Лекция 1 Сред психотерапевтите Юнг е един от най-близките и най-сродни до представите и практикуването на психосинтеза. Но обемът на неговия труд е толкова обширен; обсегът му обхваща толкова много различни сфери, че за пълното му изследване ще е необходима доста дебела книга. Затова ще трябва да се огранича до един сравнителен преглед на някои от сферите, които се отнасят по-пряко към психосинтеза; т.е. структурата на психиката на човешкото същество; движещата сила на психичните енергии; методите на психологическата терапия и образование. Сравнителният похват е много продуктивен, защото съпоставя съответните принципи в техните точки на съгласие и разклонение. Но сравнението не предполага мнение или критика; и аз ще се постарая да бъда възможно най-обективен, да се придържам към фактите, оставяйки читателя да си изважда собствени заключения. Карл Густав Юнг беше ревностен изследовател и умел терапевт на човешкото същество, който извършваше работата си с ум, освободен от предубеждения и академични окови. В живота му е нямало някакво забележително и драматично събитие; роден в Швейцария, той живял със семейството си главно в Кюснахт, в удобна, но не и луксозна къща, разположена на брега на Цюрихското езеро. Въпреки това, във втората половина на живота си той пътешестваше и прекарваше дълги периоди в чужбина (в Индия, Африка и Америка), изучавайки обичаите на народите и характеристиките на древните цивилизации. Той любезно приветстваше потока от посетители от всички страни, и имам ясни спомени за приятните и оживени разговори с него в кабинета му, изпълнен с книги и любопитни екзотични обекти. Той имаше големи и разнообразни дарби: той притежаваше дълбок човешки усет, неутолима жажда за знания, възхитителна почтеност и интелектуална скромност, смесени с искрено признаване за собствените му ограничения, както и тези на другите. В своята „Психология на несъзнаваното” той признава без колебание:
„Работата в тази сфера е работа за пионери. Често съм се отклонявал и много пъти е трябвало да се връщам от началото. Но аз осъзнавам това и поради тази причина съм примирен да го призная, както денят произлиза от нощта, така и истината се ражда от грешката. Но никога не съм се страхувал от грешката, нито съм съжалявал сериозно за нея. Научното изследване за мен никога не е било кравата, даваща млякото, и нито дори средство за придобиване на престиж, а често е било горчив сблъсък с реалността, налаган ми от ежедневния ми психологически опит сред болните. Поради тази причина не всичко, представяно от мен е написано с мозъка, и не малко е написано със сърцето, и от благосклонния читател се иска да не го забравя, когато, докато следва основната линия на интелектуалното разсъждение, той се натъква на дупки, които не са задоволително запълнени. Хармоничен поток на представянето може да се очаква, когато човек пише за вече известни неща. Когато, вместо това, е подтикван от необходимостта да
помага и лекува, човек търси нови средства, човек е принуден да говори по въпроси, които не са известни.” Това признание на Юнг трябва да бъде високо оценено. Неговото разбиране на относителността на познанието ни и разпознаването на неизбежния субективен елемент при всеки изследовател са го накарали да избягва всякакви систематични формулировки и категориални твърдения. Той е заел здрава позиция върху психологичния опит и емпиричния метод, като с това е демонстрирал истински научен дух. Обаче, с него той е съчетал липса на точност в мисленето и писането, и нежелание да допусне една съществена реалност, издигаща се над строго психологичната сфера. Но това негово ограничение показва колко несправедливо е било обвинението в „мистицизъм”, което много пъти е било отправяно към него. Подобно обвинение отразява една липса на схващане както на Юнг, така и на мистицизма. В действителност, двете гледища са не само различно, но и противоположни. Мистикът твърдо вярва в съществуването на Бог, на Вселенски Дух; той е убеден, че се намира, или че е бил, в състояние на единство с тази трансцендентална реалност. Юнг, напротив, заема едно агностично становище към това; той признава субективната, „психологична” реалност на опита, но смята, че неговата съществена, трансцендентална реалност не може да бъде разглеждана като доказана. Според гледната точка, това може да бъде смятано за достойнство или ограничение. Във всеки случай то освобождава Юнг от обвинението в мистицизъм – което е сериозно според някои хора. Нега се насочим сега към фундаменталния проблем на психологията: структурата на психиката. Юнг има силно усещане за сложността на човешката психика. Да цитирам неговите думи: „Нашата психическа природа притежава невъобразима сложност и разнообразие”. Той е изтъкнал относителната автономия на различните психични съдържания и съществуването, често доста несъвместимо, на различни подличности или, както той ги нарича, персони (в латинското значение за „маски”). Въпреки това, той прави разлика между тези персони – които също така отговарят на социалните, междуличностни роли и функции – и „вътрешната личност”. Според него, „Вътрешната личност е формата на поведението на човек относно вътрешните психични процеси. Аз наричам външното отношение, или външния характер, персона, а вътрешното отношение наричам анима, или душа.” Що се отнася до психичните функции, Юнг, както е известно, различава четири фундаментални функции: усещане, чувство, мисъл и интуиция. В това той се отличава от почти всички други психолози със своето признаване за съществуването на интуицията като нормална психологична функция на човешкото същество. Психосинтезът заема същото становище и набляга много на значението и стойността на интуицията, и на необходимостта от нейното развитие. Според Юнг психологичната функция е това, което разрешава на възприятията да възникват от несъзнаваното и кара техните съдържания да се появяват като завършени цялости. Той продължава: „Интуитивното познание, следователно, притежава вътрешно качество на сигурност и убеждение, което е позволило на Спиноза да подкрепи „scientia intuitiva” като най-висшата форма на познание.”
Сред съвременниците, най-големият поддръжник на интуицията е бил не психолог, а философ - Анри Бергсон. Въпреки че има много какво да се каже за интуицията, аз ще спомена само, че тя има различни видове или нива: интуицията на Бергсон, която се появява главно в нормалните нива на личността, е много различна от тази на Плотин, която е изцяло духовна. Юнг твърди, че интуицията съществува и на двете нива, в които тя придобива различни аспекти, но в основата си е една и съща. Съществува едно важно различие от психосинтезата във връзка с психологичните функции. Психосинтезата гласи, че четирите фундаментални функции на Юнг не дават пълно описание на психологичния живот, но има други също толкова фундаментални функции, които също заслужават да бъдат включени. Първата такава е въображението. Липсата на признание на функцията на въображението от страна на Юнг изглежда странна, като се има предвид това, че той отдава такова голямо значение на образите и символите. Обяснението се крие във вярването му, че активността на въображението може да се докаже във всички четири функции. Но той заявява това без да го демонстрира или определя. Изглежда невъзможно да се допусне, че фантазията или въображението може да бъде проявено във функцията на усещането, което е възприемане, посредством сетивата на т.нар. външна реалност; т.е. на въздействия, идващи от външния свят. От друга страна, други психолози правилно отделят на въображението фундаментално място в психологичния живот. Друга група функции, на които трябва да се окаже подобно разглеждане, са динамичните или „хормични” функции (от гръцката дума „орме”, означаваща наклонност или импулс). Тази група включва инстинктите, наклонностите, импулсите, желанията и стремежите, в действителност всичко, което подбужда действие. Желанието е било причислено към тези хормични дейности, въпреки че обикновено то е разбирано единствено, или поне предимно, от гледна точка на неговия субективен аспект – желанието като нещо, което човек изпитва, емоция. Но това е само неговия субективен аспект; в действителност желанието е (или има) динамична енергия, която подбужда към действие. За него се е казвало, че то е първична наклонност, привличащият импулс към не-Аз-а. Речникът на психологичните и психоаналитични термини, изготвен от Х. и Е. Инглиш, отличен сборник на очевидна обективност, определя желанието като нещо активно, към което се прилагат термините „потребност”, „нужда”, „жадуване” за притежаване на нещо. “Lexique de Philosophie” на А. Бертранд обяснява: „Според Спиноза, желанието е фундаменталната наклонност за задържане на съществуването.” Може да изглежда изненадващо, че волята не е била включена към тези активни наклонности. Но съществува една фундаментална разлика между подтиците, импулсите и желанията, от една страна, и волята от друга. Всички можем да потвърдим разликата, дори и противопоставянето между тях; и може да се каже, че „човешкото състояние” е един постоянен конфликт между подтиците, импулсите и желанието, и волята.
В известен смисъл волята е като една мистерия и ако академичните психолози са пропускали желанието, то те напълно са пренебрегвали съществуването на волята. В тази връзка ще цитирам „Речника на психологическите и психоаналитични термини”, на който се позовах. Под „Воля” и „Волево действие” той гласи: „Научната психология все още не е достигнала момента от развитието си, в който да може да определи как трябва да бъдат използвани тези термини; и въпреки това не изглежда възможно да се работи без представата за установен ред на поведенченските модели, които трябва да бъдат наречени волеви, и които се различават от другите модели по различни лошо дефинирани начини.” Колкото и неясно да е това, човек може да долови в него едно потайно допускане, че в психологията съществува това смущаващо нещо, което е волята. Една от причините за тази мистерия около волята се крие в нейната дълбока асоциация с „Аз-а”, субекта, центъра на съзнанието. В действителност, всички функции са функции на едно живо, самосъзнателно същество. „Аз-ът” е това, което мисли и чувства; което си представя, желае и повелява над всичко, що повелява – и следователно, както човек като цяло има смътна и слаба представа за себе си, за самосъзнанието, не е изненадващо, че представата на човек за фундаменталната му функция – волята – е също толкова объркана и неясна. Диаграмата отдолу, въпреки че е само приблизителна, цели да посочи тази структура на психиката. Центърът на съзнанието и психологическите функции
Триъгълниците, излизащи от централния кръг, представят психичните функции: усещане, емоция, въображение, импулс и желание, мисъл, и интуиция. Волята заема позиция, която е извън другите, централна позиция, означена от кръглата област, обграждаща точката на самосъзнанието, „Аз-а” или Егото. Сега стигнахме до насоката на жизнения интерес, и преминаваме от описателния към динамичния аспект. Един от най-ценните приноси на Юнг беше откриването и описанието на два фундаментални психологични типа, основани на това дали жизнения интерес е насочен навън или навътре - „екстравертен” или „интровертен”. Веднага трябва да спомена, че не става въпрос толкова за „типове” в точния и неизменен смисъл, колкото за преобладаващата насока на жизнения интерес, и
оттам на последователните оценки, решения и действия. Тази преобладаваща наклонност може да бъде силна (например, посочвайки в проценти тази интензивност – 90%) или слаба (60%, или да речем 40%). Не е необходимо да описваме характеристиките на екстраверта и интроверта; те вече са част от общата култура. Струва си да запомним, че тази преобладаваща наклонност подлежи на крайни, дори патологични, изменения. В най-чистата си форма, екстраверсията може да се наблюдава при маниакалните състояния, а интроверсията при меланхолията и депресията. Тази насока на жизнения интерес е податлива на изменения и колебания, вариращи от нормалното и умереното до крайното и патологичното. Крайностите в изменението могат да бъдат намерени при циклотимията, психозите, маниакалната депресия, които може или не може да бъдат вмъкнати от периоди на равновесие. В допълнение, изменението може да е бързо или бавно, циклите могат да са дълги или кратки. Интересно е да се наблюдава как настъпва едно нормално изменение по отношение на различните възрасти от раждането до старостта. Бебето е изцяло интровертно, изцяло е потопено в органичните си усещания. С напредването на детството, човек става все по-екстравертен и насочва интереса си към външния свят. Юношата се връща към интроверсията, когато събуждането на енергии, чувства и емоции поражда проблеми и кризи, които насочват интереса му към самия него. Обикновено това отново води до екстраверсия, щом младежа и възрастния мъж се впускат в отношения с другите (междуличностни и социални) и в професионални дейности. Зрелостта и особено старостта създават връщане към интроверсията, съпровождана от откъснатост и спадащ интерес към външния свят, и от наклонност към вътрешния живот, размишляване и безпристрастно съзерцаване. Съчетавайки наклонността към екстраверсия или интроверсия с четирите психологични функции, които той постулира, Юнг достига до класификация на осем типа: екстравертен сетивен, екстравертен емоционален, екстравертен умствен, екстравертен интуитивен, и четири съответстващи интровертни типа. Но тази и други класификации излагат тези, които го усвояват на опасностите на схематизма и прибързаното определяне; на поддаването на (толкова удобната) тенденция да се „класифицират” човешките същества. Трябва да сме бдителни, за да не пропускаме многообразните и сложни страни на човешката реалност. Прекалено лесно е да смятаме другите за „обекти”, вместо за „субекти”. И това класифициране, и свързаните с него отношения на оценяване, или по-често на омаловажаване, често провокира враждебни реакции (понякога от краен вид) които биват изцяло оправдани. Но към осемте типа, приети от Юнг трябва да се добавят и други. Противоположни насоки на интереса могат да бъдат свързани едновременно с различни нива в една и съща личност. Например, един мъж може да е главно екстравертен физически, интровертен емоционално, и отново екстравертен умствено. Волята му също може да е екстравертна или интровертна. Освен това трябва да се изтъкне и друго различие: насоката на жизнения интерес е склонна към две отделни „модалности”
или отношения: активна и пасивна. Юнг споменава за това, но не развива въпроса, който (според мен) е от фундаментално значение. Един пасивен екстраверт, надарен с прекомерна чувствителност, който се поддава на всяко външно влияние и е контролиран от волята на другите, се различава силно от активния екстраверт, който има склонността да властва над нещата и хората, да ги подчинява на волята си. В това отношение те са противоположни типове. Към това е редно да се добави факта, че има други две насоки на интереса, които трябва да бъдат разпознати и подробно разучени; насоката надолу към ниското, която може да бъде наречена пропадане, и тази нагоре към високото, или въздигане. Пропадането е наклонността несъзнаваното да бъде поставяно в по-нисшите му аспекти; и може да се каже, че това спада към областта на „дълбинната психология” в нейния по-ограничен смисъл („спускането в ада”) и може да бъде сравнено с подводния спорт. Фройдистката психоанализа проявява интерес най-вече в понисшите аспекти на човешката природа. От друга страна, при въздигането жизнения интерес и търсене са насочвани към повисшите аспекти на психиката, към свръхсъзнаваното, към духовните преживявания. Това в контраст с подводния спорт може да бъде сравнено с алпинизма. На Юнг трябва да се признае заслугата, че е разпознал и демонстрирал съществуването в човешкото същество на естествената наклонност към висшето, на една истинска необходимост (която той нарекъл инстинктивна) от духовно удовлетворение. Той е подчертал факта, че пренебрегването или потискането на тази необходимост може да доведе до сериозни невропсихични и психосоматични разстройства. Друга важна разлика е тази за качеството, което е различно от насоката. Може да има въздигане от по-нисш вид: мечтателят, пасивният идеалист, безплодният теоретик, утопистът са примери за въздигане от отрицателен вид. Има и въздигане от по-висш вид, като научното проучване и изследване на по-нисшите аспекти на несъзнаваното, това, което може да бъде наречено психологическа геология и археология. Въпреки че сега не мога да разглеждам задачите на психосинтезата, свързани с различните насоки на жизнения интерес, трябва да спомена, че има също и други психологически видове, произлизащи от разликите в „структурата” на личността. Има индивиди, които са сравнително последователни, добре „оформени”, дори неизменни. От друга страна има и такива, които са разсеяни, постоянно променливи. Други, отново, обикновено са непоследователни или двойнствени. Всичко това показва голямата сложност на човешката психика и невъзможността тя да бъде поставена в рамки или прибързано квалифицирана от някакво обозначение или описание, до което се е стигнало от една единствена гледна точка. Единственото сбора на различните гледни точки, на различните подходи или „основни критерии”, може да изгради по-малко непълна представа за психиката на това странно същество, член на четвъртото кралство на природата – човешкото същество.
До този момент едва съм споменавал за несъзнаваното. Съществуването му вече общо взето е признато, с изключение на неколцина психиатри и психолози, обвързани със стари представи, които могат да бъдат смятани за демодирани. Според Юнг несъзнаваното е една изключително психологична представа и включва всички психични елементи, съдържания и процеси, които не са свързани с „Аз-а” или Егото по съзнателен начин. Следователно Юнг заявява, че несъзнаваното не притежава „личен център”. Това е в съгласие с психосинтезата, която предупреждава против тенденцията на несъзнаваното да се гледа като на „същност”, едва ли не личност, повече или по-малко съгласувана или противоположна на съзнаваното. „Несъзнаваното”, както съм подчертавал на други места, трябва да бъде смятано за прилагателно, а не за съществително, и то посочва едно временно условие на „психичните съдържания”, много от които може да са били съзнателни и отново може да станат такива. Най-важният принос на Юнг към психологията на несъзнаваното е представен от обширното му изследване на колективното несъзнавано. Преди него, психоанализата се е занимавала почти изцяло с изучаването на личното несъзнавано. Тогава Юнг показал големия обхват на колективните психични елементи и сили, които упражняват силно влияние върху човешката личност. В диаграмата ми за строежа на психиката1, колективното несъзнавано е представено като намиращо се извън индивидуалната психика. Разграничителната линия е пунктирана, за да подскаже за постоянните смени, случващи се между колективното и личното несъзнавано. Несъзнаваното съществува на всички нива, както в личността, така и в колективната психика. Колективното несъзнавано е един обширен свят, простиращ се от биологичното до духовното ниво, в което трябва да бъдат направени разлики за произход, природа, качество и стойност. Трябва да се отбележи, че Юнг често не зачита тези различия: той говори за колективното несъзнавано като цяло и е склонен да обърква това, което той нарича „архаично”, т.е. онова, което произлиза от древния колективен човешки опит с това, което е по-висше (можем да наречем свръхсъзнавано) и е в духовната сфера. Следователно Юнг говори за „архетиповете” като „образи”, но на моменти ги описва като архаични, расови образи, наситени със силен емоционален дух, натрупван през вековете; а в други случаи се отнася към тях като към принципи, „идеи”, и той самия предполага за сродството им с платоновите идеи. В действителност, съществува не само разлика, но и реално противоречие между тези две представи за „архетиповете”, и от това объркване между тях произлизат различни спорни последствия, спорни на теоретично ниво, и с вероятност да бъдат вредни по време на терапия, както ще имам повод да спомена, говорейки за юнгианската терапия. По мое мнение, може да се каже без неуважение, че в самия Юнг е взимало превес силното обаяние на колективното несъзнавано, срещу което той е казвал на пациентите си да бъдат бдителни.
1
виж статията „Динамична психология и психосинтез“ – бел. съст.
Юнг с право придава голямо значение на символите и символизма, на които е посветил много от проучванията си. Той е разпознал множеството от значения, свързани с един и същи символ, в контраст с прекалено често срещаната тенденция един символ да се тълкува само по един начин и на основата на предварително създадените теории на този, който го тълкува. Юнг е показал, че един и същ символ може да има различни значения, не само в различните индивидуални случаи, но също така в един и същи човек. Освен това, той е показал, че има регресивни и прогресивни символи; символи, които се отнасят към архаичния символизъм на колективното несъзнавано и символи, които посочват опитите, усилията да бъдат разрешени определени проблеми, да се осъществи определен развой. Юнг казва, че някои символи са послания от несъзнаваното (бихме казали от свръхсъзнаваното) към съзнателната личност, и той често прилага тези прогресивни символи в методите си за лечение. Сега стигаме до един важен въпрос: духовността и религията. На Юнг може да се отдаде голямата заслуга, че е разпознал и обявил (заедно с малцина съвременни психолози) реалността и важността на духовните нужди. Той е твърдял, че човек изпитва нуждата да достигне до някакво разбиране за смисъла на живота, да вярва, че той притежава някаква ценност и цел от духовно естество. Той е установил, че много невропсихични разстройства се коренят в липсата на удовлетворяване на тази нужда, в нейното потискане. Да цитирам собствените му думи: „…липсата на
смисъл в живота е душевно заболяване, чиято пълна степен и значение все още не са били разбрани от нашето време” (Jung, “The Soul and Death,” in Spring, 1945, p. 415). Следователно той изцяло признава важността на духовния фактор и на религиите, доколкото те отразяват духовни ценности и подпомагат удовлетворяването на духовните нужди. От друга страна, въпреки че Юнг е имал психични преживявания от висш порядък, няма доказателства той да е имал прякото преживяване на една духовна, метафизична реалност. Това може да се предположи от обявяването му в агностицизъм. Той настоява за различие между духовното съзнание като субективно състояние и една предполагаема, метафизична, трансцендентална реалност; и докато той потвърждава съществуването и ценността на първото, той не се изказва за второто. Той стига до там да каже, че Бог е „психологична функция” на индивида. Той не отрича категориално възможността за съществуването на Бог, но казва, че обективната му реалност не може да бъде доказана. В това отношение, Юнг може да бъде асоцииран с великия американски психолог Уилям Джеймс, който в своите лекции върху „Разнообразието на религиозния опит”, изнесени в началото на този век с голяма доза смелост, засилва възможността и важността за научно, психологично изследване на религиозния опит. Джеймс не е имал – и той го казва – пряк религиозен опит; и тази липса от страна на Джеймс и Юнг прави признаването им за реалността и ценността на духовния опит още позначително. Това е доказателство за истинския научен дух, който води до допускането за съществуването на определени реалности, щом те са били установени и документирани, дори и човек да не ги е потвърдил лично.
Друг важен въпрос, този за егото и Аз-а, ще бъде разгледан в следващите раздели върху терапевтичните и образователни приложения. Юнг е смятан за изследовател на просторната и малко позната територия на психиката, но може да добавим, че той е бил смел и великолепен пионер, който е разкрил нови пътища и е дал нови измерения на човешкия ум. Той е допринесъл с много към освобождаването на психологията от тесните окови на един изцяло описателен обективизъм, и е разширил значително полето ѝ, доказвайки съществуването и ценността на по-висшите психични функции, на духовните нива и нужди. Освен това, както ще видим впоследствие, той посочва пътя към освобождаване от натиска на условията върху личността, и от мощните влияния, упражнявани от образите и структурите на колективното несъзнавано. По този начин той е оказал ефективна помощ в придвижването на процеса на „индивидуация”, в откриването и развиването на истинското същество на човека, на Аз-а.
съставител: Стелиян Славов превод: Владимир Димитров източник