Probe Issue by Meanstream

b MEANSTREAM

probe issue

free

проба saint eugenius

probe issue

манифест

manifesto

under his voodoo

thanks, sandoz!

политикsux

politicsux

гранична зона

a border area

stoichkov... izguben v prevoda

загмайстер, добър дизайнер

sagmeister, a good designer

MEANSTREAM

Under his voodoo

Мултинационалната култура на Лос Анжелис е излъчвала много герои, но малко от тях са успявали да съчетаят уличните рими на мегаполиса, с които модерният ърбън човек си пържи съзнанието. С петолистен поздрав към ямайските братя, с нервен уклон към пънка и и west-coast хип-хоп заплахата, музиката създава свои измерения, които в крайна сметка водят до пропастта. Брадли Ноуел се опита да я прескочи. Познайте какво стана. Казано накратко – съдбата е кучка. Понякога позволява на пълни нещастници да я яхнат и техния окаян живот винаги дава храна за размисъл към гореспоменатата теза. Други пък са направо подминавани, въпреки че могат да променят всичко. Става дума за хората, които живеят за нещо, а не просто до 10-то число за аванас. Хора, които правят нещата по своя си начин. Като Брад Ноуел - човек, роден с китара в ръка, който живее край училището на улицата и за някакви свои собствени невръстни бесувания си е спечелил терапия с риталин – магическото лекарство на 70-те, което успива демоните в буйните хлапета за утеха на техните родители. С други думи – легален наркотик за масова упореба, за който Кърт Кобейн твърди, че след години го е тласнал към твърдите наркотици. Наистина невероятно е, какви неща се продават легално по аптеките. През ‘88, когато (какво се е случило през тази година?) Брад, Бъд Гъф и Ерик Уилсън вече са създали Sublime – един вуду танц от града в

края на двайсти век. Смесване на стиловете, текстове като графити, много пиене и марихуана залягат във философията на бандата. Тримата обикалят Южна Калифорния, за да свирят по барове и купони срещу пиячка. Което си е в стила на странстващите музиканти от приказките, които вече имат слънчеви очила, очукан ван и зачервени, плувнали очи. Не е известно в какво са се забъркали, но според запознати източници, става дума за сериозни злоупотреби. Както и първи спречквания с органите на реда. И с лепкавата действителност на ежедневието, което трябва да бъде избегнато, премахнато и направо забранено, защото храни мозъка с несъществени неща. Всяка група си има периоди на интоксикация, но нещата в един момент опират до това дали купонът някога ще свърши. Sublime не са кварталния оркестър за сватби и погребения и успяват да се задържат на пътя. През 1991 албумът Jah Won't Pay the Bills вижда бял свят, но популяризирането му пропада, главно защото Бъд Гъф работи усилено за званието Посланник на дрогата. Не го получава, но влиза в клиника и касетата, която се продава по концерти и в забутаните квартални магазини, остава за колекционерите. В размирната за цветнокожите народни маси от Лос Анжелис 1992 Sublime обикалят щата и продават от багажника на колата на Брад 30 хил. копия от албума 40 Oz. to Freedom. Този материал е доказателство, че потенциалът няма значение, до-

MEANSTREAM

като не бъде забелязан. Енергичност до истерчиност, музика във всички посоки, живот на път във ван. Въпреки всичко, Sublime остават извън полезрението на големите радиостанции, докато Лос Анжелис е в пламъци. Wanna let it burn? В името на едно по-изострено вдъхновение Брад Ноуел започва двугодишен експеримент с хероина. Целта е място в класациите, изходът – неизвестен. Между редовете на песните му започват да се прокрадват намеци за дрога, шепот на дилъри, срещите зад ъгъла. Може би експериментът е помогнал. Може би Ноуел си е продал душата на дявола на плажа в Лонг Бийч. Може би просто моментът е бил подходящ. През ’93 парчето Date Rape влиза в плейлиста на радио KROQ и нещата за Sublime започват да се случват. Албум за $ 1000 с място в класацията на Billboard в продължение на 50 седмици. Извънквартална слава и възможности за пробив. Феминистки бунтове срещу съдържанието на песента и бойкот на клипа от страна на MTV. Плюс легендарната порно-звезда Рон Джереми, взел участие във въпросния клип. 40 Oz. to Freedom се оказва обещание за голяма сцена, платинени карти и хотелски стаи с климатик и мокър бар. Денят се превръща в нощ, а нощта преминава в ден и така до края на света, когато можеш да си го позволиш. Влезли в диаметъра на голямата игра, Sublime продължават да живеят като сърфистите с китарите от плажа. Брад, Гъф и Ерик пият текили и пушат в джойнт в дру-

жески разговор с DJ Jed the Fish в студиото на KROQ и съответно са изритани от радиото завинаги, но наркотично-алкохолните ексцесии набират сила. Времето преминава в орбитата Sublime, която е скрита от гъст, сладникав дим, пиянски крясъци, мелета и неспирен поток от музика за масите. Когато едно меле е в разгара си то не може да бъде спряно, а Брад Ноуел пие и се бие по време по време на американското Warped турне. Това са нормални неща, това се случва, когато си пиян, случва се всеки ден, казва Брад в търсене на философската връзка между бутилката и юмруците. По същото време Гъф е арестуван за притежание на наркотици. Докато Sublime набират популярност в ефира, Брад Ноуел се превръща в герой от собствената си песен Pawn Shop. Вдъхновението излиза много скъпо, реалността в текстовете – опасно изгорена, докато животът бавно се опакова във фолио, вечно готово за употреба. Ноуел се закача на хероин, като резултат от своя творчески експеримент и вдъхновението му постепенно го изяжда. Негови китари често се оказват до касетофони за коли и стари часовници Casio в някоя заложна къща, откъдето Майкъл Мигел Хаполд (съосновател на легендарния Skunk Records) ги откупува. В личен план успехът на групата за Брад се оказва стълбата, която води надолу и той все почесто поглежда към пропастта. А пропастта може да утешава с безкрайност, може да води към някакво по-добро място, да

MEANSTREAM

обещава нещо различно, за което задължително трябва да си платиш, но все пак си остава пропаст и единственото сигурно е, че ще се размажеш долу. Това е озъбената реалност, която убягва на артистите и глупаците. В следващите три години в Брад Ноуел живеят няколко различни личности. Изгряващата звезда обикаля неуморно щата промотирайки новият албум Robin the Hood, свири по клубове и концерти, забавлява се партизанската и е по следите на златния подпис с някой голям лейбъл. Смачканият тип виси на ъгъла, докато очите му, скрити за слънчевите очила, трескаво прескачат от лице на лице в очакване на Човека. Съпругът се опитва да слезе от острието на бръснача, въпреки че знае, че депресивните му енергии взимат превес над естествените защитни механизми, което означава, че от дяволското хоро няма откачане. В интервю за Rolling Stone, съпругата му Трой Дендекър споделя, че Ноуел е бил много приятна личност под въздействие на дрогата, но докато е бил трезвен, е бил труден за понасяне. Трой твърди, че част от Ноуел никога не е била удовлетворена - дори и да беше щастлив на 80%, то в останалите 20% щеше да е тъжен и това го изяждаше. Тя смята, че предписваният в детството му Риталин, е причина за пристрастяването му към хероина. Освен това, той искаше да е рок-звезда. Казваше, че наркотиците са много рок-енд-рол. Пери Фаръл и Кърт Кобейн употребяваха и Брад искаше да опита. Те наи-

стина решиха, че музиката им се получава по-добре, когато са надрусани – имам предвид, че Robin the Hood беше записан, докато Брад беше в най-смазания си период. Албумът е страхотен, но изцяло е посветен на хероина. Бащата търси лечение в рехабилитационна клиника в името на новородения Джейкъб, докато в същото време по-тъмната половина от него остава завинаги тъжна, а несигурността и депресията попиват в костите му. People always ask me why people are all fucked up / At every corner liquor store, изповядва се Брад в контекста на един начин на живот в забавен кадър, където правилата са му ясни до непоносимост и където човек не намира отговорите са себе си между две дръпки на плажа, в бирената пауза по време на концерт в клуба или в кварталния магазин за алкохол. Където кариерата и личния живот на човек вървят в противоположни посоки и личността избледнява до разпад за сметка на публичния образ. Образът на Брад Ноуел започва да избледнява през 1996. Sublime се подготвят да запишат първият си албум за голям лейбъл. Продуцент е Пол Лиъри от Butthole Surfers, а записите се извършват в студиото на Уили Нелсън в Остин, Тексас. В този момент Ноуел вече е изгорял в индивидуален хаос, среднощни видения и оголено творчество. По пътя е изгубил някаква част от себе си, талантът му избутва групата напред, но парите му пълнят джобовете на дилърите. Същият месец Брад е похаричл над $ 4

MEANSTREAM

хил. за наркотици. По време на записите се налага някой да наминава през банята, за да се увери, че е жив. В по-добрите си дни, Sublime пият коктейли, пушат трева и записват с желание. Друг път никой не може да си стои на краката, нещата излизат извън контрол и избухванията в студиото не оставят никакъв шанс на музиката. Те бяха големи пичове, но в студиото беше истински хаос, казва продуцентът Лиъри, станал свидетел на урагана от биполярни емоции, който налива масло в огъня на творческия процес. Най-важният запис изцежда всичко от Брад и той се прибира вкъщи по-рано. Брад Ноуел не е първият, който е видял върха, но не е имал сили да стигне до него. Същественото в случая е взаимодействието между талант, мисъл и мисия, които се комбинират в летална свръхдоза на 25.11.1996. Човекът, написал историята на живота си от предната седалка на вана, остава завинаги на пътя. Бъд Гъф открива Брад в леглото му, безжизнен и с увиснали на пода крака в хотелската стая на Ocean View Motel. Официална диагноза – смъртоносна хероинова доза. Неофициална диагноза – 28 години на ръба между голямата мечта и тоталната невъзможност тя да бъде постигната. Последните прашинки от един живот като пламък потъват във вълните на Surfside. Поредното доказателство за това, че някои артисти са големи, без приживе да са били известни. В повечето случаи тяхната смърт е начало на голямата слава, все едно обще-

ството не може да ги понесе, докато са живи. Прозренията на един мъртъв човек звучат по-авторитетно, но си остават прозрения на един мъртъв човек и това е по-голямата загуба. В тон с драматичния край на тази песен, по ирония на съдбата, най-големият проект на Брад Ноуел всъщност го унищожава. Sublime достигат до върха след смъртта му, но Брад става жертва на собствения си експеримент. Все едно е продал душата си, за да успее групата му да пробие. Човекът има две съдби – злощастно загинал музикант или непознатият от края на бара? А личността и артиста окончателно се разделят, защото пороците на първия пречат на възможностите на втория. Докато артистът твори изкуство, личността руши всичко останало. Всъщност, Брад от Sublime и Брад Ноуел никога не са имали общ път. Тяхното ожесточено, болезнено, гневно, зациклило съвместителство остана на чаршафите на Ocean View Motel в тленния си вариант. Под неопределима форма на материята, истинската част от човека дава смисъл на нещата, които този човек е напрaвил, както и нещата, които е искал да направи, но дори не е успял да проследи с поглед. текст Стефан Стефанов фотография Internet

MEANSTREAM

THANKS, SANDOZ! via cowboybooks.com.au

Тези 9 рисунки са дело на художник под влияниеТо на lsd каТо часТ оТ ТесТове, провежд ани оТ правиТелсТвоТо на саЩ с психомимеТични наркоТици в края на 50-Те. на художника е д а дена доза lsd 25 и свободен досТъп до ку Тия, пълна с пасТели, моливи и бои. за д ачаТа му е била д а нарисува лекаря, с койТо е говорил. lsd е изолиран за първи пъТ през 1938 в лабораТорииТе на швейц арския фармацевТичен гиганТ sandoz по полусинТеТичен пъТ оТ алкалоиди на моравоТо р огче оТ алберТ хо фман.

These 9 drawings were done by an arTisT under The influence of lsd - parT of a TesT conducTed by The us governmenT during iT's dalliance wiTh psychoTomimeTic drugs in The l aTe 1950's. The arTisT was given a dose of lsd 25 and free access To an acTiviT y box full of crayons and pencils. his subjecT is The medico ThaT jabbed him.

MEANSTREAM

минути

след

първата

доза

(50ug)

Наблюдаващият лекар отбелязва - пациентът избира да започне да рисува с въглен.

Експериментален доклад - състоянието е нормално... все още не се наблюдава ефект от наркотика.

MEANSTREAM

85 минути след първата доза и 20 миути след като втората доза е била приложена (50ug + 50ug) Пациентът

изглежда

еуфорично.

мога да ви видя ясно, толокова ясно. Това... ти... това е всичко... имам малък проблем в това да контролирам този молив. изглежда, че иска да продължи напред.

MEANSTREAM

часа

минути

след

първата

доза

Пациентът изглежда много съсредоточен върху рисунката.

контурите изглеждат нормално, но много живи - всичко променя цвета си. моята ръка трябва да следват смелите извивки на линиите. чувствам се така, сякаш съзнанието ми е разположено в тази част от моето тяло, която е активна в момента - моята ръка, моят лакът... моят език.

MEANSTREAM

часа

минути

след

първата

доза

Пациентът изглежда увлечен от своя блок с хартия.

опитвам друга рисунка. контурите на модела са нормални, но сега тези на рисунката ми не са. очертанията на ръката ми стават твърде неестествени. Това не е много добра рисунка май, а? предавам се - ще се опитам отново...

MEANSTREAM

часа

Пациентът

минути

започва

бързо

след с

първата друга

доза

рисунка.

Ще направя тази рисунка без да прекъсвам линията... без да спирам... една линия, без прекъсване! След завършване на рисунката пациентът избухва в смях, след това започва да изглежда разтревожен от нещо на пода.

MEANSTREAM

часа

миути.

след

първата

доза

Пациентът се опитва да се покатери върху кутията, като цяло е развълнуван и тревожен - отговаря бавно на предложението дали би желал да направи още няколко скици. Станал е до голяма степен безсловесен.

аз съм... всичко е ... променено... те се обаждат... лицето ти... преплетени... кой е... Пациентът си мънка едва доловима мелодия (звучаща като благодаря за паметта). Той променя техниката, с която рисува на темпера.

MEANSTREAM

часа

минути

след

първата

доза

Пациентът се оттегля към леглото, прекарва около два часа лeжейки, размахвайки ръце във въздуха. Завръщането му към кутията с материалите е ненадейно и бавно, сменя техниката с писалка и акварел.

Това ще бъде най-добрата рисунка - като първата, но подобра. ако не съм внимателен, ще изгубя контрол над движенията си, но аз ще се справя, защото знам. знам - (тази дума се повтаря много пъти). Пациентът нанася последната половин дузина корекции по картината, докато в същото време тича напред-назад из цялата стая.

MEANSTREAM

часа

минути

след

първата

доза

Пациентът продължава да се движи из стаята, пресичайки пространството в сложни вариации от движения. Минава час и половина преди отново да седне и да рисува – той изглежда преодолял въздействието на наркотика.

мога да почувствам коленете си отново. mисля, че започва отново да изчезва. Това е доста добра рисунка - този молив е толкова голям, че е трудно да го държа - (той държи пас т е л ) .

MEANSTREAM

часа

след

първата

доза

Пациентът ляга на леглото. Той споделя, че интоксикацията е отшумяла, с изключение на изкривяванията на лицата ни. Молим го за една финална рисунка, която той изпълнява без всякакъв ентусиазъм.

нямам какво да кажа за тази последна рисунка - лоша е и безинтересна. сега искам да се прибера вкъщи...

MEANSTREAM

Няма да влизам в полемика. Полемиката у нас е антре към размяната на псувни. Просто искам да съм откровен. Кой друг, освен мен, се опитва да говори откровено? Аз не съм политик, не продавам коли, не давам лизинги! Някой друг откровен? А някой откровен идиот? Но ситуацията го изисква, защото едно младо момче се нуждае от помощ, за да си разясни защо се чувства като чужденец в собствената си държава. Говори ми за политика. Искрен е, защото е много млад. С времето ставаш нещастник, защото ден

след ден гледаш как нещастниците печелят голямата пачка. За всички останали остава отворен въпросът за емиграцията или доброто старо гаснене. Най-добрите екземпляри на републиката гаснат, заради малкото, но съществено натрупване на хаос и беззаконие. Нормалните хора не могат да живеят в това и да грухтят недоволно, но тихо, по спирките, моловете и фитнес-залите. Както и да е. Той иска да си изясни нещата, но никой не е способен да му обясни нищо. Нещата у нас не се обясняват. Те се заповядват

или се премълчават. Ако не знаеш нещо или се рекламираш с това, или си траеш, но не ти хрумва да разбереш какво става. Щом не е достигнало до теб, значи не е важно и не може да размести паяжините в твоя свят. Той е прочел това-онова, слушал е в часовете по история в училище, където можеш да разбереш, че страната ти е била фактор преди десет века, но никой няма очи да ти обясни защо е такава пародия от 70 години насам. Въпросът не е, че историците още осмислят един период на жалък фарс.

Въпросът е, че пародията е с участието на абсолютно всички в поддържащата роля, но никой няма куража да си го признае. За периода 1944-2010 всички си траят и се сърдят напосоки. Затова не знам откъде да започна тази изтъркана история. Всичко това е разказвано и преразказвано толкова пъти, че истината се е загубила някъде по пътя. Всъщност, вече няма истина, има варианти на преразказаната история. Всеки си я тълкува, възприема и негодува срещу нея, както си иска. Така е и по-удобно за хората, защото

всеки претендира, че живее в свободна държава, има някакво мнение по въпроса и че това е по европейски правилно. Което, всъщност, е грешно, защото мнението само по себе си не означва нищо. То не е аргумент, то не доказва нищо. То не е индикатор за истинност, то не е фактор-филтратор на обективната реалност. Затова всеки таксиметров шофор и коафьор си има скапаното мнение, но не всеки има аргументи да защити съдържанието му. Мнението е знакът, който посочва до какво ниво на личностно

развите си достигнал, но това не означава, че то има нещо общо с истинноста. Логиката и фактите имат. Ако нещо е грешно, само глупаците си слагат розовите очила и го легитимират. Друг е въпросът, че никой не търси смисъл в нещата, които мисли, защото важното е, че въобще си прави труда да мисли. Това е режим на съществуване на ниски обороти. По-скоро придвижване, отколкото движение. И по-скоро натрупване, отколкото осмисляне. Политика, значи. Политиката у нас е чудови-

щето, което изяде създателя си. Така, вместо да служи на обществото, чийто израстък е, политиката задава параметрите на обществото. Затова, ще започна тази жалка история с това, че комунизмът реално успя да промие няколко поколения европейци. Комунизмът у нас си отгледа една среда, в която може да същестува вечно. Под каквито и названия да си крие мръсните игрички, бюрократичната ленивост и псевдо-социалните си капани, комунизмът се превърна от куха идеология в кух начин на живот.

MEANSTREAM

Соц мечтата още е жива, но сега е трансформирана от партийно натегачество в корпоративно натегачество. От липса на социалистическа етика в липса на социална етика. От отвратителен мързел в отвратителен конформизъм. От липса на елементарни неща до свръхконсумация. От тоталитаризъм в добре организиран хаос. За тази мечта се говори като за американската – като за частица от един всевишен план, който да даде на всекиму според невъзможностите. Мечтите затова не са реалност. Ето

защо ние винаги замазваме реалността с интепретации, просто защото реалността ни дава твърде много сигнали за това, че нещата не вървят. Реалността заличава рехавата надежда, че някога нещата тук ще се променят. Нашата реалност е лепкава, устойчива и бързозасъхваща. Разбираш го, когато осъзнаеш, че газиш в бетон. Обществено-политическият цикъл тук работи по силата на закони, които интоксикират цялата република. Нещата от години се движат по инерция, а всеки знае, че когато мачът върви, играчите

не се сменят. В нашия случай резерви няма, титулярите печелят всичко. И това не пречи на никого. Затова хората, които са прекарали поголямата част от живота си през комунизма, не могат да управляват. Повечето от тях въобще не осъзнават, че годината не е 70-та, а 2010-та. Искат да вкарат всички в своя сън, че е по-хубаво, когато нищо не зависи от теб. Искат да повярваш, че знаят по-добре от теб, въпреки че знаят колкото теб, но с тази разлика, че по-малко им пука. Предпочитат да поддържат фалшивата идеоло-

гия, която маскират и популяризират като народен манталитет. Тази идеология не приема откази, но слага всички под един знаменател. Този на атрофията. Фалшивата идеология у нас създаде купища фалшиви хора с картонени идеали. Тези хора си мислят, че триумфът на външността над същността е в своя финален етап. Те нямат нищо против трансформацията, защото вече имат пари да си го позволят. А когато хората тук имат пари, ги харчат за безполезни неща, защото не познават друг начин да заявят

присъствие пред света. Имам-консумирам-мърлям е нишката на мисълта им. Консумацията като акт осмисля съществуването им като граждани, защото тук всеки има претенция да бъде някой. В същото време, всички са никои в един общ масов гроб. Сега хората пак се фалшифицират и пак си мислят, че това не се отразява на техния стандарт на живот. Стандартът на живот може да бъде едно истинско социално клеймо у нас. Навсякъде се говори за пари, награди в размер на хиляди се обещават от разни игри,

фондове в размер на милиони изчезват като гора в частен имот. Тези, които имат, все повече ще дразнят тези, които нямат, докато тези, които нямат не станат същите обществени канибали като тези, които имат. С тази разлика, че пак няма да имат. Но не биха се поколебали да направят каквото и да е, за да притежават всичко. За съжаление, българинът не иска да живее като беден, но не знае и как да живее като богат. Затова, когато спечели пари, се държи като богат бедняк. Усвояването на западните влияния в републиката протича по един изкривен начин. Всичко се взима наготово, колкото да стане обект на притежание, без никакъв уклон към асимилация. Просто пренасяме един друг свят в нашия и започваме директно да го експлоатираме, докато ни върши работа. Това, което правим ние сега е да стоим с ръце в джобовете и да гледаме Евроспорт. Знаем за импийчмънт, популизъм и хюман рекрутмънт, но това не ни прави по-богати, нито по-щастливи. Просто обичаме да използваме непознати думи, които да изпразваме от съдържание. Затова имаме и съзнания, които да изпразваме от съдържание. Днес имаме Фейсбук с нашите две хиляди приятели, но нямаме представа кой е човекът, който живее в съседния апартамент. Понякога не знаем дори името на човека, до когото се събуждаме. Всеки е мениджър на нещо, прави бизнес планове, преструва се, че работи, но накрая на месеца няма пари, защото е изпил и издрусал всичко или си е купил плазма на изпла-

щане. Все пари на вятъра. Въпросът е, че се глобализираме по най-първичните информационни пътища. За съжаление, политиката стана мръсна дума. Казвам за съжаление, защото политиците са огледалото на един народ. Тези двеста и педесет души в парламента не са паднали от небето, не са поникнали от земята, въпреки че понякога имат коефицент на интелигентност, колкото на зеленчуци. Тези хора са родени в сърцето на масата и се излагат пред електоралната сбирщина чрез всичките недостатъчци на същата тази сбирщина. Като казвам сбирщина, имам предвид същата сбирщина като тази в градския транспорт – всякакви хора на всякакви възрасти, които не правят нищо друго, освен да се бутат с лакти и да се псуват наум. На никой от тях не му е добре, защото другият му е виновен за нещо. Всеки иска повече, на всеки нещо му пречи, защото чувства, че нещата могат да бъдат по– добре, но не са. Защо не са? е въпросът, който рефлектира в ниски заплати, ниски очаквания и ниски резултати. На косъм от вътрешно-мисловната революция, вратите се отварят и хората слизат на спирката. Революцията може да почака. Защо политиците нямат кредит на доверие? На тези хора не бих им дал кредит, дори за да си купят вафла. Те и не искат моя кредит, защото и без това в политиката няма печеливши и губещи, има управляващи и опозиция. Политиците би трябвало да водят преговори, да кроят дългосрочни сратегии или поне да знаят какво се иска от тях. На по-

литиците тук им харесва да стоят на едно място и да се преструват на някаква алтернатива. От години насам политиката няма алтернатива – тя е един цирк, който се излага по света и у нас и който издържа на гърба си хиляди: асистенти, секретарки, пазачи, охранители, преводачи, журналисти, доставчици, престъпници, шофьори, глупаци, чистачки, нагли, чиновници, дилъри, техници, безделници, едри бизнесмени, кръчмари и пр. Политиката не иска да излъчи алтернативни варианти, защото може да съществува и без да го прави. Политиката у нас е като повлеканата в миньорското селище, която няма да се вчеше и нагримира, защото и без това друга в селото няма. Политиката просто си я има и човек се сеща за нея като за футболен мач в неделя, някое досадно старо гадже или лошото време. Освен това, политиката не може да бъде хоби. Тя е професия, а не параван за финансовоикономически удари под кръста. Затова от години в котилото на пл. Цар Освободител се бутат бизнесмени от нагъл характер, хората си мислят, че това е положението, а бизнесмените нямат нищо против. В нашия обществен договор сме делегирали на управляващите правото да бъдем овчедушните, но добродушни хорица с хубавите жени и благата ракия, които нямат нищо против да ги споделят с целия свят, защото това е всичко, с което се се гордеем. Жени и пиене. Само това ни е на сърцето и на акъла. Целокупният български народ ще да успее да се оправи (защото ние винаги

MEANSTREAM

се оправяме, само че оправия от масова слабохарактерност няма. Има само последици от нея!), само ако Господ е българин, а това вече се случи един път. Жалко само, че се случи по време на футболен мач, а не на Площада, например. По каквато и да е причина, в която и да е година. Политиката е пародия. За съжаление. Един дългогодишен сапунен сериал с нашия живот. Част от пейзажа. Игра, която не е за простосмъртни, освен по избори. Ръждясал социален механизъм, който не работи и за това по нашенски е зарязан в задния двор за едни подобри времена. Когато се о п р а в и м . текст Стефан Стефанош фотография Saint Eugenius, Пьотр

г з с п к д р м

н о

ъ в а

з н MEANSTREAM

л е

н л

ъ в и н

н и MEANSTREAM

а а д м е и я

MEANSTREAM

вижте

добре

тази

представете

си,

поляна, че

това

тов

не

вярв

колко

струва

колко

трябва

да

платя,

за

да

ви

нищо,

точ

представете представете

си,

че

си,

че

аз това,

ви

което

представете

там там там там

наистина

изглед,

виждате

не

си,

може

да

може може

ходил е

да

дълго ходил

може

да

една

не

но

инвалид

ходила

жен

да сте

ходили

вие

последното

сте

линия

променя

човек,

че

вие

койт

но

да

само

създаден

човек,

минал

да

може

линия,

време

може

там

от

вс

възрастен

там

са

чернокож,

ходил

може

поглед

че

е да

там

тази

предлагам

ходили

една

там,

утъпкана

вие

ивица

трева,

няма разлика между хората на тази земя, както няма никаква разлика между тревата от едната и от другата страна на утъ някой

стъпкал

съзнанието

щ на

тревата

разделянето

на

хората

разделяйте текст

по

групи

по

а не

eugenius,

MEANSTREAM

ви

групи

да

рационално saint

за

разделянето

ви,

? само

фотография

sain

тази

ва

небесно-зелена е

ливада.

вашето

съзнание.

вашето

съзнание.

вате

ли? вашето

убедя,

че

съзнание?

тази

поляна

вашето

съзнание?

чно

така.

една а

граница

ходене

към

върху

две

тревата

сичко

различни две

гледни

парчета

земя,

населявани

това

то

се

чуди

ли

се

по-посърнала

да

от

ви

струва

този линията

или

ходил

мъж. всеки.

като

не

по-големи,

сте

там,

направена

живота

да. възможно.

вие

от

факт? двойна?

ходил малки

обяд. черно-бяла?

от

ли

си на

тревата

да

видове. илюзия.

вас

става

може

като

мнения.

различни

последния

според

но

на,

изяде

поляната

количка,

дали

ли

точки

представлявате

това.

вашето

съзнание.

върху

пканата пътека – просто на мястото й тревата е смачкана, но това по нищо не прави двете разделени половини различни. накара

да

мислите,

че

хората

са

различни.

даден

рационален

признак

не

дискриминация.

даден

рационален

признак

не

дискриминация.

о боклука, eugenius,

а но визуализация

MEANSTREAM

а и

, хората.

luca

mainini

MEANSTREAM

stoichkov... izguben v prevoda текст Стефан Стефанов, Saint Eugenius фотография blaugranas.com, google.co.za

Неговият ляв крак взривяваше стадионите на три континента. Неговата уста е проклинала майки на повече от педесет езика. Камата в атаката, лицето на страната пред света, легендата Христо Стоичков окачи златните си обувки на стената, за да започне да носи отборите си на раменете на своето вдъхновение, но този път от резервната скамейка. След като наложи нови тенденции във футбола, чрез неуловимите за съперника игрови схеми в националния отбор, той не бе оценен по достойнство и подаде оставка през 2007. Причина за това стана злополучното 0-0 с митичния отбор на Албания. След това само съдбата попречи на Модрения ляв да спаси елитиния испански Селта от изпадане. Специалистът, който загряваше с отбора на Завод Гагарин през 80-те, за да плаши години по-късно вратарите и майките им, наскоро напусна звездната селекция на южноафриканската формация Ма-

мелъди Съндаунс. Човекът, родил мисли като: Смених Лазаров не заради контузия, а защото не бях доволен..., Имах проблеми с четвъртия рефер, тъй като той ме пазеше като защитник... и Ти ли си онзи?, с успех въведе най-новите тенденции в южноафриканският футбол, където около личността му се образува божествен ореол, какъвто г-н Стоичков заслужава отдавна. С обичайната си непринуденост и ненатрапчивост, Христо Сточиков продължава да се извисява като колос в националния фолклор. Човекът-гол, който се изразява на наречието на индианците навахо. Обществена фигура със свои виждания по всеки едни въпрос. Една от футболните звезди от близкото минало, като ван Бастен, Матеус, Клиснсман, Инс, Марадона или Тони Адамс, които доказаха, че ако си добър футболист, това непременно означава, че ще да бъдеш добър треньор.

Индивидуални награди Футболист номер 1 на България - ‘89, ‘90, ‘91, ‘92, ‘94 Голмайстор на КНК — ‘89 Златна обувка (Голмайстор на Европа) — ‘90 Сребърна топка на Франс Футбол — ‘92 Златен онз на Онз Мондиал — ‘92 Златна топка на Франс Футбол — ‘94 Голмайстор на СП САЩ с шест гола — ‘94 Сребърен онз на Онз Мондиал — ‘94 Бронзова топка за играч от СП САЩ — ‘94 Спортист номер 1 на Балканите — ‘94 Спортист номер 1 на България — ‘94 Златен крак и Най-велик футболист на България — ‘07 Национален футболен отбор на България Бронзови медали, 4-то място на СП САЩ — ‘94 ЦСКА, България Шампионска титла на България — 3 (‘87, ‘89, ‘90). Купа на България — 4 (‘85, ‘87, ‘88, ‘89).

Суперкупа — 1 (‘89). Голмайстор на България: ‘89 — 23 гола, ‘90 — 38 гола КНК: ‘89 — полуфинал, ‘89 — голмайстор със 7 гола Барселона, Испания Титла на Испания — 5 (‘91, ‘92, ‘93, ‘94, ‘98). КЕШ — 1 (‘92). Суперкупа на Европа — 1 (‘92). Суперкупа на Испания — 4 (‘91, ‘92, ‘94 и ‘96). Кралска купа на Испания — 1 (‘97). КНК — 1 (‘97). Парма, Италия Суперкупа на Италия — финалист (‘95). Ал Насър, Саудитска Арабия КНК на Азия — 1 (‘98). Кашива Рейсол, Япония Купа на Япония — 1 (‘99). Чикаго Файър, САЩ Купа на САЩ — 1 (‘00).

MEANSTREAM

Доволен ли сте от днешното представяне на вашия отбор? Two parts. I’m talking before, before the game, fifty-fifty. First half – very good, second half – I’m no like. Too much peoples come only for the… for the pass the time. No work, no sacrifice. This is the team. The next time may be no play couple guys. I’m very mad. Да поговорим за следващия мач с Orlando Pirates, които изглежда вече са в добра форма. Next game e next game e Wednesday. Sooo tomorrow… Monday, Tuesday, Wednesday, so too much games. So first day relyax (???) days conclusion the today. Tomorrow start the next game, so I have very good possibility for the win this game. Днес направихте достатъчно, за да спечелите трите точки, което е добра основа. Look, for me is very important… perform the team. Play good football. Sometimes loone, sometimes win. But I’m like peoples, the good compromise, the good heart и the believe because every day is a very important.

MEANSTREAM

Доволен ли сте от днешното представяне на вашия отбор? Ту партс. Ам токинг бифор дъ гейм – фифти фифти. Фърст хаф – вери гуд. Секънд хав – айм но лайк. Ту мач пипълс ком онли фор дъ паст дъ тайм. Но уърк. Но секрефиси. Дис ис дъ тим. Дъ некс тайм мейби ноу плей капъл гайс. Айм вери мед. Да поговорим за следващия мач с Пиратите, които изглежда вече са в добра форма. Некс гейм e некс гейм e уенздей. Соу томороу… мъндей, туздей, уенздей со ту мъч геймс. Со фърст дейс релякс. Фуйст дейс конклюшън да тудей. Томороу уи старт дъ некст гейм со ай хев вери гуд писибилити фор дъ уин дис гейм. Днес направихте достатъчно, за да спечелите трите точки, което е добра основа. Виж ся, фор ми ис вери импортант пурфом дъ тийм. Плей гуд футбол. Съмтамс люн, съмтаймс уин бът айм ляйк пипълс, дъ гуд компромис, дъ гуд хард и дъ билив бикоз еври дей ис а вери импортант.

MEANSTREAM

Загмайстер, dобър дизайнер Sagmeister, a good designer Стефан Загмайстер е австрийски дизайнер, основател на Sagmeister Inc. - студио за графичен дизайн, базирано в Ню Йорк. Публикуваме есето му Колко добро е доброто, представено на Националната конференция на AIGA във Вашингтон на 23 март 2002 и отпечатано в брой април/май 2002 на I.D. Magazine. Може да го откриете на sagmesiter.com, ако имате път натам.

Stefan Sagmeister is an Austrian designer, the establisher of Sagmeister Inc. – a studio for graphic design, based in New York. We represent his essay “How Good Is Good?” presented at the AIGA National Conference in Washington on March 23, 2002 and reprinted in I.D. Magazine April/May 2002.

Няма нищо присъщо на нашата професия, което да ни кара да подкрепяме заслужаващи си каузи, да промотираме добри неща, да избягваме визуалния шум. Такава отговорност може би съществува в нас като хора. Когато обмислях собствените си причини да съм жив, да ставам сутрин от леглото, може би щях да напиша следното: 1. Стреми се към щастие 2. Не наранявай никого 3. Помагай на другите да постигнат същото. Сега бих променил тези приоритети: 1. Помагай на другите 2. Не наранявай никого 3. Стреми се към щастие. Моето студио беше заето с готини проекти, с неща, които дизайнерите обичат да правят - като да правиш корица за книга на Дейвид Бърн. Прекарвахме си добре, докато ги правехме и понеже продуктите и събитията, които промотираха тези работи бяха добри, не мисля, че сме наранили някой, който е дал пари за тях. Едно от многото неща, които научих в годината ми без клиенти (година, заделена само за експерименти) беше, че бих искал част от моето студио да започне да прави вместо готини неща, неща със значение. Графичният дизайн на 80-те беше доминиран от въпросите за оформлението, от lifestyle списанията – време, в което The Face на Невил Броуди беше голямото събитие. 90-те бяха доминирани от въпросите за типографията, четливостта и подреждането на слоевете, а доминантната фигура беше тази на Дейвид Карсън. След като видни личности като Питър Севил наскоро заговориха за криза на непотребното и започнаха да се оплакват от факта, че съвременната култура е ежемесечна, може би най-накрая се появи място и за съдържанието, за въпросите относно онова, което правим и за кого го правим. Невероятното отражение, което имаше манифестът First Things First върху моята професия, определено сочат в тази посока. В първото изречение на първата страница на книгата Design for the Real World на Виктор Папанек четем: Има професии, които са по-вредоносни от индустриалния дизайн, но те са твърде малко. И вероятно само една професия е по-лицемерна: рекламния дизайн. Убеждавайки хората да купуват неща, които не им трябват, с пари, които нямат, за да впечатлят другите, на които не им пука, той вероятно е най-мошеническото занимание, съществуващо днес. Знам, че лошият дизайн може да навреди на нашия живот. От проблемите, които малко късче лоша типография предизвика във Флорида, до ненужния спам и свръхпроизводството на опаковки, лошият дизайн прави света едно по-трудно за живеене място. В същото време, силният дизайн за лоши каузи или продукти може да ни навреди дори повече.

There is nothing inherent in our profession that forces us to support worthy causes, to promote good things, to avoid visual pollution. There might be such a responsibility in us as people. In August, when thinking about my reasons for being alive, for getting out of bed in the morning, I would have written the following down: 1. Strive for happiness 2. Don’t hurt anybody 3. Help, others achieve the same. Now I would change that priority: 1. Help others 2. Don’t hurt anybody 3. Strive for happiness. My studio was engaged in cool projects, things designers like to do, like designing a cover for David Byrne. We had a good time designing them, and since the products and events these pieces promoted were fine, I don’t think we hurt anybody who bought them. One of the many things I learned in my year without clients, a year I had put aside for experiments only, was that I’d like a part of my studio to move from creating cool things to significant things. The 80s in graphic design were dominated by questions about the layout, by life style magazines, with Neville Brody’s Face seen as the big event. The 90s were dominated by questions about typography, readability, layering, with David Carson emerging as the dominant figure. With prominent figures like Peter Saville recently talking about the crisis of the unnecessary and lamenting about the fact that our contemporary culture is monthly, there might now finally be room for content, for questions about what we do and for whom we are doing it. The incredible impact the First Things First manifesto had on my profession would certainly point in that direction. The first sentence on page 1 of Victor Papanek’s “Design for the Real World reads: There are professions more harmful than industrial design, but only very few of them. And possibly only one profession is phonier: Advertising design. In persuading people to buy things they don’t need, with money they don’t have, in order to impress others that don’t care, it is probably the phoniest field in existence today. I do know that bad design can harm our lives. From the problems this little piece of bad typography caused in Florida to unnecessary junk mail and overproduced packaging, bad design makes the world a more difficult place to live in. At the same time, strong design for bad causes or products can hurt us even more.

MEANSTREAM

Добър дизайн + лоша кауза = лошо Свастиката. Вземете просто за пример от този стар и мощен символ и неговото превръщане в много успешна програма за изграждане на идентичност, проведена от нацистите. Кръстът. Контекстът е от най-голямо значение: християнският кръст е имал едно значение в Европа през XVI в. и съвсем друго в Индия в XX в.

Good design + bad cause = bad Just consider this age old and powerful symbol symbol and its transformation into a very successful identity program by the Nazis. Context is all-important: The Christian cross had one meaning in 16th century Europe and another one in 20th century India.

Лош дизайн + добра кауза = добро? От друга страна, лошият дизайн за добра кауза може въпреки всичко да е добро нещо. Ние направихме логото за Концерт за Ню Йорк, огромно благотворително събитие в чест на пожарникарите и полицаите, в който участваха и Пол Макартни, Мик Джагър, The Who. От гледна точка на дизайна, статуята на свободата, свиреща на китара е изтъркано клише. Предполагам, че логото няма много общо със събраните над $20 млн. за фондацията Робин Худ, всъщност, една малка част беше събрана чрез логото под формата на сувенири.

Bad design + good cause = good? On the other hand, bad design for a good cause can still be a good thing. We designed the logo for The Concert for New York, a huge charity event for the fire and policeman in Madison Square Garden, involving among others Paul McCartney, Mick Jagger, The Who. From a design point of view, the statue of liberty playing a guitar is a trite cliché. I am not suggesting that the logo had much to do with the over $ 20 million raised for the Robin Hood Foundation, well, actually, a tiny portion was raised through the logo in the from of merchandize sales.

Как да бъдеш добър? Трябва ли помощта по дефиниция да бъде себеотрицателна? Позволено ли ми е да получа нещо от самия себе си? Ако помагам, разрешено ли ми е да се забавлявам, докато го правя? Четох интервю с английски арт директор, обсъждащ своята спечелила награди рекламна кампания за една асоциация на слепите, чиято кампания е включвала едно поразяваща снимка на куче-водач с присадени човешки

How to be good? Well, does help by definition have to be selfless? Am I allowed to get something out of myself? If I do help, am I permitted to have fun while doing so? I read an interview with an art director in England discussing his award winning campaign ad campaign for an association for the blind, featuring a striking image of a guide dog with human eyes stripped in. He mentioned that he knew that a picture of a cute puppy would have raised more donations for the association, but

MEANSTREAM

очи. Той спомена, че е знаел, че картинка със сладко кутре би събрала повече дарения за асоциацията, но е бил по-заинтересуван от това да печели награди. Той нямаше проблем с това си отношение. Когато GE дават 10 млн. за семействата на жертвите от WTC, ok ли е за тях, че изглеждат добре, когато правят това? Или, един покраен случай: ОК ли е за Филип Морис да дадат 60 млн., за да подпомагат различни благотворителни инициативи и след това да похарчат други 108 млн., промотирайки своите добри дела чрез реклами в списания? Ако сте бездомници и сте получили топла храна от Сейнт Джонс в Бруклин, една от организациите, при които са отишли парите, на вас въобще не ви пука дали хората, които са ви я дали, след това ще надуват фанфари в своя чест. Макар че това наистина е един безумен случай, нямаше ли все пак да е по-добре всичките 168 млн. да се хвърлят в обикновен рекламен бюджет? И защо толкова много звезди участват в благотворителни дейности? Преди 5 години си мислех, че те просто искат да промотират своите кариери. Сега съм до известна степен помалко циничен. Възможно е повечето от тях просто да са осъзнали, че парите/славата/успехът не носят обещаното удоволствие и търсят нещо по-смислено. Бедният Стинг практически разсипа кариерата си с цялото това правене на добро, превръщайки себе си от готиния вокал на Police в просто още един сантиментален бард, защитник на дъждовните гори. Откъде дойдоха критиките? Ако се подигравам на Стинг, карам ли другите звезди да се откажат да последват примера му и по този начин да допринасям за унищожението на дъждовните гори? Ако

was more interested in winning awards. He had no problems with this attitude. When GE gives 10 million to the WTC victim families, is it ok for them to look good for doing so? Or, a more extreme case: Is it ok for Philip Morris to go and give 60 million to help out various charities and then spend another 108 million promoting this good deed in magazine ads? If you are homeless and you just got a hot meal from St. Johns in Brooklyn, one of the organizations the money went to, you don’t really give a shit if the people who gave it to you tout their own horn afterwards. Even though it really is a ridiculous case, isn’t it still preferable to blowing the entire 168 million on a regular ad budget? And: Why are so many celebrities involved in charities? Five years ago, my feeling was they just wanted to promote their careers. Now I am somewhat less cynical. It is conceivable that many simply came to realize the pursuit of money/fame/success does not hold the contentment it promised and are on the lookout for more significance. Poor Sting practically ruined his career with all his do gooding, transforming himself from the cool leader of the Police to just another sappy rain forest bard. Where do the critics come in? If I make fun of Sting, do I keep other celebrities from following his lead and therefore somehow contribute to the destruction of the rainforest? If I do criticize Sting, do I have to have a better idea to help the world? When philosopher Edward DeBono talks about values, he puts them into four equally important sections: Me-values: ego and pleasure; Mates-values: belonging to a group, not letting it down; Moral-values: religious values, general law, general values of a particular culture; Mankindvalues: human rights, ecology. I often make the mistake of

MEANSTREAM

критикувам Стинг, трябва ли да имам по-добра идея как да помогна на света? Когато философът Едуард ДеБоно говори за ценностите, той ги подрежда в четири еднакви по значение раздела: Аз-ценности: его и удоволствие; Приятелски ценности: принадлежност към дадена група, не се изоставя; Морални ценности: религиозни ценности, законите, общите ценности на дадена култура; Ценности на човешкия род: човешки права, екология. Аз често правя грешката да се съсредоточавам само върху няколко от тези ценности в собствения си живот. Ние всички сме чували за филантропа, дал милиони долари за благотворителност и който бил истински задник по отношение на всичките си приятели. Или за пича, който е изцяло посветен на своето семейство и приятели, но кара Suburban и работи в АЕЦ. Или за самия г-н Бин Ладен: сигурен съм, че той е изцяло предан на своите религиозни ценности, както и на ценностите на собствената си култура, но наистина не му пука за човешките права. Цял живот трябва да се съобразявам и с четирите вида ценности. Мисля, че всеки има своята роля. Наистина няма значение дали съм кмет на Ню Йорк или правя дизайна на туристически брошури за Ню Йорк, или пък замърсявам улиците на Ню Йорк. Винаги можеш да си добър с колега в работата, да пратиш сладко писмо до мама, да обичаш Ани. Разбира се, има различни степени на разделение. Спасителният работник от Ground Zero, WTC е директно въвлечен; когато аз правя дизайна на значка в подкрепа на кампания за набиране на средства в помощ на спасителния работник, аз съм с няколко степени по-малко замесен. Но като дизайнер може би работя два пъти по-добре, отколкото щях да се справям като спасителен работник. Докато обмислях тези въпроси преди половин година, ме поканиха да участвам в изложба на медия дизайн във Виена. Една от облагите, които съпътстваха изложбата беше правото на безплатна реклама върху цяла страница в най-добрия австрийски вестник – пространство, което можех да използвам както намерех за добре. Имах идея за пакет, който може да се използва в зони на големи катастрофи, земетресения и други подобни. По това време наивно си мислех за далечни места, Индия и Африка, без дори и за секунда да си помислям, че моят Ню Йорк може да се превърне в зона на най-голямата катастрофа. В основни линии това е голям, плитък подобен на Lego блок, съдържащ основни храни като мляко на прах, вода, сушена риба, ориз. След като храната бъде изконсумирана, празният пакет може да бъде напълнен с пясък или кал и използван като тухла при построяването на убежище. В рекламата обяснявах идеята и молех другите дизайнери, производители на опаковки и организации за подпомагане да сътрудничат. Отговорите пристигнаха в лаптопа ми незабавно. Много бяха от студенти, които просто искаха да помогнат, няколко – от австрийски компании за опаковки, заинтересувани от участие и много – от дизайнери и архитекти, предлагащи идеи. Освен това, беше и възможност да се почувствам добре и да изглеждам ok в своите очи: загриженият дизайнер. Сред всички позитивни отговори имаше и един агресивно-негативен. Написалият го, заявяваше, че това е абсолютно най-лошата

concentrating on just a couple of these values in my life. We all have heard of the philanthropist who gave away millions to charity and was a genuine asshole to all his friends. Or the guy who is totally devoted to his family and friends but hates himself, drives a Suburban and works for a Nuclear Missile Plant. Or Mr. Bin Laden himself: I am sure he is totally devoted to his religious values as well as to the values of his own culture, but does not really care about human rights much. For a full life I would have to be involved in all four. I do think there is a role for everyone. It does not really matter if I am the Mayor of New York, or if I design the tourist brochures for New York or if I sweep the streets in New York. There is always room to be nice to a co-worker, to send a sweet letter to Mom, to love Anni. Of course there are different degrees of separation. The rescue worker down at Ground Zero is directly involved, when I design a pin to raise money to help the rescue worker, I’m a couple of degrees further removed. But I might just function twice as effective as a designer than I would as a rescue worker. Well, while pondering those questions half a year ago, I got invited to participate in a media design exhibition in Vienna, Austria. One of the perks that came with the exhibit was a free, full-page ad in Austria’s best newspaper, space I was free to fill with whatever I liked. It’s an idea for a packaging that might be applied in zones of large catastrophes, earthquakes and such. At the time I was naively thinking of far away locations, India or Africa, not for a second conceiving that my hometown New York itself might be turned into the largest catastrophe zone. It is basically a large, hollow Lego like block containing basic foods like milk powder, water, dried fish, rice. After the food has been consumed, the empty packaging can be filled with sand or dirt and used as an interlocking brick to build a shelter. In the ad I explained the idea and asked other designers, packaging manufacturers and aid organizations to contribute. Responses came into my laptop immediately. Many from students who just wanted to help, some from Austrian packaging companies interested in participating and many from designers and architects offering ideas. Also, it was an opportunity to feel and look good myself: The caring designer. Among all the positive responses was also a violently negative one – the writer stating that this is the absolute worst idea he ever saw in this context, that it’s a case of designing poverty, just plain ignorant and stupid. I got really nervous. I am just not used to having my work hated that much. Maybe I should have stuck to CD covers. The e-mail did prompt me to get quickly in contact with aid organizations and I had subsequently a discussion with the Director of Emergency Preparedness at CARE, the largest of them all. It turns out that in emergency cases, Care tends to buy food whenever possible locally in bulk: That way they don’t have to package, there is less garbage, they avoid shipping problems and the food will be compatible with local tastes. And similar thinking applies for shelter: It’s to everybody’s advantage to use as much local building material as possible. Care just supplies some additional resource materials like rolls of plastic or corrugated metal sheets and utilizes the ingenuity of the population. This results in sturdier, better-built shelter. It turns out, my e-mail writer was right: This is a stupid idea. SO: I have to be part of an organization,

MEANSTREAM

идея, която някога е виждал в този контекст, че това е случай, в който се прави дизайн на бедността, просто откровено глупава и издаваща невежество идея. Наистина се изнервих. Не съм свикнал моята работа да бъде толкова мразена. Може би трябваше да продължа да правя обложки за CD. Писмото ме подканваше бързо да се свържа с организациите за помощ и в последствие проведох дискусия с директора на Подготовка за спешни случаи в CARE, най-голямата от всички такива организации. Оказва се, че в спешни случаи CARE купува храна, където е възможно в непосредствена близост: по този начин няма нужда от опаковане, има по-малко боклук, избягват проблемите при доставката и храната съответсва на местните вкусове. Същият начин на мислене се отнася и до убежищата: за всички е по-изгодно да се използват, колкото се може повече местни строителни материали. CARE просто доставя някои допълнителни материали като пластмаси или метални пластини и използва изобретателността на населението. В резултат се получават здрави, по-добре построени убежища. Оказва се, че онзи, който ме критикуваше е бил прав: това е една глупава идея. Ето защо: трябва да бъда част от организация, част от един проблем, за да мога да предложа решение. Правенето на добро отдалеч, като турист, не върши работа. В Ню Йорк бях в центъра на бедствието, вече не бях турист. Една от задачите беше създаването на символ, който може да спомогне набирането на средства от различни благотворителни организации, сполетени от събитията. Нашата идея беше за значка, направена от останките на WTC, парче метал, което е отказало да бъде разрушено. След бедствието при WTC бяха извозени над 1 млн.т. отломки и превозени с камиони и баржи до площадката Fresh Kills в Стейтън Айлънд. Планът е това да се превърне в широкомащабен проект. Можем да съберем $ 1.5 млн. като продадем 100 хил. значки.

part of a problem to be able to come up with a solution. Dogooding from afar, as a tourist, won’t do. In the meantime in New York I was also at the center of a disaster, I was not tourist anymore. One of the tasks at hand was the creation of a symbol that could also work as a fundraiser for various charities hit hard by current events. Our idea was a pin, made of the rubble of the World trade Center, a piece of metal that refused to be destroyed. After the WTC disaster over 1 000 000 tons of rubble was removed from the site and brought by truck and barge to the Fresh Kills landfill in Staten Island. The plan here is to make this into a large-scale project. We can raise $ 1.5 million per 100 000 pins sold.

Добър дизайн + добра кауза = добро По-голямата част от сегашния графичен дизайн, правен от професионални компании, се използва, за да промотира или продава, което е добре, но дизайнът може да прави много повече.

Good Design + Good Cause = Good Most of current graphic design done by professional design companies is used to promote or sell, which is fine, but design can also do so much more.

Дизайнът може да обединява Франсоа Хопкинсън, писател, артист и един от онези, подписали Декларацията за независимостта на САЩ, е направил дизайна на американския флаг (но никога не е получил пари за това).

Design can unify Francis Hopkinson, a writer, artist and a signatory of the declaration of independence designed the American Flag (never got paid for it though).

Дизайнът може да ни помогне да си спомним Кулите от светлина на Джулиан Лавардиер и Пол Миода, предложени като временен мемориал при Ground Zero, WTC са красив емоционален отклик. Те са призрачни, можем да ги усетим макар те вече да не са тук.

Design can help us remember The towers of light by Julian Laverdiere and Paul Myoda, at this moment proposed as a temporary memorial down at Ground Zero, are a beautiful emotional response. They are ghost limbs; we can feel them even though they are not there a n y m o r e .

Дизайнът може да улесни нашия живот Всеки, на който се е налагало да купува билети за нюйоркското метро ще се съгласи, че Metro картите улесниха начина по който се придвижваме из града.

Design can simplify our lives Everybody who had to buy tokens in the New York subway system would agree that the Metro card eased the way we go around the city.

MEANSTREAM

Дизайнът може да накара някого да се почувства под о б р е След като направихме дизайна на CD-обложката за Rolling Stones, се появи известен интерес у пресата в Европа и няколко австрийски и германски тв канала дойдоха в Ню Йорк за интервю. Това беше по времето, когато майка ми празнуваше 70-ия си рожден ден. Направих тениска с надпис: Скъпа мамо! Пожелавам ти страхотен Рожден ден! и я носих по време на интервюто. Австрийският канал се съгласи да излъчи интервютата точно на нейния рожден ден. Мама се почувства п о д о б р е .

Design can make someone feel better After we designed the CD cover for the Rolling Stones there was quite some press interest in Europe and a number of Austrian and German TV stations came to New York for an interview. This was just around the time my Mom was celebrating her 70 Birthday. I made a T-shirt saying Dear Mom! Have a great Birthday and wore it during the interview. The Austrian station agreed to air the interviews exactly on her B i r t h d a y . Mom felt better.

Дизайнът може да направи света едно по-сигурно място Cipro се доставя със сложно, трудно за разбиране указание. Можеше просто да информира бързо и ефективно за това кога и как да се приема и какви са страничните е ф е к т и .

Design can make the world a safer place Cipro comes with a complicated, difficult to understand information pamphlet. It could also inform quickly and efficiently about when and how to take it as well as side effects.

Дизайнът може да помогне на хората да се сплотят зад една кауза Серията плакати на Роби Канълс, разлепяни навсякъде из Ню Йорк през 80-те, вероятно казваше нещо на хората, които вече бяха станали американски граждани, но ми показваше, че има и други хора, които не са доволни от администрацията. Предполагам, че избрах тези плакати сред хиляди други, защото наистина съм ги виждал разлепени по улиците. В дизайна има цяла подсекция, плакат за мира или околната среда, която печата хиляди плакати, но само дузина стигат до улицата, а останалите се доставят по различни конкурси. Това разбира се не помага на хората, за да се обединят зад една кауза, а само помага на егото на дизайнера.

Design can help people rally behind a cause Robbie Canals poster series wheat pasted all over New York in the 80-ies probably spoke to the already converted, but showed me there are other people out there who are not happy with the administration. I guess I picked these posters over the hundreds or thousands of posters designers created that would qualify as an example because I saw those actually pasted on the street. There is this entire subsection in design, the peace or environmental poster, where only hundreds are actually printed, only dozens go up in the street and the rest is distributed to design competitions. This of course does NOT help people rally behind a cause, it only helps the ego of the designer.

Дизайнът може да информира и учи От времената на абстрактните геометрични знаци и животни в пещерните рисунки, до графиките в New York Times, дизайнерите ни дават едно по-добро разбиране за п р о б л е м и т е .

Design can inform and teach From the abstract geometric signs and animals of the cave paintings to the graphs in the New York Times, designers give us a better understanding of the issues.

Дизайнът може да събира средства Като подкрепям всички промоции и реклами, които са събрали пари за организации с идеална цел, давам за пример символа на организацията за борба с рака на гърдата, който набра внушително количество средства за изследвания на рака.

Design can raise money As a stand in for all the promotions and ads that raised money for Non-Profit organizations I am showing here the Breast Cancer symbol which made a an impressive amount of money for cancer research.

Дизайнът може да ни направи по-толерантни Плакат на руския дизайнер Андрей Логвин говори сам за себе си. Винтер Сорбек, преподавател по дизайн и главен герой в новия роман на Chip Kidd The Cheese Monkeys, казва: Чичо Сам е комерсиалното изкуство, американският флаг е графичния дизайн. Комерсиалното изкуство ви кара да купувате неща, графичният дизайн ви дава идеи. Ако мога да правя това, да давам идеи, това ще бъде една добра причина да ставам от леглото сутр и н .

Design can make us more tolerant Russian designer Andrey Logvin simple poster called Troika speaks for itself. Winter Sorbeck, design teacher and fictional main character in Chip Kidd’s new novel The Cheese Monkeys, says at one point: Uncle Sam is Commercial Art, the American Flag is graphic design. Commercial Art makes you BUY things, graphic Design GIVES you ideas. If I’m able to do that, to give ideas, that WOULD be a good reason to get out of bed in the morning.

текст Stefan Sagmeister фотография Stefan Sagmeister Inc.

text Stefan Sagmeister photography Stefan Sagmeister Inc.

MEANSTREAM

IKEA Church Luca Mainini