НОВА КНИГА Мишо Юзмески Проход в мъглата Македонска, първо издание Заглавие на оригинала: Премин во маглата Превод: Иван Д. Топалски Редактор: Катя Ерменкова Художник: Мишо Юзмески Печат: „Идея Комерц“ – Охрид Формат: 13 Х 20 см Печатни коли: 11 Тираж: 1000 ИК „Мелник“ Мелник 2010 ISBN 978-954-447-016-6
Издателска къща „Мелник“ ул. „Илинден“ 24 2800 Сандански www.mvp-bg.eu ik_melnik@abv.bg
ik.melnik.mvp@mail.ru
тел.: 0746 368 57, 088 92 61 295, 088 92 11 686
ПЪТЕПИС НА ЧОВЕШКАТА ДУША
Книгата на Мишо Юзмески „Проход в мъглата“ е едно безкомпромисно отражение на нашата действителност, огледало на един свят, който е разкъсван от лицемерието, разврата и пороците. Любов или пари Темата му е съвсем обикновена и житейска – един италианец, Микеле дал Поцо, тръгва на гости, поканен от своята приятелка, която живее в Англия. Дошъл от един емоционален свят на песни, на южно слънце, топлина и смях, той се сблъсква със свят студен, богат, но лицемерен, фалшив, груб, практичен, превърнал човека в машина за пари, в робот. Така Микеле се среща със своята любима Фиона в Нотингам и чистата любов, която някога е горяла помежду им (а и сега гори), той я вижда в руини и колкото и да се бори с това, което гледат очите му – накрая грубата действителност го побеждава: Фиона е обвързана, може би по сметка, с много по-възрастен от нея мъж, когото тя не обича, но той й „помага“, за да може да изплаща къщата, която си е купила на кредит. Какво е едно нежно цвете в полето, в сравнение с една модерна, луксозна къща, в която се чувстваш господар!? И това цвете – любовта, е стъпкано. Дълго време главният герой не може да осъзнае, не може да повярва, че това е истина, че му се случва точно на него. Неприет и отхвърлен, той не знае къде да отиде – минал толкова километри, за да я види! Но как да се върне у дома, как да си тръгне с товара на болката?
Не е лесно да се откъснеш от една очаквана и голяма любов, а и Фиона не иска да го пусне, непрекъснато го моли да остане. Тя също се разкъсва между новата си къща, работата от сутрин до мрак и богатия стар любовник, на който трябва да се подчинява, а сега и красивия европеец, дошъл да сложи сол в раната й. Любовта й се бори с многоглавия змей на битието, който иска да я погълне и наистина я поглъща. А с нея поглъща мечтите и нежния свят в сърцето на един мъж, преминал хиляди километри, за да я докосне! Така, люшкайки се в своята отхвърленост, той се оставя... още няколко дни на гостоприемството на роднините и приятелите на Фиона. При една разходка с тях, минавайки през Шеруудската гора, в близост до Нотингам, гората, в която през 12 век се подвизава легендарният закрилник на бедните, Робин Худ, който придобива световна слава, ограбвайки богатите благородници и раздавайки блага на сиромасите, Микеле е потресен, защото вижда, че тази гора сега е превърната в обикновени ниви. „Какъв ужасен край“ – възкликва възмутеният пътешественик, носещ в себе си традиционните ценности – да се съхрани всичко, свързано със свободата на народа, като светиня! Връщайки се от Англия, разочарован от своята любов, той тръгва накъдето му видят очите и попада в един чужд и непознат за него свят – отхвърлен, сам, беззащитен. И оттук нататък започва неговият пътепис, но не на забележителностите по пътя, по който минава (Англия – Холандия/Амстердам – Германия – Чехия, с високите катедрали, старинни и величествени сгради, музеи и галерии), а пътепис на човешката душа! И още на пътя от Англия за Холандия на кораба се среща с американеца от Калифорния – Джим, дошъл специално от Америка да се отдаде на единствено интересуващото го удоволствие – сладката отрова! Той не пристига тук заради някакви си забележителности, архитектурни постижения през вековете и т.н., ами съзнанието му изцяло е завладяно от модерната чума на века – дрогата. Микеле се сблъсква с един свят на консуматори, който е превърнал битието в изкривено огледало, където всичко, което един обикновен човек (какъвто в момента е той) вижда, са изкривените умове, черните души, алчно отворените уста за пороци и всичката грозотия на света, събрана в това изкривено огледало, наречено Западен свят. От една страна го опознава, но от друга е подложен на ударите му, които разкъсват сърцето, объркват мислите и изпълват нощите му с призраците на страха... Любопитен по природа и жаден да знае и види, той попада в едно опасно място – от „другата страна на Голямата улица“ на Амстердам. Пътешествието му е очертано от жалоните на многобройни срещи. Цяла галерия от образи е създал Мишо Юзмески, кой от кой по-истински и вълнуващи. Например в Прага, когато се среща с проститутките и сред тях с Елена – момичето, което издържа семейството си с проституция. И накрая – след толкова много завои на душата, борби, сблъсъци, страхове, разочарования, авторът е искрен. Той стига до дъното в разголването на своята душа чрез главния герой на романа: когато е отхвърлен от любимата, когато се страхува, когато се изкушава да не би да опита от „сладката“ отрова, когато трепери за „кожата си“, да не би да прекрачи границата на забраненото, да не би да стане един от тях: „Тук човек може много лесно да падне в ноктите на нощта, да се подхлъзне в каналите, които водят към по-тъмната страна на живота. Дори когато би останал по-дълго и когато би вървял по-невнимателно, без да усети, човек би могъл неусетно да премине през тънката гранична линия на двата паралелни свята“. Двата свята От едната страна е светът на източноевропейците – авторът описва срещата на героя си с румънеца във влака – човек, който за някакви дребни стотинки е в състояние да разиграе в купето истински театър. Виждаме искрения човек, но унижен да коленичи и да потъпка своето човешко
достойнство, и хората на Западния свят – изгубили чувството за моралните и човешките стойности. И живеещи в света на парите, на силата на материалните богатства. Къде е истината? Везните се люлеят със страшна сила. Накъде ще се наклонят и могат ли да спрат? Къде е проходът, изходът за човешката цивилизация? И изобщо има ли изход? Коя е причината, къде е проблемът? Мързелът – отговаря сам на себе си авторът в, бих го нарекла, един прекрасен Трактат за Човека и неговото падение. Страхът В основата на мислите му през цялото време на неговото пътуване е страхът. На пръв поглед той се опитва да скрие от себе си тоя страх, но страхът е като подводно течение, което несъзнателно вцепенява неговите мисли. Но случките и предизвикателствата изхвърлят страха на повърхността и той възкликва: „Сега имаше нещо друго, което ме плашеше! По-раншният страх, който произлизаше от моето обкръжение, сега започна да преминава в страх от самия мен. Започнах да се ужасявам и от самата мисъл за такава опасност, която дебнеше от дълбините на моето подсъзнание: ще мога ли да устоя на изкушението? Какво щях да правя, ако то се появеше пак, помощно, полукаво, и успееше да надвие моите умствени сили, хвърляйки ме в най-тъмните бездни на живота?! Тоя страх раждаше друг: започнах да се плаша от самото чувство на страх.“ За клошаря И накрая, когато по погрешка попада в едно затънтено място, загубил се на някаква гара, се среща с един човек, изпаднал от живота. Мисля, че това художествено описание на „нещото“, което прилича на човек... е изключително и завидно постижение на автора, а философските му разсъжденията и самият философски обрат на мислите – как бедният и отхвърлен от обществото и дори от човечеството човек, всъщност е Човек с главна буква – опазил се от падението и пороците, гнилостта на съвременния свят, приличащ повече на душа, отколкото на материя. И ако до него застане един от тия, среброкосите богаташи с дебели портмонета от хотела с практикуващи „найстарата професия“ момичета, където е Елена, ще се видят двата свята – тоя на материалното благополучие и светът на духа, светът на дявола и светът на Бога. Не случайно след тая среща главният герой дълго разсъждава, в паметта му изплува златното кръстче на шията на Елена. И основният проблем – мързелът, който е причина за нейното падение и изобщо човекът да бъде изгонен от Райската градина. Художественото майсторство, с което ни е обрисуван клошарят – човекът сянка, предлага един покъртителен психологически момент, в който главният герой минава по един трънен и дълъг път, за да се стигне до... неговата сълза в очите: „Да, той беше човек с достойнство. Съдбата го беше изхвърлила навън, в студената нощ. Осъзнаващ своето окаяно положение, побягнал от светлината на деня, за да намери подслон в прегръдката на нощта. Но той си бе съхранил най-голямата чистота. Не се бе полакомил, не бе тръгнал да посегне на чуждото, не се бе поддал на нито един порок. И след всяка една беда, в която бе попадал, той бе съхранил чистия си ум, а с него и най-чистата душа!“ Кой е главният герой? Микеле, един от нас. Човек, който е отчужден, затворен, самотен, дори отхвърлен, който върви и носи в сърцето си своята болка и болката на света и си задава въпроси. Върви като в джунгла, която се е превърнала в зверилник и всичките му градивни мисли са деградирали в една единствена – как да опази себе си, живота си! Затова той е плах, мнителен, страхлив, броящ стотинките си, пазещ се от всеки и всичко. Но ще се опази ли? Едва ли! Заразен е от блясъка и измамната красота на западната цивилизация – като случайно попаднал лист в бурно море и вълните го блъскат в скалите и раздират сърцето му.
Мъглата Мъглата през цялото му пътуване го преследва и това не е обикновена мъгла, а мъглявината на живота, който живеем. Едно черно мръсно кълбо, в което сме се вплели и не можем да се разплетем, да вдишаме чистите пролетни лъчи на слънцето! Но това пътуване му помага да премине своя катарзис и да започне живота си наново. Въпреки, че човешкият живот няма кръговрат както реките, човекът може сам да си го създаде, в отреденото му от Бога време, да започне наново. Така той минава през един по-друг, непознат, различен от неговия свят, но преоткрива себе си. Седи той на брега на Вардар и случилото се минава като на кинолента... Реката И обобщава: няма изход, няма проход в мъглата, мъгла е, мрак е, нощ е, страх е, в маски са хората, в кал е нощта и така до безкрай... И точно в тоя момент, при всичкото това отрицание, което е истина и реалност, точно тогава се появява едно нежно и ослепително свято видение – потокът от детството! Това ли е оня проход в мъглата, който ще ни спаси от ада на света, в който живеем!? Да, това е билката за болката на човека, изхвърлен от Рая: „Още от самото раждане, от първия ден на моя живот, цялото ми детство мина покрай една друга река, много по-различна от тая тук. Ако трябва да бъда искрен, тя приличаше повече на поток, отколкото на истински голяма и буйна река. Нашата река, с една крачка или най-много с две, човек можеше много лесно да я прескочи. Все пак, колкото и да беше малка, тя за нас си беше река (не се осмелявахме нито за миг да я помислим за поток), поради което така я и наричахме: Реката! Можете ли да си представите, колко ми беше весело и хубаво детството, с всекидневната игра покрай реката!?“ Възможно ли е да запазим детството в себе си? Да, ако го опазим и то ще опази нас. Защото, за разлика от реките, казва Мишо Юзмески, които имат всевечен кръговрат, човекът веднъж се ражда и като лъх изчезва. Няма втора възможност. И трябва да изживее живота си така, че един ден да каже: „След толкова много мъгливи дни и нощи, утре ще мога пак да го видя! Слънцето пак ще огрее Европа, от Гибралтар до Златния Рог, от Архангелск до бреговете на Малта. В най-лошия случай, слънцето ще огрее поне това парче земя, по което аз сега крача, а това ми стига. Слънцето пак ще свети, и така, светейки, то ще ми покаже пътя към дома. Тази вечер ми се случи, но не и утре; слънцето няма да позволи пак да се загубя по пътя.“ © Катя Ерменкова