Списание "Космос"

О—Х

Вълшебните

обувки

СЪДЪРЖАНИЕ ВИКТОР

САПАРИН

...

Н

В ъ л ш е б н и т е обувки

1

Д-Р С В Е Т О С Л А В С Л А В Ч Е В Отровни, по-отровни, найотровни 6 АЛАН И Н ЕС

Пътешествието дълго

ще бъде

11

ПРОФ. И Н Ж . Н И К О Л А КАЛ И Ц И Н Ч

Към

. . . .

Луната

КИРИЛ

17

КРЪСТЕВ

Гробницата лис СТЕФАН

край Севтопо-

26

Остров Бали В Л А Д И М И Р

Г А Н Ч Е В

30

Корабът на капитан Мисон У

ДИМИТЪР

ДИМИТЪР

А

—

.

.

35

ПЕЕВ

гиганти

АЛЕКСАНДЪР

...

38

СОКОЛСКИ

Тайната на далечната звезда СТОИЛ

Н

ФРАНГОВ

Пламтящите камъни Планети

22

ДИЧЕВ

41

СТОИЛОВ

Рьонтген * Забавна страница * Н а п р а в и сам . . . . * Любопитни факти * Шахмат * Хумор

.

.

.

.

44 47 47 48 48 48

На корицата — Индонезийска маска Гръб на корицата — нарисува Богдан Бенев Приложение — Нашата планета — Земята

ВСИЧКО започна от една дреболия. Петя си обуваше обувката и мама забеляза, че подметката се е скъсала: от кръглата като медна монета дупка надзърташе подложката. Също такъв «петак», само че малко по-голям, имаше и на другата обувка. Петя отдавна беше забелязал, че десните обувки, кой знае защо, се късат побързо от левите. Ето защо това откритие съвсем не го удиви. Затова пък мама едва не се задъха от учудване.

— Помислете само, Иван Иванович — по липса на други слушатели тя се обърна към случайно влезлия в кухнята гост на съседите, пристигнал от някакъв далечен град, — това момче просто съсипва обущата. Тези обувки купих преди месец. Виждали ли сте някога такова момче? Иван Иванович постави на кухненската маса чайника, който държеше в ръка, и внимателно огледа Петя.

— Момче като всички момчета — каза сдържано той. — Обикновено момче.

— Обикновено! — плесна с ръце майката на Петя. — Та къде сте виждали такива момчета? Само едни ядове с него! Не се свърта със здрави обуща.

— Аз също бях такъв — каза примирително Иван Иванович. Той взе чайника и го постави под чешмата. — И, както виждате: даже професор станах . .. Той е просто много подвижен.

— Но обувките се правят за нормални дец а — възрази майката на П е т я . — Нали няма специални обуща за такива живаци.

— И жалко — сериозно каза Иван Иванович. — Напразно не се произвеждат такива обуща. Нали има специални спортни обувки, например за футболистите, и никой не ги обвинява, че тичат много. И за момчетата е също така естествено да тичат, затова и на тях трябва да се дадат специални обуща. Майката поклати недоверчиво глава: — Бих искала да видя такива обувки, чиито под-

метки той да не скъса за месец. Това ще бъде някакво чудо. Петя обидено смръкна. Наистина нима е виновен, че е подвижно момче? Какво, да не искат да седи с вързани крака? Вместо да разгледа въпроса научно, като професора, мама се кара на Петя за всяка дупка. Та нали той не ги къса нарочно. Иван Иванович постави чайника на печката и се запъти към вратата. На прага се спря и още веднъж огледа Петя, сякаш нещо преценяваше.

— Добре, аз ще ви изпратя вълшебни обувки — каза той просто. — Изглежда, момчето е подходящо, ако само е истина всичко, което разправяте за него. Но имам едно усНАУЧНОловие: нека ходи с тях така, както си иска и ФАНТАСТИЧЕН най-важно, да ги носи РАЗКАЗ всеки ден. Не се безпокойте, Антонина Игнатиевна, моите обувки той никога не ще скъса. Антонина Игнатиевна, едва сдържайки раздразнението си, се засмя. Какъв шегаджия е Иван Иванович!

— Е, ако са вълшебни. . . Петя беше уверен, че Иван Иванович нарочно измисли всичко това, за да утеши мама. Та Иван Иванович никак не приличаше на вълшебник, щом вече става дума за това. Нито има чалма на главата си, каквато носеше фокусникът в цирка, нито особения проницателен поглед, нито многозначителните движения на ръцете. Обикновен човек със сиво сако, с очила, също каквито има чичо Серьожа, обущарят от втория етаж, с остричка бяла брадичка. И даже по нищо не личи, че е бил подвижен на младини. Но две седмици след като си замина Иван Иванович за своя далечен град, от него пристигна колет. Петя очакваше да види някакви особени обувки с дебела подметка, с металически шипове и с подкови на токовете, като обувките за алпинистите, каквито бе видял веднъж във витрината на един магазин. Но в колета имаше най-обикновени кафяви обувки съвсем прост модел. Той ги премери, бяха му точно по крака.

— Мъжка работа — каза мама. — Умен човек е Иван Иванович, а не знае, че за децата всичко се купува по-голямо. А още казваше, че дълго ще ги носиш. Е хайде, ходи с тях! Подарък са, би трябвало да ги пазим, но все едно, скоро ще ти станат малки. Пък и нали обещах. . . От този ден започнаха необикновените приключения с обувките.

Най-необикновеното беше, че въпреки всички закон на природата, обувките си оставаха все нови. Отначало Петя ходеше с тях предпазливо, сякаш наистина бяха вълшебни и можеше да се очакват всякакви изненади, но постепенно свикна с новите обувки, а след това престана и да мисли за тях. Той тичаше по двора както преди и също така разпалено играеше на футбол. Една вечер, когато Петя си лягаше, мама взе от пода обувките и започна внимателно да ги разглежда.

— Сигурно вече са се скъсали — мърмореше тя, като ги поднасяше към светлината. — Не, цели са! Просто невероятно. . . И подметката е съвсем като нова. Значи, можеш да ходиш внимателно, когато поискаш. Тази вечер мама целуна Петя особено нежно за лека нощ. Но момчето смътно усещаше, че не е заслужил похвалата. «Разбира се — успокояваше се той, заспивайки, — много зависи от самите обувки. Ето Маря Петровна се оплаква, че все й попадат обуща, които се изтриват отстрани. Не бива все мен да обвиняват!» . . . Минаваха месец след месец. Обувките не ВИКТОР се късаха, сякаш наисСАПАРИН тина бяха вълшебни. Антонина Игнатиевна започна да ги поглежда с известен страх. Разбира се, тя знаеше, че професорът не е Мефистофел, а обикновен човек, но в подаръка му имаше нещо свръхестествено. Не се касаеше само до необяснимата здравина на обувките. Случваха се и други странни явления. Веднъж Антонина Игнатиевна забеляза драскотина на върха на лявата обувка. Изглежда, Петя я беше ожулил в някакво парче желязо, когато децата събираха из двора отпадъци. А след това тази драскотина изчезна. На обувката не остана и следа от нея. И как да се обясни, че Петя никога не лъскаше обувките, а те винаги изглеждаха като нови! Най — после, макар че на времето обувките бяха на Петя точно по мярка, те не му окъсяваха. Наистина кожените обуща при носене се разширяват. Но особеното беше, че обувките имаха вид, като че ли току — що са донесени от магазина. Маря Петровна, която живееше в отсрещната квартира; обичаше да прави на всички бележки. Когато срещаше Антонина Игнатиевна, тя й четеше нотации: — Напразно глезите момчето! В празник, в делник, всеки ден все с нови челици. Бихте могли и за нещо друго да си харчите парите. Ще има да плачете после!

— Какво говорите — възрази й веднъж Антонина

Игнатиевна. — Та той ходи цяла година все с едни и същи!

— Хайде де, вие за будала ли ме мислите! — обиди се Маря Петровна. — Страхувате се да признаете? Ех тези майки! Съвсем се побъркват. . . И на какво ли само не са способни за децата си! С това само ги и развалят. . . Горката Антонина Игнатиевна се мъчеше да обясни на Маря Петровна, но всъщност какви обяснения можеше да даде Антонина Игнатиевна? Заради тези обувки животът й невероятно се усложни. Да казва на хората истината? Никой не вярваше. Да «признае», че всяко първо число купува на Петя нови обувки? Глупаво. . . .Когато изминаха още два месеца и всичко продължаваше по старому, Антонина Игнатиевна бе обхваната от тревога.

— Виж какво — каза тя един прекрасен ден, — остави тези обувки, нека си починат малко. Поноси старите. Тя даде на Петя старите обувки, онези същите, които станаха причина навремето си за разговора с професора. Чичо Серьожа им беше поставил нови подметки.

— Добре, че ги купихме по-големи — каза тя. — Трябва да се носят, иначе ще ти умалеят. А тези ще прибера в долапа. Искаше ли тя да се убеди, че синът й се е научил да носи внимателно обуща? Или тези нескъсваеми обувки бяха почнали да я плашат? Трудно е да се каже какво точно имаше предвид майката на Петя. Но тя си отдъх-

на с облекчение, когато Петя обу обикновените, а не вълшебните обувки. На Петя те се сториха тежки. През последната година бе свикнал с леките обувки, които почти не усещаше на краката си. Скоро той ги разнебити и Антонина Игнатиевна се принуди отново да ги занесе на обущаря. И така, подвижното момче си оставаше както и преди — подвижно! Тайната на дългото носене съвсем не зависеше от Петя. Но Антонина Игнатиевна упорито даваше за поправка старите обувки, докато най — после чичо Серьожа не каза: — Сега вече са само за боклука. А на момченцето купете нови. Да купи нови? Когато в долапа стояха съвършено здрави обувки! Със свито сърце Антонина Игнатиевна издърпа чекмеджето, където ги беше оставила тогава. Не беше го отваряла вече няколко месеца.

— Какъв прахоляк — въздъхна тя и подаде на сина си обувките. — Премери ги: не са ли ти станали малки? Петя взе обувките; те радваха окото с предишния си блясък. Бяха му по мярка, както в онзи далечен ден, когато ги обу за пръв път. Но не това порази Антонина Игнатиевна. С такива чудесии тя беше вече свикнала. Смути я друго. Помнеше отлично, че когато прибираше обувките в долапа, подметките им се бяха леко изтрили. Тогава това я зарадва: драскотините и ожулванията показваха, че те са обикновени обувки, и че както всички други вещи и на тях действуват природните сили. Чудно нещо!

Радваше я точно това, което някога така я възмущаваше: нали цялата история започна от скъсаните подметки. А сега, като обърна обувките с подметките нагоре, тя видя същата равно пореста повърхност. Но най-невероятното се разкри, когато погледна подметките отстрани. Горката жена си сложи очилата, свали ги, после пак ги сложи. Не, не й се беше сторило: подметките наистина изглеждаха по-дебели, отколкото бяха преди. Винаги я учудваше, как Петя не може да скъса тези тънки подметки, но сега те бяха дебели. Антонина Игнатиевна даже се страхуваше да мисли за това, което й мина през ума. Нима съществуваха обуща, които растат? Боеше се да даде на Петя тези растящи обувки и в същото време не знаеше какво да прави с тях. Може би просто да ги изхвърли? Намери се изход. Този път Петя не можа да се перчи с обувките. Той заболя. За щастие имаше грип в лека форма, но все пак се наложи почти цяла седмица да лежи в легло. При все това знаменитите обувки не оставаха без работа. ИЛЮСТРАЦИИ Славата им се бе разнесла из целия двор и СТОЯН приятелите на Петя, които също често поАНАСТАСОВ страдваха от майките си за скъсани обуща, ги измолваха да поиграят с тях на футбол. Малко ги смущаваше обстоятелството, че нескъсваемостта на обувките нямаше научно обяснение. Напротив, повече се развихряше фантазията им. По този повод те разправяха най-невероятни истории, твърдо вярвайки в неограничените възможности на техниката. Някои пък, най-малките, не напуснали още света на приказките, мислеха, че «професорските обуща» са наистина вълшебни. За обувките на Петя чакаха на опашка. Младите футболисти се сменяваха и в буйните игри понякога си израняваха колената и лактите, но обувките оставаха цели. Те издържаха и това изпитание. Нямаше, изглежда, сила, която да ги надвие. Тогава Антонина Игнатиевна не издържа и, като узна от съседите адреса на Иван Иванович, му написа писмо. И ето какъв отговор пристигна. ПИСМОТО НА ИВАН

ИВАНОВИЧ

«. . .Да, те растат! И в това, уважаема Антонина Игнатиевна, няма никакво чудо. Аз разбирам Вашето изумление и ще се постарая да Ви обясня всичко. Защо растат? Чували ли сте някога за епифитите, растения, които не живеят на земята, а във въздуха? Те нямат обикновени корени, могат да живеят и на

ограда, без да се опират на земята, и даже на телеграфната жица. С какво се хранят? Не с телеграми, разбира се, извинете за шегата. Всичко необходимо за своето развитие те вземат от въздуха. В него нали винаги има влага и прах, съдържащ минерални частици. И тези растения много добре са се приспособили към такова «въздушно» хранене. В резултат на няколкогодишен труд в нашия институт бяха отгледани съвсем малки растителни организми — епифити, които живеят като коралите на големи колони. Те образуват плътна маса, издръжлива, лека и огъваща се като гума, но пропускаща въздух — получените от нея листове с нищо не отстъпват на кожата, като притежават при това такова свойство, което няма нито една кожа — те растат. Растителните организми, от които тя се състои, бързо се размножават, а храната си, както всички епифити, вземат от въздуха. За подметките ние изработихме особен бързо растящ «гьон» — нали тази част на обувките се къса по-лесно. Ще забележа веднага, че подметката се храни и по — добре от другите части на обувката: при ходене тя влиза в допир със земята, там има повече влага и минерални вещества. Усиленото хранене способствува за по-бързото възстановяване на гьона. За човешкото око това става съвсем незабележимо и, ако не бяхте прибрали обувките в долапа за цели четири месеца. Вие вероятно така и не бихте открили, че растат заедно с Петя. Разбира се, растящите обувки имат и свои неудобства. Те не могат да се държат дълго в склада, ще менят размера си. Освен това, ако голям човек си купи такива обувки по мярка, ще открие след време, че са му станали големи. Затова при обувките за големи ще намери приложение само специалният гьон. Но и това не е малко: вече ни благодариха за вечните подметки онези пощенски раздавачи, кантонери и други хора с подобни професии, на които раздадохме обувки за пробно носене. Детските обувки са друго нещо. Те могат да се правят изцяло от растяща кожа. Ние имаме много «подшефни> ученици, които носят наши обувки, но тези на Петя са от първата ни партида и всички сведения за тях ще бъдат много ценни. За опитите избираме особено подвижни момчета. Но това не значи, че с нашите обувки човек може да се отнася как да е. Напротив, както и всяка вещ, те изискват добри грижи. Нашите обувки се правят за хора, които много ходят, и за деца, които много тичат, но не и за немарливците. Ако Петя иска да стане шампион и да постигне рекорд за дълго носене, а той има такава възможност, длъжен е да спазва някои прости правила. Това също е опит и аз ще Ви моля да изпълнявате условията. Правилата за носене прилагам към писсмото. Разчитам на Петя. Пишете.

П. П. Тези дни влезе в действие първата експериментална фабрика, където «вълшебните > обувки ще се произвеждат конвейерно.» След седмица Петя беше с майка си на кино и видя в прегледа, как в опитната фабрика се произвежда «самовъзстановяваща се подметка», така я нарече дикторът.

— Има самонаточващи се резци — казваше той, — има самонавиващи се часовници — те се навиват при ходене и никога не спират: това са часовници за разсеяни и, най — после, появи се подметка, която не се износва. Ето я пред вас. Зрителите видяха огромни плитки каци. Тук в хранителен бульон се развъждаха най-малките растителни организми, които под микроскопа приличаха на жълти звездички. На екрана се виждаше как се срастват и образуват тънка ципа, такава лека, че тя свободно плуваше. Ципата постепенно надебеляваше.

— В зависимост от развитието на микроорганизмите — казваше дикторът — материалът все повече се уплътнява. Сега «гьонът» е готов. Може да се крои. В кроячния цех станове — автомати скрояваха от постъпилия изкуствен гьон хиляди подметки с различни размери.

— Но подметката продължава да расте — съобщи дикторът. И всички видяха огромна колкото целия екран подметка, заснета забавено. Тя надебеляваше просто пред очите.

— Всъщност изминали са два месеца —обясни гласът. — Подметката е нараснала с толкова, с колкото

би се износила при постоянно и дълго ходене. Но главното, тя ще расте сега безкрайно, както например чайната гъба, която вероятно някои от вас отглеждат. Вие можете да износите обувките, но тази подметка — никога.

— Най — после всичко е ясно — каза с облекчение Антонина Игнатиевна. Тя вече без страх срещна Маря Петровна.

— Идете на кино — посъветва тя съседката си — и вижте как се правят обувките, които има Петя. Тогава най — после ще повярвате, че не му купувам всеки месец нови.

— Ами — възрази Маря Петровна, — в киното какви ли не трикове показват. Моят племенник учи в института по кинематография и там са им чели специална лекция. Така и се нарича: «оптически измами».

— Но нали обувките съществуват — възрази майката на Петя и побутна сина си по — близо към Маря Петровна. — И Петя също. Това не е оптическа измама.

— И така да е — важно подхвърли Маря Петровна, без дори да погледне Петя. — Всички момчета са измамници. И вашият съвсем не е по-добър. Какво го глезите толкова, не разбирам! Някакви особени обувки му направили. . . Можеше и с обикновени да ходи! Едва сега Антонина Игнатиевна разбра, че никога нищо не ще докаже на Маря Петровна и че напразно се е страхувала от нейното мнение. А обувките? Петя и досега ходи с тях. Преведе от руски: Цвета Христова

5

лавният лекар беше вече тръгнал да си отива, когато неочаквано се върна и каза: — Щях да забравя нещо, колега. Тук по нашите места може да Ви се случат някои неприятни изненади през време на дежурството. Честичко идват хора, ухапани от паяк.

— От паяк?

— Не сте чували, нали? Това го няма в учебниците. Той се усмихна хитро и продължи: — Змиите не са толкова страшни, срещу тях имаме серум. Пък и нашите отровни змии — пепелянката и усойницата — не са всъщност толкова отровни. Всичко зависи от сезона, от състоянието на змията и от мястото на ухапването. Колкото по-гладна е змията и по-близко до главата ухапе човека, толкова поголяма е опасността. Но по начало нашите змии бягат от хората. . . Помислих, че главният лекар пак се разприказва, както друг път, но той погледна часовника си и довърши с няколко думи: — . . . а черният паяк — «кара-курт», което значи «черен вълк» — не бяга! Напада и хапе. Отровата му е три пъти по-силна от отровата на гърмящата змия, но за щастие отровните му жлези са малки. Все пак картината е тежка. Помнете: морфин в двойна доза и сърдечносъдови лекарства. Довиждане. Той излезе, а аз, млад лекар, попаднал веднага след завършването си в този южен край на нашата Родина и, както повечето млади лекари — уверен, че всичко знае, започнах да прехвърлям през ума си четеното за отровните животни. . .

6

Змиите. . . Какви ли не легенди и истории бях срещал в книгите за тях! И сухи исторически редове, в които се съобщаваше, че със змийска отрова се е самоубила египетската владетелка Клеопатра. И оня чудесен разказ на Ръдиард Киплинг за мангустата, излязла на смъртен двубой с кобраД

р

С В Е Т О С Л А В

Бях виждал картини от Бутантан. Истински град на отровните животни, събрани тук от четирите краища на света! По пясъците на фермите големи кобри лениво размотават пръстени, из храстите се крият отвратителни стоноги, зад камъните изпълзяват скорпиони с вдигнати жила. В хралупи-

С Л А В Ч Е В

отровни по-отровни най-отровни та, за да спаси малкото дете Да. . . Всъщност отровните змии са главно от два рода: колубриди, от които най-опасен е видът найа (кобри), и випериди— с най-страшен представител бразилската гърмяща змия. Между най-отровните змии на света са очилатата змия и една мъничка пустинна змия, не по-голяма от червей, която арабите наричат «Проклятие на пустинята». Най-известни са кобрите, тяхната отрова действува светкавично. Един грам от главната й съставна част — невротоксинът — може да убие 150 души. За южните страни спасяването на ухапаните от -змии е важен проблем. С тази задача се занимават големи и богато обзаведени институти: найголемият от тях се намира край градчето Бутантан в Бразилия. В този институт работят над 70 хиляди души и произвеждат всеки месец с тонове противоотровни серуми..

те на дърветата са изплели мрежи грамадни космати паяци — тарантули. Дебне жертвите си •— малки птички — и «птичият паяк», не по-малко опасен от змиите. Всред този гъмжащ, пълзящ и съскащ ад могат да се видят как крачат бавно хора с гумени шлемове на главите, в дебели каучукови костюми и ботуши. Една кобра бързо се изправя и се готви. . . но една мрежа я захлупва светкавично. Ръката в гумена ръкавица прави ловка хватка зад главата на влечугото. До зиналата уста на кобрата се поднася чаша, овързана в марля, и змията ядно впива зъбите си в нея. На дъното на чашата се стичат няколко капки жълтеникава прозрачна течност. Това е скъпоценната отрова на кобрата. Скъпоценна? Да, от нея ще се получи противоотровен серум и някои други лекарства, например препарати за потискане на силната болка.

Но кобрите и гърмящите змии са далеч на юг. А у нас? В нашата страна няма много отровни животни. Пепелянката и усойницата всеки познава. Пепелянката — по начупената черна линия на гърба, а усойницата — по рогчето на главата. По Черноморието може да се срещне опасната риба «дракон», която има една отровна гръбна перка. Убождането с нея е извънредно болезнено, наблюдавани са и смъртни случаи. Имаме и отровни насекоми, от които найизвестен е стършелът. Лятно време из житата в южните райони на страната се въди едно паякообразно същество — Галеодес грекус, — което също е опасно. А за черния паяк чух едва сега от главния лекар. Кога съм задрямал — не зная. Събуди ме силно хлопане по вратата на поликлиниката и висок мъжки говор. Скочих. И както става само в приказките и сънищата, случи се невероятното. Двама мъже внасяха на носилка трети и първите им думи бяха: — Доктор е, бързо! Ухапа го черен паяк! Докато пръстите ми пълнеха спринцовката с морфин, чух също като на сън собствените си думи: — Сложете болния на кушетката! Аз съм вече готов! ОТРОВАТА НА ДЖУНГЛИТЕ Едно стихотворение от Пушкин винаги ми е правило силно впечатление. То се нарича «Анчар». Ето няколко куплета от него: В пустиня страшна, в пек и зной, в пръстта от жега разтопена, Анчар, самотен часовой, стои сам в цялата Вселена. Природата във ден на гняв

Кобра и змиеукротител сред степите го бе родила и корен, и зеленина с отрова адска напоила. . . И ако облак изведнъж облей листата му заспали, от клоните отровен дъжд се стича в пясъка запален.

От къде е чул Пушкин тази легенда? Дървото съществува. То расте в Малайския архипелаг и се нарича от местните хора с разни имена: ипо, упа,

антиар или анчар. Научното му име е «Антиарис токсикариа». Много пътешественици го описват под името «погоносуапсе» — дърво на смъртта. Птиците не летят край него, даже господарят на джунглите — тигърът — заобикаля отдалеч с недоволно ръмжене страшното дърво. С отровната му смола местните жители ма-

Пепелянка

жат стрелите си, но на риска да отидат край анчара се съгласяват само осъдени на смърт. Ако донесат смола — смъртното наказание им се опрощава. Отровни дървета има много 8

по света. В Мексико, Панама и Венецуела расте «Хиномане манцинела». Край него може да се работи само в защитни дрехи както срещу бойни отровни вещества. За да бъде

отсечено дървото, около него се наклажда голям огън, изгарят се листата и клоните, изсушава се дънерът. Тропиците са особено богати с отровни растения. Когато испанските конквистадори нахлули, жадни за злато и диаманти, в Южна Америка, местното население излязло насреща им със стрели и копия, напоени с кураре. Тази отрова била извличана от някои пълзящи растения. Сега, петстотин години оттогава, курарето намери своето приложение в медицината. С негова помощ станаха възможни сложни операции на сърцето и белите дробове, защото кураре парализира временно мускулите на гръдния кош и диафрагмата. Даже химиците отидоха по — нататък — създадоха изкуствени съединения с подобно действие. А нашите отровни растения? Те не са малко. Заслужава да се познават някои от тях — сънотворният мак, беладоната, напръстниците, вълчето грозде, бучинишът, есенният минзухар. Отровно е даже едно нежно растение, което не подозираме — момината сълза. В стъблото и листата й се намира алкалоидът конваламарин с много силно действие върху сърцето. Извлек от момина сълза се използва в медицината като сърдечно лекарство. Но все пак кои са най-опасните от тях? Да почнем с беладоната или «лудата череша». Името не е дадено напразно. Случва се по погрешка деца, а даже и възрастни да опитат плодовете му. Две — три от малките «черепно» са смъртоносна доза за дете. На латински растението се нарича «Атропа беладона». Защо

«атропа»? Атропа е една от трите орисници в древногръцката митология,която«срязва с голяма и ужасна ножица нишката на човешкия живот». Колко картинно! И все пак медицината цени много беладоната. С малки дози от нея се лекуват стомашно — чревни, бъбречни и жлъчни страдания, както и други, по-специални заболявания. Друго силно отровно растение е свирчовината или бучинишът, твърде разпространено у нас. В древността с извлек от бучиниш са били изпълнявани смъртни присъди. Такава участ постигнала елинския мислител Сократ и оратора Демостен. Отровен е и есенният минзухар, на латински — «Колхикум аутомнале». Думата «Колхикум» означава «от Колхида». Това име е дадено, защото някога князете на Колхида, днешна Грузия, са отглеждали специални градини с есенен минзухар — за да убиват своите противници. Сега с отровата на това цвете се лекуват успешно някои форми на кожен рак. Първенец обаче между отровните растения у нас е растението «Сама китка». Отглеждат го само за украса в някои градини. Една легенда говори, че първата Сама китка поникнала някога от кръвта на един грешен монах. Затова и латинското име е «Аконитум напеллус». Аконита значи калугерска качулка, а Напеллус е било името на монаха. В легендата, разбира се, няма нищо вярно, но растението наистина е страшно отровно. Неговата отрова — аконитин — е смъртоносна за възрастен човек в доза пет десетохилядни от грама!

Кобрата напада. . . но стига до чашата, където ще даде отровата си

ния, а сред съединенията, създадени от химиците. В това отношение злокобна слава има арсеникът (двуарсенов триокис). Той е бил известен още от Средновековието. С арсеник са били напоявани кърпички, книги, ръкавици или бил примесвай към храната и виното. Не случайно виночерпците на владетелите са били задължени да опитват пред господаря си виното от чашата му! Но арсеникът като отрова е нищо пред съвременните бойни отровни вещества. Три от Това са нашенски черни паяци тях — табун, сарин и соман — превъзхождат всички останали. и ВСЕ ПАК, кои СА Предполагаемата отровна доза НАЙ-ОТРОВНИТЕ? Мнозина биха потърсили от- за човека например на сарина е 1—2 десетохилядни от граговора на този въпрос не меж- ма. Най-интересното в слуду отровните животни и расте- чая е, че противоотрова срещу Плодни кутийки на мака

тях е отровата на беладоната, за която споменахме. И все пак и тези бойни отрови отстъпват пред най-силната отрова, известна засега. Това е токсинът на ботуличния бацил. Неговата мощ е фантастична. С един грам ботулинов токсин могат да бъдат отровени 30 000 души! Колкото и страшна да изглежда тази цифра, тя не бива никого да плаши. Всяка отрова има противоотрова. Така е с ботулиновия токсин, така е и с всички останали опасни вещества. Медицината днес е непобедима. Тя има могъщи средства, неизчерпаеми възможности за спасяване на всеки човешки живот.

Това нежно цвете може да бъде отровно

Стенли седеше заедно с всички в общата каюта и пиеше вече трета чашка кафе, когато най — после се появи навигаторът. Хемридж беше мрачен. Той носеше листчетата с изчисленията.

— Ако и това е улов: от трите планети едната е твърде далеч, другата — твърде близо, само последната е подходяща — той взе чашката, която му подаде инженер Леман. — След двадесет и три седмици пътуване това съвсем не е много.

— И по — добре — забеляза Леман. — По-малко работа, по — скоро ще се върнем в къщи.

— Да, но колкото повече открием, толкова по-голяма ще е премията — възрази Клайен. Той се усмихна въпросително на Торн. — Нали, докторе? Торн не отговори. Той гледаше през рамото на капитана листчето с цифри.

— Е, как ти се струва? Подходяща ли е, капитане? — запита той.

— Ще видим — Стенли разглеждаше намръщен данните. — Средна температура — тридесет и пет градуса по Целзий. Ледени върхове няма, океани също, само пустиня и останки от планини. Големи площи с растителност не се виждат — той погледна астронавигатора. — Успели сте всичко да забележите. Сигурно сме минали съвсем близо край нея.

— Твърде близо — отговори Хемридж, — провървя ни.

— Какво ще предприемем? — Леман се приближи към тях. — Ще я обиколим и ще направим телевизионни снимки или ще кацнем и ще се заемем с изследване? Колко време ни остава още, капитане?

— Не е много. Насам пътуването беше дълго, а ни чака и връщане. Трябва да пестим запасите — Стенли отмести листчетата и се облегна в креслото. — Вярно, остава ни още само една планета. Вие какво предлагате, Торн?

— Да обиколим планетата — веднага отвърна докторът, — както обикновено. Няма да бързаме, ще правим снимки. Може даже да се изпрати трасиращ снаряд и ще получим точния спектрален анализ на въздуха и на почвата. Не е необходимо да кацаме.

— Не съм съгласен — раздразнено каза Клайен. — От какво се боим, дявол да го вземе?! Лесно ще отбием всяко нападение. Ако там има разумни същества, налага се да узнаем повече за тях, а ако не, няма и от какво да се страхуваме.

— Позволете да ви напомня, че нашият кораб е разузнавателен — спокойно каза Стенли. — Нашата цел е да намерим планета от типа на Земята, годна за заселване. А за това съвсем не е нужно да кацаме на нея.

Ако тя има нормална атмосфера и силата на тежестта не се отличава много от нашата, ако има вода за пиене и климатът е подходящ за живеене, ние ще отбележим, че може да бъде заселена. И това е всичко, което се иска от нас.

— Вече шест месеца седим затворени в тази кутия и най-малко още толкова ни предстои. Време е поне за разнообразие да се поразтъпчем — Леман погледна с надежда капитана. — Ще вземем всички предпазни мерки. Не сме деца — знаем какво правим.

— А какво е вашето мнение, Хемридж?

— Съгласен съм с Леман — отговори астронавигаторът. — Аз съм за кацане.

— Те са полудели — каза ядосано докторът. — Дявол да го вземе, Стенли, та те много добре знаят, защо не бива да кацаме. Това не е наша работа, а на колонистите. Да, докторът, разбира се, беше прав. Това не е тяхна работа. Стенли въздъхна и се поизправи.

— Ще обиколим планетата и ще я филмираме — каза той твърдо. Той се престори, че е зает с изучаване на данните: така можеше да не гледа изражението на лицата им. Ако се съди по фотографиите, планетата не представляваше някаква особена находка: нито по-лоша, нито по-добра от другите. Силата на тежестта беше малко поголяма, отколкото на Земята, кислородът във въздуха малко по-малко, вода имаше съвсем малко. Този нов свят не беше особено привлекателен за заселване: пустиня, оскъдна растителност, незначителни природни богатства. И все пак фотографиите показаха още нещо.

— Цивилизация! — Леман вдигна очи от снимките. — Гледайте, цивилизация!

— Къде? — Клайен се наведе над масата. — Нима има градове? Не може да бъде.

— Погледнете сами — Леман му подаде една снимка. — Виждате ли? Ето тук има вдлъбнатина, а там дълга линия, права, прекалено права. В природата такива няма. На тази планета има живот или — 9 0 прави се той — е имало. Момчета, изглежда, най — после улучихме.

— Чакайте — Хемридж се стараеше да не се поддаде на ентусиазма, който завладяваше и него, ентусиазма на човек, посветил целия си живот в търсене на разумни същества по другите планети, но който никога не беше ги откривал.

— Ето ги — Леман побутна снимките към Хемридж. — Е, какво ще кажеш? Прав ли съм?

— От къде да зная? — Хемридж вдигна глава: в

11

каютата влязоха Стенли и Торн. — Слушайте, капитане, вие нали разглеждахте тези снимки! Как мислите, прав ли е Леман? Нима това наистина са здания?

— Възможно е — предпазливо отговори Стенли, — но не можем да бъдем напълно уверени. Той взе няколко снимки.

— Обърнете внимание на кръговете с неправилна форма, те действително приличат на постройки. А виждате ли линиите, които се отдалечават към периферията на кръга и постепенно изчезват? Напомнят марсианските «канали» — той сви рамене. — Но «ка-

налите», както е известно, се оказаха естествени пукнатини, образували се при свиването на кората на Марс.

— Тези в никакъв случай не са естествени — настояваше Клайен. В него заговори ученият. — Това не са пукнатини, та тук няма никаква ерозия и освен това линиите са необикновено прави. Клайен погледна фотографиите.

— Приличат на тунели — бавно произнесе той, — на подземни тунели, които някога са били дълбоко под повърхността, а сега частично са се оголили. Ясно се виждат на лентата, чувствителна към топлинните лъчи.

Затова мисля, че температурата в тях е по-висока, отколкото на поФАНТАСТИЧЕН върхността.

— Но не забравяйте РАЗКАЗ мащабите — запротестира Хемридж. — Кой може да построи такива АЛАН ИНЕС тунели?

— А тези гигантски здания . . . — промърмори Клайен.

— Същества, способни да строят такива грандиозни съоръжения, трябва да са неизмеримо по-високоразвити от нас. — Леман изглеждаше потресен от откритието. — Какви размери!

— Това е стара планета — напомни Клайен, — не като Марс, но много по-стара от Земята. Напълно е възможно, цивилизацията да се е породила, разцъфтяла и угаснала. — Той погледна замислен фотографиите. — Бих искал да знам какво се е случило с обитателите на тази планета.

— А защо да не предположим, че те и сега са там? — запита Леман. — Дори да допуснем, че са в стадий на отмиране, това съвсем не означава, че са вече измрели. Този свят е още способен да поддържа живот.

— Все пак ние не можем да твърдим, че тези линии означават изкуствени съоръжения и че на планетата има разумни същества. — Стенли замълча. — Във всеки случай ние не сме достатъчно подготвени за самостоятелни изследвания. След нас ще дойдат експедиции, ще докарат екскаватори, специалисти. . .

— И така, кацаме — прекъсна го Леман. Това не звучеше като въпрос, а като твърдо решение.

— Няма да кацаме — решително каза Торн. Стенли въздъхна. Всеки път, когато заставаха пред прага на нов свят, възникваше един и същ спор. Инстинктът и чувството бяха за кацане, искаше им се да погледат, да докоснат; искаше им се да вдъхнат свеж въздух вместо газове без миризма, да усетят под краката си истинска, твърда почва, да се насладят на аромата на растенията. Логиката заповядваше да се държат по — далеч от чуждата атмосфера, от възможността за заразяване. Хладният разум казваше същото. Но бил ли е някога разумът по-силен от чувството?

— Ако решим да кацнем, рискуваме много —' бавно започна Стенли. — Вие знаете, че не можем да се предпазим както трябва и, ако там, долу, има някаква болест, непременно ще се заразим. Вярно, на връщане ще бъдем и без това в шестмесечна карантина — той помълча малко. — Е, какво пък, рискувате собствената си глава. Щом настоявате, ще се спуснем. Те се спуснаха. Кацнаха на полюса и веднага пристъпиха към работа. Забравил колебанията си, Стенли също се разпали.

— Те са имали огромен ръст — каза една вечер Клайен, когато почиваха. — Не по-малко от пет метра, ако се съди по височината на помещенията и на съединителните тунели.

— И при това са били превъзходни инженери — със завист произнесе Леман. — Не разбирам как са успявали да строят такива здания без опорни колони. Само Торн не споделяше общия ентусиазъм.

— Но къде са все пак самите строители?

— Това не знаем — Клайен не скриваше разИЛЮСТРАЦИИ дразнението си. — Тези развалини са много стари. Нима не разбирате това? Половин милион, а може би един милион БЕНЕВ години. За това време и най-здравият скелет би се превърнал на прах — той погледна Хемридж.

— Направихте ли анализ на метала?

Богдан

— Нищо не излиза — Хемридж беше явно разстроен. — Получи се съвършено непозната спектрографска картина. Мога да различа отделни метали, но сплавта не ми е известна. Тя няма никаква якост и повече прилича на пчелна пита, отколкото на плътно парче метал. При най-слабото нагряване се разтопи и почти нищо не остана. — Той се замисли. — А имате ли някаква представа как са изглеждали обитателите на тази планета? — обърна се той към Клайен.

— Споменах вече: те са се отличавали с голям ръст. Стълби нямат; това ме навежда на мисълта, че са имали няколко крайници. Стълбите са удобни само за двуноги: ако някога сте наблюдавали как се изкачва куче по стълба, ще разберете защо.

— Не е ли време да прегледаме осцилограмите? — намеси се Леман.

— По-късно — капитанът се обърна към Клайен. — Как напредва анализът на минералите?

— Както и предполагах, планетата не е богата на минерали — отговори геологът.

— Колонисти едва ли ще дойдат тук, но учените ще построят изследователска станция — Стенли се замисли. — Бих желал да остана и да видя какво ще излезе от това, но боя се, че дотогава ще успея да умра. Във всеки случай, скоро отлитаме.

— Как? — Хемридж беше поразен. — Това е невъзможно!

— Корабът ни е разузнавателен и не може да го държим вечно тук. Колкото по — скоро се върнем, толкова по-бързо ще излети истинска експедиция. В края на краищата това не е наша работа — капитанът се усмихна, като видя посърналите им лица. — Много жалко, разбира се, но няма какво да се прави. Остават ни още пет дни, така че побързайте и направете за това време, каквото е възможно. Всичко беше готово за излитане. Щом шумът от двигателите наруши тишината, Хемридж се зае с инструментите си. Набеляза звездите, които трябваше да им сочат пътя към Слънцето, и като свери курса, даде знак. Стенли натисна бутона на таблото. Напрегнати секунди, едва забележимо завъртане, после пронизващ звук, въртяща се дъга на екрана — и ето отново се понасят из пустошта. Сега летят към Земята. Естествено, разговорите се въртяха все около забележителното откритие.

— За разкопките ще са нужни около десет години — каза Клайен. — Ще помоля да ме прехвърлят на тукашната станция. Вие не искате ли да се присъедините, Леман?

— Разбира се. На мен също ми е интересно да узная какво се е случило с планетата.

— Може би война? — уморено попита Хемридж.

13

Той седеше прегърбен в креслото. По лицето му блестяха капчици пот.

— Не мисля — възрази Стенли. — Войната означава разрушение, а съоръженията. . . са напуснати, изоставени, но не унищожени. Жалко, че не ни се удаде да намерим още някакви следи на материална култура.

— Ние едва докоснахме горния слой, но и сега е ясно, че градът е построен на голяма дълбочина. Понадолу може да се открият складове, цехове. . . институти, музеи, библиотеки. . . — Клайен се усмихна при мисълта за това. — Никой досега не е откривал такъв голям подземен град. Нашето откритие означава. . . аз даже не мога да кажа колко е голямо то. Преди всичко сега знаем, че не сме единствените мислещи същества във Вселената; оказва се, интелектът не е някакво изключение, появило се само на нашата планета. А това означава, че неведнъж още ще срещнем разумни същества.

— Господ да им е на помощ, ако това се случи — раздразнено каза Торн. — Ако само познаваха нашата история! Отдавна биха измрели.

— Циник — подхвърли Леман. — Не отричам, че

14

сме вършили много грешки, но сега това е минало. Да, хората много са страдали, но в края на краищата човечеството от това само е спечелило. Как мислите вие, Хемридж?

— Не зная — тихо каза навигаторът. — Не съм твърде запознат с древната история. — Той се прозина. — Нещо съм уморен, ще отида да полегна. Навигаторът стана с мъка и сега стоеше, като се поклащаше и често мигаше.

— Утре, като се почувствувам по — добре, ще довършим разговора. Но на другия ден Хемридж беше мъртъв. Той лежеше по гръб в леглото си. Едната му ръка висеше надолу, колената му бяха леко повдигнати, лицето спокойно, както у всички умрели по време на сън.

— Кога се случи това? — попита потресен Стенли.

— През нощта — гласът на Торн звучеше дрезгаво и напрегнато. — Леман спи с него в една каюта. На сутринта го повикал, Хемридж не отговорил. Леман веднага изтича при мен. Торн тежко пое дъх.

— Това не ми харесва. Във всеки случай умрял е Когато Леман се изправи, на лицето му бе изписано от някаква неизвестна болест: нямаше болки, нито недоумение. Той отново се наведе над окуляра. въобще някакви симптоми. — Торн се навъси. — Ча— Насекоми — каза той. — Като мравки, паяци или кайте, забравих снощната вечер. Тогава той е бил вече бръмбари. . . болен, а аз нищо не съм забелязал. Помните ли как — Нещо средно — кимна Торн. изглеждаше?

— В тялото на Хемридж ли ги намерихте?

— Каза, че се чувствува уморен — спомни си Стен— Да. ли. — Но това е обяснимо. Имаше много работа. А бол— Те ли са го убили? ката. . . той би могъл да не й обърне внимание, просто — Да, те. да я забрави в разгара на работата. Това се случва.

— Тогава сме спасени — с облекчение възкликна Опитайте се да изясните коя е причината за смъртта му. Клайен. — Можем да ги унищожим — той се засмя. — — Ще се опитам — неохотно отговори Торн. — Това Дявол да го вземе, на Земята ние цял живот се борим не ще е лесно. Имам само необходимото за лекуване, с насекоми и винаги побеждаваме. патологично изследване не е предвидено. Ще трябва да — Винаги ли? — Торн сви рамене. — Вие забравяте отворя трупа, да взема проби, да отгледам култура и едно: тези твари са големи колкото вируси. Размножавсичко останало. За това е нужно време. ват се със страхотна бързина, а главното, могат да се размножават в човешкото тяло. — Торн преглътна бу— Цялото време е на ваше разположение — мрачно цата в гърлото си. — Хемридж просто гъмжеше от тях. произнесе Стенли. — Зная само едно: ние не ще се върнем на Земята, докато не изясним от какво е умрял — Не разбирам, откъде са се взели — безпомощно Хемридж. С какво мога да ви помогна? каза Леман. — Защо ни нападнаха? Торн, кажете за — Помогнете ми да го пренесем в лазарета. бога, ако знаете, има ли някаква надежда? Стенли съобщи за случилото се на останалите членове — Не — Торн погледна със съжаление Леман. — от екипажа. Вие все още не разбирате ли? Тези насекоми. . . Та — Хемридж умря — каза рязко той. — От какво — това са обитателите на планетата, които търсехме. Назасега не знаем. Не е нужно да ви казвам какво ознамерихме ги, без сами да знаем. А те са били там през чава това. цялото време. Да, те разбираха всичко без обяснения; рискуваха' и сега навярно ще трябва да заплатят за това.

— Вие сте се допирали до него! — завика Клайен, отдръпвайки се от Леман. — Били сте с него в една стая, не се доближавайте до мен.

— Какво да правим, капитане? — Леман побледня. — Какви начини има да се предпази човек?

— Никакви.

— Не може да бъде — Леман се разтревожи. — Това е глупост. Ако Хемридж е умрял от някаква болест, не значи, че ние също трябва да заболеем.

— Откъде знаете? Може би вече сте заболели — припряно каза Стенли. — Ядохме и пихме заедно, дишахме един и същ въздух. Ако Хемридж е умрял от някакъв неизвестен вирус, не ще можем нищо да направим. Тогава ние вече сме заразени. Ако не, той не е опасен за нас. Във всеки случай остава ни само да чакаме. Наложи се дълго да чакат. Най — после се появи Торн. Очите му се бяха зачервили от напрегнатата работа без сън и почивка, лицето му беше отслабнало. Той постави мълчаливо на масата микроскопа и сложи под обектива предметното стъкло.

- Е? — Стенли се стараеше да не мисли за благополучен изход. — Знаете ли от какво е умрял Хемридж?

— Да, зная.

— От какво?

— Не е вирус — Торн криво се усмихна, като чу въздишка на облекчение. — Но от това няма да ни бъде по-леко.

— Защо? — лицето на Леман пламна и се покри с капчици пот. — Чувствувах, че това не може да бъде чужд вирус. Твърде много се различаваме от обитателите на тази планета, за да ни действуват техните болести. Идеята за вируса беше съвсем безсмислена.

— И от какво е умрял Хемридж? — нетърпеливо попита Клайен. Торн кимна към микроскопа.

— Погледнете. И вие, Леман. За вас също ще бъде интересно.

— Не може да бъде! Градът беше просторен, тунелите грамадни, а тези същества са така малки, че се виждат само под микроскоп. Според мен, това е глупост.

— Големи, малки — уморено каза Торн, — какъв е истинският смисъл на тези понятия? А това, което изграждат термитите в Африка? Не са ли много големи постройките им за такова малко насекомо? А кораловите рифове, а целите острови, изградени от малки организми? И то в нашия собствен свят. А тук. . . всъщност, целият този град и даже самата планета, всичко това е един колосален коралов риф. Ние бродихме в самия му център.

— Но там всичко беше от метал — запъвайки се, проговори Клайен. — Хемридж прави анализ.

— Затова и умря. Пръв. Той работеше с голи ръце. А ние бяхме с ръкавици, ето и цялата разлика. Това е само отсрочка, но не спасение.

— Но нали това беше метал?

— И какво от това? — с горчивина каза Стенли. — Ето ви още един пример, колко са ограничени нашите представи. У нас металът не съдържа насекоми и ние не допускаме дори мисълта, че това е възможно при някакви съвсем други условия — той погледна ръцете си. — Те имат друг обмен на веществата, хранят се с метал, съоръженията им са построени от мъртви тела, също като кораловите острови.

— Да — каза Торн, — проникнали са през порите в тялото ни и там, вътре, заобиколени от хранителна среда, са започнали да се размножават. В човешкото тяло има желязо, има и други метали, с които те могат да се хранят. Но само защо не чувствуваме болка? Вероятно отделят някаква течност, правят нечувствителни нервите и тъканите. При това са толкова малки. Тъй или иначе, в края на краищата те предизвикват смърт и пълно разрушаване на тъканите — той потръпна. — Тялото на Хемридж се беше превърнало буквално на пихтия.

— Значи, ние всички ще умрем! — изречението не съдържаше въпрос. Още преди Торн да кимне, Стенли знаеше отговора.

— Да. Те са изпълнили целия кораб. Металът несъмнено е заразен. След време те ще превърнат кораба в безформена буца гъбеста сплав. Нищо не можем да направим. Ако се спуснем на Земята, ще се размножат и на нея. Срещу тях не може да се изработи имунитет, както срещу вирусите. Единственият изход е пълна изолация на кораба — Торн погледна капитана. — Пълна. . . .Стенли влезе в машинното отделение и дълго стоя там, вторачен в бучащия двигател. После насочи кораба така, че да се движи не към Земята, а в обратната посока. Силовото поле, което го направляваше към набелязаната цел, щеше да се запази много дълго. Много по-дълго, отколкото е необходимо да се изведе корабът от нашата Галактика. За да се унищожи това поле, трябваше сила. А ако не се окаже такава сила. .. Стенли се погрижи да няма такава сила. Сега вече нищо не ще може да унищожи създаденото поле. След това бавно премина в командната кабина, седна в креслото и вторачено загледа въртящите се на екрана дъги. Тяхното пътешествие ще бъде дълго. Най-дългото от всички, които хората са извършвали; го щеше да продължава до края на живота им.

Знак за старт и оглушителният рев на ракетните мотори изпълва кабината ни. Всичко наоколо трепери, сякаш заразено от вътрешния ни трепет, над който въпреки усилията на волята си не можем да се наложим. Това са вибрациите на ракетния корпус, за който се подготвяхме тъй дълго време в специалните камери, наречени вибростенди. Многостепенната ракета, на върха на която се намира нашата кабина, постепенно се откъсва от земната повърхност и полита вертикално нагоре. Това ние чувствуваме по нарастващото тегло, което плътно ни притиска към леглата. Не можем да вдигнем ръка, за да изтрием потта от челата си. Не можем дори да си завъртим главата настрани и да кажем няколко думи на нашия съсед, тъй като тя дълбоко е потънала във възглавниците и тежи като камък. Дишането ни е повърхностно и често, пулсът също е ускорен. Увеличаването на тежестта ни трае само четири минути след старта, но тези минути пи се струват цяла вечност.

«залепени» по нея, без да се излеят «надолу». Приборите показват, че нашият космически кораб се бомбардира от много силно космическо лъчение. Преминаваме през радиоак-

таените пръстени около Земята — тези опасни космически рифове, които няколко години не позволяваха на човечеството да пусне обитаем космически кораб на по-голяма ви-

Многостепенната ракета завива от вертикалното в хоризонтално направление и ние забелязваме земния диск, който изплува в страничния илюминатор на кабината. Кривината на земното кълбо вече ясно се забелязва. Но странно нещо. Силата на тежестта действува не към това кълбо, а успоредно на него. Земята сякаш виси над някаква черна пропаст и блестящите повърхности на океаните стоят

17

сочина от 300 км над земната повърхност. С въвеждането ни атомните двигатели при ракетите стана възможно космическите кораби да бъдат снабдени с мощна защитна броня, която предпазва пътниците от страшния порой космически частици около Земята. Настъпва очакваният момент. Ракетният двигател се изключва и нашият кораб полита по инерция към Луната. Ние разбираме това не само по прекратяването на шума и вибрацията. В същия момент изчезва и нашето тегло. Нищо вече не ни притиска към леглата и ние увисваме като балони над тях. Освобождаваме поясите, които ни привързваха към леглата, и литваме спокойно из кабината. Не можем да се задържим нито по стените, нито по тавана, нито върху пода. Част от Морето на дъждовете

Достатъчно е да се отблъснем, леко от стената и литваме към другата стена, от там с леко допиране на крака се понасяме към тавана, след това към пода. Това състояние би било твърде забавно, ако не беше неприятното чувство на виене на свят и повдигане подобно на морска болест. Спазваме строго установения ред на работа, почивка, хранене, гимнастика, забавления, четене на книги. Така минават две и половина денонощия при пълна тишина и безтегловност. Макар че нашият кораб се движи със скорост 40 хиляди километра на час. ние не чувствуваме това движение и ни се струва, че се намираме в абсолютен покой. Наоколо звездите стоят също така неподвижна, както ги виждаме от Земята. За нашето движение ни напомня само Луната, която като огромно кълбо изплува в илюминатора. Тя заема вече почти половината от небето. Нейната повърхност

сякаш се върти срещу движението на ракетата. Летим към Луната със скорост около 3,3 км на секунда. В този момент се включват ракетните двигатели. Но струята на изтичащите газове се насочва напред по движението. Тази струя създава реактивната сила, която сега действува като спирачка. Летим успоредно на повърхността на Луната. Тя изглежда като отвесна стена, покрай която ние бавно падаме. Планините са разположени сякаш хоризонтално и като че ли ей сега ще се откъснат и ще полетят надолу заедно с нас. Струва ни се, че повърхността на Луната се движи все по-бавно, наклонява се, като преминава от вертикално в хоризонтално положение, за миг замира и изведнъж започва да лети насреща ни. Облак от прах и газове се вдига от мястото, където след миг ще се прилуни ракетата. Внезапен удар ни разтърсва здраво и след това настъпва спокойствие —

ние сме на Луната! Обличаме ко- сва всякакво разсейване на светлина- с гръб към Слънцето, ние добиваме смическите скафандри. Тези лунни та. Това създава необикновена ряз- впечатлението, че сме попаднали костюми съдържат в себе си апарати кост на сенките — те изглеждат в някакво мрачно подземие. Голи за кислород и за поглъщане на въгле- съвършено черни. Като попаднем, островърхи скали, на места ослепиродния двуокис, издишван от нас. в сянката на някоя скала и застанем телно блестящи на Слънцето, на В тях има електрическа отоплителЗемята, гледана от Луната (горе); на инсталация, за да не измръзнем Луната, гледана от Земята (долу). през студената лунна нощ, когато студът достига 160°С под нулата. В скафандрите са поставени и хладилни инсталации. Те ще ни охлаждат през жаркия лунен ден, когато температурата достига до 120°С над нулата. Този костюм е покрит отгоре с тежка защитна броня, предназначена да ни пази от обилното количество космична лъчение, падащо върху Луната, и от ултравиолетовото и рентгеново лъчение на Слънцето. Бронята ни предпазва и от ударите на малките метеори, които макар и по-малки от пясъчно зрънце, но имат такава страшна скорост, че като куршуми бомбардират непрекъснато лунната повърхност. На Луната телата тежат 6 пъти по-малко, отколкото на Земята. Костюмът е толкова тежък, че ние не можем да се движим. Ето защо в него са монтирани малки двигатели, които облекчават нашето движение. Плътната врата на космическия кораб се отваря и ние един след друг внимателно слизаме по спуснатата стръмна стълба на космическия кораб. За пръв път стъпваме върху гъбестата повърхност на Луната. Краката ни потъват малко в тази пореста, мека почва. Пред очите ни се разкрива фантастично зрелище. Целият пейзаж на Луната като че ли е разделен на две части: местата, осветени от Слънцето, блестят с ослепителна светлина, така че без тъмни стъкла е трудно да се гледат, и съвършено тъмните места — сенки от планините, кратерите и всички предмети. Синевината на небето, здрачът, розовата утрин, мигането на звездите — всичко това се поражда от земната атмосфера. На Луната атмосфера няма. И лип-

19

Изминаване на разстоянието от Земята до Луната: пешеходец «5 км/час» за 8 години и 97 дни; автомобил «100 км/час» за 145 дни и 20 часа; самолет «500 км/час» за 29 дни и 4 часа места тъмни и неприветливи, лишени от всякаква растителност, се издигат почти отвесно нагоре и постепенно преминават в черното като сажди небе. А то е украсено с невиждано количество красиви немигащи звезди. Слънцето ослепително свети на звездното небе. Това непрекъснато, постоянно съжителство на Слънцето и звездите е толкова необикновено за земното око, че ние не знаем как да назовем тази странна картина — слънчева нощ или звезден ден. Хубавото синьо небе, което наблюдаваме на повърхността на родната планета — това е осветената от Слънцето атмосфера. Тя се състои от огромно число извънредно малки частици — молекули, микроскопически прашинки и водни капки във вид на пара. Като попаднат в атмосферата, слънчевите лъчи с различни цветове се разсейват различно. Разсейването зависи съществено от големината на частиците и при тези размери, които имат молекулите и частиците на въздуха, най — много се разсейват сините лъчи, създаващи картината на великолепното синьо небе. Ако ня-

20

маше атмосфера около Земята, небето би било съвършено черно и звездите щяха да се виждат и денем, и нощем. Вследствие движението на атмосферата, образите на звездите непрекъснато мигат. На Луната звездите светят ясно и спокойно. Около Слънцето се виждат съзвездията и звездите светят също така, както и през лунната нощ. Слънцето свети с изключителен блясък и просто е невъзможно да се гледа към него без тъмни стъкла. Но тук можем да си направим изкуствено слънчево затъмнение. Поставяме между очите си и Слънцето една кръгла черна пластинка и я местим напред и назад, докато тя точно съвпадне с видимия диск на Слънцето. Около черната пластинка блясва алената хромосфера на Слънцето. Над хромосферата се виждат високо извиващите се огнени езици — протуберансите, които се гърчат и гонят като пипала на октопод. Около хромосферата сияе бисерната слънчева корона, която като пеперуда е разперила крилата си далеч от властелина на Слънчевата система. Слънцето се движи на лунното небе,

обаче лунният ден е много по-дълъг от земния. Той трае около 15 земни денонощия. Това се дължи на обстоятелството, че Луната се завъртява един път около оста си за времето, за което се върти около Земята, т. е. тя е обърната към Земята винаги с едната си страна. Освен Слънцето и звездите, на лунното небе виждаме и родната Земя. Ние сме попаднали в такъв момент на лунната повърхност, когато към нея е обърната нощната страна на Земята. Тя се вижда като огромен тъмен кръг, заобиколен със силен сияещ, бисерно синкав пръстен. Това е атмосферата на Земята, осветена от отвъдлежащото Слънце. Тя образува нещо като корона на Земята. Огромното кълбо има диаметър почти четири пъти по-голям от този на Луната, както я виждаме от Земята нощем. Там някъде се намира родната България с нейните сини планини, китни поляни, прохладни гори и прекрасното Черно море. Там някъде пеят птички, вятърът гальовно си играе с листата на дърветата, морето се плиска по пясъчния бряг. А тук

цари гробно безмълвие, никакъв полъх на вятъра, никакъв живот. . . И пред нас се открива една фантастична гледка. Слънцето постепенно се приближава към Земята и леко я докосва. Свидетели сме на едно слънчево затъмнение на Луната! Постепенно Земята закрива все повече и повече Слънцето Наоколо ни светлината гасне. Потъваме в мрак. Слънцето се скрива напълно зад Земята и пред нас се разкрива картина, каквато не сме срещали и в най-невероятните приказки. Като по някакво вълшебство повърхността на Луната придобива за малко време синкаво — зелен цвят, а след това фантастичен тъмночервен цвят. Ако не бяхме действително на Луната, щяхме да помислим, че спим и сънуваме кошмарен сън. От източната страна на черната Земя се подава ярко червената хромосфера. Като змии излизат от нея протуберансите. По — нататък се простира сребристата слънчева корона. На изток и запад от диска на Земята са се Стена на лунен кратер разперили две клинообразни крила, оцветени в лек розов цвят. Това зодиакалната светлина. Около чер ната Земя се вижда тъмночервен пръстен — такъв е сега цветът на земната атмосфера. Пълното слънчево затъмнение на Луната трае около два часа. През това време температурата на повърхността на Луната спада от + 130°С до —90°С, т. е. с цели 220°С. Поразени от тази необикновена гледка, ние не откъсваме очи от небето. Постепенно короната откъм западния край на Земята започва да се увеличава дотогава, докато се появят първите лъчи на Слънцето. Лунните скали отново блясват. Още малко и слънчевото затъмнение е привършено. Пред нас остава тъмният диск на Земята, заобиколен с бисерен пръстен. Той виси на едно и също място на небето и зад него се промъкват звездите. . .

21

рез 1948 година в един завой на Тунджа до Казанлък възкръсна из земята чуден древен град, ограден с дебели крепостни стени, с удивителни прави улици, жилища, дворци и кули. Открит неочаквано при изкопите за язовир «Георги Димитров», мъртвият град се оживи за'5—6 години от работници и археолози, които копка по копка изваждаха наяве тайните и чудесата на неговия някогашен живот — за да мине отново в света на легендата, покрит от водата на язовирното езеро. Археолозите откриха и името на града — Севтополис. Той бил основан от тракийския цар Севт III и станал столица на управляваното от него Одриско царство преКИРИЛ ди около 2 300 години — през IV и III в. преди новата ера. Забележителен народ били обитателите на този град и на това царство — траките, наши далечни прапрадеди. Те са живели тук толкова отдавна и все още толкова малко знаем за тях, че наистина ни се струват легендарни. Траките били снажни, руси и синеоки — като преките ни прадеди славяните. Преди 36 века те заслизали от Карпатската област на юг и изпълнили Дунавската низина и земите отсам Балкана с толкова многочислено население, че Херодот ги обявил за най-голям народ след индийския. Двадесет и три века те живели по тези места, докато били отчасти поримчени, а по-късно се влели в създадения през VII век български народ. Привързани към земята, лова й битките, траките били и добри занаятчии. През дългия период на историческия си живот те усвоили с вещина най-хубавото от големите култури, които се вплитат в тяхната съдба — микенска, гръцка, римска. С удивителна издръжливост обаче траките запазили своята пламенна самобитност, своите вярвания и мироглед. Плод на тяхната възторжена и поетична душа са преданията и Песните за Орфей, култът към Дионисий и към музите — вдъхновители на изкуствата, сценичните игри — трагедии, които те предали и на, своите съседи, гърдите, А тракийското-

свободолюбив и смелост намерили израз в лицето на Спартак — снажният тракиец, който повел най-голямото въстание на роби в древността и сериозно застрашил съществуването на римската държава. Севтополис изчезна под водата, но за него и за неговите обитатели остана да говори един от най-важните паметници на световното изкуство — Тракийската гробница до Казанлък, открита през 1944 г. Тя бе една от стотиците тракийски могили, пръснати на юг от Балкана, по-малките от които също са гробници, а големите и разлатите — някогашни селища. Да влезем в този чудесен малък свят КРЪСТЕВ на изкуството, скътан цели 22 века под земята. Днес, както е открита и циментирана отвън, гробницата със своя купол прилича на малка обсерватория. Каменна врата с триъгълен свод ни води в тесен коридор, дълъг два метра, гдето може да мине само един човек. Оттам влизаме в кръглото помещение на самата гробница, с диаметър 2,65 м, увенчана с кошеровиден купол, висок 3,20 м. Такава форма имат множество други тракийски гробници, открити у нас. Траките са ги строили все по този стар тип на микенските гробници от 13—14 в. преди нашата ера. Вътре това малко подземно помещение е оформено по същия начин, както дворецът на цар Севт III в близкия Севтополис. Траките, които вярвали в задгробния живот, са оформили гробницата като къща, с всичко необходимо за покойния. Разбира се, става дума за гробниците на богатите траки, от управляващата класа, които по благосъстояние рязко се отделяли от трудещия се народ. Подът блести с червената си мазилка. По стените надолу е изписан цокъл, имитиращ мраморна облицовка, която завършва с черен бордюр, нагоре следва широк пояс (106 см), измазан отново с полирана червена восъчна боя. Той завършвах декоративен пояс от четирилистни детелини и волски глави. Нагоре стените на купола и триъгълният свод на коридора са

Гробницата край Севтополис

22

бели и са изписани с живопис, която е и славата на гробницата. В коридора са изписани два тесни фриза (30 см) с бойни сцени, които явно ни говорят за живота и подвизите на погребания. Вдясно е изобразена среща на двама военачалници и техните войски, вляво — сражение между двама полуголи воини и летящи един срещу друг конници.

е стройна, представителна жена, която поднася на покойния широк поднос с плодове. Изглежда, че тя е член на тяхното семейство. Тези три фигури са изписани от художника с по-голяма грижа, предаден е душевният им живот. От двете страни към тази централна група пристъпват редица прислужници, които носят вещи, необходими за покойните в задгробния им живот. Всички са облечени, кой в дълъг, кой в къс хитон и са наметнати с мантии. Хитоните на трите централни лица са бели, мантиите цветни, а у прислужниците — обратно. Зад едрата жена встрани върви виночерпец, след него две свирачки на медни тръби, двама коняри с любимите коне на покойния. Зад покойницата идват прислужница със сандъче за скъпоценности, друга с воал в ръце, следвани от момък, който води квадрига — колесница с четири коня, — като се мъчи да удържи разОбщ изглед на купола със стенописите

Външен вид на гробницата

Влезем ли в куполното помещение, ние се смайваме от нейната живопис, разположена в два пояса: в долния, по-широк пояс (60 см) е представена тържествена трапеза с участие на покойните и техните прислужници, горе е изписано вихрено надбягване на три тракийски колесници. Точно срещу входа, в центъра на трапезата седят на тронове покойният знатен тракиец и неговата жена — това е семейна гробница. Те са увенчани със златни лаврови венци. Това показва, че или са обявени за герои, заради големите подвизи на мъжа, или са владетели — така е увенчан образът на Севт III по неговите монети. Вероятно това е една тракийска царска или княжеска гробница, свързана със Севтополис или околните владения. Мъжът е мургав, с жизнено лице. Той седи ниско зад широката трапеза и държи в дясната си ръка златна чаша с вино. С лявата си протегната ръка той нежно подкрепя белоснежната ръка на седящата до него на висок трон негова жена, чието лице е дълбоко умислено. Тя отнася някаква скръб в душата си на оня свят или жал за преждевременно напуснатия живот. Ние сме изправени пред една вярно отразена човешка драма. С особено майсторство и грация художникът е изписал жеста на двете сплетени съпружески ръце. Още едно лице взима близко участие в тази сцена. Това

1.

23

движените коне. Всички тези фигури са посхематично и по-непридирчиво изписани, но с голям замах, свобода и изразителност. Един забележителен образ от народа е момъкът, който води квадригата. По много белези нашите учени датират Казанлъшката гробница от края на IV или по-скоро от началото на III в. пр. н. е. Нейната живопис разкрива някои подробности от тракийския бит. Множеството коне и колесници напомнят, че траките са били прочути в античния свят с умението си да отглеждат бързи и хубави коне. Не напразно Тракийският конник е останал като символ на техните герои. Облеклото, оръжията, съдовете и покъщнината показват сръчността на местните майстори, а плодовете напомнят за плодородието на земята им. Показани са и музикални инструменти — още едно потвърждение на древните автори, които разказват, че траките били извънредно музикални. Живописта в Казанлъшката гробница бележи началото на едно голямо възраждане на изкуството в онази епоха. Всички познават прочутите гръцки вази с плоски, черни или червени изображения, очертани с линии. Това е била древната живопис по онова време. В казанлъшките стенописи има още следи от този схематичен и линеарен стил. Ала колко Тракийска монета с образа на Севт III Централните образи — мъжът и жената

те са живи, реалистични. Преди всичко рисунките тук не са митологични, както по вазите. Тук вече е изобразен самият живот. Този реализъм е една новост в общественото съзнание и в изкуството. Той се дължи на острите стълкновения на онеправданите народни маси с богатата управляваща класа, която е принудена да погледне по-демократично на нещата. И в друго отношение казанлъшкото изкуство е човечно. В него вече не се изобразяват идеализирани образи, както в гръцката класика от IV и V век, а личат определени образи с тяхното душевно състояние. Това също е една епохална новост в изкуството. Нови са и живописните качества на тези изображения: тук телата, макар и да са изписани на празно бяло пространство, са нарисувани в три измерения с едри цветни петна и с кафяви и виолетови сенки. Художникът още си служи на места с вазописната плътна линия, ала той

подчертава с нея засенчените страни. Неговите багри са пъстри — по онова време именно античната живопис става многоцветна. Той обагря фигурите и предметите главно с топли жълти, кафяви, червени цветове, които умело уравновесява с бели, сини и виолетови. Живописта в Казанлъшката гробница притежава изключителни и прогресивни за времето си особености. Тя отразява важен момент във възходящото развитие на изобразителното изкуство. Като единствен образец на античната живопис, тя предизвиква световен интерес и се нарежда между най-бележитите паметници в историята на културата.

построена от цар Дардан. Дарданелите са назовани по името на този легендарен троянски цар. Древният гръцки историк Тукидид пише за Одриското царство: От държавите в Европа, които се намират между Йонийския залив и Евксинския Понт, това царство било най-голямо по размер на своите приходи и другите си богатства.

НЕПОЗНАТИ ДУМИ ОРФЕЙ — тракийски музикант и поет, който според преданието омайвал с песните си и хора, и животни, и птици, и дървета. Неговият образ се превърнал в символ на музикалното изкуство и породил редица легенди в древната митология. ДИОНИСИЙ — тракийски бог, който бил възприет и от гръцката митология като покровител на лозята и виното, на творческите сили в природата.

Прочутият древен град Троя в Мала Азия е бил завладян и обитаван от траки. Даже Омир нарича троянците дарданци», а известно е, че едно от тракийските племена се наричало дарданци». Според преданието, троянската крепост била

СПАРТАК — тракиец от племето меди. Заедно с много свои съотечественици бил откаран като роб в Рим. С голяма храброст и умение той организирал въстание на робите, което силно разклатило всемогъщата тогава Римска империя.

25

Само километър и половина цели Ява главният остров на Индонезийския архипелаг, от Бали а човек изведнъж попада в някакъв своеобразен и неповторим свят. Бали има едва 5 600 кв. км повърхност с милион и половина жители. Гъстотата на населението му е една от най-големите на земята, а при това не цялата територия е използваема. През средата на острова минава висока планинска верига, продължение от Суматра и Ява. със стръмни върхове — вулкани: Агунг, Абанг, Батур, Гжатур. първият от които, Агунг, достига три хиляди и двеста метра. На юг полуостров Тафалфуг е варовито плато, незадържащо вода. необработено и ненаселено. Така милион и половина балинезийци живеят само по северните и южните склонове на острова си — и главно на южните, тъй като северните са много по-стръмни, реките там буйствуват през дъждовния период, а през сухия пресъхват. Малко пространство наистина и в не една област гъстотата на населението достига до 1 000 души на км2, но това не е променило начина на живот. В много отношения хората тук живеят както в първобитно-общинния строй, на родове, специфичен оттенък на което дава обаче религията им, индуизмът, тоест, запазило се е кастовото деление между родовете.

СТЕФАН

ДИЧЕВ

Как може малкото земя на Бали да изхрани толкова многобройното население? Това се дължи еднакво на почвата, климата и работливостта на балинезиеца. Почвата е обогатена от дебел слой вулканична пепел, натрупана през вековете от действуващите вулкани; още и донасяна през всеки дъждовен сезон от многобройните реки при тяхното разливане. На тази вулканична пепел расте и тютюн, и памук, и захарна тръст, маниока, кокосови и маслени палми, а най — вече ориз, главното препитание на туземците. При това те са превърнали планинските вулканични склонове в безброй стъпаловидни тераси, водата се излива от по-горните в по-долните тераси и по този начин природата изцяло е впрегната в ръцете на човека. Най — сетне климатът — тропически, топъл, влажен, без големи отклонения в температурата— благоприятствува за изобилието, така характерно за острова.

Както се спомена главната култура е оризът. Той не само е основна храна като житото у нас, но отглеждането му запълва голяма част от живота и интересите на тези още примитивни и непосредствени хора. Любопитен е начинът, по който балинезийците отглеждат тази култура. Преди всичко те трябва да приготвят бабата — разсада. За целта избират подходящо парче земя. обградено от галанган — насип до 30—40 см висок. Найпърво добре напояват почвата, а сетне в гъсти редици засаждат цели оризови класове — без стъблата. Скоро пониква свежа зеленина. През това време всекидневно се вкарва вода но винаги над равнището на върховете на бабата. Когато бабатът израсте на височина 15—20 см, засаждат го в същинската нива. Самата нива предварително бива добре наводнена и дълбоко изорана (оранта се извършва с примитивни рала и биволи — животни, които обичат тинята). Същинските ниви са по-големи от бабатините площи и са също тъй обградени с гаМлада балинезийка

та предпочитано лакомство за балинезиеца. лангани — насипи. Сега. при засаждането, всеки стоДруго важно занимание на селянина е отглеждането панин вика на помощ цялото село, та дори и хора от на свине. Свинете тук са лениви повече от всякъде съседните села. Едни вадят бабата, измиват във водата другаде, бързо затлъстяват, после балинезийците ги коренчетата от калта, пренасят ги в големи кошници. слагат в големи бамбукови кошници и ги отнасят на Други на нивата ги засаждат на двадесет сантиметра пазара. Тези свине биват експедирани за Ява и Индогнездо от гнездо. Пускат по за 3—4 часа бавно текущата китай — за китайското население там. вола на няколко сантиметра от почвата. И така, докаКато говорим за препитанието на местните жители, то оризът пожълтее и узрее, което става обикновено не можем да не споменем и занятията, с които те се за 3—4 месеца. По този начин годишно има по 3—4 славят. Прочути по цял свят са техните оцветени инреколти, тъй като при балийския климат няма дикрустирани платове батик. Обработват се с восък и ференцирани сезони. Докато в едни ниви селяните жънат, други газят до колене в калта, засаждат баба- металически щампи, дълго и търпеливо биват рисувани с ярки, хармонични бои. Грънчари оформят съдове за тите или пък орат с примитивните рала или разбиват с ориза наръчни грънчарски колела и след това ги пекат. дървени брани втвърдената кал. Сламата, останала на Другаде резбари дялат хубави фигури от дърво или деполето (по-точно на терасата), балинезиецът нарича ликатни рисунки върху каст, рог и кокосови черупки. чади; ожънатия ориз габа; олющения бял ориз — Но най-фини са златарските произведения — изящни броз; а сготвен, оризът се нарича наси. Интересно е бижута, сребърни филигранени ветрила, куклички за да се отбележи, че пепелта под класовете подменя за ватанг (игра на сенки), украшения за коса и колиета балинезиеца сапуна. Сламата служи за рогозки и поза танцувачките, сувенири от гъши пера и биволска криви или пък се изгаря на нивата за тор. Също кожа с козината. така, във връзка с оризовите полета, любопитна е и една специфична подробност. Често сред ча- . Същото може да се каже и за балинезийските художници. Както изобщо повечето малайски и индонезийвадисната нива се виждат жени и деца с дълги ски картини и техните денем са тъмни, изградени със пръти, «въдици», намазани с лепкава гума. Те не сиви. черни и охрави бои, ала нощем, на тъмно, карловят риба, не. Те размахват лепкавите си «вътините искрят и сияят по някакъв странен и необясним дици» във въздуха и хващат с тях водни кончеОризово поле

двете са в пряка връзка с религията и обичайте им. тъй като индуизмът, прогонен от Ява към 10 — 12 век от войнственото мохамеданство, единствено се запазва тук, скрива се в обградените каменни къщи, в безброй храмове на Брама, Вишну и Шива. Всичко говори за древност — примесена с нещо още по-езическо, мистично и странно, а в същото време изявено с много вкус и талант. Малки олтари по оризовите полета, по кръстопътищата и планинските навеси; огромни храмове, пирамидални и странни, със стотици статуи на многоръки богове и богини, с каменни дагоби (ниши за реликви), издялани от мек, сивкав вулканически камък, застроени на някой нисък хълм, а зад тях — венец от зелени планини, димящ вулкан. Небето измито от дъжда. Островът блести. Стъпаловидните тераси на нивите изумрудено сребрят и златят между дългите ивици на каналите. Долу долините и сред тях китни палмови горички. . . Индонезийски пейзаж

Балинезийска каруца начин — една тайна, в която технолозите и до днес не могат да проникнат, дали се дължи на пигмента или на лака, с който биват завършени картините. И все пак най-характерните, най-отличаващите Бали от всички други острови на Индонезийския (Зундския) архипелаг са архитектурата и танците. Всъщност и

28

Балинезиецът обича своя остров и боговете си. Храмове и танци и ромоня ща музика, и още чаровни или страховити каменни изображения — остатъци от праиндуски времена — богове на ориза, на кокосовия орех, на кафето и плодовете. Как да не танцуват за тях! Но когато балинезийците танцуват, те забравят и боговете, и себе си. И все пак именно ритуалът насочва нивото на тези примитивни люде. Жертвоприношения. Вековни обичаи. Мистика. Макар че вече всичко незабелязано е повлияно и несетно се променя. . . Ето жертвената процесия на жестоката богиня Кали. Тя трябва да бъде омилостивена с човешки жертви. Барабани от биволска кожа бумтят в тържествен такт. Тежко звънтят гонговете. Глухите им тонове се придружават от високото пищене на бамбуковите флейти, от монотонния звук на еднострунните цигулки. Два по два тандусите (малки украсени къщички от бамбук) се приближават до храма, носени от по осмина яки мъже. Във всеки тандус стоят неподвижно един до друг двама мъже, обречени в жертва на ненаситната богиня. Дванадесет човешки живота, обречени в жертва на някакъв губещ се в мрака на древността култ! . . . Всеки от тях е с шарен тюрбан, с бял кебал (долна дреха), с пъстър саронг (връхна дреха). И все тъй са неподвижни. Музиката изведнъж замлъква. Жреците пеят молебствени песни, размахват запалени факли. Пет часът е. Дълги сенки се стелят. Дошъл е часът да се пролее кръв. . . Като по даден знак жреците измъкват кривите малайски ножове. Приближават откъм гърба неподвижните жертви. Замахват. Дълбоко се забиват ножовете в гърбовете на дванадесетината. Бликва кръв. Алена, гъста . . . Изведнъж ужасен, радостен, триумфален рев разтърсва множеството. Барабани, гонгове, флейти — без ритъм

и без такт. Танцувачките подхващат старите танци — сцени из Махабхарата и Рамайана (индийски епос); или легонга с бързо менящо се темпо, с отсечени, ъгловати движения на ръцете и плъзгащи се стъпки. Вратовете се движат от една страна към друга. Очите блестят. Някой високо рецитира легендата, която танцувачките портретуват. Но как, защо се радва тълпата? Нима е толкова жестока? Не, балинезийците не са вече жестоки. Те измамиха богинята. Жертвите не са истински жертви, а хора, направени от сварен ориз, умело боядисани с кафяво, и кръвта, която изтича, не е кръв, а течна захар от сока на някакъв особен вид палма. . . Затова пък обичаите се спазват строго. Често по пътищата, недалеч от статуята на някой бог, ще видите малки, временно построени колиби от рогозки и сламен покрив. Това е къщата на жена, родила близнаци от различен пол (момче и момиче). Тя трябва да бъде отстранена от дома си в разстояние на 42 дни. Роднините и съпругът й носят храна. Когато се минат тези дни на усамотение, временната колиба се изгаря и «очистената» майка се завръща в дома си. Също така строго се спазва и друг един безсмислен обичай — изпиляването на зъбите. «Зъболекарят» в случая е някой брамински жрец, който тананика молитви и дрънка с малка камбанка, за да призове божеството. На юношата, който подлежи на тази процедура, дават да захапе парче захарна тръстика. Жрецът изучава захапката, а след това изпилва върховете на зъбите, докато всички зъби станат равни. След този церемониал юношата бива смятан вече за младеж. Много и много са странностите на остров Бали. ТуТанцьорка от Бали

Дървени фигурки — индонезийско изкуство ристи от цял свят идат да ги видят, да се дивят на примитивността, на екзотиката, на красотите й. Борбите на петли, снабдени с металически шпори; крясъкът «ке-тжак, ке-тжак», който съпровожда монашеския танц; дори обстоятелството, че на острова всички спят с глава, обърната към планината и че тази планина се нарича Север, сиреч северът за Северен Бали е всъщност юг. Всичко това представлява и за нас любопитно и в много отношения интересно четиво. ИНДОНЕЗИЙСКИ ПОГОВОРКИ Ако водата е спокойна, не мисли, че в нея няма крокодили. Заради капка индиго пропада цяла делва мляко. Барабанът гръмко бумти, а не знае, че е празен. И десет звезди не могат да се сравнят с една луна. Ако хвърлиш семена в езеро, няма да дочакаш плод.

Нощта бавно се спусна над Индийския океан и в небето заблестяха едрите като брилянти звезди на «Южния кръст». Нашата стара каравела «Санта Мария ди Насаре» се клатушкаше по бурните вълни на Мозамбикското течение. Полъхът на пасатите издуваше нейните триъгълни латински платна и под техния натиск мачтите скърцаха и се оплакваха като стари хора. Преди повече от два месеца бяхме напуснали далечните Молукски острови, където натоварихме скъпи подправки, канела и ароматично санталово дърво. След това взехме от Малабар, на Индустанския полуостров, денкове с изящни коприни и тънък муселин. Трюмът беше претъпкан със стоки, обаче сребролюбивият капитан, дон Алонзо де Санта Роза, беше насочил кораба на север, до бреговете на Аравийската пустиня, където ловци на бисери му продадоха на безценица едри перли, извадени от дъното на океана. Най — после тежко натоварената каравела се беше спуснала надолу по бреговете на Африка, подобно на крадец, който бяга с плячката си. Ние пресякохме екватора, заобиколихме Амирантските и Сейшелски острови, задминахме опасните Коморски рифове и сега бързахме към Носа на бурите, наричан сега нос Добра Надежда. След време на хоризонта щяха да изплуват неговите обвити в пяна скали, където преди две столетия великанът Адамастор бе препречил пътя към Индия на прочутия Васко да Гама, както е описано в книгата на нашия национален поет Камоенс. Аз лежах завързан за бизант-мачтата и с напуканият жажда устни гълтах свежия нощен хлад. До мен допълзя старият Диего.

— Пий — прошепна той, като допря до устата ми паничка с топла вмирисана вода. После каза: — Не трябваше да се бунтуваш. И утре ще те държат завързан.

— Няма да търпя произволите на дон Алонзо — отвърнах аз, — още на първото пристанище ще избягам.

— Млад си, Луес, и не знаеш, че всички капитани на връщане към Португалия карат моряците си да бягат от кораба. Те печелят от това — в първото пристанище намират други моряци, на които заплащат само за останалия път до Лисабон. А ти какво ще правиш без пари? Ще постъпиш на друг кораб с друг дон Алонзо на него. Дълго още приказвахме. После Диего си отиде и аз заспах. Събудих се от силен шум. На кораба цареше суматоха. Дон Алонзо крещеше от мостика: «Вдигайте

30

всички платна, негодници!» До него йезуитът, падре Илдефонсо, беше скръстил молитвено ръце и беззвучно мърдаше устни. Диего изтича до мен и ме развърза.

— Какво се е случило? — запитах го аз.

— Преследва ни кораб. Може би е пиратски. Аз погледнах назад. На около една миля се очертаваше силует на фрегата, с опънати квадратни платна. Тя бързо се носеше по вълните и скоро щеше да ни настигне. Аз се спуснах на средната палуба, където моряци шетаха около десетте оръдия, насочили дулата си встрани, по пет към всеки борд. Те тъпчеха в бронзовите отвори барут, слагаха върху него хартия и отгоре поставяха по едно от струпаните наблизо гюллета. Тези оръдия бяха отблъснали атаки на малайски пирати, но дали сега можеха да помогнат? Нашата съпротива нямаше ли само да разяри морските разбойници? В отговор на тревожните мисли до ушите ми достигнаха стенанията на заробените негри, които лежаха оковани в трюма. Отново се върнах на горната палуба. Слънцето се бе подало над хоризонта и в първия миг ми се стори, че изгрява от запад, както често се лъжат хората, когато преминат екватора, защото по обяд слънцето показва не юг, а север. Непознатият кораб се беше доближил. Той плуваше тъй бързо, че изглеждаше като че само той се движи, докато каравелата стои неподвижно. Той се гмуркаше дълбоко в падината между две вълни и когато очаквах да бъде потопен от надвисналата водна маса, плъзваше се по вълната, кацваше на високия й гребен и после устремно политаше напред, като че танцуваше по разгневения океан. На гротмачтата се вееше не пиратското знаме — череп с кръстосани кости, наречено «Веселият Роджер», — а бял флаг с някаква фигура върху него. Фрегатата вече се движеше успоредно с нас и аз неволно се любувах на белите й платна, които като гигантски чайки се носеха над зеленикавите вълни. На предната мачта се появи сигнален флаг, с който се иска доближаване.

— Не могат да ме и з м а м я т — каза дон Алонзо, — отговорете, че сме съгласни, но щом доближат на 50 метра, стреляйте без предупреждение. Корабът доверчиво се доближи до нас. Може би пиратите мислеха, че сме излъгани от тях и ще допуснем абордаж. Но дали това бяха пирати? Внезапно се чу оглушиРАЗКАЗ телният гръм на нашите топове, които откриха ВЛАДИМИР огън. Пиратите не очакваха такъв отговор. ФреГАНЧЕВ гатата бързо се устреми напред и скоро ни задмина с близо половин миля. Нима нашата хитрост ги уплаши? Надеждите ни обаче бяха краткотрайни. Фрегатата направи завой и пресече пътя ни. Дон Алонзо заИЛЮСТРАЦИИ почна да крещи, екипажът прибра кливерните ИВАН платна, докато кормчията напразно се опитваше КИРКОВ да измени посоката. Инерцията от движението ни беше твърде сил-

на и разстоянието бързо намаляваше.

— Слизайте на средната палуба! — викаше дон Алонзо. — Фрегатата е ниска и тези разбойници могат да ни нападнат само там! Аз нямах намерение да се бия за стоките на дон Алонзо. Затова се промъкнах в предната част на кораба и легнах в едно от свитите кливерни платна, като стисках в ръце два пищова. От палубата не можеха да ме забележат и засега бях в пълна безопасност. Двата кораба бързо се приближаваха един към друг. Пиратите прибраха платната, като по мачтите и въжетата увиснаха гроздове от хора, въоръжени с пищови, саби и криви малайски ками. Нашият екипаж се бе струпал около оръдията, очаквайки абордаж в ниската част на палубата. В последния момент каравелата се насочи право към фрегатата, за да я разсече с високия си нос, но пиратският кораб се извъртя и плъзна покрай нас. Десетина куки се впиха в палубата ни, свързвайки здраво двата кораба. Едва сега разбрахме хитрата маневра на противника. Бушпритът и високият нос на нашия кораб се отзоваха точно под въжетата и мачтите на фрегатата. Пиратите, които висяха на тях, с един скок се намериха върху опразнената предна палуба на каравелата, докато друга група атакуваше ниската средна част. Посрещна я мушкетен залп и се завърза ожесточена схватка. Изстрелите на пиратите от предната палуба обаче бързо накараха екипажа да опразни средата на каравелата. Само няколко отчаяни храбреци бяха приклекнали зад гротмачтата, готови за последна съпротива. В този момент видях пиратския главатар. Той беше нисък на ръст, облечен в обикновени памучни дрехи и затова не бях забелязал веднага неговата поява. През рамото му, на широк кожен колан, висяха три чифта пищови със сребърни дръжки. Машинално вдигнах единия пищов и насочих дулото в тила му. Пръстът ми вече натискаше спусъка, когато чух звучния глас на пирата: — Свалете всички оръжия1 Ние сме ваши приятели, а не врагове1 Неговият глас звучеше така убедително, че аз неволно отпуснах ръка. В този момент на палубата се появи дон Алонзо, воден от чернобрад пират.

— Казвай, куче краставо, защо постъпихте така подло! — горещеше се пиратът и златната халка на едното му ухо трепереше.

— Недоразумение, сеньори, печално недоразумение! — вайкаше се дон Алонзо.

— Да ти покажа ли какво значи недоразумение? — продължаваше пиратът, като извади широкия си нож. Дон Алонзо се струполи уплашен в краката на пиратския главатар.

— Станете — каза последният, — никой нищо няма да ви направи. Всеки има право да брани свободата си с всички средства. — След това той се покачи на една бъчва до фокмачтата.

— Моряци — извика той, — аз съм капитан Мисон, а това са моите момчета. Ние не сме пирати, а «либери», свободни хора, равни помежду си. Ние напуснахме Европа и отиваме в Мадагаскар, защото не можем да търпим законите, които богатите създават, за да_обират

бедните. Ние ще основем град на свободата «Либерталия», без бедни и богати, без господари и роби. Нашето знаме е украсено с фигурата на свободата, защото всеки човек се ражда свободен и такъв трябва да остане. Който от вас споделя нашите идеи, той може да се присъедини към нас. Ние ще вземем от стоките на кораба това, което ни е нужно, след което той може да продължи своя път. Речта на капитан Мисон бе посрещната от всеобщо въодушевление. Моряците се втурнаха да превързват ранените, изваждаха храни, барут и оръжия. Капитан Мисон слезе в трюма и аз използвах момента, за да се спусна на палубата. Малко след това от трюма изпълзяха, залитайки от изтощение, негрите, които

31

дон Алонзо беше закупил от арабски търговци. Зад тях се появи капитан Мисон.

— Какво ще кажеш за тази стока, капитане? — обърна се той разгневен към дон Алонзо, който виновно мълчеше.

— Ами ти, отче, къде е твоята християнска обич към ближния? — запита той свещеника.

— Те не са католици и следователно не са под закрилата на светата римска църква — отвърна дебелият отец.

— Хора, които търгуват с роби, са най-лошите врагове на човечеството — каза капитан Мисон. — Тяхното имущество се конфискува в полза на Либерталия, а самите те ще бъдат оставени на някой пустинен остров, където няма хора за поробване. Отведете

32

този търговец на роби и неговия духовен съветник в трюма. Дон Алонзо и свещеникът тръгнаха с наведени глави, пазени от двама либери. Същия ден аз, заедно с много мои другари бяхме включени в числото на либерите и потеглихме с фрегатата на север. Пътувахме повече от седмица, но аз все още не можех да привикна на необикновените отношения, установени на кораба. Всички, моряци и офицери, бяха равни помежду си, хранеха се на общи маси с еднаква храна. Капитан Мисон управляваше кораба и всички изпълняваха нарежданията му. Извън това обаче той нямаше други права. Всички въпроси се решаваха от общото събрание на либерите. Така щеше да се управлява и Либерталия. Имуществото и земята

щяха да бъдат общи. Общото събрание на всички жители щеше да избере управител на града и командир на корабите. Населението щеше да обработва земите, да събира плодове, подправки и дървен материал, с които градът да търгува. Пиенето на алкохол беше забранено, защото, както казваше капитан Мисон, «Не трябва спиртът да помрачава разума, който единствено отличава човек от животните». Научих също така, че капитан Мисон е бил капитан на фрегатата «Виктория» от флотата на френския крал Людвик XIV, обаче отказал да воюва и се отправил с фрегатата си към Мадагаскар, за да основе град, в който всички хора ще бъдат свободни. Всичко това ми изглеждаше така необикновено и хубаво, че сутрин, когато се събуждах, трябваше отново да се уверявам, че не сънувам. Една сутрин фрегатата влезе в тесен проток, който скоро се разшири, и ние видяхме обширен залив. Неговите брегове се губеха в кичестата зеленина на палми, бананови дървета и червен сантал, обвити в мрежа от лиани. Над тях се извисяваха разположените като гигантско ветрило листа на равеналията, наричана още «дърво на пътниците». С нейните вкусни плодове човек може да насити глада си, а след това да утоли жаждата си с чистата и свежа вода, която се събира във всяко листо като в резервоар. Всред тази райска растителност прехвърчаха черни папагали, носеха се плавно ибиси и огромни пеперуди прелитаха като откъснати цветя. Всред листата се подаваха острите муцунки на лемурите и мускусните котки, а ако човек се взреше внимателно, той щеше да види разноцветни хамелеони, които променяха цвета си така, че се сливаха с клончето, на което стояха. Над всичко това се извисяваше синкавият силует на Кехлибарената планина, огряна от първите лъчи на слънцето. Скоро на брега закипя трескава работа. Докато част от моряците разчистваха мястото на бъдещите постройки, групи от либери сечаха големи дървета, които докарваха край брега. Целия ден се чуваше весела глъчка и песни, а вечер бившият свещеник Карачиола разказваше на събраните моряци, как ще изглежда градът, какво трябва да бъде неговото устройство и защо всички хора са равни помежду си. Понякога той ни четеше от една книга, написана от друг италиански

монах на име Кампанела, където също се говореше за подобен град. Първите сгради вече се издигаха на брега, когато един следобед в пролива се появи голям военен кораб с португалското знаме, развяващо се на фокмачтата. Той влезе в залива и спусна котва при самия изход. Очевидно капитанът се боеше да не заседне в някоя плитчина и изчакваше другата сутрин, за да се приближи до нас. Каква случайност беше насочила кораба в този скрит кът, ние не знаехме, но нямаше никакво съмнение, че португалците няма да допуснат образуването на селище, което не се подчинява на техните нареждания. Положението изглеждаше безизходно. Военният кораб беше въоръжен с 80 оръдия, чиито дула, разпо-

33

ложени в два реда, по четиридесет от всяка страна, блестяха в кървавия залез. За абордаж не можеше да става и дума, тъй като корабът имаше висока палуба, охранявана грижливо. Очевидно трябваше да се оттеглим навътре в острова, като оставим фрегатата и цялото си имущество в ръцете на врага. Никой обаче не се решаваше да предложи такова нещо и всички стояхме умислени около догарящия огън, докато капитан Мисон се разхождаше наоколо като тигър в клетка. Най — после той спря и каза: — Кои от вас се наемат да отплуват незабелязано до кораба? Всички вдигнахме ръце.

— Трябват ми само трима души, които могат да плуват дълго и безшумно.

— Ние, ние — провикнаха се негрите.— В тъмнината никой не може да ни съзре, а кой може да се срав/. Бушприт; 2. Фок-мачта; 3. Грот-мачта; 4. Бизант-мачта: нява в плуване с лов5. Кливерни платна ците на бисери!

— Добре — каза капитан Мисон, — от вас ще взема двама, само че не трябва да се смеете, защото белите ви зъби ще ви издадат. Негрите се усмихнаха широко и прикриха с шепа наистина белите си като бисери зъби. Жребият определи мен като трети участник в нощната експедиция, от която зависеше съдбата ни. Скоро след това в тъмните води плувнаха две дебели стъбла на дървета, напомнящи корковите дъбове, които растат по африканското крайбрежие. Върху тях поставихме две бурета с барут, замаскирахме ги с листа и клони и ги завързахме здраво. След това моите черни другари и аз закачихме на кръста и краката си лютиви корени, за да ни предпазват от някои риби и пиявици, които нощем търсят храна по повърхността на водата. Другите отпуснаха въжетата и ние се понесохме в мрака, влачени от течението. Водата беше топла и колкото пъти повдигах глава, през клоните на плуващите

НЕПОЗНАТИ ДУМИ КАРАВЕЛА — вид португалски и испански платноходки кораби, използвани от прочутите мореплаватели през XV -XVI век. МИЛЯ — мярка за дължина, равна на 1.852 м (морска миля) ФРЕГАТА — вид военен платноход, значително по-малък от линейните платноходна кораби. АБОРДАЖ — способ за морски бой, употребяван в миналото, при който атакуващият кораб се прикрепва към противника, моряците се прехвърлят върху нападнатия кораб и повеждат там ръкопашен бой.

34

дървета виждах само гладката черна водна повърхност, която се губеше в тъмнината. Изведнъж Салех, единият негър, протегна ръка и ме побутна. Сърцето ми започна лудо да подскача. Пред нас, на около 50 метра, се издигаше мрачният силует на военния кораб. Течението извиваше вляво и ние започнахме със силни тласъци да насочваме дърветата към кораба. Чу се шум от строшени клони и импровизираният сал застана неподвижно, долепен до кораба. Някой се наведе от палубата, като размаха запалена главня. БЕЛЕЖКА НА АВТОРА — Какво има, Жозе? — дочухме ленив Сведенията за капитан Мисон и основания от него град глас.

— Нещо се блъсна Либерталия са събрани от съв- в носа, но не мога да ременника му капитан Чарлз видя какво е — отДжонсън в книгата «История върна Жозе, като се на пиратите», издадена в Лон- взираше в тъмнината.

— В този мрак чодон през 1724 г. За съжаление, век не може да си натози интересен опит за социал- мери дори гърлото, за но преустройство на общество- да излее още една то в края на XVII век за- чашка ром, а ти търсиш какво плува в вършил неуспешно. океана — философски отвърна ленивият глас. — Ела да пийнем една глътка, за да ти се отворят очите. Моите съвсем се затвориха. Жозе продължи да се взира. Помислих си какво би станало, ако изтървеше главнята върху буретата и студени тръпки ме полазиха.

— Сигурно е някое дърво — каза най — после Жозе, — чувам как вълните плискат в клоните. — Той се скри от очите ни и горе всичко утихна. Аз почаках малко, после посегнах към едно вързопче,което бе закачено на най-горния клон. Извадих тлееща прахан, раздухах я, като внимавах да не я загася с мократа си ръка, и разгънах края на дълго парче плат, навито върху едно от буретата. В него беше насипан барут, така че се получаваше нещо като фитил. За щастие барутът беше сух и засъска като змия, когато мушнах в него парчето прахан. В следващия миг аз се изтласках с крака от стената на кораба и с всички сили заплувах назад, следван от черните си спътници. На палубата се чу глъчка.

— Някой плува — викаше Жозе, — дайте светлина! Вместо отговор ослепителен блясък освети предната част на кораба, така че можах да видя скулптираната нимфа, която красеше носа му. Водата се разцепи на две и страхотен гръм разтърси кораба. Аз потънах в разбушувалия се океан и когато отново изплувах на повърхността, видях как носът на кораба бавно се потапяше във водата. Моряците скачаха във вълните с викове за помощ и плуваха към брега, където ги очакваше капитан Мисон с бойците на Либерталия. Напрежението, което беше стегнало всички мои мускули, внезапно ме напусна, аз се обърнах на гръб и заплувах бавно по течението. Гърдите ми се изпълваха от топлата, радостна мисъл, че Либерталия е спасена, че тя ще съществува.

В мразовитото утро на един декемврийски ден през 1878 г. четирима конника спрели на малка полянка западно от Владайското дефиле и започнали да копаят с кирки встрани от пътеката. Недалеч, обвити в мъгла, се виждали димящите комини на с. Мошино. Преваляло пладне, когато един от войниците възбудено извикал: — Ето, тук! . . . Вижте, господин поручик! Всички се надвесили над прясно изкопаната яма и възкликнали. «Имането» им се усмихвало с лъскавите си и черни като гарваново крило очи. Привечер три чувала от «черните камъни» били натоварени на конете и групата поела обратния път за София. На другия ден княз Александър

Дондуков-Корсаков получил следното късо съобщение в Пловдив: «Квартири и отопление осигурени за всички. Можете да започнете преместването. С почит: поручик Мосолов.»

И наистина, когато създаденото в освободена България Централно гражданско управление начело с императорския комисар княз Дондуков-Корсаков се преместило от Пловдив в София, тук всичко било подредено. Изпратеният да осигури квартири и отопление поручик ги въвел в приятно затоплените стаи. Най-радостен от всички този ден бил той. Може би толкова, колкото и жителите на София, излезли да посрещнат скъпите гости-, освободители. Дни наред поручикът се чудел откъде да намери топливо, когато съвсем случайно дочул, че

в близкото село Мошино населението се отоплявало с някакви «пламтящи черни камъни». Зарадван, той веднага се отправил с няколко войници натам и наистина намерили черните камъни. . . На следващата година в новооткритата мина край село Мошино постъпили 80 миньори, които изкопали 914 тона кафяви каменни въглища. По същите тия места, където днес се е проточил обширният Пернишки каменовъглен басейн, а черната земна гръд е прорязана от безброй тунелоподобни галерии и шахти, някога, преди стотици милиони години, се е простирало огромно езеро, по бреговете на което растели гъсти гори и високи блатни треви. В езерото се вливали множество потоци и реки. Те натрупали по дъното му различни наносни материали: пясък, глина, камъни. Бури кършели дърветата и пороищата ги свличали надолу към водата, където те се натрупвали. От гниещите треви се образувал торфът, който непрекъснато потъвал под натиска на новоприиждащите наносни материали. При определени условия — температура, влага, налягане и липса на кислород — са протичали сложни химически процеси, които превръщали торфа в каменни въглища. Мощните земетръси са нагънали въглищните пластове, накъсали са ги, а някои са извадили на повърхността. Те са се запалвали при съприкосновението с кислорода от въздуха. Кога хората са ги открили и започнали да ги използват, това не е точно установено. С прогреса на човешкото общество и с въвеждането на парните двигатели нуждите от каменни въглища все повече нараствали. . . Дълга и героична е историята на днешните мини «Георги Димитров» в Перник. Борбата на хората със светещи лампи на челата продължава и днес. Но сега това е борба за повече и по-доброкачествени въгли-

ща, нужни не на фабрикантите, а на народната република. В тази мъжествена борба все повече се включват и младежите. . . . Такъв един младеж се яви в началото на септември тази година при началника на рудник «Д. Благоев» и настоя да бъде приет за миньор. Два часа по-късно Петър (така се казваше младежът) стоеше пред входа на рудника и разговаряше с минния инженер Стойчев, който трябваше да го заведе до работното място. На главите им лъщяха гьонени миньорски шапки със светещи кръгли лампи над козирките. Скоро се качиха на една вагонетка, движеща се на принципа на трамваите, и навлязоха в рудника. Петър усети хлад. Тунелът беше висок около два и половина метра и добре осветен от поставените в металически предпазители електрически крушки.

— Това е главната извозна галерия — силно извика инженерът. Вагонетките спряха почти на един километър навътре. Вляво и вдясно от неголямата площадка се простираха други галерии — спомагателни извозни. По тях непрекъснато прииждаха пълни с въглища вагонетки. Тръгнаха по пътеходната галерия. Тя беше по-ниска и още постудена. Оттук се отиваше на забоите — местата, където се копаят, въглищата. По едно време Петър чу нисък и протяжен вой, който идваше сякаш изпод земята. Повървяха още няколко минути. Галерията опираше в ниска сводеста врата. отгоре по гумена лента (конвейер) и Инженерът я отвори. Блъсна ги пълнеха вагонетките. Един висок силна въздушна струя, която из- миньор направляваше движението им. скачаше от обточената по едната Продължиха да слизат. Галериястена на галерията дебела брезен- та се снишаваше. Въздухът ставаше това тръба. Инженерът осведоми все по-влажен и студен. По стените Петър, че тази галерия се нарича се оцеждаше вода. Изведнъж се развентилационна. По брезентовата несе остро и късо звънене. Стойчев тръба идвал чист въздух от повърх- веднага се спря и придърпа към сеността на земята. бе си Петър. Стигнаха до товарището — про— На миньорски език това ознадълговата площадка на 120 м под чава "спри" — усмихна се той. — земята. Въглищата пристигаха Има някаква опасност. Навярно пре-

36

Извозване на въглища дупреждение за скорошно взривяване. Звъненето се повтори. Сега на два пъти, с кратка пауза.

— «Върни се/» — заповядват ни от товарището. —Ще взривяват над нас — допълни инженерът. — Понеже каменовъглените пластове са разпокъсани, ние изземваме въглищата едновременно в няколко участъка, разположени във вертикална линия. Върнаха се. Товарачът говореше по телефона. Докато чакаха взривя-

ването, инженерът осведоми Петър, — В сепарацията — отвърна наваха по конвейер към обогатителче в пернишките рудници въглищно- инженерът.

— Тя представлява ния корпус и постъпваха в наклонекопните комбайни са неприложими, сортировъчно устройство, чрез кое- ни улеи с течаща вода. Улеите свързащото пластовете са тънки — от то се извършва разпределянето на шваха в голям циментов басейн, от2 до 4 м — и примесени със скални въглищата в зависимост от тяхна- където ги издигаше обезводнителен маси. та големина. Освен това в нея се от- елеватор с решетъчна кофи и ги Глух тътен разтърси галерията. делят нечистите примеси, изкопани изпращаше в събирателните бунзаедно с въглищата — мергели, ка- кери — в приземието на фабриката. Посипа ги ситен прах. Тръгнаха отново. След десетина мъни и други. Ето я отсреща — по- Оттук ставаше автоматичното им • минути стигнаха забоя. Встрани сочи той с ръка близката невисока товарене в ж. п. вагони. Най-ситсе движеше конвейер и извозваш? из- постройка, откъдето долиташе глух, ните — под 0,6 мм — по конвейр отиваха направо в пещите на ТЕЦ «Рекопаните въглища към товарището. неравен бумтеж. Изведнъж пред тях блесна зелено Следобед Петър се настани в публика», която се намира на около 200 м от фабриката. пламъче. миньорското общежитие. . . . В един есенен ден комсомолска— Връщайте се\ Забоят е непроКаменните отпадъци се извозваха ветрен и пълен с въглероден окис — та организация го изпрати да се с вагонетки по въжената линия към предупреди ги идващият срещу тях свърже с младежите от Централна- изоставените и изкопани участъци миньор. Той държеше някакъв малък та обогатителна фабрика и да уре- ни откритите рудници. стъклен уред, в който пробягваха ди другарска среща с тях. Беше се стъмнило вече, когато иззелени пламъчета. Фабриката се намираше извън лязоха. В далечината блестяха без— Този уред се нарича индикатор, града, близо до металургичния завод брой електрически слънца, на които а миньорът е от спасителната служ- «Ленин». Петър се срещна със се- «пламтящите камъни» изпращаха ба — започна отново да обяснява кретаря на Комсомола и после по- бяла светлина. Стойчев. — С него се проверява про- жела да разгледа фабриката. ЗапочДИМИТЪР ФРАНГОВ центното съдържание на отровни- наха от самото начало — от приете и задушливи газове, намиращи се мателните бункери — огромни бевъв въздуха. Зеленият цвят означа- тонни ями, всяка от които побираше, ва, че тук има въглероден окис, 90 тона. Домакинът му обясни, че който, както знаеш, е силно отровен. тук идват въглищата, добивани Петър нетърпеливо попита за предимно в откритите рудници. И рудничния газ гризу. Инженерът му то направо, с ж. п. вагони. С това поясни, че този газ представлява се цели да бъде отстранено тяхноЕжегодният приръст на населемеханична смес на метана с въздуха, то пепелно съдържание, което понянието на земното кълбо е 40 000 000 кога надхвърля 54%. Големината на която над 450 градуса и определена души. концентрация се запалва и избухва. въглищните късове е различна — от • Мощните вентилатори проветри- малката прашинка до 400 мм в диаметър. Установено е, че най-подУчените познават над 300 000 разха за късо време забоя. Тук работеха двама миньори — майстор и по- ходящи за индустриални цели са лични растения. Описанието им би заело 50 огромни тома. мощник копачи. Петър щеше да късовете с около 80 мм в диаметър. Затова се извършва натрошаване на бъде начинаещ копач. Щом ги видяха, миньорите оставиха лопатите и се големите късове в дробилното отприближиха. Ръкуваха се. От тях деление. Петър научи как се работи с елекСлязоха в подземието под приематрически свредел, с който се проби- телните бункери. Петър видя как ват взривните дупки. След всяко специално пригоден механизъм, снабвзривяване се извършваше обруш- ден с шест гигантски перки, изване — подпиране на надвисналите тласкваше постъпилите въглища по земни пластове с металически под- гумен конвейер нагоре. пори. Дробилното отделение се разтърСлънцето се бе вдигнало високо, сваше от оглушителен шум. Големикогато излязоха. те късове се натрошаваха в металиче— А къде отиват въглищата след ски съдове, прилични на огромни това? — попита Петър. бъчви. След натрошаването те зами-

Любопитни факти

37

38

778 590 961 1426 1200 1655 2 868 2 585 3150 4 494 4 300 4 680 150

_

—

1,00

29,76

9,64 6,80 5,43

Плътност (вода—!)

13,05

Колко пъти поголяма от Земята маса има

11,86 29,46 84,05 164,79

9ч50м 143610 818 10ч 14м 120 570 94,8 10ч 48м 53 390 14,51 15ч 48м 49 670 17,19

0,69 1,10 1,62

73,5 59,2

23ч 56м

5,52

1,00

12 757

1,00

1,30 1394 847

Максимална температура

НЕПТУН ЗЕМЯТА (за сравнение)

Найголямо

Юпитер

Колко пъти потежки отколкото на Земята са телата

УРАН

Най. малко

С к а к в а скорост се движи по орбитата си (км в секунда)

ЮПИТЕР САТУРН

Разстояние от Земята в милиони км

За колко години прави една обиколка около Слънцето

Планета

Средно разстояние от Слънцето в милиони километри

Преди всичко по своята маса, която превъзхожда масата на Земята десетки и даже стотици пъти. И те, сравнени със Слънцето (чиято маса е

Екваториален диаметър в километри

По какво се различават гигантите от планетите, подобни на Земята?

333 000 пъти по-голяма от тази на Земята), изглеждат много малки, но съпоставени с нашата планета, могат спокойно да бъдат наречени «гиганти».

- Планетите от земен тип (с изключение на Плутон) обикалят близо около Слънцето на разстояния от 50 до 250 милиона километра. А гигантите са разположени на огромни разстояния, измервани с милиарди километри. Относителното тегло на планетите-гиганти е много малко — близо до това на водата, което означава, че те са съставени почти изключително от леки газове. Докато петте планети от земен тип имат общо 3 спътника, около четирите планети-гиганти обикалят 28 спътника, няЗа колко време се завърта веднъж около оста си

Около Слънцето обикалят няколко десетки хиляди тела. Огромната част от тях са съвсем малки —• имат диаметър до хиляда километра (а най-често само по няколко километра). Те се наричат малки планети или астероиди (което значи — «звездоподобни»). Големите планети са девет и се разделят на две групи: Планети от земен тип: Меркурий, Венера, Земя, Марс и Плутон и Планети — гиганти: Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун.

по-

Това е най-голямата планета на Слънчевата система. Масата му е три пъти по-голяма от масата на всички останали планети, взети заедно. Ние сме склонни да си представяме и другите небесни тела, подобни на нашата Земя — като огромно твърдо кълбо, обвито с въздушна атмосфера. Ако това сравнение важи за близките ни съседи — Венера и Марс, — то съвсем не се отнася до планетите — гиганти. Юпитер е съставен главно от леки газове: на първо място водород, хелий и съединенията на водорода с азота (амоняк) и с въглерода (отровният газ метан). Той вероятно няма твърдо каменно ядро. Атмосферата на Юпитер, в най-високите й слоеве, на около 70 000 км от центъра на планетата, е газообразна. Тя се състои почти само от водород. По — надолу започват да се появяват и други по-тежки газове. Но там няма нито кислород, нито водни пари или въглероден двуокис, тъй характерни за земната атмосфера. На няколко хиляди километ-

Колко пъти по-голям обем от Земята има

ПЛАНЕТИГИГАНТИ

кои от които са дори големи от Меркурий.

2,56

— 140°

1,С6 0,96

—

150°

9+пръстен

—

180°

1,00

—

210°

5 2

1,00

Колко спътници има

12

1

ра дълбочина газовете,под влияние на големите налягания, започват да се втечняват. Ако можехме да проникнем в този страшен свят, бихме видели чудовищни облаци от замръзнали газове, дълги по няколко хиляди километра, да плават из атмосферата, да се потапят в океана от течен водород, метан и амоняк. Установено е, че горните слоеве на планетата се намират в постоянно бурно движение, което е съпроводено от електрически явления с чудовищна сила. Отзвуците от тези невъобразимо мощни светкавици се улавят от радиотелескопите на Земята, на стотици милиони километри далечина. Макар че температурата в горните слоеве на планетата Е 140° под нулата, тя вероятно, в резултат на чудовищните налягания, към центъра се повишава значително. Във вътрешността на планетата наляганията достигат милиони атмосфери. Газовете там преминават вероятно в някакво особено, непознато на нас състояние, прилично на полутечна пластична маса. Ядрото на Юпитер се състои от примеси, съдържа освен съединенията на горните слоеве и по-тежки елементи. Предполага се, че температурата му достига до сто хиляди градуса. Сатурн

Макар сравнително по-малка и тази планета прилича извънредно много на Юпитер. Две особености я отличават от. останалите планети: едната — че притежава пръстен — е общоизвестна. Другата е, че специфичното й тегло е помалко от това на водата. Това означава, че Сатурн е съставен само от леки газове (главСравнителни размери на планетите от Слънчевата система Юпитер, наблюдаван през телескоп

но водород, хелий и метан). Амонякът, поради по-ниската температура, се намира в течно или твърдо състояние. Поради голямата скорост, с която се върти около оста си и лекото си вещество, Сатурн е най - сплеснатата планета. Екваториалният му диаметър е с 12 000 км по-голям от полярния, докато при Земята тази разлика възлиза само на 43 км. Сатурн е опасан от плосък и тънък пръстен. Той е образуван от безброй малки частици — метеори. Това единствено по рода си небесно тяло е широко 60 000 км, но е само 10—15 км дебело. На места частиците са толкова нарядко, че през тях прозира зеленикавият диск на Сатурн. Близнаците Уран и Нептун

Те така много приличат на Юпитер, че могат да бъдат наречени негови умалени копия. Атмосферите им, макар и не така могъщи като на Юпитер и Сатурн, са все пак много плътни и се състоят от водород и метан. Възможно ли е да има живот на планетите — гиганти?

Ако имаме предвид живот, подобен на земния, отговорът може да бъде само отрицателен. Всички условия за пораждането на живот при планетите-гиганти липсват: температурата е много ниска (от 140 до 210 градуса под нулата), налягането е много високо, водата и въглеродният двуокис са замръзнали, няма свободен кислород. Така че, когато бъдещите космонавти посетят тези планети или (което е по-вероятно) кацнат на техните спътници, те едва ли ще намерят там някакви животни или растения. Пръстенът на Сатурн

40

Д И М И Т Ъ Р

ПЕЕВ

Това не е разказ за смели астронавти, които покоряват дръзко пространството и разгадават тайните на далечната, чудна звезда! Не е разказ за бъдещето! Всичко стана в наши дни и героите са момчета и момичета. . . Беше октомври и дните бяха станали къси. Скоро по склоновете на Рила и отсреща по Огражден щяха да се повлекат тежки, сиви мъгли. Пепелив мрак е изпълнил стаята. Децата седят един до друг и мълчат. Толкова отдавна са приятели, че с малко думи се разбират. На двора е още светло и те виждат как спокойно и тихо се отронват листа от дърветата. Тихи са откъслечните им думи. Няма кой да ги чуе, без да искат говорят така. За мечтите не се говори високо. А двамата приятели, двете петнадесетгодишни момчета мечтаят! Майката на Андрей отвори вратата и те трепнаха.

— Вие тук ли сте? Защо стоите на тъмно?

— Ами така. . . Вижда се.

Остават отново сами с мечтите си. Сините очи на Андрей са широко отворени, гледат далеко и виждат много неща.

— Ще го направим ли? Калин не отговаря веднага. Гласът му е по-тежък, Заниманията в лабораторията са съсредоточени

41

плътен. В него изобщо има някаква спокойна сигурност, стаена воля се крие в тъмния му поглед.

— От нас зависи. Андрей е друг. Той се пали бързо, усмихва се, когато говори за тези неща. Но съвсем не е от празните фантазьори, нито от тези, които се отчайват бързо. Силен ученик, той обича химия и математика, физика и астрономия. Обича и да рисува, но. . . най — вече далечни звезди и планети!. . .

— Ще направим лаборатория, опити ще правим, ще пускаме малки ракети. . .

— Ще направим телескоп.

— Телескоп?

— Да! Имам книжка. В нея пише как. . . и ще го направя — твърдо казва Калин.

— Хубаво ще бъде! — Андрей се усмихва. В тъмното това не личи, но в гласа му се чувствува. — И както говорихме — пълна тайна!

— Пълна! Ще приемаме само най-добрите от махалата. Първо Петьо.

— Разбира се, Петьо. Той обича и астрономия, и химия, добър ученик и. . . добър приятел. Утре не може, но в събота в шест часа тук тримата. Аз съм мислил и за устава на дружеството, и за името. . . .Оттогава минаха повече от две години. И ако някой поиска да се върне към изтеклите седмици и месеци, трябва да отвори една стара тетрадка с дебели корици. На пожълтелите страници е писано с неукрепнал почерк, но ръката е натискала писалката и буквите са плътни. «Научно дружество «Канопус» стои на първата страница. Членове — следва дълъг ред имена надолу. . . Ето, «Устав на дружеството, права и задължения на членовете». . . Повече от двадесет точки! «Дружеството има за цел да подпомага интереса на своите членове по астрономия, химия, физика, ракетно дело. . .> Оскъдни са редовете на дневника! Винаги сухо и кратко се е записвало случилото се. Няма там нито тревогите, нито трудностите, нито голямата радост от успеха. «На 17 юни 1961 година събрано и предадено старо желязо и хартиени отпадъци. Получени 18 лева и 40 стотинки.» А колко много неща бяха станали през този ден, когато те преровиха дворовете, мазетата и таваните и занесоха всичко на пункта? Трябваха пари за епруветки, за химикали. . . А преди това?. . . . . .Една зимна вечер Калин почука на прозореца на своя приятел. Идваше с чантата, направо от училище. Андрей му отвори и прочете всичко по лицето му.

— Стана ли? Калин кимна с глава.

— Не е кой знае какво!

42

— Ти гледа ли? Вижда ли се? Какво видя?

— Вижда се. Гледах луната и някои звезди. Малко е — само 18 пъти увеличава. Замислил съм друг — с 40 пъти увеличение. Ще бъде два метра. Там фокусното разстояние е голямо.

— Ех, жалко! Сега е мъгливо. Кога ли ще можем да гледаме?

— Още утре, ако има видимост. И те гледаха през телескопа и през следващата, и през много други вечери. А дружеството беше нараснало, Гошко, високо чернооко момче с надвиснала,

И теоретичните занимания са интересни непокорна коса на челото, за цял живот е запомнил листчетата. Той е приет с първите четирима, с изпит. Гошко се вълнуваше много. Знаеше, че в «листчетата» има въпроси за слънчевата система, за планетите и спътниците им и все пак се вълнуваше. Но с още поголям трепет след изпита той допря око до телескопа. Какво от това, че тръбата беше направена от обикновен зелен картон, завързан с канап. Двете лещи приближиха далечните звезди и планети. Те сияеха с нов, непознат блясък и разкриваха тайните си на детските очи. Преди повече от 350 години Галилей пръв от хората беше погледнал към небето с въоръжено око. Той беше открил толкова неща за науката, а неговият телескоп увеличаваше 30 пъти. След три века и половина двадесетина момчета гледаха към същото небе с телескоп, който увеличаваше 40 пъти. Какво от това, че в обсерваториите по земното кълбо имаше телескопи, увеличаващи стотици и хиляди пъти? Какво от това? Те имаха свой, направен от тях телескоп. С него те

видяха фазите на Венера, спътниците на Юпитер, много двойни звезди, мъглявини, видяха ясно Андромеда! . . Кой би казал, че това е малко? Жалко е, че в старата тетрадка няма нито ред за пещта. Майката на Андрей е най-близкият човек на дружеството. Един ден тя се учуди много, когато видя «своите астрономи» изцапани с кал. Там, в дъното на двора, те майсторяха нещо. Решили бяха да направят пещ за топене на олово и алуминий. Не е сложна работа да се направи пещ — от каменни плочки, измазани с кал. Не е сложно, но понякога трябва да се намеси на-

Хубаво е да гледаш звездите през собствен телескоп

уката. В калта момчетата сложиха някакви химически вещества, за да не се напука от високата температура. Какви са тези вещества? Това е строга тайна! И още нещо не е записано в дневника. То ги вълнуваше месеци наред и продължава още да ги вълнува. — Ракетите, които пускат.

— Трудно беше да се води отчетност — обяснява Андрей, — съотношението е 300 към 100! Триста неуспешни опита! Достатъчно, за да се отчаят, да им омръзне, да се откажат. Но за тях то не беше игра, а въпрос на чест. За неосведомения малките метални тръбички сигурно изглеждат твърде жалки за голямото име ракета. Но само който се е опитвал да вдигне и кай — малката тръбичка с подръчно гориво, знае колко е трудно. Отначало тръбичките — алуминиеви и медни — се пукаха. Железните издържаха, но трудно се откъсваха от земята. После тръбичките станаха две, вмъкнати една в друга. После дойде опитът, знанието, успехът. «Ракетите» полетяха на 20.

30 и повече метра. И това, разбира се, не е предел за конструкторите и строителите! Малкият петокласник Валентин, приет в дружеството през март 1962 година, и всички станали по-късно членове получиха много неща наготово. Те плахо и с любопитство влизаха в двете сутеренни стаички под къщата на Андрей. «Старите» с гордост ги въвеждаха и показваха таблата по химия и физика, географските и звездни карти, специалното табло по астрономия, подредените инструменти, голямата етажерка с десетки бурканчета химикали, уредите, събраната библиотека. Навсякъде беше чисто, наредено. Всичко внушаваше уважение. «Тук има дори и малка черна дъска» — мислеха новодошлите и тръпнеха пред очакващите ги тайни. Всяка събота вечер дружеството се събираше, изнасяха се лекции, правеха се опити. В неделя сутрин пускаха ракети, играеха футбол, ходеха на стрелбището с една флоберка. През зимата имаше строг график, кой ще донесе дърва и малката желязна печка винаги бумтеше весело. Беше топло и уютно. Как стана, че през лятото на 1962 година тайната им се разкри, е трудно да се разбере. Изглежда, организираният им живот, общите излизания, събиранията на отпадъци бяха направили някому впечатление. Научиха за тях в града и писаха във в. «Септемврийче». Станаха известни в цялата страна. Дали похвалите, които получиха, премахнаха огорчението от разкритата тайна? . . . В старата тетрадка трябваше да се открие нова страница — за получената и изпратена кореспонденция. Дойдоха десетки писма: от Русе, от Видинско, от София и Тракийската низина. Пишеха им техни връстници, радваха се на успехите им, искаха помощ и съвети. Четяха ги пред всички и заедно обсъждаха отговорите. Те почувствуваха как работата им нарасна и това още повече ги задължава да продължат започнатото дело. Когато всички си отидат, Андрей, Калин и Петър остават още малко. Споделят всичко ново, което са научили, мислят как да разнообразят работата на дружеството. Калин не може да си обясни гравитацията. Докъде се простира тя? С каква скорост се разпространява? Тези въпроси са сложни за цялата днешна наука, но нима това е пречка за любознателните юноши. Пред тяхната младост има само бъдеще. Тези 24 момчета и 7 момичета от Благоевград избраха за име на своето тайно дружество звездата «Канопус» . В старата книга по астрономия бяха прочели, че това е огромна, стотици пъти по-ярка от слънцето звезда. Хубаво, символично име! Но с пълно право те биха могли да го нарекат «дружество на тези. които умеят да мечтаят на дело». АЛЕКСАНДЪР

СОКОЛСКИ

43

В затъмнения кабинет бледо свети само подвижният екран, върху който се очертават гръден кош, бели дробове и сърце. Гласът на лекаря рентгенолог късо заповядва: — Дишайте!

— По-дълбоко! Така!

— Кашляйте!

— Достатъчно! Можете да се обличате! Докато пациентът се облича, лекарят нанася върху малък формуляр сведения за състоянието на вътрешните органи — онова, което е видял посредством екрана на рентгеновия апарат. Няма човек, който да не е влизал в' този тъмен кабинет и да не се е питал: — Как стават видими вътрешните ми органи?

— Какъв е този чуден апарат?

— Кой го е открил? В НАУКАТА НЯМА СЛУЧАЙНОСТИ

Понякога липсата на очебийни признаци за даровитост ни подлъгва да правим погрешни преценки дори за най-близките си роднини и приятели. Преподавателите в гимназията считали ученика Вилхелм Рьонтген за усърдно момче, което с труд и постоянство печели училищните награди. Те не намерили у него никакви способности, които да надхвърлят потребното за редовно преминаване в по-горен клас. Такива ученици всяка година излизали от гимназиите. Те ставали по — сетне лекари, адвокати, съдии, търговци, понякога дори — професори. Но никога не се издигали над равнището на една търпима посредственост. Първите години на следването като че ли потвърдили преценката на гимназиалните учители. Но доцентът доктор Хораций Вьолф обърнал внимание на старателния студент. Той го привлякъл в своята експериментаторска група. Скоро всички в университета научили, че Вилхелм Рьонтген се проявява като блестящ експериментатор. Той замислял и осъществявал опитите остроумно и обосновано. Лабораторната работа увлякла младежа.

44

Първите успехи и вниманието на преподавателите го насърчили. Той намерил своята жизнена цел и разбрал, че не е без способности. След завършване на образованието си Рьонтген бил назначен за младши асистент към университета, а след защита на докторската си дисертация станал ръководител на университетската лаборатория по физика. Първият му научен ръководител д-р Вьолф го насочил към една слабо изследвана област — свойствата на електрическия ток. Рьонтген не изменил на своята първа привързаност. Той започнал усърдно да изучава проводимостта на електрическия ток в различни среди и вещества. Получил добра езикова подготовка в класическата гимназия, отличен познавач на своята специалност и несъмнено талантлив разказвач, младият учен в скоро време станал един от найпопулярните лектори в университета. Неговите изследвания и научни трудове постепенно му донесли признанието на научните кръгове и през 1888 година той бил назначен за редовен професор по физика във Вюрцбург. Вюрцбургският университет се славил със своите лаборатории и тук новият професор продължил изследванията си. Равнодушен към евтината слава, влюбен в науката, Рьонтген разработвал в своите изследвания теоретически проблеми, които намерили практическо приложение едва през тридесетте години на нашето столетие. Във Вюрцбург той започнал да изучава годността на различни газове да пропускат електрическия ток. В тези свои опити Рьонтген използвал круксовата тръба. Този уред представлявал стъклена тръба, в двата края на която били заварени анод и катод. През анода протичал ток с положително натоварване, а през катода — с отрицателно. Събраният в тръбата газ бил единственият проводник, който би могъл да свърже електрическата верига.

1 8 4 5 — 1 923 Една вечер през март 1895 година професор Рьонтген завършил последния за деня опит. Той покрил круксовата тръба с капак от дебел картон и загасил осветлението. В този момент се досетил, че не бил изключил круксовата тръба от електрическата мрежа. Запътил се към масата, но какво било неговото учудване, когато контролният екран (парче картон, покрито с пласт бариевоплатинцианатова смес) засветил с матова светлина. Този екран имал свойството да свети, когато върху него попадат светлинни лъчи. Но в лабораторията било тъмно! Тогава? Професорът бързо проверил дали няма някой скрит източник на светлина и тогава една догадка го развълнувала.

— Остава само круксовата тръба! Но тя никога не свети ! Следователно. . . това е нов вид светлина! Невидима светлина! Професорът поставил дланта си между екрана и круксовата тръба! Но тя никога не свети! Следова-

телно. . . това е нов вид светлина1 Невидима светлина! Професорът поставил дланта си между екрана и круксовата тръба, но екранът продължил да свети.

— Тези лъчи проникват през човешкото тяло! Те не могат да се отразяват! До късно продължили тая нощ опитите в безлюдната лаборатория. Започнали дни на дълги изучавания, докато най — после Рьонтген определил свойствата на тайнствените лъчи, които той нарекъл «хикс». Невидимата светлина прониквала през всякакви среди и вещества. Само дебел оловен екран спирал «х-лъчите». Тези лъчи превръщали въздуха в добър проводник на електричеството. Лайденски стъкленици и други видове батерии губели електрическия си заряд, когато ги поставяли под облъчване с невидимите лъчи. Тази светлина действувала върху фотографската плака като обикновената, видима светлина. Тогава Рьонтген направил решаващия опит: поставил ръката си между плаката и круксовата тръба. След проявяване на фотографската плака върху нея се очертало изображението на костите на дланта. Това било вече победа! Х-лъчите намерили своето първо и най-важно приложение. Те давали възможност на човешкото око да проникне в най-съкровената природна лаборатория: в недрата на живия организъм. Рьонтген записал този ден в своя дневник: «Дълбоко погрешно е разпространеното мнение, че повечето от откритията се дължат на случайност. Екранът не стоеше на масата поради небрежност. Процесите, които стават при електропроводимостта на различни среди, са неизвестни за науката. Тук ни очакват всякакви изненади — дори до откриването на нови видове енергия. Ученият винаги трябва да бъде готов, да не го изненада голямото откритие. Защото в науката няма случайности!

Плъх, наблюдаван с рьонтгенов апарат

ПРИЗНАНИЕТО

В три кратки научни съобщения Рьонтген обявил за направеното откритие и последвалите изследвания. Той обяснил природата на това явление. От катода в круксовата тръба се отделя мощен поток електрони, които връхлитат анода. Тук те загубват част от своята енергия и се превръщат в нов вид лъчева енергия, която притежава такива чудновати свойства. Награди, ордени и почетни звания се посипали от всички страни. През 1901 година Рьонтген бил удостоен с най-високата за един учен награда: международната Нобелова премия. Големия златен медал ученият грижливо запазил, а с парите учредил фонд за студентски стипендии. Рьонтген не взел патент за откритието си.

— Нека послужи на хората! — обичал да казва той. И наистина, то послужило. През Руско — японската война руски лекари от крайцера «Аврора» изработили Радиоскопия на ръце

и използвали първата рьонтгенова медицинска апаратура за наблюдения и диагностика на ранени. А през Първата световна война стотици хиляди ранени били спасени и върнати към нормален трудов живот благодарение на рьонтгеновите апарати. Хирурзите уверено оперирали. Те знаели от снимките точно къде са заседнали куршумите и шрапнелите, какви поражения са направили на вътрешните органи. По-късно рьонтгеновото изследване станало основа на медицината. Но човешкият ум не спря дотук. Докато изобретателят продължавал и в дълбока старост да се занимава с електропроводимостта на изолиращите кристали, инженерите решили, че рьонтгенови лъчи могат да помогнат и в заводите. И наистина, тези лъчи откривали дефекти и в метала и металните изделия, каквито никакъв друг уред не можел да регистрира. По — сетне лекарите започнали да

използват «х-лъчите» и за лечение. Рьонтгеновите лъчи могат да нанесат тежки поражения на тъканите. Но събрани в една точка и внимателно регулирани, те унищожават различни тумори и други органични образувания, спасяват не един човешки живот със своята сила. Днес ние не можем да си представим нашия свят, техника, наука и живот без тези верни приятели на човека — лъчите на невидимата светлина които носят името на скромния професор по физика от Вюрцбургския университет. СТОИЛ

СТОИЛОВ

ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС Редакцията на списание «Космос» обявява анонимен конкурс за написване на разказ на научно-фантастична тематика. Ще бъдат раздадени следните награди: Първа — 250 лева Втора — 150 лева Трета — 100 лева

Отпечатаните разкази ще се хоноруват отделно. Разказът трябва да не е поголям от 10 страници и да се изпрати в два екземпляра на адрес: София, бул. «Ленин» № 47 списание «Космос» (за конкурса). Името и адресът на автора да се приложат в отделен запечатан плик. Срок за представяне—1 март 1963 година.

46

.

КРЪСТОСЛОВИЦА ВОДОРАВНО: 1. Знаменит древен тракиец, вожд на въстаналите роби в римско време. 7. Основна единица мярка за дължина. 8. Очертание на път или канал, които са в строеж. 10. Чилийско пристанище. И. Вокално произведение за един глас.

12. Връх в Пирин. 14. Остров в Индонезия, най-източният от Големите Зондски острови. 17. Виден английски физик (1831 — 1879), един от създателите на теорията за електромагнитното поле. 19. Остров в Индонезия, втори по големина след Борнео от Малайския архипелаг. 21. Число. 23. Другото име на остров Целебес. 24. Столицата на Индонезия. 25. Спортно пособие (мн. ч.). 27. Химически препарат, който съдържа натриев окис и служи за прочистване на въздуха в подводници. 30. Красив син минерал, който се употребява за украшения и за добиване на ултрамарин (синка). 32. Столицата на Кипър. 33. Основна съставна част на живата клетка. 35. Отделен момент от един процес. 36. Съвсем малко отронено късче от тестени произведения.

37. Град в СССР, районен център в Московска област, в околностите на който е убита Зоя Космодемянская. 48. Хищник от рода на кучето. 39. Родният град на Левски. ОТВЕСНО: 2 Мислено прокаран по земното кълбо кръг, който е еднакво отдалечен навсякъде от екватора. 3. Недоразвит орган или остатък от орган, който е бил развит у прадедите на същия организъм (напр. опашката у човека). 4. Звезда от първа величина от съзвездието Скорпион. 5. Помещение в жилище или обществена сграда. 6. Остров в Индонезия, най-западен от малките Зондски острови. 7. Едно от имената на бележит деец на БКП. 9. Най-старата епоха от каменния век, когато хората са си служили с най-примитивни каменни оръдия. 13. Известен съветски шахматист. 14. Летателен апарат с продълговата форма, наречен на името на изобретателя му. 15. Град в Индонезия, важно пристанище, разположено на източното крайбрежие на остров Ява. 16. Департамент и едноименна река в Западна Франция, извираща от централния френски масив и вливаща се в Бискайския залив. 18. Подвижни връзки между краищата на костите. 20. Второто име на съвременен прогресивен бразилски

писател. 21. Град в Иран. 22. Тържествено лирическо стихотворение (мн. ч.). 26. Голямо влечуго, живеещо във вода и на суша. 28. Бележит съветски академик — механик, бивш председател на Международната федерация по астронавтика, водач на съветската делегация за 13 конгрес на федерацията, който се състоя в края на м. септември във Варна. 29. Туристическа хижа на Витоша. 30. Бележит съветски стопански и партиен деятел (1896— 1956), на името на когото е наречен голям Московски автомобилен завод. 31. Дезинфекцираща течност от дървесен катран, спирт и калиева основа. 34. Вид жълтеникава глина с различни окиси. 35. Станало действително събитие или явление.

горния му край запояваме (или завързваме добре) един проводник (жичка), който где служи като отвод на отрицателния полюс. За отвод на положителния полюс се използва друг изолиран проводник, като запояваме единия му край за медната качулка на кокса. ОПИТ ПО Ф И З И К А Поставяме в бурканчето и отрицателния полюс около положиВземаме стара батерия от сух телния (торбичката с кокса—2). елемент за джобно фенерче. Изваждаме торбичката с кокса, почистваме я и няколко минути я изваряваме във вода, за да се разтвори клеясалият по стените нишадър. Поставяме я след това в малко бурканче с вместимост около 250 грама (I). Така получаваме положителния полюс на водоналивния елемент. Отрицателния полюс изработваме от ламарина (използваме стара консервена кутия). Изрязваме правоъгълно парче от нея и го извиваме във вид на цилиндър. Към

Напълваме, бурканчето с разтвор от готварска сол и вода (това служи за електролит на височина 1 см по-ниско от мястото на спойката с жичките. Оставяме да постои няколко часа и после включваме към двата края на проводниците 2,5 волтова крушка. В така приготвения водоналивен елемент протича ток и крушката свети.

47

Любопитни факти

Конструиран е висококачествен кабел, който може да пропуска едновременно 11 900 телефонни разговора или 200 000 телеграфни записа, или 3 900 телевизионни предавания. Кабелът дава възможСъвременните кинокамери показ- ност пропорционално да се смесят ват, че най-малките птици — ко- тези видове предавания. либрите, правят еднакво количество махове с крилата си, независи* мо от това летят ли с пълна скорост Правителството на африканската или се задържат на едно място във въздуха. Колибрите са единстве- държава Уганда е издало разпокоето регулира ползните птици, които могат да летят реждане, ването на домашни животни. В назад. списъка са изредени следните жиНа стр. 37 вторият любопитен факт. е вотни: овце, крави, овни, видри, поправка от бр. 4. питони и крокодили. В същото • време било забранено в домовете да се държат лъвове, леопарди, носорози и горили.

ШАХМАТ Вауслав цисарж

Мат в два хода

• Стайните молци изяждат в течение на една година повече от 3 500 тона вълнени тъкани в Англия. «РЕШЕНИЕ НА ЗАДАЧИТЕ ОТ ЗАБАВНА СТРАНИЦА* НА БРОЙ 4 МОЗАЙКА Водоравно: 1—2. Краб. 2—3. Борд. 4—5. Перм. 5—6. Миля. 7—8. Жаба. 8—9.Арда. Отвесно: 1—4. Крап. 4—7. Плаж:. 2—5. Блум (Изабела). 5—8. Мида. 3—6. Диря.

6—9. Яхта. Диагонално: 1—5. Крим. 3—5. Драм.5—7. Морж. 5—9. Мина. КРЪСТОСЛОВИЦА Водоравно: 3. Октопод. 6. Нарва. 7. Корали. 8. Амеби. 11. Море. 13. Омар.

14. Рибари. 16. Емисия. 20. Сепия. 22. Актини. 23. Кашалот. Отвесно: 1. Акула. 2. Лодки. 4. Калмар.

5. Илария. 9. Мулине. 10. Бисери. 12. Етап. 13. Омир. 16. Инра. 18. Рак. 19. Пко. 20. Си. 21. Як. ДОСЕТЛИВИ ЛИ СТЕ 1, Кула—Акула. 2. Каша-лот—Кашалот.

3, Мида-с—Мидас. 4. Кит-ен—Китен.

5. Кал-Кан—Калкан.

К О С М О С — научно —

художествено

списание за пионерите. Издание на ЦК на ДКМС

Главен редактор: СТЕФАН ДИЧЕВ Зам. главен редактор: ДИМИТЪР ПЕЕВ; Редактори: ПЕНЧО СИМОВ. ТЕОДОРА СТАЙКОВА Художник: МИЛКА ПЕЙКОВА Уредник: ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ АЛЕКСАНДЪР ДЕНКОВ — художник, проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, проф. ГЕОРГИ К. ГЕОРГИЕВ — геолог, ЕМИЛ КОРАЛОВ — писател, МАРГАРИТА СОТИРОВА, проф. инж. НИКОЛА КАЛИЦИН — физик, проф. ПЕТЪР ПАУНОВ — физик. ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: София, бул. «Ленин» № 47, IV ет. ст. 28—29; Тел. 4—26—21. вътр. 363 и 379. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 1,80 лв. Цена на отделен брой заедно с приложението 20 ст. Дадена за печат на 30 ноември 1962 г. Формат 1|8 от 65192. Държавен полиграфически комбинат «Димитър Благоев»