"Джобни чародейства"

джобни

п

р

и

к

а

з

к

и

първа част Децата, Светослава Койнова, Чародея, Мануела Саркисян – съавтори Лети Живкова – художник Светослава Койнова – творчески редактор Стойчо Чакъров – дизайн и графично оформление Буря Пандова – снимка на корица

джобни ПРОЕКТЪТ СЕ РЕАЛИЗИРА С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА НА «КУЛТУРНА ПРОГРАМА ЗА БЪЛГАРСКОТО ПРЕДСЕДАТЕЛСТВО НА СЪВЕТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ 2018 Г.» НА НАЦИОНАЛЕН ФОНД «КУЛТУРА»

2 0 1 8

съдържание 5 7 9 13 17 19 21 23 27 31 34 37 42 45 48 51 54 56 59 63 66 70 73 76 81 82

Предговор – Мануела и Светослава Феите на въображението Летящото момичe Светът на изгубените вещи Пътят към щастието Приказка за приятелството Историята на един полет Приключения в Шоколандия Приказка за избора Хубаво ли е да си невидим Вълшебната топка Островът на съкровището Принцесата на буквите Талисманът на отбора Парче от приказка Пътят към дома Пролетен сън Странният подарък Невероятните приключения на едно мече Небесна приказка за първата звезда Няма страшно Легенда за Сандански Приказка за добротата и прошката Влакът на мечтите Благодарности За екипа на проекта

предговор Книгата «Джобни чародейства» е последната част от един голям пъзел, чиято пълна картинка се подрежда, но тя, вярвам, съвсем не означава край, даже напротив. Книжното тяло, само по себе си, би могло да бъде един напълно отделен проект. В нашия случай обаче то се явява добавена стойност към едноименното куклено представление с главен герой Чародея. И тук идва ред да спомена едно голямо достойнство на книгата, а именно нейния колаборативен процес на създаване, включващ няколко нива на авторство. Преди да ги назова, много бих искала да вметна, че огромна благодарност дължа на безценната «Граматика на фантазията» на Джани Родари и също на преобразяващите занимания с импровизационен театър. След първоначалната идея да направя представление с кукла, която да разговаря с децата по важни теми, гореспоменатите две вдъхновения заедно с два цитата от Алберт Айнщайн: «Въображението е по—важно от знанието.» и «За съжаление вече стана очевидно, че нашата технологичност задмина нашата хуманност.» бяха друга важна крачка. И така, разкривайки постепенно петте големи тайни на Чародейската комбинация — за суперсилите, които всеки притежава; за необходимостта от вяра в чудеса; за силата на въображението; за крехкостта на добродетелите и за богатството на усмивката, Чародея стига и до откровението в представлението, че тя е пазителка на изгубените приказки. Те самите са едни разпилени истории, с неизвестни герои, за които никой никога нищо не е чувал. Но чрез нея и нейните помощници, приказките могат да стигнат до Приказното Царство, а оттам и до своите бъдещи читатели и слушатели. Ако се чудите кои са тези помощници, това са именно децата в публиката. Те впрягат въображенията и откривателските си способности, за да може заедно с Чародея да изберат най—интересните предложения измежду предмети, думи, словосъчетания, имена и развои на събития. Чародея навигира приключението и когато джобчетата ѝ са пълни и съдържанието им се е заредило с чародейна сила, малките зрители започват да сглобяват частите на изгубената приказка, докато не я завършат. На финала се изрича вълшебно заклинание, което помага на приказната история да полети към своя дом. С това първият етап на съавторство приключва. За да стигнем до втория, минаваме през една междинна спирка – тази на преобразяването на аудиозаписите в текстови файлове. Съвсем нелека за ушите задача, но чудесно изпълнена от Илина Славова. След нейната намеса, текстовете се отправят към фантазийните светове на илюстратора Лети Живкова, която е и създател на куклата—главен—герой, и на творческия редактор, превърнал се в пълнокръвен съавтор – Светослава Койнова. Тя допълва, обогатява и осмисля приказните сюжети на децата. За преживяното от нея ще прочетете в следващите предговорни редове. Аз имах късмета и щастието да бъда свидетел на двата етапа на поява на приказките на бял свят и за истински ценно намирам това, че те са плод на колективни вдъхновения, усилия и уроци. Защото «ако искаш да вървиш бързо, върви сам, ако искаш да стигнеш далеч, върви заедно с другите».

МАНУЕЛА САРКИСЯН

5

Участието ми в проекта «Джобни чародейства» беше едно голямо писателско предизвикателство. До мен достигаха кратки истории с ярки образи, създадени от детското въображение и умело насочвани от Мануела в ролите ѝ на Чародея и Манела по време на представленията. Задачата ми беше да се смаля и да порасна едновременно, да се свържа с детето в себе си и да се опитам да си представя какво са си мислили децата, докато са създавали конкретната приказка, какво са чувствали и какво са искали да преживеят чрез приказката. От кратките истории, които получавах, трябваше да изградя свят и да изведа поуки, като максимално се придържам до всичко, създадено от децата. В много случаи ми се налагаше да се превърна в ясновидец, за да прозра логиката на нещата извън обозримото и буквалното. Да видя защо една дъвка и един червен многоъгълник се срещат и решават да останат завинаги заедно или да «открия» защо една вълшебна топка е решила да превърне момиче в жълта гъба за дъска. През цялото време, докато пренаписвах историите, усещах колко важна е моята роля, тъй като тя беше свързващото звено между миналото, настоящето и бъдещето. Представях си едновременно залата, в която приказката се е раждала, и в същото време си мислих за децата, които четат новата версия на историята, която създавах в момента. Усещах отговорността, която нося към тези деца, защото трябваше да им покажа, че ги разбирам на универсалния език на чувствата. И тъй като приказките и историите като цяло са най—добрата терапия, се опитах чрез тях да преминем през някои основни емоции и състояния, които ни поставят капани и когато пораснем: самотата; чувството на изоставеност; образът на злата вещица/сестра, която застава като изпитание пред истинската любов; трансформацията като път към положителната промяна; приятелството; пътят на мечтите и добродетелите, които трябва да имаме, докато вървим по него; призванието; смисълът на живота и търсенето на щастие; любовта към книгите и откриването на нови светове; любовта сама по себе си и различните ѝ форми; това да си странен и различен и как това не е непременно нещо страшно... Радвам се, че участвах в този проект именно в този момент от живота си – когато вече отдавна не съм дете и когато, благодарение на появата на моята дъщеря, отново се завръщам чрез нея в този ужасяващо—прекрасен свят, пълен с огромни чудовища, бродещи в тъмното, и топли палачинки с боровинково сладко. Може би не ни е нужно толкова много време, за да разберем, че светът е невероятно прост и първите неща, които сме научили от приказките, съдържат цялата мъдрост на света. Това само по себе си носи някаква утеха и успокоение. Най—тривиалните на пръв поглед неща – като например това, че само истинската любов може да ни спаси – са всъщност най—органично свързани с истината.

6

СВЕТОСЛАВА КОЙНОВА

Феите на въображението

COMPASS Златица Думи: имало, нямало, едно,

въображение, феи, куче, кон,

пухкаво мече, какво Някога—никога, на границата на няколко свята и още толкова епохи, имало—нямало едно чудно детско въображение. Въображението расло—нерасло и ту било голямо като хеликоптер и летяло над чудни страни, ту се смалявало и сякаш изчезвало като къртица в някоя тъмна дълбока дупка. Въображението било населявано от три приказни феи. Първата била фея на добротата, втората – фея на усмивките, а третата – фея на обичта. Трите феи много се обичали и знаели, че когато са заедно, могат да творят всякакви чудеса и да помагат на хорските въображения, които напоследък твърде често се разболявали или дори умирали. Феите се реели във въздуха всеки ден и неуморно спасявали стотици въображения. Понякога срещали въображение със счупен крак, което едва ходело и имало нужда от сигурна опора. Друг път се натъквали на въображение със сърдечна недостатъчност и спешно му присаждали вдъхновение. А понякога, макар и много рядко, по пътя им се изпречвало въображение на смъртно легло, на което преливали ударна доза любов. Един ден, след като били изминали над сто хиляди летателни часа добротворство и били спасили над двеста контузени или травмирани въображения, трите феи легнали уморени в своите хамаци и си казали, че нещо трябва да се промени, защото вече едва успявали да помогнат на всички въображения в нужда. Тогава решили, че имат нужда да си намерят помощници—приятели. Затворили очи и много силно си го пожелали. На другия ден Феята на добротата срещнала куче, което ѝ обещало винаги да помага на въображенията да виждат смисъла от съществуването си. Феята на усмивките срещнала кон, който ѝ обещал да доставя усмивки на всички тъжни въображения. Феята на обичта срещнала мече, което обещало да напомня на всяко въображение колко специално и значимо е то. Така трите феи заживели щастливо със своите приятели—помощници в ствола на едно захарно вълшебно дърво и помагали на всяко ранено, болно или тъжно въображение. С времето феите станали толкова известни, че започнали да се носят чудни легенди как имало—нямало едно въображение, което било населявано от три феи...

8

Летящото момичe

COMPASS с. Равно, Разград

Думи: летящо момиче, компютър, любов, пеперуда, еделвайс, сила

Летящото момиче летяло, летяло и не искало да спира. Всеки ден тя прелитала над градове, планини и реки. Издигала се над земята и наблюдавала как къщите и хората се смалявали, а понякога изчезвали от погледа ѝ. Веднъж дори успяла да стигне до облаците и да се мушне между два заека от прозрачен пух. Тя толкова много обичала да лети, че не искала никога да спира. Единствено умората понякога я карала да се приземи и да потърси място за бърза дрямка. Щом отворела очи, тя политала почти мигновено към облаците. Веднъж Летящото момиче слязло на земята, за да си почине. Както винаги, тя нямала никаква представа къде ще кацне. Озовала се в училищен двор с изнесен навън компютърен кабинет. Тъй като никога не била ползвала компютър, тя решила да поразгледа. Когато седнала на бюрото пред едно от устройствата, тя с изненада установила, че някой преди нея е играл «Спаси любовта» от името на някаква жена със суперсили. Летящото момиче не знаело какво означава «любов», но решило да опита да поиграе. Стартирало играта и в този миг нещо се случило — столът, върху който стояло, се завъртял три пъти, чула се музика, нечий глас изтананикал «Добре дошла!» и летящото момиче се озовало във виртуалния свят. Там имало гигантски лилави цветя, които били поне десет пъти по—големи от нея, водопади, в които плували жълти делфини, и най—зелената трева, която можете да си представите. Всичко било приказно красиво и в същото време не приличало на нищо, което Летящото момиче било виждало до този момент. Но сякаш нещо липсвало, за да бъде съвършенството пълно. Тя се огледала, за да отгатне какво, но не могла. В този миг се появило високо, русо момче. Летящото момиче усетило как ѝ става много горещо. И... за първи път нямала желание да полети към небето. Приискало ѝ се да остане още малко при това непознато момче.

— Здравей! Как се казваш и откъде идваш? — попитал той.

— Аз съм Летящото момиче и идвам от единствения свят, който познавам. – изстреляла тя. — А ти кой си?

— Аз съм Сим. И живея тук, в тази игра. Зная, че има и други светове, но никога не съм бил там. Искаш ли да те разведа наоколо?

— Разбира се! — казало Летящото момиче. Сим я хванал за ръка и я повел из любимите си кътчета.

— Значи можеш да летиш, така ли?

— Да. Това е нещото, което най—много обичам. Спирам да летя, само за да поспя и да събера сили за следващия полет.

— А не ти ли се иска понякога да останеш по—дълго на едно място?

— Не. Никога. Освен може би... сега. — казало Летящото момиче и погледнало Сим.

— Тогава остани при мен. Виж колко е красиво! Ще бъдем завинаги заедно в този съвършен свят. Летящото момиче потреперило.

10

— Знаеш ли... наистина искам. За първи път искам да остана някъде. Но не мога. Тук е приказно красиво. Човек може да се наслади на най—изящно нарисуваните пейзажи на света, но тази красота е студена, защото не е жива. Когато докосна водата в реката, ръката ми остава суха. Гигантските лилави цветя изглеждат съвършено, но нямат аромат. Тревата е в най—зеления цвят, който съм виждала, но това е, защото никога не е усетила ласката на Слънцето. Тази красота тук е затворена в собствените си граници и никога няма да бъде истинска. Не мога да живея на такова място. Ти ела с мен! Ще ти покажа несъвършенствата на моя свят!

— Много бих искал да дойда с теб, Летящо момиче! Но не мога! Аз съм част от тази игра.

— Тогава сбогом! – отсякло Летящото момиче и полетяло към горната граница на света. Главата ѝ се ударила в нещо като купол, но все пак успяла да премине през него. В този момент тя, като че ли изгубила съзнание. Когато отворила очи, била вече в своя свят. Огледала се наоколо. Било пролет и птиците пеели. Тревата ухаела и наоколо било пълно с живот. Почувствала се щастлива, но този път щастието ѝ не било пълно. Някаква част от нея била останала при Сим. Изведнъж пред Летящото момиче се появила синя пеперуда и ѝ заговорила.

— Здравей! — казала пепрудата. — Накъде си тръгнало, Летящо момиче?

— Ха! Откъде знаеш името ми?

— Аз съм вълшебна пеперуда и виждам имената на хората и цветовете на техните сърца.

— Така ли? Какъв цвят е моето сърце? — попитало Летящото момиче.

— Сърцето ти е с цвят на високопланински еделвайс – моето любимо цвете. — казала вълшебната пеперуда.

— Сърцата на хората придобиват този цвят, когато обичат истински, но любимият човек не е с тях. Какво е най—силното ти желание, Летящо момиче?

— Най—силното ми желание е Сим да излезе от играта и да бъдем заедно.

— Хубаво е, че знаеш какво искаш. И е много важно да пазиш това желание и тази любов в сърцето си. Запомни нещо от мен – сърцето е вярата на любовта. Щом пазиш някого в сърцето си, никой не може да ти го отнеме. Сега тръгвам! Ако наистина искаш Сим да излезе от играта и да бъдете заедно, ще ме намериш в планината!

— казала пеперудата и отлетяла. Летящото момиче останало загледано в нея. Съвсем скоро тя осъзнала, че няма време за губене и полетяла над гората. Летяла три дни и три нощи, без да спира. Била вече страшно изморена, когато прелетяла над един високопланински еделвайс. Сетила се, че това било любимото цвете на вълшебната пеперуда и се спряла до него. Навела се да го помирише и най—неочаквано от него се показала вълшебната пепруда.

— Ти успя, Летящо момиче! Умората и несигурността не убиха любовта в сърцето ти. Затова заслужаваш да ти помогна! Пеперудата направила три кръга около еделвайса и казала: — Сили на всички истински сърца по света, позволете на Летящото момиче и на Сим да изпитат любовта! След магическото заклинание по цялата поляна изникнали като килим безброй еделвайси. Те затанцували под такта на лекия планински вятър, а в центъра им се отворила пътека, по която вървял самият Сим.

— Вече съм в твоя свят, Летящо момиче! Искам да остана с теб завинаги!

— И аз! — казало летящото момиче и двамата се прегърнали, а високопланинските еделвайси потръпнали с тях.

12

Светът на изгубените вещи

COMPASS с. Търнава, Враца

Думи: часовник, едно левче, мартеница, гривна, топче, ластик, чифт очила, портмоне

В самия край на един неголям град, имало стар вековен дъб. Короната му била гъста и красива и хвърляла дебела сянка върху земята. На дъбовия ствол имало табела с надпис: «В живота винаги някой губи нещо, за да го намери някой друг.» В града се говорело, че дъбовата сянка била мистична територия и нямало как да знаеш какво ще ти се случи, кагато минаваш през нея. Понякога можело да загубиш нещо. Друг път – неочаквано да се сдобиеш с нещо ново, вероятно загубено от някой друг. Наричали тази сенчеста територия Светът на изгубените вещи. Веднъж Букет решила да мине край дървото. Когато стъпила в дебелата му сянка, тя видяла един голям часовник, който сякаш изскочил от нищото. След това погледът ѝ се спрял върху едно левче, което друго момиче било загубило преди нея. Букет решила да вземе левчето, но докато се навеждала, мартеницата ѝ изпаднала от ръката. Букет продължила пътя си и след известно време видяла, че мартеницата ѝ я няма. Тя съжалила, но си спомнила легендата за сянката на дървото, под което се появяват и изчезват най—различни вещи. Решила да компенсира изгубеното с левчето, което е намерила. Отишла до любимото си магазинче и си купила гривна, която много приличала на липсващата ѝ мартеница. Букет продължила разходката си с новата гривна и не след дълго срещнала своя съученик Миро.

— Хей, как си? — поздравила го тя. — Виж каква красива гривна имам!

— Еха! Разкошна е! Само да беше моя – сестра ми днес има рожден ден и нямам подарък за нея.

— Ами мога да ти я дам, но искам нещо в замяна. — казала му Букет.

— Разбира се! Мога да ти дам моето топче, което изпълнява по едно желание на притежателя си. — отвърнал ѝ Миро.

— Наистина ли? Може ли да ме превърне в принцеса? Цял живот си мечтая да бъда принцеса! Още преди Букет да довърши изречението си, нявсякъде около нея се появили безброй цветенца, които затанцували в кръг около нея и тя се озовала в двора на вълшебно царство.

— Къде желаете да бъде поднесен обядът Ви, принцесо Букет – на кралската веранда или във Вашите покои?

— попитали две дами с висок кок и бухнали рокли.

— Амиии... Ъъъ... нека е на верандата. К—к—как ме нарекохте? — попитала объркано Букет.

— Принцесо Букет, Вие сте нашата единствена принцеса в Кралството на цветята. — отговорили ѝ те. Букет гледала смаяна красивия парк, в който се намирал замъкът. Имало градински и полски цветя и храсти във всевъзможни цветове, фонтани и огромно езеро с прозрачно чиста вода, в която плавали лодки и плували рибки. Нявсякъде обикаляли придворни, които се грижели всичко да изглежда приказно красиво. През няколко минути при Букет идвал някой от тях, за да я попита дали случайно не се нуждае от нещо.

— Ама каква хубава размяна направих! — казала си Букет, сияеща от щастие, като си припомняла как излязла сутринта от вкъщи с мартеницата си. — Май е време да разгледам покоите си! — продължила мислите си тя 14

и се отправила към замъка. Стаята ѝ била чудно красива. Леглото ѝ било покрито с бял балдахин, навсякъде ухаело на цветя, а през огромните прозорци се виждали езерото и парка. Букет се загледала в красивото огледало, което също било украсено с цветя, и не можела да повярва, че тя, обикновеното момиче, е принцесата на това кралство.

— А! Ластик! — извикала Букет, докато взимала едно ластиче за коса, оставено до огледалото. — Сега ще си направя плитка! Докато сплитала косата си, изскочила стара вещица, която се смеела зловещо.

— Ха—ха—ха! Хвана се в капана, глупаво момиче! Проклинам те да не виждаш повече красотата, с която си заобиколена! — извикала ѝ тя.

— Но защо? Аз нищо не съм ти направила! – изплакала Букет, която вече не виждала нищо. Вещицата погледнала момичето и със злокобно снизхождение ѝ прошепнала: — Добре, добре, ще ти оставя все пак възможност да бъдеш щастлива! Ако намериш специалните сини очила и си ги сложиш, ще прогледнеш! Но не се изпълвай с надежда – никой досега не е успявал да ги намери! Ха—ха— ха! – прихнала вещицата и изчезнала в огледалото. Букет се разплакала.

— Най—накрая успях да сбъдна мечтата си, а нямам очи да ѝ се радвам! Тя плачела толкова силно, че придворните дами я чули и влезли в стаята ѝ.

— Защо плачите, принцесо Букет? — попитали те. Букет им разказала историята и те я прегърнали и я успокоили.

— Не се тревожете, принцесо! Сега ще извикаме всички придворни и ще намерим специалните сини очила! Още в мига, в който дамата с висок кок казала това, двеста и двайсет придворни се събрали и обявили начало на мисията по откриване на очилата. Те претършували целия замък, преровили цветните лехи в парка, погледнали в гнездата на птиците, влезли в студените тъмни подземия и само след два часа, при Букет пристигнал Флориан, най—младият от всички придворни.

— Заповядайте, принцесо! — казал той, подавайки ѝ очилата. — Не е за вярване къде бяха скрити – между цветята, които украсяват огледалото! През цялото време са били пред очите ни, а ние не сме ги видели!

— О, Флориан! Безкрайно много ти благодаря! — казала Букет, докато намествала очилата на лицето си. — Какво чудо е това! Аз виждам! Аз виждам отново! Букет се завъртяла пред огледалото щастлива. Тогава за първи път забелязала розовия гланц със златист брокат. Едва след като си сложила от него, видяла надписа: «Нанесеш ли ме на твоите устни, ще се леят само чудни песни» Букет веднага запяла, а мелодията на песента ѝ се понесла чиста и красива като планински извор и разказвала за това как когато губиш нещо, всъщност печелиш нещо друго.

16

Пътят към щастието

COMPASS Самоков Думи: камъче, перла, пластмасово

прозрачно кръгче, парче храна,

червена многоъгълна частица, дъвка Един човек, който бил много богат, но нещастен. Всеки ден той се опитвал да намери щастието и смисъла на живота, но това така и не се случвало. Докато се разхождал веднъж, той видял малко камъче, което блестяло с чудна светлина. Навел се да го вземе, но камъчето било мръсно и той веднага го хвърлил отново на земята. Малко по—късно, докато се разхождал край морето, той отново съзрял великолепно сияние, което идвало от морското дъно и ту се появявало, ту изчезвало. Решил да види какво е това и бръкнал с ръка във водата. Извадил красива мидичка, а като я отворил, в нея открил прекрасна перла. Тогава му хрумнала идеята, че може би ще открие щастието в блясъка на перлите и веднага отишъл до близкия магазин, за да си купи специална лупа, с която по—лесно да открива перлите в морето. След като го направил, продължил разходката си в парка. Както си вървял усетил, че подритва нещо на земята. Навел се да види какво е. Изненадал се неприятно, когато установил, че е ритнал някакъв мърляв червен многоъгълник, изпаднал от нечия мартеница и стара розова дъвка. Погнусил се и веднага хвърлил червения многоъгълник и дъвката, след което продължил да се разхожда. Край езерцето с патенцата видял ято гълъби, които се биели за парче хляб. Помислил си, че вероятно са гладни и решил да им даде част от храната си. Откъснал няколко големи къса от сандвича си и ги хвърлил на гладните гълъби. След като закусили, те се приближили до човека, а някои от тях дори накацали по ръцете му в знак на благодарност. В този момент се случило нещо неочаквано. По цялото тяло на човека тръгнала топла вълна, която се разляла от върха на пръстите на краката му, продължила нагоре, минала през върха на главата и накрая се сгушила в сърцето му. Човекът за първи път се чувствал изпълнен със смисъл и изпитвал щастие. Той решил да задържи това чувство и налял вода в капачката на бутилката си, за да даде на гълъбите да пият. Развълнуван, той тръгнал към вкъщи, а гълъбите летели около него. Когато минавал отново край мястото, където видял червения многоъгълник и старата дъвка, той се спрял и погледнал надолу.

— Здравей! — казали му те.

— Здравейте! — казал им богатият човек.

— Когато мина оттук преди малко, много ни уплаши, защото ни вдигна рязко от земята, а след това грубо ни захвърли. Но ако не беше сторил това, ние вероятно никога нямаше да се срещнем и обикнем. Сега аз залепнах за този червен многоъгълник и искам да остана с него завинаги.

— И аз искам да остана с теб завинаги! — казал многоъгълникът, гледайки старата розова дъвка. — Човек никога не знае от кое нещастие ще излезе нещо прекрасно!

— Извинявайте за това, което сторих! — казал им човекът. — Но се радвам, че сте се открили. Преди малко, когато минах покрай вас, аз бях различен човек, затова и постъпих така. Но след нашата среща и с мен се случи нещо прекрасно! Вече имам приятели и разбрах, че щастието не е нещо, което търсиш, а нещо, което създаваш и за което се грижиш. Бъдете щастливи!

18

Приказка за приятелството

COMPASS с.Орешене, Ловеч

Думи: носорог, камила, еднорог, песен за приятелството

Когато избухна големият пожар, животните се разбягаха на всички страни. Само носорогът Венци реши, че трябва да спаси техния дом и се затича право към него. Той беше помагал в потушаването и на други пожари и се надяваше и сега да успее. Камилата Райко го видя и реши да му се притече на помощ. Пожарът беше пламнал следобед и бързо се разпростираше. Птиците издаваха тревожни звуци, защото се страхуваха, че вече няма да има гнезда за тях и малките им. Другите животни тичаха хаотично наоколо и ту се канеха да бягат в обратна на пожара посока, ту решаваха да се върнат и да помогнат в потушаването с надеждата отново да имат дом. Носорогът и камилата се притесняваха за домовете на приятелите си. Венци тъпчеше пожара безстрашно и се впускаше в най—големите стихии, а Райко внимаваше да не се нарани.

— Хей, Венци, хайде да седнем да си починем! Не е добре да се преуморяваме! На мен вече не ми останаха сили, а за теб не знам! — каза му Райко.

— Няма време за губене, Райко! — извика му Венци, който тичаше към едно вековно дърво, което беше цялото в пламъци. В този момент, за нещастие, рогът на Венци се закачи за един клон и носорогът падна с трясък на земята. Райко изтича веднага при него.

— О, Венци, нали ти казах, че имаме нужда от почивка? Какво стана? Как си? Добре ли си?

— Нищо ми няма, Райко! — каза той, но физиономията му беше сгърчена от болка. Той се опита да се изправи, но веднага падна обратно на земята.

— Ох, какво ми става! — каза ядосано той и направи втори опит да стане. — О, нееее! Не и това! Рогът ми! — изплака той. — Рогът ми е счупен!

— Наистина ли? — извика му Райко притеснен. — Дай да погледна. О, не! Счупен е! Какво ще правим сега?

— Ами... Май няма какво! Но този пожар ни чака с рог или без рог!

— Не, не, ти трябва да си починеш!

— Не мога, Райко! Дългът ме зове! — каза Венци и се впусна отново да погасява пожара.

— Ех, какъв си значи! Добре – ти се погрижи за пожара, а аз ще се погрижа за теб! Отивам да намеря еднорога Коки. Не след дълго камилата Райко се върна с еднорога Коки, който можеше да прави малки добри магии.

— Ха! Ама от пожара няма и следа! Ти ли го изгаси, Венци?

— Амииии...

— Браво на теб! Гордеем се с твоята смелост, нали Коки? — каза Райко.

— Разбира се, че се гордеем с теб! Без теб нямаше да имаме дом. Ела сега да видим какво е станало с този рог. Райко подаде отчупения рог на Коки и той промълви няколко вълшебни заклинания. Само след минутка рогът на Венци си беше на мястото и никой не можеше да познае, че някога е бил счупен.

— Благодаря ти, Коки! Благодаря и на теб, Райко! Без вас щях да съм загубен!

— Не, ние щяхме да сме загубени без теб, Венци! Благодарим ти, че си винаги готов да се бориш докрай. — каза Райко.

— Всичко е добре, когато свършва добре. — добави Коки. — И тъй като всички сме живи и здрави, какво ще кажете да потанцуваме на любимата ни песен за тримата приятели?

— Супер идея! — усмихна се Венци и всички се понесоха под ритъма на танца.

20

Историята на един полет

COMPASS с. Бузовград, Казанлък Думи: зебра, кукла, пеперуда, горящ венец,

формула едно, летящ балон с кош Зебрата Зефие живеела в джунглата и имала две много добри приятелки – розовата кукла Зоя и шарената пеперуда, която много обичала да спи. Зефие обичала да се разхожда със своите приятелки и всяка от тях да мечтае каква суперсила иска да има. Те често сядали в сладкарницата на господин Жираф. Куклата Зоя винаги пиела боровинков чай, шарената пепруда си поръчвала тичинков прашец, а Зефие избирала червен сок. Тя толкова много обичала да пие червен сок, че козината ѝ от черно—бяла станала червено—бяла. Веднъж на Зефие много ѝ се приискало да се разходи в джунглата. Повикала приятелките си, но шарената пеперуда спяла, а куклата Зоя била заета да си шие нова рокля. Зефие решила да се разходи сама. Както си вървяла, пред нея се появил един вълшебен горящ венец. Уплашила се за момент, но се сетила, че може би той ще ѝ даде суперсили. Изведнъж венецът ѝ заговорил.

— Здравей! Искаш ли да играем една игра?

— Защо не? — казала му зебрата. — Така или иначе моите приятелки са заети и нямам какво да правя днес.

— Добре. — продължил венецът. — Ако минеш през мен, ще ти дам суперсилата да летиш. Но ако не се осмелиш да го направиш, ще играем на гоненица цял живот и никога няма да можеш да си отдъхнеш. В този момент Зефие съжалила, че се е съгласила да играе тази игра, но вече било късно. Погледнала към горящия венец, след това погледнала към красивите си червено—бели райета – не можела да реши какво да прави. Винаги си била мечтала да има суперсилата да лети, но никога не си е мислила, че ще трябва да рискува живота си за това.

— Не искам да играя тази твоя игра с тези твои правила. — казала сърдито Зефие.

— Ха—ха—ха! Твърде късно е вече! — казал венецът и подгонил зебрата. Зебрата тичала бързо, но скоро започнала да се уморява.

— Трябва да измисля нещо! — казала си Зефие. В същия миг край нея минала една кола от Рали Д’Акар и Зефие бързо скочила в нея.

— Благодаря ти, че ме спасяваш! — казала тя на състезателя в нея.

— Няма за какво! Всяко състезание е удоволствие за мен! — казал той. Колата била страшно бърза и летящият венец започнал да изостава.

— Спасих се! Спасих се! — извикала радостно Зефие. — Не получих силата да летя, но съм жива и здрава. А докато си жив, можеш да се надяваш да сбъднеш мечтата си, нали?

— Точно така! — казал състезателят. — Я ме виж мен, преживял съм дванадесет катастрофи, три от които особено тежки. Бяха ми казали, че повече няма да мога да се състезавам, но аз не им повярвах. Работих здраво, възстанових се и ей ме на сега при теб! В този момент над тях прелетял един шарен балон.

— Имаш ли нещо против да се кача на този балон? — попитала Зефие.

— Разбира се, че не! Бъди щастлива и попътен вятър! — извикал състезателят, докато Зефие скачала в балона. Балонът започнал да се издига, а дърветата и животните ставали все по—малки.

— Полетях! Полетях! Аз летя! — извикала Зефие щастливо, докато балонът се гмуркал в бледорозовия пух на един облак...

22

Приключения в Шоколандия

COMPASS Правец Думи: Шоколандия, папагал,

вафла, суперзлодей, яйце Изабела имала три любими неща на света – зеленият ѝ папагал Гръм, с който били неразделни, да пътешества и открива нови земи, и да похапва шоколад. Един ден, след поредното пътешествие до непознат остров, който до този момент дори не съществувал на картата, Изабела поседнала край лагерния огън на няколко метра от морето, загледала се в коричката на картофите, която се свивала под топлината и казала на Гръм: — Знаеш ли какво си мисля, Гръм?

— Как мога да знам, Изабела? — казал папагалът с леко прегракнал глас.

— Мисля, че след като сме посетили над седемдесет държави и сме открили тридесет и пет острова, е време да се установим по—трайно някъде. Какво ще кажеш да останем тук?

— Хммм... Идеята ти не е лоша! И без това остарявам и имам нужда от почивка.

— Добре, капитан Гръм! — казала Изабела и се изправила важно. — Обявявам Ви за специалния помощник на принцеса Изабела в нейното кралство Шоколандия!

— Чудно начало! — казал Гръм, който обичал да похапва шоколад. — Значи е време да приемем Шоколадовата конституция! Да се захващаме на работа!

— О, да! Тук ще има много специални правила за живеене и шоколадоядене! Шоколадът ще се приготвя само от шоколатиери в добро настроение, които ползват естествени съставки и така ще ни зарежда със суперсили. Още утре отваряме първата шоколадова работилница! Изабела толкова се развълнувала, че почти не мигнала цяла нощ. Когато се събудила, тя свикала островните обитатели на събрание. Всички заедно начертали картата на кралство Шоколандия. В центъра на острова поставили Шоколадовото езеро, в което вместо водни лилии плували гигантски ягоди. До езерото имало лимонена горичка, а под всяко дърво – вълшебна медена чаша, която превръщала лимоните в медолимонада. Пейките били направени от шоколадови пръчици, които били покрити със захарен памук. В периферията на острова била разположена Голямата Шокоработилница, където всеки ден заседавал Комитетът по шоколадова наука, начело с Изабела и Гръм. Комитетът измислял нови рецепти за шоколад, които давали суперсили на островните обитатели. Непосредствено до Шокоработилницата било разположено гигантското Шоколадово яйце – символът на Шоколандия. В яйцето се криела рецептата за специалната вафла «Детелина», която ти давала суперсилата да станеш неуязвим за двадесет и четири часа. Един ден Изабела забелязала, че розовите меденки—кресла са изчезнали от градината на Шокоработилницата и свикала островните обитатели на събрание.

— Здравейте, приятели! — казала тя. — За съжаление имаме проблем. Никога не съм подозирала, че ще го кажа, но в нашата прекрасна страна има предател, който си позволява да краде от нашите шоколакомства.

— Но как така?! Кой би направил такова нещо? — чули се гласовете на хората.

— И за мен е необяснимо защо при цялото това изобилие, някой е решил да посегне без да пита върху розовите меденки—кресла.

24

Десислав, който дотогава стоял сред приятелите си, излязал напред и казал: — Аз знам кой извърши кражбата! И за съжаление този човек е сред нас! Григор, признай си, че ти открадна креслата!

— Какво? Аз? Главният сладкар от отдел Шоко—сила? Че за какво ми е на мен да крада шоколад, нали всеки ден по осем часа приготвям и опитвам всякакви лакомства?

— Защото си алчен! И защото знаеш, че в едно от двете розови меденки—кресла е скрит ключът за гигантското шоколадово яйце, а в яйцето е рецептата за вафла «Детелина»!

— Но това е клевета! — извикал Григор.

— Тогава изпразни джобовете си!

— Няма!

— Хайде! Давай! Приятелите на Десислав започнали да обикалят около Григор и той нямал друг избор, освен да изпразни джобовете си. В същия миг оттам започнала да се стича розовата глазура, която покривала меденките—кресла. Всички обитатели на острова ахнали изненадано. Григор решил, че сега е моментът да избяга и хукнал към морето, където била закотвена неговата лодка. След като Изабела видяла това, разбрала, че трябва да се действа бързо и веднага хвърлила към Десислав специалната вафла «Детелина».

— Хайде, изяж бързо вафлата! Тя ще те направи неуязвим! Цяла Шоколандия разчита на теб! Давай! Григор е почти до лодката си! Десислав изял вафлата на една хапка и след един гигантски скок се озовал до злодея Григор. Повалил го на земята и измъкнал от него ключа за гигантското шоколадово яйце. Изтичал до Изабела и ѝ го дал.

— Заповядай, принцесо Изабела! Този ключ трябва да стои у теб! Изабела се усмихнала.

— Благодаря ти! Толкова съм щастлива, че Шоколандия е пълна с хора като теб! Благодарение на вас имаме тази райска земя. Чудесно е, че заедно сме създали първата шоколадова страна в света. Мисля, че ключът за гигантското шоколадово яйце трябва да стои у теб. Скъпи обитатели на острова, от днес нататък обявявам Десислав за пазител на гигантското Шоколадово яйце! А Григор ще бъде негов помощник, докато не се научи какво означава преданост към страната и нейните обитатели.

26

Приказка за избора

COMPASS Чипровци Думи: Мария, Саманта, принц,

царство, жаба, килим, добра

магьосница, елени, сняг, куче Някога много отдавна, във времето, когато Земята била плоска като палачинка, имало чудна омагьосана страна, в която царствали странни правила. Всички бебета се раждали красиви и усмихнати, но в хода на живота си се променяли толкова много, че понякога майките не можели да познаят децата си. Малките деца се раждали красиви като планнински сняг с топли и блестящи очи. Не всички обаче оставали красиви и добри до края на живота си. Някои започвали да се променят още на втората или третата си година, а други дори и по—рано. Говорело се, че колкото по—добри били делата ти, толкова по—красив ставаш, а вършиш ли злини, красотата ти започва да намалява и дори да изчезва. В тази страна живеели две сестри – Саманта и Мария. И двете се родили с чудна красота. Косите им били с цвят на боров мед, а очите им били като морето – понякога наситено сини, а друг път с жълтеникави оттенъци като морското дъно. Саманта и Мария израснали заедно. Те играели по цял ден в гората край къщата, берели билки и се къпели в студените води на поточето, което се спускало от планината. Най—любима от всички игри обаче им била играта на принцеси. Всеки ден те късали клони от върбите край реката, закрепяли клоните върху полите си и така те се превръщали в бухнали кринолини, досущ като на истинските принцеси. След това събирали най—ароматните цветя, които сплитали на венци—корони. Един ден покрай тях минала стара жена с дълга бяла рокля и дълга бяла коса, която излъчвала странна светлина.

— О, каква чудна рокля имаш, мила! И какъв красив венец! Сърцето ти е бяло като пролетно кокиче, а добротата ти се разлива и сияе около теб като огряна от слънцето утринна роса! Ти си надарена с най—ценния дар – да познаеш истинската любов и да я задържиш в сърцето си! Ще бъдеш много щастлива, помни ми думата!

— казала тя, докато гледала към Мария.

— Ами аз? Аз не съм ли хубава? И... Няма ли да бъда щастлива? — попитала сърдито Саманта. Старата жена спряла погледа си върху лицето на Саманта и ѝ казала със сериозен, но мил глас: — Това не мога да ти кажа, дете мое. Но мога да ти кажа, че всичко зависи от теб! И тя бавно продължила по пътя си към гората. От този ден нататък Саманта започнала да се отделя от игрите си с Мария и все по—често предпочитала да се разхожда сама в гората.

— Хей, Саманта! Искаш ли днес да се изкъпем в реката, а след това да си направим най—красивите рокли от върбови клонки? — попитала веднъж Мария.

— Не, Мария. Изкъпи се сама и сама си направи рокля!

— Но защо се държиш така? — питала неразбиращо Мария. Постепенно по лицето на Саманта започнали да се появяват тъмни кръгове, докато накрая цялото й лице станало неузнаваемо. Тя страняла от сестра си и близките си и никой вече не искал да общува с нея. Саманта 28

започнала да се облича в мрачни дрехи и вече не била красивото малко момиченце, а млада жена, която неусетно губела красотата си. За разлика от нея, Мария ставала все по—добра и грижовна към другите. Затова и ставала все по—красива. Всички в селото започнали да говорят, че Саманта губи красотата си, защото сърцето ѝ се изпълва със завист към Мария. Колкото по—красива, мила и усмихната ставала Мария, толкова по—мрачна, необщителна и навъсена ставала Саманта. Един ден Мария тръгнала за цветя през гората. Пътечката лъкатушела и неусетно я отвела в подножието на планината. Когато стигнала блатото с жабите, тя видяла силуета на възрастна жена. Мария се приближила и я поздравила. Старицата се усмихнала в отговор и лицето ѝ грейнало като Слънце. Тогава Мария разпознала старата жена, която преди време се спряла при нея и Саманта и ѝ предсказала щастлив живот. Това била добрата вещица Соматра, която била винаги облечена в бяло. Мария си помислила, че тази среща е добър знак и решила да продължи пътя си нагоре към планината. Както си вървяла, Мария забелязала, че в далечината има царство и предусетила, че в него живее принц. Тя изпитала странно вълнение и тръгнала инстинктивно към замъка. Докато вървяла натам, забелязала, че колкото по—нагоре се качва, толкова повече снежна покривка има, а в един момент започнало и да вали сняг. Снеговалежът се засилил и образувал бяла пелена пред лицето на Мария. Тя все по—трудно виждала силуета на замъка, но не се предавала, а вървяла смело нагоре. Изведнъж небето се прояснило и Мария видяла замъка да се извисява пред нея.

— Не си и помисляй да прекрачиш този праг! — Мария чула нечий познат глас. Обърнала се и за нейна огромна изненада пред нея стояла Саманта.

— Принцът ще бъде мой! Мое ще бъде и щастието, което ти предвеща Соматра!

— Но Саманта! Не можеш да направиш това! Не можеш да нахлуваш в живота на другите и да искаш да им отнемеш това, което е отредено за тях! Аз няма да се откажа от принца! Той ще бъде мой! — казала твърдо Мария. В този момент Саманта нападнала Мария и двете започнали да се удрят и скубят. Принцът видял разправията между двете момичета и си помислил, че ще е добре да ги разтърве. Докато вървял към тях обаче Саманта ударила Мария по—силно и тя изпаднала в несвяст. Принцът взел Мария на ръце и я отнесъл в замъка. Когато минавал през тайната врата, объркал посоката към своите покои. Тогава се появило неговото любимо куче – хъскито Каспър с едно кафяво и едно синьо око. Каспър кимнал на своя стопанин и ги отвел в едно тъмно подземие. Така Мария и принц Константин неусетно се озовали върху килим, който карал хората да се влюбят един в друг. Когато принцът оставил Мария на килима, тя отворила очи и се усмихнала.

— Очите ти са с цвета на морето! А душата ти е дълбока и истинска като него! Не те познавам, но го усещам! Ще останеш ли при мен? Ще бъдеш ли моята принцеса? Мария щастливо кимнала в отговор.

29

В това време Саманта вървяла през гората обратно към дома им. Чувствала се тъжна, ядосана и отчаяна. Не разбирала защо съдбата ѝ е отредила такъв живот.

— Не съдбата е виновна, Саманта! Саманта се обърнала и видяла добрата вещица Соматра в красивите ѝ бели дрехи.

— Когато преди години ме попита дали няма да бъдеш щастлива, аз ти отговорих, че това зависи само и единствено от теб. Ти избра да не се бориш за щастието си, а да потънеш в мрачни мисли и завист. Така загуби красотата си, която не беше по—малка от тази на Мария. Но загуби и нещо повече – душата си. Не на всеки един от нас е отредено да имаме лесен живот от началото до края. Трудностите са благословия, изпитание, което винаги ни носи награда. Освен ако не изберем да пропаднем в бездната на отчаянието. Ти това ли избираш, Саманта?

— Ех, само да можех да върна времето назад... — казала Саманта.

— Де да можеше, но не можеш. Времето тече само напред, затова трябва да бъдем много внимателни с изборите, които правим. Но тъй като всеки заслужава втори шанс и усещам, че се разкайваш искрено, ще ти дам тази втора възможност да изчистиш петната в душата си. Няма да бъдеш принцеса в света на хората, но ако пазиш доброто в себе си, можеш да станеш принцеса в света на животните и да познаеш истинската любов. В този момент Соматра превърнала Саманта в сърна. Когато Саманта отворила очи след трансформацията, до нея стоял най—красивият благороден елен, който била виждала. Тя усетила как сърцето ѝ се стопля, усмихнала се, той също ѝ се усмихнал и тя решила без колебание да остане при него завинаги.

Хубаво ли е да си невидим

COMPASS с. Сърнево, Ст. Загора

Думи: летящо килимче, летяща лъжица, вълшебно дърво, стол, виолетово езеро, училище, магия

Високо над облаците, на границата между земния и небесния свят, имало училище по магия. В това училище всеки получавал шанса да учи това, което най—много обича, и нямало никакво значение кой си и откъде идваш. Сред учениците имало ябълка, която мечтаела да стане илюзионист, лъжица, която искала да се научи да лети, куче, което копнеело да лекува хората само с едно докосване и всякакви други същества с всякакви други желания и мечти. В това училище имало и едно вълшебно летящо килимче. То често се изморявало от непрестанния шум и магическите експлозии и светлини в училището по магия. В такива моменти то копнеело за самота и уединение. Искало му се да стане невидимо и никой да не го занимава с нищо. В тези моменти килимчето летяло нагоре и часове наред се реело над земята и мислите си. Веднъж, по време на един такъв самотен полет, то срещнало летящата лъжица, която била в самия център на облаците.

— Здравей! — казала му тя. — Как си днес, летящо килимче?

— Благодаря, добре. Наслаждавам се на тишината и спокойствието. — казало килимчето. — А ти?

— И аз. Понякога много се изморявам от цялото това общуване с всички в училище. Всеки иска мнение за най— новата магия, която е измислил, или просто иска да сподели какво е правил през уикенда. В такива моменти ми се иска да стана невидима и да мога да си летя накъдето пожелая, без някой да прекъсва мислите ми.

— Колко интересно! И аз се чувствам по същия начин! — казало килимчето радостно. — Искаш ли да полетим заедно? Летящата лъжица кимнала и те полетели заедно в мълчание. И двамата се чувствали спокойни, че са намерили приятел, с когото е приятно просто да мълчиш и да съзерцаваш света. Те летели дълго в мълчание. Минали над Небесния дворец, който бил целият направен от пухкави облаци. След това се спуснали към облачното море и минали под неговата тъмна повърхност. Започнали да се снишават над земния свят, който бил особено красив в този ден. Слънцето светело високо, бил прекрасен пролетен ден и навсякъде се чувала песента на птиците. Точно тогава те съзрели вълшебното дърво. То се извисявало достолепно почти до ръба на облаците, а соковете му били виолетови и обагряли водата в близкото езеро. Заради това го наричали «Виолетовото езеро».

— Хей, летящо килимче! Виж колко е красиво тук! — заговорила първа летящата лъжица. — Знаеш ли кое е това дърво?

— Хмм... Това не е ли? Не е лииии...

— Да! Това е вълшебното дърво! Виж колко е високо и красиво! Носят се легенди, че то свързва земния с небес32

ния свят и ако се покатериш по него, можеш да стинеш дори до нашето училище!

— Наистина ли? Значи можеш да стигнеш до нашето училище дори и да не можеш да летиш?

— Да, разбира се! — казала вълшебната лъжица. — Стига да знаеш тайната му.

— А ти знаеш ли, че от неговата дървесина се правят столове, върху които като седнеш ставаш невидим?

— Колко интересно! — казала лъжицата. — Ами хайде да поседнем да презаредим! Ето, виж, ей—там има стол, при това на сянка.

— Хайде! — казало килимчето. Вълшебното килимче и вълшебната лъжица седнали на стола и в този момент станали невидими.

— Хей, килимче, къде изчезна? — попитала лъжицата, но килимчето нито виждало вълшебната лъжица, нито я чувало.

— Вълшебна лъжичке, къде си, нали щеше да сядаш тук до мен? Къде се изгуби? — питало килимчето, гледайки празното място до него. Край тях минала голяма жълта пеперуда на черни точки. Вълшебното килимче ѝ извикало: — Хей, много красиви точки имаш! Искаш ли да полетим заедно и да потърсим моята приятелка – летящата лъжица? Пеперудата обаче не го виждала и чувала и продължила да си лети, все едно килимчето изобщо не съществувало. Килимчето постояло още малко, но бързо му доскучало. Решило да потърси своята приятелка. В момента, в който литнало, то станало отново видимо за всички. Видяла го и лъжицата, която още била на стола. Надигнала се и също станала видима.

— Ама ето къде си било! — казала му лъжицата. — Колко се радвам да те видя отново!

— Ами аз си бях тук през цялото време, но явно не сме се виждали, защото и двамата сме били невидими. Знаеш ли, май никак не е лошо да си видим и да имаш приятели в училище, с които да си говориш.

— Така е! Понякога е доста шумно и всеки иска по нещо от теб, но пък е толкова хубаво, когато светът е споделен.

— Права си. Вече никак не мечтая да бъда невидим. Какво ще кажеш да се връщаме в училище. Може да вземем билков сладолед за всички!

— Чудесна идея! — казала лъжицата и двамата полетели нагоре към своето училище по магия.

33

Вълшебната топка

COMPASS с. Ясеновец, Разград

Думи: преспапие, писмо, две гъби за дъска, билет

В една класната стая имало голяма черна дъска, а до дъската – жълта гъба. Стаята била светла и просторна, с големи прозорци, през които Слънцето надничало любопитно всяка сутрин. На перваза на единия прозорец стояла красива кристална топка, за която в училище се говорело, че изпълнява желания и дори може да те накара да летиш. Един ден Айсел получила странно писмо, в което пишело: «Скъпа Айсел, ако искаш да ти се случи нещо неочаквано интересно, трябва да изпереш розовата си празнична рокля със златни пайети и да я простреш на парното в класната стая по време на обедната почивка, когато всички са в столовата.» В първия момент Айсел се зачудила какво е това странно писмо и кой ѝ го изпраща, но след това решила, че такава възможност не е за изпускане и последвала инструкциите. Грижливо изпрала розовата си рокля вкъщи, след което отишла в класната стая и я простряла на парното. Докато намествала роклята си, за да не се измачка твърде много докато съхне, Айсел забелязала кристалната топка на перваза на прозореца. Взела я в ръка и я разклатила. Топката била толкова прашна, че било почти невъзможно да разгадаеш какъв пейзаж се крие в нея. Айсел отишла до дъската, взела жълтата гъба и изтрила с нея кристалната топка. В този момент се разкрил чуден пейзаж. Топката се обитавала от цял един свят, който нито тя, нито съучениците ѝ били забелязвали до този момент. В нея имало миниатюрна къщичка с два прозореца и врата. Пред къщичката имало веранда. На верандата имало пейка, на която стоели баба и дядо. В краката им лежало коте, а на ливадата до тях един черен кон пасял трева. Бабата и дядото се държали за ръце и изглеждали спокойни и щастливи. Айсел се усмихнала на тази картинка, защото ѝ напомнила на нейните баба и дядо. Тогава жълтата гъба заговорила.

— Вълшебна топчице, здравей! Пак се срещаме! Помниш ли ме? Аз съм момичето, което веднъж обиди Георги и разплака Дара в двора. Тогава ти се ядоса много и реши да ме превърнеш в жълта гъба, а брат ми – в черна. От тогава не съм виждала брат си.

— Как бих могла да те забравя! Аз не мога да понасям злото! Затова ви превърнах в гъби. За да се научите, че всяко лошо нещо, което се роди в нас, трябва да се изтрива и изчезва, така както гъбите трият думите по дъската.

— Но аз съжалявам за това, което сторих тогава! И вече цяла една година трия всички лоши думи от дъската. Не позволявам на нито едно дете да напише нещо лошо за другиго. Моля те, превърни отново мен в момиче, а брат ми – в момче! Толкова много искам да го видя! Айсел стояла с жълтата гъба в едната ръка и с вълшебната топка в другата и не можела да повярва, че става свидетел на този разговор.

35

— А помниш ли какво ти бях казала? Трябва да намериш щастлив билет, чийто сбор дава пет и да ми го донесеш, за да разваля магията. — казала кристалната топка.

— Но как мога да намеря щастлив билет, чийто сбор дава пет? Аз нямам нито крака, нито ръце. Мога да стоя само там, където ме оставят.

— Това не ме интересува! — продължавала да упорства топката.

— Чакайте малко! — включила се Айсел. — Аз имам щастлив билет, чийто сбор дава пет. И също така зная къде е брат ти – черната гъба. Айсел оставила кристалната топка на перваза, а жълтата гъба поставила точно до нея и изтичала до стаята на втори «б» клас.

— Ето я черната гъба! Ето и билета!

— Хммм, виждаш ли! — казала жълтата гъба. – Моля те, развали магията вече!

— Когато ви омагьосах в гъби наистина доста се ядосах, което никак не ми прави чест. Понякога гневът върши само поразии. Но пък и вие не се държахте добре с Георги и Дара, и трябваше да си научите урока, нали?

— Да, признавам, че не постъпихме добре. Но сега знаем колко лошо е да се държат зле с теб.

— Добре. Ще ви превърна в момче и момиче, но искам да ми обещаете нещо. Обещайте ми, че винаги ще бъдете пазители на доброто и ще изтривате като с вълшебна гъба всяка лоша мисъл, която ви дойде на ум.

— Обещаваме! — казали жълтата и черната гъба в един глас и върнали предишния си облик. Когато двете деца се видели, те веднага започнали радостно да се прегръщат.

— Благодарим ти, вълшебна топчице! Винаги ще се сещаме за теб и думите ти, когато лошотията се опита да ни навести отново.

Островът на съкровището

COMPASS Златица Думи: куче, училище, ученик,

учебник, златната бойна брадва,

легенда, сбъдната мечта,

шареност, сила, хубаво кокиче В покрайнините на едно малко планинско градче имало езеро, голямо почти колкото море. В градчето имало училище, а в училището живеело куче на име Джафли. Джафли не бил обикновено куче. Той бил изключително добър и любвеобилен и всички деца го обичали. Но най—странното от всичко било, че козината на Джафли не била кафява, бяла или черна като на другите кучета. Неговата козина била в цветовете на дъгата. В училището често говорели, че Джафли бил първоначално рижо куче, но веднъж, след един проливен дъжд, излязла двойна дъга. Джафли толкова се зарадвал, че минал под нея и след това козината му станала досущ като нея. Джафли много обичал цветята и дори разбирал техния език. Най—любими от всички за него били кокичетата, защото идвали с пролетта – любимия му сезон. Един ден той се приближил до едно хубаво кокиче.

— Здравей! Как се казваш? — попитал Джафли.

— Аз съм Белоснежна. — казало кокичето.

— Много красиво име имаш. Аз съм Джафли. Приятно ми е.

— Здравей, Джафли! — казала Белоснежна. — Знаеш ли каква чудна легенда чух днес? Разказа ми я Чара от трети «б» клас.

— Как мога да знам! Разкажи ми! — казал Джафли и наострил уши.

— Ходил ли си някога до езерото извън града?

— Разбира се! Нали там се прави големият училищен пикник в края на годината. — казал Джафли доволен, че знае мястото, откъдето започва историята.

— А знаеш ли, че там някога е имало остров, а на острова имало кладенец, в който било скрито съкровище. Съкровището се пазело от златната бойна брадва, която висяла над кладенеца и не позволявала на никого да се доближи до него.

— Ама това е абсурдно! Какъв е смисълът да има съкровище, щом никой не може да се приближи до него?

— Ех, Джафли, много си нетърпелив! Златната бойна брадва е строгият пазител на съкровището, но тя става твой приятел и те отвежда до него, ако извървиш пътя на познанието.

— Но къде е този остров? Никога не съм виждал остров в езерото. — казал раздразнено Джафли.

— Не си го виждал, защото преди около 200 години островът ненадейно потънал. Никой не видял как се случило това. С острова изчезнало и съкровището, и златната бойна брадва. Говори се, че има три стъпки, за да постигнеш пътя на познанието. Ако успееш да ги изпълниш, златната бойна брадва се явява пред теб и те отвежда до съкровището. Първата стъпка е шарената стъпка. Втората е свързана с придобиването на определена сила, а третата е свързана със сбъдването на една мечта.

— Хм! Значи ако изпълня тези три стъпки, златната бойна брадва ще се яви пред мен и ще ме отведе при съкровището?

— Точно така! — казала Белоснежна и се замислила. — Но за какво ти е на теб съкровище, Джафли? — попитала Белоснежна. — Ти си само едно малко кученце и имаш всичко, от което се нуждаеш – дом, храна и приятели.

38

— Така е. Но когато имаш цяло съкровище, можеш да направиш безброй полезни неща.

— Какво например? — попитала с изненада Белоснежна.

— Амиии... Първо бих сложил рампа на входа на училище, за да могат Алекс и Мария също да учат с другите деца. След това бих купил много книги за училищната библиотека. А ако останат пари, бих завел всички деца от училище на екскурзия до морето.

— Иха! Какви хубави идеи имаш, Джафли! Пожелавам ти да успееш да извървиш пътя на познанието. — казала Белоснежна. Джафли много се развълнувал от тази история. Сбогувал се с Белоснежна и се оттеглил в своята къщичка до главния вход на училището. Вълнението скоро се смесило с налегналата го умора и той бързо потънал в света на сънищата. Цяла нощ пред очите му се явявало съкровището, а пред съкровището неотлъчно стояла голямата златна брадва и не го допускала да разгледа тайнствените скъпоценности. Малко преди разсъмване в съня му се явила една стара порутена къща и... Джафли се събудил, облян в пот. Той бързо излязал навън. Вече било ден и Слънцето напичало асфалта в двора на училището. Това му подействало успокояващо и той решил да се отправи към езерото в търсене на къщата от съня си. Само на стотина метра от водата, Джафли разпознал къщата, която сънувал. Поколебал се дали да влезе. Дворът ѝ бил обрасъл с трева и храсти, които на места били много по—високи от него, а къщата изглеждала призрачна и страшна. Все пак Джафли решил да не се оставя на страха. Приближил се до голямата червена порта и бутнал резето. Тя започнала да се отваря със скърцащ звук. Джафли настръхнал, огледал се, но все пак продължил напред. Когато влязал в градината, той сякаш се озовал в друг свят. От дърветата се чувало веселото чуруликане на птици, цветята ухаели, а храстите наистина били по—високи от Джафли, но никак не били страшни. Събрал смелост и продължил навътре към къщата. За да стигне до старата олющена входна врата, трябвало да мине през полусрутено стълбище. Джафли се качил по него и установил, че вратата не само не е заключена, но дори е леко открехната. Той я бутнал и мигновено го заляла някаква странна миризма на нещо старо и изгнило. Всичко вътре било покрито с лепкав мрак. Очите му бързо привикнали с тъмнината и той започнал да различава силуетите на различните предмети. Погледът му се спрял постепенно на стара лампа, която висяла като прекършено цвете на своя кабел, легло, което вероятно все още е дом на семейство котки, картина, чиито цветове вече били толкова бледи, че не можело да се различи какво е имало върху нея първоначално... Погледът на Джафли се спрял и върху шарената черга на пода, която някога е създавала уют на семейството, което е живяло тук, но сега излъчвала само студенина. Той започнал да разглежда фигурките върху чергата и решил да я вземе навън, за да ги разгадае на светло. Докато вдигал чергата отнякъде изпаднало писмо. Джафли веднага го взел и изтичал на верандата. Отворил го и прочел следното съобщение: «В полунощ яви се ти край езерото поседни и сила нова улови.»

39

Сърцето на Джафли щяло да се пръсне от вълнение!

— Ама разбира се! Шарената стъпка! Аз току що извървях първата стъпка! — казал си той. — Добре, значи довечера в полунощ трябва да отида до езерото. Може би там ще успея да премина и втората стъпка! *** Когато настъпила нощта, Джафли се отправил към езерото. Луната била пълна и осветявала пътя му. Този път изобщо не се страхувал. Дори напротив. Нямал търпение да се изправи пред следващото предизвикателство. Започнал да си представя съкровището. Представял си също как всички в училище му се радват и благодарят за това, че е смел и че е тръгнал по приключенския път на познанието. Както бил потопен в мислите си, не усетил кога стигнал до езерото. Нощта била топла, а езерото гладко като кристал. Лунната пътека светела в него, а над нея... О, над нея се реели приказно красиви балони в най—различни цветове. На всеки било написано нещо. Върху един розов балон имало надпис «силата да обичаш». Съвсем близо до него прелитал син балон във формата на риба, на който пишело «силата да плуваш и покоряваш непознати морета». А върху един особено голям полупрозрачен балон се четяло: «силата да летиш над нещата». Балоните ту се издигали, ту се спускали към езерото и сякаш танцували под звуците на нямо пиано. Те били само на един скок разстояние от Джафли и от това да премине втората стъпка – тази да придобие някаква нова сила. Но коя ли да улови? Не можел да реши. Той вече притежавал силата да обича. Да лети не му било нужно, защото той харесвал живота си на земята.

— Хммм... Може би силата да плувам? Всъщност винаги съм мечтал да плувам. Още когато бях много малък исках мама да ме научи да плувам като нея! Докато си мислел всичко това, балоните прелитали примамливо над него. Само един скок и някоя от тези чудни сили щяла да е негова.

— О, не! За да хвана някоя сила, трябва да скоча над водата, а аз не мога да плувам! — казал си Джафли. — Но пък може би, ако уловя силата, докато съм още във въздуха, когато падна във водата вече ще я притежавам? — И преди страховете да го завладеят, той скочил с всичка сила към големия син балон с формата на риба. След секунда той вече държал балона в лапичките си. След още една секунда вече бил цопнал в езерото и веднага започнал да плува към брега.

— Ехааа! Аз мога да плувам! — почти извикал Джафли. И след само още три секунди той бил на брега, а пред него стояла златната бойна брадва. Тя висяла във въздуха обляна в ярка светлина.

— Браво, Джафли! Ти измина пътя на познанието!

— Но... Аз минах само втората стъпка — улових силата да плувам. Все още не съм преминал през третата.

— Напротив, Джафли. Ти придоби нова сила като улови синия балон, но с това сбъдна и мечтата си да плуваш. Така извървя двете стъпки само с една крачка. Знаеш ли колко малко от нас са способни на това? Ела с мен да ти покажа съкровището!

— Ихааа! Наистина ли? Ама наистина? — не можел да скрие радостта си Джафли.

— Разбира се! Вълшебно езеро, отвори се! — казала брадвата.

40

И в този момент езерото се се разтворило, а от бездната се показал остров. На него имало голям сандък със скъпоценности, които огрявали лунната нощ. След това водите отново се събрали, а островът със съкровището изплувал на повърхността.

— Всичко това е твое, Джафли! Можеш да правиш с него каквото пожелаеш!

— Джаф—джаф! — извикал възхитено Джафли, докато гледал към тайнствения остров със съкровището. — Още утре ще доведа децата от училище тук и заедно ще решим за какво да използваме тези скъпоценности!

— казал той с усмивка и отново започнал да мечтае…

Принцесата на буквите

COMPASS с. Динк, Пловдив

Думи: балон, молив, телефон, паричка, ластици за коса, шнолка, пликче, бонбон

Сега ще ви разкажем за едно момиченце на име Николина, което много обичало буквите. За нея те били вълшебни знаци, които танцували върху книгите и всеки път застивали в различна поза, за да разкажат нова история. Николина толкова много обичала буквите, думите и историите, че била едва на две години, когато започнала сама да моли майка си да я учи на тях. Когато станала на три години, тя вече знаела цялата азбука, а на четири можела да чете. Затова и много се вълнувала, когато в първи клас ѝ дали първия буквар и първата читанка. Николина всяка вечер четяла на малкото си братче историите от буквара и читанката, а често заемала и книги от библиотеката, тъй като жадувала за нови приключения. В голямото междучасие обичала да сяда под стария бор в училищния двор и да чете на съучениците си. Така дори тези, за които четенето не било любимо занимание, се заслушвали и започвали да се опитват и те да четат с нея. Учителката на Николина била много щастлива, че в класа ѝ има такова чудно момиче и няколко дни преди учебната година да свърши я извикала в учителската стая.

— Николина, твоята любов към буквите и книгите е толкова вдъхновяваща, че покрай теб всички деца започнаха да искат да слушат приказки и истории. Ти им показа, че докато четеш, никога не си сам и имаш безброй приятели, а това е безценно познание. Затова искам да те поканя да бъдеш принцесата на буквите на празника по случай края на учебната година. Можеш да поканиш и братчето си Севджан.

— О, благодаря! Това е толкова мило! Нямам търпение! — казала Николина, щастлива от оказаната чест.

— Също така, искам да ти подаря този вълшебен молив, който ще ти помага в трудни моменти.

— Благодаря, госпожо. Това е чудесен подарък! — казала Николина и се прибрала вкъщи с новата си придобивка и прекрасната новина, че ще бъде принцеса на буквите. Когато стигнала дома си, Николина побързала да се похвали на майка си и братчето си.

— Мамо! Мамооо! Къде е Севджан? — извикала тя, влизайки през вратата.

— Севджан е болен, Ники. Има температура и сега спи в стаята си.

— О! Но това означава, че той няма да може да дойде на празника на буквите утре, така ли?

— За съжаление вероятно няма да оздравее до утре, мила. Съжалявам.

— Това е ужасно! Мамо, знаеш ли, че учителката ми подари този вълшебен молив и ми каза, че избира аз да бъда принцесата на буквите, защото вдъхновявам всички да четат!

— Това е прекрасно, мила! Толкова се гордея с теб! Но за съжаление нито аз, нито Севджан ще можем да дойдем да те гледаме. Аз ще трябва да остана тук и да се грижа за него. Николина много се натъжила, че нито мама, нито Севджан ще бъдат част от празника ѝ и никой няма да я види как излиза пред целия клас като принцеса. И то не каква да е принцеса, а принцеса с корона от букви и рокля, цялата в букви. Същинска принцеса на буквите.

43

На другия ден тя станала много рано, за да се приготви. Помолила майка си да ѝ направи любимата празнична прическа – плитка, но майка ѝ била толкова разсеяна от грижите за Севджан, че била забравила да ѝ купи ластици и шнола. Николина още повече се натъжила. Облякла се набързо и тръгнала към училище. По пътя щяла да си купи ластици и шнола, а когато стигне, щяла да помоли класната си да я сплете преди началото на празника. Обикновено, минавайки през парка, тя много обичала да подскача по пътеката и да си пее. Този път, обаче, тя не била толкова весела и не подскачала, а вървяла бавно и си мислела за предстоящия празник. Едновременно изпитвала вълнение от това, че ще носи най—специалната корона, но в същото време се чувствала много самотна, защото нямала с кого да сподели радостта си. В този момент Николина видяла един голям розов балон, който вятърът подмятал мързеливо по земята. Тя се зарадвала на тази неочаквана среща и се навела да го вдигне. Докато се навеждала, обаче, телефонът ѝ изпаднал от джоба на асфалтовата пътечка и се счупил. Тя много се разстроила. Майка ѝ ѝ била купила този телефон съвсем скоро и нямало как да получи нов. Тогава се сетила за вълшебния молив. Извадила молива и един скицник, който за нейн късмет винаги стоял в раницата ѝ, и нарисувала телефона си здрав. Затворила очи и много силно си пожелала телефонът да се оправи. Когато погледнала, Николина не можела да повярва, че телефонът ѝ е невредим. Щастлива, тя продължила пътя си. После минала през магазина до училище, за да си купи ластици и шнолка за празничната прическа. Платила ги, излязла и изтичала до класната стая, където вече всички били почти готови.

— Хей, Ники! Ето те и теб! Къде се бавиш? Все пак ти имаш най—важната роля днес! — усмихнала се учителката ѝ.

— Съжалявам, госпожо. Севджан е болен и мама се грижи за него, затова трябваше да се приготвя и да дойда сама. Когато казала това, няколко сълзи се появили в очите ѝ, но в последния момент успяла да ги задържи и те не се търкулнали по бузите ѝ.

— Е, случват се такива неща, Ники! За съжаление никога не можем да сме сигурни в плановете си. Най—важното сега е мама да се погрижи за Севджан и той бързо да оздравее. И знаеш ли какво? След празника ще можеш да вземеш короната вкъщи да му се покажеш с нея!

— Наистина ли?

— Разбира се! Нали си принцеса, короната остава твоя завинаги! — казала учителката, докато сплитала косата й. Тя много се зарадвала и се усмихнала щастливо за втори път в този ден.

— Наистина най—важното сега е Севджан да оздравее. След това цяло лято ще можем да правим празник на буквите в двора. — помислила си тя. Празникът на буквите минал чудесно. Николина била най—прекрасната принцеса и всички много ѝ се радвали. В края на тържеството учителката ѝ дала специален прибор—подарък, който можел да се използва както за вълшебна пръчица, така и за показалка за букви. Подарила ѝ и цяла кошничка с бонбони. Николина почерпила съучениците си и запазила един и за братчето си, за да има и той нещо от празника.

44

Талисманът на отбора

COMPASS Ветрен Думи: футбол, футболисти,

котенце, панталон, връзка,

минзухар, помощ, гъска, топка Футболистът Станко тръгнал към игрището да поиграе футбол. Отново бил облечен с любимия си спортен панталон, който се надявал да му донесе късмет в играта. По пътя видял минзухари и решил да набере букет за своя треньор – госпожа Краева, която много обичала цветя. Пътят към игрището минавал през малка горичка, а в гората имало поточе. Станко много обичал да се разхожда там и да слуша тихия, успокояващ ромон на водата. Този ден обаче той бил много замислен и дори водата не можела да го успокои. Неговият отбор претърпял шест поредни загуби и никой не знаел на какво се дължи това. Изведнъж Станко чул крякане, което рязко го измъкнало от мислите му. Вдигнал очи и видял една гъска, която се била изгубила и викала за помощ. Станко веднага се притекъл да я спасил.

— Много ти благодаря! — казала гъската. — Вземи ме с теб, за да мога да направя и аз нещо в отплата. Станко се съгласил, макар че не виждал как една гъска може да му помогне с каквото и да било. И двамата тръгнали към игрището, където г—жа Краева ги чакала за тренировка.

— Искаш ли да те кръстя Събка?

— Защо не? — казала гъската. — Никога досега не съм си имала име. Когато пристигнали Станко подарил букета на своята треньорка и тя много се зарадвала.

— Хайде, момчета! Време е за тренировка преди мача! — извикала тя и дала сигнал с треньорската свирка. В този момент едно котенце се нахвърлило към гъската Събка и те се сборичкали. Станко отишъл при тях и ги разтървал.

— Хубава работа! Няма смисъл да се карате. Бъдете приятели! Ето сега можете да седнете в публиката и да гледате мача. И да не забравите да ни подкрепяте с радостни викове и ръкопляскания! Котенцето и гъската харесали тази идея и се помирили. Станко им помогнал да се настянят удобно. След като отборът загрял, дошло време за мача. Надпреварата била оспорвана, но този път Станко, който бил главният нападател в отбора, се чувствал прекрасно. Усмихвал се всеки път щом се сетил как е спасил гъската и се радвал, че е помогнал за новото приятелство между нея и котенцето. Неговите съотборници също много се вълнували от окуражителните викове на Събка и новия ѝ приятел и също играели много по— добре от обикновено. Времето излетяло неустено. Отборът на Станко водел за първи път от месеци насам, но никой не бързал да се радва заради предходните загуби. Изведнъж се чул съдийският сигнал: — И победителят е отбор Ветрен с резултат 3:0! Гъската Събка и котенцето ръкопляскали и подскачали от радост, когато госпожа Краева и Станко доволни отишли при тях.

46

— Благодарим за подкрепата! — казал им Станко. — Всеки отбор трябва да си има талисман. Явно това ни е липсвало досега. Искате ли да станете наши талисмани?

— Даааа! — отговорили котенцето и гъската в един глас.

— Тогава да вървим да отпразнуваме победата! — казала г—жа Краева и поканила всички на пикник.

Парче от приказка

COMPASS с. Търнава, Враца

Думи: изгубено момче, Роналдо, бутонки, футбол, дърво, стол, телефон, парче от приказка, букви, химикал, четене

Роналдо бил най—обикновено момче, на което понякога се случвали необикновени неща. Той обичал футбола и винаги ходел с любимите си червени бутонки. Стените в стаята му били облепени с плакати на любими футболисти, навсякъде били окачени тениски от важни мачове, а по рафтовете гордо стоели купи, които бил спечелил с училищния си отбор. Най—любимото място в стаята му обаче бил барбаронът с формата на футболна топка. Винаги, когато се прибирал вкъщи, Роналдо сядал да си почине на него и сякаш се пренасял на любимия си футболен стадион в Барселона. Един ден Роналдо се прибрал много уморен от училище и решил да излезе на разходка в гората. Бил много замислен за последния мач с училищния отбор и не усетил как загубил пътечката, по която бил тръгнал и сега нямал представа къде се намира и как да намери пътя обратно към дома. Вървял дълго и много се изморил. Тъкмо си мислил да седне под едно дърво, да си почине, когато нещо привлякло вниманието му. В хралупата на това старо дърво имало част от някакъв лист. Роналдо го взел и видял, че това е парче от приказка. Седнал на дървото и се зачел в нея. С изненада установил, че приказката е за друго момче, което също се казва Роналдо. Роналдо от приказката много приличал на истинския Роналдо. И той като него обичал футбола и разходките в гората. И той като него веднъж излязал сам и неусетно изгубил пътя си. За съжаление приказката била откъсната точно на това място и Роналдо, който се надявал да открие някакъв знак в това парче приказка, не знаел какво да направи и накъде да продължи. Все пак решил да смени посоката с надеждата да открие верния път към дома. Докато вървял през гората, Роналдо подритнал нещо. Погледнал надолу и с изненада видял, че това е писалка. На нея пишело: «Вземи ме и напиши с мен най—специалното си желание, а аз ще го превърна в реалност още преди да си преброил до три.» Роналдо се зарадвал, докато не установил, че няма лист, върху който да напише желанието си. Огледал се наоколо, но в гората нямало тетрадки или скицници за рисуване. Откъснал едно по—дебело листо и се опитал да напише желанието си върху него. Успял да напише само: «Искам да се прибера у... » и листото се скъсало, а писалката сякаш се развалила. Роналдо се огледал объркан и установил, че е заседнал във времепространството. Той се реел във въздуха, обвит в синьо—бял прашец и не можел да излезе извън него. Опитал се да направи крачка, но тялото му не помръдвало, опитал се да извика за помощ, но от гърлото му не излизали никакви звуци. Роналдо много се натъжил. Спомнил си за последния футболен мач и за прияте49

лите си, с които щели да ритат топка в парка този следобед. Припомнил си майка си, която вероятно в момента го чакала за вечеря и вероятно цялата къща ухаела на любимата му зеленчукова мусака. Припомнил си и своя любим барбарон—футболна топка, на който обичал да сяда всяка вечер и на който всичките му тревоги от деня сякаш изчезвали... И в този момент на Роналдо му дошла идея. Сетил се, че в джоба си все още държи онова парче приказка за другия Роналдо. Той извадил парчето и решил да се опита да допише приказката с вълшебната писалка, която изведнъж проработила: «И тогава Роналдо се прибрал у дома.» В този момент синьо—белият прашец около Роналдо се сгъстил, след това се разредил и съвсем изчезнал. Роналдо отворил очи и с изумление разбрал, че стои на любимата си топка—барбарон в своята любима стая, пълна с плакати на футболисти и тениски от важни мачове. Помислил си: — Ама какъв чуден сън! Веднага взел новия си телефон и се обадил на приятелите си. Нямал търпение да ги покани на гости, за да им разкаже за приключенията си в света на сънищата. Като приключил с разговорите, Роналдо решил да се преоблече. Бръкнал в джоба си и намерил скъсано парче от приказка, която завършвала с неговия почерк и изречението: «И тогава Роналдо се прибрал у дома.»

Пътят към дома

COMPASS Ветрен Думи: Магий, Хини, лъв, заек,

котка, светкавица, футбол Когато падна на Земята, Магий се изправи, поизтупа се и погледна едновременно с осемте си очи към всички осем страни на света с надеждата да открие своя приятел Хини. Докато го търсеше с поглед, той с изненада установи, че посоките на планетата Земя не са осем, както е на неговата планета, а само четири.

— Хмм... Чудна работа. Какво правят тогава с останалите си четири очи? — замисли се той. В този момент край него мина същество, което изглеждаше доста странно. Ходеше на два крака, беше доста високо и слабо и имаше само две очи, един нос и една уста.

— Никаква логика няма на тази планета. — помисли си Магий. — Не стига че има само четири посоки, но и обитателите ѝ не могат да гледат към тях едновременно, защото имат само по две очи. Изведнъж отнякъде се изтъркаля Хини – неговият приятел, който приличаше много повече на летяща синьо— жълта футболна топка, отколкото на извънземно.

— Ето къде си бил! — каза Магий, който беше неземно щастлив, че Хини е добре и че са заедно.

— Разбира се, че съм тук! Нали заедно въведохме паролата за приземяване! Само че... Забравих да проверя какъв беше пътят към дома. Имаше нещо, което трябва да направим, за да се приберем вкъщи. Ти нали помниш, Магий?

— Пфф... Сега вече загазихме. Какво беше наистина? Май трябваше да се потопим в студената вода на сладководен басейн.

— Мислиш ли? — попита Хини невярващо.

— Нищо няма да загубим, ако опитаме. Двамата приятели се отправиха към близката гора, разчитайки, че в нея ще намерят река, която да ги отведе обратно у дома. Не след дълго навлязоха в горичката и след известно обикаляне стигнаха до малка лъкатушеща рекичка.

— Хайде, Магий! Идеята беше твоя, така че ти си пръв! Магий се потопи в студената вода и изтръпна.

— Леле, Хини! На тази планета нищо не е нормално! Освен, че можеш да хванеш пневмония в тези води, капките остават по кожата ти и след като излезеш на сушата. Луда работа! Нямам търпение да се завърнем вкъщи и да се топнем в една нормална река!

— Ахх, Магий! Явно не това е пътят към дома.

— Така ли? Как разбра?

— Ами как? Нали все още сме тук! Явно той не минава през потапяне в студена вода.

— Дали пък не трябваше да прескочим пламтящ огън, за да се приберем? Помниш ли, Хини?

— Не съм сигурен, а и честно казано не изгарям от желание да прескачам пламтящ огън.

— Хайде тогава да потърсим Лиза. Тя пристигна няколко светлинни мили часа преди нас. Може тя да помни как да се върнем. Хини и Магий продължиха да вървят през гората. Скоро пред тях се откри широка, равна поляна, разположена 52

в покрайнините на едно село. В средата на поляната имаше огън, а по нея бяха нахвърляни одеяла за пикник, остатъци от храна и всевъзможни чинии и чаши.

— Ама че мърльовци, Магий! Може ли да оставят такава бъркотия след себе си? — каза възмутено Хини. – Никак не ми се стои повече на тази планета. Искам да си ходя у дома!

— Хайде да съберем боклуците, Хини! Така и така заникъде не бързаме! Всъщност, знаеш ли, можем да се опитаме и да прескочим огъня, за да видим дали това беше пътят към дома. Какво ще кажеш?

— Амиии... Ти си първи, Магий! — каза Хини докато събираше боклуците.

— То се е видяло, че аз съм смелчагата! — каза Магий, приготви се, засили се и скочи високо над огъня. За съжаление не твърде високо, защото едно пламъче го закачи и за малко да пламне целия, но Хини успя веднага да го полее с вода и да потуши огъня.

— Ай! Ай! Ай! Магий! И това не е пътят! Хайде наистина да потърсим Лиза! Тя трябва да знае! Двамата приятели продължиха пътя си. В този момент пред тях изникна един лъв, който се движеше толкова бързо, че изглеждаше все едно лети.

— Кои сте вие? — попита лъвът двамата приятели.

— Ами... Ние сме... Не сме от тук и много искаме да се приберем. Ииии... Ъъъ... Търсим един заек на име Лиза, който може би ще може да ни помогне. Случайно да сте я виждали?

— Ама разбира се! Една такава с дълги розови уши ли?

— Да! Да! Точно тази!

— Преди малко я видях зад онзи хълм ей—там. Играеше федербал с котарака Джони и доста драматично губеше от него.

— Нямате представа колко много ви благодарим! Да вървим, Хини! Когато Магий и Хини пристигнаха на поляната зад хълма, Лиза изглеждаше вече доста изморена от игрите.

— Ихааа! Хини, Магий! Каква неочаквана среща! А аз си мислих, че нямам никакъв шанс да се върна у дома! Сега, с ваша помощ, ще мога да пия следобедния си чай вкъщи с баба Линда.

— Каквооо? И ти ли не помниш? — извикаха Магий и Хини в един глас.

— Е, какво толкова! На всеки се случва преди да отпътува да забрави да погледне какъв е пътят наобратно, нали? И в такива случаи среща верни приятели като вас!

— Ах, Лиза, де да можехме да ти помогнем! — каза Хини притеснено и седна на земята. – Ние те търсихме досега, защото се надявахме, че ти знаеш пътя. Магий също седна до Хини натъжен.

— Само веднъж да се приберем у дома! Никога повече няма да правим така, нали Хини? Винаги ще проверяваме по няколко пъти какъв е пътят назад... Докато изричаше това, облаците почерняха, сгъстиха се и заваля силен дъжд. Изведнъж се чу гръм и всички видяха светкавицата. Тогава Магий се сети, че чрез нея могат да се върнат вкъщи.

— О, да! Светлината! Пътят към дома винаги минава през светлината! — каза Магий щастливо и преди да довърши изречението тримата приятели тупнаха на родна земя.

53

Пролетен сън

COMPASS с. Челопек, Враца

Думи: аз, мравка, здравей, врачанин, калинка, шумка

Рисувам картина в парка. Четката ми прави сложни пируети върху белия лист и той неусетно се превръща в миниатюра на света. От цъфналото ябълково дърво над мен пада малко бяло цветче и застава на дървото от картината ми. Отнякъде изпълзява мравка и запява любимата си песен за пролетта. Мравката тръгва по пътеката на моята картина, отправя се към гората и се шмугва в нея. Опитвам се да пропрява път през гората с четката си, за да видя какво се случва с мравката, но в този момент тя излиза. Кацнала е на рамото на един врачанин със сив каскет и му разказва някаква история.

— Запознай се с новия ми приятел! — казва ми мравката. Аз им кимвам и продължавам да рисувам. Изведнъж на картината се появява вълшебен портал, покрит с жълти рози, и от него излиза калинка.

— Как се казваш? — пита я мравката.

— Аз съм калинката Чародея. — отговаря ѝ калинката. Докато си говорят, започва да вали тих пролетен дъжд. Мравката си намира една шумка и се скрива в нея като под чадър.

— Ела при мен под чадъра, за да не измокриш крилцата си! — казва мравката на калинката и двете кацат на рамото на врачанина под шумката—чадър.

— Погледнете колко е красиво! — казва Чародея. — Само пролетният дъжд може да ти донесе толкова свежест и спокойствие! Дъждът утихва и Слънцето бавно се показва. Целият парк блести с безброй мини дъги.

— Хрумна ми чудна идея! — казва мравката. — Искате ли да отидем в гората, да се спуснем в дълбокия кладенец и да се отправим към едно подземно приключение?

— Хайде! — казва калинката и тримата с врачанина се скриват в гората. Отново се опитвам да си проправя път с четката, за да видя какво се случва с тях след това. В този момент усещам, че някой ме бута.

— Госпожице, госпожице! Заспала сте, докато рисувате! Навалял ви е малко дъждец, но вече Слънцето се показва. Наметнете се с моята блуза. — казва ми мъж на средна възраст със сив каскет. По картината ми има малки капчици дъжд, а една калинка се плъзва по ръката ми и тръгва към гората от картината.

55

Странният подарък

COMPASS Кула, Видин

Думи: пръстенче, калинки, робот, мотор, чук

За последния си рожден ден Виктория получила пратка от неизвестен подател. Когато отворила пакетчето с изненада установила, че някой ѝ е изпратил обеци и пръстен с калинки. Тя много се развълнувала и веднага си ги сложила. От този момент нататък те станали неразделни и Виктория никога не излизала от къщи без тях. Скоро обаче започнали да се случват странни неща. Веднъж Виктория имала среща с майка си пред сладкарница «Люляк», но майка ѝ така и не дошла. Впоследствие станало ясно, че била паднала по стълбите и трябвало веднага да я откарат в болница. Друг път Виктория трябвало да отиде с автобус до съседния град, за да види болната си баба, но автобусът така и не дошъл до нейната спирка, защото бил спукал гума. Един друг ден приятелката ѝ Симона я поканила на танци, но точно преди да излезе от къщи кухнята се наводнила и срещата отпаднала. Постепенно Виктория започнала да отменя срещите си с приятели и близки, тъй като, случайно или не, преди всяка среща нещо лошо се случвало. Тя прекарвала все повече време сама, като по този начин си мислила, че предотвратява случването на лоши неща. Един ден, докато се разхождала в планината, минала край една пещера. Решила да влезе да поразгледа. Вътре било тъмно и колкото по—навътре влизала, толкова по—тъмно ставало. Тя се сетила, че има фенерче в чантата си. Като го включила, пещерата светнала, огряна от светлината му, а Виктория потреперила. В ъглите на пещерата висели безброй спящи прилепи, а по стените имало издълбани причудливи форми, които приличали на крокодили, лица на мечки или човешки очи. Виктория решила, че е време да се прибира и тръгнала назад, но с изненада осъзнала, че се е загубила. Пещерата не била само с един коридор, както си мислила в началото, а се разклонявала на осем различни посоки. В този момент се чул глас.

— А! Ето те и теб! Откога те търся! Виктория се обърнала и с ужас установила, че на няколко крачки от нея стои голям сив човекоподобен робот. Искала да избяга, но нямала идея накъде да тръгне.

— Кой си ти и какво искаш? — попитала тя, след като разбрала, че няма да успее да се измъкне така лесно от този лабиринт.

— Аз съм роботът Робин и те търся от два месеца. Трябва веднага да ми предадеш обеците и пръстена с калинки.

— Защо да трябва? Те са си мои! — казала Виктория и отстъпила назад.

— Нима не разбираш? Нима не се сещаш за всички лоши неща, които започнаха да се случват откакто имаш тези обеци и пръстен? Виктория отново отстъпила назад, но този път се замислила. Тя знаела, че роботът е прав, но не искала да се раздели с бижутата така лесно. Калинките били толкова красиви!

— Няма да ти ги дам! — казала отново Виктория, макар че вече не била така сигурна, че постъпва правилно.

— Щом е така, аз ще ти ги взема насила. И помни, че това е за твое добро!

57

Роботът се затичал към Виктория и с няколко бързи жеста успял да вземе пръстена и обеците. След това се превърнал в мотор и извадил специален чук за унищожаване на опасни накити. Не минала и минута и те се били превърнали в ситен прах. Виктория стояла насред пещерата и не можела да повярва какво се е случило.

— Хайде, качвай се да те откарам у вас! — казал роботът. Когато пристигнали пред дома на Виктория, роботът ѝ казал: — Повярвай ми, това, което се случи, е за доброто на всички!

— Вярвам ти! И благодаря за това, че ми помогна. Понякога опасностите дебнат от на пръв поглед невинни места. И благодаря, че ме върна обратно у дома.

— Няма за какво! А ти друг път не приемай подаръци от хора, които не познаваш.

— Обещавам! — казала Виктория и изтичала доволна вкъщи.

Невероятните приключения на едно мече

COMPASS Костинброд Думи: молив, храна във форма на мече,

щипка, четка за рисуване, ваза,

маргаритка, гумичка, флумастер,

капачка на химикал Имало едно време едно много любопитно и смело мече. То не било като другите мечета, за които всички сме чували. Това мече не знаело къде е родено и откъде идва. Дори си нямало име. Но си имало мечта – да стане художник. Откакто се помнело, мечето живеело с много други мечета – досущ като него в един затворен тъмен свят, където нямало нито Слънце, нито дъжд, нито дори Луна. Дните много си приличали и нищо интересно не се случвало. Всяка сутрин мечето се будело с десетките други мечета и им разказвало своите сънища. То било убедено, че някъде, отвъд техния дом, имало друг, много по—голям и интересен свят, където мечтите се сбъдвали и всеки можел да бъде каквото пожелае.

— Откъде си измисляш всички тези неща? — попитало един ден едно особено тумбесто мече. — Та ние никога не сме излизали от нашия свят.

— Не си измислям нищо. — казало мечето—мечтател. — Нима не чуваш гласовете, които идват отвъд? Сигурен съм, че един ден нещо ще се случи, нашият свят ще се разтърси и ние ще излезем на свобода. Тогава... О! Тогава! Ще можем да правим каквото си пожелаем!

— Разбира се, че чувам разни странни гласове! Но нямам идея какви са и откъде идват. И ако някога нашият свят се разтърси, то това ще е краят. Така си ни е добре. — навъсено отговорило тумбестото мече. Мечето—мечтател замълчало и продължило да рисува картини в главата си. Започнало да си припомня един от най—красивите си сънища. В него мечето било свободно и можело да тича в свят, който нямал нищо общо с мрачната сивота, която обитавало. Там имало светлини, които се променяли, цветове и същества, които били съвсем различни от всичко познато досега. Както си припомняло този невероятен сън, мечето усетило как неговият тесен малък дом се разклаща силно, всички мечета нападали едно върху друго и започнали да викат от уплаха. Някъде отвъд се чул дебел страшен глас: — Едно пакетче от тези мечета, моля. Всички мечета подскочили от ужас и от разклащането на пакета.

— О, не! Това е краят! Свършено е с нас! Единсветно мечето—мечтател подскочило от радост.

— Но това е прекрасно! Нима не разбирате? Това означава, че всички ще можем най—накрая да видим ДРУГИЯ свят! Той е толкова прекрасен, ще видите! Аз съм го виждал стотици пъти в сънищата си! И може би най— накрая ще мога да се науча да рисувам! Докато мечето говорело разълнувано, малкият му свят отново се разтърсил, чул се страшен пукот, след който се появила огромна цепнатина. През нея нахлула ослепителна светлина, която била толкова ярка, че мечетата инстинктивно затворили очи. Когато ги отворили видели новия свят, който много приличал на разказите от сънищата на мечето—мечтател. Нищо не било просто сиво и мрачно като в дома, който досега обитавали, а в хиляди различни нюанси и цветове. Мечетата гледали пленени как всичко се променя. В този момент някаква гигантска ръка бръкнала и заграбила поне петнадесет малки мечета. Сред тях било 60

и нашето мече—мечтател. Огромната длан поднесла мечетата към устата си, но точно преди да докосне устните на непознатото същество, нашето малко мече успяло да скочи и да падне в един храст. Мечето станало и се поизтърсило учудено. Не можело да повярва, че това, за което е мечтало цял живот, започва да се сбъдва. Най—накрая можело да бъде свободно и да опознае целия голям магичен свят! То тръгнало през гората и не спирало да се удивлява на всички странни същества, които срещало по пътя си – разноцветни пеперуди, червено—жълти цветя, вековни дървета, малки гъбки с червени шапки... Както си вървяло, мечето попаднало на странни предмети – вълшебен молив, изпуснат от дърводелец и щипка за закачане на дрехи. Решило да вземе и двете неща, тъй като можели да му послужат за нещо в предстоящите приключения.

Докато мечето си вървяло из гората и се чудело за какво се използват моливът и щипката, край него профучала една бясна четка за рисуване. При това тя изглеждала доста забавна особа с чувство за хумор.

— Ха—хо—хи! Ела ме прегърни! Едно, две, три – калинка стана ти! Докато мечето осъзнае какво се случва, четката го била боядисала и то досущ заприличало на калинка – цялото било червено на черни точки.

— Хей! Ама чакай! Аз не искам да бъда картинка и да ме рисуват! Аз искам... Искам аз да бъда художникът и аз да създавам картините! Но четката вече била някъде много далеч и не чувала виковете на мечето. В този момент мечето видяло голяма керамична ваза, в която достолепно стояла красива маргаритка. Мечето—мечтател решило да влезе във вазата, за да измие странната си окраска. Водата наистина успяла да изтрие новите му шарки, но на излизане то заседнало на входа на вазата и не успяло да се измъкне от нея. Маргаритката, която била известна с това, че може да лети, се смилила над мечето и решила да го погъделичка по петичката. Мечето така се разсмяло, че паднало от вазата и се освободило.

— Ти си едно много смело мече! — казала маргаритката. — Не всеки има куража да тръгне по пътя на мечтите. Именно заради тази твоя смелост аз и Вълшебната гора, те даряваме със суперсилата да станеш художник.

— Еха! Наистина ли? — мечето започнало да подскача щастливо около маргаритката. — Значи аз наистина ще мога да рисувам каквото и колкото пожелая?

— Да! — казала маргаритката. Мечето ентусиазирано извадило намерения молив и започнало да рисува развълнувано. Първо нарисувало най— добрия си приятел. След това нарисувало първия си дом. Накрая нарисувало вълшебната гора, в която преоткрило себе си и в която му се случили безброй приключения. След като завършило творенията си, мечето— мечтател погледнало към тях, но нещо сякаш им липсвало. Тогава взело гумичка и изтрило всичко нарисувано. Малкият мечтател отново тръгнал през гората и се замислил какво липсва на неговите картини, за да бъдат истински. В този момент той съзрял някакъв странен предмет, който много приличал на молив. Вдигнал го от земята и решил да се опита да рисува с него. Картините започнали да изникват неусетно изпод смелата му лапичка. Първо нарисувал кошница с мед, след това шоколадово мече, а накрая нарисувал цветето, което го било спасило. Мечето погледнало картините си и този път много ги харесало. Картините му този път били цветни и изглеждали някак... истински. Но имало и нещо друго, което мечето не можело да си обясни. В този момент пред него се появила усмихнатата маргаритка и го попитала: — Какво ще кажеш сега? Доволен ли си от себе си?

— Да, картините ми вече са истински, защото са цветни като всичко наоколо. Но сякаш има и нещо друго, нещо необяснимо, което ги прави такива каквито са. Маргаритката се усмихнала.

— Да. Флумастерът добавя наситен цвят, но и не се трие. Когато избираш да рисуваш с него, е нужно да знаеш какво искаш да сътвориш. Отговорна работа като цяло. Всъщност това се отнася до всички мисли, които имаме. Представяй си ги като бъдещи картини с флумастер, които ще подариш.

— Ех, че хубаво го каза! — замислено отговорило мечето. — В такъв случай се залавям за работа, защото явно, за да имам мечтаните картини, ще имам нужда от най—чудесните мисли в моята глава.

62

Небесна приказка за първата звезда

COMPASS Кремиковци, София

Думи: звездички, къща, ластик, сърце, четка, пари, торбичка, сребриста част

Във времето, когато небесните тела били живи същества като теб и мен, живяла една яркосветеща Звездичка. Звездичката имала чудна звездно—руса коса, която се влачела дълго след нея и образувала пътеки от светлина. Тези пътеки се виели из гората и показвали пътя на горските същества. Понякога косата на звездичката се заплитала в горските къпини, но винаги се намирал по някой услужлив кълвач или синигер, които разплитали възелчетата с човки и освобождавали косите на Звездичката. Тя обожавала да се разхожда в своята гора, да си говори с животните и птиците, да тича по поляните и да прегръща дърветата. Животните, дърветата и птиците също много я обичали и се радвали на приказната светлина, която пръскала дори в най—тъмните нощи. Един ден, както се разхождала в гората, Звездичката стигнала до чудна малка къщичка, която била издълбана в топлата хралупа на едно вековно дърво. Встрани от входа на къщичката, на един от клоните на дървото, била закачена красива дървена табела с надпис: Ежа. Звездичката почукала и на вратата се показал г—н Еж, а в ръката си държал чаша горещ чай.

— Ха, Звездичке, каква чудна изненада? Как си? Накъде си тръгнала? — попитал г—н Еж своята добра позната.

— Здравей, г—н Еж, не знаех, че живееш тук. Минавах случайно и реших да видя кой обитава този уютен дом.

— Добре си направила! Заповядай на моята тераса да изпием по чаша боровинков чай. Изпекъл съм и малинов пай.

— С удоволствие! — казала Звездичката и влязла в топлия дом на таралежа. Цялата къща ухаела на приятна смесица от боровинки, малинки и дървесна смола. Г—н Еж приготвил чай за Звздичката и я почерпил с прясно изпечения пай.

— Ихааа! Какво е това? — попитала Звездичката и посочила към големия статив на г—н Еж. Стативът стоял гордо на терасата, а навсякъде около него имало разпилени бои във всякакви нюанси. Картината изобразявала гората през нощта. Луната била изгряла, но светела с бледа, едва доловима светлина и всичко изглеждало тъмно и мрачно.

— Това е картината, която рисувам вече няколко лета и все не успявам да завърша. Тя разказва приказка за нощта. Но винаги, точно когато стигна до финалните щрихи и си мисля, че знам как трябва да я завърша, нещо се случва или някой ме прекъсва, и това ми подсказва, че може би не съм на прав път. Ето сега например. Тъкмо си мислих, че съм почти готов и ти почука на вратата ми.

— О, извинявай, г—н Еж. Ако знаех с каква работа си се заел, в никакъв случай нямаше да те прекъсна...

— Не, не, няма проблем. За мен това е знак, че може би трябва да променя нещо или пък това не е точният момент да завърша картината. И без друго ми се струва, че нещо ѝ липсва. Нещо много важно, много основно, разбираш ли?

— Мисля, че да. — казала Звездичката и хванала една от четките на г—н Еж. Преди да започне да рисува, тя видяла един ластик и завързала дългата си коса с нея, понеже стърчала и ѝ дразнела очите. След това бързо нарисувала едно голямо яркочервено сърце и го подала на таралежа.

64

— Заповядай! Това е моят малък подарък за теб! Мисля, че картината ти е прекрасна. Нека това сърце винаги ти напомня, че има някой, който много харесва световете, които създаваш.

— О, колко много ти благодаря, Звездичке!

— И знаеш ли какво, искам да купя твоята картина, а ти никога да не се съмняваш, че си на прав път! — Звездичката подала няколко монети на г—н Еж.

— Благодаря ти, Звездичке! Обещавам още днес да завърша картината, за да ти я дам. Ей—сега ще нанеса последните щрихи и ще я сложа в това хартиено пликче. – И г—н Еж взел едно пликче, което се търкаляло на пода. В този момент нещо изпаднало от пликчето и се търкулнало. Г—н Еж вдигнал странната фигурка и установил, че това е сребърно копче.

— Ха! Знаеш ли какво е това, Звездичке? Това е едно от трите сребърни копчета, които са паднали от палтото на Луната в далечната 385 г., когато настъпило най—голямото и до днес лунно затъмнение в историята на човечеството. Моята далечна прабаба Ежина намерила тези три копчета на поляната пред нас и те се пазели в нашия дом векове наред. Всяко от тези сребърни копчета може да изпълни по едно желание. Това е последното копче, което си мислих, че съм загубил, но ето къде било. Заповядай, искам да ти го дам на теб! Ти ми даде сили и вдъхновение да довършвам започнатото и да сбъдвам мечтите си! Искам и аз да ти подаря една сбъдната мечта!

— О, колко мило! Благодаря ти, г—н Еж. Още сега зная какво ще си пожелая. Звездичката веднага излязла навън, погледнала сребърното копче, което държала в ръката си, и казала: — Искам от този момент да заживея на небето, за да може силната светлина на косите ми да огрява горските пътеки по Земята и да помага на всички, отклонили се от правилната посока, да намерят своя верен път.

— Ха! Ето какво липсва на картината ми – светлина! — казал г—н Еж и редом до луната нарисувал своята приятелка – Звездичката. Бързо сложил картината в хартиеното пликче и ѝ я подал.

— Благодаря ти за всичко, г—н Еж! — казала звездичката. В този момент един лунен лъч се спуснал към нея и я издърпал като ласо на небето. Господин Еж гледал притихнал небесното пътешествие на своята приятелка и се усмихвал. Само след минутка небето вече било много по—светло и красиво, защото на него била изгряла първата звезда. От този ден нататък всички я наричали Вечерницата.

65

Няма страшно

COMPASS с. Белозем, Пловдив

Думи: щъркел, усмивки, страх, тъмно, предизвикателство, раздяла, тъга, красива гледка, приятели

В планината имало малка къщичка, сгушена в долината между два хълма. Къщичката била на два етажа и имала пет прозорчета и една врата. На първия етаж живеели родителите на Доби, а на втория била разположена нейната стая. Стаята на Доби имала два прозореца – един, който гледал към ливадата пред къщата, и един прозорец на тавана, точно над леглото ѝ, през който Доби обичала да гледа как облачетата пътешестват по небето и неочаквано се превръщат в динозаври, камиони или вълшебни чаши за чай, от които изскачат добри духчета. Всяка сутрин, след като се събуди и закуси, Доби обичала да се качва в стаята си, да ляга в леглото си и да гледа небето над нея. Имало само едно нещо, което тя не обичала, и това било да заспива сама вечер, защото много се страхувала от тъмното. Когато мама или тате дойдели при нея, тя гледала звездите с тях и се унасяла от златната им светлина. Но, останела ли сама, тя толкова много се страхувала, че затваряла очи и никога не поглеждала към любимото звездно небе. Един ден Доби си играела край реката със своята приятелка Ани. Те си намисляли желания и хвърляли камъчета в реката. Ако камъчето подскочело на повърхността на реката, това автоматично означавало, че желанието ще се сбъдне.

— Пожелавам си да получа колело с розов кош за рождения си ден! — казала Ани и хвърлила камъчето към реката. То подскочило, а Ани се засмяла доволно.

— Аз пък си пожелавам да не ме е страх от тъмното. — казала Доби и хвърлила своето камъче. То паднало в реката и така и не изплувало. — Ето, виждаш ли? — казала тъжно тя и погледнала към Ани.

— О, Доби, наистина ли те е страх от тъмното?

— Ами... да. Особено когато съм сама в стаята си.

— Но в тъмното няма нищо страшно. Това е все едно да те е страх от светлото. Освен това звездите и луната са толкова красиви!

— Зная, Ани, но какво да правя, когато ме е страх... — казала замислено Доби. На другия ден Ани и Доби отново имали среща да поиграят край реката. Когато Ани видяла приятелката си, тя се затичала щастливо.

— Хей, Добиии, Добиии! Знаеш ли какво е станало! Мама ми каза, че вълшебният щъркел Любчо е дошъл в нашето село и е решил да свие гнездо на комина на вашата къща.

— Какъв е този щъркел? — попитала Доби.

— Ама не знаеш ли? Всички са чували историите за вълшебния щъркел Любчо, който носи щастие и кара децата да се усмихват. Може тази вечер да излезеш през твоето прозорче на покрива да го видиш. Така хем ще имаш възможността да срещнеш Любчо, хем да се изправиш пред страха си от тъмното.

67

— Май не е лоша идея. — казала Доби, макар да не била съвсем сигурна дали е готова за това. Когато настъпила нощта, Доби легнала на леглото си и се загледала в звездите. За първи път не затворила инстинктивно очи. Неочаквано и за самата нея, тя се изправила на леглото си, отворила прозорчето, сложила няколко възглавници една върху друга, покатерила се върху тях и се качила на покрива. В първия момент Доби потреперила от студ и страх. Било много тъмно. Дърветата изглеждали призрачно черни, а околните къщи издавали странни шумове. За щастие очите ѝ бързо свикнали с тъмнината и тя различила очертанията на комина. Той бил съвсем наблизо, а върху него имало голямо гнездо, в което бил сгушен вълшебният щъркел Любчо. Докато Доби събирала смелост да се приближи до него, видяла как тялото му се размърдва в гнездото. Доби много се уплашила и веднага се върнала към прозореца на стаята си. В този момент Любчо я забелязал и извикал: — Защо те е страх, момиченце?

— Защото не обичам щъркели. — казала Доби и бързо се мушнала през прозореца и паднала директно в топлото си легло. Любчо отишъл до прозорчето ѝ и тъжно почукал с клюн на него, но Доби се скрила под завивката си. Тя изобщо не усетила кога умората и приключенията са я отнесли в света на сънищата. Пред очите ѝ се появило ято от сто щъркела, но те не били страшни. Всички те ѝ се усмихвали и я канели да се качи на крилете им и да полетят заедно над нощта. Доби бързо се съгласила и те се понесли заедно над потъналото в мрак село.

— Виждаш ли, че няма нищо страшно? — казвали ѝ щъркелите. На сутринта Доби се събудила пълна с енергия и някак имала чувството, че вече не се страхува от тъмното или от щъркелите. Облякла се и решила да се разходи край реката. Когато стигнала до нея, тя чула плясък на криле. Един щъркел, който явно се бил уплашил от нея, излетял бързо от реката, в която крачел.

— Ама чакай! Къде отиваш? — извикала му Доби.

— Надалеееч! — казал щъркелът.

— Почакай! Как се казваш? Нека бъдем приятели!

— Аз съм Страхил и не искам да бъда приятел с теб, защото се страхувам от хората. Доби се натъжила от този отговор, но продължила: — Няма нищо страшно! Повярвай ми! Аз искам да бъда твоя приятелка. И знаеш ли? До вчера и аз се страхувах от щъркели, а също и от тъмното...

— Страхувала си се от щъркели? — извикал Страхил. — Но как е възможно това? Щъркелите не са страшни!

— Те и хората не са страшни! Всъщност страховете май са само в главите ни. Да бъдем приятели, моля те! Когато Доби изрекла това, целият свят около тях започнал да се променя. Короните на дърветата станали още по—зелени, а върху тях се разпукали красиви цветчета. Навсякъде започнали да се появяват разноцветни пепруди и пчели. От гората изскочили малки пухкави зайчета, а в реката се появила голяма патица с малки жълти патенца. Птиците запели и известили шумно идването на пролетта.

68

Доби и Страхил наблюдавали опиянени танца на природата и не можели да повярват, че стават свидетели на това красиво чудо. Страхил кацнал до реката и бавно се приближил до Доби.

— Погледни колко е красиво! — казал ѝ той. — Съгласен съм да бъдем приятели! Искаш ли да се качиш на крилете ми и заедно да се наслаждаваме на гледката отвисоко?

— Защо не? — казала Доби, която имала усещането, че вече е преживяла нещо много подобно. Страхил се навел галантно, за да може Доби да се качи по—лесно, тя го прегърнала и двамата се понесли над пролетната гора.

Легенда за Сандански

COMPASS Сандански Думи: радост, съдба, хиликоптер,

щастие, кладенец, сок, хоро,

знаме, любов В полите на Вълшебна планина, в която се случвали всякакви чудеса, имало две села. Първото се казвало Сан. Там било винаги топло и слънчево, а хората имали най—широките усмивки на света. Другото се казвало Дански. По празници и делници там се виели най—чудните плетеници от хора̀ . Жителите на двете села били еднакво усмихнати, но сред всички щастливи хора от Вълшебната планина, имало двама, които се откроявали най—ярко. Рада от село Сан и Иван от село Дански. Веднъж, на празника на село Дански, Иван поканил Рада да танцуват. Всички застинали, докато гледали как двойката се носи леко и ефирно по поляната. Било ясно, че съдбата е пожелала те да се обикнат. Но имало негласно правило, че всеки трябва да се ожени за човек от своето село. Затова и след празненството Рада и Иван се прибрали в селата си и животът си продължил постарому. Един следобед Иван излязъл на разходка в планината и видял странен ХИЛИкоптер, от който се чували викове на щастие. Не се учудил на тази гледка, защото във Вълшебната планина често можело да се натъкнеш на всякакви подобни чудеса. От ХИЛИкоптера скочил човек и паднал в кладенеца. В същия момент кладенецът станал вълшебен и започнал да дава най—различни сокове. Иван бързо извикал всички жители на двете села, за да се насладят и те на тази неочаквана благодат.

— Боровинков сок с три ледчета във формата на сърце, моля! — казала една девойка с кадифени очи и кладенецът веднага сервирал напитката.

— А за мен малиново сорбе! И чаша бъз за мама, моля! — чул се друг момичешки глас. Хората от планината много се въодушевили и денят се превърнал в празник. Всички започнали да пеят и да танцуват. Извило се хоро, което стигало чак до Старата чешма край реката. Изведнъж от кладенеца се чул глас: — Хей, ама аз да не съм ви барман! А—ма—ха! И таз добра! Как се менят времената! Когато пра—прадядо ми беше на моята възраст, всички почитаха гилдията на магьосниците и винаги им се притичваха на помощ. А сега? Малиново сорбе, ябълкова наслада, ментова свежест... Аз си стоя на дъното на един кладенец и изпълнявам прищевки! А картата ми никаква я няма!

— Ехооо! — викнали в този момент двама мъже, които били най—близо до кладенеца. — Ама... Господине? Вие сте вътре?

— Не съм ви никакъв господин! Аз съм магьосникът Гудуил! Паднах тук в търсене на картата на смисъла, а не мога да я открия. То изобщо как ли да открия нещо сред всички тези плодове и сокове! Ето! Изгубих си и пръчката, докато слагам чадърчета и търся ледчета с формата на сърчица!

— Ама така кажете, г—н Гудуил! Веднага ще ви измъкнем! — казали дружно хората и се развеселили още повече. Иван веднага се притекъл на помощ и хвърлил едно ласо на магьосника. По—младите мъже от двете села хванали въжето и бързо издърпали Гудуил от кладенеца. Когато магоьосникът излязъл, целият ухаел на горски плодове, а мантията му била изпръскана в различни 71

плодови нюанси. Всички се разсмели при тази гледка, но той не им обърнал внимание, защото бил безумно щастлив, че отново е на свобода. Грабнал едно знаме и се присъединил към танцуващите на хорото. Когато вятърът развял знамето, хората видели, че на него е написана формулата на любовта.

— Орисвам ви да имате смелостта да изживеете истинската любов! — извикал Гудуил и в този момент всеки инстинктивно хванал ръката на човека, в когото е влюбен. Иван веднага отишъл до Рада, погледнали се и се прегърнали.

— А г—н Гудуил, какво да правим ние? — попитали Рада и Иван. — Нашата традиция забранява да се женим за хора от друго село.

— В такъв случай... Хмм... В такъв случай... Е крайно време да спрем тази абсурдна традиция! Нека вашите села се слеят в едно! От днес нататък село Сан и село Дански стават град — Сандански! Рада и Иван били безкрайно щастливи и не можели да се отделят един от друг.

— И така, мили мои! — казал магьосникът като се обърнал към Рада и Иван. — Хайде сега и вие да ми помогнете с нещо! Идвайте с мен да търсим заедно магическата ми пръчка и картата на смисъла!

— Разбира се, г—н Гудуил! На вашите услуги! — казал Иван, който не можел да спре да се усмихва. — От днес нататък жителите на Сандански са ваши най—добри приятели и първи помощници!

Приказка за добротата и прошката

COMPASS с. Железница, София

Думи: птиче — колибри, приятели: кокошка и врабче, извънземно, омлет, срам, ябълка

Веднъж колибрито си изгубило яйцата с неизлюпени пиленца и помолило кокошката и врабчето да му помогнат да ги намери.

— Не се притеснявай, колибри! Сега аз ще прелетя над цялата гора и ще огледам гнездата на другите птици. А бързотичащата кокошка ще огледа всички храсти и хралупи. Няма да ни се измъкне този злосторник! — казало врабчето и полетяло над гората, а колибрито им благодарило през сълзи. Бързотичащата кокошка хукнала през гората, защото знаела, че няма време за губене. Погледнала предпазливо в хралупата на лисицата, но там нямало и следа от яйца. Надникнала в дома на къртицата, ала и там не открила нищо. Решила да се отправи към горската кухня, за да огледа и поразпита животните. Когато стигнала до горската кухня, тя с изненада открила, че няма никой. Нямало я дори и катеричката, която всеки следобед правела лешников пай там. Изведнъж се чул странен скърцащ шум откъм задната страна на кухнята. Кокошката погледнала и не могла да повярва на очите си. Едно огромно извънземно, високо поне пет метра, с три очи и гигантски антени, се готвело да си прави омлет с яйцата на колибрито.

— Спри на място! Веднага остави яйцата! — викнала кокошката и хукнала към извънземното. Извънземното се уплашило и също хукнало да бяга. Кокошката, обаче, била по—малка и по—пъргава, и бързо го застигнала.

— Веднага остави яйцата на колибрито! Как не те е срам да вземаш чужди яйца! Знаеш ли, че от тях съвсем скоро ще се излюпят малки пиленца? Знаеш ли?

— Ъъъъ... Аз не знаех. След като корабът ни се разби, бях много гладен и не знаех откъде да си взема храна. Съжалявам. Наистина съжалявам. — смотолевило извънземното, оставило яйцата на колибрито на земята и избягало от срам. Кокошката сигнализирала на колибрито на неговия език и то дошло при яйцата си.

— Толкова много ти благодаря за помощта, бързотичаща кокошке! Без теб моите мили деца щяха да се превърнат в обяд на извънземно. Искаш ли да им станеш кръстница, когато се излюпят?

— Разбира се! — казала кокошката. — Но няма за какво да ми благодариш! Аз съм щастлива, когато всички горски обитатели са щастливи. След малко трите пернати попаднали отново на извънземното.

— Ъъъ... Аз искам да се извиня, колибри. Никак не постъпих добре. Бях много гладен, но това не е оправдание за моята постъпка.

— Добре. Ще ти простим, но обещай никога повече да не посягаш към чужди яйца. — казало му колибрито. — Ето ти една ябълка да заситиш глада си.

74

Извънземното благодарило за щедрия подарък и обещало никога повече да не прави нищо лошо на горските обитатели. Не след дълго пиленцата се излюпили.

— Колко са сладички! Колко са мънички! — извикало ентусиазирано извънземното. — Може ли да се грижа за тях и да ги пазя, докато ти ходиш да събираш храна? — попитало то майката.

— Може. — казала тя като погледнала към петметровото извънземно. — Моите пиленца ще имат най—сигурния пазач в гората. И така всички заживели щастливо.

Влакът на мечтите

COMPASS с. Бутан, Враца

Думи: летяща чиния, влак на мечтите, искрен, куче, магията на чудесата, торта, да не се удариш, кораб, река Дунав, трудолюбие

Тази история се случи някога много отдавна, когато все още бях малко кутре. Всичко започна, когато се запознах с папагала Чати, който никога не спираше да бърбори и да се присмива на това колко малко знаех за света. Все пак се бях родил в дома на Джейн и Тоби и най—далечната точка, до която бях стигал, беше моравата пред къщата. Чати, за разлика от мен, беше обикалял света с един пътуващ цирк и беше осиновен от семейството на Джейн и Тоби като престарял и леко осакатен папагал. Въпреки че едното му крило почти липсваше и перушината му беше страшно опърпана, никой никога не смееше да му се подиграва. Историите на Чати вдъхновяваха всички у дома и ни караха да копнеем за околосветски, че дори и окологалактически пътешествия. Един ден, докато се излежавах на килимчето си, замислен за живота и всички луди истории на Чати, чух как той се обръща към мен и ми казва: — Хей, Лъки, голям си смешко, искаш да обикаляш света, а не ти стиска да прескочиш оградата на къщата и да поскиташ малко из града.

— Амиии... Ако прескоча оградата и изляза навън, може да срещна някое по—голямо и зло куче, което да ме нападне.

— Хахаха – изсмя се Чати в отговор.

— Защо се смееш пък сега? — попитах го аз.

— Ами как за какво? Защото все още си едно малко бебе, Лъки. Време е да пораснеш. Ако никога не излезеш от заградения си сигурен дом, никога няма да ти се случи нещо различно от това, което правиш в момента.

— А къде да отида? — попитах го аз.

— Аз не мога да ти отговоря на този въпрос, Лъки. Мисля, че ти си знаеш най—добре.

— Ами... Ами... Не знам. — казах му аз и излязох от стаята, защото не исках отново да слушам вечните истории на Чати за това как се е возил на «тук—тук» в Тайланд или как е участвал в цирковата програма на Фестивала на смелостта, който се случва веднъж на 10 години на няколко километра от върха на вулкана Етна в Сицилия или как веднъж за малко да го изстрелят в космоса, за да пътува с легендарното Влакче на мечтите... Помня как след този разговор ме налегнаха много мрачни мисли. Почувствах се малък и нищожен. Излязох на двора и дълго гледах оградата. Обходих познатия маршрут от всички страни и се чудих какво ли има зад това съвършено квадратче без изход. Дали Чати наистина беше видял всичко, за което говореше? Или просто всеки ден ни разказваше сънищата си от предишната нощ, а ние, глупавите дребосъци, му вярвахме и копнеехме за нещо нереално? Ех, само да знаех наистина. Същата нощ заспах много рано, защото бях ужасно уморен. Уж не бях правил нищо особено, а цялото тяло ме 77

болеше. Въпреки умората, цяла нощ се въртях и меката възглавничка, която Тоби ми беше взел за рождения ден, ми се струваше по—твърда от камък. Докато се опитвах да намеря най—удобната поза, възглавничката ми се издигна във въздуха и полетя над всички спящи у дома. Неусетно излезе през прозореца, мина край сините хортензии и току да се забие в големия розов храст, взе рязък завой надясно и след това право нагоре. След около минута полет в тъмнината, възглавничката ми кацна върху старата ракета в двора на детската градина на Тоби.

— Здравей, Лъки. — заговори ми ракетата.

— Ъъъъ, здравей! — казах ѝ аз. — Ти можеш да говориш? И знаеш името ми?

— Всеки знае това, което иска да знае. — каза ми ракетата със студен делови глас. — Сега по същество. Многоуважаемият г—н Чатлър, по—известен като Чати, ми предаде, че много силно искаш да обикаляш по света, но не ти достига смелост да излезеш от двора на стопаните си. Вярно ли е това?

— Мммм... Да. — отвърнах аз.

— Добре. Това може да се промени още сега. Имаш десет секунди да решиш дали искаш да се изстреляш с мен в космоса и да се срещнеш с Влакчето на мечтите. Всеки може да се качи на Влакчето на мечтите и да пътува с него 365 дни, но има няколко условия. Първото е да бъдеш смел и да се съгласиш да бъдеш изстрелян в космоса, второто условие е да бъдеш искрен и да отговориш правилно на всички въпроси, които Влакчето ще ти зададе, а третото условие е да бъдеш трудолюбив. Ако изпълниш тези три условия, ще имаш щастието да се возиш на Влакчето на мечтите в продължение на 365 дни, а в края на пътешествието си ще получиш една сбъдната мечта. Готов ли си, Лъки?

— Ъъъ....

— 10, 9, 8, 7....

— Ъъъъ....

— 6, 5, 4, 3....

— Да! Да! Даааааа! Да потегляме! — изкрещях аз, ужасен, че може отново да изпусна шанса си да видя големия широк свят. Преди още да осъзная какво се случва, чух страшен тътен, идващ, като че ли от недрата на земята. Старата ракета се изстреля със скоростта на светлината и докато успея да си поема дъх, вече бяхме в космоса. След по—малко от две или три секунди, аз стоях пред Влакчето на мечтите и не знаех нито кой съм, нито откъде идвам и къде се намирам. В този момент Влакчето ми заговори с пуфтящ глас и при всяка негова дума излизаше гъст сив дим.

— Здравей, Лъки! Сега ще ти задам няколко много важни въпроса. Те изглеждат сложни като ги чуеш, но всъщност са най—простите въпроси на света. Ако успееш да ми отговориш на тях, ще можеш да се качиш при мен, за да те повозя. Готов ли си?

— Мммм... Мисля, че да. — казах аз, но изобщо не се чувствах готов.

— Първият ми въпрос е кое е най—важното качество? В този момент изпитах прилив на енергия и сякаш всички мои преживявания, мисли и притеснения най—накрая застанаха по местата си и пъзелът се нареди.

78

— Мисля, че това е смелостта. Смелостта е най—важна от всички качества, защото тя помага на всичко добро да излезе наяве. Трябва ни смелост, за да се впуснем в прикючения и да преследваме мечтите си. Трябва ни смелост, за да помагаме на другите. Трябва ни смелост, дори за да обичаме.

— Така е. — каза замислено Влакчето на мечтите. — А без кое качество сме осъдени на провал, независимо от това колко добре се справяме с другите неща от живота?

— Без трудолюбието. Защото то ни измъква от най—страшните капани, в които попадаме. Ако си трудолюбив и винаги даваш най—доброто от себе си, рано или късно, ти ще стигнеш по—далеч, отколкото си се надявал.

— Добреее. А коя е онази съставка, която прави приятелството и любовта възможни?

— Искреността. — отвърнах, без да се замислям аз.

— Браво, Лъки! Ти си вече едно голямо мъдро куче. Смелостта, трудолюбието и искреността ще ти помогнат да стигнеш до най—съкровените си мечти. Хайде, качвай се при мен и да започваме нашето пътешествие! В момента, в който се качих на Влакчето и то потегли, отново се чу страшен тътен. Отне ми известно време да се осъзная и като се окопитих, разбрах, че една летяща чиния се е блъснала във Влакчето.

— Внимание! Внимание! Повреда! Техническа повреда! Това беше гласът на Влакът на мечтите.

— Повреда! Падаме! Внимание! Влакчето се спуска към земята! Инстинктивно се хванах за дръжката на купето, в което се бях настанил.

— Повреда! Падаме! — съобщаваше отново Влакчето на мечтите. — Внимание! Опит за евакуация и кацане в река Дунав! Всички да запазят спокойствие! Погледнах през прозореца и видях как се приближаваме ужасно бързо към огромната река.

— Бим—ба—ла—бим! Бум—са—ла—дум! Нека от Влакче на мечтите се превърна в кораб на мечтите! — извика Влакчето. И някак съвсем като на магия Влакчето се превърна в голям, стабилен кораб.

— Моля всички пасажери да запазят спокойствие и незабавно да се включат в управлението на кораба! — извика Влакчето. Като чух това, веднага тръгнах към главната кабина, за да помогна на другите. Беше изключително трудно да овладеем тази огромна машина в голямата река, но с общи усилия успяхме. С радост установихме, че всички сме оцелели, а влакчето—кораб ни благодари.

— Щастлив съм да имам на борда си пасажери като вас. И знаете ли какво? Няма значение дали съм влакче или кораб. Това, което има значение, е че заедно можем всичко и че сме се отправили към най—специалното пътешествие – това към нашите мечти. Да празнуваме! Нека всички хапнем торта! Влакчето—кораб беше приготвило чудна торта и всички ядохме от нея, а аз не спирах да си мисля за Чати – папагалът, който толкова много ме ядосваше, но заради когото бях тук в този момент – пораснал, помъдрял и преживял невероятни приключения.

— Хей, кораб на мечтите, нека всички хапнем по едно парче и за здравето на папагала Чати! — казах аз и се усмихнах.

79

80

благодарности Всяка среща с малките зрители беше вълнуваща и запомняща се. За близо половин година посетихме 20 населени места и изиграхме 23 представления. Приоритет за нас бяха села и градове, които имат ограничен достъп до театрални събития. За нас беше истинска чест на някои от тези места да бъдем първото представелние за детската аудитория. Основен партньор на проекта беше Фондация Заедно в час с мрежата си от училища в цялата страна, от които гостувания са осъществени в: 156 ОУ «Васил Левски» – Кремиковци; ОУ «Св.Св.Кирил и Методий» – с. Ясеновец, Разград; ОУ «Христо Ботев» – с.Търнава, Враца; IОУ «Васил Левски» – Костинброд; ОУ «Петър Парчевич» – гр. Чипровци; СУ «Свети Паисий Хилендарски» – Златица; СУ «Св. Св. Кирил и Методий» – с. Бутан, Козлодуй; СУ «Отец Паисий» – Самоков; НУ «Отец Паисий» – с. Динк, Пловдив; ОУ «Св. Св. Кирил и Методий» – Ветрен; ОУ «Свети Паисий Хилендарски» – с.Равно, Разград; ОУ «Св.Св.Кирил и Методий» — с. Ръжена/с.Бузовград, Казанлък; ОУ «Васил Левски» – с. Орешене, Ловеч; СУ «Гео Милев» Белозем, Пловдив. Впоследствие се присъединиха и Народно Читалище Огнище 1930 – Челопек, Национална асоциация за приемна грижа – Видин и училищата IV ОУ «Св. Св. Козма и Дамян» – Сандански; ОУ «Васил Левски» – Правец; 191 ОУ «Паисий Хилендарски» – Железница, ОУ «Св. Св. Кирил и Методий» – с. Сърнево, Стара Загора. И тъй като «Джобни чародейства» е проект, който черпи вдъхновение от различни места и среща различни съмишленици, няма как да пропусна да изразя искрената си благодарност към: децата и екипа от Център за демократично учене, ХаХаХа Импро Театър, Duda Paiva, Малка Театрална Компания, Театър Трио, Театър Арт Ленд, Stand up Muppets show, Natacha Belova, Николай Тодоров, Петя Кокудева, Ивайло Митев, Иван Цонев, Буря Пандова, Роси Казакова и Фондация Арт Офис.

81

Мануела Саркисян е артист на свободна практика. През 2011г. става съучредител на Фондация за културно развитие СИДЕЯ, в чиято дейност активно се включва до края на 2015г. В рамките на неправителствената организация освен артистичните участия, Мануела придобива ценни умения и опит в управлението на проекти. Паралелно на това тя посещава редица програми в страната и чужбина, обхващащи области на съвременния танц и пърформанс, улично и цирково изкуство, импровизационен и куклен театър. Представлението «Джобни чародейства» се ражда като естествено продължение на вдъхновението ѝ от работата с деца. Тя вярва в мъдростта на Чародея, знае, че чародейската комбинация работи и е убедена в съществуването на чародействата. Повече информация може да намерите във Facebook @ManuelaSarkissyan ПОЗИЦИЯ В ПРОЕКТА: АКТРИСА И РЪКОВОДИТЕЛ

Лети Живкова е художник с много богат опит в областта на приложните изкуства. През януари 2015г. се появява първото издание на «Театър в куфар» във Варна. В неговото разработване тя влага всичко усвоено през годините, продължавайки да се учи и вдъхновява и досега от различни автори на приказки и илюстратори. По този начин тя вдъхва живот на своите персонажи и техните светове, които може да разгледате подробно на Facebook страницата ѝ Lety — Mosaic of Memories ПОЗИЦИЯ В ПРОЕКТА: ИЛЮСТРАТОР

Светослава Койнова завършва Право в СУ «Св. Климент Охридски», след което специализира в Белгия. Трябват ѝ точно 2 г. работа в офис, за да разбере, че това не е нейното призвание. Пътят на промяната започва, когато записва магистратурата Творческо писане в СУ, след което решава да обедини любовта към писането и езиците с любовта към децата и да създаде Part Time Language and Culture Center (www.part—time.bg). Ако трябва да се опише с една дума, тя би избрала «любов». И тъй като любовта е най—голямата ценност и движеща сила за Светослава, мотото на Парт Тайм и на всичко, в което тя се впуска, е «We love what we do». ПОЗИЦИЯ В ПРОЕКТА: СЪАВТОР И ТВОРЧЕСКИ РЕДАКТОР

Стойчо Чакъров е специалист с над 15 години професионален опит като дизайнер и художествен ръководител в различни дисциплини — Корпоративна идентичност; Оформление и печатна графика; Илюстрация; Визуална комуникация за културни и артистични проекти, реклама и медии, интернет проекти и др. Участва в редица колективни изложби на изящно и приложно изкуство, дизайн, фотография и съвременно изкуство в страната: Неохраняема зона (проект на Stalker graphic design studio), Биенале на графиката – Варна, Sofia Design Week (One Design Week) и др. Живее и работи в морската ни столица. ПОЗИЦИЯ В ПРОЕКТА: ГРАФИЧЕН ДИЗАЙНЕР

Илина Славова е на 20 години. Родена и израснала във Варна, в компанията на топлото море и ветровитите зими. В момента учи Книгоиздаване в СУ «Св. Климент Охридски». Има зад гърба си няколко лета като доброволец по проекти, облагородяващи Варна. Благодарение на доброволчеството открива нови умения и качества в себе си и подобрява тези, които е имала. Обича новите хора, запознанства и изживявания. ПОЗИЦИЯ В ПРОЕКТА: ТРАНСКРИПТОР

джобни е проект в развитие. Ако искате да научите повече или да се свържете с нас, посетете fb.com/DzhobniCharodeystva ... и предайте нататък!

Чародея е пазителка на изгубените приказки. Единствено, ако притежаваш чародейската комбинация, можеш да я видиш. Случи ли се това, то със сигурност не успяваш да преброиш колко точно джоба има тя. Последвай я, за да откриете приказка заедно и да се сдобиеш с таен магически дар.

ПРОЕКТЪТ СЕ РЕАЛИЗИРА С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА НА «КУЛТУРНА ПРОГРАМА ЗА БЪЛГАРСКОТО ПРЕДСЕДАТЕЛСТВО НА СЪВЕТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ 2018 Г.» НА НАЦИОНАЛЕН ФОНД «КУЛТУРА»