Пеперудка Пеперудо-рудо, много си ми лудо, влизаш без да питаш, в огъня налиташ; ще си изгориш крилцата, пипалцата, ще ми паднеш мъртва на земята и ще ми е мило, мило, пеперудче жълтокрило…
Ябълки Ябълчиците цъфтят, цъфтят! Мили ветре, ах, недей повява и недей цветята разпилява! Толкова са нови, толкова са розови и бели, днес за пръв път слънце са видели… А ти знаеш ли, че всяко цвете става ябълка? А двете – две, а трите – три? Ах, мили ветре, спри!
Дете и калинка – Скрий, калинке, своята главица под листенце! – За какво ми трябва да я крия, ой, детенце? – Виж в небето страшен облак се чернее, подир малко едър дъжд ще се излее. Ще ти станат мокри пипалцата и крилцата, ще ти се измият от крилцата колелцата. И ще станеш грозна, грозна, погрозняла, без червено и без черно, и без бяло...
Калинчица Калинчица – капчица, дай ми твойта шапчица, да ида в горичка, да сбера тревичка и шарено цвете, да се кичим двете.
Пролетна капка Бистра капчица водица, бистра капчица сълзица, откъде така изскочи и на клонче се проточи? Аз съм мъничка сълзица като малката звездица, мене облак ме пророни върху тия сухи клони. А защо пък те пророни върху тия сухи клони? Дали някое сираче на небето горе плаче? Ой, детенце, на небето няма жалби за сърцето, облаченце се навежда над земята и поглежда. И му става много мило за цветчето подранило, под снега глава подало, като захар чисто бяло. То да види, че ме праща облачето от небето. „Пролет иде“ – да му кажа, да му капна в сърчицето.
Дъжд Капят капчици отвън, зън,зън,зън! по стъклата, по вратите и се леят по стените. Само Петльо вън стои, той от дъжд не се боисгушил човка под крилата, таз беда му е позната. Капят капчици отвън зън, зън, зън! Всички птички отлетяха, даже сбогом не вземаха.
Ръчички Имам две ръчички и двете — мънички, с едно пръстче, с две пръстчета, с три, четири, пет — сладки като мед!
Меча приказка „Имало едно време една мечка и едно мече. И няма вече…“ Таз приказка стара мечката повтаря. И все я разправя, разправя – нито едно мече да не я забравя.
Зайче Зайче дългоушче с беличко кожухче, с алени очички като две карфички, с пухкави две лапки като във чорапки, що си толкоз меко-мекичко и си толкоз леко-лекичко, и таквоз нетърпеливичко, и таквоз-таквоз страхливичко!
Дивата ябълка /откъс/ Лети птица гургулица над поляна, над горица, лети бързо, че я чакат във гнездото й дечица. А дечицата са гладни, палави, нетърпеливи, ще надничат от гнездото, може някое да падне… Носи майка гургулица само семчица едничка, но от бързане, горката, изтърва я във гората!
като сребърно звънче. -Ще загинеш, семе клето, що не падна на полето? -Ще поникна тука, дядо, ще цъфтя, ще давам плод! – Плод какво е? Аз не зная! Има тук шишарки само, катерички с тях играят, с остри зъбчета гризат и дохождат диви свини, желъдите да ядат, корените да подравят – много пакости ни правят!
Падна семката до Бука, стогодишния стар дядо, дето с бурята говори и със вятъра се бори. – Ти коя си? – той я пита. – Откъде пристигна тука? – Аз съм семчица мъничка, изтърва ме една птичка – рече тихичко гласче
– О, аз не съм пакостлива, аз съм ябълчица дива, давам ябълки на всички гладни, уморени птички, на децата от селото и на зайчето, горкото! Ще ме видиш, чакай само да поникна, да порасна, да съм като теб голяма!
Слънчице Слънчице ле златно, що си ми се скрило, вятърът му щипе и боде със жило.
Вятърът е лошав, само знай да духа, а нощта е страшна, студена и глуха.
Мръзнат ми без тебе сгушените птички, нямам где да скрия своите ръчички.
Само ти едничко си добро в небето, само ти ми грееш право във сърцето.
Мама Дето си от всички най-добра, дето те от всичко най-обичам, научи ме как да те наричам, научи ме как да избера най-хубавото, най-чудесно име и да ти го казвам научи ме! Че за тебе думи не намирам, а сърцето ми до днес побира таз една-едничка дума само: „Мамо мила, скъпа моя мамо!“
Най обичам Най обичам, като стана, да целуна мойта мама, чистичко да се измия, сухичко да се изтрия. „Добър ден - да кажа, - татко! и да си похапна сладко. А пък още най обичам да играя и да тичам.
Телефон Телефонът е човешки глас. Щом го повикаш и той идва. Колко са умни хората, дето са измислили телефона. Искаш да приказваш с другарчето си – повикай гласа му през телефона и той ще дойде. Искаш да се обадиш на татко – повикай го по телефона и ще чуеш гласа му. Днес се обадих, а той ми вика: „Защо ми прекъсваш работата без причина!“ Не е лесно да се направи телефон, защото не е лесно да уловиш човешки глас и да го накараш да влезе в телени жици, закачени на стълбове по улиците и пътищата. Но човек всичко може да направи. Като порасна, ще направя една нова машина. Още не знам каква, но непременно ще направя. Мама звъни по телефона. Пита ме какво правя. Аз ѝ казвам: „Маменце, гледам книжки с картинки. Не ме е страх, дето съм самичко в къщи. Нали ти чувам гласа по телефона. То е като да си при мене!“ Мама много обича да ми чува гласа. Тя пак ще се обади!
Котето Нашето котенце е още слепичко, а намира майка си! И знае да сучи! Писана е много доволна. Затваря си очите и мърка. Аз искам да си поиграя с котенцето. Мъча се да го издърпам от котката, но то здравата сучи. Писанка ме погледна жално и почна да мяучи. Сякаш ще заплаче. Също като човек. Мама ме видя и извика: „Не ѝ вземай детето. Нали виждаш колко мъчно ѝ стана!“ Ах, аз забравих, че Писана е майка! Майките се страхуват за децата си. И мама се бои за нас. Все ни варди. А Писана мисли, че аз искам да мъча детето ѝ. нали децата обичат да мъчат животните. Писана знае това. Затуй мяучи тъй жално. „Аз не искам да го мъча, мамо, само да си поиграя“. Но мама рече: „Като си играеш, ти го мъчиш.“ Аз сложих котенцето при майка му: „На ти го, Писанке, вземи си рожбичката. Като стане голямо, то самичко ще дойде да играе с мене. Аз ще чакам да порасне“.
Кученцето То има къса опашчица и криви крачета. Когато ходи, коремчето му опира о земята и обира праха. То у, защото майка му го е угоила и го е направила дебело и смешно. Тя не знае, че е смешно. Нали е майка, за нея детето ѝ е най-хубаво. Прави да си кажа, кученцето е много миличко, макар че е смешно. Майка му е вързана за синджир на двора. Откак има дете, станала е зла. Все мисли, че някой ще ѝ го отнеме, та се хвърля върху хората. Затова е вързана. Кой ли е луда да ѝ го вземе, но тя не разбира. Много е смешно да слушаш как го учи да лае. То се мъчи, но не може като майка си. Гласенцето му е тъничко, слабичко. Детинско гласче. Лаенето за кучетата е важно нещо. То е работата им. С лаене вардят двора, посрещат стопанина си, изказват радост, а най-важното е – те лаят, за да ни обадят, че има опасност. Може крадци да влизат, лисица да се промъква в курника. Лаенето е полезна работа. Майката го учи да лае, както мама учи братчето ми да говори. Голяма е майчината грижа!
Мама Най-сладката дума на света е мама! Най-хубавата майка на света е моята! Аз не мога без мама и мама не може без мене. Мама ме варди от всичките страшни неща. Тя ме държи за ръчичката, когато отиваме в детската градина. Аз не бива да отивам самичка, защото мога да се загубя. Тогава може да ме смачка кола или да ме ухапе куче. А когато се загубя, ще остана без майка и мама ще остане без дете. Колко е страшно това! Днес е неделя. Мама не отива на работа. Затова сме в парка. Тук е зелено, зелено и пъстро. Има много цветя и много деца. Мама седи на пейката и си почива. Аз си играя на пясъка с децата. Ние правим мост. Мама ме погледна и лицето й стана засмяно. И цветята станаха засмени. И целият свят се засмя. Колко е хубава мама, когато се засмее. И аз съм засмяна. Също като мама!
Цъфнала вишня Вишнята е цъфнала като булка. Цветенцата са спокойни, стоят си мирно на клончетата и гледат слънцето. Вятърът си отишъл, затова пчеличките кацат на цветята и пият сок от тях. Ах, колко е бяло всичко! Колко е топло и мирише на хубаво. Само пчеличките бръмчат. То е тяхната песен. Те пеят на цветчетата, а цветчетата на вишнята ги черпят със сладък сок. На всяко цвете има пчеличка. Те събират прашец с крачетата си. Жълт прашец от тичинките. Занасят го в кошера и пакт се връщат. Аз не ги пипам, защото ще ги изплаша и те ще ме ужилят. Само ги гледам, а вишнята рони белите цветчета на главичката ми. И моята рокличка е бяла. И панделката на косичката ми е бяла. Аз съм бяло момиченце под бяла вишня!
Пеперуди Всичките зюмбюли на двора цъфнаха. И шибоят цъфна. Пеперуди летят и кацат на цветята. Бели пеперуди, жълти пеперуди, шарени пеперуди. Също като цветя. Те се целуват с цветята, защото си приличат. Сигурно много се обичат. Мама ми сложи голяма бяла панделка на косичката. И розовата рокличка ми сложи. Една пеперудка иска да кацне на косичката ми! Тя мисли, че съм цвете! Пеперудке, това е панделка. Мама ми я върза! То не е цвете! И аз не съм цвете! Аз гоня пеперудката, а баба ме гледа и казва: „Ох, на баба пеперудката!“
Роса Цялата поляна е посипана с роса. Ние газим тревата и краката ни са съвсем мокри. Капките на росата са като малки дъгички и цялата поляна лъщи! То е, защото слънцето изгря. Щом изгря слънцето, светнаха цветята. Росата им измила очите, затова подрумчетата гледат весело. Сега слънцето ги суши. Всичките макове са цъфнали. Канавката край пътя е почервеняла! А пък камбанките люлеят лилавите си главички. Всички са изкъпани. Мама каза, че който се мие сутрин рано със студена вода, както цветята с роса – ставал красив като цвете. Аз питам мама: „Кой учи нощта да къпе с роса тревата и цветята? Кой учи слънцето да ги суши?“ Мама рече: „Природата!“ Аз питам: „Какво е то природата“?, а мама отговаря: „Като пораснеш, ще разбереш. Знай сега, че природата е майка на всичко в света!“ Мама и природата са най-добрите майки в света!
Добрич ДГ №18 „Дора Габе“ 2017