ДИНАМИЧНА ПСИХОЛОГИЯ И ПСИХОСИНТЕЗ
РОБЕРТО АСАДЖОЛИ
ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство
Роберто Асаджоли "Динамична психология и Психосинтез" За начало ще преведа семантична справка и някои исторически сведения. Понятието "психoсинтез" и сходните с него изрази са употребявали много психолози и психиатри. В областта на психотерапията това са преди всичко Жане, който е говорил за "ментален синтез", после Безола, Нотра, Биер, Дежонье, Трюб. За синтезиращата функция на егото говори и Фройд. Обаче "синтез" за всички споменати автори означава само "изцеление на функционалната дисоциация" т.е. възстановяване на състоянието, предшестващо разцепването, дисоциацията на психическите процеси в резултат на психологическа травма или сериозен конфликт. Други автори в частност Юнг, Медер, Карузо, Стокер и Е. Кречмер употребяват думите синтез, психосинтеза, синтеза на съществуването и синтетична психотерапия в по-широк и дълбок смисъл, подразбирайки развитието на цялостна и хармонична личност, в това число на съзнателната и безсъзнателната ѝ част. Последователно разработваната от мен1 концепция и практика на психосинтеза включва в себе си идеите на гореспоменатите автори, но носи и повсеобхватен характер, бидейки в същото време по-определена и технологична. *** При пръв поглед към съвременната цивилизация в очите ни се нахвърля крайната ѝ есктравертност, нейното желание да се познаят и подчинят силите на природата за удовлетворяване на непрекъснато растящите ѝ потребности и желания. Но както ще покаже по внимателното разглеждане, тази безусловна господстващата в нашия век тенденция никак не се явява единствена. Общоизвестно е, че в края на миналия век отначало неголяма, но постепенно растяща група от изследователи, се обръща към изучаването на тайнствените дълбини на човешката психика. Най-важните резултати в това направление бяха получени не от академичните психолози, а от независими изследователи. Почти всички те са били клинични лекари, изследователската дейност на които се подтиквала от нуждите на техните пациенти и се е подкрепяла от факта, че определени психични явления са много по-изявени при патологични състояния. Първите оригинални открития в тази област са били направени от Пиер Жане. Изучавайки явлението на "психическия автоматизъм", той открил, че има такива форми на психична дейност, които не зависят от съзнанието на пациента; че съществуват даже истински "втори личности", които съществуват отвъд всекидневната личност на човека или се редуват с нея. Скоро след Жане към изследването на безсъзнателните психични процеси се обръща виенския лекар Зигмунд Фройд. Отправен пункт за него става катарзисният метод на Бройер - възраждане в съзнанието на пациента на забравена психична травма, предизвикваща симптоми на заболяване, и освобождаването на свързаните с нея силни емоции. Сам Бройер използвал за тази цел хипноза, но Фройд скоро забелязал, че същия резултат може да се 1
първи стъпки през 1910г.-бел. съст.
2
ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство
постигне с помощта на две техники, които станали специфични за психоанализата, а именно: методът на свободните асоциации и тълкуването на сънищата. Фройд показва, че различните физически симптоми и психологични нарушения се дължат на инстинкти и импулси, които са скрити в безсъзнателното и се задържат там посредством различни защитни механизми. Той открил също така, че много от проявленията на нашия всекидневен живот – сънища, шеги, фантазии, заличаване на спомени, грешки и странности в поведението - и даже някои произведения на живописта и литературата, дължат възникването си на същите психологични механизми, които определят патологичните симптоми при пациентите. Например забравянето на добре известни неща или думи според Фройд се дължи на връзката между думата или нещото и някаква мъчителна емоция или неприятно събитие. Той дава един забавен пример: един ден той не успявал да си спомни името на един лечебен курорт на италианската ривиера – Нерви. „Наистина – отбелязва той – нервите ми създават много работа.“ Върху тези основи Фройд развил няколко идеи за генетичните процеси и за структурата на човешката личност, които не е възможно да преразкажем тук, найвече защото са претърпели значителни промени по време на дългогодишната и многословна работа на Фройд. Фройд е имал много ученици и последователи. Някои от тях са внесли в учението му различни допълнения и изменения, неизлизайки при това от рамките на класическата психоанализа. Такива са Карл Абрахам, Шандор Ференци, Вилхелм Щекел, Мелани Клайн и др. От друга страна, редица от неговите първи ученици и сътрудници застават на независими и даже враждебни позиции, създавайки свои собствени методи, концепции, а понякога и школи. Най-известни от тях са Алфред Адлер, който в своята „Индивидуална психология“ подчертавал важността на стремежа към самоутвърждаване или волята за власт; Карл Юнг, който изследвал най-дълбоките слоеве на несъзнаваното, открил там колективни по своята природа образи и символи, а също така направил и оригинален принос в класификацията и описанието на психологичните типове; Ото Ранк, който е придавал особено значение на проблемите на обособяването и единението, а също така и на функцията на волята. В последствие Карен Хорни показва важността на актуалните конфликти и потребността от безопасност, а Ерих Фром подчертава ролята на социалния натиск върху индивида. Своя принос са дали и френските психоаналитици като Аленди, Еснар и Бодуан. Заслужава си да споменем също и „екзистенциалния анализ“, изложен и практикуван от Бинсвангер. Ако разгледаме една по-широка област, която включва не само медицината и психологията, а и различни независими културни движения, ще открием значителен принос в делото на познанието и усъвършенстването на природата на човека. Сред тях ще споменем: 1. Психосоматичната медицина, която все повече се развива в последните години и показва силното влияние на психологичните фактори в определянето на различни видове заболявания, включително такива от физически характер. 2. Психологията на религията, която изучава различните проявления на религиозното съзнание и мистичните състояния. В тази област работят много изследователи. Тук може да се споменат Уилям Джеймс с неговата класическа книга "Многообразие на религиозния опит", Андерхил, Хейлер, У. Хол и др. В последно време се появиха редица книги, в които се обсъжда връзката между психологията и религията.
3
ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство
3. Изследванията на свръхсъзнателното (и неговите проявления : интуиция, просветление, гениалност, творческа дейност и други). Тук откриваме "Космическото съзнание" на Ричард Бък, работите на П. Успенски, на У. Хол, Урбан, Маслоу, Търман и др. 4. "Психическите изследвания" или парапсихологията, началото на която полагат класическите изследвания на "подпраговото аз" на Майерс, и която получава понататъшното си развитие в трудовете на такива сериозни учени като Джеймс, Лодж, Рише, Джили, Ости, Райн, и други. Те са засвидетелствали съществуването на свръхнормални психофизични способности: извънчувствено възприятие, ясновидство, телепатия и телекенеза. Събрани са също и много материали за живота след смъртта. 5. Източната психология (особено индийската) - както древната, така и съвременната. В сегашното време достиженията ѝ започват да се интегрират с тези на западната психология. 6. "Творческото разбиране" Течение, особено подчертаващо творческата сила и важността от духовно разбиране. Главен представител на това направление е Херман Кайзерлинг, който го е разяснявал в многочислените си произведения и в "Школата за Мъдрост", която е била активна в продължение на няколко години в Дармщадт (Германия). 7. Холистичният подход и психологията на личността. Идеята на този подход, първоначално издигната от Шмутц (Jan Smuts) в неговата книга "Холизъм и еволюция", е била приета от много психолози и психиатри такива като Олпорт, Ангиал, Голдщайн, Маслоу, Мърфи, Пърлз. Паралелно в Швейцария се е развивало движението под название "Лекуване на личността", начало на което дава Турние от Женева, а Бодуан го е развил в други, независими линии. В Германия персоналистични позиции заема Щерн. 8. Екзистенциална психология и логотерапия. Тази психология, която не трябва да се бърка с философския екзистенциализъм, е основата на някои видове екзистенциална психотерапия, които са различни помежду си, но имат общи характеристики, както и връзки с холистичната психология и персонологията. Сред множеството представители ще отбележа: Л. Бинсвангер, Рамирез, Роло Мей, М. Бос, Бюгентал, Бютенджик. Специално внимание заслужава Виктор Франкъл, който чрез екзистенциалния анализ развива своята най-обща концепция за логотерапията. 9. Трансперсонална психология, в която като обект на научно изследване се утвърждават висшите аспекти на човешкото същество и необходимостта да се зачитат “ценностите” в психологията. Главен представител на тези възгледи е Е. Маслоу. 10. Междуличностна и социална психология и психиатрия, а също така и антропологичното изучаване на човека. Това широко движение включва в себе си различни независими направления. Ние откриваме тук Съливан с неговата "Междуличностна теория на психиатрията", изследователите на груповата динамика от Мичиганския университет, изследователите на човешките взаимоотношения от Харвардския университет, приноса на П. Сорокин за алтруистичната любов. В Европа акцент на моралните и социални аспекти на психиарията дава Барук. Антропологичният подход достатъчно пълно се представя например и от Маргарет Мийд.
4
ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство
11. "Активни методи за лечение и развитие на личността" Много от цитираните изследвания са довели до приемането и използването на различни активни техники. Първоначално са възникнали хипнозата, внушението и самовнушението, описани и прилагани от представителите на двете "Нансийски школи" (Лиебо, Бернхайн, Куе) и с по-голяма научна строгост Бодуан; следват автогенния тренинг на Шулц, "пробудения сън" на Дезоал, медитативния метод на Хапих, психодрамата на Морено, и други форми на груповата терапия. Освен това съществуват множество методи за развитие на отделните психични функции паметта, мисленето, въображението, и волята. Тази обширна съвкупност от учения и изследвания предлага достатъчно материал, за да се опитаме да ги координираме и синтезираме. Ако съберем утвърдените факти, положителния и добре обоснован принос, а от друга страна премахнем теоретичните преувеличения и надстройки, и преодолеем ограниченията на различните школи, ще можем да достигнем до една „многоизмерна“ концепция за човешката личност – вероятно не е идеална и окончателна, но много по-обширна и съответстваща на многостранната реалност, отколкото тези, които са били формулирани досега. За да илюстрираме концепцията на Психосинтеза за строежа на човешкото същество, ние ще се възползваме от приложената по-долу схема. Разбира се, това е едно схематично и крайно опростено изображение, способно да дава само структурно, статично, едва ли не „анатомично“ представяне на строежа на нашия вътрешен свят, и не показва динамичния му аспект, който е по-важен и основен. Обаче тук, както във всяка наука, стъпките трябва да са последователни, а уточненията да са постепенни. Имайки работа с такава сложна, пластична и неуловима реалност, като нашия психичен живот, е важно да се концентрираме върху големите идеи и основните отличителни черти. В противен случай многочислените детайли могат да засенчат от нас цялостната картина и да ни попречат да осъзнаем значението, предназначението и ценността на различните ѝ части. С отчитане на тези уговорки и ограничения картата на нашия вътрешен свят изглежда по следния начин:
1. 2. 3. 4. 5. 6. 7.
Низше несъзнавано Средно несъзнавано Висше несъзнавано, или Свръхсъзнателно Поле на съзнанието Съзнателен аз2 Висш Аз (Трансперсонален, Духовен) Колективно несъзнавано
Схема 1
2
Асаджоли нарича този елемент също и „личен аз“ или его - бел. съст.
5
ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство
НИСШЕ НЕСЪЗНАВАНО Към него се отнасят: а) Простите, но видими форми на психическата дейност, управляващи живота на тялото; разумното съгласуване на телесните функции. б) Основните влечения и примитивните подбуди. в) Многочислените комплекси, носещи силен, емоционален заряд, останали от близкото и далечно минало, индивидуални, наследствени и атавистични. г) Сънища и дейности на въображението от елементарен и нисш характер д) Различните патологични проявлния като фобии, натрапливи идеи и подбуди, параноя. е) Определени спонтанни и неконтролируеми парапсихически способности. СРЕДНО НЕСЪЗНАВАНО Тази област се състои от психическите елементи, сходни с тези на бодърстващото съзнание и свободно проникващи в него. Тук протича усвояването на получения от нас опит, подготовката за бъдещи дейности, както и голяма част от теоретичната и практична работа на интелекта, на въображението, на художественото творчество от средна степен и със средна стойност. Тук, преди да се родят в светлината на съзнанието се зараждат, развиват и съзряват плодовете на всекидневната дейност на нашия ум и въображение. ВИСШЕ НЕСЪЗНАВАНО ИЛИ СВРЪХСЪЗНАТЕЛНО От тази област ни се явяват висшите форми на интуицията и вдъхновението: художествено, философско или научно; гениалните творения, етичните „императиви“, стремежите към алтруистични действия. Това също така е източник на състоянието на съзерцание, просветление и екстаз. Тук се таят висши парапсихически функции и духовни енергии. ПОЛЕ НА СЪЗНАНИЕТО Този не точен, но понятен и пригоден за практически цели термин означава непосредствено осъзнаваната от нас част на личността ни. Непрекъснатият поток на усещанията, на образите, мислите, чувствата, на желанията и влеченията, достъпни за нашето наблюдение, анализ и оценка. СЪЗНАТЕЛЕН „АЗ“ Аз-ът, който представлява точката на чистото самосъзнание, често се бърка с току що описаната част от съзнателната личност, но в действителност те са съвършено различни. В това може да се убедим по пътя на интроспекцията. Изменчивите съдържания на нашето съзнание (усещания, мисли, чувства и т.н.) – е едно, а Аз-ът, центърът на нашето съзнание – е друго. Съществуващото между тях различие в някакъв смисъл напомня различието между осветената зона на екрана и проектираните върху нея изображения. Обаче хората, които просто се оставят на течението и не се затормозяват със самонаблюдение не виждат тази разлика - те пасивно плуват на повърхността на „мисловния поток“, отъждествявайки себе си с всяка последваща вълна, със сменящите се съдържания на своето съзнание. Оттук идва и горепосоченото объркване. ВИСШ АЗ Съзнателният „аз“ като правило не само е потопен в потока от съдържанията на съзнанието, но видимо съвсем изчезва, когато ние заспиваме, припадаме, намираме се под въздействието на хипноза. Но когато се събуждаме или идваме в съзнание, „аз“ по тайнствен начин се появява отново, неизвестно как и откъде. Този факт ни кара да предположим, че зад или над съзнателния
6
ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство
„аз“ съществува истински Аз, постоянен център, от който "аз"-ът се възвръща в съзнанието. Позицията им и връзката между тях е посочена на схемата от върха до центъра на полето на съзнанието (съзнателен аз), свързани с пунктирана линия със звездата, поставена върху цялата личност, както съзнателна, така и несъзнателна (трансперсоналния Аз). Висшият Аз в никакъв случай не трябва да се смесва с фройдовскoто Суперего - „Свръх-аз“, което според теориите на Фройд представлява не действителен „аз“, а изкуствен продукт. Висшият Аз се отличава също и от всички феноменологични концепции за Аза, егото. За да изясним дали действително съществува „Висшият Аз“ можем да минем по различни пътища. Много хора, които са изпитвали по-голямо или по-слабо положително, съзнателно постижение на Аз-а са приравнявали това преживявяне по ниво на достоверност към преживяването на пътешественик, стъпил на порано неизвестна земя. Подобни свидетелства могат да се намеря в „Космическото съзнание“ на Р. М. Бак, в книгата „Третият органон“ на П. Д. Успенски, в „Мистицизма“ на Андерхил и в други книги. „Аз“-ът може да се осъзнае не само спонтанно, а и също благодарение на използването на различни методи за медитация и концентрация, например „процесът на индивидуация“ на Юнг, „пробуденият сън“ на Дезуал, прийомите на Раджа Йога и т.н. Освен това има и поддръжка от страна на такива философи като Кант и Херберт, които са провели ясно разграничение между емпиричното его и ноуменалния, реалния Аз. Всичко това показва, че Азът съществува в една реалност различна от тази на психологическите и физиологични явления и не е подложен на тяхното влияние, но неговото влияние би могло да промени из основи нашето психофизическо състояние. Очевидна е духовната и възпитателна важност (както теоретична, така и практична) на приемането на Аза и на използването на горепосочените методи за придобиване на ясно съзнание за него. КОЛЕКТИВНО НЕСЪЗНАВАНО Човешките същества не са откъснати едно от друго. Те не са „монади без прозорци“ както е считал Лайбниц. От време на време човек може да изпитва субективно чувство на откъснатост, уединение, но абсолютизиращите този факт екзистенциални концепции не съответват на действителността нито в психологически, нито в духовен план. Външната линия на овала на диаграмата трябва да се разглежда не като отделяща, а като разграничителна. Следва да я разглеждаме като аналог на клетъчната мембрана, която обезпечава постоянна активна обмяна на веществата между организма и клетката. Между нас и другите хора през цялото време протичат процеси на „психическа осмоза“. Протичат също и между нас и обкръжаващата ни психическа среда. Последната съотвества на това, което Юнг нарича „колективно несъзнавано“. Но той не е дал ясно определение на този термин, отнасяйки към него различни и даже противоположни по своята природа елементи, като примитивните архаични структури, наред с висшата, новаторска дейност от свръхсъзнателен порядък. *** Приведената по-горе диаграма ни помага да съгласуваме два факта, които на пръв поглед ни се струват взаимно изключващи се: 1. Видимата двойнственост – струващото ни се наличие у нас на два „аз-а“. В действителност на диграмата са показани като че ли два „аз-а“, защото личния „аз“ обикновено не осъзнава другия „аз“ и даже отрича съществуването му. Другия, обаче, истинския Аз е скрит и не се проявява в нашето съзнание непосредствено.
7
ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство
2. Действителното единство и единението на Аза . В действителност няма два „аз-а“, две независими и обособени същества. Има само Аз, който се проявява на различни нива на съзнателност и самопостижение. Отражението е отделено от източника на светлина, но няма собствена и автономна субстанциалност, не е друга светлина. Дадената концепция за структурата на вътрешния свят на човека включва в себе си и съгласува, събирайки заедно резултатите на различни наблюдения и експерименти. Тя ни позволява много по-пълно и дълбоко да разбираме драматичните колизии на нашия живот, с неговите конфликти и проблеми, но и показва и средствата за разрешаването им, набелязвайки пътя към Себевладеенето и вътрешната свобода. Какво само ни сковава и свързва в нашия ежедневен живот – ние сме жертви на илюзиите и на фантазмите3*, роби на несъзнаваните комплекси, затрупани сме от хиляди външни течения, които ни заслепяват, хипнотизирани сме от измамни миражи. Не е удивително тогава, че човек в подобно състояние често изпитва неудовлетвореност, че е неуверен колеблив и противоречив в своите настроения, мисли и действия. Интуитивно чувствайки себе си като „единно цяло“ и същевременно откривайки се като много различни единици, той не може да се разбере, не знае накъде да се насочи и често прави грешки. Ето защо животите на толкова много хора са ограничени и осакатени, и има толкова много болести на душата и тялото, съществува толкова много разочарование, униние и отчаяние, което тормози човечеството. Не е удивително, че понякога човек в сляпото си и нетърпеливо търсене отчаяно се опитва да притъпи усещанията си с напрегнат живот, или с помощта на наркотиците да приглуши вътрешната болка; отдава се на страстите или се впуска в безразсъдни приключения. Нека сега да разгледаме дали е възможно да разрешим този централен проблем и как да го направим - да излекуваме този фундаментален недъг на човека. Дайте да видим как да се освободим от това робство, да постигнем вътрешна хармония, да осъзнаем своя истински Аз и да встъпим в правилни отношения с другите хора. Задача, разбира се, не лека и не проста, но разрешимостта ѝ е засвидетелствана от тези, които са прилагали за тази цел необходимите и достатъчни средства. Стадийте за достигане до тази цел са следните: 1. Дълбоко познаване на своята личност 2. Контрол над различните ѝ елементи 3. Постигане на своят истински Аз – откриване или създаване на обединяващ център. 4. Психосинтеза – формиране или преустройване на личността около новия център. Нека разгледаме всеки от тези стадии. 1. Дълбоко познаване на своята личност Вече знаем, че за да познаем действително себе си не е достатъчно да съставим описание на елементите, образуващи нашето съзнателно същество. Необходимо е също да предприемем изследване на обширните области на нашето 3
фантазъм – (призрак) – продукт на фантазията, отразяващ в изкривена форма действителното желание, едновременно и визуална реализация на желанието, и защита от реалния обект на желанието.
8
ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство
несъзнавано. Най-напред трябва безстрашно да се впуснем в дълбините на нисшето несъзнавано, за да открием тези тъмни сили, които ни дебнат и ни застрашават – фантазмите, образи, които ни обсебват и ни владеят; страхове, които ни сковават; конфликти, които разсипват нашата енергия. Това може да се постигне с методите на психоанализата - с изучаването на сънищата, свободните асоциации и тези провокирани от думи–стимули, спонтанното рисуване, анализа на дейността на въображението, на психическите разстройства, на грешките и забравените спомени, и т.н. Такова изследване може да се провежда самостоятелно, но е по-леко да се осъществява с пощта на експерти. Във всички случаи изследването трябва да се провежда строго научно с най-голяма обективност и безпристрастност, без теоретични предубеждения, а също да не позволява скрито или бурно съпротивляване на нашите страхове, желания или емоционални реакции. Трудът на Фройд и неговите последователи по правило спира дотук, но това е едно необосновано ограничение. Необходимо е също да изследваме областите на средното и висшето несъзнавано. По този начин ние ще намерим в себе си неизвестни по-рано способности, своето истинско призвание, своите висши потенциални възможности, които се опитват да се изразят, но които ние нерядко отхвърляме или потискаме поради неразбиране, предубеденост или страх. Ние ще открием също така огромен запас на недиференцирана психична енергия, скрита във всеки от нас – пластична част на несъзнаваното, която се намира в наше разпореждане, осигурявайки ни неограничена способност за учене, работа и съзидание. Това е верният ни служител, който може да работи за нас, и го прави, без да го знаем, но би могъл да го прави в много по-голяма степен и много подобре, ако се научим как, ако уважаваме законите, ритмите, методиките, и ако си сътрудничим хармонично с него. 2.Контрол над различните елементи на личността След като сме изявили всички тези елементи, ние сме длъжни да ги овладеем и да добием контрол над тях. Само така ще можем да достигнем до хармонията, сигурността и истинското психично здраве. Само така ще можем да използваме по достоен начин в нас и извън нас съвкупността от откритите и активирани енергии. Най-ефективният метод за достигане на тази цел е методът на разотъждествяването. Той е основан на фундаменталния психологически принцип, който може да бъде формулиран по следния начин: Над нас действа всичко това, с което ние се отъждествяваме. Ние може да властваме над, и да контролираме всичко това, от което се разотъждествяваме. В този принцип е заключен секретът на нашата свобода или на нашето поробване. Всеки път, когато се отъждествяваме със слабост, недостатък, подбуда, ние ограничаваме или сковаваме себе си. Всеки път като признаваме „Аз съм в униние“ или „Аз съм раздразнен“, ние все повече отдаваме себе си във властта на депресията или гнева. Ние сами налагаме на себе си даденото ограничение, ние сами заковаваме себе си във вериги. Но ако при същите обстоятелства ние кажем: „Опитва се да ме погълне вълна на униние“ или „Опитва се да ме завладее избухване на гняв“ - отношението е различно: има две сили, изправени една срещу друга. Така бдителният „аз“, като пазител срещу унинието или гнева няма да ги остави да ни превземат. Той може критично или безпристрастно да разгледа тези импулси, може да види причините им, да предусети техните нежелателни последици и да осъзнае тяхната необоснованост.
9
ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство
Нерядко това е достатъчно, за да се издържи настъплението на такива сили и да се спечели битката. Но даже ако тези сили се окажат за известно време по-силни, ако съзнателната личност поначало е захваната от техния натиск, то бдителният аз никога не бива победен до края. Той може да се скрие във вътрешната крепост в очакване на подходящия момент, приготвяйки се за контра настъпление. Може даже да изгуби тази битка, но ако не се предаде, окончателната победа ще бъде негова. Всъщност, освен да отблъскваме една по една атаките идващи от несъзнаваното, ние можем да се възползваме от по-основателен и решителен метод. Ние можем да се обърнем към дълбоките причини на тези атаки и да изкараме проблема от корен – тази процедура може да бъде разделена в две фази: а. Разлагане на „преобладаващите образи“ и „психологическите комплекси“ на елементи б. Управляване на освободените енергии и тяхното използване Психоанализата показва, че силата на тези преобладаващи образи се състои основно в това, че ние не ги съзнаваме и не ги приемаме за такива. Нерядко след като са изявени, разбрани и разложени на съществени елементи, те престават да ни тревожат. Във всеки случай ние можем да се защитаваме от тях след това много по-ефективно. За разлагане на елементи на мисли-образите е необходимо да се възползваме от методите „опредметяване“ и „критически анализ“. С други думи трябва да се наблюдават хладно и безпристрастно, така както ако бяха външни природни явления, които не са част от нашата истинска същност. Необходимо е човек да установи между себе си и тях „психологическа дистанция“, да се държат на една ръка разстояние, а след това да се разложат на съставните им елементи. Както е известно, критичното и аналитично отношение към чувствата и емоциите е способно да ги охлажда, и даже да ги убива. Тази сила използваме нерядко във вреда на нашите висши чувства и творчески възможности. Но може, и трябва да се използва за освобождаване от нежеланите елементи. Обаче критическият анализ понякога е недостатъчен. Някои устойчиви тенденции, някои витални елементи на нашето същество упорито продължават да съществуват, колкото и да ги осъждаме и да ги отричаме. В частност това касае сексуалните и агресивните подбуди. Възможно е психическата енергия, вече откъсната от образите, в които се е съдържала и отклонена от посоката, в която се е движела, да доведе до състояние на безпокойство или възбуда, или пък да се въплъти в нови образи, да тръгне да тече в нови канали. Затова такива сили не следва да се пускат на самотек, а трябва да се освобождават съзнателно по безвреден начин, или още по-добре, да се използват за конструктивни цели, да служат за преустройване на личността, съдействане на психосинтеза. 3. Постигане на своя истински Аз. Изявяване или създаване на обединяващ център. На основанието на това, което беше казано за природата на Аз-а не е трудно да покажем теоретично как да достигаме тази цел. Затова е нужно да разширяваме личното съзнание до превръщането му в съзнание на Аз-а - да обединяваме низшия Аз с висшия Аз. Но зад тези леко произносими думи се крие най-сложното дело, почти като началото на един нов живот. Това е велико, дълго и трудно дело, за което не всеки е готов. Но между изходната точка на пътя, който започва от долината на нашето обичайно съзнание и високия връх на Самопостижението има промеждутъчни фази - места, различни по висота, където човек може да отдъхне и даже да се установи временно, ако той не може или не
10
ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство
иска да продължи изкачването. Оставяйки метафората настрана - Аз-ът, разотъждествявайки се от съзнателната личност и от нейните елементи, които проникват в несъзнателното, може да се изкачи до Висшия Аз и да спре при него - като оттам да преустрои личността, да овладее и използва вътрешните сили. При благоприятните обтоятелства процесът на това изкачване протича спонтанно - в хода на естествения растеж и съзряване, подхранван от разнообразния жизнен опит, но често този процес върви твърде бавно. При всякакви обстоятелства, обаче, може значително да се ускори чрез целенасочено съзнателно действие и волево решение. Промеждутъчните стадии са свързани с нови отъждествявания. Хората, които не могат да постигнат своя истински Аз в чистата му същност, могат да създадат идеален образ на съвършена личност, съответстсваща на техния мащаб и на техния стадий на развитие - на техния психологически опит, а след това да започнат практически да го въплъщават в живота. За един такъв идеал може да бъде да стане художник, създател на прекрасни форми – творец, за когото изкуството е станало основна жизнена потребност. За друг такъв идеал може да бъде търсач на Истината, философ, учен. За трети пък образът може да бъде да по-приземен - един личен идеал на добрия баща или добрата майка. Очевидно такива идеални модели предполагат жива връзка с външния свят и с другите хора – т.е. определена степен на екстраверсия. Но някои хора са екстравертни до такава степен, че могат да достигнат до една наглед парадоксална точка: проектират жизнения център от своята личност навън. Те са тези, които живеят за една цел, мисия, идеал, отъждествяват се с него и почти се претопяват в него. Типичен пример на крайна екстравертност може да бъде пламенния патриот, изцяло посветил себе си на своята страна, която е станала за него център на живота, която е заместила неговия собствен Аз. Той живее в зависимост от нея и е готов дори да жертва живота си за нея. Друг пример, доста разпространен в миналото или в други култури може да бъде една жена, която е отъждествила себе си с любимия мъж, живее за него и е погълната от него почти до степен, в която отрича себе си като отделно същество. В древна Индия жената е считала мъжът си не само за господар, покланяла му се е като на свой духовен учител, гуру, и почти като на Бог. Проекции от този род на своя център навън, такъв род ексцентричност (в буквалния смисъл на думата) не бива да се недооценява. Дори и да не е найвисшият и пряк начин, това също може да бъде начин за самопостижение, въпреки че не изглежда така. В особено благоприятни случаи човек при това не се губи напълно във външния обект, но се освобождава от личностните ограничения; той постига себе и посредством външния идеал. Последният по този начин става опосредстващо звено между личния „аз“ на човека и неговия висш Аз, който се отразява и символизира в този обект.
1.Съзнателен „аз“ 2.Външен, обединяващ център 3.Висш Аз
Схема 2
11
ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство
Има и религиозни души, и преди всичко трансцедентални мистици, които избират Бог за своя център, т.е. едно Същество, една духовна реалност, която се намира отвъд Духовния Аз, но няма да се спирам върху това, защото това повдига други проблеми за метапсихологичния ред. 4. Психосинтеза: формиране или преустройване личността около новия център. След като сме изявили или създали обединяващия център, у нас се появява възможността да построим около него нова личност - органична, вътрешно самосъгласувана и обединена в едно цяло. Това е, в края на краищата, и психосинтезът също имащ няколко стадия. Най-напред е необходимо да се разработи план на действие. Това предполага визуализиране на целта, която искаме да постигнем, т.е. новата личност, към създаването на която се стремим – да осъзнаем задачата възникваща пред нас, във връзка с нейното достигане. Някои хора ясно виждат своята цел от самото начало. Те са способни да съставят ясна представа за това какви могат и искат да станат. Тази представа трябва да бъде реалистична и достоверна т.е. съгласувана с естествения ход на развитието на дадения индивид и затова и осъществима – поне до някаква степен. Това не трябва да бъде невротичен, нереалистичен „идеализиран образ“ както го нарича Карен Хорни. Автентичният „модел“ включва в себе си динамична съзидателна сила. Той улеснява достигането до целта чрез отстраняването на несигурности и грешки. Той съсредоточава усилията на човека и включва към делото му сугестивната сила на образите. Други хора с попластична натура, по-спонтанни, не могат да изградят такъв модел и дори го отхвърлят. Те предпочитат да се доверяват на предводителството на вътрешния Дух или волята Божия, предоставяйки на Него да реши какви трябва да станат. Те предполагат, че много по-бързо ще достигнат целта чрез отстраняването, според възможностите си, на пречките и съпротивленията пред висшата Сила, от страна на своята личност, или чрез разширяването на канала на връзката с висшия Аз служейки му, доверявайки се, преди всичко останало на действието на съзидателната му сила, и подчинявайки ѝ се. И двата метода са ефективни и всеки от тях подхожда за съответния тип личност, но желателно е да се знае, да се разбира значението и в известна степен да се използват и двата метода, което би позволило да се избегнат крайностите и ограниченията, присъщи на всеки от тях поотделно. Така последователите на първия метод трябва да следят за това да не направят своята „идеална представа“ прекалено строга. Те са длъжни да бъдат готови да я видоизменят, да я разширят, или даже въобще да я сменят, ако последващият опит, запознанството с неизвестната по-рано зрителна точка или новите прозрения покажат необходимостта от такава промяна. От друга страна последователите на втория метод са длъжни да се предпазват от това да станат твърде пасивни и да не допускат грешки, приемайки поривите на несъзнателни сили, желания и стремежи от нисш порядък за вдъхновения свише. Освен това те са длъжни да развият в себе си способността твърдо да понасят неминуемите периоди на вътрешно безплодие и мрак, когато съзнателната връзка с духовния Център се прекъсне и личността се почувства напусната, изоставена. Цялото многообразие на „идеални модели“ може да се раздели на две основни групи. Към първите се отнасят образите, олицетворяващи хармоничното и съвършено личностно развитие. Идеал от този род издигат пред себе си предимно интровертите. Втората група идеални образи олицетворяват съвършенство в определена сфера на дейност. Това е идеалът на художника, учителя, учения и т.н. Като правило такива модели предпочитат екстравертите.
12
ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство
След като идеалната форма е определена започва практически психосинтез, построяване на нова личност като такава. Тази работа може да бъде разделена на три главни части: 1. Използване, оползотворяване на всички налични в разпореждане енергии. Към тях се отнасят: а) силите, освобождавани в процеса на анализа и разлагане на несъзнателните комплекси б) стремежите, скрито присъстващи на различни психологически нива и до този момент пренебрегнати от вниманието За да се използват тези несъзнателни сили много от тях трябва да се трансформират. Това става възможно поради свойнствената им пластичност и изменчивост. Това е процес, който протича постоянно и спонтанно. Подобно на това както енергията на топлината се превръща в енергия на движението или в електроенергия и обратно, така нашите емоции и влечения се превръщат във физически действия и в дейност на ума и въображението. И обратно - идеите възбуждат емоции или се превръщат в планове, а после в действия. Случаите на такива трансформации се наблюдават и отбелязват от много хора. Например, когато Джовенале казва: „Възмущението вдъхновява стиховете“, той показва как един емоционален заряд на възмущение може да се трансформира в поетическа дейност. Аналогично, когато Хайне пише „От моята голяма болка вадя моите малки песни“, той ни казва, че страданието му се идеализира в поезия, преобразува се в красота. Важни положения и примери, засягащи теорията и практиката на преобразуването на вътрешните енергии, може да се намерят в индийската Йога, християнския мистицизъм и аскетизъм, трудовете по духовна алхимия, а някои моменти на това явление са били осветени от психоанализата. По този начин ние разполагаме с достатъчна основа за формиране на науката за психическите енергии (психодинамика), а също с надеждни методики, способни да произвеждат желаните изменения в нас самите и в другите хора. 2. Развитие на недостигащите или недостатъчно развитите за нашата цел страни на личността. Такова развитие може да се осъществява по два пътя: с помощта на пряко призоваване и съзидателно утвърждаване, или с помощта на систематичната тренировка на неразвитите психични функции (такива като памет, въображение, воля) - тренировки, подобно на тези, които се прилагат в областта на физкултурата, които могат да засилят много нашите способности. 3. Съгласуване и съподчинение (координация и субординация) на различните психически функции и енергии, създаване на устойчива структура на личността. Такава структура представлява любопитна и навеждаща на размишление аналогия с устройството на съвременната държава, гражданите на които влизат в различни обединения, обществени класи, професионални групи и т.н., и в която има органи на управление от различно ниво – например градско, областно, републиканско. * * * Така в общи черти изглежда процеса на психосинтеза. Следва да се уточни обаче, че всички гореупоменати стадии и методи са тясно свързани, и преминаването им не предполага строга последователност през определените периоди или фази. В изпълнението на широката вътрешна програма на психосинтеза може да се започне едновременно от различни точки, от различни страни, а разните методи и действия може, в зависимост от обстоятелствата и
13
ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство
вътрешното състояние да се редуват в течение на повече или по-малко продължителни отрязъци от време. Всичко това може да изглежда много обширно, сложно и трудно за изпълнение, но човек не трябва да има съмнения, или да се обезкуражава. Безусловно, помощта на компетентния учител или психотерапевт ще облекчи задачата. От друга страна търсеният резултат може да се достигне и без странична помощ - със своите сили, по пътя на пробата и грешката. След като бъдат усвоени предварителните сведения за психологическите принципи и закони на психосинтеза, а също да бъдат изучени различните методики на психосинтеза, всичко останало си остава дело на практиката, опита, живота, който предлага безброй възможности. Може да се каже, че лабораторията е винаги в нас! По такъв начин се формира нова, възродена личност и се започва нов живот, настоящият живот, в сравнение с който предходния може да ни се струва само като подготовка към живот, едва ли не вътреутробен период на развитието. Ако ние вземем сега психосинтеза като цяло, ще видим че не можем да го разглеждаме нито като частна психологическа теория, нито като конкретна психотехническа процедура. Психосинтез – това е преди всичко динамична, драматична концепция на нашия психически живот, представляващ непрекъснато взаимодействие и борба на множество различни, в това число противодействащи сили, с обединяващ център, който постоянно се опитва да ги управлява, съгласува и използва по найполезния и съзидателен начин. Освен това психосинтезът използва множество методи на психологическо въздействие, насочени отпървом към развитието и усъвършенстването на личността, а после към хармонизация на отношенията ѝ с Аз-а и все по-пълното обединение с него. Тези две фази могат да се нарекат съответно „личностно“ и „духовно“ психосинтезиране. В зависимост от областта и целите на приложението, психосинтезът служи или може да служи като: 1.Метод за самостоятелно обучение и Себеосъществяване – за тези, които не желаят да остават роби на вътрешните фантазми и външните влияния, които не желаят повече да приемат пасивно участие в играта на собствените психически сили, а искат да станат господари на вътрешното си царство. 2. Метод за лечение на болести, на психически и психосоматични разстройства най-ефикасен е, когато те са обусловени от остър конфликт между различните групи съзнателни и несъзнателни сили, или пък от мъчителните, дълбочинни кризи, които нерядко предшестват фазата на Себеосъществяването, но значението на които пациентът сам ненапълно разбира, или е неспособен да оцени по подходящ начин. 3. Метод на интегрално възпитание, което служи не само за развитие на различните способности на детето или юношата, но и му помагат да намери и осъзнае своята истинска духовна природа и да построи под нейно ръководство хармонична, ярка и ефективна личност. Индивидуалният психосинтез може да се разглежда като частен случай на по-широк принцип - на всеобщ закон на междуиндивидуалния и космическия синтез. Всъщност изолирани индивиди не съществуват. Всеки индивид е тясно свързан с другите индивиди - всички са взаимосвързани. Нещо повече – всички индивиди са включени в надиндивидуална, Духовна Реалност и всеки от тях се явява нейна част. Така, отделният човек може да го разглеждаме не само като комбинация на повече или по-малко съгласувани елементи, но като елементи или клетка на човешка група. Тази група на свой ред е включена в съобщества, организиращи
14
ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство
по-многочислени и сложни групи - от семейни, до градски, регионални и обществени класи; от съюзи на работниците и обединение на работодателите, през големи национални групи, до човечеството в цяло. Между индивидите също както между групите възникват конфликти, удивително сходни с тези, които можем да намерим във всеки индивид. Затова, за да ги решаваме (като междуиндивидуален и социален психозинтез) можем да използваме същия план и същите методи, с които осъществяваме индивидуалния психосинтез. По-внимателното изучаване на този паралел може да се окаже твърде продуктивен и да изяви дълбочинния смисъл и истинската ценност на многочислените опити за синтез и построяване на органични системи - както в практическата, така и в духовната сфера – които все повече се предприемат от различните национални, социални, икономически, научни и религиозни групи. От още по-голяма и всеобхватна гледна точка целият живот на вселената ни се струва като борба на множественост и единство, като усилие и стремеж към единение. В нас възниква усещането, че Духът (независимо дали ни се представя като божествено същество или като космическа енергия), който действа в тварния свят, привнасяйки в него порядък, хармония и красота, а също обединявайки всички същества с веригите на любовта, осъществява бавно и тихо Висшият Синтез.
Няколко думи за Психосинтезата За д-р Р. Асаджоли един от близките му ученици, италианският психотерапевт и философ Пиеро Феручи споделя: „Доколкото ми е известно, Роберто Асаджоли е единственият човек, който е взел лично и активно участие в протичането на двете отличителни и фундаментални революции в психологията през 20 век. Първата революция била раждането на психоанализата и дълбинната психология в началото на века: Асаджоли, който по онова време бил млад студент по медицина, представил своята докторска дисертация върху психоанализата, написана с подкрепата на Фройд и Юнг, и издадена в списание „Jahrbuch”, и бил член на Фройдисткото общество в Цюрих – групата на първите пионери в психоанализата. Идеята за несъзнателните процеси, протичащи в ума, оставила траен отпечатък в него, който той по-късно развил в многообразие от хипотези, надхвърлящи границите на общоприетата психоанализа. Втората революция, в която Асаджоли взел участие, включвала създаването на хуманистичната и трансперсонална психология през 60-те години. Ейбрахам Маслоу бил начело на тези нови разработки. Основната идея била проста: вместо да се фокусира върху патологията, за да даде определение на човешкото същество (както често се е постъпвало в психоанализата), или върху структурните прилики между човешката и животинска нервна система (както се допускало в бихевиоризма), хуманистичният и трансперсонален възглед, макар да не отричал откритията на другите школи, поставял главен акцент върху стремежа на организма към завършеност, върху потенциала на човешкото същество за растеж, разширяване на съзнанието, здраве, любов и радост. Изобилието от контакти и обмени било от голямо значение за Асаджоли: да вземем предвид такива разнообразни запознанства (някои от тях кратки, други дълготрайни) като италианския идеалист Бенедето Кроче, руския езотерик П. Д. Успенски, германския философ Херман Кайзерлинг, индийския поет Рабиндранат Тагор, суфисткия мистик Инаят Хан, дзен учителя Д. Т. Сузуки, изследователя на
15
ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство
Тибет Александра Дейвид Нийл, психолога Виктор Франкъл, основател на логотерапията, Робер Десуал, пионер в осъзнатото сънуване, и самия Карл Юнг, преди и след отделянето му от психоанализата. Такива обширни контакти, съчетани с един живот на експериментиране и размишление, несъмнено са допринесли към творението на Асаджоли, което той нарекъл Психосинтез.” Скъпи читателю, Настоящата статия от Роберто Асаджоли е първият превод на български език, явяваща се основополагащ камък в теорията на Психосинтезата – един психологичен и психотерапевтичен подход, който макар и да идва от миналото, принадлежи все още и на бъдещето. Чрез Психосинтезата самият Роберто Асаджоли построява духовен мост, свързвайки философската нагласа с материалистичната за тогавашното време психологична научност. Думите му могат да очароват със своята лекота и точност всеки един искрен и внимателен читател. И ако в масовата психология, обещаваща решение за всичко, мъртвите слова се крият зад маската на красиви думи, то в творчеството на Асаджоли можем да открием палитра от научна проницателност, човешка скромност и апел за духовно развитие, подправени от изпълненото с обич сърце на автора. Подходът на психосинтезата подпомага научната психология, завръщайки я към „душата“ като обект на изследване, и насочва психологичната мисъл към „вътрешния човек“, където психичните феномени са предимно от духовно естество, а не от телесно-невро-химично, както смятат доминиращите днес убеждения. Благодарности на всички съмишленици за подкрепата и популяризирането на Психосинтезата. Сърдечна признателност и към Институтът по Психосинтез във Флоренция, с будителите от група “Alle Fonti”, които също мечтаят за един свят, където знанието, красотата и вярата ще живеят с мир вътре в любящата същност на Човека. Съставителство и редакция: Стелиян Славов, ВИХЪРЪ – пространство за Култура и Изкуство, секция „Психосинтез“: https://psychosynthesis-bg.alle.bg Превод от италиански: Лиляна Чернин Превод от руски: Георги Бяндов
With thanks to the "Istituto Di Psicosintesi”, Firenze fondato da Roberto Assagioli for their support.
Използвана литература: 1. Асаджоли, Р.: Психосинтез: теория и практика., Москва, 1994. 2. Assagioli R.: Principi e Metodi della Psicosintesi Terapeutica, Edizioni Astrolabio Ubaldini Roma, 1973. 3. Assagioli R.: Psychosynthesis: A Manual of Principles and Techniques. Nеw York.: Hobbs, Dorman & Co., 1965.
16