранкулак (Каталог № 5)(Тодорова 1989б, 53) до 3,40-3,50 м при Окорш (Каталог № 10)(Рашев 1982, 141) и Руйно-Картал кале (Каталог № 17)(Рашев 1982, 141-143; Атанасов, Русев, Йотов 2002, 130), макар че средно е между 2 и 3 м, отчитайки и липсата на основи, не са учудващи срутванията на стените и накланянето на лицата навън. Именно опит да се превъзмогне тази слабост е изграждането на допълнителен зид в средата на пълнежа на крепостната стена на Окорш и оформянето на насип от трамбована пръст до вътрешното лице на крепостните стени на Подлес, Стърмен и Хума (Каталог №№ 13, 20, 21). Основната причина за нестабилността на крепостните стени е липсата на основи. Изключение правят само тези на крепостта до Цар Асен, дълбоки 0,50 м (Димова 1993) и на Руйно-Картал кале, където те се стесняват трапецовидно надолу, достигайки дълбочина от 1,10 м (Атанасов, Йотов 2003, 130). Наблюдаваното вкопаване на 0,10-0,25 м на долния ред камъни при Подлес, Руйно-Аязмото и Хума най-вероятно е резултат от естественото слягане на терена под тежестта на стената или се е получило при изравняването му (Рашев 1982, 137, 143-144; Рашев, Станилов 1987, 10-18). Не е установена ясно изразена разлика както в строителната техника, така и в качеството на изпълнение на стените на кулите и входовете на разглежданите крепости. Измазването на фугите по лицата на крепостните стени с хоросан, така типично за монументалното строителство от периода на Първото българско царство, при тези извънстолични крепости се среща изключително рядко. Засвидетелствано е само в крепостта до Цар Асен, където фугите по лицата на стената са били измазани с хоросан с лек примес на счукана тухла (Димова 1993), и при кулите, охраняващи главния вход на Руйно-Картал кале, където това е направено със „слаб“ хоросан (Атанасов, Йотов 2003, 130). Трябва да се спомене също, че единствено в крепостта при Цар Асен са намерени каменни капаци на зъбери, сходни по форма с откриваните в Плиска и Преслав (Димова 1993). По своята строителна техника крепостта до Стърмен (Каталог № 20) по принцип е изключение спрямо другите крепости от тази подгрупа. Като план и устройство тя намира паралели с крепостите до Попина, Малък Преславец и Преселенци (Каталог №№ 9, 14, 15), както и сред землените укрепления от периода VII-IX в. При строителната техника обаче ос25

новен елемент е стената от чимове, положена в предварително изкопана траншея с дълбочина 0,20-0,30 м. Тя е подпряна отзад със землен насип, а външното ѝ лице е облицовано със зид от ломени камъни, споени с кал, чиито основи са с 0,20 м по-високо от тези на стената от чимове (обр. 29)(Джингов 1982, 11-13, 61). Независимо дали това укрепление е построено на етапи или чрез еднократен акт (Вълов 1982, 106; Михайлов 1982, 121-124; Джингов 1982, 60-62), няма съмнение, че по строителна техника би могло да се разглежда като своеобразна преходна форма между землените укрепления и каменните крепости в Североизточна България (Rashev 2005; Рашев 2006б). Геометричният план, разполагането на равен терен и най-вече стената от чимове, чието задно лице е подпряно с насип от пръст, взета от рова, я свързват със землените укрепления. Зидът от ломени камъни, споени с кал, който далеч надхвърля ниските облицовки, каквито са открити при земленото укрепление на Плиска, и плътната каменна ъглова кула (обр. 30), намират преки аналогии сред каменните крепости от тази подгрупа. Наличието на паметник като Стърмен не бива да изненадва, особено като се има предвид немалко елементи в планировката и конструкцията на каменните крепости, които ги свързват със землените укрепления от периода VII-IX в. Каменният вал в Добруджа и неговите крепости По подобие на разгледаната по-горе подгрупа крепости и тези, влизащи в защитната система на Каменния вал (Каталог № 23), са построени в периода на Първото българско царство и не преизползват топографски или конструктивно късноантични укрепления. Единствено изключение е крепост № XXVII (Каталог № 51), която отчасти застъпва разрушения късноантичен Аксиополис. Приблизително една трета от тези крепости са издигнати върху равен терен, който не предлага възможност за естествена защита. Причина за това е равнинният характер на територията между брега на Черно море до Констанца и блатистата долина Кара Су. Това са крепости №№ I-IV и VI-X (Каталог №№ 24-27, 29-33). В тази зона изключение са крепости №№ V, ХІ и ХІІ (Каталог №№ 28, 34, 35), разположени върху доминиращи възвишения пред или зад линията на Каменния вал. Крепостите от № XIII до № XXX са построени върху терен, предлагащ значително по-голяма естествена защитеност. Повечето от тях опират със северната си страна, оформена от преградната стена, на стръмния бряг на долината Кара Су, а някои като №№ XVIII и ХХ (Каталог №№ 41, 43) получават допълнителна защита от спускащите се в нея суходолия. Крепости №№ XXVII и ХХХ (Каталог №№ 51, 54) се издигат върху естествено защитени площадки на брега на Дунав. Крепостите от защитната система на Каменния вал демонстрират големи вариации и по отношение на заеманата от тях площ. Повече от половината – 16, имат площ от 30 до 50 дка, 6 – от 50 до 100 дка, 5 – от 10 до 30 дка, 2 – по 6-7 дка и само № V – над 100 дка. Като основна причина за тези разлики се изтъква конфигурацията на терена (Рашев 1982, 172). Може да се предположи обаче, че основен фактор е била необходимостта от осигуряване на определена защитена площ за нуждите на гарнизона и на жители на съседни неукрепени селища, потърсили там убежище при нужда. В подкрепа на горното може да се изтъкне, че два от трите случая на разширяване на първоначалната територия – №№ XIII, XVIII (Каталог №№ 36, 41), са на крепости, разположени на терен, осигуряващ естествена защита и поставящ ограничения на свободната им планировка. Не бива да се пренебрегва и фактът, че разположените в източната част на Каменния вал крепости са по-големи, но това се отнася и за разстоянията между тях. При разглежданите крепости преобладава четириъгълният или трапецовидният план – 22. Отклоненията от това правило са три крепости с овален план (№№ ХІ, ХІІ, ХХІІ)(Каталог №№ 34, 35, 46), две с триъгълен (№ ХІХ и ХХХ)(Каталог №№ 42, 54) и една с многоъгълен 26

(№ V)(Каталог № 28). Те винаги са продиктувани от конфигурацията на терена (Рашев 1982, 172). Очевиден е стремежът крепостните стени да се прокарват в прави отсечки, нарушаван много рядко заради характера на терена. Повечето от крепостите са едноделни (24 от тях). Номера V, XIII, XVIII и ХІХ (Каталог №№ 28, 36, 41, 42) имат сложен дву- или триделен план, резултат от добавянето на нова укрепена територия към първоначалната крепост. Размерите на добавената част не оставят съмнение, че основната цел, преследвана с това действие, е била именно да се увеличи площта на крепостта. При четири паметника – крепости №№ IV, IX, XVII, XXI (Каталог №№ 27, 32, 40, 44), защитената територия е разделена на две, обикновено неравни части с напречна стена. При крепост № ХХІ тази роля се изпълнява от преградната стена на Каменния вал. Може да се изкаже едно предположение, че по този начин се е създавала възможност дадена група хора – гарнизонът, жителите на укрепеното селище, да се изолира от друга, примерно укрило се население, чиято лоялност не е сигурна, или територията им да е разделена за военно и цивилно население. Трябва да се отбележи, че разделянето с вътрешна преградна стена не допринася съществено за подсилването на защитата на крепостта. И двете части са еднакво уязвими и достъпни, затова трудно може да се говори за създаване на цитадела. Две трети от крепостите са разположени съобразно конфигурацията на терена. В тези случаи крепостната стена е прокарана по ръба на високия бряг на Кара Су или някое суходолие с цел да се постигне максимална защитеност. Обръчът на защитните съоръжения е непрекъснат, само при крепост № XVII (Каталог № 40) западната страна не е преградена с крепостна стена. Очевидно тук е преценено, че почти отвесният бряг на суходолието е достатъчен. Кулите не са задължителен елемент в устройството на крепостите. Те са разполагани по уязвимите стени и ъгли на някои крепости, особено по-големите. В някои случаи двойка кули фланкират вход (Рашев 1982, 172). Най-често кулите са малко на брой – по две или три на крепост (№№ II, III, VII, IX, XXVI)(Каталог №№ 25, 26, 30, 32, 50), разположени на сравнително големи разстояния една от друга – 70-100 м. Засега за крепости със сравнително добре изградена система от кули се приемат № XVIII (Каталог № 41)(обр. 59), ХХ (Каталог № 43)(обр. 61), ХХІV (Каталог № 47)(обр. 65) и XXVII (Каталог № 51)(обр. 69). Разбира се, трябва да се отчита, че бъдещи археологически проучвания биха могли да променят така представената картина както по отношение на плана, така и да дадат ценна информация за устройството и конструкцията на самите кули, каквато за съжаление понастоящем липсва. Още по-лошо проучени са входовете на разглежданите крепости. Те са познати само като прекъсвания на крепостните стени при някои от укрепленията. Всички известни досега се отварят към тила на Каменния вал, най-често в южната стена на крепостите. Само при три – №№ XX, XXIV, XXVII (Каталог №№ 43, 47, 51), входовете се охраняват от фланкираща ги двойка кули. Характерно за крепостите на Каменния вал е широкото използване на землени защитни съоръжения. Пред самата преградна стена, която често се явява и фронтална на крепостите, е прокаран ров с ширина 8-10 и дълбочина 2-3 м, отделен от нея с берма (Рашев 1982, 172; Napoli 1997, 348-350). Пред стените на крепостите, насочени към тила на Каменния вал, е изкопан единичен, а в някои от случаите, където участъкът е по-уязвим, и двоен или троен ров – №№ IV, VII, IX, XI, XII, XIV, XVIII, XX, XXI (Каталог №№ 27, 30, 32, 34, 35, 37, 41, 43, 44). Ров отсъства само при крепост № XXVII (Каталог № 51). При някои крепости – №№ ІХ, ХІ, ХІІ, ХХ, ХХІ (Каталог №№ 32, 34, 35, 43, 44), К. Шухард е отбелязал втора крепостна стена в пространството между двата рова (Рашев 1982, 172). При крепости №№ ХІІІ и ХІХ (Каталог №№ 36, 42) разширението на първоначалната крепост е направено със землен вал, а №№ XXV и XXVа (Каталог №№ 48, 49) са всъщност землени укрепления. Макар че предмет 27

на нашето изследване са каменните крепости, горните две са разгледани именно като част от защитната система на Каменния вал. Разглеждането на землените защитни съоръжения завършва с два интересни случая, при които те функционират като допълнителна преграда, затрудняваща достъпа до каменната крепост. При крепост № XVII (Каталог № 40) на 60 м пред южната стена са прокарани ров и вал, а при № ХХ (Каталог № 43) пред площадката, пресичаща рововете и осигуряваща достъп до портата, К. Шкорпил е отбелязал яма с диаметър 30 м (Рашев 1982, 160, 166). Специален интерес представляват конструктивните особености на Каменния вал и свързаните с него крепости. Самата преградна стена е изградена от обработени варовикови блокове, които запълват цялата дебелина на зида или оформят само неговите лица. В последния случай пълнежът е от дребни ломени камъни (обр. 37, 38 и 39). Спойката при лицата и пълнежа е бял хоросан (Рашев 1982, 172). В източната част на Каменния вал, която е близо до град Констанца, в конструкцията на стената са включени части от архитрави, корнизи, постаменти, бази на колони, очевидно взети от античния Томи. В западна посока те изчезват напълно, изместени от новодобити варовикови блокове (Napoli 1997, 348-350). Преградната стена е с много плитки основи, по-скоро това е подложка от малки блокчета с дебелина 2-2,10 м, над която с отстъп се издига самата стена с дебелина 1,70-1,78 м (обр. 37, 38)(Рашев 1982, 172; Napoli 1997, 348-350). Г. Точилеску споменава за наличието на капаци за зъбери, които е изобразил на своята възстановка (обр. 40)(Napoli 1997, 348-350). Предложената от него възстановка може да се приеме само като хипотетична. Ако се вземат под внимание плитките основи и дебелината на стената, може да се предположи, че бойната пътека не се е издигала на повече от 4 м над терена (Рашев 1982, 155). Показаната на възстановката на Точилеску стълба не намира отражение в наличната досега информация за паметника. Пологично е достъпът до стената да се е осъществявал чрез свързаните с нея крепости и по този начин са се подсилвали качествата ѝ на преграда. За съжаление крепостите на Каменния вал почти не са изследвани археологически, което силно ограничава информацията за конструктивните им особености, а оттук и възможността да се направят заключения по този проблем. Градежът на крепостите е сходен с този на преградната стена. И при тях има лица от обработени варовикови блокове и пълнеж от дребни ломени камъни, но за спойка е използвана глина и само при някои по-значими крепости – №№ XVIII, XX (Каталог №№ 41, 43) – хоросан (Рашев 1982, 172). И тук при изследваните крепости се наблюдава липсата на основи. Сред крепостите, свързани с Каменния вал, изпъкват № XXVII при Черна вода и при Расова (Каталог №№ 51, 55). Те са издигнати в монументална строителна техника – каменни квадри, споени с хоросан, примесен със счукана тухла. Тя намира преки паралели в крепостите-аули на Първото българско царство като Плиска, Преслав, Дръстър и Хан Крум. Като се отчетат конструктивните особености на повечето крепости, може да се предположи, че подобно на преградната стена на Каменния вал височината на техните стени също не е надминавала 4 м. Не трябва да се пропуска широката употреба на землени укрепителни съоръжения, които също са допринасяли за тяхната защита. Разглеждането на Каменния вал и неговите крепости завършва, като се обърне внимание на системата като цяло. В планировката на вала се откриват някои сходства с по-ранния Голям землен вал, но се наблюдават и редица особености. На разстояние от 59 км са изградени 28 крепости – средно по една на 2 км. При първите четири крепости откъм морето разстоянията помежду им са повече от 3 км, докато при тези към Дунав – не повече от 1 км. Същевременно крепостите към морето са по-големи от крайдунавските (Рашев 1982, 169). Създава се впечатление, че най-голяма опасност от атака е имало в коридора покрай Дунав. Това би 28

обяснило защо крепостите са най-близко разположени една до друга тук, въпреки естествената защита, осигурявана от минаващата пред вала долина Кара Су. В този район се намират и няколко крепости, защитаващи тила на Каменния вал от атаки от юг, през късата и широка долина Валя Маре – №№ XXVIII, XXIX, XXX и при Расова (Каталог №№ 52-55). Разположението на преградната стена и на крепостите не е съобразено с по-стария Голям землен вал. Дори когато заемат местата на негови лагери – като №№ XVI, XXX (Каталог №№ 39, 54), крепостите на Каменния вал не се съобразяват с тяхната планировка. Не са отчетени и възможностите земленият вал да се използва като допълнително препятствие пред каменната стена (Рашев 1982, 172). В заключение могат да се представят няколко предположения, базирани на информацията за устройството на Каменния вал и неговите крепости. Унифицираността на строежа на преградната стена и качеството на използвания за нея материал – обработени каменни блокове и хоросанова спойка – показва, че е продукт на един централно организиран, финансиран и изпълнен от държавната власт строителен проект. Към строежите, издаващи пряко участие на държавния център, вероятно трябва да се отнесат и отличаващите се с по-добра техника на градеж и планировка крепости №№ IX, XVIII, XX, XXIV, XXVII и тази при Расова (Каталог №№ 32, 41, 43, 47, 51, 55). Останалите, макар и вероятно построени заедно със стената (Рашев 1982, 172) или малко след това, демонстрират по-евтина строителна техника и опростена планировка. Очевидна е по-добрата защитеност на крепостите в сравнение със самата преградна стена, която дори не е снабдена с кули. Особено концентрирани са защитните съоръжения на крепостите – двойни и тройни ровове, кули – на стените, насочени към тила на Каменния вал. В това могат да се открият две тенденции. Първата е, че значението на крепостите е много по-голямо от това на преградната стена и затова те са по-добре защитени. Второ, въпреки че функцията на Каменния вал е била да прегражда достъпа на неприятеля в територията на юг от него, той очевидно не успявал да я изпълни. Затова най-сериозната атака при крепостите е очаквана именно откъм тила и съответно реципрочно най-добре са укрепени тези части. Т.е. за разлика от римските и най-вече от ранновизантийските преградни линейни укрепления, като Анастасиевата стена или тази на Коринтския Истмус, при които чрез добре защитена с кули и широк ров стена се цели недопускане на неприятеля в защитената територия, лагерите за гарнизона са много малко на брой и значително по-малки по големина от тези на Каменния вал (Schuchhardt 1901, 107-115; Орешков 1915; Jenkins, Megaw 1931-2; Dirimtekin 1955; Harrison 1969; Harrison 1974; Crow 1995), при Каменния вал моделът е съвсем различен. Създава се впечатление за една защитна система, предвидена по възможност да спре нахлуването на нападателите на юг, но ако не сполучи и бъде обходена в тил, да създаде пояс от самостоятелно защитаващи се точки – крепостите. В тях гарнизоните и/или местното население могат да се съпротивляват, разкъсвайки силите на неприятеля и забавяйки настъплението към държавния център. Споменати в писмените извори и преизползвани в периода на Първото българско царство късноантични крепости Във връзка с военно-политическите събития, протекли в периода на Първото българско царство, писмените извори съобщават и имената на множество български крепости. За съжаление информацията, която се предоставя, е твърде неравномерно разпределена спрямо отделните области. За територията на централната област на Първото българско царство на север от Стара планина и земите на север от Дунав тя почти напълно отсъства. Малко по-добре са представени крепостите от западните български земи, но повечето писмени извори, които 29

се използват, са много по-късни от разглеждания период. Повече информация, включително от домашни извори – лапидарни паметници, е налице за крепостите на юг от Стара планина в българската част на Тракия. Значителен е броят на крепостите от югозападните български земи, чиито имена са споменати във връзка с военните действия между българи и византийци в последната третина на Х и началото на XI в., довели до унищожаването на Първото българско царство. За всички извори е характерно, че почти не представят информация, която би помогнала за локализирането на дадена крепост, и в повечето случаи се придобива представа само за приблизителното ѝ местоположение в един, често немалък, географски район. Това силно затруднява идентифицирането на определена крепост с даден археологически паметник. Обикновено това се прави в специализирани историко-географски изследвания, при които се разчита твърде много на близостта в имената на описаната в изворите крепост и покъсното средновековно населено място или съвременно селище. Възможността да се допуснат грешки не е за пренебрегване, особено като се има предвид, че при някои селища и укрепени обекти се наблюдава преместване на друго място в рамките на по-големи периоди от време. Това затруднение би могло да се преодолее с едно по-широко използване на данните от археологическите проучвания, но за съжаление, както в най-добре осветления от писмените извори район – югозападните български земи, така и в най-непознатите исторически земи на север от Дунав, археологическите проучвания на ранносредновековния период са много малко. Не трябва да се подценява и възможността, особено при по-късните извори, когато дадено място е наречено крепост, то всъщност да е било неукрепено селище. Подобни грешки в определянето на функцията не са изключени дори при писмени извори, близки като дата на написване с разглежданите в тях исторически събития. Понякога и съвременните изследователи автоматично приемат като крепости споменати в текстовете със собствени названия места, въпреки липсата на съответния определящ ги термин там. Пример за такова априорно определяне е Стопонион-Щипоне до днешния Ихтиман. Отбелязан като τόπος, т.е. „място“ от Йоан Скилица, това име е свързвано с крепост от няколко поколения български историци като В. Златарски, В. Тъпкова-Заимова, К. Гагова и Г. Николов (Златарски 1972, 670; Тъпкова-Заимова 1956, 51; Гагова 2002, 251-252; Николов Г. 2005, 168). В централната област на Първото българско царство, северно от Стара планина, като изключим големите центрове Плиска, Преслав и Дръстър, са споменати само крепостите Динея и Малък Преслав (Преславец)(Каталог №№ 59, 60). В своята ,,история“ Лъв Дякон пише, че по пътя от Преслав за Дръстър през 971 г. император Йоан Цимисхи превзел Плиска, Динея и „много други градове“ (Дякон 1988, 73). Два века по-късно вероятно Динея е спомената от Идриси под формата Динибули (Недков 1960, 69, 85, бел. 265). Описанието на пътя от Лъв Дякон оставя впечатление, че Динея се е намирала на север от Плиска. Именно поради това В. Миков я поставя до Алфатар (Миков 1937), а В. Бешевлиев – до Войвода (Бешевлиев 1962, 10-12). При Идриси обаче са описани градовете на юг от Мисионис (Шумен) и на тази основа В. Аврамов поставя Динея между селата Кълново и Янково (Аврамов 1929, 235), а Б. Недков – до Смядово (Недков 1960, 140, бел. 269). Лъв Дякон е без съмнение по-точен източник, но от сведенията на Идриси заслужава внимание това, че Динея е на един ден път от Мисионис, т.е. на около 10-15 км от Плиска. В отсечката между Абритус и Марцианопол Прокопий поставя крепостта Динискарта, която е предполагаемият античен предшественик на Динея (Рашев 1988, 119). Р. Рашев отхвърля локализациите при Алфатар и Войвода и подчертава, че Динея е била действаща крепост, в която трябва да се очакват следи от интензивно обитаване през Х в. Като евентуални възможности за локализирането на Динея той предлага крепостта Стана кале на платото Стана над Нови Пазар (Каталог № 87), но не изключва и възможността така 30

да се е наричала една от трите ранносредновековни крепости по пътя Плиска – Дръстър, до селата Омарчево, Скала и Цар Асен (Каталог №№ 11, 18, 22), макар че в тях няма следи от късноантични строежи. Той подчертава, че доколкото проблемът за произхода и етимологията на името Динея е езиковедски по характер, е трудно да се вземе отношение по него, но не бива да се изключва възможността това да е гръцка форма на славянобългарско име. За съжаление все още липсват и сигурни данни за топонимията по пътя Плиска – Дръстър, които биха спомогнали за локализацията. Основателно е заключението, че на въпроса за локализацията на Динея все още не е даден задоволителен отговор (Рашев 1988, 121122). Малък Преслав (Преславец)(Каталог № 60) е познат най-вече от староруската ,,Повесть временных лет“, в която се говори за превземането му от киевския княз Светослав, а по-късно и за желанието му да живее и управлява там (Повесть 1970, 78-79). Крепостта се споменава от Йоан Скилица като един от центровете на север от Стара планина, превзети при похода на патриция Теодоракан и протоспатария Никифор Ксифия през 1000 г. (ГИБИ VI 1965, 280), а също и в среднобългарския превод на Манасиевата хроника (Дуйчев 1963, 369). Под името Барасклафиса той се поставя от Идриси на 4 дни път, източно от Дръстър, и на също толкова, западно от Дичина (Вичина)(Недков 1960, 79). Предлагано е да се идентифицира и с топоними в карти от ХV-ХVII в., където в делтата на Дунав е изписано името Proslavica, Proslaviza, Proslauiza (Йорданов 1982). Сигурна информация за съществуването на това селище е предоставена от печатите на византийски военно-административни лица, пряко свързани с него от края на Х-XI в. (Йорданов 1982; Йорданов 1984). Липсата на точни указания в наличната информация предопределя и продължаващите спорове относно местоположението на Малък Преслав, довели до предлагането на над 10 хипотези (Коновалова, Перхавко 2000, 5364). Той е идентифициран с крепостта до Нуфъру (Ваrаsсhi 1991, 409; Коновалова, Перхавко 2000, 53-64) и тази на остров Пъкуюл луи Соаре (Năsturel 1965, 31-32; Перхавко 1994, 281). Дори е изказано мнение, отричащо съществуването му като крепост, като се счита, че се е намирал в близост до столицата Преслав (Diасоnu 1965, 53-54; Diaconu 1987а, 444) или че е идентичен с нея (Diaconu 1987б, 292). Очевидно е, че проблемът за локализацията на Малък Преслав очаква своето разрешаване. Споменаването на превзетите през 968 г. от войските на Светослав 80 крепости на Дунав (Повесть 1970, 72) едва ли може да се приеме за информация, отразяваща реални факти. Повероятно е това да е фигуративен израз, изразяващ многобройност, а не действителният брой на съществуващите по Долния Дунав и превзети от киевския княз укрепления. Оскъдността на наличната информация, получена чрез археологически разкопки, предопределя решението да се разделят късноантичните крепости, споменавани в научната литература, като функциониращи в периода на Първото българско царство на три неравни части: 1) крепости и обекти, за които има сигурни данни, че са функционирали като крепости; 2) крепости, за които липсват достатъчно данни, че укрепленията им са били преизползвани и 3) крепости, за които е доказано, че не са преизползвани по предназначение, а само са били топографски наследени от неукрепени ранносредновековни селища. 1) Към крепостите, за които има сигурни археологически данни, че са били използвани по предназначение в периода на Първото българско царство, може да се отнесат: построената върху руините на късноантичната Капидава (Каталог № 56); преизползвалата амфитеатъра на античния Марцианопол (Каталог № 57), която с голямо основание е идентифицирана със споменаваната в по-късни писмени източници Диавена, Девина (Margos 1970); заемащата североизточния ъгъл на Абритус средновековна крепост до днешния град Разград (Каталог № 58). И при трите са налице късноантични укрепления или строежи, но тази даденост е използвана по съвсем различен начин. Ранносредновековната крепост над Капидава демонстрира топо31

графска приемственост, но никаква конструктивна връзка със своята предшественичка. Освен различията в плана (обр. 73), нейните крепостни стени не стъпват върху късноантичните, а върху покрилия ги културен пласт и рушевини (Рашев 1982, 145-147; Кузев 1981б, 202-204). Крепостта в Абритус използва части от северната и източната стени, а останалите две са новопостроени (Радославова, Дзанев 2003, 141-143). Може би най-специфичен е случаят при Марцианопол, където не се преизползва заварено укрепление, а за ядро на крепостта служи добре запазена масивна сграда със съвсем различно предназначение – амфитеатърът на града (Тончева 1966; Димитров 1977, 30; Ангелов Ат. 1999, 55-56; Ангелов Ат. 2002, 117-118). Ранносредновековните крепости наследяват и топографията на своите предшественици. Макар и разположена на равната дунавска тераса, Капидава получава добра защита на западната си страна от стръмния и висок бряг на Дунав. Крепостта до Разград заема най-високата североизточна част на Абритус, като преизползваните части от източната и северната стена на късноантичния град са допълнително защитени от стръмните склонове на платото, спускащи се към р. Бели Лом. Очевиден е стремежът, въпреки разполагането на крепостите в сравнително достъпен терен, да се използват максимално неговите защитни възможности. Изключение е Марцианопол-Девина, издигаща се сред руините на античния град. Наличието на по-ранни останки в един от случаите определя големината на новопостроената крепост. Пример за това е Марцианопол-Девина, при която стените на амфитеатъра обхващат общо 4 дка площ. При другите две крепости обаче големината се явява по-скоро функция на нуждите, които е трябвало да се задоволят. При Капидава има достатъчно свидетелства, че строителите не са следвали сляпо плана на разрушената късноантична крепост, а при крепостта до Разград двете новопостроени стени, преграждащи вътрешното пространство на Абритус, са позволявали голяма свобода за това, каква част от късноантичния град да бъде укрепена. Като се изключи Марцианопол-Девина (обр. 74), която наследява елипсовидния план на амфитатъра, при другите две крепости равният терен и по-слабата обвързаност с наследените укрепления обуславят правилния геометричен план – правоъгълен при Капидава (обр. 73) и близък до квадрат за крепостта до Разград. При сегашното ниво на проучвания може да се приеме, че за трите разглеждани крепости е характерен простият еднопространствен план. Квадратното пространство с размери 40х40 м, обособено в югозападния ъгъл на Капидава, е построено по-късно от ранносредновековната крепост, защото ровът му пресича стената (Торбатов 2002, 106-107). Това разрушаване на укрепленията на крепостта подсказва, че когато е издигнат т.нар. „кастел“, ранносредновековните стени на селището вече не са били използвани. Затова дори да се приеме неподкрепената археологически възможност, че малкото укрепление датира от периода на Първото българско царство, простият план на голямото ранносредновековно укрепление се запазва. Основна черта на крепостите е използването в различна степен на заварените по-ранни строежи. За Марцианопол-Девина това важи в пълна сила, тъй като всъщност тя е старият амфитеатър. Макар две от стените на крепостта до Разград да са новопостроени, останалите две издават стремежа на строителите да се възползват от наличните и определено превъзхождащи ги по качества късноантични укрепления. Макар на пръв поглед това да отсъства при Капидава, където ранносредновековните стени не са в конструктивна връзка с късноантичните, южната и източната крепостни стени стъпват именно върху вала, оформен от разрушените по-ранни укрепления. По този начин височината им спрямо околния равен терен е била чувствително увеличена. Данни за устройството на входовете за тези три крепости има само от Марцианопол-Девина (Каталог № 57). Там северният вход е добре защитен, намирайки се между две издаващи се пред 32

стената петоъгълни кули (Ангелов Ат. 1999, 55-56; Ангелов Ат. 2002, 117-118). Тази крепост е укрепена и с още една петоъгълна кула, долепена до западната ѝ стена. Крепостта при Капидава (Каталог № 56) няма кули (обр. 73) (Рашев 1982, 145-147; Кузев 1981б, 202-204); те липсват и на двете ранносредновековни стени на крепостта при Разград (Каталог № 58)(Радославова, Дзанев 2003, 141-143). Няма информация дали кулите на двете преизползвани стени на Абритус са били запазени във функциониращо състояние. Отчитайки това, едва ли може да се очаква входовете на крепостите до Разград и Капидава да са били сложно устроени и добре защитени. Наличието на ров пред ранносредновековните стени на Капидава и на крепостта до Разград не е изненадващо, особено като се има предвид равният и достъпен терен. Нетипична за ранносредновековните български укрепления е липсата на ров при Марцианопол-Девина. Може би не е било възможно да се прокара поради значителните деструкции в културния пласт, но по-вероятно е било преценено, че няма нужда от него. Стените на трите разглеждани крепости са изпълнени в две строителни техники. При Капидава и Разград дебелите, съответно 2 и 2,5-3 м, стени са построени от ломени камъни, споени с глина. При Разград в основата на стената са поставяни по-големи, а нагоре – по-малки камъни (Рашев 1982, 145-147; Георгиев, Чобанова, Дзанев, Димитров 1996, 63-64; Радославова, Дзанев 2003, 141-143). Трите петоъгълни кули на Марцианопол-Девина са изградени от обработени каменни блокове без спойка (Ангелов Ат. 1999, 55-56; Ангелов Ат. 2002, 117118). Лесно е обяснима широката употреба на преизползван материал – каменни блокове, архитектурни фрагменти и тухли, особено в крепостта до Разград и Марцианопол-Девина. Обща за трите крепости конструктивна черта е липсата на основи при ранносредновековните строежи. В крепостта върху Капидава ранносредновековните стени стъпват направо върху културния пласт (Рашев 1982, 145-147; Кузев 1981б, 202-204; Florescu, Florescu, Diaconu 1958, 68-72), а при Разград – върху набита от тежестта им в късноантичния пласт подложка от 2-3 реда плочести камъни и фрагменти от тухли (Георгиев, Чобанова, Дзанев, Димитров 1996, 63-64; Радославова, Дзанев 2003, 141-143). Без основи са и долепените до амфитеатъра на Марцианопол петоъгълни кули (Ангелов Ат. 1999, 55-56; Ангелов Ат. 2002, 117-118). Може да се обобщи, че крепостите върху Капидава и Абритус (дн. Разград) едва ли са притежавали високи защитни качества. Техните стени може би не са надминавали 4 до 5 м височина, липсват ъглови и фронтални кули, разположени са на равен терен, чиято достъпност не е могла да се компенсира от защитния ров пред тях. За разлика от тях Марцианопол-Девина с високо запазените стени на амфитеатъра и трите петоъгълни кули, издаващи се пред стената, въпреки липсата на ров, вероятно е осигурявал много по-добра защита. За удобство късноантичните крепости, за които няма сигурни данни, че са били използвани функционално в периода на Първото българско царство, са разгледани в рамките на две групи според степента им на проученост. В първата група се обединяват крепостите, проучвани само чрез теренни обхождания, информацията за които се основава на открити върху терена или на откупени от иманяри археологически материали. Тук са включени крепостите до Баниска, Батин, Бисерикуца, Върбица, Генерал Кантарджиево, Голямо Ново, Драгановец, Капу Дяулуй-Сату Ноу, МахмудияСалсовия, Миладиновци, Новград, Омуртаг, Полско Косово, Поп Кралево, Поп Русаново, „Римско кале“ между Котел и Тича, Риш, Стан-Малкото кале, Суворово, Тича и Черенча (Каталог №№ 62-64, 67-69, 71, 72, 74-76, 78, 80-82, 84-86, 88, 89, 91; Карта 1). При тяхното разглеждане трябва да се отчитат следните общи черти: 1) ограничена информация, получена без разкопки (виж по-горе); 2) при всички е установено наличието на по-ранни от периода на Първото българско царство укрепления – най-често късноантични; изключение са крепостите до Миладиновци и Омуртаг, които вероятно са от периода на Вто33

рото българско царство; 3) археологическите материали често покриват широк хронологически период – от ранножелязната епоха до XIV в. – като задължително присъстват находки, свидетелстващи за обитаване на мястото в периода на Първото българско царство (при поподробни описания в литературата той обикновено попада в границите на ІХ – началото на ХІ в.); 4) в научната литература са представени индиректно или най-често направо като крепости на Първото българско царство без конкретен анализ на данните. Примерите по последната точка не са малко. Така за Бисерикуца (Каталог № 64) се смята, че находките свидетелстват за вероятно използване на крепостта през Х-ХІ в. (Торбатов 2002, 381). В. Плетньов счита, че крепостта до Генерал Кантарджиево (Каталог № 68) е била възстановена през ІХ-Х в. (Рашев 1995а, 197, № 227), а подобна вероятност допуска Мънуку-Адамештяну за Капу Дяулуй-Сату Ноу (Каталог № 72)(Mǎnucu-Adameşteanu 2001, 39). За тази до Суворово (Каталог № 88) В. Плетньов предполага, че е била възстановена през Х-ХІ в., за да защитава пътя по долината на р. Девненска към Добруджа (Рашев 1995а, 282, № 1024). Останалите мнения не са така категорично изказани и се допуска възможността за съществуването на неукрепено ранносредновековно селище върху руините на късноантична крепост. Трябва обаче да се има предвид, че без провеждането на археологически разкопки не е възможно да се правят изводи за съществуването на ранносредновековни крепости. Това би било подвеждащо и неправилно методически. Във втората група се обособяват късноантични крепости, които са проучвани чрез сондажни и редовни археологически разкопки или са налице други данни, позволяващи на изследвачите им да смятат, че са били преизползвани в периода на Първото българско царство. Количеството на информацията тук е по-голямо, а понякога са налице и противоположни мнения за тяхната датировка и функции. Това налага паметниците да бъдат разгледани поотделно. За крепостта до Балик (Каталог № 61), идентифицирана със споменатата от Прокопий Адина (Torbatov 2000, 63-65), са представени данни, че е заселена отново в края на ІХ – началото на Х в. и селището престава да съществува в средата на ХІ в. (Torbatov 2000, 63-65; Рашев 1995а, 161-162, № 29; Парушев 1993, 150). Средновековното селище заема площ от 30 дка и според В. Йотов личат следи от укрепления, които могат да се отнесат към ранното средновековие (обр. 76)(Рашев 1995а, 161-161, № 29). Изказано е и мнение, че в началото на ХІ в. съществуващата средновековна крепост е продължила да се използва от византийската власт (Атанасов 1999, 40). Поне засега идентифицирането на ранносредновековна крепост върху руините на късноантичната е неприемливо без представяне на убедителни доказателства. Информацията за крепостта при Ветрен (Каталог № 65) е получена от сондажни проучвания, показващи, че е била заселена през Х в., и без да пострада през военните действия от 969-971 г., се обитава активно до края на столетието. Макар че няма преки данни крепостните стени от IV-VI в. (обр. 77) да са използвани в периода на Първото българско царство, Г. Атанасов допуска, че те са били в добро състояние и локализира тук споменатия от Анна Комнина Ветрен (Атанасов, Йорданов 1994). По подобие на крепостта до Балик и тук потвърждаването на това предположение предстои. Крепостта до Войниково (Каталог № 66) е проучвана само чрез теренни обхождания като откритият археологически материал определя съществуването на възникналото върху нея ранносредновековно селище в периода Х-ХІ в. Според В. Йотов в иманярските изкопи се виждат следи от пожари и разрушаване на крепостната стена в началото на ХІ в. (Рашев 1995а, 194, № 243), но за съжаление той не е представил доказателства за това. За проучваната чрез дългогодишни археологически разкопки крепост Диногеция (обр. 34

78)(Каталог № 70) се предполага, че късноантичната крепост е била заселена отново и стените били възстановени при Йоан Цимисхи или в началото на ХІ в. (Ştefan, Barnea, Comşa M., Comşa E. 1967, 389-390). Съществува и мнение за обитаване на мястото в периода на Първото българско царство (Ангелова, Дончева-Петкова 1987, 373-374). Наред с това вероятността, крепостта да е била използвана през този период, също не бива да се отхвърля напълно, тъй като ранносредновековните жилища са съобразени с крепостните стени. Изследвачите на проучваната чрез ограничени археологически разкопки крепост до Кипилово (Каталог № 73) смятат, че добрата запазеност на стените и откритата керамика „славянски тип“ позволява да се предположи, че е била използвана пълноценно не само през ХІІ-ХIV в., но и през периода на Първото българско царство (Джонова, Радева 1979, 115). Основателни са критиките на Р. Рашев, че наличната информация по-скоро подкрепя възможността тук да се е развило неукрепено селище, което да е използвало високо запазените крепостни стени като своя рамка (Рашев 1997а, 108). За построения на етапи комплекс от укрепления до Нуфъру (Каталог № 77), проучван чрез дългогодишни, макар и ограничени по площ разкопки, сред румънските изследователи доминира мнението, че крепостта е била построена през последните три десетилетия на Х или в началото на ХІ в. (Stoia 1980, 372; Damian O., Andonie, Damian P. 1994, 170-171; Mănucu-Adameşteanu 1998, 79-86). Тази датировка е основана на откритата там керамика. Същевременно градежът на издигнатите ad fundamentum крепостни стени – обработени варовикови блокове, споени с бял хоросан, чиито фуги са измазани с червен хоросан (Baraschi 1991, 402-403), показва сходство с този на столичните центрове на българската държава. Поради това не бива да се изключва напълно възможността, тази крепост да е била построена в периода на Първото българско царство. Откритите керамични фрагменти и монети при обхожданията и при ограничените по площ сондажи в крепостта до Остров (Каталог № 79) – вероятно късноантичната Берое, фиксират периода на обитаване през ранното средновековие – Х-ХІ в., без обаче да дават информация, дали самата крепост е функционирала тогава (Торбатов 2002, 118-120; Vălceanu, Barnea Al. 1975, 208; Mǎnucu-Adameşteanu 2001, 47). Г. Джингов датира използването на крепостта в м. „Долните Страдини“ до Преслав в ІХХІ в. (Джингов 1962). Наскоро проведените сондажни археологически проучвания там разкриха археологически материали от периода на Първото българско царство, но единствените структури са от късноантичния период (Майсторски 2008, 230). Липсват доказателства за мнението на проучвателя, че крепостта е възстановена през Х в. и дори е построена нова в съседство (Горните Страдини). Ранновизантийската крепост „Стана кале“ върху платото Стана до Нови Пазар е изследвана сондажно. Според проучвателя ѝ Т. Балабанов, стените на крепостта са били запазени до известна височина, ограничавайки селище, за което липсват доказателства да е било укрепено в периода на Първото българско царство4. Въпреки откритият известно количество материал от периода VIII-XI в. при сондажните и спасителните археологически проучвания на античния кастел Трансмариска в чертите на днешния град Тутракан (Каталог № 90)(обр. 79) липсва пряко доказателство за преизползване на стените през този период (Змеев 1969, 45-49; Вагалински 1992, 67; Рашев 1995а, 285, № 1061; Вагалински, Петков 2004, 117-118). Според Г. Атанасов обаче хипотезата за локализирането тук на споменатата от Анна Комнина крепост Главиница не трябва да се изоставя (Атанасов 1992, 27). Последното трудно може да се приеме, при условие че землянки, в които 4

Информация, получена от Т. Балабанов през 2006 г.

е откриван материал, свързан с печенегите, са вкопани в кула на крепостта. Липсват и данни крепостта да е била преизползвана през ранното средновековие. Може би най-проблематичен от всички паметници в тази група е Шуменската крепост (Каталог № 92). Тя е проучена изцяло чрез дългогодишни археологически разкопки, като според изследвача В. Антонова, през VIII-IX в. върху по-ранните останки се развива неукрепено българско селище. През ІХ-Х в. силно пострадалите късноантични крепостни стени били възстановени (обр. 80) с техника, намираща паралели в градежа на монументалните крепости на Първото българско царство – лица от добре обработени варовикови блокове, на места подредени в биндер-лойфер, споени с „твърд сивкав хоросан, смесен с късчета тухли и керемиди“, като на места широките фуги са замазани с хоросан, примесен със ситно счукана строителна керамика. С този период се свързва и възстановяването на две черкви в крепостта – № 3 и 10 (Антонова 1970, 6,9; Антонова 1985, 55-63; Антонова 1995, 9-11, 26-28). В публикациите на обекта не е представена графична документация, която да докаже обвързването на гореописаните строежи с периода на Първото българско царство. Трябва да се подчертае, че третият стратиграфски пласт отгоре-надолу, характеризиращ се с находки от VIII-X в., е много тънък и трудно се разграничава от този над него. За пример, вторият културен пласт, датиран в периода на Второто българско царство, е отбелязан на дълбочина от 0,30 до 1,20 м, а четвъртия от IV-VI в. е дебел от 0,60 до 0,80 м (Антонова 1995, 11). Очевидно е противоречието между широката строителна активност – обновените укрепления и две черкви, през ІХ-Х в. и твърде тънкия и трудно разграничим културен пласт. Показателно е, че на другите два големи строителни периода – ІV-VI и ХІІ-ХІV в., отговарят значителни по дебелина културни напластявания. Същевременно поправките на укрепленията, датирани от В. Антонова в ІХ-Х в., демонстрират твърде близка строителна техника с тази на късноантичната крепост. Наред с това старите укрепления са възстановени без съществени промени в плана и устройството. Без да се омаловажава трудът на В. Антонова, е трудно да се приеме без колебания, че гореописаният строителен период трябва да бъде датиран в ІХ-Х в. Не бива да се изключва възможността, тези поправки да са били извършени по-рано през късноантичния период. Отчитайки представената по-горе информация и досегашното състояние на проучванията, не може да се приеме, че крепостите от тази група от Балик до Шуменската крепост са били използвани в периода на Първото българско царство по предназначение. Без представянето на нови доказателства, получени чрез археологически разкопки, единствено сигурно е идентифицирането им като неукрепени български селища в очертанията на късноантични крепости. Този извод се подкрепя и от наличието на немалко късноантични крепости в същия географски район, при които археологическите проучвания доказаха съществуването именно на неукрепени селища от периода на Първото българско царство върху техните руини. Например: Крумово кале до Търговище, Долна Кабда, Търново и Градница в предпланинските възвишения, Нове и Ятрус на брега на Дунав, Истрия, Констанция, Мангалия, Русалка, Калиакра, Каварна на брега на Черно море, Войвода, Дебрене и Алфатар във вътрешността (Атанасов 1991, 76-78; Атанасов 1996, 3-10; Рашев 1997а, 110; Йотов 1993, 128-129). Крепостта до Одърци е класически пример, онагледяващ този проблем. В проучваната чрез дългогодишни археологически разкопки крепост в рамките на ІХ – първата половина на ХІ в. е съществувало ранносредновековно българско селище (Михайлов, Дончева-Петкова, Топтанов 1975; Дончева-Петкова 1981; Дончева-Петкова, Нинов, Парушев 1999). Все още съществуват спорове, дали късноантичните стени са били използвани с някои поправки през периода на Първото българско царство (Каталог № 93). Самият проучвател първоначално смята, че селището е било неукрепено (Дончева-Петкова 1981), а впоследствие корен36

но променя своето мнение, защитавайки позицията, че късноантичните укрепления са били преизползвани през ранното средновековие (Дончева-Петкова, Нинов, Парушев 1999). Това обаче е опровергано от публикуваните археологически материали: до западната стена на правоъгълната кула № 2 върху тухления под е разкрит зид от ломени камъни с фрагменти от ранносредновековни съдове около него; в южния край на другата четириъгълна кула № 4 е вкопано жилище, а някои по-късни зидове затварят проходите към кула № 2 и U-образната № 3 (Дончева-Петкова 1981)(Обр. 81). Това позволява да се приеме, че селището е било неукрепено, а поправките на укрепленията, извършени с ломени камъни, споени с кал, с голямо основание могат да се отнесат към V в. (Торбатов 2002, 356-369), а не към ІХ-Х в. Безспорно масовото заемане на руините на късноантични крепости от български селища в края на ІХ – началото на Х в. е твърде интересен проблем, върху който са изказвани различни мнения (Димитров 1987, 264-276; Атанасов 1991, 76-78; Йотов 1993, 128-129; Рашев 1997а, 109-110) и на който е отделено внимание в глава ІІ. Според Г. Атанасов напълно е възможно част от тези късноантични крепости да са били възстановени от византийската военна администрация в българските земи след 971 г. (Атанасов 1991, 76-78; Атанасов 2001, 76-79). Налице са примерите от крепостите при Скала (Йотов, Атанасов 1998) и Цар Асен (Димова 1993), където са открити поправки на ранносредновековните укрепления, които със сигурност се датират в периода от 971 г. до 30-те години на ХІ в. В бъдеще е възможно да се открият свидетелства за преизползването на някои от разгледаните по-горе късноантични крепости в периода X-ХІ в., които обаче, ако не са получени чрез едно методически издържано археологическо проучване, оставят открит въпроса за точната им датировка – дали са от периода на Първото българско царство, или от този на византийското владичество. В регионалната група на крепостите на север от Стара планина доминират новопостроените в периода на Първото българско царство крепости. Има голям брой късноантични крепости с археологически материали, които показват, че са били заселени през ранното средновековие. Засега липсват доказателства (с изключение на Капидава, Разград и Марцианопол), че и други късноантични центрове са били преизползвани в качеството им на укрепления през разглеждания период. И при изключенията трябва да се посочи, че Капидава е основно топографски преизползвана, а при Марцианопол е укрепен амфитеатърът на римския град. Възможно е бъдещи проучвания да променят така създалата се картина, но поне засега за територията на север от Стара планина – централната област на българската държава, се налага изводът, че е предпочетено издигането на нови крепости вместо поправянето на съществуващите в руини късноантични, въпреки че последното определено е било по-лесно и по-евтино. Причина за това не може да е липсата на късноантични крепости в районите на централната област, където са новопостроените (като се изключи само Каменният вал), така че трябва да се търси в друга насока. При Каменния вал аргумент може да е желанието на държавната власт да създаде една укрепена линия в много тясна зона, в която липсват късноантични укрепления или те не могат да се включат ефективно в първоначалния план. Новопостроените крепости са в зона с по-слаба наситеност с укрепени точки през късноантичния период. Повечето крепости са издигнати на естествено защитени места или е търсена поне частична защита за една от страните им от висок бряг на суходолие, река или скален откос. Само източните крепости на Каменния вал и няколко от новопостроените, като Долина, Изворник, Пет могили и Стърмен (Каталог №№ 4, 7, 12, 20), са построени на достъпен равнинен терен. Крепостните стени са прокарани, съобразявайки се с условията на релефа, с оглед максимално да се използват неговите защитни качества – по ръба на високия бряг на терасите. Въпреки това проличава стремежът да се трасират в прави отсечки, доколкото това е било позволено от условията по места. 37

По отношение на плана доминират геометричните форми – правоъгълник, квадрат, трапец, триъгълник, елипса – като често това се прилага и при крепостите, разположени на естествено защитени места, макар че ограниченията, налагани от терена, често рефлектират в един неправилен план. Липсва унифицираност в големината на защитената територия. Очевидно определящи за размерите на крепостите са били нуждите на ранносредновековното население и възможността да се отбранява периметър с определена дължина. Не бива да се изключва обаче и влиянието на ограниченията, налагани от терена, на който е издигана крепостта. Като цяло при крепостите от тази регионална група кулите са рядко използван защитен елемент. При някои, като Изворник, Пет могили и Дуранкулак, те изцяло липсват, но повечето са снабдени с кули. Като правило те са малко на брой и са разположени на най-достъпните стени. Изключения са крепости като тези до Долина, Скала и № ХХVII на Каменния вал, където има добре изградена система от множество кули. Защитните качества на кулите са силно ограничени от разполагането им най-често на нефункционално големи разстояния една от друга и понякога от изненадващото им отсъствие на ключови за отбраната точки. За по-малките им възможности при отбрана допринасят и особеностите в конструкцията – с неголеми размери, плътни, превръщащи ги вероятно просто в разширения на бойната пътека на крепостната стена. За съжаление няма данни за устройството на кулите на крепостите от Каменния вал, които може и да са се различавали от гореописаните. Входовете имат разнообразно разположение, често – особено при крепостите на Каменния вал – са на места, улесняващи максимално достъпа до укрепленията. Очевидно е взето под внимание удобството на укрепените селища за населението. В не малък брой крепости обаче входовете са много сполучливо разположени с оглед осигуряването на максимална продължителност на обстрела срещу настъпващия неприятел и затрудняване на достъпа му до уязвимия вход. Липсват сложно устроени и добре защитени входове, каквито може да се видят например при монументалните крепости на Първото българско царство. Изключение са фланкираните с две кули входове при Руйно-Картал кале, Марцианопол-Девина и няколко от крепостите на Каменния вал, но и при тях входният проход е преграждан само с една врата. Типична за всички крепости е широката употреба на дублиращи землени защитни съоръжения, изключение е само Марцианопол-Девина. Най-често това са ровове, понякога с големи размери и сложно устроени – двойни или тройни, като изкопаната пръст е използвана при строежа на крепостните съоръжения и за издигането на ниски валове пред линията на рововете. Ровове са прокарани само откъм достъпните страни на крепостите. По отношение на строителните материали и техниката на градеж, масово се използва калова спойка. Изключение са преградната стена на Каменния вал и някои от неговите крепости, при които е използван хоросан. Оформят се две групи по отношение на използвания строителен материал. Новопостроените (с изключение на крепостта до Цар Асен) и преизползваните късноантични крепости (с изключение на Марцианопол-Девина) са построени от ломени камъни. Оформени са две лица от по-големи и добре обработени камъни, като вътрешността е запълнена с дребни ломени камъни и земна маса. Това е една очевидно по-евтина и изискваща по-малко строителни познания техника в сравнение с използваната при стената на Каменния вал и крепостите по него, при Цар Асен и Марцианопол-Девина. Там са използвани обработени каменни блокове, които оформят лицата, като пълнежът между двете е от дребни ломени камъни. Понякога е употребяван и плътен блоков градеж. Различията по отношение на спойката – хоросан, кал или суха зидария, не се отразяват върху структурата на зида. Измазването на фугите по лицата на стените е много рядко явление – в крепостите до Цар Асен и Руйно-Картал кале, № ХХVII и този до Расова, и е типично за тези с блокова зидария. 38

Характерен белег за крепостите от тази регионална група е липсата на субструкция. Изключение са крепостите до Цар Асен и Руйно-Картал кале. Това, заедно със слабата връзка между лицата и пълнежа при стените, води до нестабилност на крепостните стени, която не може да се преодолее и с подпирането на вътрешното лице със землен насип. Строителната техника, дебелината на стените и липсата на основи показват, че височината на крепостните стени (и кули) не е надминавала 4 до 5 м. Това поставя въпроса, дали не са използвани, направени от дърво, съоръжения върху короната на стените, които да подсилят защитните им възможности. При някои добре изследвани крепости, като Хума, Руйно-Аязмото и Картал кале, липсват следи за такива дървени конструкции. При крепостта до Скала те са от втория (византийски) строителен период. Засега следи, които със сигурност да се отнесат от периода на Първото българско царство, са открити само в Стърмен. Според Ст. Михайлов откритите в сектори І и ІІ две дървени греди, забити във вала, са останки от дървена палисада, допълваща каменната облицовъчна стена (Михайлов 1982, 123-124). Може обаче да се допусне, че гредите са носели конструкцията на дървена бойна пътека, оформена зад каменната облицовъчна стена, или са били част от дървена конструкция, издигаща се над стената от чимове и каменната облицовка. Този пример показва възможността за употребата на дърво в защитните съоръжения, особено при подгрупата на новопостроените крепости не бива да се изключва. При цялостното разглеждане на плановите и конструктивните особености на крепостите на север от Стара планина се проследяват две линии на влияние. Много ясна е връзката им със землените укрепления. За това свидетелстват планировката, широката употреба на землени съоръжения и някои особености в строителната техника, особено при Стърмен, който би могъл да се счита за преходна форма между землените и каменните укрепления. Строителството с обработени каменни блокове, употребата на червен хоросан за фугиране и/или спойка при Цар Асен, № ХХVII на Каменния вал и Расова, капаците за зъбери при Цар Асен и вероятно на Каменния вал и петоъгълните кули на Марцианопол-Девина отразяват влиянието на монументалното крепостно строителство на държавните центрове – Плиска, Преслав и Дръстър. Обща черта за ранносредновековното крепостно строителство на Първото българско царство е ограничената и често нефункционална употреба на кулите в защитната система на крепостите. I.2.КРЕПОСТИ НА ЗАПАД ОТ Р. ЯНТРА Броят на известните крепости в днешната българска територия между реките Янтра, Дунав и Стара планина,както и в земите южно от Дунав, намиращи се днес в Република Сърбия, е сравнително неголям. Причина за това може да е все още недостатъчната проученост на ранносредновековния период в разглежданата територия чрез методите на археологията. Трябва да се отбележи и оскъдността на писмените извори в сравнение например с югозападните български земи. Не трябва да се изключва възможността отдалечеността на тези земи от държавните центрове на Първото българско царство също да е оказала известно влияние. Поради ограничения им брой крепостите се обсъждат, без специално да се разграничават по подгрупи чрез отделяне на части от текста. От 11-те разглеждани крепости единствено тази до Оряхово (Каталог № 94) е представяна за новопостроена в периода на Първото българско царство. Тя е издигната върху естествено защитено възвишение на брега на Дунав. За съжаление големината, планът и устройството ѝ са невъзстановими, тъй като върху нея е била издигната крепост от периода ХІІ-ХIV в. Предположението, че двете крепости не са били много по-различни не е достатъчно аргу39

ментирано (Димитрова 1975)(обр. 82). Крепостните стени с дебелина 1,60 м са построени от грубо обработени варовикови камъни, споени с бял хоросан в сравнително правилна редова зидария. Субструкцията е вкопана на 0,50 м в здравата льосова почва. Проучвателката посочва като най-близък паралел на градежа и на открития на южната стена на крепостта вход аула до с. Хан Крум (Димитрова 1975, 167-168). Трябва да се отбележи обаче, че стената на аула до Хан Крум от добре обработени варовикови квадри, които са подредени по системата „биндер-лойфер“ и са обилно споени с хоросан (Антонова 1981), трудно може да се оприличи с така описаната на крепостта до Оряхово. Посочената близост в устройството на входовете също трябва да се преразгледа. В аула до с. Хан Крум входът е оформен от чупещи под прав ъгъл навътре крила с дебелината на оградната стена (1,90 м), оформящи тесен проход широк 1,40 и дълъг 8,20 м (Антонова 1981). В крепостта до Оряхово южният вход също е оформен от два зида, издаващи се навътре от крепостната стена. Те обаче са с много скъсени пропорции, по-тесни от стената, пространството между тях е много широко (3,40 м) и има следи от страница на вход до самото лице на западния зид (обр. 82). Очевидно е несъответствието в плана и устройството с входа на аула до Хан Крум. Откритите в крепостта до Оряхово археологически материали, основно керамика, не оставят съмнение, че мястото е било обитавано в периода на Първото българско царство, според Д. Димитрова – в края на VIII – X в. Трябва обаче да се посочи, че този пласт е силно разрушен от по-късни вкопавания (Димитрова 1975, 168-170). Отчитайки това, както и липсата на преки доказателства, свързващи първия строителен етап с периода на Първото българско царство и при условие, че липсват сигурно датирани паралели на крепостта, е трудно да се приеме, че е била построена през избрания период. Засега при липсата на друг доказателствен материал като най-вероятна се очертава възможността, крепостта да е била построена върху ранносредновековното селище в един по-късен период – най-рано в ХІІІ в. Преизползваните късноантични крепости са представени от Бдин, Белград, Велики Градац, Монтана и Раш (Каталог № № 95-99). Сред тях Бдин и Белград се обединяват от редица общи черти, заради което са разгледани заедно. Писмените извори не оставят съмнение, че в периода на Първото българско царство те са били важни административни, военни и църковни центрове в западните български земи. Налице са обаче някои проблеми, затрудняващи идентификацията на техните ранносредновековни укрепления. На първо място и двете крепости са в чертите на живи градове – днешните Белград и Видин, което затруднява извършването на археологически проучвания. Разположени върху римски и късноантични фортификации и покрити от средновековни крепости от периода ХІ-ХVII в., укрепителните съоръжения от периода на Първото българско царство попадат в една сложна стратиграфска среда и до голяма степен са обезличени (Михайлов 1961; Вълов 1987; Marjanović-Vujović 1973; Поповић 1982). Във Видин Ст. Михайлов и В. Вълов свързват с българската крепост от периода ІХ-Х в. откритите на няколко места градежи с големи квадри, тесните фуги между които са измазани с хидрофобен хоросан подобно на тези от Плиска и Преслав (Михайлов 1961; Вълов 1987, 2830). Вълов дори възстановява плана на крепостта на Бдин като четириъгълен с почти равни стени и площ около 900-1000 кв. м. Според него крепостта се явява продукт на обединяване на римски и късноантични строежи с нови части, като кулите са „радиално разположени в ъглите“, с вход в северозападната ъглова (Вълов 1987, 28-30). За съжаление тези заключения не са подкрепени с преки доказателства – особено графично чрез профили – което принуждава да се приемат само като една хипотеза. Отчитайки големите размери на късноантична Бонония и вероятната запазеност на нейните укрепления (Иванов М. 2003, 19-20), не трябва да се изключва възможността именно те или част от тях да са били използвани чрез съответните поправки през периода на Първото българско царство. Самият Вълов счита, че Бдин е бил 40

„голям и развит град“ през ІХ-Х в., аргументирайки се с намерените в чертите на днешния Видин керамика и монети от този период (Вълов 1987). Сходна ситуация се открива и в Белград. Там археологическите проучвания са много ограничени и дават сигурни данни за съществуването на селище през ІХ-Х в. само на самия бряг на Дунав – т.нар. „Долен град“, под платото, върху което се е издигало късноантичното укрепление. В твърде малко изследваната територия на последното – т.нар. „Горен град“, са откривани керамични фрагменти от Х в. (Marjanović-Vujović 1973, 9-15). Повече материали от този период са откривани на територията на т.нар. „Западно подградие“ и в южната част на Долния град, чийто горен пласт е датиран с монета на Роман І (931-944)(Поповић 1982, 27-120). Според сръбските изследователи късноантичното укрепление е било твърде голямо и затова ранносредновековното е обхващало само северозападния му ъгъл, преграден с ров и палисада (Поповић 1982, 27-120). Наличната информация е твърде малко, а археологически проучвания на ранносредновековните пластове почти отсъстват, така че едва ли е възможно да се правят генерални заключения. Именно затова, като се знае, че при малкото на брой изследвани сектори от късноантичното укрепление не са открити поправки, които със сигурност да се отнесат към средновековния период (Поповић 1982, 27-120), е учудващо, че сръбските учени приемат те да са били преизползвани от Византия в началото на ХІ в., а отхвърлят не по-малко вероятната възможност това да е станало по-рано – още през втората половина на ІХ в. при управлението на княз Борис-Михаил. Тогава в Белград е резидирал български областен управител с титла бори таркан. Проведените археологически проучвания не оставят съмнение, че късноантичните укрепления на Велики Градац до Доньи Милановац, Монтана и Раш до Нови Пазар (Сърбия) са били преизползвани именно в качеството си на крепости в периода на Първото българско царство. Велики Градац (Каталог № 97) демонстрира забележими различия от другите две крепости. Разположено на равния дунавски бряг, укреплението има правилен четириъгълен план и площ 17 дка. Както е типично за късноантично укрепление, издигнато на равнинен терен, стените са трасирани в прави отсечки и са добре защитени с ъглови U-образни и правоъгълни кули по стените. От съществувалите първоначално четири порти – по една на всяка страна, още през VI в. три са били зазидани и започват да се използват като кули, като е запазена само северната (обр. 85). Предполага се, че укреплението е било запазено през средновековието и е било изцяло използвано. Средновековните поправки, датирани от М. Янкович в края на ІХ – началото на Х в., са представени от надзиждания на дебелите от 2 до 3,20 м крепостни стени и цялостно изграждане върху стари основи на ъгловата кула № 1 (обр. 86). Поправките са извършени с дребни камъни, споени с хоросан, в нередова зидария ( Jанковић М. 1981, 15, 18-20). Важно е да се отбележи, че всички кули и портата са използвани без промяна и така е запазена неизменена защитната система на късноантичното укрепление. Учудваща е липсата на ров, въпреки че крепостта е разположена на равната дунавска тераса, осигуряваща лесен достъп от всички страни. Другите две крепости – Монтана и Раш (Каталог №№ 98, 99) – показват редица общи черти. Разположени на височини със стръмни скалисти склонове, те имат неправилен план, като стените им са съобразени с конфигурацията на терена, макар че личи стремежът да се прокарват в прави отсечки (обр. 87, 88). Големината на ранносредновековното укрепление в Монтана, около 100/80 м (Александров 1987), е значително по-малка от 50-те дка на Раш, макар че при последната не е известно какъв процент от територията на късноантичната крепост е била използвана в периода на Първото българско царство (Popović M. 1999, 139-142). Обща черта на двата паметника е, че не е отбелязано преизползване на съществуващите кули и порти през 41

избрания период. На ранносредновековното строителство в Монтана принадлежи дебела 2 м стена от ломени камъни, споени с глина, отделяща по-високата западна част на късноантичната крепост. В средата на стената е оставен вход, широк 2,80 м (Александров 1987). При Раш на няколко места, както при жилище 27, е засвидетелствано в сигурна стратиграфска среда преграждане на разрушени участъци в късноантичната стена със зид от ломени камъни, вероятно споени с кал, от който за съжаление е запазено само вътрешното лице, така че дебелината му е неустановима (обр. 89). Ранносредновековен е и един вътрешен зид, преграждащ достъпа от север към южната равна част на т.нар. „Подградие“ (обр. 88). Стъпващ направо върху терена, той е дебел 2,75 м при основата и около 2,10 м на височина 1 м. Построен е от споени с глина ломени камъни, като за лицата са използвани по-големи, подреждани в редове. Всеки горен ред камъни е полаган с лек отстъп навътре, така че в напречен разрез зидът наподобява трапец (обр. 90). Проучвателят смята, че така построен зидът не е надминавал височина 2,5 м и допуска наличието на дървено съоръжение върху него, въпреки че следи не са открити (Popović M. 1999, 139-142). Като се отчита скалистият терен, върху който са били издигнати крепостта до Монтана и Раш, не е учудваща липсата на ров при тях. Очевидна е разликата в планово и конструктивно отношение между ранносредновековните крепости Велики Градац, от една страна, и Монтана и Раш, от друга. При първата се вижда оптимално използване на цялата територия и съхраняване на всички късноантични укрепителни съоръжения, което осигурява и по-добра защитеност на населението ѝ. Използвана е и сравнително по-сложна и определено по-скъпа строителна техника с употребата на хоросан за спойка. При Монтана и Раш е обхваната само част от по-ранната укрепена територия, отделена с защитен зид от ломени камъни, споени с кал. В същата техника са били поправяни и разрушенията на късноантичните стени. Защитните качества на тези укрепления са невисоки въпреки разполагането им върху естествено защитен терен. Следващите крепости са тези споменати в писмените извори. За западните български земи – днешната българска територия между реките Янтра и Дунав, Стара планина, тази на Република Сърбия и Черна гора на юг от Дунав – писмените извори предоставят значително повече имена на български крепости и селища. Ако идентификацията на Бдин и Белград не оставя каквито и да е съмнения, то не така стои въпросът с много от останалите. На първо място тук се появява проблемът, доколко много от споменатите в изворите места трябва да се считат за крепости, както автоматично са приемани от В. Тъпкова-Заимова, посочените в житието на Св. Климент Охридски от Теофилакт Охридски около Белград κάστρα. Това са Моравск, идентифициран с Маргус при вливането на р. Морава в Дунав до днешна Дубравица, Смедерево и Гроцка до днешните едноименни селища на Дунав, неизвестният Висиск, Сталач и Бродариска, локализирани несигурно в Бродското поле, все още неизвестните Омц и Главентин, търсеният, макар и със съмнения при днешно Валево, Градец, и Бяла Църква, за която се предполага, че е при днешна Паланка на река Ясеница (Тъпкова-Заимова 1956, 44). В първия хрисовул на император Василий II за правата на Охридската архиепископия от 1019 г. тези селища също са споменати в рамките на епископиите на Белград и Браница, а в подчинение на епископа на Ниш са посочени Мокръ, Комплъ, Топлица и Свеличево (Снегаров 1995, 55-57). Трябва да се посочи, че идентификацията на тези селища е предмет на дългогодишни и все още неразрешени спорове. От съществено значение е, че житието на Св. Климент Охридски от Теофилакт Охридски, където те са посочени като κάστρα, е сравнително късен извор, а в хрисовула на Василий II, написан една година след унищожаването на Първото българско царство, липсва каквото и да е обозначаване за това, какво представляват, и са дадени просто като единици от църковната йерархия. Това дава основание да се постави под съмнение теза42

та на В. Тъпкова-Заимова и да се допусне, че едва ли всички от тях са били укрепени пунктове на Първото българско царство. Това намира потвърждение и в наличните археологическите данни. Така за споменатия като епископски център Браница, идентифициран с крепостта Браничево върху възвишението Сопотске граде (на левия бряг на р. Млава над с. Стари Костолац до руините на античния Виминациум), засега няма данни, че е съществувал като крепост в периода на Първото българско царство. При продължителните сондажни проучвания на средновековното укрепление и на римския и късноантичен Виминациум, върху една сравнително голяма площ почти не са открити следи от обитаване, по-ранни от средата на XI в. (Поповић, Иванишевић 1988). Друг епископски център – Срем, който според Скилица е бил и укрепено място (ГИБИ VI 1965, 296-297), е локализиран върху руините на античния Сирмиум до днешния град Сремска Митровица. Макар и изследван чрез дългогодишни археологически разкопки (Мirković 1971, 5, 48-52; Parović-Pešikan 1971, 32-33; Popović V. 1971, 121, 131) в него не са открити данни за обитаване през ранното средновековие (Рopović V. 1971, 121, 131). Това противоречие между писмените извори и археологическите свидетелства не изключва вероятността споменатите като епископски центрове Браница и Срем да са били и укрепени постове. Възможно е те да не са се намирали върху предполагаемия си късноантичен предшественик. Наред с това не бива да се пропуска и ограничеността на археологическите проучвания в два други града – Ниш и Липлян (при днешния Липлян на Косово поле), които също са означени в хрисовула на Василий II от 1019 г. като епископии (Каталог №№ 101, 102). Пример за опит археологически обект, за който е доказано, че е функционирал като крепост в периода на Първото българско царство, да се свърже със споменатото в писмените извори място, е Велики Градац на десния бряг на Дунав до днешния Доньи Милановац (Каталог № 97). Неговият проучвател М. Янкович свързва укрепеното селище със споменатия в хрисовула на император Василий II от 1019 г. Бродариск. Тя извежда названието от брод, разположен точно при средновековната крепост, която преизползва антично укрепление, изпълняващо същите охранителни функции ( Jанковић М. 1981). Западно от Янтра има три обекта, които са определяни в научната литература като крепости от епохата на Първото българско царство – тази в м. „Калето“ до Градешница, в м. „Чуките“ до Пордим и „Големият град“ до Старо село (Каталог № 104-106). За съжаление и при трите наличните данни са много оскъдни. При Градешница те са получени от ограничени по площ сондажни археологически проучвания (Николов 1970, 231; Въжарова 1965, 226), при Пордим е събрано известно количество археологически материали при разрушаването на крепостта за направата на местния микроязовир (Митова-Джонова 1979, 59), а крепостта до Старо село е проучена чрез теренно обхождане след иманярски набези (Иванов П. 1996, 73-81). И при трите обекта са налице следи от селища, но не са представени доказателства, при Пордим това вече е и невъзможно, че са били използвани като крепости през ранното средновековие. Затова с голямо основание може да се приемат за неукрепени селища, възникнали върху руините на късноантични крепости. I.3.КРЕПОСТИ НА СЕВЕР ОТ Р. ДУНАВ Ограниченият брой на крепостите от тази група (три) предполага те да бъдат представени заедно. Възможно е причина за учудващо малкото крепости, които могат да се свържат с Първото българско царство в тази обширна територия – големи части от днешните Молдова, Румъния и Унгария – да е ограничената налична информация. Съществуващите писмени извори са много оскъдни и в повечето случаи са по-късни от разглеждания период като 43

например „Анонимна унгарска хроника“. В два пасажа от хрониката на Йоан Скилица се споменават български крепости, североизточно от делтата на Дунав (Божилов 1973; Божилов 1979, 121), но засега те не са идентифицирани (Рашев 1982, 147). Археологическите изследвания също са ограничени. До известна степен изключение е територията на Молдова, която е сравнително добре картирана археологически, а разкопки са извършени в няколко ранносредновековни селищни обекта. Не бива да се изключва възможността, ограниченият брой крепости на север от река Дунав да е продукт и на специфичното положение на тези територии – в по-голямата си част слабо заселени и силно отдалечени от държавния център. На този аспект е отделено допълнително внимание в глава ІІ. Важно е да се отбележи, че тези територии страдат много повече от атаките на маджари и печенези в сравнение с областите на юг от Дунав. Така голяма част от българските селища между Дунав, Серет и Днестър са унищожени до средата на Х в., а тези покрай левия бряг на дунавската делта още в началото на века (Рашев 1997б). Напускането на всички селища в региона с основание се свързва с византийската агресия и най-вече с нашествието на късните номади – печенези и узи – в началото на XI в. (Kozlov 2007, 478). Вероятно още в началото на Х в. българската държава е загубила контрола над тези земи. За съжаление земите на север от Дунав, които под една или друга форма са влизали в границите на Първото българско царство, почти не са отразени в писмените извори. За тази територия са предоставени имената само на две крепости – Марошвар и Ковин. Трябва да се подчертае, че те са споменати в т.нар. „Анонимна унгарска хроника“, която е написана през ХІІ в. Двете твърдини са свързани със събития, случили се при завладяването от маджарите на новата си родина, които са представени едва ли не полумитологично. Въз основа на фонетична близост са идентифицирани със съвременните селища Чанад на р. Марош в днешна Западна Румъния (Николов Г. 2005, 192) и Ковин на левия бряг на ръкав на Дунав, западно от устието на Тиса, на територията на днешна Република Сърбия (Вуксан 1997, 175). Проведените в средновековната крепост до Ковин археологически проучвания показват само спорадични находки от периода Х-ХІІ в., а първите укрепления датират от началото на XII в. (Вуксан 1997; Зечевић 1997). На база наличните данни е трудно да се приеме, че Марошвар и Ковин са съществували като крепости в периода на Първото българско царство. Възможно е да става въпрос за прехвърляне на реалности от XII в. в една по-ранна епоха. Наред с това локализирането на Марошвар само на база сходство в имената е много несигурно. Укрепеното селище Калфа на брега на р. Днестър не може да се включи в разглежданите паметници. Намирайки се в преходната зона между културите на Първото българско царство и Киевска Рус, обхващаща земите между реките Ботна и Реут (Рашев 1997б, 90-91), то отразява именно смесването на двете култури с произхождащите от него археологически материали (Чеботаренко 1973). Конструкцията на неговите защитни съоръжения – землени и земленодървени – също го изключва от предмета на изследването. Единствената крепост на север от Дунав, която със сигурност може да се свърже с Първото българско царство, е тази разположена до Слон в област Прахова в Карпатите, на половината път между Плоещ и Брашов (Каталог № 107). Макар че е представяна и като седалище на проторумънски княз от периода Х-ХІІІ в. (Comşa 1978, 303-317), археологическите материали открити там и строителните особености не оставят съмнение за българския ѝ характер (Ваклинов 1977, 132; Рашев 1982, 147). В крепостта са отбелязани два строителни периода (обр. 91), като при тях не се очертава особена разлика в неправилния план. Той е продиктуван от очертанията на височината, върху която е издигната. Първоначалната крепостна стена е изградена от преупотребени антични тухли, споени с хоросан, примесен с тухлени късчета. Положена е направо върху терена без основи. Стените от втория период са от обработени варовикови 44

блокове със същата спойка и вече са фундирани на дълбочина 0,80 м. И при двата строителни периода входът е от юг и е оформен от две издаващи се пред и зад стената издължени крила, а през втория период – от две издаващи се само пред стената правоъгълни кули с тънки стени. Допълнителна защита се осигурява от полукръглите издатъци, оформени по-скоро като плътни кули, които се издават пред заоблените южни ъгли на крепостта (Рашев 1982, 147-148, 154). По този начин защитата на крепостта е концентрирана на нейната уязвима южна страна. Оформянето на входа от първия строителен период намира паралели при портите на външната крепостна стена на Преслав, тези на аула при Хан Крум, на тухлената стена на Плиска (Овчаров 1982), на оградата около черквата при Виница и на манастира при Голямата базилика в Плиска (Витлянов 1981, 25-27). Докато ъгловите издатини встрани от портата и липсата на основи са типични за новопостроените крепости в Североизточна България като Хума и Скала (Рашев 1982, 147-148). Стените от обработени каменни блокове от втория строителен период и откритите останки на представителна сграда с плитка и тясна ниша в западната стена има преки аналогии в аулите Плиска и Преслав (Рашев 1982, 148). Изказаните наскоро мнения за една по-късна датировка на строителството на Слон от периода на Първото българско царство (Fiedler 2008, 199; Popa 1994, 141, 147-9) заслужават внимание, но не представят данни, които да ревизират картината. Може да се обобщи, че въпреки някои свои конструктивни особености, издаващи известна липса на строителен опит (за първия строителен период), крепостта до Слон е по-скоро неумела имитация на монументалното крепостно строителство на Първото българско царство. Прякото участие на държавата в нейното строителство намира потвърждение в приликата с паметници от централната област – Плиска, Преслав, аула до Хан Крум, Виница. Именно затова остава в сила определението, дадено от проф. Ст. Ваклинов – гранична крепост, охраняваща важен път през Карпатите (Ваклинов 1977, 132). I.4.КРЕПОСТИ НА ЮГ ОТ СТАРА ПЛАНИНА Земите на юг от Стара планина са били арена на постоянни сблъсъци между България и Византийската империя. Желанието на двете държави да владеят спорната територия определя съществената роля, играна от крепостите тук и съхраняването им през ранното средновековие. Успешната завоевателна политика на хан Крум и неговите наследници в Тракия предава в българска власт обширни територии заедно със защитаващите ги византийски крепости. Това диктува и промяната в реда на разглеждане на паметниците, приет за образец в уводната част на тази глава. Логично е да се разгледат първи именно съществуващите византийски крепости, попаднали в български ръце, които предхождат хронологически новопостроените и преизползваните късноантични крепости, свързвани с дейността на българската държава. Византийски крепости, присъединени към българските земи Нека първо се обърне внимание на две крепости, споменавани в писмените извори във връзка с различни събития от VIII и ІХ в. – Анхиало и Берое (Каталог №№ 110, 111). Има основания да бъдат приети за функциониращи крепости през разглеждания период. Средновековният Анхиало едва в последните години отново започна да се проучва археологически (Лазаров 1969, 16-19; Гюзелев 1981б;Торбатов, Михайлов 2008; Даскалов 2009; Даскалов 2010), а наличието на голям съвременен град (Стара Загора) върху Берое ограничава неговото изследване. Единствените свидетелства за обитаването на този град в периода VII-X в. са откритите на няколко места керамика и едно жилище (Николов Д. 1959, 62). Не е известно 45

в какво се е изразявало споменатото в изворите застрояване на Берое и Анхиало през VIII в., но вероятно тогава те не са имали постоянно отбранително значение (Рашев 1993, 103). Трябва да се отбележи обаче, че споменатото в писмените извори поправяне на укрепленията на Берое от императрица Ирина и нейния син Константин VI през 784 г. се потвърждава от открития при западното трасе на вътрешната крепостна стена надпис на гръцки език (Янков, Камишева 2006, 275-278; Sharankov, Yankov 2008). Тъй като в надписа не е споменато името на града – нещо, което може да се обясни с поставянето му на стените и с високия стил, на който е написан, прякото отъждествяване се свързва с мястото му на намиране. Едва ли той е свързан с намиращата се на 2,5 км източно Стара Загора на хълма „Чичек баир“ крепост (Sharankov, Yankov 2008, 80-84). Остава обаче неизяснен въпросът – каква част от укрепленията на Берое са били поправени. Дали е ремонтиран целият периметър на крепостните съоръжения, които затварят площ от 480 дка, или с напречна стена е отграничена само част от пространството на изоставения римски град. В тази подгрупа са включени и крепостите Девелт, Голое, Констанция, Маркели, Месембрия, тази до Сливен и Филипопол (Каталог №№ 112-118). Макар че някои от тях – Голое и крепостта до Сливен – не са споменати в писмените извори от ІХ-Х в., използването им като укрепени точки е доказано от археологическите проучвания в тях (Дражева 2002; Щерева и др. 2001; Аладжов Ж., Щерева 2000, 290-294). Специфично място в разглежданата подгрупа крепости заема Девелт (Каталог № 112). Изворите, описващи събитията от ІХ-Х в., го разкриват като важен граничен център между България и Византийската империя, роля, потвърдена и от откритата там комеркиария, в която са намерени много печати на византийски служители от ІХ – началото на Х в. (Йорданов 1992; Дамянов, Балабанов П. 1985, 218-219). В самата късноантична крепост са откривани жилищни и стопански постройки от този период (Костова, Дочева, Манолова-Войкова 2005, 230232; Дражева 2000, 25-30), но засега няма данни за преустройство на защитните съоръжения през ІХ-Х в. (Дражева 2000, 25-30). Без да отхвърля напълно възможността тук да се е издигала крепостта, превзета от хан Крум през 811 г. (Златарски 1970, 178; Гагова 2002, 199-201), тази информация провокира съмнения дали върху късноантичната крепост е имало нещо повече от неукрепено селище. Известната двусмисленост на изворите и възстановяването на византийската комеркиария през втората половина на ІХ в. в непосредствена близост до Девелт хвърля известно съмнение, дали през втората половина на ІХ и Х в. той е все още в български ръце. Новите археологически проучвания на укрепленията, по време на които в стратиграфски смесени пластове бяха открити бронзова монета на император Никифор I със сина му Ставракий (803-811) и няколко фрагмента пастирска керамика, илюстрират активност през ранното средновековие, свързвана от проучвателите с превземането на Деултум от хан Крум (Вагалински, Чолаков 2007, 253). Неизяснена обаче остава липсата на пласт или структури от този период. Намиращата се южно от р. Средецка късноантична крепост също не може засега да бъде обвързана с ранносредновековния Девелт. Откритите в нестратифицирана среда в нея материали са от периода XI – първа половина на XIV в.(Манолова-Войкова, Костова, Дражева 2007, 164-165, 174). Отличителна черта на крепостите от разглежданата подгрупа е, че те преизползват в поголяма или по-малка степен заварените късноантични укрепления. Всъщност някои от тях – Месембрия и Филипопол – се запазват като действащи крепости през целия период на „тъмните векове“ (VII-IX в.)(Velkov 1969, 21-22; Venedikov 1969, 159-160, Гюзелев 1981а, 326-332; Морева 1988, 129-130; Морева-Арабова 2001, 100, 104; Джамбов 1980, 319). Разположението, големината и планът на крепостите се определя от съществуващите късноантични укрепле46

ния. Спазена е описаната във военните наръчници практика да се избира естествено защитен терен (Констанция, Маркели, Месембрия, Филипопол). Крепостта до Сливен е разположена върху доминиращ хълм, а Голое, макар и на ниска тераса, се извисява над околния терен. Заварените условия определят и големите вариации в укрепената площ. Тя може да е значителна, както при Месемврия (250 дка), Филипопол и вероятно Берое, сравнително типичната за периода при Маркели (40 дка) и Констанция (вероятно около половината от 50-те дка на късноантичната крепост) или малка – Голое (5,5 дка). Планът е най-често неправилен (Констанция, Маркели, Месемврия, Филипопол) (обр. 94, 97, 98, 101) и по-рядко на правилен правоъгълник (Голое и крепостта до Сливен) (обр. 93, 100). Макар че някои крепости като Голое са все още слабо проучени, а при Филипопол липсват данни за ранносредновековни поправки, при останалите е очевиден стремежът да се използва възможно най-добре системата от кули и порти на късноантичните укрепления. Кулите и портите са поправяни или възстановявани без промяна в плана при Констанция (обр. 94,95)(Аладжов Д. 1995, 185), Маркели (обр. 97)(Аладжов Ж. 1993, 118-125; Щерева, Аладжов Ж. 2000, 294-298) и крепостта до Сливен (обр. 100)(Щерева, Вачева, Владимирова-Аладжова 2001, 41-94). При Месемврия добре запазените стени и кули само са били поправяни, като изградения през първата половина на ІХ в. зид между кули №№ 2 и 4 (обр. 99)(Venedikov, Ognenova-Marinova, Petrov 1969). За Филипопол се предполага, че късноантичните укрепления са били използвани без промени (Мартинова-Боспачиева 2002, 181-194; Морева 1988, 129-130; Джамбов 1980, 319). Трябва да се отбележат промените във вътрешния план на кулите на Маркели, трансформиран в началото на Х в. от кръстовиден в правоъгълен (Щерева, Аладжов Ж. 2000, 297). Ролята на стълбите, даващи достъп до бойната пътека, е била оценена. В крепостта до Сливен разрушените стари стълбища били заменени с новопостроени (Щерева, Вачева, Владимирова-Аладжова 2001, 41-94). Както е типично за разположените върху естествено защитени места крепости, ролята на защитния ров е силно намалена. Всичко това, заедно с начина, по който са прокарани стените, съобразен с конфигурацията на терена, е продукт на късноантичната строителна традиция, възприета като налична даденост и без проява на творчество от страна на ранносредновековните строители. Характерна черта на разглежданата подгрупа крепости е, че навсякъде ранносредновековните поправки са извършени с употреба на хоросанова спойка. Обикновено това е бял хоросан, макар че при Маркели в него са добавени малки парченца от тухли (Аладжов Ж. 1993, 118-125; Щерева, Аладжов Ж. 2000,294-298), а в крепостта до Сливен хоросанът е придобил розов цвят от добавеното голямо количество стрита на прах строителна керамика (Щерева и др. 2001, 41-94). Като строителен материал са използвани основно ломени камъни, често взети от по-стари строежи, но също и фрагменти от тухли (при Констанция и Маркели). Интерес представлява големият процент тухли – преизползвани антични и новонаправени със старобългарски знаци по тях, при ранносредновековните поправки в крепостта до Сливен (Щерева и др. 2001, 41-94). При всички крепости се забелязва по-небрежното изпълнение на ранносредновековните поправки в сравнение с късноантичните строежи. Камъните са разноформатни и не се спазва редовото подреждане, фугите между тях са широки и грубо запълвани. Крепостните стени запазват дебелината на късноантичните си предшественици – около 2 м – макар че понякога са по-тънки. Тъй като ранносредновековните стени са издигнати без промяна в трасето върху късноантичните, те се възползват от така осигурената им стабилна основа. В редките случаи, когато има разминаване на двете стени, както е източно от кула № 1 при Констанция, основите на ранносредновековната стена са сравнително стабилни (Аладжов Д. 1995, 185). 47

Новопостроени крепости, свързвани с българската държава Засега е известна само една новопостроена крепост, тази до Хасково (Каталог № 119). Построена в началото на Х в. и претърпяла едно разширение малко по-късно през същото столетие, тя е издигната върху естествено защитено скалисто възвишение. Крепостните стени следват очертанията на хълма, ограждайки 1,5 дка площ, към която през втория строителен период е добавена около два пъти по-голяма територия. Крепостта е сравнително добре защитена от четири плътни кули, две от които са на ъглите на достъпната страна, а другите две фланкират разположения на трудно достъпно място вход, който принуждава атакуващия го неприятел да изложи уязвимата си дясна страна на обстрел от южната кула и стена (обр. 102). Крепостната стена с дебелина 2,30 м е изградена от местен ломен варовик, споен с бял хоросан, като за лицевата зидария са избирани по-големи камъни. Трябва да се отбележат и откритите отвори за оттичане на атмосферните води в основата на стените. През втория строителен период е увеличена територията на крепостта чрез нова стена, преграждаща достъпната част на възвишението. Тя е изградена в същата техника, но трудно достъпната ѝ северна стена е по-тънка – 1,60 м, а на изток, където е входът, е 2,40 м (Аладжов Д. 1961, 5-8; Аладжов Д. 1975; Аладжов Д. 2001, 72-84). Въпреки сравнително грубия градеж – разноформатни ломени камъни, липса на подреждане в редове по лицата – крепостта до Хасково демонстрира високи фортификационни качества. Тя е добре съобразена с конфигурацията на терена и се възползва максимално от защитата, която той осигурява. Кулите са уместно разположени, прикривайки с фланкиращ огън уязвимата североизточна стена и входа. Отчетен е проблемът за дъждовната вода, която в противен случай би застрашавала основите на стъпващите върху самата скала стени. Добавената защитена територия не само увеличава защитената площ, но и изпълнява функциите на ефективно предно укрепление. Преизползвани късноантични крепости, свързвани с българската държава Тази подгрупа е представена от крепостите до Любеново и Минерални бани (Каталог №№ 120, 121)(обр. 103-104). Тези възстановени в края на ІХ – началото на Х в. късноантични крепости са считани от проучвателя си за част от укрепителната дейност на българската държава по опазването на териториите в Тракия (Аладжов Д., Балабанян 1972; Аладжов Д. 1975; Аладжов Д. 2001, 10-22). По подобие на разгледаната по-горе първа подгрупа крепости и при тези преизползването на запазени късноантични укрепления определя много от характерните им черти. Издигнати върху повече (при Минерални бани) или по-малко (при Любеново) защитени възвишения, те са сравнително малки – съответно 3 и 8 дка (обр. 103-104). Крепостните стени са прокарвани в прави отсечки, като съобразяването с очертанията на скалистия хълм при Минерални бани е причина за неправилния план на крепостта, за разлика от този на крепостта до Любеново – правилен правоъгълник (Аладжов Д., Балабанян 1972; Аладжов Д. 1975; Аладжов Д. 2001, 10-22). Системата от кули и порти на заварените крепости е използвана цялостно. Крепостта до Любеново е защитена с три правоъгълни и три кръгли кули по ъглите и в средата на дългите стени, като входовете са на късите стени (обр. 103). През ранното средновековие е преграден само входът на правоъгълната кула № 5, която вероятно не е била възстановена (Аладжов Д., Балабанян 1972, 112-113). В крепостта до Минерални бани са използвани и четирите кули, но големите им размери, над 12х12 м, са принудили ранносредновековните строители да преградят вътрешното им пространство със зид, който да носи вътрешните междуетажни 48

покрития. Двете стълбища на крепостта са запазени, но потерните ѝ са зазидани, а входът на юг е стеснен до 2 м (обр. 104)(Аладжов Д. 1975; Аладжов Д. 2001, 10-22). И при двете крепости теренът е обезсмислил прокарването на защитен ров. Ранносредновековните поправки (от Х в.) при двете крепости демонстрират еднаква строителна техника. Върху дебелите 2 м късноантични стени със спойка от червен хоросан са издигнати новите стени от ломени и речни камъни, споени с бял хоросан. За лицата са избирани по-големи камъни, фугите между които са запълвани с парчета от тухли и каменни отломки. Ранносредновековните строежи се отличават не само с по-грубото си изпълнение и липсата на оформени редове в зидарията, но и се отделят с лошо почистена фуга от по-ранния градеж (Аладжов Д., Балабанян 1972; Аладжов Д. 1975; Аладжов Д. 2001, 10-22). Земите на юг от Стара планина, явявайки се арена на постоянни военни действия между България и Византийската империя, са добре представени в писмените извори, които споменават и имената на много важни крепости. Някои от тях, като Анхиало, Берое, Месемврия и Филипопол, запазват значението си през цялото средновековие, а като селища и досега, което е потвърдено както от данните на изворите, така и от археологически проучвания (Гюзелев 1981б; Гaгoва 2002, 163-168, 267-279; Янков 1980, 331-332; Velkov 1962; Гюзелев 1981а; Морева-Арабова 2001; Джамбов 1980; Гюзелев 1969; Даскалов 2009; Даскалов 2010). Поради това идентификацията им не представлява проблем. При не малко от останалите обаче в миналото са съществували спорове относно тяхната локализация. Типичен пример за това е крепостга Маркели (Каталог № 115), за която въпреки множеството различаващи се мнения (Момчилов 1986, 60-61) вече със сигурност е доказано, основно с помощта на археологически проучвания, че е издигащата се в м. „Хисарлъка“ на 7,5 км западно от днешния град Карнобат (Момчилов 1986; Аладжов 1993, 118-125). Идентифицирането на Констанция (Каталог № 114) с крепостта до днешния град Симеоновград е много вероятно (Гюзелев 1981в), за което свидетелстват и археологическите проучвания (Аладжов Д. 1995). Локализирането на средновековния Девелт (Каталог № 112) с останките до днешното село Дебелт, Бургаско, не е оспорвано. Проблемът тук е коя от двете ранновизантийски крепости е подслонила ранносредновековния Девелт, превзет от хан Крум през 812 г. и затвърдил се като граничен център между България и Византийската империя (Гагова 2002, 199-201; Златарски 1970, 178; Бешевлиев 1992, 116-123, 164-175, 186-193). Разположената на юг от р. Средечка крепост не е била обитавана в периода на Първото българско царство и археологическите проучвания показват, че именно тук трябва да се търси описваният като процъфтяващ местен център Девелт от XI – първата половина на XIV в. (Балабанов П., Петрова 2002, 247-248; Дамянов 1984, 91-93; Манолова-Войкова, Костова, Дражева 2007, 164-165, 174). Именно в крепостта на север от р. Средечка, издигната върху част от територията на античния Деултум, са откривани при разкопки неоспорими доказателства за обитаване в периода на Първото българско царство, макар че липсват следи за преустройства на защитни съоръжения през IX-Х в. (Костова, Дочева, Манолова-Войкова 2005, 230-232; Дражева 2000, 25-30). Редица данни дават основание късноантичната крепост до град Сливен (Каталог № 117) да се свърже със споменавания в писмените извори град Цоида или Цоидон (Щерева и др. 2001). Няма информация за името на българската ранносредновековна крепост, но проучвателите подкрепят възможността още през епохата на Първото българско царство тя да е носила славянското име Сливен (Щерева и др. 2001), споменато от Идриси в средата на XII в. (Недков 1960, 87), и считат използването на Цоида в „За темите“ на император Константин Багренородни (ГИБИ V 1964, 194) за израз на типичната за византийската писмена традиция архаичност. Анализирайки археологическите резултати от проведените от него разкопки и някои данни за топонимията на околността, Ат. Караиванов стига до извода, че споменатата от Анна 49

Комнина крепост Голое (Каталог № 113) трябва да се идентифицира с останките в м. „Градището“ до с. Комарево (дн. Лозарево), Карнобатско (Игнатиев 1921-22). Неговата теза е приета от много от видните български историци – като В. Златарски, В. Аврамов и Б. Недков (Аврамов 1929, 121; Недков 1960, 85). Тази идентификация се потвърждава от провежданите там археологически проучвания (Дражева 2002). Много сходна е ситуацията с крепостта върху хълма Св. Дух до Минерални бани, Хасковско. Тя е идентифицирана още от К. Иречек като споменаваната във връзка с византийскопеченежките военни действия от средата на XI в. крепост Топлица. Това предположение намира пълна подкрепа и от данните, получени при археологическото ѝ проучване (Аладжов Д. 2001, 10-22; Аладжов Д. 1975). Доколко тези две крепости – Голое и Топлица – са се наричали така и през периода на Първото българско царство, когато има информация, че са били преизползвани, остава неизвестно. Крепостите до Хасково и Любеново, макар вероятно да не са били част от Първото българско царство, остават с неизвестни имена. Късноантични крепости без сигурни доказателства за преизползването им в периода на Първото българско царство и предполагаеми византийски крепости Разглеждането на плановите и конструктивните особености на крепостите на юг от Стара планина приключва с укрепленията до Каравелово, Сталево, Татарево (Каталог №№ 122, 129, 130) и някои други в района между Еркесията и Стара планина. Крепостите до селата Сталево и Татарево за съжаление не са проучвани чрез археологически разкопки. Събраният върху повърхността археологически материал, основно керамика, и строителните особености отнасят построяването им в периода V-VI в. Откритите в тях керамика и предмети от периода на ранното средновековие дават основание на Д. Аладжов да приеме, че са функционирали като крепости и тогава (Аладжов Д. 1997, 265-266; Аладжов Д. 2001, 23, 49-50). Дори е изказано предположението, че до Сталево се е намирала крепостта Милеона (Gjuzelev 1969, 285). Примерите за създаване на неукрепени селища върху руините на късноантични крепости в периода ІХ-ХІ в. са достатъчно много и някои от тях вече бяха разгледани при предходните регионални групи, за да се приеме това твърдение, без то да е подкрепено от преки археологически доказателства. За разлика от горните, крепостта до село Каравелово (Каталог № 122), Ямболско, е проучвана частично чрез археологически разкопки, макар че резултатите от тях все още остават почти непубликувани. Според нейния проучвател построената през VI в. крепост е била използвана отново през Х-ХІ в., откогато датират поправките, извършени с ломени камъни и преизползвани архитектурни фрагменти, споени с бял хоросан (Крайчев 1982; Крайчев 1983; Крайчев 1990; Русев 2009). Поне засега липсват данни, позволяващи прецизирането на датировката на тези поправки. Това, наред с разположението на крепостта южно от Еркесията, дава повече основания да се свърже по-скоро с действията на византийската власт по укрепване на границата, отколкото със строителната дейност на Първото българско царство. Друга група крепости в района между Еркесията и Източна Стара планина също се считат за използвани в периода на Първото българско царство. Това са крепостите до Везенково (Каталог № 123)(Момчилов 1990, 30-32; Момчилов 1999, 187-189; Soustal 1991, 494), Вълчин (Каталог № 124)(Момчилов 1999, 195-196), Козаре (Каталог № 125)(Момчилов 1990, 18-20; Момчилов 1991, 35-40; Момчилов 1999, 225-226), Рупча (Каталог № 126)(Момчилов 1999, 242-243), Русокастро (Каталог № 127)(Момчилов 1999, 245-246; Soustal 1991, 430; Дражева, Николов 2008; 2009; Николов 2010), Славянци (Каталог № 128)(Момчилов 1988, 63; Мом50

чилов 1990, 28; Момчилов 1999, 252-253), Терзийско-„Калето“ (Каталог № 131)(Момчилов 1988, 58-64; Момчилов 1999, 265-267), Терзийско-„Марашко кале“ (Каталог № 132)(Димитрова, Попов 1978, 26; Момчилов 1999, 265), Ямбол (Каталог № 133)(Димитрова 1979, 179; Димитрова, Крайчев 1980, 209; Димитрова 1986, 171-174). Те са проучвани предимно чрез теренни обхождания и по-рядко чрез сондажни археологически разкопки. Всички крепости са били построени през късноантичния период, а обитаването им в периода на Първото българско царство е засвидетелствано от откритата в тях старобългарска керамика. При скорошните проучвания на крепостта Русокастро бе установено, че върху късноантичната базилика е построена едноапсидна еднокорабна черква със скъсен наос, датирана в IX-X в. В същия период се отнася и преизползването на казарменото помещение, долепено до северната страна на западната порта (Дражева, Василев 2008, 654-656). Сравнително малкият брой на ранносредновековните материали от края на IX-X в., в сравнение с тези от късноантичния период и от XI-XIV в., и откритите два паметника на българската ранносредновековна металопластика (Дражева, Николов 2009; Николов М. 2010, 499-500) не могат да оправдаят тезата на проучвателите за наличието на български гарнизон през Х в. Все още обаче липсват преки доказателства за преизползване на укрепленията им от българите, така че мнението на Д. Момчилов, че те са били важни укрепени центрове, контролиращи пътищата на юг от Стара планина (Момчилов 1999, 71-104), остава недоказано. Обща черта на всички паметници от регионалната група на крепостите на юг от Стара планина е, че те преизползват късноантични укрепления, вследствие на което техните план, големина и устройство са определени предварително от заварените руини. Месемврия и Филипопол дори не прекратяват съществуването си през VII-IX в. Ранносредновековните строители с малки изключения не правят промени по укрепленията, вероятно желаейки да запазят добрите им фортификационни качества и същевременно да спестят средства и труд за нови строежи. Единствено изключение засега е крепостта до Хасково, построена в началото на Х в. По план, устройство и строителна техника обаче тя имитира възстановените късноантични крепости, макар и с известна опростеност в плана и с използването на плътни кули. Всички ранносредновековни поправки, възстановявания или нови строежи при тези крепости са извършени със сходна строителна техника. Използвани са необработени камъни – често взети от късноантичните строежи – споени с бял хоросан, като за лицата са избирани по-големите, а пълнежът е от по-дребни, обилно залети с хоросан. Широките фуги по лицата са запълвани с парчета от тухли и каменни отломки. Интересно изключение в тази насока е крепостта до Сливен, в чиято строителна техника вероятно може да се открие връзка с държавните центрове на север от Стара планина. За крепостите от първата подгрупа е добре засвидетелствано, че за известен период от време са били включени в българската държава и са използвани и дори възстановявани от нея по време на това управление. Обаче „отклоняването на границата далеч на юг след Девелт ни се струва необосновано“ (Рашев 1993, 105) и ако трасето на границата съвпада до известна степен с Еркесията, то съществува вероятност крепостите до Хасково, Любеново и Минерални бани да са дело не на Първото българско царство, а на Византийската империя. На този проблем е обърнато внимание в глава ІІ. I.5.КРЕПОСТИ ОТ ЮГОЗАПАДНИТЕ БЪЛГАРСКИ ЗЕМИ В тази регионална група са включени крепостите от една обширна територия, включена в пределите на Първото българско царство през ІХ-Х в. – днешните Югозападна България, Македония и части от Гърция и Албания. След завладяването на Североизточна България 51

от император Йоан Цимисхи през 971 г. те се превръщат в централна област на българската държава. Това, наред с ожесточената война с Византийската империя, е основната причина за появата на голям брой крепости там, които за съжаление са познати повече от писмените извори, отколкото от археологическите изследвания. Новопостроени крепости Засега в тази подгрупа може да бъдат включени само Преспа и Перник. Преспа е споменавана в писмените извори като една от резиденциите на цар Самуил, в която той имал дворци, и като важен църковен център (Каталог № 135). Без съмнение тя е функционирала като крепост през този период. За съжаление данните, оставени от Й. Иванов, резултат на неговото обхождане в началото на ХХ в., са много оскъдни. Още тогава строежите на остров Св. Ахил са били много лошо запазени с изключение на двете черкви (Иванов Й. 1910, 64-65). Като се изключи археологическото проучване на голямата базилика, построена в периода на Първото българско царство (Moutsopoulos 1989; Муцопулос 2007), не са правени други разкопки (Микулчиќ 1996, 276-278). От описанието и плана (обр. 108) на Й. Иванов се придобива бегла представа за укрепленията. Върху възвишенията в северния и южния край на острова е имало следи от малки, оградени с каменни стени, пространства, като южното укрепление е било опасано и с „четири пръстеновидни окопа“ по склоновете на хълма. Двете укрепления са съединени посредством ров, като Й. Иванов предполага, че зад него е имало стена, ограждаща високия гребен на острова (Иванов Й. 1910, 64-65). Не трябва да се забравя обаче, че Преспа остава значим местен център до средата на ХIII в. (Микулчиќ 1996, 276-278), така че е трудно да се предположи каква част от тези изличени укрепления датира от периода на Първото българско царство. За щастие Пернишката крепост е добре проучена чрез археологически разкопки, проведени върху половината ѝ площ (Чангова 1983а, 5-11)(Каталог № 134). Макар и в много отсечки ранносредновековните стени на Перник да са плитко фундирани върху покритото от римския културен пласт укрепление от късножелязната епоха, крепостта не може да се приеме за преизползвана. Това е изцяло нов градеж ad fundamentum. Освен това още през римския период върху останките на забравеното и заличено тракийско укрепление произволно се разполагат граждански постройки (Любенова 2003, 185), т.е. още тогава то не е считано за фактор, влияещ на строителните дейности. Крепостта заема естествено защитено скалисто плато, като стените следват конфигурацията на терена, затваряйки около 50 дка площ с неправилен план (обр. 105). Подсилена е с четири правоъгълни кули, издаващи се едновременно пред и зад крепостната стена (обр. 107). По-късно от външната стена е бил добавен нов защитен зид със същата дебелина – 1,101,20 м, увеличаващ двойно дебелината на крепостната стена, без да обхваща и кулите. Главният вход е на север, оформен чрез две масивни страници, разположени перпендикулярно на крепостната стена, които вероятно са носили надвратна кула (обр. 106). Той е допълнен и с една потерна. Към защитните съоръжения трябва да се причисли и дебелата 1 м стена, намираща се западно от главния вход. Тя е свързана конструктивно с външния пояс и се спуска по северния склон на възвишението, затруднявайки достъпа до уязвимата северозападна страна (Чангова 1983б, 15-26). Крепостните стени имат плитки основи и са построени от грубо обработени камъни, споени с бял хоросан. Фугите и на двата пояса са измазани гладко с бял хоросан и маркирани чрез врязани двойни дъговидни линии (Чангова 1983б, 15-26). Пернишката крепост демонстрира изостаналост във фортификационно отношение, ако бъде сравнена с някои късноантични крепости. Това се показва от кулите, издаващи се едновременно навън и навътре, като добавяната по-късно стена съвсем изключва възможността 52

да се води от тях фланкиращ обстрел на пространството пред стената. Освен това те са недостатъчно на брой и повечето са с малки размери. Крепостната стена е много тънка – само 1,20 м – което е наложило вероятно почти веднага да се подсили с добавен пред нея нов пояс. Въпреки това пълноценното използване на качествата на терена превръща Перник в една от най-силните български крепости, издържала успешно две обсади. Тя показва много общи черти с крепостите от Североизточна България, които бяха разгледани по-горе: разположението на естествено защитено място, неправилния план, площта (50 дка), кулите, плитките основи на стените. Същевременно строителната техника демонстрира други влияния – от юг. Съвременното състояние на проучванията не позволява да бъде направено сравнение между известните две новопостроени крепости – Перник и Преспа. Преизползвани късноантични крепости От югозападните български земи има немалък брой (13) късноантични крепости, за които се смята, че са били преизползвани в периода на Първото българско царство. За някои от тях – Сердика-Средец, Скопие, Церово (Каталог №№ 144, 145, 147) – това е доказано от данните от археологически проучвания, за другите обаче има основания да се прояви известна предпазливост при приемането им за функциониращи крепости в избрания период – Битоля (върху останките на античната Хераклея Линкестис, в м. „Буковски гробища“ до днешния град Битоля), Велбъжд, крепостите до Водно, Градище, Луковица, Манастир, Мородвис, Стипион-Ступион, Мелник и Коларово (Каталог №№ 136-143 и 196). Преизползването на по-ранни укрепления изцяло определя топографията, големината и плана на ранносредновековните Сердика-Средец, Скопие и Церово. Докато Средец наследява градската територия на ранновизантийската Сердика (обр. 120)(Станчева 1974, 213; Станчева 1994, 192; Станчева 1989, 22-26), Скопие и Церово (Стоянова-Серафимова 1963) са разположени на естествено защитен терен, определящ както неправилния им план (обр. 121), така и сравнително неголямата им площ – при Скопие 23 дка (Микулчиќ 1982, 118-127; Микулчиќ 1996, 298-309). Специфичните им особености и различната степен на проученост налага техните конструктивни и планови черти да се разгледат поотделно. Възможно е Сердика да е функционирала като укрепен пункт на Византийската империя през VII и VIII в., което е спомогнало за запазването и поддържането на укрепленията. Новите български господари на крепостта очевидно са се възползвали максимално от добре запазената и ефективна защитна система, построена през V-VI в. Извършени са само някои поправки и преустройства като изграждането на нови каменни страници на портите, затворена е потерната на кулата на западната порта и северно от същата е построена каменна стълба към бойната пътека на стената. Навсякъде е използван за спойка хоросан, а строителният материал е основно преизползван, само при страниците на портите са употребени добре оформени каменни блокове (Станчева 1974, 213; Станчева 1981; Станчева 1989, 22-26; Станчева 1994, 192). За съжаление, макар че са изцяло проучени, укрепленията на т.нар. „Горен град“ в Скопие (обр. 121)(Каталог № 145) са продукт на строителна дейност, започнала през VI в. и приключила с османския период, което създава една сложна архитектурна среда, в която строежите от Х-ХІ в. са силно обезличени. И. Микулчич посочва като датираща от периода на Първото българско царство само част от южната крепостна стена, отбелязана с S. IX на предложения план (обр. 122)(Микулчиќ 1982, 118-127; Микулчиќ 1996, 298-304). Може да се предположи, че и тук защитната система на късноантичното укрепление е била пълноценно използвана. От защитните съоръжения на крепостта Церово (Каталог № 147) към периода на Първото българско царство може да се отнесе само крепостната стена от ломени камъни, споени с 53

бял хоросан, примесен с пясък и едър чакъл. Тя е фундирана плитко, застъпвайки с 0,50-0,60 м разрушената римска стена (Стоянова-Серафимова 1963). Очевидно тук по-ранното укрепление не е било достатъчно запазено, за да се използва пълноценно от ранносредновековната крепост. Трябва да се отчита обаче, че е проучена само част от нея, което силно ограничава представата за крепостта. Същевременно скалистият терен създава добри условия за защита, което обяснява и отсъствието на кули. Макар и различаващи се по план, устройство и степен на използване на по-ранните укрепления, Сердика-Средец, Скопие и Церово се обединяват от общата строителна техника, използвана за ранносредновековните строежи. Тя се базира на използването на хоросанова спойка и местен материал. Наличната информация за останалите паметници от подгрупата на преизползваните късноантични крепости е много оскъдна. Някои от тях са споменати като функциониращи български крепости във византийските извори, например Битоля, Велбъжд, Морозвизд, Стипион-Ступион и Мелник (Каталог №№ 136, 137, 142, 143, 146). Други са идентифицирани като ранносредновековни крепости, за които се предполага, че са били локални центрове – тези до Градище, Луковица и Манастир (Каталог №№ 139-141), а за укреплението до Коларово се предполага, че е било част от преградните съоръжения на Самуил в долината между Беласица и Огражден (Каталог № 196)(Митрев, Иванов 2007, 530-533). Повечето крепости не са проучвани чрез археологически разкопки. И. Микулчич приема, че за тези до Луковица, Градище, Манастир и Дреново (Стипион-Ступион) наличието на открит върху терена археологически материал от периода Х-ХІІІ в. и недатирани средновековни поправки с ломени камъни и кал на късноантичните укрепления е достатъчно доказателство за използването им през Х-ХІ в. (Микулчиќ 1996, 217-221, 189-193, 261-264, 351-356). Акрополът на крепостта в м. „Буковски гробища“, за който се предполага, че е превърнат в споменатата в Битолския надпис крепост, не е проучван (Микулчиќ 1996, 139-144). Разкопките на римския град Пауталия и на късноантичната крепост на хълма Хисарлъка над него показват пласт с трудно установимо ходово ниво върху терена и различни вкопавания с долна граница втората половина на ІХ – началото на Х в. Това дава основание на проучвателите да приемат, че ранносредновековният Велбъжд наследява Пауталия не само топографски, но и възприема съществувалата градоустройствена схема. Акрополът на Хисарлъка и укрепената площ в равнината се превръщат съответно в цитадела и подградие на средновековния град (обр. 110, 111) (Русева-Слокоска 1989; Слокоска и др. 2002). Остава неизвестно обаче в каква степен са използвани укрепленията на римския град и късноантичната крепост. Според проведените археологически проучвания на крепостта при Водно (Каталог № 1138) обновяването на част от късноантичния кастел е започнало вероятно в началото на Х в.(обр. 112), но повечето строежи датират от периода ХІ-ХІІ в. (Микулчиќ 1983, 211-218; Микулчиќ 1996, 284-290). В идентифицираната със споменатия в изворите Морозвизд крепост при с. Мородвис (Каталог № 143), която също е проучвана археологически, поправките на късноантичните укрепления (обр. 119) са датирани в ХІІ-ХІІІ в. (Трайковски 1983; Микулчиќ 1996, 211-215). От представената информация може да се заключи, че възможността тези крепости да са били използвани в периода на Първото българско царство трябва да се приема с предпазливост и се нуждае от подкрепата на допълнителни свидетелства. За съжаление, по този начин се ограничава и представата за техните планови и конструктивни особености, тъй като средновековните поправки не могат да се обвържат със сигурност с периода Х-ХІ в. Като се изключи наследилата римска Пауталия част на Велбъжд, останалите крепости преизползват 54

най-защитената част на късноантичните укрепления – техния акропол или изолират част от пространството с вътрешна преградна стена (обр. 109, 112, 113, 114, 115). С изключение на Велбъжд (общо 321 дка защитена площ за двете укрепления) и крепостта до Луковица (53 дка), останалите са малки по площ – до 10 дка. Заварените късноантични укрепления са използвани неефективно, има много примери за изоставяне на кули и други действия, снижаващи защитния потенциал. Откритите средновековни градежи са от ломени камъни, споени с кал и по-рядко (Водно) – с хоросан. Проучването на крепостта до Коларово тепърва предстои, а обвързването ѝ с периода на Първото българско царство изисква допълнителни данни. От сондажните разкопки обаче става ясно, че стените ѝ са с калова спойка и дебелина 2,20-2,50 м, като може да се очаква наличието на кули (Митрев, Иванов 2007, 530-533). Някои съображения принуждават да се разгледа отделно включеният в тази подгрупа Мелник. Ранносредновековната крепост е описана много живописно от Йоан Скилица (Каталог № 142), а на територията на съвременния град са откривани достатъчно свидетелства за обитаване от периода на Първото българско царство (Цветков 1989а, 81-89; Цветков 1989б, 123-127; Цветков 1989в, 106-107; Препис 1983). В. Нешева смята, че т.нар. „Малко укрепление“ на платото Св. Никола и едноименната черква са били построени през V-VI в. и използвани с известни преустройства в периода на Първото българско царство (обр. 116). При Малкото укрепление става въпрос за неговия първи строителен период, останките от който се проследяват най-ясно в носовата му източна част (обр. 117). По фасадата на дебелата 2 м южна крепостна стена са запазени фрагменти от градежа, изпълнен в техника opus pseudomixtum (с емплектон). Вместо тухли са използвани антични тегули от три до пет реда, а в един сектор – шест. Тази неравномерност се обяснява с денивелацията на терена. На места фугите между камъните са запълнени с по една цяла, хоризонтално или вертикално поставена, тегула или подредени вертикално от три до пет малки фрагмента от тегули или тухли, като се оформят наченки на клетъчен градеж. Запазени са гнездата на напречно поставяни дървени греди, които са били прикрити по лицето от малки камъни или фрагменти от тегули (обр. 118)(Нешева 2003, 236-237, 248-258). Без да се омаломажава посоченият от В. Нешева паралел с крепостните стени на Солун, трябва да се обърне внимание на една група крепости, свързани със строителната активност на императорите от Комниновата династия (края на ХІ – ХІІ в.) и най-вече с тази на Мануил Комнин. Общите белези на конструкцията при тези укрепления са: 1) използване на грубо обработени и ломени камъни (понякога и сполии), грубо подредени в редове; 2) неравномерно разположени тухлени пояси с варираща ширина от 1 до 7 реда (най-често от 2 до 4), често прекъсващи и обхващащи само лицата на стената; 3) запълване на фугите с вертикално и хоризонтално поставяни парчета от тухли, често оформящи неправилен клетъчен градеж; 4) наличие на напречно поставяни греди, свързващи лицата с пълнежа от ломени камъни, споени с хоросан, прикривани по фасадата с тухлени фрагменти или хоросанова замазка. Многообразните комбинации на тези задължително присъстващи заедно елементи могат да се открият в укрепленията на Лопадион и Ахиреус (обр. 124) в Мала Азия, Пергам, Аная на брега на Егейско море, южно от Ефес (обр. 125), крепостта „Асар“ в района на Пергам, югоизточно от днешния град Киник (обр. 126), втория строителен период на крепостта при Кютахия (Foss 1982, 159-199; Foss 1985, 25-85). Тази техника е типична за византийското крепостно строителство в Мала Азия и в южната част на Балканския полуостров и се запазва и доразвива през XIII-XIV в. (Foss 1979). Приликата между тези крепости и запазения фрагмент в Малкото укрепление на Мелник е очевидна. Затова по-скоро може да се приеме датировката на Б. Цветков за периода на ви55

зантийската власт (ХІ-ХІІ в.) (Цветков 2002, 38-40), която макар и с малко широки граници отговаря на наличната информация. Много по-голямо е основанието на В. Нешева да отнесе към периода на Първото българско царство, и по-точно към края на Х – началото на ХІ в., първият етап на преградната стена, източно от черквата „Св. Никола“. Тази стена е отделяла западната, по-голяма част на платото Св. Никола, която е имала площ от 70 дка (Нешева 2005, 311). Тези сектори са разкрити при южната кула на главния вход и източно от т.нар. „казармени помещения“. Те са изградени от ломени камъни и кал. Построяването на този първи строителен период на крепостта се определя от проучвателя му в широките граници от началото на ХІ до средата на ХІІІ в. (Стоянов 1992, 161-163). Все пак сигурното обвързване на това защитно съоръжение с дейността на Първото българско царство и крепостта, описана от Йоан Скилица, изисква допълнителен доказателствен материал. Споменати в писмените извори крепости Югозападните земи на Първото българско царство, които обхващат днешните Югозападна България, Македония и части от Северна Гърция и Източна Албания, са може би найподробно описани в изворите, поне що се отнася до периода от 971 до 1018 г., когато там се намира държавният център. При описанията на постоянните военни действия между борещата се за запазване българска държава и водената от император Василий II Византийска империя са споменати голям брой крепости, които с основание привличат нашето внимание. Фрагментарният характер на текстовете обаче прави изключително трудно да се установи достоверна хронология в рамките на която да се поставят сами по себе си недатираните материални свидетелства (Holmes 2005, 395). Една част от крепостите – Перник, Преспа, Сердика-Средец, Скопие, Велбъжд – отдавна са идентифицирани без съмнения. Някои от тях се наследяват от живи градове, а за други (като Преспа и Перник) писмените и археологическите свидетелства са неоспорими. Съществуват обаче и укрепления, чието локализиране създава определени затруднения. Крепостта до село Церово, Благоевградско, е била използвана в периода на Първото българско царство, но няма достатъчно данни, че е била обитавана и по време на Второто българско царство, макар че в Рилската грамота на цар Иван Шишман е споменато „Градище Церово“ (Стоянова-Серафимова 1963). Дали наистина в грамотата става въпрос за разглежданата крепост, и ако е така, дали името Церово е било използвано и в периода на Първото българско царство, е невъзможно да се каже със сигурност. В Битолския надпис на цар Иван-Владислав от 1016-17 г. е упоменато обновяването на крепостта Битoля. Под името Пелагония тя е споменавана във връзка с българо-византийските военни действия от края на Х – началото на XI в. (Заимов 1970), като император Василий II съборил стените на крепостта скоро след построяването ѝ (Hattersly-Smith 1996, 186). Има две мнения за локализацията на ранносредновековната Битоля-Пелагония (Каталог № 136). Някои изследователи я идентифицират с късноантичната крепост в м. ,,Кале“ до с. Раштани, северозападно от днешна Битоля, в която е изследвана базилика, използвана в периода XI-XII в., като върху терена около нея липсват следи от обитаване през средновековието (Филиповска, Србиновски 1980). Основателна е критиката на И. Микулчич и на други македонски изследователи, които с много по-голямо основание предлагат крепостта в м. ,,Буковски гробишта“ в южната периферия на днешна Битоля и изказват мнението, че средновековната крепост е използвала акропола на античната Хераклея Линкетис (Микулчиќ 1996, 139-144; Археолошка карта 1996, 19; Аџиевски 1994, 35-62). Едно археологическо проучване на крепостта би дало задоволително решение на този проблем. 56

До известна степен подобно на Церово е положението с крепостта на планината Водно (Каталог № 138) до Скопие. Археологическите проучвания показват, че акрополът на късноантичния кастел е бил обновен в периода на Първото българско царство.В грамота на сръбския крал Стефан II Милутин от 1300 г. за манастира „Св. Георги“ на Серава крепостта е посочена с името Чрнче (Микулчиќ 1983,211-218; Микулчиќ 1996, 284-290). Доколко обаче това название се е съхранило от по-ранен период, не може да се каже. И. Микулчич идентифицира крепостта до с. Градище (Каталог № 139) със споменатата в рамките на Скопската епископия енория Луково (Микулчиќ 1996, 41, 133, 217-221), а тази до Луковица (Каталог № 140) – с енорията Луковица на Морозвишката епископия (Микулчиќ 1996, 189-193). И за двете сведенията произхождат от хрисовула на император Василий II от 1019 г. за правата на Охридската архиепископия (Снегаров 1995, 57-59). Трябва да се отбележи обаче, че и двете крепости не са проучвани чрез археологически разкопки и поради това предположената от Микулчич локализация остава недоказуема. Подобна е ситуацията с крепостта до Манастир (Каталог № 141). В посочения по-горе хрисовул на император Василий II е упоменато, че в подчинение на Мъгленския епископ се е намирала енорията Морихово (Снегаров 1995, 57-59). Макар че не е известно, дали с името е означаван регион, населено място или крепост, Микулчич предполага, че именно тук трябва да се търси „град Морихово“ от X-XII в. (Микулчиќ 1996, 43-44, 133, 261-264). С голямо основание крепостта до с. Мородвис е идентифицирана със споменатия в хрисовула на император Василий II от 1019 г. епископски център Морозвизд (Каталог № 143)(Снегаров 1995, 57-59; Микулчиќ 1996, 41, 133, 211-215; Томоски 1978). Известна несигурност обаче създава фактът, че при археологическите проучвания, макар и да са намерени материали от периода X–XIII в., обновяванията на стените са датирани в XII-XIІІ в. (Трайковски 1983). Крепостта Стипион-Ступион, известна още и като Дявол-Девол (Каталог № 146), е споменавана в изворите във връзка с военните действия между българи и византийци в края на Х – началото на XI в. като резиденция на кавхана Теодор (ГИБИ VI 1965, 285-288, 290-291; Гюзелев 2000, I, 47, 53). Първоначално тя е идентифицирана от някои български и македонски историци с днешния град Щип (Златарски 1971, 476, 777; Мутафчиев 1986, 230; Томоски 1978, 279), но извършените там археологически проучвания показват пълната липса на културен пласт от периода на Х-XI в., а самата крепост датира от XIV в. ( Jовановиќ 1961, 103-105; Микулчиќ 1996, 351-356). К. Аджиевски убедително доказва, че Стипион е само фонетично близка до Щип дума (Aџиевски 1987, 81-92) и прави предположение, подкрепяно и от други изследователи, че трябва да се идентифицира с крепостта в м. „Девол град“ до с. Дреново (Каталог № 146)(Aџиевски 1987, 81-92; Николов Г. 2005, 184-5). Макар че това мнение намира потвърждение в открития там археологически материал (Микулчиќ 1985, 211-218; Микулчиќ 1996, 200-204), все още предстои то да бъде доказано и чрез археологически разкопки. Описаната от Йоан Скилица крепост на Мелник (ГИБИ VI 1965, 285-286) без съмнение трябва се търси в чертите на днешния град. За присъствието на население в периода на Първото българско царство свидетелстват и откритите при разкопки материали и останки от жилища и каменни строежи (Цветков 1989а, 81-89; Цветков 1989б, 123-127; Препис 1983; Нешева 2003). Наред с археологическите свидетелства и местоположението на преградната крепостна стена източно от черквата „Св. Никола“ (Стоянов 1992, 161; Нешева 2005, 311312) отговаря на описанието. Особено внимание трябва да се обърне на крепостите, за които писмените извори предоставят единствената или поне основната информация. Една част от тях са локализирани най-вече въз основа сходството на имената им с тези на сигурно идентифицирани по-късни средновековни крепости или на съвременни селища. 57

Така Белград (Каталог № 148) се идентифицира с крепостта до днешния град Берат в Албания на р. Осуми (Николов Г. 2005, 190), Бояна-Бойон (Каталог № 149) – с днешния квартал на София Бояна, Велес (Каталог № 150) – с крепостта в м. ,,Кале“, южно от днешния град Титов Велес в Македония (Микулчиќ 1996, 340-344), Воден (Каталог № 151) се локализира при днешния град Едеса в Северна Гърция (Иванов Й. 1931, 566; Николов Г. 2005, 173-174). Енотия (Каталог № 154) е идентифицирана с крепостта в м. „Трапези“ до с. Нъте – днешна Нотия в Северна Гърция (Кravari 1989, 84-85), Кичево (Каталог № 155) – с днешно Кичево (Кrаvаri 1989, 279; Микулчиќ 1996, 208-209), Колидрос (Каталог № 156) – до днешното Килиндрия в Северна Гърция (Златарски 1972, 718), Костур (Каталог № 158) – върху полуостров в езерото до днешния град Кастория в Гърция (Миков 1943, 243; Николов Г. 2005, 176), Прилеп (Каталог № 166) – с крепостта в м. ,,Маркови кули“ в днешния град Прилеп (Микулчиќ 1996, 249-255; Кravari 1989, 319-322; Археолошка карта 1996, 283-286), Просек (Каталог № 167) – с комплекса от крепости от двете страни на клисурата на р. Вардар до днешния град Демир Капия (Микулчиќ 1996, 230-238), Сетина (Каталог № 169) – с крепостта до с. Сетина – днешно Скопос (Златарски 1972, 762, бел. 2; Кravari 1989, 329; Moutsopoulos 1994; Николов Г. 2005, 172-173) и Струмица (Каталог № 172) – с крепостта върху рида Цареви кули, издигащ се над югозападните покрайнини на днешния град Струмица (Археолошка карта 1996, 414-415; Микулчиќ 1996, 318-322). В малко от тези крепости обаче са извършвани археологически проучвания, като в изследваните липсват данни за ранносредновековни укрепителни съоръжения. В изследваната чрез дългогодишни археологически разкопки крепост в Прилеп на акропола са открити две водохранилища от периода на късната античност, което е индикатор за съществуването на укрепление тогава, но запазените крепостни стени датират от ХШ в. и основно от XIV в. (Дероко 1956; Полак 1987; Микулчиќ 1996, 249-255). Системата от крепости, изграждаща средновековния Просек – повечето от които са късноантични по произход, остава непроучена. Крепостта над Струмица също не е проучвана чрез археологически разкопки, но видимите средновековни поправки и нови строежи при укрепителните съоръжения, както и откритият върху повърхността археологически материал, датират от периода XII-XIV в. (Микулчиќ 1996, 318-322). В нейното подножие обаче е изследвана една раннохристиянска базилика, възстановена през IX в., за която се счита, че е построената от княз Борис-Михаил черква „Св. 15 Тивериополски Мъченици“ (Мильковиќ, Коцо 1978). Друга група крепости са идентифицирани с останките на непроучени укрепления с помощта на историко-географски проучвания. Това са Девол-Диавол (Каталог № 153), която се локализира при днешното с. Звезда, северно от Корча (Томоски 1975), което е аргументирано доказано от П. Коледаров (Коледаров 1982). Острово (Каталог № 164) се идентифицира с крепостта върху извисяващия се 600 м над ез. Острово хълм, западно от Арниса (бившето с. Острово)(Кravari 1989, 309-310), а Петриск (Каталог № 165) – с тази върху възвишение на северния бряг на ез. Петра на около 4 км от днешното Агиос Пантелеймон (Златарски 1972, 752-3; Кravari 1989, 314-5). Като крепост се разглежда и споменатият като τόπος от Скилица Стопонион-Щипоне и се идентифицира с крепостта в полите на планината Белица, североизточно от днешния Ихтиман (Златарски 1972, 670; Тъпкова-Заимова 1956, 51; Гагова 2002, 251-252; Николов Г. 2005, 168). Ако се изключат съмненията, дали въобще Щипоне е бил крепост, а не става въпрос за селище или място в географския смисъл на думата, пак остава открит въпросът, доколко са сигурни изброените по-горе идентификации. Вероятно само археологическо проучване на тези крепости би потвърдило или отхвърлило по категоричен начин представените мнения. 58

Пример за този проблем са продължаващите спорове относно локализацията на няколко други крепости. Първоначално споменатата от Скилица като разположена близо до Струмица крепост Мацукин (ГИБИ VI 1965, 284-286) е локализирана от Й. Иванов до с. Мачуково – днешно Евзони в Гърция (Иванов Й. 1911). По-логично и отговарящо на данните от извора обаче е предположението на В. Златарски, според когото такава крепост е съществувала, но нейното население по-късно се е преместило на юг в едноименното селище или Скилица погрешно е посочил името на крепостта до днешното с. Макриево, близо до Струмица (Златарски 1972, 737; Николов Г. 2005, 182). За местоположението на крепостта Молиск съществуват четири предположения (Каталог № 161), като може би най-логично е това на Муцопулос, което се подкрепя и от Г. Николов, че е до с. Катраница, югозападно от Воден (Моutsороulоs 1994а; Николов Г. 2005, 189). Крепостта Мория, чиято обсада през 896 г. е описана с толкова подробности от Кекавмен, който споменава за местоположението ѝ само че се е намирала между Филипопол и Триадица (ГИБИ VIІ 1968, 19), също е предмет на спорове. Тя е отъждествявана с крепостта до днешното с. Ветрен, Пазарджишко (Иречек 1899, 119; Мутафчиев 1928, 165-172), и с т.нар. „Серсем кале“ в района на Ихтиман (Баласчев 1930, 27-31; Цанкова-Петкова 1953, 278-283). Няколко предположения съществуват и за локализирането на крепостта Ракова (Каталог № 168), които я поставят или в днешна Западна Гърция – Източна Албания (Николов Г. 2005, 191), или до с. Орехово на 6 км южно от Битоля (Кravari 1989, 308). Крепостта Соск (Каталог № 170) е търсена от българските историци до с. Съботско, Мъгленско (днешна Ардея в Северна Гърция)(Златарски 1972, 752; Заимов 1970, 102). Кравари смята, че е до с. Низиско (от 1961 г. Фрурион), южно от Кочани в Гърция (Кravari 1989, 332-333), а според Т. Томоски тя е до с. Катраница (днешно Пирги в Гърция) на пътя от Острово (Арниса) за Птолемаис (Томоски 1986). Недостатъчната информация в писмените извори и липсата на археологически проучвания принуждават учените да посочват само приблизителното местоположение на някои крепости. Восоград-Вишеград се локализира от В. Златарски западно от Верея по посока на Костур (Златарски 1972, 768, бел. 1), като името подсказва, че вероятно става въпрос за планинска крепост (Николов Г. 2005, 188-189). Копринища (Пронища)(Каталог № 157) се поставя във високите части на планината Томор в днешна Албания (Николов Г. 2005, 174-175). За Лонгон (Каталог № 159) се предполага, че се е намирала между Костур и Кочани, около селищата Сетища, Лепчища и Богатско (Златарски 1972, 767, бел. 2), а Мъглен (Каталог № 163) се търси в оградената с високи планини Мъгленска котловина на р. Мъгленска в днешна Гърция (Златарски 1972, 747-748; Павлов 1999, 19). Писмените извори са много оскъдни на информация, от която да се придобие представа за разглежданите крепости. Описанията на Белград, Воден, Копринища (Пронища), Мория, Мъглен, както и значението на името Восоград-Вишеград (Виж Каталог №№ 148, 151, 152, 157, 162, 163) представят разположени върху трудно достъпен планински терен укрепления, способни да оказват ожесточена съпротива на византийските войски. Още по-малко информация се получава от споменатото от Йоан Скилица и други византийски хронисти предаване на Перник и други 35 крепости, за което братът и синът на Кракра съобщили на Василий II през 1018 г. (ГИБИ VI 1965, 290-291). В българската историческа литература е прието тези крепости да се считат за действително съществуващи. Дори две от тях се идентифицират със споменатите в първия хрисовул на император Василий II от 1019 г. Σύκοβον (локализира се при днешно Суково, Царибродско) и Σβενέαπος (днешното село Звонце, североизточно от Трън)(Николов Г. 2005, 169). Подобно безкритично приемане на извора едва ли е сполучливо в този случай. На първо място, не е сигурно дали това не е пре59

увеличение на автора или дори грешка на преписвач. Дори да се приемат за реално съществуващи, тези 35 крепости могат да се препокриват със споменати на други места в текста твърдини. С други думи липсва сериозно основание за наличие на други 35 крепости освен вече познатите. Късноантични крепости без сигурни доказателства за преизползването им в периода на Първото българско царство Последната подгрупа включва паметници, за които е изказано мнението, че са били използвани като крепости в периода на Първото българско царство, но наличните данни не го потвърждават. Тук са включени крепостите до Арангел (Србица), Банско, Белица, Боснек, Будинарци, Виница, Сапарева баня (в Каталога като Германия), Долно Ореово, Драмче (Бигла), Живойно, Подвис, Ижиште, Йегуновце, Канарево, Лобош, Николичевци, Опила, Подвис, Радомир-Големо градище, Радомир-Кастелът, Радомир-Мало градище, Радомир-Рангово градище, Стенье (Конско) и Теово (Каталог №№ 173-195 и Карти 1 и 6). Само в крепостите до Виница, Полска Скакавица, Стенье (Конско) и римската Германия са извършвани археологически проучвания. Данните за останалите се базират върху събраните при обхождания върху терена или от иманярски изкопи археологически материали – основно керамика. Общи черти на тази подгрупа крепости са: 1) наличие на късноантично укрепление; 2) открита е керамика, потвърждаваща, че мястото е било обитавано в периода на Първото българско царство. Трябва да се допълни, че от всички само крепостта до Сапарева баня е спомената в писмен извор от ранносредновековния период (Каталог № 179), но без уточнението, дали става въпрос за селище, или укрепено място. Вземайки под внимание характерните черти на тази подгрупа паметници, ниската им проученост чрез археологически разкопки и при многото налични примери за ранносредновековни селища върху руините на късноантични крепости от другите области, попадали в границите на Първото българско царство (виж представянето на тези подгрупи по-горе в I глава), не може да се приеме, че те са били използвани като крепости в изследвания период. До появата на нови данни, добити чрез археологически разкопки, определянето им като ранносредновековни български селища, наследили топографски руините на късноантичните крепости, остава единственото приемливо решение. Характерно за групата на крепостите от югозападните български земи е, че за тях се разполага с много малко информация, получена чрез археологически проучвания и същевременно са налице много, но лаконични споменавания в писмените извори. В резултат на тези специфични условия е налице сблъсък с няколко основни проблема. Първо, историческите извори създават представата за добре развита мрежа от крепости, които обаче или трудно могат да се идентифицират, или няма археологически данни за тяхното използване в периода на Първото българско царство. Второ, изказвани са предположения, че много късноантични крепости са били използвани по предназначение в разглеждания период, но засега данните потвърждават само наличието на селища върху тях. Трето, представата за крепостите по югозападните български земи е силно ограничена, тъй като данните, които са налице за плановите и конструктивните им особености, също са твърде малко. На тяхна база може да се предположат следните характерни особености: 1) доминира преизползването в по-малка или по-голяма степен на заварените късноантични укрепления; новопостроените крепости – Перник и вероятно Преспа – са забележимо по-малко; 2) крепостните строежи, които със сигурност могат да се отнесат в периода на Първото българско царство, са градени от ломени камъни, споени с хоросан, а тези от ломени камъни, споени с кал, са все още с непотвърдена ранносредновековна датировка; 3) когато не застъпват късноантични строежи, ранносредновеков60

ните крепостни стени са с неотговарящи на размерите им плитки основи, каквито са тези при Перник и Церово. В разгледаните по-горе пет регионални групи са представени плановите и конструктивните особености на крепостите от обширната територия на Първото българско царство. Картината остава непълна поради оскъдността на археологическите проучвания в много от районите, което не може да бъде компенсирано от малобройните и лаконични писмени извори. Все пак наличната информация позволява да се направят някои заключения за планово-конструктивните особености на крепостите и за съществуването на прилики, разлики и връзки между отделните групи. Очертават се два големи региона, които демонстрират съществени различия в конструкцията и плана на крепостите, разделителна линия между които се явява Стара планина. Въпреки оскъдността на проучванията на ранносредновековни паметници в земите на север от Дунав и в западните български територии е очевидно влиянието, което са изпитали от централната област на Първото българско царство в днешна Североизточна България и Северна Добруджа. Основен белег тук е почти пълното доминиране на новопостроените в периода на Първото българско царство крепости и рядкото използване на късноантични укрепления. Изключение са западните български земи, които все още са слабо проучени. Тук са характерни две тенденции. Първата е на монументалното крепостно строителство – употреба на каменни блокове и хоросанова спойка. Тя е по-рядко разпространена и често е повлияна от втората тенденция – на едно по-евтино и издаващо по-ниска строителна култура и възможности строителство. При него липсват основи, използва се кална спойка и необработени камъни. Типичен пример за смесването на двете строителни тенденции е крепостта до Цар Асен. Нейните стени, макар и с лица от обработени каменни блокове, фугите на които са измазани с хоросан и притежават стабилни основи и капаци за зъбери, използват кална спойка, а кулите са плътни и с неголеми размери като на другите новопостроени крепости в Североизточна България. Друг пример са крепостите и преградната стена на Каменния вал в Добруджа, при които квадровият градеж е съчетан с липса на основи и еднаквото използване на хоросанова и кална спойка. Обща черта за двете строителни тенденции е сравнително ограничената и нефункционална употреба на кулите. Паметниците на север от река Дунав и в западните български земи, за които има достатъчно информация за плана и устройството, отразяват именно тези две тенденции. Крепостта до Слон представя както монументалната традиция, така и издаващата ниски технически и финансови възможности, докато тези в западните български земи, за които са налице сигурни археологически данни, демонстрират използването на евтината техника с ломени камъни и кал. Може да се говори за една голяма територия, в която влиянието на крепостното строителство от държавния център е намирало пряко отражение. Характерно за територията на юг от Стара планина е масовото преизползване на заварените късноантични укрепления. Рядко са издигани нови крепости ad fundamentum. Изследването на тази територия е силно затруднено от недостатъчните археологически проучвания, особено в югозападните български земи, и от съмнителното обвързване на някои крепости в Тракия със строителната дейност на Първото българско царство. Общи черти се явяват използването на зидария от необработени камъни, споени с хоросан, и строгото съобразяване с плана на преизползваните късноантични крепости, което осигурява на ранносредновековните укрепления една добре проектирана и ефективна защитна система от стени, кули и порти. Както може да се очаква, двата големи региона – на юг и на север от Стара планина – не остават изолирани един от друг и търпят взаимни влияния. Пернишката крепост и Це61

рово са едни от примерите за влияние от север на юг. Макар и издигнати върху антични строежи, те не използват техните останки, построените им от ломени камъни, споени с хоросан, стени, имат изключително плитки за предполагаемия си обем основи. Стените на Пернишката крепост вероятно издават липсата на опит на строителите, които са долепили една до друга две дебели по 1,20 м стени, вместо да изградят една цяла стена с общата им дебелина (Чангова 1983б, 17). Разбира се, този двоен градеж може да отразява два много близки хронологически строителни периода. Друга отличителна черта е малкият брой и размери на кулите и неефективното им разполагане, непозволяващо да осъществява флангови обстрел. Друг пример за възможно влияние от държавните центрове на север от Стара планина върху крепостите на юг от нея се проследява в тази до Сливен. Използваните при поправките на крепостта червен хоросан и новоизпечени тухли със старобългарски знаци върху тях са силни индикации за такова въздействие. Крепостните строежи с ломени камъни и кал от някои крепости в югозападните български земи не може да се отнесат към периода на Първото българско царство, тъй като те не са проучвани археологически и датирането им е много общо – наречени са просто средновековни. Възможен пример за влияние от юг на север от Стара планина е крепостта Велики Градац до Доньи Милановац. В този случай съществува едно цялостно преизползване на късноантична крепост, в която поправките са извършени с ломени камъни, споени с бял хоросан. Много е вероятно бъдещите археологически проучвания да предоставят нови примери за подобно обменяне на влияния между двата региона. Няма съмнение, че архитектурната традиция в териториите на север от Стара планина има местен произход и вероятно е резултат от развитието на строителните знания, умения и опит в българското общество. Пример за това е трансформирането на монументалната строителна техника, използвана в държавните центрове – Плиска, Преслав, Дръстър, която има източносредиземноморски произход, когато се прилага при новите крепости – Цар Асен, Каменния вал. Същото не може да се каже за крепостите на юг от Стара планина, където се улавя ясно изразено съвременно византийско влияние. Този проблем е обсъден подробно в глава ІІ, в която се акцентира върху въпроса за строително-архитектурната традиция на извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство.

Глава втора ИЗВЪНСТОЛИЧНИТЕ КАМЕННИ КРЕПОСТИ КАТО СЪОРЪЖЕНИЯ ЗА ОТБРАНА И ЖИВЕЕНЕ

II.1.ТИПОЛОГИЯ НА КРЕПОСТИТЕ Крепостите са археологически паметници, които трудно се поддават на типологизиране. Характерните белези, които могат да бъдат използвани за създаването на една типология, се определят от голям брой променливи фактори като: релеф, наличен по места строителен материал, строителна традиция, инвестирани средства и труд, желания на поръчителя на строежа, цели, преследвани от проектанта и неговите способности, квалификацията на строителните екипи, понякога дори модата в архитектурата и др. Тези фактори биха превърнали една типология, обхващаща всички характерни черти на дадени крепости, в много сложна и объркана система с множество типове, подтипове, варианти, която по-скоро би замъглила, отколкото да изясни изследваните процеси в развитието на защитните съоръжения. По този начин може да се стигне до създаване на една самоцелна типология. Именно това се опитва да избегне настоящата силно опростена типология. Нейната цел е да представи основната характеристика на крепостите – способността им да се защитават, която до голяма степен се определя от използването на един основен фортификационен елемент – защитната кула. Съзнателно са пренебрегнати други отличителни черти като например конструктивните особености, защото те са силно зависими от множеството частни фактори, изброени по-горе, и замъгляват основния – строителната традиция. Показателни в това отношение са крепостите между Стара планина и реките Дунав и Янтра, при които доминира конструкцията ломени камъни, споени с кал, но има многобройни различия при основите, използвания строителен материал, вида на изпълнение на лицата, пълнежа и др. Така дори в рамките на една група, обединена от метода на строеж, съществуват множество локални по характер различия, които не само биха усложнили излишно една евентуална типология, базирана на второстепенни черти, но и не биха предоставили нищо за изясняване на строителната традиция, продукт, на която са дадените крепости. Приетият типологизиращ признак показва доколко в различните области на Първото българско царство са били използвани постиженията в развитието на защитното строителство. Дали те са били разбирани и прилагани, неумело имитирани, или напълно игнорирани. Тази информация, съчетана с едно изследване на строителните техники, би позволила да разберем доколко и кои от крепостите в отделните области на Първото българско царство са продукт на местна традиция, намираща се все още в началото на своето развитие, или на една вече развита и натрупала дълъг опит фортификационна традиция. 63

Елементите за пасивна и активна защита на крепостите и най-вече наличието и разположението на техните кули предоставят информация и за противника, срещу когото те са били построени. Дали той е способен да осъществи ефективни обсадни действия, или няма опит в превземането на укрепени обекти. В типологията се включват само крепостите, за които има сигурни данни, че са били използвани в разглеждания период и съществува информация за устройството на защитните им съоръжения. Макар че за някои от тях – крепостите до Хасково, Любеново и Минерални бани – съществуват съмнения доколко са продукт на строителната дейност на Първото българско царство, те отразяват една тенденция, наблюдавана при други крепости в областта на юг от Стара планина, които със сигурност са български, така че спомагат за изясняването на общата картина. За определящ признак на тази типология се приема наличието и ефективността на разполагане на кулите по крепостните стени. За основни фактори, определящи доколко дадена крепост разполага с ефективна защитна система от кули, се смятат: 1) осигуряването на добър флангов обстрел на пространството пред самите крепостни стени, което изисква разполагането на кулите на разстояние не по-голямо от прицелен изстрел с лък – около 60 м; 2) защитата на уязвими за атака точки по отбранителния периметър на крепостта – ъгли и чупки, където куртината мени посоката си, както и достъпни за приближаване или за употреба на обсадни машини участъци поради особеностите на релефа. На тази основа са обособени три типа крепости: I тип – Крепости без защитни кули II тип – Крепости с неефективно/ограничено използване на защитни кули III тип – Крепости с изградена ефективна система от защитни кули. Разбира се, тази типология може да се критикува, тъй като в нея не е включен другият основен признак, определящ способността на крепостите да се защитават ефективно, а именно особеностите на релефа, които могат да превърнат едно място в силна отбранителна позиция дори без употребата на защитни елементи като кулите. Основната причина да не се вземе предвид този признак е, че макар разглежданите крепости да използват особености на релефа, последният не играе съществена роля при някои твърдини. За най-подходящ за представянето на типологията на извънстоличните крепости на Първото българско царство е приет табличният вид (Табл. 2). Въпреки ограниченията, налагани от липсата на информация за защитните съоръжения на някои крепости и слабата проученост на други, типологизирането на крепостите дава възможност да се направят някои заключения. В първата регионална група определено доминират крепостите от I и II тип. Крепостите, непритежаващи кули (от I тип), са 50%, а тези, при които кулите са използвани ограничено и неефективно, са 40% от общия брой. За крепостите от II тип е много характерно разполагането на кулите на достъпната за атака страна. Те обаче са на големи разстояния една от друга, а има и учудваща липса на кули в особено уязвими места по отбранителния периметър, което се е отразявало негативно върху защитните им възможности (виж в глава I и каталога за повече подробности). Едва за 10% (5 крепости) може да се приеме, че притежават добре изградена система от защитни кули. Трябва обаче да се отбележи, че в крепостите до Омарчево (обр. 11) и Скала (обр. 23-25) крепостните кули са от типичния за Североизточна България образец – плътни, с малки размери (от 2,5х2,5 до 4х4 м) и вероятно не надвишават бойната пътека на крепостната стена като височина. Това ги превръща по-скоро в разширения на крепостната стена, които могат да приемат силно ограничен брой защитници. По този начин, макар и разположени на разстояния, които биха позволили добър флангов обстрел на пространството 64

пред стените, те не са могли да изпълняват добре тази си функция. Поради това трябва да се подчертае, че са отбелязани като III тип с известни уговорки – планово крепостите съответстват на типа, но функционално не го покриват изцяло. Другите три паметника, включени в III тип за тази регионална група, са крепости №№ ХХ, XXIV и XXVII (обр. 61, 65, 69) на Каменния вал в Добруджа. За съжаление за първите две се разполага само с планове, а самите кули, отбелязани на тях, не са проучвани. Много малко е информацията и за крепост № XVII (обр. 58). Все пак тя е достатъчно, за да се отнесат с пълно основание и трите крепости към III тип. Малкото крепости от II и III регионална група, за чиито укрепления са налице данни, спазват тенденцията, която бе описана при I група. Крепостите на запад от р. Янтра, Монтана (обр. 87) и Раш (обр. 88) спадат към опростения I тип, разчитайки само на незащитени с кули стени дори откъм достъпните си страни. Само Велики Градац (обр. 85) демонстрира сравнително сложна и ефективна система от кули, отнасяща го към III тип, но причината за това вероятно е в мащабното преизползване на плана на завареното късноантично укрепление. Единственият представител на III регионална група – крепостта до Слон (обр. 91) – се вписва във II тип, макар че малките размери, разполагането върху естествено укрепен терен и концентрирането на кулите откъм достъпната страна до известна степен я сближават с крепостите от III тип. При крепостите от IV регионална група – на юг от Стара планина, се забелязва съвсем различна тенденция. Всички те принадлежат към III тип – с добре развита защитна система от кули. Показателно е, че при всички става въпрос за преизползване в по-голяма или по-малка степен на заварени късноантични укрепления – от възстановените от руини Голое (обр. 93), Констанция (обр. 94), Маркели (обр. 97) и крепостите до Сливен (обр. 100), Любеново (обр. 103), Минерални бани (обр. 104) до очевидно заварената функционираща Месемврия (обр. 98, 99). Трябва да се подчертае строгото съобразяване с плана на по-старите укрепления дори в случаите, когато късноантичните строежи са използвани само като основи. Известни отклонения се наблюдават именно при единствената новопостроена крепост до Хасково (обр. 102), която е издигната на естествено защитено място и затова кулите са разположени само на достъпната страна по начин, позволяващ им ефективно да охраняват с флангов обстрел както пространството пред стената, така и достъпа до входа. При добавената по-късно част на крепостта обаче този принцип не е спазен и по крепостната стена не са изградени кули. Крепостите от последната V регионална група, обхващаща югозападните български земи, до известна степен отразяват преход между оформилите се тенденции в крепостното строителство на юг и на север от Стара планина. Получената чрез археологически разкопки информация за укрепленията на тази изобилно покрита с крепости според писмените извори област е все още силно ограничена, което затруднява типологизирането дори на малкото проучвани паметници. Може да се приеме, че тук са разделени поравно крепостите с просто устройство на отбранителните съоръжения – I и II тип, и тези с изградена защитна система от кули – III тип. Засега към I тип може да се отнесе крепостта до Церово и вероятно Мелник (обр. 116), ако се приеме, че укрепленията от периода на Първото българско царство са представени от преградната стена при черквата „Св. Никола“, за което има известни основания. Добре проучената Пернишка крепост (обр. 105) без съмнения може да се определи от II тип. Също с пълно основание към III тип може да се отнесе и крепостта на Сердика-Средец (обр. 120), докато за Скопие (обр. 121) и Водно (обр. 112) са необходими допълнителни данни. Отново се наблюдава отбелязаната и при разгледаните по-горе регионални групи зависимост – крепостите от сложния III тип са преизползвани късноантични укрепления, а тези от I и II тип са новопостроени през ранното средновековие (Перник и евентуално Мелник), и една, която наследява топографски, но не и конструктивно римско укрепление (Церово). 65

Данните, получени от тази типология, позволяват да се изведат следните важни изводи. В областите на Първото българско царство на север от Стара планина доминират крепостите от I и II тип, които представят фортификационна традиция в начална фаза на своето развитие. Тя все още не притежава изградени защитни схеми и планове, което води до оформяне на нефункционални защитни системи при познатите крепости. За представителите на сложния III тип или няма достатъчно данни, или устройството на кулите ограничава потенциала на иначе сравнително добре проектирания план и ги обвързва с II тип – Омарчево, Скала (обр. 11, 25). Техният брой обаче остава много малък – около 10%. Единственото изключение е Велики Градац (обр. 85), при която е важно да се отбележи, че става въпрос за преизползвана късноантична крепост. Именно преизползвани по-ранни укрепления (с изключение на Хасково) са и крепостите в българските земи на юг от Стара планина, които са само от III тип. Вероятно затова те са отражение на една развита фортификационна традиция. От особено значение е, че тази традиция очевидно е била възприета и практикувана от ранносредновековните строители, които при понякога доста мащабните поправки и възстановявания на крепости демонстрират разбиране и оценяване на защитните качества на по-ранните укрепления. Нещо, което се наблюдава и при единствената новопостроена крепост до Хасково, независимо от факта, че тя може да не е продукт на дейността на българската държава. Въпреки малкото налична информация, поне засега югозападните български земи се явяват контактна зона между описаните по-горе фортификационни традиции – оформящата се в териториите на север от Стара планина и вече завършената и много по-усъвършенствана в Тракия. Този извод намира потвърждение и в използваните строителни методи, които бяха разгледани в I глава. Много е вероятно бъдещите археологически проучвания да променят представата за развитието на крепостното строителство на Първото българско царство. Засега обаче данните от представената типология са от съществено значение за разрешаването на въпроса за произхода и строително-архитектурната традиция на извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство. Отговорът е представен по-долу в същата глава. II.2.ОРГАНИЗАЦИЯ НА ОТБРАНАТА И АТАКАТА НА КРЕПОСТИТЕ ПО ИЗВОРОВИ И АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ДАННИ Съревнованието между методите и средствата за превземане на крепости и развитието на планировката, устройството и конструкцията на укрепленията е определящо за военното дело и в частност за военната архитектура през Средновековието. Извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство не са изключение в това развитие. Затова тук се разглеждат методите на обсада и отбрана на крепости и най-вече тяхното отражение върху архитектурата на разглежданите твърдини. В това отношение българите са част от една голяма културна общност, обхващала и Византийската, и Каролингската империи, и ислямския свят, в която военните технологии и опит са се разпространявали много бързо и се прилагали равнопоставено, разбира се, в зависимост от наличните ресурси и опит. Като наследник на вековната римска традиция Византия продължава да бъде водеща сила в развитието на обсадното дело и защитното строителство. Така оказва съществено влияние на своите съседи, включително и на българите. Четири писмени паметника (илюстрован труд по обсадно дело, свързван с псевдонима Нирон от Византион, съставен около 950 г.; един анонимен труд, познат като De obsidione toleranda („За устояването на обсади“) от първата половина на Х в.; глава 65 от Тактиката на Никифор Уран, написана около 1010 г. и откъсите 66

от Стратегикона на Кекавмен) позволяват да се състави относително пълна картина за византийския обсаден парк и методи. Без съмнение нoвocттa в обсадното дело на ранното средновековие е познатата от края на VI в. каменометна машина, използваща принципа на лоста, въртящата се ръка и прашката. Първоначално разчитащи само на хора, дърпащи въжета, окачени за късата част на лоста-ръка, машините са усъвършенствани и като допълнителен източник на сила се използва неподвижно закрепена за същото място тежест (Dennis 1998; Chevedden 1998; Chevedden 2000; Vryonis 1981). За по-голямо удобство по-нататък в текста тези машини се обозначават с приетия в Западна Европа термин требушет, тъй като липсва негов аналог на български, а оригиналните названия на гръцки са твърде многобройни. Требушетите в различните си разновидности са играли важна роля в обсадния парк на всяка византийска армия. Така Никифор Фока заповядал всяка част от леката пехота да има достъп до три леки машини – „алакатия“ (Dennis 1998, 100-101). По-рано през IX в. силите на Тома Славянина донесли и построили няколко големи каменоломни машини, наречени ,,хелеполи“ и други още по-малки „петроболи“. Лъв Дякон и Йоан Скилица също описват употребата на хелеполи и петроболи (т.е. требушети) за събарянето на крепостни стени, като например при обсадите на Мелитене през 873 г. и на Никея през 978 г. Дванадесет от тези машини са включени в списъка на оръжията и екипировката за неуспешното нахлуване в Крит през 949 г., съставен от император Константин Багренородни (Dennis 1998, 101-108). Големината и ефективността на някои от тези машини са впечатляващи. По време на обсадата на Хандакс (Хераклион на остров Крит) през 960-961 г. живо магаре било хвърлено чрез такава машина зад стените на гладуващите мюсюлмански защитници. Две арменски описания на обсадата на Манцикерт през 1054 г. от Тогрул Бег Мохамед описват една машина, взета от него от Битлис, където била оставена преди 30 г. от император Василий II. Тя тежала над 2250 кг, 400 мъже дърпали въжетата и изхвърляла каменни снаряди, тежащи между 111 и 200 кг (Chevedden 1998, 187-8; Dennis 1998, 101-108). Очевидно за същата обсада Михаил Аталиат пише, че защитниците били беззащитни срещу един хвърлящ големи камъни требушет, който за щастие един латински наемник подпалил със съд с гръцки огън (Dennis 1998, 108). Наред с каменометните машини са използвани и стрелометни, (τοξοβαλίστραι μεγάλι) както ги нарича в споменатия по-горе списък Константин Порфирогенет (Dennis 1998, 106-108). Със сигурност е засвидетелствано, че те продължават да играят роля в защитата на някои крепости (Lawrence 1983; Foss 1990). Сред много рядко използваните обсадни машини трябва да се споменат обсадните кули, познати освен с общото название πύργος, така и с термина μόσυν (Dennis 1998, 103). Особено важна роля са играли т.нар. χελώνας, познати на български като костенурки. С разнообразно предназначение – за засипване на pовове и неравности, за сапьорски операции в подножието на крепостните стени, те се различават по форма и конструкция. В труда на Хирон от Византия се обръща внимание на един нов тип костенурка, наречена λαίσαί. Този славянски термин, навлязъл в гръцкия в края на IX в., се използва за предпазни укрития, направени от преплетени лозови пръчки или клонки (МсGeеr 1995, 125). Най-старите и най-познатите в обсадното дело средства – щурмовите стълби Υψηλούς κλιμακας и тараните κριούς – продължават да се използват широко в зависимост от условията. Въпреки многото спорове относно състава и начина на експлоатация на т.нар. „гръцки огън“ (Ellis Davidson 1973; Haldon, Вуrnе 1977; Владимиров 2002) употребата му при обсадата и най-вече при защитата на крепостите е добре засвидетелствана в писмените извори. Без да се влиза в по-нататъшни подробности, от по-голямо значение е да се обърне внимание на методите, използвани в обсадното дело. 67

Както подчертава Никифор Уран, обсадната кампания трябва да започне със серия от рейдове, опустошаващи околностите на съответната крепост. По-късно с пристигането на византийските сили пред крепостта те трябва веднага да построят сигурен лагер и да подготвят различните обсадни машини. Тук се набляга на употребата на λαίσαι и на други костенурки, с които да се затрупа ровът и да се осигури защита за сапьорите, подкопаващи стените, докато каменометните машини и стрелците осигуряват прикриващ огън (Dennis 1985, 303-307; 317-319; McGeer 1995, 127-128). Очевидно е поставянето на ударението върху използването на сапьорските операции за подкопаване на стените и все още малката роля на каменометните машини за отваряне на брешове в защитния периметър. Понякога се прибягва и до употребата на методи, познати от римското военно дело – като изградения от император Василий II насип при обсадата на крепостта Мория, описан от Кекавмен (ГИБИ VII 1968, 19). От многото извори обаче става ясно, че повечето обсади били едно продължително съревнование, при което гладът, изтощението и човешкият фактор – издръжливост и морал, излизали на преден план в хода на кампанията. Самият Кекавмен също разглежда обсадите повече като съревнование на военна хитрост, отколкото на тактики и технологии. При повечето епизоди от западните граници на империята той подчертава poлята на предателството, изненадата или безотговорността пред силата на оръжията. Може да се обобщи, че при атаката на крепости византийците разчитали основно на глада, изненадващите нападения и сапьорските операции за завладяването на едно място, и много по-малко на артилерията. Така ударението се поставяло върху използването на човешките слабости и по-малко на техническите устройства (МсGееr 1995, 127-129). При защитата на укрепени обекти се е обръщало голямо внимание върху запасеността на крепостта с храна, военни материали и оръжия, препоръчвало се е поправка на укрепленията, почистване на защитните ровове и изкопаване на нови пред тях, както и разполагане в пространството между тях на различни капани – „вълчи ями“, „лилии“ и триболи. Също така от полза е разполагането на каменометни машини и други метателни средства по стените, обръща се внимание на копаенето на контратунели срещу вражеските сапьори, дават се инструкции как да се увеличи височината на стените, в случай че нападателите се опитат да издигнат землен насип по-висок от укрепленията. От тези наставления става ясно, че основната грижа на защитниците е била най-вече да предотвратят опасността врагът да достигне до основата на стените и да предприеме подкопаването им или да се придвижат тарани до определени части на укрепленията (МсGeеr 1995, 126-129). Много сходна картина се представя и от информацията за обсадното дело и защитата на укрепления в света на исляма през разглеждания период. Макар че самите араби предпочитали да разрешават конфликтите помежду си чрез полеви сражения, тяхната експанзионистична политика срещу друговерците е свързана с множество успешни обсади. По подобие на Византия и тук основно обсадно оръжие е тракционният требушет, наричан „манжаник“. В различните си модификации той е използван основно като оръжие срещу хората, а не срещу крепостните съоръжения. Така при обсадата на Багдад през 812-814 г. безразборната стрелба с тези машини нанесла тежки загуби на цивилното население. Има обаче и някои примери за успешната употреба на манжаник срещу защитните съоръжения, например при обсадата на Каркисия, когато от халифа Абд ал-Малик за 40 дни били причинени значителни щети по стените, а 4 кули били разрушени (Кеnnеdу 2001, 183-189). При обсадата на Амориум през 838 г. овчи кожи, напълнени с пръст, били хвърляни от големи требушети, за да се запълни защитният ров. Огромният требушет, наречен „невястата“, бил използван много успешно през 708 г. от арабите при завоюването на Синд (днешен Пакистан), като той имал теглещ тим 68

от 500 мъже (Chevedden 1998, 190-192). През 712 г. с подобна машина пробили стените на Самарканд (Кеnnеdу 2001, 183-185). Показателно за бързото разпространение на военните технологии, и то между противници, е, че именно византийци и персийци научават арабите да строят и използват тракционни требушети (Chevedden 1998, 190192; Kennedy 2001, 183185). Обаче вероятно точно арабите усъвършенстват тази машина и са „отговорни“ за появата на хибридния требушет. Все пак по подобие на Византийската империя и тук основни методи при обсадите остават блокадата, различните хитрости и изненадващи удари, и подкопаването на стените. Пример за това е обсадата на Амориум, където требушетите са използвани да затрупат рова и за париране на защитниците, а стените са съборени чрез подкопаване. Не по-различна е тенденцията в Западното Средиземноморие и въобще в Западна Европа през ранното средновековие. Както отбелязва Б. Бахрах, „Ако някои елементи от армиите на Карл Мартел, Пипин и Карл Велики могат да се считат за решаващи, те сигурно са „артилерията“, която бомбардирала стените на укрепените позиции и пехотинците, които ги щурмували“. Същевременно той изтъква основателно, че изводът важи за добре запазените и поддържани късноантични укрепления в Аквитания, Италия и Испания, докато другаде са нужни допълнителни регионални изследвания (Васhrасh 1970, 57; Bachrach 1997). През 837 г. Шарл Плешиви използвал тракционни требушети срещу датчаните при обсадата на Анжер. През VIII и IX в. требушетите се използват в много части на латинския запад: Тулуза (721 г.), Авиньон (737 г.), Беневенто (750 г.), Толедо (761 г.), Сарагоса (782 г.), Нарбон (793 г.), Барселона (802-3 г.), Тортоса (808-9 г.), Салерно (831 г.), Сиракуза (877-878 г.) (Chevedden 1998, 192-198). При обсадата на Барселона от Карл Велики са използвани всички средства, познати от византийските трудове по полиоркетика. Oтpажение на ефективната организация на обозите за обсадните машини и снабдяването на една водеща обсада армия е Capitulare Aguisgaranense от 813 г. на Карл Велики. Методите за обсада се възприемат от дотогава изостанали в това отношение нападатели, за което свидетелства описанието на обсадата на Париж от викингите през 885-6 г., оставено от монаха Або. Информацията за средствата и методите за атака и защита на укрепления, използвани от българите, е малко и принадлежи на лаконични писмени извори. Според наличните данни българската традиция в тази област на военното дело се утвърждава при хан Крум, за когото се разполага и с най-много информация. Разбира се, този факт е привлякъл вниманието на известни български учени като В. Златарски, Ив. Венедиков и др. (Златарски 1970, 538-545; Венедиков Ив. 1972; Солева 1980; Ангелов, Кашев, Чолпанов 1983). Нaй-подробният източник е списъкът на машините, подготвени от хан Крум за похода му срещу Константинопол през 814 г., представен в Scriptor incertus: ,,...оръдия и машини за разни хелеполи и преогромни мангана, триболи и петроболи, коританки, високи стълби, ядра, лостове, копачки, овни и поставки, пюроболи и литоболи, скорпиони за хвърляне на стрели и прашки, всякакви машини срещу зъберите на стените...“ (Златарски 1970, 538-539). Обемът на настоящото изследване не позволява да се разгледат подробно отделните машини, но това е направено на друго място (Рабовянов 2005). Трябва обаче да се насочи вниманието към един важен проблем. В хрониката на Псевдо-Симеон се казва: „Той имал в оборите си 10 000 вола, за да може да докара всички споменати съоръжения, като бъдат качени на поръчаните за тази цел 5 000, обковани с желязо коли“ (ГИБИ V 1964, 173). Същевременно информацията на изворите за военните кампании на Крум не оставя впечатление за ефективни действия срещу укрепени обекти. Така Сердика се предава след неуспешни пристъпи (Ангелов, Кашев, Чолпанов 1983, 224-225), а при разоряването на земите около Константинопол и Мраморно море са превзети и опожарени само малки крепости и градове. Българите не успели да влязат в до69

бре защитените Хераклея и Редесто, а Адрианопол след неуспешни продължителни атаки се предал заради глад. Единственото свидетелство за ефективна употреба на обсадни машини е превземането на Месемврия през 812 г., но за съжаление то не е описано, а е предаден само потресът от събитието (Ангелов, Кашев, Чолпанов 1983, 232-233). Самият опис на машините доста точно отразява какъв би бил съставът на обсадния парк, предназначен за една сериозна кампания. Смущаващ е мащабът на предприетата подготовка, при условие, че дори за Византийската империя и Халифата с големите им ресурси, познания и традиции в обсадното дело не са известни организирани походи с такива размери. За неуспешното нахлуване в Крит през 949 г. са били предвидени за транспорт по море големи стрелометни балисти, 12 каменометни машини и 12 железни прашки в добавка на различните нитове и болтове за тях (Dennis 1998, 105-106). С оглед на това, не бива да се изключва възможността красноречивото описание на подготовката на хан Крум и особено частта, засягаща броя на воловете и колите, да е преувеличение, дължащо се на страха от една неосъществила се, благодарение на „божията“ помощ, заплаха. Няма съмнение, че българският владетел действително възприема и използва една модерна за времето си обсадна технология. Описанието на този процес също поражда съмнения. Според Теофан избягалите от Сердика пленници били посрещнати лошо от Никифор I Геник, което ги принудило да отидат при враговете. Между дезертьорите бил и опитният механик, спатарият Евматий. Историята поразително напомня начина, по който аварите се научили да строят и ползват обсадни машини. Според Теофилакт Симоката плененият от аварите войник Бузас не бил откупен от плен и в замяна на живота си ги научил на това изкуство (Dennis 1998, 101; Chevedden 2000, 224-225). Създава се впечатление за стереотипна схема, чрез която се обяснява как неуките „варвари“ придобиват познания за изкуството на полиоркетиката. Много повероятно е да се допусне, че хан Крум е привлякъл за тази цел квалифицирани византийски и/ или арабски инженери, което едва ли е било толкова трудно, като се има предвид, че на служба при него били администратори и военни от гръцки произход. За съжаление информацията за развитието на обсадното дело в Първото българско царство след смъртта на хан Крум е много оскъдна. Повече данни има за управлението на царете Симеон и Cамуил. В писмените извори липсват описания на агресивни атаки срещу крепости, проведени с помощта на обсадни машини. Най-често българските войски използват продължителни обсади и изтощаване на защитниците с глад, военни хитрости и изненадващи атаки. Така според Кекавмен Симеон шпионирал една крепост в Тесалия и след като разбрал, че пантите на вратите ѝ били високо разположени, изпратил петима силни мъже, които ги строшили със секири и скритите наблизо войски нахлули в града (ГИБИ VII 1968, 920). Показателно за избягването на обсадни действия от българския цар е описанието на нахлуването му в Елада през 918 г. в житието на св. Лука Нови Стирийски, което принудило жителите да се затворят в крепостите или да се оттеглят на остров Евбея (ГИБИ V 1964, 232; Ангелов, Кашев, Чолпанов 1983, 272). Цар Самуил се възползва от подобни методи във военната си кампания в Северна Гърция. Лариса е превзета чрез глад след тригодишна блокада, а Димитрий Полемарх превзема Сервия чрез хитрост (ГИБИ VII 1968, 19-20, 29). Вероятно може да се допусне, че след управлението на хан Крум е настъпило известно изоставяне на обсадния парк. Все пак някои споменавания в писмените извори подсказват запазени обсадни умения у българите. В житието на св. Мария Нова се казва, че българите завладели и сринали повечето крепости „чак до самите стени на Цариград“ през 922 г. (ГИБИ V 1964, 77). А при един поход на Самуиловите войски в Елада през 981 г. била превзета Амфиса, а същевременно друг български отряд нападнал Галаксеиди и пробил стената с машини, но след тежко сражение жителите го изтласкали вън от крепостта (Rosser 1996, 140). 70

Вероятно малко по-добра представа може да се получи за начина, по който българите са защитавали своите крепости. И тук писмените извори са не по-малко оскъдни, но те се допълват от данните, получени от самите укрепителни съоръжения. Те показват не само продукт на каква традиция във военната архитектура се явяват, но и срещу какъв враг са издигнати и какви са били неговите възможности и опит в обсадното дело. Ранносредновековните крепости на юг от Стара планина отразяват късноантичните фортификационни традиции, защото те всъщност ги преизползват. Трябва да се отбележи, че при тяхното възстановяване през ранното средновековие е направено всичко възможно да се запази плановата им схема и устройство, а оттук и защитният им потенциал. Това се наблюдава при всички крепости, за чиито укрепителни съоръжения има сигурни данни – Констанция, Маркели, Месемврия, Сливен, Хасково, Минерални бани, Любеново. Много е възможно освен живата византийска строителна традиция, идваща от юг, причина за това да е противникът, срещу когото са издигнати – византийските армии, които са едни от най-способните в провеждането на обсадни операции за епохата. Съвсем различна е картината на север от Стара планина, където доминират крепости с ниски фортификационни качества. Те със сигурност не биха могли да се съпротивляват срещу една добре обучена и съоръжена за обсади армия. Показателно е колко лесно са превзети или предадени на киевския княз Светослав. Тамошните български крепости се предават или са превзети много бързо и от армията, водена от император Йоан Цимисхи. Отново много бързо и с лекота тези земи са освободени от Самуил, а през 1000 г. с похода на Теодоран и Ксифия отново стават византийски. Очевидно е, че причина за изграждането им в този им вид може да бъде както това, че са продукт на една местна архитектурна традиция, намираща се все още в началото на своето развитие, така и че са насочени срещу противник, който не може да атакува укрепени обекти – грабителските конни отряди на маджари и печенези. Вероятно срещу тях те са успявали да се съпротивляват сравнително ефективно, поне докато са част от Първото българско царство. Налице са данни за изтегляне на населението от някои крепости като Дуранкулак и Преселенци например, преди или по време на българо-руско-византийските военни действия между 968 и 971 г. То не се е чувствало сигурно в тези укрепления и е потърсило закрилата на други по-добре защитени. Унищожаването на тези крепости през 30-те години на XI в. от печенезите показва колко са били уязвими дори за необучен в обсадното дело, но многоброен, противник. По много сходен начин е решен проблемът за защитата на една територия от противник, неумеещ да обсажда укрепления, през края на IX–X в. в англосаксонска Англия. И тук крепостите, били те землено-дървени или каменни, са с ниски фортификационни качества, защото не се е очаквало нападателите да пробият стената дори на най-слабата от тях. Целта е била да се устои на атаката със стълби, която, ако не е подкрепена с плътен заслон от стрели, е най-скъпа за атакуващите и най-лесна за отблъскване от защитниците. Както добре се аргументират В. Bachrach и R. Aris, основна роля за защитата на тези укрепления са играели лъкът и копието с дължина между 1,80 и 2,50 м (Васhrасh, Aris 1990, 4-14). Въпреки че по принцип върховете на стрели и копия са най-масовият археологически материал, свързан с въоръжението, който се открива при разкопки, все пак трябва да се отбележи, че той доминира именно в разглежданите крепости на север от Стара планина, за които съществуват данни (Йотов 2004). За периода до 971 г. крепостите имат по-скоро локална защитна роля – опазват населени места или групи от селища, докато при широкомащабни инвазии се предпочитат открити сражения. Съответно значението на укрепените точки и защитният им потенциал са ниски. Това се променя, когато държавният център на Първото българско царство се измества в югозападните български земи. Тогава се разчита на разпределяне на силите и съсредоточа71

ването им в мрежа от планински крепости, за които има много изворови данни, но все още твърде малко археологически потвърждения (виж I глава). Ако се отчете обаче наличната археологическа информация за някои крепости – Сердика-Средец, Скопие, Перник, Церово, описанията на множество неуспешни обсади, проведени от византийците, например тези на Сердика и Перник, може да се заключи, че умелото съчетаване на природни дадености и укрепления, упоритата и ефективна съпротива на българските защитници превръщат крепостите в трудно превземаеми центрове на отбрана. Тезата се потвърждава и от няколко успешно завършили обсади за византийския император, но коствали му много усилия. Така през 1015 г. при обсадата на Мъглен му се наложило да отбие реката, течаща покрай крепостта, за да подкопае успешно стените (ГИБИ VI 1965, 286). Обсадата на Бдин продължила цели 8 месеца (ГИБИ VI 1965, 282). Показателна за уменията на българите да защитават крепости е обсадата на Мория, чиито защитници запалили построения по заповед на императора насип и василевсът бил принуден да се оттегли (ГИБИ VIІ 1968, 19). Същевременно обаче не трябва да се забравя, че не малко крепости, като Бойон, Воден, Восоград-Вишеград, Енотия, Колидрос, Лонгoн и Мацукин били превзети с лекота от Василий II (Каталог №№ 149, 151, 152, 154, 156, 159, 160). От представените данни може да се заключи, че наред с другите си функции, до 971 г. крепостите в защитната система на централната област на Първото българско царство са устроени така, че да могат да устоят на малоброен противник, неспособен да атакува крепости (като маджари и печенези). Вероятно след преместването на центъра в югозападните български земи е направен опит да се промени този модел. Наблюдава се стремеж крепостите да се превърнат в основни точки на съпротива. Новата стратегия довела до обръщане на много по-голямо значение на тяхната отбрана и натрупване на средства и опит в това отношение, пример за което е ефикасната отбрана на Бдин, Сердика-Средец, Перник, Мория, Мъглен, Костур, както и очевидното нежелание на византийския император да пристъпва към такива тежки обсади. II.3.КРЕПОСТИТЕ В ОТБРАНИТЕЛНАТА СИСТЕМА И ПЪТНАТА МРЕЖА НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО Лаконичността на писмените извори и все още ограничените археологически проучвания на извънстоличните каменни крепости не позволяват да се изгради завършена картина за тяхното място в отбранителната система и пътната мрежа на Първото българско царство. Това важи с особена сила за всеки опит да се проследят комуникационните линии, играещи основна роля за придвижването на военни отряди и стопански ресурси във всяка държава. Причините за построяването на някои от крепостите все още не са задоволително определени, което до известна степен затруднява установяването на тяхната роля в защитната система на българската държава. Самото укрепване на дадено място автоматично го натоварва с определено значение за отбраната на територията, в която е издигнато. В началото на Дунавска България вниманието е насочено към крепостите от нейната централна област, обхванати от първа регионална група. Един от основните им проучватели Р. Рашев смята, че именно тези укрепления могат да се приемат за система. Предназначението на първоначалната система от землени укрепления е запазено чрез изграждането на нов тип фортификационни съоръжения – каменните крепости – непосредствено до старите. Наред с това, системата е усъвършенствана чрез изграждането на крепости в райони, където преди това не е имало землени укрепления – западно и източно от главния път, в днешна Северозападна България и на юг от Стара планина. Така се повишава ролята на отбраната в дълбочина за сметка на граничните валове (Рашев 1982, 173-174; Rashev 2005). 72

Трябва да се подчертае, че новопостроените ранносредновековни крепости в днешна Североизточна България и преизползваните през същия период късноантични, които не се отличават съществено по план и конструкция, са преди всичко укрепени селища. Археологическите проучвания ясно свидетелстват, че, макар и укрепени, те не биха могли да се приемат за военни места в прекия смисъл на думата. Укрепената площ е заета основно от жилища. Липсват казарми или други сгради, които могат да обслужват гарнизон или команден състав. При това останките на големи открити селища извън крепостните стени показват значителна концентрация на цивилно население. Подобни селища са открити и на известно разстояние от укрепленията. Така крепостите се явяват регионални центрове с икономически и военни функции (Rashev 2005, 56-57). Строителните особености на някои от крепостите като Цар Асен, Руйно-Картал кале и Марцианопол (Виж глава I, 2 подглава на глава II и Каталог №№ 16, 22, 57) не изключват пряко държавно участие в тяхното строителство. Плановите и конструктивните особености на повечето обаче отразяват използването на местни сили и средства. Друг фактор, който вероятно свидетелства за държавно планиране, е разполагането на крепостите в мрежа, като всяка отстои на средно 25-30 км от другите. Това разстояние отговаря средно на еднодневен преход, дори ако се извършва от значителна войскова част (Haldon 1997). Предпочетени са дадени селища или места, които да бъдат укрепени за сметка на други. Не може да се изключи възможността именно този избор да е отражение на намесата на държавата, която се е стремяла да създаде мрежа от укрепени точки. Те са осигурявали защитата на местното население, което е трябвало да ги отбранява, едновременно с това да намира убежище зад техните стени. Водещата роля на локалното и вероятно предприемането на самостоятелни действия за защита на населението във и около крепостите се подсказва и от липсата засега на сигурни свидетелства за връзка с администрацията на Първото българско царство. Единствено изключение са откритите в Завет (Василев 1996, 105-108) и Цар Асен (Димова 1993) печати. Самото разположение на крепостите обаче създава условия за осъществяване на една активна защитна стратегия, за която са налице достатъчно примери от други по-добре проучени държави от същия период. В борбата си срещу постоянните арабски рейдове Византийската империя с голям успех използва система от укрепени точки. В нея са включени както важни укрепени административни и военни центрове като Амориум, Анкара, Кютахия, Никея, Милет, Ефес, така и множество малки крепости, между които важна роля играели убежищата и малките укрепени селища. Именно последните осигурявали защитата на по-голямата част от провинциалното население (Foss 1985, 95-98, 108-123; Foss 1977, 72-80; Foss 1994). Опирайки се на мрежата от крепости, Византийската империя не само осигурявала защитата на поданиците си, но е имала и възможност да нанася изненадващи и разнопосочни удари върху пръснатите неприятелски отряди (Haldon, Kennedy 1980, 79-105; Lilie 2005; Haldon 1999а, 107-126, 239-252). Почти идентична функция са изпълнявали крепостите и укрепените селища (urbs, civitates) и в района на Централния Дунав по същото време. Те са осигурявали защитата на населението, но най-вече са позволявали войсковите части да съхранят своята сила при конфронтация срещу превъзхождащ ги противник, като същевременно осъществяват постоянни нападения срещу отделилите се в търсене на плячка и фураж малки вражески отряди (Bowlus 1978; Bowlus 1995; Ruttkay 1982, 187-188). С най-подробна информация се разполага за защитната система, създадена към края на IХ в. от англосаксонския крал Алфред Велики в Уесекс и Мерсия. Благодарение на запазения документ, регламентиращ нейното устройство (т.нар. „Burghal Hidage“), и на проведените археологически проучвания тази система позволява да бъде използвана като ценен сравните73

лен материал. Пред заплахата от постоянни викингски нападения са издигнати 33 крепости, всяка на не повече от 20 мили – един ден път една от друга. По този начин военните части разчитат на защитена походна линия и не могат да бъдат изненадани, когато лагеруват на открито. Същевременно частите, охраняващи една крепост, могат бързо да помогнат на друга, която се намира под обсада (Bachrach, Aris 1990; Abels 1997). С други думи, това е класическа система за защита в дълбочина, твърде добре позната още от късноантичния период. Тя е предвидена да се защитава срещу неприятел, не умеещ да обгражда крепости и разчитащ само на изненадващи нападения и атака със стълби. Поради това са използвани както различни стари укрепления, вариращи по размер и качества от големите римски градове с каменни стени (като Уинчестър) до укрепления от Желязната епоха (като Чизбъри), така и новопостроени (като Ишинг). Показателно е, че няма разлики в съотношението мъж – дължина на стената, която е трябвало да се охранява. Например въпреки че каменните стени на Уинчестър са били дебели 2,40 м и поне три пъти по-високи, а валът на Уорхам е около 3 м от дъното на рова до гребена и дървената палисада отгоре едва ли е надвишавала 2 м, защитата на тези крепости се е осъществявала от изхранвани и произхождащи от околното население мъже (Bachrach, Aris 1990). Целта на така представеното подробно описание не е да се търсят преки аналогии. Показателна е обаче приликата в приетата защитна схема, която подсказва за сходен начин на реакция на ранносредновековните общества срещу заплахата от нападения. Картината, представена от археологическите проучвания на централната област на Първото българско царство, е много близка (Карта 2). За кратко време (първата половина на Х в.) е изградена мрежа от крепости, чиято планировка и конструкция издава, че са предвидени за защита срещу непритежаващ обсадни умения неприятел. Разположени на един дневен преход една от друга, те могат да си оказват помощ при обсада и осигуряват защитена комуникация по пътищата. За съжаление липсва писмен документ като запазения в Англия, който да разкрие механизма на тази защитна система. Фактът обаче, че досега в тях са открити следи само от население с невисок социален статус, каквото е обитавало и откритите селища (Rashev 2005, 56-57) (Виж подглава 5 на глава II), позволява да се направи предположение за начина на функциониране на системата. Очевидно охраната и поддръжката на крепостите се е осъществявала от населението, което ги е обитавало. Доколко то е било със сходен статут на свободните селяни, натоварени с военни задължения в Англия, във франкските гранични райони в Централна Европа и във Византия (Bachrach, Aris 1990; Bowlus 1978; Haldon, Kennedy 1980, 79-105; Lilie 2005), може само да се гадае. Защитната система на централната област на българската държава се допълва от едно внушително военно съоръжение – Каменния вал в Добруджа с неговите крепости. Данните от археологическите проучвания и историческото развитие на региона не оставят съмнение, че това укрепително съоръжение е паметник на старобългарското военно строителство от първата половина на Х в. Предположението на Р. Рашев, че валът е издигнат по време на управлението на цар Симеон (Рашев 1982, 173) е напълно възможно. Съоръжението обаче със сигурност вече е функционирало през 943 г., както се разбира от надписа от Мирча вода. Военно-политическият натиск на цар Симеон на юг срещу балканските владения на Византийската империя и столицата ѝ Константипопол, оставя североизточните граници на Първото българско царство изложени на удари. Израз на това са маджарските нападения от 894-896 г. Вероятно именно желанието да се защити централната област на държавата е провокирало изграждането на Каменния вал. Този паметник свидетелства за големи икономически възможности и стремеж към представително строителство, повлияно от византийски образци – черти, характеризиращи управлението на цар Симеон. 74

На първо място, трябва да се подчертае, че Каменният вал демонстрира множество слабости като защитно съоръжение с преградна функция. Р. Рашев с основание изтъква, че „отбраната на стената е била съсредоточена в 24-те крепости, свързани с нея“ (Рашев 1982, 125). Неговата 59 километрова защитна линия се състои от ров с ширина 8-10 м и дълбочина 2-3 м, берма и каменна преградна стена с дебелина 1,7 м, която вероятно не е надвишавала 4 м височина (обр. 37-40)(Рашев 1982, 172; Napoli 1997, 348-350). Разполагането на крепостите средно на 2 км една от друга и липсата на кули по самата стена (Карта 3) прави охраната на Каменния вал непостижима задача при отсъствието на многохилядна постоянно пребиваваща там армия. За нейното присъствие не само липсват каквито и да е податки в наличната информация, но и издръжката ѝ е невъзможна в условията на ранносредновековното общество. Единственото вероятно заключение е, че въпреки известните преградни възможности, с които разполага, Каменният вал не е бил ефективно препятствие за целящи да проникнат южно от него вражески отряди. По своето устройство, планировка, а очевидно и функции, Каменният вал силно се отличава от познатите римски и ранновизантийски защитни линии с големи размери. Построената през II в. Хадрианова стена в Шотландия представлява сложна система от преградна стена, ров, военен път, вал зад стената и пътя, малки кастели, отстоящи на 1 римска миля един от друг, по две кули между всеки два кастела и 17 големи гарнизонни крепости. Вероятно замислено и построено като платформа за водене на защитни действия, това съоръжение много бързо се превръща в постоянно обикаляна и наблюдавана преграда, която да забави неприятеля и да сигнализира за атаката на концентрираните в големите крепости военни части, които да го разгромят в полево сражение (Hadrian’s Wall 2003, 12-39). Стремежът към създаване на ефективна преграда, която да не допусне нападателите да я преминат, е ясно видим при т.нар. „Дълга стена“ в Тракия и тази, преграждаща Коринтския Истмус, построена или цялостно преустроена от Юстиниан I. Построяването на първата е приписвано от Прокопий Кесарийски на Анастасий I (491-518), но съществуват недвусмислени споменавания за нея, които превръщат 469 г. в terminus ante quem за издигането ѝ, а работата на Анастасий очевидно е била свързана с възстановяване (Орешков 1915; Harrison 1974, 244; Crow 1995). Последното свидетелство за поправка на тази стена е един надпис на Василий II и Константин VIII, записан от К. Шухард (Schuchardt 1901, 114; Harrison 1974, 44). Преграждаща пространството между Черно и Мраморно море на 65 км (двудневен марш), западно от Константинопол, Дългата стена е 45 км по права линия. Състои се от куртина, кули, крепости и външен ров. В проучените участъци куртината е 3,30 м дебела, на места запазена до 5 м височина, без следи от бойната пътека. Лицата ѝ са от големи, добре обработени варовикови блокове, а ядрото – от ломени камъни, като за спойка е използван много здрав червен хоросан. Досега са разкрити само четири малки крепости (60х40 м), долепени до вътрешното лице на стената. По нейното протежение на разстояние 120-160 м една от друга са построени правоъгълни и многоъгълни (полуосмоъгълник) кули, широки от 7 до 11 м, издаващи се от 3,50 до 8 м пред куртината (oбр. 127). Защитният ров е на 27 м от стената, с ширина 10 м и дълбочина почти 3 м. На разстояние от 100 м зад стената са открити следи от път (Schuchardt 1901, 107-115; Орешков 1915; Dirimtekin 1955; Harrison 1974; Crow 1995). Подобно устройство е имала и построената от император Юстиниан I стена, преграждаща Коринтския Истмус. Това е доказано не само от цветущото описание на Прокопий Кесарийски, според което тя е имала 153 кули и поредица крепости, но и от проведените археологически проучвания ( Jenkins, Megaw 1931-2, 69-79). Без значение дали тези съоръжения са били издигнати, за да защитят от нападение територията, простираща се зад тях, или, както се предполага в случая на Дългата стена, да защитят акведуктите, доставящи вода на Констан75

тинопол ( Jenkins, Megaw 1931-2; Harrison 1974, 247), те са били проектирани и изпълнени като типични за епохата защитни съоръжения. Основната им задача е именно да служат като бойни платформи и по това те не се отличават съществено от синхронните им крепости и градове на империята. П. Скуатрити изтъква, че дори тези сложни военни съоръжения се оказали безполезни поради липсата на достатъчно войници, които да ги отбраняват. Това е отразено не само в трудовете на византийските автори от VI-VII в., но и от постоянните преодолявания на Дългата стена от вражески войски – през 540, 550, 558, 619, 626, 705, 717, 812, 813, 820, 921, 922, 924 г. (Squatriti 2005, 75-78; Dirimtekin 1955, 87). При условие че защитният потенциал на Каменния вал в Добруджа е бил много по-малък от този на описаните по-горе укрепления, едва ли може да се допусне, че той е изпълнявал успешно ролята си на преградно съоръжение. Доказателство за това предоставят планировката и устройството на неговите крепости. Освен че са защитени по-добре от самата преградна стена, с която в повечето случаи са свързани, техните укрепителни съоръжения (двойни или тройни ровове, кули) са насочени към тила на Каменния вал. Това е особено показателно за крепостите, при които стръмният бряг на долината Кара Су пред фронта би затруднил едно нападение – №№ ХI, ХII, ХIV, ХVIII, ХХIII, ХХIV, ХХVI, ХХVII (обр. 53, 54, 56, 59, 64, 65, 68, 69). Въз основа на тези данни могат да се направят две заключения: 1) крепостите на Каменния вал са очаквали най-сериозна атака именно откъм тила си и 2) тяхното значение е било много по-голямо от това на преградната стена и поради това я превъзхождат във фортификационно отношение. Тези данни дават основание да се предположи, че при Каменния вал в Добруджа се наблюдава съвсем различен защитен модел от този на ранновизантийските линейни съоръжения. При него вече не доминира преградната функция, макар че продължава да съществува, и основно съоръжение не е куртината с кулите по нея и рова. Основната роля вече се изпълнява от многобройните крепости, оформящи пояс от самостоятелно защитаващи се точки. По този начин преодолелите преградната стена отряди на нападателите са изправени пред няколко еднакво неблагоприятни възможности, особено ако нямат познания и опит в обсадата на укрепени обекти, какъвто е случаят с обитаващите северночерноморските степи номади – маджари, печенези. Ако нападателите обсадят една или няколко от крепостите, те ще се забавят, позволявайки на отбраняващите другите укрепени центрове на Каменния вал и на държавната власт да организират удар върху тях. В случай че подминат пояса от укрепления, за да атакуват централната област, те оставят в своя тил немалък брой вече предупредени войници, които могат да се организират и да нанесат удари върху завръщащия се с плячка и пленници дезорганизиран противник. Същевременно крепостите осигуряват защита на околното население, намерило убежище в тях (Рабовянов 2007). Това се показва и от тяхната площ. Повече от половината крепости имат площ от 30 до 50 дка, 6 – от 50 до 100 дка, 5 – от 10 до 30 дка, и само една – над 100 дка (Рашев 1982, 172). В това отношение те са еднакви с новопостроените и преизползваните късноантични крепости в днешна Североизточна България и не могат да се сравнят със скромните по размери (40х60 м) крепости на „Дългата стена“. Очевидно толкова голям брой крепости с подобни размери не са били предназначени за подслоняването на войскови части, а на цивилно население. По подобен начин се използват крепостите и е организирана защитната стратегия и на Византийската империя, Великоморавия и намиращите се под франкска власт територии в Централна Европа (Haldon, Kennedy 1980, 79-105; Foss 1985, 123; Lilie 2005; Haldon 1999а, 107-126, 239-252; Bowlus 1978; Bowlus 1995; Ruttkay 1982, 187). Няма съмнение, че новопостроените и преизползваните късноантични крепости от централната област на Първото българско царство, както и тези на Каменния вал, са били предназначени да защитят населението на тези земи от грабителските походи на номадите от северночерноморските степи. Има някои податки, че вероятно там не са можели да осигурят 76

защита на цялото население в техния хиндерланд. Заедно с появата на крепостите се наблюдава масово заемане на изоставените късноантични крепости от българско население в началото на Х в. (Атанасов 1991а; Йотов 1993, 128; Рашев 1997а). Засега липсват сигурни данни те да са преизползвани като укрепления през ранносредновековния период. Все пак самото им разположение в естествено защитени, а понякога и изолирани места, и вероятността при много от тях стените да са били запазени в някаква степен, оформяйки една ограда, са привличали населението от равнинните части. Вероятно това се е дължало на съществуващата несигурност (Атанасов 1991а; Йотов 1993, 128), съчетана с наблюдавания растеж на населението през Х в. (Рашев 1997а). Безспорен факт е, че ако защитната система на централната област на Първото българско царство, състояща се от укрепени селища и крепостите на Каменния вал, е устояла на грабителските походи на печенезите, то тя се оказва неспособна да отвърне на новите заплахи през втората половина на Х в. В условията на държавно-политическа криза походите на киевския княз Светослав и на император Йоан Цимисхи в периода 968-971 г. довеждат до опустошаването на голям брой от крепостите, някои от които остават невъзстановени (Виж 3 подглава на глава III). По своите планови и конструктивни особености крепостите от втора регионална група, обхващаща териториите западно от р. Янтра, са сходни на разгледаните по-горе от първа група. Трябва да се подчертае обаче, че те са много по-малко на брой и са отдалечени на по-големи разстояния една от друга. Това прави ефективното взаимодействие помежду им трудно и дори невъзможно. Причина за така представената картина може да е все още слабата проученост на ранносредновековния период в този район. Възможно е при бъдещи археологически разкопки да се открият следи от функционирането на други укрепени точки в периода на Първото българско царство, например преизползвани късноантични крепости до Градешница и Старо село. Твърде е вероятно обаче определящи да са били други причини. Например, по-слабата заселеност на тези гранични територии, по-малката степен на заплаха, изпитвана в тях и най-вече нежеланието на централната власт да създава предпоставки за сепаратизъм на влиятелни личности или родове, които да се опрат на мрежа от крепости. Много е възможно влияние да е оказало и съсредоточаването на вниманието и ресурсите от управляващите в централната област на държавата и по южните ѝ граници. Западните български земи след средата на IХ в. очевидно не са били пряко заплашени. Всичко това се е отразило върху защитното строителство там и затова не се забелязва изграждането на една завършена отбранителна система, а крепостите са издигани по-скоро за задоволяване на местни нужди – за защита на населението като Монтана и Раш (обр. 87, 88)(Каталог №№ 98, 99), за административни центрове като Бдин и Белград (обр. 83, 84)(Каталог №№ 95, 96) и с комплексни функции като Велики Градац (обр. 85)(Каталог № 97). Много е възможно съседната на Раш късноантична крепост на Градина до Постенье също да е била възобновена през втората половина на IX в. За това подсказват откритите в нея археологически материали с български произход. По този начин двете крепости показват, че граничната линия със сръбските земи е минавала по платото Пестер – естествена граница за региона. С тези укрепления се е блокирало сръбското напредване на изток и същевременно е създадена база за бъдещи завоевания или рейдове. Примери са неуспешният поход по времето на княз Борис-Михаил около 880 г. и успешните действия през 30-те год. на X в. (Popović M. 1999, 400-401). Бъдещите проучвания в Градина до Постенье ще дадат възможност тази предполагаема схема на отбраната в този важен за България граничен регион да бъде изяснена. Разгледаните по-горе фактори, определящи развитието на отбранителната система, вероятно са били още по-силно изразени в земите на север от Дунав. За единствения сигурен 77

паметник от тази трета регионална група – крепостта до Слон (обр. 91)(Каталог № 107), едва ли може да се допълни нещо към заключенията на Ст. Ваклинов и Р. Рашев, които с основание го приемат за важен граничен укрепен пункт, охраняващ пътища през Карпатите (Ваклинов 1977, 132; Рашев 1982, 147-148). Въпреки че отсъствието на укрепени точки в тази територия може да се дължи на липса на археологически проучвания, по-вероятно е това да е продиктувано от други фактори. Много е възможно тези като цяло по-слабо заселени територии да са изпълнявали функцията на буферна зона, предпазваща централната държавна област от атаки от север-североизток. Тези земи съществено са увеличавали разстоянието между центровете на Първото българско царство и непосредствената опасност, и са можели да послужат за създаване на „изгорена земя“ между тях. Като се има предвид, че строителството на извънстоличните каменни крепости в централната област започва най-вероятно в началото на Х в., липсата на крепости на север от Дунав не е учудваща. Следите от опожарявания на селища от началото на Х в. на север от делтата на Дунав свидетелстват, че тогава тези територии вероятно вече са били изгубени от Първото българско царство. Земите на юг от Стара планина заемат специфично място в историята на Първото българско царство. Спорна земя между стремящата се към разширение на юг българска държава и ревниво пазещата подстъпите към столицата си Византийска империя, те са арена на чести военни действия. Това определя и голямото значение на крепостите там. Техните фортификационни качества са много по-високи от издигнатите крепости на север от Стара планина. Византийското влияние е ясно изразено, а вложените ресурси очевидно са по-големи. Пример за възстановени от българската държава укрепления са Констанция (обр. 94), Маркели (обр. 97) и крепостта до Сливен (обр. 100)(Каталог №№ 114, 115, 117). Наред с тях са използвани с малки поправки и функциониращи византийски крепости като Голое (обр. 93), Месемврия (обр. 98, 99), и вероятно Анхиало, Берое и Филипопол (обр. 101)(Каталог №№ 110, 111, 113, 116, 118). Крепостите до Хасково (обр. 102), Любеново (обр. 103) и Минерални бани (обр. 104) са включени от Д. Аладжов в защитната система на Първото българско царство. Основание за това му дават откритите в тях археологически материали, издаващи присъствието на българско (славянско) население (Аладжов Д. 1970; 1975; 1980; 2001). Тяхното разполагане извън линията на Еркесията и строителните им особености (които получават обстойно разглеждане в подглави 5 и 6 на глава II) дават основание да бъдат считани за византийски, построени в началото на Х в. за укрепване на границата преди офанзивата към България по-късно през същото столетие (Rashev 2005, 58). Наличието на „българско“ население в тях не би могло да се счита за определящ политическата принадлежност на тези укрепления признак в една гранична зона. Засега липсват и сигурни доказателства считаните от Д. Момчилов за функциониращи в периода на Първото българско царство крепости до селата Везенково, Вълчин, Козаре, Рупча, Русокастро, Славянци, Терзийско (Момчилов 1999, 71-103)(Каталог №№ 123-128, 131, 132) наистина да са били възстановени тогава. За разлика от централната област, в земите на юг от Стара планина крепостите не изграждат гъста мрежа. Възможно е тяхното издигане да е било обект на строги регулации и контрол в договорите между България и Византия и двете държави да са реагирали остро на издигането на нови укрепления по своите граници. Като се има предвид, че до втората половина на IХ в. тази територия е била слабо заселена (Рашев 1993) поради характера си на буферна зона между България и Византия, ролята на крепостите е била доминиращо военна. Те са били опорни точки, военни бази, подпомагащи действията срещу враговете на юг. Пример за такава крепост е Маркели, където каменната крепост замества в началото на Х в. големия и силно укрепен землен лагер (Момчилов 1991; 78

Аладжов Ж. 1993; Аладжов Ж., Момчилов 1991). Каменните крепости са контролирали и основните пътни артерии. Това би принудило атакуващия българските владения неприятел да се забави с обсадата им или, ако ги подмине, да изложи снабдителните си линии на удари от техните гарнизони. По подобие на крепостите от втора и трета регионални групи и тези от четвърта не показват, че са били част от сложна система. Въпреки че контролират някои от важните пътища, те очевидно са действали като самостоятелни единици. Все още слабата проученост на крепостите от югозападните български земи (обхванати от V регионална група) изключително много затрудняват изследването на отбранителната система. След включването им в българската държава от средата на IХ в. нататък те се превръщат в една обширна територия с полуграничен статут. Тя е трябвало да бъде защитавана от действията на византийските войски, базирани в Солун, днешна континентална Гърция и Адриатика (в Дирахион). Вероятно това е определило създаването на укрепени центрове като Перник и крепостта до Церово и използването на съществуващите като Сердика-Средец. Типът на строителство в Перник (обр. 105-107)(Чангова 1983б) и Церово (Стоянова-Серафимова 1963) подсказва, че в тях може да са били настанени военни отряди, а в Сердика-Средец е открита резиденцията на високопоставено лице (Станчева 1989, 22-26; Станчева 1994, 192)(Каталог №№ 134, 144, 147). За териториите на днешна Македония и Северна Гърция съществуващата информация е твърде малко и не може да се каже със сигурност дали центрове като Скопие са били укрепени през втората половина на IХ – първата половина на Х в. Подобно действие е логично и би могло да се свърже и с процеса на заселване на част от тези земи през втората половина на IХ в. (Рашев 2006а). Не е възможно да се направят определени заключения за отбранителната система до 70-те години на Х в. на база наличните данни. Вероятно преместването на центъра на българската държава тук след 971 г. и продължителната война за оцеляване с Византийската империя са довели до радикални промени във функционирането на областта. Писмените извори дават сведения за изпълване с крепости на тези земи. Може да се предположи, че част от тях са били издигнати или възстановени във връзка с посочените по-горе събития. Вероятно преградната стена от ломени камъни, споени с кал, на изток от черквата „Св. Никола“ в Мелник (Стоянов 1992, 161; Нешева 2005, 311-312) е отражение именно на това. Не може да се изключи обаче и съществуването на постари крепости, които едва сега се споменават за пръв път от византийските хронисти поради ролята им във военните действия. Крепостите играят ключова роля във войната срещу Византийската империя. Те са опорни точки за изненадващи удари, складови бази за войските на българските царе, укрепени места, забавящи вражеското настъпление и осигуряващи защита на населението. Наред с това те позволяват да се запази живата сила на българските войски, изправени пред превъзхождащите ги ресурси на Византия. Вероятно именно благодарение на тях е възможно осъществяването на една толкова продължителна съпротива (повече от 40 години) срещу целенасочените действия на намиращата се в най-големия военен и политически възход след управлението на Юстиниан I Византийска империя. Засега липсват данни дали след изместването на държавния център в югозападните български земи там да се е създала отбранителна система, отговаряща по сложност на тази от днешните Североизточна България и румънска Добруджа. Описанията на военните действия между византийци и българи в новия държавен център не показват, че крепостите по някакъв начин са взаимодействали една с друга. Всяка от тях се е защитавала поотделно. В полза на това е информацията за развиваща се тенденция към сепаратизъм сред българската аристокрация, базирана именно на крепостите (Николов Г. 2005, 132-166). В подкрепа 79

на това е и фактът, колко бързо четиримата братя „комитопули“ успяват да поемат властта и да организират дори нападателни действия срещу съседските византийски територии след унищожаването на държавността на север от Стара планина през 971 г. Все още картата на ранносредновековните крепости в югозападните български земи е в началото на своето създаване. Без съмнение бъдещите археологически проучвания трябва да бъдат насочени не само към попълване, но и към добавяне на важна информация за изследването на отбранителната система на Първото българско царство в този район. През всички епохи крепостите са се намирали в непосредствена връзка с пътната мрежа и често определят самото ѝ съществуване. Проблемът за развитието на пътната система на Първото българско царство е все още в началото на своето разрешаване (Шкорпил 1929; Аврамов 1929; Игнатиев 1926-27; Коледаров 1978; Тъпкова-Заимова 1958; Рашев 1982; Георгиев И. 1993; Момчилов 1999). Той обаче не е предмет на настоящото изследване. Основният въпрос, на който се търси отговор, е каква е била връзката между извънстоличните каменни крепости и пътищата и въобще какво е било мястото на крепостите в пътната мрежа. Като основна артерия на Първото българско царство до 971 г. пътят Дръстър – Плиска – Преслав – Ришки проход (Карта 2) с основание пръв привлича вниманието (Рашев 1988). Връзката му с разположените покрай него землени укрепления, които очертават неговото трасе бе аргументирано представена от Р. Рашев. След изоставянето на землените лагери или превръщането им в селища тяхната роля е била иззета от новопостроените каменни крепости до селата Омарчево, Скала и Цар Асен (Рашев 1982, 131-134; Рашев 1988, 123-126). Самото съществуване на крепости се счита, че предполага пътища, осъществяващи връзката между тях. Издигането на много новопостроени крепости в централната област на Първото българско царство дава основание да се предположи наличието на алтернативни на главния път комуникационни линии. Разполагането на крепостите на един дневен преход една от друга (25-30 км) и необходимостта от осъществяване на връзка помежду им позволява реконструирането на следните трасета (Карта 2): 1) западно от главния път, успоредно на него, започващ от Преслав и минаващ през Хума, Владимировци, Завет, Подлес, Малък Преславец; 2) от горния път на изток е тръгвало разклонение от крепостта до Владимировци и се е насочвало на североизток към Окорш, оттам към двете крепости до Руйно; 3) крепостите източно от главния път оформят верига, вероятно също маркираща друго трасе – Изворник – Долина – Преселенци (Рашев 1982, 131-145). Въпреки известната несигурност при определянето на пътните трасета, ранносредновековната пътна мрежа очевидно силно се е отличавала от заварената късноантична мрежа. Според М. Вендел последната е била почти напълно разрушена и едва от IХ-Х в. се очертава известно възстановяване. В ядрото на българската държава старите пътища са „реактивирани“ като посоката им остава север – юг (Дунав – Византия). Създаването на столиците Плиска и Преслав, и на други териториални центрове, предизвиква промени в трасетата и посоките на пътищата. На запад от р. Искър и северно от „via Singidunum“ най-важните отсечки на късноантичната пътна мрежа остават неизползваеми до края на Х – началото на ХI в. Различна е ситуацията на юг от Средна гора, където запазването на някои стари центрове като Берое оставя пътната мрежа почти непокътната (Vendel 2005, 427-428). Към запазването на старата пътна мрежа на юг от Стара планина насочва вниманието си и Д. Момчилов. Според него българската държава не само се възползва от създадената от Византия през V-VI в. пътна система, но след известно преустройство използва и звена от късноантичната укрепителна система. Възлова роля имат днешните източностаропланински проходи и най-вече Ришкият, и в по-малка степен Веселиновският и Айтоският. Според него се запазват в най-общ план главните меридиални и някои паралелни пътни връзки. Укрепителната система е концентрирана главно по направлението на Ришкия проход, по-ограничено 80

е укрепяван Върбишкият проход (Момчилов 1999, 71-104). Няма съмнение, че българската държава е използвала и контролирала запазените късноантични пътища на юг от Стара планина чрез крепости като Голое, Маркели, Констанция и тази до Сливен (Карта 5). Въпреки реалната възможност някои от предлаганите от Д. Момчилов късноантични крепости да са били възстановени в периода на Първото българско царство и да са били използвани за охрана на пътищата (Виж глава I и Каталог №№ 123-128, 131-133), необходими са допълнителни археологически проучвания за доказване на това. Представеното по-горе ясно показва, че наред с преизползването на старите късноантични пътища, е резонно да се очаква появяването и на нови, които да задоволят нуждите от връзка между новопостроените центрове на Първото българско царство. Тяхното трасе е трудно установимо, тъй като най-вероятно те са били без настилка. Показателно за това е, че в самата столица Плиска единственият път с настилка е свързващият източната порта на каменната крепост с Голямата базилика (Рашев, Димитров 1999, 68). Това не е изненадващо, тъй като дори в самата Византийска империя ситуацията не е по-различна. Основно средство за транспортиране на товари както за военни, така и за граждански цели стават товарните животни, които могат да се придвижват и по пътеки. Римските павирани пътища бавно се превръщат в черни пътища или пътеки, а други са изоставени и обрастват с растителност (Kaegi 1993, 44-45). Поради това засега единствен индикатор за направлението на пътищата остава разположението на крепостите. Това обаче дава възможност за немалък брой предположения, които трудно биха могли да бъдат доказани. Например може да се очаква крепостите на Каменния вал (Карта 3) да са били свързани помежду си с път между Дунав и Черно море. Подобни трасета могат да се предположат и между крепостите до Разград, Владимировци, Омарчево, Пет могили, Долина, Преселенци, Дуранкулак (Карта 2), също наличието на пътища: Разград – Хума – Плиска – Марцианопол и Девина – Изворник – Пет могили – Скала – Цар Асен – Дръстър. Предположението, че каменните крепости са служили като своеобразни пътни станции, осигуряващи охрана на пътя и подслон за пътниците, не е лишено от основание. Недостатъчната проученост и невъзможността да поставим в тази картина неукрепените селища обаче, прави засега невъзможно решаването на въпроса за мястото на крепостите в пътната мрежа и установяването със сигурност на самите пътни трасета. II.4.ИЗВЪНСТОЛИЧНИТЕ КАМЕННИ КРЕПОСТИ В СЪПОСТАВИТЕЛЕН ПЛАН И ТЯХНАТА СТРОИТЕЛНОАРХИТЕКТУРНА ТРАДИЦИЯ Появилите се в края на IХ – началото на Х в. каменни крепости в България не са изолирано явление в заобикалящия българите ранносредновековен свят. В съседните и близките на Първото българско царство територии продължават развитието си стари традиции и се проявяват нови в строителството на укрепления. Проблемът на каква строително-архитектурна традиция са продукт извънстоличните български крепости не може да бъде разрешен, без да се разгледа в контекста на фортификационните традиции на съседните страни. Тяхното познаване би позволило да се проследят връзките и взаимните влияния, ако съществуват, и да се ограничат особеностите на строежите с български произход. От съществено значение за придобиване на представа за фортификацията на Югоизточна Европа през ранното средновековие е познаването на крепостите, чието строителство се свързва с Хазарския хаганат. Тази държава е не само пряк източен съсед на Първото българско 81

царство за значителен период от време, но и многобройна група от населението ѝ е с български произход. В едно свое изследване за строителството на българите в Хазарския хаганат Р. Рашев разделя крепостите според вида на използваната строителна техника: 1) землени укрепления; 2) крепости от непечени тухли; 3) крепости от ломен камък; 4) крепости от дялан камък; 5) крепости от тухли (Рашев 2006в). Това разделение е не само удобно за работа, но и добре отразява основните характеристики на предмета и се използва тук. Землените укрепления не попадат в предмета на настоящата работа, затова и няма да бъдат разгледани. Използването на непечени тухли в строителството на укрепления е характерно за степната зона и засега единственият проучван паметник се явява крепостта при град Семикаракорск, Ростовска област. Укреплението е с неправилен четириъгълен план и размери 215х200 м, като във вътрешността му е разположена цитадела с размери 85х80 м (обр. 128). Крепостта не е притежавала ъглови кули, но има следи от фронтални кули, като разположената в чупка на северната стена двусъставна „кула“ е проучена (обр. 129). Навсякъде в строежа са използвани непечени тухли със средни размери 0,25х0,25х0,04-0,05 м. Откривани са и печени тухли със сходни размери, както и половинформатни екземпляри. Предполага се, че поне в някои участъци тухлите са облицовали ядрото от непечени тухли, предпазвайки го от ерозия. Изградената направо върху терена крепостна стена е имала минимална дебелина 2,20 м и за спойка е използвана глина (Флеров 2001, 56-67). Крепости със сходна конструкция – лица от печени тухли, споени с хоросан и ядро от непечени тухли, споени с глина, чиито стени също са без основи, са известни в лесостепния вариант на Салтово-Маяцката култура. Отбелязани са при Красное городище и Колтуново (Рашев 2006в). Единствената крепост, изградена изцяло от печени тухли, е разположената на левия бряг на р. Дон, Саркел, означавана още и като Левобрежно Цимлянско градище. Крепостта е била построена през 30-те години на IХ в. с византийска помощ, за което свидетелстват както писмените източници, така и археологическите свидетелства (Флеров 2002, 155-156). Този найпълно изследван засега паметник на Салтово-Маяцката култура има план на правилен четириъгълник с размери 193,5х133,5 м. Защитена от три страни с река и на запад с ров, крепостта е подсилена с четириъгълни плътни кули по ъглите и по фронта на две от стените. Двете порти са съставени от две успоредни крила, издаващи се вън от стената. За строителен материал са използвани квадратни тухли, направени от тинеста глина, примесена с нарязана трева, със страна 0,25-0,27 м и дебелина 0,06-0,07 м (Артамонов 1958, 288-323; Раппорт 1959). Ако планировката на укрепителните съоръжения и вътрешното застрояване, както и качественият строителен материал могат да се свържат с византийския опит, то приложените конструктивно-строителни прийоми очевидно са продукт на местна традиция (Рашев 2006в). Стените са изградени на повърхността на изравнения терен, като по дължина са били наредени 14 реда тухли, оформящи дебелина от 3,75 м. Спойката е хоросан като фугите са широки едва 0,01 м (Артамонов 1958, 297). Много по-масово е строителството на крепости от камък. Част от тях са изградени от ломен камък, например тези до Сухая Гомолша, Харковска област, която е най-добре проучена, също укрепленията до Маяки и Стары Салтов (Михеев 1985, 5-24). Крепостта до Сухая Гомолша е разположена върху укрепено носовидно възвишение и е с четириъгълен план. Крепостната стена – двойна откъм достъпната страна, е изградена върху терена без основа или чрез незначително вкопаване за подравняване. Състои се от два облицовъчни зида от сравнително големи, плоски, грубо обработени камъни, споени с кал, а пространството между тях е запълнено с дребни камъни и пръст. Дебелината на изградената в „двупанцирна“ техника стена е 3,4-4 м. Пред нея е прокаран ров с ширина 2,2 и дълбочина 82

1,75 м (Михеев 1985, 7). Повечето крепости с такава конструкция са изследвани на територията на лесостепния (алански) вариант на Салтово-Маяцката култура (Плетнева 1967, 3140). С Хазарския хаганат трябва да се свърже и изграждането на сходни като конструкция и материали укрепления на Кримския полуостров. Примери са Кордон-Оба, Баксанское, КизКермен и „Чайка“, които заемат естествено защитени скалисти носове и плата и площта им достига до 150 дка (обр. 130, 2)(Баранов 1990, 64-67). Безспорно най-внушителни и получили най-голямо внимание са хазарските крепости, построени от обработени варовикови квадри. Такава е била издигната върху естествено защитено възвишение на десния бряг на р. Дон до днешния град Цимлянск, Ростовска област. Известна в литературата като Деснобрежно Цимлянско градище, тя има триъгълен план с размери 135х130х110 м и разполага с вътрешно укрепление – цитадела. Изградената без основи външна крепостна стена е дебела 4-4,20 м, вероятно е стъпвала върху изравнителна подложка от дървен материал. На друго място за същата цел са използвани големи плоски камъни. За строежа на суперструкцията са употребени варовикови блокове със сходни, но не винаги еднакви размери – най-големите до 0,75х0,45х0,30 м. Лошата запазеност на стените не позволява сигурно възстановяване на градежа от втория ред нагоре, но може да се предполага, че с дялани блокове са били оформени само лицата, а вътрешността е била запълнена с дребни ломени камъни (Флеров 1996). Подобна е конструкцията на някои крепости в лесостепния вариант на Салтово-Маяцката култура (Рашев 2006в) като Маяцкото градище на р. Тихая Сосна (обр. 131), макар че при него ядрото е допълнително укрепено с дървени скари (Василева 1992, 35-41). Не може да се изключи обаче, че на отделни участъци стената може да е била изградена изцяло от блокове в opus quadratum (Рашев 2006в). Малката порта на Деснобрежното Цимлянско градище е проучена. Тя е до самия южен ъгъл на крепостта и е оформена от две крила, издаващи се пред куртината, вероятно се обединяват във височина в кула. Тук са открити останките и на друга кула (обр. 132) (Флеров 1996, 103-106). Крепостта е съществувала и унищожена в началото на IХ в. (Флеров 1996, 111-112; Флеров 2002, 159-160). От каменни блокове е била изградена и крепостта, издигната на северните склонове на Кавказ при днешния аул Хумара в Карачаево – Черкезката автономна област на Руската федерация. Тя заема седловината между два хълма и общата дължина на стените надхвърля 2 км. Защитената с ров и каменна стена цитадела е разположена върху по-малкия хълм. Стените са положени върху грубо подравнения терен без нивелиране и дебелината им варира от 3,50 до над 5 м. Лицата са изградени предимно от дялани пясъчникови блокове с размери до 1х0,45х0,35 м, като в някои сектори са подравнени с тънки плочести камъни (обр. 133). Градежът е заздравен посредством редуване на надлъжно и напречно поставени редове блокове във височина. В повечето сектори вътрешността на стената е запълнена с блокаж, но е използван и opus quadratum. Почти повсеместно блоковете на лицата са споени с хоросан или фугите между тях са обмазани много широко. По стената са открити 14 плътни четириъгълни кули с размери 11х10 м, издаващи се пред куртината. В средата на южната стена такава кула бастион е прорязана от тесен проход, оформящ южния вход на крепостта. По аналогичен начин – в чупка на стената между две кули – е оформен и северният вход (Биджиев 1984, 115-124). В сходна строителна техника са издигнати и големите хазарски укрепления на Кримския полуостров – Сюйрен, Мангуп, Чуфут-кале (обр. 130, 134)(Баранов 1990, 54-67). Открита е и нова крепост от тази група, разположена близо до Деснобрежното Цимлянско градище, за която е предложено названието „Камышено“ (Флеров 2002, 160-162). Същата строителна техника е използвана и при издигнатите от хазарите нови стени в изоставените ранновизантийски центрове Боспор и Сугдея-Судак (Баранов 1990, 54-67). Общи белези за Кримските крепости, построени от хазарите, са липсата на основи, дебелите стени с лица от каменни 83

блокове. Свързващият разтвор, използван основно за лицата на стените, е хоросан, а при Боспор – глина. Голямата им площ е определена от използването на естествено защитени скални носове и плата, поради което и отбранителните съоръжения – стени и плътни четириъгълни кули, са съсредоточени откъм достъпните страни (Баранов 1990, 66, Табл. 2). Макар и разнородни по конструкция и устройство, крепостите на Хазарския хаганат демонстрират някои общи белези. Те се отличават с известна примитивност на строителните техники, материали и конструкции, които издават оформилата се предимно на базата на собствен опит строителна култура. Дори при паметници, издаващи връзка с византийската фортификационна традиция като Саркел и Деснобрежното Цимлянско градище (Флеров 2002, 155-156; 159-160), ясно се наблюдават преди всичко особености на местната архитектурна традиция (Рашев 2006в). Необходимостта да бъдат представени източнославянските крепости се обуславя от наличието на преки контакти между културите на Първото българско царство и тези на източнославянските племена и Киевска Рус, най-вече в зоната между реките Ботна и Реут (Рашев 1997б). Пример за взаимното влияние на тези култури е укрепеното селище до Калфа, на брега на р. Днестър. Конструкцията на землено-дървените му укрепления го обвързва с източнославянската строителна традиция, а някои от археологическите материали говорят за връзка с българско население (Чеботаренко 1973). Строежът на големия брой укрепления в периода VIII-Х в. се свързва с разселването на източнославянските племена на територията на днешна Украйна и съседните райони на Молдова, Полша и Белорусия. Разграничени са 11 големи групи паметници, обхващащи 326 градища от VIII-Х в. Само в Днестро-Серетската група са проучвани археологически 14 – Добринивци, Ревне I и II, Червона Диброва, Рухотин, Горбовка и др. За източнославянските крепости е характерно разполагането върху естествено защитени носове или една или повече от страните им е опряна на стръмен или отвесен бряг. Поради това и планът им е неправилен. Много по-малко са разположени на равен терен и при тях доминира овалният план. Макар че показват разнообразие по отношение на размерите, преобладават тези с малка площ – до 12 дка. Защитните съоръжения са дървено-землени, като ровът и валът присъстват навсякъде. Често ядро на вала се явява дървена конструкция – срубна или стълбова, но са издигани и землени насипи без допълнително укрепване. Важна защитна роля играят палисадата или дървената стена, явяващи се продължение на ядрото на вала. Укрепленията са сравнително просто устроени. Липсват кули, дублиране на защитните линии и сложни входове. Съставените от няколко части крепости също са рядкост (Раппопорт 1956; Довженок 1975; Кучера 1969; Кучера 1999). Голямата територия на Първото българско царство определя и постоянните му контакти с Централна Европа. Неговите връзки (понякога изразени дори във военни конфликти) с източнофранкските гранични области и кратко съществувалите държавни образувания като Великоморавия са сигурно засвидетелствани в изворите и продължават поне до заселването на маджарите в района на Средния Дунав в началото на Х в. През последното десетилетие е изказано мнение, че Великоморавското княжество трябва да е било разположено много по на юг, отколкото се смяташе (Bowlus 1995, 5-18), в Панония на юг от Дунав. Тази хипотеза предстои да бъде доказана и заслужава внимание с оглед на възможността за преки връзки между Първото българско царство и Великоморавия. Военното дело в района на Средния Дунав от края на VIII в. до началото на Х в. е доминирано от постоянно увеличаващите броя си укрепления. Използвани както от източнофранкските управители на марки и военачалници, така и от подчинените им или воюващи с тях славянски князе, крепостите играят ключова роля за контрола над региона (Bowlus 1978; 84

Bowlus 1995). В дарените от император Людовик Германски земи близо до езерото Балатон, княз Прибина издигнал крепост, наречена Мосабург, считана за непристъпна от хронистите (Bowlus 1978, 9). Разположената до Залавар в днешна Западна Унгария крепост е проучвана археологически. Укреплението е разположено на остров в езеро, като стената от IХ в. е прокарана по неговата периферия. Изградена е от два успоредни реда колове, отстоящи от 1,70 до 1,85 м един от друг (обр. 135), което означава, че стената трябва да е била дебела 2 м. Ямите за коловете във всеки ред са изкопани на около 0,50 м една от друга. С основание тези укрепления се реконструират като стена от трамбована глина между две лица от плет. В проучения сектор е открит и един от входовете – прекъсване на стената, от вътрешната стена на който, на разстояние 3 м е проучен друг двоен ред от колове с дължина 20 м, очевидно част от защитата на прохода (обр. 135). Очевидно описанието за непревземаемостта на Мосабург, оставено от Регино, се е отнасяло по-скоро за местоположението, затрудняващо всяка обсада, отколкото за самите укрепления (Śos 1973, 105-115). Подобни укрепления от земя и дърво, построени в блатиста местност – тип Fluchtburg – са били много разпространени в Долна Австрия и Каринтия в долините на Мур и Драва. Такива са Фрайсах и крепостта Мосабург. Последната била построена от Арнулф в долината на Драва на брега на Вортерзее, като по думите на хрониста Регино била разположена в „почти непроходимо тресавище“ (Bowlus 1978, 13). Наред с разположените в блатисти местности укрепления, широко разпространение получават и издиганите върху възвишения крепости, за изграждането на чиито стени се използва и камък. Като център на Великоморавското княжество се определя Микулчице, близо до Ходонин в днешната чешка област Моравия. Считан за ранен градски център с площ около 1000 дка, израснал през IХ в., той се състои от едно голямо укрепление с площ 60 дка и няколко по-малки крепости, заобиколени с обширни неукрепени предградия (Hensel 1979, 40). Друг добре проучен важен център на Великоморавското княжество е този в Поханско до Брецлав. Той се намира на Мораво-Австрийската граница в най-югоизточния ъгъл на днешната Чешка република. Построено в IX в., укреплението затваря площ от 280 дка и е най-голямото в централната част на Велика Моравия. Дебелите 6 м крепостни стени от типа murus gallicus са типичен пример за вида на укрепленията на княжеските центрове в тази ранносредновековна държава (обр. 136) (Macháček 2007, 475-488). Построен с градска планировка и концентрирал в себе си многобройно занаятчийско и военно население, този център е контролирал както защитата на държавата, така и далечната търговия. Поханско заедно с Микулчице са оформяли центъра на Великоморавия (Macháček 2007, 491-494). Споменавани в изворите като civitas, urbs, oppidum, castellum, castrum, със строителната дейност на западните славяни в Централна Европа се свързват множество укрепления. Те се появяват в периода от VIII до средата на IХ в. Това са малки крепости, защитени с дървеноземлени стени и ров. Така например Ключов е с площ 16 дка. От началото на IХ в. те започват да бъдат измествани от големи племенни центрове като Будеч (230 дка) и Стари Куржим (440 дка). В края на IХ в. се появяват сравнително малките (от 50 до 100 дка) княжески и административни центрове, разположени върху възвишения. Разделени на две или три части, те вече са защитени с най-усъвършенстваното укрепително съоръжение, използвано от западните славяни. Своеобразен murus gallicus, наричано още „Пршемиславова стена“, то се състои от лицева стена с подредени без спойка ломени камъни, поддържаща широка конструкция от дървени греди и пръст зад себе си и предшествана от ров (Gojda 1991, 44-57). Такива са укрепленията на важни центрове на династията на Пршемислите като Храдец Кралове, Мелник, Жатец и, разбира се, Прага (Boháčová 1998). 85

Наред с тях обаче съществуват и някои изключения от типичната за ранносредновековното крепостно строителство в Централна Европа murus gallicus. В Стара Болеслав през първата половина на Х в. е изградена крепостна стена от големи пясъчникови блокове, свързани с хетерогенна смес от пясък, глина и вар, на места доближаваща се до качествата на хоросана. Тя е била дебела 2,80 м, била е подсилена отвътре с дървени греди и е защитавала разположената в речен меандър централна част на крепостта с площ 40 дка (обр. 137) (Boháčová 1998, 42-47). Заселените със западнославянски племена земи по Средния Дунав, за които се предполага, че са имали връзки с Първото българско царство, са се намирали под силното влияние на културата на Италия, Адриатика и Германските земи. Пример е инициатива на патриарха на Градо, който изпратил строители, за да издигнат укрепление за намиращ се под франкска власт и бунтуващ се славянски княз (Bowlus 1978). Затова трябва да се обърне внимание и на крепостното строителство в тези райони и да се проследи доколко то е повлияло върху крепостите по Средния Дунав. По различни поводи в писмените извори са споменати немалко укрепени градове, разположени по крайбрежието и във вътрешността на днешна Черна гора – средновековната Дукля. Например Бар, Будва, Градац, Котор, Луч, Новиград, Свач, Улцин (Kовачевиħ, Myjовиħ 1975, 95-146). Установен е и немалък брой укрепления с подемен материал от периода VII-X в., но те не са проучвани археологически. Затова не е ясна и тяхната функция – неукрепени или укрепени селища, убежища, крепости или градове ( Jанковић Ђ. 2007, 157-158). Независимо дали това са били обитавани от византийско население селища по брега или със славянско във вътрешността, византийската фортификационна традиция е намерила отражение в тях. Пример за това е проучваното чрез разкопки Мартиничко градище, идентифицирано със споменатата от Константин Багренородни Лантодокла (обр. 138)(Муйович 1980, 272-3). Построено през IX в., укреплението е с размери 70х70 м и е защитено от крепостна стена с 6 U-образни и правоъгълни кули. Трите му порти са от типа на тази на ранната стена в Преславския аул. В защитената площ са били издигнати дворец и базилика. Археологическите находки свързват запустяването на крепостта с българо-сръбската война от 924 г. ( Jанковић Ђ. 2007, 165-171). Античната строителна традиция до известна степен се запазва и в ранносредновековна Италия. Между 848-850 г. папа Лъв IV построява стена около Ватикана за защита срещу арабските нападения. С обща дължина около 3 км тя се явява най-голямото укрепление, строено в Италия между VI и Х в. Крепостната стена и кулите и имат ядро от ломени камъни, споени със здрав хоросан, примесен с поцолана и лица от тухли и тегули, взети от по-ранни постройки. Редовете често кривят, а за спойка е използван червен хоросан. Качеството на тухлената зидария е по-лошо от античната и на места, често без ред, в нея са включени големи мраморни блокове. Очевидна е приликата на това укрепление с Аврелиановата стена около Рим. Стената на папа Лъв е защитена по подобие с правоъгълни кули, издаващи се слабо пред фронта – до 2,75 м, чието горно помещение е снабдено с прозорец, отворен напред, и още по един на страните, и един или три, гледащи назад. Възможно е и тук, както при кулите на Аврелиановата стена, да са били използвани леки метателни машини при защитата (Gibson, Ward-Perkins 1979, 31-56). Гръцкото име на архитекта – Агато – споменат в изворите като отговорен за изграждането на стената, може би е индикация за известно византийско влияние (Lawrence 1964, 90). Всъщност поправки на Аврелиановата стена са предприемани постоянно през ранносредновековния период. Те са извършвани в различни вариации на описаната по- горе строителна техника (Coates-Stephens 1995, 155-167). 86

Стремежът на ранносредновековните строители към подражание на римски образци се открива и в други укрепления от периода. При тези на Чивита Кастелана са повторени грешките, допуснати при издигането на стената от епохата на Римската република на Нова Фалера. Крепостта се състои от каменна стена, дебела 2 м, с разположени на 30 м плътни кули със същата височина, широки над 5 м. Кулите рядко се издават на повече от 3 м пред стената и поради това не осигуряват добър флангов обстрел. Няколко чупки на стената не са защитени с кули, а портите са лошо разположени и почти не получават защита от кулите (Lawrence 1964, 91). Още по-голяма простота демонстрират укрепленията на Кастел Патерно. Оградната стена тук е изградена от големи блокове туф, поставени най-вече напречно и е дебела само 0,620,64 м. Освен от трите издатъка в ъглите (обр. 139) отбраната основно се е осъществявала от дървена бойна пътека, опряна на стената. Допълнително за защита са били използвани и отворите за стрелба, прорязани в стената с външни размери 0,32х0,15 м (Lawrence 1964, 93-95). Наред с това, хинтерладът на градовете в Италия започва от VIII в. да се покрива с владетелски дворове (curtis) и укрепени селища, увенчаващи билата на възвишенията. Защитени от палисади и ровове, те едва в X в. – периода на класическото incastellamento – ще получат каменни стени (Halsall 2003, 222; Marchetti 2004, 20; Francovich 2007, 141-147). В някои райони на Франкската империя античното наследство на каменната фортификация не се поддържа и рядко се строят нови укрепления (Halsall 2003, 215-227). Така в Хесен са проучени каменни укрепления като Глауберг до Будинген, Кристенберг, Бурабург, Хофе близо до Драйнхаузен и на катедралния площад на манастира Фулда. При всички тях крепостните стени обикновено не са много дебели – до 2 м и са били изградени с лица от обработени блокове и ядро от ломени камъни, споени с хоросан. Разположени върху възвишения, тези крепости използват и система от ровове за защита и са снабдени с големи каменни порти. Макар тяхното построяване да се свързва с франкската експанзия през VIII в., те със сигурност са използвани през IХ и Х в. (Schlesinger 1976, 245-255), а за повечето от тях с основание се предполага, че са издигнати в началото на Х в. (Henning 2005). Трябва да се подчертае обаче, че за източногерманските области, т.е. на изток от Рейн, и за граничните със славянските земи са характерни крепостите, построени от дърво, торф и земя, при които широко се използват ровове и валове (Heine 1998; Hardt 2005; Henning 2005). Тази ситуация се запазва до началото на Х в., когато започва издигането на каменни укрепления. Всичко това позволява да се заключи, че с малки изключения крепостното строителство в земите на Средния Дунав и въобще в Централна Европа отразява развитието на местни – славянски и германски строителни традиции, и не е било повлияно от средиземноморската фортификационна традиция. Именно с тази примитивна традиция в строежа на укрепления биха могли да имат досег българите при контактите си с Великоморавия и източнофранкските гранични области. С позицията си на пряк съсед и съперник Византийската империя е може би най-вероятният кандидат за оказване на влияние върху военната архитектура на Първото българско царство. Начините за това може да са били разнопосочни. Използвани от Византия крепости са завладени от българите и включени в защитната система на Първото българско царство, а същевременно империята строи нови фортпостове на границата си с България. Пленници, бегълци и привлечени от българските владетели хора с византийски произход, притежаващи строителни познания и опит, също биха могли да са проводник на влияние. Не бива да се пропуска и интересът към византийските култура и постижения, демонстриран от царете Симеон и Петър. Това обяснява по-голямото внимание, отделено на особеностите на византийската фортификация. 87

Промените в държавната, икономическата и военната система на Византийската империя, настъпили в началото на VII в., довеждат до появата на нова отбранителна система, предвидена да устои на нови врагове и в условията на една икономика със силно намалена монетна циркулация. Променя се не само селищният живот на империята, но и нейните укрепления, като се появяват нови конструктивни и планови решения, продължаващи богатите късноантични фортификационни традиции. Много често от периода на т.нар. „Тъмни векове“ най-добре запазените паметници във византийските градове са монументалните крепостни строежи. В условията на постоянни арабски атаки в Мала Азия и под натиска на българи и славяни в европейските си владения византийската държавна власт превръща градовете в мощни крепости. Те са разположени на естествено защитени места и силно ограничават своята територия (Foss, Winfield 1986, 131-141). Построената вероятно през VII в. крепост на византийска Анкара (обр. 142) е разположена върху скалисто възвишение над изоставения античен град и е с размери само 350х150 м. Едва след 859 г. император Михаил III добавя долния пояс от укрепления, удвоил площта на града (Foss 1977, 72-80). През „Тъмните векове“ Ефес е бил защитен с нова градска стена, която започва и свършва при залива, включвайки повечето от стария град (Müller-Wiener 1961, 87-89). Тя отразява намаляване с около една втора на застроената площ на града. В основен център на града обаче се превръща силната крепост, разположена на хълма Айасулук навътре в сушата. Сарди също се ограничава до крепост, издигаща се върху елинистическия акропол, а селищата в подножието ѝ са неукрепени (Foss 1976, 57-66; Foss 1977, 474-477). Милет е ограничен в чертите на нова стена, обхващаща около една четвърт от античната му територия – централната част и превърнатия в крепост театър (Müller-Wiener 1961, 24-38; 1967, 279-290), изпълняващ функциите на цитадела. Намиращият се в близост до града храм на Аполон в Дидима е превърнат в крепост и център на епископия под името „Хиерон“ (обр. 146)(Müller-Wiener 1961, 38-41; Foss 1977, 479). Приена се изтегля на стръмния хребет над града, а новата крепостна стена на Пергам огражда само билото на стария акропол (Foss 1977, 479-481). В Магнезия византийските стени включват малка част от античния град – квадрат със страна 300 м (Müller-Wiener 1961, 88), а обитателите на Колосе се преместили в нова крепост на около 5 км на юг в планините, която получила името Хоне (Foss 1977, 484). Издигането на нова крепост на мястото на античния акропол се наблюдава и при Телмесус, Ксантус, Патара (Foss 1994, 4-5, 11-15) и Силайон (Foss 1996b, 20-21). В Мира голямата черква Св. Никола е била защитавана от укрепление с квадратна форма със страна 100 м и нова крепост на стръмния хълм над театъра. Към структурата на Мира принадлежи и крепостта на хълм до входа на пристанището (Foss 1994, 31-34). Изтегляне на естествено защитени възвишения и намаляване на площта се наблюдава и при Лимира и Фаселис (Foss 1994, 40-45). Градове, запазили старата си площ и укрепления, като Никея (Foss 1996a, 90-92) или при които новите крепостни стени заграждат почти цялата стара територия, като Смирна (Foss 1977, 48), са рядкост. Издигнатата върху хълм със стръмни скали Кютахия, една от най-важните малоазийски крепости на Византия, е с размери около 350х300 м (Foss 1985, 12-85). Не по-различна е и ситуацията в европейските владения на империята. Полистилон (античната Абдера) се е ограничил до крепост върху нисък хълм до залива (обр. 140). По подобен начин се съхранява Маронея, като наред с града до залива е съществувало и укрепление върху близкото скалисто възвишение Агиос Георгиос (обр. 141). Върху скалист хълм се издига и крепостта Димотика (Bakirtzis 1989, 45-51). Монемвасия е издигната върху дълга 1500 и широка 600 м скала, свързана с брега с тясна ивица (Kalligas 2002, 879-880), а Атина била ограничена в територията, затваряна от късноримските стени – малка площ северно от 88

акропола и на юг от него от одеона на Ирод Атик до западната стена на Театъра на Дионисий (Kazanaki-Lappa 2002, 639-642). Наред с намаляването на отбраняемия периметър и със стремежа към използване на защитните качества на терена се наблюдава и съхраняване на късноантичните фортификационни идеи – осигуряване на добър флангов обстрел с кули, добре защитени входове и т.н. Не може да не се отбележи обаче известната опростеност на прилаганите схеми, особено в сравнение с някои късноантични укрепления. При Анкара, която е една от най-ранните крепости от Тъмните векове, защитната система е все още сложна и претрупана като широките 6-8 м петоъгълни кули са разположени само на 14 м една от друга, а Г-образният вход е охраняван от мощен барбикан (обр. 142) (Foss 1977, 72-80; Lawrence 1983, 204-209). Сложна защита показва и Кютахия. Крепостта е имала двойни стени, като главната е защитена с полукръгли кули и квадратни със страна 10 м, където стената сменя посоката. Наред с това стената е подсилена с квадратни и триъгълни контрафорси, оформящи разширения на бойната пътека (обр. 143). На разстояние 2 м пред главната е прокарана дебелата 1,60 м „Долна стена“, висока 4 м до бойната си пътека. Тази стена заобикаля правоъгълните кули, но се вгражда в полукръглите, оформяйки множество преградени пространства (Foss 1985, 12-85). В Никея не само че всички кули на късноантичната стена са поправени и използвани, но и височината на крепостната стена е повишена с нова бойна пътека. Император Михаил III добавя нови кули, имитиращи старите, снабдени с отвори за стрелба с лък и широки платформи за каменометни машини през 858 г. (Foss 1996a, 90-92). Византийските стени на Амастрис затварят извисяващата се скала Зиндан Калеси в северния край на полуострова и южните страни на острова Боз Тепе, свързан със сушата посредством укрепен мост. Южната отсечка от укрепленията на Зиндан Калеси и тези на Боз Тепе имат и външна стена, защитаваща по-дебелата и все още запазена до 9 м главна стена. Кулите на главната стена са правоъгълни (обр. 144)(Crow, Hill 1995, 255-259). Подобни сложни и с високи фортификационни качества укрепления обаче са характерни само за найважните военни центрове на империята и най-често защитата е по-опростена, като е проследим стремежът към осигуряване на добър флангов обстрел чрез разположени на подходящо разстояние най-често плътни кули. Стената на Телмесос е защитена от кръгли и квадратни кули, при Ксантус те са триъгълни, със силно издаващи се носове. Портата на крепостта, защитаваща черквата Св. Никола в Мира, е фланкирана от две плътни квадратни кули. В Лимира защитата се осъществява от сравнително малко квадратни кули с оформено вътрешно пространство, същото се наблюдава и при Фаселис (Foss 1994, 4-45). Правоъгълни кули защитават и стените на Полистилон (обр. 140), а към укрепленията от IХ в. се отнасят петоъгълните кули от двете страни на двата главни входа на крепостта Димотика (обр. 145) (Bakirtzis 1989, 45-46, 50-51). С мощни петоъгълни кули и триъгълни бастиони е защитена и крепостта на хълма Айасулук (дн. Селджук), а портата е вдадена между две правоъгълни кули (Müller-Wiener 1961, 95-109). Наред с използването на по-стари укрепления, повсеместна практика е включването в защитните съоръжения на сгради или части от сгради със съвсем различни функции. В Ефес театърът е включен като бастион в крепостните стени, а агората е укрепена от север, за да защити достъпа до градските стени (Foss 1977, 474-475). Част от театъра е включена и в укрепленията на Ксантус, а в Лимира стените възсядат и включват тези на антични сгради (Foss 1994, 11-12, 40). Добър пример за това е театърът на Милет, превърнат чрез стена с правоъгълни кули в цитадела на града. Селището заема кавеата, заедно с черква и цистерна в орхестрата (Müller-Wiener 1961, 24-38; 1967, 279-290). По подобен начин е използван и изоставеният храм на Аполон в Дидима. При него целата е превърната в мощно укрепление, помещаващо 89

черква и складове, като в по-късен период входът е защитен с допълнителна стена (обр. 146) (Müller-Wiener 1961, 38-42). Строителната техника, използвана за построяването на тези крепости, се характеризира с представителност, здравина и качествено изпълнение. Лицата са оформени от обработени каменни блокове, в повечето случаи сполии, понякога с включени барабани от колони и архитектурни детайли, споени с хоросан (обр. 145, 147, 148). Пълнежът между тях е от ломени камъни, обилно залети със здрав хоросан, често с примес на счукана керамика (Foss 1976, 57-66; Foss 1977, 470-486; Foss 1977, 72-80; Foss 1994, 4-45; Foss, Winfield 1986, 131-141; Crow, Hill 1995, 255-266; Bakirtzis 1989, 45-51; Foss 1996a, 90-92; Bryer, Winfield 1985, 7678). Наред с това са налице и някои варианти в използваната техника. Запазените петоъгълни кули на византийска Анкара имат облицовка от сполии до височина 8-10 м, над която се редуват пояси от малки камъни, често в три реда, редувани с тухлени пояси (Foss 1977, 72-80; Lawrence 1983, 205). При построените от Михаил III кули в Никея се наблюдава стремеж към имитиране на старите. Те са с основи от сполии и тухлено лице (Foss 1996a, 90-92). Стените на Кютахия от първия ѝ период, датиран в IХ в., са с лица от добре и плътно подредени сполии в правилни редове, често включващи квадратни блокове от туф. Петредови тухлени пояси се срещат рядко (обр. 149). Долната стена е с по-прост строеж, с лица от блокове туф или от ломени камъни и следи от тухлени пояси само при връзката с главната стена. Използван е сив хоросан без примес на тухлен прах. Много сходна техника е приложена и в близката до Кютахия малка крепост Кайзер кале (Foss 1985, 12-85, 86-94). Тази представителна и скъпа техника отразява пряката намеса на държавата и стремежа към подражаване на известни укрепления, наследени от античния свят – като Теодосиевите стени на Константинопол, укрепленията на Тесалоники, Никея и други градове. Нейното прилагане издава една жива късноантична средиземноморска строителна традиция, влияеща и върху съседните на Византия страни през ранното средновековие. Същевременно масовата употреба на сполии от близките изоставени антични градове позволява тя да бъде прилагана без големите разходи, свързвани с добиването на каменни блокове в кариери. Наред с тази, може да се нарече „монументална“ тенденция в строежа на крепости, във Византийската империя се използва и една по-евтина и не толкова представителна строителна техника. Вероятно тя се прилага през целия период на „Тъмните векове“, но особено много започва да се използва през IХ и Х в., когато дори почти напълно измества по-скъпата и представителна техника, описана по-горе. Макар и по-малко позната, тя намира интересни паралели в българските земи. Затова на нея обръщаме повече внимание, крепостите са разгледани по-подробно, както в планово, така и в конструктивно отношение. Много често използването на по-евтин градеж от ломени или полуобработени камъни се прилага в строежа на крепости-убежища и укрепени селища на селското население и на малки военни постове, към които вниманието на централната власт и съответно вложените ресурси не са толкова големи. Чудесни примери има в района на Кютахия. В периода от VII до IХ в. е съществувало укрепено селище до днешния град Алтинташ. Издигнатите върху хълм с полегати склонове стени са имали ядро от ломени камъни, с лица от по-големи блокове и тухли, споени с бял ронлив хоросан. Тънки камъни и парчета от тухли са използвани за запълване на фугите (Foss 1985, 95-98). До днешния Егригоз, върху стръмна скала над дефилето на Емет Чай, на стратегическа позиция, контролираща пътищата покрай реката и през планините, е разположена споменаваната в извор от IХ в. крепост Акрокус. Щабквартира на „банда“, макар и с неголеми размери, тя е построена с максимално използване на защитните качества на терена и е защитена с няколко правоъгълни и една U-образна кула (обр. 150). Първият строителен период на кре90

постта, датиран в IХ в., се характеризира с използването на ломени камъни при строежа на стените и кулите, като по лицата те са по-добре подредени, а за спойка е използван кафеникаво-сив хоросан с малко примеси (обр. 151)(Foss 1985, 108-117). Укрепено селище или убежище от периода VII-IX в. е и крепостта до Саруханлар в окръг Доманич на Кютахия. Отвесните стени от север и юг са позволили изграждането на стени, подсилени с U-образни и квадратни кули само от изток и запад (обр. 152). Укрепената площ е с размери 400х300м. Зидарията е от ломени камъни, по-добре подредени по лицата, особено при кулите, споени със сиво-бял хоросан с малко примеси (обр. 153)(Foss 1985, 119-121). Подобна строителна техника е използвана и в крепостта Сахан Кая, издигаща се върху скален масив, доминиращ над северна Лидия в днешния турски окръг Гордеш. От нея са открити останките от няколко близко разположени плътни правоъгълни и полукръгли кули. Най-голямата е с диаметър до 15 м. Ядрото им е от ломени камъни, споени обилно с бял хоросан, а лицата са от правилни редове по-големи грубо обработени камъни, включително сполии и ломени камъни. Фугите между тях са запълнени с по-малки камъни и парчета от тухли, а спойката е бял хоросан (обр. 154). Свързвана е с крепостта Платея, в която император Лъв V издигнал в сан Атанасий по време на иконоборческите сблъсъци. Построяването на запазените днес кули се отнася от Клайв Фос в IХ в. (Foss 1987, 81-90). В периода VIII-Х в. се отнася построяването на укрепленията на Аварак и Ризайон на южния черноморски бряг. Аварак е малка крепост, издигната върху скала, извисяваща се над р. Ликос, на 5 км западно от Чамолук. Стените и правоъгълната кула на малката крепост (30х15 м), вероятно цитадела на вече изчезнало укрепление, някога простиращо се по склоновете, са с дебелина около 1,75 м, с ядро от ломени камъни и с лица от малки, грубо оформени камъни, подредени в правилни редове. Спойката навсякъде е хоросан (Bryer, Winfield 1985, 177). Част от укрепленията на Ризайон имат сходна конструкция. Дебелите 1,5 м стени са с лица от полуобработени камъни и широко измазани фуги. Хоросанът е от вар и пясък, с примес от речни камъчета. Голяма част от камъните на ядрото, а и лицата, също са речни (Bryer, Winfield 1985, 332-334). Добре проучен образец за тази тенденция във военната архитектура на Византия е крепостта до Дереагзи. Построена през втората половина на IX или началото на X в. заедно с голям църковен комплекс и заобикалящо ги селище (Morganstern 1993, 57-64), тя отразява крепостта от преходния период между Тъмните векове и подновилия се възход на Византийската империя. Възсядайки останките на ликийска крепост, стените се възползват от естествената защита на терена, което се е отразило и на разположението на входовете и кулите. Последните имат петоъгълна, триъгълна и правоъгълна форма и заедно с плана на портите носят наследството на византийската фортификация от периода на Тъмните векове. Строителната техника обаче показва новата тенденция. Куртините са построени от ломени камъни с неголеми размери, подредени в неправилни редове. Понякога те се редуват с един или два реда тухли или керемиди. Последните са използвани и при частичен cloison, ограждащ отделни камъни по лицата. Строителната керамика е почти винаги във фрагментиран вид и често е използвана доста случайно явно за да намали нужния за фугите между камъните хоросан (Morganstern, Wurster 1993, 28-35, 42, 45-46, 51-54). Образец за византийското крепостно строителство от втората половина на Х в. в нововъзвърнатите източните провинции на империята е построеното от Йоан Цимисхи укрепление, наследено от прочутия кръстоноски замък Саон. Тесният скалист нос, върху който е издигнат, е преграден от изток с две стени. Първата е защитена с полукръгли кули, а втората с плътни петоъгълни и една кръгла. Портата на външната стена е оформена между две полукръгли кули, а на вътрешната като правоъгълна кула порта (обр. 155). Зидарията е с лица от по-лошо или по91

добре обработени камъни с малки до средни размери (до 0,30 м), фугите между които са запълнени с каменни отломки. Ядрото на стените е от ломени камъни, споени с хоросан (обр. 156) (Fourdrin 1997). На най-високото място на носа, допълнително защитено с изрязан в скалата плитък ров и издигаща се над ескарпа му стена, е съществувало едно вътрешно укрепление. С правоъгълния си план и по размери то много напомня асиметричен тетрапиргос, но оскъдните останки не дават друга информация за него (обр. 157)(Lawrence 1983, 218-219). Макар и отражение на държавна инициатива, за което свидетелства надписът, в който се съобщава, че е бил обновен от Никифор Фока (Hattersley-Smith 1996, 178-180), кастронът, заел върха на акропола на Филипи, показва съвсем различна строителна техника и план. Изградена от ломени камъни, споени с хоросан, стена, защитена с правоъгълни кули, прегражда върха на акропола, оформяйки пространство с размери 160х70 м. С дейността на император Никифор Фока се свързва изграждането на вътрешния двор с размери 45х23 м, подсилен с една самостоятелно отбраняваща се кула-пирг с квадратен план и страна 12 м (обр. 159) (Lawrence 1983, 212-215). Макар че свързването на кулата със строителството от Х в. може да се постави под съмнение, поне една от двете стени от ломени камъни, споени с хоросан, които преграждат върха на хълма, със сигурност датира от този период. С местна инициатива се свързва изграждането на едно малко укрепление на остров Самотраки през Х в. С квадратен план и страна 36-38 м, то е построено върху плато в най-високата част на езическото светилище, от който е взет и строителният материал. Дебелата 2 м стена вероятно не е била много висока, а от ъглите на южната стена се издават на 4 м две кули, широки по фронта 3 м. Вероятно на северната стена също е имало подобна двойка (Lawrence 1983, 210-215). От края на Х или началото на ХI в. датира и разположеното в Долния град на Амориум укрепление (Lightfoot 1998, 327-328; Lighrtfoot et all 2007, 382-383). Очевидно въпреки рядкото му споменаване в изворите след 838 г. животът в града продължава (Lightfoot, Ivison et all 2001, 381-394). Макар и с неголеми размери и опростен трапецовиден план (обр. 158), новата масивна стена с лица от добре обработени каменни блокове потвърждава мнението, че то е било продукт на императорска или държавна инициатива (Lightfoot et all 2002), или най-малкото е преставлявала значително вложение от средства, за да се изолира тази част на Долния град (Lightfoot et all 2007, 382-383). Известни са и други защитни строежи от ломени камъни, споени с хоросан, без или с много малка употреба на тухли, от европейските владения на Византийската империя, датирани в Х в. Подобни градежи са големите правоъгълни самостоятелно отбраняващи се кули-пиргове със страна до 15 м, каквито са: разрушената сега кула на Велизарий от Константинопол, тази до Кумпелидики близо до Кастория и първият строителен период на т.нар. „Цимисхиев пирг“ в югозападния ъгъл на манастира Великата Лавра в Атон (обр. 160)(Voyadjis 1996, 189-201). Пример за използването на по-ранни укрепления от византийската държава в днешната българска територия е крепостта, разположена върху равното било на висок хълм на северозапад от град Средец (бивше Грудово). Заемащата 18 дка площ крепост е проучвана чрез археологически разкопки, които недвусмислено показват, че е била повторно използвана през IХ в. (Балболова-Иванова 1995; 1999; Balbolova-Ivanova 2000). Основателно е предположението, идентифициращо я с Потамукастел от средновековните извори (Аладжов Ж. 2001). Подобен е случаят и с намиращата се крепост до с. Изворово, Харманлийско, идентифицирана със споменатата в изворите „Кастра Рубра“ (Борисов, Рабовянов 2008; Борисов 2009). С византийското крепостно строителство се свързват две групи укрепления на Кримския полуостров. Част от тях използват развили се още през късноантичния период строителни и планови похвати. В конструкцията са използвани обработени и ломени камъни, споени с хо92

росан. Използващите в максимална степен особеностите на терена крепости показват развит фортификационен опит по отношение на разположението на кулите и входовете с цел осигуряване на максимална защита. Характерни за някои са използването на изрязани в стените помещения за защитни цели, като каземати, от които да се обстрелва противникът, например Бакла, Тепе-Кермен, Гурзуфската крепост, Алустон и Ески-Кермен. Рязко контрастират крепостите от втората група, за които се счита, че са били построени от селски и градски общини в Таврика през IХ-Х в. Техните стени са от ломени камъни, споени с кал, или зидарията е без спойка, създавайки впечатление за ускорен градеж и оскъдни средства и опит. Подобни са Бурун-Кая, Качи-Дже, Загайтанское, Асаране-Бурун и Ореанда-Исар (обр. 161, 162). Считани за убежища, укрепени селища или укрепени места за добитък, тяхната площ е неголяма – до 36 дка. Крепостните им стени са прокарани съобразно с особеностите терена, обикновено преграждайки достъпната страна или страни на скалисто възвишение или нос. По дебелите от 1,5 до 2,5 м крепостни стени липсват кули, а входовете са просто устроени (Айбабин 1991; Мыц 1991, 23-68, 126-153). Много от тези укрепления обаче са все още в начална степен на проученост и поради това тяхната датировка е все още в твърде широки граници – IХ-ХII в. При други съществуват основателни съмнения за отнасянето им към византийските паметници и може да са свързани с хазарите, какъвто е случаят с Киз-Кермен. Това принуждава кримските укрепления да бъдат ползвани с предпазливост като сравнителен материал. Макар че за византийското крепостно строителство от периода VII-Х в. информацията не е толкова много, както за по-късните периоди, представените по-горе данни онагледяват развиващите се тогава тенденции. Сравнително отдалечени от територията на Първото българско царство, арабите не са имали пряк контакт с него. До голяма степен това се дължи и на липсата на обща граница, както и на целенасочено възпрепятстване от страна на Византийската империя. Последната не е желаела да бъде изправена срещу координираните действия на своите врагове. Арабската фортификация се явява продължение на средиземноморската строителна традиция и търпи дълбоко влияние от византийската, арменската и сирийската архитектура. Поради това и сходството ѝ с последните е повече от забележимо. Въпреки че засега липсват преки данни за културни контакти между Първото българско царство и арабските държави, някои паметници на българската монументална архитектура издават близкоизточно влияние. Затова и тук съвсем накратко се обръща внимание на ранносредновековната арабска фортификационна традиция. Историята на ислямското крепостно строителство, особено от ранносредновековния период, е все още в началото на своето изследване (Kennedy 2001, 185). В контактната зона с Византийската империя продължават да се използват наследените от античността стени, например Дамаск. Изпълнявани са обаче и нови защитни строежи, макар че до днес са запазени само укрепленията на някои дворцови центрове и крепости. В плановото устройство е ясно проследимо влиянието на византийските крепости по близкоизточния лимес (Creswell 1952, 90-112), а стените с лица от добре обработени каменни блокове, подредени в неправилен биндер-лойфер са типични за укрепените Омаядски дворци (Grabar et all 1978). Стените на цитаделата на Аман следват римския обръч, но са значително преустроени от Омаядите. Лицата са най-често от преизползвани каменни блокове, подредени в системата биндер-лойфер, но на места зидарията е от неправилно подредени ломени камъни. Затварящите 90 дка стени са били подсилени с контрафорси и малки кули, слабо издаващи се пред фронта (Kennedy 2001, 186-187). Плановете на други укрепления от Омаядския период като Анджар, Харана източно от Аман, Каср ал-Хаир ал-Шарки на североизток от Палмира, са достатъчно познати и 93

използвани от изследвачите на монументалната архитектура на Първото българско царство, за да се спира вниманието върху тях повторно. Същото може да се каже и за укрепения дворец от периода на управление на Абасидите – Укхайдир на около 50 км западно от Кербала. Голямо внимание било обърнато от Абасидските халифи на границата с Византия, но археологическите свидетелства за тази дейност са все още оскъдни. Проучвано е малкото укрепление (75х30 м) в Харуние, построено през 799 г. Входът му е защитен от две квадратни кули, а на другата уязвима стена една потерна е фланкирана от голяма D-образна кула. Крепостните стени са с лица от внимателно оформени базалтови блокове с тесни фуги, измазани с хоросан (Edwards 1987, 143-7). Подобна техника е използвана и при крепостните стени на Анаварза, датирани в IХ в. (Gough 1952). Макар и до известна степен лаконична, изложената по-горе информация за крепостното строителство в съседните на Първото българско царство територии позволява да бъде направено сравнително разглеждане. Представената информация за крепости, синхронни на българските паметници, принадлежащи на държавни и племенни образувания, които се намират в контакт с Първото българско царство, дава възможност да се направи опит за разрешаване на проблема за строителноархитектурната традиция на българските извънстолични каменни крепости. На първо място, трябва да се посочи очевидната липса на общи черти между българските крепости и укрепленията на източнославянските племена и Киевска Рус. Използваното при последните землено-дървено строителство не намира паралел при разглежданите български каменни крепости. Приликите в планово отношение са продукт на характерното за всички укрепителни съоръжения съобразяване на формата с терена и не показват генетична връзка. Очевидна разлика е и липсата на защитна система от кули при източнославянските крепости, каквито в по-голяма или по-малка степен е изразена при българските паметници. Подобно отсъствие на близост се наблюдава и спрямо крепостите от Централна Европа и свързаните с нея райони от Западна Европа като Северна Италия и източногерманските области. И тук един от най-съществените белези – строителната техника – коренно се различава. Масово използвани са землено-дървените укрепления в различни варианти и конструкции от ломени камъни, пръст и дърво, напомнящи murus gallicus. Някои паметници от Италия като стените на папа Лъв IV в Рим например по-скоро показват близост с българската ранносредновековна монументална архитектура – тухлената цитадела в Плиска. Това вероятно се дължи на общото византийско-средиземноморско влияние върху тях и на стремежа към подражаване на антични образци. Освен това паметниците на военната архитектура от българските аули не са част от предмета на изследването. Издигнатото през Х в. в ранносредновековна Дукля Мартиничко градище (обр. 138) обаче демонстрира голяма прилика в планово и конструктивно отношение с някои български крепости като Перник. Това вероятно отразява общото и за двата паметника византийско влияние. Известна прилика се наблюдава между крепостите от I, II и III регионални групи – от територията на север от Стара планина и някои хазарски укрепления. Разбира се, в България липсват паралели на построените от непечени и печени тухли Семикаракорско градище и Саркел. Известна прилика в конструктивно и планово отношение обаче се открива между новопостроените крепости в днешна Североизточна България, ранносредновековните укрепления в Абритус и Капидава, отделни крепости на Каменния вал и хазарски крепости, построени от ломени камъни, споени с кал, като Сухая Гомолша, Маяки, Стари Салтов и Кордон-Оба, Баксанское, Кир-Кермен и „Чайка“ на Крим. Наред с използваните материали обща черта е и липсата на основи. Стените са издигани направо върху подравнения терен. Трябва обаче да се изтъкнат и няколко съществени разлики. Повечето хазарски крепости са издигнати с т.нар. 94

„двупанцирен“ градеж, при който лицата на стените са оформени като самостоятелни зидове, а вътрешността между тях е запълнена с ломени камъни и пръст. Макар че за облицовките на стените на българските крепости са подбирани по-големи и добре обработени камъни, които са сравнително добре подредени, липсва подобно обособяване на лицеви зидове. Между ядрото на стената и нейните лица има конструктивна връзка. Съответно и дебелината на стените на хазарските крепости в много от случаите е по-голяма – до 4 м. Друга съществена разлика в планово отношение е липсата на кули при хазарските укрепления – един защитен елемент, който макар и в примитивна форма е често срещан при българските крепости. Последните са и по-малки по площ от повечето изброени хазарски укрепления. Общи черти се установяват и между част от крепостите на Каменния вал, самата му преградна стена и крепостите до Цар Асен и Слон, от една страна, и монументалните каменни хазарски крепости като Деснобрежното Цимлянско градище, Хумаринското градище и големите укрепления на Кримския полуостров – Сюйрен, Мангуп, Чуфут-кале, Боспор и Сугдея-Судак, от друга. И при двете групи паметници се наблюдава използването на обработени каменни блокове за лицата на стените, чийто пълнеж е преобладаващо от ломени камъни без спойка или с кална спойка и липса на основи. Друга обща черта е и измазването на фугите по лицата с хоросан. Трябва обаче да се отбележи, че стените на хазарските крепости се отличават с по-голяма дебелина, а използваните каменни блокове са по-добре обработени и често с по-големи размери от тези на българските паметници. Повечето хазарски укрепления – без Деснобрежното Цимлянско градище и Маяцкото градище – са и с много големи размери и площ. Въз основа на наличната информация не може да се приеме вероятността за преки влияния от страна на хазарските върху българските крепости. Съществуващите конструктивни, планови, а и функционални различия по-скоро указват, че тези крепости са продукт на две отделни самостоятелни линии на развитие. Използваните строителни техники и планове отразяват не само липсата на конструктивен опит, но и много ниски фортификационни познания. Ако при монументалните паметници в Хазарския хаганат се вижда стремежът към представителност и вероятно имитиране на някои византийски и сасанидски строежи, то българските крепости, при които е използвана подобна техника, отразяват стремежа към подражаване на държавните центрове като Плиска, Преслав, Дръстър и евентуалната намеса на държавната власт в строежа. Изпълнени с местни средства и работници, те обаче показват много несъвършенства, каквито липсват при повлияните от средиземноморската византийска архитектурна традиция аули. Това собствено развитие на базата на локални ресурси, строителен опит и фортификационни познания личи особено ясно в новопостроените крепости в днешна Североизточна България, построени от ломени камъни, споени с кал (Rashev 2005). Показателно е, че много късноантични рефугиуми, строени от и за нуждите на местното население, показват същите планови и конструктивни особености ( Johnson 1983, 226 – 244; Торбатов 2002, 345-356, 365-372) и липса на връзка с постиженията на късноримската и ранновизантийската фортификационна наука. Това, че тези български крепости са продукт на самостоятелно развитие, се доказва и от очевидното влияние върху тях от страна на по-ранните землени укрепления (Рашев 1982, 173-174; Rashev 2005; Йотов, Атанасов 1998, 19), на което вече бе обърнато внимание погоре в настоящата работа. Трябва да се изтъкне също, че ниските защитни качества на българските крепости от I, II и III регионални групи се дължат до голяма степен на лошото им планиране. То се изразява най-вече в липсата на кули или ограничената им употреба и ниските им отбранителни възможности. Тази черта обаче е типична за повечето ранносредновековни паметници на защитната архитектура в Европа и е отражение на ранната фаза на развитие, в която се нами95

рат. Поради това не би могла да се използва за определящ белег, говорещ за някакви външни влияния върху българската защитна архитектура в територията на север от Стара планина. Много по-различна е ситуацията в българските територии на юг от Стара планина. Проучените тук крепости като Констанция, Маркели, Сливен, Месемврия, Сердика-Средец, Скопие (Каталог №№ 114, 115, 117, 116, 144, 145) показват много по-съвършени планове и строителна техника от тези на север от Стара планина. Планът е пряко отражение на късноантичните традиции, тъй като ранносредновековните крепости го наследяват от предшествениците си. Всъщност новите строежи възсядат по-старите, стриктно следвайки плана им – Констанция (обр. 94-96), Маркели, (обр. 97), Сливен (обр. 100) или само с малки поправки на стените – Месемврия (обр. 98), Сердика-Средец (обр. 120). Поради тази причина и защитната им схема остава непроменена и е ефективна. Използваната строителна техника също демонстрира различия от българските извънстолични крепости на север от Стара планина. Навсякъде новите строежи стъпват върху здрави основи, най-често по-старите крепостни стени. Използваната спойка е само хоросан; при Маркели и крепостта до Сливен е дори примесен със счукани тухли. Стените са построени от ломени камъни, често преизползвани, върху които има полепнал по-стар хоросан. По лицата те са по-големи и добре подредени, отколкото в ядрото. Фугите между камъните понякога са запълвани с каменни отломки или парчета от тухли, като при Констанция, а при крепостта до Сливен в строежа са включени необичайно много тухли с подобни функции. Тези белези ясно демонстрират почти пълно сходство с плановите особености и строителната техника на втората група византийски крепости, описани по-горе. Типично византийска черта е и преизползването в максимална степен на по-ранни укрепления. Трябва да се обърне внимание, че въпреки немалкото късноантични крепости в днешна Североизточна България, построените в периода на Първото българско царство там каменни укрепления не се възползват от тях. Засега само при Капидава е установена сигурна топографска, а при Абритус и Марцианопол, и конструктивна приемственост. Поради гореизложеното се налага предположението, че ранносредновековните крепости в земите на Първото българско царство на юг от Стара планина отразяват едно силно и очевидно пряко византийско влияние. Може да се предположи дори че част от тях всъщност са били построени от византийци. Ако някои от тези укрепления – Месемврия, Голое, Филипопол, Сердика – са функционирали преди включването им в българската държава и са приети вероятно с малки поправки като „живи“ крепости, то други като Констанция, Маркели и Сливен са изградени именно от българската държавна власт. Начините на „поява“ на крепостите в земите на Първото българско царство на юг от Стара планина отразяват и пътищата на проникване на византийско влияние в областта на защитната архитектура. Разположените в близост до българската граница византийски крепости се превръщат в модел на подражание. Тази тенденция се подсилва от сблъскването на българите с тях при военните действия срещу империята и от включването на част от тях в българската държава. Същевременно може да се предположи, че в пределите на Първото българско царство по един или друг начин – като военнопленници, бегълци, привлечени с добри условия, пари или служби – проникват достатъчно хора, притежаващи опита и познанията, необходими за възстановяването на тези крепости. Във връзка с това силно византийско влияние върху българските крепости особено в Тракия е и проблемът, могат ли някои от тях като тези до Хасково, Любеново, Минерални бани и Каравелово ( Каталог №№ 119-122) да се отнесат към строителната дейност на Първото българско царство. На база откриваните в тях археологически материали, показващи присъствието на „българско“ население, Д. Аладжов счита първите три за построени (Хасково) или въз96

становени (Любеново, Минерални бани) от българската държава. Трябва обаче да се посочат няколко важни обстоятелства, хвърлящи съмнение върху евентуалния български „произход“ на тези строежи. На първо място, използваната при тях строителна техника (Каталог №№ 119121) намира преки аналогии в тази редица доказано византийски крепости от IХ–Х в. като Филипи, Саон, Сахан Кая, Акрокус, Саруханлар и Дереагзи (обр. 151, 153, 154, 159), описани по-горе. Планът на крепостта до Хасково и някои черти в устройството като наличието на отводнителни канали, и практиката на Византийската империя да преизползва късноантични укрепления също ги показват като едни византийски по произход съоръжения. Същевременно те са разположени на юг от Еркесията, която с голямо основание може да се приеме за линия, разделяща Първото българско царство от Византийската империя (Rashev 2005, 58). Откритите в тях археологически материали могат да означават, че в крепостта е имало българско население, но това не е изключение за една гранична зона. В крепостта до Средец например, чиято византийска атрибуция не се поставя под съмнение, също са откривани подобни материали, но близостта ѝ до морето определя и наличието на по-голямо количество предмети – белоглинена керамика, амфори, свързвани с Константинопол и другите центрове на Византия (Балболова-Иванова 1995; Балболова-Иванова 1999; Balbolova-Ivanova 2000). Макар и най-силно изразено в българските земи в Тракия, византийското влияние върху крепостното строителство се отбелязва и в други български територии, най-вече в югозападните български земи. Тук са отбелязани примери, при които то е оказало въздействие върху българските строителни традиции, без да ги измести напълно. Крепостите до Перник и Церово са построени от ломени камъни, споени с хоросан, но основите са много плитки – до 0,30 м, а планът им с разположението на кулите е типичен за българските крепости на север от Стара планина и отразява примитивен опит в проектирането на укрепителни съоръжения. Без съмнение бъдещите проучвания в югозападните български земи биха допринесли да се получи по-добра представа за тази може би преходна област по отношение на традициите във военното строителство на българите и Византийската империя. Несъмнено паметник, отразяващ византийското влияние в крепостното строителство, е Велики Градац до Доньи Милановац на Дунав. Появата на една крепост на Първото българско царство толкова на северозапад е факт, който все още очаква своето историческо обяснение. Макар някои от разглежданите ранносредновековни крепости да показват ясно, че са издигнати под пряко византийско влияние, това не обезценява българското участие в тези строежи. Те обслужват нуждите на българската държава и са издигнати с нейни средства, защитавани от български войници. Тези крепости отразяват гъвкавостта и желанието на управляващите среди в Първото българско царство да възприемат по-съвършени и ефективни средства за защита и една по-напреднала строителна култура точно от прекия си противник. Тази особеност е ясно изразена и в паметниците на монументалното българско строителство и е още един пример за приобщаването на българите към ранносредновековната средиземноморска строителна култура. II.5.ИЗВЪНСТОЛИЧНИТЕ КАМЕННИ КРЕПОСТИ В СЕЛИЩНАТА СИСТЕМА НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО Извънстоличните крепости са изпълнявали изключително важна роля във военната и комуникационната система на Първото българско царство, всъщност те са изграждали поголяма част от нея. Същевременно представляват укрепени селища, което ги прави част от селищната система на Първото българско царство. Това поставя редица въпроси във връзка с техния облик, структура, значение и относно мястото им на административни, икономиче97

ски и религиозни центрове спрямо заобикалящата ги територия. Макар че възможностите за изследването на тези важни въпроси са все още ограничени, получената, основно чрез археологически проучвания, информация осветлява отчасти тази проблематика. Вероятно най-добре изследвана е първата регионална група крепости, обхващаща територията между Дунав и Стара планина, на изток от р. Янтра. Основната информация се получава от няколко крепости, проучени чрез мащабни археологически разкопки – Дуранкулак, Скала, Стърмен, Хума, Цар Асен (Каталог №№ 5, 18, 20, 21, 22). Укрепеното с каменна защитна стена селище на Големия остров в Дуранкулашкото езеро се състои от групи вкопани жилища с каменни облицовъчни стени, заемащи доста плътно неговата територия (Тодорова 1989б). Структурата на селището се допълва от построените през Х в. на западния бряг на езерото, срещу острова, стопански сгради с различно предназначение и жилища на обслужващите ги хора (Тодорова 1989а, 27). Откритият християнски некропол от втората половина на IХ до края на Х в. в м. „Нивата“ срещу острова и отделните гробове по южната периферия на селището и около култовия център в най-високата му част без съмнение са обслужвали нуждите на неговите жители (Меламед 1989, 113-123). Религиозните нужди на това селище са били подети от кръгла култова сграда, разположена в най-високата част на острова, върху чиито развалини е била издигната едноапсидна черква без притвор. Настланият с каменни плочи наос е с размери 4х4 м, а построените от ломени камъни, споени с кал, стени са без основи. Една по-голяма вкопана постройка, с каменна печка и издигащи се 0,50 м над терена каменни стени (сграда № 50), е определяна от проучвателя като жилище на обслужвалия малката черква свещеник. С нея е обвързвана сграда № 40, приемана за обслужвалата я кухня. Друга сграда, отличаваща се от жилищата на селището, е № 51. Големите ѝ размери и пълната липса на домакински съоръжения дават основание да се определи като обществена постройка за събиране (Тодорова 1989б, 58-59). Безспорно с най-сложно устройство и поради това привличащ най-голямо внимание е комплекс I, издигнат в най-топлата част на острова – хлътнатината, оформена от рухналата пещера. Едно от помещенията на комплекса се определя като малка приемна зала с плитка апсида на източната стена – домашен християнски олтар. Жилищните части са развити във и върху деструкциите на пещерата, отчасти на два етажа. Тук са открити единствените две „мазета“ в селището, косвено свидетелство за притежаването на повече храна, изискваща съхраняване на по-хладно. Помещение № 145 се явява обособена кухня, обслужвала този комплекс. Основателно е наблюдението на проучвателя, което представя комплекс I като обърнал гръб на селището и комуникиращ главно вътре в себе си (Тодорова 1989б, 53-57). Сложността на комплекса, видът на помещенията в него и очевидната му изолираност потвърждават мнението на проучвателя, че е бил обитаван от семейство с по-висок статус, вероятно това на най-влиятелния род, управляващ селището на Големия остров. Трябва да се отчита обаче, че като строителен материал, техника и устройство не се наблюдават разлики по отношение на останалите постройки в крепостта. Същото се отнася и за находките, доколкото са открити, при условие че селището е било организирано напуснато. Единствено изключение е, че тук е най-голямата концентрация на железни предмети, свързани със строежа и устройството на жилището като гвоздеи и скоби. В останалата част на селището те са по-малко или отсъстват (Бояджиев 1989, 188). Това е безспорно свидетелство за по-големите икономически възможности на обитателите на комплекс I. В укрепеното жилище при Дуранкулак не са открити свидетелства за занаятчийско производство и търговска активност. Липсват и следи от връзки с държавния център. Неголямо укрепено селище, състоящо се от вкопани жилища, върху защитена площ 16 дка представлява крепостта до Скала, от която са проучени 75% от територията (Йотов, Атана98

сов 1998). Неговото значение на местен религиозен център е засвидетелствано от откритата в централната му част еднокорабна, едноапсидна черква без притвор, с размери 8,50х4,80 м. Тя е без основи, със стени от ломени и полуобработени камъни, споени с кал и измазани с бледорозов хоросан. Около нея са открити множество керемиди и тухли с врязани старобългарски знаци. Подът на черквата е покрит с разноформатни мраморни плочи, а използваните във вътрешната украса четири мраморни кемпферови капитела и особено фрагментите от рисувани керамични плочки показват ясно връзката с българската столица Преслав (Йотов, Атанасов 1998, 20-32, 101-102). С християнския култ са свързани и разположените в скалния венец, южно от крепостта, 4 скални помещения и една крипта, считани за келиотска монашеска група от Х-ХI в. (Йотов, Атанасов 1998, 20-32), и откритият процесиен кръст, датиран в периода на Първото българско царство (Атанасов 1991б). Друга крепост, проучена с мащабни археологически разкопки и разположена на главния път Дръстър – Плиска – Преслав – Ришки проход (подобно на Скала), е тази до Цар Асен. Укрепеното селище с площ 45 дка се състои от полувкопани и наземни жилища и притежава улична мрежа с настилка от дребни камъни. Част от селището се е развивало и извън укреплението (Димова 1993). В периода на Първото българско царство е датирано построяването и използването на най-голямата от откритите четири черкви – № 3. Тя е еднокорабна и едноапсидна, без притвор, с размери 10,50х7 м и е била издигната в централната част на укреплението. Стените са построени от добре оформени каменни блокове, споени с хоросан, имат основи с дълбочина 0,80 м и са измазани отвътре с розов хоросан. Откритите мраморни и варовикови части от корнизи и детайли от олтарна преграда и маса, както и керемидите и тухлите с врязани старобългарски знаци допълват представата за устройството и украсата на тази представителна постройка. С черква № 3 се свързва и ограждащият я зид от ломени камъни, споени с кал, като в оформения от него двор е било построено и правоъгълно каменно жилище с размери 5х4,70 м, в което е открита глинена кадилница. Около самата черква са намерени фрагменти от процесийни кръстове (Антонова, Дремсизова 1984, 62-68; Димитров 1993, 65; Димитров 1994, 112-113; Атанасов 1994). Вероятно значението на крепостта до Цар Асен като религиозен център се е подсилвало и от разположените в близост скални манастири (Атанасов Г. 1999, 286-290). Връзката на укрепеното селище с отдалечени центрове като Константинопол например е засвидетелствана от откритите там надпис на Манасий Инок (Ангелов Н. 1980, 35-38; Попконстантинов 1984) и два печата, единият на император Роман I Лакапин (921-931)(Димова 1993, 72). Представата за селищната структура на разглежданите крепости се допълва от проучванията на други два обекта. Това са укрепените селища до селата Стърмен и Хума. Ст. Михайлов изчислява броя на вкопаните жилища зад стените на крепостта при Стърмен на около 60 до 80 през периода Х-ХI в. (Михайлов 1982). Откритите археологически материали не представят свидетелства за развитието на занаятчийско производство или наличието на търговски връзки и близост с държавните центрове (Вълов 1982; Джингов 1982; Михайлов 1982). Намерените в полския сектор следи от сграда с основание не се приемат за останки от едноапсидна черква, каквато би могла да се очаква в подобно селище (Михайлов 1982, 130). Укрепеното селище до Хума е с площ около 30 дка, но с него е свързано и откритото по северния бряг на потока селище в подножието на крепостта (Рашев, Станилов 1987, 7, 23-58). В християнския некропол върху склона под южния ъгъл на крепостта вероятно са погребвали именно обитателите на тези селища. Като се изключат 40-те железни крици и десетките късове железен шлак, в крепостта не са открити други следи от занаятчийско производство. Незначителното количество глазирана и ангобирана керамика е косвено свидетелство за минимална импортна търговска дейност (Рашев, Станилов 1987, 59, 88). 99

Въпреки че останалите крепости от тази регионална група са проучвани само с много ограничени по площ разкопки, сондажи или теренни обхождания, те предоставят информация, която е в пълно съгласие с представената по-горе. На нейна база може да се заключи, че крепостите до Беловец (Рашев 1995а, 165, № 55)(Каталог № 1), Василево (Рашев 1995а, 174, № 129)(Каталог № 2), Владимировци (Рашев 1982, 134; Рашев 1995а, 192-193, № 231)(Каталог № 3), Долина (Рашев 1982, 145; Рашев 1995а, 204, № 232)(Каталог № 4), Завет (Василев 1983, 123-124; Василев 2004)(Каталог № 6), Изворник (Рашев 1995а, 212, № 403)(Каталог № 7), Изворово (Рашев 1995а, 212, № 407)(Каталог № 8), Малък Преславец (Рашев 1995а, 230, № 596)(Каталог № 9), Окорш (Рашев 1995а, 240, № 697; Атанасов 1991, 77)(Каталог № 10), Пет могили (Рашев 1995а, 244, № 731)(Каталог № 12), Подлес (Рашев 1982, 137)(Каталог № 13), Попина (Рашев 1995а, 264, № 887; Атанасов 1991, 79)(Каталог № 14), Преселенци (Рашев 1995а, 266, № 905; Йотов, Атанасов 2008, 577-578)(Каталог № 15), Руйно-Аязмото (Рашев 1982, 143-144; Атанасов, Йотов, Русев 2004, 187; Атанасов, Йотов 2005, 288-289) (Каталог № 16), Руйно-Картал кале (Рашев 1982, 141-143; Атанасов, Русев, Йотов 2001, 130-131; Атанасов, Йотов, Русев 2004, 187)(Каталог № 17), Средище (Рашев 1995а, 279, № 1003)(Каталог № 19), както крепостите върху късноантичната Капидава (Florescu, Florescu, Diaconi 1958, 68-72; Diaconi 1962, 330; Florescu 1967, 259; Barnea, Ştefanescu 1969, 80, 116) (Каталог № 56), амфитеатърът на Марцианопол (Ангелов Ат. 2002, 117-118)(Каталог № 57) и североизточният ъгъл на Абритус до Разград (Георгиева 1961; Радославова, Дзанев 2003, 141-143)(Каталог № 58) всъщност са укрепени селища. При част от тях – Изворово (Рашев 1995а, 212, № 408), Малък Преславец (Рашев 1995а, 230, № 597), Окорш (Шкорпил 1905, 483), Преселенци (Рашев 1995а, 266, № 906; Николаева, Василев 2006, 351-353), Руйно-Картал кале (Атанасов, Йотов, Русев 2004, 187), Марцианопол (Ангелов Ан. 2002, 117-118, 120) и крепостта до Разград (Радославова, Дзанев 2003, 141-143) – в непосредствена близост до укрепеното селище е засвидетелствано синхронно неукрепено селище. В тези случаи не се наблюдава разлика между жилищната архитектура и откритите археологически материали в двата типа селище. При някои от крепостите се открива некрополът, обслужващ тяхното население. Некрополи има при Попина (Рашев 1995а, 264, № 887) и Марцианопол-Девина (Димитров 1982; Рашев 1995а, 200-202, № 300-307; Въжарова 1976, 170-172, 300). Като се отчита наличието на малки черкви в крепостите до Дуранкулак, Скала, Цар Асен и Преселенци, с голямо основание може да се предполага, че ги е имало и в другите крепости, и в непроучените части на изследваните с разкопки крепости. Косвено свидетелство за това са откритите в Окорш, Руйно-Картал кале и Средище процесийни кръстове от периода на Първото българско царство (Атанасов 1991б; Атанасов 2007, 177-178), и пак в Руйно-Картал кале и Средище – литургични цедки (Атанасов 1995), а в крепостта до Окорш – малка лъжичка, вероятно свързана с религиозния обряд (Атанасов 2007, 204). Строежът на черкви в крепостите обаче не трябва да води до преувеличаване на ролята им на църковни центрове. Показателно е, че идентични като размери, план и строеж храмове са издигнати и в незащитени селища, като този върху руините на ранновизантийската базилика в Каварна (Атанасов 2007, 180) и този от Свещари (Гергова 2004, 67-69). Засега единствено в откритото селище, южно от крепостта Руйно-Картал кале, е проучена железарска работилница (Атанасов, Йотов, Русев 2004, 187), но широката ѝ датировка – Х-ХI в., не позволява да се приеме за сигурно нейното функциониране в периода на Първото българско царство. Не са открити други следи от занаятчийско производство и от търговска активност в тези слабо проучени укрепени селища. Липсват и свидетелства за присъствие в тях на население с по-висок икономически и социален статус. Връзки с държавния център и 100

конкретно с царския двор са установени само в крепостта до Завет, в която е открит оловен печат на цар Петър от третата четвърт на Х в. (Василев 1996, 105-108). Археологическото проучване на представените крепости продължава и без съмнение би допълнило значително представата за мястото им в селищната система на Първото българско царство. Наличната досега информация създава картина, показваща неголеми селища, които не могат да се различат по устройство на жилищата и плътност на разполагането им от неукрепените селища от същия период. Археологическите материали показват, че обитавалото ги население е било с невисок икономически и социален статус. Като се изключи комплекс I от укрепеното селище на Големия остров в Дуранкулашкото езеро и до известна степен смятаните за жилища на свещеници сгради отново в Дуранкулак и в крепостта до Цар Асен, липсват каквито и да е свидетелства за обитатели с по-високо обществено положение. Засега няма сигурни данни за практикуване на занаятчийско производство в селищата, което налага извода, че това са били общности с доминиращо аграрна икономика. Данните показват, че ако е имало търговски отношения с други райони, то те са били силно ограничени. Сред археологическите материали от периода на Първото българско царство количеството на ангобираната и глазираната керамика е силно ограничено. Ако в икономическо и социално отношение разглежданите укрепени селища не са се отличавали от синхронните им неукрепени, то все пак са налице белези, които може да се приемат като показателни за по-високия им статут. На първо място, това са техните укрепления. Фактът, че само едно от десетките селища притежава защитна стена, не само го превръща в център, осигуряващ защита на околното население, но вероятно отразява и по-високото му административно положение. За това свидетелстват и откритите в някои от крепостите археологически материали – печати, рисувани керамични плочки, надписи, показващи връзка с държавния център. Не по-малко важна за превръщането на крепостите в селища с по-висок статус е била и ролята им на местни религиозни центрове, която се потвърждава от откритите черковни постройки и подвижни археологически материали, свързани с литургичната практика. Тези укрепени селища са разположени на разстояние между 20 и 30 км едно от друго – един дневен преход (Rashev 2005), поради което е учудващо издигането на две едновременно съществували големи крепости – Руйно-Аязмото (85 дка) и Руйно-Картал кале (50 дка) само на 1,5 км една от друга (Рашев 1982, 141-144; Атанасов, Русев, Йотов 2001; Атанасов, Йотов, Русев 2004; Атанасов, Йотов 2005). Тази селищна и защитна агломерация все още очаква своето обяснение. При представянето на първа регионална група към укрепените селища трябва да се отнесат и крепостите на Каменния вал в Добруджа. Без съмнение това съоръжение е било издигнато с военни цели (Рашев 1982, 160-169). Макар информацията, получена чрез археологически разкопки, за него да е все още твърде малко, тя не оставя съмнение, че неговите крепости са били превърнати в укрепени селища. В крепост № III (Каталог № 26) са проучени полуземлянки от Х в. (Mănucu-Adameşteanu 2001, 472), а следи от селища са установени в крепости № VI (Рашев 1982, 161-162)(Каталог № 29), № VII (Рашев 1982, 162), № VIII (Barnea, Ştefanescu 1971, 102, №86)(Каталог № 31), № ХХ (Рашев 1982, 168) и № ХХVII (Barnea 1960, 74-78)(Каталог№ 51). В този случай е логично да се постави въпросът, дали новопостроените крепости на вала са били заселени веднага, или това е станало в един по-късен период, когато населението от откритите незащитени селища около него е потърсило защита в тях. Сегашното състояние на проучванията обаче не позволява да се отговори на този въпрос. Независимо от това има достатъчно основания да се предположи, че крепостите на Каменния вал се превръщат в укрепени селища, много приличащи на новопостроените в днешна Североизточна България. 101

За крепостите от втората регионална група, на запад от р. Янтра, се разполага с по-малко информация, главно поради малобройността на изследваните обекти. Археологическите разкопки обаче разкриват укрепени селища, които не се различават от тези от първа регионална група. В рамките на късноантичното укрепление в Белград (Каталог № 96), за част от което се предполага, че може да е било преизползвано по време на Първото българско царство, са открити следи от селище ( Jанковић М. 1997, 42-47). В неговото подножие, на брега на Дунав, се простира неукрепено селище и некропол от разглеждания период ( Jанковић М. 1997, 42-47; Marjanović-Vujović 1973, 9-15). Зад възстановените късноантични стени на Велики Градац (Каталог № 97) през Х в. е съществувало селище от вероятно около 50-70 вкопани жилища, обслужвани от малка еднокорабна едноапсидна черква, построена от ломени камъни, споени с хоросан ( Jанковић М. 1981). Селища, състоящи се от вкопани жилища, са съществували и зад защитните стени на Монтана и Раш (Каталог №№ 98, 99) (Александров 1987, 72-74; Popović М. 1999, 37-161). Засега единственият познат паметник от трета регионална група – крепостта до Слон (Каталог № 107), не показва черти, които да го отнесат към укрепените селища. Очевидно по време на цялото му съществуване в него са доминирали военни и представителни функции (Рашев 1982, 146-147). Крепостите на юг от Стара планина, които попадат в четвъртата регионална група, демонстрират много по-голямо разнообразие по отношение на тяхното място в селищната система и начина на възникване. Със сигурност Месемврия (Velkov 1969, 21-22; Venedikov 1969, 159-160; Гюзелев 1981а, 326-332)(Каталог № 116), Филипопол (Мартинова, Боспачиева 2002, 181-194; Ботушарова, Танкова 1982, 54; Морева-Арабова 2001, 100-104; Bospachieva 2003, 103)(Каталог № 118), а вероятно и Голое (Дражева 2002)(Каталог № 113), са съществували като крепости и селища в рамките на Византийската империя и попадат в границите на българската държава като вече развити селищни структури. Те вероятно са притежавали всички характеристики на византийските селища от периода на Тъмните векове. В рамките на късноантичната крепост Констанция (Каталог № 114) до началото на IХ в. е съществувало неукрепено селище на славянско население, което очевидно е включено без съществени изменения в българското селище, развило се в западната (възстановената) част на крепостта (Аладжов Д. 1995). Самата крепост вероятно се превръща в център на селищна агломерация, която включва селище от Х-ХI в. в местностите „Градището“ и „Белана“, на север върху левия бряг на р. Марица (Аладжов Д., Васева 1982, 43-58), друго селище, развивало се от VIII-ХII в. върху селищната могила Деве-Барган, източно от Констанция, на левия бряг на р. Сазлийка (Рашев 1993, 107-110), и един некропол от Х-ХI в. в източната половина на крепостта и до нея (Капелкова 1985, 49). Има свидетелства, че зад стените на възстановената в началото на Х в. крепост Маркели (Каталог № 115) се е развивало селище (Аладжов Ж. 1993; Щерева, Аладжов Ж. 2000, 294-298), обслужвано от построената върху руините на ранновизантийска базилика еднокорабна черква, чиято пластична мраморна украса намира прилика с откриваната в Преслав (Аладжов Ж. 1993; Щерева, Аладжов Ж. 2000, 294-298; Аладжов Ж., Дражева, Момчилов 1991, 187). Сходна е информацията и за крепостта до Сливен (Каталог № 117). И тук има следи от селище зад стените, но то не е проучвано. При северната порта обаче е открит водопровод, построен заедно с възстановяването на крепостта през втората половина на IХ в. Откритите моливдовул на княз Борис-Михаил и мраморна плоча с релефна украса, наподобяваща тези от Преслав, са посочвани като свидетелство за връзки с държавните центрове (Щерева и др. 2001). В заключение трябва да се каже, че крепостите на юг от Стара планина също са предста102

влявали укрепени селища. Все още липсват достатъчно проучвания на структурите в тяхната територия, което много ограничава представата за тях. Сравнително по-богата и разнообразна картина се създава за селищния облик на крепостите от петата регионална група, обхващаща югозападните български земи. Безспорно най-добре изследвана е крепостта до Перник (Каталог № 134). В 50-те декара на защитената територия са разположени плътно една до друга сгради. Част от тях са дву- или тристайни, построени от ломени камъни, споени с кал или хоросан. Те са разделени от неправилно разположени улици и площади, застлани с чакъл, с ширина от 2,90 до 5 м. Според проучвателя много от постройките са били използвани за жилища на гарнизона, а някои – за работилници. Най-голямата сграда № 9 е конструктивно свързана с кула А. Тяхното разположение в най-високата част на крепостта дава основание да се възприемат като жилищен комплекс, свързан с управителя на Перник (обр. 107)(Чангова 1983б, 12-88). Откритият в крепостта сребърен печат на цар Петър е сигурен индикатор за връзки с държавния център (Юрукова 1983, 102-109). Проучванията в Сердика-Средец (Каталог № 144) показват, че късноантичната улична мрежа и част от сградите продължават да се използват и по време на Първото българско царство (Станчева 1974, 213; Станчева 1989, 22-26; Станчева 1994, 192), но се строят и нови жилища-полуземлянки (Станчева, Станилов 1979). Наблюденията обаче разкриват, че защитената територия на града не е била гъсто застроена (Станчева 1994, 192; Stančeva, Dončeva, Petkova 1979, 118). Запазените късноантични черкви „Св. София“ и „Св. Георги“ вероятно са превръщали Сердика-Средец във важен регионален църковен център (Станчева 1974, 213; Станчева 1989, 22-26; Станчева 1994, 192). Селището вероятно става епископия след приемането на християнството, а със сигурност е такава при цар Самуил (Данчева-Василева 2008, 29-30). Една късноантична градска резиденция в югоизточната част на града вероятно е била обитавана от лице с високо положение в периода на Първото българско царство. За това свидетелства и възстановяването на банята с нов под от каменни плочи (Станчева 1974, 213; Станчева 1989, 22-26; Станчева 1994, 192). Селище от вкопани жилища с долна граница края на IХ – началото на Х в. е установено върху останките на античната Пауталия (Каталог № 137)(Слоска и др. 2002, 263-264). Археологическите материали свидетелстват за селища в късноантичните укрепления с некрополи в подножието при Градище (Каталог № 139)(Микулчиќ 1996, 217-221) и Луковица (Каталог № 140)(Микулчиќ 1996, 189-193). Подобна ситуация се наблюдава и при Манастир (Каталог № 141), където върху акропола на късноантичното градче през средновековието се развива укрепено селище, като две много добре запазени базилики продължават да се използват (Микулчиќ 1996, 261-264). Значението на крепостите като религиозни центрове е засвидетелствано и от черквата „Св. Никола“ в Мелник, която е била възстановена през IХ–Х в. (Нешева 2003, 250-258; Препис 1983). От самото селище там засега са открити следи извън крепостните съоръжения, срещу подхода към платото Св. Никола (Цветков 1989а, 81-89; Цветков 1989б, 123-127). Засега от ранносредновековна Струмица е позната само черквата, издигната през IХ в. върху останките на късноантична базилика в подножието на крепостта (Мильковиќ, Коцо 1978; Микулчиќ 1996, 318-322). Много въпроси поставят проучванията в крепостта до Церово (Каталог № 147), в чиято вътрешност са открити четири успоредно разположени сгради с верижен план, отделени с коридори, широки от 1,5 до 3 м. До една от тях е било построено водохранилище (Стоянова-Серафимова 1963). Проучванията на крепостите на Първото българско царство в югозападните български земи са едва в началото си, което ограничава представата за мястото, което са заемали в селищната система, за облика и функциите им като населени места. Наред със селищата, със103

тоящи се от типичните за ранното средновековие вкопани или наземни жилища с лека конструкция, каквито се наблюдават при Велбъжд, Мелник, а вероятно и при Градище, Луковица и Манастир, съществуват и центрове като Перник и Сердика-Средец, застроени с каменни жилища и представящи резиденции на високопоставени членове на обществото. Ако при Сердика-Средец става въпрос до голяма степен за преизползване на по-ранни постройки, то Перник е новопостроена крепост и селище. Интересни въпроси поставят и четирите верижни сгради в крепостта Церово – дали това са жилища на войниците от гарнизона, или имат други функции. Както в архитектурния облик, така и в селищната структура на Перник и Сердика-Средец не могат да не се отбележат прилики с византийските καστρα от същия период. Възможно е в бъдеще да се открият археологически свидетелства за ролята на крепостите като резиденции на владетеля или на военно-административни лица, за които има податки в писмените извори. Царски дворци, черкви и складове са описани от Йоан Скилица в Копринища, Сетина и Преспа (Каталог № № 135, 157, 169)(ГИБИ VI 1965, 275, 289, 292-293). Представената по-горе информация все още не е достатъчна, за да се създаде пълна представа за мястото на извънстоличните каменни крепости в селищната система на Първото българско царство. Крепостите на север от Стара планина, обхванати в първа и втора регионална група, до този момент на изследванията могат да се характеризират като типични за разглеждания период селища, обитавани от население с нисък социален статус. Различията се коренят в наличието на укрепления и вероятно в повечето на християнски храмове, превръщащи ги в естествени локални центрове. Липсата на следи от население с висок социален статут в тях, като се изключи може би Дуранкулак, и все още сравнително ограничените свидетелства за връзки с държавните центрове поставят много въпроси относно структурата на управление на укрепените селища и мястото им в административната система на държавата. Доминиращо аграрният им характер и липсата на следи от развито занаятчийско производство и търговия в тях също допълват облика им. Слабата проученост на защитената територия на повечето от крепостите на юг от Стара планина и в югозападните български земи – четвърта и пета регионална група – не позволява да се даде задоволително обяснение на техния характер като селища спрямо този на крепостите от първа и втора регионална група. Наред с многото общи черти съществуват и забележими отлики. Откритите резиденции на високопоставени членове на обществото в Перник и Сердика-Средец, евентуално принадлежащи на управителите на тези крепости, както и сгради, тълкувани като казарми и жилища на военни лица, вероятно представят тези крепости като притежаващи много по-голяма важност в административната система на държавата. Възможно е в днешна Североизточна България административните центрове като Плиска, Преслав, Дръстър да съсредоточават влиянието и разглежданите укрепени селища да са били ограничени до ролята на локални центрове за заобикалящите ги села. Все още обаче липсва информация за пребиваването на управляващи органи в тях. Дори очевидното превъзходство на някои от крепостите като Цар Асен и №№ ХХ и ХХVII на Каменния вал в Добруджа, изразено в по-скъпата и усъвършенствана техника на строеж, е само косвено свидетелство за това. Вероятно необходимостта да се администрират новозавладените територии на юг от Стара планина е принудила българската държавна власт да приеме заварените византийски центрове като Сердика-Средец, Филипопол и Месемврия или да изгради нови като Перник. Съответно те се превръщат и в административни, религиозни и икономически центрове на тези области, макар че в тях все още не са открити сигурни свидетелства за развито занаятчийско производство и търговия. Други, като Констанция, Маркели, Сливен, вероятно са се развили като укрепени селища, натоварени и с важно военно значение, но изясняването на тяхната роля в селищната система все още предстои. 104

Друга съществена разлика, засягаща крепостите на юг от Стара планина, е проследимото византийско влияние в техния архитектурен облик – устройство на жилища, използването на късноантични църковни и представителни постройки, създаване на улична мрежа, водопроводи, водохранилища. Засега няма свидетелства това влияние да се е отразило и върху икономическото, социалното и административното устройство на самите селища, макар че тази възможност не бива да се изключва. Проблемът за мястото на извънстоличните каменни крепости в селищната система на Първото българско царство привлича вниманието на български учени като Д. Ил. Димитров и Ст. Михайлов, които се опитват да намерят отговор на въпроса, доколко тези укрепени селища могат да се смятат за градове. В една своя статия Д. Ил. Димитров предполага, че след преминаването към уседналост в началото на VIII в. с изграждането на селищната система се е наложило създаването на определен брой военно-административни центрове, разположени сравнително равномерно в днешна Североизточна България. Като ранни „градове“ той определя укрепленията до селата Кладенци, Преселенци и Изворник, и също в м. „Геленджика“ до Алеково и в м. „Палангата“ до Каолиново. Според него по-късно, края на VIII в. – първата половина на IХ в., започва изграждането на укрепени административни центрове с каменни стени, като за пример е дадена крепостта до Цар Асен. Посочва се, че наред с функциите си на административни и занаятчийско-обменни пунктове градищата от типа Цар Асен още през IХ в. са се превърнали в религиозни центрове. За Д. Ил. Димитров тези градски центрове не са продължение на късноантичната традиция, а са резултат от развитието на старобългарското общество (Димитров 1980, 41-42). Много по-умерено е мнението на Ст. Михайлов. За него чертите, определящи един ранносредновековен град, са наличието: 1) на укрепителна система; 2) на занаятчийско производство и търговия; 3) на известна концентрация на обитаваните от населението жилищни сгради и 4) на определена планировка и градоустройствена система, макар и примитивна. Според Ст. Михайлов неукрепеното славянско селище до Стърмен в даден момент е укрепено, превръщайки се в град в най-примитивния смисъл на думата. Като потенциални причини за това се разглеждат относително по-голямото съсредоточаване на население и укрепването на селището. За основен белег на този тип селища е посочен аграрният им характер. За Ст. Михайлов селището до Стърмен не може да се нарече град по всички свои признаци и този термин трябва да се използва само в ограничен смисъл – като укрепен пункт с развити в зародиш други компоненти. Предложеното определение за тази незасегната от античното наследство форма е предградищен тип (Михайлов 1982, 135-138; Михайлов 1983, 191). Идеята за връзката на българския ранносредновековен град с античните му предшественици бе възродена наскоро от П. Георгиев. Според него ранносредновековният български град има две фази на развитие. През първата той е изграден от укрепление-убежище и военноадминистративен център и селища-сателити, чиито жители влизат в укрепленията при опасност, като в приморската зона укрепените градски ядра са наследени от късноантичната или ранновизантийската епоха, а във вътрешността преобладават новопостроените. През втората фаза от военен лагер-убежище се прераства в същински средновековен град, чието население обитава постоянно укрепената му територия. П. Георгиев определя границите на този процес в рамките на първата половина на ІХ–средата на Х в. (Георгиев П. 2005б, 198-199). Връзката на ранносредновековния български град с късноантичното наследство наскоро получи цялостно изследване от А. Аладжов (Аладжов 2010). Без съмнение проблемът за появата, развитието и същността на града в ранносредновековна Европа е един от най-обсъжданите в научната литература (Hodges, Hobley 1988; Astill 1994; Urbańczyk 1994; Laiou 2002; Angold 1985). Целта на това изследване обаче не е да раз105

реши сложния въпрос за българския средновековен град, а да се опита да представи мястото и ролята на извънстоличните крепости в селищната система на Първото българско царство. От съществено значение за разрешаването на този проблем е не само получената чрез археологически проучвания информация за българските крепости, представена по-горе, но и възможността тя да се сравни с известното за облика на укрепените селища в съседните на Първото българско царство страни през разглеждания период. Безспорно не само най-близка географски, но и оказала най-голямо влияние, е Византийската империя. Вниманието, което трябва да се отдели на развитието на укрепените селища и градове в нея, се обуславя и от факта, че някои от тях са включени в територията на българската държава за различен период от време. През периода на Тъмните векове (VII-IХ в.) градският живот във Византия търпи съществени изменения. Градовете драстично намаляват по размери и са преместени на естествено защитени възвишения, като са променени значително и изпълняваните от тях функции. Един персийски географ пише за Мала Азия през IХ в. следното: „В стари времена, градовете били многобройни в Рум, но сега са останали едва няколко. Повечето от областите са проспериращи и цъфтящи и имат много силни крепости. Към всяко село има крепост, където при опасност жителите му да намерят убежище“ (Foss 1985, 123). Други арабски географи от края на IХ-Х в. споменават само 5 малоазийски града на империята – Ефес, Никея, Амориум, Анкара и Самала (Каждан 1954, 165). Дори в тези големи укрепени центрове, към които могат да се добавят Кютахия и Амастрис (дн. Амасра), защитените от крепостта пространства не са големи – 350х150 м, 450х300 м. В рамките на изоставените късноримски стени обаче съществуват обитавани територии, чиито обитатели продължават да се считат за жители на града и намират убежище в καστρον на хълма, най-често запазил името на древния град (Haldon 1999, 15-18). Примерите за „съкращаването“ на градския живот в сравнение с късноантичния период са многобройни. В началото на IХ в. Сарди се е състоял от крепост на мястото на елинистическия акропол и от едно или две села в руините на града под нея. Дидима (обр. 146), известна като Хиерон, е включвала превърнатия в укрепление античен храм, с черква и цистерна в него, и малко селце пред крепостта. И двете селищни структури обаче имат епископи (Angold 1985, 9-10; Foss 1977a, 475-477, 479). Построената през VII или VIII в. нова градска стена на Ефес, в която е включен като бастион и градският театър, свидетелства за намаляване на укрепената площ с около една втора. Бедни жилища от ломени камъни покриват изоставените антични представителни постройки. Извън стените, в рамките на късноантичния метрополис, има разпръснати следи от обитаване. Затлачването на пристанището и стремежът към защитеност изместват центъра в сушата върху хълма Айасулук, където зад мощен защитен обръч се е издигала голямата черква на св. Йоан. Градът обаче все още е бил запазил значението си на търговски център, защото доходите от местния панаир в края на VIII в. са възлизали на 100 литри злато. През Х в. градът се е състоял от две отделни селища: разположеното до залива и мощната крепост на около 1,5 км от него, функционираща като църковен и административен център (Foss 1977а, 474-475). Структурата на Милет е сходна: крепостна стена обхваща центъра на града (около една четвърт от античната му територия), а театърът му е превърнат в крепост със селище в кавеата, черква над орхестрата и цистерна. Това състояние се запазва и през Х-ХI в. Приена се изтегля на стръмния и висок акропол, като вероятно някои жилища са разпръснати по склона отдолу. Такава е ситуацията и при Пергам (Foss 1977а, 478-482). Подобно ограничаване на градската територия или изтегляне на по-защитено място и превръщане на градовете в укрепени села се наблюдава и при Смирна, Магнезия, Ниса, Хиераполис, Колосе (Хоне)(Foss 1977, 482-485), Телмесус (от Х в. Макре), Ксантус, Патара, 106

Мира, Лимира и Фаселис (Foss 1994, 4-5, 11-12, 14-15, 31-34, 40-45). Подобна е картината и от голям център като Амориум, макар че в него има свидетелства за по-голяма строителна и икономическа активност (Harrison 1990, 205-217; Harrison et al 1991; Lightfoot, Ivison 2001; Lightfoot et all. 2002). Наред със старите градове между VII и Х в. са изградени и множество укрепени селища, осигуряващи защита на населението от земеделските райони, често със значителна укрепена площ – 400х300 м. Например до Алтинташ и Саруханлар в района на Кютахия (Foss 1985, 95-98, 119-121, 123). Не по-различна е била ситуацията и в европейските владения на империята. През VII и VIII в. Атина се е ограничила в територията, защитена с късноримска стена, обхващаща малка площ, северно от Акропола, и пространството от Одеона на Ирод Атик до западната стена на Театъра на Дионисий, на юг от скалата. Самият Акропол се явявал цитадела, а черквата в Партенона го превръщала в религиозен и поклоннически център. Следи от строежи и производствена дейност – пещи за керемиди и преси за зехтин, са открити и извън стените в Агората и на други места, като особено се увеличават от IХ в. нататък. През целия период до ХI в. обаче икономиката се основава на обработката на почвата и Атина остава малък, но сигурен център за гражданската, военната и църковната администрация (Kazanaki-Lappa 2002, 639-642). Проучената част на Коринт, който е столица на тема до ХI в., е само едно бедно предградие. Търговският, административен и църковен център все още не е открит (Sanders 2002, 649-650). Изтеглянето на населението на естествено защитено място и създаването на нов градски център през VII в. се доказва и от Монемвасия (Kalligas 2002, 879-883). Полистилон (античната Абдера)(обр. 140) се е изтеглила в акропола на класическия град върху нисък хълм до залива, същото се наблюдава и при Маронея (обр. 141) и Димотика (Bakirtzis 1989, 45-47, 50-51). В архитектурно отношение основна характеристика на византийските градове и укрепени селища са мощните укрепления, показващи стремеж към използване на естествена защита и намаляване на броя на защитниците. Много често съществува акропол с ограничена площ и строго военен характер. Обикновено площта е малка и гъсто застроена, но при някои съществували празни участъци за подслоняване на укрилите се селяни от околността, поради което територията не може да се вземе за критерий за броя на населението на селището. Улиците са били тесни, а жилищата малки и грубо построени. За византийския провинциален град била характерна липсата на монументален стил, което не е можело да се компенсира от новопостроените черковни постройки. Липсват и обособени пазарни части като агора или форум. Търговията се е осъществявала покрай улиците (Bouras 2002, 504-515). С изключение на няколко големи центъра, разликата между градовете и селския свят била малка. Византийските градове са наследници не на античните, а по-скоро на големите селски конгломерации от V-VI в., които се укрепили рано и развивали домашно занаятчийско производство. Населението се състояло главно от селяни, обработващи околната земя. Названията кастрон и фрурион изместили полис или са използвани като негови синоними в изворите и отразяват поставянето на ударение върху защитния характер на градовете. Защитата била основна характеристика на тези селища. В климат на несигурност и икономически застой до IХ в. градът се милитаризирал и служил основно да осигури защита на своите обитатели и на околното селско население. Същевременно тези селища били бази за полеви армии, фискалната администрация и регионален пазар за обмяна на продукти. Видима проява на това било изчезването на предишния представителен облик на градовете и изчезването на обществените пространства (Dagron 2002, 394, 398-401). С управлението на император Теофил в началото на IХ в. започнал период на стабилизация и на икономическо възраждане на градовете, който се наблюдава по-отчетливо при 107

Македонската династия (867-1028 г.)(Dagron 2002, 398-401; Angold 1985, 15-16). Въпреки развитието на градовете именно през Х в. в държавните документи вече не се прави разлика между град и село, и двете се наричат кастрон и се третират еднакво. Размерите и характерът на селището не са отличителна черта. Изключение се прави, когато селището има епископ (Haldon 1999, 19-22; Angold 1985, 15-16). Това отразява голямото значение на селищата като църковни центрове, което характеризира целия период от VII до ХI в. Градовете по крайбрежието и във вътрешността на днешна Черна гора (средновековната Дукля) не са се различавали съществено от представените по-горе византийски градове. До голяма степен това се дължи на факта, че макар и номинативно са били част от империята, а населението им до Х-ХI в. съхранява неславянския си произход. Много от тях като Бар, Будва, Градац (идентифицира се с останките до Иванград), Котор, Луч, Новиград, Свач, Улцин са споменати във връзка с различни събития в изворите и са посочени като градове от Константин Порфирогенет. За съжаление ранносредновековният период на тяхното съществуване остава непроучен или заличен, но откритите черкви в някои от тях ги свързват с византийската архитектурна традиция (Ковачевић, Муjовић 1975, 95-96, 100-101, 107-118, 131, 143-146). Споменатата от Константин Багренородни Лантодокла в Дукля се идентифицира с Мартиничкото градище. Проучената в него базилика и укрепленията от IX-Х в. са принадлежали вероятно на едно укрепено селище, представящо облика на Дуклянските градове (Муjович 1980, 273). По-различно е развитието на укрепените селища в обитаваните от славяни територии по Средния Дунав и Централна Европа. За В. Хензел градовете се появяват първо на територията на Великоморавия. За пример е посочен Микулчице, разположен близо до Ходонин. Тук един ранен градски център се развива от VIII в. на мястото на по-старо селище. Той е израснал през IХ в. като голям селищен комплекс с площ 100 ха. За него се предполага, че се е състоял от голямо укрепление с площ 60 дка и от няколко по-малки крепости, заобиколени от обширни предградия, които били обитавани от войни, занаятчии, търговци и селяни. Открити са множество следи от практикуване на разнообразни занаяти и развита търговия, както и четири каменни черкви, датиращи от различни периоди. Допускано е създаването на селището да е било повлияно от германския клир, по образеца на Византия (Кирил и Методий) и от Далмация. Въпреки обширната площ, населението на селището се изчислява на не повече от 2000 души. Развитието на тези укрепени селища в Моравия е било прекъснато в началото на Х в. от маджарското нашествие (Hensel 1979, 40-41). Тези „градове“ са продукт на продължително развитие, което е добре проследено в земите на днешна Чехия. От VIII до средата на IХ в. там се строят малки укрепени центрове с аграрен характер като Ключов, в чиято площ от 16 дка са открити около 60 ями за зърно. С подобни землено-дървени укрепления са и появилите се в началото на IХ в. големи племенни центрове, разделени на акропол и един или два външни двора. В тях са откривани не само жилища, но и некрополи, култови пространства и свидетелства за занаятчийска активност. Проучени са Будеч с площ 230 дка и Стари Коужим с 440 дка. Най-късни (появили се в края на IХ в.) са сравнително малките княжески и административни центрове. Разделени на две или три части, тяхната площ е от 50 до 100 дка. Те са създадени като центрове за управление и в тях отсъства занаятчийското производство. Именно те от Х в. нататък се превръщат в урбанизирани селища с развита търговия и занаяти, като Храдец Кралове, Мелник, Литомежице, Жатец (Goida 1991, 44-57) и, разбира се, Прага, който през втората половина на Х в. Се е превърнал в търговски център с международно значение (Hensel 1979, 41). До ХI в. обаче едва ли може да се говори за същински градски центрове в района на Средния Дунав. Укрепените селища всъщност са владетелски резиденции и военни бази, въпреки използването на названията oppidum, civitas в изворите (Bowlus 1978). 108

От важно значение за разбиране на характера на укрепените селища на Първото българско царство са и крепостите от територията на Хазарския хаганат. И. Баранов разделя укрепленията, свързвани с Хазарския хаганат на Кримския полуостров, на три групи. В първата са включени укрепленията с площ до 150 дка – Кордон-Оба, Баксанское, Киз-Кермен, Чайка, чиито стени с калова спойка ограждат територия с различна плътност на заселването. Някои са обкръжени от неукрепени селища, на които можели да служат за убежища. С основание се изтъква приликата им с градища от Подонието. Те се считат за укрепени селища аилен тип, родови гнезда на големи семейства. Към втората група се отнася Сюйренската крепост, която е близка до белокаменните крепости на Салтовското Подоние. Затова е разглеждана като седалище на хазарски вожд. Близки до нея са крепостите от третата група – Боспор, Сугдея, Мангуп и Чифут-Кале, превъзхождащи по площ и най-големите укрепени селища от 3 до 4 пъти. Тези скъпи и сложни укрепления не са издигани за укриване на стада или за защита на малкото бедни салтовски жилища в огромната празна територия. Тълкуването им като военни лагери е най-основателно (Баранов 1990, 66-68). От тях се отличават укрепените селища на намиращото се под византийска власт през IХ-Х в.население. Те демонстрират голямо сходство с крепостите от днешна Североизточна България. Селските, а вероятно и някои градски общини в Таврика, се защитавали с крепостни стени от ломени камъни, споени с кал, ограждащи неголяма площ. Например Алушта, Тепе Кермен, Бурун-Кая (8 дка), Качи-Дже (7,6 дка), Загайтанское (36 дка), Асаране-Бурун (52 дка), Бага (12 дка) и Ореанда-Исар (5,2 дка)(Мыц 1991, 61, 129, 137-145). Тъй като те не са добре проучени, подробности за тяхното селищно устройство не са известни, а датировката често варира в широки граници от IХ до ХIII в. Археологическите проучвания в някои землени укрепления като Карнаухово, Маяки, Богородичное (Теплинското градище), Костомарово, Каменск-Шахтинский и Сидорово недвусмислено показват, че това са укрепени селища. В повечето случаи до тях се развиват синхронни открити селища от периода VIII-IХ в.(Плетнева 1967, 22-49; Михеев 1985, 5-24). Хипотезата на С. Плетньова, която ги счита за протозамъци, защитаващи аил на феодален вожд (Плетнева 1967, 22-28), засега остава трудно доказуема. С по-голямо основание за подобни могат да се приемат ограничените по размери каменни крепости като Архангелское, Стары Салтов, Кабаново, Сухая Гомольша, Дмитровское, Волчанское, Коробово, Подлисенки, Карабут, Маяцкото и Правобережното Цимлянско градище (Плетнева 1967, 28-39). И в този случай обаче липсват доказателства за конкретизиране на функцията на тези укрепления. Част от посочените за развити градски центрове на Хазарския хаганат крепости като Саркел, Семикаракорското градище, Боспор, Судак, Мангуп (Плетнева 1967, 39-49; Плетнева 2002) с голямо основание се тълкуват като военни лагери и административни пунктове от И. Баранов и В. Фльоров (Баранов 1990, 66-68; Флëров 2002, 155-160). Представената по-горе информация оформя една разнообразна картина за мястото на укрепените места в селищната система. При сравняване с извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство се очертава забележимо подобие между тях и укрепените селища във Византийската империя, на Кримския полуостров и по-малко със свързваните със Салтово-Маяцката култура в Северното Черноморие. По големина, устройство и вид на застрояването българските крепости намират близки паралели с тези от Византийската империя и намиращите се под нейна власт през Х в. укрепени селища на селски и градски общини в Таврика. Същевременно византийските „кастра“ се отличават с по-развитите си архитектурни форми: използва се каменно жилищно строителство, строят се по-значими култови обекти, късноантичното наследство е включено в градоустройствената схема много по-ефективно. Показателно е, че укрепените селища на Първото българско царство, показ109

ващи най-голямо сходство с византийските, са предишни укрепени пунктове на империята като Сердика-Средец и Филипопол или са построени в повлияните в културно отношение територии на юг от Стара планина – Перник, Церово. Трябва да се подчертае също че въпреки византийските „кастра“ и „полиси“ да остават доминирани от аграрното производство, те развиват и занаятите, и търговията, за което все още липсват данни в разглежданите български крепости. Сходства се наблюдават и с укрепените селища на Хазарския хаганат в Крим, в Подонието и в други райони на Северното Черноморие. Става въпрос най-вече за прилики във вида на застрояването и в архитектурната характеристика на жилищата и на другите сгради. В повечето случаи обаче хазарските жилища показват по-разпръснато застрояване и по-голяма укрепена територия от българските, а и структурата им е все още недостатъчно изследвана, за да се правят заключения. Въпреки че през ранното средновековие разбирането за град е много по-различно от това в периода на късната античност или след ХI-ХII в., е трудно да се приеме, че повечето от българските крепости са изпълнявали такава роля, както счита Д. Димитров, или са се намирали в „предградищен“ стадий на развитие, каквото е мнението на Ст. Михайлов. Единственият белег, който сигурно ги свързва с града, е наличието на укрепления. Тяхното селищно устройство – планировка, разположение и гъстота на жилищата – не се различава особено от синхронните им неукрепени селища. Като се изключат няколко малки храмови постройки (в Цар Асен, Скала, Дуранкулак, Маркели) и неголеми жилищни сгради и комплекси (в Цар Асен, Дуранкулак, Перник), липсва представителна и отличаваща се архитектура, както в центрове като Преслав, Плиска и Дръстър. Функцията им на политически, военни, административни и културни центрове позволява тези аули с основание да бъдат считани за първите български градове (Рашев 1994, 170-176; Аладжов А. 2010, 159-161). Липсват данни и за забележима търговска активност (импортни предмети и керамика, монети) и занаятчийско производство в досега изследваните селища. Като се изключи информацията от писмените извори, откритите резиденциални сгради в някои крепости от земите на юг от Стара планина (в СердикаСредец и Перник) и няколко владетелски печата, открити в крепостите до Завет, Цар Асен, Сливен и Перник, също липсват преки доказателства повечето крепости (особено в днешна Североизточна България) да са били административни центрове. Отново, като се изключат някои центрове на юг от Стара планина, например Сердика-Средец, липсва информация разглежданите крепости да са били нещо повече от локални религиозни средища. Очевидно е, че техните храмове са можели да задоволяват само нуждите на обитателите на самото селище. Въз основа на това може да се заключи, че българските извънстолични каменни крепости, може би с изключение на някои от земите на юг от Стара планина като Сердика-Средец, Филипопол, Месемврия и Перник, не са притежавали черти, които да позволят те да бъдат смятани за градски центрове. Без съмнение те се отличават от заобикалящите ги открити селища и наличието на укрепления и на църковни сгради ги превръща в естествени локални центрове. Прекъсването на живота в повечето крепости не позволява по-нататъшното им развитие, което вероятно би могло да доведе до превръщането им в действителни средновековни градове. С още по-малко основание може да се приеме предложеното от П. Георгиев тълкуване на землените лагери и руините на античните градове за лагери-убежища, представляващи ядрото на ранносредновековни градове. Трябва да се подчертае, че проблемът за селищния облик на извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство все още очаква своето цялостно разрешаване, за което от съществено значение са бъдещите археологически изследвания в тези обекти.

110

Глава трета ПОЯВА, ФУНКЦИОНИРАНЕ И ИЗОСТАВЯНЕ НА ИЗВЪНСТОЛИЧНИТЕ КАМЕННИ КРЕПОСТИ

III.1.ФОРТИФИКАЦИЯТА НА РАННИЯ ПЕРИОД НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО: ЗЕМЛЕНИТЕ УКРЕПЛЕНИЯ Характерните за ранния период на Първото българско царство (края на VII – средата на ІХ в.) землени укрепления не попадат в предмета на изследване. На тях обаче трябва да се обърне внимание, за да могат да се изяснят някои проблеми, свързани с наследилите ги извънстолични каменни крепости. Проблемът за землените укрепления по Долния Дунав е стара тема за българската археология. В периода преди Втората световна война обаче интересът е насочен само към тяхната топография, външни белези и етническа принадлежност (Рашев 1981а, 99). Традицията на земленото строителство се приписва на прабългарите и се проследява до Китай (Фехер 1925) или се отнася към античното наследство и се изключва от средновековната проблематика (Крънджалов 1948). Извършените в периода след Втората световна война археологически проучвания (Милчев, Ангелова 1970; Овчаров 1971; Рашев 1975; Рашев 1976а; Рашев 1976б; Рашев 1979; Рашев 1982; Рашев 1985; Рашев, Иванов 1986) допринесоха съществено за разрешаване на значими проблеми, свързани с датировката, конструкцията и функцията на землените укрепления. Все още обаче съществуват много проблеми без еднозначен отговор, които се нуждаят от информация, получена чрез обширни археологически проучвания. Появата на най-ранните паметници на българското землено строителство се свързва със заселването на Аспаруховите българи в делтата на Дунав. Ключов проблем, който произтича оттук, е въпросът за характера и местоположението на т. нар. „Онгъл“. Може би най-издържано и доказано с археологически данни е мнението на Р. Рашев. Той аргументирано подкрепя предположението на К. Шкорпил, че лагерът до Никулицел би могъл да бъде укреплението, където се настанява народът на Аспарух преди 680 г. (Рашев 1982, 20-27). Малкият земен вал в Северна Добруджа също може да се свърже с времето на изграждане на огромния лагер до Никулицел. Започвал от брега на Дунав при Кокирлени, валът се е опирал на западната крепостна стена на Томи, оставяйки залива-пристанище на града пред насочения си на юг фронт. Разполагането на рова на съоръжението от юг ясно показва, срещу кого е било насочено то – Византийската империя. Такава граница на първоначалните български територии вероятно се открива и отвъд Дунав, където между Прут и Серет са запазени останките на два вала, насочени с рововете си на север. Южният бесарабски вал е дълъг 126 км и започва от р. Прут до с. Ваду луи Исак и завършва на брега на езерото Сасък (Кондук), като използва 111

разположените тук езера като водни прегради в укрепителната линия. Въпреки липсата на археологически доказателства съоръжението с голямо основание се свързва с дейността на хан Аспарух в края на VII в. (Рашев 1982, 27-29). Още един вал с ров, насочен на север, на територията, северно от Дунав, се свързва функционално и хронологически с Южния бесарабски вал. Това е т.нар. „Галацки вал“, започващ от р. Серет до Сербещи и завършващ при езерото Братеш до Тулучещи (Рашев 1982, 29). Допускано е, че загражданото от него пространство е Онгълът (Божилов 1975, 33). И издигнатите преди 680 г., и тези издигнати след нея се съобразяват с физико-географските особености на новозавладяната земя, като българите се стремят да укрепят именно стратегически точки по своята граница (Рашев 1981, 99; Рашев 1982, 32). Източните погранични валове са преграждали ниските и широки долини на реките, разчленяващи иначе високия черноморски бряг в сектора между нос Емине и р. Батова (Рашев 1981, 100; Рашев 1982, 32-50). Те са пет: при Кранево, при Варна (Рашев 1979), при устието на Камчия (с най-сложно устройство), при Шкорпиловци (Рашев 1975) и при Обзор. Тези дълги между 500 и 3000 м валове, които оставят само тясна ивица между себе си и морето, с основание са наречени от К. Шрокпил противодесантни (Рашев 1982, 32-50). Южната граница на ранносредновековната българска държава е била защитена с разположените по билото на Стара планина валове. С изключение на вала при Ботевград те са преграждали ниските проходни седловини в източната ѝ част. Именно изкопаването на рова откъм южната страна на насипа насочва към ранносредновековна датировка. Например валът между Приселци и Паницово, този западно от Козница, валът „Преградата“ (Рашев 1976а) и др. (Рашев 1982, 50-61). Валът „Еркесия“, който вероятно е започвал от северната стена на крепостта Констанция до Симеоновград (Рашев 1993, 109-110) и е завършвал на блатистия бряг на Мандренското езеро на около 1 км северно от т.нар. „Долно градище“ до Дебелт, вероятно отразява разширението на българските територии в началото на IX в. (Рашев 1982, 61-65; Рашев 1993, 104-105). Еркесията се състои от насип и ров, насочен на юг, като по цялата дължина на вала (131 км) е издигнат само един лагер – до с. Люлин, който вероятно е пазел пътя по долината на Тунджа към Маркели. Откритите в насипа керамични фрагменти са датирани VIII-IX в. (Овчаров 1970, 453; Рашев 1982, 62). Т.нар. „Западни погранични валове“ – Островският, Хайрединският и Ломският, преграждат равнинния коридор между Дунав и северните предбалкански възвишения. С дължина между 21 и 58 км те с основание са свързвани с ранния период на Първото българско царство (Рашев 1982, 65-68; Рашев, Иванов П. 1986). Това е тройна линия от насипи с ровове, насочени на запад, от които средната е отдалечена на 25 и 44 км от крайните. Неголямата им отдалеченост и малките им размери позволяват да бъдат тълкувани от някои учени като дълбоко ешалонирана защитна линия, изградена вероятно срещу аварската конница (Аладжов Ж. 1975). Към линейните землени укрепления, защитаващи западните граници на българската държава, трябва да се включи и т.нар. „Голям римски вал“ в Сръбска Бачка. Той е дълъг около 25 км и пресича ъгъла между Дунав и р. Тиса, защитавайки тази територия от атаки от северозапад. Укреплението застъпва по-ранен аварски вал и с основание е свързвано от Уве Фидлер с военните действия на българската държава срещу славяните в района през 20-те години на IX в. (Fiedler 2008, 165-166) Валовете по северната граница на Първото българско царство се разполагат на юг и север от Дунав. Южно са Беленският и Тутраканският вал. Докато първият е просто съоръжение с насип и насочен на север ров, то Тутраканският е най-сложното землено съоръжение у нас. Има дължина 16 км и започва от брега на блатото до с. Бръшлян, следва ръба на първата не112

заливна тераса и завършва при височината Боблата до Тутракан. Откъм южната му страна са разположени 4 землени укрепления – лагери. Вероятно двата вала са охранявали ниските блатисти тераси, през които е могло да се проникне на юг към държавния център или към тила на пограничните валове (Рашев 1982, 68-73). Със строителната дейност на ранносредновековната държава са свързвани и останките на три вала, северно от Дунав. Това са Южната и Северната Новакова бразда (втората със своите 300 км е най-голямото землено съоръжение на Балканите), и Северният бесарабски вал (Рашев 1982, 73-77). Макар и с по-малка дължина от тази на Северната Новакова бразда, Големият землен вал е най-внушителното съоръжение на Балканския полуостров. Състоящ се от землен насип, главен ров на север и второстепенен на юг, той започва от брега на Дунав до Кокирлени и завършва на брега на Черно море, югозападно от Томи. Покрай южната страна на вала са отбелязани останките от 35 големи и 28 малки лагера, разположени без изключение там, където валът е прекъснат от стари пътища (Рашев 1982, 77-95). Освен лагерите, издигнати във връзка с някои от землените валове, съществуват и аналогични по план, размери и устройство, които функционират като самостоятелни укрепления. На първо място това са лагерите в ограничения район около столицата Плиска. Сред тях изпъква огромното укрепление на Плиска със своите 23 км2, с внушителни вал и ров (Рашев 1982, 95-99; Рашев 1985). Към нея трябва да се добавят и лагерите при Кабиюк и Нови Пазар и очевидно незавършеното укрепление при Стан. Тези укрепления образуват обособена група, контролираща подходите към сърцето на държавата (Рашев 1982, 95-103). Друга група землени укрепления са охранявали главния път на Първото българско царство Дръстър – Плиска – Ришки проход – Тракия, ритмично редувайки се на разстояние между 15 и 35 км и обединени от общи планови черти. На север от Плиска това са укреплението между селата Ружица и Кус, тези до селата Вълнари, Кладенци, Алеково и най на север – до Полковник Чолаково. Южно от Плиска пътят е охраняван от лагерите до Хан Крум, Риш и на юг от Стара планина – от внушителния със защитните си съоръжения лагер, обхващащ крепостта Маркели до Карнобат (Рашев 1982, 103-109; Аладжов Ж., Момчилов 1991). Третата група лагери се разполагат по десния бряг на Дунав, защитавайки достъпа до централната област на Първото българско царство. Освен вече споменатите четири лагера на Тутраканския вал тук се включват и самостоятелните укрепления до Дунавец (Изток и Запад), Малък Преславец и Попина (Рашев 1982, 109-114). Към тази група вероятно трябва да се отнесе и укреплението върху възвишението „Мачука“, северно от с. Олтина (Torbatov 2000, 73). Планът на изброените по-горе землени лагери е подчинен на релефа на терена. В равнинните места преобладава правилната четириъгълна форма и ако не е използвана естествена преграда, укрепленията са ориентирани по посоките на света. Триъгълният или петоъгълният план на укрепленията покрай Дунав се дължи на разчупения речен бряг. Сложен план в резултат на етапно изграждане се наблюдава само при лагера в Маркели. Характерен за всички е непрекъснатият защитен периметър, като се укрепяват дори участъци с непристъпни естествени прегради. Размерите на укрепленията се колебаят от 1,6 до 23 000 дка, големите размери над 100 дка преобладават и са типични за района около столицата и по главния път (Рашев 1982, 118). Основен защитен елемент на всички укрепления е земленият вал, чиято височина първоначално едва ли е надминавала 3 м. Изключение са укрепленията до Риш и Вълнари, при които заради използваните дървени конструкции достига 4-5 м. Досега са отбелязани три вида конструкции на вала, продиктувани от условията на средата и наличния материал, и от стремежа на строителите да се осигури плътно землено ядро с добре укрепени страни. Първият вид вал е изграден от дъговидно насипвани землени пластове по реда на изкопаването им от 113

рова. Изследвания на вала на Плиска показват, че насипите са били трамбовани. При втория вид валът в централната си част е изграден от чимове като стена, като редовете са подравнявани с камъш или глина, а при третия (представен засега само от Вълнари) централната част на вала е изградена от плътно наредени дървесни стволове, обмазани и укрепени в основата си с глина и дребни камъни. Ровът е вторият защитен елемент, чиито размерите отговарят на тези на вала. Засега няма данни за забиване по склоновете на рова на дървени колове или други прегради. Преобладава конструктивната берма с широчина средно 2 м, само при Плиска тя е по-голяма. Следи от дървени конструкции по гребена на вала не са открити в проучените паметници, но биха могли да се очакват при разположените в гористи райони укрепления. Все още липсват данни и за устройството на входовете (Рашев 1982, 118-120). Р. Рашев обособява три етапа в изграждането на земните укрепления на Първото българско царство. Според него първият съвпада с пребиваването на Аспаруховите българи в Северна Добруджа и Южна Бесарабия през 60-те и 70-те години на VII в., когато се изграждат Малкият землен вал в Добруджа и Южният бесарабски вал като демаркационни линии на влaдяната територия, чийто център е лагерът до Никулицел. Вторият етап започва с утвърждаването на българската държава на юг от Дунав през 681 г. и приключва в началото на IX в. Тогава борещата се за оцеляване държава укрепва своите граници с валовете по билото на Стара планина и по Черно море срещу византийски атаки. Същевременно по западната и северната граница са издигнати съоръжения, които нямат характер на активно отбранявани укрепления, а по-скоро наподобяват демаркационни линии – Западните валове, Голямата и Малката Новакови бразди. По периферията и в самата централна област покрай главния път са издигнати лагери и валове за охрана. Вероятно найранни са големите лагери в Плисковското поле, а до края на VIII – началото на IX в. са се появили и останалите. Третият етап на землено строителство се свързва с териториалната експанзия на България в началото на IX в. Тогава южната граница се премества в Тракия и новозавладяната територия е преградена с вал; между него и Стара планина се оформя буферна зона по посока на централната област. Вероятно по същото време със Северния бесарабски вал между Прут и Днестър се очертава друга буферна област. Същевременно продължава укрепването на централната област със средствата на традиционното землено строителство. Големият землен вал прегражда отсечката между Дунав и Черно море в Северна Добруджа, а прекият северен подход към Плиска откъм Дунав е отрязан от Тутраканския вал. Тези две съоръжения показват и усъвършенстването, и развитието на отбраната, когато вместо изолирани лагери и валове се изгражда верига от малки лагери, обединени с общ вал, покрай които е имало плътна селищна мрежа (Рашев 1982, 121-123). Представените по-горе датировка, периодизация и функционално предназначение на ранносредновековните землени укрепления на Балканския полуостров продължават да са предмет на спорове. Пример за това в българската литература са статиите на П. Георгиев за Големия землен вал в Добруджа и т.нар. „Аспарухов вал“ при Варна, за които той предлага като дата на построяването им съответно началото на IV и средата на VI в., като този при Варна е тълкуван и като инженерно съоръжение срещу приливна вълна, което е имало и защитно-военен характер (Георгиев П. 1998-1999; Георгиев П. 2005а). Авторът изказва и мнение за ранното укрепление на Плиска, и тълкува съществуващите там ров и вал, на първо място, като хидросъоръжение, и едва след това като сакрална граница и препятствие срещу противник (Георгиев П. 2000). Особено много спорове съществуват относно датировката и определянето на принадлежностга на строителите на валовете в Добруджа и на север от Дунав. Те обаче няма да бъдат разгледани тук, тъй като попадат извън предмета на изследването, а наред с това са представени подробно от Р. Рашев (Рашев 1982, 17-125) и наскоро от П. Скуатрити. Последният, 114

макар да признава използването и възстановяването им от българите, е убеден в късноантичния им произход и отрича използването им като защитни съоръжения или гранични линии. Разглежда ги като строежи, целящи да представят властта на владетеля чрез създаване върху терена на видими монументални белези със силна сакрална натовареност (Squatriti 2005). Нашето мнение е, че накратко представените по-горе датировка, периодизация и функция на землените укрепления, предложени от Р. Рашев, засега остават меродавни. В случая обаче интересът трябва да се съсредоточи основно върху землените лагери в централната област – около Плиска, най-вече по главния път и покрай Дунав – и върху Големия землен вал, тъй като те се явяват преки предшественици на новоизградените каменни крепости в този район – на Каменния вал и свързаните с него крепости в Северна Добруджа. От особено значение е въпросът, кога са изоставени землените укрепения и доколко появилите се в началото на Х в. каменни крепости се явяват техни заместници. Все още липсва информация, кога е бил изоставен построеният най-вероятно в началото на IX в. Голям землен вал в Северна Добруджа. Според Р. Рашев неговото влияние върху покъсния Каменен вал е очевидно, както е неоспоримо, че той го замества като защитна линия, охраняваща централната област на Първото българско царство. Повече информация има за някои проучвани землени лагери. В края на IX – началото на Х в. земленото укрепление на лагера до Кладенци вече не се е използвало, защото във вала му са врязани вкопаните жилища I, II, III, ХI, ХIV, ХV и XVI (Ваклинов, Станилов 1981, 14, 40). Жилища, пещи и ями са вкопавани и във валовете на укрепленията до Нова Черна и Попина, а ровът на лагера до Попина дори отчасти се използва за некропол пак на границата между IX и Х в. (Милчев, Ангелова 1970; Рашев 1976б; Рашев 1982, 124). Именно в този граничен период между двете столетия се появяват и новите укрепления, които са предмет на настоящото изследване. Разположението на някои от каменните крепости не оставя съмнение, че те в известна степен наследяват част от функциите на издигащите се близо до тях по-стари землени укрепления, превърнали се вече в неукрепени селища. Такъв пример са разположените по главния път крепости до Цар Асен, Скала, Омарчево, Голое и Маркели. Такива са и укрепленията до Малък Преславец и Попина на брега на Дунав. Голям брой други крепости като Дуранкулак, Изворово, Пет могили, Окорш, двете до Руйно вероятно отразяват една нова селищна, административна, военна и комуникационна система на Първото българско царство, оформила се в края на IX – началото на Х в. Все още не е известно по какъв начин се е осъществила замяната на землените укрепления с каменните крепости. Може само да се предполага дали е имало период от време, когато землените укрепления са били изоставени, а каменните още не са били построени, или това е станало чрез плавна замяна на едните от другите. В резултат на промяната централната област на българската държава се сдобива с доста по-плътна мрежа от укрепени точки, които демонстрират значително по-добри фортификационни качества от землените укрепления. Доминиране на каменните крепости се наблюдава и в другите области на Първото българско царство след началото на Х в. (Rashev 2005). III.2.ХРОНОЛОГИЧЕСКИ РАМКИ НА КАМЕННИТЕ КРЕПОСТИ ПО РЕГИОНАЛНИ И АРХИТЕКТУРНО-ФУНКЦИОНАЛНИ ГРУПИ: АРХЕОЛОГИЧЕСКИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА Датировката на извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство е една от основните задачи на настоящото изследване. 115

Писмените извори са много лаконични и предоставят само общи данни за употребата на някои крепости – основно за тези на юг от Стара планина и в югозападните български земи. Особено ценните за изследователите на крепостното строителство епиграфски паметници се ограничават с Битолския надпис на цар Иван Владислав. В него се съобщава за обновяването/изграждането на крепостта Битоля през 1016/17 г. (Заимов 1970, 9, 33-34). Средновековната крепост все още не е идентифицирана със сигурност и за нейната локализация са изказани различни мнения (Заимов 1970, 9; Филиповска, Србиновски 1980; Микулчиќ 1996, 139-144). Дори да се приеме, че Битоля е преизползвала акропола на античната Хераклея Линкестис – м. „Буковски гробища“ в южната периферия на днешна Битоля (Микулчиќ 1996, 139-144), той не е проучван чрез археологически разкопки, което лишава от информация за датирани крепостни съоръжения. Информативен за укрепяването на Берое е откритият наскоро надпис, но в него са описани строежи, предшестващи българското завоевание на крепостта (Yankov, Sharankov 2008). Затова информация за разрешаване на проблема за датировката на крепостите се предоставя единствено от археологическите проучвания. В настоящия момент обаче съществуват известни ограничения, които се отразяват върху нейното количество и пълнота. Много от българските ранносредновековни крепости са изследвани само чрез теренни обхождания или ограничени по площ сондажни проучвания. По този начин се получава информация само за периода на тяхното обитаване. Поради тази причина се набляга върху малкото сигурно датирани паметници, данните за които са получени от редовни археологически разкопки. Информацията, получена от по-слабо проучените обекти, няма да бъде пренебрегвана, тъй като тя дава представа за относителната хронология на разглежданите паметници. Паметниците между Дунав и Стара планина, на изток от р. Янтра, оформят може би найдобре проучената регионална група и предоставят особено важна информация за датировката на българските ранносредновековни крепости. За селището върху Големия остров на Дуранкулашкото езеро с голямо основание се предполага, че е създадено малко преди покръстването, в средата на IХ в. Това се потвърждава от откритите кръгло езическо светилище, минималния брой езически гробове в некрополите, керамичния материал и две монети на Лъв V (812-820). Последните представляват terminus post quem за основаването му. Защитната стена тук е издигната след опожаряването на селището, което е станало според проучвателите при някое печенежко нахлуване между 934 и 960 г. Сигурно е проследено как стената реже и е положена върху деструкциите и слоя пепел в южната периферия на комплекс I (Тодорова 1989б, 62-63). Откритата керамика при основите на стените на друга новопостроена крепост – РуйноКартал кале – позволява изграждането ѝ да се отнесе в началото на Х в. (Атанасов, Йотов, Русев 2004, 187). Археологическите материали от селището вътре зад стените показват, че то е съществувало в периода от края на IХ до 30-те години на ХI в. и се е възстановило след първото му опожаряване в края на Х в. (Рашев 1982, 141-143; Рашев 1995а, 271, № 944; Атанасов, Русев, Йотов 2001, 130-131; Атанасов, Йотов, Русев 2004, 187). Особено важна информация се предоставя от археологическото проучване на ранносредновековните крепости до Скала и Хума. Под първия ред камъни на външното лице на крепостната стена при кула 8 на крепостта до Скала е открит фрагмент от глинен съд с излъскани ивици. Друг фрагмент е открит при кула 4. Те са характерни за IХ – самото начало на Х в. Това, заедно с два камъка с врязани знаци „разцъфнал кръст“ и „двойна брадва“, дава основание на проучвателите да отнесат строежа към първите десетилетия на Х в. (Йотов, Атанасов 1998, 18). Крепостта съществува до 969-971 г., когато е разрушена и опожарена при някой от многото военни сблъсъци в този период. Нейното възстановяване е засвидетелствано от 116

откритите 8 анонимни фолиса клас А (969-976) и печат на Леон протоспарий при манглавитите (Йотов, Атанасов 1998, 18, 136). Второто и окончателно разрушаване и опожаряване на това укрепено селище, вероятно по време на печенежкото нашествие от 1036 г., също е добре засвидетелствано с археологически материали (Йотов, Атанасов 1998, 137). Откритата при археологическото проучване на крепостта до Хума керамика потвърждава, че укреплението е издигнато в края на IХ – началото на Х в. върху незащитено селище, възникнало през VIII в. (Рашев, Станилов 1987, 87-88). Липсата на византийските анонимни монети от периода 976-1048 г., толкова често срещани при другите подобни крепости в днешна Североизточна България, е косвено доказателство за изоставянето на укреплението преди тази дата (Рашев, Станилов 1987, 87). Това се потвърждава и от врязването на една кръгла пещ, вероятно свързана със жилище 7, във вътрешното лице на северната крепостна стена (Рашев, Станилов 1987, 16-17). При отпадането на защитните функции жилищата са увеличили своя брой и вече са строени плътно до крепостните стени (Рашев, Станилов 1987, 44). Много близка картина се представя и от проучваната с дългогодишни разкопки крепост до Цар Асен. Въз основа на археологическите материали се смята, че тя е била построена в края на IX – началото на X в. върху селище от VIII-IХ в. (Димова 1993, 73). Претърпяла разрушения, вероятно при военните действия през 968-971 г., тя е възстановена и функционира до окончателното ѝ унищожаване в средата на ХI в. от печенезите (Димова 1993; Атанасов 1999). За голям брой от новопостроените крепости в днешна Североизточна България има данни само от теренни обхождания и сондажни проучвания. Макар и ограничена, информацията, получена от откритите археологически материали – керамика, накити, коланни украси, предмети на религиозната металопластика, монети – и от строителните особености, позволява да се заключи, че тяхната датировка не се различава от тази на разгледаните по-горе добре проучени крепости. По отношение на времето на построяване (края на IХ – началото на Х в.) няма различия. Съществуват обаче разлики по отношение на периода на използване на укрепленията и тяхното изоставяне или унищожаване. Очертават се две групи паметници. В първата група втората половина на Х в. се явява финална за съществуването. В нея се включват крепостите до Изворник (Рашев 1995а, 212, № 403) (Каталог № 7), Изворово (Рашев 1995а, 212, № 407)(Каталог № 8), Малък Преславец (Рашев 1995а, 230, № 596)(Каталог № 9), Пет могили (Рашев 1995а, 244, № 731)(Каталог № 12) и Преселенци (Йотов, Атанасов 2008, 577-578)(Каталог № 15). По-многобройна е групата на крепостите, преживели или възстановени след военните действия през втората половина на Х в. – Беловец (Рашев 1995а, 165, № 55; Атанасов 1999, 33, 36)(Каталог № 1), Василево (Рашев 1995а, 174, № 129)(Каталог № 2), Владимировци (Рашев 1982, 134; Рашев 1995а, 192-193, № 231)(Каталог № 3), Долина (Рашев 1995а, 204, № 323)(Каталог № 4), Завет (Рашев 1982, 134-137; Василев 1983, 123-124; Василев 2004; Василев 1996, 105-108; Николаева, Василев 2005)(Каталог № 6), Окорш (Рашев 1982, 141; Атанасов 1991, 77)(Каталог № 10), Подлес (Рашев 1982, 137)(Каталог № 13), Попина (Рашев 1995а, 266, № 905)(Каталог № 14) и Средище (Рашев 1995а, 279, № 1003; Атанасов 1985, 129-133; Атанасов 1991, 87)(Каталог № 19). Следите от живот в крепостта Руйно-Аязмото (Каталог № 16) след опожаряването ѝ в края на Х в. са по-слабо изразени (Атанасов, Йотов 2005, 288-289). Крепостта до Стърмен (Каталог № 20) е предмет на спор между проучвателите ѝ както относно времето на издигане на укрепителните ѝ съоръжения, така и за периода на съществуване. Г. Джингов смята, че селището е възникнало през VIII в., но интензивният живот в него е протекъл през IХ-Х в. Селището е било укрепено вероятно през Х в., като първо е издигната стената от чимове и малко след това е пристъпено към изграждането на каменната облицовка. Животът в селището продължава до края на ХII в. (Джингов 1982, 61-62). Спо117

ред В. Вълов изграждането на укреплението в първоначалния му вид е станало не по-късно от първата половина на VIII в., а преустройствата му започнали в началото на IХ в. (Вълов 1982, 106). Той не изключва плътната кула да е издигната в периода на византийското владичество, а укреплението в завършения си вид да е използвано и през ХIII-ХIV в. Построяването на укрепленията в един по-ранен период, между VIII и IХ в., се подкрепя и от Ст. Михайлов (Михайлов 1982, 138). Датата на построяване на Каменния вал в Добруджа и неговите крепости е предмет на дългогодишни спорове, които са представени другаде (Каталог № 23). Все пак съществуват косвени археологически доказателства, подкрепящи мнението, че той е паметник на старобългарското военно строителство от първата половина на Х в., издигнат по време на управлението на цар Симеон (Рашев 1979б, 16-18; Рашев 1982, 152-173). Покрай самата стена и в селищата около нея е открита керамика от IХ-Х в. (Comşa 1951, 235-7; Comşa 1957а, 325-333; Comşa 1957б, 234-238). В крепост № III са изследвани полуземлянки, датирани със солид на Константин VII и Роман II от средата на Х в. (Мăşnucu-Аdameşteanu 2001, 472). Установеният с разкопки културен пласт в очертанията на крепост № VII е датиран IХ-Х в. (Barnea, Ştefanescu 1971, 102, № 86). По повърхността на терена в крепост № ХХ са открити материали от периода IХ-ХI в. (Рашев 1982, 168). Археологическите материали от сондажите в крепост № ХХVII са със същата датировка (Barnea 1960, 74-78). Допълнителна светлина хвърлиха скорошните проучвания на скалния манастир до Мурфатлар, извършени от Г. Атанасов. Неговите наблюдения показват, че кариерата, от която са взети камъните за строежа на Каменния вал, започва да функционира след завършването на манастира. По този начин са нарушени комуникационните връзки между части на манастира. Разбира се, остава възможността манастирът да е построен по време или след използването на кариерата, но тогава остава необяснимо защо е избрано толкова неживописно място, максимално затрудняващо връзката между отделните манастирски структури (Атанасов 2007, 193-194; Атанасов 2010, 470-471). При условие че през 943 г. валът вече функционира, то строежът му трябва да се постави между построяването на манастира и тази дата. Въпреки че данните са все още много малко, от тях може да се предположи, че с изключение на някои по-добре защитени крепости като №№ ХХ и ХХVII, Каменният вал и неговите крепости престават да се използват, вероятно разрушени при военните действия на българите с киевския княз Светослав. Показателно е съобщението, че император Василий II изпратил архигета Василий Гутос и подчинения му таксиарх Елпидий Врахамий в тази област със задачата да възстановят „вала“ (Василевски 1997, 101). Макар преизползваните в периода на Първото българско царство късноантични крепости в територията между Дунав и Стара планина, на изток от р. Янтра да са изследвани чрез археологически разкопки, само за тази върху късноантичния Абритус при Разград (Каталог № 58) са публикувани по-тесни хронологически граници. Нейното построяване е датирано в края на IХ – началото на Х в. Крепостната стена е била разрушена през втората половина на Х в., тъй като руините ѝ покриват една опожарена землянка с каменни квадри от разрушения в края на Х в. християнски култов комплекс. Второто (и окончателно) разрушаване на южната крепостна стена е датирано от вкопаните в останките ѝ две землянки с керамика от края на Х – началото на ХI в. (Радославова, Дзанев 2003, 141-143). Според данните, получени при археологически разкопки, селището върху късноантичната Капидава (Каталог № 56) е съществувало от началото на IХ до опожаряването му през втората четвърт на ХI в. ( Florescu, Covacef 1988-1989, 246-247; Атанасов 1999, 79). Построяването на ранносредновековната крепост се отнася в ХI в. (Diaconu 1962, 330). На база откритата при разкопките керамика, превръщането на амфитеатъра на античния Марцианопол 118

(Каталог № 57) в крепост се датира в началото на IХ в., като се счита, че тя е била унищожена по време на византийското нахлуване през втората половина на Х в. (Тончева 1966, 1-16; Ангелов Ат. 1993, 55-56; Ангелов Ат. 2002, 117-118). Може да се обобщи, че на база наличните досега археологически свидетелства ранносредновековните крепости от земите между Дунав и Стара планина, източно от р. Янтра са били издигнати в края на IХ – началото на Х в. Няколкото паметника със спорна или несигурна датировка – Стърмен, Капидава, Марцианопол-Девина – не променят представената картина. Развитието на крепостите в този район е определяно основно от протичащите военни конфликти. Вероятно в резултат на руско-българско-византийските военни действия между 969 и 971 г. някои крепости са унищожени или изоставени – Дуранкулак, Изворник, Изворово, Малък Преславец, Пет могили, Хума, вероятно много от крепостите на Каменния вал в Добруджа, Марцианопол-Девина и Разград. Други преживяват тези събития или са възстановени и вероятно се запазват като функциониращи крепости на византийската власт до опустошителните нападения на печенезите в първата половина на ХI в. – например Беловец, Василево, Владимировци, Долина, Завет, Окорш, Подлес, Попина, Преселенци, двете до Руйно, Скала, Средище, Стърмен, Цар Асен, №№ ХХ и ХХVII на Каменния вал, Капидава. Крепостите, западно от р. Янтра, са не само по-малко на брой, но и засега са по-слабо изследвани. Само Велики Градац (Каталог № 97) до Доньи Милановац е проучена чрез мащабни археологически разкопки. Откритите археологически материали и стратиграфски наблюдения показват, че късноантичното укрепление е било възстановено и заселено в началото на Х в. и е използвано до 70-те години на ХI в., когато е било напуснато организирано ( Jанковић М. 1981, 15, 17-25, 51). Информацията за други крепости от тази регионална група е оскъдна. В Бдин (Каталог № 95) зидовете от добре оформени квадри върху останките на римската многоъгълна кула и под кула № VIII на средновековната крепост, градежът над цокъла на северозападната куртина и долните редове на североизточната и югоизточната куртини, лежащи непосредствено върху руините на крепостната стена на римска Бонония, са отнесени в периода IХ-Х в. на база строителните особености, по-ниското им разположение и открита до тях старобългарска керамика от IХ-Х в. (Михайлов 1961, 1-8; Вълов 1987, 28-30). Стратиграфското положение на преградната стена от ломени камъни, споени с кал, в крепостта до Монтана (Каталог № 98) позволява тя да бъде определена най-общо като ранносредновековна. Самото селище в нея е просъществувало от VIII до ХI в. (Александров 1987, 72-74). Отново благодарение на стратиграфски наблюдения и откритите археологически материали се датира съществуването на ранносредновековната крепост Раш (Каталог № 99) до Нови Пазар в Сърбия и Черна гора. Това укрепено селище, оформено чрез поправка на стените и преграждане на вътрешното пространство на разрушена късноантична крепост със зидове от ломени камъни, споени с кал, е съществувало от IХ до ХI в. (Popović 1999, 37-41). Засега съществуващата информация за датировката на крепостите от втората регионална група е малко и позволява построяването и съществуването им да се отнесе най-общо в периода на Първото българско царство. С датировката на възстановяването му в началото на Х в. Велики Градац остава изключение, което е от особено значение за разбирането на крепостите в тази област. Ограничена е и информацията за засега единствената известна ранносредновековна българска крепост в земите на север от Дунав, тази до Слон-Прахово (Каталог № 107). Въз основа на използваната строителна техника, откритите археологически материали и знаци върху каменни блокове, нейното съществуване се отнася в периода на Първото българско царство (Comşa 1960, Аbb. 3, 4; Comşa 1969, Таb. 9с; Ваклинов 1977, 132; Рашев 1982, 147). 119

За разлика от крепостите от представените по-горе три регионални групи, повечето от паметниците от четвъртата – тази на юг от Стара планина, са били използвани от византийската власт до включването им в българската държава. Затова вниманието е насочено основно към датирането на поправките и строежите, които могат да се свържат с дейността на българската власт. Благодарение на археологическите разкопки е доказано, че разположената на по-високата тераса по-малка част на крепостта Голое (Каталог № 113) до Лозарево е използвана в периода VIII-IХ в. (Дражева 2002, 179). Бъдещи проучвания тук трябва да отговорят на въпроса, кога и по какъв начин е използвана тя от българите. Възстановяването поне на западната половина на крепостта Констанция (Каталог № 114) се свързва от проучвателя ѝ с дейността на българската държава по укрепването на новопридобитата територия на юг от Стара планина след 812 г. Това се подкрепя и от откриваните археологически материали от IХ в. (Аладжов Д. 1995, 185-186). В началото на Х в. е отнесено възстановяването на късноантичната каменна крепост на средновековното Маркели (Каталог № 115), като връзката на този строеж с Първото българско царство е доказана (Аладжов Ж. 1993, 122-123; Щерева, Аладжов Ж. 2000, 294-298). Доказателство за завладяването на Месемврия (Каталог № 116) от българите е откритата ранносредновековна керамика с излъскана украса (Čangova 1969, 121-124). Същевременно новоизградената крепостна стена между кули №№ 2 и 4 е датирана в първата половина на IХ в. (Velkov 1969, 21-22; Venedikov 1969, 159-160; Ognenova-Marinova 1969, 95-96; Прешленов 2002, 232). Вероятно най-сигурни стратиграфски данни, съчетани с археологически материали, са получени от проучванията на крепостта до Сливен (Каталог № 117). Те дават основание на проучвателите и да смятат, че тя е била възстановена малко преди 870 г., откогато е намереният печат на княз Борис I. Крепостта е била използвана без промени и след падането ѝ под византийска власт до опожаряването ѝ от печенезите през 80-те години на ХI в. (Щерева и др. 2001, 38-39, 93). Въпреки че са необходими още много данни, може да се заключи, че крепостите на юг от Стара планина започват да се възстановяват, поправят или използват от българската държава през един сравнително ранен период – началото на IХ в. Такива са Голое, Констанция и Месемврия, а крепостта до Сливен вероятно е възстановена през втората половина на IХ в. Най-късно (в началото на Х в.) е възстановена крепостта Маркели. Трябва да се отчита обаче оскъдността на получена чрез археологически разкопки информация за крепости като Анхиало, Берое и Филипопол, за които би могло да се очаква, че са били използвани от българите през периода на Първото българско царство. Макар и все още до голяма степен ограничена, информацията, получена чрез археологически проучвания, позволява придобиването на представа за датировката на крепостите от югозападните български земи. Според проучвателя на изследваната чрез мащабни археологически разкопки крепост до Перник (Каталог № 134) възникналото през VIII в. селище е било защитено с крепостна стена най-късно през втората половина на IХ в. Откритите една монета на Василий I (867-886) и осем на Лъв VI Философ (886-912), както и сребърен печат на цар Петър, показват нарастващото значение на запазилата се и през Х и ХI в. крепост (Чангова 1983а, 5-11). Съгласно представеното в първа глава има голяма вероятност т.нар. „Малко укрепление“ на Мелник (Каталог № 142) да не е преизползвана през ранното средновековие ранновизантийска крепост, каквото е мнението на В. Нешева (Нешева 2003, 249-250). С много по-голямо основание, макар че са необходими още проучвания, с Първото българско царство може 120

да бъде свързан първият строителен период на преградната стена, източно от черквата „Св. Никола“. Тя е датирана от проучвателя на база монети и керамика, осигуряващи terminus ante quem в края на Х или началото на ХI в. (Стоянов 1992, 161-163) – датировка, подкрепяна и от В. Нешева (Нешева 2003, 311-312). Откритата при дългогодишните проучвания старобългарска керамика от IХ-Х в. се свързва с поправки на различни части на укрепленията на Сердика с дейността на българската държава. Макар че се предполага, че повечето от тях са извършени в началото на IХ в., все още липсват доказателства за толкова стеснена датировка (Станчева 1974, 213; Станчева 1989, 22-26; Станчева 1994, 192; Станчева, Станилов, Рочева, Медарова 1978, 132-133). Подобна ситуация се наблюдава и в крепостта на Скопие (Каталог № 145), където проведените разкопки позволяват на И. Микулчич да датира само малка част от стените в границите Х-ХI в. (Микулчиќ 1996, 298-309). Твърде широка – IХ-Х в. – е датировката и на построяването на изследваната с разкопки стена на крепостта до Церово (Каталог № 147)(бивше Долно Церово), която е била разрушена в края на Х – началото на ХI в. (Стоянова-Серафимова 1963). Долната граница на ранносредновековния пласт във Велбъжд е фиксирана във втората половина на IХ – началото на Х в. (Слоска и др. 2002, 263-264), но все още предстои изясняването на неговата връзка с укрепителните съоръжения. Според стратиграфските наблюдения и откритите при разкопки археологически материали обновяването на акропола на късноантичния кастел Водно (Каталог № 138), близо до Скопие, е започнало в Х в. Трябва да се отбележи обаче, че повечето строежи в него датират от ХII в. (Микулчиќ 1983, 211-218; Микулчиќ 1996, 284-290). Четири крепости от тази V регионална група не са изследвани чрез археологически разкопки, но откритите върху повърхността материали показват, че са били обитавани от Х до ХIII в. Това са Градище (Каталог № 139)(Микулчиќ 1996, 217-221), Луковица (Каталог № 140)(Микулчиќ 1996, 189-193), Манастир (Каталог № 141)(Микулчиќ 1996, 261-264) и локализираната в м. „Девол-град“ до с. Дреново крепост Стипион-Ступион (Каталог № 146) (Микулчиќ 1996, 298-309). Като се вземат под внимание наличните досега данни от археологически проучвания, може да се заключи, че с изключение на Сердика-Средец и построената вероятно през втората половина на IХ в. крепост до Перник, останалите укрепления вероятно са издигнати в началото на Х в. Но трябва да се подчертае, че липсата на археологически проучвания в една част от крепостите и невъзможността строежите в други да се датират в по-тесни граници води до несигурност при разрешаването на проблема за датировката относно тази регионална група. При представянето на археологическите данни за датировката на извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство бяха изключени тези паметници, за които съществуват съмнения относно функционирането им като укрепления в този период. Сред тях са Балик (Каталог № 61), Ветрен (Каталог № 65), Войниково (Каталог № 66), Шумен (Каталог № 92), Оряхово (Каталог № 94), Везенково (Каталог № 123), Козаре (Каталог № 125), Славянци (Каталог № 128), Терзийско (Каталог №№ 131, 132) и др., разгледани в съответните части на I глава. Важно е да се подчертае, че повечето ранносредновековни селища в тях възникват в края на IХ или по-често в началото на Х в. Бяха изключени и някои крепости на юг от Стара планина, за които съществуват съмнения, че са продукт на защитното строителство на българската държава. Това са Хасково, Любеново, Минерални бани и Каравелово (Каталог №№ 119-122), макар че данните за датировката за тяхното изграждане или възстановяване, IХ – началото на Х в. (Аладжов Д. 1961; Аладжов Д. 1975; Аладжов Д. 1980; Аладжов Д. 2001; Аладжов Д., Балабанян 1972; Крайчев 1983; Крайчев 1990), не противоречат на наблюденията за тази регионална група. 121

Представените данни, получени при археологическите проучвания на разглежданите крепости, позволяват да се направят някои заключения относно тяхната датировка. Очевидно изграждането на крепостите от първата регионална група (между Дунав и Стара планина и на изток от р. Янтра) е станало в края на IХ в. или по-скоро в началото на Х в. Малкото налична досега информация за паметниците от втора и трета регионална група (на запад от Янтра и на север от Дунав) не позволява да се правят каквито и да е окончателни заключения. Все пак проучванията във Велики Градац до Доньи Милановац и в по-малка степен в Раш до Нови Пазар показват, че вероятно и тук повечето крепости са издигнати в края на IХ – началото на Х в. По-ранна датировка за някои от тях обаче е напълно възможна. Вероятно от IХ в. датира и построяването на крепостта при Слон, тъй като в началото на Х в. Първото българско царство може би вече е загубило контрола над териториите на север от Дунав. Крепостите на юг от Стара планина показват различия по отношение времето на тяхното използване, поправка или възстановяване от Първото българско царство. При повечето от тях – Констанция, Месемврия и вероятно Голое – тези процеси намират място в началото на IХ в. Това вероятно е свързано с експанзията на българската държава на юг от Стара планина, при което веднага е обърнато внимание на функциониращите или подходящи за възстановяване крепости. Възстановените вероятно през втората половина на IХ в. укрепления на крепостта до Сливен и в началото на Х в. на Маркели отразяват не само стремежа към укрепването на границата с Византийската империя, но вероятно и процесите, станали причина за масовото издигане на крепости на север от Стара планина по същото време. Този проблем обаче получава самостоятелно разглеждане по-нататък в глава III. Независимо дали крепостите от югозападните български земи, които оформят петата регионална група, са продукт на желанието на българската власт да затвърди присъствието си там (като Перник, Церово, Средец), или са издигнати в опит за противопоставяне срещу император Василий II (като Мелник), тяхната датировка продължава да е неразрешен проблем. Предлаганите от проучвателите датировки са много широки – Скопие (Х-ХI в.), Церово (IХ-Х в.) или са резултат по-скоро на свързване с исторически събития, подкрепени с широко датирани археологически материали, основно керамика – Перник (втора половина на IХ в.), СердикаСредец (начало на IХ в.). Засега сравнително сигурно и тясно датирана е преградната стена, източно от черквата „Св. Никола“ в Мелник – края на Х или самото начало на ХI в., но проучените участъци там са малки по размери и са необходими допълнителни свидетелства. Така представените резултати имат все още предварителен характер. Бъдещите археологически проучвания на разглежданите крепости ще допринесат много за разрешаването на важния проблем за тяхната датировка и е възможно да променят представените по-горе изводи. III.3.ПРИЧИНИ ЗА ИЗОСТАВЯНЕТО НА ЗЕМЛЕНИТЕ УКРЕПЛЕНИЯ И ЗА ПОЯВАТА НА ИЗВЪНСТОЛИЧНИТЕ КАМЕННИ КРЕПОСТИ Изоставянето на землените укрепления и появата на каменните крепости в Първото българско царство са обусловени от множество фактори – демографски, политически, икономически и военни. В повечето случаи тяхното действие е комплексно и взаимообвързано. Това затруднява изясняването на причините, довели до тази кардинална промяна в защитното строителство през българското ранно средновековие. Допълнителна пречка се явяват и лаконичността на писмените извори, и ограничеността на археологическите проучвания в повечето от изследваните региони. Обширната територия на Първото българско царство и нееднаквите политически, етнически и икономически условия в отделните му области съ122

ответно определят и различията в причините за построяването на каменните крепости там. Това налага диференцираното им разглеждане по групи, което позволява да се установят общите процеси и локалните особености. Тясно свързан с този проблем е въпросът за хората, натоварени с построяването, поддръжката и охраната на разглежданите крепости, на който също се търси отговор. Изправена от създаването си срещу силни противници, българската държава от самото начало взема сериозни мерки за защита на своите граници и на централната област. Израз на това са множеството внушителни землени укрепления, издигнати в периода края на VII – средата на IХ в. Тази укрепителна система демонстрира насочване на защитните сили към границите и главния път Дръстър – Плиска – Ришки проход – Маркели. Очевидно нейното създаване трябва да се обвърже с централната власт, единствено способна да осигури ресурсите и контрола за нейното изграждане, поддържане и охрана, като за основна база се използва укрепеният лагер на столицата Плиска (Рашев 1982, 17-129; Rashev 2005, 53-54; Рашев 2006б). Землените укрепления нямат високи фортификационни качества и са ефективни само при наличието на големи военни отряди за тяхната защита. Те отразяват възможностите на държавната власт да контролира такива сили, чрез които да осигурява защита на подвластното население. Периодът след покръстването на българите се свързва с всеобхватни промени, включително и в защитната система на държавата. Землените укрепления са изоставени, заместени от каменни крепости, много различни от укрепените държавни центрове – аулите. Именно новият тип каменни укрепления, разглеждани в настоящия труд, поставят много съществени въпроси. Трудно е да се формулира конкретна причина за появата на тези крепости – предлагат се опустошителните маджарски нахлувания в района на държавния център през 894-5 г. (Рашев 1982, 173-174). По-късно се смята, че това едва ли е единственото обяснение, защото след 896 г. маджарската заплаха е ликвидирана (Rashev 2005, 56; Рашев 2006б). Вероятно става въпрос за многобройни взаимнообвързани фактори, предизвикали обща несигурност. Причина може да е ерозирането на централното военно-политическо управление на държавата. В резултат тя вече не е била в състояние да организира повече ефективна отбрана по границите и да възпира чуждите нашествия в гъстонаселената централна област. Ситуацията е била допълнително усложнена от загубата на териториите на север от Дунав, особено тези, обхванати от днешна Молдова, които до началото на Х в. очевидно успешно са изпълнявали ролята на буферна зона срещу нашествията от северночерноморските степи. Това е засвидетелствано и от данните от археологическите проучвания на селищата в тази област (Рашев 1995б; Kozlov 2007, 478). Изместването на маджарите към Панонската равнина води до загубването на останалите територии на север от Дунав (Трансилвания, Влашко) по същото време – началото на Х в. (Szalontai 2000, 278; Bowlus 1995, 235-267). Териториите на Първото българско царство (включително централната му област) стават изложени на ударите на нападатели от север. След маджарските нахлувания от 894-5 г. (Божилов 1971) следва едно печенежко нападение през 943 г. От новата си територия в Панонската равнина маджарите подемат серия от рейдове – през 934, 943, 958 и 962 г. срещу византийските територии (Browning 1975, 69), при които българските земи едва ли са останали незасегнати. Лаконичността на писмените извори вероятно предават само част от действително проведените атаки на печенези и маджари, засегнали българските земи. Свидетелство за изпитваната заплаха е издигнатият през първата половина на Х в. Каменен вал в Северна Добруджа, който демонстрира решимостта на държавата да защити уязвимата си централна област, замествайки изоставения Голям землен вал (Рашев 1982, 152-173; Rashev 2005, 57; Рашев 2006б). Походите на киевския княз Светослав през 968 и 969 г. са ясно доказателство за слабостта и уязвимостта на Първото българско царство в този момент. Не бива да се изключва въз123

можността нестабилността на държавата да е била повлияна и от конфликти в обществото, за което има макар и бегли индикации в „Беседата на Презвитер Козма срещу богомилите“ и в „Закона за съдене на хората“ (Browning 1975, 87-88). Същевременно има свидетелства, че в българското общество през Х в. се наблюдава процес на демографски растеж. Именно той осигурява икономическата и човешката база за построяването на нови укрепени и неукрепени селища (Атанасов 1991, 77-78; Rashev 2005; Рашев 2006б). Посочените по-горе причини биха могли да накарат държавата, а и самото население, да потърси начини на защита. Устройството на новопостроените и преизползваните късноантични крепости от първа регионална група показва много по-слаби икономически възможности и фортификационни познания в сравнение с укрепленията на държавните центрове. Трябва да се отбележи, че крепостите-убежища, издигани от населението по места през късноантичния период, притежават много близки особености ( Johnson 1983, 226-244; Торбатов 2002, 345-356, 365-372). Това подсказва, че е много вероятно разглежданите паметници да са продукт на местна строителна инициатива, осъществена чрез използването на локални ресурси. Р. Рашев определя тези крепости като центрове на локални общности, чиято поява отбелязва разрушаването на първоначалния модел на военна организация на обществото, според който централната власт е осъществявала тотален контрол. Обособяването на тези укрепени центрове се свързва с местни водачи. Това са укрепени резиденции – центрове на група неукрепени селища, като тези местни първенци са упражнявали в някаква степен власт над околното население. В по-широк аспект разрастването на селищната мрежа през Х в. е израз на разпадането на връзките в старата родова система и формирането на териториални общини – процес, ускорен от покръстването (Rashev 2005, 54-58; Рашев 2006б). Така представеният модел намира близки паралели в организацията на отбраната на общностите на провинциално ниво в каролингската Остмарк за периода IХ-Х в. Въпреки навлизането в този район на феодални отношения под влияние на Бавария и на други провинции на разпадащата се Франкска империя (Havlik 1980), строенето, поддържането и отбраната на крепостите остава приоритет на свободни общини, намиращи се в определени отношения с местния военен лидер – административен управител (Bowlus 1978). Подчиняването на селските общини и обвързването им с местни благородници с цел осигуряване на защита в новопостроените укрепления в края на IХ-Х в. е много силно изразено в Западна Европа. Тук основни причини са вражески нашествия и разпадане на държавната власт (Abels 1997; Coulson 1976; Gilmor 1997, 38-47; Halsall 2003; 215-227). Макар и оскъдна, информацията, която съществува за българските земи през Х в., показва, че дори да съществуват подобни отношения, те са слабо развити. От „Беседа срещу богомилите“ на Презвитер Козма и от други писмени извори може да се заключи, че повечето селяни са били подчинени на органите на централната администрация, изпълнявайки повинности и плащайки данъци на държавата (Ангелов Д. 1992, 117). Основна роля в обществото са играели свободните селяни – т.нар. „смерди“, и най-вече тази част от тях, отличаваща се по придобитите земи и средства за производство, а оттук и влияние. „Париците“, или закрепостените селяни, били едва в началото на оформянето си като прослойка. Много сходна е картината на обществото и в съседна Византия, а до голяма степен и във Великоморавия (Browning 1975, 84-87; Havlik 1980; Macháček 2007). От съществено значение за разглеждането на проблема за това кои са строителите и защитниците на извънстоличните каменни крепости е постоянно попълващата се информация за наличието на силни общински структури в доскоро считаната за силно централизирана Византийска империя. Съществуват немалко примери за селищни общини, които се грижат със 124

свои сили за защитата си чрез новоизградени или преизползвани укрепления (Barnes, Whittow 1994, 202-206; Whittow 1995, 57-74; Foss 1985, 95-98, 119-123; Lawrence 1983, 210-215). В документи от атонските манастири и от „Св. Йоан“ на остров Патмос, „Лембиотиса“ близо до Измир и „Хиера-Ксерохорафион“ на Самсун-Даг има примери за селски общности, действащи като юридически лица, представяни от своите старейшини. В един случай те дори провеждат въоръжено действие срещу поземлените посегателства на богат манастир в Атон през 1062 г. Понякога общински укрепления се споменават в изворите. През 1087 г. Алексий I Комнин дарил на монасите от „Св. Йоан“ от Патмос половината от крепостта Пантелион на остров Лерос. Другата половина била оставена на обитателите като убежище. След като се установило, че на острова има и друго подобно укрепление, майката на императора Анна Даласина дарила цялата крепост на монасите. В документите на атонските манастири се споменават и укрепени места, описани като „палайокастра“, служещи за убежище на селското население. За разлика от другите части на земята, които са отбелязани в документите, собствеността над укрепените места не е уточнена – т.е. често те не са притежание на манастира или на частно лице. Според теренни наблюдения повечето от тези укрепления са укрепени с крепостни стени възвишения, а в някои случаи се разчита само на естествената защита. В документ от 996 г. е описано как населението от няколко села намерило убежище от българските нападения в едно укрепление в земите на манастира Полигирос (Barnes, Whittow 1994, 202-203). Не са малко и примерите за самостоятелно действащи и защитаващи се „градски“ общини по цялата територия на Византийската империя (Angold 1985; Crow, Hill 1995; Foss 1994; Whittow 1995; Rosser 1996). Не трябва да се забравя, че наличната информация за селските общини и общинските укрепления не отговаря на реалните условия. Това се дължи на склонността на византийската писмена традиция да насочва вниманието си към Константинопол и хората от двора. Единствените случаи, когато се споменават крепости, са: ако някой бунтовник се затвори в тях, подложени са на обсада или пък са класифицирани като „градове и епископства“. Последното невинаги трябва да изключва обекта от сферата на разглеждане, при условие че някои епископски центрове са били всъщност укрепени села (Barnes, Whittow 1994, 204). Въпреки задълбочаването на процеса на създаване на големи поземлени владения, особено от членове на управляващия военен елит, във Византия през Х в. (Haldon, Kennedy 1980, 9899) липсват „феодални замъци“. Провинциалната и столичната аристокрация обитавала неукрепените „ойкос“. Основна причина е, че държавната власт винаги е възприемала крепостта като неподлежаща на частна собственост и намираща се под правителствен контрол. Наред с това, все повече от т.нар. „крепости на теми“ в Мала Азия се интерпретират във функционално отношение като общински укрепления. За характерни черти се считат дългите оградни стени, затварящи значителна площ, уеднаквена и семпла конструкция и, не на последно място, липсата на цитадела или пирг (самостоятелно отбраняваща се кула). Подходящи примери са Саруханлар и Алтинташ в района на Кютахия, Иланли Калеси в Боз Даг и др. (Foss 1985, 95-98, 119-121; Barnes, Whittow 1994, 204-206; Whittow 1995, 70-71). Представената по-горе информация намира близки паралели в известното за България през Х в. Основна социална група тук се явяват свободните селяни. Почти пълната липса на зависимо население възпрепятства развитието на поземлена аристокрация дори в по-голяма степен от Византия, както отбелязва Р. Браунинг (Browning 1975, 87). Оттук и възможността за създаване на силно местно благородничество в провинцията е силно ограничена. Информацията се допълва с ценния принос на археологическите изследвания. Появяват се множество укрепени селища, чиито план, методи и материали на строеж издават местни възможности и извършители. Същевременно в тях липсват скъпи находки и представителни жилищни или административни постройки, издаващи присъствието на локален социален елит. Отчитайки, 125

че за разлика от Византийската империя, която през Х в. достига пик в развитието на централизирани органи на управление в средновековната си история, българската държава демонстрира отслабване на управленческия и военния апарат. Може да се предположи, че в такава среда още по-лесно биха намерили среда за поява и развитие крепости, сходни на византийските общински укрепления. Възможно е новопостроените и преизползваните късноантични крепости между Дунав и Стара планина на изток от р. Янтра да са били построени, поддържани и охранявани от организирани селски общини, търсещи в тях сигурност. Избирането на определени селища за укрепяване вероятно издава, че процесът може да е бил насърчаван и дори управляван от държавната власт, която е имала интерес от изграждането на вътрешна мрежа от укрепления, защитаващи пътищата и подвластното ѝ население. Това решение изглежда логично, ако войските и големите укрепени центрове на царството не са способни да предотвратят вражески прониквания в централната област. Предположението намира известна подкрепа в разполагането на крепостите на разстояние 25-30 км (един дневен преход) една от друга, покрай главния път Дръстър – Плиска – Преслав – Ришки проход и по вероятни второстепенни комуникационни линии, както и в изявеното превъзходство в планово и конструктивно отношение на някои крепости – Цар Асен, Руйно-Картал кале, Долина. Последното може да е индикатор за осигуряване на квалифицирани хора от държавния център, които да създадат плана и да контролират и организират работата по места (Рабовянов 2006). Важни косвени доказателства в подкрепа на предлаганите причини за появата на каменните крепости в днешна Североизточна България предоставят изследванията на множеството заселени в края на IХ – Х в. късноантични укрепления в този район. Въпреки че засега липсват следи за поправка и преизползване на защитните съоръжения (виж глава I), напълно е възможно запазените в някаква степен крепостни стени да са служили за ограда на селището, осигуряваща известна защита. За бързото заселване на тези пустеещи до края на IХ в. укрепления са изказани различни мнения. В. Йотов счита, че маджарските нашествия през 894(5)-896 г. провокират населението от неукрепените селища да оцени значението на късноантичните крепости, дори и само като естествено защитени места, и да се засели в тях (Йотов 1993, 128). Сходно е мнението на Т. Балабанов (изказано в личен разговор по повод крепостта Стана кале). Г. Атанасов го свързва с увеличаването на населението (Атанасов 1991, 77) – идея, подкрепяна и от Р. Рашев, който смята, че през Х в. селищата усвояват пустеещи територии като планински райони и руини на късноантични крепости (Рашев 1997а, 110). Напълно е възможно и двете посочени причини да определят появата на български селища върху късноантични крепости през Х в., което на свой ред подкрепя представените по-горе причини за издигането на каменни крепости в този район. Датировката, планировката и устройството на Каменния вал ясно отразяват причините, определили построяването на преградната стена и свързаните с нея крепости. Неговата функция – да прегради достъпа до централната област на държавата (Рашев 1982, 172-174) като при евентуално преодоляване на стената крепостите да се превърнат в кордон от самостоятелно отбраняващи се точки – показва, че е бил насочен срещу вражески нападения от север. Основните причини за издигането на това съоръжение очевидно са с военно-политически характер. Политическото отслабване на Първото българско царство, което в началото на Х в. вероятно вече не контролира отвъддунавските земи, прави невъзможно задържането на нападатели от северночерноморските степи (маджари, печенези) с дипломатически или военни средства извън централната област. Споменатите по-горе печенежки нападения от 40-те години на Х в. са показателни за реалната опасност, заради която е издигнат Каменният вал. Строителните особености и планировката на преградната стена и нейните крепости (Каталог №№ 23-55) издават държавно ръководство в строежа и същевременно значителни мест126

ни възможности. Засега липсва информация за съществуването на военни гарнизони в крепостите, както и за преки връзки с държавния център, което обаче може да отразява все още слабата степен на проученост. Същевременно около Каменния вал и в някои от крепостите му са фиксирани многобройни следи от селища, развивали се в периода IХ-Х в. Това позволява да се предположи, че укрепленията са били поддържани и охранявани от живеещото около и в тях население. Не може да се изключи то да е било военно организирано, при все че липсват примери от разглеждания период за каролингската Остмарк (Bowlus 1978) и Византия (Haldon, Kennedy 1980, 95-99; Haldon 1993). Много е вероятно паралелно да са съществували държавни чиновници и военни гарнизони в някои от крепостите (№№ ХХ, ХХVII, при Расова), чиито градеж и план показват голяма близост с тези на държавните центрове и в чието издигане очевидно са вложени повече средства и строителен опит. Наличната информация за крепостите от втора регионална група (на запад от р. Янтра) е значително по-малко. В резултат на отчетените географско разположение и сходства на малкото проучени в планово и конструктивно отношение крепости с тези от държавния център, може да се предположи, че причините за тяхната поява са много сходни с причините за издигането на новопостроените крепости от първа регионална група. В този случай външната заплаха вероятно се е осъществявала от заселилите се в началото на Х в. в Панонската равнина маджари. При някои от крепостите обаче биха могли да се търсят и причини от политико-административен характер. По-голямата част от тази територия е новоприсъединена към държавния център. Това определя необходимостта от създаване на административни центрове на тяхното управление. Съществуват исторически данни, че Бдин и Белград са имали подобна функция (Каталог №№ 95, 96). Засега единственият известен представител на трета регионална група е крепостта до Слон. Въпреки че нейните функции продължават да са предмет на спорове, с оглед на местоположението, устройството, строежа ѝ, както и наличието на представителна постройка в нея, наймеродавно остава нейното разпознаване като граничен център на Първото българско царство, охраняващ важни пътища през Карпатите (Ваклинов 1977, 132; Рашев 1982, 147-148). Така основна причина за издигането на крепостта се явява стремежът на българската държава да осъществи контрол върху комуникационните линии в тази отдалечена територия. При крепостите от четвъртата регионална група (на юг от Стара планина) се наблюдават някои характерни особености. Използването на функциониращи византийски укрепени места или възстановяването на изоставени късноантични укрепления трябва да се разглежда в контекста на българо-византийските отношения. Тази новозавладяна от българите земя през поголямата част от съществуването на Първото българско царство се явява буферна зона между столичните области на България и Византийската империя. Поради това тези земи са обект на постоянни териториални спорове и военни конфликти. Това обуславя военно-политическия характер на причините за запазването и появата на крепостите в този район. Така Анхиало, Голое, Месемврия и Филипопол очевидно са включени в българската държава без промяна във функциите – като гранични военни постове и селищни центрове. С подобна цел – да охранява западния фланг на Еркесията, е възстановена в началото на IХ в. и Констанция. Не трябва да се пренебрегва и ролята на административни центрове за новозавладените земи, която вероятно са изпълнявали някои от крепостите. Именно тези нужди е трябвало да поемат и възстановената през втората половина на IХ в. крепост до Сливен, и крепостта Маркели в началото на X в. Последната очевидно замества изоставения землен лагер (Аладжов Ж., Момчилов 1991; Аладжов Ж. 1993; Щерева, Аладжов Ж. 2000, 294-298). Много е вероятно тези две укрепления да отразяват стремежа на българската държава към политическо закрепване, администриране и цялостно развиване на отстъпените с договор от Ви127

зантийската империя на княз Борис-Михаил земи. Откритият моливдовул на княз БорисМихаил (Щерева и др. 2001, 38) вероятно илюстрира тези връзки с държавния център. За тях свидетелстват и откритите в Маркели и Сливен мраморни декоративни фрагменти от вътрешната украса на църковни сгради (Аладжов Ж., Момчилов 1991; Аладжов Ж. 1993; Щерева, Аладжов Ж. 2000, 294-298; Щерева и др. 2001, 24). Към военно-политическите причини трябва да се отнесе и желанието за контрол върху основните комуникационни артерии. Ролята на крепостите в това отношение е решаваща, особено на Маркели и Голое, защитаващи главния път през Ришкия проход (Момчилов 1999, 71-104). От съществено значение за осъществяването на строежа, поддръжката и охраната на крепостите трябва да е било повторното плътно заселване на Северна Тракия след средата на IХ в., което е добре засвидетелствано археологически (Рашев 1993; Момчилов 1999, 71-104; Shejleva 2001). В настоящия момент едва ли могат да се правят заключения по въпросите, как и от кого се е осъществявала поддръжката и охраната на разглежданите крепости. С основание може да се допусне наличието на военни гарнизони – особено в „градове“ с голямо „византийско“ население като Анхиало, Месемврия, Филипопол или на военизирано българско население – в крепостта до Сливен, Маркели и Констанция. Концентрирането на военни сили по несигурната в някои периоди граница с могъщия съсед от юг може да се очаква. Същевременно конструктивните особености на новите строежи в крепостите издават силно византийско влияние и демонстрират по-големи ресурси и възможности в сравнение с новопостроените и преизползваните крепости на север от Стара планина. Това не оставя съмнение за прякото участие на българската държавна власт във възстановяването на крепостите в Тракия. Въпреки сравнително малкото информация, особено получена чрез археологически проучвания, при крепостите от пета регионална група (от югозападните български земи) се наблюдава едно многообразие от военно-политически причини, определили тяхното построяване. Административното управление и военната защита на тези най-късно завладени от българската държава територии са изисквали създаването на военно-административни центрове. Някои от тях като Сердика са били функциониращи византийски крепости, които веднага са били включени във военно-административната система на Първото българско царство. Повечето български крепости обаче са новопостроени – Перник, Церово, Преспа, вероятно Мелник, или са възстановени късноантични укрепления – Скопие, Велбъжд. Появата на крепостите и възможността да бъдат издигнати са били в пряка зависимост от наличието на определен брой население, което те да администрират и което да осигури необходимите човешки и материални ресурси за тяхното построяване, поддръжка и охрана. За някои райони на югозападните български земи като Северна Македония подобна демографска достатъчност за изграждането на укрепени центрове вероятно се появява едва с включването им в Първото българско царство в средата на IХ в. Оттогава датират най-ранните предмети от разкопки или случайни находки, архитектурни паметници и гробове (Рашев 2006а). Състоянието на проучванията не позволява дори сигурното идентифициране на много от споменатите в писмените извори крепости, а поради това датировката на много от познатите паметници е несигурна или в широки граници. Все пак не бива да се изключва възможността част от крепостите в югозападните български земи да са били издигнати по време на тежката война с Византийската империя в края на Х – началото на ХI в. Такива данни има за Мелник (Стоянов 1992, 161; Нешева 2005, 311-312). Причина за построяването на някои укрепления може да е бил и стремежът на българските царе Самуил, Гаврил-Радомир и Иван-Владислав да покрият държавната територия със сигурни военни бази-резиденции, в които издигали свои дворци и продоволствени складове. Йоан Скилица посочва Копринища (Пронища) 128

(Каталог № 157)(ГИБИ VI 1965, 292-293), Петриск (Каталог № 165)(ГИБИ VI 1965, 286287; Златарски 1971, 752-753; Гюзелев 2000, I, 47, 53) и Сетина (Каталог № 169)(ГИБИ VI 1965, 289; Златарски 1971, 769; Moutsopoulos 1994, 71-78; Николов Г. 2005, 172-173). Не може да се пренебрегва възможността някои крепости да са били построени по инициатива на български боляри, свързани с владетелския двор. От писмените извори са познати имената на немалко български първенци, трайно свързвани с определени укрепени обекти: Димитър Тихон с Колидрос (Каталог № 156), Драгшан с Воден (Каталог № 151), Илица с Мъглен (Каталог № 163), Драгомъж със Струмица (Каталог № 172), Елемаг с Белград (Каталог № 148). Не е лишено от основание предположението, че условията на водената с Византия война са провокирали все по-голяма самостоятелност на българските велможи (Николов Г. 2005, 132-166). Това на свой ред поставя и проблема, дали при изместването на държавния център в югозападните български земи след 971 г. не настъпват и промени в това, как и от кого се осъществява строежът, поддръжката и охраната на крепостите. Липсата на информация обаче засега не позволява да се правят каквито и да е по-завършени заключения. Очевидно много от факторите, довели до замяната на землените укрепления с каменни крепости, са сходни за цялата територия на Първото българско царство. Съществуват обаче и немалко регионални различия. В земите на север от Стара планина появата на каменните крепости вероятно може да е причинена от заплахата от атаки от север (на маджари и печенези) и укрепленията отразяват стремежа на държавната власт да защити подвластното си население и комуникационните линии в столичната област. Като се изключат Каменният вал и вероятно няколко крепости като Цар Асен и Руйно-Картал кале, повечето укрепления може да са били продукт на местна инициатива на общините на свободните селяни, получила регламентация и помощ от държавния център. Издигането на крепости в земите на юг от Стара планина се обуславя от военно-политически причини с по-друга насоченост. Крепостите играят ролята на административни центрове и военни постове, насочени срещу Византийската империя. От важно значение тук е и съществуването на функциониращи византийски военно-административни центрове, интегрирани без съществена промяна в държавната система на Първото българско царство. Различията в причините за появата на каменните крепости на юг и на север от Стара планина се подчертават и от хронологическото им ситуиране. Ако в новозавладените територии на юг от Стара планина и до известна степен в западните български земи строежът на крепости започва още с превземането им и продължава през целия период, когато са включени в границите на Първото българско царство, то в централната област строителството е ограничено в края на IХ – началото на Х в. Това е времето, когато изоставянето на землените укрепления вече е факт и маджарските атаки показват уязвимостта на сърцето на държавата. Специфичните условия в югозападните български земи след преместването на държавния център там не изключват възможността част от функциите на държавната власт, свързани със строежа и защитата на крепости, да са започнали да се изземват от българското благородничество. Тази хипотеза обаче все още очаква своето потвърждение или отхвърляне. III.4.ФАКТОРИ ЗА ИЗОСТАВЯНЕТО НА ИЗВЪНСТОЛИЧНИТЕ КАМЕННИ КРЕПОСТИ И ТЯХНАТА СЪДБА В ПЕРИОДА НА ВИЗАНТИЙСКАТА ВЛАСТ И ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО Съдбата на ранносредновековните български каменни крепости е предопределена от загубата на територии и окончателното прекъсване на държавния живот на Първото българско царство през 1018 г. В рамките на Византийската империя те имат различно историческо 129

развитие в зависимост от местоположението им и от настъпващите промени във византийската политическа, военна, административна и икономическа система. Немалка роля играят и промените в етническата и демографската карта на Балканския полуостров като резултат от нашествията на късните номади – печенези, узи, кумани, които се отразяват особено силно в земите на север от Стара планина. Част от крепостите се съхраняват през целия период на византийската власт и са включени във възстановената българска държава в края на ХІІ – началото на ХІІІ в., но техните функции, а понякога и устройство, вече се различават от тези, които са притежавали по време на Първото българско царство. Крепостите на север от Стара планина първи падат във византийска власт след победоносния поход на император Йоан Цимисхи през 971 г. Очевидно военните действия от 968 до 971 г. се отразяват върху тяхното развитие. В крепостите до Руйно-Картал кале (Каталог № 17)(Атанасов, Русев, Йотов 2001, 130-131; Атанасов, Йотов, Русев 2004, 187; Рашев 1995а, 271, № 944), Скала (Каталог № 18)(Йотов, Атанасов 1998) и Цар Асен (Каталог № 22)(Димова 1993) са открити следи от опожарявания и разрушения, отнесени към края на Х в. Както отбелязват техните изследователи, те с голямо основание могат да се свържат с военните действия между Светослав и българите или Светослав и византийците. Според наличните данни част от крепостите престават да съществуват в края на Х в. Например укрепленията до Дуранкулак (Каталог № 5)(Тодорова 1989а; Тодорова 1989б), Изворник (Каталог № 7) (Рашев 1982, 144; Рашев 1995а, 212, № 403), Изворово (Каталог № 8)(Рашев 1995а, 212, № 407), Малък Преславец (Каталог № 9)(Рашев 1982, 145; Рашев 1995а, 230, № 596), Омарчево (Каталог № 11)(Рашев 1982, 131), Пет могили (Каталог № 12)(Рашев 1982, 144-145; Рашев 1995а, 244, № 731), Преселенци (Каталог № 15)(Йотов, Атанасов 2008, 577-578) и някои от крепостите на Каменния вал като № ІІІ (Каталог № 26)(Mǎnucu-Adameşteanu 2001, 472). Наличните данни са все още малко и при повечето не се знае дали става въпрос за унищожаване на селището при военни действия, или както при Дуранкулак населението се е изтеглило организирано с цялото си имущество на по-добре защитено място. Вероятно именно тези тенденции са отразени и в изоставянето на много неукрепени селища като Гарван, Нова Черна, Старо село, Ножарево, Топола и др., за което говори отсъствието на византийски анонимни монети, печати и паметници на дребната металопластика от края на Х – първата трета на ХІ в. Георги Атанасов предполага, че в последвалите нашествието на Светослав нестабилни години населението се концентрира около крепостите, в които е имало гарнизони и условия за защита (Атанасов 1991а, 77-78). В тази ситуация не е учудващо запазването и използването на много от българските крепости в периода след 971 г. За това свидетелстват находките от крепостите до Беловец (Каталог № 1)(Атанасов 1999), Василево (Каталог № 2)(Атанасов 1993, 40), Долина (Каталог № 4)(Рашев 1995а, 203, № 333), Завет (Каталог № 6)(Рашев 1995а, 208, № 369; Василев 1983, 123; Василев 1995), Окорш (Каталог № 10)(Рашев 1982, 141; Атанасов 1991а, 77), Подлес (Каталог № 13)(Рашев 1982, 137), Руйно-Аязмото (Каталог № 16)(Рашев 1982, 143-144; Рашев 1995а, 271, № 943), Руйно-Картал кале (Каталог № 17)(Атанасов, Русев, Йотов 2001, 130-131; Атанасов, Йотов, Русев 2002, 187; Рашев 1995а, 271, № 944), Средище (Каталог № 19)(Атанасов 1985, 129-133; Атанасов 1986б, 24-28; Атанасов 1991б, 37) и Хума (Каталог № 21)(Рашев, Станилов 1987). Пряко свидетелство за активността на византийската власт вероятно е възстановяването на укрепленията на крепостта до Скала с нова строителна техника (Йотов, Атанасов 1998), добавянето на цитадела и извършването на някои ремонти по стените на Цар Асен (Димова 1993). Очевидно е бил поддържан и Каменният вал в Добруджа, ако се вземе предвид свидетелството, че император Василий II изпратил архигета Василий Гутос и подчинения му таксиарх Елпидий Врахмий със задачата да го възстановят (Василевски 1997, 130

101). За съжаление не е известно кои от крепостите по него са се запазили и през периода след 971 г., но вероятно поне някои покрай Дунав като № ХХVІІ (Каталог № 51) продължават да се използват (Barnea 1960, 74-78). Археологически проучвания демонстрират, че крепостите върху Капидава, Абритус и Марцианопол (Каталог №№ 56-58) запазват значението си след 971 г. и дори се наблюдава растеж и развитие. Към ядрото на Марцианопол-Девина – амфитеатъра – е прибавено ново защитно пространство, издигнато със съвсем различна техника (Тончева 1966, 1-16; Ангелов Ат. 1999, 55-56), а в крепостта до Разград в края на Х в. е построен голям християнски култов комплекс, свързван с дейността на Йоан Цимисхи (Радославова, Дзанев 2003, 141-143). Картината в късноантичните крепости с неукрепени селища върху тях не се различава съществено, дори е изказано мнение, че именно след 971 г. някои от тях са възстановени от византийската власт (Атанасов 1991а, 77-78). Решаваща роля за съдбата на повечето крепости в областта на север от Стара планина изиграва тяхното местоположение, което ги излага първи на печенежките атаки в 30-те години на ХІ в. Болшинството от тях са напълно унищожени и вече не се възстановяват – Беловец, Василево, Владимировци, Долина, Завет, Окорш, Подлес, Преселенци, Руйно-Аязмото, Руйно-Картал кале, Скала, Хума, Цар Асен, крепостите на Каменния вал, Разград (Каталог №№ 1-4, 6, 10, 13, 15, 16, 17, 18, 21, 24-53, 58). Много малко крепости се запазват и преживяват нашествията на печенези, узи и кумани. Животът във вътрешността на Добруджа и Източното Лудогорие напълно замира и продължават да съществуват само крепостите по дунавския и черноморския бряг (Атанасов 1991а, 79-80). Със създаването на Второто българско царство и преместването на държавния център в Търновград значението на Североизточна България намалява. С изключение на ивицата покрай Дунав и Черно море Добруджа остава обезлюдена през целия период на Второто българско царство (Атанасов 1991а, 84). Естествен резултат от това е изоставянето на всички български крепости в този район. Същевременно в обитаваната територия се развиват новите центрове на Второто българско царство, които, както е типично за целия Балкански полуостров през ХІІ-ХІV в., често преизползват късноантични крепости, в някои от които преди са съществували неукрепени ранносредновековни селища, например крепостите до Ветрен, Кипилово, Миладиновци, Новград, Омуртаг, Тича, Тутракан, Шумен (Каталог №№ 65, 73, 75, 76, 78, 89, 90, 92). Може да обобщим, че в периода на Второто българско царство плътната мрежа от ранносредновековни крепости, покриваща територията между Стара планина, р. Янтра и Дунав, изчезва напълно и не е преизползвана. Вероятно известна роля за това са изиграли и конструктивните особености на изследваните тук крепости, повечето от които са със стени от ломени камъни, споени с кал. Те много бързо се разрушават и не отговарят на променените изисквания за крепостите от периода ХІІ-ХІV в., тъй като техните останки не могат да осигурят надеждна основа за новите строежи. Типичен пример за това е крепостта до Стърмен, която е пострадала от атаките на късните номади, но все пак животът в нея продължава до ХІІІ в., без да се възстановяват укрепленията, макар че съществуват мнения, че се използват и в епохата на Второто българско царство (Вълов 1982, 106; Михайлов 1982, 127-128). До известна степен по-различно е положението в територията на запад от р. Янтра. И тук някои от крепостите като Велики Градац и тази до Монтана (Каталог №№ 97, 98) са изоставени през ХІ в. вероятно заради маджарските нападения ( Jaнkoвиħ 1981; Александров 1987). Бдин и Белград (Каталог №№ 95, 96) обаче се развиват като важни военно-административни центрове през целия период на Византийската власт и Второто българско царство, като са снабдени и с нови укрепления, които напълно обезличават ранносредновековните си предшественици (Михайлов 1961; Кузев 1981а; Поповиħ 1982). Крепостта 131

Раш (Каталог № 99) получава нови укрепления и в периода между ХІ и ХІІІ в. става важен регионален център, играл значима роля във военните сблъсъци между византийци и сърби (Popоvić 1999). Именно в периода на Византийска власт се развиват и известните от писмените извори от епохата на Първото българско царство крепости Браничево, Ниш, Липлян (Каталог №№ 100-102), което е потвърдено не само от честото им споменаване във връзка с различни събития между ХІ и ХІV в., но и от разкопките на средновековната крепост до Браничево (Поповиħ, Иванишевиħ 1988). Крепостта до Оряхово (Каталог № 94) е построена и функционира като важно, макар и неголямо, гранично укрепление именно в периода на Второто българско царство (Димитрова 1975). Очевидно причина за съхраняването на някои от крепостите след унищожаването на Първото българско царство става отдалечеността на тази област от пътя на печенежкото нашествие и развиването ѝ като гранична територия за Византийската империя, която води тук продължителни войни с маджари и сърби. Обаче ранносредновековните укрепления са се оказали неотговарящи на изискванията, защото те са изоставени и заменени с нови в двата случая, за които съществуват сигурни археологически данни – Белград и Раш. Териториите на север от Дунав вероятно са били изгубени от българската държава още в началото на Х в., затова на тях няма да бъде обърнато внимание. Все пак трябва да се отбележи, че крепостта до Слон продължава да се използва до ХІІ в. (Comşa 1978, 303-317). Развитието на тези земи след Х в. вече не е свързано с българската държава, а с други сили – например маджарите. Съдбата на крепостите на юг от Стара планина се различава съществено от тази на укрепленията на север от нея. Макар и тук нашествията на късните номади (най-вече печенезите) да нанасят значителни щети, израз на което е унищожаването на Голое (Каталог № 113)(Дражева 2002) и отбелязаните при Маркели (Каталог № 115) и крепостта до Сливен (Каталог № 117) разрушения (Аладжов Ж. 1993, 118-125; Щерева, Аладжов Ж. 2000; Щерева, Вачева, Владимирова-Аладжова 2001), повечето крепости са използвани през периода на Византийската власт. Някои крепости престават да функционират именно в рамките на ХІ-ХІІ в., след което върху тях се развиват най-често некрополите на близките неукрепени селища. Пример за това са крепостите до: Хасково (Каталог № 119), разрушена в края на Х – началото на ХІ в.; (Аладжов Д. 2001, 72-84; Аладжов Д. 1961; Аладжов Д. 1975), Любеново (Каталог № 120) – използвана до края на ХІ в. (Аладжов Д., Балабанян 1972) и Минерални бани (Каталог № 121) – до средата на ХІІ в. (Аладжов Д. 2001, 10-22; Аладжов Д. 1975). Продължителните военни сблъсъци в края на ХІІ и началото на ХІІІ в. между възстановената българска държава, от една страна, и Византийската, и Латинската империя, от друга, довеждат до унищожаването на някои крепости, радвали се на значителен разцвет през ХІІ в. Средновековният Девелт (Каталог № 112) вероятно се премества в разположената на платото на юг от Средечка река късноантична крепост, която не е била обитавана в периода на Първото българско царство, но запада след средата на ХІІІ в. (Балабанов П., Петрова 2002, 247-8; Гагова 2002, 199-201; Дамянов 1984, 91-93; Манолова-Войкова, Костова, Дражева, 2007, 174). Констанция (Каталог № 114) престава да съществува след похода на цар Калоян през 1202 г. (Аладжов Д. 1995; Гюзелев 1981в). Маркели и крепостта до Сливен са напуснати в началото на ХІІІ в. (Аладжов Д. 1993; Щерева, Аладжов Д. 2000; Щерева, Вачева, Владимирова-Аладжова 2001; Щерева 1992), а след ХІІІ в. върху крепостта до Каравелово (Каталог № 122) се развива неукрепено селище (Крайчев 1982; Крайчев 1983; Крайчев 1990). Въпреки това няколко крепости се запазват като важни административни, военни, икономически и религиозни центрове, опирайки се на добре запазените си късноантични укрепления. Данните както на археологическите проучвания, така и на писмените извори са недвусмислени 132

за Анхиало (Гюзелев 1981б) и Месембрия (Гюзелев 1981а), а Берое (Гагова 2002; Янков 1980) и Филипопол (Гагова 2002, 267-279; Джамбов 1980; Морева-Арабова 2001) въпреки че са опустошени по време на Третия и Четвъртия кръстоносен поход, бързо се възстановяват. Съдбата на ранносредновековните крепости в югозападните български земи е до голяма степен подобна на тези от територията на юг от Стара планина. Основни фактори, които дават своето отражение, са непрекъснатите военни действия в тези земи, водени между византийци, маджари и нормани от Южна Италия, а след края на ХІІ в. ситуацията се усложнява от появата на нови политически сили като възстановеното българско царство, Латинската империя, държавите наследнички на Византия и увеличаващата своята сила Сърбия. Промените в цялостния живот на обществото също оставят своя отпечатък върху развитието на крепостите и предопределят появата на много нови центрове, които изместват по-старите или силно ги променят. Писмените извори потвърждават, че повечето ранносредновековни български центрове са запазени през периода на Византийска власт (Микулчиќ 1996). От малкото археологическа информация е ясно, че само крепостта до Церово е разрушена в края на Х – началото на ХІ в. Въпреки споменаването ѝ като „Градище Церово“ в Рилската грамота на цар Иван Шишман липсват достатъчно данни, че е обитавана в периода на Второто българско царство (Стоянова-Серафимова 1963). Перник се запазва като значим център до края на ХІІ в., когато е опустошен при едно сръбско нападение и населението му се изтегля от крепостта на платото (Чангова 1983а). Няколко късноантични крепости, за които се предполага, че са били преизползвани в периода на Първото българско царство – Градище, Луковица, Манастир, Морозвизд, Стипион-Ступион (Каталог №№ 139-141, 143, 146), престават да се използват в началото на ХІІІ в., може би разрушени при военните действия. Споменавана в изворите като значим център, Преспа изчезва след средата на ХІІІ в. (Микулчиќ 1996, 276-278). Същевременно немалко крепости – Сердика-Средец, Скопие, Битоля, Велбъжд, Водно и Мелник (Каталог №№ 136, 137, 138, 142, 144, 145) – се използват през ХІ-ХІІ в. и повечето дори увеличават значението си през периода на Второто българско царство, въпреки че през по-голямата част от този период се намират извън границите на българската държава. През периода след ХІ в. в тях са извършени много поправки или нови строежи, които до голяма степен са унищожили следите от ранносредновековно укрепление. Много от споменатите в писмените извори крепости на Първото българско царство също демонстрират развитие и увеличаване на ролята им като военно-административни центрове. Примери са Белград, Велес, Кичево, Костур, Прилеп, Просек и Струмица (Каталог №№ 148, 150, 155, 158, 166, 167, 172). Именно от периода от края на ХІІ-ХІV в. датират и видимите днес средновековни укрепления или поправки. Други като Мория, Копринища, Лонгон (Каталог №№ 157, 159, 162) изчезват от писмените извори. Представената по-горе информация ясно показва, че въпреки опустошенията в резултат на военните действия Византийската империя се стреми да запази и използва именно като укрепени точки ранносредновековните български крепости. Развитието на последните обаче се определя от няколко значими фактора, чието действие преобразява из основи защитната система, заварена от Византия при превземането на Първото българско царство. Тежките удари на печенежките нашествия довеждат до унищожаване на мрежата от крепости в днешна Североизточна България и румънска Добруджа. Сериозните военни сблъсъци между Византийската империя и маджари, сърби, нормани, а от края на ХІІ в. и с възстановеното българско царство, и с участниците в Четвъртия кръстоносен поход, изиграват същата роля за територията на юг от Стара планина и югозападните български земи. Все пак тук 133

немалко от крепостите като Анхиало, Берое, Месамбрия, Филипопол, Сердика-Средец, Скопие, Битоля и др. оцеляват, за да се превърнат във важни военно-административни, икономически и църковни центрове. Изоставянето на някои от крепостите, като Маркели, тази до Сливен и др., отказът да се възстановят други, като Констанция и тази до Хасково, до голяма степен се дължи на появата на нови регионални центрове, често издигани върху руините на късноантични крепости, или новопостроени, които изземват всички функции. От съществено значение е и напредъкът във военното дело и най-вече в обсадната техника, който довежда до усъвършенстване на военната архитектура в периода от ХІІ до ХІV в. Това определя и интереса на средновековните управляващи и строители към добре проектираните и сполучливо разположените върху труднодостъпен терен късноантични крепости. Същевременно много ранносредновековни български укрепления се оказват непригодни да отговорят на новите изисквания и са изоставени или заменени от други, които са ги унищожили, като Белград, Бдин, Раш, Скопие и др. В резултат на всички тези промени в цялостния живот на българските земи през ХІ-ХІІ в. защитната система на Първото българско царство почти не оказва влияние върху тази на Второто българско царство. С особена сила това важи за централната област на българската държава до 971 г. Запазилите се български крепости или продължават да използват с известни промени и поправки наследените от късноантичния период укрепления, или изграждат нови. И в двата случая обаче ранносредновековните укрепления вече не играят роля в развитието на фортификацията на Второто българско царство.

134

ЗАКЛЮЧЕНИЕ Макар че продължаващите археологически разкопки непрекъснато допринасят за попълването на познанията за българските извънстолични каменни крепости, все още остават редица нерешени проблеми, свързани с тяхната роля в Първото българско царство. Данните от археологическите проучвания показват, че появата на извънстоличните каменни крепости трябва да се свърже с експанзивната политика на българската държава. В процеса на завладяване на нови територии на юг от Стара планина в българските предели са включени функциониращи византийски крепости като Анхиало, Голое, Месемврия, Сердика и Филипопол. Необходимостта от осъществяването на контрол и защитата на новите земи провокира появата на други – като Констанция, Маркели и крепостта до Сливен. Сложен комплекс от причини, между които изпъкват промените във военно-политическата система на държавата, отразени в изоставянето на системата от землени укрепления и невъзможността на властта да защитава ефективно централната област, довежда до построяването на голям брой крепости в днешна Североизточна България в края на IХ – началото на Х в. Отражение на това е и издигането на Каменния вал и неговите крепости в Северна Добруджа в началото на Х в., вероятно по време на управлението на цар Симеон. Тази тенденция се проследява и в земите на запад от р. Янтра – Раш, Велики Градац, Монтана, макар че част от намиращите се там крепости (като Бдин и Белград) вероятно са били военноадминистративни центрове, от които се е осъществявал контролът и защитата на придобитите в началото на IХ в. територии. Подобни функции са изпълнявали навярно и Перник, Церово и други крепости от югозападните български земи. Възможно е обаче немалка част от крепостите там да са продукт на строителната дейност на българската управляваща върхушка във връзка с войната с Византийската империя в края на Х – началото на ХI в. (като Битоля и Мелник). Картината на земите на север от Дунав остава неясна и засега е доказано съществуването само на една българска крепост – до Слон. С оглед на по-слабата населеност на тази територия и ролята на буферна зона, която вероятно е изпълнявала, едва ли може да се очаква крепостите да са били многобройни. Изследването на плановите и конструктивните особености на проучените крепости, които могат със сигурност да се отнесат в периода на Първото българско царство, показва наличието на две тенденции във военното строителство по българските земи. Първата отразява едно собствено развитие на военната архитектура, характеризиращо се с типичните за ранния му стадий липса на строителен опит и фортификационни познания. Това намира израз в грубата и неефективна техника, която се характеризира с използването на ломени камъни и кална спойка, малките размери на плътните кули, които най-вероятно не са надвишавали високите до 4 м крепостни стени. Плановете са несъвършени и се разчита основно на естествената защита, осигурявана от терена. Продукт на тази строителна традиция са почти всички новопостроени и преизползвани късноантични крепости в 135

централната област, някои от крепостите на Каменния вал и от западните български земи (Монтана, Раш). Местният произход на това развитие се разкрива и от някои прилики между тези укрепления и паметниците на землената защитна система. Някои паметници (до Цар Асен, част от крепостите на Каменния вал, до Слон) показват влияние от страна на монументалната архитектура на центровете на Първото българско царство. Това обаче не отразява чуждо влияние, тъй като е заимствана само външната форма. Имитиран е монументалният външен вид с използване на каменни блокове за лицата на крепостните стени. Конструктивните и плановите особености като липсата на основи, използване на плътни кули и т.н. не се различават от особеностите на крепостите, строени от ломени камъни, споени с кал. Най-вероятно тази разлика отразява пряко участие на държавата в строежа на крепости като тези до Цар Асен и Слон. Втората тенденция в строежа на извънстоличните каменни крепости е изявена най-вече при укрепленията, издигнати на юг от Стара планина, в Тракия и югозападните български земи. За нея са характерни използването на много по-ефективна строителна техника (ломени камъни, споени с хоросан) и на планове, претворяващи напредъка на фортификацията, достигнат през късноантичния период. Без съмнение тук се отразява пряко византийското влияние в областта на крепостното строителство. Неговото проникване е определено от използването на функциониращи византийски крепости от българите и от военния сблъсък с други, убедили ги в ефективността на византийските укрепления. Вероятно от важно значение за прилагането на тази строителна традиция в българските земи е било и присъствието на носители на този опит в Първото българско царство – византийски пленници, бегълци и работещи доброволно за българската държавна власт. Контактите и влиянията между двете тенденции в защитното строителство се проследяват при паметници като крепостите до Перник и Церово. Съществуват и интересни примери за проникване на носещи белезите на едната традиция укрепления в територия, доминирана от другата. Преградната стена до черквата „Св. Никола“ в Мелник отразява българското влияние на юг от Стара планина, а Велики Градац на Дунав носи белезите на византийското влияние. Различията във фортификационните качества на крепостите, продукт на двете традиции, отразяват насочеността им срещу определен противник. В земите на север от Стара планина укрепленията трябва да се защитават срещу неумелите в обсадното дело номади от северночерноморските степи, докато крепостите на юг от Стара планина са изправени пред разполагащите с вековно наследство в обсадната техника Византийска империя. Наличната информация за възможностите на българите да атакуват и защитават крепости е силно ограничена. Все пак може да се предположи, че след скоковата поява на българското обсадно дело по време на управлението на хан Крум, то не продължава развитието си и дори търпи известен регрес, за разликата от уменията да се защитават укрепления, получили найсилна изява именно във финалния период на Първото българско царство. Натрупването на данни в резултат на археологическите проучвания позволява с голямо основание да се предполага съществуването на една сравнително развита отбранителна система в централната област на Първото българско царство. Тя е била изградена от новопостроените и няколко преизползвани късноантични крепости, които са отстояли средно на един дневен преход (25-30 км) една от друга. По този начин те са осигурявали защитата на околното население и са имали възможност да си оказват помощ при нападение, осигурявайки същевременно защитена комуникация. Част от тази отбранителна система е бил и Каменният вал в Добруджа. Въпреки несъвършенствата му като преградно съоръжение и вероятно невъзможността му да спре атаките, 136

той изгражда кордон от самостоятелно отбраняващи се крепости, вероятно изпълняващи функции много сходни с тези на крепостите от централната област. Макар че масовата поява на български селища върху руините на късноантични крепости в началото на Х в. е възможно да е пряко свързана с демографския растеж на населението, то тя може да е индикатор и за несъвършенства в защитната система на централната област. Невъзможността на новите крепости да осигурят защита на цялото население срещу продължаващи номадски набези може би е провокирала търсенето на естествено защитени места за заселване. Трябва обаче да се подчертае, че в досега изследваните паметници от този тип – Одърци, Дебрене, Стана кале – липсват следи от възстановяване на укрепленията. Предвидена срещу атаките на номадите от северночерноморските степи, защитната система на централната област на Първото българско царство се оказва тактически негодна да се противопостави на добре организираните военни походи, довели до прекъсването на държавния живот на север от Стара планина след 971 г. За разлика от днешните Североизточна България и румънска Добруджа, в останалите територии на Първото българско царство липсват следи крепостите да са изграждали подобна защитна система. Те са имали локални функции и значение и са били издигнати с цел разрешаване на определени местни проблеми. Разположението им и наличната информация не показват, че може и да взаимодействат помежду си в рамките на една обща система. Това обаче не намалява значението им за защитата на държавата, функция особено силно изявена след преместването на държавния център в югозападните български земи и по време на постоянната война с Византийската империя. Връзката на извънстоличните каменни крепости с пътната мрежа на Първото българско царство е очевидна и с основание те са разглеждани като своеобразни пътни станции, осигуряващи безопасност на пътуването. Конкретният облик на пътната система на държавата обаче все още остава неясен, с малки изключения – главния път Дръстър – Плиска – Преслав – Ришки проход. Предстои да се изяснят трасетата на комуникационните артерии и конкретното място на крепостите в тях. Наред с положението си на укрепени места, предназначени да осигурят защита на населението и територията на българската държава, повечето крепости са всъщност укрепени селища. При някои от тях – новопостроените и преизползваните късноантични крепости на север от Стара планина, тази функция е доминираща. По своя план, архитектура, големина и характер на откритите в тях археологически материали тези крепости се отличават от неукрепените селища само по крепостните стени и наличието на черкви в тях. Често те се явяват ядро на неукрепени квартали и разположени в близката околност селища. Това вероятно ги е превръщало в естествени локални центрове, но липсва основание да се приемат за „градове“. В непосредствена връзка с характера на крепостите и плановите и конструктивните особености на техните укрепления е и въпросът за това, кой ги е построил, поддържал и охранявал. Ако за новопостроените и преизползваните късноантични крепости в земите на север от Стара планина (с изключение на Каменния вал, Слон и вероятно Цар Асен, Бдин и Белград) това може да се свърже с инициатива на местни селски общини, то повечето от крепостите на юг от Стара планина издават пряка държавна намеса. Показателно е, че именно в последните се откриват следи от присъствието на население с по-висок статус и за връзки с държавния център, пример за което са откритията в крепостите до Сердика, Перник, Сливен. Ако за крепостите от централната област липсва информация за присъствието на военни и администрация, то очевидно извън държавния център ролята на военно-административни центрове е била изпълнявана именно от разглежданите каменни крепости. 137

Унищожаването на Първото българско царство и тежките удари, нанесени от печенезите в земите на север от Стара планина, допринасят за изчезването на много от българските извънстолични крепости. Включването на други във военно-административната система на Византийската империя е определящо за функционалните и архитектурните изменения, настъпили в тях. Развиват се византийски опит и традиции, които намират отражение и в крепостното строителство на Второто българско царство. Всичко това довежда до прекъсване в развитието на една собствено българска традиция във военната архитектура.

138

ЛИТЕРАТУРА Аврамов 1929: В. Аврамов. Юбилеен сборник Плиска-Преслав. Т. I. София, 1929. Административна карта на република България М 1:530 000. ДАТАМАП-Европа ООД, София, юни 2001г. Аџиевски 1987: К. Аџиевски. Стипион (Ступион) не е Штип. – Годишен зборник на Филозофскиот факултет во Скопие, 14(40), 1987, 81-92. Аџиевски 1994: К. Аџиевски. Пелагониjа во средниот век (Од доачаньето на Словените до паѓаньето под турска власт). Скопиjе, 1994. Айбабин 1991: А. Айбабин. Основные этапы истории городища Эски-Кермен. – Материалы по Археологии Истории и Этнографии Таврии, ІІ, 1991, 43-51. Аладжов А. 2010: А. Аладжов. Византийският град и българите VII-IX в. (по археологически данни). София, 2010. Аладжов Д. 1961: Д. Аладжов. „Хисаря“-Хасково (средновеконо селище, крепост и некропол). – Археологическа карта на Хасковски окръг, № 2, 1961. Аладжов Д. 1970: Д. Аладжов. Материальная культура юговосточной Болгарии ІХ-ХІ вв. – В: Международный симпозиум славянской археологии 21-28 апреля 1970 г. София, 1970. Аладжов Д. 1975: Д. Аладжов. Крепости и селища в Югоизточна България по време на Първата българска държава. – В: Архитектурата на Първата и Втората българска държава. София, 1975, 121133. Аладжов Д. 1977: Д. Аладжов. Крепостта – с. Минерални бани. – Материали за археологическата карта на Хасковски окръг, № 8 /Албум/, 1977. Аладжов Д. 1980: Д. Аладжов. Ранносредновековни крепости на територията на Хасковски окръг. – В: Българският средновековен град. София, 1980, 323-329. Аладжов Д. 1981: Д. Аладжов. Археологически проучвания на Констанция (1967-1977 г.). – Известия на Народния исторически музей, 3, 1981, 253 – 261. Аладжов Д. 1987: Д. Аладжов. Средновековна крепост в Минерални бани Х-ХІ в. – В: Средновековният замък в българските земи ХІІ-ХІV в. Национална научна сесия – 800 години от възстановяването на българската държава, юли 1985 г. Сопот, 1987, 60-65. Аладжов Д. 1993: Д. Аладжов. Археологически данни за средновековния град Констанция. – Преслав, V, 1993, 287-306. Аладжов Д. 1995: Д. Аладжов. Резултати от археологическите разкопки на Констанция. – „Марицаизток“. Археологически проучвания. Т. 3. Раднево, 1995, 181-209. Аладжов Д. 1997: Д. Аладжов. Селища, паметници, находки от Хасковския край. Хасково, 1997. Аладжов Д. 2001: Д. Аладжов. Прочути, забравени, неизвестни крепости от Хасковския край. Хасково, 2001. Аладжов Д., Балабанян 1972: Д. Аладжов, Д. Балабанян. Разкопки в село Любеново през 1968 г. – Родопски сборник, 3, 1972, 105-138. Аладжов Д., Васева 1982: Д. Аладжов, С. Васева. Сондажни разкопки в Симеоновград. – Известия на музеите в Югоизточна България, V, 1982, 43-58. Аладжов Ж. 1975: Ж. Аладжов. Западно-българските погранични валове. – В: Студентски проучвания. Т. ІІІ. София, 1975, 114-125. Аладжов Ж. 1993: Ж. Аладжов. Крепостта Маркели – някои стратиграфски и хронологически бележки. – В: Североизточна Тракия и Византия IV-XIV век. София-Сливен, 1993, 118-125.

139

Аладжов Ж. 2001: Ж. Аладжов. Къде се е намирал Потамукастел от средновековните извори. – В: Палеобалканистика и старобългаристика. Втори есенни международни четения проф. „Иван Гълъбов“, Велико Търново, 14-17 ноември 1996 г. В. Търново, 2001, 289-291. Аладжов Ж., Балболова-Иванова 2002: Ж. Аладжов, М. Балболова-Иванова. Разкопки на късноантична и средновековна крепост „Калето“ край Средец. – Археологически открития и разкопки-2001. София, 2002, 129. Аладжов Ж., Дражева, Момчилов 1991: Ж. Аладжов, Ц. Дражева, Д. Момчилов. Разкопки на крепостта „Маркели“ край Карнобат. – Археологически открития и разкопки-1990. Ловеч, 1991, 187188. Аладжов Ж., Момчилов 1991: Ж. Аладжов, Д. Момчилов. Землено укрепление около крепостта Маркели. – В: Проблеми на прабългарската история и култура. Т. 2. София, 1991, 138-144. Александров 1987: Г. Александров. Резултати от разкопките на крепостта Монтана (1971-1982). – В: Монтана. Т. І. София, 1987, 54-85. Ангелов Ат. 1999: Ат. Ангелов. Марцианопол. История и археология. Варна, 1999. Ангелов Ат. 2002: Ат. Ангелов. Марцианопол (Marcianopolis). – В: Римски и ранновизантийски градове в България. Ред. Р. Иванов. София, 2002, 105-122. Ангелов Д. 1973: Д. Ангелов. Средновековният Велбъдж (VII-XIV). – В: Кюстендил и Кюстендилско. София, 1973, 62-84. Ангелов Д. 1992: Д. Ангелов. История на средновековната българска държава и право. С., 1992. Ангелов, Кашев, Чолпанов 1983: Д. Ангелов, Ст. Кашев, Б. Чолпанов. Българска военна история от античността до втората четвърт на Х в. София, 1983. Ангелов Н. 1980: Н. Ангелов. Старобългарски надпис от края на X век от с. Цар Асен, Силистренски окръг. – Археология, XXII, 2, 1980, 35-38. Ангелова, Дончева-Петкова 1987: Ст. Ангелова, Л. Дончева-Петкова. Съставът на населението в Добруджа от края на Х до края на ХІ в. – В: Втори международен конгрес по българистика. София, 1986. Доклади. 6. Българските земи в древността. България през Средновековието. София, 1987, 370-381. Антонова 1970: В. Антонова. Новооткрити църкви в Шуменската крепост. – Известия на Народен музей – Шумен, V, 1970, 2-43. Антонова 1975: В. Антонова. Малкото средновековно укрепление на Шуменската крепост. – В: Архитектурата на Първата и Втората българска държава. София, 1975. Антонова 1981: В. Антонова. Старобългарското крепостно строителство в светлината на археологическите проучвания на Аула на хан Омуртаг при гара Хан Крум (Чаталар). – ПлискаПреслав. Т. 2. София, 1981, 104-108. Антонова 1985: В. Антонова. Шуменската крепост през ранното средновековие (VII-X в.). – Годишник на музеите от Северна България, ХІ, 1985, 55-63. Антонова 1995: В. Антонова. Шумен и Шуменската крепост. Шумен, 1995. Антонова, Дремсизова, 1984: Антонова, В.,Цв. Дремсизова. Църкви и каменни постройки в старобългарското градище при с. Цар Асен, Русенско. – Годишник на музеите от Северна България, X, 1984, 59-69. Артамонов 1958: М. Артамонов. Саркел-Белая Вежа. – Материалы и исследования по археологии СССР, 62, 1958. Археолошка карта 1996: Археолошка карта на република Македониjа. Т. 2. Скопиjе, 1996. Атанасов 1999: Г. Атанасов. За хронологията и монашеската организация в скалните обители през Първото българско царство. – В: Светогорска обител Зограф. Т. II. София, 1999, 286-290. Атанасов 1984: Г. Атанасов. Средновековни скални църкви в Силистренски окръг. – Известия на Народния музей – Варна, 20(35), 1984, 91-98. Атанасов 1985: Г. Атанасов. Средновековна коланна гарнитура от село Средище, Силистренски окръг. – Добруджа, 2, 1985, 129-135. Атанасов 1987: Г. Атанасов. Към историческата география на Южна Добруджа. – Добруджа, 4, 1987, 29-37. Атанасов 1989: Г. Атанасов. Няколко скални манастира в Южна Добруджа. – Известия на Народния музей – Варна, 25(40), 1989, 53-62.

140

Атанасов 1991а: Г. Атанасов. Етно-демографски промени в Добруджа X-XVI в. – Исторически преглед, 2, 1991, 75-89. Атанасов 1991б: Г. Атанасов. Средновековни църковни кръстове от Южна Добруджа. – Известия на Народния музей – Варна, 27(42), 1991, 77-97. Атанасов 1992: Г. Атанасов. Поглед към добруджанския дунавски бряг през средновековието. – Исторически преглед, 1992, 8-9, 13-31. Атанасов 1994: Г. Атанасов. Кримски реалии на еднокорабните едноапсидни църкви без притвор в Добруджа. – В: Българите в Северното Причерноморие. Т. ІІІ. Велико Търново, 1994, 51-70. Атанасов 1995: Г. Атанасов. Култова цедка ήθμός – colum в старобългарската литургика (по археологически данни). – Археология, XXXVII, 4, 1995, 42-46. Атанасов 1996: Г. Атанасов. Етнодемографски и етнокултурни процеси по Добруджанското Черноморие през Средновековието. – Исторически преглед, 1996, 2, 3-30. Атанасов 1999: Г. Атанасов. Откога започва сеченето на анонимни византийски фолиси клас В и кога печенегите опустошават Добруджа. – Нумизматични изследвания, 3-4, 1999. Атанасов 2001: Г. Атанасов. Рецензия на „Л. Дончева-Петкова, Л. Нинов, В. Парушев. Одърци. Селище от Първото българско царство. І. С., 1999.“ – Археология, XLII, 3-4, 2001, 76-79. Атанасов 2007: Г. Атанасов. Християнският Дуросторум-Дръстър. Доростолската епархия през Късната античност и Средновековието IV-XIV в. Варна, 2007. Атанасов 2010: Г. Атанасов. Още за датировката и монашеската организация в скалната обител до Мурфатлар (Басараби). – В: Великотърновският университет „Св.св. Кирил и Методий“ и българската археология. Том 1. Велико Търново, 2010, 467-485. Атанасов, Йотов 1989: Г. Атанасов, В. Йотов. Кръстове-енколпиони и медальони от ранносредновековната крепост до с. Цар Асен, Силистренско. – Добруджа, 6, 1989, 81-95. Атанасов, Йорданов 1994: Г. Атанасов, Ив. Йорданов. Средновековният Ветрен на Дунав. Шумен, 1994. Атанасов, Йотов 2005: Г. Атанасов, В. Йотов. Сондажни разкопки в ранносредновековната крепост Руйно-Аязмото. – Археологически открития и разкопки -2004. София, 2005, 288-289. Атанасов, Русев, Йотов 2001: Г. Атанасов, Н. Русев, В. Йотов. Ранносредновековна крепост до с. Руйно, общ. Дулово, Силистренска област. – Археологически открития и разкопки -1999-2000. София, 2001, 130 – 131. Атанасов, Русев, Йотов 2002: Г. Атанасов, Н. Русев, В. Йотов. Разкопки на средновековната крепост до с. Руйно, област Силистра. – Археологически открития и разкопки -2001. София, 2002, 130. Атанасов, Русев, Йотов 2003: Г. Атанасов, Н. Русев, В. Йотов. Ранносредновековна крепост до с. Руйно, Силистренско. – Археологически открития и разкопки-2002. София, 2003, 130. Атанасов, Йотов, Русев 2004: Г. Атанасов, В. Йотов, Н. Русев. Ранносредновековната крепост до с. Руйно, община Дулово, област Силистра. – Археологически открития и разкопки-2003. София, 2004, 187. Балабанов К. 1986: К. Балабанов. Виничко кале. – Археоложки преглед, 1985, Льубльана 1986, 153154. Балабанов П., Петрова 2002: П. Балабанов, С. Петрова. Довелт-Деултум-Девелт (Dovelt-Deultum-Develt). – В: Римски и ранновизантийски градове в България. София, 2002, 237-250. Балабанов Т. 2003: Археологически свидетелства за поселищния живот в Новопазарска община (праистория и средновековие). – Плиска-Преслав. Т. 9. Шумен, 2003, 81-103. Баласчев 1930: Г. Баласчев. Българите през последните десетилетия на Х в. София, 1930. Балболова-Иванова 1991: М. Балболова-Иванова. Дебелт през VIII-X в. – Векове, ХХ, 1-2, 1991, 50-57. Балболова-Иванова 1995: М. Балболова-Иванова. Фортификационно строителство на крепостта в местността „Калето“ в град Средец, Бургаска област. – Археология, XXXVII, 3, 1995, 28-33. Балболова-Иванова 1999: М. Балболова-Иванова. Графити и врязани знаци върху глинени съдове от средновековната крепост „Калето“ в град Средец, Бургаска област. – Археология, XL, 1-2, 1999, 97-100. Баранов 1990: И. Баранов. Таврика в эпоху раннего средновековия. Киев, 1990. Бешевлиев 1962: В. Бешевлиев. Из късноантичната и средновековна география на Североизточна България. – Известия на Археологическия институт, ХХV, 1962, 1-18.

141

Бешевлиев 1992: В. Бешевлиев. Първобългарски надписи. София, 1992. Биджиев 1984: Х. Биджиев. Хумаринское городище (VIII-X вв.). – В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. София, 1984, 115-124. Битракова 1988: В. Битракова. Археолошки истражуваньа во Преспа во 1967/8; Голем Град во 1980 г. – Macedonia Acta Archaeologica, 9, 1988, 187-210. Битракова 1989: В. Битракова. Ископуваньа на Голем Град од 1981-86 г. – Macedonia Acta Archaeologica, 10, 1989, 101-134. Бобчев 1989: С. Бобчев. Преглед на останките от Сердика, открити в течение на петдесет години. – В: Сердика. Т. ІІ. Археологически материали и проучвания. София, 1989, 58-64. Бобчева 1974: Л. Бобчева. Археологическа карта на Толбухински окръг. София, 1974. Бобчева 1984: Л. Бобчева. Тервелския край през родовообщинния, робовладелския и феодалния строй. – В: Град Тервел и тервелския край. София, 1984, 7-29. Божилов 1971: Ив. Божилов. Към хронологията на българо-маджарската война при цар Симеон (894896). – Военно-исторически сборник, 1971, 6, 20-33. Божилов 1973: Ив. Божилов. Надписът на жупан Димитър от 943г. (теории и факти). – Известия на ОИМ и БИД – град Толбухин, I, 1973, 111-121. Божилов 1975: Ив. Божилов. Към историческата география на Северозападното Черноморие. – Известия на Народния музей – Варна, ХІ (XXVI), 1975, 27-36. Божилов 1979: Ив. Божилов. Анонимът на Хазе: България и Византия на Долни Дунав в края на Х в. София, 1979. Борисов 2009: Б. Борисов. Византийската крепост „Кастра Рубра“ и походите на хан Крум през 812813 г. – В: „България, страна на блаженни...“In memoriam professoris Iordani Andreevi. Велико Търново, 2009, 223-233. Борисов, Рабовянов 2008: Б. Борисов, Д. Рабовянов. Разкопки на пътната станция, ранновизантийска крепост „Кастра Рубра“, ранносредновековно селище и некрополи в м. Калето край с. Изворово, Харманлийско. – Археологически открития и разкопки -2007. София, 2008, 525-528. Ботушарова 1959: Л. Ботушарова. Нови данни за крепостта на Филипопол. – Археология, I, 1-2, 1959, 55-59. Ботушарова 1964: Л. Ботушарова. Крепостната стена на Небет тепе в Пловдив. – Археология, VI, 4, 1964, 34-40. Ботушарова, Танкова 1982: Л. Ботушарова, В. Танкова. Материали за археологическата карта на Пловдив. – Известия на музеите в Югоизточна България, VIII, 1982, 45-68. Бояджиев 1989: Я. Бояджиев. Желязото в живота на населението на средновековното селище край Дуранкулак. – В: Дуранкулак. Т. І. София, 1989, 181-196. Бъчваров 1990: Ив. Бъчваров. Археологически паметници от общините Главиница и Дулово, Разградска област. – Добруджа, 7, 1990, 154 – 177. Вагалински 1992: Л. Вагалински. Редовни археологически разкопки на крепостната стена на Трансмариска (Тутракан). – Археологически открития и разкопки-1991. София, 1992, 67. Вагалински, Петков 2004: Л. Вагалински, Е. Петков. Спасително археологическо проучване в Тутракан през 2003 г. – Археологически открития и разкопки-2003. София, 2004, 117-118. Вагалински, Чолаков 2007: Л. Вагалински, И. Чолаков. Археологически разкопки на фортификацията на римската колония Деултум. – Археологически открития и разкопки-2006. София, 2007, 252-253. Ваклинов 1977: Ст. Ваклинов. Формиране на старобългарската култура. София, 1977. Ваклинов, Станилов 1981: Ст. Ваклинов, Ст. Станилов. Кладенци ранносредновековно българско селище. Варна, 1981. Василев 1983: Р. Василев. Разкопки на средновековно селище и крепост край гр. Завет, Разградски окръг. – Археологически открития и разкопки-1982. Плевен, 1983, 123-124. Василев 1996: Р. Василев. Нов тип печат на цар Петър. – В: Християнската традиция и царската институция. Пловдив, 1996, 105-108. Василев 2004: Р. Василев. Керамика от Х век от Голямото кале край град Завет, Исперихско, и Велики Преслав. – В: Преслав. Т. 6.София, 2004, 281-290. Василева 1992: Д. Василева. Маяцкото градище – конструкция и техника на градеж. – В: Приноси към българската археология. Т. І. София, 1992, 35-42.

142

Василевски 1997: Т. Василевски. България и Византия ІХ-ХV в. Изследвания. София, 1997. Велков В. 1959: В. Велков. Градът в Тракия и Дакия през Късната античност (IV-VI в.). Проучвания и материали. София, 1959. Велков В. 1993: В. Велков. Кой е град Диосполис? – В: Североизточна Тракия и Византия IV-XIV в. София-Сливен, 1993, 24-30. Велков Ив. 1929: Ив. Велков. Стари римски селища и пътища в днешните български граници. – Българска историческа библиотека, ІІ, 4, 1929, 44-71. Велков Ив. 1938: Ив. Велков. Прочути крепости. София, 1938. Велков Ив. 1954: Ив. Велков. Градищата на Люлин. – Природа, ІІІ, 3, 1954, 105-108. Венедиков Ив. 1972: Ив. Венедиков. Бойните машини при хан Крум. – Военна техника, 1, 1972, 5-11. Венедиков Ив. 1976: Ив. Венедиков. Легенда за Михаил Каган. – В: Преслав. Том 2. София, 1976, 179-208. Венедиков Й. 1917: Й. Венедиков. Старобългарски окопи. – Отечество, IV, 1917. Витлянов 1981: Ст. Витлянов. Оградната стена на манастира при Голямата базилика в Плиска. – Музеи и паметници на културата, 1981, 4, 25-27. Владимиров 2002: Г. Владимиров. Още веднъж за тайното византийско оръжие „Гръцки огън“. – Acta musei Varnaensis, I, 2002, 63-72. Вуксан 1997: М. Вуксан. Ковин Град – средньовековно населье и утврђенье. – Рад музеjа Воjводине, 39, 1997, 175-184. Въжарова 1965: Ж. Въжарова. Славянски и славянобългарски селища в българските земи VI-XI в. София, 1965. Въжарова 1976: Ж. Въжарова. Славяни и прабългари ( по данни от некрополите от VI-XI в. на територията на България ). София, 1976. Вълов 1982: В. Вълов. Археологически проучвания в Югозападната част на ранносредновековното укрепено селище при Стърмен. – Разкопки и проучвания, VII, 1982, 70-117. Вълов 1983: В. Вълов. Из историята на Северозападна България през ранното средновековие. – Известия на музеите в Северозападна България, 8, 1983, 121-140. Вълов 1987: В. Вълов. Седалището и териториалният обхват на Бдинската област от средата на ІХ до началото на ХІ век. – Известия на музеите в Северозападна България, 13, 1987, 23-45. Гагова 2002: К. Гагова. Тракия през българското средновековие. София, 2002. Генадиева, Чохаджиев 2002: В. Генадиева, Ст. Чохаджиев. Археологически паметници от Кюстендилско. Част І. Археологически паметници от Кюстендилското Краище. В. Търново, 2002. Генсель, Дымачевски, Гильчерувна 1970: Генсель, У., И. А. Дымачевски, С. Гильчерувна. Результаты польских археологических исследовании в городище Стырмен, округ Русе в Болгарии. – Советская археология, 1970, 3, 233-241. Георгиев И. 1993: И. Георгиев. Военни пътища и преградни съоръжения в Ришкия проход. – Военноисторически сборник, 1993, № 2, 5-23. Георгиев П. 1986: П. Георгиев. Находка от „викингско“ време. – Музеи и паметници на културата, 1986, 3, 19-23. Георгиев П. 1998-1999: П. Георгиев. Бележки за Аспаруховия вал при Одесос – Варна. – Известия на Народния музей – Варна, 34-35 (49-50), 1998-1999, 167-182. Георгиев П. 1999: П. Георгиев. Българо-византийската граница при хан Омуртаг и Еркесията. – В: Археологически и исторически проучвания в Новозагорско. Нова Загора, 1999, 131-140. Георгиев П. 2000: П. Георгиев. Землените укрепления на Абоба – Плиска. – В: Плиска-Преслав. Т. 8. Шумен, 2000, 19-30. Георгиев П. 2005а: П. Георгиев. Големият землен вал в Добруджа – исторически бележки. – Acta musei Varnaensis, ІІІ, 1, 2005, 23-40. Георгиев П. 2005б: П. Георгиев. Градовете-убежища в раннобългарската култура. – В: Проф. дин Станчо Ваклинов и средновековната българска култура. В. Търново, 2005, 190-202. Георгиев П. 2007: П. Георгиев. Крепостта Маркели при Карнобат и въпросът за първата българска столица. – В: Тракия и Хемимонт IV-XIV век. Т. 1, Варна, 2007,90-99. Георгиев, Чобанова, Дзанев, Димитров 1996: П. Георгиев, Г. Чобанова, Г. Дзанев, Др. Димитров. Археологически проучвания в Абритус. – Археологически открития и разкопки -1995. София, 1996, 63-64.

143

Георгиева 1961: С. Георгиева. Средновековното селище над развалините на античния град Абритус. – Известия на Археологическия институт, XXIV, 1961, 9-36. Гергова 2004: Д. Гергова. Сборяново. Священная земля гетов. София, 2004. ГИБИ: Гръцки извори за българската история. Т. ІІІ. 1960; Т. IV. София, 1961; Т. V. София, 1964; Т. VI. София, 1965; Т. VII. София, 1968; Т. VIII. София, 1971; Т. Х. София, 1980. Грбиќ и др. 1954: М. Грбиќ и др. Археолошки наоѓалишта во НР Македониjа. Скопиjе 1954. Гюзелев 1968: В. Гюзелев. Добруджанският надпис и събитията в България през 943 г. – Исторически преглед, 6, 1968, 40-48. Гюзелев 1969: В. Гюзелев. Княз Борис І. София, 1969. Гюзелев 1981а: В. Гюзелев. Несебър. – В: Български средновековни градове и крепости. Т. 1. Съст. А. Кузев и В. Гюзелев. Варна, 1981, 325-355. Гюзелев 1981б: В. Гюзелев. Анхиало. – В: Български средновековни градове и крепости. Т. 1. Съст. А. Кузев и В. Гюзелев. Варна, 1981, 356-382. Гюзелев 1981в: В. Гюзелев. Средновековната българска крепост Констанция. – Известия на Народния исторически музей, 3, 1981, 9–19. Гюзелев 2000: В. Гюзелев. Извори за средновековната история на България. Т. І-ІІ. София, 2000. Дамянов 1984: С. Дамянов. Проучванията в Дебелт-проблеми и перспективи. – В: Странджанско сакарски сборник, Т. ІІ, кн. 2, М. Търново, 1984, 91-93. Дамянов, Балабанов 1985: С. Дамянов, П. Балабанов. Разкопки на средновековни паметници при с. Дебелт, Бургаски окръг. – Археологически открития и разкопки -1984. Сливен, 1985, 218-219. Данчева-Василева 2008: А. Данчева-Василева. Сердика (Триадица, Средец) – епископски и митрополитски център IV-XII в. – В: Християнската култура в Средновековна България. В. Търново, 2008, 23-34. Даскалов 2009: М. Даскалов. Резултати от археологическо проучване на средновековния град Анхиало. – Археологически открития и разкопки-2008. София, 2009, 677-680. Даскалов 2010: М. Даскалов. Резултати от археологическо проучване на средновековния град Анхиало. – Археологически открития и разкопки-2009. София, 2010, 544-547. Делирадев 1931: П. Делирадев. Градищата в Люлин. – Векове, І, 3, 1931. Делирадев 1943: П. Делирадев. Пътувания из България. Т. І-ІІІ. София, 1943. Дероко 1956: А. Дероко. Маркови Кули-Прилеп. – Старинар, Н.С., 5-6, 1956, 83-104. Джамбов 1980: Хр. Джамбов. Средновековният Пловдив според новите археологически открития. – В: Средновековният български град. София, 1980, 315-322. Джингов 1962: Г. Джингов. Към проучването на укрепителната система около средновековен Преслав. – Археология, IV, 1962, 4, 16-20. Джингов 1968: Г. Джингов. Городище эпохи раннего средневековья у с. Стырмен в Болгарии. – Советская археология, 1968, кн. 2, 277-288. Джингов 1982: Г. Джингов. Археологически изследвания в западната част на укрепеното селище при село Стърмен. – Разкопки и проучвания, VII, 1982, 9-64. Джонова, Радева 1980: Д. Джонова, М. Радева. Разкопки на късноантичната крепост „Хърсулград“ при с. Кипилово, Сливенски окръг. – Археологически открития и разкопки-1979. София, 1980, 115. Дзанев 2005: Г. Дзанев. Епископията от края на Х век в Абритус. – Acta musei Varnaensis, III, 2, 2005, 95-106. Диакон 1988: Лев Диакон. История. Москва, 1988. Димитров 1977: Д. Ил. Димитров. Някои черти на старобългарската материална култура. – Известия на българското историческо дружество, XXXI, 1977, 19-33. Димитров 1980: Д. Ил.Димитров. Възникването на градски центрове в Североизточна България. – В: Средновековният български град. София, 1980, 35-45. Димитров 1982: Д. Ил.Димитров. Варна и близките и околности през VII-IX в. – Известия на Народния музей – Варна, 18(33), 1982, 55-79. Димитров 1987: Д. Ил. Димитров. Прабългарите по Северното и Западното Черноморие. Варна, 1987. Димитров 1993: Д. Ил. Димитров. Керамика от ранносредновековната крепост до село Цар Асен, Силистренско. – Добруджа, 10, 1993, 76-122.

144

Димитрова 1975: Д. Димитрова. Средновековната крепост Камъка край Оряхово. – В: Архитектурата на Първата и Втората българска държава. София, 1975, 165-181. Димитрова 1979: Д. Димитрова. Разкопки на средновековната крепост в гр. Ямбол. – Археологически открития и разкопки-1978. София, 1979, 179. Димитрова 1986: Д. Димитрова. Ямболската крепост – резултати от археологическото проучване. – В: Поселищен живот в Тракия. Т. II. Ямбол, 1986, 169-176. Димитрова, Крайчев 1980: Д. Димитрова, И. Крайчев. Разкопки на укрепителната система на средновековната крепост в Ямбол. – Археологически открития и разкопки-1979. София, 1980, 209. Димитрова, Попов 1978: Д. Димитрова, Ж. Попов. Археологически паметници в Ямболски окръг. София, 1978. Димова 1992: В. Димова. Ранносредновековна крепост при село Цар Асен. – В: Приноси към българската археология. Т. І. София, 1992, 74-78. Димова 1993: В. Димова. Ранносредновековната крепост до село Цар Асен, Силистренско (Крепостни съоръжения, жилищна и църковна архитектура). – Добруджа, 10, 1993, 54-75. Довженок 1975: В. Довженок. Про типи городищ Киïвськоï Русi. – Археологiя, 16, 1975, 3-14. Дончева-Петкова 1981: Л. Дончева-Петкова. Средновековно селище при с. Одърци, Толбухински окръг. – Известия на Народния музей – Варна, 17(32), 1981, 19-28. Дончева-Петкова, Нинов, Патушев 1999: Л. Дончева-Петкова, Л. Нинов, В. Парушев. Одърци. Селище от Първото българско царство. Т. І. София, 1999. Дражева 2000: Ц. Дражева. Някои проблеми на градоустройственото развитие на Дебелт. – Известия на Народния исторически музей, ХІ, 2000, 25-30. Дражева 2002: Ц. Дражева. Археологически проучвания на късноантичната и средновековната крепост в местността„Градището-Голое“ край село Лозарево. – В: История и култура на Карнобатския край. Т. 4. София, 2002, 171-186. Дражева, Николов 2008: Ц. Дражева, М. Николов. Археологически проучвания на средновековната крепост Русокастро, община Камено, Бургаска област. – Археологически открития и разкопки-2007. София, 2008, 654-656. Дражева, Николов 2009: Ц. Дражева, М. Николов. Археологически проучвания на ранновизантийската и средновековна крепост Русокастро, община Камено, Бургаска област. – Археологически открития и разкопки-2008. София, 2009, 672-674. Дремсизова-Нелчинова, Антонова 1975: Дремсизова-Нелчинова, Цв., В. Антонова. Каталог на археологическите паметници в Шуменски окръг.София, 1975. Дремсизова-Нелчинова, Иванов 1983: Дремсизова-Нелчинова, Цв., Д. Иванов. Археологически паметници в Русенски окръг. София, 1983. Дремсизова-Нелчинова, Слокоска 1978: Цв. Дремсизова-Нелчинова, Л. Слокоска. Археологически паметници от Кюстендилски окръг. София, 1978. Дуйчев 1963: Летописта на Константин Манасий (фототипно издание на Ватиканския препис по среднобългарския превод). Увод и бележки от Ив. Дуйчев. София, 1963. Дуйчев 1989: Ив. Дуйчев. Очерк върху средновековната история на Мелник. – В: Мелник. Т. 1. София, 1989, 18-33. Жекова 2003: Ж. Жекова. Монетни находки от средновековни селища в Новопазарско. – В: ПлискаПреслав. Т. ІХ. Шумен, 2003, 121-128. Заимов 1970: Й. Заимов. Битолски надпис на Иван Владислав самодържец български. София, 1970. Зечевић 1997: Е. Зечевић. Преглед керамичког материjала са локалитета „Град“ у Ковину. – Рад музеjа Воjводине, 39, 1997, 185-197. Златарски 1971: В. Златарски. История на българската държава през Средните векове. Т. І. Ч. І. София, 1971. Златарски 1972: В. Златарски. История на българската държава през Средните векове. Т. І. Ч. ІІ. София, 1972. Змеев 1969: Р. Змеев. Кастелът Трансмариска. – Археология, XI, 4, 1969, 45-54. Иванов Й. 1910: Й. Иванов. Цар Самуиловата столица в Преспа. Историко археологически бележки. – Известия на българското археологическо дружество, 1, 1910, 55-80. Иванов Й. 1911: Й. Иванов. Беласицката битка, 29 юли 1014 г. – Известия на Историческото дружество, 3, 1911, 1-15.

145

Иванов Й. 1931: Й. Иванов. Български старини из Македония. София, 1931. Иванов Й. 1970: Й. Иванов. Богомилски книги и легенди. София, 1970. Иванов М. 2003: М. Иванов. Бонония (Bononia). – В: Римски и ранновизантийски селища в България. Т. 2. Ред. Р. Иванов. София, 2003, 18-22. Иванов П. 1996: П. Иванов. Крепостта Големия град при Старо село, община Мездра. – Известия на музеите в Северозападна България, 24, 1996, 73-88. Иванов Р. 2002: Р. Иванов. Августа Траяна (Augusta Traiana). – В: Римски и ранновизантийски градове в България. Т. 1. Ред. Р. Иванов. София, 2002, 218-230. Иванов Т. 1980: Т. Иванов. Абритус. Римски кастел и ранновизантийски град в Долна Мизия. Т. І. Топография и укрепителна система на Абритус. София, 1980. Игнатиев 1921-1922: Ат. Игнатиев. Градището при с. Комарево, Карнобатско. – Известия на българския археологически институт, І, 1921-1922, 206-215. Игнатиев 1926-1927: Ат. Игнатиев. Стари пътища в Карнобатско. – Известия на българския археологически институт, ІV, 1926-1927, 290-308. Иречек 1974: К. Иречек. Пътувания из България. София, 1974. История 1975: История на град Ямбол. София, 1975. Jанкович Ђ. 2007: Ђ. Jанкович. Српско Поморjе од 7. до 10. столећа. Београд, 2007. Jанкович М. 1981: М. Jанкович. Средньовековно населье на Великом Градцу у X-XI веку. Београд, 1981. Jанкович М. 1997: М. Jанкович. Београд и ньегова околина од ІХ до ХІ века. – В: Международный конгресс славянской археологии. VI. Москва, 1997, 42-52. Jовановиќ 1961: М. Jовановиќ. Две средновековни тврдини во Источна Македониjа. – Зборник на музеjот, ІІ, Штип, 1961, 103-108. Йорданов 1982: Ив. Йорданов. Малък Преслав или Преславец Х-ХІ век (по сфрагистични данни). – В: България 1300. Т. 2. София, 1982, 335-340. Йорданов 1984: Ив. Йорданов. Моливдовули на стратези на Преславица от ХІ в. – Нумизматика, 1984, 1, 5-11. Йорданов 1985: Ив. Йорданов. Управители на Филипопол през Х-ХІ век. – В: Сто години Археологически музей Пловдив. Юбилеен сборник. ІІ. Материали от научната сесия 20 октомври 1982. Пловдив, 1985, 164-171. Йорданов 1992: Ив. Йорданов. Печатите на комеркиарията в Девелт. – Исторически преглед, 1992, 2. Йотов 1993: В. Йотов. Находка от ремъчни украси от ранносредновековното селище до село Дебрене, Добричко. – Добруджа, 10, 1993, 123-129. Йотов 2004: В. Йотов. Въоръжението и снаряжението от българското средновековие (VII-ХI). Велико Търново, 2004. Йотов, Атанасов 1998: В. Йотов, Г. Атанасов. Скала. Крепост от X-XI век до с.Кладенци, Тервелско. София, 1998. Йотов, Атанасов 2008: В. Йотов, Г. Атанасов. Ранносредновековно укрепление до с. Преселенци, община Генерал Тошево. – Археологически открития и разкопки-2007. София, 2008, 577-578. Йотов, Атанасов, Йотов 2009: В. Йотов, Г. Атанасов, Й. Йотов. Ранносредновековно укрепление до с. Преселенци, община Генерал Тошево. – Археологически открития и разкопки-2008. София, 2009, 646-647. Каждан 1954: А. Каждан. Византийские города в VII-XI вв. – Советская археология, 26, 1954, 164-188. Капелкова 1981: К. Капелкова. Произведения на занаятчийските и приложни изкуства от средновековна Констанция. – Известия на Народния исторически музей, 3, 1981, 341-345. Капелкова 1985: К. Капелкова. Средновековен некропол край Симеоновград, Хасковски окръг. – В: Констанция – втора отчетна конференция за археологически проучвания в Симеоновград. София, 1985, 41-56. Кесякова 2001: Е. Кесякова. За ранновизантийската укрепителна система на Филипопол. – Годишник на Археологически музей-Пловдив, Х, 2001, 52-60. Коваћевић, Муjовић 1975: М. Коваћевић, П. Муjовић. Градови и утврђенjа у Црноj Гори. БеоградУлцинj, 1975.

146

Коледаров 1978: П. Коледаров. Политическа география на средновековната българска държава. Т. 1. София, 1978. Коледаров 1982: П. Коледаров. О местонахождении средновекового города в пределах одноименной области. Ч. І – Paleobulgarica, VІ, 1, 1982, 87-101; Ч. ІІ – Paleobulgarica, VІ, 2, 1982, 75-90. Коновалова, Перхавко 2000: И. Коновалова, В. Перхавко. Древняя Русь и Нижнее Подунавье. Москва, 2000. Костова, Дочева, Манолова-Войкова 2005: К. Костова, Е. Дочева, М. Манолова-Войкова. Археологически разкопки на обект„Античен град“, подобект 02„Късноантична баня“ в НАР„ДеултумДебелт“. – Археологически открития и разкопки-2004. София, 2005, 230-232. Крайчев 1982: Ив. Крайчев. Спасителни археологически разкопки на средновековна крепост в землището на с. Каравелово, Ямболско. – Археологически открития и разкопки-1981. Михайловград, 1982, 103-104. Крайчев 1983: Ив. Крайчев. Разкопки на крепостта при с. Каравелово, Ямболски окръг. – Археологически открития и разкопки-1982. Плевен, 1982, 128-129. Крайчев 1984: Ив. Крайчев. Средновековна крепост край с. Каравелово, Ямболски окръг. – Археологически открития и разкопки-1983. Смолян, 1984, 150-151. Крайчев 1990: Ив. Крайчев. Археологически разкопки и проучвания на късноантичната и средновековна крепост край с. Каравелово, Ямболско. – Археологически открития и разкопки1989. Кюстендил, 1990, 112-113. Крънджалов 1943: Д. Крънджалов. Валовете в Добруджа и Бесарабия и прабългарската теория. – Годишник на Софийският университет – Философско-исторически факултет, XXXIX, 1943, 1-158. Крънджалов 1948: Д. Крънджалов. Землени укрепителни съоръжения на Балканския полуостров и фалшивата прабългарска територия. София, 1948. Кузев 1979: А. Кузев. Стратегическата роля на крепостите по Долния Дунав през ІХ-ХІІ в. – Известия на Народния музей – Варна, XV(XXX), 1979, 25-41. Кузев 1981а: А. Кузев. Бдин. – В: Български средновековни градове и крепости. І. Съст. А. Кузев, В. Гюзелев. Варна 1981, 98-115. Кузев 1981б: А. Кузев. Крепостите при Черна вода, Капидава и Хърсово. – В: Български средновековни градове и крепости. І. Съст. А. Кузев, В. Гюзелев. Варна 1981, 201-204. Кузманов 1963: П. Кузманов. Селището Перник през вековете. София, 1963. Кучера 1969: М. Кучера. Про один конструктивний тип давньоруских укрiплень в Сереньому Поднiпровiï. – Археологiя, 22, 1969, 180-195. Кучера 1999: М. Кучера. Слов’яно-руськi городища VIII-XIII ст. мiж Саном i Сiверським Дiнцем. Киïв, 1999. Лазаров 1969: М. Лазаров. Археологически разкопки и проучвания в Бургаски окръг – резултати, проблеми, задачи. – Известия на българските музеи, 1, 1969, 16-19. Лисицов 1978: Ст. Лисицов. Римското кале – твърдина в Котленския балкан. – Годишник на Националния политехнически музей, 8, 1978, 67-82. Любенова 2003: В. Любенова. Антични и ранновизантийски селищни структури от района на Горна Струма (По разкопки от втората половина на ХХ в. в Пернишка област). – В: Римски и ранновизантийски селища в България. Т. 2. Ред. Р. Иванов. София, 2003, 183-201. Магомедов 1983: М. Магомедов. Образование Хазарского каганата. По материалам археологических исследований и письменым данным. Москва, 1983. Майсторски 2008: Г. Майсторски. Преславските предградия. – В: Християнската култура в Средновековна България. В. Търново, 2008, 227-233. Манева 1992: Е. Манева. Средновековен накит во Македониjа. Скопjе, 1992. Манолова-Войкова, Костова, Дражева 2007: М. Манолова-Войкова, К. Костова, Ц. Дражева. Средновековна керамика от крепостта при с. Дебелт. – В: Тракия и Хемимонт IV-XIV век. Т. 1, Варна, 2007,164-176. Мартинова, Боспачиева 2002: М. Мартинова, М. Боспачиева. Филипопол (Philippopolis). – В: Римски и ранновизантийски градове в България. Т. 1. Ред. Р. Иванов. София, 2002, 181-198. Меламед 1989: К. Меламед. Средновековните некрополи. – В: Дуранкулак. Т. І. София, 1989, 111-148. Миков 1937: В. Миков. Историческа карта на Първото българско царство. София, 1937.

147

Миков 1943: В. Миков. Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места. София, 1943. Микулчиќ 1982: И. Микулчиќ. Старо Скопjе со околните тврдини. Скопjе, 1982. Микулчиќ 1985: И. Микулчиќ. Девол-град во Раец. – Годишен зборник на Филозофскиот факултет во Скопие, 36, 1985, 211-218. Микулчиќ 1996: И. Микулчиќ. Средновековни градови и тврдини во Македониjа. Скопjе, 1996. Микулчиќ, Билбиjа 1981-1982: Микулчиќ, И., М. Билбиjа. Маркови Кули, Водно, Скопjе, 1977 и 1980. – Macedonia Acta Archaeologica, 7-8, 1981-1982, 205-220. Микулчиќ, Никульска 1978: Микулчиќ, И., Н. Никульска. Маркови Кули, Водно 1977. – Macedonia Acta Archaeologica, 4, 1978, 137-150. Микулчиќ, Никульска 1979: Микулчиќ, И., Н. Никульска. Маркови Кули, Водно 1978. – Macedonia Acta Archaeologica, 5, 1979, 65-74. Милев 1955: Теофилакт Охридски. Житие на Климент Охридски. Превод Ал. Милев. София, 1955. Милев 1966: Ал. Милев. Гръцките жития на Климент Охридски. София, 1966. Милчев, Ангелова 1970: Ат. Милчев, Ст. Ангелова. Археологически разкопки и проучвания в местността „Калето“ при с. Нова Черна, Силистренски окръг, през 1967-1969 г. – Годишник на Софийският университет – Философско-исторически факултет, 63, 1970, ІІІ, 13-20. Мильковиќ, Коцо 1978: П. Мильковиќ, Д. Коцо. Археолошки ископуваньа во 1973 г. во Св. 15 Тивериополски маченици, Струмица. – Зборник на археолошкиот музей во Скопjе, 8-9, 1978, 93104. Митова-Джонова 1979: Д. Митова-Джонова. Археологически паметници в Плевенски окръг. София, 1979. Митова-Джонова 1983: Д. Митова-Джонова. Археологически паметници в Пернишки окръг. София, 1983. Митрев, Иванов 2007: Г. Митрев, С. Иванов. Сондажни археологически проучвания в м. Чуката при с. Коларово, община Петрич. – Археологически открития и разкопки-2006. София, 2007, 530-533. Михайлов 1961: Ст. Михайлов. Археологически проучвания на крепостта Баба Вида във Видин. – Археология, ІІІ, 1961, 3, 1-8. Михайлов 1982: Ст. Михайлов. Общ поглед върху укрепеното селище при Стърмен. – Разкопки и проучвания, VII, 1982, 118-140. Михайлов 1983: Ст. Михайлов. За някои характерни черти на българския средновековен град. – В: Преслав. Т. ІІІ. София, 1983, 188-195. Михайлов, Дончева-Петкова, Топтанов 1975: Ст. Михайлов, Л. Дончева-Петкова, Д. Топтанов. Разкопки на градището при село Одърци, Толбухински окръг (1971-1973). – Археология, XVII, 4, 1975, 62-71. Михеев 1985: В. Михеев. Подонье в составе Хазарского каганата. Харьков, 1985. Момчилов 1986: Д. Момчилов. Карнобатската крепост Маркели. – Исторически преглед, 1986, 4, 57-65. Момчилов 1988: Д. Момчилов. Значение и местонахождение на средновековната крепост Лардея. – Исторически преглед, 8, 1988, 58-64. Момчилов 1990: Д. Момчилов. Средновековните крепости в южните части на Ришкия и Върбишкия проход. – Военно-исторически сборник, 5, 1990, 14-43. Момчилов 1991: Д. Момчилов. Едно предположение за местонахождението на средновековната Ктения. – Исторически преглед, 6, 1991, 35-39. Момчилов 1995а: Д. Момчилов. Старобългарска тока от Карнобатската крепост „Маркели“. – Археология, XXXVII, 3, 1995, 34-35. Момчилов 1995б: Д. Момчилов. Североизточна Тракия VII-X в. – Епохи, ІІІ, 2, 1995, 61-70. Момчилов 1999: Д. Момчилов. Пътна и селищна система между Източна Стара планина и „Еркесията“ IV-XIV в. (Върбишки, Ришки и Айтоски проход). Варна, 1999. Момчилов 2009: Д. Момчилов. Средновековният град Маркели (обзор по археологически данни). – В: Пътуванията в средновековна България. Велико Търново, 2009, 199-213. Морева 1985: Р. Морева. Някои проблеми на проучванията на средновековния Пловдив. – В: Сто години Археологически музей Пловдив. Юбилеен сборник. ІІ. Материали от научната сесия 20 октомври 1982. Пловдив, 1985, 157-163.

148

Морева 1988: Р. Морева. Укрепителната система на Пловдив през Средновековието. – Известия на музеите в Южна България, 14, 1988, 129-143. Морева-Арабова 1995: Р. Морева-Арабова. Стратиграфски наблюдения върху средновековния пласт на Пловдив. – Известия на музеите в Южна България, ХХІ, 1995,83-95. Морева-Арабова 2001: Р. Морева-Арабова. Данни за топографията на средновековния Пловдив. – Годишник на Археологически музей-Пловдив, Х, 2001, 100-113. Муjовић 1980: П. Муjовић. Проблемы исследования славянских городов в Черногории. – In: Rapports du IIIe Congres International d’Archeologie Slave, Bratislava 7-14 septembre 1975. T. ІI. Bratislava, 1980, 269-275. Мутафчиев 1928: П. Мутафчиев. Серсем кале и Мория. – Известия на Историческото дружество, VIIVIII, 1928, 165-172. Мутафчиев 1931: П. Мутафчиев. Към църковно-историческата география на Пловдивско. – В: Сборник Митрополит Максим. София, 1931. Мутафчиев 1986: П. Мутафчиев. История на българския народ (681–1323). Под редакцията на проф. В. Гюзелев. София, 1986. Муцопулос 2007: Н. Муцопулос. Базиликата „Свети Ахилий“ в Преспа. Един исторически паметник – светиня. Пловдив, 2007. Мыц 1991: В. Мыц. Укрепления Таврики Х-ХV вв. Киев, 1991. Недков 1960: Б. Недков. България и съседните и страни през XII в. според „Географията“ на Идриси. София, 1960. Нешева 2003: В. Нешева. Мелник (Melnik) през античността и ранновизантийската епоха. – В: Римски и ранновизантийски селища в България. Т. 2. Ред. Р. Иванов. София, 2003, 235-263. Нешева 2005: В. Нешева. Етапи в историческото развитие на Мелник (по археологически данни). – Acta musei Varnaensis, III, 2, 2005, 307-322. Нешева 2008: В. Нешева. Богозиданият град Мелник. София, 2008. Николаева, Василев 2005: М. Николаева, Р. Василев. Археологическо проучване на могила на територията на средновековната крепост „Калето“ край град Завет, Исперихско. – Археологически открития и разкопки-2004. София, 2005, 286-287. Николаева, Василев 2006: М. Николаева, Р. Василев. Проучвания на Голямото кале край Завет, Исперихско. – Археологически открития и разкопки-2005. София, 2006, 351-353. Николов Б. 1970: Б. Николов. Праисторическото селище „Калето“ при с. Градешница, Врачански окръг. – Известия на Археологическия институт, ХХХІІ, 1970, 231-253. Николов Г. 2005: Г. Николов. Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България. София, 2005. Николов Д. 1959: Д. Николов. Нови данни за миналото на Стара Загора. – Археология, І, 1-2, 1959, 59-63. Николов Д. 1965: Д. Николов. Августа Траяна – Верея (ІІ-VI в.). – Археология, VII, 1965, 11-20. Николов, Калчев 1986: Д. Николов, К. Калчев. Разкопки на обект „Младежки дом“ в Стара Загора през 1982 г. – Известия на музеите в Югоизточна България, ІХ, 1986, 39-67. Николов М. 2010: М. Николов. Походите на цар Симеон към Константинопол. – В: Великотърновският университет „Св.св. Кирил и Методий“ и българската археология. 1. Велико Търново, 2010, 497-504. Овчаров 1970: Д. Овчаров. Наблюдения и археологически разкопки на пограничния вал „Еркесията“ в Южна България. – Годишник на Софийският университет – Философско-исторически факултет, 63, 1970, ІІІ, 445-460. Овчаров 1973: Д. Овчаров. Ранновизантийската укрепителна система по нашите земи (V-VII в.). Автореферат на дисертация за присъждане на научна степен „кандидат на историческите науки“. София, 1973. Овчаров 1982: Д. Овчаров. Византийски и български крепости. София, 1982. Огненова-Маринова, Божилова, Александров 1987: Огненова-Маринова, Л., В. Божилова, Г. Александров. Разкопки при светилището на Диана и Аполон ( 1968-1978 ). – В: Монтана. Т. І. София, 1987, 14-19. Орешков 1915: П. Орешков. Византийски старини около Цариград. – Списание на БАН, Х, 1915, 71-118. Павлов 1999: Пл. Павлов. Превратът на Иван Владислав. Опит за нова интерпретация. – Минало, VІ, 1999, № 3, 6-24.

149

Парушев 1993: В. Парушев. Непубликувани средновековни монети от Южна Добруджа (VIII-XIV в.). – Добруджа, 10, 1993, 145-167. Перхавко 1994: В. Перхавко. Где же находился дунайский град Переяславец. – Byzantinoslavica, LV, 1994, 2, 278-290. Петров 1967: Т. Петров. Амфитеатърът на римския град Марцианопол. – Музеи и паметници на културата, 1967, 1, 7-9. Плетнeва 1967: С. Плетнeва. От кочевий к городам. Москва, 1967. Плетнeва 2002: С. Плетнeва. Города в Хазарском хаганате. – В: Хазарский альманах. Т. І. Харков, 2002, 110-124. Повесть 1970: Повесть временных лет. – В: Сборник документов по истории СССР. І. Москва, 1970. Полак 1987: Т. Полак. Средновековните градежни техники во Македониjа во светлината на истражуваньата на тврдината Маркови Кули во Прилеп. Warszawa, 1987. Попконстантинов 1984: К. Попконстантинов. За тълкуването и четенето на надписа от с. Цар Асен, Силистренски окръг. – Археология, XXIV, 3-4, 1984, 91-98. Попконстантинов, Атанасов 1993: Попконстантинов, К., Г. Атанасов. Оловна пластина с надпис от X в. – В: Плиска-Преслав. Т. VI. Шумен, 1993, 149-151. Поповић 1982: М. Поповић. Београдска тврђава. Београд, 1982. Поповић, Иванишевић 1988: М. Поповић, В. Иванишевић. Град Браничево у средньем веку. – Старинар, Н.С., ХХХІХ, 1988, 125-176. Препис 1983: А. Препис. Към проблема за датировката на средновековната катедрала „Св. Никола“ в крепостта на Мелник. – В: Първи международен конгрес по българистика, София, 1981. Доклади. Българската култура и взаимодействието и със световната култура. 1. Културата на средновековна България. София, 1983, 176-193. Прешленов 2002: Х. Прешленов. Месамбрия Понтика (Mesambria Pontica). Топография и пространствено развитие през Античността. – В: Римски и ранновизантийски градове в България. Т. 1. Ред. Р. Иванов. София, 2002. Рабовянов 2005: Д. Рабовянов. Раждането на българската полиоркетика. – Известия на Регионален исторически музей – Велико Търново, XX, 2005, 150-159. Рабовянов 2007: Д. Рабовянов. Каменният вал в Добруджа в защитната и селищната система на Първото българско царство. – Известия на Регионален исторически музей – Велико Търново, XXII, 2007, 104-118. Рабовянов 2008: Д. Рабовянов. За появата на извънстоличните каменните крепости в Североизточна България. – В: Сборник с материалите от международна конференция „Прабългарите и техните съседи V-X в. Варна, 22-24.04.2004 г.“(=Проблеми на прабългарската история и култура. Т. 4-2. София, 2008), 349-356. Радославова, Дзанев 2003: Г. Радославова, Г. Дзанев. Абритус (Abritus). – В: Римски и ранновизантийски селища в България. T. 2. Ред. Р. Иванов. София, 2003, 110-148. Раппопорт 1956: П. Раппопорт. Очерки по истории русского военного зодчества X–XIII вв. – Материалы и исследования по археологии СССР, 52, 1956. Раппопорт 1959: П. Раппопорт. Крепостные сооружения Саркела. – Материалы и исследования по археологии СССР, 75, 1959. Рашев 1975: Р. Рашев. Проучвания на старобългарския землен вал при с. Шкорпиловци, Варненско, през 1972-1973 г. – Известия на Народния музей – Варна, ХІ (ХХVІ), 1975, 150-155. Рашев 1976а: Р. Рашев. Старопланинския землен вал „Преградата“. – Векове, V, 1976, 72-74. Рашев 1976б: Р. Рашев. Нови проучвания на земленото укрепление в местността Калето при с. Попина, Силистренско. – Музеи и паметници на културата, 2, 1976, 37-40. Рашев 1976в: Р. Рашев. Модел на юрта от Девня. – Археология, XIX, 1, 1976, 39-46. Рашев 1979а: Р. Рашев. Аспаруховият вал при Варна (към историята на града през ранното средновековие). – Известия на Народния музей – Варна, ХV (XXX), 1979, 116-125. Рашев 1979б: Р. Рашев. Валовете в Добруджа ( към въпроса за хронологията и предназначението им). – Археология, 1979, кн. 1, 11-20. Рашев 1981а: Р. Рашев. Землената укрепителна система на Първото българско царство. – В: ПлискаПреслав. Т. 2. София, 1981, 99-103.

150

Рашев 1982: Р. Рашев. Старобългарски укрепления на Долния Дунав ( VII-XI в.). Варна, 1982. Рашев 1985: Р. Рашев. Земленото укрепление на Плиска. – В: Плиска-Преслав. Т. 4. София, 1985, 7-15. Рашев 1988: Р. Рашев. Средновековният път Плиска-Дръстър и крепостта Динея. – В: ДуросторумДръстър-Силистра. Съст. С. Христов, Р. Липчев, Г. Атанасов. Силистра, 1988, 117-132. Рашев 1993: Р. Рашев. Поселищен живот в Северна Тракия през Ранното Средновековие. – В: Североизточна Тракия и Византия през IV-XIV век. София-Сливен, 1993, 101-117. Рашев 1994: Р. Рашев. Аул и град в България през VIII-IX в. – В: Сборник в чест на акад. Димитър Ангелов. София, 1994, 170-177. Рашев 1995а: Р. Рашев (съставител и отг. редактор). Материали за картата на средновековната българска държава (територията на днешна Североизточна България). – В: Плиска-Преслав. Т. VII. Шумен, 1995, 155-332. Рашев 1995б: Р. Рашев. Североизточната археологическа граница на Първото българско царство. – В: Българите в Северното Причерноморие. Т. 4. В. Търново, 1995, 89-96. Рашев 1997а: Р. Рашев. Поява на средновековни селища във високите части на Източна Стара планина. – Трудове на катедрите по история и богословие – Шуменски университет „Константин Преславски“, І, Шумен, 1997, 108-113. Рашев 1997б: Р. Рашев. Северозападният черноморски бряг през ранното средновековие. – В: Българите в Северното Причерноморие. Т. 6. В. Търново, 1997, 33-44. Рашев 2006а: Р. Рашев. Към проблема за материалната култура на територията на Република Македония от края на VII век до средата на ІХ век. – Годишник на Националния археологически музей, 11, (под печат). Рашев 2006б: Р. Рашев. Преходът от землена към каменна фортификация в Първото българско царство. – В: Тангра. Сборник в чест на 70-годишнината на акад. В. Гюзелев. София, 2006, 301-310. Рашев 2006в: Р. Рашев. Строителството на българите в Хазарския каганат. – В: Строителните традиции на древните българи (под печат). Рашев, Димитров 1999: Р. Рашев, Я. Димитров. Плиска 100 години археологически разкопки. Шумен, 1999. Рашев, Иванов П. 1986: Р. Рашев, П. Иванов. Хайрединският вал. – Известия на музеите в Северозападна България, ХІ, 1986, 11-24. Рашев, Станилов 1987: Рашев, Р., Ст. Станилов. Старобългарското укрепено селище при с.Хума, Разградски окръг. – Разкопки и проучвания, XVII, 1987. Русев 2009: Я. Русев. Късноантичната и средновековна крепост Каравелово. Преглед на проучванията (I част). – Вести на Ямболския музей, год. IV, бр. 6, 2009, 5-7. Русева-Слокоска 1989: Л. Русева-Слокоска. Пауталия. I: Топография, градоустройство и укрепителна система. София, 1989. Слокоска и др. 2002: Л. Слокоска, Л. Стайкова-Александрова, Р. Спасов. Пауталия (Pautalia). – В: Римски и ранновизантийски градове в България. София, 2002, 251-266. Снегаров 1995: И. Снегаров. История на Охридската архиепископия. Т. 1. (второ фототипно издание), София, 1995. Солева 1980: Г. Солева. Бойната техника, използвана от българската войска през средновековието. – Известия на Националния военно-исторически музей, 4,1980, 19-26. Стайкова-Александрова, Стайкова 2003: Л. Стайкова-Александрова, И. Стайкова. Германия (Germania, Separeva banya). – В: Римски и ранновизантийски селища в България. Т. 2. Ред. Р. Иванов. София, 2003, 202-214. Станилов, Александров 1983: Ст. Станилов, Г. Александров. Средновековно езическо светилище в развалините на Монтана. – Археология, XXVI, 3, 1983, 40-52. Станчев 1988: Д. Станчев. Ранносредновековни некрополи в Русенска област. – Terra Antiqua Balcanica, III, 1988, 211-217. Станчева 1967: М. Станчева. По някои проблеми на средновековния Средец. – Известия на Българското историческо дружество, ХХV, 1967, 213-232. Станчева 1973: М. Станчева. Средновековно българско въоръжение от Средец. – В: Сборник в памет на проф. Александър Бурмов. София, 1973, 385-392. Станчева 1974: М. Станчева. Усвояването на античното наследство на Сердика от средновековния Средец (по археологически данни). – Известия на Българското историческо дружество, ХХІХ, 1974, 209-222.

151

Станчева 1981: М. Станчева. Сердика и прабългарите. – В: Плиска-Преслав. Т. 2. София, 1981, 187-189. Станчева 1989: М. Станчева. Археологическото наследство на София. Формиране, състояние, проблеми. – В: Сердика. Т. 2. София, 1989, 6-36. Станчева 1994: М. Станчева. За някои черти на градската структура на Средец. – В: Сборник в чест на акад. Димитър Ангелов. София, 1994, 192-196. Станчева, Станилов, Рочева, Медарова 1978: М. Станчева, Ст. Станилов, К. Рочева, Ст. Медарова. Разкопки на обект Западна порта на Средец. – Археологически открития и разкопки-1977. София, 1978, 132-133. Станчева, Станилов 1979: М. Станчева, Ст. Станилов. Ранносредновековни жилища в Средец. – Археология, XXII, 1, 1979, 56-64. Стефанов 1997: Й. Стефанов. Археологически паметници и история на проучванията в Исперихския район. София, 1997. Стоянов 1992: Г. Стоянов. Напречна крепостна стена източно от църква „Св. Никола“ – етап от крепостното строителство на Мелник ХІІІ-ХІV век. – В: Приноси към българската археология. Т. І. София, 1992, 158-163. Стоянова-Серафимова 1963: Д. Стоянова-Серафимова. Разкопки на крепостта при с. Долно Церово, Благоевградско. – Археология, V, 4, 1963, 19-27. Сьоке 1989: Б. Сьоке. О северной границе Первого Болгарского государства в ІХ веке. – В: Проблеми на прабългарската история и култура. Т. І. София, 1989, 105-116. Такова 2001: Ж. Такова. Жилищен квартал по югоизточните склонове на Трихълмието в Пловдив (ІХХІІ в.). – Годишник на Археологически музей-Пловдив, Х, 2001, 114-123. Тодорова 1989а: Х. Тодорова. Моногослойният археологически обект и методика на проучване. – В: Дуранкулак. Т. І. София, 1989, 9-28. Тодорова 1989б: Х. Тодорова. Архитектура на средновековното селище. – В: Дуранкулак. Т. І. София, 1989, 29-110. Тодорова, Ботов 1981: Х. Тодорова, К. Ботов. Ранносредновековно селище от Големия остров при с. Дуранкулак, Толбухински окръг. – В: Плиска-Преслав. Т. 2. София, 1981, 202-205. Томоски 1975: Т. Томоски. По трагата на средновековниот град Девол. – ГЗФФС, 27, 1, 1975, 187-200. Томоски 1977: Т. Томоски. Молиск – Молско – Молескова (Лескова) – Лехово. – Годишен зборник на Филозофскиот факултет во Скопие, 29, 1977, 3, 173-178. Томоски 1978: Т. Томоски. Средновеквни градови во Македонија мегу реките Вардар, Брегалница и Лакавица. – Годишен зборник на Филозофскиот факултет во Скопие, 4(30), 1978, 258-283. Томоски 1986: Т. Томоски. Каде е лежал средновековниот град Соск? – Гласник на институтот за национална историja – Скопиjе, ХХХ, 1-2, 1986, 251-260. Тонев, Стоянов 1973: В. Тонев, К. Стоянов. История на с. Суворово. София, 1973. Тончева 1966: Г. Тончева. Марцианопол. Пътеводител. Варна, 1966. Торбатов 2002: С. Торбатов. Укрепителната система на провинция Скития (края на ІІІ – VII в.). В. Търново, 2002. Торбатов, Михайлов 2008: С. Торбатов, Й. Михайлов. Археологическо проучване на античния и средновековен град Анхиало. – Археологически открития и разкопки-2007. София, 2008, 427-428. Тотев 1998-1999: К. Тотев. Процесийни кръстове от крепостта при село Цар Асен, Русенско. – Известия на Народния музей – Варна, 34-35 (49-50), 1998-1999, 192-197. Трайковски 1983: К. Трайковски. Истражуваньа во Мородвис 1980. – Зборник на археолошкиот музей во Скопjе, 10-11, 1983, 133-142. Тъпкова-Заимова 1956: В. Тъпкова-Заимова. Крепости и укрепени градове през Първото българско царство.Според сведения от византийски автори. – Военно-исторически сборник, XXV, 1956, 3, 4061. Тъпкова-Заимова 1958: В. Тъпкова-Заимова. Към въпроса за военните пътища през Първото българско царство. – Исторически преглед, XIV, 1958, 58-73. Тъпкова-Заимова 1976: В. Тъпкова-Заимова. Долни Дунав – гранична зона на византийския „Запад“. София, 1976. Фехер 1925: Г. Фехер. Паметници на прабългарската култура. – Известия на Археологическия институт, ІІІ, 1925, 1-41.

152

Филиповска, Србиновски 1980: Г. Филиповска, П. Србиновски. Резултати од истражуваньата на локалитетот „Кале“ – Битола во 1978 година. – Macedonia Acta Archaeologica, 6, 1980, 111-121. Флёров 1996: В. Флёров. Правобережная Цимлянская крепость. – Росийская археология, 1996, 1, 100-113. Флёров 2001: В. Флёров. Крепост Хазарского хаганата на Нижнем Дону. – Росийская археология, 2001, 2, 56-70. Флёров 2002: В. Флёров. Крепости Хазарии в долине Нижнего Дона. – В: Хазарский альманах. Т. І. Харков, 2002, 151-168. Цанкова-Петкова 1953: Г. Цанкова-Петкова. За похода на Василий II срещу крепостта Мория. – Известия на Института за българска история, ІІІ-IV, 1953, 279-283. Цветков 1989а: Б. Цветков. Квартал „Св. Марина“. – В: Мелник. Т. 1. София, 1989, 81-89. Цветков 1989б: Б. Цветков. Керамика. – В: Мелник. Т. 1. София, 1989, 120-159. Цветков 1989в: Б. Цветков. Водоснабдителни съоръжения. – В: Мелник. Т. 1. София, 1989, 105-119. Цветков 2002: Б. Цветков. Селищната мрежа в долината на Средна Струма през Средновековието ІХ-ХVII век (по археологически данни). София, 2002. Чангова 1983а: Й. Чангова. Увод. – В: Перник. ІІ. София, 1983, 5-11. Чангова 1983б: Чангова, Й. Градоустройство и архитектура. – В: Перник. ІІ. София, 1983, 12-88. Чеботаренко 1973: Г. Чеботаренко. Калфа – городище VIII-X вв. на Днестре. Кишинев, 1973. Шкорпил 1885: В. и К. Шкорпил. Някои бележки върху археологическите и историческите изследвания в Тракия. Пловдив, 1885. Шкорпил 1905a: К. Шкорпил. Памятники в окрестностях Абобской равнины. – ИРАИК, X, 1905. Шкорпил 1905б: К. Шкорпил. Некоторыя из дорог Восточной Болгарии. – Известия русского археологического института в Константинопле, X, 1905, 443-502. Шкорпил 1914: К. Шкорпил. Опис на старините по течението на река Русенски Лом. София, 1914. Шкорпил 1929: К. Шкорпил. Старобългарска съобщителна мрежа около Преслав и крепостите по нея. – Българска историческа библиотека, І, 1929, 2, 80-112. Шкорпил 1993: К. Шкорпил. Шосе Durostorum-Marcianopolis. – Добруджа, 10, 1993, 27-31. Щерева 1987: И. Щерева. Към проучването на поселищния живот в Югоизточна България през късната античност и средновековието. – В: Доклади на Втория международен конгрес по българистика. София, 1986. Доклади 6. Българските земи в древността. България през средновековието.София, 1987, 871-882. Щерева 1992: И. Щерева. Средновековният Сливен. – В: Приноси към българската археология. Т. І. София, 1992, 92-95. Щерева 1993: И. Щерева. Приноси към историята на Сливен. – В: Североизточна Тракия и Византия през IV-XIV век. София-Сливен, 1993, 5-23. Щерева, Аладжов Ж. 2000: Щерева, И., Ж. Аладжов. Разкопките в Сливен и Карнобат и проблемът за прехода от Античността към Средновековието. – Годишник на Департамент Археология – Нов български университет/Археологически институт и музей, IV-V, 2000, 290-299. Щерева и др. 2001: Щерева, И., К. Вачева, Д. Владимирова-Аладжова. Туида-Сливен 1. – Разкопки и проучвания, XXVIII, 2001,128. Юрукова 1981: Й. Юрукова. Моливдовули на княз Борис І (852-889). – Нумизматика, 1981, 2, 3-9. Юрукова 1983: Й. Юрукова. Нумизматични и сфрагистични паметници (867-1195/1203 г.). – В: Перник. ІІ. София, 1983, 120-170. Явашов 1930: А. Явашов. VII отчет на Разградското археологическо дружество. Разград, 1930. Янков 1980: Д. Янков. Стара Загора от VI до ХІІ век. – В: Българският средновековен град. София, 1980, 331-335. Янков, Камишева 2006: Д. Янков, М. Камишева. Проучвания на обект УПИ II – 3333-3334, Кв. 68, ул. „С. Силов“ № 81-83 от регулационния план на Стара Загора – „Крепостни стени“ в АР „Августа Траяна – Верея – Стара Загора“. – Археологически открития и разкопки-2005. София, 2006, 275-278. Abels 1997: R. Abels. English logistics and military administration, 871-1066: The impact of the Viking Wars. – In: Military Aspects of Scandinavian Society in a European Perspective, AD 1-1300. Copenhagen, 1997, 257-265.

153

Aleksova 1984-1985: B. Aleksova. Bargala and the fortification system in the middle course of the Bregalnica river. – Balcanoslavica, 11-12, 1984-1985, 61-71. Angold 1985: M. Angold. The shaping of the Medieval Byzantine 'City'. – Byzantinische Forshungen, 10, 1985, 1-37. Astill 1994: G. Astill. Archaeological theory and the origins of English towns – a review. – Archaeologia Polona, 32, 1994, 27-71. Atanasov 1994: La Vicina medievale et la fortresse de Nufăru. – Etudes Balcaniques, 19, 1994, 1, 114-126. Avramea 2002: A. Avramea. Land and Sea Communications, Fourth-Fifteenth Centuries. – In: The Economic History of Byzantium: From the Seventh through the Fifteenth Century. Ed. By A. Laiou. Dumbarton Oaks Studies, 39, Washington, 2002, 57-90. Bachrach 1970: B. Bachrach. Charles Martel, Mounted Shock Combat, the Stirrup, and Feudalism. – Studies in Medieval and Renaissance. – History, VII, 1970, 49-75. Bachrach 1997: B. Bachrach. The imperial roots of Merovingian military organization. – In: Military Aspects of Scandinavian Society in a European Perspective, AD 1-1300, London, 1997, 25-31. Bachrach, Aris 1990: B. Bachrach, R. Aris. Military Technology and Garrison Organisation: Some Observations on Anglo-Saxon Military Thinking in Light of the Burghal Hidage. – Technology and Culture, 31, January, 1990, 1-19. Bakirtzis 1989: Ch. Bakirtzis. Western Thrace in the Early Christian and Byzantine Periods: Results of Archaeological Research and the Prospects, 1973-87. – Byzantinische Forshungen, 14, 1989, 42-58. Balbolova-Ivanova 2000: M. Balbolova-Ivanova. A Contribution to the Research of the Early Medieval Ceramics in Bulgaria. – Archaeologia Bulgarica, IV, 1, 2000, 73-85. Barasci 1991: S. Barasci. Unele probleme despre Proslaviţa. – Peuce, X, 1991, 1, 399-410. Barnea 1960: I. Barnea. Date noi despre Axiopolis. – Studii şi cercetǎri de istore veche, XI, 1, 1960, 74-78. Barnea 1971: I. Barnea. Dobrogea in secolele VII-X. – Peuce, II, 1971, 205-220. Barnea, Śtefanescu 1971: I. Barnea, S. Śtefanescu. Bizantini, Romani şi Bulgari la Dunarea de Jos. Din Istoria Dobrogei. III. Bucureşti, 1971. Barnes, Whittow 1994: H. Barnes, M. Whittow. Yilanli Kalesi: Preliminary Report and New Perspectives. – Anatolian Studies, 44, 1994, 187-206. Boháčová 1998: I. Boháčová. Zum Befestigungssystem der Přemyslidenburgen. – In: Frühmittelalterlicher Burgenbau in Mittel- und Osteuropa. J. Henning, A. T. Ruttkay (Hrsg.), Bonn 1998, 37-47. Bospachieva 2003: M. Bospachieva. The Late Antiquity Building EIPHNH with Mosaics from Philippopolis (Plovdiv, Southern Bulgaria). – Archaeologia Bulgarica, 2003, 2, 83-105. Bouras 2002: Ch. Bouras. Aspects of the Byzantine City, Eight–Fifteenth Centuries. – In: The Economic History of Byzantium: From the Seventh through the Fifteenth Century. Ed. By A. Laiou. DOS, 39, Washington, 2002, 497-528. Božilov 1973: I. Božilov. L’inscription du jupan Dimitre de l’an 943 ( theories et faits ). – Etudes Historiques, VI, Sofia, 1973, 3-18. Bowlus 1978: C. Bowlus. Warfare and Society in the Carolingian Ostmark. – Austrian History Yearbook, 14, 1978, 3-30. Bowlus 1995: C. Bowlus. Franks, Moravians, and Magyars. The Struggle for the Middle Danube, 788–907. Philadelphia, 1995. Brandes 1999: W. Brandes. Byzantine Cities in the Seventh and Eight centuries – different sources, different histories? – In: TRWY. The idea and ideal of town between Late Antiquity and the Early Middle Ages. Ed. by G. Brogiolo, B. Ward-Perkins. BRILL, 1999, 25-57. Browning 1975: R. Browning. Byzantium and Bulgaria. A comparative study across the early medieval frontier. London, 1975. Bryer, Winfield: A. A. M. Bryer, D. Winfield. The Byzantine Monuments of the Pontos. Washington, 1985. Čangova 1969: J. Čangova. La céramique recuellie dans la tour № 2. – In: Nessebre. Vol. 1. Sofia, 1969, 121-124. Chevedden 1998: P. Chevedden. The Hybrid Trebuchet: The Halfway Step to the Counterweight Trebuchet. – In: On the Social Origins of Medieval Institutions. Ed. by D. Kagay, T. Vann. Leiden-Boston-Köln, 1998, 179-222. Chevedden 2000: P. Chevedden. The invention of the Counterweight Trebuchet: A Study in Cultural Difusion. – Dumbarton Oaks Papers, 54, 2000, 71-116.

154

Coates-Stephens 1995: R. Coates-Stephens. Building in Early Medieval Rome, 500-1000 AD. PhD Thezis. London, 1995. Comşa 1951: E. Comşa. Certari si observatorii in legatura cu valurale din Dobrogea. – Studii şi cercetǎri de istore veche şi arheologie, II, 1951. Comşa 1957а: E. Comşa. Cercetări archeologice pe traseul canalului Dunare-Marea neagră. – Materiale şi cercetari archeologice, IV, 1957. Comşa 1957б: E. Comşa. Cīteva descoperari archaeological din raionul Medgidia. – Materiale şi cercetari archeologice, IV, 1957, 323-327 . Comşa 1960: М. Comşa. Die bulgarische Herschaft nördlich der Donau während des IX und X Jh. Im Lichte der archäologischen Forshungen. – Dacia, IV, 1960. Comşa 1969: М. Comşa. Die Forshungen von Slon. – In: Siedlung, Burg und Stadt. Studien zur ihren Anfängen. Berlin, 1969. Comşa 1978: М. Comşa. Un Knézat romain de Xe-XII siècles à Slon-Prahowa (etude préliminaire). – Dacia, XXII, 1978, 303-317. Coulson 1976: Charles L. H. Coulson. Fortresses and Social Responsibility in Late Carolingian France. – Zeitschrift für Archäologie des Mitterlalters, Jahrgang 4/1976, 29-36. Creswell 1952: K. Creswell. Fortification in Islam before AD 1250. – Proceedings of British Academy, 1952, 89-125. Crow, Bryer 1997: J. Crow, A. Bryer. Survey in Trabzon and Gumushane Vilayets, 1992-1994. – Dumbarton Oaks Papers, 51, 1997, 283-289. Crow, Hill 1995: J. Crow, St. Hill. The Byzantine Fortifications of Amastris in Paphlagonia. – Anatolian Studies, 45, 1995, 251-265. Dagron 2002: G. Dagron. The Urban Economy, Seventh-Twelfth Centuries. – In: The Economic History of Byzantium: From the Seventh through the Fifteenth Century. Ed. By A. Laiou. DOS, 39, Washington, 2002, 393-461. Damian O., Andonie, Damian P. 1994: O. Damian, C. Andonie, P. Damian. Date despre incinta vestiča a cetătii bizantine de la Proslăviţa-Nufăru. – Istros, VII, 1994, 170-179. Dennis 1985: Three Byzantine military treatises. Text, translation, and notes by George T. Dennis. Washington, 1985 (=Dumbarton Oaks Texts, 9, 1985). Dennis 1998: G. Dennis. Byzantine Heavy Artillery: The Helepolis. – Byzantine and Modern Greek Studies, 39, 1998, 99-115. Diaconu 1962: P. Diaconu. Zur frage der datierung des Steinwales in der Dobrudscha und der localisier und der berichte des griechischen topracen geschilderten ereignisse. – Dacia, VI, 1962, 317-335. Diaconu 1965: P. Diaconu. Autor de la localization de la Petite Preslav. – Revue des Etudes Sud-Est Europeens, 1965, 1-2, 51-59. Diaconu 1973-1975: P. Diaconu. Date noi privind 'Valul mare de pamint' din Dobrogea. – Peuce, IV, 19731975, 199-212. Diaconu 1987a: P. Diaconu. Ou se trouvait Theodoroupolis, nom consigne sur certains sceaux du Grand Preslav? – В: Втори международен конгрес по българистика. София, 1986. Доклади 6. Българските земи в древността. България през средновековието. София, 1987, 442-447. Diaconu 1987b: P. Diaconu. De noveau à propos Presthlaviza. – Sudost Forshungen, 46, 1987, 289-294. Dimitrov 1992: Chr. Dimitrov. Die Frühmittelalterlische Stadt Δεδελτός zwischen Byzans und Bulgarien von achten bis ins zehnte Jahrhundert. – In: Die Schwarzmeerküste in der Spätantike und frühen Mittelalter. Wien, 1992, 37-41. Dirimtekin 1955: F. Dirimtekin. Le Mura di Anastasio. – Palladio, n.s., V, 1955, 80-87. Dunn 1999: A. Dunn. From Polis to Castrum in Southern Macedonia: Amphipolis, Khrysopolis, and the Strymon Delta. – Castrum, 5, 1999, 399-413. Edwards 1987: R. Edwards. The Fortifications of Armenian Cilicia. – Dumbarton Oaks Studies, 23, Washington, 1987. Ellis Davidson 1973: H. R. Ellis Davidson. The secret weapon of Byzantium. – Byzantinische Zeitschrift, 66, 1973, 61-74. Florescu, Florescu, Diaconu 1958: Gr. Florescu, R. Florescu, P. Diaconu. Capidava. Vol. I. Bucureşti, 1958. Florescu 1967: R. Florescu. Date noi de la Capidava. – Apvlvm, VI, 1967, 259-267.

155

Florescu 1968: R. Florescu. Ghid arheologic al Dobrogei. Bucureşti 1968. Florescu, Cheluta-Georgescu 1974: R. Florescu, N. Cheluta-Georgescu. Săpăturile de la Capidava. – Pontica, 7, 1974, 417-435. Florescu, Covacef 1988-1989: R. Florescu, Z. Covacef. Stratigrafia Capidavei romane tîrzii şi feudale timpurii. – Pontica, XXI-XXII, 1988-1989, 197-248. Foss 1976: Cl. Foss. Byzantine and Tyrkish Sardis. Cambridge-London, 1976. Foss 1977a: Cl. Foss. Archaeology and the 'Twenty Cities' of Byzantine Asia. – American Journal of Archaeology, 81, 1977, 471-486. Foss 1977b: Cl. Foss. Late Antique and Byzantine Ankara. – Dumbarton Oaks Papers, 31, 1977, 29-87. Foss 1979: Cl. Foss. Late Byzantine fortifications in Lydia. – Jährbuch der Ősterreicheschen Byzantinistik, Band 28, Wien, 1979, 297-320. Foss 1982: Cl. Foss. The Defenses of Asia Minor against the Turks. – The Greek Orthodox Theological Review. Byzantium and Islam. 27, 2-3, Summer – Fall, 1982, 145-201. Foss 1985: Cl. Foss. Survey of Medieval Castles of Anatolia I: Kütahya. – British Archaeological Review International Series 261, 1985. Foss 1987: Cl. Foss. Sites and strongholds of Northern Lydia. – Anatolian Studies, 37, 1987, 81-101. Foss 1990: Cl. Foss. Byzantine Malagina and the Lower Sangarius. – Anatolian Studies, 40, 1990, 205-217. Foss 1994: Cl. Foss. The Lycian Coast in the Byzantine Age. – Dumbarton Oaks Papers, 48, 1-51. Foss 1996a: Cl. Foss. Nicaea: A Byzantine Capital and Its Praises. Brookline, 1996. Foss 1996b: Cl. Foss. The Cities of Pamphylia in the Byzantine Age. – In: Cl. Foss. Cities, Fortresses and Villages of Byzantine Asia Minor. Aldershot, 1996, 1-62. Foss, Winfield 1986: Cl. Foss, D. Winfield. Byzantine Fortification. An Introduction. Pretoria, 1986. Foudrin 1997: J.-P. Fourdrin. Le front oriental de la fortresse Byzantine de Sahyūn. – Cahiers Archeologiques, 45, 1997, 51-67. Francovich 2007: R. Francovich. The hinterland of Early Medieval towns: the transformation of the countryside in Tuscany. – In: Post-Roman Towns, Trade and Settlement in Europe and Byzantium. Vol. 1. Edited by J. Henning. Berlin – New York, 2007, 135-152. Gibson, Ward-Perkins 1979: S. Gibson, B. Ward-Perkins. The surviving remains of the Leonine Wall. – Papers of the British School at Rome, 47, 1979, 30-57. Gillmor. 1997: C. Gillmor. Charles the Bald and the small free farmers, 862-869. – In: Military Aspects of Scandinavian Society in a European Perspective, AD 1-1300. Ed. by A. Jorgensen and B. Clausen. Copenhagen, 1997, 38-47. Gjuzelev 1969: V. Gjuzelev. Forscungen zur Geschichte Thrakiens im Mittelalter. I., Beitrag zur Geschichte der Stadt Konstantia. – Byzantinobulgarica, III, 1969, 280-294. Gjuzelev 1991: V. Gjuzelev. Haupstädte, Residenzen und Hofkultur im mittelalterlicher Bulgarien, 7.-14. Jh. (Vom Nomadencampus bis zum Zarenhof ). – Etudes Balcaniques, XXVII, 2, 1991, 82-105. Gojda 1991: M. Gojda. The Ancient Slavs. Settlement and Society. The Rhind Lectures 1989-1990. Edinbourgh, 1991. Gough 1952: M. Gough. Anavarza. – Anatolian Studies, 2, 1952, 85-120. Grabar et all 1978: O. Grabar, R. Hold, J. Knustad, W. Trousdale. City in the Desert. Qasr al-Hair East. Harvard Middle Eastern Monograph Series, 1978. Hadrian’s Wall 2003: Hadrian’s Wall AD 122-410. Osprey, 2003. Haldon 1993: J. Haldon. Military Service, Military Lands, and the Status of Soldiers: Current Problems and Interpretation. – Dumbarton Oaks Papers, 47, 1993, 1-67. Haldon 1997: J. Haldon. The organization and support of an expeditionary force: Manpower and logistics in the Middle Byzantine Period. – In: Byzantium at War. Ed. by N. Oikonimides. Athens, 1997. Haldon 1999а: J. Haldon. Warfare, State and Society in the Byzantine World, 565-1204. London, 1999. Haldon 1999б: J. Haldon. The idea of the Town in Byzantine Empire. – In: The Transformation of the Roman World. v. 4. The Idea and Ideal of the Town between Late Antiquity and Early Middle Ages. ed. by G. P. Brogiolo and B. Ward-Perkins. Leiden-Boston-Köln, 1999, 1-23. Haldon, Byrne 1977: J. Haldon, M. Byrne. A possible solution to the problem of Greek fire. – Byzantinische Zeitschrift, 70, 1977, 91-99.

156

Haldon, Kennedy 1980: J. Haldon, H. Kennedy. The Arab-Byzantine Frontier in the Eighth and Ninth Centuries: Military Organisation and Society in the Borderlands. – Зборник радова Византолошког института, ХIХ, 1980, 79-116. Halsall 2003: G. Halsall. Warfare and Society in the Barbarian West, 450-900. London – New York, 2003. Hardt 2005: M. Hardt. The Limes Saxoniae as Part of the Eastern Borderlands of the Frankish and OttonianSalian Empire. – In: Borders, Barriers, and Ethnogenesis. Frontiers in Late Antiquity and the Middle Ages. Edited by F. Curta. Turnhout 2005,35-49. Harrison 1969: R. Harrison. The Long Wall in Thrace. – Archaeologia Aeliana, XLVII, 1969, 33-38. Harrison 1974: R. Harrison. To Makron Teichos, The Long Wall in Thrace. – In: Eight International Congress of Limesforschungen. Ed. by E. Birley, B. Dobson and M. Jarrett. Cardiff, 1974, 244-248. Harrison 1990: R. Harrison. Amorium Excavations 1989. – Anatolian Studies, 40, 1990, 205-217. Harrison 1991: R. Harrison. Amorium Excavations 1990. – Anatolian Studies, 41, 1991, 189-209. Hattersly-Smith 1996: K. Hattersly-Smith. Byzantin Public Architecture between the Fourth and Early Eleventh Centuries AD, With Special Refference to the Towns of Byzantine Macedonia. Thessaloniki, 1996. Havlik 1980: L. E. Havlik. The Character of the Early Feudal Society of Slavic States. – In: Rapports du IIIe Congres International d’Archeologie Slave, Bratislava 7-14 septembre 1975. T. II. Bratislava, 1980, 133145. Heine 1998: H.-W. Heine. Frühmittelalterliche Burgen in Niedersachsen. – In: Frühmittelalterlicher Burgenbau in Mittel- und Osteuropa. J. Henning, A. T. Ruttkay (Hrsg.), Bonn 1998, 137-142. Henning 2005: J. Henning. Civilization versus Barbarians? Fortification Techniques and Politics in the Carolingian and Ottonian Borderlands. – In: Borders, Barriers, and Ethnogenesis. Frontiers in Late Antiquity and the Middle Ages. Edited by F. Curta. Turnhout 2005,23-34. Hensel 1979: W. Hensel. The Beginnings of the Towns of the Slavdom. – In: Rapports du IIIe Congres International d’Archeologie Slave, Bratislava 7-14 septembre 1975. T. I. Bratislava, 1979, 37-47. Hodges 1998: R. Hodges. At the frontier of history: the archaeology of San Vincenzo al Volturno and its Terra. – In: L’Incastellamento. Actes des recontres de Gérone (26-27 Novembre 1992) et de Rome (5-7 Mai 1994). Sous la direction de M. Barceló, P. Toubert. Rome, 1998, 21-30. Hodges, Hobley 1988: The rebirth of towns in the West AD 700-1050. Edited by R. Hodges and B. Hobley. London, 1988 (= CBA Research Report № 68). Holmes 2005: C. Holmes. Basil II and the Governance of Empire (976-1025). New York, 2005. Ivison 2007: E. Ivison. Amorium in the Byzantine Dark Ages (seventh to ninth centuries). – In: Post-Roman Towns, Trade and Settlement in Europe and Byzantium. Vol. 2. Byzantium, Pliska, and the Balkans. Edited by J. Henning. Berlin-New York, 2007, 25-59. Jenkins, Megaw 1931-2: R. Jenkins, H. Megaw. Researches at Isthmia. – Annual of the British School at Athens, 32, 1931-2, 68-93. Johnson 1983: St. Johnson. Late Roman Fortification. London, 1983. Jones 1999: R. L. C. Jones. Fortification and sieges in Western Europe c. 800-1450. – In: Medieval Warfare: A History. Edited by M. Keen. Oxford, 1999, 163-185. Kaegi 1993: W. Kaegi. Byzantine Logistics: Problems and Perspectives. – In: Feeding Mars. Logistics in Western Warfare from the Middle Ages to the Present. Ed. by J. A. Lynn. Boulder, CO, 1993, 39-56. Kalligas 2002: H. Kalligas. Monemvasia, Seventh-Fifteenth Centuries. – In: The Economic History of Byzantium: From the Seventh through the Fifteenth Century. Ed. By A. Laiou. Dumbarton Oaks Studies, 39, Washington, 2002, 879-897. Kaltschev 1998: K. Kaltschev. Das Befestigungssystem von Augusta Traiana-Beroe (Heute Stara Zagora) im 2.-6. Jh.u.Z. – Archaeologia Bulgarica, II, 1998, 3, 88-107. Kazanaki-Lappa 2002: M. Kazanaki-Lappa. Medieval Athens. – In: The Economic History of Byzantium: From the Seventh through the Fifteenth Century. Ed. By A. Laiou. DOS, 39, Washington, 2002, 639-646. Kazhdan 1998: A. Kazhdan. Polis and Kastron in Theophanes and in some other historical texts. – In: EYΨYXIA. Melanges offers a Helene Ahrweilere. Paris, 1998, 346-360. Kennedy 2001: H. Kennedy. The Armies of the Caliphs. London, 2001. Kountoura 1997: E. Kountoura. New fortresses and bishoprics in 8th century Thrace. – Revue des Etudes Byzantines, 55, 1997, 279-287. Kravari 1989: V. Kravari. Villes et villages de Macedoine occidentale. Paris, 1989.

157

Laiou 2002: The Economic History of Byzantium: From the Seventh through the Fifteenth Century. Ed. by A. Laiou. Dumbarton Oaks Studies, 39, Washington, 2002. Lawrence 1964: A. Lawrence. Early medieval fortification near Rome. – Papers of the British School at Rome, 32, 1964, 89-122. Lawrence 1983: A. Lawrence. A Skeletal History of Byzantine Fortification. – Annual of the British School at Athens, 78, 1983, 171-227. Lightfoot 1998: C. Lightfoot. The Amorium Project: The 1996 Excavation Season. – Dumbarton Oaks Papers, Vol. 52, 1998, 323-336. Lightfoot, Ivison et all. 2001: C. Lightfoot, E. Ivison et al. The Amorium Project: The 1998 Excavation Season. – Dumbarton Oaks Papers, 55, 2001, 371-399. Lightfoot et all. 2002: C. Lightfoot, Y. Mergen, B. Olcay, J. Witte-Orr. The Amorium Project: Research and Excavation in 2000. – Anatolian Studies, 52, 2002, 279-292. Lightfoot et all 2007: C. Lightfoot, O. Karagiorgou, O. Kocygit, H. Yaman, P. Linscheid, J. Foley. The Amorium Project: Excavation and Research in 2003. – Dumbarton Oaks Papers, 61, 2007, 353-388. Macháček 2007: J. Macháček. Early medieval centre in Pohansko near Břeclav/Lundeburg: munitio, emporium or palatium of the rulers of Moravia? – In: Post-Roman Towns, Trade and Settlement in Europe and Byzantium. Vol. 1. Edited by J. Henning. Berlin – New York, 2007, 473-498. Mănucu-Adameşteanu 1998: Gh. Mănucu-Adameşteanu. Nufāru (jud. Tulcea)-oraş bizantin fortificat la Dunărea de Jos (sec. X-XII). – Archeologia Medievală, II, 1998. Mănucu-Adameşteanu 2001: Gh. Mănucu-Adameşteanu. Istoria Dobrogei ĭn perioada 969-1204. Contribuţii arheologice si numizmatice. Bucureşti, 2001. Madgaru 1999: A. Madgearu. The Military Organisation of Paradunavon. – Byzantinoslavica, LX, 1992, 2, 421-446. Marchetti 2004: E. Marchetti. Viking Denmark and Early Medieval Italy: a possibility for a comparison. – Ennen Ja Nyt, vol. 4, 2004, 1-35. Margos 1970: A. Margos. Au sujet de la localization de la forteresse medievale Diavina, Devina. – Studa balkaniques, 1, 1970, 103-111. Marjanović-Vujović 1973: G. Marjanović-Vujović. Slavic Beograd. – Balcanoslavica, 2, 1973, 9-15. Mašov 1979: S. Mašov. La necropole medievale pres du village Gradešnica, dep. De Vraca. – Известия на Археологическия институт, ХХХV, 1979, 31-47. McGeer 1995: E. McGeer. Byzantine Siege Warfare in Theory and Practice. – In: The Medieval City under Siege. Eds. I. A. Corfin, M. Wolfe. Rochester, New York, 1995, 123-129. Mirković 1971: M. Mirković. Sirmium – its History from the I Century AD to 582 AD. – In: Sirmium. Archaeological investigation in Sirmian Panonia. Vol. I. Ed. V. Popović. Beograd, 1971, 3-58. Morganstern 1993: J. Morganstern. The Byzantine Fort. It’s Relationship to Other Byzantine Monuments, It’s Date, and It’s Significance. – In: The Fort at Dereagzi. Ed. by J. Morganstern. Tübingen, 1993, 57-64. Morganstern, Wuster 1993: J. Morganstern, W. Wurster. The Fort. – In: The Fort at Dereagzi. Ed. By J. Morganstern. Tübingen, 1993, 27-54. Moutsopoulos 1989: N. Moutsopoulos. Le tombeau du Tsar Samuil dans la basilique de Saint Achille à Prespa. – Balkanski studii, 3, Sofija, 1989, 114-127. Moutsopoulos 1994б: N. Moutsopoulos. Le chateau – fort de Setina. – Годишник на Софийския университет. Научен център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 87 (6), 1994, 71-78. Müller-Wiener 1961: W. Müller-Wiener. Mittelalterliche Befestigungen im südlichen Jonien. – Istambuler Mittelungen, 11, 1961, 5-122. Müller-Wiener 1962: W. Müller-Wiener. Die Stadtbefestigungen von Izmir, Siğacik und Candarli. – Istambuler Mittelungen, 12, 1962, 59-114. Müller-Wiener 1967: W. Müller-Wiener. Das Theaterkastell von Milet. – Istambuler Mittelungen, 17, 1967, 279-290. Napoli 1997: J. Napoli. Recherches sur les fortifications lineaires roumaines. Rome, 1997. Netzhammer 1918: R. Netzhammer. Die christlichen Altertümer der Dobrudscha. Bucarest, 1918. Ognenova-Marinova 1969: L. Ognenova-Marinova. Dernières transformations des ramparts romano-byzantins. – In: Nessebre. Vol. 1. Sofia, 1969, 95-108.

158

Parović-Pešikan 1971: M. Parović-Pešikan. Excavations of a Late Roman Villa at Sirmium (part 1). – In: Sirmium. Archaeological investigation in Sirmian Panonia. Vol. II. Eds. V. Popović, E. L. Ochsenschlager. Beograd, 1971. Părvan 1915: V. Părvan. Raportul general al direcţiunei muzeului pe anne 1915. Bucurest, 1915, 179-217. Paunov 2007: E. Paunov. History of Transmarisca. – In: The Lower Danube in Antiquity (VI c-VI c AD). Edited by L. Vagalinsky. Sofia, 2007, 141-146. Popović M. 1999: M. Popović. Tvrdava Ras. Beograd, 1999. Popović V. 1971: V. Popović. A Survey of the Topography and Urban Organisation of Sirmium in the Late Empire. – In: Sirmium. Archaeological investigation in Sirmian Panonia. Vol. I. Ed. V. Popović. Beograd, 1971. Rashev 2005: R. Rashev. Remarks on the Archaeological Evidence of Forts and Fortified Settlements in Tenth-Century Bulgaria. – In: Borders, Barriers, and Ethnogenesis. Frontiers in Late Antiquity and the Middle Ages. Ed. by F. Curta. Turnhout 2005, 51-58. Rosser 1996: J. Rosser. Byzantine 'Isles of Refuge' in the Chronicle of Galaxeidi. – In: The archaeology of medieval Greece. Ed. by P. Lock and G. Sanders. Oxford, 1996, 139-145. Ruttkay 1982: A. Ruttkay. The Organisation of troops, warfare and arms in the period of the Great Moravian State. – Slovenska Archeológia, XXX, 1, 1982, 165-198. Salamon 1971: M. Salamon. Some notes on a Inscription from Medieval Silistra. – Revue des Etudes Sud-Est Europeens, IX, 3, 1971, 491-498. Sanders 2002: G. Sanders. Corinth. – In: The Economic History of Byzantium: From the Seventh through the Fifteenth Century. Ed. by A. Laiou. Dumbarton Oaks Studies, 39, Washington, 2002, 647-654. Schlesinger 1976: W. Schlesinger. Early Medieval Fortifications in Hesse: A General Historical Report. – World Archaeology, Vol. 7, № 3, Archaeology and History, February 1976, 243-260. Schuchhardt 1901: C. Schuchhardt. Die Anastasius-Mauer bei Constantinopel und die Dobrudscha-Walle. – Jährbuch des Kias. Deutschen Archaologische Instituts, 16, 1901, 107-127. Schuchhardt 1918: C. Schuchhardt. Die sogenannten Trajanswälle in der Dobrudscha. – Abhandlungen der Preussischen Akademie der Wissenshaften, Philosophises-historische klasse, 12, Berlin 1918, 4-66. Shejleva 2001: G. Shejleva. Archaelogical Study of the Late Antiquity and the Early Middle Age. – „Марицаизток“. Археологически проучвания. Т. 5, Раднево, 2001, 139-161. Śos 1973: Á. Śos. Die slawische Bevolkerung Westungarns im 9. Jahrundert. Munhen, 1973. Soustal 1991: P. Soustal. Tabula imperii Byzantini 6. Thrakien (Thrake, Rodope und Haimimontos). Wien, 1991. Squatriti 2005: P. Squatriti. Moving Earth and Making Differece: Dikes and Frontiers in Early Medieval Bulgaria. – In: Borders, Barriers, and Ethnogenesis. Frontiers in Late Antiquity and the Middle Ages. Ed. by F. Curta. Turnhout, 2005, 59-90. Stančeva, Dončeva-Petkova 1979: M. Stančeva, L. Dončeva-Petkova. Sur la surface habitée de Sredec au IXe-XIVe s. – Известия на Археологическия институт, 25, 1979, 111-133. Ştefan, Barnea, Comşa M., Comşa E. 1967: Gh. Ştefan, I. Barnea, M. Comşa, E. Comşa. Dinogetia. I. Aşezarea feudală timpurie de la Bisericuţa-Garvăn. Bucureşti, 1967. Stoia 1972: An. Stoia. Les fouilles archeologiques en Roumanie (1972). – Dacia, XXV, 1980, 363-380. Szalontai 2000: C. Szalontai. Kritische Bemerkungen zur Rolle der Bulgaren im 9. Jahrundert in der groben ungrischen Tiefebene und in Siebenbürgen. – A Móra Ferenc Múzeum Évkönyve, Studia Archaeologica, 6, 2000, 263-286. Theocharides 2001: P. Theocharides. Observations of the Byzantine buttressed towers of Macedonia. – In: Byzantine Macedonia. Art, Architecture, Music and Hagiography. Ed. by J. Burke, R. Scott. Melbourne, 2001, 20-27. Tocilescu 1900: Gr. Tocilescu. Fouilles et recherches archéologiques en Roumanie. Bucarest, 1900. Tomoski 1984-1985: T. Tomoski. Entwurf einer Karte von Burgen in Macedonien. – Balcanoslavica, 11-12, Prilep 1984-1985, 33-45. Torbatov 2000: S. Torbatov. Procop. De aedif. IV, 7, 12-14 and the Historical Geography of Moesia secunda. – Archaeologia Bulgarica, IV, 2000, 3, 58-77. Urbańczyk 1994: P. Urbańczyk. The origins of towns on the outskirts of medieval Europe – Poland, Norway and Ireland. – Archaeologia Polona, 32, 1994, 109-127.

159

Vâlceanu, Barnea Al. 1975: D. Vâlceanu, Al. Barnea. Ceramică lucrată ci mîna din akezarea romano-bizantină de la Piatră Frecăţei (secolul al VI-lea e.n.). – Studii şi cercetǎri de istore veche, 26, 2, 1975, 208-218. Velkov 1969: V. Velkov. Mesambria-Mesembria-Nessèbre (Situation, recherches, notes historiques). – In: Nessebre. Vol. 1. Sofia, 1969, 9-28. Vendel 2005: M. Vendel. Karasura III. Verkehrsanbindung in frühbyzantinischer Zeit (4.-8. Jh. n. Chr.). Langenweissbach, 2005. Venedikov 1969: I. Venedikov. Histoire des ramparts romano-byzantins. – In: Nessebre. Vol. 1. Sofia, 1969, 155-164. Venedikov, Ognenova-Marinova, Petrov 1969: I. Venedikov, L. Ognenova-Marinova, T. Petrov. Disposition, Fouilles et ramparts de Nessèbre du côté occidental. – In: Nessebre. Vol. 1. Sofia, 1969, 29-94. Vincke 1839-40: V. Vincke. Das Karassu-Tal awischen der Donau unterhalb Rassova und dem Schwarzen Meere bei Küstendschi. – Monatsbericht der Gesselschaft für Erdkunde zu Berlin, I, Jahrgang, 1839/40, 179-186. Vryonis Jr. 1981: S. Vryonis Jr. The Evolution of the Slavic Society and the Slavic Invasions in Greece. – Hesperia, 50, October-December, 1981, 378-390. Vulpe 1938: R. Vulpe. Histoire ancienne de la Dobroudja. Bukarest 1938. Whittow 1995: M. Whittow. Rural Fortifications in Western Europe and Byzantium, Tenth to Twelfth century. – Byzantinische Forschungen, 21, 1995, 57-74 Мουτσόπουλος 1994: N. Мουτσόπουλος. To Kάστρο του Мολισκού. – Βυζαντιακά, 14, 1994, 161-177.

160

ПРИЛОЖЕНИЯ

161

162

КАТАЛОГ НА ОБЕКТИТЕ 1. Беловец, в м. „Асарлъка“, върху тераса на левия бряг на дола Демир кулак (в който тече сезонно пресъхваща рекичка), 5 км югозападно от с. Беловец, общ. Кубрат, област Разград. История За съжаление крепостта не е изследвана археологически, но откритите по повърхността керамични фрагменти от IX-XI в., оръдия на труда, битови предмети, върхове на стрели, накити и монети от X в. (пробит за носене солид фуре на Василий І и Константин, фолис на Константин VII със Зоя) и строителните особености на крепостта дават основание укрепеното селище да се отнесе към ранносредновековните паметници.1 На базата на два анонимни фолиса клас А2 (9761030/35) е изказано предположението, че крепостта е използвана и през XI в.2 Археологическа информация Крепостта не е проучвана чрез археологически разкопки. Тя е защитена със стена от ломени камъни, споени с кал и ров пред нейния фронт. Тя е издигната само пред северната и източната част на речната тераса – в западна и южна посока теренът е скалист и естествено недостъпен. Отбелязани са два строителни етапа. Първоначалното укрепено пространство е разширено в източна посока, достигайки площ около 60 дка.1 Литература 1Рашев 1995а,165, № 55. – 2 Атанасов 1999, 33,36. 2. Василево, в м. „Кайряка“, на 1,3 км северно от с. Василево, общ. Генерал-Тошево, област Варна. История Крепостта не е изследвана чрез археологически проучвания, но на повърхността са открити керамика от Х-ХІ в. и две медни монети: на Лъв VI (886-912) и на Константин VII (913-959).1 Изказано е становището, че това е ранносредновековна българска крепост, която продължава да се използва и в началото на ХІ в.2 Археологическа информация Крепостните съоръжения не личат добре на повърхността, но на места се очертават ров и стени, построени от камъни. Приблизителна площ – 15 дка.1 Литература 1Рашев 1995а, 174, № 129. – 2Атанасов 1999, 40. 3. Владимировци, в м. „Калето“, върху ограничена от два дола висока тераса на десния бряг на р. Кересли дере, 2 км югозападно от с. Владимировци, общ. Самуил, област Разград. История Получените от археологическите проучвания и теренните обхождания данни показват, че тук е съществувало селище от втората половина на IX до средата на XI в. Самата крепост вероятно е построена през IX-X в.1,2 Археологическа информация Крепостните стени следват естествено защитените брегове на терасата, очертавайки издължена елипса със заострен източен край и площ около 40 дка (обр. 1). Имат дебелина 2-2,20 м и са изградени върху терена от ломени камъни, споени с кал. Ров е изкопан само откъм широката западна стена на елипсата, където теренът е равен. Тук стената е защитена от 4 издаващи се кули, от които проучената е с полукръгъл план. Входът вероятно се е намирал на западната стена – единственото удобно за подход място.1,2 Литература 1Рашев 1995а, 192-193, № 231. – 2Рашев 1982, 134. Шкорпил 1905, 443-502. – Стефанов 1997, 154. Образи Обр. 1. 4. Долина, в м. „Чаира“, 0,9 км западно от с. Долина, общ. Добрич-Селска, област Добрич. История Въпреки че е смятана за антична от някои автори, планът, стоителните особености и откритите върху повърхността керамични фрагменти от IX-X в., златна монета на Константин VII (913-959) и два анонимни фолиса от клас А2 (976-1025) и клас В (1030-1040) дават основание да се отнесе към ранното средновековие.1,2 Археологическа информация Крепостта има неправилна окръглена форма и площ около 18 дка (обр. 2). Първоначално е била изградена по-голямата западна част.1 При нея Шкорпил е отбелязал местата на 20 кули, разположени особено нагъсто по източната стена.3 По-късно пред тази стена е изградена нова – предна отбранителна линия пред най-уязвимия участък. Стените са градени от ломени камъни, споени с глина. Почти от всички страни пред тях се забелязват следи от ров.1 Литература 1Рашев 1982, 145. – 2Рашев 1995а, 204, № 323. – 3Шкорпил, 1905. Образи Обр. 2. 5. Дуранкулак, върху Големия остров, разположен на около 120-200 м от западния бряг на Дуранкулашкото езеро, 3 км южно от с. Дуранкулак, общ. Шабла, област Добрич. История Ранносредновековното селище обхваща целия остров и ляга върху селищна могила с културни пластове от енеолита до античната епоха. Цялата територия на средновековното селище е проучена чрез редовни археологически разкопки, проведени до пълно изчерпване на средновековния пласт. Откритите монети на император Лъв V (812-820) и най-

163

вече съществуването на езическо светилище, наред с минималния брой езически гробове, дават основание да се приеме, че прабългарите са се заселили тук към средата на IX в. Това се потвърждава и от открития тук керамичен материал и други находки. Проучвателите свързват пожара в „жилищно-административния комплекс на управителя“ с печенежки набези (948 г.?), довело до изграждането на защитната стена. В последната четвърт на Х в. обитателите на селището намаляват, за да го напуснат, отнасяйки цялото си имущество към края на века. По-късно животът тук не е възстановен.1,2 Археологическа информация Селището обхваща цялата територия на Големия остров с площ 18 дка. През първите десетилетия на своето съществуване то не е било укрепено. С нарастването на населението и увеличаването гъстотата на застрояване е предприет първият опит за укрепяване на селището с дървена палисада откъм уязвимите за атака през плитчините до езерния бряг западна и югозападна страна на острова. Вероятно такава е имало и по южния му полегат бряг. След опожаряването тя е заместена от каменна стена, следваща нейното трасе (обр. 3). Нейните основи лягат в стъпало, изрязано в културния пласт на склона до скалната повърхност. Лицата ѝ са изградени от необработени плочи, споени с кал, а вътрешността е запълнена с дребни камъни. От вътрешната си страна до запазената височина стената няма оформено лице. Широчината и варира от 1,60 до 1,80 м. Стената завършва при източния нос на острова, опирайки в стръмно спускащите се към езерото скали. Тук е разположен малък косо прорязващ стената вход (обр. 4). Главният вход е бил на западната стена, където островът се свързва със сушата посредством тесен каменен провлак, прекъснат в средата от съображения за сигурност. Страниците му са подсилени с подзиждания. Разположеното вдясно от входа старо „караулно помещение“ е било преустроено. Територията на острова е сравнително плътно покрита с вкопани жилища с каменни стени (общо 212). Те са групирани около два площада – единият около култовия център в най-високата част на острова, а другият приблизително по средата на надлъжната ос на острова. И двата са частично павирани с неоформени плочести камъни. Те застъпват по-ранни структури, което демонстрира постепенното оформяне на селищния план. Основна комуникационна артерия е била дългата улица, свързваща двата площада и продължаваща на изток до края на острова. Около нея сградите са разположени в две редици с ориентация север-юг. Постройките от двете страни по склоновете на острова са стъпаловидно разположени. Очертават се групирания на жилищните сгради, определяни от проучвателя като отражение на развитието на първозаселилите се 14 семейства. Отличава се жилищно-административния комплекс № 1, оформен в хлътнатината на рухнала карстова пещера, където според проучвателите е живял управителят на селището. В най-високата част на острова е имало кръгла сграда, интерпретирана като езическо светилище, впоследствие превърнато в малък едноапсиден християнски храм. Малкият некропол около езическото светилище и двете групи гробове на южния бряг на острова датират вероятно от ранните етапи на съществуване на селището.1,2,3 – На запад срещу острова върху брега на езерото вероятно през X в. е било оформено разширение на селището, оформено от предимно стопански постройки, съпътствани от жилищата на обслужващото ги население.1 – На запад и северозапад от заселената част на бреговата ивица на езерото е разположен голям християнски некропол от IX-X в.3 – На малкия остров в езерото през X в. също е имало некропол, а може би и култово средище1. Литература 1Тодорова 1989а. – 2Тодорова 1989б. – 3Меламед 1989, 111-148. Тодорова, Ботов 1981, 202-205. Образи Обр. 3, 4. 6. Завет, в м. „Калето“, върху естествено защитена тераса при сливането на две разклонения на Воденска река, 3 км югозападно от гр. Завет, област Разград. История Резултатите от направените археологически сондажни проучвания на крепостната стена в централната част на Калето и на селището в североизточния край, дават основание да се предположи, че крепостта е построена и обитавана в периода IX – средата на XI в.1,2,3,4,5, макар че има предположение за съществуването на антично укрепление преди нея.6 Откритият в крепостта оловен печат на цар Петър от третата четвърт на Х в. свидетелства за значението на крепостта като административен център и за връзките и с царския двор.7 Археологическа информация Крепостта има сложен план, доближаващ се до правоъгълник, разположен по дължина югозапад-североизток, резултат от два етапа на градеж (обр. 5). Площ около 80 дка. Крепостната стена е построена от грубо обработени и ломени камъни, споени с кал.1,2 Според Стефанов спойката е хоросан.6 Огражда билото на височината без източната и страна, където високите 15 м отвесни скали са трудно достъпни. От североизточния ъгъл на укреплението се спуска стена – вероятно тук е имало вход към долината. Главният вход е разкрит в средната част на западната стена, която е защитавана от две кули. Южната стена е защитавана от три кули и ров. В по-късен период крепостта е разширена на юг с нова стена, защитена от три кули (Стефанов прибавя още две тук)(обр. 6) и ров. В югозападния ъгъл на укреплението между двете южни стени личат основите на каменно съоръжение с кръгъл план. Във вътрешността на крепостта са проучени четири полувкопани жилища.1,2,3,6 Извън крепостта се развива голямо синхронно селище със следи от каменни постройки.8 Литература 1 Рашев 1995а, 208, № 370. – 2Рашев 1982, 134-137. – 3Василев 1983, 123-124. – 4Василев 2004. – 5Николаева, Василев 2005, 287. – 6Стефанов 1997, 151-153. – 7Василев 1996, 105-108. – 8Николаева, Василев 2006, 351-353. Шкорпил 1905, 486. – Явашов 1930, 5-7. Образи Обр. 5, 6. 7. Изворник, по двата бряга на малка рекичка, 0,5 км югоизточно от с. Изворник, общ. Вълчидол, област Варна. История За съжаление крепостта не е изследвана археологически. Откритите по повърхността керамични фрагменти от IX-X в. и коланни украси, наред със строителните особености на крепостта, показват, че нейното съществуване трябва да се отнесе към този период.1,2

164

Археологическа информация Крепостта има елипсовиден план и площ около 35 дка. Стената е градена от ломени камъни, споени с глина. Няма следи от кули. Пред стената е прокопан ров (обр. 7). В южната част на крепостта е включена минаващата тук малка река, вероятно заради необходимостта от постоянно защитен достъп до водата.1 Литература 1Рашев 1982, 144. – 2Рашев 1995а, 212, № 403. Шкорпил 1905, 502. Образи Обр. 7. 8. Изворово, на висока тераса над суходолие, 0,7 км южно от с. Изворово, общ. Генерал-Тошево, област Добрич. История Направените археологически проучвания и откритите при тях материали – керамика от IX-X в., коланни апликации, нагръдни кръстове, фолис на Лъв VI с Александър (886-912) – показват, че крепостта е била използвана и обитавана през IX-X в.1 Археологическа информация Крепостта има площ около 20 дка. Ров и вал (каменна стена) затварят четириъгълник, чиято източна страна е на ръба на скалата над суходолието. В укрепеното пространство са проучени 4 ранносредновековни вкопани жилища, облицовани с еднолицеви каменни зидове.1 – Южно от крепостта върху площ от 15 дка има следи от селище от X в.1 Литература 1Рашев 1995а, 212, № 407, 408. 9. Малък Преславец, на брега на Дунав, на 0,5 км източно от по-ранното землено укрепление, 4,2 км северно от с. Малък Преславец, общ. Главиница, област Силистра. История Крепостта не е изследвана чрез археологически разкопки. Характерните строителни особености и откриваната по повърхността керамика от VIII-X в. дават основание крепостта да се причисли към ранносредновековните паметници.1,2 Археологическа информация Крепостта попада в свлачище и по-голямата част от нея е пропаднала в коритото на Дунав. Личат следи от южната стена, градена от ломени камъни, споени с глина, и следи от ров пред нея (обр. 8).1,2 – В непосредствена близост до крепостта, в м. „Саръ бурун“, върху високо плато има следи от селище от периода VIII-X в.2,3 Литература 1Рашев 1982, 145. – 2Рашев 1995а, 230, № 596, 597. – 3Бъчваров 1990, 154-177. Образи Обр. 8. 10. Окорш, върху силно издължена издатина на сухоречието Сребренска, 3,3 км западно от с. Окорш, общ. Дулово, област Силистра. История Направените от Р. Рашев, а през 1998 г. и от Г. Атанасов и В. Йотов сондажни археологически проучвания, дават основание да се счита, че крепостта е била построена и обитавана в периода IX-XI в.1,3 Археологическа информация Крепостта има неправилен петоъгълен план и площ около 45 дка. Най-добре е укрепена стената, преграждаща достъпа откъм широката част на издатината, където се е намирал и входът. Тя е била охранявана от три кули и изкопан пред нея ров (обр. 9). Следи от втори ров, преграждащ пътя към входа, се забелязват на 80 м пред стената. Крепостната стена е без основи, широка 3,50 м, и е изградена от ломени камъни, споени с жълта глина. Лицата и са оформени от по-големи плочести камъни, а вътрешността е запълнена с дребни камъни (обр. 10). По средата на зида се забелязват камъни, оформящи вертикално лице, вероятно за заздравяване на стената поради голямата и дебелина и слабата връзка на лицата с вътрешността.1,2 – На 3,8 км западно от с. Окорш, на брега на Сребренска по полегат склон, наречен Юртлук, недалеч от крепостта, има следи от открито селище от VIII-X в.4 Литература 1Рашев 1982, 141. – 2Рашев 1995а, 240, № 697. – 3Атанасов 1991, 77. –4Шкорпил 1905, 483. Стефанов 1997, 154. Образи Обр. 9, 10. 11. Омарчево, на десния бряг на р. Канагьол, на 2 км североизточно от с. Омарчево, общ. Каолиново, област Шумен. История Крепостта не е изследвана чрез археологически разкопки. Счита се, че е заменила разположеното наблизо землено укрепление при с. Ружица и е съществувала в периода IX-X в.1 Археологическа информация Крепостта има трапецовиден план с основа на югозапад и площ около 35 дка (обр. 11).1 Стените, следващи ръба на терасата над реката, не са защитавани от кули, но при тези от изток и югозапад, където теренът е равен, Шкорпил е отбелязал останките на 11 кули с ров пред тях.1,2 Растоянието между кулите варира между 30 и 50 м. Две от тях са охранявали входа на югоизточната стена. Друг вход се забелязва на североизточната стена. Къс зид се спуска по склона към стената, охранявайки достъпа до водата. Стените са градени от ломени, нерядко грубо оформени по-големи блокове, споени с кал.1 – Селище от периода VIII-X в. върху равен терен на 3 км източно от с. Омарчево. Зидове от камъни, споени с кал, бележат границите на отделни дворове и дълги каменни сгради.2 Литература 1Рашев 1982, 131. – 2Шкорпил 1905, 443-502. Образи Обр. 11. 12. Пет могили, по двата бряга на малка река, 2 км югозападно от с. Пет могили, общ. Никола-Козлево, област Шумен. История В крепостта не са извършвани археологически проучвания. Строителната техника и откритият материал – включително оловната пластина с апотропеичен и лечебен текст – дават основание крепостта да се датира в X в.1,2,3 Археологическа информация Крепостта демонстрира голямо сходство с тази до с. Изворник. Има овален план. Стената и е изградена от ломени камъни, споени с глина. Пред нея е прокопан ров. Територията ѝ се разделя на две неравни части от минаващата през нея река.1,2

165

Литература 1Рашев1982 – 2Рашев 1995а, 244, № 731. – 3Попконстантинов, Атанасов 1993, 149-151. 13. Подлес, в м. „Калето“, върху широка тераса със стръмни брегове над тясната долина на Ири дере (Крива река), на 4 км западно от с. Подлес, общ. Главиница, област Силистра. История Данните за характера на фортификацията, находките и керамиката, получени от направените сондажни археологически проучвания, определят периода на съществуване на крепостта от IX до XI в.1 Археологическа информация Стените на крепостта следват очертанията на терасата, ограждайки площ от около 70 дка (обр. 12). Дебели са 2 м, с лица от едри ломени камъни и пълнеж от по-малки такива, споени с жълта глина. Зидът е вкопан в заварения терен на дълбочина 0,25 м. До вътрешното му лице е натрупан укрепващ насип от глина, изкопана от рова пред северозападната и североизточните стени (обр. 13). Стената, преграждаща равнинния терен от северозапад, е била защитена от 6 кули, в южния ѝ край има следи от вход. Друг вход, отвеждащ към речната долина, вероятно е бил разположен в късата напречна извивка на южната стена.1 Литература 1Рашев 1982, 137. Шкорпил 1905, 443-502. Образи Обр. 12, 13. 14. Попина, върху равнинна тераса на брега на Дунав, в подножието на м. „Розован“, 3 км източно от с. Попина, общ. Ситово, област Силистра. История На базата на откритата тук керамика, накити и коланни украси от периода между VIII и XI в., и на строителните особености на крепостта, тя може да бъде причислена към ранносредновековните паметници.1,2 Откритите кръстове енколпиони, монети и печат на Василий Апокан (1060-1070)2 дават основание на Г. Атанасов да изкаже предположение, че през XI в. в крепостта е имало византийски гарнизон.3 За съжаление крепостта не е изследвана чрез археологически разкопки. Археологическа информация Крепостта има правоъгълен план и размери 150х140 м, като северната и част е отнесена от Дунав (обр. 14). На южните ъгли са били издигнати кули. Стените са градени от ломен камък, споен с глина.1,2 Около трите ѝ запазени стени Шкорпил е отбелязал ров, а в описанието се споменават и останки от вал.4 – Западно от крепостта е открит християнски некропол от IX-X в.1,2 Литература 1Рашев 1982, 145. – 2Рашев 1995а, 264, № 887. – 3Атанасов 1991, 79. – 4Шкорпил 1905, 446. Образи Обр. 14. 15. Преселенци, в м. „Калето“, до водоизточник, на 1,7 км запад-югозападно от с. Преселенци, общ. Генерал-Тошево, област Добрич. История Крепостта е изследвана чрез сондажни археологически разкопки. Откритите на повърхността керамични фрагменти от X в., една медна монета на Лъв VI (886-912) и анонимен фолис клас В (1028-1034?), и данните за укреплението дават основание крепостта да се отнесе към периода X-XI в.1,2,3 Крепостта е предшествана от селище с площадка-светилище, просъществувала от края на VIII до края на IX в.4 Археологическа информация Укрепителната линия се състои от стена от ломени камъни споени с глина, берма и ров. Крепостта се разполага върху равен терен, има квадратен план и площ около 20 дка (обр. 15). На североизток към суходолието, до което се намира, няма стена. Във вътрешността са проучени типични за периода жилища, в които не се открива материал защото крепостта е напусната организирано. Откритата едноапсидна църква със скъсен наос е със стени от ломени камъни споени с глина с дебелина 0,80 м. Тя застъпва култово съоръжение от езическия период засипано дебел пласт чернозем.1,3, 4 – На 150 м източно от крепостта следи от ранносредновековно селище.2 Литература 1Рашев1982, 145. – 2Рашев 1995а, 266, № 905, 906. – 3Йотов, Атанасов 2008, 577-578. – 4Йотов, Атанасов, Йотов 2009, 646-647. Образи Обр. 15. 16. Руйно-Аязмото, в м. „Аязмото“, върху широка издатина с отвесни скалисти склонове към сухоречието Сребренска, пресечена от жп линията Самуил-Силистра, на 1,6 км от с. Руйно, общ. Дулово, област Силистра. История Крепостта е изследвана сондажно, като са правени проучвания на източната и северната крепостна стена и във вътрешността.1,2 Издигната е върху културния пласт на селище от V-III в. пр. Хр. Откритите материали – фрагменти от старобългарска керамика, медальони и енколпиони и двете проучени жилища показват, че вероятно е построена и използвана в периода началото на Х – средата на ХІ в., синхронно с крепостта Руйно-Картал кале, но се предполага, че е била издигната малко по-рано.1,2,3 И двете са опожарени заедно в края на Х в., като следите от обитаване след това са изразени по-слабо в Руйно-Аязмото.2 Археологическа информация Площта на крепостта е около 85 дка (обр. 16). Откъм югозапад терасата е ограничена от отвесни скали и там не е издигната крепостна стена. Носът на издатината и северният и бряг са защитени от стена, която е забележимо по-тясна от тази на другите страни. Крепостните стени откъм изток и югоизток, където теренът е равен, са с дебелина 3 м и запазена височина до 1,7 м. Лицата са градени от големи полуобработени камъни, споени с жълта глина. Вътрешността е запълнена с дребни ломени камъни, примесени с жълта глина. Стената е издигната почти върху повърхността на стария терен, само най-долният ред камъни са положени в траншея дълбока 0,25 м.1 Северната стена е широка 3,05 м и ляга направо на заварения терен.2 Крепостната стена е защитена от плътни кули. Ъгловата – разчистена само отвън, е градена

166

като крепостната стена и е с размери 6х5,50 м (обр. 17). Аналогични размери и устройство са имали и кулите по фронта на стената, както може да се види от една частично разчистена (обр. 18). Пред тези стени личат следите на два рова. Първият е бил отдалечен от стената на 7,50 м и е отделен от втория с ивица, широка 4 м. Както между двата, така и покрай външния ров, липсват следи от вал. На две места около кула 3 са запазени следи от каменна стена между двата рова. Оформена е с големи камъни по лицата и широка 2,10 м. Р. Рашев предполага, че е била изградена само в отделни участъци. Така общата ширина на защитната линия е 29 м (обр. 19).1 Във вътрешността на крепостта са изследвани вкопани жилища, едно от които е по-голямо (6,80х5,10 м), като суперструкцията на землянката е била изградена от ломени камъни.2,4 – На около 1,5 км южно от крепостта се намира синхронната и крепост в м. Картал кале.5 – На 400 м от крепостта върху левия скалист бряг на сухоречието Сребренска няколко естествени пещери са приспособени за скална църква и две килии.6 Литература 1Рашев 1982, 143-144. – 2Атанасов, Йотов 2005, 288-289. – 3Рашев 1995а, 271, № 943. – 4Атанасов, Йотов, Русев 2004, 187. – 5Виж следващия параграф в каталога. – 6Атанасов 1991, 28-30. Образи Обр. 16-19. 17. Руйно-Картал кале, в м. „Картал кале“, върху достъпен само през тясна продълговата шийка скален полуостров, заобиколен от сухоречието Сребренска, на 3,5 км южно от с. Руйно, общ. Дулово, област Силистра. История Отбелязана за пръв път от К. Шкорпил крепостта е проучвана сондажно, като са изследвани южната отбранителна линия и жилища до нея.1 От 1999 г. археологическите проучвания са възстановени, като чрез малки квадрати се изследват укрепителните съоръжения и жилища от нейната вътрешност и заобикалящото я селище.2,3 Върху културния пласт на тракийско селище е бил изграден малък късноантичен кастел, съществувал в периода ІV – края на VI в. В началото на Х в. върху полуострова е изградена средновековната крепост.3 Откритите в крепостта и селището материали – керамика от VIII до ХІ в (доминира тази от Х-ХІ в.), накити, коланни апликации, оръжия, медальони, кръстове енколпиони, църковен процесиен кръст, амулет с кирилски текст, анонимни византийски фолиси клас А2 (989-1032 г.) и оловен печат от Х-ХІ в. – отразяват периода на обитаване през Ранното средновековие.1-6 След едно опожаряване в края на Х в. крепостта продължава да се използва до окончателното и унищожаване от печенезите, вероятно през 30-те години на ХІ в.2,3,4 Археологическа информация Крепостта има неправилен план, продиктуван от конфигурацията на терена, и площ около 50 дка (обр. 20). Най-силно е защитена западната стена, разположена върху полегат, спускащ се към сухоречието терен, където са отбелязани пет плътни кули и ров. Учудваща е липсата на кула при уязвимия югоизточен ъгъл, където според проучвателите и стената е разрушена при превземането на крепостта. Три кули, ров и нисък вал пред външната му страна са защитавали южната крепостна стена (обр. 21). Тя е изградена почти по ръба на терасата и е запазена на височина до 2 м. Фундирана е на дълбочина 1,10 м от средновековното ниво. В разрез основата и се стеснява трапецовидно надолу от дебелия 3,60 м цокъл до 2,60 м при дъното. Крепостната стена е широка от 2,80 до 3,40 м и е изградена с отстъп от цокъла – 0,20 м от вътрешната страна. Лицата ѝ са изградени от големи слабо обработени камъни, споени с глина, като стремежът към редово подреждане е нарушен от различния им формат. Вътрешността е запълнена с малки ломени камъни, примесени с глина (обр. 22). Бъркала за калната спойка са открити пред крепостната стена. Заслужава внимание врязаният върху камък от вътрешното лице на стената ипсилон с две хасти. Ровът е изкопан 5 м пред лицето на стената и е с ширина 4,5 и дълбочина 1,10 м. Пръстта е натрупана пред него като вал с дебелина 5-6 и височина 0,60-0,80 м.1,5 В югоизточната част на крепостта, на около 30 м северно от южната стена, е открита успоредно разположена на нея стена. Това разширяване на крепостта с допълнителна стена е станало по-късно, но в границите на Х в. В тази част на укреплението е локализиран и втори вход.3 Главният вход е при шийката на полуострова на изток. Той е бил фланкиран от две кули, едната почти унищожена. Запазената източна е плътна, с трапецовиден план и леко закръглен фронт с ширина 5,80 м. Изградена е от големи полуобработени камъни, споени с глина, като фугите на лицето са измазани със слаб хоросан.6 Лежи върху демонтираните останки на късноантичната стена. Вътрешността на крепостта е била сравнително плътно застроена с вкопани и наземни жилища, датиращи от периода ІХ-ХІ в.1,2,3 – Върху терасата западно от крепостта и на юг върху срещуположния склон на сухоречието има следи от открито селище с площ около 100 дка. Проучените в него землянки и железарска работилница го датират в Х-ХІ в., и показват, че е синхронно на крепостта.3,5,6 – На около 1,5 км северно от крепостта се намира синхронната и крепост в м. Аязмото (Каталог № 16). Литература 1Рашев 1982, 141-143. – 2Атанасов, Русев, Йотов 2001, 130-131. – 3 Атанасов, Йотов, Русев 2004, 187. – 4 Рашев 1995а, 271, № 944. – 5Атанасов, Русев, Йотов 2002, 130. – 6Атанасов, Русев, Йотов 2003, 130. Образи Обр. 20-22. 18. Скала, върху източната тераса на суходолието Канагьол, 2 км източно от с. Скала, общ. Дулово, област Силистра. История Описана в началото на ХХ в. от К. Шкорпил1, крепостта е изследвана чрез редовни археологически разкопки, обхванали 75 % от нейната площ. Резултатите от проучванията показват, че крепостта е била построена и заселена в първите десетилетия на X в., когато вероятно е служила за военен, административен и религиозен център на околните неукрепени селища и станция на пътя Преслав – Плиска – Дръстър. Тя е разрушена и напусната вероятно по време на военните действия през 969-971 г. След кратък период е възстановена, което се свързва с възстановяването на византийската власт в Североизточна България след похода на Теодорокан и Скифий от 1000 г. Проучвателите считат, че през първата половина на XI в. е била обитавана от 25-30 семейства, военен гарнизон и администрация. Крепостта е разрушена, опожарена и окончателно изоставена след военните действия, вероятно при печенежките нашествия от 30-те год. на XI в.2 Археологическа информация Крепостта има трапецовидна форма и площ 16 дка (обр. 23). Крепостната стена е с дебелина 3 м при основата и се стеснява до 2,80 м на височина 0,80 м. Тя е без основи, с лица от недобре обработени варовикови ка-

167

мъни с размери от 0,20 до 0,60 м, споени с кал. Пълнежът между тях е от дребни ломени камъни, споени с кал. Защитена е от 9 плътни квадратни и правоъгълни кули, разположени по три на всяка стена, с размери 3,50х4 м и 2,50х2,50 м, долепени на фуга до нея. Размерите на последните вероятно са били ограничени от наличието на рова пред северната стена. Те са били изградени едновременно с крепостната стена. Липсват следи от дървени конструкции. Ров е изкопан само пред северната стена, като е отделен от нея с берма широка 4,50 м и е имал дълбочина 2,50 м. Ров е имало и от вътрешната страна на северната крепостна стена. Входът е на 15 м североизточно от кула № 2 (обр. 24). В проучената защитена територия към този хоризонт се отнасят 7 землянки и малката еднокорабна едноапсидна черква № 2, построена от ломени камъни, споени с кал, и покрита с керемиди, в която са открити следи от мраморна и белоглинена рисувана вътрешна украса (обр. 25). – След разрушаването и крепостната стена е възстановена със страници от недобре обработени камъни, споени с кал, и пълнеж от дребни камъни и хоросан. Дървени греди са служили за подравняване на камъните и изграждане на конструкции във височина. Вероятно ровът вече не е пълноценно защитно съоръжение. Към този хоризонт се отнасят 36 вкопани и 6 наземни жилища и черква № 1, която по план и строителни особености не се отличава съществено от черква № 2 (обр. 25).2 – В скалния венец южно от крепостта 4 скални помещения и 1 крипта, считани за келиотска монашеска група от X-XI в.2 Литература 1 Шкорпил 1905, 443-502. – 2Йотов, Атанасов 1998. Рашев 1982, 133. Образи Обр. 23-25. 19. Средище, върху тераса при съединяването на две суходолия, 0,5 км южно от с. Средище, общ. Кайнарджа, област Силистра. История Направените сондажни археологически проучвания и теренните наблюдения показват, че крепостта и селището в нея са възникнали през IX в.1,2 Откритите предмети и молибдовулът на византийски пълководец от XI в. дават основание да се предполага, че в края на X – началото на XI в. укрепеното селище е продължило съществуването си и вероятно в него е бил настанен византийски гарнизон.2,3,4 Разрушена е окончателно в средата на XI в.2 Археологическа информация Крепостта има трапецовиден план и площ около 40 дка. Крепостната стена прегражда широката част на терасата и следва очертанията и до отвесния скалист бряг, покрай който не е издигана (обр. 26). Градена е без основа от грубо оформени камъни, споени с жълта глина, взета от изкопания пред достъпната южна стена ров. Поради естествения наклон към вътрешността на крепостта вътрешното и лице е подпряно с насип от жълта глина, а камъните му са подредени с наклон, обратен на този на терена. Стената е дебела 2,50 м (обр. 27). Главният вход е по средата на южната стена. Друг има на север към носа на терасата.1 Литература 1Рашев 1982, 129-131. – 2Рашев 1995а, 279, № 1003. – 3Атанасов 1991, 87. – 4Атанасов 1985, 129-133. Образи Обр. 26, 27. 20. Стърмен, върху слабо извисяваща се над десния бряг на р. Янтра тераса, 2,5 км северно от с. Стърмен, общ. Бяла, област Русе. История Средновековното селище лежи върху пластове от открито селище от периода ІІІ в.Пр.Хр.-IV в.сл.Хр. Археологическите материали осигуряват свидетелства за развитието на селището, получили различни тълкувания от проучвателите. В. Вълов счита, че селището е укрепено не по-късно от първата половина на VIII в., като преустройствата по укрепленията са започнали в началото на ІХ в., а плътната кула е била издигната по време на византийското владичество.Укреплението продължило да се използва и през ХІІІ-ХІV в.1 Това становище е подкрепено в по-голямата си част и от Ст. Михайлов, който го определя като предградско селище и определя като финален период на съществуване на селището ХІІ-ХІІІ век, когато стената вече е представлявала обикновен вал.2 Според Г. Джингов съществувалото от VIII в. (възможно дори от VII в.) славянско селище е продължило да се развива интензивно и през IX-X в., когато е било и укрепено (през Х в.), впоследствие претърпявайки поправки на укрепителните си съоръжения. Той счита, че по време на цялото си съществуване то запазва селския си облик и вероятно в резултат на номадските набези запада, и през ХІІІ в. е напуснато.3 Има свидетелства, че неукрепено селище продължава да съществува в западната част на първоначалното и през епохата на Второто българско царство.2 Археологическа информация Укрепеното селище има план на неправилен квадрат и затваря площ от 48 дка (обр. 28). Защитните съоръжения се състоят от ров широк 3 м и дълбок 2 м, отделен с еднометрова берма от защитна стена със сложно устройство. Тя се състои от изградена от чимове стена, положена в траншея с дълбочина 0,20-0,30 м, широка 2,50 м, подпряна отзад със землен насип и облицована от външната страна със зид от ломени камъни, споени с кал, чиито основи са на около 0,20 м по-високо от тези на стената от чимове (обр. 29).3 В югозападния ъгъл на укреплението е разкрита плътна кула (обр. 30), за която се счита, че е добавена впоследствие.1 Укрепителните съоръжения имат сложно устройство, вероятно отразяващо етапността на изграждането им, отразено и в различаващите се мнения на проучвателите им относно тяхното развитие. В. Вълов счита, че изграждането на първоначалната защитна линия е станало не по-късно от първата половина на VIII век, вероятно в началото на ІХ век бермата и ровът са били засипани, а външният скат на „вала“ е покрит с каменна обложка.1 Ст. Михайлов подкрепя мнението, че селището е укрепено между VIII и ХІ в., без да се ангажира с проблема за относителната хронология на различните елементи от защитните съоръжения.2 Г. Джингов изказва мнението, че селището е укрепено през Х в. с ров и стена от чимове, подпряна със землен насип, вероятно в резултат на спешна необходимост. В последствие е пристъпено към облицоване на фронта на този вал с подпорна стена от ломени камъни, но тази трудоемка операция не е завършена докрай и не обхваща цялата обиколка на защитната линия. В третия етап на изграждане на защитните съоръжения жителите на селището издигат плътните правоъгълни издатъци, чиито останки са открити в сектори І и ІІ.3 Укрепената площ

168

е била застроена с типичните за българското ранно средновековие вкопани жилища. Имало е и наземни жилища със стени от плет, измазан с глина.1,2,3 На база изчисляване на относителната гъстота на жилищата се предполага, че в селището е имало 60-80 такива. Откритите в полския сектор следи от едноапсидна черква4 се считат за несигурни.2 Литература 1Вълов 1982, 70-117. – 2Михайлов 1982, 118-140. – 3Джингов 1982, 9-64. Джингов 1968, 277-288. – 4Генсель, Дымачевски, Гильчерувна 1970, 233-241. Образи Обр. 28-30. 21. Хума, върху наклонена тераса със стръмни склонове, издигаща се 50 м над два потока, оформящи приток на р. Бели Лом, непосредствено източно от с. Хума, общ. Самуил, област Разград. История Крепостта е изследвана чрез археологически разкопки, обхванали площ от 1560 м2 и насочени към изследване на укрепителните съоръжения и жилищата във вътрешността на крепостта. Резултатите, получени от тях показват, че вероятно през VIII в. е възникнало неукрепено селище, и едва по-късно, в края на IX – началото на X в., неговите обитатели са се заселили в новоизградената крепост, изоставена в средата на XI в.1 Археологическа информация Крепостта има план на неправилен петоъгълник, продиктуван от конфигурацията на терена, и площ 30,6 дка (обр. 31). Откъм достъпните северна и североизточна страна е оформена тройна защитна линия – каменна стена, ров и външна стена. Крепостната стена е изградена почти върху повърхността на терена – вкопана е от 0,10 до 0,20 м. Вероятно това се дължи на слягането на почвата от тежестта на зида. Дебелината ѝ достига 2,10-2,20 м и е изградена от местен ломен камък, споен с жълта глина. Външното ѝ лице е оформено от камъни с дължина 0,45 м, вътрешното е изградено по подобен начин, но от по-малки камъни, докато вътрешността е запълнена с жълтеникава глина, примесена с дребни мергелни камъни – несъмнено част от изкопаната от рова землена маса. Наклонът към вътрешността на крепостта и липсата на основи е принудила строителите да насипят укрепващ землен слой покрай вътрешното лице на стената, съставен от силно трамбована хумусна пръст. Отделеният с берма (3,70 м) ров има несиметрична форма – ескарпът му е по-къс и стръмен. Широчината му в горната част варира от 6,20 до 8 м, а дълбочината е 2,10-2,20 м. Дъното му е оформено като тясна канавка. До външната страна на рова, понякога отделена с берма широка 1 м, се е разполагала днес напълно разрушената трета укрепителна линия. Вероятно това е била стена с подобна на вътрешната конструкция, не надминаваща 2 м дебелина (обр. 32).1 Откъм югоизток теренът е стръмен и трудно достъпен, което обяснява липсата на ров и по-малката дебелина на крепостната стена тук. Подобна е ситуацията и при южната и западната стени на крепостта. Изключение представлява широката 52 м падина, пресичаща южната крепостна стена, която е оставена непреградена и според проучвателите е използвана за достъп до изворите край реката и намиращото се до тях неукрепено селище. На североизточната стена е открит друг вход към крепостта. Той е силно обезличен, но запазените му страници оформят пространство широко едва 1 м. Вероятно тук е съществувала обикновена врата-потерна, а не порта. Тя е защитена от квадратна плътна кула със страна 4,50 м, построена по-късно от стената, за което свидетелства пластът върху който ляга, но изградена със сходна техника. Има следи от друга такава кула на северния ъгъл.2,1 В укрепената територия са проучени 37 жилища. Тя е била застроена сравнително плътно с вкопани жилища, без правилна планировка и обособяване на различни групи (обр. 33). В проучените изкопи не са открити следи от каменни постройки, но според местните жители при оран на 20-30 м югозападно от изкоп ІІІ се появяват много ломени камъни вероятно от някаква каменна постройка.1 – Южно от крепостта по северния бряг на потока върху тераса с размери 120х400 м следи от селище от VIII-XI в.1 – Върху склона над сливането на двата потока, южно от крепостта, е проучен християнски средновековен некропол от втората половина на IX – XI в.1 Литература 1Рашев, Станилов1987. – 2Рашев 1982, 129-131. Образи Обр. 31, 32. 22. Цар Асен, върху естествено защитена тераса, издаваща се като нос в долината на Канагьол, 3 км от с. Цар Асен, общ. Алфатар, област Силистра. История Крепостта не е споменавана в писмените извори. Описана е за пръв път от К. Шкорпил.1 Проведените мащабни археологически проучвания предоставят богат материал – укрепителни съоръжения, жилищни и култови постройки,2,3 керамика от периода VIII-XI в.,4 византийски анонимни фолиси клас А2 и В5, кръстове енколпиони и украшения6 и старобългарски надписи.7,8 Въз основа на подемния материал и стратиграфските данни за отделните периоди на живот се счита, че крепостта е построена върху незащитено селище от VIII-IX в. вероятно в края на IX или най-късно в началото на X в. Тя е един от значимите пунктове на Първото българско царство. Намерените в нея два печата – единият на Роман І (921-931) – говорят за ролята и в политиката. Вероятно е била важно звено по пътя, свързващ Преслав с Дръстър, минаващ по Канагьол. Крепостта е била и важен църковен център, за което свидетелстват откритите в нея черкви,3 съсредоточените в близост до нея скални манастири9 и многото предмети свързани с култа.6 Крепостта е разрушена в края на X в., което може да се свърже или с похода на Светослав и последвалото настъпление на Йоан Цимисхи през 971 г., или с византийския поход от 1001 г. След това е възстановена. Изказано е мнение, че е една от крепостите около Дръстър, в които Цимисхи оставя охрана според Скилица.10 Крепостта е разрушена и опожарена отново към средата на XI в. при печенежките нашествия. След това животът в нея продължава известно време и окончателно прекъсва.2 Археологическа информация Крепостта има формата на неправилен четириъгълник със заоблени ъгли, обърнат с късата страна на юг (обр. 34). Крепостните стени затварят площ от 45 дка, следвайки очертанията на терена. Градени са в редова зидария от полуоформени квадри, споени с кален разтвор – пълнежът между лицата е от ломени камъни – и са дебели 2,40 м. Фугите на лицата са запълнени и замазани с хоросан със слаб примес на счукана тухла. Основите са вкопани на 0,50 м.

169

Зъберите на стените са били покривани с двускатни каменни капаци. Откъм достъпните северна и източна страна крепостта е подсилена с дълбок 4 и широк 20 м ров – такъв има и откъм западната страна – и от 4 правоъгълни плътни кули (обр. 35), изградени едновременно със стените, но без конструктивна връзка с тях. В чупка на източната стена е разположена главната порта на крепостта (обр. 36). Втората порта е обикновено прекъсване на стената на 46 м от югоизточния ъгъл (обр. 35). При възстановяването на крепостта след първото ѝ разрушаване в югозападния ъгъл е било издигнато малко вътрешно укрепление. Във него, при портите и верижните помещения до тях, са открити повечето предмети свързани с въоръжението.2 Крепостта е имала улична мрежа с настилка от дребни камъни. В централната ѝ част са били изградени четири еднокорабни едноапсидни черкви. Най-голямата, датираща отпреди първото разрушаване на крепостта, е била изградена от блокове, споени с хоросан, и оградена с каменен зид, затварящ двор и жилище. Останалите са от периода след първото разрушаване на крепостта, от когато датира и голямата жилищна сграда в близост до вътрешното укрепление.2,3 Само черква № 3 се счита за построена през Х в.10 Защитеното пространство на крепостта е било застроено с типичните за периода полувкопани и наземни жилища.2 – 1 км източно от крепостта има каменна кариера, в която личат оформени за вадене квадри. Вероятно тя е била разкрита за строителството на крепостта през IX-X в.9 Извори 10Скилица 1965, 266, 268. Литература 1Шкорпил 1905, 506. – 2Димова 1993, 54-75. – 3Антонова, Дремсизова 1984, 59-69. – 4Димитров 1993, 76-122. – 5Атанасов 1999. – 6Атанасов, Йотов 1989, 81-95. – 7Ангелов Н. 1980, 35-38. – 8Попконстантинов 1984, 91-98. – 9 Атанасов. 1984, 91-98. – 10Атанасов 2007, 178-179. Димова 1992, 74-78. – Рашев 1982, 133. – Тотев 1998-1999, 192-197. Образи Обр. 34-36. 23. Каменният вал в Добруджа, наричан първоначално от местното население „Таш герме“ (каменна преграда). Започва на брега на Дунав южно от гр. Черна вода и продължава на югозапад, следвайки стръмния южен бряг на наводнената долина Кара су. В м. „Гуру Гермелелор“ пресича Големия землен вал и продължава в източна посока, преграждайки 12 километровата отсечка, незащитена от по-стария землен вал. От м. Петре продължава на изток успоредно на земления вал, северно от него. При гара Доробанцул отново го пресича и се отклонява на югоизток, извивайки в широка дъга и западно от гр. Констанца отново се доближава до земления вал, но южно от него. При гара Медея Каменният и Големият землен пресичат Малкия землен вал. Каменният вал завършва на морския бряг, 1 км югозападно от античния Томи (Карта 3).1 История Каменният вал е едно от най-внушителните защитни съоръжения на Балканския полуостров. По аналогия с намиращите се до него два землени вала той също е обозначаван с термина „вал“ (название вече утвърдено в науката), макар че представлява каменна преградна стена подобна на Анастасиевата пред Константинопол. С него трябва да се свърже известието на т. нар. Апокрифна българска летопис, че „Испор цар“ направил „велик презид от Дунав до морето“. Може да се приеме, че неизвестният автор е обединил едно действително издигнато от Аспарух съоръжение (Малкия землен вал) с по-късно построения Каменен вал. Друг писмен паметник, свързан с него, е т.нар. Добруджански надпис (или Надписът на жупан Димитър), върху който въпреки недобрата му запазеност личи годината 943-а.1 Макар че по неофициални данни той е бил открит в купчина камъни, извадени от местните жители, в румънската литература се твърди, че надписът е бил вграден или по-вероятно преизползван в източната стена на крепост № ХХ (Аксан демир табиасъ), намираща се до гара Мирча вода.2 Взимайки го под внимание, може да се предполага, че Каменният вал е бил издигнат след тази година3 (ако се приеме, че е бил преизползван) или преди нея (ако е бил специално взидан в стената). Последната информация, която изворите дават за този паметник, е споменаването, че император Василий ІІ изпратил архигета Василий Гутос и подчинения му таксиарх Елпидий Врахамий в тази област със задачата да възстановят „вала“, вероятно поради опасността от печенежки нахлувания.4 Сходството на Каменния вал с римските защитни линии (като Адриановия вал в Шотландия например) кара един от първите му проучватели К. Шухард да го счита за прототип на Анастасиевата стена.1,5 Въпреки откриването на преупотребени в стената архитектурни детайли от VI в., макар че те дават само относителната долна хронологическа граница, строителството на паметника е датирано в този период.6 Римският произход на Каменния вал намира и досега защитници сред някои учени.7 Увеличаването на информацията за паметника чрез обхожданията му от К. Шухард и К. Шкорпил и сондажните разкопки на първия, дават възможност за ревизиране на господстващото мнение за римския му произход. Пръв Й. Венедиков през 1917 г. изказва предположението, че валът не може да принадлежи на античната укрепителна система, а е дело на българската държава.1,8 Това мнение е подкрепено и от археологическите проучвания на участъци от преградната стена (като при Меджидия), където включително и в селищата покрай нея е отчетено наличието на керамика от ІХ-Х в.9,10,11 Въпреки това становището за българския произход на вала се отрича от румънските учени, според които той е построен от Византия между 972 и 992 г.12 или дори в началото на ХІ в.13 Съществува и становището, че Каменният вал е защитна линия, изградена от българската държава, срещу някакви въображаеми византийски владения в Северна Добруджа през Х в.,14 или според друго мнение на същия изследовател през ІХ в.15,16 Мнението, че Каменният вал е паметник на старобългарското военно строителство от първата половина на Х в., издигнат по време на управлението на цар Симеон1, се подкрепя и от последните археологически проучвания от 1987 г. В крепост № ІІІ са изследвани жилища полуземлянки, датирани от солид на Константин VII и Роман ІІ от средата на Х в.2, както и от новите проучвания на скалния манастир и кариерата при Мурфатлар.17, 18 Археологическа информация За съжаление днес паметникът е значително обезличен по цялото си протежение. Названието Каменен вал е подвело много автори да описват съоръжението като каменна облицовка на землен насип. Действително в профила, публикуван от Шухард, личи, че количеството землена маса пред външното лице на стената е около 3 пъти

170

по-малко пред това до вътрешното (обр. 37), създавайки погрешно впечатление. Всъщност Каменният вал представлява самостоятелен каменен зид с дебелина около 2 м. Възстановката на стената, предложена от Точилеску, би могла да се приема само хипотетично (обр. 40). Основата на стената не е проучена задоволително, но от някои сондажни наблюдения се съди, че е плитка и следователно височината и не е надминавала 3-4 м. Отбраната на стената е била съсредоточена в 24-те крепости, конструктивно свързани с нея, и в 6-те издигнати в близост (Каталог №№ 24-55). В планировката на Каменния вал се откриват някои сходства с по-ранния Голям землен вал, но и някои особености. На разстояние 59 км са изградени 28 крепости, средно по една на всеки 2 км. Между 4 крепости разстоянието е от 500 до 1000 м, 7 са отдалечени една от друга на 1 до 2 км, 7 – от 2 до 3 км и само между 3 крепости разстоянието надминава 3 км. Най-малко е то между крепости № ХІІ и ХІІІ – 574 м, а най-голямо между крепости № III и IV – 3271 м. Първите четири крепости откъм морето са отдалечени една от друга на повече от 3 км, но са два пъти по-големи по площ от крайдунавските, разстоянието между които е не повече от 1 км. Повечето крепости са конструктивно свързани с преградната стена, само в три случая (№№ V, XI, XII) са разположени встрани от нея. Издигнати са върху доминиращи височини. Разположението на преградната стена и свързаните с нея крепости не е съобразено с по-стария Голям землен вал. Дори когато заемат места на негови лагери (№№ XVII, XXX), крепостите не се съобразяват с тяхната планировка. Не е взета под внимание възможността по-старият вал да се използва като допълнително препятствие. Всички крепости са изградени едновременно с преградната стена, някои обаче са допълнително разширени (№№ XIII, XVIII) или разделени на две с преградни стени (№№ IX, XVII). Преобладават крепостите с правоъгълен план – 22, 3 имат овален план (№№ XI, XII, XXII), 2 триъгълен (№№ XIX, XXX) и 1 на многоъгълник (№ V). Отклоненията от четириъгълния план и разликите в големината на площта са продиктувани от конфигурацията на терена. 5 крепости са с площ от 10 до 30 дка, 16 – от 30 до 50 дка, 6 – от 50 до 100 дка и само 1 – над 100 дка. По целия Каменен вал се наблюдава единство на конструктивните особености. Преградната стена не е била снабдена с кули и пред нея е бил изкопан ров, отделен с берма. Изградена е от обработени варовикови блокове в цялата си дебелина или те оформят само лицата, докато вътрешността е запълнена с блокаж. Спойката е бял хоросан. Според Точилеску най-отдолу е изградена едноредова подложка от малки блокчета, върху които с отстъп са подредени по-големите лицеви блокове (обр. 38, 39). Аналогичен е градежът на стените на крепостите, при които за спойка обаче е използвана глина, само при по-големите – хоросан (№ ХХ). Като защитен елемент кули се срещат само при големите крепости, издигнати на уязвимите сектори или при портите. Ров има при всички крепости, на места дори двоен или троен в зависимост от достъпността на терена. Такъв отсъства само при крепост № XXVII, която принадлежи на паметниците на монументалното крепостно строителство. При някои крепости (№№ IX, XI, XII, XX, XXI) Шухард е отбелязал в пространството между двата рова втора каменна стена.1 Литература 1Рашев 1982, 152-173. – 2Mănucu-Adameşteanu 2001, 472. – 3Božilow 1973, 12. – 4Василевски 1997, 101. – 5 Schuchhardt 1901, 126. – 6Vulpe 1938, 370. – 7Napoli 1997, 356-358. – 8Венедиков Й. 1917, 12. – 9Comşa 1951, 235-237. – 10 Comşa 1957a, 325-333. – 11 Comşa 1957б, 235-237. – 12Salamon 1971, 495. – 13Barnea 1971, 215. – 14Diaconu 1962, 334-335. – 15 Diaconu 1973-1975, 209. – 16Рашев 1979б, 16-18. – 17Атанасов 2007, 193-194. – 18Атанасов 2010, 470-471. Tocilescu 1900, fig. 85, 88. – Schuchhardt 1918. – Barnea, Ştefănescu 1971, 100-120. Образи Обр. 37-40. 24. Крепост № І на Каменния вал в Добруджа, била е разположена на морския бряг, на 1 км южно от античния Томи, в чертите на днешния град Констанца. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. Останките и са видени и описани само от фон Винке.1 Археологическа информация Днес крепостта е изцяло заличена. Според фон Винке е имала размери 330х300х250 крачки.1 Литература 1Рашев 1982, 155. Vincke 1839-1840. 25. Крепост № ІІ на Каменния вал в Добруджа, при гара Палас в дн. гр. Констанца, на растояние 3043 м от крепост № І, непосредствено на север от нея минава Големият землен вал. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. За съжаление са проучени сондажно само укрепителните съоръжения.1 Археологическа информация Крепостта е свързана със стената на Каменния вал и използва за своя южна страна Малкия землен вал. Има правоъгълен план. Размерите които дава за нея Шкорпил значително се отличават от тези на Шухард – 280х205 м. В южните ѝ ъгли са отбелязани кръгли кули (обр. 41).1,2 Литература 1Рашев 1982, 155,158. – 2Schuchhardt 1918. Napoli 1997, 348-359. – Barnea, Ştefănescu 1971, 100-120. Образи Обр. 41. 26. Крепост № ІІІ на Каменния вал в Добруджа, намира се на разстояние 3265 м от крепост № ІІ, южно от нея минава Малкият землен вал. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. При археологически проучвания в нея са изследвани жилища полуземлянки датирани от открития в тях солид на Константин VII и Роман ІІ от средата на X в.1 Археологическа информация Крепостта е свързана с преградната стена на Каменния вал. Има план на квадрат със страна 162 м. В южните ъгли има останки от кръгли кули (обр. 42). Оградена е с ров. По повърхността са разхвърляни останки от камъни и фрагменти от тухли и плоски керемиди.2

171

Литература 1Mănucu-Adameşteanu 2001, 472. – 2Рашев 1982, 155, 158. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. Образи Обр. 42. 27. Крепост № ІV на Каменния вал в Добруджа, намира се на разстояние 3271 м от крепост № ІІІ. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. За съжаление в нея не са провеждани археологически проучвания. Археологическа информация Крепостта е свързана с преградната стена на Каменния вал. Има правоъгълен план, размери 449х205 м и площ 92 дка. Изтеглена на изток преградна стена я разделя на две неравни части (обр. 43). Около западната стена и отчасти около южната има следи от три успоредни рова.1 Според Шухард това са двойна стена и двоен ров.2 Литература 1Рашев 1982, 155, 158. – 2Schuchhardt 1918. Napoli 1997, 348-359. – Barnea, Ştefănescu 1971, 100-120. Образи Обр. 43. 28. Крепост № V на Каменния вал в Добруджа, намира се на разстояние 1001 м южно от крепост № IV. История Това е най-голямата крепост в защитната система на Каменния вал. За съжаление не е проучвана чрез археологически разкопки.1 Паметници Крепостта е изтеглена на юг от преградната стена на Каменния вал. Първоначално е имала план на петоъгълник със силно издължен и заострен връх, но по-късно от север е добавена нова част и придобива неправилен шестоъгълен план (обр. 44). Максимални размери 680х495 м. Площ – около 300 дка. Около стените ѝ се проследява ров.1 Литература 1Рашев 1982, 157, 161. Schuchhardt 1918. – Napoli 1997, 348-359. – Barnea, Ştefănescu 1971, 100-120. Образи Обр. 44. 29. Крепост № VІ на Каменния вал в Добруджа, намира се между селата Валул луи Траян и Валя сака, като южната и част е пресечена от шосето Констанца-Мурфатлар, на 2412 м от крепост № IV. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. Сондажно е проучвана само защитната ѝ линия. Археологическа информация Крепостта е свързана с преградната стена на Каменния вал. Има правоъгълен план и размери 196х192 м, площ – 34 дка (обр. 45). Оградена е с каменна стена и ров (обр. 46). Върху преградната страна на Каменния вал и част от крепостта са разхвърляни фрагменти от керемиди и камъни.1 Литература 1Рашев 1982, 157, 161-162. Schuchhardt 1918. – Napoli 1997, 348-359. Образи Обр. 45, 46. 30. Крепост № VІІ на Каменния вал в Добруджа, намира се северно от с. Валя сака на разстояние 2179 м от крепост № VI. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. Сондажно е проучена само част от защитната ѝ линия. По повърхността Шкорпил е намерил фрагменти от „съдове, рязко нарязани“.1 Археологическа информация Крепостта е свързана с преградната стена на Каменния вал. Има неправилен четириъгълен план и размери 191х182х171х270 м и площ 42 дка (обр. 47). Защитена е от единична каменна стена с двоен ров пред нея (обр. 48).1 Според Шухард стената е двойна и на западната и източната стена на крепостта има по една кула, както и още една в ъгъла, където се съединяват.2 Литература 1Рашев 1982, 157, 162. – 2Schuchhardt 1918. Napoli 1997, 348-359. Образи Обр. 47, 48. 31. Крепост № VІІІ на Каменния вал в Добруджа, намира се северно от гр. Мурфатлар, върху склона на възвишението Герме баир, на най-високото място, до което се изкачва преградната стена на Каменния вал, на разстояние 2353 м от крепост № VII. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. При разкопки е установено, че културният пласт в нейните очертания датира от IX-X в.1 Археологическа информация Крепостта е свързана с преградната стена на Каменния вал. Има почти квадратен план и размери 190х188 м и площ 67 дка (обр. 49). Установено е, че стените на крепостта са почти унищожени. По средата на южната стена има следи от вход. Крепостта е заобиколена от ров (обр. 50).2 Литература 1Barnea, Stefanescu 1971, 102, № 86. – 2Рашев 1982, 156-162. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. Образи Обр. 49, 50. 32. Крепост № IX на Каменния вал в Добруджа, намира се в подножието на възвишението Герме баир, южно от гр. Поарта Алба, на разстояние 1291 м от крепост № VIII. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. Сондажно е проучена само част от защитната ѝ линия.

172

Археологическа информация Крепостта е свързана с преградната стена на Каменния вал. По план е четириъгълник с размери 334х310х210х190 м и има площ 67 дка. Напречна стена разделя крепостта на две неравни части. На северозападната и югозападната стена, както и на ъгъла, образуван от тях, са отбелязани по една кула. Пред югоизточната стена са прокопани три рова (обр. 51). По повърхността Шкорпил е забелязал следи от постройки, градени от ломени камъни.1 Литература 1Рашев 1982, 157, 163. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. Образи Обр. 51. 33. Крепост № X на Каменния вал в Добруджа, намира се западно от гр. Поарта Алба, на разстояние 1369 м от крепост № IX. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. Не са провеждани археологически проучвания. Археологическа информация Крепостта е свързана с преградната стена на Каменния вал. Има план на трапец с дължина на основите 183 и 143 м, със страни – 198 и 185 м, и площ – 31 дка. Защитена е с крепостна стена и ров, като на южната ѝ стена има следи от вход (обр. 52).1 Литература 1Рашев 1982, 157, 163. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. Образи Обр. 52. 34. Крепост № XІ на Каменния вал в Добруджа, намира се източно от вала, на върха на възвишение, на разстояние 2301 м от крепост № X. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. За съжаление в нея не са провеждани археологически проучвания. Археологическа информация Крепостта не е свързана конструктивно с преградната стена на Каменния вал. Има подковообразен план с една равна страна дълга 180 крачки, максимален диаметър 270 крачки и площ около 35 дка. Защитена е от каменна стена и двоен ров. До най-изпъкналата част има следи от ров (обр. 53).1 Литература 1Рашев 1982, 157, 164. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. – Barnea, Ştefănescu 1971, 100-120. Образи Обр. 53. 35. Крепост № XІІ на Каменния вал в Добруджа, намира се върху височина западно от вала, на разстояние 2000 м от крепост № XI. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал, макар и не като негов лагер, както погрешно я определя Шкорпил.1 В нея не са провеждани археологически проучвания. Археологическа информация Крепостта има план на неправилна елипса с максимален диаметър 300 крачки и площ 38 дка. Сега е запазена във вид на единичен вал от камениста почва с три рова пред него (обр. 54).1 Литература 1Рашев 1982, 157, 164. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. – Barnea, Ştefănescu 1971, 100-120. Образи Обр. 54. 36. Крепост № XІІІ на Каменния вал в Добруджа, разположена е югоизточно от точката, в която Каменният вал пресича Големия землен вал, на разстояние 2300 м от крепост № XII. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. Сондажно е проучена само част от защитната ѝ линия. Археологическа информация Крепостта е свързана с преградната стена на Каменния вал. Има план на неправилен четириъгълник, съставен от две построени по различно време части. Първоначалната крепост (на запад) е с каменни стени и има размери 208х201х175х160 м и площ 33 дка. На югозападната ѝ стена има следи от вход. Допълнително издигнатата от югоизток част е защитена със землен вал и има площ 23 дка (обр. 55).1 Литература 1Рашев 1982, 159, 164. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. – Barnea, Ştefănescu 1971, 100-120. Образи Обр. 55. 37. Крепост № XІV на Каменния вал в Добруджа, разположена е до един от старите пътища, минаващи през долината Карасу, на разстояние около 3 км от крепост № XIII. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. Проучвана сондажно е само южната ѝ защитна линия. Археологическа информация Има план на неправилен издължен четириъгълник с размери 270х170х120 м и площ около 50 дка. Северната ѝ част, съединяваща се с преградната стена на Каменния вал, е унищожена. Оградена е с каменна стена, а от юг и от двоен ров (обр. 56). На повърхността са разхвърляни ломени камъни от разрушени постройки. Останки от такива има и източно и западно от крепостта.1 Литература 1Рашев 1982, 159, 166. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. Образи Обр. 56.

173

38. Крепост № XV на Каменния вал в Добруджа, вероятно е била разположена в чертите на гр. Меджидия. История Шухард допуска съществуването на тази крепост поради голямото разстояние между крепости №№ XIV и XVI – около 5 км.1,2 Литература 1Рашев 1982, 159. – 2Schuchhardt 1918. 39. Крепост № XVІ на Каменния вал в Добруджа, западно от гр. Меджидия, на разстояние около 5 км от крепост № XIV. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. В нея не са провеждани археологически проучвания. Археологическа информация Крепостта има почти квадратен план, размери 205х199 м и площ – 40 дка. Северната ѝ част, която е била свързана с преградната стена на Каменния вал, е унищожена от каменоломни. Откъм юг крепостта е долепена до Големия землен вал, използвайки го за южна стена. Тук има следи от вход (обр. 57).1 Литература 1Рашев 1982, 159, 166. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. Образи Обр. 57. 40. Крепост № XVІІ на Каменния вал в Добруджа, разположена е върху северозападния склон на възвишението Петре, на разстояние 2700 м от крепост № XVI. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. В нея не са провеждани археологически проучвания. Археологическа информация Крепостта е свързана с преградната стена на Каменния вал. Има неправилен четириъгълен план. Вътрешността ѝ е разделена на две части чрез напречна стена. Източна, с дължина покрай преградната стена на Каменния вал 305 м и площ 55 дка, и западна с площ 20 дка. Откъм запад няма защитни съоръжения поради стръмния скалист склон. Крепостните стени са градени от варовикови камъни без хоросанова спойка, пред южната и източната има следи от ров. На 60 м южно от крепостта се проследява плитък ров и заличен землен вал, вероятно изграден като допълнително препятствие пред главния вход на крепостта. Напречната стена между вала и крепостта, означена в плана на Шухард, при Шкорпил не е отбелязана (обр. 58).1 Литература 1Рашев 1982, 159, 166 Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. – Barnea, Ştefănescu 1971, 100-120. Образи Обр. 58. 41. Крепост № XVІІІ на Каменния вал в Добруджа, разположена е върху широка площадка, ограничена от тесни долове, на разстояние 1911 м от крепост № XVII. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. В нея не са провеждани археологически проучвания. Археологическа информация Крепостта е свързана с преградната стена на Каменния вал. Има план на издължен четириъгълник и се състои от три части (обр. 59). Най-ранна е централната, с размери 167х158х155х223 м и площ 29 дка. На източната и западната ѝ стена има по 2 кули, южните ъгли също са защитени с кули. Югозападната ъглова кула е охранявала и разположения 25 м източно вход. Частично разкритата източна стена е дебела 2,50 м. Лицата ѝ са изградени от квадри, споени с хоросан, а вътрешността е запълнена с дребни ломени камъни без спойка. Добавената западна част на крепостта има трапецовиден план и площ 21 дка. Източната добавка е с план на неправилен четириъгълник и площ около 20 дка. Откъм източната страна на централната част на крепостта и на източната добавка има следи от двоен ров, а откъм юг по целия фронт на крепостта от троен.1 Литература 1Рашев 1982, 159, 167. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. – Barnea, Ştefănescu 1971, 100-120. Образи Обр. 59. 42. Крепост № XІХ на Каменния вал в Добруджа, разположена е на разстояние 1496 м североизточно от крепост № ХVIII. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. В нея не са провеждани археологически проучвания. Археологическа информация Крепостта е свързана с преградната стена на Каменния вал. Има план на триъгълник с основа, дълга 293 м, височина – 165 м и площ около 40 дка (обр. 60). Външното лице на западната ѝ стена е изградено от големи дялани камъни. Западно от крепостта има следи от полузаличен землен вал и ров, за които Шкорпил допуска, че са били част от по-ранно землено укрепление, заместено от нея. По-вероятно е обаче това да е по-късна добавка към първоначалната каменна крепост.1 Литература 1Рашев 1982, 159-160, 167. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. Образи Обр. 60. 43. Крепост № XХ на Каменния вал в Добруджа, известна още като „Аксан демир табиасъ“, е разположена до гара Мирча вода, до мястото на най-прекия път през долината Карасу, на разстояние 1800 м от крепост № XIX.

174

История Крепостта е ключов елемент от защитната система на Каменния вал. В нея не са провеждани археологически проучвания. Във вътрешността ѝ повърхността е осеяна с фрагменти керамика от IX-XI в. Сред камарите камъни, извадени от местните жители (по неофициални данни), Е. Комша е открил варовиков блок с надпис от 943 г.1 Румънските учени твърдят, че той е бил вграден или преизползван в източната стена на крепостта.2 На негова основа се предполага, че Каменният вал е бил построен след тази година (ако е бил преизползван) или преди нея (ако е бил специално взидан в стената).3 Археологическа информация Крепостта има неправилен план и площ 50 дка. При нея преградната стена на Каменния вал свива под прав ъгъл на север, обхващайки изцяло площадката на терасата, върху която е разположена крепостта (обр. 61). Северната част на крепостта заедно с преградната стена е разрушена. Източната стена е дълга 116 м и почти в средата има останки от кула. Южната стена е дълга 250 м и е имала четири кули, две от които защитаващи портата. Западната стена с дължина 153 м следва с отстъпи извивките на терена. Около крепостните стени се проследява ров, от юг той е двоен. Пред площадката, пресичаща рововете и осигуряваща достъп до портата, Шкорпил е отбелязал яма с диаметър около 30 м. В точка А на плана, нарисуван от Шкорпил, преградната стена на Каменния вал е изградена от обработени варовикови блокове, споени с „бял дроблив хоросан“. Източната стена на крепостта в точка Б е с лица, изградени от обработени блокове с размери 0,50-0,60х0,30-0,40 м, споени с жълта глина, а вътрешността ѝ е запълнена с дребни камъни и глина. Във вътрешността на крепостта са разхвърляни ломени камъни от разрушени постройки. Изглед от лицето на една такава е рисунка В.1 Литература 1Рашев 1982, 160, 168. – 2Mănucu-Adameşteanu 2001, 472. – 3Božilov 1973, 12. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. – Barnea, Ştefănescu 1971, 100-120. Образи Обр. 61. 44. Крепост № XХІ на Каменния вал в Добруджа, разположена е на разстояние 2372 м от крепост № XX. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. В нея не са провеждани археологически проучвания. Археологическа информация Крепостта има план на трапец с размери 200х189х180 м и площ около 35 дка. Преградната стена на Каменния вал я пресича по средата, разделяйки я на две части (обр. 62). Около стените са запазени следи от двоен ров.1 Литература 1Рашев 1982, 160, 168. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. Образи Обр. 62. 45. Крепост № XХІІ на Каменния вал в Добруджа, разположена е до една от извивките на преградната стена на Каменния вал, на разстояние 1074 м от крепост № XXI. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. В нея не са провеждани археологически проучвания. Археологическа информация Крепостта е долепена до преградната стена на Каменния вал и в план представлява полуелипса с диаметър 505 м и площ около 40 дка (обр. 63). Шухард е отбелязал следи от допълнително укрепено пространство на юг, за което Шкорпил не дава данни. Според последния преградната стена в този участък е дебела 2,40 м и е „плитко положена от дребни камъни“. Няма следи от ров пред крепостните стени.1 Литература 1Рашев 1982, 160, 170. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. Образи Обр. 63. 46. Крепост № XХІІІ на Каменния вал в Добруджа, разположена е до мястото, където Каменният вал пресича Големия землен вал, на разстояние 574 м от крепост № XXII. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. В нея не са провеждани археологически проучвания. Археологическа информация Северната част на крепостта е унищожена при срутване на брега. Запазената част има размери 144х120х103 м и площ 16 дка (обр. 64). По средата на източната и западната крепостна стена се е издигала по една кула. Такива е имало и в южните ъгли на крепостта.1 Литература 1Рашев 1982, 165, 170. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. Образи Обр. 64. 47. Крепост № XХІV на Каменния вал в Добруджа, заема площадка ограничена от дълбоки долове, на разстояние 1950 м от крепост № XXIII. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. В нея не са провеждани археологически проучвания. Археологическа информация Крепостта е свързана с преградната стена на Каменния вал. Има четириъгълен план, размери 144х125х147х195 м и площ 20 дка (обр. 65). По стените и ъглите са разположени седем кули, две от които са охранявали портата на югозападната стена. Откъм достъпната страна е прокаран единичен ров, до чиято външна страна се забелязват следи от нисък землен вал. Във вътрешността на крепостта има следи от постройки, градени от ломени камъни. До югозападната ъглова кула има останки от стар кладенец.1

175

Литература 1Рашев 1982, 165, 170. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. Образи Обр. 65. 48. Крепост № XХV на Каменния вал в Добруджа, разположена е 25 м северно от преградната стена на Каменния вал, на разстояние 750 м от крепост № XXIV. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. Сондажно е проучена само част от защитната ѝ линия. Археологическа информация Крепостта има план на трапец (обр. 66). Северната ѝ половина е пропаднала, запазена е изцяло само южната стена дълга 125 м. Първоначалната площ не е надминавала 15 дка. За разлика от другите крепости на Каменния вал тя представлява землено укрепление. Шкорпил допуска, че принадлежи на Големия землен вал и е изградена като негов преден пост.1 Литература 1Рашев 1982, 165, 170. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. Образи Обр. 66. 49. Крепост № XХVа на Каменния вал в Добруджа, била е разположена пред преградната стена на Каменния вал, на разстояние 500 м от крепост № XXV. История Укреплението е било част от защитната система на Каменния вал. То не е изследвано, като Точилеску и Шухард дори не са го отбелязали.1 Археологическа информация Представлява заличено землено укрепление, от което Шкорпил е успял да различи само част от южната страна, дълга 106 крачки (обр. 67).1 Литература 1Рашев 1982, 165, 170. Образи Обр. 67. 50. Крепост № XХVІ на Каменния вал в Добруджа, разположена е на разстояние около 1 км от крепост № XXV. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. В нея не са провеждани археологически проучвания. Шкорпил не оставя информация за тази крепост, а Шухард я е забелязал едва при третото обхождане на вала през 1917 г.1 Археологическа информация Крепостта е свързана с преградната стена на Каменния вал. Има план на неправилен четириъгълник с размери 225х198х156 м и площ около 35 дка (обр. 68). В южния ѝ ъгъл, на западната и на северната стена е имало по една кула. Пред западната крепостна стена има следи от втора крепостна стена и ров.1 Литература 1Рашев 1982, 165, 171. Napoli 1997, 348-359. – Schuchhardt 1918. Образи Обр. 68. 51. Крепост № XХVІІ на Каменния вал в Добруджа, южно от гр. Черна вода, на разстояние 600 м от крепост № XXVI, върху плоското било на голям хълм със стръмни склонове. История Крепостта е била част от защитната система на Каменния вал. Нейната северна част лежи върху останките на римския Аксиополис. В крепостта не са правени системни археологически проучвания, а само сондажни проверки, при които са открити материали, датиращи от ІХ до ХІ в.1 От стената на западната кула на южната порта произхожда надпис на гръцки език, в който се споменава българското име Воислав.2,3 Оскъдните данни позволяват да се предположи, че нейното изграждане е станало през ІХ-Х в. и то да се обвърже с политиката на българската държава.2,4 Археологическа информация Крепостта има неправилен многоъгълен план като стените и следват ръба на възвишението, върху което е разположена (обр. 69). Преградната стена на Каменния вал минава непосредствено южно от крепостта, започвайки от брега на Дунав. По северната крепостна стена са разположени седем кули, две от които са защитавали северната порта. Южната порта е защитена от две издължени правоъгълни кули.1,5 Лицата на стените са строени от каменни блокове, като по тези на южната порта са врязани кръстове, подобни на тези от българския скален манастир при Мурфатлар.3,4 Литература 1Barnea 1960, 74-78. – 2Netzhammer 1918, 126. – 3Barnea, Ştefănescu 1971, 100-120. – 4Кузев 1981б, 201-202. – 5Рашев 1982, 165, 169. Florescu 1968, 70-72. – Scuchhardt 1901, 120-125. Образи Обр. 69. 52. Крепост № XХVІІІ на Каменния вал в Добруджа, на около 3 км южно от крепост № XXVII, на северния бряг на долината Валя маре. История Крепостта е била функционално свързана с Каменния вал, защитавайки тила му от нападения през късата и широка долина Валя маре южно от него. В нея не са провеждани археологически проучвания.1 Археологическа информация Крепостта има план на правоъгълник с размери 115х55 м и площ 5,3 дка (обр. 70). През укреплението минава широка вдлъбнатина, която според Шкорпил е следа от стария път от долината към платото.1 Литература 1Рашев 1982, 169, 171. Barnea, Ştefănescu 1971, 100-120. Образи Обр. 70.

176

53. Крепост № XХІХ на Каменния вал в Добруджа, на срещуположния на крепост № XXVIII бряг на долината Валя маре. История Подобно на крепост № XXVIII тя е охранявала тила на Каменния вал и не е проучвана археологически. Шкорпил е знаел за съществуването и от Точилеску, но не е намерил следи от нея. Нейно описание е оставено от К. Шухард.1 Археологическа информация Крепостта има план на правоъгълник с размери 90х75 м и площ 6 дка (обр. 71).1 Литература 1Рашев 1982, 169, 171. Schuchhardt 1918. – Tocilescu 1900, 142-184. – Barnea, Ştefănescu 1971, 100-120. Образи Обр. 71. 54. Крепост № XХХ на Каменния вал в Добруджа, известна под името „Четатя Патулулуи“, разположена е между долината Валя маре и Кокирленското езеро. История Заедно с крепости № XXVIII и ХХІХ е охранявала южния тил на Каменния вал. Не е проучвана археологически с изключение на един малък сондаж върху защитните съоръжения.1 Археологическа информация Крепостта има план на триъгълник с връх на север. Стените са с дължина 321х192х190 м и има площ около 50 дка (обр. 72). Откъм Дунав липсва крепостна стена поради високия и стръмен бряг. Югоизточната стена, на която е имало кула, продължава извън очертанията на крепостта към минаващия на 120 м от нея Голям землен вал. Според Шухард тя се е съединявала с него и е остатък от по-стария лагер № 35, върху която е била изградена крепост № ХХХ. Шкорпил смята, че тук е имало вход.1 Литература 1Рашев 1982, 169, 171. Schuchhardt 1918. Образи Обр. 72. 55. Крепостта до гр. Расова, разположена е 6 км южно от гр. Расова. История Вероятно това е една от крепостите, охраняващи западния фланг на Каменния вал.1 Крепостта е изследвана от П. Дякону. Според него тя е била издигната в средата на Х в.2 Археологическа информация Крепостната стена е широка 4 м и в хоросана, спояващ камъните, от които е изградена, има примес от счукана строителна керамика.2 Литература 1Рашев 1982, 169. – 2Diaconu 1973-1975, 202-203. 56. Капидава, върху останките на късноантичния кастел Капидава, намиращи се на края на извисяваща се 10 м над Дунав тераса, при с. Капидава, общ. Топалу, окръг Констанца. История Крепостта е изследвана чрез мащабни археологически разкопки, провеждани с известни прекъсвания от 1924 г. досега.1 Първоначално средновековната крепост е отнасяна към периода на късната античност – края на V в.2 Неоспоримите археологически доказателства дават основание на П. Дякону да датира построяването на укреплението в ранното средновековие (Х в.),3 мнение подкрепено и от повечето румънски и български учени.4,5,6 Според повечето румънски изследователи крепостта е била построена от Византия след 971 г.,5,7 като дори е изказана хипотезата, че е съществувала като стратиотско селище от Х до първата половина на ХІ в.8 или тук да се търси резиденцията на византийския функционер, споменат в Анонима на Хазе. По този начин се отрича първоначалното становище на един от проучвателите, Р. Флореску, който е на мнение, че селището над Капидава е било основано през втората половина на ІХ в. и получило защитна крепостна стена към края на същия или в началото на Х в. Продължава да съществува до 971 г.4 Установени са седем периода на обитаване: 1) началото на ІХ в.; 2) средата на ІХ в.; 3) краят на ІХ – началото на Х в.; 4) първата половина на Х в.; 5) третата четвърт на Х в.; 6) краят на Х – първата четвърт на ХІ в.; 7) втората четвърт на ХІ в.9 Безспорно от заключителните периоди на обитаване на средновековното българско селище датира т.нар. „късен кастел“ в южната част на крепостта.1 Според проучвателите това укрепление е било издигнато през първите десетилетия на ХІ в.2 Многото материали от първата половина на ХІ в. демонстрират, че интензивният живот във вътрешността на крепостта продължава до прекъсването му от пожар в средата на ХІ в.10 Археологическа информация Средновековната крепост като цяло обхваща пределите на късноантичния кастел (обр. 73). Южната и източната стена следват трасето на късноантичната крепостна стена, без да имат конструктивна връзка с нея, тъй като лежат върху покриващия я пласт рушевини. Северната стена не е съобразена с посоката на старата. Дебелината на стените е около 2 м. Изградени са от ломени камъни, споени с глина. По фронта и в ъглите не са открити следи от кули. Покрай трите стени е бил прокопан ров, прорязващ античния културен пласт.6,11 Приблизително в средата си югоизточната крепостна стена, градена с кална спойка, е прекъсната и в югозападна посока по същото трасе продължава изградената на хоросанова спойка югоизточна стена на т.нар. „кастел“.1 Той заема южния ъгъл на крепостта, обхващайки около една четвърт от площта ѝ. Има план, близък до квадрат, и е с размери 40х40 м.2 Както посочва С. Торбатов изграждането на това укрепление е станало след построяването на средновековната крепост. Това е доказано от фотографиите и плана, придружаващи отчета за археологическите проучвания през периода 1940-1945 г. Там ясно личи, че непосредствено преди прекъсването й, крепостната стена на средновековното селище е прорязана от рова на „кастела“.1 От селището, развивало се в защитеното пространство, са проучени около 150 жилища полуземлянки, датирани от откритите материали в ІХ-ХІ в.6 Литература 1Торбатов 2002, 102-110. – 2Florescu, Florescu, Diaconu 1958, 68-72, fig. 48-52. – 3Diaconu 1962, 330. – 4 Florescu 1967, 259. – 5Barnea, Ştefanescu 1969, 80, 116. – 6Рашев 1982, 145-147. – 7Diaconu 1969, 46. – 8Mănucu-Adameşteanu 2001, 467. – 9Florescu, Covacef 1988-1989, 246-247. – 10Атанасов 1999, 79. – 11Кузев 1981, 202-204.

177

Florescu, Cheluta-Georgescu 1974, 417-435. Образи Обр. 73. 57. Марцианопол-Девина, върху останките на античния амфитеатър на Марцианопол, до карстовия извор Марциана, 0,5 км северно от центъра на гр. Девня, област Варна. История Античният град Марцианопол е съществувал от началото на ІІ до края на VI – началото на VII в. Керамиката, открита при редовните археологически проучвания на издигнатата върху останките му крепост, е датирана IX-X в., затова се счита, че крепостта е била построена в началото на IX в. и разрушена при византийското нашествие в края на X в. По-късно, вероятно през първата половина на XI в., крепостта е изградена отново с друга техника.1,2,3 С голямо основание се приема тази крепост да се отъждествява със споменаваната във византийските извори Диакене4 и Диавена5.6 Археологическа информация Крепостта е построена върху останките на запазения главно в основи амфитеатър на Марцианопол. Той има неправилна елипсовидна форма, размери 65,30х58,80 м и площ около 4000 кв. м (обр. 74). Запазените части на северната, западната и южната стена са с дебелина 3,4 м. Градежът е с големи варовикови квадри без хоросанова спойка. В средата на северната стена е имало порта, фланкирана от две петоъгълни кули. На западната стена личат останките на още една петоъгълна кула.1,2,7 Извън крепостта са открити няколко полуземлянки със стени, облицовани с ломени камъни.3 При разкопките е открит каменен модел на юрта с врязани изображения по стените.8 – В околностите на съвременния град Девня са открити четири неукрепени селища от периода VIII-X в.9,10 и три големи некропола – два двуобредни езически от VIII–IX в. и един християнски от IX–X в.9,10,11 Извори 4Кедрин, Скилица 1963, 319. – 5Пахимер 1980, 181. Литература 1Тончева 1966, 1-16. – 2Ангелов Ат.1999, 55-56. – 3Ангелов Ат. 2002, 117-118, 120. – 6Margos 1970, 103111. – 7Димитров 1977, 30. – 8Рашев 1976в. – 9Рашев 1995а, 200-202, № 300-307. – 10Димитров 1982, 55-79. – 11Въжарова 1976, 170-172, 300. Образи Обр. 74. 58. Разград, върху североизточната част на късноантичния кастел Абритус, в м. Хисарлъка, до източната част на областния център Разград. История Чрез археологически разкопки са проучени части от ранносредновековното селище във вътрешността на крепостта,1 малки отсечки от крепостната стена и един манастирски или епископски комплекс от Х в.2,3 Възникнал в края на І в. като лагер на cohors II Lucensium, през ІV в. Абритус вече е добре укрепен и благоустроен късноантичен център, унищожен в края на VI в. при нападенията на аварите и славяните. Върху руините му е била издигната ранносредновековна крепост, просъществувала от края на ІХ – началото на Х в. до средата на ХІ в. В края на Х в. в крепостта е построен голям християнски култов комплекс (епископия?), свързван с дейността на император Йоан Цимисхи. В края на същото столетие той е разрушен и върху сградите му се строят жилища.4 Крепостта е прекратила съществуването си вероятно по време на печенежкото нашествие от 1036 г.2 Археологическа информация Ранносредновековната крепост е с план близък до квадрат и площ 40 дка. Заема североизточната най-висока част на късноантичния кастел (обр. 75). Южната крепостна стена и ровът пред нея личат върху терена. Започват от късноантичната източна стена на Абритус и продължават около 200 м в западна посока. Западната стена е унищожена при строежа на завода за пеницилин, но се очертава ясно върху самолетна снимка от 1942 г. Тя се е насочвала на север от запазения сега западен край на южната крепостна стена и се е допирала до северната стена на кастела, близо до северната му порта. За северна и източна стена на крепостта са служили очевидно добре запазените тогава стени на Абритус. Ранносредновековната стена стъпва върху дебела 1,30 м подложка от набити 2-3 реда в античния пласт плочести камъни и фрагментирани тухли. В долната си част е градена от по-големи, а във височина от по-малки по размери варовикови ломени камъни (между които и единични антични архитектурни детайли), споени с жълта льосова пръст от изкопания пред стената ров. Отчитайки начина на градеж и дебелината, проучвателите предполагат, че не е надхвърляла 2,5-3 м височина. Крепостната стена е била разрушена през втората половина на Х в., тъй като останките ѝ са затрупали построената до нея опожарена землянка, датирана с керамика в средата на Х в. В последствие стената е била възстановена вероятно с каменни квадри от разрушения култов комплекс.2 Във вътрешността на крепостта са изследвани землянки и наземни жилища от края на ІХ – началото на Х до началото на ХІ в.1,2 Ранносредновековни жилища са откривани и извън защитената територия, върху останалата площ на късноантичния кастел.2 – Друго селище с площ 30-40 дка (подградие на крепостта?) от Х в. е съществувало в подножието на крепостта, върху територията на римското селище до коритото на р. Бели Лом.2 Оттук произхождат два моливдовула на княз Борис-Михаил и на цар Симеон.5 Литература 1Георгиева 1961. – 2Радославова, Дзанев 2003. – 3Георгиев, Чобанова, Дзанев, Димитров 1996. – 4Дзанев 2005. – 5Йорданов 2001, 33, № 24, 36. Образи Обр. 75. 59. Динея, изказани са различни мнения за нейната локализация. История Лъв Дякон пише, че по пътя от Преслав за Дръстър през 971 г. император Йоан Цимисхи превзел Плиска, Динея и много други градове.1 Два века по-късно под формата Динибули крепостта се споменава от Идриси.2 Описанието на пътя у Лъв Дякон следва посока от юг към север, т.е. Динея трябва да се търси северно от Плиска. В. Бешевлиев я локализира при Войвода,3 В. Миков при Алфатар,4 а Б. Недков на база Идриси между Преслав и Плиска, най-вероятно до Смядово.2 Р. Рашев предлага като евентуално решение крепостта Стана кале на платото Стана до Нови Пазар, но смята, че въпросът се нуждае от допълнително проучване.5

178

Извори 1Диакон 1988, 73. – 2Недков 1960, 69, 85, бел. 269. Литература 3Бешевлиев 1962, 10-12. – 4Миков 1937. – 5Рашев 1988, 118-122. 60. Малък Преслав (Преславец), за местоположението му са изказвани различни мнения. История Под името Преслав(ец) на Дунав е споменат в староруската „Повесть временных лет“, според която през 967 г. Светослав „надвил българите, превзел 80 техни крепости на Дунава и започнал да управлява там в Преславец“, а две години по-късно руският владетел се обръща към майка си с думите: „желая да живея в Преславец на Дунава – там е средата на моята земя“.1 Съществуването на крепост Малък Преслав се потвърждава и от Йоан Скилица, който при описанието на похода на патриция Теодоракан и протоспатария Никифор Ксифия през 1000 г. в Североизточна България съобщава, че „ромейската войска превзела големия и малкия Преслав...“2. Мали Преслав се споменава и в среднобългарския превод на Манасиевата хроника.3 Вероятно под името Барасклафиса е описан от Идриси в неговата география: „От Дристра през степта до град Барасклафиса на изток има четири дни път. Последният град е разположен на една река близо до Хавуза“, и също: „От Барасклафиса до град Дисина (Вичина) на изток има четири дни път“.4 Предлагана е възможност Малък Преслав да се идентифицира с топоними в карти от ХV-XVII в., където в делтата на Дунав е изписано името Proslavica, Proslaviza, Proslauiza.5 Сигурна информация за съществуването на селище с име Преслав(ец), различно от старата българска столица Преслав, предоставят печатите на византийски военно-административни лица, пряко свързани с крепостта в края на Х – ХІ в.5,6 Липсата на точни указания в изворите обуславя множеството изказани за местоположението на Малкия Преслав мнения. Някои го идентифицират със средновековната крепост при Нуфъру,7 а други с тази на о-в Пъкуюл луи Соаре.8,9 Изказано е и мнение, отричащо съществуването на тази крепост, като се счита, че тя се е намирала в близост до бившата столица Преслав10,11 или че е идентична с нея.12 Извори 1Повесть 1970, 78-79. – 2ГИБИ VI 1965, 280. – 3Дуйчев 1963, 369. – 4Недков 1960, 79. Литература 5Йорданов 1982. – 6Йорданов 1984. – 7Barasci 1991, 409. – 8Năsturel 1965, 31-32. – 9Перхавко 1994, 281. – 10 Diaconu 1965, 53-54. – 11Diaconu 1987a, 444. – 12Diaconu 1987б, 292. 61. Балик, върху високо скалисто възвишение с почти триъгълна форма, заобиколено от долината на Суха Река, на 2,5 км североизточно от съвременното с. Балик, общ. Тервел, област Добрич. История На крепостта първоначално обръща внимание К. Шкорпил. Оставеният от него план е преработен от С. Торбатов на база обхождания, голямомащабна планова фотография и тахиметрично изследване. Археологически проучвания не са извършвани, но изобилният материал свидетелства за селище от Късножелязната епоха, върху което през късната античност се изгражда укрепление, идентифицирано като споменатата от Прокопий Адина.1 Мястото е повторно заселено в края на ІХ и обитавано до началото на ХІ в. На повърхността са откривани ранносредновековна керамика, паметници на дребната металопластика и сечива, датиращи от Х-ХІ в.2 В крепостта са открити и три анонимни фолиса клас А2 (976-1025).3 Българското селище престава да съществува в средата на ХІ в.1 Изказано е становище, че в началото на ХІ в. съществуващата средновековна крепост е продължила да бъде използвана от византийската власт.4 Археологическа информация Защитената площ на късноантичната крепост покрива около 95 дка. Укреплението има неправилен план, продиктуван от особеностите на терена (обр. 76). Крепостните стени са прокарани по ръба на платото, прекъсвайки само на югозапад, където има високо отвесно скално лице.1 Средновековното селище заема площ от около 30 дка. Според В. Йотов личат следи от укрепление, което може да се отнесе към ранното българско средновековие.2 Литература 1Torbatov 2000, 63-65. – 2Рашев 1995а, 161-162, № 29. – 3Парушев 1993, 150. – 4Атанасов 1996, 40. Образи Обр. 76. 62. Баниска, в м. „Кайнарджа“, върху висок издължен нос със стръмни до отвесни стени, ограничен от три страни от реките Баниски и Черни Лом, на 4 км южно от с. Баниска, общ. Две могили, област Русенска. История Известната под името Кале Кайнарджа крепост не е проучвана, но по терена се откриват фрагменти от строителна керамика и съдове, характерни за периода V-VI в. и епохата на Първото българско царство.1 Литература 1Рашев 1995а, 163, № 40. 63. Батин, върху възвишение между Дунав и малка рекичка, на 3 км северно от с. Батин, общ. Борово, област Русе. История Не е проучвана. Върху терена са откривани керамични фрагменти от тракийската и късноантичната епоха и периодите на Първото и Второто българско царство. Намерени са монети, едната от които златна, на императорите Роман І и Христофор.1,2 Археологическа информация Крепостта има план на неправилен триъгълник и обхваща площ около 25 дка. Пред западната и стена е прокаран ров.1,2 – До крепостта е открит некропол с езически и християнски гробове от периода ІХ-Х в.3 Литература 1Дремсизова-Нелчинова, Иванов 1983, 47. – 2Рашев 1995а, 163, № 44. – 3Станчев 1988, 211-217. 64. Бисерикуца, върху едноименния малък скалист остров в езерото Разелм, окръг Тулча. История Традиционно се приема за синхронна на късноантичния Аргамум, разположен на материка, 4-5 км западно от острова. Открити са останки от укрепления, християнска базилика и множество гробове без инвентар. Находките – кръст реликварий и анонимна византийска монета от Х-ХІ в. – говорят за вероятно използване на крепостта през ранното средновековие.1 Литература 1Торбатов 2002, 381.

179

65. Ветрен, върху възвишение на брега на Дунав, на 4 км северно от дн. с.Ветрен, общ. Силистра, област Силистра. История Разкритата при сондажни проучвания крепостна стена1 и големите количества строителни остатъци върху терена дават основание да се смята, че крепостта е използвана ІV-VI в.,2 а нейната запазеност,1,3 че е преизползвана през средновековието до XV в. Находките и монетната циркулация показват, че крепостта е заселена през X в. и не е пострадала при военните действия от 969-971 г., селището се обитава активно и през последната четвърт на X в.2 Има предположение, че това е средновековният Ветрен на Дунав, споменат от Анна Комнина. 2,4 Археологическа информация Крепостта е разположена върху билото на хълма, имала е трапецовидна форма и размери 130х80х58 крачки (обр. 77).3 Крепостната стена е в opus incertum, с дебелина 2,50-3,00 м.1 В проучения малък сектор от вътрешността са открити гъсто разположени землянки от X в.2 Извори 4 ГИБИ IV 1961, 62-63. Литература 1Parvan 1915, 179-217. – 2Атанасов, Йорданов 1994. – 3Шкорпил 1905, 443-502. Образи Обр. 77. 66. Войниково, в м. „Калето“, на 0,25 км източно от с. Войниково, община Тервел, област Добрич. История Крепостта не е проучвана чрез археологически разкопки. Откритият по повърхността и в иманярски изкопи материал и строителните особености показват, че върху пластовете на селище от късножелязната епоха е била издигната късноантична крепост. Личат и следите на землено защитно съоръжение, свързвано с ранносредновековно българско селище, обхващащо площ от около 20 дка във и извън крепостта.1 Откритите керамика, паметници на металопластиката и монети определят периода на съществуването му в Х-ХІ в. Според В. Йотов в иманярските изкопи се виждат следи от пожари и разрушаване на крепостната стена в началото на ХІ в.2 Литература 1Torbatov 2000, 67-68. – 2Рашев 1995а, 194, № 243. Бобчева 1974, 31. – Бобчева 1984, 7-29. – Шкорпил 1993, 27-31. 67. Върбица, известна с името „Момин двор“, върху рид на Стара планина, на около 1,5 км югоизточно от общинския център Върбица, област Шумен. История Не е проучвана, но по терена са откривани керамични фрагменти от периода V-X в.1,2 Паметници Крепостта има елипсовиден план и размери 70х40 м.1,2 Литература 1Дремсизова-Нелчинова, Антонова 1975, 23. – 2Рашев 1997а, 109. 68. Генерал-Кантарджиево, в м. „Саралъка“, върху скален език по десния висок бряг на Саралък дере, 3 км северозападно от с. Ген. Кантарджиево, общ. Аксаково, област Варна. История Археологическите материали, откривани по повърхността – фрагменти от керамични съдове от V-VI и IX-XI в., бронзови ремъчни украси, кръстчета, кръстове енколпиони и пръстени, и строителните особености на крепостта показват, че тя вероятно е била построена през V-VI в. и възобновена през IX-X в.1 Археологическа информация Крепостта има неправилен четириъгълен план и размери 103х27х64х53 м. Кръгли кули на североизточния ъгъл и северната стена. Югоизточно от крепостта – ров, дълбок 3 м и широк 8 м. На 100 м югоизточно от рова личат основите на външна крепостна стена, преграждаща изцяло скалния език. Зидовете на вътрешната крепост са градени от едри дялани камъни, а на външната стена от ломени камъни, споени с хоросан.1 Литература 1Рашев 1995а, 197, № 271. 69. Голямо Ново, върху възвишението Сакар, на 2,5 км северозападно от с. Голямо Ново, общ. Лозница, област Разград. История Крепостта не е проучвана археологически, но по терена около нея – предполагаемо селище – се откриват керамични фрагменти от късноантичната епоха и периода на Първото българско царство.1 Археологическа информация Крепостта има неправилен план и площ около 20 дка. Състои се от три части като източната е отделена с масивна стена, а другите две са защитени с ров и вал. Защитните съоръжения са силно обезличени.1,2 Литература 1Рашев 1995а, 199, № 285-286. – 2Шкорпил 1914, 14. 70. Диногеция, върху останките на късноантичната Диногеция, разположена на скалистия о-в Бисерикуца заобиколен от крайдунавските блата, на 5 км северозападно от с. Гарвън, окръг Тулча, Румъния.1 История Проучвана е чрез дългогодишни археологически разкопки от 1939 г., разкрили по-голямата част на крепостта.1 Според проучвателите късноантичната крепост е била заселена отново и стените ѝ възстановени при управлението на император Йоан Цимисхи или в началото на ХІ в. като част от дунавския „лимес“ на Византия.2 Според Маджару крепостта е била заселена със стратиоти,3 а Г. Атанасов допуска там да е бил настанен византийски гарнизон, охраняващ освен границата и рязко увеличилото се население.4 Засвидетелствани са четири средновековни жилищни хоризонта от Х в. до първата половина – средата на ХІІ в. Първият от тях е датиран от Х в. до началото на управлението на император Василий ІІ (976-989).5 Археологическа информация Укрепената площ на късноантичното укрепление възлиза на около 10 дка.1 Според проучвателите неговите стени са били разчистени и възстановени, като за най- ясна следа от тази поправка се сочи преизграждането на портата (обр. 78). При нея фланкиращите я късноантични кули били разрушени до основи и в пространството между тях била изградена правоъгълна кула-порта, почти напълно повтаряща като план и размери първоначалната вътрешна такава.2 Становището на проучвателите, че новата кула-порта е била изградена през ХІ-ХІІ в., не е подкрепено с доказателства и с основание е критикувано като необосновано.1 Вътрешността на крепостта е сравнително гъсто застроена с типичните за периода вкопани и наземни жилища.2

180

Литература 1Торбатов 2002, 131-139. – 2Ştefan, Barnea, Comşa M., Comşa E. 1967. – 3Madgearu 1992, 432-433. – 4Атанасов 1991а, 78-79. – 5Ангелова, Дончева-Петкова 1987, 373-374. Образи Обр. 78. 71. Драгановец, известна под името „Марна кале“, върху рид от разклоненията на Преславска планина, на 2,5 км югоизточно от с. Драгановец, общ. Търговище, област Търговище. История Не е проучвана археологически. По повърхността са откривани керамични фрагменти от периодите на късната античност и ранното българско средновековие.1 Паметници Крепостта има план на неправилен многоъгълник и площ 9-10 дка. Стените са от ломени камъни, споени с хоросан, а във вътрешността са запазени руини от сгради.1,2 Литература 1Рашев 1995а, № 334, 204. – 2Шкорпил 1929. 72. Капу Дяулуй-Сату Ноу, на десния бряг на р. Дунав, близо до Пъкуюл Луи Соаре, до с. Сату Ноу, общ. Михай Браву, окръг Тулча. История Крепостта с размери 300х300 м е построена от римляните и разрушена по време на управлението на император Маврикий. Откритите в нея фолис на император Теофил и два на Лъв VI Философ свидетелстват, че е обитавана в периода ІХ-Х в. Откритото количество фолиси клас А2 и А3 (почти колкото в Капидава) и 21 на Роман ІІІ Диоген от клас В, показват бързо развитие в началото на ХІ в. Ако е функционирала, крепостта вероятно е разрушена от печенезите в 1032 г.1 Литература 1Мănucu-Adameşteanu 2001, 39. 73. Кипилово, т.нар. „Хърсул град“, върху рид, отделящ се от билото на Стара планина, на около 5 км от с. Кипилово, общ. Котел, област Сливен. История Проучвана е чрез ограничени археологически разкопки. Крепостта е изградена през IV-V в. като звено от късноантичната укрепителна система. В нея са открити и цели, и фрагментирани гърнета „славянски тип“. Добрата запазеност на стените (до 6-7 м височина) позволява да се предположи, че през средните векове крепостта е била в добро състояние и е могла да бъде пълноценно използвана.1,2 Крепостта е използвана през ХІІ-XIV в. и би могла да се отъждестви със споменатата от Мануил Фил през 1305 г. Кипил.2 Литература 1Джонова, Радева 1979, 115. – 2Рашев 1997а, 108. 74. Махмудия-Салсовия, в м. „Cetatea Bisericuţa“, върху полуостров, извисяващ се 30 м над десния бряг на р. Дунав, на 2 км западно от гр. Махмудия, окръг Тулча, Румъния. История Крепостта е проучвана само чрез ограничени теренни обхождания. Идентификацията на укреплението (с размери 150х120 м) с късноантичната Салсовия е неоспорима.1 Не е сигурно дали крепостта е била възстановена през Х-ХІ в., но монетите и предметите, произхождащи от нея, потвърждават наличието на селище от този период.2 Литература 1Торбатов 2002, 157-158. – 2Madgearu 1999, 432-433. 75. Миладиновци, известна под името „Хармана“, на 3 км северозападно от с. Миладиновци, общ. Търговище, област Търговище. История Проучвана е при теренни обхождания и по повърхността на терена са открити керамични фрагменти от периода на Първото и Второто българско царство.1 Археологичвска информация Стената на крепостта обхваща площ от 15 дка и е построена от ломени камъни и бял хоросан.1 Литература 1Рашев 1995а, № 609, 231. 76. Новград, известна под името „Кале баир“, върху високия ляв бряг на р. Янтра, на около 300 м североизточно от с. Новград, общ. Ценово, област Русе. История Не е проучвана археологически. Върху терена са открити керамични фрагменти от периодите на Късната античност, Първото и Второто българско царство.1 Археологическа информация Крепостта има неправилен план, съобразен с конфигурацията на терена и с размери 200х96 м. Достъпна е само от юг, където е разположен и входът. Трасето на стената е покрито със затревен насип.1 Литература 1Дремсизова-Нелчинова, Иванов 1983, 52. 77. Нуфъру, при дн. с. Нуфъру, окр. Тулча, Румъния. История Проучва се чрез дългогодишни, макар и ограничени по площ археологически разкопки, разкрили комплекс от укрепления, строени на етапи.1 Получените данни от проучването на източната крепостна стена позволяват на проучвателите да я датират основно по откритата керамика в края на Х – началото на ХІ в. или по-късно.2 Откритите при друг сондаж на крепостната стена в хоросана керамични фрагменти са получили същата датировка.3 Изказано е мнение, че крепостта е била построена през последните три десетилетия на Х в.4 или в началото на ХІ в., когато към нея се е развило и открито селище. Според Мануку-Адамещяну там е бил един от най-важните центрове на византийския дунавски „лимес“.1 От нумизматичните данни може да се заключи, че Нуфъру не е пострадал от печенежките нашествия в средата на ХІ в. и се е запазил като местен център до ХV в., за което свидетелства и откритият керамичен материал. Г. Атанасов локализира тук Вичина,5 а за други това е Малък Преслав(ец).6

181

Археологическа информация Най-добре са запазени централните части на разположеното на височина укрепление – до 4-5 м.1 Стените на ядрото на крепостта са изградени от дялани варовикови блокове, споени с бял хоросан, като фугите са измазани с червен хоросан. Крепостните стени са широки от 1,80 до 2,70 м и според проучвателите са издигнати „ad fundamentis“.6 Проучена е долепена до източната крепостна стена правоъгълна кула с размери 10,35х7,15 м и дебелина на стените 1,40-1,50 м, чиято вътрешна стена опира до крепостната куртина, увеличавайки дебелината ѝ до 4,20 м. Там е бил оформен и коридорът за влизане в кулата.2 Откритите във вътрешността на крепостта черква и некропол датират от ХІ-ХІІІ в.1 Литература 1Mănucu-Adameşteanu 1998, 79-86. – 2Damian O., Andonie, Damian P. 1994, 170-171. – 3Stoia 1980, 372. – 4 Madgearu 1992, 432-433. – 5Atanasov 1994, 115-123. – 6Baraschi 1991, 402-403. 78. Омуртаг, известна под името „Юренджика“, на 2 км северозападно от общинския център Омуртаг, област Търговище. История Проучвана е чрез теренни обхождания. По повърхността е откривана керамика от периодите на Първото и Второто българско царство, върхове на стрели и др.1 Археологическа информация Крепостта има площ 6-7 дка и стените и са построени от ломени камъни, споени с бял хоросан. Входът е бил от изток, където личат следи от две кули.1 – В района на крепостта са открити и две селища и некропол, попадащи в същите хронологически граници.2 Литература 1Рашев 1995а, № 702; 241. – 2 Рашев 1995а, № 700, 701, 703; 241. 79. Остров-Берое, върху скалистия полуостров Пятра Фрекъцей, издигащ се 30 м над десния бряг на р. Дунав, на 2 км южно от с. Остров, окръг Тулча, Румъния. История Крепостта е проучвана чрез теренни обхождания и ограничени по площ сондажи. Късноримският произход на укрепителните съоръжения и данните от итинерариите поставят тук късноантичния център Берое, унищожен в края на 70-те год. на VI в.1 Над пласта от разрушенията е регистриран жилищен хоризонт от епохата на българското ранно средновековие.2 Намерените там керамични фрагменти от Х-ХІ в., два фолиса клас А2 и три клас А3 фиксират периода на обитаване, без да дават информация, дали крепостта е функционирала тогава.3 Литература 1Торбатов 2002, 118-120. – 2Vâlceanu, Barnea Al. 1975, 208. – 3Mănucu-Adameşteanu 2001, 47. 80. Полско Косово, известна под името „Хисарлъка“ или „Канарата“, върху висок скалист нос на левия бряг на р. Янтра, на 2,5 км източно от с. Полско Косово, общ. Бяла, област Русе. История Не е проучвана археологически, но по терена са откривани материали от периодите на Късната античност, Първото и Второто българско царство.1,2 Археологическа информация Крепостта има площ около 12 дка. Състои се от две части, т.нар. Голямо и Малко Градище, разделени с ров широк 12 м. Малкото Градище заема около една пета от площта. Северната част на крепостта е разрушена от съвременна кариера.1,2 Литература 1Дремсизова-Нелчинова, Иванов 1983, 57. – 2Рашев 1995а, 264, № 885. 81. Попкралево, върху издигащо се 15 м възвишение, заобиколено от три страни от сухоречието Табан и оттичащ се в него дол, на 3 км югоизточно от с. Попкралево, общ. Силистра, област Силистра. История На укреплението пръв обръща внимание К. Шкорпил, който е нарисувал и плана му. Липсата на археологически проучвания пречи да се определи точната му хронология, но построяването може да се отнесе към късната античност. Предполага се, че това е споменатата от Прокопий Equestris.1 Мястото е заселено отново през ранното средновековие, като единствените находки от българското селище са няколко фрагмента от глазирани съдове, правени на бавно колело от ІХ-Х в.2 Археологическа информация Отбранителните съоръжения са силно обезличени, но на плана на Шкорпил се вижда, че достъпът до носа е бил преграден със стена, построена между стръмните склонове на платото. На 9 м пред нея в каменистата почва е бил прокопан ров. Във вътрешността е имало укрепление, вероятно изпълняващо функцията на цитадела, долепено до отвесната източна стена на платото.1 Литература 1Torbatov 2000, 69-70. – 2Рашев 1995а, 265, № 894. 82. Попрусаново, върху скалист издатък, извисяващ се между две сухоречия, вливащи се в сухата долина на Табан, 4 км западно от с. Попрусаново, общ. Кайнарджа, област Силистра. История На укреплението обръща внимание за пръв път К. Шкорпил. Въпреки липсата на археологически проучвания изобилният археологически материал и строителните особености го определят като късноантично. Престанало да съществува в края на VI в. върху неговите руини възниква ранносредновековно българско селище, обитавано от ІХ до ХІ в.1,2,3 На повърхността са открити много ранносредновековна керамика, накити, коланни украси, кръстове енколпиони, оръжия, сечива, анонимни фолиси клас А2, потвърждаващи тази датировка.1 Археологическа информация Късноантичното укрепление се състои от две части. Крепостната му стена е изградена от обработени камъни, споени с хоросан. Портата на южната крепостна стена е фланкирана от две полукръгли кули. – Върху десния скалист бряг на сухоречието Табан до крепостта, на недостъпна височина, има старателно дооформена с две апсиди пещера-църква. По стените и са врязани кръстове графити от Х в.3 Литература 1Рашев 1995а, 265-266, № 897. – 2Torbatov 2000, 68-69. – 3Атанасов 1989, 57. 83. Преслав-Долните Страдини, върху по-ниската от височините Страдини от северозападната част на Драгоевската планина, при т.нар. „Устие“ на Тича (Голяма Камчия) до Преслав.

182

История Крепостта е проучвана чрез теренни обхождания и зачистване на малка част от укрепителните съоръжения1 и впоследствие със сондажни разкопки.2 На повърхността са открити фрагменти от ранносредновековна и по-малко късноантична керамика, даващи основание на Г. Джингов да я датира ІХ-ХІ в.1 а на Г. Майсторски, че е възобновена през Х в. И заедно с новопостроената Горни Страдини е пазела пътя по седлото между двете крепости. Счита я за споменатата от Мануил Фил „Устие“.2 Археологическа информация Крепостта има елипсовиден план. Построената от ломени камъни и твърд бял хоросан стена с дължина 205 м затваря площ около 2 дка. Дебелината на крепостната стена е около 1,75 м. В най-достъпната част има кръгла кула с диаметър 7 м, а на противоположната четириъгълна. Входовете са два, разположени близо до кулите. Върху стените на кулите и портите има следи от бяла хоросанена мазилка.1 Във вътрешността на крепостта са проучени строежи от късноантичния период.2 Литература 1Джингов 1962. – 2Майсторски 2008, 230. 84. „Римско кале“, известна още като „Тичанско кале“, „Исар Калеси“ и „Джиневиз кале“. Върху тясна скалиста издатина на северния скат на главния планински хребет между Котел и Тича. История Проучвана е чрез теренни обхождания. Върху терена и в иманярски изкопи са открити керамични фрагменти от бронзовата, желязната, късноантичната епоха и от периодите на Първото и Второто българско царство. Предполага се, че е построена през IV-V в. и преизползвана през средните векове. Има основания да се отъждестви със споменатия от Мануил Фил Козяк.1,2 Литература 1Лисицов 1978. – 2Рашев 1997а, 109. 85. Риш, известна под името „Калето въз кучките“, на 11 км южно от с. Риш, общ. Смядово, област Шумен. История Не е проучвана. На база откритата върху повърхността керамика обитаването и се определя в периода IV-V в.1,2 Археологическа информация Крепостта има неправилен план и приблизителни размери 90х70 м. Пред защитените с кули северна и южна стени е прокаран ров. Входовете са на север и юг. Широката 2 м стена показва два вида градеж – големи обработени квадри, споени с хоросан и ломени камъни, споени с хоросан.1,2 Литература 1Дремсизова-Нелчинова, Антонова 1975, 57. – 2Рашев 1997а, 109. 86. Стан-Малкото кале, на Стана Плато, върху развалините на античната и късноантичната крепост „Малкото кале“, на 2,8 км северно от с. Стан, общ. Нови Пазар, област Шумен. История Не е проучвана археологически. В крепостта и по склоновете под нея са откривани фрагменти от старобългарска керамика и няколко бронзови апликации, характерни за ІХ-Х в.1,2 Археологическа информация Няма информация крепостните стени да са били използвани през ранното средновековие.1,2 Литература 1Рашев 1995а, № 1010, 280. – 2Балабанов Т. 2003, № 85. 87. Стан-Стана кале, върху венеца на платото Стана, 3 км северно от с. Стан, общ. Нови Пазар, област Шумен. История Крепостта е описана още от К. Шкорпил, а по-късно и от В. Антонова.1 Направените сондажни проучвания показват, че мястото е обитавано от Х в. пр. Хр., но най-солиден е пластът от късноантичната епоха, когато е построена и крепостта. Откритите материали и проучените две жилища свидетелстват за интензивно обитаване през Х-ХІ в. Има следи от живот и от периода на Второто българско царство.2 Според Т. Балабанов стените на крепостта са били запазени до известна височина, но няма доказателства да е била използвана по предназначение в периода на Първото българско царство.3 Откритият там бронзов накрайник на ножница със скандинавски произход дава основание на П. Георгиев да счита селището за един от „градовете“, превзети от Светослав, а след това и от Йоан Цимисхи.4 Изказано е мнение, че това е една от възможностите за идентифицирането на споменатата от Лъв Дякон крепост Динея, като е посочено, че няма данни за използването на по-ранните крепостни стени.5 Археологическа информация Крепостта има неправилен план и площ около 40 дка. Ограничена от три страни със стръмни склонове, тя е отделена от платото с изкуствен ров. Зад него се е издигала североизточната крепостна стена, подсилена с четири кули.6,7 В околностите на Стана кале са отбелязани още пет селища от епохата на Първото българско царство.7 Литература 1Дремсизова-Нелчинова, Антонова 1975, 59. – 2Балабанов 2003, № 86. – 3Лична информация получена от проучвателя Т. Балабанов. – 4Георгиев П. 1986, 19-23. – 5Рашев 1988, 121-122. – 6Шкорпил 1905а, 384, табл. ХХІV. – 7Рашев 1995а, 280, № 1008-1011. Жекова 2003, 121-128. 88. Суворово, известен като „Капу Куле“ или „Хисарлък“, върху западния край на издължен рид в подножието на височината Кара Даа, на 1,8 км североизточно от общинския център Суворово, област Варна. История Проучена чрез теренни обхождания. Върху терена са открити керамични фрагменти от периода II-VI и VIIIXIV в., кръст енколпион, бронзови кръстчета, ремъчни накити, стрели и олтарен кръст от ХІ в. Предполага се, че изградена през ІІ-ІІІ и възобновена през Х-ХІ в., и е защитавала пътя по долината на р. Девненска към Добруджа.1,2 Археологическа информация Западната и северната крепостни стени следват очертанията на рида, а източната с дължина около 260 м прегражда края му и затваря площ около 130 дка. Градежът е от ломени камъни, споени с бял хоросан. В северната и южната част на източната стена е имало порти. Във вътрешността има следи от разрушени каменни постройки.1,2 – Около с. Суворово са отбелязани още седем селища със следи от обитаване от периода на ранното средновековие.1

183

Литература 1Рашев 1995а, № 1024, 282. – 2Тонев, Стоянов 1973, 9-10. 89. Тича, върху гребена на рид от Лиса планина, северозападно от с. Тича, общ. Котел, област Сливен. История Проучвана е чрез теренни обхождания. От намерената късноантична керамика може да се предположи, че мястото е било укрепено още през V-VI в. Откривана е и керамика, датирана Х-ХІ в. и от периода на Второто българско царство. Има основания да се отъждестви със споменатата от Мануил Фил крепост Атица-Тича.1 Археологическа информация Крепостта има неправилен план. Стените ѝ от ломени камъни, споени с кал, вероятно датират от периода ХІІ-ХIV в.1 Литература 1Рашев 1997а, 108-109. 90. Тутракан, върху римския кастел Трансмариска, разположен на естествено защитено двустъпално плато, в чертите на днешния общински център Тутракан, област Силистра. История Чрез сондажни археологически проучвания е изследвана крепостната стена на кастела, а чрез спасителни разкопки и част от вътрешността му.1,2 Изказано е предположение, че северната укрепена част на кастела, и по-точно стените край Дунав и по ул. Ив. Вазов са възстановени през Х в. Във вътрешността е откривана ранносредновековна керамика от VIII-X в., оръжия, амфори от Х-ХІ в., ранносредновековни коланни украси и накити, монети на императорите Лъв VI (886-912), Йоан Цимисхи, анонимни византийски фолиси клас D (1050-1060).3 До северната крепостна стена, над ниво с хоросанови бъркала, свързани с нейната поправка са проследени два пласта със смесени материали – късноантични и ранносредновековни. В по-горния от двата е открито значително количество печенежка керамика.8 Според Г. Атанасов хипотезата за локализирането тук на споменатата от Анна Комнина Главиница не бива да се изоставя.3,4 Археологическа информация Крепостната стена на римския кастел следва особеностите на терена, поради което има неправилен четириъгълен план (обр. 79). Приблизителните размери на крепостта са 300х240х200х300 м. Куртината е дебела от 2,5 до 3,60 м и е изградена в opus mixtum с три реда тухли. Запазената височина в един участък е 2 м.5 На северната крепостна стена са разкрити две правоъгълни кули, а на южната 2 U-образни (обр. 79), една от които е построена впоследствие през IV в.7 – На 1,5 км източно от Тутракан в м. „Заставата“, върху незаливна хълмиста речна тераса има следи от ранносредновековно селище от периода ІХ-Х в.6 Литература 1Вагалински 1992, 67. – 2Рашев 1995а, № 1061, 285. – 3Атанасов 1992, 8-9, 13-31. – 4Златарски 1972, 181. – 5 Змеев 1969, 45-49. – 6Рашев 1995а, № 1062, 285. – 7Paunov 2007, 142-146. – 8Вагалински, Петков 2004, 117-118. Образи Обр. 79. 91. Черенча, в северното подножие на хълма Фисека, на 3,5 км северозападно от с. Черенча, общ. Шумен, област Шумен. История Не е проучвана археологически. Върху терена е откривана фрагментирана строителна и битова керамика от IV в. пр. Хр. до XIV в.1,2 Археологическа информация Крепостта е с план на неправилен четириъгълник с приблизителни размери 150х180 м. Литература 1Дремсизова-Нелчинова, Антонова 1975, 64. – 2Рашев 1995а, 292, № 1137. 92. Шумен, в източната част на Шуменското плато между местностите „Кьошковете“ и „Харачибоаз“, върху скалист хълм ограден от три страни със стръмни склонове, 3 км западно от областния център град Шумен. История Мащабните археологически проучвания, обхванали цялата територия на крепостта (въпреки силно нарушените средновековни пластове), показват, че през VIII-IX в. (или още към края на VII в.) върху тракийските, римските и късноантичните развалини се развива неукрепено селище. Според В. Антонова при хан Омуртаг, през IX-X в., пострадалата късноантична крепост е възстановена. Селището в укрепената територия продължава да съществува като са изградени и две черкви. В края на X-XI в. крепостта споделя съдбата на другите крепости в Североизточна България, покорени от Византия и впоследствие разрушени от номадските нашествия. Особено значение придобива през периода на Второто българско царство.1 Археологическа информация Крепостта има неправилен план и площ около 17 дка (обр. 80). Разрушените късноантични крепостни стени и кули са били възстановени (някои изцяло) с преизползван материал. Изградени са външните облицовки на зидовете, разрушени на места до основи. Лицата са от добре обработени големи блокове, подредени в редове (на места особено в кула 3 в биндер-лойфер), споени с твърд сивкав хоросан, смесен с късчета строителна керамика. Части от тези зидове са запазени на височина от 3 м – от 5 до 7 реда блокове. Фугите са широки, на места измазани с хоросан, примесен със ситно счукани керемиди или тухли. Върху някои от блоковете са издълбани знаци, подобни на тези от Плиска и Преслав. Надзидани и преизползвани с късноантичните си форми остават кули №№ 1, 3, 5, 6, 7 и 8. Кула № 2 е изменена от U-образна в неправилна петоъгълна, а № 4 от полукръгла в триъгълна. Вместо разрушената ранна кула № 1а в непосредствена близост е бил изграден триъгълен бастион 1а, свързан конструктивно с новоизграденото лице на крепостната стена, с размери 3,80х3,60 и ъгъл при върха 70о. Продължават да функционират и трите късноантични стълбища. Входовете с известни преустройства са запазени, като главния е бил затварян с катаракта и двукрила отваряща се навътре врата. В насипите около крепостните стени са открити много каменни триъгълни капаци на зъбери със слъзници, както и каменни корнизи с орнаментална украса.1,2 В най-високата северозападна част на крепостта е било издигнато малко вътрешно укрепление. То има трапецовиден план с ориентация север-юг, с изместване на оста на северозапад на 45о и размери 39х31х39х40 м. Обхваща площ от 1350 кв. м. То притежава два входа. № 1 представлява проход в югоизточната стена и осигурява връзката с вътреш-

184

ността на крепостта, а № 2 на северната стена води към близкия извор на хълма. Във вътрешното укрепление е открито и полуврязано в скалата водохранилище с размери 5,21х4,90х4,11х4,30 м и дълбочина 3,40 м.1,2,3 Вътрешността на крепостта е сравнително гъсто застроена като за ранния период са типични вкопаните жилища, които според проучвателите по-късно, към края на ІХ – Х век постепенно са заместени от наземни жилища със стени от измазан с глина плет или от ломени камъни, споени с кал.1 През същия период в крепостта са издигнати две черкви – № 3 трикорабна едноапсидна базилика с притвор, изградена от грубо обработени камъни, споени с бял хоросан, примесен със счукана тухла и размери 18,50х8,50 м и черква № 10 в югоизточния ъгъл на крепостта, представляваща преправена и надзидана ранновизантийска базилика.1,2,4 Литература 1Антонова 1985, 55-63. – 2Антонова 1995, 9-11, 26-28. – 3Антонова 1975. – 4Антонова 1970, 6, 9. Образи Обр. 80. 93. Одърци, в м. „Калето“, върху скалист полуостров със заравнено било, оформен във високия и стръмен южен склон на Добруджанското плато от два дола, на 0,85 км югоизточно от с. Одърци, общ. Добрич-селска, област Добрич. История Крепостта е проучвана чрез дългогодишни археологически разкопки, разкрили големи части от укрепителната система и защитената територия.1 По-голямата част от укреплението е изградена вероятно през 30-те – 40-те години на IV в.1 и с различни поправки е просъществувало като укрепени селища до първите десетилетия на VII в.1,2 Върху руините му през ІХ в. е възникнало ранносредновековно българско селище, от което са проучени 117 полувкопани в културния пласт жилища, със стени, облицовани с преизползвани камъни от късноантичната крепост.3 Проучвателят, Л. Дончева-Петкова, определя „пет периода на живот“.4 Откритите повече от 100 гроба, разрушаващи селището, определят горната хронологическа граница на обитаване в 30-те – 40-те години на ХІ в.5 Първоначалното мнение на проучвателя е, че късноантичната крепост не е използвана през ранното средновековие. В подкрепа е посочено, че до западната стена на правоъгълната кула № 2 върху тухления под е разкрит зид от ломени камъни с фрагменти от ранносредновековни съдове около него. В южния край на другата четириъгълна кула № 4 е вкопано жилище, а някои по-късни зидове затварят проходите към кула № 2 и U-образната № 3 (обр. 81).3 По-късно, с аргумента че почти не се среща застъпване на ранновизантийски крепостни стени от ранносредновековни жилища, проучвателят променя кардинално своето мнение. Л. Дончева-Петкова изказва предположението, че стените са били използвани и частично възстановени във височина, като от тази дейност е запазена „поправката с кал от вътрешното лице на северната крепостна стена от кула ІІІ на изток към кула ІV“.4 Трябва да се отбележи, че тази поправка с голямо основание е отнасяна към V в.1 Възможността на крепостта да не е била използвана в периода ІХ-ХІ в. се подсилва и от факта, че жилище № 56 застъпва вътрешната страна на кулата-порта, макар че ситуацията там остава недоизяснена и недобре документирана.6 Въпреки, че е по-склонен да приеме, че крепостта не е използвана в периода на Първото българско царство, Г. Атанасов е на мнение, че многото монети, печати, накити и фрагменти от амфори, открити там, са индикатор, че към края на Х в. там е бил настанен византийски гарнизон, т.е. тогава е възможно укрепленията да са били възстановени.6,7 Литература 1Торбатов 2002, 356-369. – 2Михайлов, Дончева-Петкова, Топтанов 1975. – 3Дончева-Петкова 1981. – 4 Дончева-Петкова, Нинов, Парушев 1999. – 5Дончева-Петкова 1993, 134. – 6Атанасов 2001. – 7Атанасов 1991а, 77-79. Образи Обр. 81. 94. Оряхово, крепостта, наричана „Камъка“, е разположена върху хълм със стръмни склонове на брега на р. Дунав, 500600 м западно от общинския център Оряхово, област Враца. История Голяма част от малката крепост е проучена с редовни археологически разкопки. Според проучвателя си крепостта е построена през епохата на Първото българско царство и е била унищожена от пожар по време на падането на България под византийска власт. Построена е наново в епохата на Второто българско царство. В пласта с дебелина 1,50 м, отнасян към първия строителен период на крепостта (на много места нарушен от иманярски интервенции), е открита керамика от края на VIII – X в., пирони и обгорели глинени мазилки на жилища. Най-ранната открита монета е на император Исак ІІ Ангел.1 Археологическа информация От първия строителен период на крепостта са запазени само североизточният ъгъл и евентуалният южен вход (обр. 82). Крепостната стена на североизток е прекъсната от широк 1,30 м вход. От вътрешната и страна е оформен отстъп-цокъл, издаващ се 0,30 м. Основите с дълбочина 0,50 м са положени в здравия льос. Зидарията е в сравнително правилни редове от грубообработени камъни, споени с бял хоросан. Външните фуги са запълвани с дребни камъчета. Южният вход с ширина 3,40 м е оформен от два напречно разположени на стената зида, дебели 1,35 и с предполагаема дължина 4,00м, съединени от юг с напречен зид. Те са леко закръглени от вътрешната страна. Покрай тях са открити много железни клинове и скоби.1 Литература 1Димитрова 1975, 165-180. Образи Обр. 82. 95. Бдин, върху ниския и равен бряг на р. Дунав, в чертите на днешния областен център град Видин. История Средновековният Видин е проучван археологически чрез ограничени по площ сондажи в различни части на крепостта Баба Вида, в които са открити материали от ІХ-Х в.1,2 В „Анонимната унгарска хроника“ от ХІІ в. се споменава, че българският управител на областта между реките Марош, Тиса и Дунав е бил Глад от крепостта Бъдин.2 Георги Кедрин и Йоан Скилица са оставили описание на 8-месечната успешна обсада на града от император Василий ІІ през 1003 г. Останалият да презимува в града император го укрепил добре.3 Известно е, че по време на управлението на Самуил Бдин е бил епископски център.4 В. Вълов счита, че през ІХ-Х в. Видин е бил голям и развит град, за което са свидетелство намерените в него керамика и монети от периода.2 Бдин се превръща в много важен център в периода ХІІІ-ХІV в.5

185

Археологическа информация Изразено е мнение, че зидовете от добре оформени квадри, споени с хоросан, върху останките на римската многоъгълна кула под кула № VIII датират от периода ІХ-Х в., когато българите построяват нова крепост върху разрушената римска Бонония.1 В. Вълов посочва, че ъгловата кула № VI се отличава с градежа от квадри, по-големите си размери и ниско разположените в стерилна почва основи, което показва, че е била съобразена с преустройства и преправки на римските укрепления, извършени през периода на Първото българско царство. Градежът над цокъла на северозападния зид и долните редове на североизточната и югоизточната стена на корпуса, лежащи непосредствено над крепостната стена на Бонония, са от оформени квадри с тесни фуги на много места, измазани с хидрофобен хоросан. Той възстановява крепостта през ІХ-Х в. като правоъгълник с почти равни страни и площ около 900-1000 кв. м. Кулите са радиално разположени в ъглите, а входът е в северозападната ъглова кула.2 Извори 3ГИБИ VI 1965, 282. – 4Снегаров 1995, 57-59. Литература 1Михайлов 1961, 4-8. – 2Вълов 1987. – 5Кузев 1981, 98-115. Вълов 1983. – Кузев 1979. 96. Белград, върху останките на късноантичния Сингидунум, намиращи се върху платото Горни град при вливането на р. Сава в Дунав, в чертите на днешния Белград, столица на Сърбия и Черна Гора. История Наличието на модерен град върху културния пласт силно е ограничило археологическите проучвания, проведени там. Счита се, че името Белград произхожда от високо запазените каменни укрепления на късноантичния Сингидунум. За пръв път Белград е споменат със славянското си име в писмо на папа Йоан VIII от 878 г. като епископско средище.1 Във връзка със събития, протекли шест години по-късно, в житието на Теофилакт Охридски, той е наречен най-славният град на Дунав, като се споменава, че е бил управляван от таркана Борис, представител на българския княз Борис-Михаил.2 През епохата на Първото българско царство градът е наричан още καστρον и πόλις.3 Константин Багренородни в своята книга „За управлението на империята“ го споменава като „кулата (ό πύργος) на великия и свети император Константин“.4 Върху изследваните терени най-ранните средновековни пластове са от края на ІХ и Х в. и се откриват в т.нар. Долен град.5,6 Върху твърде слабо изследваната територия на Горния град също са откривани керамични фрагменти от Х в. и жилище от същия период. Преизползвана в строителството на късносредновековните укрепления е каменна пластика от украсата на черква, датирана в предвизантийския период (преди ХІ в.).6 Повече материали от този период са откривани на територията на покъсното Западно подградие и южната част на Долния град, чийто горен пласт се датира с намерената монета на император Роман І (931-944). Белград продължава развитието си на граничен център и по време на византийското владичество, за да се превърне в процъфтяващ средновековен град след ХІІІ в.1 Археологическа информация За късноантичния Сингидунум се предполага, че е обхващал една трета от територията на римския легионерски лагер и е преизползвал построените от каменни блокове, споени с хоросан, стени (обр. 83). С малки изключения не са откривани защитни градежи от този период. Сръбските изследователи смятат, че въпреки добрата запазеност на неговите стени, късноантичното укрепление е било твърде голямо и средновековното укрепление е обхващало само северозападния му ъгъл, преграден с ров и палисада (обр. 84). Оскъдността на археологическите проучвания дава сигурни данни само за съществуването на селище от ІХ-Х в. на самия бряг на Дунав под късноантичното укрепление и за наличието на живот в последното през Х в. Липсват археологически свидетелства за строеж или преизползване на укрепления през периода ІХ-Х в.1 Извори 2Милев 1955, 66. – 3Тъпкова-Заимова 1956, 44. – 4ГИБИ V 1964, 216. Литература 1Поповић M. 1982, 27-120. – 5Marjanović-Vujović 1973, 9-15. – 6Jанковић М. 1997, 42-47. Образи Обр. 83. 97. Велики Градац, на десния бряг на вливащия се в Дунав поток Папреница, отдалечен на 200 м от десния бряг на Дунав, в центъра на Джердап (Железни врати), до Долни Милановац, Сърбия и Черна Гора. История Най-старото укрепление датира от І в. През ІІІ-IV в. то претърпява значително преустройство. След опожаряването му е обновено през късноантичния период и отново опожарено в края на VI в. Откритият при проучванията материал и стратиграфската ситуация показват, че повторното заселване и укрепяване на кастела е станало в края на IX – началото на X в. от население носител на старобългарската култура. М. Янкович свързва това с ръководената от Глад отбрана на тази българска област срещу маджарите и счита, че укреплението е трябвало да охранява удобния за преминаване тук Дунав. Тази функция се запазва до средата на X в., след което започват да доминират граждански (включително производствени) функции, а в селището е изградена черква, която го превръща и в църковен център. Очевидно селището не е пострадало при българо-византийските войни, дори при похода на Василий ІІ от 1002 г. срещу Видин. Животът в него продължава до 70-те години на ХІ в., когато селището е изоставено.1 Археологическа информация Късноантичното укрепление има четириъгълен план и площ около 17 дка (обр. 85). Стените му са изградени от обработени камъни, споени с хоросан, и дебелината им варира от 2 до 3,20 м. По ъглите му са разположени U-образни кули. От първоначалните 4 порти през VI в. е била запазена само северната, а другите са използвани като кули. Крепостните стени са подсилени и с четириъгълни кули. Предполага се, че крепостта е била запазена и изцяло използвана през средновековието. Поправките са извършвани с нередова зидария с хоросанова спойка, като кула 1 е била изградена почти из основи през Х в. (обр. 86). Укрепената площ е била заета от вкопани жилища. Проучената една пета от нея дава основание да се предполага, че през Х в. селището се е състояло от 50-70 жилища. През ХІ в. те са сменени от наземни жилища с каменни стени (60-80 жилища), без да се застъпват предходните. Крепостните стени и портата диктуват сравнително

186

правилното разположение на жилищата. Само водещата към портата улица е била покрита с камъни. В близост до северната порта през Х в. е била построена малка еднокорабна едноапсидна черква със зидове от камъни, споени с хоросан. През ХІ в. е била обновена и късноантичната черква, долепена до кула 10 на западната крепостна стена.1 Литература 1Jанкович М. 1981. Образи Обр. 85, 86. 98. Монтана, върху останките на римската крепост Монтана, намиращи се на издигаща се 40 м над терена височина, непосредствено южно от днешния град Монтана, в м. „Градище“ или „Кале“. История В резултат на проведените мащабни археологически разкопки е установено, че вероятно през 258 г. крепостта е придобила завършения си вид. Служейки за военен пост и убежище на римската Монтана, крепостта търпи преустройства, разрушения и поправки и прекратява съществуването си след военни действия в края на VI – началото на VII в. От началото на VIII до началото на XI в. във и върху изоставените постройки на крепостта се развива славянско селище. Не е известно кога в рамките на този период е възстановено укреплението1. Археологическа информация Крепостта има издължен неправилен план и заема пространство 205х80 м. Достъпната западна страна е била охранявана от голямата U-образна кула, изградена в opus mixtum. Входът, защитен с една кула, е на изток (обр. 87). През ранното средновековие по-високата и удобна за заселване западна половина на укреплението е преградена с крепостна стена, широка 2 м, построена от камъни, споени с кал и жълта глина. В средата на стената е оформен вход, широк 2,80 м. В частично проученото вътрешно пространство са открити 6 вкопани жилища от периода VIII-XI в. В едно от късноантичните казармени помещения са разкрити три съоръжения, интерпретирани като славянско езическо светилище от края на VIII – началото на IX в.1,2 – В североизточното подножие на крепостта раннохристиянската трикорабна базилика е просъществувала с явни поправки през средновековието до недалечното минало.3 Литература 1Александров 1987, 54-85. – 2Станилов, Александров 1983, 40-52. – 3Огненова-Маринова, Божилова, Александров 1987, 17. Образи Обр. 87. 99. Раш, върху скалисто възвишение със стръмни склонове, извисяващо се над сливането на две реки, до общинския център Нови Пазар, Р. Сърбия. История Крепостта е изследвана чрез редовни археологически разкопки. Установено е, че върху културните пластове на селища от раннобронзовата и късножелязната епоха и на римски speculum от ІІІ в. в периода IV-VI в. е изградено и използвано укрепление. Върху останките му не по-късно от втората половина на ІХ в. се развива укрепено селище, което е заместено в периода от края на ХІ до 1233 г. от средновековна крепост, играла важна роля във византийско-сръбските гранични сблъсъци.1 Раш е споменат за пръв път в „За управлението на империята“ на император Константин VII Порфирогенет като гранична точка между България и Сърбия, във връзка с военните действия между тях през управлението на княз БорисМихаил (около 880 г.).2 В новелата на император Василий ІІ от 1020 г. за Охридската архиепископия Раш е спомената сред малките епископии.3 Археологическа информация Късноантичните стени на крепостта следват контурите на неравния терен, затваряйки пространство с неправилна форма и площ около 50 дка (обр. 88). Предполага се, че те са били в добро състояние и са били преизползвани в периода ІХ-ХІ в. с малки поправки от зидове от ломени камъни, споени с кал като при жилище 27. (обр. 89) и палисади. От този период датира и един вътрешен преграден зид, затварящ удобния достъп от север към южната равна част на т.нар. „Подградие“ и оттам към по-високо разположеното „Градище“ на запад. Изграден е с ломени камъни, споени с кал. Лицата са от по-големи, подреждани в редове, от които всеки по-горен отстъпва навътре, а пълнежът е от дребни ломени камъни. Дебел е 2,75 м при основата, на запазената височина от 1 м е дебел 2,10 м (обр. 90). Не са открити следи от предполагаемата му дървена горна част. В защитената територия на „Подградие“ са проучени три жилища от периода ІХ-ХІ в. с дървена конструкция.1 Откритите в тях керамика и находки намират паралели в ранносредновековни обекти в България. Извори 2ГИБИ V 1964, 209. – 3Снегаров 1995, 57-59. Литература 1Popović M. 1999, 37-161. Образи Обр. 88, 89. 100. Браничево, върху възвишението Сопотске граде на левия бряг на вливащата се в Дунав р. Млава, над с. Стари Костолац, Сърбия и Черна Гора. История Чрез археологически разкопки са проучени сондажно части от средновековната крепост и римския и късноантичния Виминациум. Почти не са открити следи от обитаване през средновековието, по-ранни от средата на ХІ в.1 Браница или Браничево е споменато като една от крепостите около Белград от Теофилакт Охридски,2 и също в първия хрисовул на император Василий ІІ за Охридската архиепископия като център на епископия.3 Извори 2Милев 1966, 66. – 3Снегаров 1995, 57-59. Литература 1Поповић M., Иванишевић 1988, 127-176. 101. Липлян, Липениос, локализира се при днешния Липлян в Косово1, Сърбия и Черна гора. История Споменава се за пръв път в изворите, когато през 1018 г. пратеници от Битоля, Мородвис и Липлян дошли в Мосинопол и предали тези градове на император Василий ІІ.2 В първата грамота за Охридската патриаршия от 1019 г. е представен като център на епископия.3

187

Извори 2 ГИБИ VI 1965, 290-291. – 3Снегаров 1995, 55-57. Литература 1Златарски 1971, 775, бел. 3. 102. Ниш, при днешния гр. Ниш в Сърбия и Черна Гора. История Й. Иванов счита, че Найсус запазил положението си на пътен възел, свързващ Дунава с вътрешността на Македония и Сердика и през ранното средновековие.1 В първия хрисовул на император Василий ІІ относно Охридската архиепископия от 1019 г. Ниш е споменат като център на епископия.2 Извори 2Снегаров 1995, 55-57. Литература 1Иванов Й. 1931, 553. 103. Срем, локализира се при днeшния град Сремска Митровица, Сърбия и Черна Гора. История Римския Сирмиум е изследван чрез дългогодишни археологически проучвания.1,2,3 Градът е жертва на войните между Византия, от една страна, и остготи, гепиди и авари, от друга,1 като израз на това са разкритите нива с опожарявания.2 Последното аварско нашествие от 582 г. слага край на римския град.1,3 Няма данни за обитаване на мястото през ранното средновековие.3 Споменат е от Скилица във връзка с убийството на българския му управител Сермон и завладяването му от византийците през 1018 г. От събитията се остава с впечатлението, че градът е бил добре укрепен.4 В първия хрисовул на император Василий ІІ от 1019 г. за Охридската архиепископия е посочен като център на епископия.5 Извори 4 ГИБИ VI 1965, 296-297. – 5Снегаров 1995, 55-57. Литература 1Mirković 1971, 5, 48-52. – 2Parović-Pešikan 1971, 32-33. – 3Popović V. 1971, 121, 131. 104. Градешница, в местностите „Калето“ и „Градището“, две разположени едно до друго скалисти възвишения на 1,5 км северно от с. Градешница, общ. Криводол, област Враца. История Извършвани са сондажни археологически проучвания. Върху пластове от халколита и бронзовата епоха през късноантичния период в м. „Калето“ е издигната крепост. Според Б. Николов с преустройства и изграждане на нова крепостна стена, обхващаща мястото наречено Калугерче, българите са използвали крепостта в периода на Първото българско царство.1,2 Археологическа информация От късноантичната крепост са запазени само основите на крепостна стена от ломени камъни, споени с бял хоросан. Следите от обитаване от периода на Първото българско царство са керамични съдове (включително амфоровидна стомна със зелена глазура), оръжия и оръдия на труда, сребърна тока.1,2 – В м. „Селище“, на отсрещния склон северно от м. Калето има следи от открито селище от периода на първото българско царство.1 – В района на крепостта е проучван и християнски ранносредновековен некропол.3 Литература 1Въжарова 1965, 226. – 2Николов Б. 1970, 231. – 3Mašov 1979. 105. Пордим, върху възвишение на левия бряг на р. Дренска бара, в м. „Чуките“, на 1,3 км северно от общинския център Пордим, област Плевен. История Крепостта не е проучвана археологически. При вземане на пръст за микроязовир е разрушена напълно. Предполага се, че е построена през римската епоха и преизползвана през средновековието, за което свидетелстват откритите съдове от ІХ-Х в. и много върхове на стрели.1 – На 700 м северно е открит християнски ранносредновековен некропол.1 Литература 1Митова-Джонова 1979,59. 106. Старо село, известна като „Големият град“, върху скалиста тераса, ограничена от три страни от дълбоки долове, на около 1 км югоизточно от с. Старо село, общ. Мездра, област Враца. История Крепостта е проучвана чрез теренно обхождане след иманярски набези. Откритите керамични фрагменти, железни оръдия на труда и оръжия, коланни апликации и накити дават основание на проучвателя да предполага, че е била построена през VI в. и използвана в периода на Първото българско царство.1 Археологическа информация Планът на крепостта се определя от скалистата площадка, върху която е разположена. Тя е с форма на равнобедрен триъгълник и дължина около 160 м. Достъпната североизточна стена е защитена с две преградни стени от ломени камъни, споени с бял хоросан, отстоящи на 10 м една от друга.1 Литература 1Иванов П. 1996, 73-81. 107. Слон, разположена е до Слон, окръг Прахово в Карпатите, Румъния. История Крепостта е представена в предварителната публикация на разкопките на М. Комша като седалище на проторумънски феодал-княз, оглавяващ самостоятелно политическо обединение през периода Х-ХІІ в.1 С по-голяма вероятност паметникът може да се определи като едно от пограничните укрепления на Първото българско царство, охраняващи пътищата през Карпатите.2 Свидетелство в подкрепа на това са откритите в крепостта материали – керамика и обработени каменни блокове с врязани върху тях знаци, както и архитектурните особености на паметника, които намират точни аналогии в ранносредновековната българска култура.3,4,5 Археологическа информация В крепостта са изразени ясно два строителни периода (обр. 91). Първоначалната крепост има твърде неправилен план, обусловен от очертанията на височината, върху която е издигната. Крепостната стена е изградена от преупотребени римски тухли, споени с хоросан с добавени в него тухлени късчета. Положена е направо върху терена без основи. Входът откъм юг е оформен от два издължени пиластъра, издаващи се навън и навътре от стената. Заоблените ъглови издатъци от двете страни на портата са по-скоро плътни кули. През втория период крепостта не променя съществено

188

плана си. Стените са изградени от дялани варовикови блокове и имат основи дълбоки 0,80 м. В крепостта са открити останките на представителна каменна сграда (резиденция), преустройвана неколкократно. В западната и стена е изградена плитка и тясна ниша, наподобяваща апсидите на тронните зали в Плиска и Песлав.3 Литература 1Comşa 1978, 303-317. – 2Ваклинов 1977, 132. – 3Рашев 1982, 147. – 4 Comşa 1960, Abb. 3,4. – 5 Comşa 1969, Taf. 9c. Образи Обр. 91. 108. Ковин, т.нар. „Ковин Град“, върху ръба на плато, извисяващо се над ръкав на Дунав, в южната периферия на дн. град Ковин, Сърбия и Черна Гора. История Обектът е проучван чрез сондажни археологически разкопки, благодарение на които е установено, че мястото е било обитавано от неолитната до късноантичната епоха. Има слаби следи от присъствие в периода Х-ХІІ в. В началото на ХІІ в. вече е съществувало укрепено с ров и палисада селище. На негово място е построена каменна крепост – средновековният Ковин – играла важна роля в историята на Южен Банат.1,2 Ковин се споменава в „Анонимна унгарска хроника“ във връзка с унгарското нашествие в района на Долен Дунав. Говори се за castrum Ceve, от който българският войвода Глад управлявал територията на Южен Банат, Подунавието и района около Оршова. Споменат е и в началото на ХІ в. като urbs Keve.1 Литература 1Вуксан 1997, 175-184. – 2Зачевић 1997, 185-197. 109. Марошвар, Ханадинум, Чанад(вар), идентифицира се с дн. град Чанад на р. Марош, Румъния.1 История Счита се, че е бил главната крепост в областта, управлявана от българина Охтум, чието управление започнало в началото на ХІ в. и продължило до към 1028 г. За този период той построил манастир на св. Йоан Богослов, в който поставил игумен и православни монаси. Охтум бил убит от някой си Ханадин, чието име приела и крепостта, преминала вече под унгарска власт.1 Литература 1Николов Г. 2005, 192-193. 110. Анхиало, в м. „Палеокастро“, между солната лагуна и големия Бургаски залив, югозападно от днешния общински център Поморие, област Бургас. История Средновековният град отскоро се проучва чрез по-мащабни археологически разкопки.11, 12, 13, 14 През VIII в. Анхиало е византийско пристанище с важно военно значение в конфликта на империята с българите и върху полето пред града се провеждат множество сражения.1,2,3 Щетите, нанесени от военните действия, принуждават императрица Ирина да възстанови града през 784 г.4 Анхиало е включен в пределите на България от хан Крум през 812 г., за което свидетелства и единият Хамбарлийски надпис.5 Вероятно тогава той е получил и българското си название Тутхон.2 През 863 г. Византия си възвръща Анхиало заедно с Месембрия.6 Вероятно след 904 г. Анхиало отново за известен период от време е в български ръце.2,3,7 Значението на града като църковен център се потвърждава от споменаването на неговите епископи в църковни документи.8,9 В периода след ХІ в. Анхиало е един от най-важните центрове по брега на Черно море на юг от Стара планина.2 Археологическа информация Крепостта на Анхиало е била естествено защитена от север от солено езеро, на изток от морето и на запад от песъчливи места, засаждани с лозя. Достъпна е от югозапад, където и досега личат останките на крепостна стена, затваряла значителна площ.10 Малкия обем на археологическите проучвания ограничава информацията за укрепленията до наблюденията на малкото запазени части от стените, които по конструктивни особености са отнасяни в периода ХІІІХIV в. Откритата керамика и монети свързват най-ранните средновековни структури като ходови нива и жилище с края на IX – началото на X в.12, 13 Възраждането на града обаче трябва да се отнесе основно към 60-те-70-те години на X в.13, 14 Извори 4 ГИБИ ІV 1961, 53. – 5Бешевлиев 1992, № 47, 186-193. – 8 ГИБИ ІV 1961. – 9 ГИБИ ІV 1961. Литература 1Тъпкова-Заимова 1956, 45. – 2Гюзелев 1981б. – 3Гагова 2002, 163-168. – 6Гюзелев 1969, 70-73. – 7Златарски 1972, 322. – 10Иречек 1974, 852-853. – 11Лазаров 1969, 16-19. – 12Торбатов, Михайлов 2008, 427-428. – 13Даскалов 2009, 677-680. – 14Даскалов 2010, 544-547. 111. Берое, върху останките на античния град в централната част на днешния областен център Стара Загора. История Археологически проучвания се извършват тук от 60-те години на ХХ в. до днес, съобразявайки се с архитектурното развитие на съвременния град.1 След разрушаването на града от аварите в началото на VII в.2,3 първото споменаване на града в изворите е на Теофан Изповедник във връзка с посещаването и възстановяването му, извършени от императрица Ирина през 778 г., която му дала името Иринополис.5 Тази строителна дейност на императрицата се потвърждава и от откритият през 2005 г. от Д. Янков надпис на гръцки език.6, 12 През 812 г. византийският гарнизон изоставя Берое, която е завладяна от българските войски на хан Крум,5 сведение, допълвано от левия надпис на Хамбарлийската ара, в който пише, че десният сектор на държавата започва от Берое.7 Липсват изворови данни за последвалото време до завладяването на тези земи от император Йоан Цимисхи. В „Тактиката на Иконимидис“ (съставена 971-975 г.) се споменава за създаването на стратегия Берое.8 Археологическа информация В периода преди разрушаването му в началото на VII в. Берое е заемал площ от 480 дка и укрепленията му са били подсилени с нови триъгълни кули и протейхизма (обр. 92).1,9,10 Има следи, че тази укрепителна система е поддържана до края на ХVII в.10 Единствените археологически данни за обитаването му през VII-VIII в. е регистрираната на няколко места средновековна керамика. В жилище със стени от фрагменти строителна керамика и камъни, споени с кал, издигнато върху сграда от първата половина на IV в., е открита керамика от периода VII-X в.11

189

Извори 5 ГИБИ ІІІ 1960, 276,284. –6Янков, Камишева 2006, 275-278. – 7Бешевлиев 1992, 186-193. – 8Цит. по Божилов 1979, 121-122. – 12Sharankov, Yankov 2008. Литература 1Иванов Р. 2002, 218-223. – 2Николов Д. 1965. – 3Николов, Калчев 1986. – 4Янков 1980, 331-332. – 9Овчаров 1973, 14-15. – 10Kaltschev 1998. – 11Николов Д. 1959, 62. Образи Обр. 92. 112. Девелт, върху западния край на издължена полегата тераса, издигаща се на север от коритото на Средечка (преди Грудовска) река, източно от с. Дебелт, общ. Средец, област Бургас. История Римския Деултум е обект на дългогодишни проучвания, но средновековното селище остава слабо изследвано. Възникнал като колония на римски ветерани, през V-VI в. градът търпи забележим упадък, а в началото на VII в., както е засвидетелствано от повсеместния опожарен слой, животът върху по-голямата част от територията му замира.1,2 Част от градската територия се обитава отново след VII в., както се вижда от откриваните фрагменти от битова керамика с врязана украса, амфори и „пастирска“ керамика, върхове на стрели и пръстен с прабългарски рунически надпис.3,4 В рамките на значително ограбената за строителен материал порта е намерена бронзова монета на Никифор I със Ставракий (803-811). Заедно с откритите няколко фрагмента пастирска керамика тя илюстрира активност през ранното средновековие вероятно свързана с превземането на Деултум от хан Крум.16 От същия период датира и споменаването на Девелт като епископски център в протоколите на VIII вселенски събор и епархийските списъци от ІХ-Х в.5,6 След превземането му от хан Крум през 812 г. се затвърждава значението на града като граничен център,7,8 което е пряко отразено и в двата надписа – Хамбарлийски и Сюлейманкьойски надпис.9 От съществено значение за развитието на Девелт е било наличието на голяма комеркиария в близост до него.10,11 Намерените пет моливдовула на княз Борис І12 и шестото писмо на патриарх Николай Мистик до цар Симеон, където е написано, че там се изпращат даровете за българския владетел, дава основание на някои проучватели да смятат, че Девелт тогава се намира под българска власт,7,11,15 а комеркиарията с допълнителни постройки превърната в неголям манастир.15 Разположената на плато на юг от Средечка река крепост не е била обитавана в периода на Първото българско царство. Там се е развил средновековният Девелт от периода ХІІ – първата половина на ХІІІ в., когато е укрепен център с местно значение.1,7,13 Археологическа информация Късноантичната крепост има план на удължен четириъгълник с размери 520х120 м. В защитената площ са включени само 80 от първоначалните 280 дка на римския град.2,14 Засега няма данни за преустройство на защитните съоръжения през периода ІХ-Х в.14 Във вътрешността са откривани жилищни и стопански постройки, построени от ломени камъни и преизползвани тегули и тухли, споени с кал, и паянтови жилища с полувкопани глинобитни подови нива.3,14 – Комеркиарията е разположена на левия бряг на р. Средечка близо до устието ѝ в Мандренското езеро. Построена е в началото на ІХ в. върху останките на късноантично селище и се състои от три сгради с обща площ 100 кв. м, заобиколени от ограда. Смята се, че е разрушена през 838 г. от хан Пресиан. Намерените 35 моливдовула и няколко оловни пломби от втората половина на ІХ до началото на Х в. на различни византийски служители показват, че в даден момент е била възстановена.10,11 На 200 м южно от нея е открит християнски некропол от ІХ-Х в.11 На 2 км от римския Деултум, южно от р. Средецка на естествено укрепен хълм е разположена друга късноантична крепост. Възвишението е оградено отвсякъде от Средецка р. и Мандренското езеро.Проведените спасителни разкопки на част от укрепителните съоръжения разкриват източната и части от северната и южната крепостни стени с една капковидна и две правоъгълни кули. Стратиграфските наблюдения не дават категорични резултати. Само при междинната кула се очертават късноантичен и средновековен период. Според нумизматичните данни средновековния период обхваща XI-XIV в., като най ранната монета е анонимен фолис клас С (1042-1050). Изследвания керамичен материал е от периода XI – първа половина на XIV в., като най-многоброен е от периода XII-XIII в.17 Извори 5ГИБИ IV 1961, 117. – 6 ГИБИ IV 1961, 148-165. – 9Бешевлиев 1992, 116-123, № 2; 164-175, № 41; 186-193, № 47. Литература 1Балабанов П., Петрова 2002, 247-248. – 2Велков Ив. 1929. – 3Костова, Дочева, Манолова-Войкова 2005, 230-232. – 4Dimitrov 1992, 39. – 7Гагова 2002, 199-201. – 8Златарски 1970, 178. – 10Йорданов 1992. – 11Дамянов, Балабанов П. 1985, 218-219. – 12Юрукова 1981, 6. – 13Дамянов 1984, 91-93. – 14Дражева 2000, 25-30. – 15Жекова 2008, 62-66. – 16Вагалински, Чолаков 2007, 252-253. – 17Манолова-Войкова, Костова, Дражева 2007, 164-165, 174. Soustal 1991, 235. – Момчилов 1999, 198-200. – Балболова-Иванова 1991. 113. Голое, в м. „Градището“, върху две възходящи тераси с югоизточно изложение до малка река в началото на южните подстъпи към Ришкия проход, на 1,2 км североизточно от с. Лозарево, общ. Сунгурларе, област Бургас. История Крепостта е изследвана чрез археологически разкопки, открили част от укрепителната система и постройки във вътрешността. Възникнала като малка военна станция през втората половина на IV в., тя търпи преустройства до V в., когато придобива окончателния си вид. Пострадала от аварското нашествие през 578 г., животът в нея продължава, макар тя да изгубва градските си функции. В края на VIII – ІХ в. се превръща във важен граничен център при хановете Кардам и Крум. Има следи от настаняването в нея на славянско население, с което се свързва развитието и до края на ХІ в.1 Първият проучвател А. Игнатов Караиванов локализира тук известната от изворите крепост Голое, мнение, наложено в съвременната историческа литература.1,2 Археологическа информация Крепостта е с правоъгълен план и заема площ 16,8 дка. Размерите на голямата крепост са 160х108 м. В северозападната част на извисяващата се над нея тераса е долепено второ крепостно съоръжение с размери 80х60 м (обр. 93). Крепостната стена е изградена в opus mixtum и е дебела 2-2,10 м. Следващите поправки и преграждания

190

са с по-груб градеж от ломени камъни, споени с бял хоросан. Южната и източната страна на голямата крепост са защитени с протейхизма. Разкрити са три правоъгълни кули, защитаващи източната стена. Археологическите свидетелства показват, че малката крепост на по-високата тераса е функционирала през VIII-IX в. Възможно е през средновековието крепостта да е била изцяло преместена там. Около крепостта в източна и южна посока върху територия с площ около 50-60 дка се е развило селище, синхронно на крепостта.1 Литература 1Дражева 2002. – 2Игнатов 1921-1922, 206-215. Образи Обр. 93. 114. Констанция, в м. „Асара“, върху плато със стръмни склонове на десния бряг на р. Марица, на 2 км североизточно от общинския център Симеоновград, област Хасково. История В крепостта са провеждани продължителни археологически проучвания, разкрили части от укрепленията и нейната вътрешност. Построена върху пластове на тракийско селище от бронзовата и желязната епоха, тя е съществувала от IV до VI в. Има следи от селище със славянско население западно от и в самата крепост, която според проучвателя запазва част от функциите си и през периода VII-VIII в. След завладяването на крепостта през 812 г. от българите тя е възстановена и използвана от тях. Констанция придобива по-голямо значение след завладяването на България от Византия и престава да съществува след завладяването и от цар Калоян през 1202 г.1 Спомената е сред крепостите, завладени от брата на хан Крум, в Хамбарлийския надпис на този владетел2 и като гранична точка в Сюлейманкьойския надпис на хан Омуртаг.3 В по-късните епархийски списъци от управлението на император Лъв VI Философ (886-912 г.) и „Нова тактика“ крепостта се споменава като седалище на епископия от състава на Филипополската митрополия.4 През средновековието крепостта е лежала на левия бряг на р. Марица и вероятността земленият вал Еркесия да е започвал от нея е голяма.5 Археологическа информация Стените на късноантичната крепост следват ръбовете на платото, затваряйки площ над 50 дка с неправилна форма (обр. 94). Според проучвателя те са били възстановени още през първата половина на ІХ в. от българите, макар че все още не е сигурно дали изцяло или крепостта е обхващала само западната половина на платото. По проучената част от източната крепостна стена липсват поправки. Средновековните стени, построени от ломени камъни, споени с бял хоросан, са по-тънки (2 м) и използват за основа късноантичните. Промените в планировката са незначителни – трасетата се разминават само източно от кула 1 – запазена е и полукръглата форма на кулите, надзидани над руините. Потерната при кула 6 е затворена с широка 1 м стена, а новата крепостна стена пресича изоставения подземен изход (обр. 95). Продължава да се използва и западният вход на крепостта между кули 2 и 3. Средновековната стена се отличава както по цвета на хоросана, така и по лицата, които са от по-малки, най-често използвани вторично ломени камъни, като понякога отвесните фуги са запълвани с парчета от тухли или каменни отломки, поставяни отвесно (обр. 96). В западната част на крепостта са проучени вкопани жилища от периода VIII-IX в. и наземно жилище от Х-ХІ в.1 – В източната половина на късноантичната крепост и разположеното до нея по-ниско плато „Малкия Асар“ е разкрит некропол от Х-ХІ в.6 – Непосредствено северно от крепостта днес на левия бряг на р. Марица в местностите „Градището“ и „Белана“ в направените сондажи са открити останките на селище от периода Х-ХІ в.7 – Източно от крепостта на левия бряг на р. Сазлийка при вливането и в Марица се намира многослойната селищната могила Деве-Барган, върху чийто връх са регистрирани материали, включително монети и художествен бронз и от периода VIII-XII в., които свидетелстват за активно съществувало селище.5 Извори 2Бешевлиев 1992, № 2, 116-123. – 3Бешевлиев 1992, № 41, 164-175. – 4Гюзелев 1981б, 10. Литература 1Аладжов 1995, 181-230. – 5Рашев 1993, 107-110. – 6Капелкова 1985, 49. – 7Аладжов, Васева 1982, 43-58. Аладжов 1970. – Аладжов 1975. – Аладжов 1980, 323-329. – Аладжов 1981, 253-259. – Аладжов 1993, 287-306. – Аладжов 2001, 52-58. – Капелкова 1981, 341-345. Образи Обр. 94-96. 115. Маркели, в м. „Хисарлъка“, върху възвишение на 7,5 км западно от днешния общински център Карнобат, област Бургас. История Крепостта е проучвана чрез дългогодишни археологически разкопки, разкрили малка част от нея. Локализирането тук на средновековната Маркели е прието в научната литература. Най-ранните материали са от къснобронзовата и ранножелязната епоха. В първата половина на VI в. е издигната крепост, разрушена в края на VI – началото на VII в.1,2 Не са открити следи от живот до края на VIII в., когато от юг, изток и североизток на крепостта се насипват мощни землени валове с фронт на юг. Те са датирани с керамика в края на VIII – началото на ІХ в., а вътрешния южен вал застъпва старобългарско жилище. Землените укрепления се считат от Ж. Аладжов за центъра на българската войска, останал неспоменат в Хамбарлийския надпис.1,2,3,4,10 Каменната крепост е възстановена в началото на Х в. и селището в нея се разраства и придобива градски облик. Преминавайки през периоди на развитие и упадък, крепостта просъществува до началото на ХІІІ в., когато е напусната окончателно.1,2 Маркели контролира единствения целогодишно сух път между Стралджанското и Карнобатското блато и подстъпите към Ришкия и Върбишкия проход.1,2,5 Името на Маркели се споменава във връзка с българовизантийските военни действия през VIII – началото на ІХ в. от патриарх Никифор, Теофан Изповедник и в житието на Йоаникий6,7,8 Вероятно с акция на Крум тук е свързан и надписът от развалините на „Градището“ при Кадъкьой (сега Малък Преславец, Тутраканско), в който се споменава Маркели.9 Археологическа информация Късноантичната крепост има неправилен петоъгълен план, съобразен с конфигурацията на терена, който обхваща площ от близо 40 дка (обр. 97). Изградена е в opus mixtum с пет реда тухли. Спойващият хоросан е с розов отенък от включената в него натрошена строителна керамика. Защитена е от правоъгълни и кръгли в ъглите кули.

191

При възстановяването на крепостта в началото на Х в. са разчистени само трасетата на стените без насипите откъм двете им лица. Надзиждането е направено с ломени камъни и фрагменти от тухли със спойка от бял хоросан с редки включвания на натрошена строителна керамика. Липсват тухлени пояси за изравняване. Крепостта е разширена на изток, като кулите на старата източна стена губят кръстовидното си вътрешно оформление и стават правоъгълни. Подовото им ниво е повдигнато с хоросанов пласт.1,2 Във вътрешността на укреплението върху неразчистените руини на късноантична базилика е изградена еднокорабна черква с пластична мраморна украса, демонстрираща прилика с тази която е използвана при преславските черкви.1,2,4 Извори 6 ГИБИ VІ 1960, 301. – 7 ГИБИ VІ 1960, 196, 277-181. – 8 ГИБИ VІІІ 1961, 132-140. – 9Бешевлиев 1992, 123129. Литература 1Аладжов Ж. 1993. – 2Щерева, Аладжов Ж. 2000, 294-298. – 3Аладжов Ж., Момчилов 1991. – 4Аладжов Ж., Дражева, Момчилов 1991, 187. – 5Момчилов 1991. – 10Момчилов 2009, 203-204. Момчилов 1999, 219-224. – Soustal 1991, 348-349. Образи Обр. 97. 116. Месемврия, върху почти изолиран от сушата полуостров със скалисти стени в чертите на днешния общински център Несебър, област Бургас. История Месемврия е изследвана активно чрез археологически проучвания през 60-те години на ХХ в. и развитието на града е проследено на тяхна база. През късната античност тя е важен градски център, който не загива в периода края на VI – началото на VII в. и продължава развитието си през т.нар. „Тъмни векове“ като византийска морска и военна база.1,2,3,4 Като такъв е споменат неколкократно от Теофан Изповедник.4 През 812 г. градът е превзет от хан Крум4,5, с което се свързват някои разрушения по крепостната стена, и остава в български ръце около 50 години, вероятно без да се извършва промяна в състава на населението. През 863 г. градът отново е част от Византия.3 Археологическа информация Полуостровът, на който е разположена Месемврия, е с площ 250 дка и се свързва с материка чрез дълъг 400 м провлак с малка ширина. В началото на V в. той е защитен с нова преградна стена (обр. 98). При нея двете кръгли кули и куртините са в opus mixtum, а двете петоъгълни кули, фланкиращи главния вход, са с лица от добре обработени рустицирани квадри (обр. 99).6,7 Археологическо доказателство за завладяването на града от българите е откритата в защитената площ ранносредновековна керамика с излъскана украса.8 От първата половина на ІХ в. датира изграденият нов ограден зид между кули №№ 2 и 4.1,2,7,9 Извори 4 ГИБИ IV 1960, 214. – 5Бешевлиев 1992, Литература 1Velkov 1969, 21-22. – 2Venedikov 1969, 159-160. – 3Гюзелев 1981а, 326-332. – 6Venedikov, OgnenovaMarinova, Petrov 1969, 29-94. – 7Прешленов 2002, 232. – 8Čangova 1969, 121-124. – 9 Ognenova-Marinova 1969, 95-96. Образи Обр. 98-99. 117. Сливен, в м. „Хисарлъка“, върху невисоко възвишение в подножието на скалистия масив Сините камъни, в североизточните покрайнини на днешния областен център Сливен. История Извършените в обекта мащабни и продължителни проучвания спомагат за почти пълното разкриване на защитните съоръжения и решаването на основните проблеми, свързани със неговата стратиграфия и хронология. Резултатите от тях дават основание да се смята, че крепостта е построена през първата половина на IV в. и претърпява разрушения и поправки през V и VI в., но като цяло се запазва и след опожаряването и напускането ѝ в края на VI – началото на VII в.1 Редица данни дават основание тя да се свърже със споменавания в писмените извори град Цоида.1,2,3 Не по-рано от края на VIII – началото на IX в. крепостта е заселена от обитатели, носители на старобългарската култура. Не е известна точната дата на възстановяването на крепостта, според проучвателите това е станало преди 870 г., от тогава е откритият молибдовул на княз Борис І. Откритата старобългарска керамика и тухли с врязан преди изпичането ипсилон с две хасти, открити в сигурна стратиграфска среда, подкрепят това. Животът в крепостта продължава без промени и след падането на България под византийска власт до 80-те години на XI в., когато е завладяна и разрушена от печенегите. Крепостта е възстановена през втората половина на XII в. и съществува до началото на XIII в.1 Няма информация за името на старобългарската крепост. Проучвателите подкрепят възможността още през епохата на Първото българско царство да е носила славянското име Сливен1, споменато от Идриси в средата на XII в.3 Цоида в „За темите“ на Константин Багренородни4 се счита споменато само заради традицията.1 Археологическа информация Крепостта има четириъгълен план и е ориентирана по посоките на света, с площ 41,2 дка (обр. 100). Навсякъде основите на крепостната стена достигат скалния масив, суперструкцията, дебела 1,30 м, е изградена в opus incertum mixtum, отвътре на куртината са изградени пиластри, стъпили върху дебел 1,10 м банкет, които са носили бойната пътека. Има две порти с еднакъв план (квадратни кули, изцяло издаващи се пред външното лице на крепостната стена), разположени в средата на северната и южната стена. Крепостта е защитена с 4 кръгли кули (макс. диаметър 9 м) по ъглите и една изцяло издаваща се правоъгълна кула в средата на източната стена. С епохата на Първото българско царство е свързан третият период в строителната история на крепостта, регистриран с поправки, извършвани с хоросан със значително количество смляна червена тухла. Тухлите са използвани много често при поправките, като наред с доминиращите цели и фрагментирани преизползвани такива се срещат и новопроизведени с врязани преди изпичането старобългарски знаци. Крепостта се преизползва изцяло, само подовите нива на портите и кулите се повдигат, а старите каменни стълбища към бойната пътека са заместени от нови на северната и източната стена. Строителните насипи покрай стените не се разчистват,

192

ходовото ниво се повишава. Крепостният банкет и отводнителните канали остават затрупани под разрушения и слой чист хумус, несъдържащ културни останки. Пред източната правоъгълна кула се изгражда правоъгълно помещение, чиято източна стена застъпва основите на разрушената двураменна стълба на източната стена. При северната порта се построява водопровод. Проучвателите смятат, че откритата вероятно в крепостта мраморна облицовъчна плоча с релефна украса, еднаква с намерените в Преслав, е свидетелство за монументално строителство вътре в крепостта.1 Извори 2Щерева 1987, 872. –3 Недков 1960, 87. – 4 ГИБИ V 1964, 194. Литература 1Щерева и др. 2001. Шкорпил В. и К. 1885, 49. – Щерева 1992, 92-95. – Щерева 1993, 5-23. – Щерева, Аладжов 2000, 290-299. Образи Обр. 100. 118. Филипопол, върху Трихълмието (Небет тепе, Таксим тепе и Сахат тепе) и част от равнината под него, в централната част на днешния областен център Пловдив. История Градът се проучва чрез археологически разкопки от началото на ХХ в. до наши дни. Изследванията са ограничени от обвързаността им със строителните дейности, поради което получената от тях информация е с фрагментарен характер.1 От нея се предполага, че в края на VI в. за около 100 години площта на големия и важен градски център се свива в очертанията на Трихълмието. В началото на VII в. той е опожарен и населението му силно намалява, но не загива, и в равнината отново се появяват подградия.1,2,3,4 В периода след VII в. Филипопол започва да се развива като средновековен град – с укрепена цитадела на естествено защитеното Трихълмие и външни квартали в равнината – съобразявайки се с архитектурното наследство от късноантичния период.3,5,6,7,8 Филипопол е отразен като значим ранносредновековен център в писмените извори. Теофан съобщава за посещението в него на императрица Ирина, която наредила да се укрепи допълнително по подобие на Берое и Анхиало, и също че по време на походите на хан Крум в Тракия населението му избягало от задаващата се опасност.10 Упоменава се като епископско седалище в епархийските списъци от ІХ до средата на Х в.11 В. Златарски допуска, че градът е бил включен в българската територия по време на управлението на хан Омуртаг,13 но обикновено се приема, че е бил вече български при това на хан Маламир.14 За потвърждение се изтъкват неговите действия заедно с кавхана Исбул, отразени от надписа от Тумбул джамия в Шумен.10,14,15 В. Гюзелев счита, че при управлението на княз Борис І Филипопол е център на един от десетте български комитата.16 Със сигурност в средата на Х в. градът вече се намира във византийската провинция Тракия10, за което свидетелстват и печатите на византийски служители.12 Българското му име пловдивъ се среща за пръв път в „Българска апокрифна летопис“ от ХІ в.17 Градът продължава да се развива след Х в., превръщайки се в един от най-големите центрове на Източните Балкани.1,8,10 Археологическа информация Укрепителната система на средновековния град запазва плана и преизползва късноантичната крепостна стена. Тя включва естествено защитения скален масив на Трихълмието и следва трасето на късноелинистическата и римската стена (обр. 101). По североизточните и северозападните склонове на тепетата тя надстроява по-старите стени, а по западните се долепя до тях. Изградена е в opus mixtum и е защитена с триъгълни кули.1,18,19 От изток, запад и юг Трихълмието е укрепено с втора стена, отстояща на 70 до 200 м от основната, с лица от квадри и преизползвани архитектурни детайли и пълнеж от ломени камъни и сполии, споени с хоросан. Определя се като протейхизма, построена в края на VI – началото на VII в.18 Досега не са открити поправки на укрепителната система, които със сигурност да се отнесат в ранносредновековния период.1,6,8,9 Някои късноантични сгради продължават да съществуват с известни преправки. На самото Трихълмие и извън заобикалящите го стени са построени жилища и стопански помещения от камъни, споени с кал, стъпващи върху римски сгради.1,2,3,7,9 Извори 10Гагова 2002, 267-279. – 11ГИБИ IV 1961. – 15Бешевлиев 1992, № 13, 135-140. – 17Иванов 1970, 285. Литература 1Мартинова, Боспачиева 2002, 181-194. – 2Ботушарова, Танкова 1982, 54. – 3Морева-Арабова 2001, 100. 104. – 4Bospachieva 2003, 103. – 5Ботушарова 1964, 39. – 6Морева 1988, 129-130. – 7Танкова 2001. – 8Джамбов 1980, 319. – 9Морева-Арабова 1995. – 12Йорданов 1985. – 13Златарски 1970, 429-430, 597, 599. – 14Мутафчиев 1986, 146. – 16Гюзелев 1969, 386. – 18Ботушарова 1959. – 19Кесякова 2001, 52-59. Морева 1985. Образи Обр. 101. 119. Хасково, в м. „Хисаря“, върху високите части на варовиков хълм при завоя на малка река, в кв. „Хисаря“ на областния център Хасково. История Крепостта е изследвана чрез мащабни археологически разкопки от 1958 до 1966 г. Установено е, че върху културния пласт на тракийско селище през ІХ в. е възникнало българско селище. През Х в. то е включено в новоизградената крепост, претърпяла едно разширение през същото столетие. Вероятно в началото на ХІ в. крепостта е разрушена и върху развалините и се оформя пласт от жилища на номадско население. През периода ХІ-ХІІ в. цялата площ на селището е покрита от гробовете на християнски некропол.1,2,3 Археологическа информация Планът на крепостта отразява двата ѝ строителни периода (обр. 102). Първоначално е обхващала площ от 1,5 дка. Крепостните стени следват контурите на терена, само южната отстъпва 4-5 м от ръба на склона, осигурявайки достъп до входа. Изградени са от местен ломен варовик, споен с бял хоросан, като за лицата са избирани по-големи камъни и имат дебелина 2,30 м. Югоизточният ъгъл се защитава от плътна трапецовидна кула с три контрафорса по фронта. Друга трапецовидна кула се издига на североизточния ъгъл. Входът е оформен в южната стена между две правоъгълни кули. През втория строителен период към равния терен на изток е построена нова крепостна стена. Тя започва от североизточната

193

кула, прокарана е на север по ръба на склона и завива на изток, заграждайки два пъти по-голямо пространство от ранната стена. Изградена е със същата техника, като откъм недостъпната северна стена е по-тънка (1,60 м), но на изток, където е запазена и част от входа, е дебела 2,40 м. Във вътрешността на крепостта са проучени няколко малки водохранилища и наземни жилища, едното от които (жилище № 1) е датирано с керамика и монети на Василий ІІ в края на Х – началото на ХІ в. По-голямата част от селището от ІХ-ХІ в. с площ около 50 дка се разполага извън крепостните стени.1,2,3 Литература 1Аладжов Д. 2001, 72-84. – 2Аладжов Д. 1961, 5-24. – 3Аладжов Д. 1975, 121-133. Аладжов Д. 1970. Образи Обр. 102. 120. Любеново, в м. „Калето“, на 2 км североизточно от с. Любеново, общ. Хасково, област Хасково. История Чрез археологически разкопки са проучени 600 кв. м от площта на крепостта и е заснет цялостният ѝ план. Крепостта е построена върху пласт от ранножелязната епоха и е съществувала в периода IV-VI в. Върху разрушенията от края на VI в. има следи от славянско присъствие в края на VI – началото на VII в. Крепостта е възстановена през ІХ в. и продължава да се използва до края на ХІ в.1 Археологическа информация Крепостта е с план на почти правилен правоъгълник и площ 8 дка. Защитена е от три правоъгълни и три кръгли кули по ъглите и дългите стени (обр. 103). Входовете са на късите югоизточна и северозападна стена. Дебелите 1,90-2 м стени са построени от ломен камък, споен с червен хоросан. През втория (средновековния) строителен период стените навсякъде лягат върху късноантичните, запазвайки дебелината им. Отличава ги не само лошо почистената хоризонтална фуга между тях и белият хоросан на спойката, но и по-грубият строеж от ломени камъни и запълванията с отвесно поставяни фрагментирани тухли или каменни отломки. Във вътрешността на крепостта са разкрити наземни помещения с паянтов градеж и построени от ломени камъни, споени с кал.1 Литература 1Аладжов Д., Балабанян1972. Аладжов Д. 1970. – Аладжов Д. 1975. – Аладжов Д. 1980. – Аладжов Д. 2001, 41-45. Образи Обр. 103. 121. Минерални бани, върху скалистия хълм Св. Дух на левия бряг на р. Клокотница, до балнеосанаториума „Топлика“ в общинския център Минерални бани, област Хасково. История Крепостта е изцяло проучена чрез археологически разкопки. Построена през ІІ в., тя търпи непрекъснати поправки до VI в. Използвана е наново от Х до средата на ХІІ в., след което върху развалините ѝ се появява некропол с гробове от ХІІ-ХІІІ в., обслужващ селището на другия бряг на реката.1,2 Идентифицирана е от К. Иречек като споменаваната във връзка с византийско-печенежките военни действия от средата на ХІ в. крепост Топлица.1 Археологическа информация Дебелите 2 м крепостни стени следват контурите на терена и затварят пространство с формата на неправилен многоъгълник и площ 3 дка (обр. 104). Римските стени от ІІ в. са градени от няколко реда големи добре обработени рустицирани квадри, над които зидарията е от ломени камъни. Спойката е червен хоросан. Средновековните поправки са извършвани с ломени и речни камъни, споени с бял хоросан. За лицата са избирани по-големи камъни, подреждани в редове. Някъде отвесните фуги са запълвани с парчета тухли или каменни отломки. Около югозападния ъгъл крепостната стена е поправяна и с камъни, и с фрагментирани тухли, споени с кал. Крепостта има три квадратни и една правоъгълна кули с вътрешни размери до 9 м. Вътрешното им пространство е преградено с зидове от камъни, споени с кал. Две стълбища – до южната стена и северозападната кула – осигуряват достъпа до бойната пътека. Входът от юг е стеснен до 2 м, а двете потерни са зазидани. Античните и късноантичните помещения покрай крепостните стени са преизползвани през средновековието с поправки и преграждания, иззидани от камъни с кал. Те са тълкувани от проучвателя като казармени и стопански помещения. В средата на укрепената територия е изградено триделно жилище от камъни, споени с кал, наречено от проучвателя „болярско“. До него е разкрито водохранилище с размери 3,95х3 м.1,2 Литература 1Аладжов Д. 2001, 10-22. – 2Аладжов Д. 1975. Аладжов Д. 1970. – Аладжов Д. 1977. – Аладжов Д. 1980. – Аладжов Д. 1987. Образи Обр. 104. 122. Каравелово, в м. „Дермен Кеси“, до левия стръмен бряг на завой на р. Тунджа, на 4,5 км северозападно от с. Каравелово, общ. Тунджа, област Ямбол. История Проучвана е чрез дългогодишни археологически разкопки, при които са изследвани голяма част от укрепителните съоръжения и по-малка от вътрешността на крепостта и некропола до нея.1,2,3,4 Построената през VI в. крепост е преизползвана в периода Х-ХІ в. През ХІІ в. е построена нова крепостна стена с порта и улица и същевременно на други места стените са разрушени за строителен материал. Мястото е обитавано до ХIV в.1,2,3 Археологическа информация Начинът на изграждане на крепостните стени демонстрира два строителни периода. При първия са използвани големи обработени камъни и тухли, а при втория грубо оформени камъни и преизползвани архитектурни фрагменти, като и при двата за спойка се употребява бял хоросан, примесен със счукана строителна керамика.1 Въпреки лошата им запазеност, проучвателят е установил няколко разрушения и поправки на стените, датиращи от Х-ХІ в.2,3 Във вътрешността на крепостта през същия период са били построени жилищни и стопански сгради, като са използвани материалите от разрушените късноантични постройки.2,3,4 В тях са открити много археологически материали, между които бронзов кръст енколпион, бойна брадва, бронзови накрайници от ръкохватката и ножницата на меч.3 – Извън крепостта е частично проучен християнски некропол от периода Х-ХІ в.3

194

Литература 1Крайчев 1982. – 2Крайчев 1983. – 3Крайчев 1990. – 4Крайчев 1984. 123. Везенково, известна под името „Голямото кале“, също „Карадаа кале“ и „Калето“, върху скалистия връх Калето във Върбишката планина, на източната страна на Върбишкия проход, на 4,2 км северно-северозападно от с. Везенково, общ. Сунгурларе, област Бургас. История Крепостта е проучвана чрез теренни обхождания. Откритата в нея късноантична (IV-VII в.) и старобългарска керамика с врязана украса от ІХ-ХІ в. и монети от VI в. свидетелстват за обитаването и тогава.1,2,3 Археологическа информация Запазената до височина 2,20 м източна стена е дебела 2,10 м и завършва с четириъгълна кула. Крепостта е опасана от три страни с външен пояс от стени. Градежът е с лица от обработени и пълнеж от ломени камъни, споени с бял и червен хоросан.1,2,3 Литература 1Момчилов 1990, 30-32. – 2Soustal 1991, 494. – 3Момчилов 1999, 187-189. 124. Вълчин, в м. „Алан Баир“, върху възвишение на Карнобатската планина, на 1,5 км северно-североизточно от с. Вълчин, общ. Сунгурларе, област Бургас. История Крепостта е проучвана чрез теренни обхождания. В нея е открита късноантична битова керамика, много строителна керамика и старобългарска керамика с врязана украса, датирана ІХ-Х в. Това дава основание на Д. Момчилов да счита, че е обитавана в периода IV-VII и ІХ-Х в.1 Археологическа информация Крепостните стени са построени от обработени камъни, споени с бял хоросан. На север под крепостта е запазено част от трасето на „средновековен“ път.1 Литература 1Момчилов 1999, 195-196. 125. Козаре, в м. „Каята“, на 2 км северно от с. Козаре, общ. Карнобат, област Бургас. История Крепостта е изследвана чрез теренни обхождания и сондажно проучване. В нея е регистриран живот от късноантичния период (IV-VII в.), Първото българско царство (ІХ-Х в.), ХІ-ХІІ в. и Второто българско царство (ХІІ-ХІV в.).1,2,3,4 Археологическа информация С крепостна стена и ров пред нея е преградено част от платото, а от другите три страни то е природно защитено.1,2,4 Литература 1Момчилов 1990, 18-20. – 2Момчилов 1991, 35-40. – 3Момчилов 1995б, 66. – 4Момчилов 1999, 225-226. 126. Рупча, в м. „Асар Баир“, върху доминираща височина на Източна Стара планина, на 3 км източно-североизточно от с. Рупча, общ. Руен, област Бургас. История Проучвана чрез теренно обхождане. В крепостта са открити материали от късноантичния период (IV-VII в.) и Първото българско царство (ІХ-Х в.).1 Археологическа информация Крепостта заема площ от около 8-10 дка. Северната и стена е запазена във височина до 3-4 м и е с лица от каменни блокчета и пълнеж от ломени камъни, споени обилно с бял хоросан. Крепостта има двойни стени от юг и изток-югоизток, където възвишението е полегато. В укрепеното пространство личат следи от сгради и цитадела.1 Литература 1Момчилов 1999, 242-243. 127. Русокастро, в м. „Русин камък“, върху доминираща височина до Русокастренска река, на 1 км северозападно от с. Русокастро, общ. Камено, област Бургас. История Крепостта е проучвана чрез теренни обхождания, а отскоро и чрез археологически разкопки.5,6 Откритият разнообразен и многоброен археологически материал свидетелства, че е била обитавана в късноантичния период (IV-VII в.), по време на Първото българско царство (ІХ-Х в.), през ХІ-ХІІ в. и най-вече по време на Второто българско царство (ХІІ-ХІV в.). Идентифицирана е със споменаваната в изворите средновековна крепост Русокастро.1,2,3,4,5,6 Археологическа информация Крепостта има сложен план, продиктуван от скалистия терен. За градежа е използван местен ломен камък, с добре нивелирани редове и широки измазани с с бял хоросан фуги. Укрепеното пространство е покрито със строителни материали.2,3,4,5 Върху късноантичната базилика е построена едноапсидна еднокорабна черква със скъсен наос, за която се смята, че датира от IX-X в. В същият период се отнася и преизползването на казарменото помещение долепено до северната страна на западната порта.5 Извори 1Недков 1960, 85. Литература 2Момчилов 1999, 245-246. – 3Soustal 1991, 430. – 4Гагова 1995, 234-236. – 5Дражева, Николов М. 2008, 654656. – 6Дражева, Николов М. 2009, 672-674. 128. Славянци, известна като „Голямото кале“, върху височина, доминираща над Сунгурларската долина, на 1 км северно от с. Славянци, общ. Сунгурларе, област Бургас. История Крепостта е проучвана чрез теренни обхождания. Според открития керамичен материал и монети е съществувала през късноантичния период (IV-VII в.), Първото българско царство (ІХ-Х в.) и през ХІІІ в.1,2,3 Археологическа информация Укреплението е силно разрушено, но руините на кула на северната стена са запазени до височина 4-5 м.3 Литература 1Момчилов 1988, 63. – 2Момчилов 1990, 28. – 3Момчилов 1999, 252-253. 129. Сталево, известна под името „Преславски Хисар“, върху широка тераса на високата и стръмна западна страна на закръглен скалист хълм до десния бряг на р. Марица, близо до жп гара Скобелево и на 2 км северозападно от с. Сталево (бивше Преслав), общ. Димитровград, област Хасково.

195

История Не е проучвана, но в нея са откривани фрагменти от битова и строителна керамика от периода VI-XII в.1 В. Гюзелев предполага, че тук е била крепостта Милеона.2 Археологическа информация Крепостта има план на неправилен многоъгълник и площ 3-4 дка. Стените са градени от ломени камъни с хоросанова спойка. В южната част на крепостта се забелязват останки от водохранилище, а в югоизточния край – на кула с размери 3,60х4,70 м.1 Литература 1Аладжов Д. 2001, 49-50. – 2Gjuzelev 1969, 285. 130. Татарево, известна като „Хасара“, върху голям конусовиден хълм със стръмни склонове, издигащ се до р. Клокотница, на 500 м северно от с. Татарево, общ. Минерални бани, област Хасково. История Не е проучвана. Върху терена е откривана късноантична (V-VI в.) и средновековна (Х-ХІІ в.) керамика, и железни върхове на стрели. Това дава основание на Д. Аладжов да смята, че средновековната крепост е построена върху римски или късноантични основи.1,2 Археологическа информация Крепостта има план на неправилен многоъгълник. Построените от ломени камъни и бял хоросан стени следват ръба на склона.1,2 Литература 1Аладжов Д. 1997, 265-266. – 3Аладжов Д. 2001, 23. 131. Терзийско-Калето, под връх „Кръста“ на Терзийския баир, на 4 км западно от с. Терзийско, общ. Сунгурларе, област Бургас. История Крепостта е изследвана чрез теренно обхождане и сондажни проучвания от Д. Момчилов. Откритите битова и строителна керамика и монети показват, че крепостта е обитавана през късноантичния период (IV-VII в.), по време на Първото българско царство, през ХІ-ХІІ в. и Второто българско царство (ХІІ-ХІV в.).1,2,3 Археологическа информация Крепостта се състои от две части. По-ниско разположената и по-малката южна част е с площ около 4 дка. Крепостна и стена е дебела около 2,5 м. Северната част от укреплението е силно разрушена. Стените и са с лица от обработени четвъртити камъни, споени с бял хоросан, и пълнеж от ломени камъни, обилно споени с бял и на места червен хоросан.1,3 Литература 1Момчилов 1988, 58-64. – 2Момчилов 1995б, 64. – 3Момчилов 1999, 265-267. 132. Терзийско-Марашко кале, известна още като „Марианско кале“, върху най- западната част на Терзийския баир от източната страна на Марашкия проход, на 8 км западно от с. Терзийско, общ. Сунгурларе, област Бургас. История Проучвана чрез теренно обхождане. Откритите в нея керамика и монети показват, че е била обитавана през късноантичния период (IV-VII в.), по време на Първото българско царство (ІХ-Х в.), ХІ-ХІІ в. и Второто българско царство (XII-XIV в.).1,2,3 Археологическа информация Крепостта има неправилен план и обхваща площ около 16 дка. Крепостните стени са почти изличени.1,2,3 Литература 1Димитрова, Попов 1978, 26. – 2Момчилов 1995б, 66. – 3Момчилов 1999, 265. 133. Ямбол, в западната част на днешния областен център Ямбол, в кв. „Суфоларската махала“, между улиците Н. Петрини, Михаил Лъкатник и двора на училище „Димитър Димов“. История Чрез археологически разкопки са проучени части от укрепителната система на крепостта.1,2 Смята се, че съществуващото на това място селище е било укрепено с крепостна стена в края на IV – V в. Селището се е простирало и извън крепостта и престава да съществува в края на VI в. В края на VIII – IX в. Върху развалините възниква голямо славянско селище. Последното е укрепено в края на X в. С крепостна стена, лежаща върху трасето на късноантичната. Това съоръжение е обвързано от проучвателката Д. Димитрова с Първото българско царство.7 Крепостта е значим център в периода на Второто българско царство (ХІІ-ХІV в.).1,2,3,4 Идентифицирана е със споменавания в изворите град Диосполис, Дямпол (Диампол).3,5,6 Литература 1Димитрова 1979, 179. – 2Димитрова, Крайчев 1980, 209. – 3История 1975. – 4Димитрова, Попов 1978, 29. – 5Гагова 1995, 163, 267. – 6Велков В. 1993. – 7Димитрова 1986, 171-174. 134. Перник, останките на крепостта, наричана от местното население „Градò“, са разположени върху скалисто плато на десния бряг на р. Струма, непосредствено до квартал „Вароша“, югозападно от днешния областен център Перник. История Без съмнение крепостта е споменаваната в средновековните извори Перник. В домашните извори за пръв път се среща във „Видение на пророка Данаила за царете и последните дни в края на света“, отнасяна към втора половина на XI в.1, и по-късно в Народното житие на Иван Рилски от XII в.2 Не е известно кога е включена в българската държава, но при хан Омуртаг това е вече реалност.3 Няма писмени данни, кога е укрепено селището, но в началото на XI в. управляваната от Кракра крепост играе важна роля в съпротивата на България срещу Василий ІІ и, както свидетелства Йоан Скилица, устоява на две обсади – през 1004 и 1016 г.4 Според Йоан Зонара крепостта е предадена във византийска власт през 1018 г.5 като запазва значението си. На базата на археологически проучвания, при които е изследвана изцяло половината площ на крепостта (23 дка), се счита, че през VIII в. е съществувало славянско неукрепено селище, защитено най-късно през втората половина на IX в., като В. Миков извежда името Перник от това на славянския бог Перун6. Откритите една монета на император Василий І (867-886) и осем на приемника му Лъв VІ Философ (886-912) показват нарастващото значение на Перник през втората половина на ІХ в., а намереният сребърен печат на цар Петър демонстрира връзки с българската столица.7

196

Крепостта запазва значението си на селищен център и след земетресението от 1063 г., довело до масово преустройство на защитните съоръжения и жилищните постройки.5,7,8 Археологическа информация Крепостта заема равната част на възвишението с площ около 50 дка, като стената следва естествените му извивки (обр. 105). Крепостната стена има основи слизащи на дълбочина до 0,70 м, стъпващи върху лежащата отдолу тракийска стена, и е построена от грубо обработени варовикови камъни, споени с хоросан. Дебелината ѝ е 1,10-1,20 м. Защитена е от 4 правоъгълни кули с различни размери: А-7,75х3,50; Б и В-5х2,70; Г-4,60х4 м. Кулите се издават навън и навътре от крепостната стена, с изключение на кула Г в ниската част на платото, която се издава само навътре и вероятно е служила за наблюдение в южна посока по долината на реката и към крепостите по Голо бърдо. По-късно отвън е долепен друг пояс със същата дебелина и начин на строеж, който не обхваща изцяло три от кулите, издаващи се леко пред куртината. Фугите и на двете стени са гладко измазани с бял хоросан и маркирани чрез врязани двойни дъговидни линии. Главният вход е от север, оформен чрез две масивни страници, перпендикулярни на стената, вероятно носили надвратна кула, имало е и една потерна (обр. 106). Към защитните съоръжения принадлежи и стена, западно от главния вход, широка 1 м, спускаща се по северния склон на възвишението, вероятно затруднявайки достъпа от уязвимата северозападна страна. В защитената територия е имало гъсто разположени сгради, много от тях дву- или многостайни, построени основно от камък с кална спойка, по-малко с хоросан. Те са разделени от широки 0,50-1,20 м пасажи. Някои са използвани за работилници, а находките и планът подсказват, че повечето в източната част вероятно са били обитавани от гарнизона. Най-голямата сграда № 9 е конструктивно свързана с най-голямата кула А. Разполагането им в най-недостъпната част на крепостта кара изследвача да ги възприема като защитно-жилищен комплекс, свързан с управителя на крепостта (обр. 107). Улиците и площадите са неправилно разположени и застлани с чакъл. Ясно се очертават четири по-широки улици, две с направление север-юг и две с направление изток-запад. Широчината на главната улица се колебае от 2,90 до 5,50 м. Липсват следи от водопровод или канализационна мрежа.9 Извори 1Венедиков 1976, 179-208. – 2Иванов 1936, 28-37. – 3Златарски 1918, 317. – 4 ГИБИ VІ 1963, 283, 288, 290. – 5 ГИБИ VII 1968, 189. – 6Миков 1943, 174. Литература 7Юрукова 1983, 102-109. – 8Чангова 1983а, 5-11. – 9Чангова 1983б, 12-88. Образи Обр. 105-107. 135. Преспа, върху острова Св. Ахил в северния край на Малкото Преспанско езеро, в Гърция. История Археологически проучвания са извършвани само на голямата базилика в централната част на острова.1 Йоан Скилица свидетелства, че в края на Х в. цар Самуил построил дворец в Преспа и през 986 г. пренесъл в новоизградената катедрална черква от Лариса мощите на Св. Ахил. През 1015 г. император Василий ІІ завладял Преспа, което направил повторно през 1018 г. след смъртта на цар Иван Владислав.2 Според В. Гюзелев преспанските дворци претърпели метаморфоза от български религиозно-култов център в представителна царска резиденция.3 Преспа продължава да е значим център до средата на ХІІІ в., след което вече не се споменава в изворите.1 Археологическа информация Островът е с размери около 1700х500 м. Върху възвишението в северния му край е отбелязано правоъгълно, оградено с основи от каменни стени, пространство с размери 70х20 крачки. В южната му част се издига могилка от развалини и следи от напречна стена. Местността е известна като „Кула“ или „Кулата“. На юг от него, върху пониска тераса, наречена „Мрамор“, са отбелязани основите на два успоредни дебели зида от камъни и хоросан. Й. Иванов предполага, че на това, намиращо се между черквите Св. Ахил и Св. Апостоли, място се е издигал патриаршеският дворец.5 – В южната част на острова се издига високо около 60 м конусовидно възвишение, известно като „Кале“. По склоновете му са откривани камъни и хоросан, но не са запазени стени. Хълмът е опасан от четири пръстеновидни рова. Това укрепление е съединено с разположеното в северния край на острова посредством ров. Й. Иванов предполага, че зад него е имало стена, обграждала целия висок гребен на острова.5 Извори 2 ГИБИ VІ 1965, 275, 292. – 3Gjuzelev 1991, 93-94. Литература 1Микулчиќ 1996, 276-278. – 4Moutsopoulos 1989, 114-126. – 5Иванов Й. 1910, 64-65. 136. Битоля, в м. „Буковски гробища“ (античната Хераклея Линкестис), върху висок 50 м рид в южната периферия на днешния град Битоля, Македония. История В Хераклея са провеждани многогодишни археологически разкопки, разкрили големи части от града. Животът в него е продължил от ІІ в.пр.Хр. до VI в., като е засвидетелствано и обитаването му в периода Х-ХІІІ в. Гръцкото название на средновековната крепост, Пелагония, е споменавано във връзка с българо-византийските военни действия от края на Х–началото на ХІ в. и с по-късни събития до края на ХІV в., когато значението и като укрепен център нараства.1 За обновяването на крепостта Битоля се говори в Битолския надпис на цар Иван Владислав от 1016/1017 г.2 Изказани са предположения, че Битоля е била поверена на Гаврил Радомир още от баща му,3 а В. Гюзелев я разглежда като една от възловите крепости в защитата на Българското царство.4 Археологическа информация Изказано е предположение, че средновековната крепост е преизползвала акропола на Хераклея (обр. 109). На върха на рида се забелязва крепостна стена, укрепена с няколко правоъгълни кули. От южната страна се проследяват две крепостни стени, от които едната е вероятно късноантична, а другата средновековна. Те заграждат площ съответно 8 и 15 дка. За съжаление пространството не е изследвано с археологически проучвания.1,5,6 – Съществува второ предположение за локализацията на средновековната крепост Битоля-Пелагония. Това е късноантичната крепост в м. „Кале“, върху рид северозападно от дн. Битола, до с. Раштани, в която е изследвана черква, използвана през ХІ-ХІІ в. Теренът около нея е почти стерилен. Счита се, че вероятността тук да е Битоля е по-малка.1,7

197

Извори 2Заимов 1970. Литература 1Микулчиќ 1996, 139-144. – 3Златарски 1972, 745, бел. 1. – 4Gjuzelev 1991, 94. – 5Aџиевски 1994, 35-62. – 6 Археолошка карта 1996, 19. – 7Филиповска, Србиновски 1980. Образи Обр. 109. 137. Велбъжд, върху римския и късноантичния град Пауталия в чертите на днешния областен център Кюстендил и върху крепостта на хълма Хисарлъка южно от него. История Археологическите проучвания са съобразени със строителството в съвременния град. Най-вече е проучвана крепостната стена на Пауталия. Римският град е построен върху тракийско селище. В края на IV – началото на V в. укрепената територия е разширена с издигане на крепост на хълма Хисарлъка.1,2 Градът е разрушен в края на VI в. от авари и славяни1,2,3. Върху Хисарлъка е открита раннославянска керамика от периода края на VI – края на VIII в., макар че неясната и стратиграфия не позволява обвързването и със селищна структура.2 В чертите на Пауталия непосредствено над пласта с деструкции от VI в. без междинен хиатус следва пласт с долна хронологическа граница втора половина на ІХ – началото на Х в. Това дава основание на проучвателите да считат, че издигнатият върху Пауталия средновековен град не само я наследява топографски, но и възприема съществувалата по-рано градоустройствена схема, като акрополът на Хисарлъка и укрепената площ в равнината се превръщат в цитадела и подградие.1,2 Първото споменаване на Велбъжд в средновековните писмени извори е представянето му като епископски център в хрисовул на император Василий ІІ от 1019 г.4,5 Паметници Крепостната стена на римския Пауталия затваря площ от 29,3 ха с формата на издължен многоъгълник (обр. 110). Суперструкцията е изградена в opus vittatum, а във височина в opus vittatum mixtum, с характерната конструкция от ниша отстъп в дебелината на стената и ритмично разположени пиластри завършващи с арки. Укрепленията са претърпели редица поправки до края на VI в.1,2 Крепостта на хълма Хисарлъка има план на неправилен многоъгълник поради съобразяването със защитните възможности на терена (обр. 111). Има площ 21,2 дка. Крепостната стена е в opus vitatum mixtum и е защитена от ъглови кръгли и междинни триъгълни и правоъгълни кули.2 Ранносредновековният пласт в Пауталия се характеризира с трудно установимо ходово ниво на терена и различни вкопани съоръжения – жилища, ями за смет, отоплителни съоръжения, които може би са унищожили пласта на хиатуса, какъвто може да се очаква при значителния период от края на VI до втората половина на ІХ – началото на Х в.2 Извори 4Снегаров 1995, 55-57. Литература 1Русева-Слокоска 1989. – 2Слокоска и др. 2002. – 3Велков В. 1959, 82. – 5Ангелов 1973, 70. Образи Обр. 110-111. 138. Водно, в м. „Маркови кули“, върху издаден и стръмен хребет на планината Водно, извисяващ се 350 м над полето и р. Вардар, 4,5 км югоизточно от центъра на Скопие, Македония. История Археологическите проучвания показват, че през VI в. е бил издигнат силно укрепен кастел, съществувал от управлението на Юстиниан І до това на Ираклий, като убежище на жителите на ранновизантийския град в центъра на дн. Скопие. Вероятно в X в. е почнало обновяването на някогашния акропол на кастела. Значението на крепостта силно нараства през XI-XII в. В грамота на крал Милутин за манастира Св. Георги на Серава от 1300 г. крепостта е посочена с името Чрнче.1-5 Археологическа информация Средновековната крепост представлява възстановения акропол на кастела. Новата стена следи останките от VI в., възсядайки ги. Укрепената площ е с размери 130х80 м. Обновени са и четирите кули на източната стена и челната плътна кула. Предишната порта към средната тераса е била зазидана и в североизточния ъгъл отворена потерна, през която се оттичали излишните води от двете ранновизантийски водохранилища (обр. 112).1-5 Литература 1Микулчиќ 1996, 133, 284-290. – 2Микулчиќ Никульска 1981-1982, 205-220. – 3Микулчиќ, Никульска 1979, 65-74. – 4Микулчиќ, Билбиjа 1981-1982, 205-220. – 5Микулчиќ 1983, 211-218. Образи Обр. 112. 139. Градище, в м. „Градище“, върху най-високия връх на Градешка планина, 1 км южно от с. Градиште, общ. Куманово, Македония. История На върха е съществувал голям кастел в периода III-VI в. Неговият акропол е бил обновен и използван като средновековна крепост. Находките, открити върху повърхността, датират от X до XIII в. В северното подножие на градище започва долината Лука. Според Ив. Микулчич името е наследено от някогашния фрурион Луково, издигал се на Градиште. В новелата на Василий ІІ от 1019 г. енорията Луково е посочена в рамките на епископия Скопие.1 Паметници Акрополът в източната част на късноантичния кастел е бил обновен през средните векове. Има размери 75х70 м. Защитен от три страни с отвесни скали само от запад е изградена нова стена от ломени камъни, споени с кал. Приблизително в средата му е оформена главната порта (обр. 113). Средновековни находки са пръснати по цялата площ на кастела, вероятно показвайки наличието на незащитено селище.1 – В североизточното подножие на върха е открит некропол, проученият гроб датира от X в.1 Литература 1Микулчиќ 1996, 41, 133, 217-221. Тomoski 1984-1985, 33-45. Образи Обр. 113. 140. Луковица, в м. „Калата“, върху издължен рид, извисяващ се 70 м (520 м н.в.) над вливането на Каменичка река в Брегалница, 3 км югозападно от с. Луковица, общ. Делчево, Македония.

198

История През ІІІ-IV в тук е бил издигнат кастел за защита на рудниците. Той е обновен из основи през V-VI в. Откритите находки и ремонтираните участъци от стената датират използването на крепостта през средновековието X-XIII в. Луковица е спомената като енория в рамките на Морозвишката епископия в новелата на Василий ІІ от 1019 г.1 Археологическа информация късноантичният кастел е имал укрепена площ 53 дка (обр. 114). Средновековните крепостни стени са градени основно със спойка от кал, но има и хоросанова. Те заедно с материал от X-XIII в. се откриват в т.нар. „Горен град“.1 – На терасата Бегов Даб, на десния бряг на Брегалница, 0,5 км под устието на Каменичка река, покрай базилика от VI в. е проучен некропол с богати гробни дарове от IX-X в.1 Литература 1Микулчиќ 1996, 189-193. Образи Обр. 114. 141. Манастир, върху рида „Градок“, извисяващ се 120 м над сливането на Дуньска река и Црна, 4,5 км северно от Манастир и 5 км североизточно от Чаниште, общ. Прилеп, Македония. История През късната античност върху рида се е издигало укрепено градче. През средновековието акрополът му бил укрепен. Археологическите находки от него са от периода X-XIII в. В новелата на Василий ІІ от 1019 г. е упоменато, че в подчинение на Мъгленския епископ се е намирала и енорията Морихово. Ив. Микулчич предполага, че това е крепостта „град Морихово“ от X-XII в.1 Археологическа информация Акрополът на късноантичното градче с площ 10 дка е бил укрепен през средновековието със зид от камъни, споени с кал, долепен до останките от късноантичната стена. Една голяма кула в западната част е била градена с хоросан, а други две са фланкирали портата на североизточната стена (обр. 115). Две много добре запазени и днес базилики продължили да се използват и през средните векове. Укрепената площ от 10 дка е покрита със строителни останки.1 Литература 1Микулчиќ 1996, 43-44, 133, 261-264. Манева 1992, 214. Образи Обр. 115. 142. Мелник, върху платата на „Мелнишките пирамиди“ в чертите на дн. гр. Мелник, общ. Сандански, област Благоевград. История Мелник е проучван чрез дългогодишни археологически проучвания.1 Ив. Дуйчев счита, че Мелник е бил заселен рано от славяни и прабългари (VII-IX в.) и е бил превърнат в силна крепост, допълнително укрепена от комитопулите Мойсей и Арон.2 Именно нея Йоан Скилица описва като: „Една скала... опасана отвред със стръмни и много дълбоки пропасти“ във връзка с превземането и от император Василий ІІ през 1014 г.3 Според В. Нешева черквата „Св. Никола“ на едноименното плато и т.нар. „Малко укрепление“ (Деспот Славовият дворец) са били построени в периода V-VI в. и преизползвани с известни преустройства в периода на Първото българско царство. Тя свързва възстановяването на късноантичната черква с Климентовата мисия в Македония през 893 г.1 В края на Х – началото на ХІ в. е датиран първият строителен период на напречната крепостна стена, източно от черквата „Св. Никола“.4 А. Препис на базата на архитектурен анализ на черквата отнася строежа и към втората половина на Х – първата половина на ХІ в., свързвайки го с цар Самуил или с император Василий ІІ.5 Трябва да се отбележи, че т.нар. „Малко укрепление“ се датира от Б. Цветков в периода на византийската власт (ХІХІІ в.).6 Значението на Мелник като стратегически център нараства през ХІІІ в., когато става резиденция на деспот Слав.2 Археологическа информация Основно място в развитието на селището заема платото Св. Никола, с почти отвесните си, високи до 200 м, склонове и площ около 12 ха (обр. 116). „Малкото укрепление“ е разположено в югозападния край на платото над р. Мелнишка. Значителна част от него е рухнала в пропастта на север заедно с част от ската при земетресението от 1904 г. (обр. 117). Архитектурните останки от първия строителен период (от V-VI в. според В. Нешева) личат най-ясно в носовата му източна част. Градежът по фасадата на южната крепостна стена с дебелина 2 м е opus pseudomixtum с емплектон. Поясите са от антични тегули в три до шест реда, неравномерно поставени. На отделни места фугите между камъните са запълвани с една цяла вертикално или хоризонтално поставяна тегула или подредени фрагменти от тегули или тухли, оформяйки непълен клетъчен градеж. Запазени са гнезда от напречни дървени греди, прикривани на фасадата с камъни или фрагменти от тегули (обр. 118).1 Под преградната стена, източно от черквата „Св. Никола“, са установени следи от по-ранно крепостно съоръжение от ломени камъни, споени с кал, датирано от В. Нешева в края на Х – началото на ХІ в.4,7 През периода Х-ХІ в. е функционирала и черквата „Св. Никола“.1 Следи от обитаване от периода ІХ-Х в. са открити и в кв. „Св. Марина“ непосредствено срещу подхода към крепостта на платото.8,9 Б. Цветков отнася към този период и едно водохранилище с размери 6,30х5,60х5,90 м, открито на около 50 м югозападно от черквата „Св. Никола“.10 Извори 3 ГИБИ VІ 1965, 285-286. Литература 1Нешева 2003. – 2Дуйчев 1989, 19-30. – 4Нешева 2005, 311-312. – 5Препис 1983. – 6Цветков 2002, 38-40. – 7 Стоянов 1992, 161-163. – 8Цветков 1989а, 81-89. – 9Цветков 1989б, 123-127. – 10Цветков 1989в, 106-107. Образи Обр. 116-118. 143. Морозвизд, в м. „Градиште“, върху тесен рид между два дола, до южната част на с. Мородвис, общ. Кочани, Македония. История През късната античност е бил издигнат кастел, просъществувал до VI в. Археологическите находки дават основание да се смята, че Моровизд е бил неголям кастрон без особена стратегическа позиция.1 Йоан Скилица споменава, че през 1018 г. пратеници от Моровизд дошли в Мосинопол, за да предадат града на император Василий ІІ.2 В него е бил преместен тронът на Брегалнишката епископия от Равен, вероятно към края на X в. В новелата на Василий ІІ от 1019 г. вече се споменава като седалище на епископ.3 Запазва значението си до края на XIII в.1,4

199

Археологическа информация Късноантичният кастел е ограден със стени, градени с хоросанова спойка. Разделен е на три части, като акрополът с цистерната за вода се издига в най-високата южна част (обр. 119). Следите от обновявания се свързват с периода XII-XIV в.1,4 Извори 2 ГИБИ VІ 1965, 290-291. – 3Снегаров 1995, 55-57. Литература 1Микулчиќ 1996, с.41, 133, 211-215. – 4Трайковски 1983, с. 133-142. Образи Обр. 119. 144. Сердика-Средец, върху останките на римския и късноантичен град Сердика в централната част на днешната българска столица София. История Градът започва да се проучва активно след 1952 г., основно чрез спасителни разкопки,1 тенденция запазила се и до сега поради бързите темпове на строителството. Късноантичният облик на Сердика до известна степен се запазва до края на VIII – началото на ІХ в., до попадането му в границите на българската държава.2,3 Археологическите данни показват, че тогава градът е заселен основно с население от славянски произход,4 а укрепленията, уличната мрежа и сградите в него продължават да се използват.2,3,4,5,6 Вероятно тогава градът придобива и новото си славянско име – Средец.4 Част от археологическите материали – коланни краища, костени части от лък, псалии – подсказват присъствието на военни лица.3,8 В края на Х – началото на ХІ в. Средец се превръща в ключова крепост по Via Singidunum, пазеща пътищата към Македония и вътрешната област на българското царство.3,5 Името на града се споменава често от Йоан Скилица и Йоан Зонара, особено във връзка с четирите неуспешни обсади, предприети от византийците.9,10,11 Средец е бил важен църковен център – споменава се като седалище на епископ в първия хрисовул на император Василий ІІ за Охридската архиепископия от 1019 г.12 Значението на Средец като стратегически и градски център нараства след ХІ в., особено в периода на Второто българско царство.3,5 Археологическа информация Градската територия на средновековния град съвпада с тази на късноантичния (обр. 120). Защитните съоръжения от V в. се запазват без изменения в трасето и градежа на стените. Отбелязани са някои поправки и преустройства от ІХ в. – нови каменни страници на някои от портите, потерната на кулата на западната порта е затворена, северно от същата е изградена каменна стълба към площадката на крепостната стена, до вътрешното лице на крепостната стена са възстановени помещенията за стражите, както показва голямото количество керамика от ІХ-Х в., открито в тях.2,3,4,5,6,7 Късноантичната улична мрежа като цяло се запазва, дори е поправена настилката на стария Decumanus maximus.2,3,5,6 За жилища масово се преизползват и пригаждат по-стари сгради,2,3,5,6 но са открити и новопостроени полуземлянки.13 Много от сградите са преизползвани с първоначалното си предназначение, така една късноантична градска резиденция в югоизточната част на града вероятно е била обитавана от лице с високо положение. Нейната баня е възстановена с нов под от каменни плочи, положени върху мозайка от IV в.2,3,5,6 Все пак защитената територия на града изглежда не е била гъсто застроена.3,14 Добрата запазеност на двете големи черкви „Св. София“ и „Св. Георги“, и живописният пласт с летящите ангели и някои мраморни декоративни елементи от олтара на последната, показват че през Х в. Средец е бил църковен и културен център.2,3,5 Извори 10ГИБИ VІ 1965, 276, 280-281, 288-289. – 11ГИБИ VII 1968, 187-188. – 12Снегаров 1995, 55-57. Литература 1Бобчев 1989, 44. – 2Станчева 1974, 213. – 3Станчева 1994, 192. – 4Станчева 1981. – 5Станчева 1989, 2226. – 6Станчева 1967. – 7Станчева, Станилов, Рочева, Медарова 1978, 132-133. – 8Станчева 1973, 385. – 9Николов Г. 2005, 167. – 13Станчева, Станилов 1979. – 14Stančeva, Dončeva-Petkova 1979, 118. Образи Обр. 120. 145. Скопие, крепостта е разположена в м. „Кале“, върху висока 45 м тераса, издигаща се над левия бряг на река Вардар в центъра на днешния град Скопие, столица Македония. История През късноантичния период тук се е издигало укрепление, служещо за акропол на града, разположен на терасата източно от него. И. Микулчич счита, че това е споменатият за последен път през 602 г. град Юстиниана Прима. Той предполага, че градът е бил повторно зает от византийците в края на VII – VIII в., преди те да бъдат изтласкани от българите при завладяването на Македония.1 За пръв път Скопие се споменава от Йоан Скилица във връзка със събитията от 1004 г., когато българският цар Роман се предава заедно с важната крепост на император Василий ІІ след разгрома на Самуиловата армия в този район.2,3 В последствие Скопие продължава своето развитие като значим стратегически и градски център, запазвайки значението си и след турското завоевание. През това време защитните му съоръжения претърпяват редица промени.1,4 Съществуването на днешния град Скопие върху по-ранните пластове силно затруднява изследването на средновековния град, поради което укрепителните съоръжения, и то само на т.нар. Горен град, са непълно проучени археологически.1,4 Археологическа информация Крепостните стени на Горния град на Скопие обхващат площ с размери 280х110 м – 23 дка. Крепостта има неправилен план, продиктуван от конфигурацията на терена (обр. 121). Според последния изследовател на Скопие И. Микулчич, единствената част на укрепленията, която със сигурност може да се отнесе в Х-ХІ в., е част от южната крепостна стена, отбелязана като S. IX (обр. 122).1 Трябва да се отбележи, че неговото твърдение влиза в противоречие с по-ранното му мнение, в което отнася към този период и други части на крепостните стени, а частите, строени с големи травертинови блокове, определя като датиращи от ХІ в.4 Извори 2ГИБИ VІ 1965, 282-3, 291. Литература 1Микулчиќ 1996, 298-309. – 3Тъпкова-Заимова 1956, 56. – 4Микулчиќ 1982, 118-127. Образи Обр. 121, 122. 146. Стипион-Ступион (Дявол-Девол), първоначално е идентифицирана с днешния град Щип.1,2,3 Извършените там археологически проучвания показват, че няма културен пласт от Х-ХІ в., а самата средновековна крепост датира от ХІV в.4,5

200

Изказано е мнение, че Стипион е само фонетично близка до Щип дума.6 Всъщност той трябва да се идентифицира със средновековната крепост, разположена върху варовиков рид над р. Раечка в м. „Девол-град“, 2,3 км северозападно от с. Дреново, общ. Кавадарци, Македония.6,7 История Средновековната крепост е издигната на мястото на античния град Аударист. Според открития там археологически материал е използвана от Х до ХІІІ в. И. Микулчич смята, че е служила за регионално средище на Раец и е охранявала пътя от Вардар за Пелагония.8 В една от добавките си към Скилица Михаил Деволски съобщава, че „това място по-рано било наричано Дявол“, но в началото на ХІ в. крепостта вече е била известна като Стипион (от στυπειον – кълчища).7,9 Йоан Скилица съобщава, че Стипион бил резиденция на кавхана Теодор, който успял да избяга след превземането и от византийците през 1014 г., а през 1015 г. обещал на император Василий ІІ да убие цар Иван Владислав. Крепостта се споменава повторно през 1018 г., когато императорът минал през нея.10 Археологическа информация Крепостта е изградена в западната част на акропола на античния град. Стените от ломени камъни, споени с кал, обхващат триъгълно пространство с размери 170х50 м. Източната част е отделена със стена, оформяйки цитадела с размери 50х20 м. Крепостта е достъпна само от юг, а на север се опира на отвесни скали (обр. 123).4,11 Извори 9Гюзелев 2000/І, 47, 53. – 10ГИБИ VІ 1965, 285-288, 290-291. Литература 1Златарски 1972, 476, 777. – 2Мутафчиев 1986, 230. – 3Томоски 1978, 279. – 4Микулчиќ 1996, 351-356. – 5 Jовановиќ 1961, 103-105. – 6Аџиевски 1987. – 7Николов Г. 2005, 184-185. – 8Микулчиќ 1996, 200-204. – 11Микулчиќ 1985, 211-218. Образи 123. 147. Церово, позната като „Градището“, върху двете тераси на скалист рид с почти отвесни склонове, издигащ се до р. Струма, до с. Церово (бивше Долно Церово), общ. Благоевград, на 8 км южно от областния център Благоевград. История Крепостта е проучвана чрез археологически разкопки, разкрили части от укрепителните съоръжения, граждански постройки и водохранилища. Построена в края на ІІ – началото на ІІІ в., след нееднократни разрушавания и възстановявания е изоставена окончателно в края на VI – първата половина на VII в. Многобройният археологически материал и архитектурни останки показват, че през ІХ-Х в. българите са построили отново крепостта, използвайки част от старите крепостни съоръжения. Крепостта е разрушена в края на Х – началото на ХІ в. Няма достатъчно данни за обитаването и през епохата на Второто българско царство въпреки споменаването и като „градище Церово“ в Рилската грамота на цар Иван Шишман.1 Археологическа информация Към периода на Първото българско царство предполагаемо е отнесена една крепостна стена, построена от ломени камъни, споена с примесен с пясък и едър чакъл бял хоросан, която застъпва с 0,50-0,60 м разрушената римска стена. Във вътрешността на крепостта са проучени четири успоредно разположени постройки с верижен план, отделени посредством коридори, широки от 1,5 до 3 м. Редовете на построените от местни ломени камъни, споени с кал, и дебели 0,55-0,60 м стени често са подравнявани с фрагменти от строителна керамика. Основите им са плитки. Сградите са били покрити с керемиди. Използвани са като жилища и складове. Откритите в тях керамика, битови предмети и монета на Йоан Цимисхи дават на проучвателката основание да ги датира ІХ-Х в. До източната стена на една от сградите е открито водохранилище с размери 2,74х3,65 м, датирано в същия период.1 Литература 1Стоянова-Серафимова 1963. 148. Белград, локализира се на р. Осуми край дн. гр. Берат, Албания.1 История Споменава се през 1018 г., когато управителят на крепостта Елемаг се предал със съуправителите си на император Василий ІІ в крепостта Стаг.2 В една късна интерполация на Йоан Скилица е описана като „... трудно достижима и за враговете съвсем недостъпна. Понеже от юг е увенчана със стръмнини, сред които тече и река: Асона се нарича тя. А един вход има към крепостта“.1 Извори 2ГИБИ VІ 1965, 295-296. Литература 1Николов Г. 2005, 190. 149. Бояна (Бойон), идентифицирана е с днешна Бояна, квартал на София. История Названието се свързва със срещаното у авари и българи име Баян.1 Йоан Скилица споменава, че е завладяна след обсада през 1017 г. от византийска армия, командвана от Никифор Ксифия.2 Във връзка със събития, протекли през 1041 г., е описана от Кекавмен като здрава българска крепост.3 Извори 2ГИБИ VІ 1965, 288. – 3ГИБИ VІІ 1968, 18-19. Литература 1Миков 1943, 111. 150. Велес, в м. „Кале“, издължено плато със стръмни склонове, извисяващо се 50-60 м над сливането на реките Тополка и Вардар, на 2 км южно от град Титов Велес, Македония. История За съжаление крепостта не е изследвана чрез археологически разкопки. През V-VI в. върху платото е изградено укрепено селище. И. Микулчич предполага, че през Х в. неговият малък акропол е бил обновен и Велес е станал църковен и регионален център. Писмените извори неколкократно споменават Велес,1 а в новелата на император Василий ІІ е упоменат като енория под юрисдикцията на епископа на Пелагония-Битоля.2 Запазените средновековни укрепителни съоръжения датират от ХІІІ в., когато значението на Велес като регионален център нараства.1 Извори 2Снегаров 1995, 55-57.

201

Литература 1Микулчиќ 1996, 340-344. 151. Воден, локализира се при днешния гр. Едеса в Гърция. История Във Воден известно време резидирал българският патриарх.1 Йоан Скилица описва Воден като „малка крепост, разположена на стръмна скала, през където се спуща водата на Островското езеро“. През 1002 г. бил превзет чрез обсада от император Василий ІІ.2 Извори 2ГИБИ VІ 1965, 281. Литература 1Иванов Й. 1931, 566. 152. Восоград, Вишеград, локализирана е от В. Златарски, западно от Верея по посока на Костур.1 История Името подсказва, че това вероятно е планинска крепост.2 Йоан Скилица споменава, че през 1017 г., връщайки се на изток от неуспешната обсада на Костур, император Василий ІІ пътьом превзел и опожарил крепостта Вишеград.3 Извори 3ГИБИ VІ 1965, 289. Литература 1Златарски 1971, 768, бел. 1. – 2Николов Г. 2005, 188-189. 153. Девол, Диавол (Селасфор), локализира се при дн. с. Звезда, северно от гр. Корча, Албания1,2. История Крепостта е спомената от Йоан Скилица във връзка със събитията от 1018 г.,3 а Михаил Деволски уточнява, че тази крепост „се назовава и Селасфор“.4 Знае се, че житието на Наум Охридски от първата половина на Х в. е написано в град Девол от неизвестен ученик на Климент Охридски.5 В първата грамота за Охридската архиепископия на император Василий ІІ от 1019 г. Девол е посочен сред градовете, подчинени на епископа на Костур.6 Девол се споменава във връзка със събития от периода на Първото българско царство и в „Стратегикон“ на Кекавмен7, и от охридския архиепископ Теофилакт в неговото „Пространно житие на Климент Охридски“.8 Извори 3ГИБИ VІ 1965, 292. – 6Снегаров 1995, 55-57. – 7ГИБИ VІІ 1968, 16-17. – 8Милев 1966, 124-125. Литература 1Томоски 1975. – 2Коледаров 1982, 2, 75-90. – 4Николов Г. 2005, 190. – 5Иванов Й. 1931, 307-308. 154. Енотия, идентифицира се със средновековната крепост в м. „Трапези“ при с. Ноте (дн. Нотия), на около 19 км североизточно от Аридея, в подножието на планината Кожух в Северна Гърция.1 История Споменава се от Йоан Скилица през 1015 г. като превзета след падането на съседната Мъглен.2 Извори 2ГИБИ VІ 1965, 286-287. Литература 1Kravari 1989, 84-85. 155. Кичево, в м. „Кале“, върху извисяващо се 20 м възвишение, в източния край на централната част на гр. Кичево, Македония. История Вероятно в средата на ІІІ в. тук е бил изграден кастел за охрана на пътя Скупи-Лихнида. Върху съществувалия до VI в. кастел е била издигната средновековната крепост, споменавана като „тен Китсавин“ в грамотата на Василий ІІ от 1019 г. и „кастрон Киттава“ през XI в. Според Ив. Микулчич името Кичево е славянско и насочва към IX-X в., а самата крепост е съществувала от X до XV в. като регионално средище.1 Археологическа информация Крепостта е била изградена върху останките на кастела на площ с размери около 150х100м. Няма друга информация за нейния облик.1 Литература 1Микулчиќ1996, с. 132, 208-209. – 2Kravari 1989, p. 279. 156. Колидрос, локализира се при дн. Килиндрия в Северна Гърция. История Спомената е единствено от Михаил Деволски, който съобщава, че през 1001 г. защитникът и Димитър Тихон „не предавал града“, а поискал от император Василий ІІ да го пусне да отиде при цар Самуил.1,2 Извори 1Гюзелев 2000, І, 46, 52. Литература 2Златарски 1971, 718. 157. Копринища (Пронища), локализира се във високите части на планината Томор в днешна Албания.1 История Според Йоан Скилица в тази царска резиденция имало много хубави дворци, църква и места за удоволствие, а в центъра и бил изграден висок замък (οίκημα ύψηλόν), който бил здраво укрепен и можел да бъде превзет само със сила. До резиденцията се стигало единствено през изходите на планината. В нея известно време се задържали Пресиан, Алусиан и Арон, а след това и Ивац.2 Извори 2ГИБИ VІ 1965, 292-293. Литература 1Николов Г. 2005, 174-175. 158. Костур, върху полуостров в езерото при дн. гр. Кастория в Гърция. История Името е преиначена форма от Castoria – названието на езерото – и се извежда от това на животното бобър, на гръцки κάστορ, ορος, ό.1 Крепостта е спомената от Йоан Скилица във връзка с убийството на Давид и опит на император Василий ІІ да я превземе през 1017 г.2 Вероятно се е предала на императора през 1018 г., защото Василий ІІ бил отседнал там, когато му били доведени дъщерите на цар Самуил.3 Извори 2ГИБИ VІ 1965, 275, 288-289. Литература 1Миков 1943, 243. – 3Николов 2005, 176. 159. Лонгон, предполага се, че се е намирал между Костур и Кочани, около селищата Сетища, Лепчища и Богатско.1

202

История Йоан Скилица споменава, че през 1017 г. император Василий ІІ обсадил и опожарил след превземането и крепостта.2 Извори 2ГИБИ VІ 1965, 288-289. Литература 1Златарски 1971, 767, бел. 2. 160. Мацукин, има две предположения за локализацията на тази крепост. Й. Иванов я идентифицира със с. Мачуково (дн. Евзони, Гърция),1 но това не намира подкрепа в писмените извори.2 Според В. Златарски тя е съществувала, но по-късно населението и се преселило на юг в едноименното селище или Йоан Скилица погрешно е посочил името на крепостта до днешното с. Макриево до Струмица.3 История Скилица пише, че крепостта се намирала близо до Струмица и била завладяна от император Василий ІІ веднага след битката при Ключ през 1014 г.4 Извори 4ГИБИ VІ 1965, 284-286. Литература 1Иванов Й. 1911. – 2Николов Г. 2005, 182. – 3Златарски 1972, 737. 161. Молиск, съществуват няколко предположения за нейната локализация. В. Златарски смята, че трябва да се търси южно от Мориово, източно от Лерин и западно-северозападно от Острово.1 Т. Томоски я търси на пътя Костур–Острово в м. „Маркови кули“ между селата Лехово и Зелевич от едната страна и близките езера от друга.2 Кравари я локализира найобщо между Битоля и Мъглен.3 Мнението на Муцопулос, подкрепяно и от Г. Николов е, че крепостта е при с. Катраница, югозападно от Воден.4,5 История Според Йоан Скилица след като изгорил Вишеград, през 1017 г. император Василий ІІ продължил към Верея, а оттам към Острово, и опустошил всичко около Острово и Молиск.6 Извори 6ГИБИ VІ 1965, 289. Литература 1Златарски 1971, 769. – 2Томоски 1977. – 3Kravari 1989, 302. – 4Μουτσόπουλος 1994a. – 5Николов Г. 2005, 189. 162. Мория, локализирането на крепостта е предмет на спорове. История Крепостта е спомената от Кекавмен, който описва неуспешната ѝ обсада, предприета от император Василий ІІ по време на похода му към София през 986 г. Упоменато е само, че се е намирала между Филипопол и Триадица.1 Отъждествявана е с крепостта при с. Ветрен, Пазарджишко2,3 и с т.нар. „Серсем кале“ в района на Ихтиман.4,5 Извори 1ГИБИ VІІ 1968, 19. Литература 2Иречек 1899, 119. – 3Мутафчиев 1928, 165-172. – 4Баласчев 1930, 27-31. – 5Цанкова-Петкова 1953, 279-283. 163. Мъглен, в оградената от високи планини, трудно достъпна Мъгленска котловина1, на р. Мъгленска в Северна Гърция. История В края на Х – началото на ХІ в. българският патриарх пребивавал известно време в Мъглен.2 Според Йоан Скилица крепостта е превзета след внимателно подготвена и сложна обсадна операция от византийските пълководци Никифор Ксифия и Константин Диоген.1,3,4 Извори 3ГИБИ VІ 1965, 286-287. Литература 1Павлов 1999, 19. – 2Снегаров 1995, 13-14. – 4Златарски 1971, 747-748. 164. Острово, идентифицира се със средновековната крепост върху извисяващия се около 600 м над езерото Острово хълм, на 1 км западно от Арниса (бившето с. Острово), и на около 18 км западно от Едеса (Воден) в Гърция.1 История Йоан Скилица я споменава за пръв път във връзка със събитията от 1015 г., когато околностите ѝ били опустошени от Василий ІІ, и повторно през 1017 г.2 Извори 2ГИБИ VІ 1965, 286-288, 289. Литература 1Kravari 1989, 309-310. 165. Петриск, идентифицира се със средновековната крепост върху възвишение на северния бряг на езерото Петра, на около 4 км от дн. Агиос Пантелеймон, Гърция.1,2 История Според Йоан Скилица през 1015 г. в Петриск Иван-Владислав убил Гаврил-Радомир по време на лов, поради което се предполага, че крепостта е била ловна резиденция на Самуиловия син.1,3,4 Извори 3ГИБИ VІ 1965, 286-287. – 4Гюзелев 2000, І, 47, 53. Литература 1Златарски 1971, 752-753. – 2Kravari 1989, 314-315. 166. Прилеп, в м. „Маркови Кули“, върху висок 120-180 м скален масив, издигащ се в северната част на кв. „Вароша“ (5 км север-северозападно от центъра) на днешния град Прилеп, Македония. История Крепостта е изследвана с дългогодишни археологически разкопки. До края на античната епоха тук се е развивало селището Керамия, обновено през късната античност. От този период са и двете цистерни на акропола на средновековната крепост, чиито запазени стени са построени през ХІІІ и основно ХІV в.1,2,3 Прилеп е споменаван в историческите извори във връзка със събития от началото на ХІ в. Йоан Скилица съобщава, че през 1014 г. във „фруриона Прилапос“ идва цар Самуил след поражението при Беласица.4 В новелата на император Василий ІІ от 1020 г. Прилепската енория е посочена под юрисдикцията на епископа на Пелагония-Битоля.5 Значението на Прилеп като стратегически център силно нараства след края на ХІІ в. и особено през ХІV в.1

203

Извори 4ГИБИ VІ 1965, 284-286. – 5Снегаров 1995, 57-58. Литература 1Микулчиќ 1996, 249-255. – 2Дероко 1956. – 3Полак 1987. 167. Просек, от двете страни на Вардарската клисура при Демир Капия, Македония. История Районът има продължително развитие още от античността като стратегически център. През късната античност е изградена система от няколко крепости и преградни стени, за да се защити от север Солунското поле. И. Микулчич счита, че крепостите са били добре запазени през средновековието и не по-късно от Х в. районът получава славянското име Просек. Обитаване през този период се потвърждава и от археологическия материал.В две местности с названието „Црквиште“ са отбелязани, а в едната са проучени гробищни черкви с некрополи, с гробове и от Х в.1 Просек е споменат като крепост от Йоан Скилица във връзка с един поход на император Василий ІІ2 и е отбелязан като енория в рамките на Мъгленската епархия в новелата на император Василий ІІ от 1019 г.3 Изключително значение като военен център Просек придобива през ХІІ в.1 Извори 2ГИБИ VІ 1965, 290-291. – 3Снегаров 1995, 57-59. Литература 1Микулчиќ 1996, 230-238. 168. Ракова, съществуват няколко предположения за локализирането на тази крепост. При Рахова (Арахоба), сега с. Ризон в Западна Гърция, на 18 км североизточно от Игуменица; Рахове край днешното албанско село Демирани, на около 18 км югоизточно от Берат, в междуречието на р. Вокополя и р. Молитишти, притоци на р. Осуми и при Рахове, село в долината на албанската река Томорица, в планината Томор, на около 30 км от Берат.1 Кравари, базирайки се на турски документ от 1468 г., я поставя при с. Орехово, на 6 км южно от Битоля.2 История Спомената е единствено от Скилица, когато през 1018 г. управителят и се предал на император Василий ІІ, и от текста може да се приеме, че е била разположена в албанските земи.1 Литература 1Николов Г. 2005, 191. – 2Kravari 1989, 308. 169. Сетина, локализира се на около 20 км североизточно от Лерин (дн. Флорина, Гърция) при с. Сетина (Скопос) на р. Брод, приток на вливащата се в р. Черна р. Секулева.1,2 История Според Йоан Скилица през 1017 г. император Василий ІІ обсадил крепостта Сетина, където цар Самуил имал дворци, където било събрано много жито.3 Изказано е предположение, че тези дворци са били „ловджийски“.4,5 Г. Николов я счита за част от системата от царски резиденции и замъци, изградени от цар Самуил като убежища в динамичната борба срещу византийците.6 Извори 3ГИБИ VІ 1965, 289. Литература 1Златарски 1971, 762, бел. 2. – 2Kravari 1989, 329. – 4Златарски 1971, 769. – 5Moutsopoulos 1994, 71-78. – 6 Николов Г. 2005, 172-173. 170. Соск, има различни предположения за локализацията на тази крепост. Според българските историци трябва да се търси при с. Съботско, Мъгленско (дн. Ардеа в Гърция).1,2 Кравари смята, че е при с. Низиско (от 1961 г. Фрурион), на около 26 км южно от Кожани, Гърция.3 Според Т. Томоски Соск се е намирал на пътя от Острово (Арниса) за Птолемаис, където източно от Островското езеро под планината Каракамен, край с. Катраница (днешно Пирги, Гърция) има следи от средновековна крепост.4 История Крепостта е спомената за пръв път от Йоан Скилица във връзка с 1015 г., когато император Василий ІІ опустошил околностите ѝ преди да се отправи към Охрид. През 1018 г. неговият пълководец Никифор Ксифия разрушил крепостите в околностите на Сервия и Соск.5 Извори 5ГИБИ VІ 1965, 290-296. Литература 1Златарски 1971, 752. – 2Заимов 1970, 102. – 3Kravari 1989, 332-333. – 4Томоски 1986. 171. Стопонион-Щипоне, идентифицира се с крепостта в подножието на планината Белица, североизточно от днешния общински център Ихтиман,1 област София. История Скилица споменава, че недалеч от Щипоне (наречен от него τόπος2) Самуил разположил засада и разбил връщащия се от Сердика император Василий ІІ.3 Литература 1Златарски 1972, 670. – 2Тъпкова-Заимова 1956, 51. – 3Николов Г. 2005, 168. 172. Струмица, върху рида „Цареви кули“, издигащ се над югозападните покрайнини на дн. град Струмица, Македония. История Археологически разкопки са извършвани само в северното подножие на крепостта, която остава неизследвана. Върху рида през късната античност е построено укрепление, а в подножието му през V-VI в. се е развивал укрепеният епископски център Добер. Видимите средновековни поправки и нови строежи в крепостта датират от периода ХІІ-ХІV в. Находките в т.нар. „Горен град“ също попадат в този времеви диапазон.1 Предполага се, че по време на управлението на княз Борис-Михаил в Струмица са пренесени костите на 15-те Тивериополски мъченици и поставени в изградената за тях черква със същото име. Тя е построена върху останките на раннохристиянска базилика в северното подножие на крепостта през ІХ в. и е изследвана археологически.1,2 До 1014 г., когато е завладяна от император Василий ІІ, Струмица се намира в границите на българската държава и се споменава, макар и рядко, от Йоан Скилица.3 Значението на крепостта като военен и административен център нараства непрекъснато до края на XIV в.1

204

Извори 3ГИБИ VІ 1965, 284-286, 290-291. Литература 1Микулчиќ 1996, 318-322. – 2Мильковиќ, Коцо 1978, 93-104. 173. Арангел (Србица), в м. „Маркулиjа, Маркова Кула“, върху извисяващо се 100 м заоблено планинско възвишение, на 1 км североизточно от с. Арангел и на същото разстояние от с. Србица, общ. Кичево, Македония. История В периода IV-VI в. на възвишението е съществувал късноантичен кастел. На базата на откритите върху повърхността находки И. Микулчич смята, че върху кастела е била издигната средновековна крепост, съществувала в периода Х-ХІ в., която е контролирала пътя от Охрид през Полозите и Кичево към Скопие.1 Археологическа информация Градената с хоросанова спойка крепостна стена на късноантичния кастел обхваща върха на възвишението, затваряйки площ около 14 дка.1 Литература 1Микулчиќ 1996, 132, 207-208. 174. Банско, локализира се в м. „Градиште“, върху издигащо се 250 м над полето възвишение в подножието на Беласица, над южната част на с. Банско, общ. Струмица, Македония.1,2 История От IV до VI в. върху възвишението е съществувал кастел с долепен до него рефугиум за околното население. И. Микулчич счита, че вероятно заради близките топли извори крепостта е била използвана и през средните векове2 и я свързва със споменатата от Йоан Скилица като превзета през 1016 г. от Давид Арианит фрурион Термица по време на похода му от Солун към Струмица,3 макар че липсват останки от Х в.2 Археологическа информация Средновековната крепост е била разположена върху кастела, който е имал размери 240х50 м – около 10 дка площ.2 Извори 3ГИБИ VІ1965, 288. Литература 1Златарски 1972,758, бел. 2. – 2Микулчиќ 1996, 134, 313-315. 175. Белица, в м. „Кале на Столоватец“, върху извисяващ се 200 м рид, на 2 км северно от с. Белица, общ. Брод, Македония. История Върху рида през късноантичния период е съществувала рударска и гранична крепост. Известно е, че Климент Охридски е бил ръкоположен за епископ в Дрембица или Белица. В крепостта са открити множество находки и монети от периода Х-ХІV в., когато в нея е изграден и един пирг. На 2,5 км западно от крепостта се намират останките на една голяма черква.1 Археологическа информация Късноантичният кастел, граден в оpus emplekton, затваря триъгълно пространство с размери 100х40 м. В ъглите му са изградени кули. И. Микулчич счита, че крепостта е била добре запазена през средновековието и е можела да се използва с минимални поправки.1 Литература 1Микулчиќ 1996, 151-153. 176. Боснек, върху островърхото възвишение Градище на югозападния склон на Витоша, на около 4 км северозападно от с. Боснек, общ. Перник, област Перник. История Не е проучвана археологически. Предполага се, че над късноантичната крепост през средновековието е изградена друга, за което свидетелстват материалите от Х-ХІ в.1 Близостта до средновековния Перник и местоположението дават основание на някои изследователи да ги отнасят към обща укрепителна система и да ги свързват с металодобива.1,2 Литература 1Митова-Джонова 1983, № 41, 28. – 2Велков Ив. 1954, 105-108. 177. Будинарци, в м. „Градище, Будинград“, върху тесен рид, издигащ се 20-70 м над обхващащата го от всички страни р. Брегалница, до западния край на с. Будинарци, общ. Берово, Македония. История Средновековната крепост е издигната върху некропола на късноантичен кастел, изграден през ІV и преустроен през VI в. Периодът на съществуване на крепостта е определен на база открития археологически материал от Х-ХІІІ в. Тя лежи на пресичането на два главни пътя в центъра на Малешево. И. Микулчич смята, че този фрурион е изиграл роля в българската експанзия в Македония и в пътната мрежа на цар Самуил.1 Археологическа информация Кастелът е издигнат върху по-високия южен дял на рида, заемайки площ от 8 дка. Има правоъгълен план. В южната му част с вътрешен зид, подсилен с челна кула, е отделен акрополът. Той е с размери 55х50 м и върху късноантичната стена е издигната една по-късна стена с калова спойка. В това пространство се открива средновековният материал.1 Литература 1Микулчиќ 1996, 132, 136-138. 178. Виница, в м. „Градиште, Кале“, върху извисяващ се 40-70 м над края на Винишкото поле рид, в югозападната периферия на гр. Виница, Македония. История През IV в. върху рида е издигнат кастел, вероятно за защита на разположената в него епископска резиденция. Откритите археологически материали дават основание на И. Микулчич да счита, че през Х-ХІІІ в. тук е съществувала малка крепост, охраняваща пътя от долината на Струма към Брегалница.1,3 Археологическа информация Кастелът има площ 32 дка. През средновековието върху разрушения късноантичен зид на акропола е била построена нова стена от камък на кал. Обновена е била и челната кула. В северозападната част на новата крепост са открити гробове, датирани по накити в периода Х-ХІІІ в.2 Средният кораб на късноантичната базилика вероятно също е бил обновен тогава.1,3

205

Литература 1Микулчиќ 1996, 168-171. – 2Манева 1992, 121. – 3Балабанов К. 1986, 153. 179. Германия, до левия бряг на р. Валявица, на около 300 м североизточно от минералните извори при днешния общински център Сапарева баня, област Кюстендил. История В Германия са провеждани дългогодишни археологически проучвания, които заедно с писмените извори дават информация за нейното развитие. В края на ІІ в. тук е изграден укрепен военен лагер, наследен с известни преустройства от укрепено селище в периода IV-VI в. Няма следи масивните укрепления, заграждащи площ от 24 дка, да са били използвани в периода на средните векове. Следите от обитаване от този период са представени от керамика – гърнета с врязана украса и амфоровидни съдове, покрити с червена ангоба – от VIII-XI в.1 Средновековна Германия се споменава в грамотата на император Василий ІІ от 1019 г. като подчинена на Велбъджката епископия.2 През ХІІ в. е описана от Идриси като красив град с процъфтяващо земеделие.3 Извори 2Снегаров 1995, 55-57. – 3Недков 1960, . Литература 1Стайкова-Александрова, Стайкова 2003. 180. Долно Ореово, върху рида „Кале“, издигащ се 360 м над околните долини, на 2 км североизточно от с. Долно Ореово, общ. Битоля, Македония. История Средновековната крепост е издигната върху римски кастел. Откритият в нея и в некрополите на нейната територия археологически материал дават основание на И. Микулчич да я определи като регионално и крайпътно стражево укрепление за района между Битоля и Чемрен, съществувало в периода Х-ХІІ в.1 Археологическа информация Римският кастел със стени, построени от камък с хоросанова спойка, обхваща площ 13 дка. Северната му по-висока част е преградена с вътрешен зид и превърната в малък акропол. Върху неговите стени са отбелязани поправки, отнасяни към средновековния период.1 До крепостта и вътре в укрепената площ са открити 3 некропола (проучени 66 гроба), датирани по накити в периода Х-ХІІ в.2 Литература 1Микулчиќ 1996, 132, 144. – 2Манева 1992, 117. Грбиќ и др. 1954, 122. 181. Драмче (Бигла), в м. „Градиште“, върху тесен рид със стръмни страни, издигащ се 70 м над заобикалящия го меандър на р. Брегалница, на 3 км югоизточно от с. Драмче и 3 км североизточно от с. Бигла, общ. Делчево, Македония. История Средновековната крепост преизползва добре запазен късноантичен кастел от края на IV – началото на VII в. На базата на откритите археологически материали от Х-ХІІІ в. И. Микулчич счита, че тя е охранявала пътя в теснината на р. Брегалница и рудниците.1 Археологическа информация Кастелът има правоъгълен план и площ 6 дка. Бил е защитен от петоъгълни и правоъгълни кули. Крепостта е все още много добре запазена и се счита, че през средновековието е можело да се използва с минимални поправки.1 Литература 1Микулчиќ 1996, 132, 185-186. 182. Живойно, в м. „Градиште“, върху доминиращ над изворите на Живоjнска Река рид със стръмни склонове, в западното подножие на Кожуф планина, на 1 км югоизточно от с. Живоjно, общ. Битола, Македония. История Средновековната крепост е преизползвала стените на укрепено късноантично селище, просъществувало до края на VI в. Откритите археологически материали свидетелстват за обитаване в периода Х-ХІV в.1 Археологическа информация Късноантичната стена от споени с хоросан камъни е била добре запазена през средновековието. Поради това И. Микулчич смята, че тя е била използвана за защита на разположеното в нея селище.1 Литература 1Микулчиќ 1996, 132, 144-145. Грбиќ и др. 1954, 127. 183. Ижиште, в м. „Кале“, върху вулканско възвишение, издигащо се 440 м над р. Велика, до с. Ижиште, общ. Брод, Македония. История На възвишението в периода IV-VI в. е съществувало укрепление. Откритите археологически материали от ХХІІІ в. дават основание на И. Микулчич да смята, че и през Х в. крепостта е била използвана за убежище и за пътна стража. Археологическа информация Късноантичният кастел е затварял площ около 25 дка. – В югозападното подножие на върха през VI в. е била издигната друга крепост с протейхизма и 9 кули, и голяма базилика вътре в нея. Край вероятно обновената през средновековието базилика са открити некрополи от Х-ХІІ в. – В югоизточното подножие на „Кале“ в м. „Стара Црква“ са открити основа на черква с гробове от Х-ХІІ в. около нея.1 Литература 1Микулчиќ 1996, 160-162. Манева 1992, 121. 184. Йегуновце, в м. „Градище“, върху тесен рид, извисяващ се 70 м над р. Вардар, на 3 км североизточно от Йегуновце, общ. Тетово, Македония. История През периода IV-VII в. върху рида е бил изграден и обитаван кастел. Според И. Микулчич неговите вероятно добре запазени стени са били използвани от средновековна крепост, охраняваща пътя през Дервентската клисура през периода Х-ХІІІ в. Основание за това предположение му дават откритото двойно печатче „Преславски тип“, тока за колан и други находки от периода.1

206

Археологическа информация Кастелът обхваща площ от 4 дка като стените му от камъни, споени с хоросан, са подсилени с една кула, охраняваща подстъпа откъм седлото на рида.1 Литература 1Микулчиќ 1996, 134, 324-326. 185. Канарево, в м. „Град“, в южния дял на рида Орляк, върху скала с отвесни стени, издигаща се 90 м над обхващащата я от три страни р. Градошница, на 1,5 км източно от Канарево, общ. Куманово, Македония. История От IV до VI в. върху скалата е съществувал силно укрепен кастел, вероятно охраняващ рудниците и провинциалната граница. В акропола и в южното му подножие са откривани множество находки от периода Х-ХІІІ в., което дава основание на И. Микулчич да предполага съществуването тук на средновековния Козяк, стопанско и административно средище на споменатата в новелата на Василий ІІ от 1019 г. енория на Морозвишката епископия.1 Археологическа информация Акрополът на кастела е оформен върху скалата и стените му следват контурите на терена, затваряйки площ с размери 110х55 м. Върху стените личат следи от средновековни поправки.1 Литература 1Микулчиќ 1996, 41, 133, 221-223. 186. Лобош, т.нар. „Царско селище“, върху скален масив над десния бряг на р. Струма, при Лукарска махала на с. Лобош, общ. Ковачевци, област Перник. История Крепостта не е проучвана чрез археологически разкопки. Строителните особености и откритата по повърхността керамика показват, че е била построена през късната античност и обитавана през средновековието. Д. Митова-Джонова допуска, че е била добре запазена, когато тези земи са включени в българската държава, и е функционирала до ХІ-ХІІ в. като част от укрепителната система по поречието на Струма.1 Литература 1Митова-Джонова 1983, 108, № 318. 187. Николичевци, в м. „Градище“, на около 300 м южно от с. Николичевци, област Кюстендил. История Не е проучвана археологически. Определена е като тракийско, антично и средновековно градище.1 Археологическа информация При стопанска дейност е открита крепостна стена с дебелина около 2 м, изградена от обработени камъни и тухлени пояси, споени с хоросан, примесен със счукана тухла.1 – При изкопи за корекции на р. Бистрица са открити археологически материали – основно керамични фрагменти – от IV-III в.пр.Хр., ІІ-ІV и ІХ-Х в.1 Литература 1Дремсизова-Нелчинова, Слокоска 1978, № 150, 24. 188. Опила, в м. „Градиште“, върху висок 90 м рид, чието чело пада стръмно към Крива река, 2 км северозападно от центъра на с. Опила, общ. Крива Паланка, Македония. История От ІІІ до VI в. върху рида е съществувал кастел. Добрата му запазеност и откритите находки, наред с доброто стратегическо разположение на пътя от Козяк на север към Осогово, и фактът, че е единственото място в областта Славище с потвърдени средновековни останки, дава основание на Ив. Микулчич да предполага, че тук е имало фрурион – Славище, църковен и административен център на споменатата в новелата на Василий ІІ от 1019 г. енория Славище.1,2 Археологическа информация Средновековната крепост вероятно е преизползвала градените с хоросан зидове на кастела върху най-високата част на рида. Размерите ѝ са 120х60 м.1 Извори 2Снегаров 1995, 55-57. Литература 1Микулчиќ 1996, 41, 133, 215-217. 189. Подвис, върху планински рид със стръмни планински склонове, в м. „Градиште“, 1 км западно-северозападно от с. Подвис, общ. Кичево, Македония. История Не е проучвана археологически. В северния дял на крепостта са открити фрагменти славянска керамика, връх на стрела и бронзова гроздовидна обеца от Х-ХІІ в.1 Археологическа информация Късноантичната крепост има площ 3 дка и за стените е използвана хоросанова спойка. Няма следи от обновяване на укрепленията през средновековието.1 Литература 1Микулчиќ 1996, 209-211. 190. Радомир-Големо градище, върху труднодостъпно естествено възвишение с просторно и равно било, от южните склонове на Голо бърдо, на 20 км североизточно от общинския център Радомир, област Перник. История Крепостта не е проучвана археологически. Строителните особености и откритата по повърхността керамика показват, че е била построена през късноантичния период и обитавана и през ІХ-Х в.1 Ив. Велков и П. Делирадев я свързват с Пернишката крепост като част от обща отбранителна система.2,3 Археологическа информация Планът на сега почти унищожената крепост е елипсовиден. Нейната площ е около 15 дка. Съобщава се за четири кули, фланкиращи двата ѝ входа.1,2,3 Литература 1Митова-Джонова 1983, 147-148, № 435. – 2Велков 1938, 126. – 3Делирадев 1943, 179-180. 191. Радомир-Кастелът, върху скалисто възвишение на около 0,5 км югоизточно от Рангово градище. История Тази малка крепост (площ 2 дка) не е проучвана археологически. Укрепителните ѝ съоръжения не са запазени. Керамиката, открита върху повърхността, показва, че е била построена през късноантичния период и обитавана и през средновековието. Заедно с другите три крепости североизточно от Радомир е разглеждана като част от укрепителната система, командвана от Пернишката крепост в периода на Първото българско царство.1,2 Литература 1Митова-Джонова 1983, 148-149, № 438. – 2Кузманов 1963, 63.

207

192. Радомир-Мало градище, непосредствено до „Големо градище“, върху срещуположно възвишение, отделено с дълбок дол. История Крепостта не е проучвана археологически. Строителните особености и откритият материал са идентични с тези от Големо градище. Тази построена през късноантичния период и обитавана през ІХ-Х в. крепост е разглеждана като част от групата крепости около Пернишката.1,2,3 Археологическа информация Крепостта има елипсовиден план и площ около 10 дка. Подходът към нея е от север, където има следи от три стени с три вала и кули. Във вътрешността са се проследявали отделни сгради.1,2,3 Литература 1Митова-Джонова 1983, 148, № 436. – 2Велков 1938, 126. – 3Делирадев 1943, 179-180. 193. Радомир-Рангово градище, върху самостоятелно възвишение от южния дял на Голо бърдо, североизточно от „Мало градище“, на 21 км североизточно от общинския център Радомир, област Перник. История Крепостта не е проучвана археологически. Унищожена е при заравняване на терена за залесяване. Сведения за устройството ѝ е дал само П. Кузманов. Стените ѝ са били построени от ломени камъни, тухли и хоросан и е имало „стражева кула“, „наблюдателна кула“ и жилищни сгради.1,2 Намерената по повърхността керамика отнася построяването ѝ в късноантичния период. Била е обитавана и през ІХ-Х в. Свързвана е с отбранителната система около Пернишката крепост.1,2 Литература 1Митова-Джонова 1983, 148, № 437. – 2Кузманов 1963, 58-60. 194. Стенье (Конско), върху острова Голем Град (Голема Петра) в югозападната част на Преспанското езеро, отдалечен на 1 км от брега и недалеч от границата с Албания и Гърция, на 2,5 км от днес вече напуснатото с. Конско и на 4 км северозападно от с. Стенье, общ. Ресен, Македония. История Извършените археологически проучвания показват, че островът е бил укрепен през елинистическата епоха, а след това и през периода IV-VI в. Според И. Микулчич името на острова – Голем град – е славянско и насочва от времето преди византийската окупация след покоряването на България през 1018 г. Откритите находки сочат към възможността за запазено местно население, обитаващо в периода VII-VIII в., преживяло славянските нашествия, и за едно вече славянско население през Х-ХІ в. През ХІІІ-ХІV в. островът е бил обитаван от монаси.1,2,3 Археологическа информация Островът има овална форма и площ около 200 дка, представлява скалиста плоча с отвесни стени, издигащи се 15 до 50 м над езерото. Само на северозападния и югоизточния край малки плажове и разломи в скалите дават достъп до него. Те са преградени със зидове с кална спойка, дебели 1,5-2 м. В южната част има следи от стена, ограждаща площ 20 дка. До нея е югоизточното главно пристанище и една кула северно от него. На острова са проучени некрополи с гробове от VII-VIII и Х-ХІ в.1,2,3 Литература 1Микулчиќ 1996, 133, 278-281. – 2Битракова 1988, 193-210. – 3Битракова 1989, 101-134. 195. Теово, в м. „Марково кале“, върху конусовидно възвишение, издигащо се 400 м над долините на р. Бабуна и р. Брезица, на 1,5 км западно от Теово и 1,5 км южно от Сочле, общ. Титов Велес, Македония. История През късната античност (IV-V в.) тук е било издигнато укрепление, вероятно за охрана на пътя Скупи-Керамиа. И. Микулчич смята, че крепостта е изпълнявала същата функция и през средновековието и е била обитавана само в кризисни ситуации. На база откритата в нея керамика и бронзов фолис на Йоан Цимисхи той датира използването ѝ в периода Х-ХІ в.1 Археологическа информация Стената на късноантичното укрепление, изградена от камъни, споени с хоросан, следва ръба на върха, ограждайки площ от 12 дка. В нея е запазена и цистерна за вода.1 Литература 1Микулчиќ 1996, 134, 339-340. 196. Коларово1, в м. „Чуката“, върху хълм на входа на пътя към прохода Демир Капия, до с. Коларово, община Петрич, област Благоевград. История Крепостта е изследвана чрез сондажни археологически разкопки и теренни проучвания. Откритите археологически материали показват, че през късноантичният период тук е било построено укрепление, възстановено от император Юстиниан I към средата на VI в. Към финалният период на Първото българско царство тя е възстановена и включена в укрепителните съоръжения на цар Самуил в долината на р. Струмешница. Обитавана е активно до XIII в., като живота продължава до XVI-XVII в.1 Археологическа информация Разкрита е част от източната крепостна стена, с дебелина 2,20-2,50 м, изградена от ломени камъни споени с кал, с отделни фрагменти от керемиди в зидарията. Външното лице е подсилено на отделни места с контрафорси. Втора стена с дебелина 2,20 м, открита близо до първата, вероятно подсказва наличието на кула тук. Вътре в крепостта се откриват материали от X-XI в.1 Литература 1Митрев, Иванов 2007, 530-533.

208

Таблица 1. Функциониращи извънстолични каменнни крепости в периода на Първото българско царство

Кат. №

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39

Обект

Беловец Василево Владими-ровци Долина Дуран-кулак Завет Изворник Изворово Малък Преславец Окорш Омарчево Пет могили Подлес Попина Преселен-ци Руйно-Аязмото Руйно-Картал кале Скала Средище Стърмен Хума Цар Асен Каменния вал (КВ) Крепост №I на КВ Крепост №II на КВ Крепост №III на КВ Крепост №IV на КВ Крепост №V на КВ Крепост №VI на КВ Крепост №VII на КВ Крепост №VIII на КВ Крепост №IХ на КВ Крепост №Х на КВ Крепост №ХI на КВ Крепост №ХII на КВ Крепост №ХIII на КВ Крепост №ХIV на КВ Крепост №ХV на КВ Крепост №ХVI на КВ

Наличие Наличие Наличие на Споменаване на археол. на късно- строиФункциониране в изворите материал от антични телство като крепост като на периода на укрепле- от пери- в периода крепост ПБЦ ПБЦ ния ода на ПБЦ не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не да не не не не не не не не не не не не не не не не

да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да

не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не не

да да? да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да

209

Таблица 1. Продължение

Кат. №

40 41 42 43 44 45 46 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56 57 58 59 60 61 62 63 64 65 66 67 68 69 70 71 72 73 74 75 76 77 78 79

210

Обект

Крепост №ХVII на КВ Крепост №ХVIII на КВ Крепост №ХIХ на КВ Крепост №ХХ на КВ Крепост №ХХI на КВ Крепост №ХХII на КВ Крепост №ХХIII на КВ Крепост №ХХIV на КВ Крепост №ХХV на КВ Крепост №ХХVа на КВ Крепост №ХХVI на КВ Крепост №ХХVII на КВ Крепост №ХХVIII на КВ Крепост №ХХIХ на КВ Крепост №ХХХ на КВ Расова Капидава Марциано-пол-Девина Разград Динея Малък Преслав Балик Баниска Батин Бисерикуца Ветрен Войниково Върбица Генерал Кантарджиево Голямо Ново Диногеция Драгановец Капу Дяулуй-Сату Ноу Кипилово Махмудия-Салсовия Милади-новци Новград Нуфъру Омуртаг Остров-Берое

Наличие Наличие Наличие на Споменаване на археол. на късно- строиФункциониране в изворите материал от антични телство като крепост като на периода на укрепле- от пери- в периода крепост ПБЦ ПБЦ ния ода на ПБЦ не не не не не не не не не не не не не не не не не да не да да не не не не да не не не

да да да да да да да да да да да да да да да да да да да ? ? да да да да да да да да

не не не не не не не не не не не не не не не не да не да ? ? да да да ? да да да да

да да да да да да да да да да да да да да да да да да да ? ? не не не ? не не не не

да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да? да? не? не не не? не? не? не не?

не

да

не

не не не не не не не не не не

да да да да да да да да да да

да да да да да да да да от ХІІ-ХІV в. да

не не не не не не не да? не не

не? не не не не не не не? не не

Таблица 1. Продължение

Кат. №

Обект

80 81 82 83 84 85 86 87 88 89 90 91 92 93 94 95 96 97 98 99 100 101 102 103 104 105 106 107 108 109 110 111 112 113 114 115 116 117 118 119

Полско Косово Поп Кралево Поп Русаново Преслав-Долните Страдини „Римско кале“ Риш Стан-Малкото кале Стан-Стана кале Суворово Тича Тутракан Черенча Шумен Одърци Оряхово Бдин Белград Велики Градац Монтана Раш Браничево Липлян Ниш Срем Градешница Пордим Старо село Слон Ковин Марошвар Анхиало Берое Девелт Голое Констанция Маркели Месемврия Сливен Филипопол Хасково

Наличие Наличие Наличие на Споменаване на археол. на късно- строиФункциониране в изворите материал от антични телство като крепост като на периода на укрепле- от пери- в периода крепост ПБЦ ПБЦ ния ода на ПБЦ не не не не не не не не не не не не не не не да да не? не да да да да да не не не не да да да да да да да да да не да не

да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да? – – не да да да да да – – да да да да да да да да да

да да да да да да да да да да да да да да не да да да да да да – – да да да да не не – – да да да да да да да да не

не не не не не не не не не не не не да не не? да? не да да да не – – не не не не да не – – не не да? да да да да не? да

не не не не не не не не не? не не не да не не? да да да да да не? ? ? не? не не не да не не да да? не? да да да да да да да

211

Таблица 1. Продължение

Кат. №

Обект

120 121 122 123 124 125 126 127 128 129 130 131 132 133 134 135 136 137 138 139 140 141 142 143 144 145 146 147 148 149 150 151 152 153 154 155 156 157 158 159

Любеново Минерални бани Каравелово Везенково Вълчин Козаре Рупча Русокастро Славянци Сталево Терзийско-„Калето“ Терзийско-„Марашко кале“ Татарево Ямбол Перник Преспа Битоля Велбъжд Водно Градиште Луковица Манастир Мелник Морозвизд Сердика Скопие Стипион Церово Белград Бояна Велес Воден Вишеград Девол Енотия Кичево Колидрос Копринища Костур Лонгон

212

Наличие Наличие Наличие на Споменаване на археол. на късно- строиФункциониране в изворите материал от антични телство като крепост като на периода на укрепле- от пери- в периода крепост ПБЦ ПБЦ ния ода на ПБЦ не не не не не не не не не не не не не не да да да да не да? да? да? да да да да да да да да да да да да да да да да да да

да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да – да да да да – – – – – – – – – – – –

да да да да да да да да да да да да да да да не да да да да да да не да да да? да да – – да – – – – да – – – –

да да да не не не не не не не не не не не да да не? не? да? да? да? да? не не да да да? да – – не – – – – не – – – –

да да да не не не не не не не не не не не да да да да да? да? да? да? да да? да да да да ? ? да? да? ? ? ? да? ? ? да? ?

Таблица 1. Продължение

Кат. №

160 161 162 163 164 165 166 167 168 169 170 171 172 173 174 175 176 177 178 179 180 181 182 183 184 185 186 187 188 189 190 191 192 193 194 195 196

Обект

Мацукин Молиск Мория Мъглен Острово Петриск Прилеп Просек Ракова Сетина Соск Щипоне Струмица Арангел Банско Белица Боснек Будинарци Виница Германия Долно Ореово Драмче Живойно Ижиште Йегуновце Канарево Лобош Николичев-ци Опила Подвис Радомир-Големо градище Радомир-Кастелът Радомир-Мало градище Радомир-Рангово градище Стенье Теово Коларово

Наличие Наличие Наличие на Споменаване на археол. на късно- строиФункциониране в изворите материал от антични телство като крепост като на периода на укрепле- от пери- в периода крепост ПБЦ ПБЦ ния ода на ПБЦ да да да да да да да да да да да да не да? да не не не да не не не не не не? не не да? не не не не не не не не

– – – – – – да – – – – – да не да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да

– – – – – да да – – – – да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да да

– – – – – не не – – – – не не не не не да? да? не да? не не не не да? не не не не не не не не не не да?

? да? да? ? ? да? да ? ? ? не? да? не? не? да? не? да? да? да? не? не? не? не? не? да? не? не? да? не? не? не? не? не? не? не? да?

213

Таблица 2. Представяне на извънстоличните каменни крепости според приетата типология Кат. №

Крепости по регионални групи

I тип

II тип

III тип

I. Крепости между Дунав и Стара планина 1 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 39 40 41 42 43 44 45 46

214

Беловец Владимировци Долина Дуранкулак Завет Изворник Изворово Малък Преславец Окорш Омарчево Пет могили Подлес Попина Преселенци Руйно-Аязмото Руйно-Картал кале Скала Средище Стърмен Хума Цар Асен № II на КВД № III на КВД № IV на КВД № V на КВД № VI на КВД № VII на КВД № VIII на КВД № IХ на КВД № Х на КВД № ХI на КВД № ХII на КВД № ХIII на КВД № ХIV на КВД № ХVI на КВД № ХVII на КВД № ХVIII на КВД № ХIХ на КВД № ХХ на КВД № ХХI на КВД № ХХII на КВД № ХХIII на КВД

+ + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + + +

Таблица 2. Продължение Кат. № 47 50 51 52 53 54 56 57 58 97 98 99 107 113 114 115 116 117 119 120 121 134 144 145 147 138 142

Крепости по регионални групи № ХХIV на КВД № ХХVI на КВД № ХХVII на КВД № ХХVIII на КВД № ХХIХ на КВД № ХХХ на КВД Капидава Марцианопол-Девина Разград II. Крепости на запад от р. Янтра Велики Градац Монтана Раш III. Крепости на север от Дунав Слон IV. Крепости на юг от Стара планина Голое Констанция Маркели Месемврия Сливен Хасково Любеново Минерални бани V. Крепости от югозападните български земи Перник Сердика-Средец Скопие Церово Водно Мелник

I тип

II тип

III тип +

+ + + + + + + + + + +? +? +? + + + + +? + + + + +? + +? +?

215

216

карти

Списък на приложените карти List of annexed cards Карта 1. Разположение на представените в Каталога обекти на територията на Първото българско царство. Map 1. Location of objects presented in the catalog within the First Bulgarian Kingdom. Карта 2. Разположение на крепостите между Дунав и Стара планина на изток от р. Янтра. Map 2. Location of fortresses between the Danube River and the Balkan Mountains to the east of the Yantra River. Карта 3. Валовете в Северна Добруджа и свързаните с тях крепости и лагери по Barnea, Štefanescu 1971, Harta 4. Map 3. Shaft in northern Dobrudja and associated fortresses and camps Barnea, Štefanescu 1971, Harta 4. Карта 4. Разположение на крепостите на запад от р. Янтра и на север от Дунав. Map 4. Location fortresses in west of the Yantra River and north of the Danube River. Карта 5. Разположение на крепостите на юг от Стара планина. Map 5. Location fortresses south of Balkan Mountains. Карта 6. Разположение на крепостите от югозападните български земи. Map 6. Location of the fortresses of south-western Bulgarian lands. Карта 7. Разположение на извънстоличните каменни крепости по типове. Map 7. Location of the non-stone fortresses by type. Забележка: При Карта 3 е използвано означаването по Barnea, Štefanescu 1971 Note: The designation by Barnea, Štefanescu 1971 is used in Map 3

217

218

219

220

221

222

223

224

225

226

Образи

Обр. 1. Владимировци. План на крепостта по Рашев 1982, 132, Табл. XLVI2. Обр. 2. Долина. План на крепостта по Рашев 1982, 136, Табл. XLVIII3. Обр. 3. Дуранкулак. План на средновековното селище на Големия остров по Тодорова 1989а, 25, Обр. 5.

227

Обр. 4. Дуранкулак. Защитната стена с по-малкия вход по Тодорова 1989б, 52, Обр. 17. Обр. 5. Завет. План на крепостта по Рашев 1982, 132, Табл. XLVI4. Обр. 6. Завет. План на крепостта (без мащаб) по Стефанов 1997, 269.

228

Обр. 7. Изворник. План на крепостта по Рашев 1982, 136, Табл. XLVIII2. Обр. 8. Малък Преславец. План на крепостта по Рашев 1982, 136, Табл. XLVIII6. Обр. 9. Окорш. План на крепостта по Рашев 1982, 135, Табл. XLVII1. Обр. 10. Окорш. Профил на крепостната стена по Рашев 1982, 138, Табл. XLIX6. Легенда: 1. Културен пласт от ІХ-ХІ в.; 2. Кафява чиста пръст; 3. Насип в яма на жилище от ІХ-ХІ в.; 4. Камениста почва; 5. Жълтеникава пръст.

229

Обр. 11. Омарчево. План на крепостта по Рашев 1982, 127, Табл. XLIV3. Обр. 12. Подлес. План на крепостта по Рашев 1982, 135, Табл. XLVII1. Обр. 13. Подлес. Профили на крепостната стена и рова по Рашев 1982, 138, Табл. XLIX1-4. Легенда: 1. Културен пласт от ІХ-ХІ в.; 2. Кафява пръст с керамика от V-III в. пр. Хр.; 3. Камъни; 4. Жълта пръст; 5. Жълта глина; 6. Сивопепелява пръст; 7. Културен пласт от V-III в. пр. Хр.; 8. Хумус.

230

Обр. 14. Попина. План на крепостта по Рашев 1982, 136, Табл. XLVIII5. Обр. 15. Преселенци. План на крепостта по Рашев 1982, 136, Табл. XLVIII4. Обр. 16. Руйно-Аязмото. План на крепостта по Рашев 1982, 136, Табл. XLVIII1. Обр. 17. Руйно-Аязмото. Ъглова кула по Рашев 1982, 142, Табл. LII2. Обр. 18. Руйно-Аязмото. Кула по фронта на крепостната стена по Рашев 1982, 142, Табл. LII1.

231

Обр. 19. Руйно-Аязмото. Профил на източната защитна линия по Рашев 1982, 139, Табл. L4,5. Обр. 20. Руйно-Картал кале. План на крепостта по Рашев 1982, 135, Табл. XLVII3. Обр. 21. Руйно-Картал кале. Профил на южната защитна линия по Рашев 1982, 139, Табл. L3. Обр. 22. Руйно-Картал кале. Външно и вътрешно лице и поглед отгоре на крепостната стена по Рашев 1982, 142, Табл. LII3-5.

232

Обр. 23. Скала. Общ план на археологическите разкопки на крепостта мащаб 1:800 по Йотов, Атанасов 1998, 8-9, Обр. 4. Обр. 24. Скала. План и разрези на отбранителни съоръжения: a) горе – част от северозападна крепостна стена с кула № 2 и вход.

233

Обр. 24. Скала. План и разрези на отбранителни съоръжения: a) горе – част от северозападна крепостна стена с кула № 2 и вход; б) горе – вляво кула № 4, вдясно кула № 3; долу – профил на изкоп І 1-4 по Йотов, Атанасов 1998, 12-14, Обр. 7, 13-15. Обр. 25. Скала. Първи и втори строителен период на крепостта (без мащаб) по Йотов, Атанасов 1998, 52, Обр. 45-46.

234

Обр. 26. Средище. План на крепостта по Рашев 1982, 130, Табл. XLV4. Обр. 27. Средище. Профил на южната крепостна стена и рова по Рашев 1982, 139, Табл. L2.

235

Обр. 28. Стърмен. Ситуационен план на разкопките (без мащаб) по Михайлов 1982, 119, Обр. 1. Обр. 29. Стърмен. План и профил на сектор І по Джингов 1982, 12-13, Обр. 3. Легенда: 1. хумус; 2. сива пръст; 3. кафява пръст; 4. жълта пръст; 5. следи от огън; 6. чимове; 7. камъни.

236

Обр. 30. Стърмен. План на сектор II – ъгловата кула по Вълов 1982, 73, Обр. 4. Обр. 31. Хума. План на разкопките по Рашев, Станилов 1987, 11, Обр. 5.

237

Обр. 32. Хума. Профили на изкопи І и II – рова и крепостната стена по Рашев, Станилов 1987, 12, Обр. 7. Обр. 33. Хума. Ситуационен план на изкопите в жилищните ями мащаб 1:200 по Рашев, Станилов 1987, 140, Табло XXXIX.

238

Обр. 34. Цар Асен. План на разкопките на крепостта по Димова 1993, 56, Табл. І. Обр. 35. Цар Асен. Крепостна стена с ров, крепостна стена с кула и южната порта на крепостта по Димова 1993, 62, Табл. IV. Обр. 36. Цар Асен. План на източната порта по Димова 1993, 61, Табл. III.

239

Обр. 37. Каменният вал в Добруджа. Профил по Рашев 1982, 156, Табл. LIX1. Обр. 38. Каменният вал в Добруджа. Напречен разрез и изглед на стената по Napoli 1997, 349,Fig. 247. Обр. 39. Каменният вал в Добруджа. Профил на стената и рова от 1860 г. по Napoli 1997, 349, Fig. 245. Обр. 40. Каменният вал в Добруджа. Възстановка на стената на Г. Точилеску по Рашев 1982, 156, Табл. LIX3,4.

240

Обр. 41. Крепост № II на Каменният вал в Добруджа (по-нататък КВД). План и профил на защитната линия по Рашев 1982, 158, Табл. LX. Обр. 42. Крепост № II на КВД. План по Рашев 1982, 158, Табл. LX. Обр. 43. Крепост № ІV на КВД. План и профил на защитната линия по Рашев 1982, 158, Табл. LX. Обр. 44. Крепост № V на КВД. План по Рашев 1982, 161, Табл. LXІ.

241

Обр. 45. Крепост № VІ на КВД. План по Рашев 1982, 162, Табл. LXII. Обр. 46. Крепост № VІ на КВД. Профили на рова и стената по Рашев 1982, 161, Табл. LXІ. Обр. 47. Крепост № VII на КВД. План по Рашев 1982, 162, Табл. LXII. Обр. 48. Крепост № VII на КВД. Профили на защитната линия по Рашев 1982, 162, Табл. LXII. Обр. 49. Крепост № VIII на КВД. План по Рашев 1982, 162, Табл. LXII. Обр. 50. Крепост № VIII на КВД. Профил на рова по Рашев 1982, 162, Табл. LXII.

242

Обр. 51. Крепост № ІХ на КВД. План и профили на защитните съоръжения по Рашев 1982, 163, Табл. LXIII. Обр. 52. Крепост № Х на КВД. План и елевация на защитните съоръжения по Рашев 1982, 163, Табл. LXIII. Обр. 53. Крепост № ХІ на КВД. План и елевация на защитната линия по Рашев 1982, 164, Табл. LXІV.

243

Обр. 54. Крепост № ХII на КВД. План и елевация на защитните съоръжения по Рашев 1982, 164, Табл. LXІV. Обр. 55. Крепост № ХIII на КВД. План и разрез на защитната линия по Рашев 1982, 164, Табл. LXІV. Обр. 56. Крепост № ХІV на КВД. План и разрез на южната защитна линия по Рашев 1982, 166, Табл. LXV.

244

Обр. 57. Крепост № ХVІ на КВД. План по Рашев 1982, 166, Табл. LXV. Обр. 58. Крепост № ХVII на КВД. План по Рашев 1982, 166, Табл. LXV. Обр. 59. Крепост № ХVIII на КВД. План и профил на източната защитна линия на централната част по Рашев 1982, 167, Табл. LXVІ. Обр. 60. Крепост № ХІХ на КВД. План и профил на защитните съоръжения по Рашев 1982, 167, Табл. LXVІ.

245

Обр. 61. Крепост № ХХ на КВД. План, профил на южната защитна линия и вид на стената в три точки по Рашев 1982, 168, Табл. LXVII. Обр. 62. Крепост № ХХІ на КВД. План и профил на южната защитна линия по Рашев 1982, 168, Табл. LXVII. Обр. 63. Крепост № ХХII на КВД. План и разрез на южната защитна линия по Рашев 1982, 170, Табл. LXVIII. Обр. 64. Крепост № ХХIII на КВД. План по Рашев 1982, 170, Табл. LXVIII.

246

Обр. 65. Крепост № ХХІV на КВД. План по Рашев 1982, 170, Табл. LXVIII. Обр. 66. Крепост № ХХV на КВД. План и разрез на южната защитна линия по Рашев 1982, 170, Табл. LXVIII. Обр. 67. Крепост № ХХVа на КВД. План по Рашев 1982, 170, Табл. LXVIII. Обр. 68. Крепост № ХХVІ на КВД. План по Рашев 1982, 171, Табл. LXІХ. Обр. 69. Крепост № ХХVII на КВД. План по Кузев 1981б, 201.

247

Обр. 70. Крепост № ХХVIII на КВД. План по Рашев 1982, 171, Табл. LXІХ. Обр. 71. Крепост № ХХІХ на КВД. План по Рашев 1982, 171, Табл. LXІХ. Обр. 72. Крепост № ХХХ на КВД. План и разрез на защитните съоръжения по Рашев 1982, 171, Табл. LXІХ.

248

Обр. 73. Капидава. План на укрепителните съоръжения с означения на основните конструктивни фази по Торбатов 2002, 104, Обр. 7. От легендата: 5. Зидове на късния кастел; 6. Трасе на зидовете на късния кастел; 7. Трасе на защитния ров на късния кастел; 8. Останки от ранносредновековното укрепление; 9. Трасе на зидовете на ранносредновековното укрепление. Обр. 74. Марцианопол-Девина. Общо разположение на амфитеатъра по Петров 1967, 8, Обр. 3.

249

Обр. 75. Разград. План на кастела по Иванов Т. 1980, 30, Обр. 10. Обр. 76. Балик. План на късноантичното укрепление по Torbatov 2000, 64, Fig. 2.

250

Обр. 77. Ветрен. План на крепостта на К. Шкорпил по Атанасов, Йорданов 1994, Табл. І-А. Обр. 78. Диногеция. План на крепостта с обозначаване на строителните периоди по Barnea, Śtefanescu 1971, Fig. 29.

251

Обр. 79. Тутракан. План на кастела Трансмариска по Paunov 2007, fig. 5. Обр. 80. Шумен. План на крепостта за периода VIII-X в. по Антонова 1995, Обр. 27.

252

Обр. 81. Одърци. План на сектор от северната крепостна стена по Дончева 1981, Табл. І. Обр. 82. Оряхово. План на крепостта по Димитрова 1975, 367, Обр. 6. Обр. 83. Белград. Предполагаем план на укрепленията през VI в. по Поповић 1982, 35.

253

Обр. 84. Белград. Предполагаем план на ранносредновековните укрепления и селища по Поповић 1982, 41. Обр. 85. Велики Градац. План на крепостта (без мащаб) през Х-ХІ в. по Јанкович 1981, 27, Сл. 15.

254

Обр. 86. Велики Градац. Основи, профил и планово развитие на кула 1 по Јанкович 1981, 19, Сл. 9-13. Обр. 87. Монтана. План на археологическите обекти по Огненова-Маринова, Божилова, Александров 1987, План 2.

255

Обр. 88. Раш. План на ранносредновековното укрепление по Popović 1999, 140, Sl. 85. Обр. 89. Раш. План на ситуацията в района на жилище 27 (без мащаб) по Popović 1999, 146, Sl. 95.

256

Обр. 90. Раш. Разрез и план на проучената част от преградния зид в „Подградието“ (без мащаб) по Popović 1999, 141, Sl. 86. Обр. 91. Слон. План на крепостта (без мащаб) по Рашев 1982, 154, Табл. LVIII.

257

Обр. 92. Берое. План на късноантичните укрепления по Kaltscev 1998, 91, Abb. 2. Обр. 93. Голое. План на крепостта в мащаб 1: 2500 по Дражева 2002, 181, Табл. 1.

258

Обр. 94. Констанция. План на крепостта по Аладжов Д. 1995, 197, Обр. 2в. Обр. 95. Констанция. План и силует отвън на северната крепостна стена по Аладжов Д. 1995, 200, Обр. 5а. Обр. 96. Констанция. Вътрешно лице и разрез на крепостната стена в западния сектор по Аладжов Д. 1995, 206, Обр. 11а.

259

Обр. 97. Маркели. План на късноантичната крепост по Георгиев П. 2007, 91, Обр. 2. Обр. 98. Месемврия. План на града (без мащаб) по Venedikov, Ognenova-Marinova, Petrov 1969, 32, Fig. 3. Обр. 99. Месемврия. План (без мащаб) на западната крепостна стена по Venedikov, Ognenova-Marinova, Petrov 1969, 32, Fig. 4.

260

Обр. 100. Сливен. Общ план на крепостта с разкритите архитектурни останки по Щерева и др. 2001, Обр. 32. Обр. 101. Филипопол. План на крепостта на Трихълмието по Морева 1988, 131, Фиг. 1.

261

Обр. 102. Хасково. План на крепостта (без мащаб) по Аладжов Д. 1975, 328, Обр. 2. Обр. 103. Любеново. План на крепостта по Аладжов Д. 1975, 331, Обр. 4.

262

Обр. 104. Минерални бани. План на крепостта със строителните периоди по Аладжов Д. 1975, 330, Обр.3. Обр. 105. Перник. План на разкопките на крепостта по Чангова 1983, Обр. 1.

263

Обр. 106. Перник. Възстановен план на портата и потерната от първия строителен период по Чангова 1983, 23, Обр. 15-16. Обр. 107. Перник. План на кула А със сграда 9 по Чангова 1983, Обр. 18. Обр. 108. Преспа. Остров Св. Ахил гледан от изток и отгоре по Иванов 1910, 66, Обр. 7, 8. Обр. 109. Битоля. План на късноантичните укрепления на Хераклея Линкестис по Микулчиќ 1996, 140, Сл. 20.

264

Обр. 110. Велбъдж. План на римските укрепления на Пауталия по Русева-Слокоска 1989, Обр. 1. Обр. 111. Велбъдж. План на късноантичното укрепление на „Хисарлъка“ по Слокоска и др. 2002, Обр. 7.

265

Обр. 112. Водно. Възстановка на крепостта по Микулчиќ 1996, 285, Сл. 129. Обр. 113. Градиште. План на крепостта по Микулчиќ 1996, 218, Сл. 77.

266

Обр. 114. Луковица. План на крепостта по Микулчиќ 1996, 190, Сл. 56. Обр. 115. Манастир. План на крепостта по Микулчиќ 1996, 262, Сл. 111.

267

Обр. 116. Мелник. План на укрепленията на платото Св. Никола по Нешева 2008, Обр. 151, 288. Обр. 117. Мелник. План на „Малкото укрепление“ по Нешева 2003, 249, Обр. 11.

268

Обр. 118. Мелник. Изглед на фасадата на южната крепостна стена на „Малкото укрепление“ по Нешева 2003, 249, Обр. 12. Обр.119. Мородвис. План на крепостта по Микулчиќ 1996, 212, Сл. 73. Обр. 120. Сердика-Средец. План на укрепленията и някои изследвани сгради от периода Х-ХІV в. по Станчева 1989, 25, Обр.7.

269

Обр. 121. Скопие. План на укрепителните съоръжения по Микулчиќ 1982, Сл. 66. Обр. 122. Скопие. План на южната крепостна стена по Микулчиќ 1982, Сл. 69. Обр. 123. Стипион-Ступион. План на крепостта при Дреново по Микулчиќ 1996, 201, Сл. 65.

270

Обр. 124. Ахиреус. Фасада на южната кула по Foss 1982, 165, Fig. 9. Обр. 125. Аная. Детайл от фасадата на кулата по Foss 1982, 185, Fig. 22. Обр. 126. „Асар“. Детайл от фасадата на кула по Foss 1982, 188, Fig. 24.

271

Обр. 127. План на „Дългата стена“ с вмъквания за Източна Тракия и сектора при Дервиш Капи по Harrison 1974, 245, Fig. 65. Обр. 128. План на Семикаракорското градище по Флеров 2001, 59, Рис. 3.

272

Обр. 129. Кула на северната крепостна стена на Семикаракорското градище по Флеров 2001, 61, Рис. 5. Обр. 130. Планове на хазарски крепости от ІХ-Х в. в Югозападна Таврика: 1. Чуфут кале; 2. Киз-Кермен; 3. Мангуп. По Баранов 1990, 58, Рис. 21 (без мащаб). Обр. 131. Маяцкото градище. Реконструкция на конструкцията на крепостната стена (аксиометрия) по Василева 1992, 40, Обр. 7.

273

Обр. 132. Деснобрежно Цимлянско градище. Южен ъгъл с останки от крепостната стена, кули VI и VII и привратно помещение по Флеров 1996, 103, Рис. 3. Обр. 133. Хумаринско градище. Лице на сектор от северната крепостна стена по Биджиев 1984, 116, Рис. 3.

274

Обр. 134. Сюйренската крепост: 1. План на крепостта; 2. План на кулата и куртината; 3. Разрез на кулата; 4. Реконструкция на сектора при входа и кулата. По Баранов 1990, 60, Рис. 22. Обр. 135. Залавар. Реконструкция на стената от ІХ в. при портата по Śos 1973, 114, Abb. 32.

275

Обр. 136. Реконструкция на укреплението и портата на Поханско по Macháček 2007, 481, Fig. 6. Обр. 137. Стара Болеслав. Възстановка на крепостта по Boháčová 1998, 44, Abb. 5.

276

Обр. 138. План на Мартиничкото градище по Jанковић 2007, 166, Сл. 182. Обр. 139. Кастел Патерно. План на крепостта по Lawrence 1964, 92, Fig. 1. Обр. 140. Полистилон. План на крепостта по Bakirtzis 1989, Plate ХI, Fig. 2.

277

Обр. 141. Маронея. План на укрепленията по Bakirtzis 1989, Plate ХХIII, Fig. 16. Обр. 142. Анкара. План на сектора от укрепленията при входа по Lawrence 1983, 206, Fig. 12.

278

Обр. 143. Кютахия. Реконструкция на стените от Период I по Foss 1985, 62, Fig. А. Обр. 144. Амастрис. План на укрепленията по Crow, Hill 1995, 253, Fig. 1.

279

Обр. 145. Димотика. Портата „Неропортес“ и петоъгълна византийска кула по Bakirtzis 1989, Plate ХХХVI, Fig. 31. Обр. 146. Дидима. Реконструкция на плана на укрепленията по Müller – Wiener 1961, 40, Abb. 8.

280

Обр. 147. Амастрис. Кули В и А на Зиндан Калеси, гледани от юг по http://www.Amasrakultur.com/page13.html от 2011 г. Обр. 148. Амастрис. Кула на Зиндан Калеси по http://picasaweb.google.com/schmitt.dick/BlackSeaCruiseAmasraTurkey#523 6991046304926658.

281

Обр. 149. Кютахия. Южно лице на кула 44 от I и II период по Foss 1985, 149, Fig. 34. Обр. 150. Акрокус. План на крепостта по Foss 1985, 113.

282

Обр. 151. Акрокус. Суперструкция на портата по Foss 1985, 201, Fig. 115. Обр. 152. Саруханлар. План на крепостта по Foss 1985, 120. Обр. 153. Саруханлар. Главната стена с U-образна кула в ляво по Foss 1985, 203, Fig. 119.

283

Обр. 154. Сахан Кая. Полукръгла кула по Foss 1987, Plate ХIХb. Обр. 155. Саон. Възстановка на плана на византийските стени по Fourdrin 1997, 53, Fig. 4. Обр. 156. Саон. Кулата – порта на вътрешната стена по Fourdrin 1997, 57, Fig. 13.

284

Обр. 157. Саон. План на замъка по Lawrence 1983, 219, Fig. 21. Обр. 158. Амориум. Топографски план от 2001 г. по Ivison 2007, 35, Fig. 3. Обр. 159. Филипи. План на укреплението върху билото на хълма по Lawrence 1983, 213, Fig. 16.

285

Обр. 160. „Цимисхиевият пирг“ в манастира Великата Лавра. Южна елевация по Voyadjis 1996, 197, Fig. 15.10. Обр. 161. Качи-Дже. План на крепостта по Мыц 1991, 46, Рис. 25.2. Обр. 162. Асаране-Бурун. План на крепостта по Мыц 1991, 47, Рис. 26.3.

286

The Provincial Stone Fortresses of the First Bulgarian Kingdom (9th – the beginning of the 11th c. AD) (Summary) Introduction The provincial stone fortresses play a crucial role in the defensive system and road networks of the First Bulgarian Kingdom, while comprising a distinct category of settlement sites. Numerous questions important for the reconstruction of life in Early Medieval Bulgarian state arise from this. The considerable number of provincial fortresses suggests they were the product of a complex system of diverse relationships and interactions set within the frame of the First Bulgarian Kingdom. The recorded architectural diversity invites questions on planning, construction, function, and origin. Archaeological examination of those fortresses increased immensely data available on them. Thus, a want for a new comprehensive study, dealing with information accumulated since the last such attempt published by Rasho Rashev some 30 years ago, emerged. The present study does not engage with the stone fortresses of ashlar masonry, identified in the epigraphic monuments and some written sources as “auls.” There are several reasons for this. Information from both documents, and archaeological investigations, points undoubtedly to the conclusion that the “auls” had permanent or at least short term residential functions and were directly linked to the sovereign’s court. This is also reflected in their specific architectural design, including monumental masonry for the buildings, presence of palace and temple buildings, baths and other water management structures. All those specifics ground the attribution of Pliska, Preslav, Drastar, the fortress on the island of Păcuiul lui Soare, and the aul by Khan Krum to a distinct group of monuments, one that has been already the subject of inquiries of a number of authors. The presence of the above listed features has also been the major argument for the exclusion of these monuments from the group of what is here designated as “provincial,” i.e. non-residential, not-capital sites. However, the two groups are brought together in the discussion of the total road and defense systems of the First Bulgarian Kingdom (Map 1,2,4-6). Ohrid, too, is excluded from this study since, after the transfer of the government seat to the southwestern Bulgarian territories, it has been mentioned and regarded as Bulgarian capital by contemporaries such as Emperor Vassilius II. Although the existence of a fortification prior to Ohrid’s transformation into a capital city is quite possible, the absence of any verifiable information on it renders its study impossible. Other fortresses of the southwestern Bulgarian territories, such as Prespa, Skopje, Voden, Koprinishta (Pronishta), Măglen and Setina (cat. nos 135, 145, 151, 157, 163, 169) (map 6) have been mentioned by Byzantine chronicists as linked to the Bulgarian ruling family. The information at hand does not permit to distinguish them from the rest of the fortresses of the southwestern Bulgarian territories of the First Bulgarian Kingdom, by neither architecture, function, nor any other features. Furthermore, they were not attributed special significance – as co-capitals, etc. – by contemporaries, and because 287

of this are here regarded together with the rest of the stone outlying fortresses. It is possible that the association of those monuments with the ruling dynasty should be seen in connection with the mobility of the court and with the need for strongholds sheltering it under the conditions of a perpetual war with the Byzantine Empire. Outside the scope of this study fall also the earthen fortifications. They are the elements of an earlier defense system, replaced by the stone forts regarded here (Рашев 1982, 173-174; Rashev 2005, 52-54). Their different construction material and function – as barriers and as military camps – are yet another argument not to engage with those in the present study. The nearly complete abandonment of archaeological excavations on such monuments since the early 1980s prevents renewed involvement with the problems already identified in the literature. The present study deals with: ✓ Establishing the reasons for the abandonment of the earthen fortifications and the appearance of the provincial stone fortresses; ✓ Outlining the chronological and territorial frames of the phenomenon of the erection of those stone fortresses; ✓ Defining the place those fortresses had in the defense, road, and settlement system of the First Bulgarian Kingdom; ✓ Clarifying the question of who build, maintained, and defended the fortresses in the different regions of the First Bulgarian Kingdom; ✓ Establishing the constructional and architectural traditions which produced those fortresses, and identifying the presence and direction of foreign influences; ✓ Outlining the reasons behind the abandonment of some, and for the structural rearrangement and functional change in other fortresses. To achieve these goals, the following tasks have been set: - presentation, through catalogue and illustrative material, of the basic information available on the studied fortresses, with exhaustive bibliography; - review of the architectural design and constructive specificities of the fortresses by region; - comprehensive presentation of the archaeological information relevant to the date, origin and function of those monuments; - division of a typology for the fortresses, according to their basic characteristic – their defensive adequacy; - presentation of the evidence from the fortresses and their vicinity on the existence of settlements, accounting for the variations in the kinds of settlement sites present, as well as the existence of necropolises, religious sites, crafts production, trade, and for contacts with the government seats; - comparison, in terms of architectural outline, construction and function, of the Bulgarian fortresses and those of the neighboring states and people; - analysis of the known written sources and available data on the architectural outline and the construction of the forts, applied to the study of siegecraft. The chronological frame for the study is predetermined by the title – the First Bulgarian Kingdom (7th-11th c. AD). Current data, however, allow the precision of the lower chronological date to the beginning of the 9th c. AD. The upper chronological boundary is conventionally set at 1018 AD, when the Bulgarian state is overtaken by the Byzantine Empire and its territories were incorporated into its administrative, military, economic, and religious systems. This present study deals only with the fortresses lying within the territories permanently governed by the Bulgarians, and within the territories recognized in peace treaties, for which evidence confirms an extended Bulgarian presence. Those two conditions are assumed to warrant their complete incorporation in the Bulgarian administrative, defensive and settlement systems. 288

For this reason, the extensive so called “war-time territories” in the southern part of the western Black Sea, in Thrace, Northern Greece, the Adriatic and in Serbia are excluded from this study. It must be stressed too that quite often tracing state boundaries, even tentatively, is problematic. Since this study does not aim at defining the boundaries of the First Bulgarian Kingdom, it operates on the presently dominant opinions, and has included only those territories for which evidence withstands scrutiny. The most important source of information are archaeological excavations. The data secured in them is in direct correlation with the methodology and the scale of the investigations. Comparatively few fortresses have been subjected to large-scale archaeological excavations, for most data are derived from test excavations or field surveys and from observations on looter’s trenches. This not only presents an obstacle to the comprehensive review of the monuments, but also poses a specific problem. At the beginning of the 10th c. AD many abandoned Late Antiquity fortresses across the entire First Bulgarian Kingdom’s territory are re-populated. Since the majority of those have been studied by field surveys or through very limited in size test trenches, they are often postulated to be functioning Bulgarian fortresses. This study operates under the presumption that the presence of earlier fortifications in combination with archaeological materials indicating early medieval habitation is not sufficient to attribute such a site to the group of early medieval forts. The application of such strict criteria reduces the number of the functioning fortresses, compared to the number circulated in the literature. Future archaeological investigations may introduce new data and thus redeem some of those sites to the status of true functioning fortresses. Until such data is secured, however, analyzing them on the basis of uncertain indications together with the other sites is inacceptable. As a result of the criteria employed here, only 107 of the 195 sites included in the Catalogue have been pronounced possibly functioning during the First Bulgarian Kingdom. (Table 1). The information within the Catalogue is presented in accordance with the principle applied in Tabula Imperii Byzantini. This was done in order to avoid extraneous details, while simultaneously provision comprehensive bibliography for each individual monument. The sites in the Catalogue are arranged by regional groups – I through V, and within each regional group – by subgroups, in accordance with the described in the Chapter I plan. The fortresses within each subgroup are introduced alphabetically, to circumvent controversies which might stem from the application of other criteria – such as the extent to which it has been studied through excavations – might introduce. The identification number assigned to the sites presented on the maps is identical to the number assigned to the fortresses in the Catalogue. Written sources are considered here a secondary source of information. This is to a great extent due to their brevity; to the time lapse between the moment of the creation of the written document and the date of the recorded events, which throws a shadow of doubt over their reliability; and to their character. Straightforward record of erection of fortresses by the Bulgarians is almost nonexistent. The single exceptions are the Bitola inscription by Tsar Ivan-Vladislav, and the too-brief and not always reliable data in the “Bulgarian Apocryphal Chronicle” from the 11th c. AD. Useful descriptions of exact locations, types and constructions of the fortresses are also lacking. The only information of relevance provided in written sources is that certain fortresses existed during particular military campaigns. This kind of information, however, must too be used with great caution because of the ever present possibility of “transportation” of certain fortresses to earlier periods. As a rule, whenever we deal with written sources, they must always be evaluated against data from archaeological investigations.

289

Chapter I

Regional groups of fortresses â&#x20AC;&#x201C; architectural outline and constructional specifics The distinction between the core region and the periphery within the wide territory of the First Bulgarian Kingdom is obvious. It is also reflected in the defensive architecture. Therefore, fortresses are here regarded by regional groups. The territory of the First Bulgarian Kingdom is divided into five regions. The fortresses of each of these five large regions make up the respective regional groups, within which sub-groups are distinguished. The specific conditions in the regions produce certain variations in the review of the regional groups. Fundamental factors, affecting the formation of the distinct sub-groups and respectively assigning the fortresses to them are 1) if the fortress was build during the time period of the First Bulgarian Kingdom, or if it is a re-used Late-Antiquity fortress; 2) if it serves certain specific functions; 3) if information raising doubt about the re-use of a certain Late Antiquity fortress during the time period of the First Bulgarian Kingdom is available; 4) if a certain military/ or political situations allow for a certain sub-group of fortresses to be set apart; 5) if there are written sources, mentioning fortresses of the First Bulgarian Kingdom. Of utmost importance is to take under consideration the extent to which the different regions have been studied archaeologically, and the presence, or respectively the total absence, of written evidence on them, as well as the place they had in the military-administrative system of the First Bulgarian Kingdom. In accordance with those conditions, factors, and criteria, the following system of regional groups and functionally-architectural subgroups is suggested. In this system the groups are identified by Roman numerals I through V, and the subgroups â&#x20AC;&#x201C; by Arabic numerals. I. Fortresses East of Yantra River, enclosed between the Danube River and the Balkan Mountains 1. Newly erected fortresses; 2. The Stone Dike in Dobrudja and the fortresses associated with it; 3. Fortresses mentioned in the written sources and re-used Late Antiquity fortresses; a) late Antiquity fortresses, re-used during the First Bulgarian Kingdom: b) fortresses for which re-use is proven beyond doubt; c) fortresses for which there is no conclusive data for re-use; d) fortresses for which re-use as fortresses is doubtful. II. Fortresses west of Yantra River 1. Newly erected fortresses; 2. Re-used Late Antiquity fortresses; 3. Fortresses mentioned in the written sources; 4. Fortresses with no conclusive data for re-use during the First Bulgarian Kingdom.

290

ІІІ. Fortresses north of Danube River 1. Newly erected fortresses; 2. Fortresses mentioned in the written sources. ІV. Fortresses south of the Balkan Mountains 1. Byzantine fortresses, incorporated within the Bulgarian territories; 2. Newly erected fortresses, the construction of which is commissioned by the Bulgarian state; 3. Re-used Late Antiquity fortresses, the re-use of which is linked to the Bulgarian state; 4. Re-used Late Antiquity fortresses, for which no conclusive data exist to assign re-use to the First Bulgarian Kingdom, and possible Byzantine fortresses. V. Fortresses of the southwestern Bulgarian Territories 1. Newly erected fortresses; 2. Re-used Late Antiquity fortresses; 3. Fortresses mentioned in the written sources; 4. Re-used Late Antiquity fortresses, for which no conclusive data exist to date re-use to the First Bulgarian Kingdom. Despite variability in the amount of information available for the different regions, it is possible to draw conclusions about the specifics in terms of architectural outline and construction and about the existence of similarities, differences, and connections between the regional groups. Two large regions emerge, distinguished by substantial dissimilarities in construction and architectural outline, and separated geographically by the line of the Balkan Mountains. In the lands north of the Danube River, as well as in the western Bulgarian territories (Map 4), the influence from the core region of the First Bulgarian Kingdom is clearly distinguishable. Primary sign of it is the domination of newly erected fortresses and the rare incidents of re-use of Late Antiquity strongholds. As an exception in this regard presents the western Bulgarian territories – the right banks of the Danube River west of the Yantra River. Two characteristic trends emerge. The first one is the monumentality employed in the fortress construction – the use of ashlar blocks bound in mortar. This kind of construction is rarer and is more often influenced by the second trend – which betrays inferior technical skills and limited economic capacity. In the second trend foundations most often than not are missing, and it makes use of unworked stone set in mud. An example of the combination of the two trends presents the fortress by Tsar Asen (Catalogue No 22) (plates 34-36). The interstices of its ashlar face are filled with mortar, but the blocks are set in mud. Those walls were built on sturdy foundations, and worked stone caps finished the merlons. The towers, however, had no ground floor and were of insignificant size, akin to the rest of the newly erected fortresses in northeastern Bulgaria (Map 2). Similar are the fortresses and the barrier wall of the Stone Dike in Dobrudja (Catalogue nos 23-54) (plates 37-72). A shared trait is the comparatively limited number and inefficient positioning of the towers. The monuments north of the Danube River and in the western Bulgarian territories (Map 4) are indistinguishable. The fortress by Slon (Catalogue no 107) (plate 91) reflects both the first trait monumentality, and the early stages of the progression of the second trait, while the monuments in the western Bulgarian territories for which conclusive archaeological data exists (Catalogue nono 98, 99), (plates 87-90) demonstrate the use of the cheep technique with set in mud quarried stone. Over a large territory the influences of the state core’s traditions of fortress building were closely reflected. Characteristic for the territory south of the Balkan Mountains (Maps 1, 5, 6) is the extensive reuse of the local Late Antiquity fortifications. New strongholds were rarely erected ad fundamentum. 291

Common traits are the use of unworked stone, bound by mortar, and strict adherence to the outline of the re-used earlier monuments, which warrants a well-planned and effective defensive system for the early medieval fortifications. As it is readily expected, the two large regions – to the south and to the north of the Balkan Mountains, do not develop in isolation, but undergo the effects of mutual influences. The Pernik fort (Catalogue No 134), (Plates 105-107) and Tserovo (Catalogue No 147) exemplify the southbound influences. Another example of a possible influence from the south centers on the strongholds north of the Balkan Mountains is the Veliki Gradats fortress by Donyi Milanovats (Catalogue no 97) (plates 85, 86). In this particular instance, the Late Antiquity fort was re-used, its walls mended with quarried stones set in white mortar.

Chapter II The provincial stone fortresses as defense systems and habitation sites

1. Typology of the fortresses Fortresses as archaeological monuments present a challenge to those attempting to develop a typology. The characteristic features, which may be used in the division of a typology, depend on a large number of variable factors, such as relief, locally available building material, building traditions, investment in labor and materials, orders of the sponsor, the architect’s design and skills, the skills of the builders, sometimes even trends in architectural fashion. If a typology were to take into account all those factors, and to encompass all characteristic features of the given fortifications, the product would be a very complex and confusing system with numerous types, sub-types, variants, which is more likely to obscure than to clarify the development of the defensive features it attempts to study. To escape producing an empty in its effects typology, secondary characteristics, such as construction peculiarities are neglected here, since they are found to be in strong correlation to a large number of highly variable factors and to obscure the main criteria – building tradition. The goal, instead, is to present the main characteristic of the fortresses – their aptitude to defend, which to a major degree is defined by the use of a basic fortification element – the tower. Included in the typology are only those strongholds, for which use during the period of interest is confirmed, and for which information is available on the character of their defensive features. The decisive criterion in this typology is the presence and the effectiveness of the position of the towers along the walls. The following factors are considered fundamental in defining the degree to which the system of towers offers an effective defensive system to a particular fortress: 1) provision of efficient flanking fire along the curtain walls, i.e. spacing the towers at circa 60 meters – the precision range of a bowshot; 2) protection of most vulnerable to attack areas along the wall perimeter – corners, changes in the course of the wall, as well as relief-defined points prone to assault by siege engines or vulnerable to the work of siege engines. In accordance with these criteria three types of fortresses are distinguished: Type I – Fortresses without towers; 292

Type II– Fortresses in which towers are of limited or inadequate use; Type III – Fortresses with an efficient system of towers; The major reason behind the exclusion of the relief as primary criterion for type designation, is the observation that, for the fortresses reviewed, although the natural potential of the location seemed to have been a factor in the selection of the location, it appears that it was never assigned such a fundamental role, that the manmade fortifications would appear secondary to the givens of the relief. The fortress types are presented in Table 2 and on Map 7 In the regions of the First Bulgarian Kingdom situated north of the Balkan Mountains, the forts of type I and II dominate, which reflects an early developmental stage of a fortification system, that still lacks established defensive design and architectural layouts, which leads to the utilization of dysfunctional defensive systems in the known forts. On the representatives of the complex type III data is either incomplete, or the construction of the towers limits the potential of the otherwise well planned outline and relates them to type II. Their number however remains low – about ten per cent of all recorded forts. The single exemption is Veliki Gradats (plate 85), which is an instance of re-used Late Antiquity fortress. Precisely re-used earlier fortifications are also all fortresses from the Bulgarian territories south of the Balkan Mountains, which all fall within the third type. They reflect a developed fortification tradition with perfected methods and means of defense. Of particular importance is the observation that this tradition was obviously fully adopted and practiced by the early medieval builders, which in the sometimes quite extensive repairs and restorations demonstrate understanding and appreciation of the defensive qualities of the earlier monuments. Despite the limited availability of data, at least for the moment the southwestern Bulgarian territories seem to be a kind of a contact zone between the above-described two fortification traditions. 2. Organization of the defense and siege on fortresses according to written sources and archaeological data The competition between the methods and the tools of assault, and the development in the plans, make up, and construction of the defensive structures dictate the development of military architecture. The stone provincial fortifications of the First Bulgarian Kingdom are no exception to this. In this regard the Bulgarians are members of a large community, members of which are also the Byzantine and the Carolingian Empires, and the Islamic nations. Within this community military technologies and experience spread rapidly and were applied according to the available resources and skills. Therefore, here I discuss the siege warfare as it was practiced within the community, as well as the available information pertaining to the First Bulgarian Kingdom in particular. Current information links the act of foundation of the Bulgarian siege train to the reign of Khan Krum (802-814). It is, however possible that the description of his preparations for march on Constantinople, especially the inventory list of oxen and carts (5000) is an exaggeration, an index of the alarm in the wake of a threat, prevented by “God’s hand.” Still, it is beyond doubt that the Bulgarian sovereign adopts and utilizes an advanced for its time siege technology. The description of how this came to be, however, is also suspicious. The script reads as a rehearsal of anecdotal stories on the introduction of the illiterate “barbarians” into the art of poliorcetics. It is much more probable that Khan Krum attracted highly qualified Byzantine or Arab engineers (Рабовянов 2005). Data on the development of siege technology in the First Bulgarian Kingdom after the death of Khan Krum is very limited. More evidence is available for the reign of the Kings Simeon and 293

Samuel. It may be conjured that the siege equipment was neglected after the death of Khan Krum. The information at hand, however, is too scant to allow for definite conclusions. We have somewhat clearer view of the organization of the defense of fortresses by the Bulgarians. Written sources on this are quite scarce, too, but information is supplemented by data collected at the defense structures themselves, preserving evidence on the kind of enemy they were constructed against, and on the kind of siege inventory and skill. It may be concluded, that along with their other functions, up to 971 the fortresses of the central region of the First Bulgarian Kingdom have been constructed to fend off a limited in headcount, and unskilled in fortress assault enemy (such as Magyars, Pechenegs). An attempt to change this model seems to have been made after the transfer of the government seat to the southwestern Bulgarian territories. An effort to transform the fortresses into key points of the defense system is distinguishable, which led to focus on defense and to the accumulation of materials and expertise in this area. A proof of this is the number and duration of siege operations the Byzantine army had to employ against the Bulgarian strongholds. 3. The provincial stone fortresses in the defense and road network of the First Bulgarian Kingdom The brevity of the written sources and the still limited volume of archaeological excavations on the stone outlying fortresses prevent reconstruction of their place in the defense and road networks of the First Bulgarian Kingdom. This holds true especially for all attempts to trace the communication lines, which are of chief importance for the movement of military personnel and resources. The resemblance between the defensive systems employed in early medieval Bulgaria and in England, despite the geographic distance, is telling. They demonstrate similar response to threat. For a brief period of time (the beginning of the 10th c. AD), in the central region of the First Bulgarian Kingdom, a network of fortresses was put in place, designed to counter an unskilled in the art of poliorcetics enemy. Spaced at one day march distance (Map 2), they hold promise for back-up forces in case of assault, and for secure land communications. The fact that until present day excavations have produced evidence of only lower social status population, undistinguishable by its material culture from the inhabitants of the non-fortified settlements, suggests that guard and maintenance of the fortresses was enlisted amongst members of those social groups. Whether those were of status similar to the free English peasants, charged with military duties; the frontiers of the Frankish Empire in Central Europe; and in Byzantium is open to debate. The defense system of the core state region is complemented by the Stone Dike in Dobrudja and the associated fortresses (Map 3). The defense system employed here differs from the one known from the Early Byzantine linear fortification structures. The barrier function is no longer dominant and the principle feature is not the curtain wall with its towers. Primary role is assigned to the numerous fortresses, forming a belt of autonomously operating defensible points. In this way, after overcoming the Dike (provided they lack experience in putting fortified sites to siege, the case of the nomadic tribes of the North-Pontic), the enemy faces several difficult choices. Assault on one or more of the fortresses will cost them the momentum of their attack, allowing the rest of the fortresses along the Stone Dike and the government to lounge a counter-attack. Bypassing the fortresses and focusing on the assault on the central region, they leave in their back a significant number of troops on alert, ready to organize a hit on the returning with spoils and captives disorganized bands. In the meantime, as indicated by their surface area, the fortresses offer protection to the nearby residents. The area encompassed within the defensive walls of the forts of the Stone Dike is comparable to surface area of the newly-erected and the re-used Late Antiquity fortresses from the territory of 294

the contemporary Northeastern Bulgaria. The fortresses and the defense strategy of the Byzantine Empire, of Great Moravia, and of the Frankish territories in Central Europe are also organized in a similar fashion. By their plan and construction specifics, the fortresses of the II regional group, i.e. those of the territories west of the Yantra River, resemble the above discussed fortresses of group I. It must be noted, though, that their count is significantly lower, and they are more dispersed (Map 4). This renders cooperation quite difficult, even impossible. One explanation for this scatter might be the insufficient level of research in the region. It is reasonable to accept the possibility that future archaeological investigations might uncover traces of other fortified sites, dated to the First Bulgarian Kingdom. It is also possible to look for other explanations: lower population density of those border territories, lower level of perceived threat, and above all –a precaution of the central government against influential figures or families, whose separatist aspirations would have been well served by a closed network of fortifications. It is also possible that the observed situation is a reflection of the priority the government assigned to the core region and the southern border. The Western Bulgarian territories seem to have not been directly under threat after the mid 9th c. AD. This is reflected in the development of the defense sites, and leads to the absence of a comprehensive defense system. It seems more probable that fortifications were built to meet local needs. These factors, steering the development of the defense system, were probably even more expressive in the territories north of the Danube River (Map 4). Hardly any new observations may be offered to complement present understanding of the single site in this region – the fortress by Slon – as an important border point, guarding the roads crossing the Carpathian Mountains. It is possible that those less densely settled territories served as a kind of a buffer zone, protecting the core area from attacks originating in the northeast. Those increased the distance between the centers of the First Bulgarian Kingdom and the immediate threat, and could be used to introduce “burnt land” in-between. Keeping in mind that the construction of the stone provincial fortresses in the central region starts with the onset of the 10th c. AD, the lack of fortresses north of the Danube River is not surprising. Traces of burnt horizons in the settlements north of the Danube delta, dated to the beginning of the 10th c. AD, are evidence to the fact that those territories were already possibly lost to the Bulgarian state. In contrast to the core area, the fortresses south of the Balkan Mountains do not make up a dense network (Map 5). It is possible that this is due to a strict regulation regarding fort construction in bilateral treaties between Bulgaria and the Byzantine Empire, and to the two governments’ heightened sensitivity in the event of an erection of new fortifications along their common border. Since the population density was quite low in this buffer territory, the local fortresses served chiefly military function. The stone fortifications controlled also the major transportation routes. Following the pattern established for the Second and the Third regional group, there are no indications that the forts of the Fourth regional group were part of a complex defense system. Insufficient research on the forts in the southwestern Bulgarian territories (Map 6) presents difficulties to their further study. It is impossible to make any conclusions for the defense system prior to the 970-ies on the basis of the available evidence. The transfer of the Bulgarian state center after 971 here, and the extended war for independence against the approaches of the Byzantine Empire, brought about radical changes. Written sources provide data on the process of saturation of the local map with fortifications (Map 6). The strongholds have key role in the war on the Byzantine Empire. They serve as origin points of surprise attacks, storage base for the troops of the Bulgarian kings, strongholds slowing down enemy offense 295

and shielding the population. They provide also for the protection of the life force of the Bulgarian troops, in the face of the outnumbering resources of the Empire. Possibly, the prolonged resistance against the determined campaign of the currently undergoing its biggest political and military climax Empire, was possible only because of the existence of those fortifications. Up to date we lack data confirming the institution of a complex defense system in the southwestern Bulgarian territories after the transfer of the government center here, comparable to the one devised for the modern northeastern Bulgaria and Romanian Dobrudja lands. The descriptions of the military operations between the Byzantine and the Bulgarians in the new state center do not support cooperative action of the fortresses. On the contrary, information suggests an emerging trend towards separatism among Bulgarian aristocracy, based precisely on the fortifications. The issue of the development of the road network of the First Bulgarian Kingdom is still in its infancy. Along with re-use of the old Late Antiquity roads, it is reasonable to expect the appearance of new ones, securing communication between the newly established centers of the First Bulgarian Kingdom. Those are hard to trace, however, possibly because they were not paved. Therefore presently trace of those new roads relies entirely on the locations of the fortified sites. Those, however, suggest numerous difficult to decide on alternatives. The idea that the stone provincial fortifications doubled as a kind of way stations, guarding the safety of the roads and providing accommodations for the travelers, is not unfounded. 4. The provincial stone fortresses in comparative plan. Architectural and construction tradition of the stone provincial fortresses The newly-founded fortifications of the end of the 9th – 10th c. AD in Bulgaria do not emerge in isolation. It is impossible to make an informed decision which architectural and construction traditions produced them, unless they are regarded in the context of the fortification traditions of the neighboring countries. Here they are considered against the forts of the Khazar Khaganat, the fortifications of the Eastern Slavs, and Kievan Rus, against those tied to the Eastern Frankish border marks and Great Moravia in Central Europe; against some enterprises from Italy and the central regions of the Frankish state, against the fortifications of the Byzantine Empire, including those on Crimea, and against a digest of the Islamic Early Medieval fortification traditions. First, we need to stress the absence of any common traits between the Bulgarian fortresses and the fortifications of the eastern Slavs and those of Kievan Rus. The latter utilize earth-and-wood construction, which finds no analogue among the Bulgarian stone forts. Similar lack of familiarity is noted with the fortifications from Central Europe and with the politically and culturally connected to them people of Western Europe – such as Northern Italian and the Eastern German territories. Here, too, one of the principal characteristics – the construction technique – is utterly distinct. Some of the Italian sites seem to be closer to the Early Medieval Bulgarian monumental architecture, such as the brick citadel in Pliska. This is due to the shared Byzantine-Mediterranean influence, as well as on the attempt to imitate models from Antiquity. The Early Medieval Martinichko Gradishte in Duklia (plate 138) demonstrates resemblance to the constructive and architectural scheme of some Bulgarian forts, such as Pernik (plates 105-107). This is likely a reflection of the common to both sites Byzantine influence. Certain similarities are noted between the fortresses of the 1st, 2nd and 3rd regional groups, and some Khazar forts. Comparanda for the built with baked and unbaked bricks Semikarakorsko gradishte (plates 128, 129) and Sarkel is lacking in Early Medieval Bulgarian territories. Certain familiarity in terms of construction and layout is established between the newly erected fortresses in what is today Northeastern Bulgaria and some Khazar forts, which make use of quarried stone bound with mud – in sites such as Suhaya Gomolsha, Mayaki, Stari Saltov, Kordon-Oba, and Baksanskoe. 296

Along with the material employed in the construction, another shared trait is the absence of foundations. Certain essential divergences must be stressed, though. Most Khazar fortified sites utilize the so-called “two faced” technique. A similar distinction between the face and the fill is not recorded in the Bulgarian territories, despite the noted local preference for larger better finished stones organized in more-orderly fashion in the faces. Respectively, the curtain walls in the Khazar forts are often thicker. Another important difference is established in the architectural plans. The Khazar fortifications lack towers – an element of the defense system (though in a primitive form) which is persistently present in the Bulgarian forts. They are usually also smaller in surface area. Common traits are also established between, on the one hand, some of the forts along the Stone Dike, the Stone Dike itself (catalogue Nos 23-54) (plates 37-40), the forts by Tsar Asen (Catalogue No 22)(plate 35) and Slon (catalogue No 107), and, on the other hand, the monumental Khazar forts such as Pravobereznoe Tsimlyanskoe gradishte (plate 132), Humarinsko gradishte (plate 133), the large forts on the Crimean peninsula – Syujren (plate 134), the early medieval Mangup, etc. In both groups worked stone blocks were used in the faces of the walls, while the fill was predominantly of quarried stone – unbound, or set in mud. Shared feature is also the lack of foundations. Another common trait is the lining of the interstices in the face with mortar. It must be noted that the walls of the Khazar forts are thicker, with better finished and often larger ashlars than the ones utilized in the Bulgarian sites. In addition, the majority of the Khazar fortifications wall up a greater surface area than their Bulgarian counterparts. Information at hand renders unlikely the possibility that Khazar fortification traditions exerted any influence on the design of the Bulgarian forts. The differences listed above seem to indicate that the two concurrent traditions developed independently of each other. The building techniques, and the architectural layouts reflect not only lack of experience in construction, but also very primitive knowledge of the poliorcetics. While the monumental fortifications of the Khazar Khaganate betray an effort towards portliness and towards emulation of certain Byzantine and Sassanid models, the Bulgarian strongholds made in a similar technique are the outcome of an effort to replicate Bulgaria’s own state centers and, possibly, of the government intervention into their construction. Executed in local material, by local workers, they are marked by numerous imperfections absent in the auls which developed under the influence of the Mediterranean Byzantine architectural tradition. This peculiar development, characterized by reliance on local resource base, construction skills, and knowledge of fortification, is especially explicit in the newly erected forts of the First regional group (over the territory of modern Northeastern Bulgaria). Support for this argument provides the obvious influence from the earlier earthen fortifications. It should be pointed out, that the negligible defense value of the Bulgarian fortresses in regional groups I, II, and III, is due to a great extent to poor planning, identified through the absence, or the limited use, of towers and the poor defensive capacity of those. This trait is shared by most of the early medieval sites with defensive architecture across Europe, and is a reflection of the early developmental stage to which they belong. Therefore, it is not useful as a criterion in judging the origin of influence upon the Bulgarian stone outlying fortresses in the territories north of the Balkan Mountain. The situation in the Bulgarian territories south of the Balkan Mountains is different. The new projects step upon solid foundations, in most cases – upon earlier fortification walls. They also rehearse the layout of the preceding late antiquity forts. Here mortar is used as a rule. The building material is quarried stone, often recycled, with larger and better aligned stones in the faces, and smaller less carefully aligned ones in the emplecton. Sometimes the interstices between the stones were filled with brick fragments or stone chips, as is the case at Constantia (plates 95, 96), and in the fortress by Sliven an abnormally high number of bricks was employed. 297

These features provide an almost perfect correspondence to the specifics of the layout and the building technique of some Byzantine fortresses. It must be remembered also that despite the considerable number of Late Antiquity fortresses in modern northeastern Bulgaria, no First Bulgarian Kingdom date forts overlap with them. The only exceptions are Capidava (Catalogue No 56) (Plate 73), where so far only topographic continuity, and Abritus – Razgrad (Catalogue No 58) and Martianopolis-Devina (Catalogue No 57) (plate 74) where topographic and also constructional continuity is recorded. The conclusion drawn from the above observations is that the early medieval fortresses of the First Bulgarian Kingdom’s territories south of the Balkan Mountains are subject to a manifest and obviously direct Byzantine influence. It may be reasoned that at least part of them were in fact constructed by Byzantine personnel. Some of those functioned prior to their incorporation into the Bulgarian state and were taken over with minor repairs as “living” forts, but others – such as Markeli (Catalogue No 115) (plate 97) and Sliven (Catalogue No 117) (plate 100), were restored precisely by the Bulgarian government. Byzantine influence in the area of defense architecture arrived via multiple paths. Byzantine forts in the vicinity of the border were models for imitation. This was further intensified by the collisions during Bulgarian wars with the Empire, as well as by the resultant inclusion of some Byzantine fortresses within Bulgarian territories. Simultaneously, skilled in the art of poliorcetics people, whose craft was needed for the restoration of the fortresses, seeped within the boundaries of the First Bulgarian Kingdom. Many anecdotes reporte the use by the Bulgarians of prisoners of war, renegades, or of attracted with good offers subjects of the Byzantine Empire. The strong Byzantine influence on Bulgarian fortresses, especially in Thrace, poses the question to what degree some of them, i.e. Haskovo, Lyubenovo, and Mineralni bani (Catalogue nos 119121) (Map 5), should be attributed to the fortification initiative of the First Bulgarian Kingdom. That they might be product of this program is suggested by archaeological material indicative of “Bulgarian” population. However, certain circumstances render doubtful the Bulgarian origin of those constructions. The building technique employed, and specificities in the layout find parallels in Byzantine forts of the 9th-10th c AD, like Philippi, Saon, Sahan Kaya, Akrokus, Saruhanlar and Dereagzi. In addition, they are all situated south of Erkesia Dike, the plausibly accepted border line between the two states. The materials found in those three sites may be interpreted as marking the presence of Bulgarian population, admittedly hardly unusual for a border region. Examples for this are the fortifications near Sredets and Izvorovo, the Byzantine attribution of which is beyond doubt. Though most expressive in the Bulgarian territories in Thrace, Byzantine influence on defense architecture is also distinguishable in the southwestern Bulgarian lands (Map 6). From this region come examples of sites, where Byzantine influence affects Bulgarian traditional constructions, without completely replacing it. The Pernik (Catalogue No 134) and Tserovo (Catalogue No 147) fortresses are built of quarried stones set in mortar, but their foundations are very shallow, and the layout, with the ineffectively positioned towers replicate the stone outlying fortresses north of the Balkan Mountains. It is beyond doubt that future research in the southwestern Bulgarian territories will contribute to the better understanding of this transitional in terms of traditions in military construction zone. Another monument, reflecting Byzantine influence, is the Veliki Gradats fortress by Donji Milanovac, on the right banks of the Danube River (Map 4) (plates 85, 86) Its appearance that far northwest, in the most remote from the border with the Empire territory, awaits explanation. Although some stone provincial fortresses clearly attest to the Byzantine influence, Bulgarian role in those constructions shouldn’t be played down. After all, those constructions served the needs of the Bulgarian state, were erected and maintained at the expence of its resources, and were defended by Bulgarian soldiers. These forts are a demonstration of the flexibility and the desire of the 298

Bulgarian government to adopt more sophisticated and effective means of defense, and from their immediate adversary, carrier of a more advanced culture. This quality is clearly articulated in the sites with monumental architecture and is yet one more example of the inclusion of the Bulgarians to the early medieval architectural community, developing in the Eastern Mediterranean. 5. The provincial stone fortresses in the settlement system of the First Bulgarian Kingdom The provincial stone fortresses fulfilled a very important role in the military and communication system of the First Bulgarian Kingdom. Simultaneously, by their appearance, the majority of them are in fact fortified settlements. The information at hand is inadequate to clarify their exact place in the settlement system of the First Bulgarian Kingdom. The fortresses north of the Balkan Mountains, encompassed in the First and Second regional groups, should be designated type-settlement sites for the period under consideration. What distinguishes them from the rest of the habitation sites is the presence of fortifications and of Christian churches, which effectively promoted them into natural local foci. The established dearth of higher social status inhabitants, with the possible exception of Durankulak (Catalogue no 5), and the still limited data supporting regular communication with the government centers present numerous questions about the structure of management of the fortified settlements and their place in the country’s administrative system. The predominantly agrarian subsistance and the lack of traces from craft production or trade contribute to the picture. A comprehensive review of the types of settlements on the fortified locations in the Fourth and Fifth regional groups, comparable to the one offered for the fortresses of the First and Second regional groups, is unfortunately prevented by the insufficient archaeological research in the area enclosed within the walls. Alongside the many common traits, obvious differences are present too. The residences of high-ranking individuals unearthed in Pernik (plate 107) and in Serdica-Sredets, which might have belonged to the stewards of those respective strongholds, and the buildings interpreted as barracks and housing compartments for military personnel (plate 105), mark those sites as ones of greater import to the state administrative system. It is possible that in the core state region the large aul-cities, like Pliska, Preslav, and Drustar, were the hubs of administrative life, and that the administrative functions of the stone outlying fortresses/fortified settlements of the First and Second regional groups studied here were limited to the rank of local centers for the surrounding villages. Data confirming the presence of managing authorities has not been found, though. Even the apparent superiority of certain fortresses – such as Tsar Asen (Catalogue No 22) and fortresses nos XX and XXVII (Catalogue Nos 43, 51) and of those associated with the Stone Dike in Dobrudja – superiority expressed in the utilization of a more expensive and sophisticated construction technique, could only be thought of as indirect, circumstantial evidence. Possibly, the need to administrate the newly conquered territories south of the Balkan mountains (Map 5, 6) forced the Bulgarian authorities to adopt the inherited Byzantine centers such as Serdica-Sredets (plate 120) and Philippopolis (plate 101), and to institute new ones – such as Pernik. Those raised to the position of administrative, religious, and economic centers of the respective regions. Still, undeniable evidence of a developed craft production or intensive trade is lacking. It seems probable that other sites – such as Constantia, Markeli, and Sliven (plates 94, 97, 100) – sheltered settlements, but their role as military posts had precedence, and hence their exact position within the settlement system is yet to be clarified. Another important feature of the fortresses south of the Balkan Mountains that distinguishes them from the forts in the other regional groups are the discernible Byzantine influences in the architectural planning of their built environment – the make up of the dwellings, the reuse of Late 299

Antiquity church and representative buildings, the establishment of street network, aqueducts and water storage facilities. To-date it is hard to determine what effect those amenities had on the economic, social and administrative stand of the respective settlements. Certain the provincial stone fortresses have been discussed by researchers in relation to the issue of the early medieval Bulgarian town. An examination of the Bulgarian fortresses against those of the neighboring countries highlights noticeable resemblance to the fortified Byzantine settlements in Crimea, and to a lesser degree – to the ones attributed to the Saltovo-Mayatskaya culture of the northern Pontic steppes. In terms of size, make up, and type of construction, the Bulgarian fortresses find close comparanda in the Crimean region Byzantine fortresses of the 10th c. AD. The Byzantine “kastra”, however, are distinguished by their more developed architectural form. The houses are constructed with stone, the cult sites were of more substantial built, and the Late Antiquity’s heritage is much more effectively incorporated in the town layout. It is telling that the fortified settlements of the First Bulgarian Kingdom which most closely resemble their Byzantine counterparts, are precisely the former Byzantine fortified sites – such as Serdica-Sredets and Philippopolis, or the ones built in the exposed to direct cultural influence territories to the south of the Balkan Mountains – Pernik, Tserovo. It must be emphasized, though, that despite the fact that agrarian production persists to be the dominant occupation in the Byzantine “kastra” and “poleis”, craft production and trade also flourish – industries, for which data is still missing from the sites of the Bulgarian fortresses. Certain affinity is also noticed to the fortified settlements of the Khazar Khaganate in Crimea, the lands by the River Don, and other regions of the northern Pontic. Resemblances however, are mostly based on construction techniques and on the architectural specifics of the houses and the other buildings. Still, Khazar dwellings are typically quite sparsely distributed over a walled area of significantly larger than the one enclosed by the Bulgarian forts size. This author has reservations accepting D. Dimitrov’s opinion that the majority of the Bulgarian fortresses filled up the role of “towns”, or St. Mihajlov’s assertion that they were in a “pre-town” state of development, despite a shared with them consensus that the term “town” in the early medieval period designated a different from the Late Antiquity, or post-eleventh century era phenomenon. The only feature that makes them akin to a town is the presence of fortifications. Their settlement design – plan, distribution and density of the houses, is indistinguishable from the contemporary unfortified settlements. With the exception of some small tabernacles and average residential compartments and complexes, representative, or in the least, distinctive architectural monuments, such as the ones characteristic of the centers – Pliska, Preslav and Drastar, are missing. The function of the latter – as military, religious, and cultural centers – provides ground to consider precisely those auls the true original Bulgarian towns. Furthermore, no visible hint of commercial activities or craft production is preserved at the provincial stone fortifications. There is no evidence that the majority of those ever served as administrative centers. With the exception of some fortresses south of the Balkan Mountains – such as Serdica-Sredets – nothing implies they were more than local religious foci. Their temples could only have accommodated the fort’s own inhabitants. The conclusion from the above discussion is that the provincial stone fortresses possessed no features substantiating their interpretation as town centers (with the exception of some cases south of the Balkan Mountains – Serdica-Sredets, Philippopolis, Mesemvria, and Pernik). Undoubtedly the presence of protective walls and church buildings sets them apart from the surrounding unfortified settlements and promotes them into the position of natural local centers. Interruption of life on the majority of those forts precluded further development, which may have possibly transformed them into medieval towns. 300

Chapter III

Emergence, life, and abandonment of the provincial stone fortresses 1. Fortification of the early period of the First Bulgarian Kingdom: earthen fortifications This study engages with a summary presentation of the earthen fortifications, in deference to their place as original fortification structures of the Bulgarian state. The expansion of the state territory and the changes occurring in the First Bulgarian Kingdom brought about the abandonment of the system of earthen fortifications – camps and dikes – and to their replacement by the stone forts. The location of some of those stone forts leaves no doubt that they inherited some of the functions of the nearby earlier earthen fortifications, which by this time have become unfortified settlements. A significant number of other forts – such as Durankulak, Izvorovo, Pet Mogili, etc., reflect the administrative, military and communication system of the First Bulgarian Kingdom, current in the end of the 9th – the beginning of the 10th c. AD. As a result, the core area of the Bulgarian state (Map 2) acquired a much more dense network of fortified sites, demonstrating much improved defense capacity than the one offered by the earthen fortifications. This prevalence of stone fortifications since the beginning of the 10th c. AD is also attested in the other territories of the First Bulgarian Kingdom (Map 1). 2. Chronological frame of the stone fortresses by region and by architecturalfunctional groups: the archaeological evidence The monuments for which operation as forts during the period under consideration could not be proven beyond doubt, are excluded from the presentation of the archaeological data on the stone provincial fortifications of the First Bulgarian Kingdom. Similarly, data from some forts south of the Balkan Mountains was not used, since, most likely, they were not the product of the defensive efforts of the Bulgarian state – Haskovo, Lyubenovo, Mineralni Bani. It must be pointed, that evidence for the date of their construction and restoration, 9th – the beginning o 10th c. AD, is not in discord with the observations made on this regional group. Obviously, the erection of the forts of the First regional group occurred in the end of the 9th, or more likely in the beginning of the 10th c. AD. The limited information presently available on the monuments of the Second and Third regional groups – west of Yantra and north of the Danube Rivers, precludes categorical conclusions. Nonetheless, research at Veliki Gradats by Donji Milanovats, and to a lesser degree at Rash by Novi Pazar show that possibly here too most forts were constructed in the end of the 9th – the beginning of the 10th c. AD. An earlier date, however, is an option for some. Perhaps the foundation of the fort by Slon should also be assigned to the 9th c. AD, because in the early 10th c. AD the Bulgarian kingdom had already lost control over the Transdanubian territories. The forts south of the Balkan mountains present a distinct case in terms of the date of their use, repair, or restoration by the First Bulgarian Kingdom. For the majority – Constantia, Mesemvria, and possibly Goloe, those processes took place in the early 9th c. This is related to the expansion 301

of the Bulgarian state south of the Balkan Mountains, when attention focused instantly on the operating or restoration-prone forts. The restored, likely in the second half of the 9th c. AD walls of the fortress by Sliven, and in the 10th c. AD walls of Markeli are not just a reflection of the attempt to strengthen the border with the Byzantine Empire, but are possibly also a response to the phenomenon which triggered the concurrent mass construction of forts north of the Balkan mountains. Irrespective of whether or not the forts of the southwestern Bulgarian territories, which collectively make up the fifth regional group, were the product of the desire of the Bulgarian government to solidify its presence, or if they were an element of the war strategy against the Emperor Vassilius II, assigning a date to those sites is still problematic. The dates offered by their excavators are too broad, or are derivative of historical conjectures supported with archaeological materials of wide date, usually pottery – i.e. Pernik (second half of the 9th c. AD), Serdica-Sredets (the beginning of 9th c. AD). Presently the only reasonably securely and narrowly dated site is the barrier wall east of the St Nicolas church in Melnik – the end of the 10th or the very beginning of the 11th c. AD. Its excavated area, however, is very small, and more evidence is required. 3. Motives for the abandonment of the earthen fortifications and the emergence of the provincial stone fortresses The abandonment of the earthen fortifications and the emergence of the provincial stone fortresses of the First Bulgarian Kingdom is conditioned upon many factors – demographic, political, military. Often those acted as a complex and are interconnected. Certainly many were common to the entire territory of the First Bulgarian Kingdom. There are, nonetheless, a number of local variations. In the lands north of the Balkan mountains, the appearance of the stone fortifications was probably conditioned upon the threat from the north (of Magyars and Pechenegs) and reflects an attempt of the central authorities to protect its subjects and the communication lines in the capital region. With the exception of the Stone Dike, and possibly of several forts such as Tsar Asen and Rujno-Kartal Kale, most stone fortifications were likely the product of neighborhood initiative of the communities or the free peasants, but licensed and assisted by the state government. The erection of stone forts south of the Balkan Mountains is conditioned upon military and political reasoning of a different order. The forts here fulfill administrative functions and are military outposts aimed at the Byzantine Empire. Of import here is the presence of functioning Byzantine centers, integrated with no remarkable alteration in the organization of the First Bulgarian Kingdom. It is possible, that the newly emerged and the re-used Late Antiquity fortresses enclosed between the Danube River and the Balkan mountains east of the Yantra River, were built, maintained, and defended by organized peasant communities, which saw in them a promise for protection. The selection of certain settlements for fortification possibly betrays encouragement, or even administrative intervention by the central government, who had vested interest in the establishment of a network of forts, guarding the roads and its subjects. This solution seems to have presented itself as a logical outcome of the proven failure of the troops and the large fortified centers to prevent enemy incursions into the core state territories. This hypothesis finds some support in the distribution of the forts at 25-30 km intervals (one day march) along the major road Drastar – Plika – Preslav – Rishki pass, and along the presumed secondary communication lines, as well as in the marked superiority, in terms of construction, of certain forts such as Tsar Asen and Rujno-Kartal kale. This last one indicates the involvement of skilled labor, most likely provided by the central authorities, which was charged with the design of the layout, and the supervision and administration of the construction work. 302

Key, though circumstantial, evidence in support of the suggested model of emergence of the of the stone forts in modern day northeastern Bulgaria is provided by excavations on many re-populated in the late 9th-10th c. AD Late Antiquity local fortifications. Although traces of repairs and re-use of the defensive structures are currently in deficit, it is entirely plausible that the preserved enclosing walls offered a certain degree of protection to the settlement’s inhabitants. Various opinions have been offered in an attempt to explain the rapid re-population of those vacant till the end of the 9th c. sites. V. Yotov accepts that the Magyar invasions of the 894(5)-896 instigate a new appreciation for the advantages the Late Antiquity forts amongst the inhabitants of the unfortified settlements – even if this is simply due to their naturally protected location – and drived them to relocate there. Similar view is expressed by T. Balabanov. G. Atanassov links the phenomenon to population increase – a theory supported also by R. Rashev, who concludes that in the 10th c. AD settlements spread to previously uninhabited territories– such as the mountainous regions and the ruins of the Late Antiquity forts. It is entirely possible that the emergence of Bulgarian settlements atop the Late Antiquity forts in the 10th c. AD is a product of the combined action of both factors, which in turn can be seen as evidence in support of the above presented triggers for the emergence of the stone forts in the region. The date, layout, and make up of the Stone Dike are an obvious expression of the factors which set off the construction of the barrier wall and its affiliated forts. Its function – to hinder access to the core state region, or in case of breach – to establish the associated forts as a fetter of independently fighting sites – indicates it was designed to meet enemy attacks from the north. The fundamental factors for the construction of the Stone Dike complex are obviously of military and political nature. The political deterioration of the First Bulgarian Kingdom, which at the beginning of the 10th c. AD probably had already lost control over the Transdanubian territories, rendered impossible the protection through diplomatic or military means of the core state territories from invaders of north Pontic origin. Pecheneg assaults of the 940s are indicative of the reality of the danger the Stone Dike was designed to fend off. Construction specifics and the plan of the Stone Dike and its affiliated forts demonstrate the involvement of the state in the administration construction, as well as the considerable size of the employed local labor and expertise. It is beyond doubt that this grand endeavor was planned, and its construction – organized and supervised by state clerks. Presently the stationing of military garrisons in the forts remains unconfirmed, and similarly no data exist to support the maintenance of direct line of communication to the state center. However, this might be due to the poor state of research. At the same time, numerous traces of settlements, occupied during the 9th and 10th c. AD, are found in the vicinity of the Stone Dike and on some of its forts. This offers grounds to suggest that the forts were maintained and guarded by the local population. The possibility that those peasants was charged with military duties should not be excluded, especially in view of the abundant contemporary comparanda from the lands of the Carolingian Ostmark and the Byzantine Empire. It is plausible to assume that state clerks and military garrisons operated some of the forts (nos ХХ, ХХVII, near Rasova), where construction specifics and plans imply a greater affinity to the state centers. The grander scale of expenditure, in terms of resources, and architectural and construction skill allotted to their conception is readily observable. The differences between the factors contributing to the emergence of the stone forts south and north of the Balkan Mountains are stressed by the chronological position of the respective sites. While in the newly conquered territories south of the Balkan mountains, and to some extent in the western Bulgarian territories, the onset of fortress building coincides with the act of their capture and persists over the entire period of their participation in the First Bulgarian Kingdom, for the core territory the phenomenon of fortress building is restricted to the end of the 9th – the beginning 303

of the 10th c. AD. At the same time the abandonment of the earthen dikes is already a fact, and the Magyar attacks make pointed statement about the vulnerability of the country’s core territories. The specific conditions operating in the southwestern Bulgarian territories after the transfer of the state center do not exclude the possibility for gradual appropriation of some of the functions of the state government related to the erection and defense of forts by the Bulgarian aristocracy. This hypothesis, however, is yet to be tested. 4. Factors contributing to the abandonment of the provincial stone fortresses. The faith of the provincial stone fortresses during the period of the Byzantine dominion and the Second Bulgarian Kingdom The faith of the early medieval Bulgarian forts is predetermined by the loss of territories and the final termination of the sovereign Bulgarian state in 1018. Within the frame of the Byzantine Empire they undergo different historical development, conditioned upon their location and changes in Byzantine political, military, administrative and economic system. Important role played also changes in the ethic and demographic map of the Balkan peninsula, produced by the late nomads’ invasions – Pechenegs, Uzi, Cumans, affecting especially the territories north of the Balkan mountains. A portion of the forts were preserved throughout the entire period of the Byzantine dominion, and were included in the resurrected Bulgarian state at the end of the 12th – beginning of the 13th c. AD, though with changed function, and sometimes design. The heavy damage inflicted by the Pechenegs’ invasions brought about the dissolution of the fortress network in modern day northeastern Bulgaria and Romanian Dobruja. The large scale military conflicts of the Byzantine Empire with Magyars, Serbs, Normans, and from the end of the 12th c. AD – with the restored Bulgarian Kingdom, as well as with the participants in the Third and Fourth Crusade have equivalent impact on the lands south of the Balkan Mountains and the southwestern Bulgarian territories. However, many of the provincial forts – Anhialo, Beroe, Mesemvria, Philippopolis, Serdica-Sredets, Skopije, Bitola, etc, survive or are restored to become important military-administrative, economic and church centers. The abandonment of forts, and the neglect to restore others is due to a large degree to the emergence of new regional centers, often found atop the ruins of Late Antiquity fortresses, and some newly established ones, which appropriate all those functions. Of utmost importance is the advance in warfare, especially in siege technology, which leads to sophistication of military architecture in the period of the 12th to the 14th c. AD. Those developments configure the interest of medieval monarchs and builders in wellplanned, advantageously located on inaccessible terrain Late Antiquity forts. Simultaneously, many early medieval Bulgarian forts turn out to be unfit to answer to the new requirements and are abandoned or replaced by others, the construction of which obliterated the original features. As a result of all those changes in the life on the Bulgarian lands during the 11th-12th c. AD, the defense system of the First Bulgarian Kingdom became almost irrelevant to the system employed by the Second Bulgarian Kingdom. This holds even more true for the core region of the pre-971 Bulgarian state. The preserved Bulgarian forts either continue to make use, with minor repairs, of the inherited Late Antiquity walls or built new ones. In both instances, however, the early medieval forts play no part in the development of the fortification of the Second Bulgarian Kingdom. Conclusions Data acquired in archaeological excavations demonstrates that the origin of the provincial stone fortresses must be linked to the expansion politics of the Bulgarian kingdom. In the ongoing conquest of new territories south of the Balkan Mountains, functioning Byzantine 304

forts such as Anhialo, Goloe, Mesemvria, Serdica, and Filippopolis were incorporated within the state borders. The necessity to control and protect the newly acquired lands prompted the emergence of other – Constantia, Markeli, and the fortress by Sliven. A complex set of factors, amongst which changes within state military-political system, reflected in the abandonment of the system of earthen fortifications and the inability of the government to secure effective protection of the core area, set off the emergence of a large number of fortresses in modern day northeastern Bulgaria at the end of the 9th and the beginning of the 10th c. AD. A manifestation of this is the construction of the Stone Dike and the associated forts in northern Dobruja at the beginning of the 10th c. AD, possibly during the reign of King Simeon, or in the early years of the rule of his son, Peter. An identical trend can also be tracked in the lands west of the River Yantra, although some of the local forts, such as Bdin and Belgrade, were possibly military-administrative centers, exerting control and securing the defense of the territories annexed at the beginning of the 9th c. AD. Comparable functions probably had Pernik, Tserovo, and other forts from the southwestern Bulgarian territories. It is perceivable, however, that the construction of a significant number of the western forts was sponsored by the members of the Bulgarian ruling elite, result of a wave of construction projects realized in the context of the war with the Byzantine empire, spanning over a long period from the end of the 10th to the beginning of the 11th c. AD (the case of Bitolja and Melnik). It is hard to reconstruct the picture for the lands north of the Danube River, where so far only one Bulgarian fortress is confirmed – the one by Slon. Since the region was much less densely settled, and probably served as a buffer zone, it is unreasonable to expect a large number of forts here. Inquiry into the architectural layouts and the constructive specificities of the studied fortresses securely assigned to the period of the First Bulgarian Kingdom betrays the operation of two trends in the defensive architecture across the Bulgarian territories. The first one is representative of the indigenous development, and is characterized by the typical for this early stage lack of construction expertise and knowledge of poliorketics. It is recognized by the unrefined and ineffective technique, making use of quarried stone set in mud, the compact size of the solid towers, which likely didn’t exceed in height of the up to four-meter tall curtain walls. This is precisely the tradition in which most of the newly erected and re-used Late Antiquity forts in the core area, some of the forts of the Stone Dike, and some of those in the western Bulgarian territories were executed. Certain sites – the one by Tsar Asen, a portion of the forts of the Stone Dike, and the one by Slon – are indicative of the influence from the monumental architecture of the auls of the First Bulgarian Kingdom. This simulation of monumentality, however, should not be taken as an indicator of foreign influence, since the resemblance is only in the appearance. The effect is imitated through the employment of stone blocks in the faces of the walls. The specifics of the construction and of the architectural planning, such as the lack of foundations and the use of solid towers, relates those to the forts executed in quarried stone set in mud. It seems most likely, that the noted distinctions reflect immediate involvement of the state in the design of forts like those at Tsar Asen and Slon. The second trend reflected in the construction of the provincial stone fortresses, is most widely attested among the forts of the territories to the south of the Balkan mountains, in Thrace and in the southwestern Bulgarian lands. Characteristic here is the employment of a much more effective building technique – quarried stone bound in mortar, and the application of architectural plans, reviving the achievements of Late Antiquity poliorketics. The direct 305

influence of Byzantine traditions in fortification construction is beyond doubt. Triggers for its adoption seem to be the use of operating Byzantine installations by the Bulgarians, as well as the wartime collisions with others, which offered persuasive proof of the efficiency of the Byzantine forts. Possibly weight for the adoption of this building tradition into Bulgarian territories had the presence of skilled in the art of poliorketics personnel within the First Bulgarian Kingdom – Byzantine captives, refugees, and volunteer employees of the Bulgarian government. Exchange and interactions between the two trends of defensive architecture can be traced in sites such as the fortresses by Pernik and Tserovo. Intriguing examples of monuments executed in one of the traditions, located amidst territories dominated by the other also exist. The barrier wall by the St. Nicolas church in Melnik reflects the influence of the native Bulgarian tradition in the territories south of the Balkan Mountains, while Veliki Gradats on Danube shows the characteristics of the Byzantine tradition. The different defensive capacity of the forts constructed in the two distinct traditions is a result of their attunement to the peculiarities of the enemy force they were designed to deal with. In the lands north of the Balkan Mountains, forts were envisioned as protectors against unskilled in the art of siegecraft nomads from the northern Pontic steppes, while the forts to the south of the Balkan Mountains had to withstand the Byzantine Empire, with its centuries old tradition in poliorketics. Data available on Bulgarian aptitude in fortification assault and defense is very limited. It may be suggested, however that after its swift materialization during the reign of Khan Krum, the Bulgarian siege park went on stand-by, or was even desolated. In contrast, skills in the defense of fortified sites were at their peak precisely in the final stages of the existence of the First Bulgarian Kingdom. Data accumulated as a result of archaeological excavations allows asserting with greater confidence the existence of a comparatively developed defense system in the core area of the First Bulgarian Kingdom. It relied on the newly erected and on some re-used Late Antiquity forts, spaced at a one-day march from each other. This organization of the strongholds warranted the protection of the surrounding population and allowed them to exchange support troops, while simultaneously securing the communication lines. An important part of this defensive system was the Dobruja Stone Dike. Despite its imperfections as a barrier, and its possible inability to effectively stop assaults, it offered a line of independently working fortresses, fulfilling tasks quite similar to the ones set in front of the forts of the core area. Although the mass emergence of Bulgarian settlements atop the ruins of Late Antiquity forts at the beginning of the 10th c. AD is likely directly linked to the demographic growth, it may also be taken as an indicator of the imperfections of the core area’s defense system. The failure of the new forts to offer protection to the entire population against the ongoing nomad invasions might have generated the search for naturally protected sites for settlement. It must be stressed, however, that on the hitherto studied reclaiming naturally defensible positions sites – Odartsi, Debrene, Stana kale – there is no evidence for repair of the Late Antiquity defensive walls. The system of the country’s core territories, envisaged with the attacks of the northern Pontic steppes nomads in mind, proved incapable of fending off the well organized military campaigns, which brought about the end of the Bulgarian statehood north of the Balkan Mountains after 971. In contrast to the modern day northeastern Bulgaria and Romanian Dobruja, there are no indications that the forts of the other Bulgarian territories were organized in a similar 306

defensive network. They were a response to local interests and were of local significance, erected in order to resolve region-specific problems. This in no way diminishes their importance in the defense of the state, function which came to the forth after the transfer of the state center to the southwestern Bulgarian lands and during the extended independence war against the Byzantine Empire. The connection of the stone outlying fortresses to the road network of the First Bulgarian Kingdom is obvious, and they are convincingly regarded as a kind of way stations promising safe travel. The exact design of the state road system is however still unknown, and with few exceptions, the communication routes, beyond the main road Drastar – Pliska – Preslav – Rishki pass, are still to be clarified, as well as the specifics role the forts had in it. Alongside their function as fortified places, offering protection to the people and the land, most forts are in fact fortified settlements. For some newly erected and re-used Late Antiquity sites north of the Balkan Mountains this in fact is the dominant qualification. The layout, architecture, and specifics of the artefacts found there are in accord with the material registered at unfortified sites, with the obvious exception of the fortification features and the presence of churches. Often they appear to be the focal point for the settlements in the immediate vicinity. This likely made them into natural regional centers, but there is no reason to interpret them as “towns”. Immediately related to the character of the forts and the architectural plans and constructive specifics of their fortifications is the issue of who built, maintained and defended them. While the newly erected and re-used Late Antiquity sites of the lands north of the Balkan Mountains (with the exception of the Stone Dike, Slon, and possibly of Tsar Asen, Bdin and Belgrade) should be associated with the initiative of the local peasant communities, most of the forts south of the Balkan Mountains betray government involvement. It is telling that precisely the latter ones preserve traces of higher status inhabitants and ongoing communications with the state center, an example of which are the discoveries at the forts by Serdica, Pernik, Sliven. While for the strongholds of the core area evidence of soldiers or administrators is lacking, outside the central territories the function of military-administrative centers was obviously designated precisely to the stone forts discussed in the present text. The dissolution of the First Bulgarian Kingdom and the heavy blows the Pechenegs inflicted on the lands north of the Balkan Mountains contribute to the disappearance of many of the Bulgarian stone provincial forts. The inclusion of some in the military-administrative system of the Byzantine Empire predetermines the changes in function and architecture, introduced to them. The implementation of Byzantine experience and traditions is reflected by the fortification practices of the Second Bulgarian Kingdom. All those factors brought an end to the development of the native Bulgarian tradition in military architecture.

307

Дисертации Том 5 Извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство (IX – началото на XI в.) Деян Рабовянов The provincial stone fortresses of the First Bulgarian Empire (IX - beginning of XI century) Deyan Rabovyanov Формат 60х84/8 Format 60х84/8 Печатни кoли 38,5 Printers sheeds 38.5 Национален Археологически Институт с музей – БАН National Institute of Archaeology and Museum – BAS Печат: Printed by

308