Караваджо – първият сценограф на света

Текст: Елица Павлович

Театърът и киното дължат много на Караваджо. Това твърдение може да е парадоксално, имайки предвид, че художникът никога не се е занимавал със сценични изкуства, но влиянието на неговото творчество се открива не само в картините на художниците от 17-ти век до наши дни, но и във всички други форми на изкуството.

Какво е обяснението накратко.

На първо място самата история на Микеланджело Караваджо прилича на филм. За събитията в личния му живот знаем главно от записките на папската гвардия – толкова често името му е замесено в скандали, престъпления и бягства от един град в друг. Този драматизъм в личната му съдба, бързата смяна на места и хора, стават неразделна част от творчеството на художника.

Той умира преди да навърши 40 години, но с него започва изкуството на новото време.

Преди него художественият живот неизменно се определя от наличието на един водещ стил – готика, барок, класицизъм. Стилът означава, че нормата предшества художника. Караваджо, напротив, не следва никакви норми, а твори следвайки само собствените си представи и правила на автор. Именно по негово време се появява концепцията за гения и за лудостта като позитивен елемент на творчеството. Караваджо напълно загърбва общоприетата практика да прави скици на картините си и рисува върху платното с бои направо от натура, като не оставя след себе си школа и ученици, които да продължат стила му.

Промяната, която започва с него, личи още от най-ранните му картини – например „Младият Бакхус болен“ (Bacchino malato) – това вероятно е автопортрет, като художникът се е нарисувал с някои от елементите на Бакхус. Най-важното в картината е промяната в сюжета, добре познат дотогава – при Караваджо Бакхус е с лицето на реален човек, лишен от красотата на божественото съвършенство, а атрибутите му – плодовете пред него – са по-скоро оскъдни, неузрели и далеч не впечатляващи.

И докато в портретната живопис вече има известни традиции, то в изобразяването на природата Караваджо е истински новатор. Картината му „Кошница с плодове“ от 1596 година е първият натюрморт в историята на изкуството. Плодовете на картината за първи път са изобразени не като част от по-голяма композиция, а като съществуващи сами за себе си. Буквалният превод на „натюрморт“ от английското име still life означава „неподвижен, затаен живот“.

Тихият живот на предметите е видян най-напред от Караваджо - един безспорно кинематографичен поглед, който не изпуска и най-малкия детайл.

През 1594 година той рисува „Гледачката от улицата“ - това е реална циганка, облечена по характерния за тогавашните гледачки начин.

Никой дотогава не е рисувал от натура хората от улицата, битовата реалност на живота.

И това става вдъхновение и пример за Рембранд, Рубенс, Вермеер, Хосе де Рибера, Бернини и Веласкес, както и за много други далеч по-малко известни „караваджисти“.

Портретите и натюрмортите са само началото за Караваджо, но истинските сюжети са,разбира се, тези свързани с църквата,защото само чрез тях може да се разкажат големите истории на живота. И именно за картините си, нарисувани по библейски сюжети, Караваджо е найобсъждан, най-одумван и най-прочут.

В неговите интерпретации има три водещи принципа, които полагат основата на цялото бъдещо визуално изкуство.

Първо – неидеалната натура – изобразяването на човека такъв, какъвто е. Преди това натурата е само един етап от творчеството и след него се съединяват идеалното и реалното начало. У Караваджо няма никаква идеализация, дори когато рисува светци и апостоли, в светлината на божественото sветът е такъв, какъвто е. Той вижда –и изобразява – дори грозното и отвратителното, което вижда, което преди това е избягвано грижливо в изкуството.

Показателен е примерът със „Свети Матей и ангела“ през 1602 година – последната картина от триптиха за параклиса Контарели. На картината е нарисуван апостол Матей и той няма ни най-малко вид на свят човек, а по-скоро прилича на грубоват селянин, комуто ангелът снизходително помага да довърши писанието си. Ръцете му са груби, краката - също, той е бос и по един типичен за картините на Караваджо начин босите му крака са наврени прави в лицето на зрителя – който се предполага да гледа картината именно на това ниво.

Този вариант на картината скандализира много силно тогавашното духовенство, макар че е абсолютно правдив. Караваджо е принуден да нарисува втори вариант,който и досега се намира в църквата Сан Луиджи деи Франчези в Рим, а оригиналътсе е намирал в Берлин до 1945 година, след което съдбата му е неизвестна.

Второ – приближава погледа на художника към обекта на картината и променя изображението. Това личи особено добре например в картината „Полагането на Христос“ от 1603 година, нарисувана за параклиса Chiesa Nuova.

На картината цялото действие е обърнато по диагонал, като краката на Исус са най-близо към зрителя. Тази картина е вдъхновила по-късни интерпретации на Рубенс, Жерико, Сезан и Фрагонар.

Трето – именно това е голямото умение на Караваджо, с което той остава в историята на изкуството – той гениално използва ветлината и сенките, за да покажеакцентите в сюжетите, които рисува. За първи път това се вижда ясно в „Призоваването на свети Матей“ през 1599 година. Светлината създава драма на картината – с помощта й той концентрира сюжета в едно поле и възниква ефект на присъствие, който е театрален, а не живописен подход. Има проучвания, които твърдят, че Караваджо е използвал светлината по подобен начин и в самия работен процес – че е подреждал статистите и ги е осветявал с насочен лъч светлина, за да постигне търсения ефект на платното.

Този тип изображения на картините на Караваджо дават начало на преживяването в театъра. Именно през 17-ти век, тоест след Караваджо, се разделя тъмната зала на театъра от светлата сцена. Това е нужно, за да се изключи от зрителното поле всичко странично, което отвлича зрителя и да се съсредоточи вниманието му върху действието.

Интензивността на действието се пренася и в киното и в цялата зрелищна култура на нашето време. От Караваджо са повлияни непосредствено Пиер Паоло Пазолини и Мартин Скорсезе.

Днес, когато на смяна на 3D киното идват изображенията в четири измерения и добавената реалност, е добре да си спомним, че способността да се въздейства интензивно върху емоциите на зрителя, ангажирането му със случващото се, заразяването с определено настроение - всичко това е измислено от Караваджо преди близо четири века и все още работи безотказно.