градска среда
измежду new.art.fs
хубаво е чувство промени в заобик те среда, да вдъ на идеи, които сл заживяват чрез ИЗ–МЕЖ–ДУ : малки градски инициативи Проект, реализиран от гражданите на Младост 3, София, България, с финансовата помощ и кооперация на BLGU. София 2013
Balkans, let’s get up!
ото да внасяш калящата ъхваш живот след това всички нас.
Живея в ж.к. Младост 3 откакто се помня. Това е част от града, която се изгражда през 70те и 80те години на 20ти век. Населена е с панелни блокове, сиви и еднотипни. Тези постройки дават подслон на новата вълна граждани, дошли от цялата страна - главно военни и инженери. Помня ранните години на 90те, беше диво място, отдалечено от центъра и близко до природата, с много овошки разхвърляни измежду блоковете. Просторните полета бяха навсякъде - поле за изследане и игра. След 2000та Младост стана по-див, но в градски смисъл. Преносът на хора се насочи към столицата, лицата почнаха да се менят, както и заобикалящата ни среда. Процесът на урбанизация се отрази в загуба на отворените зелени пространства, които се превърнаха в огромни, студени и грозновати сгради. Същите пространства станаха и импровизирани паркинзи за бурно нарастващия брой автомобили.
Помня когато най-голямото междублоково пространство - което беше своеобразен парк, започна да му расте ограда. Наблюдавах от балкона как един съсед, разхождащ своето куче на поляната, в един момент се оказа “вътре”. А багерите копаеха, метър след метър. Имах сън скоро след това. Наблюдавах поляната от терасата. Тя гореше, бълваше огромни пламъци, осветяващи тъмната нощ. Полето го нямаше. Горящото чувство остана и след съня, защото не можех да направя нищо. Ужасно чувство.
Връщайки се отв перспектива и също нови идеи как да решиш стари проблеми. Това разбрах след като бях далеч от дома и страната за 8 месеца. Гледах към новите 8 сгради през терасата и не можех да намеря вдъхновение. То беше впленено от строителните фирми. Погледнах към задната страна, към пространството между блоковете. Беше детска площадка и футболно игрище. Но преди десетилетие, или повече. Детските площадки бяха се превърнали в места за паркиране на коли, а футболното игрище беше просто разкаляно автомобилно кръстовище. Това пространство ме заинтригува и осъзнах, че то е пресечна точка на публичните и частните интереси. То изразяваше растящата апатия у всички участващи страни - гражданите и местната власт. Седнах и помислих как можем да помогнем на това пространство, и как да избегна пореден кошмар в съня си. Говорих с еколожката в общината и се видя, че мястото е общинско. Търсех идеи, решения. Беше ми трудно. Все пак бях едва на повърхността на проблема. Тогава, като знак на съдбата, ми попадна покана да кандидатствам в програма на млада организация, казваща се Balkans Let’s Get Up (Балкани, Хайде Да Станем). Разписах мислите си в кандидатурата и месец по-късно глас по телефона ми каза, че съм приет.
вън, носиш нова
“НО ЗАЩО ГО РЕЖ запитах отговорника, стоящ до работниците, режещи голямата топола, едно от малкото дървета в пространството. Той ми каза нещо, което беше като удар под кръстта. Имало подписка за отсичането му, водена от хората, живеещи в блока до него. Не можех да го повярвам, почти се разплаках. Това се случи няколко седмици преди моето заминаваме към пролетното училище, и се запитах дали наистина искам да правя нещо на това място, след като жителите му правят подписка за отсичане на дървета. След първоначалния шок и разочарование, си казах, че ако има хора, желаещи да отсекат дърво, ще има също и такива, искащи да посадят дърво (трети закон на физиката, Нютон).
ЖЕТЕ!?”
Една птичка прол * но три могат да помогнат.
лет не прави*
Пролетното училище ми даде много вдъхновение за реализацията на делото, което прерастна в проект. Събрах екип, с който започнахме да случваме нещата. Създадохме отворен план, за да работим с нашите съседи, и да взимаме решения заедно.
Справката с реалността се случи на първата междусъседска среща. Всички възрасти бяха покрити. Повечето се притесняваха да изразят каквито и да е идеи за пространството. Мога да кажа, че бяха изненадани от въпросите ни към тях, тяхното мнение и виждане. Повечето говореха как мястото е изглеждало преди 20 или 30 години, как плащат данъци, и как общината не прави нищо от десетилетия. Започнаха да мислят за подписка. За щастие имаше и хора, мислещи прогресивно за мястото, които одобриха идеите за повече дървета, за организиране на паркинга и др. Срещата беше добър пример как човек често смята, че от него не зависи облика на заобикалящата ни среда, как всичко е отговорност на местното управление и общо взето е това. Тогава беше Юли. Август е отпускарски месец и ние предприехме втора среща през Септември. Тя беше планирана да посочи конкретни дейности за месеца.
Тогава получих обаждане от общината, два дни преди септемврийската среща. Беше относно някакви стари пейки и ме попитаха дали искам част от тях. Това обаждаме много ме зарадва, защото съществуваше диалог с общината, и нашите срещи с тях се отплащаха. На срещата обявих новината, спрямо която получих доста негативен отзвук, което ме изненада. Хората казаха, че това е толкова малко, само някакви стари пейки, които ни подхвърлят. Те искаха повече, искаха това, което заслужават след всички тези години на упадък. Никой от нас няма магична пръчица и това ни беше ясно. Накрая получих подкрепа от няколко съседа и отидохме да донесем старите пейки, които наистина бяха стари.
Стъпка по стъпка или рискуваш да преработиш. Научихме много от работата навън и с хората. Имахме добра настройка спрямо процеса и знаехме, че работата изисква време и постоянство. Стъпка по стъпка. Това е уствойчивото развитие. На нашия първи работен уикенд ни помогна само един съсед с копаенето на дупки в сухата земя. Имахме 7 пейки, всяка по 2 крака, трима човека и две кирки.
Беше ни трудно да донесем пейките, но ни беше направо тежко да ги поставим. Бяхме трима, а нашите примитивни инструменти бяха два. Затова работихме два дни. Това, макар тогава да излгеждаше негативно, всъщност се оказа за добро, защото хората ни забелязаха. Забелязаха, че нещо се случва в тези два дни. Стоенето и гледането са национален спорт, особено през кухненския прозорец. На втория ден бяхме много щастливи с резултата и си мислехме колко хубаво биха изглеждали пейките с нова боя. И това беше планът за следващия уикенд.
се прояви през този уикенд. Открихме скрити съкровища в терена и осъзнахме потенциала за игра и взаимодействие с публичното пространство. Счупената чешма за миг се превърна в основа за маса, в кашпа. Мозаичната основа можеше да бъде детска игра.
т с
о н л е т а
з И
б о
т е р
а т
Всичко това зависеше от нас. И след като започнахме да си взаимодействаме с пространството, осъзнахме нашата сила да променим реалността.
Том Сойер може да те научи как да привличаш вниманието на хората. За следващия уикенд поканихме нашите съседи да се включат в боядисването на новите ни пейки. Беше слънчев ден, получихме подкрепа от съседи и привлякохме вниманието на преминаващите. Това беше първият ни общ, комунален ден и беше идеално! Всеки се забавляваше по свое му. Много ми хареса, че този ден провокира хората да бъдат креативни, нещо, което им беше някак чуждо. Вече със спрей в ръка, те откриха силата на цветовете и свои нови умения. Накрая имахме най-красивите пейки в квартала!
Един съсед дойде при нас с една блестяща идея, която предполагам, му стоеше в главата от доста време. Някои от старите пейки имаха скупени дъски, които не бяхме предвидили да сменим. Той предложи да вземем по една дъска от облегалката и да я сложим на седалката, където имаше липса. Скоро пейките бяха като нови, и доста по-удобни. Това ни показа как процесът си има свой живот и темпо, как хората постепенно започват да допринасят, когато видят положителна промяна. Наблюдението ни се потвърди и от непознатият човек, който на два пъти ни носи кутия с боя.
Работи с каквото е още нещо, което всички сме научили от нашите родители, но най-вече от нашите баба и дядо. Нашата заобикаляща среда е изпълнена с елементи от близкото ни минало, които са частично счупени, или просто позабравени. За някои те са ненужен и опасен отпадък. За нас те представляват нещо, върху което да стъпим, нещо, с което можем да се заиграем.
о имаш
Reuse, reduce, recycle, play* *Популярните 3R (англ. - преизползвай, намали, рециклирай, играй)
Пази ме и аз ще т беше написано на табелките, които сложихме до прясно посадените дръвчета. Преди да достигнем до този етап, оповестихме на съседите ни план за засаждане, както и че търсим тяхната подкрепа - чисто физическа и финансова. Имаше дускисия какви дръвчета да посадим - само един вид или различни? Да посадим ли и овощни дръвчета? Трябваше да понаучим някои неща за саденето на дървета. Като всяко нещо, не беше така просто, както излгеждаше. Трябва да се вземе предвид времето, вида, почвата, напояването. След одобряване на местата за посаждане и събиране на известна сума за закупуване на дръвчетата, беше време да отидем да ги вземем. За щастие успяхме да намерим камионче да ни докара 11те дървета. В този ден бяхме най-голяма група от помощници и чувството беше прекрасно!
ти пазя сянка
По-добре близък
съсед отколкото далечен роднина е нещо, което разбрахме много добре, когато един от инструментите ни се счупи. Решихме, че ще купим нова кирка и докато се върнем, намерихме три нови кирки, оставени от един съсед, който ни наблюдавал от терасата. Важна част от саденето е поливането, което за 11 дървета е около 220 литра. Понеже нямахме маркуч, мислехме да носим водата с кофи от 4тия етаж, нагоре надолу, нагоре надолу, докато ги полеем всичките. За щастие, друга съседка се появи с маркуч от техния вход и всичко потече по вода. Мога да кажа, че в този ден ние всички работихме заедно и видяхме, че комуналният дух е жив.
Какво да направим беше общият въпрос, който ми задаваха в следващите дни след засаждането. Не знаех, а и все още нямам ясен отговор, но в следващия месец видях, че някои хора имат отговори. Първото нещо, което се случи, беше появата на антипаркинг колчета, които на някои места бяха прекалена мярка и раздразниха хората. Все пак общината реши да
м още пресече пътя на автомобилите след близо 20 години бездействие. Много беше приятно да се види цвете в празната кашпа. С тях обособената площадката стана завършена.
Скоро след това три нови дървета се появиха! Бях изумен. Всички ние, с наши средства, инструменти и енергия, преобразихме пространството, което показа начало на процес, който събира хората и им дарява удовлетворение и радост. Вярвам, че скоро ще берем плодовете на нашият труд, буквално.
В ПАМЕТ ДЪР 1976 –
НА ЕДНО РВО – 2013